Милионерът в Лисабон

Епилог

ТОПЪЛ, СУХ ВЯТЪР СЕ СПУСНА ВЪРХУ ГОЛИЯ ХЪЛМ и вдигна облак пясък, който подобно на летящ призрак пресече шосето и се разпръсна от другата страна. Отпих глътка вода от бутилката, докато продължавах да наблюдавам кръстопътя. Освен пясъка и пълзящите треви, поклащащи се на вятъра, единствените движения в това забравено от Бога място идваха от издуващия се брезент на бедуинската шатра на ъгъла и двете камили, които се мотаеха но склона на дюната.

- Тя ще дойде скоро.

Погледнах към мъжа, седнал зад волана на джипа. Мехмед бей беше на моята възраст, пълничък и с блестяща от пот мургава кожа. Запознахме се преди два дни в „Пера Палас“ в Истанбул, където се срещнахме след смъртта на баща ми. Той бе най-малкият син на Салим бей - добрия приятел и покровител на семейство Саркисян в Константинопол, бившия османски държавник, който ме спаси, когато избягах от адските пътища на Анадола и чиято истинска история научих чак след като прочетох Мъжът от Константинопол и Милионерът в Лисабон - автобиография в два тома, написана тайно от баща ми и разказана в трето лице.

След смъртта на Салим бей в знак на благодарност за приятелството и неоценимата помощ на стария турчин баща ми бе наел сина му Мехмед да търси персийски килими за колекцията му. По време на експедиция в Сирия Мехмед случайно попаднал на следите на жената, която бях загубил.

На хоризонта се вдигна малък облак прах, подобно на димящ вулкан в края на шосето. Новият ми турски приятел насочи острия си поглед на търсач натам и изпъна шия в опит да различи нещо в далечината.

- Първата кола по шосето от повече от час насам - отбеляза Мехмед. - Сигурно е тя.

В това кътче на сирийската пустиня цареше потискаща тишина, нарушавана само от редките пориви на вятъра, който ту духаше бурно, ту утихваше и напълно замираше. Взрях се в далечната точка, следвана от пясъчни облаци, и осъзнах, че дългото ми търсене бе приключило. Турците ме бяха принудили да извървя пътищата на Анадола, за да умра в някоя канавка по пътя за сирийските пустини. Днес се намирах точно в една от тези пустини, трийсет и девет години след като бях избягал от марша на смъртта. Най-сетне бях пристигнал тук, но по други пътища.

Каква ли е тя днес? Задавах си този въпрос, откакто се бях срещнал с Мехмед в Истанбул и двамата отново пресякохме Анадола, но този път с влак до Дамаск. Наехме джип и сега седяхме на този изгубен насред пустинята кръстопът, взирайки се в далечината на шосето. Да, каква ли е тя? Как бе оцеляла, какво се бе случило с майка й и... какво ли щеше да си помисли за мен? Много въпроси, примесени с дълбока тъга и толкова страдание!

Далечната точица, криволичеща сред стелещия се над земята нагорещен прах, ставаше все по-голяма, докато накрая се превърна в микробус. Слязох от джипа и тръгнах по шосето към кръстопътя, където бе уговорена срещата. Усетих гърлото си сухо и ми се прииска да пия вода, но се сетих, че съм оставил бутилката в колата.

Стигнах до средата на кръстопътя и спрях, вперил поглед в пристигащия автомобил. Продължителното ръмжене на двигателя по черния път се усили и се превърна в оглушителен рев. Тогава забелязах, че микробусът е червен, но боята му бе скрита под пластове кал, ръжда и жълт прах. Автомобилът намали и спря до бедуинската шатра. Мъжът зад волана изключи двигателя и пустинята отново утихна. Над хълма отново се възцари спокойствие, докато горещият дъх на пустинята разбъркваше пясъците й. Вятърът плющеше по дрехите ми, издуваше брезента на бедуинската шатра и отнасяше надалеч облака прах, донесен от току-що пристигналия автомобил. Нищо друго не помръдваше.

Чух скърцането на отваряща се врата и видях черната фигура, която слизаше от микробуса. Опитах се да различа чертите й, но виждах само подобно на призрак безформено петно. Трябваше ми известно време, за да разбера, че силуетът беше на жена. Носеше черен чадор с мрежа на очите. След кратко колебание фигурата пристъпи отначало с несигурна, тромава крачка, но скоро събра смелост и решително се отправи към мен.

Спря на три метра от мен. Тъй като не виждах очите й зад мрежата на чадора, предполагам, че в този момент ме изучаваше.

