Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка

Глава четвърта

Като знам мексиканските градове, в Оризаба можеше да бъде и по-лошо. Спускането от Мексико Сити към Оризаба е много стръмно. На разстояние от шестдесет мили слизате с близо шест хиляди фута. Атмосферата е съвсем различна, въздухът е по-плътен, а горещината става непоносима.

Чувствах се чудесно. Седнал на верандата, наблюдавах площада, където неколцина дребни индиански войници в мръсни униформи зяпаха с празен, безизразен поглед. Банята беше много приятна и с удоволствие излязох навън да хапна нещо. В другия край на площада се намираше пазарът за цветя. Въпреки ранния час, индианските жени вече работеха — връзваха, пръскаха и сортираха различни видове цветя. Тежката миризма преминаваше през площада и се носеше около нас.

— Радвам се, че дойдохме тук — казах аз. — Предчувствам, че това е началото на едно прекрасно приятелство.

Мира седеше с вдигнати на стола крака. Очите и бяха затворени — яркото слънце я заслепяваше. Беше се преоблякла в семпла, добре ушита ленена рокля, която и стоеше като излята.

— Във Вера Круз се разделяме — рече тя, без капчица решителност в гласа.

— А искаме ли да отидем там? — попитах аз. — Нека да си останем тук. Ти ще ми разказваш приказки всяка вечер и понякога за разнообразие ще ми танцуваш.

— Звучи ужасно любезно от твоя страна — каза тя, като се протегна мързеливо. — Но не виждам бъдеще за себе си в тази програма.

— Няма ли най-после да се измъкнеш от черупката си?

Тя отвори очи и се пресегна за кафето.

— Не, много е дълбоко в мен и никога не се пропуква.

Мира напълни чашата си и се загледа в планините, които сякаш притискаха града.

— Колко жалко — рекох аз, докато ровех за цигари.

Открих, че съм изпушил и последната си цигара „Честърфийлд“ и я погледнах с надежда.

— Вероятно изпускаш много от радостите на живота по този начин — добавих аз.

Тя ми подаде цигара от своите.

— О, не, нямам време за игри. Аз имам амбиции — каза тя.

— Сигурно имаш — отговорих, — но не трябва да прекаляваш. Та как каза, че ти е името?

Тя се засмя.

— Мира Шамуей.

Не се нуждаех от потвърждение. Знаех, че не съм сбъркал, но все пак се радвах да го чуя. По този начин и тонът ни ставаше по-приятелски, а това бе важно.

— Чудесно име — казах аз.

Мина малка група мексикански работници с китари. Те пресякоха порутения площад и седнаха, като облегнаха гърбовете си на стената на отсрещното здание. Двама от тях започнаха да свирят много нежно.

— Прекрасно е. Мислиш ли, че ще пеят? — запита Мира.

— Ако ги помолиш, ще го направят. Ако им дадеш и малко пари, Господ знае какво ще направят.

Докато говорех, пристигна с трясък някакъв камион и заглуши с шума си китарите. Когато мина покрай хотела, двама мъже скочиха от каросерията. Единият беше дребен и сбръчкан, а другият — грамаден и дебел.

Мира внезапно дръпна назад стола си, понечи да стане, но после седна отново.

— Ухапа ли те нещо? — рекох аз, като наблюдавах двамата мъже, които се приближаваха. — Ще имаме компания. Приличат на американци.

— Би трябвало да играеш във водевил — отговори Мира.

Гласът й беше толкова кисел, че я погледнах изненадан.

— Познаваш ли ги? — запитах аз, като се учудвах на напрегнатия израз на лицето и.

Тази хлапачка можеше да бъде твърда, когато поиска.

— Най-добрите ми приятели — каза тя горчиво. — Много им се радвам.

Двамата мъже се приближиха, изкачиха се на верандата и застанаха, мълчаливи и враждебни до нас. Мира каза:

— Здравейте. Чудех се какво е станало с вас?

— Басирам се, че е било така — процеди през зъби дебелият мъж.

— Това е мистър Рос Милън — продължи тя, като ме посочи с ръка. — Док Ансел и мистър Самюел Богъл. Мистър Богъл е джентълменът с изцапаното лице.

