Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка

Глава шеста

През следващите два дни имах много работа. Бяхме решили да тръгнем за Пепоцтлан във вторник, а това беше само след три дни. Имаше още много неща за уреждане. Трябваше да намерим рокля за Мира, в която да изглежда като една Слънчева дева, което бе възможно единствено в Мексико Сити. След малко безпокойство Джудън успя да ни я достави. Помислих си, че приятелката му, медицинската сестра, сигурно има пръст в тази работа. Знаех, че той сам никога не би намерил толкова зашеметяващо нещо. Дори Мира бе доволна. Представляваше нещо средно между нощница и халат на Ейми Макферсън. Роклята беше семпла, но съвсем по мярка и Мира изглеждаше великолепно в нея. Нищо не може да се сравни с комбинацията от бяла коприна и руси коси. Когато я облече, Мира приличаше на момиче, което никога през живота си не бе казало лоша дума или бе направило нещо лошо.

— Това дете прилича на светица — каза ми Док, когато тя отиде да се съблече. Старият човек почти плачеше. — Да, тя прилича на светица.

— Ако под това разбираш Свети Бърнард, съгласен съм с теб — изръмжа Богъл. — Този камуфлаж не може да ми хвърли прах в очите.

Не се тревожех какво мисли Богъл. Той не влизаше в сметката. Ансел беше прав. Мира изглеждаше точно по сценария и ако тя не успееше да впечатли индианеца, бях готов да се откажа.

Освен подготовката около външния й вид, прослушването и подбора на няколко хубави, ефектни трика от нейния репертоар, трябваше да се погрижа и за епизода с отвличането.

Това не беше толкова лесно. Не мислех да споделям с Ансел или с Богъл тази част от сценария. Трябваше да намеря някакво оправдание, за да се свържа с моя мексиканец и да му обясня какво искам от него.

След като го открих, останалото бе лесно. Той веднага възприе идеята ми. Познавах го от скоро, името му беше Бастино. Той бе дребен разбойник, не успял да направи особена кариера. Бях му услужил веднъж и знаех, че мога да разчитам на него. Всичко, което исках да стори, бе да отвлече Мира от хотела в Пепоцтлан, след завръщането и от Куинтъл. Уговорихме се. Казах, че ще го предупредя, кога да потегли. Връчих му сто долара в аванс и му обещах още триста, ако успее.

Смятах, че всичко е подредено чудесно, но на сутринта, когато трябваше да потеглим за Пепоцтлан, се случи нещо, което промени целия план.

Точно се качвахме в колата, когато дотича момчето от пощата, с облещени очи.

— Какъв е проблемът? — попитах аз, като тръгнах да го посрещна.

То ми подаде телеграма и отстъпи, наблюдавайки лицето ми с жив интерес. Пъхнах половин долар в ръката му и се върнах към колата, като отварях телеграмата по пътя. Беше от Джудън. Изругах тихо под носа си, когато прочетох, какво ми пише. Тримата ме наблюдаваха.

— Това проваля всичко — казах и се наведох се към колата. — Избухнала е революция по хълмовете и аз трябва да замина като наблюдател.

— Какво искаш да кажеш с това… революция? — попита рязко Ансел.

— Поредното въстание — отговорих с отвращение. — Не могат ли тези момчета да стоят мирни пет минути? Банда разбойници нападнали няколко федерални войника и им отрязали главите. От столицата е тръгнала Федерална войска, за да се справи с тях. Трябва да отида там и да направя репортаж от мястото на битката. Това може да продължи седмица.

— Не можеш да постъпиш така — възпротиви се Ансел. — Уредил съм всичко с Куитъл. Ако сега не заведем Мира при него, никога няма да го направим.

Помислих за момент. Той беше прав. От друга страна обаче, трябваше да се погрижа и за „Рипортър“. Прекрасните американски читатели искаха да научат нещо повече за федералните войници, чиито глави бяха отрязани. Не всеки ден четете за подобни дребни нещица.

— Съжалявам — казах аз, — но ще трябва да справите с тази работа без мен Съвсем просто е и мисля, че ще свършите за няколко дни. Ще се срещнем в Пепоцтлан. Заведете Мира да види този Куинтъл и после ме чакайте в странноприемницата.

Мира се обади:

— Значи си решил да ме оставиш сама, все пак?

