Деветнадесет


Препускахме назад към Дъблин в гладката, открадната тишина на черния майбах на Роки О’Баниън.

Не направих опит да поведа разговор, нито пък Баронс.

Бях преживяла твърде много през изминалите часове. Двайсет и седем, щях да науча по-късно. През това време се срещнах с Ловец; открих, че моето привидение не само е истинско, но дори е по-голяма заплаха от Ънсийли, които ме преследваха. Стоях заключена в пещера, измъчвана, пребита до смърт, спасена. Ядох живата плът на Ънсийли. Придобих свръхчовешка сила и загубих само Бог знае какво. Бих се с вампир. Влязох в битка с Баронс, който накрая се бе променил опасно. Предадох могъща Мрачна светиня на убиеца на сестра си и още по-лошо – не можех да упражня волята си в негово присъствие, и ако Баронс не беше там да ме спаси още веднъж, щях да се затъркалям след най-големия си враг, омагьосана от закачуления в червено Ловец на плъхове.

После, когато помислих, че нищо повече не би могло да ме стресне или изненада, лорд Господар хвърли поглед на Баронс... и си отиде.

Това ме тревожеше. Много. Ако лорд Господар си бе отишъл заради Баронс, в колко голяма опасност бях ежедневно? Чувствах се непобедима до тези последни няколко мига в пещерата. Но единият мъж отне волята ми само с думи, а другият го заплаши и му каза да се махне. От лошо по-лошо.

Погледнах през предната седалка към по-лошия. Отворих уста. Той ме погледна. Затворих я.

Не знам как продължи да кара, защото дълго се взирахме един в друг. Нощта профучаваше край нас, въздухът в бързата кола бе натежал от думите, които не казвахме. Този път не проведохме дори безсловесен разговор. Никой от нас нямаше желание да издаде дори една мисъл или чувство.

Гледахме се като интимни непознати, които се събуждат, след като са правили любов, и не знаят какво да кажат, затова не казват нищо и всеки тръгва по своя път, обещавайки, разбира се, че ще се обади, но щом погледне телефона през следващите няколко дни, неудобството и лекия срам от това, че е свалил дрехите си пред някого, когото не познава, изобщо не се обажда.

Баронс и аз свалихме кожите си тази нощ. Бяхме споделили твърде много тайни и нито една от тях не беше важна.

Тъкмо щях да погледна встрани, когато той се пресегна, докосна лицето ми с дългите си силни, красиви пръсти и погали лицето ми.

Да бъдеш докосвана от Джерико Баронс с нежност, е нещо, което те кара да се чувстваш така, сякаш си най-специалният човек на света. Сякаш отиваш до най-големия, най-дивия лъв в джунглата, лягаш, пъхаш глава в устата му, а той вместо да отнеме живота ти, те близва и мърка.

Обърнах се.

Той се съсредоточи в пътя.

Довършихме пътуването в същата напрегната тишина, в която го започнахме.

– Дръж това! – каза Баронс, когато се обърна да заключи вратата на гаража. Вече имаше алармена система и той натисна няколко цифри на клавиатурата.

Беше почти призори. С ъгълчето на окото си видях как Сенките се носят неспокойно и отчаяно на ръба на Мрачната зона като мухи, хванати на мухоловка.

Приех крехката стъклена топка. Тънка като черупка на яйце и чуплива, тя бе в невероятен цвят като вечно променящите се нюанси на робата на В’лане онзи ден на плажа на Фае. Поех я внимателно, наясно с увеличената си сила. Бях изкривила вратата на майбаха само защото я затворих твърде силно. Баронс още бе ядосан за това. Никой не харесва тези, дето тряскат врати, бе изръмжал.

– Кълбото Д’Жай. Реликва от един от кралските домове на Сийли.

– Невъзможно. Не е ОС – казах му.

Той ме погледна.

– Напротив. Е.

– Не, не е – казах. – Разбирам от тези неща, помниш ли?

– Да – повтори той внимателно. – Това е.

– Не, не е.

За момент помислих, че ще изпаднем в препирня „е/не е“. Взряхме се един в друг, непоколебими в мнението си.