— Седнете и си вземете от яйцата — поканих ги аз, като недоумявах защо двамата изглеждат толкова ужасно.

— Не искам яйце — заяви Богъл и разпери заплашително дебелите си пръсти.

— Може би мистър Богъл ще пийне нещо? — каза усмихната Мира.

— Искаме нещо повече от пиене — отговори злобно Богъл. — Събираме за благотворителни нужди — наши собствени.

— Личността му е много убедителна, нали? — обърнах се аз към Мира.

— Ял е нещо лошо на закуска — отвърна тя, като вдигна рамене. — Знаеш какво става с някои хора в такива случаи.

— О да. Може би ще поиска нещо сега — рекох аз.

Богъл сякаш пое в дробовете си по-голямата част от въздуха наоколо и направи заплашителна стъпка напред. Мира избърбори:

— Няма ли да седнете и да пийнете. Заболя ме врата да гледам нагоре.

— Така ли? — каза Богъл. — Ще те заболи още повече, и няма да е само врата, ако не ми върнеш парите.

Мира погледна Ансел.

— Не мислиш ли, че е стоял много на слънце?

Малките устни на Ансел се свиха още повече.

— Така няма да стигнеш доникъде — отсече той твърдо. — Искаме си парите!

Не знаех защо е всичко това, но чувствах, че двама срещу един е много неравностойно.

— Слушайте, момчета — казах аз и отместих назад стола си — Ако не се държите възпитано, ще ви изхвърля оттук.

Богъл сви бавно юмруците си.

— Чу ли какво каза този негодник?

Без да бърза, той се обърна към мен и наведе напред едрото си, червендалесто лице.

— Ако си отвориш пак голямата уста, ще ти откъсна ръката и ще те пребия с нея.

Усмихнах му се, без да мърдам.

— Не можеш ли да го направиш с нещо друго? Управителят на хотела сигурно ще ти услужи с нещо. Не мисля, че ще ми хареса да си загубя ръката.

Богъл ме изгледа подозрително и после погледна към Ансел.

— Мислиш ли, че и той е наивник? — попита той.

— Защо не? Ние двамата бяхме. Изглежда съвсем приличен човек — отговори Ансел.

Благодарих им.

— Естествено че не зная защо е всичко това — рекох аз — Но ако мога да ви услужа с нещо или да ви помогна, само ми кажете.

Погледнах Мира, която ни наблюдаваше много внимателно.

— Познаваш ли тези джентълмени?

— Срещнахме се в едно кафене — промълви тя бавно, — съвсем бегло познанство, колкото да си кажем „здрасти“ и „довиждане“. Пихме по едно и се разделихме…

— Да, разделихме се приятелски — каза Богъл, като дишаше тежко. — И парите ни изчезнаха заедно с теб.

Не можех да търпя такова обвинение, въпреки огромния ръст на този тип. Изправих се.

— Да не искаш да кажеш, че тя е крадла? — попитах ядосан.

Богъл се надвеси над мен. Имах чувството, че някаква планина се кани да се стовари отгоре ми.

— Да — каза той, като откри пожълтелите си от тютюн зъби. — Мислиш ли да правиш въпрос от това?

Реших, че ще съм по-полезен за Мира, ако остана цял. Този тип, Богъл, май щеше да ми дойде множко. Освен това не обичам да удрям човек, който е двойно по-голям от мен. Не виждам смисъл в подобно нещо.

— Не, всичко е наред, Богъл — успокоих го, като протегнах крака си и го пернах с ръка. — Получих спазъм.

— Спазъм ли? — повтори той и премигна насреща ми.

— Да, лошо нещо е спазъма.

Погледнах към Мира.

— Получавала ли си спазъм някога?

— Само когато нося розово — отговори тя. — Смешно е, но розовото действа зле на стила ми.

Изглежда Богъл имаше проблеми с кръвното. Той сграбчи шапката от главата си и я запрати на земята. После започна да размахва юмруци във въздуха.

— Спокойно, Богъл — намеси се Ансел. — Недей да губиш самообладание.

