Милионерът в Лисабон

ПЪРВА ЧАСТ УЖАСИ

ПРЕСИЧАНЕТО НА "УНТЕР ДЕН ЛИНДЕН" В ТОЗИ ЧАС беше невъзможно начинание. Застанал на тротоара, Крикор притеснено огледа множеството, което се тълпеше по големия берлински булевард, обточен от двете страни с дървета. Хората стискаха развети от вятъра знамена на Райха, докато пееха в хор Die Wacht am Rhein[5], истинска ода за оръжията, толкова пламенно и въздействащо, че дори чужденецът настръхна.

Es braust ein Ruf wie Donnerhall,

wie Schwertgeklirr und Wogenprall:

Zum Rhein, zum Rhein, zum deutschen Rhein,

wer will des Stromes Huter sein?[6]

Привлечен от еуфорията на национализма, младият арменец се сля с тълпата и тръгна по булеварда, докато манифестацията стигна до полицейския кордон близо до хотел „Бристъл“, сформиран, за да пази руското посолство. Германците изсипаха дъжд от ругатни към царското знаме; нима бе възможно Русия да се притече на помощ на сръбските убийци? И защо виновниците за жестокото престъпление в Сараево все още не бяха наказани? Все пак не се стигна до сериозен инцидент и възбуденото множество продължи шествието си по „Унтер ден Линден“ до императорския дворец.

Прозорците на Berliner Stadtschloss бяха тъмни, знак, че кайзерът отсъстваше, но това не обезсърчи демонстрантите. Гръмкият хор смени Die Wacht am Rhein с Heil dir im Siegerkranz[7] - химна на империята - в безусловна подкрепа на Вилхелм II в този толкова труден момент. След последните стихове тълпата започна да ръкопляска в унисон с хвалебствията на германските императори и владетелите на Австро-Унгарската империя - съюзници във войната, която щеше да избухне всеки момент.

- Der Deutsche Kaiser lebe hoch![8] - извика прегракнал глас, приветствайки германския кайзер.

- Hoch! Hoch! Hoch! Hoch![9]- повтори тълпата в хор.

- Der österreichische Kaiser lebe hoch![10]

Възгласите вече възхваляваха австрийския император.

- Hoch! Hoch! Hoch! Hoch!

Застанал до улична лампа на тротоара, Крикор с ужас наблюдаваше ентусиазма, с който тези хора възприемаха неизбежните враждебни настроения, сякаш не бяха нищо повече от оживени всенародни тържества. Бе дошъл в Берлин, за да хване влака за Париж преди началото на конфликта, и в същия миг осъзна, че нямаше да успее навреме. Положението в германската столица беше напрегнато, а според настойчивите телеграми, които бе получил от баща си през последните седмици с нареждане веднага да се върне в Обединеното кралство, същата треска бе обзела и улиците на Париж и Лондон.

- Така да бъде каза си той. - Това ще продължи само няколко седмици.

Младият арменец се обърна и се отправи към Хауптбанхоф - централната гара, откъдето щеше да се качи на влака за Париж. За да избегне неприятни изненади, баща му бе задействал връзките си в османското посолство в Лондон, за което продължаваше да работи като финансов съветник, и бе уредил османски паспорт; все пак пътуването из Германия с паспорт от неутрална страна бе по-сигурно, дори и да не бе необходимо да го ползва, тъй като планираше да се върне преди официалното начало на конфликта.

Крикор се качи на влака и потегли за Франция. Докато композицията пресичаше града, студентът наблюдаваше безупречните къщи и подредените улици на Берлин с мисълта, че скоро ще се върне, за да завърши учението си.

Да, войната нямаше да трае дълго.

Избухването на войната няколко седмици по-късно завари Крикор вече на сигурно място в Лондон. Макар в действителност едно събитие да е винаги по-шокиращо от представата за него, той, както и предполагаше, завари Англия в същата кипяща от емоции обстановка, каквато бе видял в Германия. Страната бе обзета от трескаво вълнение, сякаш британците наблюдаваха спортен мач, а не вражески настроения. Всички искаха да вземат участие, преди зрелището да приключи, защото никой не се съмняваше, че до Коледа оръдията ще са замлъкнали.

Подразнен от заразителния ентусиазъм и притеснен от факта, че приятелите и познатите му се втурват да се записват за войната, за да сритат здраво задника на „добрия стар Джери“[11], наследникът на семейство Саркисян обмисляше възможността да се присъедини към тях и също да участва в грандиозното събитие. Защо пък той да се дели?

- И дума да не става! - извика баща му, когато Крикор засегна въпроса. - Толкова ли си глупав?

- Но, господине - започна да обяснява младежът, - всичките ми приятели се записват. Дори Роджър!

- Да се записват и да се оставят да ги убият, щом така им харесва - отвърна саркастично Калуст. - Само че не виждам с какво твоята смърт или осакатяване биха били полезни на Англия. - Вдигна пръст. - Преди твоите детински капризи стоят задълженията ти, младежо. Първи в списъка е дългът към семейството!

- И към страната...

- Това са глупости! Най-важно е семейството! Вложих много в теб, направих всичко по силите си, за да ти помогна, дадох ти най-доброто образование, а ти какво искаш? Да се погубиш във война! Какъв смисъл има? - Калуст категорично поклати глава. - Не! Няма да ти позволя да пожертваш живота си така нехайно! Само това остава!

Докато се чудеше как да постъпи, дали да изтърпи гнева на баща си, или да се примири с укорителните погледи на приятелите си, Крикор си разменяше писма с Мариян. Любимата му арменка се бе установила в Константинопол заедно с родителите си, където Агоп бе решил да остане известно време, за да опита ориенталско лечение, препоръчано му от уважаван персийски лекар. Това се оказа благоприятно за поддържане на кореспонденцията им. Въпреки че си пишеха често, писмата им всъщност бяха невинни. Младежът добре знаеше, че пликовете минаваха през зоркия и критичен поглед на Аршалуис, преди да бъдат изпратени или получени от любимата му. Ето защо много внимаваше какво пише и знаеше, че и тя прави същото. Двамата влюбени знаеха, че могат да кажат онова, което искат, и да разчетат думите на другия само между редовете.

Погледът на Калуст се местеше между рецептата, която му бе изписал почитаемият доктор Расин, и предписанията на доктор Кемхаджян. Искаше тайно да сравни мненията на двамата лекари, защото никога не би приел каквото и да е лекарство или съвет, без да е убеден в него. Някои го мислеха за мнителен; арменецът просто беше предпазлив. Като сравни рецептата на единия лекар с предписанията на другия, установи, че...

- А, Калуст! - поздрави го мъжки глас. - Радвам се да ви видя!

Арменецът вдигна поглед и съзря турчин с черен фрак с връзка, блестящ висок цилиндър и грижливо оформена брада.

Изправи се тържествено и се поклони на новодошлия.

- Ваше Превъзходителство! - възкликна Калуст. - За мен е чест да ви посрещна.

След като отвърна на поклона, гостът дръпна един стол и седна.

- Удоволствието е мое - усмихна се той. - Благодаря ви, че ме приехте, особено след като едва вчера ви уведомих за пристигането си в Лондон.

- Това е мой дълг, ефенди - отвърна Калуст, докато се настаняваше срещу госта си. - Трябва да призная, че малко се изненадах от новината за посещението ви, организирали сте всичко толкова бързо.

Османският министър присви очи и устните му се извиха в заговорническа усмивка.

- Имам важни новини. Трябваше да побързам.

- Какви новини, ако не е тайна?

- Тайна е! - разсмя се Салим бей. - Мога само да ви кажа, че се наложи да пътувам спешно за Лондон, за да договоря един заем. След няколко дни това вече няма да с възможно.

- Защо?

Новодошлият разгърна една салфетка в скута си.

- А, ето че пак сте недискретен...

Арменецът повдигна вежди, учуден от тази потайност. Не бе нужно да си гений, за да разбереш, че това имаше нещо общо с войната. Освен това всичко, случващо се през последните дни, бе свързано с нея. Все пак знаеше, че любопитството си има граници. Щом събеседникът му не искаше да сподели, по-добре да не настоява.

Взе менюто и го разтвори на масата.

- Да поръчаме?

- Какво ще ми препоръчате?

- Главният готвач преди малко ме увери, че стридите са божествени, ефенди. Също и лангустата.

- Това да бъде тогава.

Калуст повика келнера и поръча храната, като напомни да им я сервират с бутилка шампанско. Когато келнерът се отдалечи, арменецът забеляза, че старият му приятел от Константинопол го наблюдава с усмивка.

- Не съм си представял, че предвкусването на стриди и лангуста може да ви донесе такава радост.

Салим бей се разсмя.

- Други неща предвкусвам аз, драги - обясни той със загадъчно изражение. - Вкусът на победата.

Греещата усмивка на лицето на османския министър още повече заинтригува арменеца.

- Победа ли? Та войната едва започна...

Турчинът се наведе над масата, сякаш искаше да сподели някаква тайна.

- Но пък нашата война постигна нечувана победа.

- Нашата ли, ефенди? Аз не воювам с никого.

Салим бей се огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги слуша.

- Кажете ми, приятелю, кой е договорът, който цял живот се борите да сключите?

Въпросът не беше труден.

- За концесията на минералните залежи в Османската империя, разбира се. Дори преди няколко месеца ви дадох хиляди лири стерлинги, които да предадете в нечии ръце в Константинопол. Но след като похарчих толкова пари, след толкова машинации и неизпълнени обещания, признавам, че започвам да...

Лицето на османския министър сияеше от щастие, че арменецът се разсея и се принуди да замлъкне насред изречението. Турчинът пъхна ръка във вътрешния джоб на фрака си, извади плик и го подаде на събеседника си.

- Вижте това.

Калуст го взе и го отвори с нож. Извади листа отвътре и го разгърна. Беше документ, подписан от великия везир Саид паша. Без да губи време, се взря в текста, а ръцете му трепереха от нетърпение, докато четеше арабските знаци. Накрая, със зачервено лице и оросено с пот чело, Калуст вдигна изненадан поглед към събеседника си, едва дишайки от вълнение и страх дали написаното бе онова, което си мислеше, или се е излъгал.

- Нима... нима е възможно? - заекна той. - Нима това наистина е договор за концесия за петролните богатства на вилаетите в Багдад и Мосул в Османската империя, сключен с... Турската петролна компания?

Усмивката на Салим бей прерасна в дълъг и гръмък смях.

- Успяхте, Калуст! - възкликна турчинът, докато все още се смееше. - Сдобихте се с изключителните права над петрола в Османската империя!

- Наистина ли?

- Ако е писано да се открие петрол в Османската империя. Който и да го постигне, ще трябва да говори с вас. Ако това се случи, ще станете богат!

Арменецът стана прав; останал без дъх, разхлаби вратовръзката си, разкопча яката на ризата си и се взря в госта си. Можеше да се каже, че изпадна в шок. Най-сетне бе постигнал онова, за което се бе борил цял живот. Концесията бе негова! Погледна нагоре, затвори очи и сви юмрук. Да, това наистина беше победа; най-голямата от всички.

Държеше света в ръцете си.

Два дни по-късно Калуст отпразнува концесията на петролните залежи в Османската империя - негова стара мечта от времето, когато беше подготвил доклад за султана, с покупката на „Госпожица Констабъл“ на Ромни - картина, която му бе струвала малко състояние. Препоръча му я сър Кенет Барк и арменецът тайно бе консултирал съвета му с други експерти по изобразително изкуство.

Когато излезе навън и се качи във файтона си с големия пакет под мишница, лицето му излъчваше удовлетворение. Имаше защо. Сега към изготвената и подписана от великия везир декларация бе добавил и уникално произведение на изкуството. Да, нещата вървяха добре. Какво повече би могъл да иска? Докато мечтаеше за възможностите, които се разкриваха пред него, погледът му случайно попадна върху вестника, който един минувач четеше, докато вървеше по пътя си. В заглавието на първата страница се споменаваше Османската империя, но Калуст не успя да прочете останалото, тъй като англичанинът бързо отмина.

- Какво се е случило? - попита той, внезапно разтревожен, кочияша. - Има ли нещо ново около Османската империя?

- Обявиха ни война, сър - заяви кочияшът, докато хващаше юздите. - Проклетите турци са атакували руските пристанища на Черно море и са взели страната на германците. Bastards!

Значи, това бе тайната, за която Салим бей не можеше да му каже на онази вечеря в „Риц“ на „Пикадили“. Ето защо бързаше да изтегли заема от английската банка. Само няколко дни по-късно и присъединяването на Османската империя към конфликта срещу Англия би направило невъзможна подобна финансова операция.

- Турците няма да се променят! - изръмжа Калуст, докато пътуваше към къщи. - Видяха, че германците печелят първите си битки, и хоп! Веднага се съюзяват с победителите!

Тази новина бе истинска трагедия за сина на Саркисян. Намесването на Османската империя във войната и краят на лечението на Агоп в Константинопол, което наложи завръщането на семейство Киносян в спокойното родно градче Кайсери, сложиха край на редовната романтичка кореспонденция с красивата Мариян. Заради новите обстоятелства раздялата им беше окончателна - нещо, което младежът не бе готов да приеме така лесно.

- Трябва да се запиша - заяви Крикор на вечеря същата вечер, след като цял следобед бе обмислял въпроса. - Страната ни има нужда от мен!

Калуст поклати глава.

- Страната ни има нужда да се вразумиш!

Разбира се, Крикор предпочиташе да не се допитва до баща си; от малък образът на главата на семейството с неговия хипнотичен поглед и гъстата му брада го ужасяваше; нещо повече присъствието на Саркисян, изглежда, смущаваше всички около него. Но въпреки това почти инстинктивно страхопочитание прекъсването на връзката му с Мариян бе тежък удар за младежа, който той не можеше да понесе.

Напълно изгубил разсъдъка си и подчинявайки се на моментен импулс, Крикор се качи на влака за Кеймбридж и се записа в Officer`s Training Corps. Какъв по-добър лек за любовната мъка от безумието на войната? Когато военното обучение започна, младият наемник все още не знаеше от кого се страхува повече - от баща си, който, щом разбереше за неподчинението на сина си, вероятно щеше да го лиши от наследство, или от сержанта, който по цяла сутрин крещеше, докато подготвяше него и другите курсанти за реалността на войната. Само че недоспиването, нередовното хранене, на всичко отгоре и физическите упражнения накараха младежа да си даде сметка, че може би не е създаден да язди.

За щастие обучението не продължи дълго. Когато настъпи часът да се срещне с наборния офицер и да попълни формуляра за постъпване на служба във въоръжените сили, Крикор се сблъска с един колкото неудобен, толкова и неизбежен въпрос.

- Произходът ви изцяло европейски ли е? - попита офицерът, повдигайки русите си вежди, докато го оглеждаше с лека ирония. - От страна на майка ви и на баща ви?

Кандидатът прокара ръка през черната си коса и сведе поглед към въпросника.

- Този въпрос записан ли е тук?

- Под номер 27.

Младежът потърка брадичката си, докато обмисляше възможните си отговори в тази неочаквана ситуация.

- А ако отговорът е отрицателен?

- Страхувам се, че в такъв случай ще трябва да ви изпратя вкъщи.

Тук въпросите приключиха и Крикор се върна в Лондон, като трудно прикриваше чувството на известно облекчение. Бе поискал да стане доброволец, за да защити страната си; каква вина имаше той, задето не отговаряше на всички изисквания за произход, предвидени в британското военно законодателство? Но това не успокои особено баща му, който бе видимо ядосан от възможния развой на събитията и най-вече от неподчинението му.

- Ами ако те бяха одобрили? - възмути се главата на семейството. - Нима щеше да хукнеш към опази касапница във Франция? Просто така? Само за да докажеш на приятелите си, че не се страхуваш? Да не си глупак?

Синът му се поколеба.

- Направих... направих го за родината - заекна той. - Това е мой дълг.

Ядосан, Калуст изсумтя и му обърна гръб.

- Не ми се подигравай!

Присъединяването на Османската империя към войната и оттеглянето на делегациите й от Лондон и Париж принудиха Калуст да прекъсне контактите си с Константинопол във връзка с Турската петролна компания, въпреки че не преустанови честите си пътувания между Обединеното кралство и Франция. Войната го дразнеше, защото пречеше на бизнеса му, а и поради факта, че едва не му отне сина. Недоволен от непокорството на младежа, Калуст го отбягваше в продължение на седмици. Когато се срещнеха, не говореше с него и се държеше хладно, почти жестоко. Смяташе поведението си за крайно необходимо, за да покаже на сина си, че неподчинението на бащината дума си има своите последствия.

През тези трудни дни Крикор се уповаваше на хубавите си спомени от Бон, особено за времето, прекарано със семейство Киносян. По-изкусителни от баклавичките на Аршалуис бяха само кафявите очи на Мариян, толкова мили и тъжни, че само споменът за тях го докарваше до състояние на нестихващ копнеж, изразяващ се в безброй въздишки през дългите дни на заточение на „Хайд Парк Гардънс“ 38. По цели следобеди линееше в стаята си или в салона с отнесен поглед и пречупена воля със смътната надежда, че нещата ще се променят и ще може да продължи живота си. Наказан с мълчание от баща си, неодобрен от армията и неспособен да се свърже с любимата си, в тази самота за младия мъж копнежът по Мариян стана наистина непоносим.

Така прекара Коледа и посрещна новата 1915 година. Въпреки първоначалните очаквания, войната не само че не свърши, но имаше и смущаващи признаци, че ще продължи много повече от предвиденото, особено след като двете страни бяха създали укрепени бойни линии от Фландрия до Швейцария, водейки дълга война на изтощение. Тъй като не му хрумваше решение, а не можеше да чака повече, в средата на февруари Крикор осъзна, че е дошло време да предприеме нещо; бездействието го задушаваше и просто не можеше да издържа повече.

Накрая страстта му разкъса упойващия воал на меланхолията. Една сутрин, без да казва на никого, Крикор взе двата си паспорта - британския и османския, които баща му предвидливо му бе изпратил в Бон, в случай че бъде заловен в Германия след избухването на войната, събра солидна сума пари и хвана влака за Париж. После продължи към Женева, откъдето изпрати писмо на родителите си, за да обясни причините за пътуването си до Османската империя, като обещаваше, че ще се върне възможно най-скоро.

След като изпълни синовния си дълг, Крикор се възползва от факта, че Швейцария бе запазила неутралитет, и пресече границата с Австро-Унгарската империя. Пътува до Виена, за да се прехвърли на влака, който минаваше през Балканите и най-сетне го отведе до целта.

Турските митнически служители на гара „Сиркеси“ - крайната спирка на „Ориент Експрес“ в Константинопол, свъсиха вежди, докато проверяваха османския паспорт. За тях важното в името Саркисян бе окончанието „ян“ - ясен знак за етническата принадлежност на новодошлия.

- Арменец ли сте?

- Всъщност да - отвърна той, притеснен от факта, че пропуска да спомене британското си гражданство, страна, която в момента бе враг на османците. - Роден съм тук, в Константинопол, ефенди.

Двамата служители разлистиха паспорта от началото до края очевидно в търсене на причина да се заядат с него.

- Откъде идвате?

Тонът, с който бе зададен въпросът, издаваше прикрита враждебност. Крикор знаеше, че при тези обстоятелства бе изключено да признае, че се е качил на влака от Лондон. Трябваше да бъде внимателен и да каже само онова, което искаха да чуят.

- От Бон - каза той, заобикаляйки въпроса. - През последните години учих инженерство в Германия.

При споменаването на техния съюзник турците сякаш малко се оживиха.

- О, Германия! Велика страна, нали?

Въпросът представляваше проверка и пътникът веднага го разбра.

- Невероятна! - възкликна той с престорен ентусиазъм. - Няма съмнение, че ще спечелят войната. Германците са умни, силни и организирани. Османската империя избра най-правилния съюзник. Щом германците са на наша страна, нищо не може да ни събори. Нека дойдат англичани и руснаци, който и да дойде, накрая германците ще спечелят! Дори един ден в Берлин ги видях как подкрепят кайзера. Боже, каква воля! Сърцето ми се изпълни с радост, докато ги наблюдавах колко са решителни и силни! Те ще победят, ефенди! Само някой да посмее да се усъмни в това!

Служителите се спогледаха, първо изненадани, след това доволни, а накрая по лицата им разцъфнаха усмивки.

- Радвам се, че мислите така, драги - изтърси единият от тях, внезапно развеселен. - Дори смятам, че трябва да споделите тази своя гледна точка със сънародниците си арменци. Знаете ли, те са на съвсем различно мнение. Когато руснаците спечелят битка, добре виждам как се подсмихват. А когато губят, изглежда, се натъжават. Срамота! Трябва да им влеете малко разум в главите. Ако продължават така, ще свършат зле.

Крикор напусна гарата и излезе на улицата с известни опасения. От разговора му стана ясно, че отношенията между турци и арменци ставаха все по-обтегнати и неговите сънародници трябваше да изразяват емоциите си много внимателно. Дори му хрумна да се обърне и да се върне у дома; знаеше, че планът му е чиста лудост. Безумен, непредпазлив и импулсивен. Но копнежът по Мариян надви колебанието му и в нов пристъп на решителност продължи напред със съзнанието, че вече бе преминал определена граница.

Нямаше връщане назад.

ИКОНОМЪТ СЕ ПРИБЛИЖИ ДО ГОСПОДАРЯ НА ДОМА със сребърния поднос, върху който имаше Писмо. Удари един о друг токовете на обувките си по военному и леко се поклони, поднасяйки таблата на господаря си.

- Току-що пристигна, сър - обяви той. - Пощальонът го донесе.

Всъщност Калуст бе чул звънеца на вратата още преди минута; със сигурност бяха донесли пощата. Беше ранна утрин и той тъкмо бе взел сутрешната си студена вана - температура на водата точно 1 градус по Целзий. Уви се в турска хавлия, взе плика и седна на стол до вратата на банята.

- Най-после! - възкликна победоносно той, когато разпозна почерка и името на подателя. - Най-после.

Това вълнение привлече вниманието на Нунуфар, която бързо изхвърча от спалнята и дотича при съпруга си.

- Какво? - попита нетърпеливо тя. - Какво става? Защо си такъв? Има ли нещо ново?

Калуст вдигна писмото високо, сякаш държеше ловен трофей.

- Нашето момче! - отвърна той. - Най-сетне благоволи да ни изпрати вести, глупакът.

Жената постави ръка на сърцето си в жест на облекчение.

- О, слава богу! Слава богу! - възкликна тя, отправила поглед нагоре, благодарна на небесата. - Не издържах повече! Благодаря на Бога, че ни е писал!

Преди да отвори писмото, Калуст отново разгледа плика и пак прочете името на подателя и адреса.

- Ти да видиш! - възкликна той. - Знаеш ли къде се подвизава това момче?

Нунуфар отвори широко очи, ужасена от вероятността синът й да се скита сам из военните зони. Дано Бог го закриля! А за нея военната зона започваше при Ламанш.

- Къде? Къде... в Париж ли?

Съпругът й замислено поклати глава.

- Женева.

- Моля?

Калуст скъса единия край на плика и извади сгънатия на две лист.

Докато жена му надничаше над рамото му, той разгърна писмото и неволно въздъхна разочаровано, когато забеляза, че Крикор им е написал само няколко реда.

- Скъпи родители зачете той на глас, - съжалявам, че заминах толкова бързо и ви разтревожих. Но трябва да разберете, че сърцето има своите причини и те са по-силни от мен. Пътувам към Константинопол, родната земя, и после ще продължа към провинцията, за да намеря жената, която обичам. Ще остана известно време, но вие не се страхувайте, аз съм добре. Планирам да се върна през есента и може би ще ви зарадвам с красива дъщеря. Почитания и целувки, Ваш Крикор.

Калуст вдигна поглед от писмото и се обърна към жена си.

- Той е луд!

Очарована, Нунуфар се усмихна мило.

- Не е луд, глупавият ми - нежно го смъмри тя. - Синът ти е влюбен и е отишъл да види избраницата си. - Тя въздъхна. - Ах, колко е романтичен нашият Крикор...

Съпругът й я изгледа така, сякаш за пръв път я вижда.

- Побърка ли се, жено?

- Хайде сега! - възмути се тя. - Нима един младеж не може да се влюби и да хукне след любимата си? Какво лошо има в това?

Калуст решително тръсна глава и с грубо движение сгъна писмото.

- Не знаеш какво говориш! - процеди той. - Нима не осъзнаваш, че Османската империя е във война с нас? Забравяш ли, че турците мразят арменците? Твоят син, скъпа, се е пъхнал право в устата на вълка! - Размаха писмото, сякаш за да подчертае думите си. - В устата на вълка!

НОЩТА ВЕЧЕ СЕ БЕ СПУСНАЛА НАД КАЙСЕРИ и хората се отправяха към домовете си, за да се съберат около тонира[12], чиито пламъци танцуваха в нестроен ритъм като трепкащи огнени езици в средата на стаята.

Крикор, който в момента представляваше най-голямата атракция в дома на Киносян, оглеждаше стаята в търсене на Мариян, но тя все още не се бе появила.

- Вечеря! - обяви Аршалуис, когато влезе в салона с голям поднос храна. - Всички по местата. Храната е готова.

Новодошлият веднага насочи вниманието си към вратата към кухнята. Знаеше, че Мариян всеки момент ще влезе оттам. Опита се да бъде дискретен, но двете по-малки сестри на момичето, с подлостта на своите десет и девет години, не сваляха погледи от него и весело се кикотеха.

- Мариян! - извика Кенариг, по-смелата от двете. - Идвай бързо! Крикор те чака!

- Момичета! - смъмри ги майка им. - Що за маниери? Тихо! Не се закачайте със сестра си.

Двете отново се разсмяха, като прикриваха лицата си с ръце, а дяволитите им очички не изпускаха госта от поглед.

Крикор се изчерви, чувствайки, че го наблюдават, и се взря в пукащия в тонира огън. Така пропусна влизането на Мариян в салона. Момичето, което познаваше сестрите и семейството си по-добре от самата себе си, бе напълно наясно с тайните им шушукания за любимия й. Затова тя не погледна към Крикор; последното, което искаше, е да дава още поводи на злите езици.

- Дайте покривката - каза Агоп, като се закашля. - Умирам от глад!

Жените постлаха голяма покривка върху тонира. Сетне всички се настаниха на възглавниците, разхвърляни по килима, и се завиха, като топлеха краката си на огъня. Откакто Крикор бе пристигнал, този ритуал се повтаряше всяка вечер, но за него винаги беше нещо ново. Младежът приемаше тези обичаи много лично, което го изненадваше; бе неспособен да прикрие огромното си вълнение, сякаш някакъв глас от миналото, идващ от арменската му душа, го призоваваше към това място и време.

Тонирът, мислеше си той, докато се завиваше с покривката, бе необикновено изобретение. В тази цилиндрична пещ, която потъва няколко дециметра в земята, бие сърцето на дома. Намира се в средата на салона и огънят й се поддържа постоянно, за да е сигурно, че няма да угасне. През деня в нея се приготвят хляб и други храни, но именно вечер тя внезапно придобива особена социална функция.

- Да хапнем!

Жените пръснаха стафиди и други сушени плодове върху покривката и подредиха хляба и месото, които цял следобед се бяха пекли в тонира. Насядали в кръг, членовете на семейството започнаха да се хранят и разговарят. Вместо чинии използваха големия кръгъл хляб.

Поговориха за бременността на Аршалуис, чийто корем вече личеше, но тъй като това не бе някаква новост, темата бързо се изчерпа и преминаха към по-актуални въпроси, като предстоящата женитба на сина на Багдасар - семеен приятел. Всички изказаха своите предположения за булката.

- Надявам се да е красива - каза Агоп. - Момчето нямаше кой знае какъв късмет в живота. Дано този път му провърви.

- Обзалагам се, че е кривогледа - предположи Кенариг, като весело се разсмя. - Когато види лицето й след сватбата, направо ще се самоубие!

- Замълчи! - сгълча я майка й. - Не говори глупости! - Поклати глава и въздъхна. - Ах, на тази възраст ги плещят едни...

Въпреки мъмренето, думите на Кенариг предизвикаха бурен смях около тонира. Всеки имаше своя представа за външния вид на булката и Агоп предложи да залагат. Крикор следеше разговора без особен интерес, все пак не познаваше сина на въпросния приятел и намираше за странен обичая мъжът да види годеницата си чак в деня на сватбата.

Затова насочи внимание към обстановката в салона. Обзавеждането бе оскъдно. Нямаше столове, само един тъкачен стан, няколко лавици и кани с вода. Къщата имаше малко прозорци и само четири помещения на първия етаж, а в сутерена отглеждаха домашните животни, в това число прасета, две мулета и няколко кокошки. Покривът бе долепен до този на съседната къща.

Всъщност му бе трудно да си представи по-различен живот от лондонския от онова, което завари в дома на Киносян в Кайсери. Вместо големия лукс, с който бе свикнал на „Хайд Парк Гардънс“ 38, Крикор се намираше в сравнително малка къща, в която живееше толкова много народ, че понякога имаше чувството, че се намира на площад, ограден от стени. Свободата в британската столица контрастираше на тесните граници на това парче земя, забутано някъде из Османската империя, където арменците бяха малцинство и трябваше да живеят според турските закони. Беше им забранено дори да говорят на собствения си език, а жените можеха да излизат на улицата с покрито лице и винаги придружени от мъж, за да не обиждат мюсюлманите. Що за разбирания, помисли си Крикор. Не се учудваше, че Османската империя е просякинята на Европа.

Импровизираният план, който го бе довел в Кайсери, заради последните събития, обстоятелства и настроения вече му се струваше доста смътен. В Лондон се разкъсваше от копнеж по Мариян и прекъсването на кореспонденцията им бе толкова тежък удар за него, че го накара да действа спонтанно. Но сега, когато вече беше тук, какво щеше да прави по-нататък? Напълно осъзнаваше, че бе заминал без знанието и дори против волята на баща си, с когото не можеше да се свърже заради участието на Османската империя във войната. Не че това го притесняваше особено, след като очевидно нямаше да остане дълго в Кайсери.

Това не бе неговият живот.

- Агоп!

Един братовчед бе нахълтал в къщата, търсейки главата на семейството. Агоп стана и отиде при него. Мъжът изглеждаше развълнуван и дръпна домакина в коридора, за да разговарят насаме, въпреки че приказките около тонира продължаваха, като вече не се обсъждаше сватбата на сина на Багдасар, а отново се въртяха около бременността на Аршалуис. Въпросът, изглежда, интересуваше всички с изключение на Крикор, чиито мисли блуждаеха около неясните му планове за бъдещето.

Киносян го бяха приели в дома си като син, но това не го бе изненадало. Освен че бе създал добри отношения с тях в Бон, кой арменец би пренебрегнал интереса на един Саркисян към дъщеря му? А и се чувстваше добре тук; струваше му се, че е част от истинско семейство, много различно от неговото. Затова реши да остане в Кайсери до лятото, достатъчно време, за да прецени докъде ще стигнат отношенията му с Мариян. Засега нещата вървяха добре. Възползвайки се от факта, че двете сестри не го наблюдаваха, тъй като за момент се бяха разсеяли с клюки, той хвърли тъжен поглед към любимата си. Девойката, която и за миг не забравяше за присъствието му, го забеляза и се усмихна, преди свенливо да сведе поглед, както бе присъщо на момичетата от добри семейства. Да, ако всичко е наред, Крикор щеше да се върне в Лондон през Швейцария и да я вземе със себе си, за да се оженят.

- Да си лягаме! - нареди изведнъж Агоп, като се върна в салона, след като бе изпратил госта си. Късно е вече. Хайде да спим!

Семейството отвърна на неочакваната заповед с недоволно мърморене. Дядо Сисаг, бащата на Аршалуис, дори протестира, но накрая всички се подчиниха. След като прибраха останалата храна и изтупаха одеялото, те се пъхнаха под него близо до тонира и изгасиха светлините. Въпреки че бяха сравнително заможни, Киносян нямаха легла в дома си, тъй като спазваха арменските обичаи. Свикнал с дюшек и копринени чаршафи, отначало на Крикор му бе малко трудно да се нагоди към този начин на живот. Но за по-малко от седмица тези неща вече не му бяха чужди и той спеше около тонира, сякаш винаги го бе правил.

Възбуден шепот изтръгна Крикор от дебрите на съня. Огледа се и осъзна, че още е нощ, но видя силует на мъж да разговаря тихо с някого, който лежеше на земята. Опита се да се съсредоточи и разпозна Агоп, който шептеше на жена с леко издут корем. Това можеше да бъде само Аршалуис. Притеснен, че се намесва в личния живот на съпрузите, гостът се обърна на другата страна и отново потъна в сън.

- Смяташ ли, че сме в безопасност?

Гласът на Аршалуис, може би малко по-силен, отколкото й се искаше, неволно прекъсна съня на Крикор и той отново се събуди. Опита се да се ориентира в тъмното, за момент сънен и объркан. Дали си бе въобразил онези думи, или ги бе чул наистина? След няколко секунди успя да се концентрира и се заслуша в гласовете на съпрузите, които продължаваха да разговарят. Тогава разбра, че въпросът в съня му наистина бе зададен от неговата домакиня. Този път обаче се заслуша; без никакъв срам се постара да чуе какви тайни си споделят съпрузите.

Разговорът представляваше нервен шепот и той улавяше само по някоя и друга дума като изреченото от Аршалуис „смяташ ли, че ще ги убият“ и отговора „всичко е възможно“, който го смути. Разбирайки, че става нещо, Крикор се надигна и се обърна към съпрузите, които бяха млъкнали, щом усетиха, че някой е буден.

- Случило ли се с нещо?

В отговор двамата предпазливо замълчаха.

- Шшт! - прошепна накрая Агоп. - Заспивай, всичко е наред.

Крикор почти му повярва и тъкмо щеше да последва съвета му, но си спомни чутото и си даде сметка, че се опитват да скрият нещо от него и останалите от семейството. Осъзнавайки, че дискретността бе важна за домакините, най-вече заради дъщерите им, арменецът отметна одеялото и припълзя до тях.

- Не, тук става нещо - отвърна той много тихо. - Кой кого ще убива?

Съпрузите се спогледаха в тъмното, питайки се как да постъпят. Дали да говорят, или да мълчат? Разбрал, че гостът им е чул достатъчно, Агоп въздъхна и се предаде.

- Слушай, нито дума на дъщерите ни, ясно? - помоли той.

- Това си остава между нас.

- Не се безпокойте.

- Дори на Мариян, чу ли?

При тези думи Крикор се поколеба; не обичаше да има тайни от любимата си. Все пак любопитството му надделя и накрая отстъпи.

- Добре - съгласи се той. - Какво става?

Домакините се спогледаха, сякаш се съветваха без думи дали е разумно да се доверят на госта си.

На този етап прецениха, че би било по-добре да разкажат за онова, което ги тревожи.

- Преди малко имахме гости... - заговори Агоп. - Не знам дали забеляза...

- Разбира се, братовчед ви.

- Да. Той има връзки в арменската църква. Оказва се, че този следобед в Кайсери с пристигнал някакъв духовник от Константинопол и е донесъл смущаващи новини. Изглежда, турците преследват арменци в столицата.

Настъпи тишина и Крикор се опита да осмисли информацията.

- Ами... сигурно си имат причини... предположи предпазливо той. Навярно са престъпници.

Домакинът решително поклати глава.

- Не, изключено! - възкликна убедително той. - Говорим за лекари, банкери, писатели, журналисти, депутати, адвокати, свещеници, учители, архитекти, музиканти, поети... каймака на арменското общество. Изглежда, че са задържали повече от двеста души от най-изтъкнатите ни личности.

- Какво?!

Агоп бавно кимна, сякаш самият той едва сега осъзнаваше смисъла на думите си.

- Осакатиха арменската общност, като затриха цвета й - заключи той. Преглътна сухо, червеникавите отблясъци от тонира огряваха половината от лицето му. - Само се питам защо.

- Защо, наистина?

Въпросът отекваше в мислите на арменските първенци на Кайсери през следващите дни, особено когато пристигаха нови вести за тревожните събития в Константинопол. В дома на Киносян цареше истински смут - възрастните си шептяха заговорнически настрана, за да не чуят децата.

- Какво става? - попита Мариян, заинтригувана от тези потайни разговори. - Защо всички се наговарят скришом? Преди малко влязох в кухнята и заварих родителите си да си шушукат нещо. Щом ме видяха, веднага заговориха за времето. Според теб нормално ли е?

Крикор се поколеба, чудейки се какво може да сподели. Смяташе, че момичето трябва да знае за случващото се, но от друга страна, бе длъжен да мълчи, за да спази обещанието си към семейството.

- Нищо - каза накрая той. - Говорят си техни неща, не се тревожи.

С течение на времето получаваха все повече новини от Константинопол. Ставаше все по-очевидно, че се случва нещо наистина страшно. Някой каза, че турците са арестували банкера Михран Агаджанян, според друг ставало въпрос за Дикран Алахверди - член на различни патриаршески съвети, а трети източник се кълнеше в живота на дъщерите си, че в ареста е именно Крикор Зохраб знаменитият писател и депутат в османския парламент. Той беше много важна личност и новината възмути всички.

- Ако се осмелят да докоснат Зохраб прошепна дядо Сисаг със смаяно изражение, никой няма да се спаси!

Сведенията за местонахождението на затворниците бяха противоречиви. Едни уверяваха, че са в централния затвор на Константинопол, но сетне друг заявяваше, че всички са били депортирани с влакове към различни краища на империята. Най-често се споменаваше Анкара. Колкото до това, което им бе спестено, версиите бяха най-различни. Някои твърдяха, че са задържани заради участие в заговор и ще бъдат съдени, докато според най-крайните мнения всички щели да бъдат екзекутирани по бързата процедура. Все пак тези слухове се сметнаха за преувеличени и повечето се обединиха около теорията, че арестите са превантивни, както подобава на военно време, затова не трябва да се тревожат прекалено.

- В крайна сметка - заключи Агоп, - когато войната в Европа свърши и Антантата, Господ да я закриля, победи, арменците ще бъдат свободни от турския ботуш. - Той вдигна чашата си с коняк. - И тогава, драги мои, ще живеем в свободна страна!

ОТ ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ КАЛУСТ УСЕЩАШЕ ЛЕКО СТЯГАНЕ В ГЪРДИТЕ. Не знаеше как да го назове, изпитваше само гняв, разочарование, безсилие и тревога разяждаща смес, която кипеше във вените му и го изгаряше отвътре.

Тези му настроения го правеха по-раздразнителен и капризен от обикновено и всяваха смут сред всички наоколо от домашните прислужници до най-уважаваните му съдружници. Както по време на онзи обяд в „Карлтън“, когато си изпусна нервите само защото сервитьорът се бе забавил минута.

- Трябва да се успокоиш, старче - посъветва то тогава Хендрик, почувствал се неудобно от скандала, на който бе станал свидетел. - Нервите ти са опънати и трябва да се погрижиш за това. Свъси вежди, сякаш внезапно му бе хрумнало нещо. - Слушай, защо не си вземеш отпуск? Може да ти се отрази добре...