- Здравей, Крикор.

Гласът й бе като плесница на времето, която ме зашлеви там, където най-малко очаквах, и ме запрати назад в едно минало, което бях жадувал да забравя; друг живот, който в момента изплуваше на повърхността; безмилостен и неустоим, той ме опиваше с аромата на дъбовите дървета по брега на Рейн и с мекия дъх на върбите, който се спускаше надвечер над къщата в Кайсери, и същевременно ме отблъскваше с натрапчивата воня на изпражненията по пътищата на Анадола през онова прокълнато лято, в което изгубих себе си, след като бях изгубил нея.

- Мариян...

Изпитах огромна наслада отново да усещам по устните си това вълшебно и омайно име!

Чувството, че я виждам пред себе си, говоря с нея и чувам гласа й, бе наистина необикновено. За момент се усъмних, помислих си, че може би сънувам, дори ми хрумна, че всичко това е просто една лъжа, мръсен номер, погоден от Мехмед, представящ се за син на Салим бей, когото аз никога не бях срещал. Истината е, че чувах гласа на жената пред себе си, а доколкото знам, той никога не се променя. Дори когато е приглушен от грубия плат на чадора.

- Все пак си успял да избягаш, Крикор - промълви нежно тя на арменски. - Знаеш ли, не е минал и ден, без да мисля за теб...

Думите й бяха натежали от болка, а гласът й трепереше от тъгата на тази среща, чакана четирийсет злочести години. Четирийсет години! Мили боже, сега тя вече гонеше шейсетте! Какви ли изпитания и страдания бяха изписани по застарялото й лице зад чадора? И дали това изобщо имаше значение?

Разперих ръце.

- Защо не ме прегърнеш?

Тя се поколеба. Извърна глава и погледна към паркирания до бедуинската шатра микробус. Вътре изглеждаше спокойно, необичайно тихо, сякаш зад тази тишина се спотайваше прикрита жестокост. От колата се носеше невидима враждебност. Сетне Мариян отново се взря в мен със скрити зад черната мрежа очи.

- Не мога - прошепна тъжно тя. - Искам, но не мога.

- Защо?

- Защото животът ми се промени, Крикор. Защото Мариян, която ти познаваше, умря на онзи адски път и се прероди на друго място, в друго време и с друга култура. Мъжът и жената не могат да променят стореното от Господ.

Почувствах горчивата отрова и болката в думите й и разбрах, че ако искам да си я върна, ако изобщо има някакъв шанс за това, трябваше да разбера какво се бе случило. Какво имаше предвид тя, когато казваше, че се е преродила? Как? Чадорът ми подсказваше, че сега тя носи ислямската култура, но нима бе изоставила арменските и християнките си корени? Дали се бе отрекла от същността и от миналото си? И нима това въобще бе възможно?

- Разкажи ми - помолих я аз. - Разкажи ми какво се случи на онзи път, след като избягах.

Тя наклони глава, сякаш бе свела поглед.

- Какво искаш да ти разкажа?

- Всичко! - отвърнах аз. - Кажи ми къде ви отведоха, какво се случи с майка ти, как успя да избягаш... Разкажи ми всичко!

Мариян стоеше с наведена глава, очевидно се колебаеше. Чувстваше се съсипана; страхуваше се да събуди старите демони, но съзнаваше, че ако трябваше да го направи, то сега бе моментът. Навярно това прозрение й вдъхна кураж, защото след миг колебание и борба със себе си тя вдигна глава и си пое дълбоко дъх.

- След като те хвърлиха в реката, ние продължихме да вървим, докато стигнахме до Алепо - започна да разказва тя толкова тихо, че едва чувах гласа й, сякаш се страхуваше от собствените си думи и призраците, които се криеха в тях. -Помислихме, че сме спасени, но турците ни качиха на влак за пустинята и ни оставиха на пусто, горещо място, където имаше само пясък и никаква растителност. Там видяхме море от разноцветни палатки, накацали по склона на далечен хълм.

- Как се казваше това място?

Въпросът бе посрещнат с мълчание, сякаш Мариян все още не смееше да произнесе прокълнатото име.

- Рас ал Айн - прошепна тя с ужас в гласа. - Лагерът на смъртта.

Жената отново замълча. Не виждах лицето й, но знаех, че има нужда от време, за да се съвземе и да продължи разказа си. Тишината обаче се проточи и разбрах, че без моята помощ едва ли ще проговори отново.

- Там ли убиваха хората?

Мълча още няколко секунди в търсене на подходящите думи, за да опише онова, което бе видяла.