После очите му се разшириха, сякаш от стряскаща мисъл.

– Извади копието от кутията, госпожице Лейн! – отсече той.

– Не виждам смисъл и предпочитам да не го правя – повече не исках да го докосвам. Бях мъчително наясно с плътта на Ънсийли в мен. Нямах представа доколко ме е променила и докато не опознаех новите си ограничения, имах намерение старателно да избягвам всичко, способно да нарани Фае.

– Тогава просто я отвори! – изсъска той.

Можех да го направя, но все още не виждах смисъл. Измъкнах я изпод мишницата си и вдигнах капака. Погледнах копието. Трябваше ми малко време, докато осъзная истината.

Не усетих копието.

Изобщо.

Всъщност, дадох си сметка, не го усетих в будоара на Малуш. Просто го видях там, в кутията.

Съсредоточих се силно върху него. Не усещах и най-лекото изтръпване. Моят усет на Шийте зрящ бе мъртъв. Не изтръпнал. Не уморен. Изчезнал. Поразена, извиках:

– Какво ми е?

– Ти яде Фае. Сметни сама!

Затворих очи.

– Фае не може да усеща ОС на Фае.

– Точно така. И знаеш ли какво значи това? Това, госпожице Лейн, значи, че вече не можеш да намериш Шинсар Дъб. По дяволите! – изруга той, обърна се рязко на пети и влезе в книжарницата.

– По дяволите! – повторих като ехо. Това означаваше, че Баронс вече няма нужда от мен. Нито пък В’лане. С всичките си свръхчовешки сили, внезапно вече не бях толкова специална.

„Винаги има лоши страни“ – бе ме предупредил той.

Това беше много лошо.

Бях загубила всичко, което бях, за да стана отчасти Фае с фатална слабост.

Останах в леглото цялата неделя, като спах през повечето време. Ужасите, които изживях, ме изчерпаха. Изглежда, бързото ми, неестествено излекуване също бе взело своята цена. Човешкото тяло не е създадено така, че да се възстанови, след като веднъж е стигнало до смъртта. Дори не разбирах какво се бе случило с мен на клетъчно ниво. Въпреки изтощението ми, Фае в мен продължаваше да се чувства нервно и агресивно, сякаш под кожата ми гъмжеше от мънички войници.

На пресекулки задрямвах и сънувах кошмари. Бях на студено място, от което нямаше път за бягство. Извисяващи се стени от лед ме заобикаляха и ме затваряха. Някакви създания бяха издълбали пещери в скованите, отвесни скали над мен и ме гледаха. Някъде там имаше дворец, чудовищна крепост от черен лед. Усещах, че тя ме привлича, знаех, че ако я намеря и вляза през тези неприветливи врати, никога няма да бъда същата.

Събудих се трепереща и застанах под горещия душ, докато топлата вода не свърши. Затрупана с одеяла, взех лаптопа и се опитах да отговоря на няколко имейла от приятели, но не разбирах нещата, за които пишеха. Купони, желатинови шотове, кой с кого спи и той каза/тя каза просто не влизаха в мозъка ми точно сега.

Спах. Сънувах отново студеното място. Отново взех горещ душ, за да се стопля. Погледнах часовника. Беше понеделник, девет сутринта. Можех да остана в леглото цял ден и да се крия или пък да се изгубя в утехата на рутината.

Избрах рутината. Понякога е опасно да спреш и да мислиш. Понякога трябва просто да продължиш напред.

Насилих се да се спретна. Почистих лицето си, сложих маска, обръснах краката си. Порязах коляното си под душа и го намазах с паста за зъби. На този трик ме бе научила Алина, когато за първи път започнах да се бръсна и накълцах глезените си няколко пъти. Докато кръвта избиваше в бледия син гел, сълзите ми щяха да рукнат. В този момент, ако имах възможността да се плъзна в света на Фае и да прекарам отново малко време с нея, щях да бъда твърде слаба.

Кръвта избиваше в бледия син гел.

Зяпнах я.

Аз кървях. Не се изцерявах. Защо? Изчегъртах пастата за зъби от раната. Кръвта потече свободно, сливайки се с капките вода по още мокрия ми крак.