Само че Калуст нямаше нужда от почивка. Вместо да се прибере в апартамента си в „Риц“ на „Пикадили“, както обикновено, този следобед реши да си отиде вкъщи. Знаеше, че Нунуфар е проницателна жена и отдавна е забелязала тревожността му. Затова Калуст реши, че тя би могла да му помогне да се справи по най-добрия начин с онова, което го измъчваше.

Когато пристигна на „Хайд Парк Гардънс“ 38 обаче, жена му не беше у дома.

- Милейди отиде до „Херъдс“, сър - съобщи му икономът с присъщите маниери на един английски butler[13]. - Но сигурно няма да се бави, защото ми заръча чаят със сметана и кифличките да са готови точно в пет.

Предвзетото поведение на Хъмфри обикновено забавляваше Калуст, може би точно затова плащаше добре за услугите му, но в този момент то истински го подразни.

Отпрати го с нетърпелив жест, роптаейки, и цял час не можеше да си намери място; обикаляше салона, за да минава времето и да размишлява върху проблема.

Когато съпругата му най-сетне се прибра, той я посрещна с обвинителна тирада.

- Къде беше? - попита Калуст, въпреки че прекрасно знаеше отговора. - Бива ли да се разхождаш по улиците в този час?

Нунуфар остави торбите във фоайето.

- Но... аз излизам на разходка всеки следобед - отвърна тя. - Какво става? Случило ли се с нещо?

Мъжът й си пое дълбоко дъх, като усещаше как гневът се надига в гърдите му, неспособен да го успокои.

- Просто нищо не върви, ето това става! - извика ядосано той. - Тази проклета война ще ни довърши! Бизнесът е замразен и вече не е безопасно човек да отиде дори до Париж! И по-лошо - османците вече официално са наши врагове и германците се готвят да сложат ръка на петрола в Месопотамия! Британското правителство конфискува германските акции в Турската петролна компания и сега тази фирма, която създадох с толкова усилия, е изоставена и от „Англо-Персиян“, които отказват да покриват разходите. - Посочи към портрета на сина си на бюфета в салона. - Ами... ами... Крикор! Синът ми е луд! Луд! Как е възможно арменец с британско гражданство да реши да отиде в Османската империя в такъв момент? Да няма елементарно чувство за мярка? Да не би да му е омръзнал животът? Що за глупост е това? Как изобщо му е хрумнало?

Виждайки как съпругът й губи контрол, Нунуфар се приближи и докосна бузата му, което веднага го успокои.

- Това е проблемът, нали? - прошепна тя. - Сърдит си на Крикор.

Само тя го разбираше, помисли си за сетен път той. Нежното й докосване и милите думи за миг укротиха звяра, който се бе вселил в него. Отправи се към дивана до камината и за пръв път този следобед успя да поседне и да остане спокоен поне за малко.

- Да, тревожа се за Крикор - призна той. - Момчето ни няма и най-малка представа какво прави, разбираш ли? Той не познава турците като нас и вероятно си мисли, че британското възпитание му осигурява имунитет. Но миналото винаги ни настига, особено в тези смутни времена.

Заинтригувана от думите на мъжа си, Нунуфар остана права, докато се взираше в него, внезапно разбрала, че не й бе казал всичко.

- Но какъв точно е проблемът? - попита тя. - Защо си толкова сърдит на Крикор? Какво не ми казваш?

Калуст въздъхна дълбоко и в жест на безсилие примирено вдигна ръце.

- Знам само онова, което Салим бей ми разказа през 1913 година, точно след като Османската империя загуби Балканската война започна той. - Посъветва ме да избягвам пътуванията до Константинопол за известно време, тъй като сред хората му витаело чувство на цитирам точните му думи - отмъщение.

- Отмъщение ли? Но за какво?

- Турците побесняха, когато изгубиха цялата Румелия в полза на българи, сърби, черногорци и гърци. За тях това е унизително, разбираш ли? Затова искат да си отмъстят. След като загубиха Балканската война, те забравиха за понятието „османци“ и започнаха да се наричат „турци“. Салим бей ми разказа, че вътрешният министър Талат паша разправял на всички как трябва да изтребят християните от земите си и ги нарекъл „вътрешни тумори“, които щели да бъдат „изрязани“.

- Те така си говорят...

- Не са празни приказки! - възкликна Калуст. - Във вестника пише, че турците са арестували стотици арменски интелектуалци и са ги депортирали в провинцията. Само Господ знае какво може да ги сполети...

Притеснена, Нунуфар смръщи чело и с лека стъпка се отправи към креслото до съпруга си, събу обувките си и приседна със сгънати крака.

- Мили боже! - възкликна тя, най-накрая проумяла напълно тревогата на мъжа си. - Щом е така, значи, си прав. Положението там е като бомба със закъснител. - Прехапа устни. - Ами сега? Какво ще правим?

- Не знам. Ти как мислиш?

- Трябва да говорим с Крикор, това е ясно.

- Лесно е да се каже - възрази Калуст. - Но къде е той? Единственото му писмо до нас е от Женева, в което казва, че ще пътува за Константинопол и после за провинцията, хукнал след някаква фуста. - Взря се в жена си. - Да не ти е споделил нещо?

Нунуфар поклати глава.

- Разбира се, че не - увери го тя. - Обаче има начин да разберем...

- Как?

Жената зарови ръка в косата си и започна да навива един кичур на пръста си, както правеше винаги, когато обмисляше някакъв проблем.

- Не забравяй, че имаш отлични контакти в Константинопол - напомни му тя - Защо не попиташ Салим бей?

При тези думи Калуст се стегна и скочи на крака. Беше му писнало да се тревожи, искаше да действа.

- Чудесна идея! Ще му пиша.

ГРАД КАЙСЕРИ СЕ ПРОСТИРАШЕ В ДОЛИНА, където растяха върби, къщите се подпираха едни други по непавираните улички, повечето бяха от кирпич - бедни постройки с порутени стели и олющени фасади. Все пак имаше нещо в него, което привличаше Крикор. Може би се дължеше на факта, че семейството му беше от тук, или вероятно заради двата заснежени върха на планината Ерджиес дагь, които блестяха на хоризонта. Или пък причината бе просто вълшебното присъствие на Мариян с нейната арменска омая, която го пленяваше и го караше да вижда красота на място, където всъщност тя не съществуваше.

Тази сутрин Кайсери за първи път разкри онази своя същност, за която посетителят не подозираше. Крикор бе излязъл на разходка до къщата на Берберян. Беше заключена, като тази на семейство Саркисян, тъй като всички бяха решили да напуснат града след избухването на войната и да се установят в Константинопол или Египет. Двете заможни семейства проявили разум и благодарение на благосъстоянието си успели да заминат, щом усетили, че положението се влошава.

На връщане, докато вървеше с букет разцъфнали карамфили, купени от една гъркиня, се натъкна на група турски войници, които маршируваха но улицата, следвани от тълпа зяпачи. Хвърли им един поглед и видя, че ескортираха мъж с червен фес - арменец, който вървеше със завързани на гърба ръце. Тълпата изглеждаше развълнувана и гостът на града, може би подхождайки непредпазливо, но воден от любопитството на млад човек, който иска да вземе всичко от живота, я последва. Неколцина войници побутваха затворника с дулата на пушките си. Мъжът вървеше с наведена глава и Крикор не можа да види лицето му, но все пак забеляза, че си шепне нещо. Приближи се до него и разбра, че изрича думите от „Отче наш“ на арменски - език, забранен по тези места. Изведнъж затворникът вдигна глава и срещна погледа на Крикор. Очите му бяха мътни, като на човек, който бълнува, влачеше крака подобно на сомнамбул. Пъпчивото му лице издаваше, че е много млад, вероятно нямаше и осемнайсет години.

- Какво е направил? - попита Крикор един от зяпачите.

- Той е арменец - отвърна турчинът. - Обиди войник.

След като чу тези думи, на Крикор му се искаше да изостави шествието. Какво го интересуваше някакъв младеж, когото водеха към затвора? Но оживлението на улицата беше заразително и тъй като нямаше какво да прави цяла сутрин, новодошлият осъзна, че продължава да следва тълпата. Завиха зад ъгъла и излязоха на площада. Крикор реши, че няма работа там, и се опита да си проправи път и да се върне в къщата, но тогава забеляза голяма дървена конструкция, издигната в центъра на площада, и се остави множеството да го води още малко. Имаше три високи стълба с триъгълни върхове, от които се спускаха примки от дебели въжета.

- Мили боже! - прошепна той ужасен и спря няколко метра преди площада. - Тези хора са луди!

Тълпата притихна, когато затворникът бе избутан към стълбовете. Хората зашепнаха. Младежът, чиито ръце бяха завързани на гърба, се опита да спре, но войниците отново го бутнаха и той се просна на земята. Двама униформени го хванаха за лактите и го завлякоха по стъпалата до средния стълб. Един от войниците хвана примката, надяна я на шията на затворника и затегна възела. Униформените отстъпиха крачка назад.

Площадът потъна в тишина.

- Asvadzeem! - извика осъденият, мъртвешки бледен в мига, в който срещаше смъртта, сякаш с този зов към Създателя щеше да се освободи от парализиращия го страх. - Господи!

В следващия миг шахтата на пода се отвори, тялото пропадна и увисна, размахвайки крака в празното. Крикор наблюдаваше сцената като хипнотизиран; искаше да избяга, но не можеше да откъсне поглед от бесилото, сякаш тази зловеща дървена платформа бе огряна от цялата светлина на света. Тъй като въжето го задушаваше, очите на младежа се изцъклиха, лицето му стана червено, а после лилаво. Ритна още няколко пъти във въздуха, без да издаде и звук, докато накрая тялото му се отпусна неподвижно, с празни очи и лилав език, който се подаваше в ъгъла на устата му. Един турски войник се приближи до трупа, извади нож и разпра корема му от край до край. Вътрешностите му се изсипаха навън и с кух звук се разпиляха по земята в безформена кърваво-бяла маса.

Едва сега Крикор успя да отмести ужасения си поглед от бесилото. Изпусна карамфилите, коленете му се подкосиха, наведе се напред и неспособен да се сдържи, повърна.

Когато малко преди пладне се върна в дома на Киносян, Крикор завари тягостна обстановка. Домакините тихо разговаряха в салона с роднини, които бяха дошли да ги навестят, а Мариян плачеше. Изглежда, вече бе научила какво става. Карамфилите с кални от пръстта цветове, които любимият й поднесе, едва я накараха леко да се усмихне.

- Трябва да напуснем Кайсери възможно най-бързо - каза Агоп, когато гостът влезе в салона. Ще става все по-зле...

- Да си тръгнем? - запротестира дядо Сисаг с трепереща върху бастуна ръка. И къде ще отидем? Казаха ми, че в Сивас и Йозгат вече от седмица бесят хора и изглежда, че в Анадола нещата са дори още по-страшни!

- Проклета земя! - заговори един от братовчедите, който бе дошъл да ги посети. - Турците ни обвиняват, че се записваме в редиците на руската армия, за да се бием срещу османците, и искат да си отмъстят! Носят се слухове, че арменците от Ван вече са хванали оръжията, за да се защитават.

- Може би точно това трябва да направим - предложи домакинът. - Щом не можем да избягаме, поне да се защитаваме като арменците от Ван.

- Що за глупости, Агоп! - сряза го дядо Сисаг. - И как ще се защитаваме? Това само ще даде още една причина на турците да избесят всички ни.

- Арменците от Ван го правят...

- Ван е близо до руската граница - обясни старецът. - Ако нещо се обърка, което със сигурност ще се случи, те винаги могат да я преминат. Освен това руската войска също не е далеч. Но тук не е така. Ако турците ни погнат, няма къде да бягаме. Ето защо не трябва да им даваме и най-малък повод.

- А какво казват нашите водачи? Какво казват от Константинопол? Какви са нарежданията?

- Какви водачи? Какви заповеди? Всички са арестувани! Няма кой да ни поведе!

Замълчаха, докато осъзнаваха истинското значение на арестите на арменския елит в Константинопол. Кой щеше да ги защити сега? Кой щеше да ги представлява и да ги води?

- Чух - промърмори Агоп, - че някои сънародници крият оръжия и експлозиви.

- Къде? Тук, в Кайсери?

Домакинът посочи прозореца.

- По селата, източно от града.

- Точно това искат турците! - възкликна дядо Сисаг, когото всички слушаха внимателно, тъй като бе оцелявал в редица турски погроми срещу християните, и по-точно срещу арменците. - Ако научат, ще използват онези села като претекст, за да избият всички ни. Вдигна предупредително пръст. - Трябва много да внимаваме, чувате ли? Не трябва да им даваме и най-малък повод.

Затоплената от тонира покривка успокои Крикор и той се сгуши в нея, но сънят му внезапно бе прекъснат от ужасен шум, който идваше от портата. Не бе нормално почукване, а силни удари с юмрук по дървото.

- Какво става? - попита ядосано Агоп и стана да отвори. - Нямат ли възпитание тия хора? - процеди той, докато вървеше към вратата по пижама. - Къде се с чуло и видяло такова блъскане по никое време? Всички са се побъркали!

Тъй като домакинът бе станал, за да сложи край на ужасния шум, Крикор се обърна на другата страна и отново потъна в сън. Още бе тъмно и клепачите му натежаваха.

Някой нахлу с викове в салона, без да го е грижа дали хората спят, и Крикор отново се събуди. Заедно с останалите от семейството той се надигна стреснато, опитвайки се да разбере какво става.

Тогава видя войниците. Салонът бе пълен с мъже в униформа и с пушки в ръка, които крещяха заповеди на турски. Всички станаха, включително и Крикор, без да разбират какво се случва.

- Стойте намясто! - нареди им мъж със сабя на кръста, вероятно главнокомандващият. - Ще проверим къщата! Ако намерим оръжия тук, всички незабавно ще бъдете екзекутирани!

Агоп, по пижама и с разрошена коса, го гледаше смаяно.

- Но, ефенди, това е мирен дом - каза той с подобаващо покорен глас. - Тук няма оръжия. Ние сме добри османски граждани и спазваме закона.

- Ще видим - отвърна офицерът презрително. - Искам всички да се съберат в тази стая и да пазят тишина, докато претърсваме жилището.

- Както желаете, ефенди - отстъпи домакинът. - Макар че бих искал да ви помоля...

- Тишина, казах!

Думите му бяха толкова категорични, че Агоп не каза нищо повече и с наведена глава се дотътри до Аршалуис. Жените трепереха от страх, най-вече Мариян и по-малките й сестри, затова Крикор се приближи до тях и им се усмихна в опит да ги успокои. Всъщност младежът не се впечатли особено от случващото се, може би защото беше чужденец и не вярваше, че някой действително ще се осмели да го докосне. Увереността му успя да ти утеши.

В къщата настъпи суматоха. Войниците обикаляха стаите, чуваше се блъскане на врати и ровене в чекмеджета. Крикор хвърли поглед към прозореца и забеляза още военни отряди по улицата; претърсваха почти всички къщи наоколо. Това го успокои още повече, защото се увери, че турци те не преследваха конкретно семейство Киносян. Седна до тонира и се отпусна.

- Какво е това?

Всички се обърнаха в посока на гласа. Войниците претърсваха жилището вече цял час и тогава видяха командира на отряда да влиза в салона с два големи ножа в ръка.

- Кухненски ножове - обясни Агоп. - Жена ми реже месото с тях.

Офицерът вдигна ножовете и огледа остриетата им отблизо.

- Това са оръжия.

- Не, ефенди, просто кухненски прибори - настоя домакинът, разтревожен от опасното заключение, за което намекваше турчинът. - Без такива големи ножове би било трудно да се реже...

- Подобен нож може да служи само за оръжие - грубо отсече командирът. - Ще ги конфискуваме.

По-малкото зло, помислиха си всички членове на семейство Киносян и шумно въздъхнаха от облекчение. Конфискацията беше по-добрият вариант от задържане за притежание на оръжие, предвид, че това престъпление се наказваше с осъждане на смърт по бързата процедура.

- Да, ефенди.

Офицерът подаде ножовете на един от подчинените си и се приближи до Агоп, който бе прегърнал бременната си съпруга.

- Къде са огнестрелните оръжия?

Домакинът отвори широко очи и поклати глава, без да разбира въпроса.

- Какви огнестрелни оръжия, ефенди?

- Много добре знаеш - отвърна ледено турчинът. - Пушките, мунициите. Къде си ги скрил?

- Но, ефенди... Нямам такива поща. Аз съм миролюбив османец и спазвам законите. Не притежавам оръжия, нито...

Офицерът изненадващо заби юмрука си в корема на Агоп, което го накара да млъкне и да се превие от болка. След това, както бе приведен напред, го изрита силно с коляно в лицето и домакинът се просна на пода. Ужасени, жените изпищяха, Аршалуис се опита да помогне на съпруга си, но един войник я задържа и я блъсна в другия край на стаята. Дъщерите се разпищяха, в очите им се четеше страх, а Крикор, безсилен да помогне на Агоп, ги прегърна, за да ги утеши.

Проснат на земята, главата на семейството покри с ръка лицето си и пръстите му се изцапаха с кръвта. Офицерът пристъпи две крачки и клекна до него.

- Кажи ми къде криеш огнестрелните оръжия - нареди турчинът спокойно, почти дружески. - В противен случай ще се наложи да те арестувам и да използвам други методи, за да те накарам да говориш.

- Ефенди, кълна се в семейството си, че в дома ми няма скрити оръжия - отвърна домакинът, който все още лежеше на пода. - Не мога да ви предам нещо, което нямам.

- Така ме принуждаваш да те арестувам.

Агоп се опита да стане и седна на земята, докато бършеше с ръце кръвта, която се стичаше от носа му в резултат на ритника, който бе отнесъл.

- Но защо, ефенди? Ако имах оръжие, да ме задържите. Аз нямам, а вие пак ме арестувате. Какво мога да сторя?

Офицерът се изправи и направи знак на войниците, които хванаха Агоп и го изведоха навън.

Облени в сълзи, Аршалуис и дъщерите му хукнаха към него с истерични крясъци, но турците препречиха пътя им. Турчинът разбра, че те не са в състояние да чуят и една негова дума, затова се обърна към дядо Сисаг, който бе наблюдавал всичко с примирено мълчание.

- Имаме бройка за огнестрелни оръжия, която трябва да попълним - заговори той. - Надявам се да ни ги предоставите за доброто на вашия роднина.

Обърна се рязко и напусна къщата заедно с хората си.

НАД ХАЙД ПАРК РЪМЕШЕ СИТЕН ДЪЖД и образуваше над улиците сребърен воал в мъгливата утрин; сякаш паркът бе покрит от тънка мокра завеса, а оловносивите облаци пръскаха металическа светлина над града, която се отразяваше в мокрите листенца на цветята. С цилиндър и бастун, чийто връх тракаше по алеята, Калуст правеше своята редовна сутрешна разходка. Меланхоличното време и росата, която мокреше земята, не му бяха неприятни, напротив утринният хлад му действаше ободряващо,

- Сър! - извика го някой. - Почакай те минута, сър!

Спря на алеята, която се виеше в тревата, и се обърна да види кой е. Беше икономът.

- Случило ли се с нещо, Хъмфри?

Мъжът изглеждаше безупречно в светлия си шлифер и черно бомбе, елегантен като истински джентълмен. Ходеше величествено до момента, в който стъпи в локва и се опръска с кал до коляното.

- Обадиха се от службата ви, сър - обяви той невъзмутимо въпреки мръсния си панталон. - Има телеграма за вас.

- Телеграма ли? От кого?

- От Женева, сър. Сметнах, че е важно, затова дойдох да ви съобщя лично.

Калуст знаеше, че щом е от Женева, подателят може да е само Салим бей. В началото на войната телеграфните връзки между Лондон и Константинопол бяха прекъснати и винаги когато искаше да пише на турския си приятел, арменецът прибягваше до помощта на стар познат османец в швейцарския град. Точно така постъпи и когато му бе писал преди няколко седмици. Но защо османският министър на финансите му бе отговорил с телеграма, вместо с писмо? Дали имаше някакви новини? И какви бяха те?

Без да губи повече време, Калуст прекъсна разходката си и веднага се върна вкъщи. Повика шофьора и след няколко минути вече се возеше на своя делоне белвил ландолет на път към кабинета си на „Сейнт Хелънс Плейс“.

- Телеграмата? - бе първото, което изрече, когато влетя в службата, докато оглеждаше помещението, нетърпелив да научи новини за сина си. Къде е?

- В кабинета, сър отговори асистентът му Робърт Кук. - Оставих я на бюрото ви.

Влезе в кабинета си и веднага забеляза плика от Кралската поща точно чам, където Кук му бе казал. Хвърли цилиндъра на закачалката, хукна към бюрото, грабна плика с леко треперещи от вълнение ръце и го скъса в единия край.

ПОЛУЧИХ ПИСМО СТОП ТРЯБВА ДА ПОГОВОРИМ СТОП

СРЕЩА В ГРАНД ХОТЕЛА В ИНТЕРЛАКЕН СТОП

СЛЕДВАЩИЯ 12-И, 14:00 Ч. СТОП САЛИМ БЕЙ

Интерлакен? И защо да се срещат в Интерлакен? Защо приятелят му не бе отговорил с обикновено писмо? Защо си бе направил този труд? Какво става?

Усети нечие присъствие на вратата на кабинета.

- Нещо важно ли е, сър?

Беше Робърт Кук, младият адвокат, когото бе наел с отварянето на кантората и който все още работеше за него. Началникът му се обърна към прозореца и погледът му се изгуби сред безбройните чадъри, които се движеха по мокрите тротоари.

- Синът ми... - промърмори Калуст. - Салим бей иска да се срещнем спешно в Интерлакен. Сигурно има новини.

- Ако ми позволите да попитам, сър... Добри или лоши?

Уместен въпрос, помисли си Калуст. Салим бей искаше да му каже нещо, но не се осмеляваше да го напише в писмо; навярно се страхуваше шпионите в Османските пощи да не прихванат кореспонденцията. Завъртя се на стола и устреми тъмния си взор в сините очи на асистента.

- Вероятно лоши.

Умълчан и сломен, той отново се обърна към прозореца.

ЗАДЪРЖАНЕТО НА АГОП ВНЕСЕ ИСТИНСКИ СМУТ В СЕМЕЙСТВОТО. След час обаче Аршалуис се съвзе, метна шал на раменете си и с решителна крачка се отправи към къщата на заможен съсед арменец, който членуваше в търговската асоциация и често общуваше с турските власти. Искаше да го помоли за помощ и чрез намесата му да освободят съпруга й час по-скоро, но се върна бързо още по-объркана.

- И той е арестуван - прошепна тя, опитвайки се да проумее значението на случващо то се. - Мили боже! Та той има приятели в правителството и въпреки това са го задържали! Щом и на него са му причинили това, кой ще помогне на Агоп? Кой ще помогне на нас?

Постоянно научаваха за хора от квартала, които също са били отведени от войниците. Всички бяха мъже и глави на семейства. Малко преди пладне съседите започнаха да се събират на улицата, за да потърсят начин да разрешат проблема, но всички бяха отчаяни и единственото, което успяха да сторят, бе да се утешават едни други.

Крикор не можеше да се справи със ситуацията, макар да бе убеден, че за подобен проблем решението бе очевидно.

- Защо не обжалвате в съда? - попита той, предлагайки най-разумната според него постъпка. - Не може някой просто да нахлува в домовете ви без съдебна заповед, да пребива и да арестува хората без най-малкото доказателство, че са извършили престъпление! Това е безчинство!

Жените бяха съсипани и не можеха да отговорят на въпроса му, не можеха дори да разсъждават; бяха свикнали мъжете им да се занимават с подобен род проблеми, затова дядо Сисаг взе думата.

- Тук не ти е Англия, младежо - каза той с все така трепереща ръка на бастуна. - Знаеш ли що за закон властва тук? Kurd der vourar.

Крикор смръщи вежди.

- Кюрд... какво?

Дядо Сисаг го хвана за лакътя и го дръпна настрана от жените, за да говорят спокойно.

- Когато не-мюсюлманин в Турция е обвинен в престъпление, младежо, той се счита за виновен до доказване на противното - обясни старият арменец. Ако избяга и не го намерят, заптиетата отвеждат някой мъж от семейството - баща, брат, син или дори братовчед. Ако в семейството няма мъже, хващат водача на общността и го измъчват, докато заподозреният се предаде сам.

- Не могат да постъпват така!

- Но го правят ! И тази страна, ако мюсюлманин убие християнин, той смята, че е служил на своя бог и си е осигурил място в рая на Аллах. Но ако християнин убие мюсюлманин, дори и при самозащита, за него настъпва краят на света. Страдат той и цялото му семейство.

- Ами съдилищата? За какво служат тогава?

Дядо Сисаг подсмръкна силно и се изхрачи на земята.

- Ето тук идва Kurd der vourar - каза той, размазвайки храчката с крак в пръста. - Разказват как веднъж един високопоставен кюрдски мюсюлманин си купил красива сабя. Докато си вървял по пътя с приятели, кюрдът се натъкнал на арменец, който се подпирал на тоягата си. Като го видял, кюрдът си помислил, че му се отдава сгоден случай да изпита сабята си, и ей така замахнал с острието към главата на християнина. За да се защити, арменецът инстинктивно вдигнал тоягата и понеже ударът бил силен, сабята се счупила в нея. Побеснял, кюрдът хванал нещастника и го завлякъл при съдията с претенцията арменецът да го обезщети, че му е счупил острието. Арменецът обяснил, че само се е защитавал, но съдията сякаш не го чул. Попитал го дали е знаел, че го напада мюсюлманин, и му обяснил, че няма право да руши материална собственост на мюсюлманин. Решение? Арменецът трябвало да плати счупената сабя. Така възникнал изразът Kurd der vourar. Напада само кюрдът.

Крикор погледна заинтригувано Сисаг.

- Истина ли е тази история?

- Така разправят. Сигурно се е случила някъде в Аганц. -Старецът сви рамене. - Има ли значение? Важното е, че Kurd der vourar много точно описва правата ни в Османската империя.

- Но тогава... какво можем да сторим?

В жест на безсилие дядо Сисаг вдигна бастуна с треперещата си ръка и посочи към края на улицата, където войниците бяха изчезнали заедно с Агоп и останалите задържани, и примирено въздъхна.

- Да се молим.

Въпреки че беше само една беззащитна девойка, Мариян се отърси от вцепенението, което я бе обзело цяла сутрин, и веднага след като обядваха, с непоколебима крачка се приближи до майка си.

- Отивам до ареста да видя татко.

Аршалуис се ококори ужасена.

- Да не си полудяла? Ти? Да ходиш там при онези... онези хора? Не си го и помисляй!

- Трябва да видя татко! - настоя Мариян, решена да изпълни намерението си. - Не може да стоим тук и да не правим нищо!

- Но... нима не разбираш, че така ще стане по-лошо? - опита се да я вразуми майка й. - Онези мъже, онези животни... Щом те видят, дъще... ще те довършат.

Момичето се поколеба, осъзна, че аргументите на майка й са основателни. Тя най-добре знаеше как биха реагирали мъжете на появата й. Но пък ако никой не отиде до ареста и не опита да направи нещо, как щяха да помогнат на баща й? Нима щяха да го изоставят при турците? Не, това нямаше да стане. Мариян рязко й обърна гръб и тръгна.

- Връщам се след малко.

Момичето излезе на улицата. Слисана, Аршалуис изтича до вратата и я видя да се отдалечава към края на улицата.

- Мариян! - извика тя. - Върни се! Върни се, за бога! Не прави глупости!

Но тя вече бе взела решение и продължи пътя си, без дори да се обръща назад. Въпреки неразумната постъпка, трябваше да й се признае смелостта. Като я видя да върви с твърда крачка и въпреки че все повече се страхуваше от ситуацията, чийто контрол му се изплъзваше и която не разбираше, Крикор се засрами от собственото си малодушие и хукна след нея.

- Идвам с теб - каза, когато я настигна. - Някой трябва да те пази.

Мариян леко се усмихна, но не каза нито дума. Вървяха мълчаливо, смазани от хаоса, който бе преобърнал живот а им. Страхът им казваше да се върнат, любовта настояваше да продължат напред - тя заради баща си, а той - заради нея.

Някакво странно спокойствие бе обзело арменския квартал „Дишарешар“. Магазините бяха затворени, прозорците - също; малки групички хора с тревожни лица си говореха тихо до вратите на къщите, хвърляйки ужасени погледи на всеки турчин, който случайно минаваше наблизо. Новината, че войниците бяха арестували почти всички глави на семейства на цяла една улица, се разнасяше из квартала.

Когато двамата младежи излязоха от арменския квартал, всичко наоколо се промени, сякаш се бяха озовали в друг свят. В останалата част от Кайсери животът, изглежда, течете както обикновено, като че ли случилото се в „Дишарешар“ бе обичайна мярка в справедливата борба на властите срещу злосторниците. Уличните търговци печаха месо на въглища, забулени жени продаваха платове на тротоара, по улиците дрънчаха карети, препускаха магарета и коне, а от джамиите напевни гласове възхваляваха величието на Аллах и призоваваха вярващите за молитва.

Докато пресичаха една улица, покрай двамата мина кола, обградена от турски войници и цивилни. Надникнаха вътре и съзряха безразборно натъпкани тела - ръце висяха на една страна, обърнати нагоре крака - на друга, подути и насинени лица, с празни погледи и изплезени лилави езици; приличаха на захвърлени кукли, но всъщност бяха обесените сутринта. Потресени, Мариян и Крикор отвърнаха глави, макар че все още виждаха и тълпата турци около колата, които вече бяха забелязали, че двамата също са арменци.

- Скоро ще дойде и вашият ред, Inch` Allah[14]! - ухили се един беззъб мъж, прокарвайки пръст през гърлото си в недвусмислен жест. - Турция е за турците!

Най-после стигнаха до затвора, пред който се бе събрала малка тълпа, като повечето от хората бяха мъже с червени фесове. Следвана от Крикор, Мариян си проби път сред неспокойното множество от отчаяни хора и се опита да влезе, но двама войници грубо й препречиха пътя.

- Къде си мислиш, че отиваш? - попита единият, като я огледа от глава до пети. - Може да предлагаш услугите си само след работно време. - Той се изсмя похотливо. - Сигурно обичаш да си играеш, обичаш...

- Искам да видя баща си.

Войникът я блъсна.

- Махай се от тук, курво!

Девойката хвърли безнадежден поглед към Крикор, сякаш го молеше за помощ.

Безмълвната й молба накара нейния закрилник да пъхне ръка в джоба си и да извади една банкнота.

- Пуснете ни да влезем - помоли той, като подаде парите на пазачите. - Искаме само да изясним едно недоразумение.

Войниците взеха парите, обърнаха се с гръб, правейки се, че не ги виждат, и им кимнаха да минат. Двамата се промъкнаха през портала и озовали се в двора на общинския затвор, се насочиха право към главната сграда.

Влязоха и отидоха до приемната. Мариян започна да обяснява, но отегченият служител дори не я остави да довърши.

- Случаят е на Специалната организация - заяви той. - Не мога да се меся.

- Каква е тази Специална организация, ефенди?

Турчинът поклати нетърпеливо глава.

- Нареждане от Константинопол. Не мога да ви помогна.

Двамата младежи се спогледаха и Крикор разбра, че трябва пак да се намеси.

Беше в Кайсери вече почти цял месец и беше започнал да разбира как се случват нещата по тези места, затова извади друга банкнота от джоба си.

- Вижте, ако пуснете господин Киносян, ще ви направя една доста... щедра оферта.

Мъжът на рецепцията се взря в парите, които видимо събудиха интереса му към случая, и черните му очи блеснаха алчно.

- Страхувам се, че нямам такива правомощия - каза той, - но в замяна на тази сума мога да ви кажа какво да направите, за да постигнете целта си.

Крикор се поколеба. Не вярваше особено на събеседника си.

- Ще ви дам парите - увери го той, размахвайки банкнотата, - ако съветът ви е полезен и доведе до желания резултат.

Служителят се огледа наоколо, очевидно притеснен някой да не го види, и се наведе към посетителя.

- Трябва да попълним бройка за конфискувани огнестрелни оръжия - прошепна той. - Намерете няколко пушки и ги донесете. С малко рушвет ще стигнат да свършим работата.

РАЗРЕДЕНИЯТ ПЛАНИНСКИ ВЪЗДУХ ПРАВЕШЕ УТРОТО КРИСТАЛНО ясно. Цветовете бяха по-ярки, очертанията изпъкваха, а слънчевите лъчи блестяха особено силно. Гледката от грандхотела на Интерлакен очарова Калуст със своята феерия от цветове и разнообразие от форми. Зелените долини преливаха в синьото на езерата, млечнобелите върхове блестяха на слънцето в сложна визуална симфония, възхваляваща изкуството на природата.

Или поне това си помисли гостът, когато се настани в хотелския апартамент и излезе на терасата - сетивата му направо поглъщаха разкошната панорама наоколо. Планината Юнгфрау се издигаше в небето с подредените си в редица върхове като зъбите на огромен трион. Докато се любуваше на това кътче от Швейцарските Алпи, новодошлият с възхита си каза, че никой художник не би бил способен да създаде или дори да прерисува подобно съвършенство.

- Великолепно! - прошепна той. - Просто великолепно!

Споменът за онова, което го бе довело тук, бързо помрачи настроението му. Нима бе възможно Бог, създал подобно бляскаво чудо, да е същият, който бе виновен за войната, която разсипваше Европа и превръщаше турците в палачи на арменците, и дори бе въвлякъл и собствения му син в този ад?

Около един часа на обяд Калуст бе седнал в ресторанта на грандхотела, зареял поглед във възхитителния побелял силует на Юнгфрау сред туфи облаци. Планинските склонове сякаш бяха покрити с памук и върховете величествено се издигаха над алпийските ледници и зеленото подножие.

- Мосю? - заговори го сервитьорът с тефтер и молив в ръка.

- Какво желаете за обяд?

Калуст се сепна и насочи вниманието си към менюто. Реши, че трябва да опита някакъв местен специалитет.

- Защо не фондю?

Щом сервитьорът се отдалечи, погледът на арменеца попадна върху нисък рус мъж с вратовръзка на рогчета, който седеше на съседната маса. Познаваше го отнякъде, но не можеше да се сети откъде. Погледите им се срещнаха и Калуст разбра, че мъжът също го е разпознал. Запита се дали не е човек на Салим бей, но срещата им бе чак на следващия ден, а не му се струваше вероятно да е пратил разузнавачи. Освен това мъжът със сигурност бе европеец, което изключваше познатите му от Константинопол. След като се нахрани, той отиде на разходка за по-добро храносмилане. Слезе до езерото Тун и се възхити на пейзажа красив кратер, заобиколен от планини. Вечерта се върна в ресторанта и тогава мъжът е вратовръзката на рогчета преодоля стеснението си и се приближи до масата му.

- Може ли? - понита любезно той на френски. - Извинете, че се натрапвам, но вие сте мосю Калуст Саркисян, прав ли съм?

- Да, аз съм.

Непознатият се усмихна.

- Името ми е Жан-Марк Ерто представи се той. - Сенатор съм в Националната асамблея и оглавявам Комисията по външните работи към Сената. Може ли да седна при вас?

Калуст си спомни лицето му от вестниците, а французинът познаваше арменеца от работата му в парламента във връзка с енергетиката. По време на вечерята сенатор Ерто се оказа много разговорлив и изложи грандиозните си възгледи относно Франция, но Калуст бързо го прекъсна с жест, който ясно показваше, че не е съгласен с доводите му.

- Една страна не може да се нарече велика, ако не доминира в петролния бизнес - обясни той. - Доколкото знам, Франция е извън него, прав ли съм? В такъв случай не може да има такива претенции.

- Какво искате да кажете? Извън бизнеса ли? Та ние имаме Industrie Nationale de Raffinage[15] ...

- Монополна асоциация на дребни търговци! - възкликна презрително Калуст. - Трупа огромни приходи от манипулиране на цените, без никаква стратегия, която да работи в полза на националния интерес! Знаете ли какво правят те? Купуват рафиниран петрол от американците и от „Роял Дъч Шел“, към който са добавени химически боклуци, за да си спестят митническите такси! След като пристигне във Франция, дребните търговци от Industrie Nationale de Raffinage отстраняват този боклук в своите рафинерии. На това ли му викате рафиниране? Направи гримаса. - Аз го наричам измама.

Сенаторът се изчерви.

- Ами... в крайна сметка...

- И сега, с избухването на войната - продължи все така нападателно арменецът, - как Франция си набавя нефт?

- Ами... трудно.

- Знаете ли защо? Защото няма никакво участие в експлоатацията на петролни кладенци. - Калуст вдигна пръст, за да подчертае думите си. - Никакво. Разбира се, във времена на криза, през каквито минаваме, страната става зависима от добрата воля на онези, които притежават петрола, като Съединените щати и Великобритания. Така ли Франция мисли да запази величието си? Като проси петрол от другите?

Жан-Марк Ерто не можеше да изглежда по-засрамен.

- Значи, казвате... смути се той. - Какво предлагате всъщност?

Въпросът хвана Калуст неподготвен. Какво предлага да направят французите? Арменецът помисли малко и разбра, че пред него се разкрива неочаквана и интересна възможност. Ами ако... Не беше планирал тази среща, но реши да извлече от нея възможно най-голяма полза. Изправи се на стола си и докато подреждаше мислите си, за момент погледна към Юнгфрау и отново се възхити на върховете, които се врязваха в гъстите облаци.

- Предлагам Франция да влезе в световния петролен бизнес - заяви той. - Нито повече, нито по-малко.

Френският сенатор изглеждаше изумен от идеята, която му разкриваха по такъв неочакван начин.

- Световният бизнес, значи... Но... как?

Арменецът забарабани с пръсти по масата като същински композитор на пиано, докато обмисляше отговора си.

- Има един начин - отвърна той. - Но ако успея да разреша този ваш проблем, искам Франция да бъде мой дългосрочен партньор в бизнеса. Как ви се струва?

Сенатор Ерто премигна.

- Не знам дали... дали съм в състояние да ви дам подобни гаранции.

- Ще ви кажа какво имам предвид - каза Калуст. - Ако одобрите плана ми, ще уредите всичко необходимо с правителството и колегите си от Националната асамблея, включително и с опозицията. Съгласен ли сте?

Събеседникът му обмисли въпроса за момент.

- Защо не!

Това бе зелената светлина, от която Калуст се нуждаеше. Съзнавайки, че пред него се разкрива голяма възможност, потри ръце и се взря в събеседника си.