— Искам си парите! — изрева той, като ритна шапката си през верандата. — Не искам толкова приказки. Искам си само парите, а после ще разкъсам тази мадама на дребни парченца и ще ги хвърля на зверовете.

Ансел дръпна един стол.

— Трябва да стигнем до някакво решение — каза той. — Нямаме доказателства, че мисис Шамуей е взела парите ни.

— Аз ще намеря — каза свирепо Богъл. — Ще ги имам дори ако трябва да я обърна наопаки.

За миг очите на Мира се разшириха. Тогава разбрах, че тя беше отмъкнала парите. Това ме уби. Този факт не само усложняваше нещата, но караше двамата да не отстъпват, след като наистина мислеха така.

— Не се впрягайте — рече остро Мира.

Бих казал, че за момиче имаше железни нерви.

— За какво става дума?

Богъл сякаш се молеше, но думите които излизаха през стиснатите му зъби, не се връзваха много с небесни помисли.

— Ние смятаме, че ти си откраднала парите ни — заяви Ансел, гледайки я настойчиво. — Двамата имахме малки суми в себе си и след като ти си отиде, парите ги нямаше. Не искам да те обвинявам, но трябва да ни убедиш, че ти не си ги взела.

Тя се завъртя към Богъл.

— Басирам се, че това е твоя идея. Иска ми се да те имам вкъщи. Бих могла да използвам главата ти в алпинеума си.

Мускулите на Богъл се напрегнаха.

— Така ли било! — каза той. — Нека ти кажа нещо. Достатъчно те слушахме. Сега е мой ред. Ще ни върнеш парите или ще те обърна с главата надолу и ще те тръскам, докато паднат. Ако този скапаняк си мисли, че може да ме спре, нека опита. Когато свърша с него, ще трябва да го измиват от стената.

Може би има преситени хора, които търсят нови усещания, но аз не съм от тях. Да те измиват от стената не е най приятният начин да прекараш сутринта си.

— Мира — рекох твърдо. — Върни на тези джентълмени парите и им обясни, както обясни на мен, че това е било само шега. Те ще го оценят, както направих и аз — надявам се.

Тя се поколеба малко, после вдигна рамене. Извади пачка банкноти от чорапа си и я хвърли на масата.

— Ето ви парите — изкрещя гневно. — Надявам се да се задавите с тях.

Ансел взе парите и ги преброи. Сетне даде седем долара на Богъл, а останалите пъхна в джоба си. Онзи пое дълбоко въздух.

— А сега — каза той като вдигна панталона си, — ще й ударя един шамар. Сестричке, мисля да не те залепя за стената!

Ансел се намръщи.

— Не бъди толкова груб, Богъл. Никога не бива да удряш жена.

— Не пред хора, във всеки случай — добавих аз.

— Ще я заведа на някое тихо място — помоли Богъл.

— В никакъв случай — рече Ансел, който, след като получи парите си, започна да гледа по-розово на живота. Той се обърна към Мира:

— Млада госпожице — каза оживено. — Искам да поговоря с вас. Аз се възхищавам на сръчността ви. Онова, което направихте с нас, беше ловък трик. Много ловък. Естествено, осъждам морала ви — добави той енергично, — но не се съмнявам във вашия талант. Вие имате голям талант.

Мира изглежда беше кисела.

— Върви се удави, бухал такъв — рече тя и му обърна гръб.

Ансел изглеждаше разстроен.

— Жалко — промърмори той. После, улавяйки погледа ми, той продължи:

— А вие, господине? Кой се вие?

— Казвам се Рос Милън — отговорих аз, — и съм представител на „Ню Йорк Рипортър“.

— „Ню Йорк Рипортър“? — Ансел ококори очи. — Това е един от най-големите американски вестници. Приятно ми е да се запозная с вас, мистър Милън. — Той протегна ръка. — Съжалявам само, че трябваше да се срещнем при такива неприятни обстоятелства.

— Всичко е наред за мен — успокоих го аз, като се ръкувах с него. — Не бива да се безпокоите за това. Мис Шамуей има нестандартно чувство за хумор. Зная, че разбирате от шега, момчета.