— Не го прави по-трудно отколкото е — помолих я аз. — Ще се справиш чудесно. Знам, че ще го направиш — Поставих ръка на рамото и. — И ме чакай, дете, искам да те видя отново.

— Ако не бързаш много, ще изляза от колата. Повдига ми се — каза Богъл с гримаса на отвращение. — Не мога да търпя тези сълзливи приказки.

Това изглежда подейства. Лицето на Мира придоби суров израз, тя запали кадилака и рече:

— О’кей, тичай тогава след глупавата си малка революция. Да не мислиш, че ми пука?

Така си беше.

Както можех да очаквам. Федералните войски объркаха всичко. Когато пристигнаха на мястото, където бяха обезглавени техните другари, там нямаше и следа от бандити, нито пък някакви тела. Загубих два дена да препускам с тях наоколо. После им омръзна и те се отказаха. Всичко, с което се сдобих, беше снимка на мястото и скучно съобщение за неуспешното преследване. Изпратих ги, казах сбогом на капитана на войниците, който изглеждаше доволен, че си тръгвам и препуснах с всички сили към Пепоцтлан.

Пепоцтлан е малко селце в планината. Скалистият път минава през нея и няколко къщи от розов камък гледат към откритото плато, под което се намира индианското селище.

Открих Ансел и Богъл да си почиват в сянката на странноприемницата. Мястото не беше кой знае какво, но виното беше хубаво. Те току-що бяха накъсали някакво пиле, което за тези места беше рядко срещан деликатес. Бях идвал тук и преди, така че горе-долу знаех какво ме очаква. Когато пристигнах, се изненадах, че ги намирам само двамата. Слязох от коня, хвърлих юздите на един индианец и се отправих към тях.

— Къде е Мира? — попитах аз и трябва да призная, че изпитвах нетърпение.

Двамата изглеждаха малко гузни. Ансел взе думата.

— Тя е още там — каза той. — Седни и пийни едно.

— Да, като истински тигров дъх е — обади се Богъл, като напълни роговата халба и я тикна в ръката ми.

— Какво искаш да кажеш с това… още е там?

— Тя имаше страхотен успех пред Куинтъл и те поискаха да остане — рече притеснен Ансел.

Изгледах ги поред.

— Нещо не разбирам. Колко мислите, че ще стои там?

Богъл свали шапката си и се почеса по главата.

— Братче — каза той. — Тези индианци ми изкараха акъла от страх. Не исках да се карам с тях.

— Спокойно, Богъл — прекъсна го рязко Ансел. — Остави ме да обясня.

— И добре ще направиш — казах аз, като чувствах как побеснявам. — Какво, по дяволите, се е случило?

— Истината е, че тя се престара — рече Ансел. — Предупредих я, но тя изстрелваше все нови и нови фокуси и мисля, че събра очите на индианците. Помислиха я за превъплътена богиня.

— И после?

— Не искаха да я пуснат да си тръгне — продължи нещастно Ансел. — Опитахме се да я отведем с нас, но те се ядосаха.

— Ножове — обади се Богъл, потрепервайки. — Страхотно големи ножове, дълги колкото ръката ми. Казвам ти, приятел, изплашиха ме.

— И вие я оставихте, а? — попитах аз, като усещах как кръвта пулсираше в ушите ми. — Възхитително: Що за мъже сте вие, посрани маймуни такива!

Ансел избърса лице с носната си кърпа.

— Чаках те да дойдеш и мислех после да се обърнем към Федералната армия — обясни той.

— Ще им трябва месец да се размърдат — извиках разярен. — Мислех, че познавате този индианец. Защо не ми казахте, че не можете да му се доверите?

— Не е така — възрази бързо Ансел. — Бих му доверил живота си. Грешката беше нейна. Трябваше да видиш триковете, които им показваше. Бяха забележителни. Никога не съм виждал…

Изправих се.

— Вземаме оръжие, отиваме веднага там и я довеждаме обратно. Ясно ли е?

Очите на Богъл щяха да изхвръкнат.

— Само тримата? — попита той плахо.

— Само тримата — отговорих аз. — Намерете коне, докато аз открия оръжие.

— Чу ли какво ти казах за ножовете? — попита Богъл. — Страхотно големи ножове, колкото ръката ми.

— Чух — отговорих му. — Ние забъркахме Мира в тази каша и ние трябва да я измъкнем.

Оставих ги и намерих съдържателя на странноприемницата.

— Какво можеш да ми предложиш, в смисъл на оръжие, приятел? — попитах аз, след като си стиснахме ръцете и се потупахме по гърбовете.