- Притежавам пет процента от акциите на Турската петролна компания, която държи изключителните права за експлоатация на целия петрол, намиращ се на територията на Османската империя - разкри той. Останалите акционери са „Дойче банк“, „Роял Дъч Шел“ и „Англо-Персиян“. Обаче след началото на войната британското правителство конфискува акциите на „Дойче банк“, а „Англо-Персиян“ спря да плаща разходите на Турската петролна компания, която се държи, защото аз и „Роял Дъч Шел“ покриваме текущите разноски.

- Странно отбеляза французинът. Защо „Англо-Персиян“ ще бойкотира собствената си компания?

Арменецът придоби потайно изражение и заговори тихо.

- Зад всичко стои Първият лорд на Адмиралтейството Уинстън Чърчил - прошепна той. - Мисля, че британците правят всичко по силите си, за да връчат изключителните права за петрола в Османската империя на „Англо-Персиян“ след войната. - Възвърна нормалния тон на гласа си и заяви твърдо: - Обаче се лъжат! Нашите права са законни и когато му дойде времето, ще им дадем да разберат.

Сенаторът поклати глава, без да разбира нищо.

- Много интересно - отбеляза той, като очевидно си мислеше точно обратното. - И какво общо има Франция с това?

- Немското участие - отвърна Калуст с хитър блясък в очите. - Британците конфискуваха акциите на „Дойче банк“, нали? Какво ще стане с тях, ако и когато Антантата спечели войната? Не би ли било логично да попаднат в ръцете на друга страна победителка?

Когато схвана накъде бие събеседникът му, френският сенатор зяпна от изненада.

- Нима намеквате, че... акциите ще дойдат при французите?

Въпросът предизвика лукава усмивка у арменеца.

- Vollà!

ЗАРЪКАТА НА СЛУЖИТЕЛЯ В ЗАТВОРА БЕ СЪЩАТА като последните думи на офицера, задържал Агоп, затова на следващия ден дядо Сисаг отиде при кюрдските ловци на пазара в Кайсери и купи от тях една стара пушка за десет златни монети.

В ранния следобед, придружен от Крикор и Мариян, старецът се отправи към затвора, подготвил солиден рушвет. Тримата предадоха пушката на един офицер, който турският служител от приемната им бе посочил.

- Почакайте тук.

Останаха във фоайето, близо до изхода.

Час по-късно един опърпан силует закуцука към тях, леко поклащайки се в сумрака.

- Татко! - извика Мариян, която първа го разпозна. - Татенце!

Агоп стъпваше тежко, всяка крачка му причиняваше болка; явно не си бе прекарал никак добре в ареста. Изглеждаше изнемощял, лицето и тялото му бяха целите в синини, а краката му бяха увити в мръсни парцали. Като го видя в това състояние, Крикор, след като се разплати с мъжа в приемната, излезе навън и нае карета, която откара главата на семейство Киносян право в дома му. Агоп бе посрещнат със сълзи, усмивки, тревога и безкрайните грижи на Аршалуис, която веднага сложи вода на огъня; когато завря, тя добави студена вода и напълни желязната вана, в която се пъхна съпругът й. Най-деликатният момент от възстановяването бе, когато трябваше да свали мръсните парцали, увити около стъпалата му. Агоп виеше от болка, отдолу краката му бяха целите в кръв и рани до живо месо.

- Какъв ужас! - извика жена му, разтърсена от гледката. - Какво са ти сторили, за бога!

- Забиха пирони в ноктите ми - отвърна съпругът с трепереща брадичка и сълзи в очите, на път да изпадне в емоционален шок. - Това причиниха и на другите. Искаха да знаят къде крием оръжията.

Извикаха дядо Сисаг да прегледа раните. Без да каже и думичка, той излезе от къщи и се отправи към пазара. След час се върна с една коза, която заколи на двора. Одра я и наряза още мократа от кръвта кожа на ивици. Занесе ги в стаята, където лежеше зет му, и ги наложи върху раните една по една, като марли.

- Готово - каза той. - Това ще помогне на раните да зараснат.

През следващата седмица още няколко съседи се върнаха при семействата си в замяна на оръжия и рушвети. Всички те бяха по-леко или по-тежко ранени, като Арис, на когото бяха отрязали три пръста, или бакалина Боджалян с разкървавена кожа на гърба от ударите с пръчка. Ноктите на мнозина бяха изтръгнати.

Арменците от Кайсери, заедно с всички останали арменци от Османската империя, подновиха стария навик да държат под око джамиите след края на петъчната молитва. Поставиха хора на пост до мюсюлманските храмове, които трябваше да наблюдават излизащите вярващи. Ако бяха в добро настроение, значи, имамът бе говорил спокойно; ако пък изглеждаха настървени за лов на арменци, бе сигурно, че на днешната служба са хулили гяурите неверници. Това бе знак, че се задават нови неприятности за общността.

Тогава постовите носеха тревожни новини: след петъчната молитва турците ставаха агресивни към арменците. Скоро тази свирепост прерасна в нови арести, само че този път властите не се задоволиха само с бащите; задържаха и други мъже и младежи. В някои случаи ги отвеждаха от домовете им, като Боджалян, друг път ги призоваваха да се явят в участъка, както се случи с няколко съседски момчета.

Когато свещеникът на арменската църква в Кайсери поиска обяснение, началникът на полицията заяви, че мерките са необходими, тъй като открили, че арменците в града съзаклятничат в заговор за измяна. След като му поискаха доказателства, турският чиновник показа няколко оръжия, открити в арменски къщи през последните седмици.

- Онези оръжия са същите, които се наложи да им предадем - смаяно каза дядо Сисаг. - Що за хора! - Поклати глава и си пое дълбоко дъх. - Ах, турците са царе на лъжата! Карат ни да купуваме пушки, за да им ги дадем, защото трябвало да попълнят бройка, а после ги представят за доказателство, че заговорничим срещу тях...

Пред зандана отново се събираха роднини, за да бутнат рушвет за освобождаването на затворниците, но този път се случи друго. След като подкупиха пазачите, завариха празни килии и разбраха, че задържаните са депортирани.

Два дни местонахождението на затворниците остана неизвестно. След това жената на Боджалян се появи в дома на Киносян с обляно от сълзи лице.

- Чухте ли? - попита тя, а в очите й се четеше страх. - Казват, че са ги закарали извън града и... и са ги убили!

Аршалуис я прегърна.

- Кой го казва?

- Племенникът ми, Бохос.

- Видял ли ги е?

Жената на Боджалян поклати глава.

- Някой му е казал.

Аршалуис я притисна към себе си в опит да я успокои.

- Само слухове - каза тя. - Турците не ни казват нищо, за да си представяме най-лошото. Не се тревожете. Мъжът ви е добре.

- Но защо го правят? - запита се съседката. - Какво зло сме им сторили?

- Е, нали ги знаем какви са турците. Освен това са напрегнати заради войната. Но когато Ангантата спечели, ще се отървем от тях, ще видите. И съпругът ви ще се върне вкъщи, не се притеснявайте.

Но слуховете не секваха. Всеки арменец в Кайсери познаваше човек, който пътувал някъде и там видял трупове на мъже, захвърлени в края на пътя, накълвани от хищните птици. Някои поискаха да се уверят в тези твърдения и се опитаха да стигнат до посочените места, но пътят им бе препречен от контролни пунктове на жандармерията на изходите на града.

- Разрешително за пътуване? - постоянно повтаряха постовите. - Нали знаете, че от началото на войната е нужно писмено разрешение от военните власти за напускане на града. Къде е вашето?

В онези времена арменците не получаваха подобни документи, поради което усилията да проверят слуховете останаха напразни. Въпреки това мълвата не секваше с неизменното „някой каза, че друг видял“ и положението ставаше толкова страшно и непоносимо, че на Агоп накрая му писна и макар че беше още на легло, забрани в дома му да се говори за неизвестното местонахождение на съседите.

- Нито дума повече! - заяви категорично той. Ще донесе лош късмет...

Войниците се появиха отново без предупреждение в полунощ. Този път обаче не претърсиха къщата. С решителния поглед на хора, които знаят защо са дошли, те се отправиха към салона, а после към спалнята на Агоп, където го измъкнаха от леглото и го изведоха навън. Аршалуис се опита да им попречи, но я изблъскаха грубо. Същото се случи и с трите дъщери, които се вкопчиха в баща си, докато турците го извеждаха.

- Татко!

Силуетът на Агоп потъна в нощта, сякаш погълнат от мрака, и те успяха само да чуят последните му думи, преди да изчезне заедно с войниците.

- Стойте там, момичета! Грижете се за майка си!

На следващата сутрин Крикор бутна рушвет на един от пазачите на затвора, за да разбере къде се намира господин Киносян и как да го освободи. Турчинът взе парите и каза, че може да му помогне само със сведения. Отведените през нощта затворници щели да бъдат депортирани по пладне.

- Къде?

Мъжът сви рамене.

- Само Аллах знае това - отвърна зловещо той. - Аллах и Специалната организация, разбира се.

Когато съобщи новината, в дома на Киносян настъпи суматоха. Първата реакция на Мариян и Аршалуис бе отново да се разплачат, но младежът ги убеди да се съвземат, за да отидат на изхода на града, да пресрещнат конвоя и да дадат кураж на Агоп; може би щяха да успеят да му помогнат, като му дадат храна и дрехи.

Думите му ги успокоиха и поне им създадоха някаква работа. Аршалуис отиде в кухнята да готви, докато Мариян опече хляб в тонира, а Крикор и дядо Сисаг се заеха с дрехите, като сгънаха панталони и чисти ризи, които увиха във вързоп. Малко преди пладне семейството бързо излезе от къщи и застана на улицата, която водеше извън града.

Конвоят се появи около един следобед и гледката на затворниците ги ужаси. Вървяха по двама с оковани във вериги крака, като роби от отдавна отминали времена. Имаше възрастни мъже и юноши, богати и бедни, образовани и невежи; на всички тях бе отнето и най-малкото достойнство - бяха просто роби, които турците ескортираха с камшици по улиците на Кайсери.

Плачещи жени и старци арменци се бяха събрали по тротоарите, всеки от тях се надигаше на пръсти, за да зърне баща, съпруг, брат, син, дори внук. Жените изпищяваха от ужас, когато разпознаваха някого; във въздуха летяха имена, сбогувания, целувки, много сълзи. Когато някой се затичваше към кордона, биваше грубо отблъснат от приклада на турска пушка. Следваше последно кимване, изгубено в суматохата, и въздишка, която се превръщаше в сбогом навеки.

В средата на тази тъжна и окаяна колона от оковани мъже Мариян зърна онзи, когото търсеше.

- Татко? - извика тя, подскочи на тротоара и настойчиво замаха с ръце. - Татко!

Майка й и по-малките й сестри отчаяно се взряха в указаната посока.

- Агоп!

- Татко!

Аршалуис грабна кошницата с провизии и вързопа с дрехи и понечи да ги хвърли на съпруга си, но един камшик изплющя по гърба й и я спря. Турските войници категорично не разрешаваха контакт на роднините със затворниците и Киносян можеха само да наблюдават отдалеч накуцващия Агоп, чиито тъжни очи се взираха в любимите му хора, които се сбогуваха с него завинаги.

Върволицата изчезна зад градските порти и остави зад себе си хор от ридания. След това мъчително преживяване Аршалуис и дъщерите й не бяха на себе си, затова Крикор, с помощта на немощния дядо Сисаг, ги крепеше по мъчителния път към дома.

През следващите дни слуховете за убийството на изведените от Кайсери мъже се засилиха, но Аршалуис и Мариян отказваха да ги приемат; струваха им се прекалено нереални, за да повярват. Освен това за какво беше този театър? Ако турците искаха да ги убият, защо не го бяха направили още в затвора? Все пак мълвата жестоко ги измъчваше. Ами ако се окажеше истина?

Първите новини дойдоха от братовчедката Мергони. Три дни след тръгването на злочестия конвой тя се появи в дома на Киносян със сериозно изражение и чак след като поседна до тонира, обясни причината за посещението си.

- Никиас, гъркът от Алепо, който зарежда магазина ми - започна тя, - пристигна вчера и ми каза, че е видял множество трупове на мъже по бреговете на реката. Замълча и преглътна сухо, събирайки смелост да продължи. Сред телата имало и много арменски кръстове.

- Той... той видял ли е тялото на съпруга ми?

Братовчедката Мергони сведе поглед и едва-едва поклати глава.

- Не е разпознал Агоп... каза тя, - но не се е и опитвал. Просто забелязал труповете по брега. Вдигна поглед и се взря в домакинята. - Очевидно е какво става. Извеждат мъжете ни извън града, за да ги убият.

Аршалуис се разгневи.

- Как може да говориш така, братовчедке?

- Никиас е разговарял с някакъв кюрд, който живее в покрайнините и който е видял какво се е случило - разкри Мергони. - Разказал, че е видял как турците водели мъжете и ги карали да седнат на брега. Нареждали им да се помолят, след което ги нападали с коси, брадви и чукове. - Тя въздъхна и по бледото й лице се стекоха сълзи. - Трябва да приемем фактите, братовчедке. Ще избият всички ни.

КРАСИВИЯТ ТУРСКОСИН HISPANO-SUIZA ALFONSO XIII[16] в целия си блясък мина през портала на грандхотела на Интерлакен. Портиерът внушителен мъж, който гордо носеше елегантен бял костюм със златни нишки, беше накичен с толкова медали, че приличаше на адмирал. Той почтително отвори вратата и от колата слезе слаб, елегантен мъж с добре оформена брада и османски дрехи.

- Салим бей! - поздрави Калуст, който се отправи към новодошлия с отворени обятия. - Много време мина!

Посрещането се състоя на стълбището пред входа на хотела. Придружен от хората си, за да го обслужват или просто да носят куфарите му, османският министър на финансите прегърна арменското си протеже. По пътя за фоайето двамата размениха поздрави и обичайните любезности, след което новодошлият отиде на рецепцията. Взе ключа за апартамента си и отиде да се настани.

- Веднага се връщам обеща той и махна с ръка от стълбището. - Нека ни приготвят кафе.

Турският управник се върна половин час по-късно в ежедневно облекло. Даде инструкции на асистентите си и след като разреши някои служебни въпроси, се отправи към Калуст. Двамата излязоха на терасата, където ги чакаше кафето. Арменецът използва случая да благодари на приятеля си, че е организирал срещата далеч от Константинопол.

- О, не е проблем - отвърна османският министър. - Знаете ли, трябваше да пътувам до Берлин, за да договоря финансиране за войната. На връщане се отбих в Швейцария, за да уредя плащания на лихвите от заеми, които ни бяха отпуснати от швейцарските банки. - Въздъхна шумно, сякаш току-що бе пробягал щафета. Е, беше изморително. Реших да си почина няколко дни тук, в Интерлакен, и разбира се, да си поговоря с нас.

- Много любезно от ваша страна.

Калуст изглеждаше спокоен, но Салим бей го познаваше добре и знаеше, че вътрешно изгаря от нетърпение. Кой баща би останал безразличен към опасностите, които дебнеха сина му в такива несигурни времена?

- Слушайте, що за идея да пратите момчето си в Османската империя? - попита изведнъж той, минавайки направо на въпроса. - Когато прочетох писмото ви, едва повярвах на очите си! Имате ли представа какво прави там?

Арменецът разпери ръце в жест на безсилие.

- Вярвате ли, че аз дори не знаех! - отвърна той. - Момчето се сближило с някаква девойка и без да каже и думичка, заминало за Константинопол. Уведоми ни чак когато вече беше на път.

- Къде е сега?

- Не знам призна Калуст и в очите му за първи път пролича болката, която го измъчваше. - Мислите ли, че... че е в опасност?

Много уместен въпрос, помисли си Салим бей. Османският министър си пое дълбоко дъх, сякаш за да събере кураж да заговори, и се наведе напред, опирайки лакти на масата.

- Още от поражението в Балканските войни от 1913 хора от правителството са обсебени от идеята да сложат край на османизма и да наложат турска хегемония, премахвайки християнските етноси в империята.

- Да, споменахте го преди време - спомни си Калуст. - Турците си отмъщават за изгубените европейски територии.

- Точно така - потвърди Салим бей. - Проблемът е, че Великите сили винаги са се противопоставяли на откритите гонения на османски християни. Затова правителството създаде структура, наречена Специална организация, чиято мисия е да унищожи немюсюлманските общности. Формирани са чети от престъпници, бивши затворници, към които са се присъединили турски бегълци от Румелия и кюрдски селяни. Използват ги, за да се внуши, че властта няма нищо общо с гоненията. Истината е, че командирите на четите са офицери от Специалната организация.

Арменецът се взря в събеседника си. Страхуваше се да зададе въпроса, който го задушаваше, но знаеше, че трябва да го направи.

- Вие работите за това правителство - каза той. - И вие ли сте замесен?

Салим бей поклати глава.

- Всичко това е решено на тайни събрания от твърдото ядро - обясни той. - Останалите членове на правителството, включително и аз, не бяхме уведомени. Много от нещата, които ще ви кажа, идват от други източници.

- О, разбирам.

- Четите сложили началото на действия срещу християнското население, предимно гръцко и арменско, но го правели тайно, за да не разберат европейците. С присъединяването на Османската империя към войната обаче нещата се променили. Мнението на западните страни вече нямало никакво значение, тъй като те се превърнали в наши врагове. А Германия и Австро-Унгария запазили неутрална позиция, за да поддържат съюза. Така моето правителство или неговите най-влиятелни членове се чувстват свободни да правят каквото си искат. Какво са намислили според вас?

За Калуст отговорът беше очевиден.

- Да подновят гоненията на арменците.

- По-лошо.

- Нима?

Салим бей поклати глава, сякаш сам не вярваше на собствените си думи.

- Започнали са процес на турцизация в Анадола - заяви той. - Проблемът е, че там е Армения. Как да го решат? Като изтрият Армения от картата.

Думите му се сториха на Калуст толкова крайни, че той го изгледа неразбиращо.

- Но как се постига подобно нещо? Нима ще обявят, че чисто административно Армения не съществува?

С преднамерено бавно движение Салим бей постави голям плик на масата и извади от него някакъв документ, който приличаше на страница от доклад.

- Меморандум, подписан от Талат паша - министъра на вътрешните работи, който е адресиран до германските ни съюзници с молба да накарат посланика си да мълчи по въпроса за гоненията на арменците - обясни той, докато се подготвяше да прочете текста. - Талат паша пише: „Трябва да го направим сега. След войната ще бъде твърде късно“.

- И аз казвам същото обоснова се Калуст. - Искат да преследват арменците.

- Нещо повече, вече ви обясних - настоя османският министър. Колегите ми говорят открито за налагане на „ислямско и турско единство“ в империята. С дебаркирането на съюзниците в Галиполи и поражението в Сарикамис този процес беше ускорен. Правителството издаде закон за депортиране и стотици арменски интелектуалци бяха задържани. Гоненията вече са факт и дори имаше бунт на арменците от Ван.

- Да, тукашните вестници писаха.

- Онова, което не знаете и вестниците ви не са отразили, е какво всъщност означават тези депортирания.

Калуст поглади брадата си.

- Ами, предполагам, че искат да изселят арменското население от едни територии и да го пратят в други. Нали това е депортиране?

Османският министър отново поклати глава. Отново насочи вниманието си към плика и извади друг документ.

- Писмо от великия везир до министъра на вътрешните работи на Османската империя - обяви той и се съсредоточи върху текста с арабски символи. - Датата е 26 май, 1915 г., както виждате. Само преди няколко дни. - Посочи един ред от текста на арабски. - Пише, че депортирането на арменците е необходимо поради това, че арменският въпрос трябва - цитирам - esasli birsuretdehal ve fash ile kulliyen izalesi. - Вдигна поглед. Не знам как е турският ви, но значението е...

- ... да бъде разрешен веднъж завинаги - преведе Калуст. Изглеждаше потресен. - Какво означава това, по дяволите?!

- Не е ли очевидно? Преди няколко дни разговарях със заместник-директора на Съвета за разселване на племена и бегълци, Нури бей, който ми каза, и то със същите думи, че целта на депортирането е чисто и просто изтребване. И...

- Мили боже!

- ... командирът на Трета армия Камил паша ме увери, че след войната вече няма да има Арменски въпрос. Същото потвърди и директорът на полицията в Константинопол Исмаил Канполат, който изясни, че тук е заложено унищожаването на арменците. Всичко това съвпада с изявлението на самия министър на войната Енвер паша, който наскоро обяви публично, че при първа възможност ще изтреби целия етнос. - Отпусна рамене. - Явно възможността вече е налице.

Отначало на Калуст му беше трудно да разбере всичко.

- Изтребване ли? Но... но... това е невъзможно! Сигурно е станала грешка. Празни приказки са това.

- Само че законът за депортирането беше приет и във всеки град се окачват афиши със заповед за изселване на арменското население. Четите необезпокоявано бродят по пътищата. Какво мислите, че ще се случи?

В този момент събеседникът му мислеше само за едно: за сина си.

- Крикор! - възкликна той, като закри устата си с ръка, а по лицето му се четеше ужас. - Господи, какво ще правя?

Салим бей се взря в приятеля си за миг и осъзна, че той най-сетне е проумял сериозността на положението.

- Нямаме много време - каза меко турчинът в опит да вдъхне спокойствие на приятеля си. - Кажете ми къде е отишъл и аз ще намеря начин да го върна.

Но Калуст вече бе изпаднал в паника. Беше пребледнял и ръцете му трепереха.

- Не знам! Той не ми каза!

- Не знаете дори в кой град?

Разтърсен и отчаян, арменецът сведе поглед.

- Нищо не знам.

В същия миг от Юнгфрау ги връхлетя внезапен леден вятър. Двамата обаче усещаха само собствената си болка; мъката на бащата, който скоро щеше да загуби сина си и не можеше да стори нищо, за да го предотврати; и болката на мъжа, който наблюдава страданието на приятеля си и няма думи, за да го утеши, освен да прошепне, че съдбата на сина му зависи от милостта на Аллах.

СЛЕД ИЗЧЕЗВАНЕТО НА АГОП ОБСТАНОВКАТА В ДОМА на Киносян бе станала непоносимо потискаща. Крикор направи всичко по силите си да утеши Мариян, майка й и сестрите й, като им поднасяше сладкиши и пълнеше къщата с цветя, които купуваше от пазара, но бе неспособен да отговори на въпроса, който тормозеше всички. Какво можеше да им каже за Агоп? Че е добре? Че ще се върне? Имаше момент, в който бе сигурен в това, но думите му прозвучаха толкова неубедително, че той набързо млъкна и повече не повдигна темата.

Слуховете в Дичаречар не секваха и се смесваха с клюки от други арменски квартали на Кайсери - Бахчебашъ, Кечи капу и Иавикьойю малась. Последните вести дойдоха от жената на бакалина Боджалян, който бе бит с камшик в затвора.

- Чухте ли какво говорят? - попита тя една сутрин, когато бе дошла на гости на Киносян. Изглежда, турците имат някакъв таен план.

- Какъв план?

- Искат да ни депортират в Сирия.

Съпругата и дъщерите на Агоп изненадано се спогледаха.

- В Сирия ли? - попита Мариян и в очите й проблесна лъч надежда. - Искате да кажете, че татко... татко е жив?

Съседката нетърпеливо цъкна с език.

- Не мъжете - отвърна тя. - Те вече не са тук, горкичките.

- Погледът й попадна върху Крикор и дядо Сисаг. - Останалите мъже да не се обиждат. - Обърна се към Аршалуис: - Искат да депортират нас.

- Кои нас? Жените ли?

- Жени, деца, старци... Всички арменци, останали тук. Марш всички в пустинята! Разправят, че такъв план се подготвя.

Настъпи тишина, която след минута бе нарушена от дълбоката въздишка на Аршалуис.

- Не мога да кажа, че съм изненадана - призна тя. - Ситуацията, в която се намираме, ме кара да се опасявам от най-лошото. Говорят, че в някои части на Анадола турците устройват засади на арменци в църквите, залостват вратите и подпалват сградата.

- О, и аз чух тези истории! - възкликна съседката. - Какъв ужас! Дали е вярно? Звучи направо невероятно!

- Така разправят.

- Но турците, с които разговарях, ме уверяват, че само си въобразяваме.

- И вие им вярвате? Нима не виждате как арестуват мъжете ни и ги отвеждат бог знае къде? Не виждате ли бесилките на площада всеки божи ден? Или мислите, че само си въобразяваме? Нима очите ни лъжат, нима разумът ни изневерява?

- Ами да, права сте - отстъпи тя. - Но какво можем да сторим?

Обсъдиха как е редно да се постъпи предвид тежката ситуация. Някои смятаха, че трябва да се борят, както бяха сторили във Ван, други че трябва да си мълчат, за да не дразнят още повече турците, и типично по арменски накрая не решиха нищо, оставяйки всичко на произвола на съдбата; такава бе участта на един народ, който от векове не бе имал свои водачи и примирено понасяше чуждото потисничество.

След дълъг, но недовършен спор жената на Боджалян най-после се надигна и се сбогува, защото трябваше да се погрижи за обяда. Вече до вратата, тя се обърна и като триеше ръце в престилката си, се обърна към Крикор:

- Досега се отървахте само защото идвате от чужбина и не присъствате в списъците на турските власти - каза тя. - Ако бях на ваше място, щях да внимавам. Излизайте на улицата забулен и се преструвайте на жена, чухте ли? Когато вече тук няма мъже, а забележете, че такива останаха малко, те ще ви видят. И тогава ще ви сполети тяхната съдба.

Небето блестеше в яркосиньо и изпълваше утрото с красиви багри, когато новината подпали квартал „Дичаречар“ като пламък суха слама.

- Турците са закачили обявление! - извика съседка, като тичаше по улицата, сякаш бягаше от пожар. - Елате да видите, турците са сложили обявление!

През прозорците, вратите и терасите надникнаха хора и проследиха жената с поглед.

- Къде?

- На площада! На площада!

Страхувайки се да вървят сами из града, жените от махалата се събраха на групички пред домовете си и така се отправиха към центъра на Кайсери. Крикор вече бе свикнал да се забулва, когато излиза навън и дори вътре в къщата, опасявайки се войниците да не се появяват внезапно за още изненадващи арести. Така и той придружи жените до площада.

Когато стигнаха до стената за обяви, наистина забелязаха нови афиши, заковани за дървото. Бяха написани на турски с арабски символи, по грамотните жени като Аршалуис и Мариян лесно разчетоха съобщението.

СЪОБЩЕНИЕ

По нареждане на властите всички арменци от Кайсери трябва да се приготвят за напускане на града.

Заключете къщите, магазините и дюкяните си.

Вратите им ще бъдат запечатани със специални

печати на общината.

Направете списък на всичките си вещи и го предайте

на общинския служител, отговарящ за вашия квартал.

Имате три дни да изпълните заповедите.

Неподчинението ще се наказва със смърт.

- Три дни?

По лицата на арменците се четеше объркване, докато се взираха в съобщението, слисани от бързия развой на събитията. От арменската общност в Кайсери бяха останали само жените, децата и старците, а те бяха неспособни да се справят с подобно положение.

- Как така само три дни? - възмути се една жена. - Как ще успеем, щом дори мъжете ни ги няма? Турците да не са полудели?

Гласовете в тълпата се усилваха, докато новината се разнасяше. Нима бе възможна подобна заповед? Какво зло бяха сторили жените, децата и старците? С какво право ги изселваха от града им?

Напрежението нарасна и множеството се отправи към общината. Бяха ядосани и възмутени, но когато пристигнаха пред сградата и видяха тежковъоръжените заптиета, гневът им се превърна в страх.

- Искаме да говорим с отговорника за наредбата, ефенди - каза най-смелата сред жените с почтителен тон. - Ще бъдете ли така добър да го повикате?

Пушейки, командирът им хвърли презрителен поглед.

- По какъв въпрос?

Жената посочи с палец към стената за съобщения на другия край на площада.

- Във връзка със заповедта за депортиране, ефенди. Бихме искали да получим някои разяснения, ако е удобно.

Турчинът кимна към един от хората си, който напусна поста си и изчезна в сградата. Хората останаха отвън, като не смееха да поглеждат към въоръжените мъже и пушките, които държаха.

След няколко минути войникът се върна, придружен от един общински служител плешив мъж с огромно шкембе.

- Какво има? - попита той. - Какво е това? Кой ви позволи да се събирате тук?

Жените и старците се спогледаха - страхуваха се да срещнат надменния поглед на чиновника.

- Наредбата за депортиране, ефенди - промърмори жената, която бе влязла в ролята на водач на групата. Бе свела поглед, сякаш вече се разкайваше, че притеснява такава височайша особа. - Искаме да знаем защо е издадена, ефенди. - Докато говореше, събираше кураж и накрая успя да вдигне глава и да го погледне в очите. - Какво зло сме сторили, за да бъдем принудени да напуснем домовете си и да се махнем от града?

- Заради войната - заяви турчинът, махвайки с ръка, сякаш нищо не зависи от него. - Врагът е близо и ние трябва да вземем мерки. Правим го за вашата безопасност.

Арменците - старци и жени, отново се спогледаха, този път със смесица от изненада и тревога.

- Врагът ли, ефенди? - попита мъжки глас, идващ някъде отзад. - Какъв враг?

- Е, врагът де - отвърна чиновникът, все едно съобщаваше нещо абсолютно очевидно, което не се нуждаеше от обяснение.

- Не знаете ли, че сме във война?

- Но ние живеем в Кайсери, ефенди - продължи същият глас, който явно принадлежеше на някой старец. - Руската граница е далеч. Дарданелите, където са разположени френски и английски части, също не са близо. Къде е този враг, който заплашва града ни?

Турчинът нетърпеливо махна с ръка.

- Нищо не разбирате от тази война - ядоса се той. - Властите са издали наредба за собственото ви добро. Бъдете така добри да я изпълните. Вървете си вкъщи и си стягайте багажа. След три дни войниците ще дойдат в кварталите ви и ще ви придружат дотам, където ще от идете.

- И къде по-точно отиваме? - попита една жена.

- Ще разберете, като му дойде времето.

- Ами мъжете ни? - поинтересува се друга малко по-назад. - Къде ги отведоха?

- Където ще отидете и вие. Когато пристигнете, ще се срещнете с тях, не се тревожете. - Чиновникът плесна с ръце като овчар, който разпръсва стадото си. - Сега си вървете вкъщи и изпълнете заповедта! Никакви сбирки повече! Хайде! Ya`Allah! Омитайте се оттук!

Когато затвори портата, дядо Сисаг прати двете по-малки момичета да играят на двора и повика Аршалуис, Мариян и Крикор в стаята. Четиримата се настаниха около тонира, за да обсъдят какво ще правят.

- Не е нужно да ви обяснявам, че положението е тежко - каза старецът, чийто тремор на ръката се бе засилил през последните дни. - Изглежда, турците искат да ни пратят в сирийската пустош. Пътуването е дълго и много опасно. Не знам дали ще оцелеем. Затова трябва да преценим възможностите си.

- Какви възможности? - учуди се Аршалуис. - Нима не прочетохте съобщението? Ако не напуснем града, ще ни екзекутират за неподчинение. Нямаме избор.

Старецът поклати глава.

- Напротив, има - отбеляза бавно той. - Говорих с едни турци, които ме увериха, че проблемът ще се реши, ако приемем исляма.

- Какво? - възмути се дъщеря му. - Какво говорите, татко? Искате да станем мюсюлмани?

- Не става дума за това дали искам, или не - отвърна дядо Сисаг. - Просто казвам какви са възможностите ни. Турците гарантират, че ако приемем исляма, ще може да останем. - Той сложи ръка на гърдите си. - Лично аз не искам да се отричам от вярата си. Предпочитам да умра християнин, отколкото да живея с друга вяра. Живях дълго и съм готов да посрещна онова, което Бог ми е отредил. Въздъхна и погледът му зашари между дъщеря му и внучката му. - Но вие сте млади, а това пътуване ми се струва пълно безумие. Излезем ли на пътя, няма да мога да ви защитя. Нямам достатъчно сили, а душата ми гасне с всеки изминал ден. Може би е добре да го обмислите.

Старецът замълча и се взря в двете жени, кръв от кръвта му, разкъсван между надеждата и страха от избора им. Искаше да се обърнат в другата вяра, за да оцелеят, но от друга страна, се опасяваше, че ще го направят и така ще се отрекат от корените си и идентичността си.

Първа, което впрочем бе и нейно право, заговори стопанката на дома.

- Бог знае колко ме отвращава тази мисъл - каза Аршалуис, обръщайки се към дъщеря си. Но навярно това е единственият изход...

Мариян остана мълчалива известно време, докато всички се взираха в нея, сякаш тя трябваше да вземе окончателното решение. Сърцето и разумът й воюваха и тя бе разкъсвана от тази дилема. Дали да се отрече от идентичността си, за да живее, или да остане арменка и може би да загине?

- Няма спор, че така би било най-лесно - отбеляза колебливо тя. - Но... Ами татко? Какво би казал той?

- Баща ти не е тук, дъще. Дори не знаем дали е жив...

Мариян си пое дълбоко дъх, съкрушена и неспособна да реши.

- Не знам... - прошепна тя. - Приемането на чужда вяра за мен е унижение и поражение. Мюсюлманите арестуваха и измъчваха баща ми. Измъчват и нас, унижават ни, гонят ни от домовете ни, а ние... нима ще им угодим, като приемем тяхната вяра? - Смръщи вежди и поклати глава. - Не знам дали ще мога...

- Само ще се преструваме - обясни Аршалуис, опитвайки се да свикне с мисълта. - Ще кажем на турците, че ставаме мюсюлмани. - Постави ръка на гърдите си. - Но в сърцето си ще бъдем християни.

Дъщеря й отново поклати глава.

- Не знам дали ще мога.

Аршалуис погали едрия си корем.

- Става въпрос и за детето, което нося - каза тя. - Дали ще мога да пътувам в това състояние?

В стаята настъпи колеблива тишина, докато всички се чудеха кой път да изберат. Пръв заговори дядо Сисаг.

- Може би е по-добре да решим по-късно - предложи той. - Нека да се приготвим за път. Имаме три дни, за да решим. - Обърна се към Крикор. - Ами ти, младежо? Какво ще правиш?

Гостът сви рамене и разпери ръце в жест на обърканост и неразбиране.

- Честно казано, не знам - призна той. - Не мога да напусна страната с британския си паспорт, защото сега Великобритания воюва с Османската империя. Освен това, когато пристигнах в Кайсери, разбрах, че всичките ми далечни роднини, Берберян и Саркисян, са напуснали града в началото на войната и не мога да разчитам на тяхната помощ. Най-лошото е, че пощата е блокирана и не мога дори да се свържа е баща си в Лондон. При тези обстоятелства какво мога да сторя?

- Да не забравяме, че турците не те познават напомни му дядо Сисаг. - Тъй като идваш от чужбина, името ти не фигурира в техните списъци. Затова трябва много да внимаваш. Няма съмнение, че ако те открият, ще те убият. В града не остана нито един арменец между четиринайсет- и седемдесетгодишна възраст освен теб. Трябва да продължиш да се обличаш като жена и да се криеш заради нас. - Посочи към дъщеря си и внучката си. - Ако те решат да не се отричат от вярата си, ще трябва да дойдеш с нас. Ако се отрекат, ще се криеш тук, докато тази проклета война свърши или баща ти намери начин да те изведе оттук. - Седнал до тонира, старецът замълча за момент и сложи ръце върху коленете си. - Какво мислиш?

Крикор се взря в Мариян, сякаш момичето бе пътеводната му светлина.

- Ще отида там, където е тя.

АТМОСФЕРАТА В ДОМА НА САРКИСЯН бе станала непоносимо тягостна. Нунуфар прекарваше по цели дни затворена в стаята, от която понякога се чуваше неконтролируем плач. Новините, които Калуст й бе донесъл от Интерлакен, бяха възможно най-лошите, а самият той бе станал още по-мрачен. На този етап животът му се свеждаше до сутрешни разходки, малко време в кабинета, а оттам отиваше в хотел „Риц“ на „Пикадили“.

Няколко дни по-късно, през които непрекъснато бе мислил по въпроса, книга за Шерлок Холмс, съзряна случайно на витрината на старата книжарница Hatchards на площад „Пикадили“, му подсказа идеята да наеме детектив. Обсъди я с Филип Блейк, който го посъветва да се обърне към авторитетната агенция „Бърнс“ в Чикаго, която преди две години бе отворила офиси в Лондон.

- Доста необикновен случай - отбеляза мистър Милс, детективът от „Бърнс“. - Наистина не знам как да ви помогна. Опасявам се, че не разполагаме с хора в Османската империя, тъй като е невъзможно да провеждаме разследвания там.

- Но... Няма ли друг начин?

С крака, небрежно опънати върху бюрото, детектив Милс свали очилата си, дъхна върху стъклата и започна да ги търка с кърпичка.

- Може би най-добре ще е да последваме нагона.

- Моля?

- Само една силно разгонена женска е способна да накара един мъж да обезумее толкова - обясни той. - Трябва да разберем коя е фустата, която е омаяла момчето ви. Плячката ще ни отведе при звяра, разбирате ли?

Такъв език не се нравеше много на Калуст, особено когато ставаше въпрос за собствения му син, но в дадената ситуация не можеше да си позволи да обръща внимание на подобни дреболии. Имаше други приоритети.

- Проблемът е, че той не ми е споменавал за никаква жена. Нямам представа коя може да е.

След като се увери, че стъклата са чисти, детективът от агенция „Бърнс“ отново си сложи очилата.

- Къде държи писмата си?

- Ами... в стаята си, предполагам.

Детективът енергично скочи на крака и отиде до закачалката за цилиндъра си.

- Тогава ще започнем търсенето оттам!

Пътуваха до „Хайд Парк Гардънс“ 38 с автомобила Делоне Белвил Ландолет на клиента. Когато пристигнаха, Калуст заведе мистър Милс директно в стаята на Крикор. Детективът порови в бюрото на момчето, разлисти книги, тетрадки и писма. Започна от тези на английски, но тъй като не намери нищо по случая, помоли домакина си за помощ със странния език, на който бе останалата кореспонденция.

- Арменски - обясни Калуст. - Азбуката е създадена през V век от духовника Месроб Машдоц, за да...

- Не съм тук на урок по история - прекъсна го детектив Милс и нервно цъкна с език. - Прочетете името на подателя на тези писма, моля.

Калуст прочете името в горния ляв ъгъл на четирите плика, надписани на арменски.

- Всички са от едно и също лице - отбеляза той. - Някоя си Мариян Киносян.

- Има ли адрес?

Калуст отново сведе поглед към писмата.

- Кайсери.

Детектив Милс се усмихна за първи път през този ден и разкри редица пожълтели и развалени зъби.

- Бърлогата с разгонени женски, където момчето ви се е скрило.

НАЙ-ВАЖНОТО В ПОДГОТОВКАТА ЗА ПЪТУВАНЕТО бе намирането на животни, на които да натоварят багажа на семейство Киносян. Тридневният срок бе твърде недостатъчен и увеличи неимоверно търсенето на товарни коне. В резултат на това те свършиха бързо, а цените на останалите товарни животни скочиха до небето. Думата akso, или депортиране, обикаляше от уста на уста сред арменците и обсеби ежедневието им, доведе до търсене на всякакви вещи, необходими за пътуването, което също допринесе за увеличаване на цените.

