Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка

Глава седма

— Била съм плувала из въздуха — произнесе презрително Мира. — Що за глупост е това?

Беше се изтегнала с вдигнати крака на сламения стол. Все още изглеждаше бледа, но в очите й проблясваха искри и аз се радвах, че ги виждам. Слънцето бе залязло зад планината и верандата беше тиха и спокойна в избледняващата светлина. Пожълтелите листа на високите кипариси шумоляха от прохладния вятър и площадът бе пуст. Двамата с Ансел се излежавахме мързеливо на столовете си близо до Мира, а Богъл седеше на масата и галеше в ръцете си полупразна бутилка с уиски.

— Пиенето ще провали Самюел — обади се Мира. — Неговият делириум не е като на обикновените, почтени граждани. Трябва да е нещо по-различно и затова вместо розови змии, той вижда носещи се из въздуха жени.

Погледнах към Богъл. Той ме безпокоеше. Така както седеше вцепенен и непрекъснато се наливаше с уиски, приличаше на човек, страдащ от продължително и тежко заболяване. Не преставаше да клати глава и да си мърмори под нос. От време на време един мускул на брадата му потреперваше, а очите му премигваха конвулсивно.

— Почакай малко — обадих се аз. — Той сигурно е видял нещо, което го е разстроило толкова. Един мъж не рухва просто така, без причина.

— Ф-и-у! — отсече Мира. — Демонстрира темперамент. Вие нахълтахте две минути след като той изскочи от стаята и не ме намерихте да се нося из въздуха, нали?

— Ако те бях видял, нямаше да съм тук сега — ухилих се аз. — Щях да бягам някъде в пустинята.

— Виждаш ли? — каза Мира. — Той има халюцинации.

— Може би ще ни разкажеш още веднъж какво видя, Сам? — попита го внимателно Ансел.

Богъл потрепери и си наля ново питие.

— Само при мисълта за това ми се завива свят — отговори той с прегракнал глас.

— Не бива да се тревожиш — каза му Мира. — Вече си постигнал максимума. Все пак, дори лудостта има предел.

Богъл сви юмруци и се обърна с лице към нас.

— Не ми пука какво говорите, простаци — озъби се той. — Аз вярвам на собствените си зъркели. Когато влязох в стаята, тя си лежеше в кревата. Дори не успях да я попитам как е, когато се издигна във въздуха с чаршафа върху себе си и се възнесе до тавана. Лежеше опъната като струна.

Ние се спогледахме помежду си.

— Просто се издигна над кревата, а? — попитах аз. — Виждал ли си преди някой друг да прави същото?

Богъл поклати отрицателно глава.

— Не — отговори направо, — не съм, и нещо повече даже, не искам и да виждам отново.

Ансел ми каза тихо:

— Слънчев удар.

Аз кимнах.

— Хей, приятел — обърнах се към Богъл, — прекарахме доста тежък ден. Защо не си легнеш? Утре ще си много добре.

Той изпъшка.

— Мислиш ли, че някога ще мога да заспя отново — рече той, като отново си сипа уиски.

Мира свали краката си на земята и се изправи. Носеше тъмносиня блуза и сиви фланелени панталони, които наистина стояха много добре на дребната й, стегната фигура. Тя се приближи до Богъл и взе бутилката.

— Ставай — заповяда му тя. — Върви да си легнеш, или ще ти покажа нещо повече от летене във въздуха.

Богъл отскочи от нея.

— Не се приближавай до мен — рече той ужасено.

— Остави го — намеси се Ансел. — Струва ми се, че той реагира със закъснение на шока.

Мира се поколеба малко, после се отправи към стола си, отнасяйки уискито. Когато минаваше покрай мен, аз измъкнах бутилката от ръцете й.

— Останалото е за мен — казах и отпих голяма глътка от шишето.

Мира отново седна.

— Пак сме там, откъдето тръгнахме — отбеляза тя. — Изгубихме почти цял час да слушаме брътвежите на Самюел за летящи жени.

— Да — съгласих се аз. — До никъде не стигнахме.

— Това, което искам да знам, е, какво се е случило в онази колиба? — рече Ансел, като седна изправен на стола си. — Даде ли ти нещо Куинтъл, или не?