Намръщих се, свих юмрук и ударих касата на вратата.

– Ох!

Смаяна и невярваща, я ударих отново. Отново ме заболя и ожулените ми кокалчета също започнаха да кървят.

Моята свръхчовешка сила си бе отишла! И не се възстановявах!

Мислите ми се завихриха. Малуш каза, че е ял Ънсийли непрестанно, дори преди да го намушкам. Допуснах, че може да е пристрастяващо.

Сега вече знаех. Ако не продължиш да ядеш, се връщаш в естественото си човешко състояние. Разбира се, Малуш не искаше да допусне това.

Погледнах в огледалото как кървя. Това ме накара да мисля за друг един път, когато бях стояла пред това огледало, изучавайки се. За нещо пурпурно, което бях зърнала по себе си.

Трудно е да се каже защо нещата се подреждат ясно в стряскаща мълния, но изведнъж ме засипаха образи...

Шина, висяща от ръката ми, петна от кървавочервено и черно мастило по кожата ми, татуировки по тялото на Баронс, Малуш, който пищеше, че е оставил гривната на уличката, и настояваше да знае как Баронс ни е проследил, аз, окована във вериги за греда в гаража, инструменти за татуиране наблизо...

...и ми просветна.

– Ти, копеле! – извиках. – Било е хитрост, нали? Защото си се боял да не би да разбера, че вече си го направил – игри в игрите, истински Баронс.

Започнах да преглеждам всеки сантиметър от тялото си в огледалото. „Мислех да я скрия“ – бе казал.

Мушках, ръчках. Погледнах под гърдите си. Проверих между бузите на задника си с огледалце и въздъхнах тежко от облекчение. Погледнах в ушите и зад ушите.

Намерих я на тила, високо в леката вдлъбнатина на врата, почти невидима под косата ми.

Представляваше сложна шарка с черно и червено мастило, с бледо светещо Z в средата. Тайнствен баркод, магьосническа дамга.

Изглежда, я бе направил в нощта, когато ме донесе от Мрачната зона, когато ме шинира и излекува. В нощта, когато ми каза да спя и ме целуна. Бях в безсъзнание много време.

После явно се бе разтревожил, че ще я открия и ще се почувствам твърде притисната. Беше прав, точно така щях да се почувствам. Затова, когато се върнах от света на Фае, той се бе вкопчил в идеалната възможност да настоява да ме татуира, за мое добро.

Когато му казах, че ако пристъпи границите ми, ще си тръгна, сигурно е бил в двойно затруднение. Нямаше желание да ме притиска, защото щях да напусна... Но знаеше, че ако открия, че вече го е сторил, също ще напусна.

Беше ме дамгосал без моето знание и съгласие, като собственост. Негова собственост. Имаше шибано Z отзад на врата ми.

Опипах с пръсти татуировката. Мястото бе по-топло от кожата наоколо. Спомних си как лежах в адската пещера, съжалявайки с всяка частица от съществото си, че не му бях позволила да ме татуира.

Ако не ме бе татуирал, сега щях да съм мъртва.

По ирония на съдбата именно татуировката, заради която бях решена да го напусна, ме опазила жива.

Погледнах се в огледалото, мечтаейки си всичко в живота ми да е поне с една десета по-ясно от отражението ми.

Роуина грешеше. Толкова много грешеше. Има само отсенки на сивото. Черното и бялото не са нищо повече от възвишени идеи в умовете ни, стандарти, по които се опитваме да съдим за нещата, и карта на мястото ни в света. Доброто и злото в най-чистите им форми са толкова недостижими и завинаги извън нашата способност да ги задържим в ръка, колкото и всяка илюзия на Фае. Можем само да се целим в тях, да се стремим към тях и да се надяваме да не се изгубим дотолкова в сенките, че да не можем повече да се стремим към светлината.

Силата е достижима. Ако не я използваш, някой друг ще я използва. Можеш или да създаваш с нея, или да унищожаваш. Създаването е добро. Унищожаването е зло. Това е най-важното за мен.

Усетих копието зад мен, тихо дразнещо сетивата ми на Шийте зрящ.