Дядо Сисаг отново трябваше да прибегне до своите умения, за да се сдобие с две мулета.....нещо много важно, за да могат да пренесат багажа си. След като решиха въпроса, се сблъскаха с друг проблем - къде да държат парите. Киносян бяха сравнително заможни, иначе никога не биха могли да отидат в Германия, за да се консултират с тамошните лекари. Крикор също разполагаше със завидни спестявания. Кое място би било достатъчно сигурно, за да съхраняват такава голяма сума?

След като сериозно обмисли въпроса и го обсъди с Мариян, Аршалуис избра двете най-вехти и прокъсани одеяла, които намери в дома си, и напъха банкнотите в дупките. Само най-отчаяният крадец би задигнал одеяла в такова състояние. Щяха да ги използват за седла на мулетата и дюшек за през нощта, макар истинското им предназначение да бе да служат за сейф. Сетне Аршалуис и голямата й дъщеря взеха две калъфки за възглавници и ги натъпкаха с най-хубавите дрехи, малко пари и бижута, които преди това увиха в памук, за да не убиват.

Вечерта преди заминаването турските власти поставиха табели по улиците, които указваха часа, в който всички жители на квартала трябваше да имат готовност да тръгнат на път. За улицата на семейство Киносян това бе десет сутринта.

- Реших да приема исляма - призна жената на Боджалян, която вървеше към дома си заедно с Крикор и Мариян, след като бяха прочели табелата. - И вие трябваше да сторите същото.

- Но, съседке, турците биха мъжа ти с камшик и после го отведоха - каза девойката. - Нима това не те притеснява?

- Ама разбира се! - призна жената. - Но какво мога да направя? Имам малки деца и те не биха оцелели по време на такова пътуване. По-добре живи мюсюлмани, отколкото мъртви християни. Замълча за миг, после добави: - Освен това вътрешно ще си остана християнка. Турците може да вземат тялото ми, но душата никога!

Тази вечер арменските църкви се изпълниха с всички жени, деца и старци, останали след отвеждането на мъжете. Сега свещениците бяха единствените мъже, останали в арменската общност на Кайсери, но на тях също им бе наредено да напуснат града на следващия ден.

Службата се проведе на свещи, а няколко жени наблюдаваха вратите, в случай че се появят турски войници. Говореше се, че в някои градчета турците били залостили вратите на арменските църкви и били подпалили сградите с вярващите вътре. Всичко това им се струваше невероятно. Нима някой бе способен на подобна жестокост? Все пак, имайки предвид случилото се, не искаха да рискуват. Затова службата протече много предпазливо, с всички мерки за сигурност.

От време на време литургията бе съпроводена от ридания, особено по време на песнопенията и проповедите. Текстовете, подбрани за случая, бяха от Изход и свещеникът наблегна на стиха, в който Мойсей се обръща към Бог и му задава въпрос, който бе пряко свързан с времената, в които живееха.

- Господи! Защо подложи тоя народ на такава неволя?

С натежал глас свещеникът прочете тези думи два пъти, въпреки че в Писанието се споменаваха само веднъж. В тези мигове от вярващите се надигна тъжен и пронизващ стон. Риданията се превърнаха в плач. Нямаше значение, че въпросът на Мойсей се отнасяше за евреите. За всички хора в църквата, дошли на последната служба в Кайсери, пророкът се молеше за арменците.

Семейство Киносян, както и повечето от вярващите, напуснаха църквата мълчаливо и се прибраха направо у дома, където довършиха подготовката за пътуването.

Когато всичко беше готово и семейството се събра около тонира за последната нощ в дома си, Аршалуис наруши дългото мълчание след края на службата, обръщайки се към Мариян.

- Е, дъще? - започна тя. - Ще приемеш ли исляма? Някои от съседите ни ще се обърнат...

- Така е. Но не и повечето от тях.

Майка й поклати глава.

- Това пътуване е истинска лудост. - Погали наедрелия си корем. - Не забравяй, че съм бременна. Пое си дълбоко дъх в опит да разсее отчаянието, което я бе обзело. Ах, ако баща ти беше тук... да, но... Него сега го няма.

Мариян махна с ръка към дядо Сисаг.

- И какво предлагаш, майко? Да оставим дядо сам?

Възрастният човек вдигна треперещата си ръка.

- Решавайте без мен - заяви той. - Аз вече съм в края на дните си. И тъй като винаги съм бил арменец, а не си и представям друго, ще умра като такъв. - Посочи към роднините, които го заобикаляха. Но животът е пред вас. Не обричайте собствената си съдба на моята.

Всички се спогледаха тъжно. Бе време да вземат решение и дори двете малки дъщери, Кенариг и Карун, въпреки своите невръстни дванайсет и единайсет години, усещаха колко важен бе този момент. Пламъците в тонира трептяха тревожно, сякаш следваха ритъма на човешките сърца и осветяваха лицата, в които като че ли се отразяваше огънят на самия ад.

Мариян хвърли поглед към Крикор, изглежда, искаше той да се включи във взимането на решението, но накрая отново се взря в дядо си, сетне в сестрите си и накрая в майка си. Изборът бе направен.

- Турците ни отнеха татко - каза тя. - Да приема исляма, би означавало да ги възнаградя за това престъпление. Убийте ме, ако щете, но душата ми ще си остане арменска.

Майка й въздъхна примирено.

- Да бъде волята божия - заяви тя. - Семейството ни няма да се разделя. Утре тръгваме всички.

Всички се прегърнаха и целунаха, задъхвайки се от облекчение и ужас. Сетне легнаха на възглавниците, придърпаха покривката, потърсиха закрила в топлината на тонира и затвориха очи в опит да прогонят тревогите си и да спят спокойно през тази последна нощ в Кайсери.

Вратата се разтресе от настойчивите удари. Мариян отиде ти отвори и се натъкна на трима въоръжени войници, които очевидно бързаха.

- Хайде, всички вън! - извика единият от тях. Ya`Allah! Излизайте! Време е!

- Така ли? - учуди се момичето. - На табелата в края на улицата пишеше, че тръгването е в десет сутринта, а сега е едва осем. Защо да бързаме?

- Всички вън! - настоя турчинът, младеж на възрастта на Мариян, по голобрадото му лице тепърва набождаше мека брада. Беше много млад, но опиянен от властта, която дългата пушка му даваше. В десет трябва да тръгнете. Искаме всички веднага да излезете, за да се подредите в колона и да организираме всичко.

- Невъзможно - отвърна ядосано Мариян. - Още не сме готови. Имайте търпение, ще ни трябва поне още час.

Войникът се разсмя пресилено.

- Един час ли? Само това оставаше! - Той насочи цевта на пушката си надолу и изгледа момичето заплашително, а другарите му веднага последваха примера му. - Трябва да излезете, и то веднага! Ya`Allah! Който остане тук, ще бъде застрелян. Всички вън!

Семейството бързо излезе на улицата, припирано от войниците, които не спираха да им отправят смъртни заплахи, с насочени пушки. Добре че почти всичко беше готово. Въпреки присъствието на натрапниците, им трябваха само десет минути.

Двете по-малки сестри, Кенариг и Карун, бяха много разстроени. За да ги успокоят, Мариян и Крикор им бяха казали, че им предстои голямо приключение и незабравимо пътуване. Това, разбира се, не беше лъжа. Двамата бяха описали изселването по възможно най-интересния начин, който успяха да измислят, и сестрите приемаха всичко с непринуден ентусиазъм.

Възрастните обаче знаеха къде отиват, или поне така си мислеха, но прикриваха безпокойството, което тежеше в гърдите им. Защо да драматизират, щом онова, което имаше да става, щеше така или иначе да се случи? Такава бе съдбата им и те щяха да я приемат с всички последствия. Те бяха християни и вярваха, че кръстът е нещо много повече от товар.

- Не знам какво ни чака - каза дядо Сисаг точно преди да напуснат къщата. - Ние сме семейство. Кимна към Крикор. - И ти също, момчето ми. Ти също си част от това семейство. Обърна се към останалите. - Ако някой от нас загине, част от нас също ще умре. Ако само един от нас оцелее, другите ще живеят в него. Оставяме съдбата си в Божиите ръце, но ще направим всичко по силите си да преодолеем това изпитание и да оцелеем. Бог да ни закриля.

Излязоха угрижени, но когато видяха всички онези хора, които войниците извеждаха от домовете им насила и които се събираха в един повече или по-малко организиран хаос от каруци, коне, мулета, дисаги и всичко останало, коего можеха да носят, ги обзе странно чувство на спокойствие. Каквото и да се случи оттук нататък, то щеше да сполет и всички; не бяха сами в това ужасяващо изпитание.

С тях тръгваше цяла Армения.

Дългата и тъжна колона се висше по цялата улица, която излизаше на пътя, водещ на юг; бяха се събрали хиляди арменци с кошници, торби и деца; каруци, наобиколени от хора, и много товарни животни. Турските войници бяха обградили тълпата, като посочваха пътя и пазеха отстрани, опитвайки се да предотвратят разговори и контакт с останалите жители на града.

По тротоарите се бяха струпали много турци, които наблюдаваха заминаването на останалите членове на арменската общност. Една част просто ги гледаше мълчаливо, но повечето кимаха одобрително и се усмихваха, подхвърляйки подигравки:

- Вървете и не се връщайте!

- Нека Аллах ви води до ада, гяурски кучета!

Жените и възрастните арменци не им обръщаха внимание. Отношенията им с повечето мюсюлмани не бяха никак лесни. Наистина, всеки имаше приятели и познати турци, но по-голямата част от обкръжението им се ограничаваше до арменците. Макар да живееха в един град или село, между християни и мюсюлмани съществуваше разделение - едните бяха господари, другите - роби. Всеки от тях обаче се мислеше за нещо повече от другия и те прекарваха дни, дори месеци, без да разменят и думичка помежду си. Разминаваха се като призраци, там са, но сякаш ги няма, живеят в един квартал, но не се виждат един друг, просто сенки, които само се мяркаха за миг и изчезваха, превръщайки се във видения.

- Покрий лицето си, Крикор - посъветва го Мариян, щом го погледна. Наблюдават ни и ако разберат, че си мъж, ще си имаме неприятности.

Крикор я послуша и нагласи кърпата си по начин, който най-добре да скрие лицето му. Последното, от което се нуждаеше сега, бе да го разкрият. Семейство Киносян вървяха на края на конвоя. Най-отпред крачеше дядо Сисаг, като се подпираше на тоягата си и държеше поводите на едно муле. Следваха го Мариян и Крикор, който водеше друго муле, а Аршалуис върнеше отзад с натежалия си от бременността корем, хванала за ръце най-малките си дъщери палавата Кенариг и кротката Карун.

Колоната най-сетне премина през южната порта на Кайсери, напусна града и бавно закрачи по пътя като дълга връв, която се виеше по долината. Заснежените върхове на планината Ерджиес заобикаляха тълпата от хора като неми свидетели на драмата, която се разиграваше в подножието им.

На края на града се виждаше кирпичена къща, собственост на скромни земеделци, част от които стояха отстрани на пътя и наблюдаваха кервана. Крехкият силует на турска старица с кърпа на главата се отдели от селяните и със свит юмрук се приближи до един турски конник.

- Проклети да сте, задето причинявате това на горките хора! - провикна се мюсюлманката. - Дано Аллах ви накаже за тези зулуми! Светът е на нагаждачите и безскрупулните мошеници! Но не забравяйте, че каквото сторите на тези хора, ще ви се върне от ръката на врага, когато пристигне тук. - Старицата се обърна към арменците, които я зяпаха, докато минаваха покрай нея. - Аллах да е с вас, деца! Аллах да ви закриля!

Тя бе единствената туркиня, възпротивила се на изселването, която Крикор бе виждал. Войникът погледна към жената, разсмя се и пришпори коня си.

- Изкуфяла дъртачка!

И потегли в галоп.

ПИАНИСТЪТ В "КАРЛТЪН" СВИРЕШЕ "ЛУННА СВЕТЛИНА", третата част от „Бергамска сюита“ на Дебюси, но Калуст и Хендрик бяха толкова увлечени в разговор, че не обръщаха внимание на музиката, нито дори на ястията, които сервитьорите им бяха донесли преди минута. Изглежда, ги интересуваше само бизнесът.

- Саркисян, моля ви! - възкликна шумно шефът на „Роял Дъч Шел“ с лек упрек в гласа. - Не смятате ли, че вече има достатъчно хора в Турската петролна компания?

- И да, и не.

Хендрик се намръщи, недоволен от чутото.

- Що за отговор е това?

- Единственият, който имам.

- Слушайте - настоя холандецът, - за какво са ни французите? Пълни глупости!

Калуст реши да избегне спора и предпочете да се съсредоточи върху чинията пред себе си. В нея имаше сочен татарски бифтек с гъби, който той бавно започна да яде. Вярно, че още се тревожеше за сина си, но след като откри, че момчето му е в Кайсери, и бе уведомил Салим бей, се чувстваше по-спокоен. Бе сигурен, че приятелят му може бързо да разреши въпроса. След като вече имаше светлина в тунела, Калуст спокойно можеше да се върне към работата си и да подготви петролния си бизнес за времената след края на войната. Знаеше, че добрият инвеститор винаги трябва да мисли напред във времето и да изпреварва тенденциите.

- Трябва да разберете, че се нуждаем от французите като наши партньори - каза той, без да сваля поглед от бифтека, който режеше. - Турската петролна компания държи изключителните права на петрола в Османската империя, но германците вече са извън играта, а „Англо-Персиян“, с подкрепата на мистър Чърчил, се опитват да ни забият нож в гърба и след войната да експлоатират всички османски петролни кладенци. За да пресечем тези враждебни намерения, се нуждаем от силен съюзник. Франция е идеална за тази роля. Вече предложих на Филип Блейк да използва връзките си в британското правителство, за да подкрепят френско влизане в капитала на Турската петролна компания на мястото на германците. Ако успеем да го направим без знанието на мистър Чърчил и „Англо-Персиян“, ще имаме съюзник, който ще ни помогне да засилим значително позициите си. - Най-сетне погледна събеседника си.

- Схващате ли какъв с планът?

Хендрик го гледаше колебливо, сякаш преценяваше предимствата и недостатъците на тази идея.

- Откъде знаете, че французите ще останат на наша страна? Можем ли да им се доверим?

- Да, по няколко причини - отвърна Калуст и сложи в устата си първото парче месо. - Първо, Франция няма позиция в петролния бизнес и ще има нужда от помощ. Предлагам „Роял Дъч Шел“ да ме назначи за неин представител, за да помогна на французите да реорганизират индустрията си. Това би засилило връзките ми с тях и ще повиши доверието между двете страни.

- Много добре, назначен сте. Какво друго?

- Второ, сенатор Жан-Марк Ерто, председателят на Комисията по външните работи към Сената, ме увери, че неговото правителство, президентът и колегите му сенатори и депутати са съгласни да ни подкрепят в решенията ни за Турската петролна компания в замяна на помощта ни да се присъединят към компанията.

- Обикновено обещанията на политиците не струват - отбеляза ядно Хендрик. - При първото препятствие този сенатор, като всеки политик, ще забрави всичко, което ни е обещал, и ще прави каквото си знае.

Все още дъвчейки, арменецът поклати глава.

- Не вярвам - отвърна убедено той. - Сдобих се с прекрасно шато в родната земя на сенатора - Бретан, и му го отдадох под наем срещу смешна сума. - На лицето му грейна усмивка. - Както знаете, човек бързо свиква с хубавите неща, нали? Не мисля, че нашият приятел би рискувал да загуби този дар.

Президентът на „Роял Дъч Шел“ се разсмя.

- Добре, Калуст! - разсмя се холандецът. - Щом е така, французите да заповядат! Нямам нищо против. Освен това...

Някакъв силует изникна до масата им толкова внезапно, че двамата приятели се стреснаха и се обърнаха към него.

- Робърт! - позна го Калуст. - Изплаши ни, човече! - Веднага се окопити и учудено се взря в новодошлия. - Какво има? Случило ли се е нещо?

Беше Робърт Кук, адвокатът, който бе управител на кантората на арменеца на „Сейнт Хелънс Плейс“. В ръката си държеше плик с печат на Кралската поща.

- Телеграма за вас, мистър Саркисян - кача той, подавайки писмото на шефа си. - Току-що пристигна. Изпратена е от Женева.

Новини от Салим бей, помисли си Калуст. Бе заръчал на асистента си да го уведомява веднага, щом се получи известие по въпроса, дори и да се налага да прекъсва срещите му, което той току-що бе направил.

Арменецът отвори плика с треперещи пръсти. Извади телеграмата и я разгърна.

ПОЛУЧИХ ИНФОРМАЦИЯ ЗА ВАС СТОП

МОЙ ЧОВЕК С ПРОПУСК ЗАМИНА

ДНЕС ЗА КАЙСЕРИ СТОП

ЩЕ ВИ ПИША, ЩОМ ИМАМ НОВИНИ СТОП

САЛИМ БЕЙ

Калуст се развълнува и на лицето му грейна щастлива усмивка.

- Новини от Константинопол! - възкликна радостно той.

- Скоро ще върнат сина ми!

Поръча бутилка шампанско, за да го отпразнува.

ТРИ ЧАСА СЛЕД КАТО БЯХА НАПУСНАЛИ КАЙСЕРИ, от склоновете на планината Ерджиес, където се виеше пътят, долетяха ужасяващи викове. Крикор и семейство Киносян почти механично погледнаха в посока на шума и забелязаха група страховити на вид мъже, въоръжени с ножове, брадви, сърпове и тояги, да се спускат към пътя, някои пеша, други - яхнали коне, крещейки заплашително Allahu akbar[17].

Кюрди.

Хората от кервана се спогледаха смутено. Отстъпиха назад, подготвяйки се за сблъсъка, докато първите кюрди - ездачите, се врязаха в тълпата, размахвайки ножовете си със заплашителни викове.

- Бягайте! - нададе обезумял вик някой. - Исусе, те ще ни избият! Бягайте!

Тези думи накараха Киносян да се раздвижат. Мариян понечи да побегне, но се подхлъзна и падна. Крикор я вдигна и се опита да я избута встрани от пътя сред суматохата от бягащи хора, но един кон мина пред тях, блъсна жена и я събори на земята. Двамата чуха как костите й изхрущяха подобно на счупен орех, но с по-силен и смразяващ звук. Знаейки, че е изложен на опасност от всички страни, тъй като бяха препречили пътя му, Крикор се обърна надясно и без да му мисли много, се пъхна под една каруца, все така притискайки Мариян. След като се почувства по-защитен, той се огледа и видя старец, скрит зад едно от колелата, който държеше ръката на жена, просната на земята. Главата й липсваше.

- Мама? - заекна Мариян с празен поглед, замаяна от неочакваната атака. - Дядо? Сестрите ми? Къде са всички?

- Успокой се - прошепна Крикор с най-утешителния тон, на който беше способен. - После ще ги потърсим. Сега просто трябва да останем живи, разбираш ли?

Навсякъде се търкаляха безжизнени тела на жени и старци. Някои от кюрдите вече се отказаха от убийствата и се съсредоточиха върху провизиите в каруците и кесиите с пари на изселниците. Чуваха се викове и бясно цвилене на коне.

- Ами войниците? - попита Мариян. - Къде са? Не трябва ли да ни пазят?

Крикор й посочи надясно.

- Погледни!

Девойката се загледа в указаната посока и забеляза двама турски войници да разтоварят с неколцина кюрди с окървавени брадви в ръце, а други ровеха в дисагите на депортираните и тъпчеха по джобовете си всичко ценно, което намереха. Гледката беше красноречива и Мариян не каза нищо. Беше очевидно, че защитниците им всъщност бяха зверове.

- Бог да ни е па помощ! - само прошепна тя. - Попаднахме в лапите на вълците.

От другата страна се чуха силни викове и двамата завъртяха глави натам. Двама войници бяха хванали две млади арменки за косите и ги дърпаха; и въпреки виковете и съпротивата им, ги принудиха да се качат на конете. Тогава мъжете пришпориха животните и изчезнаха с двете жени, натоварени на седлата като чували с картофи.

- Мариян!

Като чу името си, девойката се обърна назад и видя майка си да наднича под каруцата. Водеше Кенариг за ръка, но най-малката сестра не беше с тях.

- Мамо! - възкликна Мариян. - Къде е Карун? А дядо?

- Не знам. Щях да те попитам същото. Видя ли ги?

- Не. Криехме се тук...

Отново чуха викове и се загледаха в посоката, от която идваха. Заптие и кюрд влачеха други две девойки към конете си. Уплашена от поредното отвличане, Аршалуис пропълзя до дъщеря си под каруцата, а Кенариг я последва.

- Твоята красота е проклятие - каза тя. - Трябва да направим така, че никой да не те пожелае. В противен случай тези животни ще отведат и теб.

Аршалуис хвана косата на дъщеря си и я дръпна назад, за да открие лицето й. Взе от земята камък с остри ръбове и е бързи движения надра лицето й. Момичето извика от болка и опита да се отскубне, но майка й, която очакваше тази реакция, и държеше здраво и успя да я издере още два пъти.

Отдръпна се, за да я огледа и остана доволна от резултата; раните не бяха дълбоки, само одрасквания. Бръкна в джоба си и извади скилидка чесън, с която натърка окървавените драскотини. Сетне потопи ръцете си в калта под каруцата и намаза лицето на дъщеря си.

След тази кратка процедура Мариян стана неузнаваема. Правилните и нежни черти на лицето й бяха изчезнали под ужасяващата маска. Кожата й бързо се поду от раните и чесъна, а калта й придаваше вид на окаяна просякиня. Такава едва ни някой би я пожелал и дори Крикор трябваше да положи усилие, за да не се отврати и да не забрави, че това безформено лице всъщност принадлежи на неговата Мариян.

След като кюрдите си заминаха, на пътя се възцари зловеща тишина. Чуваха се само откъслечни ридания, плачеха жени и деца, но някакъв неестествен покой бе обгърнал този своеобразен поход на смъртта. След около пет минути, когато се увериха, че нападението наистина е отминало, хората излязоха от скривалищата си и започнаха да се събират на групички, за да търсят близките си.

- Шаке! - викаше някой.

- Агавни!

Крикор и тримата членове на семейство Киносян също се измъкнаха изпод каруцата и тръгнаха да търсят другата сестра и дядото.

- Карун!

- Дядо Сисаг!

Тук-там се чуваха отчаяни и неутешими стонове, късащи сърцето; това бяха хората, намерили разчленените тела на роднините си, загинали от ръката на кюрдите. За тях търсенето бе свършило.

Дядо Сисаг се появи десет минути по-късно. Накуцваше, подпирайки се на тоягата, с кървяща дясна вежда.

- Един кон ме блъсна и паднах в храсталака - обясни той, докато почистваше раната си с кърпичка. - Всички ли сте добре?

- Да, слава богу - отвърна Аршалуис, докато се оглеждаше наоколо. - Карун? Знаете ли къде е?

Баща й поклати глава.

- Видях само как кюрдите ни нападат - каза той. - Побягнах нататък и... паднах в храстите. Тя не е ли с вас?

Страх започваше да обзема Аршалуис.

- Не... не знам къде е - заекна отчаяно тя, докато се оглеждаше във всички посоки. - Когато ни нападнаха, хванах Карун и Кенариг за ръце, но в цялата опази суматоха малката се паникьоса и побягна. Опитах се да я догоня, но Кенариг ме спря. А сега... сега не знам къде е Карун. Тя се разплака. Искам си дъщеричката! Къде е? Къде е моята Карун? Моля ви, доведете ми я!

Подновиха търсенето на най-малката дъщеря, като се пръснаха по пътя и из околността. Петнайсет минути по-късно Крикор се натъкна на безжизненото тяло на момиче в жълта рокля като тази на Карун, проснато зад една скала. Наведе се над него и погледна лицето му. Наистина беше сестрата на Мариян.

Очите й бяха безизразни, а от едното й ухо се спускаше ивица засъхнала кръв. Хвана китката й, за да провери пулса, но не усети нищо. Дали притискаше пръста си на грешното място, или тя беше... Не посмя дори да си го помисли. Отчаян, той доближи ухо до лявата част на гърдите й и се заслуша в сърцето. Нищо. Най-лошият кошмар се сбъдваше, като мрака, който бавно и безмилостно поглъща всичко, щом слънцето се скрие зад хоризонта. Сломен, без да знае какво друго да направи, Крикор доближи дланта си до полуотворената уста на Карун и се опита да разбере дали диша. След няколко дълги секунди, които му се сториха вечност, трябваше да се примири със страшната действителност. Изправи се бавно и огледа пътя със замъглен поглед.

- Мариян! - повика я той първо тихо, а после по-силно. - Мариян!

Девойката бе навлязла в крайпътния храсталак и надникна през клоните.

- Какво има?

Крикор си пое дълбоко дъх, за да събере кураж. Ненавиждаше мисълта, че точно той трябваше да съобщи трагичната новина. Махна с ръка към тялото зад скалата.

- Тук - промълви тъжно той с треперещ глас и съкрушено отпусна рамене. - Тя е тук.

Вечерта лагеруваха до река Ахи. Изселниците се разположиха встрани от пътя, капнали от умора и емоционалния шок. Откакто Крикор бе открил тялото на Карун и бе успял да изкопае дупка, за да го зарови въпреки виковете на войниците, Киносян приличаха на сомнамбули, замаяни от удара, който им нанесе тази неочаквана смърт. Неутешима, със зачервени от плач очи, Аршалуис вървеше прегърбена и изплакваше все същия въпрос.

- Защо, Господи? Защо? - хълцаше тя, опустошена от загубата на дъщеря си. - Какво ти стори моята Карун, за да ми я вземеш? Защо, мили Боже, защо?

Дядо Сисаг бе потънал в мълчание и вървеше най-отпред с вперен пред себе си поглед, потънал в мисли за загиналата си внучка. Единствено Мариян се опитваше да успокои Аршалуис, макар да не намираше думи, за да отвърне на въпроса й, за който всъщност нямаше отговор. Наистина, защо точно Карун? Какво зло бе сторила на кюрдите, за да я убият? И защо турците се държаха така с тях? Нима не им стигаше, че отнеха баща й? Защо трябваше да убиват малката, нежна Карун, толкова мила приживе, толкова спокойна в смъртта? Какъв бе смисълът на нейната смърт?

Крикор не намираше отговор за такава огромна болка. Как би могъл да утеши една майка, дядо и две сестри, които току-що бяха загубили най-малката? Какво трябваше да каже в този тъй тежък момент? Хрумваха му някои неща, които обикновено се говореха в подобни случаи - като „така е рекъл Господ“ или „по-добре да не се мъчи“ и други, но ги сметна за толкова глупави и безсмислени, че предпочете да си замълчи.

Накрая понесе малката Кенариг на гърба си, докато шепнеше в ухото й, че сега сестра й е на по-добро място. През сълзи Кенариг го попита дали според него Карун ги вижда сега, а той отвърна, че е точно така и сам Исус държи ръката й и също ги наблюдава. Това успокои момичето и то спря да плаче. С глава, опряна на рамото на Крикор, детето ту задремваше, ту рязко отваряше очи, но тези моменти станаха все по-редки, докато накрая заспа.

Когато спряха край пътя, за да пренощуват, разговаряха за пръв път от смъртта на Карун, въпреки че бяха незначителни неща от типа „къде е водата“ и „подай хляба“. Не се поглеждаха в очите. Всички сякаш се бяха затворили в себе си, където имаше място само за момичето, убито същия следобед.

Вечеряха почти без да продумат, загледани някъде в нощта, а после се приготвиха за сън. Движенията им бяха механични, а погледите - празни, докато сваляха двете одеяла, привързани към мулетата, и ги постилаха на земята едно до друго като голям дюшек.

Легнаха си и затвориха очи. Аршалуис бе предвидила, че ще им е тясно, все пак бяха шестима, а одеялата само две. Е, всъщност бяха петима, след като Карун вече не бе сред тях. Само мисълта за това накара Аршалуис и Мариян отново да избухнат в плач. Риданията им ставаха все по-силни, но накрая утихнаха. Из целия лагер се чуваха стонове. Много от семействата бяха загубили близък при нападението, но с напредването на нощта гласовете заглъхнаха, победени от умората.

Някакво шумолене събуди Крикор.

Всички наоколо спяха с изключение на Аршалуис, която не бе мигнала заради скръбта по най-малката си дъщеря и се бе загледала някъде из лагера. Крикор се надигна и погледна в същата посока. Забеляза неколцина мъже, които бродеха между спящите хора и се навеждаха над тях, сякаш търсеха нещо. Затаил дъх, той ги проследи с поглед. Кои бяха те и какво искаха? Чу ги да разговарят и разбра, че говореха на турски.

Един от тях се наведе над групичка арменки, които спяха под едно дърво, и разгледа лицата им. След като откри каквото търсеше, той махна на другарите си. Събраха се, вдигнаха една от спящите и я отведоха настрана. Жертвата започна да крещи, по гласа й личеше, че е млада девойка, навярно красива. Останалите жени от семейството се събудиха и скочиха да я защитят, но турците препречиха пътя им с пушките си и не им позволиха да помогнат на момичето.

- Какво е това? - попита Мариян, която се бе събудила от виковете. - Какво става?

- Шшт! - Крикор сложи пръст върху устните си. - Тихо! Да не те видят!

Чуха се нови викове някъде наблизо и други от по-далечната част на лагера. Групички турци и кюрди като нощни разбойници тайно претърсваха лагера за девойки, отвеждаха ги насила и възпираха роднините, които им се притичваха на помощ. Вече всички от семейство Киносян бяха будни, сърцата им биеха лудо, примираха от страх. Ами ако непознатите дойдеха при тях?

Опасенията им се оправдаха само след няколко минути.

Двама турци, които претърсваха тяхната част на лагера, единият с газена лампа в ръка, се приближиха до мястото, където бяха Крикор и семейство Киносян. Всички бяха затворили очи и се преструваха на заспали. Мъжете се наведоха над тях и разгледаха лицата им. Намръщиха се на лицето на Крикор, навярно им се бе сторило прекалено грубовато, поклатиха глави, когато видяха Аршалуис твърде стара; а пък Кенариг бе прекалено млада. Мариян веднага ги заинтригува. Светлината от лампата остана върху лицето й по-дълго, но то изглеждаше безформено от подутините и след като се поколебаха за миг, мъжете сметнаха, че не си струва да си правят труда, и се отдалечиха.

Когато усети, че си тръгват, Крикор отвори едно око и се увери, че са в безопасност. Видя как двамата турци сс бяха спрели до друго семейство и изучаваха лицата им, докато синкавата светлина от лампата трепкаше в ръцете им, и въздъхна от облекчение.

- Отидоха си - прошепна той. - Всичко е наред.

Онова, което не изрече на глас, бе, че вероятно някой от турците, който види Мариян, ще си даде сметка, че тя е истинска красавица, и един ден ще отведат и нея. Какво щеше да прави тогава?

ДИНГ-ДОНГ.

Звънецът извести, че пред портата има посетител. Приключил със сутрешната студена вана и традиционната разходка, Калуст, изтегнат на дивана, четеше днешния „Таймс“. Знаеше, че Нунуфар не е у дома, тъй като бе отишла да се разходи в „Ковънт Гардън“, но както винаги, прислугата щеше да се погрижи.

Чу потракването на токове по мраморните плочи, сетне отварянето на врата, тих разговор и накрая стъпки, които се приближаваха към стаята.

- Позволете, сър.

Беше икономът.

- Какво има, Хъмфри? - попита господарят, без да вдига поглед от вестника. - Ако търсят мен, кажи, че ме няма.

Икономът се прокашля тихо, по-скоро от учтивост, с което искаше да намекне, че при тези обстоятелства подобен отговор не би бил много удачен.

- Извинете, сър, но мисля, че бихте могли да направите изключение за случая.

Ядосан, Калуст надзърна над вестника с нетърпеливо изражение.

- Какво става?

- Пристигнал е пратеник на мистър Салим бей, сър.

Тогава господарят скочи от дивана и пъхна вестника на поставката под холната масичка.

- Ами какво чакаш, Хъмфри? - попита той, докато оправяше яката на ризата си. - Покани го да влезе, за бога. Нека влезе.

Икономът се втурна към коридора и след минута се върна, придружен от слаб мъж с изпито лице и нервен поглед. Домакинът отново бе седнал на дивана, преструвайки се, че си почива, и се изправи, за да посрещне госта.

- Мистър Ихсен бей - обяви важно Хъмфри.

- Приятно ми е - поздрави Калуст и подаде ръка на новодошлия. - Добре дошли в скромния ми дом!

- Удоволствието е мое.

- Сядайте, сядайте.

Двамата мъже си размениха поредица от вежливи поклони и жестове. Последва своеобразен дуел на любезности за това кой ще седне пръв. Чуха се изрази като „моля“, „не, след вас“, „но как, вие сте домакинът“, „но пък вие сте гост“, „че кой съм аз пред такава светла личност като вас“, „за бога, чувствайте се като у дома си“. Това, изглежда, никога нямаше да приключи, докато накрая гостът отстъпи и се настани пръв. Следваха напитките „един чай?“, „не, благодаря“, „кафе тогава?“, „много сте мил, но не искам да ви притеснявам“, „о, няма такова нещо, за мен е удоволствие!“, „добре тогава, едно кафе“, „турско?“, „ако имате, би било чудесно от ваша страна“... След като гостът прие предложението за почерпка, на Хъмфри бе наредено да донесе турско кафе за „нашия виден гост“.

Въпреки безкрайните любезности, типични за османския етикет, Калуст внимателно изучаваше изражението на пратеника на Салим бей, опитвайки се да отгатне новините по лицето му. Дали изглеждаше доволен, или притеснен? Обикновено лицето би издало дали новините са добри, или лоши, но като добър османец, на какъвто приличаше, Ихсен бей изглеждаше непроницаем.

- Нося писмо за вас - каза гостът и подаде плик на Калуст. - От Салим бей.

Напоследък той и турският му приятел си бяха разменили множество писма и телеграми, мислеше си домакинът, докато разкъсваше плика. Но може би никое от тях не бе по-важно от това. Сърцето му лудо заби, както се случваше винаги, когато получаваше вести за сина си. Извади малката бележка и нетърпеливо зачете.

Драги приятелю,

Боя се, че новините не са добри. Изпратих Ихсен бей в Кайсери да намери сина ви. За нещастие, помощникът ми е пристигнал там прекалено късно и арменската общност в града вече е била изселена. Макар и турчин, майката на Ихсен бей е гъркиня и той има гръцки паспорт, затова го помолих да отпътува за Лондон и лично да ви разкаже за усилията, които положихме.

Не искам да ви давам напразни надежди относно вероятността отново да видите сина си, както сам ще узнаете от разказа на моя пратеник, но ви моля да не губите кураж.

Аллах е милостив, затова нека ни закриля в тези толкова трудни времена.

Ваш приятел, Салим бей.

С усещането за оловна тежест в гърдите Калуст прочете текста три пъти, като от време на време поглеждаше към госта си, все едно търсеше потвърждение за написаното. Сетне сгъна листа и се взря в Ихсен бей.

- Били сте в Кайсери?

Събеседникът му кимна.

- Салим бей ме изпрати там веднага след като получи телеграмата ви с местонахождението на сина ви. Уредихме пропуск на името на момчето и без да губя повече време, хванах влака за Кайсери. Но закъснях. Заповедта за депортацията вече бе изпълнена.

- Но... но защо не последвахте арменците? Със сигурност щяхте да ги откриете по пътя извън града.

- Не и арменците - уточни той тихо. - Арменките.

- Арменките ли? Как така?

- Момчетата и мъжете между дванайсет и седемдесет години са били арестувани в седмиците преди депортацията. Доколкото ми е известно, са ги извели извън града и...

Замълча с надеждата, че отказът му да довърши изречението ще е достатъчен, за да покаже какво всъщност се бе случило.

- Но щом са на пътя - настоя Калуст, без да разбере мълчанието или просто отказвайки да проумее колебанието на турчина, - защо не ги последвахте?

Ихсен бей преглътна сухо. Наистина се налагаше да обясни всичко.

- Били са... екзекутирани на края на града. - Прошепна думата екзекутирани, надявайки се събеседникът му да не я чуе. - Депортирали са само жените, старците и децата.

В стаята надвисна тежка тишина. Калуст се взираше в госта си и не искаше да повярва.

- Екзекутирали са мъжете? Наистина са ги убили? Застреляли са ги?

Ихсен бей наведе глава, неспособен да гледа в очите този отчаян баща.

- Опасявам се, че са използвали брадви и кирки...

Тези думи накараха домакина да потрепери, сякаш самият той бе пострадал от тези жестоки хора.

- А... моят Крикор? - попита той, страхувайки се от отговора, както никога през живота си. - И той... и той ли е бил там?

Пратеникът на Салим бей изви устни в знак, че няма отговор на въпроса.

- Не знам - отвърна той. - Питах за него, както сигурно предполагате. Дори поисках сведения лично от кмета на Кайсери, но не откриха нищо. Името на сина ви не присъства в нито един списък.

Предвид обстоятелствата, тези думи донесоха облекчение за Калуст.

- Това не е непременно лош знак...

- Вижте, не искам да ви давам напразни надежди - заяви гостът с внезапно категоричен тон. - Истината е, че арменските мъже са били екзекутирани седмици преди изселването. Няма причина да мислим, че на сина ви му се е разминало. При това положение може да се надяваме на най-добрата развръзка, но... трябва да се подготвим за най-лошото.

В стаята отново настъпи тишина, изпълнена с лоши предчувствия. В главата на Калуст препускаха мисли и предположения, умът му търсеше изход, подобаващо обяснение, което да поддържа все още неугасналата надежда. Щом никой не е видял тялото на сина му, как би могъл да го смята за мъртъв?

- Трудно ми е да повярвам... - проговори той. - Как може да сме сигурни, че наистина... екзекутират депортираните?

- Аз знам, повярвайте ми.

- Но откъде знаете?

Пратеникът на Салим бей отпи глътка от кафето, което Хъмфри им бе сервирал преди минути, печелейки време, през което да реши дали да отнеме и последната надежда на събеседника си. Кой беше той, че да убеждава един баща в смъртта на сина му, щом сам не бе видял тялото? От друга страна, не беше ли негов дълг, предвид обстоятелствата, да му обясни какво всъщност се бе случило там? Как би могъл да му отнеме правото поне да скърби за сина си?