— Разбира се, че не — отвърна Мира. — Колко пъти да ви повтарям? Той ме остави в колибата и аз заспах. Не си спомням нищо.

— Това е положението — рекох аз мрачно. — Можеш да кажеш сбогом на лекарството си. Сега, след като Куинтъл е мъртъв, никой няма да го притежава.

— Така изглежда — съгласи се Ансел. — И все пак… защо той беше с нея в колибата? Когато е заспала, тя е била сама, но ние го намерихме вътре, когато влязохме в стаята. Тук се крие нещо.

Той почеса брадата си, гледайки въпросително Мира.

— Чувстваш ли някаква разлика у себе си? — попита внимателно той.

— В смисъл, дали ми се иска да летя или нещо друго от този род? — попита язвително Мира. — И ти ли започваш да се смахваш?

— Възможно е онова, което казва Богъл, да не са празни приказки — продължи Ансел. — Може да е било така, както разказва.

— Мили Боже! И двамата плачат за усмирителни ризи.

Погледнах тревожно Ансел.

— Да не си открил нещо?

Преди да успее да ми отговори, тишината бе нарушена от група ездачи, които се изсипаха на площада сред облаци от прах.

— Какво е това? — попита Мира, като погледна през рамо към тъмната група. — Родео ли?…

Изправих се разтревожен. Един от ездачите беше невероятно висок и дебел. Това ми стигаше.

— Бързо, Док, влез вътре и се обади на Федералните войски — наредих аз. — Тези момчета са бандити.

Ансел застина тревожно.

— Какво искаш да кажеш? — попита той, седейки неподвижно като парализиран заек.

— О’кей, о’кей, остани си на мястото. Те ни видяха вече.

Мира ме погледна невъзмутимо.

— За какво говориш?

— За осите, миличка — отговорих мрачно и тя преглътна бързо.

От групата, състояща се от шестнадесет мъже, се отделиха трима и се насочиха към верандата. Другите останаха при конете, като ни наблюдаваха. Единият от тримата беше изключително висок и шишкав. Той вървеше пред другите и когато започна да се изкачва по стъпалата, те заскърцаха под тежестта му. Беше дебелият ни познат от разходката в планината. Той седеше под лампата и ни наблюдаваше със зло изражение на мазното си, тъмно лице. По-точно, той гледаше Мира. После извади копринена носна кърпа и издуха носа си, като не откъсваше погледа си от нея. Тя го изгледа отгоре надолу. В никакъв случай не беше разтревожена от повторната им среща.

— Не сме ли срещали това дебело момче преди? — попита тя.

Дебелакът се приближи, докато приятелите му останаха в сянката.

Усетил внезапно, че атмосферата става враждебна, Богъл реши да се изяви.

— Търсиш ли някого, приятел? — попита той.

Дебелакът затършува в джоба си.

— Някъде тук имам едно прелюбопитно съобщение — каза той. — Къде ли съм го пъхнал? — И той продължи да рови, като се мръщеше леко.

— Потърси в шкембето си — обади се Мира, като запали цигара и метна клечката в тъмното.

Потупах я по ръката.

— Имаш ли нещо против да млъкнеш за малко? — рекох умолително. — Не искам кой знае какво в тези кризисни дни.

Дебелият извади смачкан вестник и го заизглажда с грамадните си ръце. Той се взря в него, после в Мира. Лицето му просветна и мъжът наистина се засмя. Това не ме успокои. Знаете как ще се почувствате, ако срещнете змия и тя ви се усмихне? Това хич няма да ви вдъхне сигурност.

— Да — каза той. — Ето го. Много интересно, наистина много интересно.

— Изглежда е щастлив да си говори сам — обяви Мира като се прозина. — Не мислите ли, че можем да си легнем?

— Имам тайното подозрение, че много скоро ще бъдем въвлечени в този монолог — казах безпомощно. — Трябва да сме много предпазливи.

Богъл присви очи към дебелака, промърмори нещо и отпусна мускулите си.

— Не разбирам кой е този мъж, все пак?

— Аз съм Пабло — отговори онзи, отправяйки лукав поглед към Мира. — Вие сте чужденци в тази страна и не ме познавате.

Ансел подскочи като ужилен.

— Пабло — повтори Мира. — Звучи като нещо, което трябва да изчистиш от гърдите си.