Отново усещах ОС. Имах само най-нормалните човешки сили и най-нормалните способности да се лекувам. Бях самата себе си. Сто процента МакКайла Лейн, за добро или за лошо.

Върнах се... И се радвах. Надявах се мрачната плът да бе преминала през мен и да не бе оставила следа.

Животът не е черно и бяло. Най-лесно можем да стигнем до тези цветове, като ги носим.

Облякох се, слязох по стълбите и отворих магазина.

Беше натоварен ден. Малко дъждовен, но не чак толкова лош.

Намерих мобилния телефон, който Малуш бе изхвърлил на уличката, когато ме отвлече, на щанда до касата, до ботушите, якето и чантата. Баронс сигурно бе отишъл да ме търси и ги бе намерил. Батерията му падаше и го включих да се зарежда. Вече не се отнасях пренебрежително към телефоните. Винаги ще ме преследва споменът за един телефон, който се носи в небесносиния плувен басейн, и за разглезената млада жена, която бях.

Изхвърлих якето и ботушите в контейнера за боклук отзад заедно с всичко останало, което носех, докато бях погребана под Бърен. Малуш ги бе докосвал, те смърдяха на него и никога повече нямаше да ги нося.

Гривната не беше на щанда.

Усмихнах се бегло. Баронс знаеше, че от малкото думи на Малуш ще разбера, че е имал друг начин да ме намери. Добре. Не ме подценяваше. Не трябваше.

До шест вечерта влязоха близо шестдесет купувачи.

Канех се да сложа табелата за почивка за тоалетна, когато усетих някого или нещо пред предната врата.

Фае... но не Фае!

Вкочаних се.

Вратата с рамка от черешово дърво и стъкла с форма на диаманти се отвори, камбанката издрънча.

Дерек О’Баниън пристъпи вътре, изпълнен с агресия и високомерие. Чудех се как съм го смятала за привлекателен. Той не беше мрачно красив, бе смугъл. Движенията му не бяха като на мачо, а като на влечуго. Дари ме с усмивка, зад която зъбите му изглеждаха като наточени остриета и в която видях смъртта да чака на ножове от слонова кост.

Знаех как се чувства. И аз се чувствах така доскоро. Беше напомпан с Ънсийли.

Ставах все по-добра да събирам две и две. Способностите ми за дедуктивно разсъждение се бяха подобрили стократно, откакто слязох от самолета в Дъблин.

Факт – Дерек О’Баниън не е Шийте зрящ. Не може да вижда Ънсийли. Ако не можеш да виждаш Ънсийли, не можеш да ядеш Ънсийли. Което значи, че ако човек, който не е Шийте зрящ, се появи напомпан с Ънсийли, някой, който може да вижда Ънсийли, трябва да е нахранил този човек, преднамерено отваряйки очите му за нова мрачна страна, както лорд Господар бе направил с Малуш. Нормален човек не би се съгласил да бъде превърнат в хибрид. Той или тя трябва да бъде направен, въведен в мрачния ритуал от някого, който вижда и може.

– Махай се от магазина! – казах студено.

– Имаш голям кураж за ходеща мъртва жена.

– Кой те напомпа? Червена роба? Красиво момче? Каза ли ти за Малуш?

– Малуш беше глупак. Аз не съм.

– Каза ли ти, че Малуш изгни отвътре навън?

– Каза ми, че ти си убила брат ми и че имаш нещо, което ми принадлежи. Прати ме за него.

– Тогава те е пратил да умреш. Това, за което те е пратил, е единственото нещо, с което може да се убие Ънсийли, каквото отчасти си ти сега. Ето така Малуш изгни отвътре навън. Аз го намушках с него – усмихнах се. – Новият ти приятел каза ли ти това? Нямаш представа в какво си се забъркал. – Не говорех ли като Баронс? Не казах ли нещо на брата на мафиота, което Баронс ми каза, когато започнах да проправям пътя си в света на Фае? Моля ви, кажете ми, че не съм се отрила в наставника си! Моля ви, кажете ми, че не порастваме и не се превръщаме във възрастни, което ни подлудява.