— Прекалено много бърборите — изръмжа Богъл. — Няма да оставите тази мадама да се измъкне просто така, нали?

Мира се завъртя.

— Защо не го разкарате оттук? И без него има достатъчно непотребни боклуци в този град.

Богъл щеше да се пръсне от ярост.

— Чу ли я какво каза? — попита той Ансел. — Няма да търпя това! Аз ще…

— Успокой се — рече Ансел, когато Богъл понечи да се изправи. — Седни, Сам. Нищо няма да постигнем така. Вижте, мис Шамуей, ако поискам, мога да ви предам на полицията. Но това няма да ни даде нищо. Ние двамата можем да бъдем полезни един за друг.

— Как?

— Вие имате много ловки пръсти — каза Ансел и се настани по-удобно на сламения стол. — Вероятно можете да правите и други номера, освен да изследвате джобовете на хората.

Мира се намръщи.

— И какво, ако мога? — попита тя предпазливо.

— Вижте какво, скъпа — продължи Ансел, — ние можем да извлечем облага един от друг, ако забравим различията си. От друга страна, ако не искате да ни съдействате, ще трябва да ви предам на полицията и да решаваме сами проблемите си с Богъл.

— Това само по себе си ще бъде проблем — рече Мира и погледна насмешливо Богъл. — Чудя се какво би могъл да направиш с този дръвник до себе си.

Богъл затвори очи. Твърде много му идваше усилието да се контролира.

— Онова, което ще направя с теб, когато те спипам някъде самичка — каза той с напрегнат глас.

— Не й обръщай внимание, Богъл — рече рязко Ансел. — Трябва да се споразумеем. — И той се обърна отново към Мира. — Моля ви, да не го ядосвате. Ще ми помогнете ли, или не?

— Разбира се.

Имаше злобен блясък в очите и.

— Искате да знаете дали мога да правя фокуси? Е, мисля, че бих могла да ви направя малка демонстрация.

Тя погледна първо мен, а после Богъл.

— Ако Самюел ми помогне, мисля, че ще… да, това е!

Мира се пресегна и издърпа крайчето на червена панделка от ухото на Богъл. Продължи да дърпа и върху масата се нагънаха няколко ярда панделка, преди Богъл да дойде на себе си от изумление и да се отдръпне. Панделката се надипли на малка купчина на земята, а той я гледаше с ужас.

— Е, мистър Богъл — казах аз, — не сте ми казали, че сте от онези момичета.

— От мен ли се взе това? — прошепна Богъл.

— А пък аз твърдях, че главата ти е празна — рече тъжно Мира. — Защо не ми каза, че я използваш като шкафче? Няма да изкарвам праха отвътре, защото горката ти глава може да се повреди, но съм сигурна, че ще се радваш да се отървеш от това.

И тя извади топка за билярд от другото му ухо.

Богъл потрепери и скочи на крака. Той зачовърка трескаво с пръсти в ушите си.

— Всичко е наред, Богъл — успокои го ласкаво Ансел. — Тя само ни показа един номер. Нали е фокусничка — и той се обърна към Мира. — Трябва да призная, че го направихте изключително майсторски.

Тя повдигна рамене.

— Ако реквизитът ми беше тук, щях да ви покажа нещо наистина хубаво. Това са само детски игри.

Богъл седна отново.

— Защо не отидете някъде двамата и не се разберете помежду си? — казах аз на Мира. — Този приятел, Богъл, промени отношението си, и може би иска само да си поговорите. Докато вие се забавлявате, аз ще поговоря с Док.

— Да се забавлявам? С него? — попита Мира и посочи с пръст Богъл. — По-скоро бих се разхождала с човек, болен от тиф.

Помислих, че й има нещо с главата, но запазих това мнение за себе си.

— Онова, от което имаш нужда — каза Богъл, навеждайки се през масата, — е удар в ребрата.

Ако ребрата бяха там, където си мислех, то и с неговата глава не всичко беше наред.

— Тишина! — изсъска Ансел. — Твърде много време губим.

Той погледна сурово към Мира.

— Млада госпожице, вие съвсем съзнателно го предизвиквате. Предупреждавам ви, че няма повече да търпя това.