- Там умираха.

- Не е ли едно и също?

Мариян поклати глава.

- Болестите и гладът бяха навсякъде. Холера, дизентерия, дифтерит, тиф... погубиха мнозина. Останахме там няколко месеца, но една сутрин дойдоха войниците и ни изведоха в колона по пътищата. Вървяхме със седмици и всеки ден умираха още и още хора. По някое време осъзнах, че ни карат да обикаляме в кръг около Рас ал Айн с единствената цел да ни уморят от глад и жажда. Един ден обаче маршрутът се промени. По пътя виждахме отрязани крака и ръце и купища трупове, покрити от цели рояци мухи. Знаехме, че сме близо...

- Мястото на екзекуциите...

Мариян кимна леко. Тогава гласът й стана монотонен, почти безчувствен. Съзнавах, че това бе защитна реакция, която бе изградила в себе си, за да не полудее. Бе заключила чувствата си някъде дълбоко отвъд сърцето и разказът й се превърна в поток от отнесени, механично произнесени думи - единственият начин да разкаже всичко докрай.

- Заведоха ни на върха на един хълм. И там долу видяхме... - Гласът й секна. - Не мога...

Разбрах, че тогава са видели мястото на убийствата и ако имаше момент, в който тя се нуждаеше от помощ, за да довърши разказа си, то той беше настъпил.

- Какво видя?

Силуетът в черен чадор пред мен наведе глава и не отговори веднага. Бореше се със себе си, за да може да се изправи отново срещу онези събития.

- Нямам думи да го опиша - прошепна тя с натежал от болка глас. - Прекалено ужасно е.

- Видя как убиват хора?

Мариян отново кимна.

- Най-лошото бяха виковете на децата - зарида тя. - Възрастните бяха като вцепени. Не знам дали бяха упоени, или просто примирени със съдбата си, но децата пищяха отчаяно, молейки родителите си за помощ, докато ги отвеждаха към...

Гласът й отново замря. Не можех да видя лицето й, но знаех, че плаче. Исках да я прегърна и пристъпих към нея, но тя се отдръпна и погледна назад. Разбрах посланието. Който и да седеше в микробуса до бедуинската шатра, той ни наблюдаваше и имаше власт над нея. Трябваше да съм по-предпазлив.

- Заведоха ли ви там долу?

Поклати глава.

- Накараха ни да седнем, докато... докато си вършеха работата долу. Знаехме какво ни очаква и бяхме вцепенени от ужас. Тогава забелязах групичка бедуини, които стояха наблизо и си избираха жени. Един от тях дойде при мен, даде ми кисело мляко и поиска да ме отведе със себе си. Отказах, рекох му, че предпочитам да умра, но майка ми настоя, защото това бе единственото спасение. И имаше право. Тогава му поставих условие да вземе и майка ми. Бедуинът се съгласи, разбра се с пазачите, отведе ни и после изчезна. Тогава чух шум от копита, усетих, че някой ме дърпа, и осъзнах, че ме качват на кон. Повиках мама и разбрах, че пазачите са я отвели. Бяха ни излъгали. Видях как я влачат обратно към мястото на...

Мариян неутешимо се разрида; жални стонове, прекъсвани от тихо хълцане, пронизваха пустинята; тя се задушаваше от сълзи, а тялото й бе разтърсено от горчив плач. Разбрах, че бе направила всичко по силите си и би било жестоко от моя страна да я моля да продължи. Не беше и нужно. След разказа й не бе трудно да си представя какво се бе случило после. Оставих я да се успокои и в продължение на две минути мълчахме.

- Предполагам - заговорих накрая аз, - че си се омъжила за този бедуин...

Тя кимна и си пое дълбоко дъх, преди да продължи разказа си.

- Заведе ме при кервана си, принуди ме да приема исляма и се ожени за мен. Живея с него от 1917 година и той се отнася добре с мен.

Кимнах към микробуса, паркиран на ъгъла на кръстопътя.

- Той вътре ли е?

- Да - отвърна лаконично Мариян. - Ами ти? Как оцеля?

- Извадих късмет. Турците не успяха да ме удавят. Излязох жив от реката, след това ми помогнаха австрийци и германци, които намериха начин да ме закарат до Константинопол. - Не мога да го обясня, но в този момент се почувствах виновен и засрамен, че се бях спасил толкова лесно. Търсих те в продължение на години и... нищо. Беше изчезнала безследно.

- Ами Кенариг? Къде е тя?