— Оръжие?

Малките му очички се разшириха. Ала, като видя погледа ми, той се ухили и каза:

— Отново неприятност, сеньор? Винаги неприятност с белия сеньор.

— Стига сме приказвали, направи нещо — прекъснах го аз, като го побутвах към къщата.

Той откликна и аз се сдобих с три карабини и три 38-калиброви пистолета.

Когато се върнах, другите двама бяха намерили коне. Дадох на всеки по карабина и пистолет и се качих на коня си.

— Не искаш ли да го отложим за утре сутринта? — попита с надежда Ансел. — Точно сега ще бъде много горещо по платото.

— Ще бъде — съгласих се и излязох с коня от двора.

Пътят към индианското селище минаваше през откритото плато. Само тук-там имаше по някоя групичка дървета и почти никаква сянка.

След един час, измъчвани от жегата и мухите, ние стигнахме до индианското село. Неговият жалък вид ме шокира. Шестте направени от кал колиби, покрити с бананови листа, стърчаха самотни, огрени от яркото слънце. Цялото място изглеждаше напуснато от хората. Спрях рязко коня си и останах загледан в колибите. Док и Богъл се приближиха и спряха животните си встрани от мен.

— Това ли е? — попитах аз. — Това ли е мястото?

— Да — отговори Богъл, бърчейки носа си. — Не прилича на Палм Бийч, нали?

Той отпусна ръце на седлото и се наведе напред.

— Не е като шикарните салони, с които са свикнали златокосите блондинки.

— Затвори си устата! — казах аз, ядосан на Ансел, който, след като беше довел Мира в това съмнително място, я беше оставил тук сама. Ако бях с тях, това нямаше да се случи.

Ансел се смъкна от коня си и тръгна бавно по утъпканата пътека между колибите. Нито аз, нито Богъл помръднахме. Стояхме с насочени пушки и го наблюдавахме.

— Няма никой наоколо — каза Ансел, когато се върна. — Може би са на лов.

Независимо от горещината, внезапно усетих кожата си да настръхва, сякаш ме бяха пипнали със студена ръка.

— По-добре я намери — казах тихо.

— Куинтъл има едно място навътре в гората — каза Ансел, подкарвайки коня си напред.

Ние го последвахме.

На края на гората, между храсти и камъни, се издигаше солидна постройка, направена от сив камък.

— Тук е — каза Ансел и слезе от коня.

Богъл се огледа наоколо.

— Не е място за живеене — рече той смутен. — Има нещо в тази бърлога, което не ми харесва. Не чувстваш ли и ти, приятелю?

— Не ставай глупав — отговорих аз, въпреки че и на мене не ми допадаше пропитата с влага атмосфера.

Предполагам, че това усещане се дължеше на абсолютната неподвижност и тишината, които царяха наоколо. Дори дърветата не помръдваха.

Слязох от коня и отидох до изгнилата дървена врата на постройката. Потропах с юмрук. Единствено шумът от ударите ми отекна в потискащата тишина. Спрях да чукам и се ослушах. От усиленото тропане по лицето ми се стичаше пот. Ансел и Богъл седяха на няколко ярда зад мен и ме наблюдаваха.

— Тук няма никой — казах аз, като отстъпих назад. — Те са я завлекли някъде.

— Мирише ми на умрял кон — обади си изведнъж Богъл и започна да поема дълбоко въздух през носа си.

Ансел се намеси:

— Запази спокойствие, за Бога — каза той и се присъедини към мен. — Трябва да има някой там. Няма ключалка, вратата е подпряна отвътре.

Аз се отдръпнах и я ритнах. Вратата потрепери, но не поддаде. Не зная защо, но изведнъж почувствах уплаха. Усещах, че ще се случи нещо, върху което нямах контрол, и въпреки това исках да вляза в тази колиба.

Обърнах се към Богъл.

— Слез от проклетия си кон, негоднико, и ми помогни!

Той бързо скочи от коня, щастлив, че има какво да върши и се приближи. Огледа вратата и като се отдръпна назад, стовари рамото си отгоре й. Тя изскърца силно и при следващия му удар болтът се счупи и вратата зейна.

Непоносима, отвратителна воня лъхна от вътрешността на постройката. Ние отскочихме назад.

— Какво е това? — възкликнах аз, като закривах с ръка устата и носа си.