- В този момент, за жалост, избиването на арменци в Османската империя е масово - каза той, взел решение да разкрие цялата истина. В крайна сметка затова бе прекосил половин Европа. - Имам приятели, които работят в Отдела за обществена сигурност, и те ми разказаха как протича всичко. Министерството на вътрешните работи разпраща заповеди за депортация на арменците по различните провинции, които гласят те да получат хуманно отношение. Но това е само формалност, нещо като алиби, ако по-късно някой им поиска обяснение. Истината е, че междувременно структура, наречена Специална организация, праща свои хора да разговарят с управителите и началниците на местната полиция, нареждайки им устно да избиват всички изселени арменци или да оставят четите да свършат тази работа. Доколкото ми е известно, дори има специални участъци от пътя, където извършват екзекуциите.

- И тези заповеди са устни? - учуди се Калуст. - Но те нямат никаква стойност!

- Зависи кой ги издава - поясни Ихсен бей. - Често самият директор на Специалната организация Бахетин Сакир пътува из провинциите, за да даде нарежданията. Друг път това са упълномощени пратеници, обикновено секретари на партията. Който и да е, никой от управителите не поставя под съмнение факта, че заповедите идват от правителството.

- И те ги изпълняват?

- Повечето да, някои - не. Валията на Анкара не прие нарежданията, нито пък тези на Кастамону, Йозгат, Измир, Малатия, Ерзурум и Алепо. Всички те бяха уволнени и заменени от по-съдействащи лица. Кметът на Лидже, който отказа да изпълнява устни заповеди и ги поиска в писмена форма, бе уволнен и изпратен в Диарбекир. Убиха го по време на пътуването.

- Ами турското население? Нищо ли не правят? Нима приемат случващото се?

Ихсен бей отново наведе глава.

- Опасявам се, че е така - прошепна той. - В някои райони турците защитиха арменците, както в Трабзон и Йозгат, но не и на повечето места. Сънародниците ми по-скоро подкрепят изселването и много хора се присъединяват към грабежите и убийствата. - Поклати глава. - Истинска трагедия! Най-лошото е, че в началото окуражаваха арменците да приемат исляма, за да се спасят, а сега не приемат дори това! Искат да ги изтребят до крак! А онези, които им помагат, рискуват живота си. Командирът на Трета армия генерал Камил издаде заповед, според която „мюсюлманин, който подкрепя арменец, ще бъде убит пред собствения си дом, а къщата му ще бъде изгорена“. Ясно е, че това разубеждава повечето хора, които искат да помогнат.

Калуст мълча цяла дълга минута. Мъчеше се да не се разплаче и търсеше сили да запази хладнокръвното си изражение, за да не показва слабост пред никого. Но вече не хранеше големи надежди относно съдбата на сина си. Дали Крикор бе депортиран, или екзекутиран, всичко, което бе чул, му подсказваше, че е твърде вероятно да не го види жив. Трябваше да приеме реалността, колкото и жестока да бе тя.

- Господин Ихсен бей - каза той, като внезапно се изправи и протегна ръка на госта си. - Благодарен съм за всичките ви усилия и че бяхте така любезен да прекосите цяла Европа, за да ми разкажете лично тези тъжни събития.

Пратеникът на Салим бей разбра, че домакинът му не желае нищо друго, освен да остане сам, и стисна подадената му ръка.

- Това бе най-малкото, което можех да направя - отвърна гостът. - Съжалявам, че не донесох добри вести.

Калуст го изпрати до вратата, която вечно бдителният Хъмфри вече бе отворил.

- По-добре лоши вести, отколкото никакви - каза домакинът. - Предпочитам най-суровата истина пред илюзията. Неведението е непоносимо. Така поне знам на какво мога да разчитам.

- Разбира се.

Когато стигнаха до портата, Калуст за последен път стисна ръката на госта си.

- Моля, предайте моите благодарности и сърдечни поздрави на Салим бей.

Хъмфри затвори портата, а домакинът се качи на първия етаж и се затвори в стаята си.

Започна да скърби за сина си.

КЕРВАНЪТ НА ИЗСЕЛНИЦИТЕ ОТ КАЙСЕРИ заприличваше все повече на тълпа парцаливи просяци, толкова измъчен вид имаха всички. Арменците вървяха вече месец; спираха само да пренощуват, щом войниците им даваха знак. Почти всяка нощ кюрдски и турски отряди ги причакваха по пътя и нападаха конвоя пред тихото бездействие и дори със сътрудничеството и активното участие на войниците, които уж бяха там, за да пазят арменците.

- Това са четниците! - каза някой и новината се разпространи сред целия керван. - Крият се навсякъде.

Никой не знаеше кои точно са четниците, ако не се смятат слуховете, че това са престъпници, пуснати от турските зандани. Тези нощни нападения, които понякога се случваха и посред бял ден, засягаха предимно предните и задните части на кервана, затова Крикор и семейство Киносян се стараеха да се движат в средата на дългата колона, тъй като нападателите рядко щурмуваха там от страх да не бъдат изненадани в гръб от отчаяните арменки. Защо да рискуват, след като тези две части на конвоя бяха най-уязвими?

Изминаха четирийсет и осем часа, откакто хранителните запаси на Киносян бяха свършили. Изядоха пресните продукти само за два дни, а осоленото месо и сухата храна се стопиха малко по малко през следващата седмица. След това заклаха едното муле, но не можаха да сторят същото с другото животно, тъй като бе откраднато от кюрдите. Изгубиха второто муле, а заедно с него дисагите, в които бяха скрили парите. Остана им още един чувал, но бе прекалено тежък, за да го носи сам човек, затова, след като извадиха бижутата и парите, се разделиха и с него.

Последните бисквити, пазени за малката Кенариг, бяха свършили преди два дни и оттогава се хранеха с хляб и кисело мляко, което купуваха от турските селяни, срещнати по пътя. Впрочем рядко виждаха други хора, тъй като войниците сякаш нарочно избираха маршрут, далеч от населени места и особено от големи градове.

- Дядо? - повика го Мариян, като се обърна назад. - Добре ли сте? Можете ли да ходите?

Дядо Сисаг най-трудно понасяше това изпитание. Седемдесетте години му тежаха при всяка крачка на безспирното вървене по четирийсет километра на ден през планини и долини, което му причиняваше огромно страдание, особено откакто бе спрял да се храни редовно.

- Правя каквото мога, дъще - прошепна той, след като се подпря на тоягата и два пъти си пое дълбоко дъх. - Но годините не прощават, миличка. Поклати глава. - Не знам дали ще издържа още дълго...

- Ще издържите, дядо, ще издържите - отвърна внучката му, опитвайки се да му вдъхне кураж. - Няма друг начин!

След два дни без храна вече никой не усещаше глад. Странно, но желанието за ядене, това обсебващо чувство, което ги измъчваше, откакто храната стана на привършване, бе изчезнало напълно само четирийсет и осем часа след изчерпването на провизиите. Сякаш тялото се отказваше от онова, което не можеше да получи.

Прекараха половината от следобеда сред изоставените останки от лагер, пълен с трупове на жени и деца, покосени от болести и множеството среднощни нападения на керваните. Хората от Кайсери извадиха кръстчетата, които носеха на верижка на шиите си, обърнаха се към телата и се прекръстиха.

- Какъв ужас! - възкликна Мариян, като закри устата си с ръка. - Мили боже, ето това ни чака!

- Не говори така - смъмри я Крикор. - Нищо подобно няма да ни сполети, чуваш ли? Няма да го позволя!

Зърнаха подутото тяло на един кон, край което бяха минали мнозина изселници и бяха хапвали от неговото почти развалено месо, като мухи, въртящи се в най-гнусната мръсотия, но семейството само се огледа и продължи по пътя си. Никой не изпитваше глад.

Но всички ги мъчеше жажда.

За последно бяха пили вода предишната вечер, и то благодарение на случаен дъжд. Подложиха чаши и една тенджера под дъжда и след като изпиха насъбралата се вода, изстискаха дрехите си и всички мокри платове. Тази вода беше мръсна, тъй като дрехите им бяха ужасно мърляви, но те я погълнаха така, сякаш бе дошла от най-чистия планински извор.

Това се бе случило преди двайсет и четири часа. В този момент никой нямаше вода, а ясното небе не предвещаваше нищо освен светлина и топлина. Затова устните им бяха сухи, а мисълта, че трябва да намерят вода, не ги напускаше нито миг. Може би затова бяха подминали мъртвия кон край пътя; вероятно подсъзнателно са се страхували, че храната ще засили жаждата им.

- Кладенец! - чу се глас на турски, очевидно някой от войниците. - Там има кладенец!

Сред изселниците се разнесоха радостни викове и всички се втурнаха натам; всеки искаше по-скоро да утоли жаждата си. Множеството тичаше без ред сред облак прах, вдигнат от хиляди крака, дори силите на дядо Сисаг, който вървеше все по-трудно, се бяха завърнали и подпирайки се на тоягата, той почти тичаше заедно със своите другари по съдба.

Отекна изстрел, а след него се чуха още два.

- Стой! - изкрещя същият глас на турски. - Нито крачка повече, ясно ли е? Всички намясто!

Хората спряха и наоколо внезапно се възцари тишина. Крикор се надигна на пръсти и съзря телата на две жени, прострени на земята, а локвата кръв около пръснатите им глави растеше. Очевидно не бяха стреляли във въздуха, а по жените, които бяха начело на тази отчаяна надпревара.

Няколко метра по-нататък се виждаха двама въоръжени войници и едно съоръжение с кофа, охранявано от трети турчин. Там навярно бе кладенецът.

- Който иска да пие - заговори един от войниците, - ще трябва да си плати.

Сред жадната тълпа се надигнаха викове на негодувание, какофония от гласове, които оспорваха решението.

Войниците почакаха търпеливо и сетне онзи, който стоеше най-близо до кладенеца, извади пълна кофа с вода и предизвикателно я плисна върху главата си като човек, на когото въобще не му се пиеше вода. Депортираните зяпнаха от изумление, като наблюдаваха как войникът прахосва нещо толкова ценно при дадените обстоятелства.

Като разбра, че са му в кърпа вързани, същият турчин вдигна два пръста.

- Струва два гроша - обяви той, докато показваше пръстите си на всички страни, за да могат всички да го видят. - Който иска да пие, ще трябва да плати два гроша за чаша. Ако искате две чаши, цената е четири гроша, и така нататък. Разбрахте ли?

Примирил се с неизбежното, Крикор бръкна в джоба си и започна да брои монетите. Ако всеки от семейството изпие пет чаши вода, ще трябва да плати петдесет гроша. Но ги мъчеше такава жажда, че се нуждаеха от поне десет чаши.

Или повече.

Тази нощ нападението се случи малко по-рано от обикновено. Червеникавото слънце все още галеше хълмовете на хоризонта, разсипваше мека светлина в короните на дърветата и къпеше небето в алено-виолетови тонове, когато се чуха първите изстрели и банда кюрди нападнаха кервана. Вече нямаше каруци, под които семейство Киносян да се скрие, тъй като животните, които ги теглеха, отдавна бяха откраднати или заклани и изядени от собствените им изгладнели стопани. Крикор бе подготвил план за подобна ситуация и преведе своята групичка до склона на долината.

- Насам! Скрийте се тук!

Спотаиха се между храстите край пътя, откъдето наблюдаваха кланетата и последвалото разграбване на малкото останало имущество.

Дългият керван, който бе потеглил от Кайсери с повече от две хиляди души, се бе превърнал в жалка тълпа, наброяваща едва седемстотин бегълци. Останалите бяха загинали по пътя като жертви на постоянните кюрдски засади или на глада. Киносян можеха да се смятат за късметлии, тъй като бяха изгубили само един човек - малката Карун, още на първия ден, защото се движеха винаги в средата на кервана, откъдето, водени от ловкия Крикор, успяваха навреме да се скрият от нападателите.

- Шшт! - прошепна Мариян, докато запушваше устата на малката Кенариг, която тъкмо щеше да се разплаче. - Нито гьк!

Думите й бяха излишни, защото вече всички знаеха, че трябва да мълчат по време на нападенията. Всички бяха залегнали сред прикритието на листата и не смееха да помръднат. Бяха разбрали, че да останат неподвижни, е най-сигурната защита; ако някой от нападателите ги забележеше, най-вероятно щеше да си помисли, че са мъртви, и нямаше да ги закача.

След последното нападение, когато кюрдите се върнаха в селата си, войниците дадоха знак за почивка. Семейство Киносян бавно се изправиха и се настаниха до един храст, както правеха винаги, когато лагеруваха. Дядо Сисаг използва случая, за да претърси няколко трупа, проснати насред шосето, в случай че кюрдите бяха пропуснали нещо.

- Кенариг! - извика той, след като бе преровил палтото на една старица с окървавени гърди. - Виж какво намерих. Той протегна ръка към внучката си. - Искаш ли?

Момичето съзря няколко бадема в ръката на дядо си, взе ги и нетърпеливо ги излапа. Това бе първата нормална храна, която опитваше от два дни насам, но не я засити. Затова се присъедини към семейството си и изрови няколко корена, които Мариян бе намерила край пътя.

Нощта се спусна над кервана и както винаги в този час, семейството се настани върху покривалата и се приготви за сън. Кюрдите не се върнаха повече, бяха дошли по-рано, за да могат да се приберат за вечеря. Въпреки това сънят на Киносян бе прекъснат от две ръце, които изникнаха от тъмнината и сграбчиха Мариян.

- Какво става? - изпищя тя, събудила се внезапно и опитвайки се да се освободи. - Пуснете ме!

Съзря стар, мърляв и смърдящ турчин с дълга брада, който я дърпаше.

- Идваш с мен, глупачке! - рече старецът, без да я изпуска. - Ако откажеш, ще умреш. Хайде!

- Пуснете ме!

Крикор, който се бе събудил от цялата тази врява, имаше нужда от известно време, за да осъзнае какво става. Когато най-накрая се окопити, скочи вбесен и заби юмрук в стомаха на непознатия.

- Махай се! - изръмжа той. - Изчезвай оттук!

Старият турчин се олюля, притискайки корема си, и хвърли слисан поглед на арменката, която го бе нападнала. Никога не бе срещал жена, която да удря така, нито пък с такъв дебел глас, но разбра, че не е препоръчително да й противоречи, и се заклатушка назад, докато изчезна в гъстия мрак.

Затрудненото ходене на дядо Сисаг се влоши още на следващата сутрин. Както обикновено, керванът потегли малко преди изгрев-слънце, но куцането на най-възрастния член на Киносян забави и останалите от семейството. В късната утрин те вече вървяха в задната част на кервана, като така рискуваха да станат жертви на постоянните кюрдски набези.

- Татко! - настоя Аршалуис, която напълно съзнаваше, че така се излагаха на огромна опасност. - Трябва да побързате, не може да изоставаме в края на колоната!

Цялото тяло на стареца трепереше от физическото усилие и крачката му стана още по-несигурна.

- Правя каквото мога - отвърна той, дишайки тежко. Правя каквото мога.

Като видя, че положението се влошава, Крикор, който, както обикновено, носеше Кенариг на гръб, я свали на земята и двамата с Мариян отидоха да помогнат на дядо Сисаг. Подхванаха го под мишниците и го носиха така известно време. След час обаче се изтощиха и трябваше да го пуснат.

- Дядо! - примоли се Мариян, задъхана от усилието. - Хайде само още малко!

Старецът тръгна отново, но по-скоро залиташе, отколкото вървеше. Бременната Аршалуис му се притече на помощ, но трябваше да се откаже само след петнайсет минути, тъй като бързо се измори.

Войниците обхождаха кервана на коне, за да се уверят, че никой не бяга и не изостава прекалено. Като видяха семейство Киносян да се бавят, един от тях се приближи до опашката на кервана и започна да маха настойчиво с ръце към началото на колоната.

- По-бързо! - нареди той. - Ya`Allah! По-бързо!

- Заради баща ми е, ефенди - заговори почтително Аршалуис в опит да събуди у турчина малко съчувствие. - Вече едва ходи, горкичкият. - Пое си дълбоко дъх, събирайки кураж да изрече молбата си. - Дали може Ваше Превъзходителство да го вземе на коня си?

- Полудя ли, жено? - възмути се войникът. - Да не съм ти дилижанс? - Замахна с пушката си към предната част на кервана. - Побързайте малко, чу ли? Не искам никой да изостава. Ya`Allah!

Семейството ускори крачка, побутвани от турския конник. Дядо Сисаг измина още няколко метра, но накрая краката му отказаха и той се свлече на земята.

- Не мога повече - заяви и изтощено въздъхна. - Уф! - Като видя, че всички го гледат, той махна с ръка и каза: - Вървете, аз оставам тук.

- Но, татко... - каза Аршалуис. - Хайде, още малко.

Старецът поклати глава.

- Не мога - призна примирено той. - Не мога, дъще. Тялото ми не издържа. Това е краят на пътуването.

- Татко!

- Дядо!

Киносян и Крикор се опитаха да се приближат до дядо Сисаг, но турският конник препречи пътя им и заплашително насочи пушката си към тях.

- Марш! Вървете! - заповяда той, като махна с ръка към кервана, който вече се отдалечаваше по пътя. - Ya`Allah!

- Моля ви, ефенди! Той е...

- Млъкни и тръгвай, жено! - извика войникът. Насочи дулото на пушката си към Аршалуис. - Ако още веднъж оспориш заповедите ми, ще отнесеш куршум между очите, ясно ли е?

- Насочи пушката към останалите. - Вие също, нещастници такива! Хайде, вървете всички! Ya`Allah! Който не тръгне до пет секунди, ще бъде застрелян.

Те отчаяно се спогледаха. Какво можеха да направят? Войникът ги държеше на прицел. За да покаже, че не се шегува, той сложи пръст на спусъка и се приготви да стреля.

- Но, ефенди...

- Едно - започна да брои турчинът. - Две... Три...

Киносян разбраха, че нямат друг избор. Трябваше да се подчинят. Тръгнаха неохотно, с обърнати назад глави, като не откъсваха поглед от дядото, който продължаваше да седи по средата на пътя.

- Дядо! - примоли се Мариян със сълзи на очи и треперещ глас. - Станете и вървете! Само още едно малко усилие... Моля ви!

Неспособен да помръдне краката си повече, дядо Сисаг вдигна ръка и прекръсти семейството, което се отдалечаваше.

- Бог да е с вас, дъщери мои! Господ да ви закриля в своята безкрайна милост.

Турският конник се приближи до стареца. Без да обръща внимание на семейството, което наблюдаваше всичко, той вдигна оръжието толкова високо, колкото можеше, замахна бързо и силно стовари приклада върху главата на стареца. Чу се тъп звук като от изпусната на земята диня. Сетне бликна кръв като от фонтан и дядо Сисаг падна по гръб. Тялото му приличаше на изоставен чувал, левият му крак потръпна за последен път, а прахта от пътя го покри като тънък саван.

- Дядо!

ВОЙНИЦИТЕ, КОИТО НАДЗИРАВАХА ПРЕДНАТА ЧАСТНА КЕРВАНА, вдигнаха ръце, за да заповядат на хората да спрат, и няколкостотин оцелели арменци се подчиниха и насядаха по земята. Отстрани на шосето имаше тесен завой на река, чието течение на това място беше по-силно и буйната вода минаваше през камъните със свежо и приятно клокочене.

По вниманието па новодошлите бе привлечено от гледката наоколо. Бяха попаднали на останките от лагер. Имаше десетки трупове и хора, превърнали се в живи скелети бяха само кожа и кости, с пребледнели лица с изпъкнали скули и хлътнали в ужасни сенки очи.

Вече три месеца бродеха из пътищата, изкачваха хълмове и се спускаха в долини, понасяха кюрдските набези и нападенията на четите и турските войници. Керванът периодично бе покосяван от нападенията или от болестите, причинени от недохранването. След смъртта на дядо Сисаг Крикор и трите жени Киносян се хранеха само с корени и понякога с хляб и кисело мляко, които купуваха при редките си срещи с турските селяни.

При вида на труповете на пътя, останали от предишен керван, новодошлите се запитаха дали не ги очаква същата съдба. Крикор знаеше, че също като трите Киносян е отслабнал драстично, беше станал само кожа и кости, но се държеше. Нима щеше и той да стигне дотам?

Малката Кенариг посочи към реката.

- Погледнете!

Всички се взряха в бистрия поток и съзряха бледите фигури, носени от водата; на едно място се подаваше ръка, на друго - крак, зърнаха дори глава. Бяха трупове на арменци, отнесени от течението - гледка, на която често бяха ставали свидетели през последните месеци, но тя винаги ги поразяваше. Знаеха, че повечето от тези хора са убити от турците, но и много от тях - предимно млади момичета, се бяха самоубили. Преди седмици някой им беше разказал, че е видял групичка отчаяни девойки да се хващат за ръце и да скачат заедно в реката, предпочитайки бързата смърт пред бавната екзекуция, на която бяха подложени.

- Виждали ли сте онези момичета? - попита Мариян, сочейки в другата посока. - Горкичките!

Крикор се загледа натам. Само на метри от тях съзря възрастна арменка, която се грижеше за две млади жени със сковани тела, с празен поглед и отнесено изражение. Бяха на не повече от петнайсет години, част от лагера, на който керванът от Кайсери се бе натъкнал. Лицата им бяха безизразни, сякаш нищо наоколо не ги интересуваше.

Заинтригуван, младежът се приближи до тях.

- Какво става? - обърна се той към старицата, която се грижеше за тях. - Имате ли нужда от помощ?

Възрастната арменка му хвърли уморен поглед. Без да прекъсва работата си, тя поклати глава.

- Разбира се - отвърна с равен тон. - Та кой не се нуждае от помощ в днешно време? - Хвърли му кос поглед и се намръщи. - Но вие не можете да ни помогнете.

- И все пак... - настоя Крикор, сочейки към двете момичета. - Какво им е?

Старицата махна с ръка към войниците малко по-нататък.

- Всяка нощ турците взимат момичетата ми - каза тя и се залови отново да реше косите им. - Правят с тях каквото си поискат и нищо не може да им попречи. - Заговори тихо, гневът направо я задушаваше. - Те са животни! Истински животни!

При тези думи Крикор се поколеба. Взря се в момичетата, които изглеждаха все така отнесени, и отстъпи назад. Наистина не можеше да направи нищо за тях. Дори можеше да се смята за късметлия, тъй като тяхното нещастие все още не бе сполетяло Мариян. Дали бе способен да го понесе? Ами ако любимата му бъде подложена на подобен ужас? Щеше ли да издържи?

Когато се върна при Киносян, ги завари да разговарят с други депортирани жени. Мариян му обясни, че са от град Сивас и са част от група, претърпяла жестоко нападение от кюрдите. Едва двадесетина души се бяха спасили от убийствата.

- По-нататък по пътя положението е истински ужас - заекна една от тях, като уплашено поглеждаше към войниците, сякаш те бяха техните палачи. - Говорихме с хора, избягали от Алепо и...

- Валията на Алепо отказал да изпълни заповедта за депортация и бил прогонен - обясни друга жена, притеснена, че споменава арменците от Алепо. - Докато беше все още на длъжност, предупреди арменците от града и мнозина успяха да се измъкнат навреме. Заловиха ги, разбира се, но бяха видели неща, за които турците не искаха да знаем.

- Ами това е - каза първата жена, отново включвайки се в разговора. - Арменците от Алепо ни разказаха, че пътят към Сирия е истински ад. Навсякъде е пълно с жени, деца и старци, които умират от глад и жажда. Никой не им дава подслон, нито вода и храна. Сякаш турците го правят нарочно!

Мариян и Крикор се спогледаха.

- Към пустинята ли? - попита девойката. - Там ли ни водят?

Жените кимнаха.

- Малцината, оцелели от това пътуване, са превеждани към Сирийската пустиня потвърди по-уплашената жена. - Хората, с които говорихме, казаха, че са видели кервани от жени да прекосяват пустинята. Нападат ги пустинни бандити, наречени yeneze, които ги убиват, насилват, отвличат и ограбват. Оцелелите ходят полуголи. Изглежда yeneze крадат дори бельото им! Районът прилича на същинско море от костеливи трупове - пир за лешоядите, които кръстосват небесата.

- Но защо пустинята? Защо искат да ни заведат там?

Жената от Сивас поклати глава.

- Водят ни към две селища, където се случват ужасни неща.

- Кои?

Групичката, която бе разговаряла с арменците от Алепо, се умълча, сякаш се страхуваха дори да произнесат имената. Накрая се намесиха други жени, които боязливо им разкриха двата града, където, без да знаят, отиваха всички изселени арменци от Османската империя.

- Дейр ез Зор и Рас ал Айн[18].

Крикор свъси вежди.

- Дейр ез Зор и Рас ал Айн? - повтори намръщено той, тъй като никога не беше чувал за тези места. - Какво е това?

Жените от Сивас уплашено се огледаха наоколо, сякаш само споменаването на тези градове можеше да призове самия дявол.

- Касапници за арменци.

Нощта се спусна над кервана и войниците започнаха да патрулират из лагера, отправяйки се към групичките арменки, които се бяха пръснали по шосето. Един от тях пристъпи до Аршалуис и протегна ръка.

- Дай ми една златна монета нареди й той. - За патроните е.

Жената го погледна въпросително.

- Патрони ли? Какви патрони?

Онези, които изхабихме, за да ви защитаваме. Той нетърпеливо разтърси ръка, за да подсили молбата си. - Искам една златна монета.

- Но вие... вие не сторихте нищо! - възпротиви се Аршалуис. - Дори по-лошо, присъединихте се към бандитите и дори се съюзихте с тях! Освен това убихте баща ми и позволихте да убият и дъщеричката ми, моята малка Карун, която...

Не можа да довърши, погледът й угасна, а гласът й замря при спомена за случилото се.

- Платете за патроните! - Гласът на турчина бе станал заплашителен. - Една златна монета!

Като видя, че няма друг избор, Крикор извади от джоба си поисканата сума. Войникът стисна монетата в юмрука си, изгледа бавно четиримата и се отдалечи, за да измъкне още пари от следващата групичка арменци.

- Престъпници! - процеди Мариян през зъби. - Убийци! Крадци! Схванахте ли новата схема, която тези животни са измислили, за да вземат парите ни? Защо просто не вземат всичко, вместо да ни правят на глупаци?

- За да се преструват, че всичко това е законно - обясни Аршалуис. - Те не крадат. Ние си плащаме за услугите им. Що за противни хора!

Крикор неспокойно се огледа наоколо, за да се увери, че наблизо няма други войници. Забеляза неколцина на известно разстояние, които се въртяха около други арменци, разправяйки им за патроните, но за щастие не можеха да ги чуят.

- Идеята за патроните сигурно им е подсказана от други войници, които са срещнали тук каза той, докато оправяше кърпата, скриваща лицето му. - Онова, което истински ме притеснява обаче, не е изнудването.

- Тогава какво?

Младежът отново погледна към двете насилени момичета и майка им. Приличаха на призраци, тела без души, които студената лунна светлина отразяваше в мъглата.

- Погледът на онзи тип.

Войниците се върнаха посред нощ, обградиха семейство Киносян, сграбчиха Мариян и я хвърлиха в ръцете на висок едър турчин, който я вдигна като чувал с картофи.

- Ya`Allah, giavour - извика якият турчин, като опипа задните й части, метнати на рамото му. - Днес е твой ред, миличка. Ще ти хареса, ще видиш!

Вече напълно будна, Мариян напълно осъзнаваше какво предстои и започна да вика и да рита във въздуха, обзета от безумно отчаяние, но един от войниците я зашлеви и тя млъкна, замаяна от удара. Безсилни да се борят, Кенариг и Аршалуис се разплакаха и с вдигнати ръце започнаха да умоляват турците да оставят Мариян на мира, но мъжете ги отблъснаха с ритник и спокойно се отдалечиха към палатката си.

Идвайки на себе си, жертвата отново замаха с ръце и крака, молейки за помощ и крещейки на войниците да я пуснат. Съпротивата на момичето ги разсея за момент.

- Накарайте уличницата да млъкне!

В същия миг Крикор, който досега кротуваше, преструвайки се на заспал, изведнъж скочи и с неимоверна сила, на каквато сам не знаеше, че е способен, се хвърли върху едрия турчин, който носеше Мариян. Въпреки че беше здравеняк, мъжът се олюля и едва не падна, но все пак успя да се задържи на крака, без да изпусне жертвата си.

- Какво става? - учуди се турчинът. - Тази за рицар ли се взема, или какво?

Трима други войници светкавично сграбчиха Крикор и го обсипаха с юмруци в корема и по лицето. Младежът падна на земята и турците продължиха да го ритат. Свил се във фетална поза, той предпазваше главата си с ръце, но мъжете го мачкаха с ботушите си и спряха чак когато забелязаха, че Крикор не се движи.

- Тези арменки са невероятни - отбеляза един от тях, докато се отдалечаваха. - Даваме им привилегията да бъдат оправени от истински мъже, а те протестират! Къде сте виждали подобно нещо?

Турците се разсмяха и продължиха пътя си, но един от тях погледна назад и се взря в неподвижното тяло на Крикор.

- Ако онази преживее побоя, който отнесе - каза той, докато похотливо облизваше устни, - ще се върна да оправя и нея.

СЛАБОТО ТЯЛО НА КРИКОР БЕ ПОКРИТО СЪС СИНИНИ, но побоят, нанесен му от турци те, не бе причинил тежки травми и той беше в пълно съзнание, когато Мариян се върна от изтезанието на войниците. Младата жена се олюляваше, косите й бяха разрошени, а лицето й бе безизразно като в състояние на шок. По ръцете й се виждаше кръв.

- Ах, дъще, дъще... - простена Аршалуис, като я прегърна. - Какво са направили с теб, момичето ми? Какво са ти сторили, боже господи!

Погледът й беше отнесен, но пазеше тихия ужас, сякаш душата й се бе прикрила от тялото, приютявайки се в собствената си черупка, скрита някъде дълбоко в нея. Но майчината нежност и целувки и прегръдките на сестра й разрушиха защитата стена, която Мариян бе издигнала около себе си, и скоро сълзите напираха в черните й очи, отначало съвсем малко, но сетне от устата й се изтръгна тих стон. Тогава сълзите бликнаха безспирно, а риданията се превърнаха в безутешен, мъчителен и отчаян вопъл.

Мариян страдаше.

Виждайки я в това безпомощно състояние, Крикор отиде настрана и мълчаливо заплака. Срамуваше се от себе си, че не бе успял да я защити и бе позволил да й причинят всичко това, именно на нея - радостта за очите му, жената, за която бе готов на всичко, дори на това смъртоносно пътуване, което щеше да погуби всички им. Как само се мразеше заради нещастието на Мариян!

Трите жени Киносян останаха прегърнати дълго време и плакаха неутешимо. Риданията постепенно отстъпиха място на тихо хлипане, прекъсвано от отчаяни стонове и Мариян, която накрая задъхано промълви:

- Беше... ужасно... ужасно! - заекваше тя през сълзи. От устата й капеше слюнка, а очите й бяха подути от плач. - Те... бяха много и го направиха... един след друг. Завързаха ръцете и краката ми и... се редуваха. - Тя се разрида по-силно. - Първо дойде един, после втори, трети...

Говореше така, сякаш с мъка изкарваше всяка дума и така пречистваше тялото си. Самото говорене й помагаше да подреди в съзнанието си ужасните неща, които й бяха сторили, да намери някакъв смисъл, да осъзнае случилото се и поне да се опита да се пребори с обзелото я безумие.

- Няма нищо, дъще, няма нищо... - прошепна майка й в опит да я успокои. Шшт... Всичко свърши... Свърши.

Но Мариян продължаваше да говори. Имаше нужда да изрази с думи онова, което й се бе случило. Това бе единственият начин, който познаваше, да обясни преживяното, да открие неговото значение, някаква причина, която да го оправдае.

- Бяха десет мъже... или може би петнайсет - каза тя, когато се съвзе от поредния пристъп на плач. - Бяха толкова много, господи. Толкова много... Не спираха. Първо един, после втори, сетне още един, и още един... - Тя замълча, за да си поеме дъх. - Всичко ме болеше... Крещях, плаках, аз... вече не знам... А те... те не спираха. Смееха се и не спираха...

- Стига, стига...

Прекъсван от кратки ридания, разказът на Мариян няколко пъти описа какво е преживяла, повтори подробностите, наблегна на факта, че мъжете са били много, редували са се, без да спират, причинявайки й безкрайно страдание, докато са се заливали от смях, а тя е викала, издрала е гърлото си, докато е останала без глас, и накрая се е предала, превръщайки се в неподвижна кукла в ръцете на своите мъчители.

Легнал наблизо, потресен и засрамен, Крикор имаше чувството, че нямаше да издържи още дълго, обърна се с гръб към другите и запуши ушите си, затвори очи и отново се сви. Думите на Мариян бяха като ножове, които тя забиваше в сърцето му, а от това нямаше по-жестоко наказание; предпочиташе ритниците на турците пред безкрайния й разказ за това какво са й причинили.

Останаха така още час; жените стояха прегърнати, а Крикор се бе свил на земята със запушени уши. Мариян говореше, докато Аршалуис й шепнеше успокоително „няма нищо, всичко свърши, дъще“. Кенариг държеше ръката на сестра си, без да продумва, но сякаш усещаше всичко. Постепенно думите се чуваха все по-рядко, докато накрая всички потънаха в неспокойно мълчание и победени от умората, накрая и четиримата неусетно заспаха.

Вървенето на следващия ден беше особено мъчително и за четиримата. През последните два месеца се бяха хранили само с кисело мляко, хляб и корени от полето, а от четирийсет и осем часа не бяха слагали нищо в уста. Състоянието им се влошаваше, както се бе случило и с други изселници от кервана.

Коремът на Аршалуис вече бе много голям на фона на крехкото й тяло и затрудняваше ходенето й. А Кенариг беше толкова слабичка, че крачетата й приличаха на две клечки, които всеки момент ще се счупят; влачеше се по шосето с надеждата някой да я поноси на гърба си - нещо, което никой вече не можеше да й предложи.

Най-зле бяха Мариян и Крикор. Момичето изпитваше остра болка между краката, която й пречеше да върви, а тялото на нейния възлюбен бе толкова смазано от побоя, че едва стъпваше. Движеха се на разстояние един от друг, сякаш след случилото се предишната нощ помежду им се бе издигнала невидима стена. Момичето вървеше напред. Крикор се влачеше подире й и копнееше да я настигне, да говори с нея, да й шепне утешителни думи, но не можеше да се отърси от срама. Какво би могъл да й каже? Да се преструва, че нищо не е станало? Или да я засипе с въпроси за случилото се? От какво се нуждаеше тя, което той можеше да й даде? Какво би могъл да направи? Можеше ли да я погледне в очите?

Изселниците изпитваха постоянна жажда и слабост. Войниците ги караха да плащат за водата, колкото и мръсна да беше, и Крикор вече бе виждал изнемощели арменки със съсухрени тела да умират от жажда по пътя само защото вече нямаха пари дори за една чаша.

При все това през този ден съзнанието на Крикор не мислеше за вода, както обикновено се случваше. Не и през този ден. В ума му се въртяха картините и емоциите около събитията през изминалата нощ. Колкото и да се опитваше да мисли за друго, в съзнанието му все изникваше образът на Мариян, как войниците се възползват от нея, как чакат на опашка за тялото й, сякаш не бе нищо повече от средство за забавление. Тази мисъл го бе обсебила до такава степен, че той се съмняваше дали някога ще може да погледне Мариян без спомена за оскверненото й тяло и онова, което бе оставил на въображението си.

В ранния следобед Мариян започна да изостава, докато накрая се изравни с Крикор. Сетне поднови нормалната си крачка, поддържайки неговото темпо, с което даде да се разбере, че иска да върви с него.

- Не ме ли обичаш вече?

Мариян изрече тези думи, докато гледаше право напред някъде далеч по пътя; изстреля въпроса набързо, сякаш бе заседнал в гърлото й отдавна и едва сега бе успяла да го изрече.

Тогава Крикор за първи път се взря в нея и усети непреодолимо желание да я прегърне, да я целуне и да й каже, че я обича. Само че моментът не беше подходящ. Не и сега, не и на това място, пред всички онези хора. Възпитанието му не го позволяваше.

- Как можа да го кажеш?

Тя сведе поглед.

- Защото... защото вече не съм... девствена - прошепна тя, като преглъщаше сълзите си. - Мъжете искат жените им да са чисти до деня на сватбата, а аз вече съм... покварена.

Разговорът ставаше много личен и Крикор отмести поглед към пътя, прекалено притеснен, за да я гледа в очите. За първи път разговаряха открито за връзката си и за брак. До този момент всичко се изчерпваше с погледи, усмивки и неизказани думи.

- Не и за мен - каза младежът. - Душата ти не е съгрешила. Нито пък... тялото ти. За мен ти си оставаш чиста.

- Много мъже вече не биха ме искали.

Това бе истина и Крикор го знаеше. Хората от провинцията бяха консервативни и почтен мъж не би се оженил за обезчестена жена, от която се е възползвала цяла войнишка рота. Но той не беше провинциалист. Бе роден в Константинопол и израснал в Лондон, бе прекарвал ваканциите си в Париж и бе учил в Бон. Това го правеше гражданин на света. Как би могъл да споделя остарели провинциални схващания?

Той се усмихна тъжно, приближи се до нея и леко я побутна с рамо в неочаквано шеговит жест.

- Аз съм различен.

Същата нощ войниците се върнаха и отново отведоха Мариян. Този път нямаше борба, нито писъци. Чуваше се само веселият смях на турците и отчаяните вопли на Аршалуис и Кенариг, които молеха за милост, мълчанието на засрамения Крикор и безмълвното примирение на жертвата, която се отправи към своята голгота, без да се обръща назад. Вървеше с пречупена воля, сякаш предадена на неизбежното, и желаеше само всичко да приключи по-бързо.

Следващите два часа бяха ужасни. Тримата седяха смълчани в своето кътче от лагера, вглъбени в собственото си нещастие, докато слушаха далечния смях на войниците, които се забавляваха с Мариян. Нощта, спуснала се над полето, бе безлунна, тъмна като в рог, виждаха се само трепкащите отблясъци на огъня до палатката на турските пазачи, откъдето долиташе шумът от оргията. Избягваха да поглеждат натам, сякаш светлината щеше да ги изгори.

По едно време, когато шумът малко поутихна, Крикор все пак не се сдържа и предпазливо хвърли поглед към палатката, надявайки се, че всичко вече е свършило. Съзря високите танцуващи пламъци, осветяващи стените на палатката, и различи силуетите на мъжете, събрани около една маса, върху която лежеше жена. Приличаха на плъхове, надушили храна. Зърна всичко това само за миг и веднага извърна глава, но тази секунда бе достатъчна, за да запечата завинаги в съзнанието му, като с нагорещено желязо, вечната дамга на тази сцена, на която му се щеше никога да не бе ставал свидетел.

- Пресвета Дево! - прошепна той, усещайки как се задушава от гняв, безсилие и срам, като не спираше да се кръсти. - Бог да ни е на помощ!

Крясъците от оргията се засилиха, чуваха се викове, въздишки, смях и стонове, докато накрая утихнаха и най-сетне задоволени, мъжете един по един напускаха палатката, а смехът им заглъхваше в нощта.