- Сестра ти ли? Търсих и нея, повярвай ми, но не успях да открия мястото, където я бяхме оставили. Сякаш онзи път никога не бе съществувал.

Двамата замълчахме. Имахме да си кажем толкова неща, копнеехме да споделим дълго таените си чувства, но сякаш паркираният наблизо микробус, чадорът, който я покриваше, и четирийсетте години, които ни разделяха, бяха издигнали невидима и непреодолима стена помежду ни.

Мариян изпусна дълга, дълбока въздишка, изпълнена с мъка и примирение.

- Радвам се, че те видях.

Каза го така, сякаш се сбогуваше. Сърцето ми се сви. Не исках да я загубя. Не и сега, когато тъкмо я бях открил. В никакъв случай.

- Ела с мен.

Тя не отговори веднага.

- Не мога.

- Защо? Какво те спира? - Погледнах към микробуса зад нея. - Страх те е от онзи тип?

Вместо „онзи тип“ трябваше да кажа „твоя съпруг“, но просто не бях способен да произнеса тези думи. Знаех, че го обиждам, и същевременно се преструвах, че в живота на Мариян имаше място за промяна, като по този начин поддържах реална възможността тя да дойде с мен.

Силуетът пред мен замълча. Сетне отново поклати глава.

- Не мога.

- Не се страхувай, аз ще те пазя. - Посочих към джипа зад себе си. - Моят приятел е въоръжен. Ела с мен, не се страхувай. Онзи не може да ти стори нищо.

- Вече ти казах, че не мога.

Тонът й бе толкова категоричен, че почти изпаднах в паника. Знаех, че мога да я отведа и никакъв бедуин не можеше да ме спре, но Мариян също трябваше да го иска. Твърдият й тон ме накара да се съмнявам в желанието й.

- Защо? Какво те спира?

Мариян отново погледна крадешком към микробуса, може би за да се увери, че още я чака. Сетне отново се обърна към мен.

- Шест деца и двама внуци - каза сухо тя, гласът й бе лишен от емоция, просто съобщаваше реалността такава, каквато е. - Ако тръгна с теб, ще трябва да изоставя шест деца и двама внуци. И дума не може да става.

В този миг разбрах, че съм я изгубил. Ако децата бяха едно или две, вероятно можехме да го обсъдим. И осем да бяха, деца или възрастни, може би имаше възможност да изведа всички. Но тя имаше своите причини и начинът, по който бе изрекла последните си думи, сякаш вече е взела окончателно решение, означаваше, че подобно нещо бе просто една нездрава фантазия. Може би мислеше, че децата не искат да напуснат баща си или не желаят да променят живота си, или каквото и да е друго. Не знам. Истината бе, че Мариян нямаше да дойде с мен, и колкото по-скоро го приемех, толкова по-добре бе и за двама ни.

- Не знам какво да кажа - заекнах аз.

- Може би сбогом.

Сбогуването бе непосилно за мен. Търсих я цели четирийсет години и сега, когато най-сетне я бях намерил, не можех да се примиря с десетминутен разговор на забутан кръстопът насред пустинята. Нима бе възможно една толкова дълга история да приключи така бързо? Исках да я взема със себе си, но тя не можеше да дойде. Такава бе действителността и ние трябваше да се разделим. Не исках да си тръгна, без да я прегърна, да я целуна, да я докосна; нежна ласка за сбогом, просто един жест, присъщ на човешките същества, каквито бяхме, няколко думи, разкриващи обичта помежду ни, обич, която никой и нищо не можеше да разруши.

- Трудно ми е да се сбогувам с теб.

Опитах се да потърся скръбта в очите й, но единственото, което виждах, бе онази ужасна мрежа на чадора, студена и далечна; стена от плат, която ме разделяше от нея.

Мариян вдигна ръка и бавно ми помаха.

- Сбогом, Крикор - каза тя. - Бог да те закриля.

Обърна се и тръгна към микробуса. Облак прах се завихри над шосето и пресече пътя й, сякаш някой току-що бе преместил невидима пионка; навярно съдбата се присмиваше на глупавото ми безсилие. Гледах как се отдалечава и не можех да спра да се удивлявам на смелостта на жените, защото те бяха много по-силни от мъжете.

- Мариян! -повиках я аз. - Мариян!

Тя спря и се обърна.

- Да, Крикор.

Фигурата й, черно петно на фона на синьото небе и кафеникавата пустиня, приличаше на мираж. Сякаш тази жена не бе Мариян, а непознато, далечно, въображаемо същество. Бях разговарял с нея, а дори не бях зърнал лицето й, нито кичур от косата й или блясъка на шоколадовите й очи. Нищо. Знаех, че ако не надникна в душата й, Мариян завинаги щеше да си остане призрак.