Дебелият мъж се усмихна отново.

— Малкият мъж изглежда е чувал за мен, нали, сеньор?

И аз бях чувал за него и съчувствах на Ансел, когато отговори „Да“ с тих глас.

— Тогава обясни на приятелите си кой съм — продължи Пабло. — Кажи им, че Панчо Вила и Залата спряха там, откъдето аз започнах. Разкажи им за укрепленията ми в планината и за мъжете, които съм зазидал в стените им, за готините момчета, които командвам и за влаковете, които сме вдигнали във въздуха. Хайде, сеньор, да не би да си глътна езика?

Ансел ни погледна и кимна с глава.

— Така е — каза той нервно.

— Ако Самюел посвири на хармоника, ще му организираме цивилизовано посрещане — рече безгрижно Мира. — Ще го наградим със знаменце и плетена торба, в която да носи глупавата си шапка, а после, ако сме късметлии, ще си легнем.

Чувствах, че Мира не ни е особено полезна. Пабло си играеше с носната кърпа.

— Това е Мира Шамуей… Това ти беше името, нали?

— Най-после известна — каза Мира леко изненадана.

— Как сте доктор Ливингстън?

— А вие сте сеньор Милън?

Богъл се изправи.

— Аз съм Сам Богъл, приятно ми е да се запознаем — представи се той.

— Затваряй си устата, куче, или ще ти отрежа езика — сряза го Пабло.

Очите му пронизваха Богъл.

Той го зяпна с отворена уста.

— Е, аз ще… — рече Богъл, като се задъхваше.

Ритнах го под масата по пищяла и му казах да се успокои.

Пабло се приближи, изтегли един стол и седна до Мира. Движеше се много грациозно за габаритите си. Тя се отдръпна.

— Имаме много неща, за които да си говорим — каза той и се присегна към каната с вино на масата. После наля червено вино в чашата на Мира и я вдигна към светлината на лампата.

— Има следи от красивите ти устни — рече той, усмихвайки се към нея. — Целувките ти могат да бъдат опасни.

И той избухна в бурен смях.

— Внимавай да не ти се пръсне корсета — каза с тревога Мира.

Пабло счупи чашата в ръката си. Вино и парчета стъкло се пръснаха по масата. Богъл понечи да се изправи, но аз го дръпнах обратно. Бих напляскал Мира. Тя или беше най-тъпата от всички блондинки, или имаше повече кураж от нас тримата заедно. Независимо кое от двете беше вярно, Мира утежняваше положението на всички ни.

Мъжете на площада пристъпиха напред и неколцина се хванаха за пищовите си. Пабло избърса ръка с носната си кърпа и погледна с интерес порязаната си длан.

— Беше невнимателно от моя страна — рече той, като гледаше към Мира.

— Не се извинявай — отговори тя. — Имах един братовчед, който също не беше с всичкия си. Трябваше да се храни от метални съдове. Смея да кажа, че на умерена цена бих могла да уредя същото и за теб.

— Когато някоя от моите жени се държи нахално, аз я завързвам и я оставям в някой мравуняк на слънце — каза замечтано Пабло.

Мира се извърна и го погледна в лицето.

— Но аз не съм ти жена, дебелако. Можеш да си прибереш бандитите и да си направиш кренвирши от тях.

Аз се обадих бързо.

— Не й обръщай внимание. Има странно чувство за хумор.

Пабло нави кърпата около ръката си.

— Много интересен хумор. Ако моя жена се осмели да говори така, бих й отрязал езика. Ще изгуби чувството си за хумор много скоро.

Почувствах, че е време да се намеся по-активно в разговора.

— Кажете ми, сеньор, има ли нещо определено, за което искате да си говорите с нас? — попитах, като му предложих цигара.

— Да, нещо много важно — отговори той, отказвайки цигарата.

После вдигна вестника, който беше изпуснал на пода, и аз познах „Рикордър“.

— Ще разберете защо се интересувам от сеньоритата — каза той и разгъна вестника на масата.

Знаех какво следва и въпреки това не смеех да погледна гръмките заглавия на първата страница. По някакъв начин този главорез се беше сдобил с броя, съдържащ историята на Медокс за похитената блондинка. Имаше голяма снимка на Мира и обявлението за наградата от двадесет и пет хиляди долара, публикувано с най-едрия от всички шрифтове.