По някое време от мрака внезапно изплува Мариян. Момичето се върна при семейството си с несигурни крачки, бледо лице и разрошена коса, обезумяла, с треперещи ръце и отсъстващ поглед. Хвърли шепа бадеми и две ябълки към сестра си, подаръци от насилниците, и безпомощно се свлече на земята като захвърлена кукла на конци.

- Мариян!

Майка й пропълзя до нея, за да я прегърне, но момичето я отблъсна и се сви безмълвно, обръщайки гръб на Крикор и семейството си, с вперени в непрогледния мрак очи и тяло, което се тресеше в конвулсии.

Чуваше се единствено тихото хлипане на майка й от дълбоката болка, за която нямаше лек.

- Ах, дъще... Мила моя дъще... - проплака Аршалуис. - Какво са ти сторили, господи! Какво са ти сторили? Как е възможно...

За всички бе ясно, че случилото се предишната вечер не беше еднократен акт, както наивно си бяха помислили и надявали, а само началото на едно мъчително ежедневие, чийто край щеше да настъпи със смъртта на Мариян, причинена по възможно най-гнусния начин.

НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН ИЗМИНАХА ПРЕХОДА В ПЪЛНО МЪЛЧАНИЕ. Пейзажът наоколо беше великолепен. Пътят пресичаше тучна долина, преливаща от цветове алени рози, бели камбанки, яркожълти лалета и още сини, виолетови и лилави цветя се поклащаха край пътя, сякаш за да отдадат почит на преминаващите. Портокаловите горички се простираха, докъдето стигаше погледът, и природата кипеше от живот.

Но по пътя никой не продумваше.

Мариян вървеше мълчаливо. Приличаше на призрак с хлътналите си празни очи и отнесено изражение на мършавото и изпито от глада лице. Страните на Аршалуис се сгърчваха от болка на всяка крачка, докато галеше натежалия си корем, увиснал на изпосталялото й тяло, а Кенариг крачеше несигурно в края на пътя, слаба като скелет, прекалено изтощена, за да помоли за помощ. Въпреки че също бе много отслабнал, на Крикор все пак му бяха останали малко сили, но той ги използваше само за да подостря клонката, която бе отчупил от едно дърво. Можеше да се каже, че я дялкаше с някаква нездрава настойчивост.

Керванът се бе превърнал в чудата колона от ходещи дрипави скелети, боси, с потъмняла от слънцето кожа и сплъстени на мръсни клечки коси. Всички те вече не приличаха на себе си, прекалено изгладнели и изтощени, за издадат някакъв звук, ако не броим немощните въздишки. Вървяха вече четири месеца, ден и нощ, сякаш светът нямаше край и след като свършеше един път, след него винаги се появяваше друг, сетне трети и още, и още. Често някой падаше - жена, старец или дете, войниците се спускаха към него като хищни птици, избутваха близките, без да им позволят да помогнат на изоставащия, и просто го довършваха с прикладите, както бяха постъпили с дядо Сисаг. Щяха да продължат да го правят до самия горчив край.

Беше горещо и по пладне войниците вдигнаха ръце, нареждайки на конвоя да спре за обяд. Това, разбира се, важеше за турците, тъй като по това време арменците вече нямаха нищо за ядене. Изселниците насядаха отстрани на пътеката, за да дадат почивка на уморените си нозе, и точно тогава, когато се отпусна зад един храст, Аршалуис започна да стене и да се превива. Много скоро стоновете се превърнаха във викове, които ставаха все по-силни.

- Шшт! - нареди една жена наблизо, разтревожена от нестихващия шум. - Накарайте я да млъкне или войниците ще довтасат!

- Но как? - попита Крикор, безсилен да се справи със ситуацията. - Има болки в корема!

Жената се приближи и огледа разбиращо Аршалуис.

- Нищо чудно, всеки момент ще роди - отбеляза тя, след като преброи напъните, докосна корема й и провери разкритието й. - Моля, повикайте жените от семейството да помогнат.

Крикор кимна по посока на Кенариг и Мариян.

- Ето ги.

Жената се взря в тях. Момичето гледаше отнесено нанякъде и очевидно нямаше представа какво се случва с майка й. Измършавялата й сестричка лежеше на земята полузадрямала от изтощение.

Положението бе ясно.

- Добре - въздъхна примирено жената. - Ще го направим ние. - Тя започна да навива ръкавите си, когато Аршалуис получи нов напън, последван от още викове. - Накарайте я да млъкне! - нареди притеснена жената. - Не можем да привличаме внимание!

Без да губи време, Крикор запуши устата на Аршалуис с ръка, заглушавайки виковете й.

- Готово.

Жената, която се бе притекла на помощ на Аршалуис, намести тялото, разтвори краката й и започна да масажира корема. Напъните ставаха все по-чести, докато интервалът между тях достигна едва трийсетина секунди. Настъпваха и отминаваха, без да спират.

- Напъвайте! - подкани я жената и опипа разширената вагина. - Напъвайте силно! Точно така! Напънете, сякаш искате да се изходите, разбирате ли? Силно! Не се отказвайте! Хайде! А така! Браво! - Надникна между краката на Аршалуис. - Излиза! Още малко... Хайде, последно усилие! Силно! Точно така, силно!

По челото на Аршалуис бяха избили капчици пот, а вените по врата и слепоочията й пулсираха от усилието; бе стиснала зъби и напъваше с всичка сила; със сила, която тялото й отдавна не притежаваше, но тя се напъваше още и още, докато внезапно почувства огромно облекчение, сякаш болката бе излязла навън и бе отстъпила място на тихо спокойствие.

- Роди се! - каза Калуст и махна ръката си от устата на родилката. - Роди се!

Изтощена, Аршалуис най-сетне облекчено отвори очи. Задъхваше се и краката й трепереха, когато за пръв път зърна малкото топло и изцапано с кръв същество, което жената бе сложила върху гърдите й.

Беше момченце.

Половин час по-късно войниците наредиха на изселниците да тръгват и керванът се подреди по пътя. Това бе моментът, от който Крикор най-много се страхуваше - когато трите жени Киносян ще се предадат и той няма да е способен да помогне на всички. Макар в състояние на унес, Мариян се изправи и сляпо се подчини на Крикор, когато й каза да върви. После отиде при Кенариг. Не бе лесно да я събуди, предвид пълното й изтощение, и успя да я изправи на крака чак след като й зашлеви две плесници.

Оставаха Аршалуис и новороденото. Майката на Мариян все още лежеше край пътя и бе твърде слаба, за да се изправи. Нищо чудно след огромното усилие, което бе положила само преди трийсет минути; тя бе прекалено слаба и изморена, за да върви, но и дума не можеше да става да я остави.

- Ставайте - примоли се Крикор, дърпайки я за рамото. - Хайде, ставайте!

- Оставете ме - прошепна Аршалуис с треперещ глас, като едва държеше очите си отворени. Тя леко махна е ръка. - Оставете ме тук с бебето ми и вървете.

- Няма да стане - възпротиви се той, а в гласа му се надигаше паника. - Ако изостанете, войниците ще ви убият с приклади. Вас и бебето! - Той отново я задърпа за ръката. - Хайде, станете.

Майката на Мариян вече многократно бе виждала какво правят турците с онези, които изостават от кервана. Собственият й баща бе убит при същите обстоятелства. Знаеше, че Крикор има право. Протегна слабата си ръка към младежа.

- Помогнете ми.

Крикор хвана ръката й и я дръпна.

- Опа!

Аршалуис най-после се изправи, все така притискайки бебето до гърдите си. Олюля се и едва не падна; краката й се огъваха, а тялото й отчаяно се нуждаеше от почивка. Крикор се втурна към нея и я хвана. След няколко минути тя събра последните си сили и успя да се задържи изправена.

Тръгнаха отново. Ситуацията с Киносян все повече се влошаваше. Трите жени стъпваха несигурно, изглеждаха замаяни, останали без сили, а и самият Крикор чувстваше, че гладът, жаждата и изтощението скоро ще го надвият. Бебето плачеше непрекъснато, въпреки че гласчето му звучеше по-скоро като тихо мяукане, отколкото като бебешки рев, и майката му поднасяше сухата си гърда към устичката му.

- Нямам кърма - съкрушено отбеляза тя. - Мили боже, как ще го храня?

Три часа по-късно Аршалуис се свлече на земята.

- Не мога повече.

Въпреки че бебето беше мъничко и тежеше само два килограма, в състоянието, в което беше, тя просто не издържаше. Колкото и малко да тежеше синът й, два килограма представляваха непосилна тежест за оскъдните сили, които й бяха останали. Преди час бе дала бебето на Крикор, но бързо откри, че проблемът всъщност не беше в тежестта, а в плача на детето. То не спираше да плаче от глад и майка му бе сломена от неспособността си да го нахрани. Затова го взе отново е надеждата да изцеди поне няколко капки кърма от пресъхналите си гърди и да успокои бебето, но не успя.

Накрая се отказа.

- Ставайте! - подкани я Крикор, подавайки й ръка. - Хайде, ставайте.

Аршалуис поклати глава.

- Не мога... не мога.

Бебето скимтеше с немощното си гласче и майка му отчаяно го гледаше, подлудена от непрестанния плач, тъй като знаеше как да го утеши, а не можеше.

Жената, която беше акуширала при раждането, навярно чувстваше известна отговорност към него, затова се върна назад и отиде при семейството.

- Какво става?

- Тя е изтощена, няма кърма. Бебето още не е яло и тя не може да понесе плача му.

Жената сложи ръце на кръста си, докато обмисляше ситуацията, и шумно въздъхна, когато намери решение.

- Слушайте обърна се тя към Аршалуис. - Има само един начин да се справим с това. Няма да е лесно и от вас ще се иска много смелост, но не виждам друг изход.

Свлечената на земята майка, с бебе на ръце, вдиша изпълнен с надежда поглед към непознатата, сякаш очакваше тя да стори чудо.

- Какво? Какво да направя?

Жената посочи към бебето.

- Не можете да го храните - отбеляза тя. - Съжалявам, но смъртта му е неизбежна. Никое бебе не оцелява в такива условия, разбирате ли?

Аршалуис погали сина си.

- Гърдите ми са пресъхнали - прошепна тя. - Момченцето ми е гладно, а аз нямам кърма.

Акушерката приклекна до нея и с пълното съзнание колко тежък съвет щеше да даде настойчиво я погледна в очите.

- Трябва да оставите бебето.

Аршалуис зяпна от изумление. Очакваше от тази жена спасение, а не това. Това.

- Полудяхте ли? - Поклати глава, отказвайки да приеме подобно решение. - Не мога да изоставя момченцето си!

- Трябва да разберете, че то ще загине - настоя жената. - Знам, че е тежко за вас, много тежко, но нямате друг избор. Ако искате да живеете, трябва да оставите бебето край пътя. Няма друго решение.

Аршалуис безспирно клатеше глава.

- Не мога, не мога, не мога...

- Много депортирани жени в същото положение вече го сториха - каза тя. - Не видяхте ли изоставените край пътя бебета? Кой, мислите, ги е оставил там? Техните майки! Положението е толкова отчайващо, че те се принудиха да изоставят децата си!

- Не мога да зарежа детенцето си!

- И какво ще правите? Ще останете тук и...

Един ботуш се вряза между Крикор и непознатата жена от едната страна и Аршалуис и бебето от другата и прекъсна разговора. Беше турски войник с пушка „Маузер“.

- Какво става тук? - попита подозрително той. - Защо сте спрели?

Двете жени наведоха глави, Крикор отстъпи назад, опасявайки се войникът да не разбере, че е мъж.

- Бебето ми, ефенди - обясни Аршалуис. - Много съм слаба и не мога да го храня.

Войникът махна с ръка към конвоя.

- Ставайте и тръгвайте - нареди той. - Не ми се слушат оправдания! Ya`Allah! Хайде!

Аршалуис успя да се изправи с помощта на непознатата и отново тръгна, все така движейки се в последните редици. Свикнал с подобни ситуации, войникът забеляза, че проблемът не е решен, и с хитростта и търпението на лешояд държеше жената и детето под око.

След час, тъй като бебето не спираше да плаче, Аршалуис отново се свлече на земята.

Този път войникът, който ги наблюдаваше, не позволи на никого да се приближи. След като отпрати Крикор и акушерката, той отиде до Аршалуис и леко я срита по крака.

- Ставай!

Аршалуис беше на ръба на пълно изтощение. Беше родила в ранния следобед и половин час по-късно трябваше да стане и да ходи. Бе вървяла няколко часа под слънцето ,с новороденото на ръце, което плачеше от глад, а тя не бе в състояние да го нахрани. Нима имаше човек, който би могъл да издържи всичко това?

- Не мога, ефенди...

Турчинът хвана пушката си, готов да замахне с приклада.

- Ставай, казах!

Крикор и Мариян наблюдаваха сцената от разстояние. Момичето бе излязло от вцепенението си и започваше да осъзнава сериозността на ситуацията.

- Майко! - извика тя. - Стани!

- Остави бебето и се спаси! - подвикна акушерката, която още беше там. - Хайде!

- Не се отказвайте - каза Крикор с фалцет, за да прикрие мъжкия си глас. - Не изоставяйте двете си дъщери, те се нуждаят от вас!

Тези думи и само тези думи накрая убедиха Аршалуис. Съзря малката Кенариг, която се поклащаше по-нататък, гладна и жадна, видя отчаяния поглед на Мариян, своята Мариян, която турците насилваха и измъчваха всяка нощ, и разбра, че няма право да се отказва и да ги оставя сами. Беше положила неимоверни усилия, като премина границите на възможностите си, но това явно не беше достатъчно. Бе настъпил моментът на невъзможния избор.

Тя взе малкото същество, което лежеше на гърдите й, и го остави на земята. Целуна го първо по челото, после по устенцата. Изправи се и тръгна с насълзени очи, задушавайки се, а от устата й се стичаше слюнка. Вървеше, влачейки крака, без нито веднъж да се обърне назад към сина си, когото оставяше насред пътя; не погледна към онази част от себе си, която щеше да загине заедно с него.

След по-малко от час дойде ред на Кенариг да се свлече на земята. Не можеше да се каже, че беше изненада, предвид изтощението й през последните дни и особено през последните двайсет и четири часа, но все пак това бе още един проблем за разрешаване.

- Хайде, Кенариг - нареди майка й. - Ставай, дъще.

Момиченцето, което лежеше на земята, не отвърна. Крикор коленичи до нея и й удари плесница, после още една, но Кенариг остана неподвижна, с полуотворени очи и апатично изражение, като едва дишаше.

- Не реагира.

Като видя дъщеря си в това състояние, Аршалуис зарови ръце в косите си и започна да ги скубе като обезумяла от безсилието си. Единствено усещането, че всичко това бе просто един ужасен кошмар, я възпря да не полудее.

- Господи, какво ще правим? - попита отчаяно тя. - Не можем да я оставим тук!

Съзнавайки, че въпреки слабостта си, е единственият, на когото му бяха останали някакви сили, Крикор пъхна ръце под тялото на Кенариг и с титанично усилие я вдигна. Гладът беше превърнал момичето в ходещ скелет, но защото и самият той бе станал кожа и кости, теглото й му се струваше непоносимо. Измина сто метра с огромно усилие, но накрая самият той се свлече изтощен на земята.

- Не мога повече - призна той, проснат по гръб. Едва дишаше, а мускулите му горяха. Не мога...

Аршалуис и Мариян се довлякоха до тях.

- Какво има?

- Не мога - отвърна на пресекулки и поклати глава. - Нямам сили и не мога...

Майката тъжно погледна към върволицата от хора, която се отдалечаваше.

- Мили боже, войниците ще ни видят! - извика изплашено тя. Какво ще правим? Как ще носим Кенариг?

Младежът продължаваше да лежи на пътя и дишаше накъсано.

- Не мога.

Аршалуис отново погледна към войниците. Все още не бяха ги забелязали, може би защото и други изоставаха, но скоро щяха да се появят и тъй като никой не бе в състояние да носи Кенариг, те щяха да я убият, някой щеше да я цапардоса с пушката си и да я довърши. Какво да сторят?

Майката отчаяно се огледа наоколо и съзря селска къща под сянката на едно дърво. Някаква жена простираше прането си наблизо и Аршалуис осъзна, че тя е последната им възможност. Увери се, че войниците не гледат към тях, и се затътри нататък.

- Имате ли хляб? - попита тя селянката, когато се приближи. - Имате ли нещо за ядене?

Туркинята я погледна недоверчиво, вдигна ръка и потърка палеца и показалеца си.

- Как ще платите?

Аршалуис поклати глава.

- Четите ограбиха всичко - каза тя. Обърна се и посочи към пътя. - Но дъщеря ми е много красива, може да я задържите.

Селянката хвърли поглед към проснатата на земята Кенариг, до която бяха коленичили Крикор и Мариян.

- Тя е мъртва.

- Не е, но ще умре, ако някой не се погрижи за нея. - Махна с ръка, за да подкани селянката да се увери със собствените си очи. - Елате да видите.

Със завидна пъргавина, която нямаше нищо общо със скованите движения на изселниците, туркинята изприпка до Кенариг. Наведе се над нея и разгледа лицето й. Вече взела решение, тя вдигна детето на ръце и го занесе до къщата си. Даде хляб и кисело мляко на Аршалуис и махна с ръка към пътя.

- Твоето момиче вече е моя дъщеря каза тя. - Върви си.

Арменката не тръгна веднага. Приближи се до Кенариг, падна на колене като за молитва, прекръсти я и нежно я целуна по челото.

- Asvafz, atchigees azadey - прошепна майката в ухото на дъщеря си. - Бог да бди над детето ми.

Изправи се вдървено и бавно тръгна към пътя с храната в ръце. Искаше й се да заплаче, но очите й вече бяха пресъхнали.

ТАЗИ ВЕЧЕР ВОЙНИЦИТЕ ДОЙДОХА, както обикновено, след вечеря. Появиха се трима от тях, смееха се, разменяха си шеги, въодушевени от очакването на още няколко часа веселба, а желанието им ги караше да се държат просташки. В ръцете им се поклащаше газена лампа, която осветяваше пътя сред налягалите по земята арменки. Когато стигнаха до Мариян, приближиха синкавата светлина до лицето й, за да се уверят, че именно тя е момичето, което търсят.

- Днес ще отнесеш повече - каза единият, когато я разпозна и шумно се разсмя. Вече се отпусна, нали? - Намигна съучастнически на другарите си. - Дори мисля, че си готова за някои нови услуги.

- Ще направиш сефтето с уста - допълни другият, подскачайки от нетърпение. - Едва чакам! Ще ти го набутам в гърлото.

- Внимавай да не я задушиш, Емре - предупреди го първият. - Остави малко и за другите, ясно?

Последва нова вълна презрителен смях, след което, без да обръщат внимание на Аршалуис и Крикор, турците сграбчиха Мариян за раменете и я повлякоха към палатката. Смятаха хората от кервана за своя собственост и правеха с тях каквото си искат. Нима някой можеше да ги спре?

Ето защо направо се слисаха, когато внезапно някакъв силует изплува от нощта зад един от тях и се хвърли отгоре му. Войникът изрева от болка и започна да се мята насам-натам, опитвайки с всички сили да се освободи от хватката, но не успя.

- Махнете това нещо от мен! - извика той на другарите си. - Боли ме!

След като се съвзеха от изненадата, другите двама пуснаха Мариян, оставиха лампата на земята и се втурнаха да помогнат на приятеля си, като се нахвърлиха върху мистериозния силует. В полумрака се виждаше как непознатият нанася последователни удари по гърба на войника, сякаш забива нож. За няколко секунди четиримата се сбиха ожесточено, раздаваха си ритници и юмруци; някой изквича от болка, а един турчин извика: „Не мен!“.

Очевидно някой бе цапардосал грешния човек, но бързо намери мишената си и накрая турците успяха да изтръгнат нападателя от гърба на другаря си и да го повалят на земята.

Един от войниците взе газената лампа и я приближи до непознатия. Светлината освети лицето на Крикор.

- Приятелката на нашето момиче - обяви турчинът и се разсмя. Сигурно е ядосана, задето не избрахме нея.

- И таз добра! - отбеляза друг войник. Та тя е грозна като смъртта! Погледни я, дори има черни косми по лицето! Кой иска да оправя такава жена? Ьм било ужасно. Освен да покрием лицето й.

Нападнатият войник простена от болка.

- Тая щеше да ме убие! - възпротиви се той. Приближи се до Крикор и из тръгна от ръката му пръчка със заострен край, изцапан с кръв. - Виждате ли това? Наръга ме с тази проклетия, козата му с коза! Показа им пръчката. - Виждате ли?

Другите двама се взряха в оръжието.

- Еха! Ама тя наистина е бясна, задето не сме я избрали, а?

Един от тях се наведе над Крикор и приближи устни до ухото му.

- Е, ако те с яд, само кажи - довери му той. Имаме много младежи, които биха те оправили въпреки грозния ти сурат. Ето, виж! - И той неочаквано пъхна ръка между краката на Крикор и стисна гениталиите му. За момент се стъписа, но бързо се съвзе и отскочи назад. - Това е мъж!

Другите се разсмяха.

- Да, с това грозно лице...

- Не разбирате - настоя първият войник, докато настойчиво сочеше Крикор. - Това е мъж! Мъж, който се е маскирал на жена, схващате ли? Мъж е!

Този път разбраха. След като се съвзеха от изненадата, тримата турци сграбчиха Крикор за косата и го изправиха на крака. Сетне свалиха парцаливите му панталони и го оставиха гол, за да потвърдят подозренията си.

- Ами сега?

Един от войниците веднага зареди пушката си и я опря в челото на младия арменец.

- Хайде, да свършваме!

Раненият в гърба турчин сложи ръка на дулото на оръжието и го отмести, преди да е гръмнало.

- Спокойно, така е прекалено лесно - каза той. - Не забравяй, че този подлец ме наръга с пръчка! Такова нагло арменско куче не може да се размине с лека смърт!

- И какво искаш да му сториш?

Раненият се взря злобно в Крикор, но той издържа погледа му.

- Знам ли... Например да го нарежем на парчета, докато той е в съзнание и гледа. Ето това е подходящо наказание...

- Полудя ли, Ресип? Ако започнем, няма да си тръгнем скоро оттук. Войникът се огледа наоколо, като търсеше Мариян. Искам да оправя хубавицата! Трябва да го довършим бързо, за да си я вземем и да я накажем.

- Но да го застреляме, е прекалено лесна смърт за него - възрази раненият Ресип. - Това куче ме наръга! Трябва да страда!

Другарят му отново се огледа. Настъпи пълна тишина, нарушавана само от тихия плач на дете и клокоченето на реката, чието течение бе по-силно до мястото, на което се намираха.

- Хрумна ми нещо! - каза той. - Да го удушим!

- Отлична идея! - съгласи се Ресип. - Но как? С ръце?

- Не ставай глупав. Това ще ни отвори много работа и момчето ще се насере от страх. Нима искаш да се върнеш в палатката с осрана униформа? Не, има по-чист и по-лесен начин.

- Какъв? - попита недоверчиво раненият турчин. - Внимавай, защото държа копелето да страда.

Аверът му махна с ръка към мястото, откъдето се чуваше водата.

- Ще го хвърлим в реката. Нима има по-добър начин да довършиш някого от удавянето? Казват, че усещането как дробовете ти се пълнят с вода е отвратително...

Раненият турчин приветства идеята. Разбира се, той предпочиташе нещо по-бавно и мъчително, но предвид обстоятелствата и факта, че приятелите му бързаха, решението му се струваше удачно.

Без да губят време, тъй като меракът им ги правеше нетърпеливи, а тепърва трябваше да търсят отново Мариян из лагера в мрака, турците завързаха ръцете на Крикор на гърба и го забутаха към реката. Въпреки болките в гърба, Ресип събра големи камъни, сложи ги в кошница и я завърза за крака на жертвата.

Реката изглеждаше като черно петно с пробягващи отражения на студената лунна светлина, които бързо се разсейваха. Разумът на Крикор бе замъглен, сякаш случващото се бе просто сън и съзнанието му постепенно угасваше в момента преди смъртта. Усети как някой го бута силно по гърба, олюля се напред и падна в реката.

- Сбогом, гяур!

Първото, което арменецът усети, бе ледената хватка на водата, която жестоко приклещи тялото му. Сетне почувства как кошницата го задърпа към дъното. Смъртта, очакваща Крикор, бе преди всичко тиха. Там, под водата, с вцепенено от студа тяло, със завързани ръце и тежест на краката му, която го дърпаше надолу, младежът си даде сметка колко ненадеен и абсурден ще бъде краят му, колко безсмислено бе всичко и как жизненият му път приключваше по толкова безславен и глупав начин. Затова ли се бе родил и живял? За това ли?

Задържа дъха си и усети как го обзема странно спокойствие, но знаеше, че то няма да трае дълго. Скоро щеше да се нуждае от въздух и просто нямаше как да остане в черупката си, изолиран от света. Когато въздухът в дробовете му свършеше, той трябваше да отвори уста, но вместо кислород щеше да нагълта вода. И тогава всичко щеше да се промени. След краткия миг на покой следващият щеше да го разтърси целия; той, разбира се, също нямаше да трае дълго, но щеше да бъде хиляди пъти по-мъчителен.

Чу плискане на вода и изненадан, се разтресе целият. Осъзна, че главата му е на повърхността. Не знаеше как, но около него имаше въздух! Пое си дълбоко дъх, жаден за кислород, и постепенно възстанови дишането си. Отвори очи, но не видя нищо освен мрак. Чуваше само плискането на водата и усещаше как тялото му се носи по течението, въпреки че тежестта, за която беше завързан като невидима котва, го теглеше към дъното.

Тогава разбра какво се бе случило. Кошницата с камъни го бе дръпнала надолу, но тук реката бе плитка, а течението го бе тласнало нагоре - в противоположна на тежестта посока, и това му бе позволило да подаде главата си на повърхността и да диша. Естествено, знаеше, че трябва да се бори - ръцете му все още бяха завързани на гърба, но все пак можеше да диша. Докато течението го тласкаше и докато той имаше сили да държи главата си над водата, нямаше да се удави.

Полагаше огромно усилие, а силите започваха да го напускат. Трябваше да действа бързо, в противен случай изтощението щеше да го погуби. Опита да освободи ръцете си, но не успя.

- Мисли, Крикор - каза си той, докато ледените вълни го блъскаха в лицето. - Как ще се измъкнеш?

Тялото му се разтърси и сякаш по чудо, въпреки че вероятно това се дължеше на подводните течения, ръцете му се освободиха от въжето и той успя да се задържи на повърхността. Този неочакван развой го окуражи. Водните течения бяха разхлабили възлите на въжето и той изхлузи отслабналите си от гладуването китки. Оставаха краката.

Пое си дълбоко дъх и се гмурна, превивайки тялото си така, че да достигне въжето, с което краката му бяха завързани към кошницата с камъни. Първия път не се справи, но при втория опит успя да развърже възела и усети как внезапно тялото му се освободи и се понесе по течението. Бурната вода го блъскаше силно, запращайки тялото му в различни посоки като парцалена кукла, подхвърляна от вълните.

Опита се да се ориентира накъде тече реката, но наоколо бе непрогледен мрак. Водата го подхвърляше насам-натам и Крикор не знаеше дали се е блъснал в подводен камък, или е изхвърлен на скалист бряг, дали е засмукан от водовъртеж, или запратен в ръба на речното корито. Ах, колко бе безумно да загинеш така! Беше се освободил от въжетата, но сега реката го стискаше в смъртоносна прегръдка, играейки си с живота му. В един момент го пускаше, а в следващия го приклещваше отново, сякаш течението бе Бог и Крикор бе просто едно листо, обречено на неговата милост.

Усети, че гърбът му се удря в нещо твърдо. Завъртя се, претърколи се и когато се опомни, половината от тялото му лежеше на тревата, докато водата продължаваше да подхвърля краката му. Чу квакане и стреснато подскочи. Изпълнен едновременно със страх и облекчение, Крикор изчака очите му да свикнат с непрогледния нощен мрак и забеляза една втренчена в него жаба само на няколко педи от носа си.

Реката го беше изхвърлила на брега.

КОГАТО СЛЪНЦЕТО ИЗГРЯ, КРИКОР ДОБИ ПРЕДСТАВА къде го бе изхвърлила реката. Дрехи те му бяха мокри, трепереше от студ, не можеше да спре да киха, носът му беше запушен, а очите подути. Цялото тяло го болеше и краката му се огънаха като гумени, но пък беше жив.

Жив.

Огледа се, попивайки с поглед цялата околност. Реката течеше спокойно, а отстрани се простираше пътят, по който вчера бе минал заедно с Мариян, Аршалуис и Кенариг. В далечината зърна трупа на мършаво дете, с полуотворена уста и с изражение, което сякаш говореше, че мъките му най-сетне са се свършили. По пътеката се виждаха и захвърлени дрипи единствени следи от кервана на смъртта.

Какво да прави? Първата му реакция беше да тръгне по пътя, да настигне конвоя от Кайсери и да намери Мариян. Някой трябваше да закриля нея и майка й. Сигурно не бяха далеч, течението едва ли го бе изхвърлило на повече от километър. Но когато се изправи, се спря. И какво всъщност щеше да се случи, когато ги настигне? Какво щяха да сторят войниците - неговите убийци, когато го видеха отново? Тази мисъл потисна първоначалния му импулс. Да се присъедини отново към кервана, беше равнозначно на самоубийство. Единствената му възможност бе да бяга. Прозрението, че е немислимо да последва кервана, го ужаси. Кой щеше да пази Мариян и Аршалуис? Въпросът се стовари отгоре му като чук, но трябваше да се примири. Той бе неспособен да ги защити, бе неспособен да се грижи за любимата си. Каква закрила й бе дал през последните дни, когато турците я отвеждаха? Никаква. Господ му бе свидетел, че бе опитал, но постигна ли нещо? Не. Жестоката и неопровержима истина бе, че той бе безсилен да защити Мариян. Затова нямаше особено значение дали ще бъде до тях в кервана, или не.

Трябваше да се съсредоточи върху по-важни неща. Кои бяха те при дадените обстоятелства? Да оцелее. Това бе очевидно. За да го постигне, първото, което трябваше да направи, бе да отбягва пътищата. По време на дългото пътуване от Кайсери често се бяха натъквали на турски контролни постове, които сега непременно трябваше да избягва. Трябваше да разреши и един по-спешен проблем. Храната. Къде да намери храна?

Отново огледа околността, но този път с погледа на човек, който трябва да я опознае. Къде се криеха опасностите? Къде бяха възможностите? От едната страна се простираше пасище, от другата имаше борова горичка, която разливаше зелени багри по планинския склон. Като помисли малко, на Крикор му се стори разумно, че ако иска да избегне пътя, да остане скрит и същевременно да намери нещо за ядене, бе най-добре да върви през гората.

Наведе се над реката и понечи да пие вода, но се спря, щом забеляза, че по течение то се носеха няколко трупа. Видя ръцете, краката и косите им и разбра, че са тела на млади жени. Знаеше, че войниците са хвърлили в реката половината от загиналите момичета, но много от тях бяха скочили по собствена воля, за да се отърват от мъчителите си. Крикор се запита дали Мариян не би трябвало да стори същото, помисли си, че може би вече го е направила и някое от онези тела би могло да бъде нейно, но знаеше, че не трябва да се тормози повече, и изхвърли мисълта от главата си. Първата и най-важна задача сега беше да оцелее.

Без да обръща внимание на плаващите трупове наоколо, той се наведе и пи дълго, докато напълно утоли жаждата си. Сетне събра от брега няколко заоблени от водата камъка, които можеха да му послужат, и се отправи към гората. Чуваше се веселото чуруликане на лястовичките, които кацаха по високите клони. Трелите им го изпълниха със спокойна решителност. Щом на фона на всичко случило се птичките продължаваха да пеят, значи, имаше нещо в света, било то само природата, което бе останало добро и неопетнено.

Когато навлезе толкова навътре, че вече не виждаше пътя, и достатъчно, за да не бъде забелязан от някой минувач, започна да събира шишарките, нападали по земята. После седна на голяма скала и ги счука с речните камъни. Това му отне два часа, но работата си струваше, защото се сдоби с две шепи ядливи семки от шишарки. Задъвка ги една по една, надявайки се, че ще възстановят силите му за възможно най-дълго.

При нормални обстоятелства в не толкова далечното минало подобно угощение изобщо не би го заситило. Но сега метаболизмът му бе станал по-бавен заради изпитанията, на които бе подложен през последните месеци, така че вече се задоволяваше със скромните дажби, които му се предлагаха. Достатъчно бе да изяде няколко дребни семки, за да почувства, че се е заситил, затова прибра останалото в джоба на прокъсаната си риза и стана.

Продължи да върви през гората към планините, провирайки се през храсти и трънаци. Къде ли се намираше? Предположи, че склоновете, които вижда пред себе си, са на планината Аманос, тъй като не би трябвало да се намира много далеч от Алепо. Или пък това бе планинската верига Тавър, която се намираше малко по на северозапад. Така или иначе трябваше да ги премине, за да достигне целта си - града, чието име не спираше да си повтаря, за да си внуши, че действително ще успее.

- Константинопол...

Железопътна линия.

Крикор вървеше вече петнайсет часа, когато в полите на една планина пътят му бе пресечен от две успоредни стоманени линии. Спря под едно дърво и почесвайки рядката си брада, която растеше на масури, се взря в релсите и се замисли. Дали да използва някак си линията, или да я подмине и да продължи пътя си? Колебанието му трая само няколко секунди. Крикор се чувстваше много самотен в гората и вече жадуваше за човешки контакт. Освен това рано или късно трябваше да излезе от пущинака и да се изправи срещу света на хората. Защо да не рискува сега? Тръгна по линията в северозападна посока, тъй като пътят там беше равен и напредваше по-бързо. Вървя около два часа и спря, когато нощта се спусна над гората и поради короните на дърветата, които не пропускаха лунната светлина, мракът напълно заличи пътеката.

След като вечеря със семена, заспа до релсите, свит на топка и треперещ от студ. Арменецът тръгна отново на път още с първите лъчи на зората. Вървя така през следващите три часа, като спря само два пъти. Веднъж, за да събере шишарки и да извади от тях още една шепа семена, и втори път, за да утоли жаждата си, когато съзря извор, чиято вода се спускаше от планината с весел, бодър ромон.

Тихото потракване на релсите го вцепени.

- Какво е това?

Взря се в стоманените линии и скоро разбра, че приближава влак.

Внезапно изпълнен със смесица от вълнение, надежда и страх, с препускащо сърце в очакване на неизвестното, Крикор се огледа в двете посоки на линията и забеляза гъст облак дим, който се висше над дърветата. Композицията, която идваше към него от югоизток, продължавате в същата посока, в която вървеше той на северозапад. Бе настъпил моментът да действа. Отстъпи три крачки назад и предвидливо се скри зад един бор.

От далечината се дочу ритмичен шум, който все повече се усилваше, докато се превърна в адски грохот. Тогава се зададе черната желязна композиция с бълващ черни кълба дим комин, а релсите тракаха в такт тутуф-тутуф - огромна побесняла машина, чието ръмжене плашеше лястовичките из гората.

Беглецът знаеше, че разполага с много малко време, за да вземе решение, и впери поглед във влака, минаващ пред очите му, в търсене на някакъв знак, който да му помогне. Локомотивът теглеше композиция от отворени вагони, натоварени с щайги. Очевидно влакът караше търговски стоки.

Чудесно.

Без да губи време, тъй като вагоните бяха само четири и шансът се стопяваше със скоростта на влака, Крикор се затича, смело се хвърли напред, сграбчи металната решетка и увисна на последния вагон.

Когато бе съзрял влака в далечината, скоростта не му се стори много висока, но сега, увиснал във въздуха, идеята вече не му струваше толкова разумна. Имаше чувството, че композицията се движи ужасно бързо, но вече бе късно да се отказва. Надигна се, успя да запази равновесие и със сетни сили успя да се прехвърли във вагона.

- Уф!

Беше вътре.

Усети, че не се движи.

Час по-късно влакът беше спрял до някаква дървена двуетажна постройка. Гласовете, които се чуваха отвън, принудиха Крикор да действа крайно предпазливо и той се скри между щайгите. Не се осмели дори да погледне навън. Вместо това наостри слух, за да се опита да разбере какво говорят. Турският му не беше особено добър, но откакто бе пристигнал в Кайсери, бе понаучил доста. Затова се напрегна да различи някоя дума.

- Togher eger em - избъбри безгрижно най-близкият до него човек. - Miulkerus oo aikis.

Крикор отвори широко очи, когато разбра значението „оставих полетата и овощните градини и тръгнах на път“, това бе казал мъжът. Нима бе възможно? Но това беше...

- Арменски?

Преодолявайки страха си, младежът бавно надигна глава, като внимаваше да не го забележат, и надникна над ръба на вагона. Видя мъже с червени фесове, които разтоварваха щайгите от съседния вагон. Един от тях говореше на майчиния му език.

Все още изненадан, но и изпълнен с кураж, Крикор се огледа наоколо и разбра, че са спрели на малка гара. В далечината забеляза турски войник, а до вратата на постройката стоеше европеец с руса брада и светъл костюм, който наблюдаваше работата на арменците. Отново насочи вниманието си към разтоварените дървени щайги, подредени на перона, и забеляза, че върху тях бяха изписани думите Holzmann - Frankfurt.

Нямаше да му се удаде по-добра възможност. Подпря се на отсрещната стена на вагона, така че да не може да бъде видян от гарата, и крадешком се измъкна навън. Това бе малка, обикновена гара и наоколо имаше гора, затова само с три скока Крикор лесно намери скривалище зад дърветата и остана там.

След като приключиха с разтоварването, влакът потегли и суматохата на гарата отстъпи място на пасторална тишина. Птичките чуруликаха безгрижно, а короните на дърветата се поклащаха от повея на вятъра. Крикор надничаше иззад дърветата, наблюдаваше обстановката и хората на утихналата гара.

Видя само две турски заптиета, които стояха на пост далеч от постройката. Изненадващо, останалите мъже наоколо приличаха на арменци или европейци и това до известна степен успокояваше Крикор.

Той обмисли възможностите си. Надали щеше да му се удаде по-добър случай да говори с хората и да намери изход от положението, в което се намираше. Европейците навярно бяха германци, съдейки по буквите върху щайгите, изписващи Франкфурт, освен това бе останал с впечатление, че те по някакъв начин закрилят арменците, които работеха там.

До главната постройка имаше дълга барака. След като наблюдава мястото известно време, младежът забеляза, че в тази посока ходят само мъжете с червени фесове, затова реши да започне оттам. Заобиколи гарата през гората и се опита да се доближи до бараката. Когато пристигна, седна под едно дърво и зачака.

Докато се появи силует.

- ПССТ!

Мъжът с червен фес спря колебливо и се огледа, за да разбере откъде идва гласът, който го бе повикал.