— Сигурно вътре има разложен труп — каза Ансел с пребледняло лице.

Богъл беше позеленял.

— Повдига ми се — изстена той и се строполи на тревата. — Не мога да издържа, ще повърна.

Погледнах свирепо към Ансел.

— Тя не е мъртва, нали? — рекох.

— Не се вълнувай — каза той, преодолявайки с мъка гаденето. — Почакай тук, аз ще вляза вътре.

Той пое дълбоко въздух и се взря страхливо в тъмнината. Очите му, заслепени от ярката слънчева светлина, не виждаха нищо.

Бутнах го настрани.

— Махай се от пътя ми — рекох аз и прекрачих в ужасната, воняща черна пещ.

Стоях в стаята, дишайки през устата си, като усещах, как потта се стича по мен. Отначало не виждах нищо, но постепенно очите ми привикнаха с мрака. Успях да различа някаква фигура, седнала на пода и подпряна срещу стената. Това беше Куинтъл.

Старият индианец беше завит в мръсно одеяло. Главата му бе клюмнала ниско на гърдите, а ръцете му лежаха вдървени на калния под. Бръкнах за клечка кибрит и с трепереща ръка я драснах в каменната стена. Пристъпвайки напред, вдигнал малкия пламък над главата си, аз се взирах надолу към индианеца. Цялото му лице се бе разкапало, дори косата върху главата му бе обхваната от разложението. Тръгнах назад, изпуснах клечката и почти пипнешком стигнах до вратата. Никога не бях виждал по-отвратителна, отблъскваща картина и това изглежда бе опънало нервите ми.

Стоях, гълтайки въздух, в прохода на вратата и се чувствах толкова зле, че не можех да говоря. Ансел ме побутна по рамото.

— Какво има? — попита с глух глас той. — Защо изглеждаш така?

— Индианецът е — казах аз, като се опитвах да контролирам бунтуващия се стомах. — Той е мъртъв. Не го поглеждай. Това е най-отвратителното нещо, което съм виждал някога.

Погледнах назад в тъмното. Сърцето ми биеше до пръсване.

— Къде е Мира? — попитах аз. — Там няма никой друг, освен старият индианец.

— Има още една стая — рече Ансел. — Ето там, вдясно.

Бръкнах за нова клечка, запалих я и отново влязох вътре. Не поглеждах към индианеца. Гледах само към тъмния отвор в другия край на стаята и се придвижвах бавно натам. Ансел ме следваше. Спрях близо до вратата и се взрях вътре. Светлината от клечката разпръсваше мрака на няколко крачки наоколо. Пристъпих бавно напред и спрях точно до вратата. Пламъкът премигна и угасна.

Внезапно ми се стори, че всичко това е нереално. Приличаше на кошмар, изпълнен с призрачни, неизвестни същества, които се трупаха около мен. Ако бях сам, със сигурност щях да избягам. Щях да тръгна назад, да се добера до слънчевата светлина и никога повече да не се връщам обратно в тази ужасна, плашеща тъмнина. Но Ансел беше до мен. Усещах ръката му на рамото си и чувствах, че докато той е близо до мен, ще мога да издържа.

— Чу ли нещо? — попита той шепнешком.

Ослушах се. Тишината беше толкова пълна, че чувах тупкането на сърцето в гърдите си и тихото дишане на Ансел.

Запалих клечка кибрит и ярката и светлина освети за миг стаята. После угасна и сенките отново се скупчиха около мен. В този кратък миг обаче аз видях една дълга, мършава сянка да се изплъзва от осветения кръг. Беше безшумна, като изплашен дух и когато светлината потрепери и угасна, аз бях много уплашен.

— Тук имаше някой — рекох аз. — Къде си, Док?

— Успокой се — отговори Ансел, докосвайки отново рамото ми. — Точно зад тебе съм. Какво беше това?

— Не зная.

Открих, че ръцете ми треперят така, че не можех да запаля друга клечка. Пъхнах кибритената кутия в ръката на Ансел.

— Запали. Тук има някой или нещо.

— Животно ли? — прошепна разтревожен Ансел.

— Не зная — казах през зъби и извадих 38-калибровия си пистолет.

Светлината от клечката проблесна. За секунда видяхме стаята отново. Мира лежеше върху разтегнато легло, съвсем неподвижна, със затворени очи. Нещо черно и безформено се движеше над главата й, но когато пристъпих напред, то се разтвори между танцуващите сенки, хвърляни от светлината на клечката.