Извадих копието от кобура на рамото си и го тръснах с върха напред на гишето. То потрепери на дървото, блестейки с алабастрова светлина, почти в бяло.

– Давай, О’Баниън! Ела и го вземи! Писнало ми е от петунии като теб и нищо не би ми харесало повече от това да те гледам как гниеш бавно и болезнено. Знам, че сега си опиянен от новите си сили, но трябва да знаеш, че аз съм много повече от красиво лице. Аз съм Шийте зрящ и имам сили, с които мога да надвивам задници. Няма начин да ме спреш да те намушкам, ако приближиш на три метра от мен. Така че, ако не възразяваш да изгниеш отвътре навън... Споменах ли, че патката му замина много преди ума му? Пристъпи и един сантиметър навътре в магазина ми!

Колебание проблесна в тези студени очи на влечуго.

– Брат ти не видя заплаха в мен. И е мъртъв. Както и петнайсет от мутрите му. Помисли за това! Помисли хубаво!

Той се взря в копието, блестящо с меката си, неестествена светлина. Роки не знаеше нищо за тъмните сили наоколо. Дерек наскоро се бе събудил за тях и нямаше да направи същите грешки. Видях го на лицето му. Този О’Баниън нямаше да прибърза сляпо към смъртта си. Сега щеше да си тръгне, но само временно. Щеше да се прегрупира и да се върне, дори по-опасен отпреди.

– Не съм свършил – каза той. – Няма да свърша, докато не умреш.

– Докато един от нас умре – съгласих се. – Махай се! – дръпнах копието от щанда и хванах здраво дръжката.

Трябваше да го оставя да влезе в Мрачната зона онзи ден. Вместо това заради вина за минали грехове, спасих живота му. Каква идиотка съм била!

Загледах се към вратата, след като той си тръгна. Пулсът ми дори не се бе ускорил. Сложих табелата, отидох до тоалетната, после отворих отново.

Баронс не се появи в понеделник вечер, нито във вторник. Сряда мина и замина без следа от него. В четвъртък станаха пет дни, откакто го видях за последен път. Никога не бе стоял толкова дълго настрани.

Ставах нетърпелива. Исках да задам въпроси, да отправя обвинения. Спомнях си битката, която бе свършила в обезпокоителна похот. Всяка вечер седях в задната част на магазина с часове пред тихо съскащия газов огън, преструвайки се, че чета, в очакване на Баронс.

Книжарницата беше огромна и тиха и аз се чувствах самотна, на хиляди километри от дома.

След пет дни се пречупих и набрах ДБ на мобилния телефон, който ми даде. Нямаше отговор.

Загледах се в дисплея, превъртайки краткия списък с контакти: ДБ, АНМСМ и АУ.

Нямах достатъчно кураж, за да опитам последния. Вместо това натиснах АНМСМ.

– Риодан – излая някакъв глас.

Затворих моментално, чувствайки се засрамена и виновна.

Телефонът затръби в ръцете ми със силата на стотици небесни тромпети и въпреки че част от мен напълно го очакваше, все пак подскочих.

На дисплея примигваше АНМСМ. Въздъхнах и натиснах копчето за отговор.

– Мак? Добре ли си? Говори с мен! – изръмжа дълбок глас.

Риодан – мистериозният мъж, който говореше за Баронс с хора, с които не трябваше да говори, мъжът, с когото се биеше Баронс, когато отидох в апартамента на Алина.

Поколебах се.

– Мак! – изрева гласът.

– Тук съм. Добре съм. Съжалявам! – казах.

– Защо се обади?

– Чудех се къде е Баронс.

– Така ли се нарича напоследък? Баронс?

– Не е ли това името му? Джерико Баронс? – Отново смях.

– Използва ли презиме име?

– Инициалът Z. – Бях го виждала на личната му карта.

– А, Омега. Винаги е бил мелодраматичен.

– А Алфа? – попитах с ирония.

- Вероятно ще се опита да спори.

– Какво е истинското му име?

– Попитай го!

– Няма да ми отговори. Никога не го прави. Кой си ти?

– Аз съм този, на когото се обаждаш, когато не можеш да се свържеш с Баронс.