- Мога ли да видя лице то ти?

Докато изричах тези думи, цял треперех, хем исках да се съгласи, хем се страхувах да го направи, но всъщност не бих си простил, ако не бях опитал. Не можех да си тръгна от това място, без да видя Мариян, да я почувствам, да се изгубя в очите й, където най-накрая да открия себе си. Онзи призрак, макар говорещ с нейния глас, разказващ нейните спомени и споделящ нейните чувства, просто не ми стигаше. Трябваше да я видя, за да знам, че наистина е тя.

Тя, изглежда, разбра, защото след като отново погледна към микробуса, който я чакаше, докосна чадора и с бавно движение махна никаба, който покриваше лицето й.

Тогава я видях.

Тя се усмихна; мила усмивка, която сякаш се топеше от непосилна мъка. Сетне, все така бавно и спокойно, отново покри главата си, обърна се и тръгна към съдбата, която животът й бе отредил. А аз не можех да помръдна, отчаян, със затаен дъх и с жестоко туптящо сърце, с очи, пълни с горчиви сълзи, със съкрушена душа от загубата, за която знаех, че този път ще е завинаги.

Обърнах се и тръгнах към джипа чак когато микробусът изчезна зад гъст облак прах, издигнал се от черния път под гумите на колата. Съзнанието ми бе запечатало лицето на Мариян, но не на онази, която помнех отпреди четирийсет години, а на тази нова Мариян - остаряла, похабена от годините, съсипана от страданията в Рас ал Айн и несгодите из сирийските пустини.

И точно в този миг, докато вървях към джипа и отново виждах новото лице на Мариян, прозрях вечния въпрос на баща ми; въпроса, който си бе задавал, докато бе пътувал всяка сутрин с парахода в Константинопол и докато бе седял на ученическия чин. Въпроса, който го бе преследвал цял живот из музеите, галериите, антикварните магазини и природата, докато накрая го бе застигнал до смъртния му одър.

Какво е красотата?

Имаше безброй отговори на този въпрос, който е много по-важен, отколкото се осмеляваме да си представим. Няма да сгрешим, ако кажем, че красотата е хармонията на нещата такива, каквито ги усещаме. Или че красотата е субективно качество, което всяко човешко същество е способно да види. Или че красотата е всичко онова, което ни носи наслада.

Състареното лице на Мариян все пак ми подсказа друг отговор, много по-дълбок от всички тези банални формулировки. Не бих могъл да твърдя, че Мариян би се сторила красива на някого, който никога преди не я е виждал. В никакъв случай. Тя бе близо шейсетгодишна жена, чиято младост бе погубена из безкрайните пътища на Анадола, в тъмната палатка, където бе многократно изнасилвана от войниците, в лагера на смъртта в Рас ал Айн, в горещите пясъци на тази неприветлива пустиня; всички тези места и събития я бяха променили и превърнали в съсипаната жена, която е днес.

И все пак за мен Мариян си оставаше красива. Никакви бръчки, нито бели коси или празни очи не биха могли да угасят пламъка, който още гори в мен. Обичам я и ще продължа да я обичам до смъртта си. Това не престава да ме изненадва. Нима подобно нещо е възможно, щом момичето, което познавах, се бе превърнало в немощна, грозна старица? Как да си обясня факта, че виждам красота в похабено от живота и времето тяло?

Истината, най-дълбоката истина е, че отвъд уморените очи, набръчканото лице, белите коси и подпухналото тяло аз видях истинската Мариян - веселото и красиво момиче, което преди четирийсет години ме омагьоса на зеления бряг на Рейн; същото момиче, което пътят отдавна ми бе откраднал и ми бе върнал днес само за да ми го отнеме отново. Обичам я, защото обичам истината, която тя носи, и точно тя ми показва красотата.

Тогава какво е красотата?

Татко, ти цял живот търси отговор на този вечен въпрос, който те затрупа с картини и скулптури, с килими, къщи и природни красоти; търси отговора в четките на Рембранд, в горите на Синтра, в килимите от Исфахан и в резиденцията на булевард „Йена“, но не ти, а аз го открих. Открих го на този прашен кръстопът, изгубен сред безлюдните хълмове на сирийската пустиня, затрупан от пясъка, който вятърът безмилостно запращаше срещу мен. Отговорът, представи си, бе скрит зад един никаб.

Красотата е цветът на истината.