— Дръж я по-високо — казах аз.

Вече можех да виждам. В стаята нямаше никой друг освен Мира и нас двамата с Ансел. В съзнанието ми завинаги ще остане това мигновено видение. Със спокойното си, решително личице, загледано в тавана на каменната постройка, с бялата си, блестяща рокля и косите, разпилени по раменете, Мира приличаше на прекрасна гръцка богиня. Но в този момент нямах очи за това. Страхът се беше загнездил в мен и усещах неговите ледени, стоманени пръсти в мозъка си.

— Тук имаше някой — казах аз, като сграбчих рамото на Ансел. — Знам, че имаше. Къде се скри? Док, дръж високо клечката. Трябва да е някъде наблизо.

Ансел не ми обърна внимание и се надвеси над Мира.

— Тя е добре — рече той изненадан. — Заспала е! Да заспи в тази воня.

Приближих се несигурно и го бутнах настрани. Трескаво изправих Мира да седне и като пъхнах ръка под коленете и я вдигнах от леглото. Когато го направих, стана нещо, което никога няма да забравя. Дори сега, когато го сънувам понякога, скачам облян в студена пот от кревата си. Беше съвсем като в ужасен кошмар. Когато вдигнах Мира, усетих, че нещо се мъчи да я изтръгне от ръцете ми. Сякаш внезапно тя бе станала много тежка и аз не можех да я издържа повече. Като че две дълги ръце държаха краката ми и аз едва пристъпвах.

Но все пак се преборих някак. Извиках на Богъл да докара конете и изскочих, клатушкайки се, на светлината, като придържах Мира здраво до себе си.

Богъл беше успял да се изправи Очите му, помътнели като забулени яйца, издаваха паниката му.

— Какво става? — изграчи той.

Пребледнял, от колибата изскочи Ансел. Той се приближи до мен тичешком и като си пое дъх, каза, заеквайки:

— Нека да я погледна.

— Остави я — рекох аз. — Онова, което направи досега, е достатъчно. Ела тук, Богъл и я подръж, докато се кача на коня.

Възседнах коня и той постави Мира на седлото. Какво й има? — попита. В гласа му се долавяше тревога.

— Не зная — отговорих, отдалечавайки се. — Да се махаме оттук. Ако остана още малко на тази воня, ще се побъркам.

Пришпорих животното и препуснах към платото. Ансел и Богъл ме следваха отблизо.

Когато отминахме индианското селище, аз спрях при последната сянка по пътя ни, преди да започнем да пресичаме платото. Скочих на земята, като придържах Мира, и я настаних възможно най-удобно на тревата.

— Погледни я, Док — казах разтревожено, като държах топлата и ръка в своята.

Ансел се приближи и коленичи до мен. Богъл държеше юздите на конете, като пристъпваше смутено от крак на крак.

— Какво й има? — попита той. — Направете нещо. Ансел измери пулса й, повдигна клепачите й и се облегна назад.

— Прилича на транс — каза той бавно. — Трябва да я сложим да си легне колкото се може по-скоро. Нищо не мога да направя тук.

Той я погледна още веднъж и се почеса по брадата.

— Изглежда съвсем нормално. Пулсът й е добър, дишането също.

Ансел поклати глава.

— Трябва да продължим. Рискът от слънчев удар тук е много голям.

— Какво е станало? — попитах аз. — Защо изглежда така? Как би го обяснил?

Ансел се изправи.

— Не зная. Безсмислено е да говорим сега. Трябва да я заведем обратно в странноприемницата.

Вдигнах я отново.

— Мислиш ли, че ще издържи пътуването?

— Не се безпокой, човече. Казах ти, че с нея всичко е наред. Тя е в хипнотичен транс и ще се събуди след няколко часа.

Погледнах го изпитателно. Забелязах разтревожения израз в очите му и усетих тръпки на отчаяние.

— Надявам се да си прав — казах аз и му я подадох да я подържи, докато се кача на коня.

Пътуването през платото беше тежко. Горещината ни съсипваше, а отпуснатото тяло на Мира ме уморяваше, но накрая всичко свърши.

Когато пристигнахме в странноприемницата, Мира все още беше в безсъзнание. Изпълнен с безпокойство, Богъл рече:

— Може да е злобна котка, но не ми харесва да я гледам така. Неестествено е.