Тя се разсмя.

— Ще бъда добра, татенце, честна дума — рече тя и потупа ръката му. — А сега ми обясни за какво става дума.

Ансел я погледна подозрително.

— Изглежда забравяте, че не можете да си позволявате да остроумничите — каза той.

— О, стига, Док — намесих се аз. — Защо не кажете каквото има да казвате и не престанете да се заяждате с момичето?

Той ме погледна леко изненадан.

— Опитвам се, но непрекъснато ме прекъсват.

Обърнах се към Богъл.

— Недей да прекъсваш повече доктора, приятел. Той започна да се уморява от това.

— Да — присъедини се и Мира. — Дай малко почивка на голямата си уста. Вече ни се гади от гласа ти.

Богъл беше толкова изненадан, че само стоеше сащисан с широко отворени очи.

— О’кей, Док — казах бързо, преди Богъл да се опомни. — Теренът е твой.

— Вие двамата вярвате ли в магьосничество? — попита Ансел.

Мира вдигна ръка.

— Аз вярвам — заяви тя. — Как иначе бихте обяснили съществуването на нашия Самюел?

Богъл свали вратовръзката си и опита да я разкъса на две. Беше посинял от усилие. Той я дърпаше и теглеше, но тя беше твърде здрава за него. Мира се намеси:

— Позволи ми — и тя я измъкна от ръцете му, сряза я с ножа за плодове и му я подаде. — Заповядай, Сам — каза тя.

Богъл седеше вцепенен, взирайки се втренчено във вратовръзката. После я захвърли на земята.

— Мис Шамуей! — възкликна ядосан Ансел. — Ще престанете ли да дразните Богъл.

— Аз само се опитвах да му помогна — отговори Мира с невинно изражение. — Той не можеше да се справи сам.

— Стига, стига — намесих се бързо. — Какво магьосничество? Кой вярва днес в такива неща?

Ансел погледна Богъл и като се убеди, че той няма намерение да се бие, се помъчи да събере мислите си.

— Струва ми се, че не знаете много за живота в тази страна. Прекарал съм тук повече от двадесет години и съм виждал някои много странни неща…

— Аз също — каза Мира и хвърли поглед към Богъл.

— Ако не накарате тази жена да млъкне… — каза Ансел, поглеждайки ме гневно.

— Дръж се добре — посъветвах аз Мира.

Тя вдигна рамене.

— Карайте нататък — рекох аз. — И не се безпокойте за нея.

— Ако ще разказвам, искам всички да ме слушате — започна Ансел отчаяно. — Преди години в тази страна е имало могъщо, тайно общество. Наричало се Нагейл. Членовете му били магьосниците, които управлявали индианците мая. Днес те почти са изчезнали, но все още има неколцина от тях, които практикуват в малко селце на не повече от двеста мили оттук.

— Чувал съм за тях — обадих се аз. — Не са ли онези, които уж могат да докарват дъжд и да се превръщат в животни? Не вярвате на такива глупости, нали?

Ансел поклати глава.

— Не. Но вярвам, че те притежават някои свръхестествени способности, като масова хипноза например. В редки случаи практикуват левитация, но това наистина не ни засяга. Онова, от което се интересувам, е билковата им медицина. Чували ли сте някога за „Теопатли“?

Поклатих глава.

— Какво е това? Напитка?

— Това е сигурно лекарство против змийско ухапване.

Докато Ансел разказваше, Богъл седеше хванал главата си с ръце, потънал в някаква затъпяваща дрямка Не създаваше проблеми, затова не му обръщахме внимание.

— Какво разбирате под… сигурно лекарство? — приканих го да продължи аз.

— Знаете ли, млади човече, виждал съм хора, ухапани от змия, да умират. Много е страшно. Наблюдавал съм, как някои мъже от това малко селце хващат коралова змия и я оставят да ги ухапе, след което намазват раната с това лекарство. Те изобщо не усещат ефекта от ухапването.

— Може би са отстранили отровата преди демонстрацията — казах скептично.

Ансел поклати глава.