Братле, помислих си, къде ти беше акъла да се забъркваш в тази работа?

Мира грабна вестника, преди да успея да я спра, а Ансел и Богъл се скупчиха около нея.

— Много добра прилика са постигнали на снимката — забелязах безгрижно. — Винаги съм мислил, че „Рикордър“ не заслужава доверие в това отношение, но повече няма да се повтори. Отвлечена от бандити, наистина. Това е смешно.

Мира ме погледна над вестника. Очите и нямаха приятен израз.

— Наистина ли — изрече през зъби тя. — Ще умра от смях.

Настъпи продължителна тишина, докато тримата прочетоха историята, после Мира затвори вестника и го остави на масата.

— Двадесет и пет хиляди долара — рече тя благо. — И аз се канех да си говоря с теб на малко име!

— Има още нещо — обади се Пабло, като човъркаше едрите си бели зъби с нокътя на палеца. — В планината живее един мъж на име Бастино. Той ми е добър приятел. Разказа ми, че е трябвало да отвлече тази млада жена. Било уредено, сеньор Милън да я спаси по-късно. Но сеньор Милън не му казал нищо за откупа. Плаща му само триста долара и Бастино е огорчен от това. Той дойде при мен и ми показа вестника. Реших, че трябва да направя нещо.

Сетне размаха дебелата си ръка и добави:

— И ето ме тук.

Мира погледна към мен.

— Какво чудесно малко змийче се оказа — изрече с ужасяващо самообладание тя. — Трябва да ми кажеш кога са се оженили родителите ти. Ще им изпратя венец.

Дори Ансел ме гледаше с болка.

Разкопчах яката на ризата си, която заплашваше да ме удуши и казах бързо:

— Всичко това е грешка. Ако ме оставите, ще ви обясня…

— Няма нищо за обясняване — намеси се Пабло. — Сега е мой ред да говоря.

Мира се извъртя разярена към него.

— Не си пъхай зурлата в тази работа. Имам да кажа нещо на тази двулична, лукава, гърмяща змия.

— Нека не се караме — прекъснах я бързо. — Нямаше да ти се случи нищо лошо. Пазех наградата като изненада за теб. Помисли само колко много пари са и колко приятно щеше да бъде да ги харчиш.

— Аз мисля — рече Мира, удряйки по масата. — Мисля какво ще направя с теб.

Ансел се намеси.

— А ние? — попита той. — Ние също не сме предвидени.

Аз станах.

— Започва да става жалко. Аз се опитвам да дам на американските читатели една истинска епична история, а единственото, което правите вие, е да се джафкате за пари.

— Значи наградата не те интересува? — попита усмихнато Мира. — Искаш само да напишеш епична история за чудесните американски читатели?

— Така е — отговорих аз. — Защо да се тревожа за такава дреболия, като двадесет и пет хиляди долара? Аз съм журналист.

— Една минута — обади се Пабло. — Не съм свършил още. Сега взимам сеньоритата. Сеньор Милън пише за отвличането. После ще обсъдим наградата.

И четиримата зяпнахме.

— Ти взимаш сеньоритата? — изрекох аз, като изведнъж си дадох сметка в какво сме се забъркали.

— Естествено — отговори Пабло, усмихвайки се на Мира. — Във вестника се съобщава, че тя е отвлечена. Значи аз я отвличам. Ще я задържа за откуп. Ще поискам петдесет хиляди и вие ще ги платите. Ако много се бавите, ще ви изпратя лявото й ухо. После, ако не получа парите, ще ви изпращам всеки ден по един пръст.

Мира пребледня.

— Ще стане вълнуващо заглавие за вашия парцал — каза ми тя. — „Сделка с високи ставки“ или „Блондинка, изпращана по пощата на парче“.

— Мисля, че няма да направиш добре, ако постъпиш така. Това би означавало посегателство на американски гражданин. Може да изпратим войници, както преди няколко години, когато гониха Панчо в планините — обадих се аз.

Пабло се разсмя.

— Тръгвам вече.

Той се пресегна и хвана ръката на Мира в огромната си лапа. Тя се извъртя.

— Махни си мръсната лапа! За какъв се мислиш? Не можеш да ме уплашиш, тлъст кренвирш такъв! — избухна Мира.