Докато той ми помагаше да сляза от коня, Ансел влезе в странноприемницата и извика съдържателя. Той се появи почти веднага.

— Има готова стая за нея — рече. — Донесете я, ще ви заведа дотам.

Жената на съдържателя ни очакваше в малка, тиха стаичка. Тя беше прохладна и сенчеста, а върху масата до прозореца имаше цветя. Сложих внимателно Мира на леглото.

— Погрижете се за нея — казах на жената. — И не се отделяйте от леглото й.

Ансел остана да помага на жената, а аз слязох долу и се присъединих към Богъл на верандата. Поръчах две големи бири и леко изтощен, седнах до него на желязната пейка.

— Мислиш ли, че ще се оправи? — попита той.

Изненадах се от загрижения тон на гласа му.

— Предполагам — отговорих.

Нямах желание за разговор.

— Не зная — добавих.

Последва пауза, после Богъл се обади:

— Какво според теб е станало в тази колиба?

Избърсах лицето и врата си с носната си кърпа.

— Не съм мислил по този въпрос — отговорих кратко, защото не ми се искаше да мисля.

Той се размърда неспокойно.

— Нали не вярваш на тези приказки за магиите, дето ги говори Док?

— Господи, не!

Той изглежда си отдъхна.

— Дали е взела рецептата за лекарството?

Бях забравил за това. Изправих се рязко. Спомних си, че на следващия ден трябваше да се погрижа за Бастино. Той щеше да пристигне от планината, за да уговорим последната сцена с отвличането. Мисълта за Мира, която лежеше горе, в малката стая, и за нейното бледо, измъчено лице, правеше отвличането невъзможно. От другата страна обаче бяха двадесет и петте хиляди долара, които трябваше да забравя, както и възможността да бъда уволнен, задето съм провалил сценария на Медокс. Струваше ми се, че изведнъж съм се забъркал в хубава каша. Преди да успея да помисля по въпроса, Ансел слезе долу.

— Как е тя? — попитах аз, ставайки бързо.

— Няма нищо тревожно — отговори той, като седна.

Ансел щракна с пръсти на малкото мексиканско момиче, което изпълняваше ролята на сервитьорка.

— След два часа ще е наред, вече започва да се съвзема — добави той. После поклати глава и рече:

— Не мога да разбера как е умрял Куитъл? Дали е бил ранен или е било нещо друго?

Направих гримаса.

— Не искам дори да си спомням за него — казах аз. — Кога ли е умрял?

— Не зная. При тази горещина, без проветрение, не е нужно да е минало много време.

— Даваш ли си сметка, че това може да е засегнало разсъдъка й? — попитах изведнъж. — Толкова бели направихме на това момиче. Имаше нещо гадно в тази колиба. Кълна се, че когато надзърнах в стаята, където лежеше, там имаше някой.

— Не е мъчно да си въобрази човек подобно нещо на светлината на кибритена клечка — рече внимателно Ансел. — Аз погледнах, Мира беше сама. Нямаше място, където да се скрие който и да е.

— Не мога да го обясня, само ти казвам — отговорих ядосано. — Има нещо, което не ми харесва в цялата работа и знаеш ли какво е? Чувствам, че се намесване в неща, които не разбираме.

Мексиканчето донесе бирата на Ансел и той отпи голяма глътка.

— Ти си изтощен — рече той. — В нищо не се намесваме. Няма за какво да говорим.

Погледнах го, но Ансел избегна погледа ми.

— Лъжеш, Док — казах спокойно. — И ти си толкова уплашен, колкото и аз, но нямаш куража да си го признаеш. В тази колиба е станало нещо, което е убило стария индианец. Освободена е някаква зла сила. Чувствах я след себе си по целия път през платото. Сякаш някой искаше да отнеме Мира от мен. Нечии ръце сякаш се опитваха да я свалят от седлото.

Богъл изпусна чашата си.

— Какво искаш да кажеш?

Дишаше тежко, а очите му щяха да изхвръкнат.

— Бих искал да разбера — отговорих аз и блъснах стола си назад. — Качвам се горе да я видя.

Намерих Мира да лежи в леглото. Точно над главата й се въртеше малък електрически вентилатор, а завесите закриваха прозорците от следобедното слънце. Издърпах един стол. Когато седнах, тя отвори очи и примигна лениво.

— Здравей — казах й аз.

Тя повдигна учудено вежди, изправи глава и ме погледна.

— Здравей — отговори. — Какво правиш тук?