– Уф! Благодаря! Кой е Баронс?

– Този, който все ти спасява живота.

Не можех да повярвам, че двама мъже звучат толкова еднакво – и двамата майстори на заобиколните отговори, които не водят доникъде.

– Братя ли сте?

– Така да се каже.

Нямаше нужда да го притискам повече, за да разбера, че също като Баронс Риодан ще ми каже само това, което възнамерява да ми каже, и всичките въпроси на света биха попаднали на глухи уши, освен ако не искаше да знам нещо.

– Тръгвам си, Риодан. Той ме лъже, тормози ме. Никога не ми казва нищо. Той ме предаде.

– Не вярвам.

– Какво? Че лъже, че ме тормози или че ме предаде.

– Предаването. Останалото е класика. Как го нарече? Баронс. Той не предава.

– Не го познаваш толкова добре, колкото си мислиш.

– Отвори очи, Мак!

– Какво имаш предвид?

– Думите могат да бъдат усукани по всякакъв начин. Обещания се дават с цел да приспят сърцето и да изкушат душата. В края на краищата, думите не значат нищо. Те са етикети, които слагаме на нещата, в усилие да обвием хилавите си мозъци около тяхната основна природа, но в деветдесет и девет процента от времето реалността е нещо напълно различно. Най-мъдрият човек е тихият. Проследи действията му! Съди го по тях! Той мисли, че имаш сърце на воин. Той вярва в теб. И ти повярвай в него!

– В какво? В един наемник? Той иска книгата, за да я продаде на този, който даде най-много. Ловците също са наемници.

– Ако бях на твое място, никога не бих го нарекъл така. Коя си ти, за да го съдиш? Мислиш, че твоите мотиви са чисти? Че имаш благородно призвание? Глупости! Какво е доброто в теб? Ти искаш отмъщение. Не ти пука за съдбата на света. Просто искаш твоето щастливо малко място да се върне. Хората, които живеят в стъклени къщи... – той замлъкна, сякаш трябваше да знам какво следва. Не знаех.

– Какво? Хората, които живеят в стъклени къщи, какво?

– Мамка му, ти си млада, нали? – той се засмя. – Не трябва да хвърлят камъни, Мак. Хората, които живеят в стъклени къщи, не трябва да хвърлят камъни.

Линията замлъкна.

Камбанката издрънча. Баронс влезе.

– Баронс! – извиках и моментално набутах телефона между възглавниците.

– Госпожице Лейн! – той наклони тъмната си глава.

– Татуирал си ме, копеле! – хвърлих се право на въпроса.

– И?

– Нямаше право!

– Предпочиташ да не го бях сторил ли?

– Това не прави постъпката ти правилна.

– Напротив. И точно това те човърка. Пренебрегнах желанието ти. Погрижих се за теб по начин, по който мъжът се е грижил за жената преди светът да стане място, на което деца биха могли да разведат родителите си в съда. И ако не го бях направил, щеше да си мъртва. Ще се престориш ли, че искаш да си мъртва? Познавам те. Ти пращиш от живот и по най-егоистичен начин си доволна, че си жива, и винаги ще бъдеш. Ако имаш нужда от сцена и публика, на които да играеш монахинята девица, която би пожертвала живота си, за да запази девствеността си, намери ги някъде другаде! Аз няма да ръкопляскам. Ще се придържаш ли към ценности, които на практика не съществуват? Когато беше твърде млада и наивна, за да виждаш рисковете, аз си навлякох твоя гняв, за да те предпазя. Крещи по мен, ако трябва! Но ще ми благодариш, когато най-накрая пораснеш!

Смених темата. Понякога той ме засипва с толкова много удари, че е по-лесно да подхвана тема, която би поставила мен в нападателна позиция, а него – в отбранитена, а не обратното.

– Защо лорд Господар те погледна и си тръгна? Какво си ти, Баронс?

– Този, който никога няма да те остави да умреш, а това е повече, отколкото някой в живота ти е бил способен да ти каже, госпожице Лейн. Повече, отколкото е могъл да направи.

– В’лане...

– В’лане със сигурност не дойде да те спаси в пещерата, нали? Къде беше тогава златният ти принц?