— Направих много подробна проверка. Гърмящи змии, скорпиони и коралови змии. Теопатли се справя светкавично с всяко ухапване.

— Добре и какво следва оттук?

— Искам да получа рецептата на лекарството от този индианец и мисля, че мис Шамуей може да го напра ви за мен.

Мира го изгледа втренчено.

— Някой е стоял на слънце без голяма, хубава шапка на главата си — обади се тя. — Не искаш ли да си вдигнеш краката, татенце?

— Ако беше с няколко години по-млада, щях да те науча на маниери — процеди през зъби Ансел.

Разбирах как се чувства.

Мира се изкикоти.

— Не си единственият, който мисли така — каза тя и поклати глава. — Един от тях дори се опита. Трябваше да му направят четири шева на лицето и да го пенсионират.

— Не се карайте — намесих се аз. — Защо мислиш, че малката ще успее да вземе рецептата и какво ще правиш с нея, ако я получиш?

Ансел се успокои.

— В целия свят има хора, ухапвани от змии — обясни той. — Теопатли наистина лекува. Може да донесе състояние, ако се рекламира подходящо. Ще бъде съществена част от екипировката при всяко пътуване. Мога да искам произволна цена за него.

Помислих малко. Ако това вещество наистина лекува всяко змийско ухапване, тогава естествено представлява интерес. То е не само състояние, но и фантастична тема за вестникарска статия.

— Действително ли сте виждал как действа това вещество? — попитах аз.

— Естествено.

— Каква е трудността тогава? Искам да кажа, защо сам не сте го взели?

Ансел изсумтя.

— Куинтъл иска дял. Той е индианеца, за когото ви говорих. От петнадесет години го преследвам, но старият дявол само се хили насреща ми.

— Каква е моята роля в тази история? — попита предпазливо Мира.

— Срещнах Куитъл преди две седмици — рече Ансел. — Както обикновено, отново се опита да ме измами, но аз го натиснах по-силно и накрая го поставих натясно. Каза ми, че скоро ще умре. Преди това обаче при него щяла да дойде една Слънчева дева, която щяла да наследи всичките му тайни. Тя щяла да бъде могъща магьосница, с руси като кована мед коси, а кожата й щяла да бъде като заснежените върхове на Икстачиуатл. Това просто е неговият начин на изразяване, но сега, след като видях мис Шамуей, мисля че бихме могли да го накараме да говори.

Мира се изправи на стола.

— Да не искаш от мен да се представя за Слънчева дева? — попита тя.

— Защо не? — каза Ансел със светнали очи. — С фокусите си, с външния си вид и с малко блъф ще се справиш.

Неочаквано аз се наведох напред и попитах:

— Къде е това село, за което говориш, Док?

— На десет мили от Пепоцтлан.

Сетих се нещо, но ми трябваше време, за да го обмисля.

— Слушай, Док — казах аз. — Остави ни двамата с мис Шамуей да обсъдим всичко. Мисля, че от идеята, която ти е хрумнала, може да стане великолепна статия за вестник. Ще бъде чудесна реклама за лекарството, ако го получиш, но искам да я обмисля от всички страни.

Ансел се изправи.

— Давам ви половин час. Надявам се, че няма да избягате?

— Ще бъдем тук като се върнете — уверих го аз.

— Хей! — извика Мира. — На чия страна си ти?

Погледнах я ухилен.

— Задръж за минута, моля те.

Богъл се изправи, след като Ансел го раздруса.

— Приказки! — каза той горчиво. — Само това правим. Дойдохме тук, за да строша зъбите на тази мадама и какво стана? Седим си тук и си говорим! Сега пък ние ще се махнем, за да могат да си поговорят! Правим ли нещо друго освен да си говорим в това проклето място?

— Развесели се — казах му. — Бръчките ти ще станат толкова много, че скоро ще трябва да завинтваш шапката си на тях.

Той ме изгледа свирепо, завъртя се на пети и се заклати след Ансел. Двамата пресякоха площада и изчезнаха в бирарията на ъгъла.

Настаних се по-удобно на стола и попитах:

— Е, как ти харесва да бъдеш Слънчева дева?

Отговорът на Мира не е за пред хора.