— О, само надзърнах — рекох аз, като й се усмихнах. — Добре ли си?

Тя смъкна чаршафа надолу и се изправи на лакти. Носеше пижама на Ансел, която й беше доста голяма.

— Да не би да съм болна? — попита тя.

После забеляза пижамата.

— Какво, по дяволите?…

Учуденият й израз се смени с тревога.

— Как съм се озовала в тези дрехи? Какво се е случило? — продължи тя.

— Не се вълнувай — отговорих аз. — В странноприемницата си. Ние дойдохме и те взехме от Куинтъл. Спомняш ли си за него?

— Естествено. Защо сте ме взели? Защо не съм се събудила? — Тя прекара пръсти през косите си. — Какво е станало? Не стой като уморена сардина. Кажи ми.

— Намерихме те заспала и не можахме да те събудим, затова просто те донесохме — отвърнах аз.

— Не сте могли да ме събудите?

— Защо не ми разкажеш какво се е случило — попитах аз. — Тогава ще знаем какво да правим.

Тя се намръщи.

— Нищо не ми се е случило. Така мисля, поне.

Мира притисна с пръсти клепачите си и се намръщи.

— Знаеш ли, наистина не помня, не е ли глупаво? Старият индианец доста ме изплаши. Той хареса фокусите ми. О-о, изнесох му шоуто на живота си. Никога не съм била по-добра. Иска ми се да беше видял лицето му. Имах страхотен успех. После той ме заведе в каменната постройка. Мислех, че Док и Богъл идват след нас, но повече не ги видях. Той ме остави и бях много самотна. Никак не ми харесваше наистина, особено когато стана тъмно. Легнах на нещо като легло и съм заспала. Не си спомням нищо повече.

Почувствах как малка вадичка пот се стича в яката ми и избърсах врата си.

— Какво се случи на другия ден? — попитах я аз.

— Искаш да кажеш днес? Казах ти вече. Заспах и ето ме тук.

— Разбирам. Не си спомняш нищо, нали?

Тя поклати глава.

— Нищо не се е случило — повтори тя намръщено — Просто заспах.

— И си спала два дни — казах аз, като я наблюдавах.

— Два дни ли? Ти си луд!

После, като забеляза погледа ми, тя продължи:

— Не се шегуваш, нали?

— Не, не се шегувам — отговорих аз.

Тя се засмя.

— Може да съм била уморена, сега се чувствам някак отслабнала. Ще ме оставиш ли за малко? Искам да помисля, а после ще хапна нещо.

Аз се изправих.

— Разбира се — рекох. — И бъди разумна.

Когато слязох долу, Ансел и Богъл ме изгледаха с тревога.

— Положението е лошо — казах. — Тя не си спомня нищо.

— Да не искаш да кажеш, че е спала през цялото време? — попита Ансел. — А какво става с лекарството срещу змийско ухапване?

— О, стига си задавал въпроси — отвърнах ядосано и отидох в кухнята да поръчам нещо за ядене на Мира.

Когато яденето беше готово, Богъл ме пресрещна в коридора, когато излизах от кухнята с табла в ръце.

— Може ли аз да й я занеса горе? — попита той, като ми се мръщеше свирепо.

— Ти?

Едва не изпуснах таблата.

— А защо не аз? — каза ядосано той. — Вие двамата с Док бяхте горе, нали? Защо и аз да не мога да хвърля един поглед?

— Не е лошо момичето, нали? — ухилих му се аз.

— Лошо? — Богъл измъкна таблата от ръцете ми. — Не това е точната дума за случая.

Все пак се изкачи на пръсти по стълбите, сякаш бяха от хартия.

Когато влизах в столовата, отгоре внезапно се чу див рев и звук от строшен порцелан. Двамата с Док се спогледахме тревожно и хукнахме нагоре по стълбите. Богъл се зададе залитащ по коридора, с побеляло лице и изцъклен поглед. Опита се да мине покрай нас, но аз го хванах и го завъртях.

— Какво, по дяволите, става? — попитах, като го раздрусах.

— Не влизайте там.

Той трепереше, а по дебелото му лице се стичаше пот.

— Тя се носи из стаята и се издига чак до тавана.

И като ме избута встрани, той продължи лудия си бяг.

— Той се е побъркал — казах аз, като го гледах. — Какво значи, че тя се носи из стаята?

Ансел не отговори нищо, но по погледа му личеше, че е уплашен.