Пабло се залюля от смях.

— Какъв темперамент — възкликна той и я удари през лицето с опакото на ръката си. Мира и столът, върху който седеше, се прекатуриха и тя се просна на земята.

Двамата мексиканци, които до този момент стояха в сянката, извадиха револверите си и пристъпиха напред.

— Не мърдай — ми каза единият.

Другият заплаши Ансел и Богъл, които седяха втрещени след падането на Мира.

Усетих, че ми причернява пред очите и без да обръщам внимание на човека с револвера, се надвесих над Мира. Пабло ме удари отзад по врата с каната за вино. То се разля и опръска блузата на Мира. Изведнъж се оказах на четири крака, а в главата ми сякаш експлодираха огнени, бели светлини. Някъде отдалече дочувах смеха на Пабло. После главата ми се избистри и аз скочих на крака.

Мира се бе вкопчила в мен.

— Ранен ли си? — попита с тревога тя.

Преди да успея да отговоря, Пабло се пресегна и я сграбчи.

— Остави го, зайчето ми — каза той и я притегли към себе си. — Когато съм тук, цялото ти внимание трябва да е върху мен.

Мира пое рязко въздух, направи бързо движение и заби юмрука си в средата на лицето му. Единият от мексиканците я ритна и тя се просна върху дървения под на верандата с трясък, който изкара въздуха от гърдите й. Пабло се изправи на крака, съскайки като змия. Ивицата одрана кожа встрани от дебелия му нос, показваше мястото, където го беше ударила Мира.

— Давай, Сам — изкрещях силно аз и двамата се хвърлихме в атака.

С рев Богъл метна масата върху по-близкия от двамата мъже, онзи, който го държеше на мушка. Револверът изгърмя и гилзата изора дълбока бразда в масата. Аз се метнах върху другия мъж, който беше ритнал Мира и преди той да успее да възвърне равновесието си, двамата се прекатурихме и почти се стоварихме отгоре й. Ансел се спотайваше в един безопасен ъгъл и по-късно ни каза, че било чудесен пердах.

Докато се опитвах да накарам моя гризер да не мърда, Пабло се надигна чевръсто от стола си и като се кискаше неудържимо, закрещя към мексиканците на площада.

— Хайде, те искат да се бием.

Сам беше приключил с единия от мъжете. Така както го беше сграбчил през кръста, той го запрати в средата на приближаващата група. Аз хванах моя човек за косите и ударих главата му в дъските. Тя изглежда беше мека, защото той угасна моментално. Изправих се и чух вика на Мира. Мексиканците се изсипаха на верандата.

Пабло сграбчи Мира и въпреки че тя продължаваше го удря, драскайки като дива котка, той я държеше без усилие. Дори не стана от стола си. Стискаше в огромната си лапа двете й китки, като извиваше и мачкаше пръстите й. Пребледняла като фурия, Мира се мъчеше да се отскубне от него и го блъскаше диво. Внезапно той я дръпна към себе си, като се хилеше възбудено. С рязко движение, сякаш изстреляна от оръдие, тя се опря в него. Със свободната си ръка Пабло я сграбчи за косите и задърпа главата й назад, докато Док си помисли, че ще й счупи врата.

— Ако ушите ти бяха по-дълги, зайче, щях да ти ги откъсна — каза той, като се хилеше. — Застани на колене.

И той я бутна със сила на дъските.

От купчината мъже внезапно изскочи Богъл. Приличаше на мечка, нападната от вълци. От години не се беше бил така. С трима мъже, увиснали на краката му, и един гризър на гърба, той се огледа наоколо, търсейки Мира. Когато видя какво прави Пабло с нея, Богъл нададе гневен вик. Той се наведе и посегна към мъжете, уловили го за краката. Огромните му юмруци се стовариха върху извърнатите им нагоре лица. Гризерът на гърба му удвои усилията си. Той го удряше, драскаше и боксираше, но Сам дори не забелязваше. След като освободи краката си и изрита мъжете, той се нахвърли върху Пабло. Малкият гризер на гърба му вдигна ръце и го заудря с юмруци. Богъл изрева като ранен бик. Едната му ръка се пресегна и се затвори върху лицето на мексиканеца. Дебелите му пръсти започнаха да стискат. Гризерът се вкопчи в стоманената хватка, но Богъл рязко го метна настрани. Той се стовари върху парапета на верандата и остана неподвижен.