– Писна ми от измъкванията ти! Какво си ти? – приближих се до него и го ударих в рамото. – Отговори ми!

Той избута ръката ми.

– Току-що го направих. Това е всичко, което ще получиш. Приеми ме или ме остави! Остани или си върви!

Загледахме се кръвнишки. Изглежда, само това правехме вече. Но в мен нямаше истински хъс за бой и той го усети.

Когато отидох до дивана и седнах, той се обърна.

– Приемам, че отново си самата себе си – каза той, загледан в огъня.

– Откъде знаеш?

– Прекарах последните няколко дни да проучвам усложненията от това, което направи, за да открия дали е обратимо. Научих, че ефектът от яденето на Ънсийли е временен.

– Ако си бе направил труда да се появиш в понеделник, щях сама да ти го кажа.

Той се обърна.

– Изчезнало е толкова бързо?

Кимнах.

– Напълно ли си възстановена? Можеш ли отново да усещаш копието?

– Не се страхувай! Твоят детектор на ОС се върна – казах горчиво. – О, изглежда, че О’Баниън е заел мястото на Малуш при лорд Господаря. – Разказах му за посещението на по-младия брат, за това, че е ял Ънсийли.

Баронс седна на другия край на дивана. Дори с цялото разстояние между нас, бяхме твърде близо. Спомних си усещането за дивото му, наелектризирано тяло върху моето. Спомних си как лежах под него с разкъсана до врата тениска и какво бе изражението на лицето му. Погледнах встрани.

– Ще защитя магазина срещу него. Ще бъдеш в безопасност, стига да си вътре.

– Ако съм била вече татуирана, защо не си могъл да ме намериш, когато В’лане ме отведе във Фае? – Това бе малко нелогично и ме тормозеше.

– Знаех, че си във Фае, но не можех да те проследя там. Световете се местят постоянно и става невъзможно да проследиш... сигнала.

– Защо ме накара да нося гривната, щом вече съм била татуирана?

– За да обясня как съм те намерил, ако се наложи.

Изсумтях.

– Каква оплетена паяжина плетем, а? Наистина ли действа като проследяваща гривна? – той поклати глава. – Прави ли изобщо нещо?

– Нищо, което да те засяга.

– Какво направи лорд Господар, за да ме накара да му се подчинявам?

– Салонни трикове. Нарича се Гласът. Друидско умение.

– Ти владееш същия салонен трик. Може ли друг да се научи да го прави? Например аз?

– Съмнявам се, че ще живееш достатъчно дълго, за да го научиш.

– Ти си го научил.

– Нямаш обучение.

– Изпробвай ме!

– Ще си помисля.

– Това ли използва за баща ми? Това ли го накара да си тръгне на другата сутрин, след като спорихме цяла нощ и аз не успях да го убедя?

– Щеше ли да предпочетеш да остане?

– Това ли използва отново, когато се обади тук, докато бях във Фае за месец? – Започвах да разбирам методите му.

– Трябваше ли да го оставя да долети тук и да го убият?

– Защо не ми каза за манастира, Баронс?

– Те са вещици и лъжци. Биха ти казали всичко, за да те спечелят на своя страна.

– Звучиш като друг, когото познавам. – Всъщност, звучеше като всеки друг, когото познавах.

– Не ти давам обещания, които няма да спазя, и ти дадох копието. Те биха ти го взели. Дай им половин шанс и виж какво ще направят! Не идвай да ми хленчиш, когато те прецакат!

– Ще отида в манастира след няколко дни, Баронс – казах аз. Това беше предизвикателство. Беше като: „По-добре ми дай свободата, която искам!“. След всичко, което бях преживяла, чувствата ми към нещата се бяха променили. Той и аз бяхме партньори, не детектор и директор на ОС. А партньорите имат права. – Ще прекарам известно време там и ще видя на какво ще ме научат.

– Ще бъда тук, когато се върнеш. И ако старата жена се опита да те нарани, ще я убия.

Едва не промърморих „благодаря“, но се спрях.