- Псст! - прошепна отново Крикор и предпазливо се показа иззад дървото, зад което се бе скрил. - Насам!

Непознатият забеляза движението и видя младия арменец. Изгледа го с любопитство и дори с известен страх, тъй като помисли, че щом младежът бе толкова предпазлив, вероятно имаше причина за това.

- Кой сте вие? - попита мъжът на турски, докато отстъпваше назад. - Какво искате?

Поведението на мъжа смути Крикор. Нима беше сгрешил? Дали не трябваше да остане скрит по-дълго и само да наблюдава мъжете от гарата? Ами ако тези арменци са предатели и го издадат на турците? Е, вече бе късно да се разкайва. Беше излязъл от скривалището си и присъствието му бе забелязано. Нямаше как да промени това. При тези обстоятелства трябваше да рискува и да се остави в ръцете на съдбата си.

- Арменец ли сте?

Мъжът с червения фес, който междувременно беше отстъпил още крачка назад, се спря, наклони глава на една страна и заговори с по-благ тон:

- Вие беглец ли сте?

Толкова въпроси и нито един отговор, помисли си Крикор. Никой от двамата не искаше да свали картите, толкова големи бяха страховете им в тези размирни времена. Но все един трябваше да отстъпи, невъзможно бе да се води разговор само с въпроси. Щом той бе рискувал пръв, значи трябваше да доведе нещата докрай.

- Да, избягах от керван изселници - призна младежът, молейки се всичко да мине добре. - Турците ме хвърлиха в реката, но аз се спасих.

Сърцето му биеше до пръсване от страх от огромната опасност, на която се излагаше, като разказваше всичко това на един непознат.

- Вие арменец ли сте?

След като първоначалната изненада премина, изражението на непознатия се смекчи, стана дори приятелско и той пристъпи напред с разтворени обятия.

- О, горкият! - възкликна мъжът. - Сигурно умираш от глад! - Хвърли поглед назад, за да се увери, че никой не ги беше видял. Ела тук. Ще ти дам храна.

При тези думи Крикор облекчено въздъхна. Беглецът се приближи до мъжа с червения фес и сърдечно стисна ръката му.

- Благодаря! Благодаря ви! - каза той, като се кланяше на всяка дума. - Не знам как да ви се отблагодаря!

В бараката нямаше никого. Мъжът с червения фес настани младия арменец на един стол и отиде да донесе хляб, сирене и бутилка червено вино. Нареди всичко в поднос и го занесе на масата.

- Казвам се Нишан - представи се домакинът и седна на един стол срещу госта си. - Работя като сондьор в „Холцман“, немската компания, наета да построи участъка от Анадолската железопътна линия през планините Аманос.

- Значи, сме в планините Аманос?

- Да, не знаехте ли? Тук е гара „Бахче“, където се работи по дванайсетия участък от строителния проект в Айран, в района на Адана.

Административното деление на проекта за строеж на железопътна линия до Багдад не говореше нищо на Крикор. Интересуваше го друго.

- Имате ли представа какво причиняват на арменците в тази страна? - попита той с реторичен тон. - Как изобщо турците са ви позволили да работите тук?

Нишан повдигна вежди.

- Военни разпоредби - отвърна той. - Германците и турците се нуждаят от бързо транспортиране на войски между западната и източната част на Османската империя. Проблемът е, че когато избухна конфликтът в Европа, Анадолската железопътна линия стигаше едва до Бозанти. Планинските вериги Тавър и Аманос възпрепятстват връзката между Адана и Алепо, а трябва бързо да изпращат оръжия, муниции и войници, за да подпомагат предните части в Палестина и Месопотамия, които са заплашени от англичаните, и да провокират бунтове сред мюсюлманите в Индия. Но тези планини препречват пътя им. За да преминат, германците проектираха тунели и се нуждаят от работна ръка, част от която трябва да е квалифицирана. Турците, кюрдите и арабите нямат необходимата квалификация, както добре знаете. Така генерал Фон Сандерс получи разрешение от Константинопол да наеме всеки, който му се яви.

Когато разбра смисъла на всички тези обяснения, Крикор се усмихна за пръв път от много време насам.

- Тоест арменци.

Събеседникът му също се засмя.

- Точно така! - възкликна той. Немските инженери започнаха да събират депортирани арменци и да ги наемат на работа по строителството на тунелите. Търсят предимно занаятчии, от които имаме много, но всякаква работна ръка е добре дошла. Включително деца. Само пет процента от работниците са европейци, почти всички от тях са инженери. Повечето от останалите са арменци - дърводелци, железари, шивачи и други занаятчии.

- И на тази гара ли?

- Разбира се.....отвърна Нишан. - Бахче е административният център на работата в този сектор. Тук сме общо седем арменци, а бригадирът ни е българин. Шефът, хер Цайц, е инженер, който ръководи строителните работи. Добър човек е...

- Само седем сте, не сте много...

- Говорим само за гарата. По обектите в планините Аманос имаме десет хиляди арменски работници. Всички те, без изключение, са хора, успели да се измъкнат от походите на смъртта...

- Като мен.

- И като мен! Депортираха ме от Аяш и след дълго пътуване, по време на което турците и кюрдите убиха две трети от хората в кервана, в Кония, където мюсюлманите суфисти са по-миролюбиви и ми помогнаха, успях да се измъкна. Опитах се да избягам в Алепо, защото чух, че валията на града е против изселването, но намерих убежище тук.

В очите на Крикор проблесна надежда.

- Мислите ли, че... че аз също бих могъл да остана?

С преднамерено забавени движения Нишан кръстоса ръце на гърдите си и се взря в младежа със сериозно изражение.

- Ще трябва да говоря с хер Цайц каза бавно той. - Той решава.

Беглецът обхвана бузите си с ръце, почти задушавайки се от вълнение.

- Дали ще се съгласи?

Като забеляза изписаното безпокойство по лицето на събеседника си, накрая Нишан изви устни в усмивка и придоби по-благосклонно изражение.

- Не виждам защо не.

Мъжът със светъл костюм и руса брада бе седнал с кръстосани крака на терасата на гарата, погълнат от някаква книга. На масичката до него имаше димящ чайник и чаша с горещ чай. Следвайки Нишан, Крикор се качи на терасата и застана до новия си приятел, като се загледа в заглавието на книгата - „Малкият господин Фридеман“ от Томас Ман.

Местният ръководител на „Холцман“ усети присъствието на новодошлите и вдигна поглед към Нишан и неугледния непознат с него.

- Хер Цайц, водя ви един арменец, който наскоро е успял да избяга от керван с изселници - заяви Нишан на френски толкова директно, че уплаши другаря си. - Мислите ли, че ще се намери някаква работа за него?

Сините на очи на инженер Цайц се взряха въпросително в Крикор.

- C`est qui? - попита инженерът. - Кой е той?

Преди Нишан да отговори, новодошлият пристъпи напред и удари токовете си един о друг, както бе виждал да правят военните в Германия.

- Guten Tag, Herr Zeitz - поздрави го младият арменец на немски и леко кимна с глава. - Ich heisse Krikor. Wie geht es Ihnen?[19]

Като чу този окаян арменец да говори езика му със сносно произношение, инженер Цайц смаяно отвори и затвори уста като риба. Нима бе възможно този опърпан младеж да говори така възпитано?

- Ach, so! - възкликна той, щом се съвзе от изненадата. - Sprechen Sie Deutsch[20]?

- Jawohl, Herr Zeitz[21]- отвърна Крикор. - Научих го в университета в Бон, където до миналата година учех инженерство.

Събеседникът му се изправи и въодушевено стисна ръката му.

- Значи, сте учили в Германия? И то инженерство? - Размаха ентусиазирано ръце. - Ausgezeichnet![22]

- Нe ми казвайте, че и вие сте завършили в Бон...

Хeр Цайц сe изчерви.

- О, не - каза той. Аз учих в Линц. - Прочисти гърлото си, сякаш се канеше да признае нещо. - Знаете ли, всъщност дори не съм германец. - Повдигна вежди. - Роден съм в Австрия.

При тези думи Крикор неспокойно потърси погледа на Нишан. Дали фактът, че инженерът е австриец, ще провали плана им? Безгрижното изражение на арменския сондьор го успокои, въпреки че Нишан едва ли бе разбрал нещо от разговора им на немски.

- Преди няколко месеца минах през Виена - каза новодошлият, опитвайки се да звучи така, сякаш добре познава Австрия. - Великолепен град! Отидох, за да се кача на влака за Константинопол, но признавам, че ми се искаше да остана...

- Виена е красива - съгласи се хер Цайц с леко намръщено изражение, сякаш мислеше точно обратното. - Но трябва да видите Линц! Обожавам родния си град!

- Убеден съм.

Поговориха още малко на немски, предимно за Австрия, обсъдиха красотата на Тирол. След това австрийският инженер му зададе няколко въпроса относно следването в Бон и придобитите технически умения и се поинтересува от обстоятелствата, които го бяха довели при него. Крикор отговори на всички въпроси, въпреки че избягваше да споменава фамилията си Саркисян и британското си гражданство. Знаеше, че баща му е противник на „Дойче банк“ в борбата за петролната концесия на Месопотамия, независимо че двете страни сега си партнираха в Турската петролна компания. Затова му се стори разумно да премълчи тези подробности. Освен това Великобритания бе враг на Австро-Унгарската империя, което го превръщаше във формален противник на хер Цайц. Нямаше смисъл да поема излишни рискове.

- Какво приключение само! - възкликна домакинът, след като изслуша разказа на арменеца, в който нарочно бяха спестени някои неудобни подробности. - За жалост, ми се струва, че напоследък подобни истории се случват често, прав ли съм“? Нашите съюзници, турците, постъпват наистина нечовешки с вашия народ...

- Радвам се, че го споменахте. Понякога се страхуваме, че светът не обръща внимание на случващото се...

- Не е така. Изглежда, че пресата в Америка и Западна Европа го отразява. Но може би ние, австрийците и германците, се преструваме, че нищо не се случва. Знаете как е. Османската империя е наш съюзник и това прави нещата по-деликатни. - Австриецът си пое дълбоко дъх, давайки да се разбере, че вече е изчерпал темата и няма какво друго да добави. В крайна сметка става дума за проклета политика! Но кажете ми, драги хер Крикор, как мога да ви бъда полезен?

Гостът се загледа в пустите релси пред гарата, мислейки си за местата, които те пресичат.

- Вижте, хер Цайц... Чудя се дали можете да ми помогнете да стигна до Константинопол...

При тези думи австриецът отвори широко очи.

- Константинопол ли? - Той се разсмя. - Да не ме взимате за самия кайзер? - Поклати глава. - Опасявам се, че правомощията ми се ограничават до това забравено от бога място в планините Аманос. - Той махна с ръка към пространството около железопътната линия. - В Бахче и близката околност.

- По-добре е от нищо - усмихна се Крикор, без да губи кураж. - В такъв случай мислите ли, че може да ме вземете на работа?

- Питате ме дали има работа за арменец, който говори немски и е завършил инженерство в Германия? - попита иронично австриецът. - Даже ще ви давам и заплата!

- Наистина ли?

- Двайсет пиастъра на ден, без да включваме разходите за храна. Как ви се струва?

От страх да не би хер Цайц да оттегли предложението си младият арменец тутакси протегна ръка и силно стисна тази на новия си шеф.

- Разбрахме се.

ГАРАТА „БАХЧЕ" БЕ СГУШЕНА В ЕДНА ЗЕЛЕНА ДОЛИНА НА АМАНОС, заобиколена от планини и изолирана от селището със същото име. Дотам имаше половин час път ходене пеша, което я превръщаше в подходящо скривалище за арменците, които работеха в административния център на „Холцман“.

- Колко то по-далеч от очите на турците - отбеляза Нишан, - толкова по-добре.

Заради немския си и познанията си по инженерство Крикор бе назначен за технически сътрудник, който да осъществява комуникацията между европейските инженери и арменските работници. Настаниха го в една стаичка на втория етаж на главната постройка, статут, с който можеше да се похвали само още един арменец Нишан.

Не че новодошлият планираше да остане там дълго. През първите седмици негова основна задача беше да открие начин да се свърже с баща си, за да му съобщи къде се намира. Знаеше, че той е влиятелен човек в Константинопол главно поради поста си в Турската петролна компания и приятелството с министър Салим бей, затова Крикор не се съмняваше, че Калуст Саркисян ще успее да го измъкне.

Но да се отърве от този ад, беше само началото. По-важното, и безспорно много по-трудно, беше да намери Мариян.

Най-добре бе да си тръгне колкото се може по-скоро, защото не знаеше колко време тя и майка й ще издържат преходите и своеволията на войниците. Освен това трябваше и да спаси Кенариг, която бе продадена на турската селянка. Времето го притискаше.

След като добре обмисли възможностите, Крикор стигна до извода, че ще е най-удачно да се свърже с баща си по пощата.

В един късен следобед, когато слънцето вече бе обагрило в червено небето по необратимия си път към хоризонта, той взе хартия за писма и излезе на терасата, за да пише. Точно тогава оттам мина Нишан и като го завари така енергично да драска по листа, веднага отгатна намерението му.

- Слушай, какво правиш?

- Не виждаш ли? - отвърна Крикор, без да вдига глава от листа. - Пиша писмо.

Очите на колегата му се разшириха от тревога.

- И как смяташ да го изпратиш?

- По пощата, разбира се. Защо?

- Да не си откачил? - Нишан размаха предупредително пръст. - Да не си си и помислил да го пращаш по пощата, ясно?

При тези думи ръката на Крикор с потопеното в мастило перо застина във въздуха и той вдигна глава.

- Проблем ли има?

- Така турците най-лесно ще те заловят. - Нишан направи жест с ръка наоколо. - А заедно със себе си ще повлечеш и всички нас! И дума да не става!

- Какво искаш да кажеш?

- Те следят цялата кореспонденция, Крикор! Ако изпратиш писмо до когото и да е, можеш да си сигурен, че ще бъде прихванато и прочетено. Когато видят, че е писано от арменец, а на всичко отгоре намерят и адреса ти, с теб е свършено. С теб и с всички нас!

- Значи, не мога да използвам пощата?

- Не, не можеш. Нито пощата, нито вестоносци, нито нищо! Трябва да пазиш абсолютна тайна! Турците в никакъв случай не трябва да разбират за нас, за предпочитане е дори да ни забравят! Ако изпратиш писмо оттук, дори да е по доверен човек, има опасност то да попадне в ръцете им. Ако това се случи, рискуваш не само своя живот, а на още двайсет хиляди арменци, които живеят и работят тук, разбираш ли? Нямаш право да ни излагаш на по-голяма опасност от тази, която вече ни грози. Затова искам да си траеш.

Посланието бе пределно ясно. Щом най-сетне проумя риска, който сам поема и на който излага сънародниците си, Крикор откъсна листа от бележника и със свито сърце и разбита на пух и прах надежда го смачка на малка топка.

Тогава осъзна, че престоят му на малката гара ще се окаже дълъг. А по-лошото, най-лошото от всичко бе, че Мариян вървеше към последната спирка по пътя на живота си.

Прекара следващите месеци в работа по строежа на Анадолската железопътна линия. Опитваше се да не мисли за Мариян и да забрави за позорната си неспособност да я защити. Крикор посвети на работата цялото си време. Разбра, че докато е погълнат от задачите си, болката отстъпваше на втори план.

Най-зле се чувстваше сутрин, като се събуждаше, и вечер, преди да заспи, когато тя изпълваше първата и последната му мисъл и тогава в сърцето му нахлуваше дълбока и сломяваща тъга. Присънваше му се как изнасилват Мариян, а той, безсилен, наблюдава отстрани; тя крещи, а той е онемял; тя страда, а той е целият вцепенен. Когато тези кошмари ставаха непоносими, Крикор се събуждаше внезапно, потен и задъхан. След миг го заливаше вълна на облекчение, осъзнавайки, че всичко е било само сън, докато не го обземаше прозрението, че преживяното насън всъщност не беше плод на фантазията му.

Трудът му действаше успокоително, притъпяваше чувствата и заглушаваше емоциите, затова посвещаваше цялата си енергия на работата. Стараеше се да държи ума си зает, често излизаше, за да огледа тунелите, които се строяха в планината. Всеки път се възползваше от случая, за да се отбие в палатките, обитавани от арменските работници. Те бяха бедни и потискащи, с нахвърляни по земята одеяла и хилави ревящи бебета, оставени с часове вътре, изоставени от майките си, които бяха принудени да работят на строителните обекти.

В тунелите гъмжеше от арменци. Децата до дванайсет години получаваха по пет пиастъра на ден, жените - десет, мъжете - петнайсет, а надницата на занаятчиите можеше да достигне и трийсет пиастъра. Заплащането беше мизерно, но това не тревожеше никого. Важното бе, че имаха закрила от турците.

Освен това европейските инженери ревностно ги защитаваха. Германци, австро-унгарци и швейцарци правеха всичко възможно да държат турците далеч от арменците. За да ги ядосват, кръщаваха кучетата си с мюсюлмански имена, като Мехмед, Абдула и Ахмет, а някои дори стигаха дотам да използват името на пророка в обидни шеги.

- Онези направо побесняват, като ни чуят да викаме кучетата - засмя се един германски инженер, когато Крикор повдигна въпроса. - Ние обичаме кучетата си, а турците ни мразят. Дори дойдоха да ни помолят да не кръщаваме никое с името Мохамед. И знаете ли какво направихме? Вижте това! - Сложи шепи около устата си като високоговорител и се провикна. -Мохамед! Мохамед! Ела тук!

Чу се лай и една немска овчарка се затича към него, весело размахвайки опашка. Застана до господаря си задъхана и с изплезен език.

Едно от задълженията на Крикор бе комуникацията с инженерите, които поддържаха теснолинейката между гарите Мамуре и Ислахие, използвана за транспортиране на войски и муниции през планините Аманос. Повечето от тези военни части бяха германски и австро-унгарски, изпратени, за да подпомогнат фронтовете в Палестина и Месопотамия. Ето защо Крикор често разговаряше с техните офицери. Намираше австро-унгарците за учтиви и състрадателни, винаги носеха сладкиши на арменските деца или поне им казваха по някоя добра дума, но германците, за разлика от колегите си инженери, му направиха изключително лошо впечатление.

- На арменците им трябва твърда ръка - често коментираха помежду си германските офицери. - Те са държавни изменници и искат да изненадат турците в гръб. Добре правят турците, че премазват тези червеи!

Всичко това се говореше пред Крикор, тъй като никой не знаеше, че той е арменец. Хер Цайц бе решил да запази това в тайна и сега младежът разбираше защо. Като верни съюзници, германските военни виждаха добродетелите на турците и откриваха недостатъци във всеки техен враг, като се започне от арменците. Коментарите им бяха толкова груби, че веднъж след шегата на един офицер, когато случайно минаха покрай път, осеян с трупове на арменци, Крикор не можа да се въздържи.

- Дори и сред тях да има предатели, що за народ избива невинни жени и деца заради шепа виновни? - избухна той. - Нима според вас това е нормално?

Офицерът повдигна вежди, изненадан от този неуместен изблик на възмущение.

- Не знаех, че сте арменец...

- Не съм - отвърна Крикор и каза истината. Всъщност той беше британски гражданин - подробност, която, разбира се, не спомена. - Но освен това не съм сляп, нито заблуден! Питам се какво оправдание намирате вие, господин полковник, за погубването на жени и деца от глад, пребиването им до смърт с пръчка или посичането с брадва?

Офицерът отново погледна към вече далечния участък от пътя, където се бяха натъкнали на труповете.

- Вярно е, че турците малко прекаляват... - призна той. - Но трябва да приемем, че в тези тежки и смутни времена е трудно да отделим зърното от плявата и накрая всички минават под една и съща коса.

Когато офицерът отново погледна към събеседника си, той вече се бе отдалечил, стоеше с гръб и се преструваше, че проверява нещо по линията. Не искаше да слуша обясненията на офицера, а и се страхуваше от собствената си реакция. По-добре да го помислят за невъзпитан, отколкото да се сбие с германеца.

Същия ден, когато се върна на гара „Бахче“ след посещението си в планините, Крикор се натъкна на Нишан, който изглеждаше крайно напрегнат.

- Чу ли новините? - попита приятелят му. - Знаеш ли какво се е случило?

- Не. Какво?

- Министърът на войната Енвер паша е минал през планините Аманос на път за палестинските и месопотамските фронтове. Поискал да разгледа тунелите. Когато пристигнал, така се изненадал да види толкова арменци да работят на обекта, че възкликнал: „Не се ли говореше, че вече няма арменци в провинцията? Какъв срам! Я вижте колко арменци се крият тук!“.

Крикор повдигна вежди невярващо.

- Така ли е казал?

- Така!

- И ти го чу?

- Аз ли? Не, разбира се! Но хер Цайц го е чул, придружил го е дотам и дойде да ми каже.

Двамата замълчаха. Младият арменец бе съкрушен от онова, което току-що бе научил, а Нишан още го осмисляше. Вече бе минала година, откакто Крикор бе пристигнал на гара „Бахче“, и тук се чувстваше в безопасност. Не вярваше, че го грози опасност. Та нали това място се контролираше от „Холцман“? Нима тук не се разхождаха само мъже с европейски костюми? Не бяха ли турците онези, които се съобразяваха със строителните разпоредби?

- Ами... хубаво - каза накрая той. - Очевидно Енвер паша не е знаел, че тук, при тунелите в Аманос, работят много арменци. Вече знае. - Сви равнодушно рамене. - И какво? Какво лошо има в това?

- Какво лошо ли? - почти се възмути Нишан, повишавайки тон. - Сляп ли си, или само се преструваш? Човекът няма да остави нещата така, Крикор! Сега, след като знае, че хиляди арменци са се спасили от походите на смъртта, ще предприеме нещо! Не знам какво ще е то, но не е трудно да се досетим, нали? - Почти обезумял и отчаян, той обхвана главата си с ръце. - О, това е краят! Свърши се!

С чиния супа в едната ръка и бележник и молив в другата турският офицер, който бе пристигнал на гарата преди няколко дни, седна на масата. Името му бе Сюлейман и беше капитан. Той топло се усмихна на Крикор.

- Чух, че сте арменец! - възкликна весело той. - Кажете, не е ли вярно?

Така директно зададен, въпросът постави събеседника му в отбранителна позиция. Какво трябваше да отвърне? Да отрече и да рискува да му поискат документите, където бе посочено британското му гражданство? Това незабавно го превръщаше в шпионин. Да признае и да се прави на ударен?

- Да, вярно е - отвърна Крикор, преборвайки колебанието, което нарастваше, докато обмисляше как най-правилно да подходи към въпроса. - Защо питате?

- О, нищо важно - каза турският офицер. - Започваме преброяване на работниците, наети от „Холцман“ за изграждането на тунелите, и трябваше да потвърдим тази подробност.

- Преброяване ли? За какво?

- По административни причини, разбира се. Хубаво е да знаем кой къде се намира, не мислите ли? Има някои неща от договорите между компанията и Османската империя, за които трябва да се погрижим, както и за данъците и всичката документация, която ни трови живота. С две думи, ние сме жертви на бюрокрацията.

Крикор отмести поглед към бележника и молива, които офицерът бе оставил до чинията си.

- Това ли си записвате? Искате имената и етническата ни принадлежност за преброяването?

Споменаването на бележника предизвика израз на изненада по лицето на капитан Сюлейман.

- А, това ли? - попита престорено той. - Не, за друго е. Знаете ли, пиша книга за историята и обичаите на арменците и си водя записки. - По лицето му се изписа удивление. - Възхитителен народ, спор няма! Предприемчиви и благородни хора, чиито обичаи трябва да бъдат описани, за да могат всички да научат за тях. Офицерът съучастнически се наведе напред. Нямате нищо против да ми помогнете, нали?

Недоверието бе станало част от живота на арменците в Османската империя. Крикор вече знаеше, че не може да приема нищо за чиста монета и винаги трябва да търси скритите намерения. А какви бяха истинските подбуди на турчина, който седеше пред него?

Всъщност, като се замисли, капитан Сюлейман бе пристигнал на гара „Бахче“ три седмици след визитата на министъра на войната в планините Аманос. Дали бе съвпадение? От друга страна, за какво им е на турците да преброяват работниците на „Холцман“? Заради данъците? Докато разсъждаваше по въпроса, разпитът му се стори подозрителен. Какво би искал да знае един турчин за арменците? Нима всичко това не служеше за претекст, за да научат кои са ерудираните и следователно най-опасните арменци, работещи във франкфуртската компания?

- С удоволствие ще ви помогна - отвърна Крикор с престорено безразличие. - Проблемът е, че не знам нищо по въпроса. Не съм запознат с арменската култура.

- О, не вярвам! - възкликна все така предвзето офицерът. - Не ми казвайте, че не чувствате поне малко гордост от вашето славно минало...

- Арменският етнос е просто едно недоразумение - каза Крикор, докато загребваше супа с лъжицата си, очевидно не особено заинтересован от разговора. - Всъщност аз съм османец... и се гордея с това. Политиката не ме вълнува, нито религията или цялата тази бъркотия... Единственото, което ме интересува, е да печеля пари, за да преживявам.

Капитан Сюлейман продължи да го изпитва по арменска история и култура още няколко минути, но отговорите на събеседника му бяха все същите - на човек, на когото не му пука за миналото, за традициите, християнството и който не проявява особен интерес към арменската култура. Когато приключи със супата и се убеди, че нищо няма да изкопчи, офицерът се извини и все така с бележник и молив в ръка се присъедини към други арменци в столовата на „Холцман“, на които вероятно зададе същите въпроси.

Крикор се престори, че не му обръща внимание, и си тръгна от столовата, за да нагледа строителните работи. Обаче появата на капитан Сюлейман и неговите въпроси го изпълниха с подозрение и допринесоха за оформянето на една смущаваща идея в главата му, която същата вечер сподели с Нишан.

Турците готвят нещо.

Първо се появиха малки жандармерийски отряди. Седнал на терасата на гарата, Крикор забеляза как минават по пътя край „Бахче“ и се качват в планините. Отначало това не му направи особено впечатление, струваше му се нормално за една воюваща страна. Три дни по-късно обаче, когато преброи още четири такива отряда, които отиваха в същата посока, реши, че трябва да говори с Нишан.

- Четири ли? - учуди се колегата му. - Сигурен ли си?

- Видях ги със собствени те си очи.

Новината заинтригува Нишан. Ръководителят на арменските работници в „Холцман“ започна да наблюдава внимателно пътя и след няколко часа видя още един малък отряд жандармеристи. Разтревожен, той зачака хер Цайц да се върне вечерта от обиколка по строителните обекти, за да говори с него. Австриецът не знаеше за случващото се, но обеща да разпита чиновниците на компанията в Константинопол.

Новините пристигнаха след седмица, когато сътрудник на „Холцман“ се появи неочаквано в Бахче. Веднага щом ги научи, Нишан панически изтича при Крикор.

- Турците искат генералният директор на „Холцман“ да уволни всички арменци, които работят тук, в планините Аманос - заяви той. Нервничеше и говореше толкова бързо, че във възмущението си пропусна половината срички в думите. - Искат всички да се върнат на пътя!

Новината бе крайно обезпокоителна.

- Какво? - стресна се Крикор. - Ще ни уволнят ли?

- Това искат турците - потвърди Нишан. - Но изглежда, че директорът е отказал с аргумента, че без арменците строителството на тунелите ще спре.

- А, голям човек!

Проблемът е, че държат арменските работници да бъдат заменени с мюсюлмани. На това директорът отговорил, че арменците са най-квалифицираната работна ръка и че много съжалява, но не може да се лиши от нас. - Опита се да се усмихне. - Добър отговор, а?

Въпреки съображенията на началниците в „Холцман“ бързо стана ясно, че новините на пратеника от Константинопол не предвещават нищо добро. Предчувствайки наближаващите съвсем скоро събития, Крикор разтърка слепоочията си, сякаш масажът щеше да му помог не да види нещата по-ясно.

- Трябва да запазим спокойствие - каза той по-скоро на себе си, отколкото на арменския си приятел. - Генералният директор се застъпва за нас и това е добър знак. Трябва да му се доверим.

- Но докога, Крикор? - попита Нишан, който видимо едва се владееше. - Смяташ ли, че директорът ще има достатъчно сили да се противопоставя на турците до края на проклетата война?

Това бе добър въпрос.

- Прав си. Нещата ще свършат зле.

Нишан си пое дълбоко дъх в опит да овладее нервите си.

- И не съм ти казал всичко.

- Още ли има?

Погледът на Нишан се отклони към пътя край гарата.

- Помниш ли жандармерийските отряди, които минаха оттук? - попита той. - Току-що са уведомили хер Цайц, че в планините Аманос има четиристотин войници и че командирът им в Адана си е направил щаб тук, в Бахче. Освен това се говори, че са сложили военни контролни пунктове по всички пътища, водещи към планината. - Арменецът се взря настойчиво в събеседника си, след като бе изложил всички факти, свидетелстващи за сериозността на положението им. Трябваше само да свържеш всички точки, за да ти се изясни цялата картина. - Знаеш какво означава това, нали?

Крикор кимна мрачно.

- Обградени сме.

Раменете на Нишан се отпуснаха под тежестта на страха, който се надигаше в гърдите му. Не спираше да кима като човек, който с всяко следващо движение все по-ясно прозрява истината.

- Така е - потвърди тъжно той. - Турците наистина са решили да ни довършат.

ОТДАЛЕЧ ИЗГЛЕЖДАШЕ, ЧЕ ПО ПЪТЯ МАРШИРУВА ВОЙСКА. Но докато редиците се приближаваха, зяпачите осъзнаха, че вместо военна рота наблюдават нестройно множество от цивилни.

- Крикор! - извика тревожно Нишан. - Бързо ела тук! Ела да видиш!

Зает с поправката на ключалката на сградата на гара „Бахче“, Крикор не се отзова веднага. Когато свърши, се изправи и едва тогава се отправи към един от прозорците, до които се бяха скупчили инженерите, за да наблюдават странната сцена навън.

Множеството вече минаваше покрай гарата и гледката го накара да настръхне. В паметта му нахлуха печалните образи от собствените му преживявания по същите пътища само преди година. Жени, облечени в дрипи, и полуголи деца, някои от които едва ходеха, минаваха, обградени от войници с пушки с щикове в ръце. На пътя тегнеше злокобна тишина, нарушавана само от тихи стонове, случайно проплакване на бебе и заповедите на турските пазачи.

- Това са жените и децата на нашите арменци - прошепна един германски инженер, потресен от зрелището. - Хората ни успяха да попречат на турците при първия им опит да ги отведат, но после те се върнаха с подкрепление и вече нищо не можеше да ги спре. Какъв ужас!

Докато минаваше пред прозореца на главната сграда на гара „Бахче“, едно петгодишно момченце се разплака и отнесе удар с приклад по тила, който го простря на земята. Сцената бе позната на арменците, които наблюдаваха, но инженерите от „Холцман“ и техните семейства за пръв път виждаха подобно нещо.

- Как смеят! - изръмжа хер Цайс, който също стоеше до прозореца. - Видяхте ли това?

- Грубияни! - възмути се друг инженер. - Животни!

Местният ръководител на „Холцман“, който до този момент стоеше вцепенен от ужас пред неочакваната гледка, се оживи от възмущение, когато видя как войникът удря детето. Решен, че няма да остави нещата така, той заряза прозореца и само с няколко крачки се озова навън. Приближи се до турчина, който бе наранил момченцето.

- Не ви ли е срам? Откога биете беззащитни деца?

Окуражени от постъпката на началника си, други германски и австрийски инженери също се втурнаха навън, за да помогнат на хер Цайц и да се изправят срещу войниците.

- Не! - отвърна войникът, като им попречи да стигнат до жертвата. - Не може да се намесвате!

Хер Цайц, който бе приклекнал, за да помогне на момченцето, изведнъж скочи и силно цапардоса турчина но лицето с бастуна си.

- Млъкни, животно такова! Млъкни!

Стъписан, войникът отстъпи назад, притискайки ръце до лицето си, което позволи на инженерите да се приближат до детето. Хер Цайц заговори напрегнато на своите подчинени.

- Вървете в кухнята и донесете храна! - нареди той. - Изпразнете всички рафтове, ако трябва! Донесете всичко, което намерите, и го дайте на тези хора!

Няколко минути по-късно европейските инженери и техните семейства раздаваха хляб, шунка, наденички, плодове и вода на арменците, които едва се държаха на краката си, пред изумените погледи на турците и радостните възгласи на депортираните.

След половин час, очевидно предупреден от хората си, на мястото пристигна капитан Сюлейман. Изглеждаше ядосан и директно се отправи с широки крачки към местния ръководител на „Холцман“.

- Какво става тук? - попита властно той. - Какво правите?

- Не виждате ли? - отвърна австриецът, докато още раздаваше хляб на арменците. - Тези клетници умират от глад. Освен това наредих да им донесат лекарства. - Той посочи към кервана. - Не виждате ли, че някои от тях са болни? Начинът, по който постъпвате с тези хора, е престъпление!

Капитанът застана между хер Цайц и преминаващата колона арменци и разпери ръце, за да попречи на австриеца да раздава продукти.

- Не може да правите това!

- И защо не?

- Нареждания от Константинопол! Забранено е да се помага на депортирани! Не може да им давате храна, нито вода, нито лекарства! Нищо!

- Но... но защо?

- Такива са заповедите - повтори офицерът. - Арменците са прокълната раса и трябва да бъдат изтребени! Как изобщо смеете да се намесвате?

Хер Цайц избута капитан Сюлейман и продължи да раздава хляб на депортираните.

- Що за глупости! - отвърна той. - Дръпнете се оттук! Не съзнавате ли, че прекалявате?

Турчинът се поколеба. Авторитетът му бе сериозно разклатен по най-унизителния начин, и то пред собствените му хора. Нещо, което не можеше да позволи. Затова се обърна към войниците и ги засипа със заповеди на турски.

Те незабавно се спуснаха към арменците, които вече бяха получили храна или вода, и тръгнаха ги от ръцете им и започнаха да хвърлят продуктите, да ги тъпчат и да изливат водата по земята. Инженерите упорито продължаваха да раздават хранителни запаси на изселниците, но и те свършиха под ботушите на войниците. Обезсърчени, накрая европейците се отказаха и тъжно наблюдаваха злощастното шествие, което печално се изнизваше по пътя.

- Щом това се случва пред очите ни - прошепна хер Цайц, почувствал се безсилен да промени онова, което виждаше, -представете си какво правят, когато не сме наблизо...

Инженерите от „Холцман“ преустановиха работа и прекараха целия следобед в писане на доклади за събитията, на които бяха станали свидетели, и за ролята на арменците и техните семейства за завършването на строителните обекти. Подготвиха и петиции за връщането на работа на депортираните арменци от персонала.

На следващата сутрин един от главните инженери - германец, който се ползваше е голямо уважение сред колегите си, замина за турската столица с инструкции да изпрати докладите и петициите до генералния директор на Анадолската железопътна компания в Константинопол, до президента на „Холцман“ във Франкфурт, до министъра на външните работи в Берлин, до генерал Фон Сандере - главнокомандващ на германските въоръжени сили в Османската империя, и дори до Международния червен кръст в Женева.

- Не пести сили - заръча му хер Цайц. - Почукай на всяка врата, на която се наложи. Отиди при кайзера, ако трябва! Искам този въпрос да бъде решен!

Но жалбите и молбите нямаха никакъв ефект, както стана ясно около две седмици по-късно, когато нито един от депортираните работници не се върна на служба. За да си отмъсти, директорът на „Холцман“ в Константинопол разпореди да бъдат прекратени строителните работи в планините Аманос и да се спре движението на теснолинейката между Мамуре и Ислахие, която бе от ключово значение за транспортирането на войски и муниции към южния фронт.

Тази мярка даде надежда на арменските служители, които бяха останали на гара „Бахче“.

- Турците ще трябва да отстъпят - подхвърли Крикор, докато пиеше чай на терасата. Вече минаха тринайсет дни, а щом пътят им до Ислахие е отрязан, те няма как да изпращат подкрепления в Палестина. Изглежда, че англичаните на генерал Аленби са в Йерусалим, за да им сритат задниците. Без нас турците не могат да пратят помощ на войниците си. Нуждаят се от линията, за да транспортират подкрепления.

- Така ли мислиш? - попита Нишан, който се разкъсваше между слабата надежда и крайния песимизъм. - Наистина ли вярваш, че турците ще върнат нашите хора?

- Нямат избор - заяви твърдо Крикор, може би по-скоро да убеди себе си, отколкото приятеля си. - Ако не го направят, линията остава затворена. А кое е по-важно за тях? Съдбата на няколко хиляди арменци или падането на Палестина? Очевидно е, че те ще...

Крикор не довърши, защото видя хер Цайц да подава глава през прозореца на първия етаж, където се намираше кабинетът му.

- Елате - нареди им австриецът, махвайки с ръка. - И доведете всички арменски работници!

Не бе трудно да съберат арменците от гара „Бахче“. От всички работници в планините Аманос бяха останали едва осмина. Тъй като работеха на гарата, а не при тунелите, никой от тях не беше депортиран.

След като се увериха, че всички са налице, те изкачиха стълбите до кабинета на шефа си. Застанал начело на групата, което бе и негово задължение, Нишан оправи яката на ризата си, изкашля се и три пъти почука тихо на вратата.

- Влезте!

Като чу гласа отвътре, арменецът хвърли поглед назад към хората си за кураж, завъртя дръжката и надникна в кабинета.

- Позволете, хер Цайц.

Местният началник на „Холцман“ седеше зад бюрото си с кацнали на носа очила и четеше някакви документи. Кимна им да влязат. Те се подчиниха и застанаха в средата на кабинета, притиснати един до друг. Не че помещението беше малко, но все пак бяха общо девет души в пространство, предвидено само за един човек.

Херц Цайц, изглежда, не отдаде голямо значение на това.

Решително сгъна документите, бавно свали очилата за четене и се взря в подчинените си със сериозно изражение.

- За жалост, имам лоши новини - започна тъжно той. - Предвид националните интереси и отговорностите си като главнокомандващ на военните сили в Османската империя, генерал Фон Сандерс изрично нареди да подновим транспортирането на войски и боеприпаси по линията до Ислахие. Въпреки протестите и исканията да си върнем арменските служители, нашият генерален директор се видя принуден да отстъпи и разпореди да подновим работата си. - Началникът замълча и се взря във всеки един от хората си. - Нали разбирате какво означава това?

Мъжете не продумаха, докато обмисляха последствията от новината.

- Да, господине - каза накрая Нишан. - Край на стачката.

Австриецът тревожно въздъхна.

- Дори по-лошо - отбеляза той. - Истинският смисъл на тази заповед е, че вече загубихме всякакви правомощия да ви защитим. От сега нататък турците са наясно, че могат да постъпват както си искат с арменските ни работници, защото генерал Фон Сандерс, независимо че е германец, в крайна сметка ще си затвори очите.