През това време аз се намирах под купчина мексиканци. Един от тях ми нанесе силен удар под брадата и аз загубих съзнание.

Мексиканците се изправиха с труд и се втурнаха към Богъл, но не бяха достатъчно бързи.

Пабло намираше всичко това за изключително забавно и вълнуващо. Той избягна първата атака на Сам и когато онзи го нападна отново, сграбчи Мира за блузата. Като държеше глезените й с другата си ръка, той я стовари като бухалка върху него.

— Хванете го, кучета — извика Пабло и посочи Богъл на мъжете.

Мексиканците се нахвърлиха отгоре му. Пабло подскачаше около боричкащата се купчина от тела, като се смееше, докато от очите му потекоха сълзи. Той видя някакъв крак, сграбчи го и започна да го тегли. Издърпа Мира всред мелето от ритащи се, летящи на всички посоки крайници. За да я извади обаче, трябваше да отстрани двама мексиканци. Направи го, като ги хвана за косите, един по един и ги изхвърли като малки котенца. Мира беше ни жива ни умряла. Пабло я остави на пода, върна се при биещите се мъже и започна да си пробива път към Богъл.

Мексиканците се изправиха на крака и се измъкнаха. Пабло побутна Мира с крак.

— Този път почти ти одраха кожата, зайче. Ха-ха! Какво преживяване само! Каква вечер! Какъв прекрасен пердах!

Внезапно той се наведе, сграбчи Мира за блузата и я изправи на крака. Стиснал я здраво, Пабло мина през верандата, вдигна един стол и седна на него. Всяко желание за бой бе напуснало Мира. Пабло я сложи на коленете си и тя остана да седи там напълно отпусната, с клюмнала глава и коси, паднали върху лицето й.

Мексиканците се скупчиха в горната част на стълбището, шепнейки възбудено помежду си. Двамата с Богъл продължавахме да броим звездите, а Ансел се спотайваше в своя ъгъл с надежда да не го забележат.

Внезапно Мира започна да се съпротивлява отново.

— Пусни ме, дебела гадино — каза тя, като дишаше тежко.

Пабло се ухили.

— Веднага, зайче — отговори той и я постави на краката й.

Щом остана без подпора, краката й се подгънаха и тя едва не падна. Пабло я подхвана.

— Хайде, хайде, къде е силата ти? — раздруса я той.

С усилие Мира го отблъсна и се дотътри до мен. Когато ме приближи, аз започнах да се изправям. Виждах я като в мъгла.

— Как си? — попитах със слаб глас, когато тя коленичи до мен. — Победихме ли, или ще започваме отново?

— Загубихме, дръвнико — отговори свирепо Мира. — Какво мислиш да правим сега?

Огледах се наоколо и забелязах групата мексиканци, застанали на стъпалата, преграждайки пътя ни за бягство. Погледнах тъжно към Богъл, който се раздвижи, и после към Пабло.

— Щом си поема дъх, ще започнем да се бием отново, но сигурно ще изгубим. През това време бягай към гората. Добереш ли се до нея, ще можеш да се скриеш от тях. Разбра ли?

— Нима мислиш, че ще избягам сама? — попита разгневена Мира. — Всички сме заедно в кюпа.

— Прекрасно заключително слово — казах, като си помислих, че е много мило от нейна страна. — Ще се измъкнеш и няма да се правиш на малка глупачка. Животът ти ще стане ад, ако започнат. Освен това, кой мислиш, че ще плати петдесет хиляди долара за теб.

— Така значи, дърво такова — рече гневно Мира. — Няма ли да платиш тези пари за мен?

— Внимавай зад теб — извиках и се опитах да се изправя на крака.

Загубил търпение, Пабло идваше към нас със скоростта на експресен влак. Той сграбчи Мира, преди тя да успее да мръдне.

— Край на приказките — каза той, като я раздруса. — Тръгваме!

— Махай си ръцете от мен! — кресна побесняла от гняв Мира. — Чу ли ме? Скрий се в кожата си, тлъст кренвирш такъв!