– Знам, че няма мъже Шийте зрящи. – Той понечи да каже нещо, но преди да ми подхвърли съдържателен коментар, добавих: – Спести ми го! Знам, че си мъж и знам, че ги виждаш. Няма нужда да преговаряме това. Също така знам, че си суперсилен и че рядко докосваш копието. От колко време ядеш Ънсийли, Баронс?

Той ме зяпна за момент, после раменете му започнаха да се тресат, гърдите му да тътнат, тъмните му очи проблеснаха развеселено и той се разсмя.

– Това е напълно логично предположение – настръхнах.

– Да – каза той накрая, – така е. Стресна ме с логиката си. Но не е вярно.

Присвих очи.

– Може би затова Сенките не те ядат. Не са канибали, а ти си пълен с братята им. Може би не харесват тъмно месо.

– Е, намушкай ме! – каза той тихо.

Плъзнах ръка под якето и хванах дръжката на копието. Беше чист блъф. И двамата знаехме, че няма да го направя.

Телефонът зад гишето иззвъня. Вгледах се в тъмните очи на Баронс, докато телефонът звънеше и звънеше. Спомних си как го целувах, спомних си образите – пустинята, горещия убийствен вятър сироко, самотното момче, безкрайните войни. Чудех се дали ако го целуна отново, ще се озова в него отново. Телефонът звънеше. Хрумна ми, че може да е татко. Откъснах поглед с усилие, станах и грабнах телефона.

– Ало? – Не беше татко. – Крисчън! Здравей! Да, всъщност бих се радвала. Не, не, не съм забравила. Бях заета.

Имах други неща на главата си преди време, бях напрегната като пружина.

Но сега вече бях добре. Нещата се връщаха към нормалното. Бях Мак Лейн, Шийте зрящ, въоръжена до зъби с копие, ножове и фенерчета. Баронс беше... е, Баронс и търсенето на Шинсар Дъб се върнаха в натоварения ми график.

И тази вечер щеше да е хубава. Щях да я прекарам с добре изглеждащ млад шотландец, който е познавал сестра ми, и да науча това, което той знае.

– Ще бъда там след четирийсет минути. – Исках да се преоблека и да се освежа. – Не, няма нужда да идваш да ме взимаш. Ще дойда. Не се тревожи, ще се оправя.

– Среща ли, госпожице Лейн? – попита Баронс, когато затворих. Беше неподвижен. Всъщност за момент не бях сигурна, че диша. – Мислиш ли, че е подходящо при сегашното състояние на нещата? Има Ловци навън.

Свих рамене.

– Те се страхуват от копието ми.

– Лорд Господар е навън.

Дарих го със суха усмивка.

– Тогава всичко е наред. Знам, че няма да ме оставиш да умра.

Той ми отвърна с полуусмивка, още по-суха.

– Сигурно е нещо сериозно, щом си струва заради него да ходиш вечер по улиците на Дъблин.

– Така е. – Не му казах, че е бил приятел на сестра ми. Нито Баронс, нито аз давахме доброволно информация един на друг. Оставяме се да врим в кашите, дето сме забъркали. Денят, в който той спре и аз ще спра.

– Трябва ли да ти определя вечерен час? – присмя се той.

– Опитай! – рекох и тръгнах към междинните врати. Щях да измия лицето си, да мацна малко руж, спирала, блясък за устни и да облека нещо красиво и розово. Не защото мислех за това като за среща. Не. Скоти познаваше сестра ми и вероятно знаеше това-онова за нас, какво представляваме, но не можеше да живее в моя свят. Беше твърде опасно за средностатистически човек, дори за такъв, въоръжен с малко познание.

Исках да нося розово, защото знаех, че бъдещето ми изобщо не е светло. Исках да се издокарам и да нося кокетни обувки, защото светът ми имаше нужда от повече красота, за да се противопостави на грозотата в него. Исках да нося розово, защото мразех сивото, не заслужавах бяло и ми бе писнало от черно.

Когато стигнах до междинните врати, спрях.

– Джерико!

– Мак!

Поколебах се.

– Благодаря ти, че спаси живота ми! – казах и се плъзнах през вратата. Преди да я затворя, добавих тихо: – Отново.


Загрузка...