- Но... Нима „Холцман“ не се нуждае от арменците за строителните обекти тук, в планините Аманос? Сега как ще намери квалифицирана работна ръка?

- Това бе извинение, което измислихме, за да не ви закачат - отвърна хер Цайц. - Но те ни надхитриха. - Той размаха единия от документите, които четеше. - Това е заповед за освобождаване на хиляда английски военнопленници от Месопотамия. Ще ги изпратят тук следващата седмица в замяна на нашите арменци. Те ще работят в тунелите.

Сред групичката се разнесе унил шепот. Явно битката беше окончателно загубена. Отчаяни, двама от арменците покриха лицата си с ръце и тихо се разридаха.

- Мили боже, как е възможно? - прошепна Нишан, който също се бореше със сълзите, които напираха в очите му. Как можа да ни изоставиш?

Всички посърнаха.

- Има и още нещо --добави австриецът и засрамено отвърна поглед. - Дори не знам как да ви го кажа...

Арменците отново се взряха в него, разтревожени от съкрушения му вид. Страхът им бързо нарастваше, те почти можеха да го пипнат.

- Какво, хер Цайц? Какво става?

Местният директор на „Холцман“ нос дълбоко дъх, набирайки кураж за последния рунд.

- Турците извършиха преброяване на всичките ни арменски работници - каза той. Посочи към хората си. - Това означава, че знаят за вас...

Думите му ги повалиха със силата на динамитна експлозия. Разбира се, те знаеха за преброяването. Та нали всички бяха видели как турският офицер записва имената на работниците в тефтерчето си? Но че това водеше до последствия, и то сериозни, бе нещо, което едва сега разбираха.

- Искате да кажете, че... - заекна Нишан - че искат да отведат и нас?

С виновно изражение хер Цайц не вдигна поглед, тъй като вече не му стигаше кураж да погледне хората си в очите. Кимна механично и махна с ръка към последния документ на бюрото.

- Наредиха ни да ви предадем - разкри той. - Ние няма да го направим, разбира се. Но, приятели, те няма да оставят нещата така. Все някой ден ще дойдат и ще ви отведат.

В този момент сред групичката арменци настъпи истински смут и всички един през друг задаваха въпроси, искаха помощ или се молеха за чудо.

- Помогнете ни, хер Цайц!

- Какво да сторим?

- Какво ще стане с нас, Пресвета майко!

Засипан от молби и отчаяни слова, местният директор стана и вдигна ръце, за да укроти подчинените си. Вперили погледи в него, сякаш беше месия, всички незабавно се умълчаха.

- Блъскам си главата в търсене на някакво решение - каза австриецът. - Не знам обаче дали ще имам време да го осъществя. Нуждая се от няколко дни. Затова имам план, за чийто успех вашето сътрудничество ми е жизненонеобходимо.

- Каквото пожелаете, хер Цайц.

Директорът се приближи до прозореца и посочи към едно съоръжение на гарата, което се намираше точно до релсите.

- Виждате ли онзи резервоар?

Погледите на арменците се спряха върху цилиндричната инсталация, издигната върху метална стойка. Резервоарът снабдяваше с вода локомотивите и самата гара. Съоръжението бе внушително, макар и не особено модерно, а от едната му страна, по случайност онази, която не се виждаше от пътя, беше монтирана тясна стълба, която водеше до горе.

- Да, хер Цайц.

Местният директор на „Холцман“ продължаваше да сочи натам.

- Когато дойдат турците, искам всички да се скриете вътре - каза той. - Разбрахте ли? Всички! Това е единствената ви възможност. Те ще претърсят навсякъде, но никога няма да им хрумне да проверят резервоара.

Един от арменците огледа скептично резервоара.

- Вътре има ли вода?

- Разбира се.

- Но аз не мога да плувам!

И не беше единствен. Петима от осемте мъже в стаята вдигнаха ръце и заявиха, че не могат да плуват. Замислиха се как да се справят с проблема.

- В такъв случай веднага намерете спасителни пояси и ги пуснете в резервоара - предложи директорът. - Така ще сме готови, когато турците се появят.

Продължиха да умуват по въпроса, тъй като, доколкото им бе известно, на гара „Бахче“ нямаше спасителни пояси. Един от арменците, който се оказа дърводелец, каза, че има материали, които плават, и веднага ще отиде до работилницата си за тях, и накрая проблемът бе решен.

След като изясниха всички подробности, осмината мъже се поклониха и се отправиха към вратата на кабинета.

- Нека Бог ви възнагради за добрината ви, хер Цайц! - възкликна Нишан с благодарност, която другарите му вече бяха отправили към местния директор. Не знам какво щяхме да правим без вас.

Австриецът изглеждаше смутен. Махна бързо с ръка, сякаш за да ги помоли да замълчат, и отново се втренчи в пода.

- Няма за какво да ми благодарите - каза той. - Всъщност дори би трябвало да подам оставката си. Това, което се случва, е немислимо!

- О, не, хер Цайц! - стреснато възрази Нишан. - Кой ще ни помогне, ако го направите?

Това бе добър въпрос и той вдъхна сили на австриеца, който най-после вдигна поглед, отиде до вратата на кабинета и се взря в хората си, които вече с гръб към него слизаха по стълбите.

- Пазете се - подвикна им той. - Те ще дойдат, когато най-малко ги очакваме.

НАЙ-ИЗУМИТЕЛНОТО НЕЩО ПРИ ТОАЛЕТНИТЕ В „ХОЛЦМАН“, помисли си Крикор, докато клечеше, за да се облекчи, е безупречната им чистота. Та къде другаде в Османската империя можеше да се види такова чудо? С присъщата си изрядност и дисциплина германците и австро-унгарците държаха те да се мият на всеки час, затова не миришеха и нямаше следа от нечистотии.

- Истинско чудо! - отбелязваше арменецът винаги когато посещаваше тоалетните. - Наистина необикновено!

Благодарение на охолния си живот сред английското общество Крикор приемаше за даденост добрите хигиенни навици на висшата класа, затова за него Османската империя се бе оказала истински шок. Положението бе още по-унизително през трите месеца, прекарани в кервана на смъртта, когато понятието за чистота не съществуваше и той се научи да живее сред въшки, бълхи и цялата мръсотия на света.

Ето защо винаги когато ползваше тоалетните на гара „Бахче“, първата му мисъл беше за съвършенство. Струваше му се странно как нещо, което цял живот бе приемал за даденост, сега за него бе удивително постижение. Наистина нямаше как да не оцени всички тези предимства, след като от охолен и богат живот бе стигнал до мизерно съществуване.

Крикор се възхищаваше на чистотата наоколо, когато няколко изсвирвания прекъснаха мислите му. Първо му хрумна, че пристигаше влак и бяха разпоредили на работниците да го посрещнат. Вероятно трябваше да разтоварят стоката. Сетне бързо си даде сметка, че не можеше да е това.

- Нишан Мавиян! - изкрещя на турски някакъв глас отдалеч. - Насам! Веднага!

Като чу виковете, Крикор разбра, че нещо не е наред. Разтревожен, отвори вратичката на тоалетната и надникна навън. Съзря няколко заптиета на пътя, които бяха наобиколили дузина цивилни. Бяха колегите му арменци. Крикор внимателно разгледа мъжа, който раздаваше заповеди наляво и надясно. Беше капитан Сюлейман. Турският офицер размахваше някакъв списък, навярно с имената на липсващите арменци, и влачеше Нишан за ръката към групичката на приятелите му.

- Мили боже! - възкликна изплашено Крикор, когато осъзна, че часът - бе настъпил. - Те са тук!

Без да губи повече време, той вдигна панталоните си, измъкна се от тоалетната и заобиколи гарата отзад, за да стигне до резервоара с вода. Хвана се за желязната стълба и бързо се закатери нагоре. Щом стигна, надникна в резервоара и видя някакво дървено съоръжение, което плаваше на повърхността. Приличаше на сал. Разбра, че това бе дело на дърводелеца от миналата вечер. Спусна се вътре и се хвана за дървото. Скрит от любопитните погледи, доплува до ръба и надникна навън през един от процепите на дървеното скеле, което крепеше резервоара.

Арменците все още бяха обградени на пътя, а германските и австрийските инженери се опитваха да стигнат до тях, но бяха спрени от турските войници, които държаха пушките си готови за стрелба. Капитан Сюлейман се разхождаше със списъка в ръка и крещеше нещо, което Крикор не можеше да чуе. Арменецът преброи задържаните си колеги.

- Един... двама... трима...

Бяха седмина.

Крикор усети как в гърлото му засяда буца; ако бяха заловили седем арменци, значи, той бе единственият, който бе успял да се измъкне. Сетне видя капитан Сюлейман да влиза в гарата и да претърсва мястото заедно с петима от войниците си, които несъмнено търсеха осмия от списъка. Тоест него самия. Сърцето му заблъска лудо в гърдите от страх да не го открият. Какво ще прави, ако се качат до резервоара? Ще се гмурне на дъното, реши той. Но колко щеше да издържи без въздух?

Претърсването продължи цял час. Накрая турският офицер излезе на пътя, размахваше яростно ръце и нареди на затворниците да тръгват. Чу се изсвирване и обградените от турски войници арменци потеглиха. Крикор почувства облекчение, задето не го бяха намерили, но същевременно мисълта, че е останал сам-самичък, го задушаваше.

Откъм пътя се чуха викове. Европейските инженери се бяха събрали край пътя и ругаеха турците, очевидно несъгласни със случващото се. Войниците не им обърнаха внимание и продължиха да вървят невъзмутимо, докато се скриха от погледите им по пътя за Мараш.

Уплашеният поглед на Крикор се спря на тоалетните, където, за негов късмет, се намираше при пристигането на войниците.

- Спасен от лайната - каза си тихо той, докато се готвеше да излезе от резервоара, все още разтърсен от случилото се. - Лайната.

Бе останал единственият арменец на свобода в района на планините Аманос.

Когато, мокър до кости, Крикор влезе във фоайето, германските и австро-унгарските инженери с отпуснати рамене и мрачни погледи бавно се изправиха и мълчаливо се взряха в него, сякаш така отдаваха почит на отведените от турците арменци. Атмосферата в сградата на гара „Бахче“ беше тя гостна. Без да каже думичка, Крикор се качи по стълбите до първия етаж, оставяйки мокра диря след себе си, и почука на вратата на директора. Тъй като отвътре не се чу отговор, той завъртя дръжката и влезе в кабинета. Седнал зад бюрото си, хер Цайц забърсваше очилата си с дантелена кърпичка, когато забеляза, че някой го наблюдава.

- Крикор! - възкликна с облекчение, когато разпозна неканения гост. - Ах, Крикор, най-после! - Стана от стола и с разперени ръце се втурна да посрещне работника си. - Боже, добре ли си?

- Горе-долу...

Австриецът го дръпна вътре в кабинета и посочи към един стол. После отвори гардероба, извади една хавлия и я подаде на арменеца.

- Виждам, че си успял да се скриеш в резервоара - отбеляза той. - Още по-добре! Слава богу! - Настани се пред Крикор и заговори тихо. - Предполагам, че знаеш какво се случи...

- Видях всичко.

Местният директор на „Холцман“ си пое дълбоко дъх.

- Сигурно си разбрал, че те ще се върнат - прошепна хер Цайц. - Когато тръгваха, подчертаха, че няма да оставят нито един арменец на свобода. Това означава, че не можеш да останеш тук. - Поклати глава, подсилвайки значението на думите си. - И дума не може да става.

- Но... къде да отида? - попита Крикор, чувствайки се изгубен. - Накъде да бягам?

Австриецът изправи рамене и присви очи, обмисляше решение на проблема. Изведнъж, сякаш му бе хрумнала идея, той скочи и отиде до бюрото си. Отвори чекмеджето, порови в документите вътре и извади малка книжка, която показа на госта си.

- Знаеш ли какво е това? - попита той с триумфална усмивка. - Моят паспорт! - Отново седна и постави пръст върху мокрите гърди на арменеца. - И той ще стане твой.

Крикор се взря в малката книжка с имперския герб на Австро-Унгария на корицата.

- Мой ли? Как така?

Местният директор на „Холцман“ се усмихна.

- Тази година не планирам да пътувам, затова на мен няма да ми трябва - каза той. - Давам ти го и с негова помощ ще стигнеш до Константинопол. Утре сутрин оттук ще мине офицер от германската армия, който пътува по работа. Ще го придружиш до Константинопол.

- Германски офицер? - учуди се Крикор, в чийто поглед се четеше страх. - Но те... те са още по-лоши! Не са като вас, цивилните граждани! Има много случаи, в които германски военни са предавали арменци на турците, за да ги екзекутират!

- Този е различен, не се тревожи - увери го хер Цайц и го потупа по ръката. - Няма да ти стори зло.

- Откъде сте сигурен?

- Да кажем, че ми дължи услуга...

Категоричността в думите и в погледа на австриеца успокои Крикор. Освен това нямаше друг избор.

- Добре, вярвам ви. - Взе паспорта от протегнатата ръка на австриеца и го разгледа. - Ако го задържа, как ще се измъкнете оттук? Не искам да ви създавам проблеми...

Австриецът отново ровеше усилено в чекмеджето, от което този път извади документ с логото на „Холцман“.

- Не се тревожи, драги - отвърна той, докато взимаше писалка, за да запише нещо. - След два месеца ще го обявя за загубен и компанията ще ми изпрати нов. - Посочи към документа, който попълваше. - Сега ще подготвя пропуска, който ще ти е необходим, за да преминеш контролните пунктове. Ще кажем, че пътуваш за Константинопол, за да провериш доставка на релси за Анадолската железопътна линия. - Хер Цайц подписа документа, сложи му печат и го подаде на работника си.- Ето!

Крикор взе пропуска и го прибра в плик. Сетне започна да разлиства паспорта и спря на страницата, на която се мъдреше лицето на шефа му.

- Ами тази снимка? Когато турците я видят, веднага ще разберат, че това не съм аз!

Хер Цайц отново взе паспорта и разгледа собственото си изображение. Това наистина бе проблем. Как биха могли да го разрешат? Вдигна поглед към арменеца и тогава му хрумна една идея.

- Имаш ли своя снимка?

- Аз ли? Разбира се, че не.

- Нищо, Ханс ще се погрижи - Махна неопределено с ръка, сякаш всичко вече бе уредено. - Той има фотоапарат „Voigtländer“, освен това си е направил и тъмна стаичка зад помещението, където спи. Ще оправи нещата за нула време. - Австриецът продължи да се взира в Крикор, а по лицето му се четеше тревога. - Нямате нищо против да ви снима, нали?

- Разбира се, че не! - отвърна младежът. - Може и да съм арменец, но не живея в Средновековието...

Погълнат от проблема, хер Цайц дори не забеляза, че бе обидил събеседника си. Мислеше как да махне снимката от паспорта, без да скъса страницата. След като внимателно натисна мястото, накрая фотографията се отлепи, оставяйки място за нова снимка. Австриецът върна паспорта на Крикор.

- От днес имате ново име! - заяви инженерът и се насили да се усмихне. - Казвате се Жан-Лукас Цайц!

Влакът потегли от гара „Бахче“ точно в осем. Облечен в светъл ленен костюм, който му бяха подарили за пътуването, Крикор бе застанал до прозореца и помаха на хер Цайц и останалите германски и австро-унгарски инженери, докато храстите и дърветата на завоя не ги скриха от погледа му и той трябваше да се върне на мястото си.

- Симпатяга е този хер Цайц, не мислите ли?

Въпросът бе зададен от майор Петер Хаманс - саксонският офицер с безупречна униформа, който придружаваше арменеца по време на пътуването. Майорът бе на средна възраст, с големи бакенбарди и гъсти мустаци, извити надолу като на Бисмарк, приликата с него се подсилваше и от шлема с остър връх Pickelhaube, който проблясваше, поставен в краката му.

- Да, много отвърна Крикор и се настани удобно на мястото срещу спътника си. - Отдавна ли се познавате?

- Откакто дойдох в Османската империя - каза германецът. - Видяхме се при посрещането на нашата легация в Константинопол. Тогава открихме взаимната си страст по пеперудите. Цяла вечер разговаряхме за колекциите си и станахме приятели. Оттогава той винаги пази за мен най-добрите места във влака. Махна с ръка към вагона от първа класа, в който пътуваха. Много е удобно, нали? - Мустаците му потрепнаха, когато се усмихна. Удобно и приятно, разбира се.

Спътникът му бе свикнал да пътува в първа класа. Още от дете Крикор винаги пътуваше в най-луксозните купета и макар изпитанията от пристигането в Кайсери насам да му бяха разкрили една напълно нова реалност и да бяха променили възгледите му за живота, той все пак приемаше подобна привилегия за даденост.

- Познавам хер Цайц вече цяла година - каза арменецът, за да поддържа разговора. - Пристигнах тук в плачевно състояние и той...

Офицерът вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

- Ще ви бъда благодарен, ако не ми разказвате историята си - сряза го твърдо той. - Правя услуга на хер Цайц, но е възможно това да доведе до... как да се изразя... неприятности. Затова колкото по-малко знам, толкова по-добре. Ако нещата се объркат, винаги мога да кажа, че съм бил в неведение. - Мъжът повдигна вежди. - Разбирате позицията ми, нали?

- Напълно.

Майор Хаманс се облегна назад, доволен, че са установили правилата. Като типичен саксонец, той не беше особено разговорлив, което всъщност смяташе за добродетел. Защитаваше тезата, че е по-добре да говориш умно, отколкото да говориш много, и често изтъкваше, че безброй изсипани думи се превръщат в празнословие. Че кой обръща внимание на казаното в един невъздържан словесен поток?

Ето защо германецът се наведе и взе малката кожена чанта, която бе оставил до шлема си.

- Обичате ли да четете?

- Ами... да, разбира се. Защо?

Офицерът извади три книги от куфарчето и ги показа на спътника си.

- Изберете си.

Погледът на Крикор зашари по трите романа „Смъртта на Тициан“ от Хофманстал, „Нощите на Тино от Багдад“ от Елзе Ласкер-Шюлер и „Лейтенант Густл“ от Артур Шницлер.

Като видя заглавията на немски, Крикор махна с ръка.

- Знаете ли, въпреки че говоря езика ви, четенето ми е по-трудно, затова...

- Избирайте - настоя майор Хаманс с по-твърд тон, давайки да се разбере, че не приема отказ. - Ако нямате навик да четете на немски, създайте си такъв. Четенето във влака ще помогне на прикритието ви. Освен това би отказало всеки натрапник, който иска да ви заговори.

Крикор пог ледна германеца в очите. Не беше глупав. Отново се взря в заглавията и накрая избра романа на Елзе Ласкер-Шюлер, тъй като му се струваше, че щом действието се развива в Багдад, навярно историята щеше да е интересна. Но когато отвори книгата и се натъкна на първата страница с върволица от немски букви, вече не беше толкова сигурен.

Когато влакът спря на следващата гара, Крикор вдигна поглед от книгата и надзърна през прозореца. Сърцето му подскочи от страх и лудо заблъска в гърдите му. Група турски военни и заптиета се качваха във влака.

- Ох! - прошепна разтревожено той. - Ще си имаме неприятности.

Майор Хаманс хвърли поглед към групичката и равнодушно се взря в спътника си.

- Не се притеснявайте, драги - заяви той и посочи с палец към закачената до вратата на вагона табелка. - Не прочетохте ли какво пише?

Погледът на Крикор се спря върху двата надписа на табелата - единият с арабски, а другият с готически букви.

СПЕЦИАЛЕН ВАГОН

ЗА ГЕРМАНСКИ ОФИЦЕРИ

- Значи, мислите, че няма да влязат тук?

Майорът поглади мустаците си и пламъче проблесна в сивите му очи.

- Няма да посмеят.

Така и стана.

Турските войници и заптиетата изчезнаха някъде из задните вагони, без да смущават единствените двама пътници в специалния вагон. Това продължи и през следващите часове, въпреки множеството турски военни, които се качваха и слизаха на всяка гара.

- Кой би помислил! - усмихна се Крикор. - Аз се страхувам от тях, а те от нас.

Пристигнаха в Адана пет часа след като бяха тръгнали от Бахче. Майор Хаманс покани спътника си на обяд във вагон-ресторанта. След като се нахраниха и от престоя оставаха цели два часа, германецът му подхвърли едно предизвикателство.

- Какво ще кажете да пообиколим града?

Наеха карета и се разходиха из центъра на Адана. Имаше твърде много хора. По тротоарите се блъскаха търговци и навсякъде се виждаха военни. Разтревожен да не го разкрият, Крикор се чувстваше напрегнат. Смяташе, че си играе с огъня.

Притеснението му се засили, когато на централния площад видяха няколко арменци, които още висяха на бесилото.

- Мисля, че... е по-добре да се връщаме.

Германският офицер разбра неудобството му и нареди на кочияша да кара към гарата. Спътникът му определено не бе харесал жестокото зрелище, което Адана предлагаше на посетителите си.

НА КОЛОВОЗА ГИ ОЧАКВАШЕ ДРУГ ВЛАК, с който да пресекат планинската верига Тавър на север. Композицията бе по-различна и според Крикор много по-лоша. Нямаше специален вагон, запазен за германски офицери, затова той и майор Хаманс трябваше да споделят с турците този в първа класа.

Двамата седнаха до прозореца и отново се потопиха в книгите си. Някои от турските военни учудено разглеждаха Крикор. Очевидно бяха забелязали, че не прилича на германец, но арогантното поведение на майор Хаманс разсея всякакви съмнения и никой не се осмели да ги заговори, за да им поиска документите. По това време всички обсъждаха новината как само преди няколко дни немски войник застрелял турски офицер само защото му поискал документ за самоличност, и дори не бил арестуван. На всички бе ясно, че Османската империя сега е в ръцете на германците, затова нито един турски войник или чиновник ни най-малко не искаше да притеснява военните от Райха, да не говорим за човек с такова властно излъчване като този саксонски офицер.

- Може ли?

Гласът на турския военен звучеше така, сякаш се извинява на двамата видни пътници. Учуден от подобно нахалство, майор Хаманс огледа вагона на първа класа и разбра, че е пълен. Единствените две свободни места бяха до Крикор и до него самия. Кимна мрачно на непознатия, давайки му знак, че може да седне.

- Мхм - промърмори сърдито той.

Мъжът се настани до Крикор, но остана напрегнат поради факта, че бе принуден да търси свободно място до чужденци.

Влакът тръгна с почти час закъснение, но изглежда, това не смущаваше по-голямата част от пътниците, свикнали с нередовния железопътен транспорт в Османската империя. Разписанията бяха просто формалност и никой не ги взимаше насериозно.

През първия половин час от пътуването никой не проговори. Майор Хаманс и неговият спътник бяха погълнати от книгите си. Все пак немският текст, който Крикор се мъчеше да разтълкува, бе толкова труден, че той често вдигаше поглед и се разсейваше, като гледаше през прозореца.

Влакът често спираше на големи и по-малки гари, където винаги се струпваха тълпи. Крикор забеляза някои промени в облеклото на турците. Вместо традиционния кафтан, много туркини носеха европейски рокли, а повечето от мъжете също бяха заменили традиционните панталони shalvar, ризите gomlekи шапките ucetek с европейски костюми. Някои комбинации изглеждаха дори абсурдно. Селяни по сандали и шалвари бяха наметнати с шлифери, а няколко босоноги младежи носеха сака тип фрак.

- Видяхте ли как са облечени? - попита Крикор на немски. - Дали са християни?

Майор Хаманс безучастно се огледа наоколо и с ново сумтене се върна към четивото си. Всичко това изглеждаше странно, затова Крикор продължи да гледа през прозореца, обмисляйки видяното. След известно време, когато бяха отминали още две гари, където положението не бе по-различно, любопитството надделя над страха и предпазливостта и Крикор се обърна към турския офицер на мястото до него.

- Защо толкова хора се обличат като европейци? - попита той на развален турски. - Християни ли са?

Лицето на офицера се разкриви в угодническа усмивка, която разкри няколко златни зъба.

- Християни ли? - учуди се той, докато наблюдаваше хората по перона на гарата, на която бяха спрели. - Не, ефенди. Мюсюлмани са.

- Но тогава... Защо са облечени така?

Турчинът се усмихна по-широко.

- А, това са дрехите, които са откраднали от арменците, ефенди.

Погледът на Крикор бързо помръкна. Отклони вниманието си от прозореца, внезапно обзет от огромен срам, сякаш само фактът, че наблюдава онези хора, петни паметта на жертвите.

- Разбирам.

Усетил смущението на спътника си, турският офицер наклони глава.

- Говорите много сносен турски за германец - отбеляза той. - Значи, се вълнувате от съдбата на арменците?

В главата на Крикор зазвъня предупредителна аларма. Последното, от което се нуждаеше, е да разкрие мнението си по въпроса и така да подбуди съмнения относно истинската си самоличност.

- Аз ли? - попита почти обидено той. - Как ви хрумна? Разбира се, че не. Защо да се интересувам от тези хора? Те... те си получиха заслуженото. Предатели!

Турчинът отново се усмихна, този път с известно задоволство.

- А, радвам се, че мислите така, ефенди. - Той гордо се тупна по гърдите. - Знаете ли, лично аз съм отговорен за смъртта на повече от четирийсет хиляди арменци.

Тези думи направо разтърсиха Крикор, който се взря в събеседника си с широко отворени очи и ужасено изражение.

- Какво?

- Истина е - потвърди турчинът, който взе укоряващия слисан поглед на спътника си за сдържано възхищение. Вдигна дясната ръка към главата си, сякаш отдаваше почит. - Капитан Шукри, на вашите услуги, ефенди.

- Приятно ми е - отвърна Крикор с непроницаемо изражение, опитвайки се да скрие чувствата си. - Разкажете ми за арменците, за които твърдите, че са загинали от вашата ръка. Как така сам човек може да убие хиляди? Не преувеличавате ли?

- Кълна се в Аллах, ефенди! Всъщност бяха около четирийсет и две хиляди.

- Но... как?

Турският офицер се загледа през прозореца към някакъв път, който се виеше в планината.

- Капитан съм на войниците от Йозгат, ефенди - обясни той. - Така получих заповеди от заместник-валията Мехмед Кемал да ескортирам арменски кервани до момента на paklayalum.

- Paklayalum?

Думата бе непозната за Крикор.

- Чистка - преведе капитан Шукри. - Така наричаме изтребването на това население. - Погледът му се отнесе нанякъде, сякаш мислите му се бяха върнали по пътищата, по които бе влачил арменците. Цъкна с език.

- Започнахме арести на всички арменски мъже в Йозгат, извеждахме ги извън града, където ги убивахме с кирки и брадви. Имахме случай, когато утрепахме осем хиляди арменци наведнъж. После дойде ред на жените и децата.

- И тях ли убихте така?

- Не, разбира се, че не. Поставихме обяви, които известяваха изселването им, и им дадохме три дни да се приготвят. Сетне предупредихме турците и кюрдите от селата по пътя, казахме им, че оттам ще минат арменки с много злато и пари, ще носят скъпи вещи, а и ще водят красиви девойки за харемите. Не можете да си представите колко се зарадваха, че ще заграбят такова богатство! Когато денят настъпи, изведохме кервана от града и оставихме нашите хора да го нападнат. - Посочи към прозореца. - Ето защо видяхте толкова народ да носи кафтан и шалвари с християнски дрехи. Обличат това, което са заграбили.

Крикор отново се загледа навън. Потърси още някой, облечен в тази странна комбинация, но градът бе изчезнал и пред погледа му се разкриваха планинските склонове на Тавър. Представи си как Мариян и майка й, дори малката Кенариг се влачат по далечни пътища, попаднали в ръцете на мъже като капитан Шукри, който го отвращаваше, но бе принуден да му се усмихва и да се държи любезно. Къде ли бяха те сега? Какво ги чакаше? Щяха ли да оцелеят?

Може би турчинът щеше да го просветли.

- А после? - попита арменецът с леко треперещ глас. Продължаваше да се взира през прозореца, защото бе неспособен да срещне погледа на събеседника си. - Какво се случи с тези хора?

- Вече бяхме убили мъжете им и разбира се, не искахме да си цапаме ръцете с кръвта на жени и деца - обясни офицерът. - Затова просто водехме оцелелите от нападенията на един безкраен поход, като се грижехме да нямат достъп до вода и храна. Така загинаха почти половината от тях. Колкото до останалите, самият аз посетих турските села и призовах населението да устрои засади. Тъй като арменките вече не притежаваха нищо, казах на хората, че техен религиозен дълг е да се присъединят към джихада, нареден с декрет от нашия шейх юл-ислям[23], и да убият арменките. Тъй като куршумите са скъпи, хората взеха каквото имат подръка - брадви, сърпове, тояги - и тръгнаха.

- Нападнаха ли ги?

- Разбира се - отвърна капитан Шукри. - Та това бе техен религиозен дълг, ефенди. Избраха си девойките и по-красивите жени за харемите, след което довършиха останалите сред грозни викове и крясъци. Кръвта им се лееше по пътя.

Офицерът замълча, а Крикор отнесено гледаше пейзажа навън. Думите на турчина му разкриха съдбата на Мариян и семейството й, затова той трудно сдържа сълзите си. Те замъглиха погледа и намокриха лицето му. Добре че бе обърнат към прозореца и никой не можеше да види съкрушеното му изражение.

Трябваше да се овладее.

Тогава си спомни думите на дядо Сисаг, когато напускаха Кайсери, и разбра, че старецът бе имал право. Докато той самият беше жив, Мариян също щеше да живее. Мариян, Кенариг, Карун, Аршалуис, Агоп и дядо Сисаг - частица от всички членове на Киносян щеше да живее с него. Но ако Крикор загинеше, те щяха да изчезнат завинаги и всичко щеше да е напразно. Трябваше да оцелее. Дължеше го на Мариян и останалите. Ако искаше да успее, трябваше да овладее емоциите си. Пое си дълбоко дъх, помисли за огромната отговорност, която носеше, и спря да плаче така бързо, както беше започнал. Лицето му все още бе мокро от сълзите и той извади кърпичката си и го подсуши.

- Какво има, ефенди? - попита капитан Шукри. - Нима разказът ми ви смути?

Крикор най-сетне срещна погледа на събеседника си и се насили да се усмихне.

- Ние, австрийците, сме християни - отвърна той. - Трудно приемаме тези ваши практики. Смятаме ги за грешни.

Турският офицер поклати глава.

- Просто изпълняваме дълга си.

Майор Хаманс, който не разбираше нищо от разговора на турски, вдигна поглед от книгата си и укорително се взря в своя спътник, давайки да се разбере, че смята приказките с турски войник за непремерен риск. Разбира се, Крикор знаеше, че германецът е прав, но при все това изпитваше огромна нужда да научи повече за походите на смъртта. Може би само така можеше да узнае какво са сторили турците на Мариян, семейството и и хиляди негови сънародници.

- Вие сте мюсюлманин - каза Крикор, като преценяваше всяка своя дума. - Не се ли страхувате, че в деня на Страшния съд Бог ще ви съди за всички тези... престъпления?

Капитан Шукри поклати глава.

- В никакъв случай, ефенди! - възкликна възторжено той. - Не са престъпления. Напротив, извършените убийства означават, че съм изпълнил свещения си дълг към Бога, към Пророка, мир на духа му, и към халифа. Та нали нашият шейх юл-ислям издаде fatwa[24] за избиване на арменците? А халифът я ратифицира! Та това е свещен закон, който все едно е дошъл от Аллах! Ами нали Пророкът, мир на духа му, е обещал Рая на всеки, който води джихад? С убийствата на арменците ние просто изпълняваме завета на нашия Бог. Защо да ни наказва, след като ние само следваме заповедите Му? - Отново поклати глава. - Не, Аллах няма да ме накаже за никакви престъпления, ефенди, а ще ме възнагради за добрите ми постъпки. Аллах е велик!

Крикор знаеше, че логиката му е желязна, затова се отказа да спори.

- Но да убиете онези хора... жени, деца, бебета... Нима това никак не ви смущава? - настоя той в опит да събуди съвестта на събеседника си. - Видели сте ги да издъхват под ударите на брадви и сърпове. Как подобна гледка не безпокои сънищата ви?

Едва в този мит турчинът въздъхна дълбоко, наведе глава и затвори очи, сякаш искаше да се помоли.

- Allah boyle olumu kimseye gostermesin - прошепна той на един дъх по-скоро на себе си, отколкото на спътника, който го бе попитал. - Дано Бог не дава никой да види такава смърт.

Блестящите вълни на Мраморно море, които се разбиваха в скалите на бяла пяна, бяха първите предвестници, че приближаваха крайната гара. Вече три дни пътуваха с влака, който спираше на множество гари и спирки, където понякога чакаха с часове, но сега композицията се носеше бясно покрай брега, за да стигне до Константинопол.

След няколко часа се появиха къщи, първо ги виждаха тук-там, после все по-често, докато накрая влакът намали ход. Крикор изпита леко вълнение. Кошмарът му скоро щеше да свърши, но той знаеше, че всичко можеше да се обърка дори в последния момент. Дали пропускът му от „Холцман“ щеше да мине? Ами ако митничарите забележеха фалшивата снимка в паспорта му? Той добре съзнаваше, че има огромна вероятност да възникне проблем и всичко дотук да се окаже напразно.

- Не се тревожете - прошепна майор Хаманс, усетил притеснението на спътника си. - Всичко ще е наред, бъдете спокоен.

Влакът забави още повече, чу се изсвирване и свистенето на колелата по релсите почти стихна.

Линията внезапно се превърна във ветрило, когато влакът най-сетне навлезе в гарата и спря с дълга, изтощена въздишка, след което леко се разтресе.

Бяха пристигнали.

Пътниците нарамиха багажите си и се подредиха на опашка към перона. Крикор и майор Хаманс слязоха и се огледаха наоколо. На гара „Хайдар паша“ цареше суматоха. Тълпата пъплеше към бариерите на изхода, където всеки пътник щеше да бъде проверен от контролните органи. Внезапно се разнесоха викове и хората видяха как неколцина заптиета сграбчиха един цивилен гражданин и го завлякоха по перона, докато го ритаха и налагаха с камшиците си.

- Арменец - отбеляза един турчин сред пътниците. - Хванаха кучето да се прави на арабин.

Инцидентът още повече изнерви Крикор. Струваше му се напълно вероятно контролните органи да забележат нередовните му документи. Стомахът го сви от глад и страх, той въздъхна и се остави на късмета си. Бе сторил и невъзможното, за да се измъкне от турците, и бе стигнал до портите на османската столица. Нямаше какво друго да направи. Съдбата му бе в божиите ръце и само Той щеше да реши какво ще се случи в този съдбовен момент.

Опашката напредваше бавно, но накрая Крикор и майор Хаманс стигнаха до контролния пункт. Като видя германския офицер, турският войник му направи знак с ръка да мине към германския пропускателен пост два метра по-нататък, но спря Крикор.

- Той е с мен - каза майор Хаманс с глас, който не търпеше възражение. Ще бъде проверен от нашите.

Турчинът се поколеба, но накрая сви рамене и пусна Крикор да мине. Последното, което искаше, е да си създава неприятности с офицер на Райха.

Двамата новодошли застанаха пред един немски капитан, който отдаде чест на майора, но не пропусна да провери документите му. Бяха редовни и той повика Крикор. Разлисти паспорта и недоверчиво повдигна вежди, когато съпостави физиономията на пътника с името и националността, записани в документа.

- Австриец ли сте? - попита учудено той.

- По баща - отвърна Крикор, подготвен за въпроса. - Майка ми е с гръцки произход.

Все така подозрителен, капитанът провери данните на майката в паспорта.

- Катя Хелберг... Името не ми звучи много гръцко.

- Тя не е гъркиня, а с гръцки произход - уточни Крикор. - Баба ми по майчина линия е родена в Измир и се е омъжила за офицер от австрийския търговски флот - капитан Херман Хелберг, моя дядо.

Служителят разгледа паспорта в търсене на нещо, което да опровергае тези сведения, но тъй като не откри нищо, взе пропуска от „Холцман“. Прочете текста, разгледа печата и изглежда, всичко му се стори в ред, защото накрая върна документите на притежателя им.

- Минавайте, хер Цайц.

Само след няколко минути двамата новопристигнали вървяха сред кейовете на Кадъкьой и Хайдар паша, като гледаха към Сарайбурну от другата страна на морето. Слънцето ярко грееше и по бледосиньото небе тук-там се виждаха раздърпани облаци. Качиха се на парахода за Галата сред задръстения от плавателни съдове Босфор, над градските къщи зърнаха грандиозните куполи на „Сюлейман джамия“ и „Света София“ с високите минарета, които се издигаха в правилен квадрат, като същински мълчаливи стражи. На кея на Галата двамата мъже си стиснаха ръцете и се сбогуваха. Крикор остана там за минута, докато наблюдаваше как майор Хаманс се отдалечава към близката гара „Сиркеси“, преди самият той да се обърне и да продължи живота си. След като попита няколко минувачи за посоката, арменецът се качи по тесните улички до квартал Пера и скоро стигна до целта си - красива резиденция с великолепна гледка към Златния рог.

Искаше да почука на вратата, но присъствието на един войник на пост го разколеба. Освен това се сети, че предвид отговорностите на човека, когото търсеше, едва ли щеше да го намери у дома в този час. Затова пресече улицата и седна под едно дърво. Беше гладен, но можеше да го понесе, затова търпеливо се приготви да чака.

Привечер пред къщата спря карета и Крикор позна мъжа, който слезе и се отправи към портата. Без да губи време, с блъскащо в гърдите сърце и свит от нерви стомах, арменецът хукна през улицата и пресече пътя на новодошлия.

- Внимавайте, ефенди!

Мислейки, че господарят на дома ще бъде нападнат, войникът светкавично се хвърли към тях и обезвреди непознатия, като го повали на земята. Крикор се опита да се освободи, но онзи беше по-едър.

- Аз съм! - простена той. - Крикор! Крикор Саркисян!

Като се съвзе от първоначалната изненада от нападението, и по-скоро от тези думи, господарят клекна до непознатия и се взря в силно изпитото му лице. Слисан, той се ококори и понечи да каже нещо, когато най-накрая го позна.

- Крикор? Наистина ли си ти?

- Аз съм, ефенди. Аз съм.

Господарят нареди на войника да пусне нападателя. Крикор бавно се изправи и видя протегнатите към него ръце, които за него бяха като спасителен пояс.

- Аллах е велик! - възкликна господарят, докато го притискаше силно към гърдите си. - Аллах е велик и те върна при нас, Крикор! - Мъжът все още не искаше да го пусне. - Търсихме те навсякъде!

В този миг, точно в този миг Крикор Саркисян усети, че силите му го напускат и той се отпусна при мисълта, че е на сигурно място в прегръдките на Салим бей, министър на финансите на Османската империя и покровител и стар приятел на баща му. Преди да изпадне в несвяст, последният образ пред очите му не бе на турчина, който го бе спасил, а на Мариян, която бе изгубил по безкрайните пътища на армейската голгота.