Тогава стана нещо невероятно. Внезапно се появи облак бял пушек, който обхвана Пабло и когато димът се разсея, него го нямаше. Наблюдавах през цялото време. Пабло не беше избягал в къщата, нито се беше скрил в сенките, просто се беше разтворил в пушека. Бе най-ужасяващото нещо, което съм виждал някога.

Мира отскочи със слаб вик, завъртя се на пети и побягна към мен. Държах я здраво, докато облакът се разсея в тъмнината.

Трябваше да видите онези мексиканци. Те ни хвърлиха един поглед и се втурнаха към конете си. Какво бягство беше само! В лудата си паника да напуснат по-бързо верандата, по-едрите тъпчеха по-дребните. След пет минути и мексиканците, и конете им бяха извън Оризаба. Площадът опустя.

— Какво беше това? — попитах аз, като притисках силно Мира.

Независимо от уплахата, харесваше ми да я притискам до себе си. Тя беше от момичетата, създадени да бъдат притискани, и аз го правех прекрасно.

— Какво стана? — добавих аз.

Естествено, и Богъл беше видял всичко.

— Не мога да издържам повече — изстена той, удряйки с юмрук по пода. — Първо тя лети във въздуха, а сега той изчезва сред пушек. Казвам ви, не мога да издържам вече. Ставам ку-ку! Махнете ме оттук. Искам да си отида у дома!

— Тишина! — извика Ансел, появявайки се от ъгъла. — Спри да вдигаш шум!

Той се приближи до нас с Мира и каза с тих глас:

— Видях всичко. Сега повярвахте ли в магиите? Той просто изчезна в пушека. И двамата го видяхте, нали?

Ансел погледна въпросително към Мира.

— Как го направи?

Мира потрепери.

— Направила съм го? Нали не се опитваш да ми прикачиш това? — попита тя.

— Естествено, че ти го направи — отговори рязко Ансел. — Подозрях нещо, когато Сам каза, че те е видял да летиш. Ти си станала една от посветените в Нагейл, не разбираш ли? Куинтъл ти е предал тайните си, без да знаеш и сега ти владееш мощта на Нагейл.

С разширени от ужас очи Мира се отдръпна от него.

— Не вярвам! — извика тя.

После се обърна към мен.

— Кажи му, че е луд! Не искам да повярвам в това!

— Тогава какво стана с Пабло? — настоя Ансел. — Мъже не изчезват просто така, в дима.

— Може да се е скрил някъде — казах аз, като се огледах, макар да знаех, че само си губя времето.

Изведнъж видях на земята нещо и пристъпих напред.

— Какво е това? — възкликнах аз.

Под масата лежеше най-дългият и апетитен кренвирш, който бях виждал. Вдигнах го и попитах:

— Откъде, по дяволите, се появи това?

Мира му хвърли един поглед, изстена и припадна в краката ми.

Ансел се вкопчи в ръката ми.

— Не я ли чу какво каза? — изрече той с мъка, сочейки кренвирша с треперещ пръст. — Това е Пабло. Онова, което е останало от него.

Изпуснах кренвирша на земята, сякаш ме беше ухапал.

— Аз ли се побърквам, или ти? — попитах.

— Тя му каза да се скрие в обвивката си на кренвирш, — изкрещя пронизително Ансел, с изцъклени от ужас очи. — Тя може да го направи!

— Ти си луд! — казах аз, отстъпвайки назад. — Такива неща не стават.

Богъл се приближи несигурно и зяпна Ансел.

— Какво си се разкрещял, дявол да го вземе? — попита той.

После погледна надолу към Мира и добави:

— Какво си мисли, че прави тя?

Прехвърлих вниманието си от кренвирша на Мира.

— Ще я внеса вътре — казах аз, вдигнах я и я занесох в стаята.

Когато я сложих на дивана, повиках Док.

— Ела да ми помогнеш.

Ансел влезе пребледнял и треперещ.

— Не мога да повярвам! Това е най-фантастичното…

— О-о, затвори си устата! — казах грубо. — Ще имаме достатъчно време за приказки, след като се погрижим за нея. Независимо от всичко, бяхме дяволски натясно, преди да се случи това. Би трябвало да сме й благодарни.

Мина известно време, преди Мира да се свести. Най-сетне тя отвори очи и премигна нещастно към мен.

— Сънувах ужасен сън — рече тя сънено. — Толкова ужасен сън.

— Всичко е наред — казах й успокояващо. — Спи. Аз съм до теб и няма от какво да се страхуваш.

Тя ми се усмихна и затвори отново очи, заспивайки почти мигновено.

Влезе Богъл и ни попита как е тя.

— Добре — отговорих кратко. — Какво направи с кренвирша? Искам да го донесеш тук.

— Дадох го на кучето на съдържателя — отговори с безразличие Богъл. — Добро куче е и му бях обещал нещо…

— Дал си го на кучето? — извиках аз, като го сграбчих за ръката.

— Защо не? — премина в настъпление Богъл. — Или мислиш, че е прекалено хубав за едно куче?

— Слушай, дебело нищожество — възкликнах аз. — Това не беше кренвирш. Това беше Пабло.

Очите на Богъл се отвориха широко.

— Какво е било? — попита той, потрепервайки.

— Този кренвирш изобщо не беше кренвирш. Това бе Пабло, превърнат в кренвирш — обясних му аз, като се мъчех да не повишавам тон.

— Кренвиршът не е бил кренвирш, а Пабло? — повтори замаяно Богъл. — Така ли каза?

— Да, дебели глупако!

— Така значи? На мен със сигурност ми приличаше на кренвирш.

— Хич не ме е грижа, на какво ти е приличал! Това беше Пабло, превърнат в кренвирш.

— Превърнат в кренвирш? — Очите на Богъл гледаха уплашено. — Разбирам.

— Не, нищо не разбираш — казах сурово. — Къде е кучето? Кажи ми и няма да се караме.

— Ще направиш добре да прегледаш този човек, Док — каза Богъл на Ансел. — Нещо не е наред с главата му.

— Опитай се да разбереш — обади се и Ансел. — Мира превърна Пабло в кренвирш.

В очите на Богъл се появи ужас.

— И ти ли? — прошепна той, отстъпвайки назад. — Не мислите ли, че трябва да седнете, момчета, или нещо друго?…

— Казах ти, че Пабло е в този кренвирш! — рече рязко Ансел. — Трябва да го донесеш веднага.

Богъл потрепери.

— Възможно е и аз да полудявам — рече той хрипливо. — Не вие двамата, а аз. Може да ми се причуват гласове.

— Какви глупости брътвиш? — нахвърлих се върху него.

— Някой непрекъснато ми повтаря, че Пабло е кренвирш — изплака Богъл. — Аз съм луд! Знаех си, че ще полудея и, за Бога, ето че наистина стана!

— Казвам ти, Пабло беше превърнат в кренвирш — изсъска Ансел, като приближи плътно лицето си до неговото. — А сега ще направиш ли нещо по въпроса, безполезен, хленчещ глупако!

Богъл затвори очи и седна изправено на пода.

— Ще бъде много тъжен ден за старата ми майка — промърмори на себе си той. — Не бих искал да съм този, който ще й каже, че нейният единствен син се е побъркал.

И Сам легна по гръб и започна да хленчи.

— Да вървим, Док. Ще трябва сами да намерим кучето — казах аз.

Не трябваше да отиваме далеч. Отвън, на верандата, лежеше изключително голямо овчарско куче. Когато излязохме, то погледна нагоре със скучаещ, преситен поглед. Нямаше и следа от кренвирш. Докато стояхме и се оглеждахме, кучето затвори доволно очи и се облиза.

— То е изяло Пабло — казах с ужасен глас. — Това е нещо, което не бих пожелал и на най-големия си враг.

Док свали шапка и наведе глава.

Внезапно ми хрумна една мисъл, която ме изпълни с тревога. Сграбчих ръката на Ансел и казах задъхано:

— Док! Разбираш ли какво означава това? Тя има власт над всички ни. Няма да можем да си отворим устата.

Док сложи отново шапката си и примигна срещу мен.

— Какво искаш да кажеш? — рече недоумяващо той.

— Не виждаш ли какво може да направи, ако реши, че някой от нас не й харесва?

Погледнах крадешком през рамо. После наведох лице към неговото и прошепнах:

— Би могла дори да те превърне в баница с месо и да ми даде да те изям на закуска.

Док припадна в ръцете ми.