Мистерията на изчезналия амулет

Четири

–К азах ви. Той работеше по случая на сестра ми.

– И кога го видяхте за последен път?

– И това ви казах. Вчера сутринта. Отби се в книжарницата.

– Защо се е отбил в книжарницата?

– О, за Бога! И това ви казах. За да ми съобщи, че е преразгледал случая и все още няма улики, и че много съжалява, но случаят ще трябва да си остане приключен.

– Очаквате да повярвам, че инспектор О’Дъфи, а той случайно има чудесна жена и три деца, които води на църква всяка неделя, а после на обяд с роднините – семейна разходка, пренебрегнал само четири пъти за последните петнайсет години, и то заради погребения, е пропуснал това, за да направи ранно утринно посещение на сестрата на жертва на убийство, за да ù каже, че вече приключен случай остава приключен?

Ех, маргаритки! Дори аз се стреснах от липсата на логика в това.

– Защо не е използвал телефона?

Вдигнах рамене.

Инспектор Джейни, който ме разпитваше, махна на двамата полицаи до вратата да излязат. Стана от масата, обиколи я и спря зад мен. Усещах го да стои отзад и да се взира в мен. Усещах остро древното крадено копие, затъкнато в ботуша ми под крачола на дънките. Ако ме обвиняха и претърсеха, щях да загазя много.

– Вие сте привлекателна млада жена, госпожице Лейн.

– В смисъл?

– Имаше ли нещо между вас и инспектор О’Дъфи?

– О, моля ви! Наистина ли мислите, че той е мой тип?

– Беше, госпожице Лейн. Наистина ли мисля, че

беше

ваш тип. Той е мъртъв.

Взрях се нагоре към Гарда, който надвисваше над мен, опитвайки се да използва господстваща поза на тялото, за да ме сплаши. Той не знаеше, че денят ми вече е достатъчно лош, нито пък, че няма много неща в човешкия свят, които да ме плашат.

– Ще ме арестувате ли, или не?

– Жена му каза, че напоследък е бил разсеян. Разтревожен. Не се е хранел. Тя няма никаква представа защо. Вие знаете ли?

– Не. Казах ви и това. Половин дузина пъти вече. Колко още пъти трябва да го повторя, за да свършим с това? – говорех като лош актьор в още по-лош филм.

Той също.

– Колкото пъти аз кажа, че трябва. Да започнем отначало! Разкажете ми отново за първия път, когато сте го видяла тук в управлението!

Поех дълбоко дъх и затворих очи.

– Отворете очи и отговорете на въпроса!

Отворих очи и го изгледах кръвнишки. Все още не можех да повярвам, че О’Дъфи е мъртъв. Бяха му прерязали гърлото, прецаквайки моя свят. В едната си ръка е стискал парче хартия с моето име и адреса на книжарницата, написани на него. Не беше отнело много време на неговите братя по – е, не точно по оръжие, дъблинските полицаи не носят оръжие – да дойдат да ме търсят. Прекарах сутринта в битка със Сенки и със Секс-до-смърт-Фае, открих, че нещо чудовищно живее под гаража на Баронс точно зад стаята ми, а сега бях в полицейското управление и ме разпитваха по подозрения в убийство. Можеше ли денят ми да стане още по-лош? О, те не повдигнаха официални обвинения, но със сигурност използваха сплашващи тактики върху мен в книжарницата, като се опитваха да ме накарат да мисля, че ще го направят. Дадоха ясно да се разбере, че при най-малкия повод могат да ме изправят до стената и да започнат да ми правят затворнически снимки. Бях чужденка в този град, почти всички отговори, които дадох, звучаха уклончиво, защото бяха уклончиви, а визитата на О’Дъфи в неделя сутрин наистина изглеждаше подозрителна.

Повторих историята, която бях разказала преди един час и един час преди това, и още един час преди това. Инспекторът ми задаваше същите въпроси, които той и още двама преди него ми задаваха цяла сутрин и по-голямата част от следобеда, изразени по съвсем малко по-различен начин, всичките предназначени да ме хванат в капан. Оставиха ме да се варя в собствения си сос четирийсет и пет минути, докато отидоха да обядват и се върнаха, миришещи вкусно на риба и чипс. Кофеинът от охладеното ми капучино се бе изпарил преди часове и умирах от глад.

В някаква степен можех да оценя какво правеше инспектор Джейни. Това беше неговата работа и той я вършеше много добре, а бе очевидно, че Патрик О’Дъфи му е бил приятел. Надявах се да бяха направили същото за Алина. В друга степен това ме вбесяваше. Моите проблеми бяха много по-големи. Това беше епична загуба на моето време. И не само. Чувствах се изложена. С изключение на пътешествието ми тази сутрин през задната уличка, не бях стъпвала извън книжарницата, откакто видях каквото видях в склада на ЛаРу 1247 преди седмица. Чувствах се като ходеща мишена с нарисуван на челото мерник. Дали лорд Господар знаеше къде да ме намери? Колко напред бях в неговия списък с приоритети? Още ли беше там, където беше отишъл, когато пристъпи през онзи портал? Дали наблюдаваше книжарницата? Дали беше инструктирал своите Момчета носорози и дали пазачите на Фае (нисша каста гигантски, грозни, сивокожи Ънсийли с широки, дундести, подобни на бурета тела, с издадени напред челюсти и неравни чела) чакаха да ме грабнат в момента, в който излезех от полицейското управление съвсем сама? Трябваше ли да се

опитам

да си уредя да ме арестуват официално? Разкарах тази мисъл в мига, в който ми хрумна. Хората не можеха да ме опазят жива. Примигнах, стресната от осъзнаването, че вече не се смятам съвсем от този лагер.

– Той ми беше зет – каза той рязко.

Трепнах.

– Дори да приема, че нямате нищо общо с убийството му, все пак трябва да намеря начин да обясня на сестра си какво, по дяволите, е правил с вас сутринта, когато умря – каза той горчиво. – Така че, какво, по дяволите, е правил, госпожице Лейн? Защото и двамата знаем, че историята ви е пълна глупост. Пати не пропускаше литургия. Пати не разследваше случаи в свободното си време. Пати се пазеше жив, защото обичаше семейството си.

Взирах се мрачно в ръцете си, сгънати прилежно в скута ми. Отчаяно ми трябваше маникюр. Опитах се да си представя какво би мислила и как би се чувствала съпругата на полицай, който беше умрял едва няколко часа, след като е посетил красива млада жена, ако научи нелепата причина за посещението, която аз предлагах. Щеше да знае, че я лъжат, а неизвестното винаги приема по-големи, по-ужасни размери от каквато и да е истина, скрита зад лъжата. Щеше ли да повярва като брат си, че нейният възлюбен Пати ù е изневерил и е предал семейните клетви сутринта, в която е умрял?

Никога не лъжех. Мама ни възпита да вярваме, че всяка лъжа пуска нещо на света, което неминуемо ще се върне и ще ни захапе по петунията.

– Не мога да обясня действията на инспектор О’Дъфи. Мога единствено да ви кажа какво направи. Той се отби, за да ми съобщи, че случаят на Алина остава приключен. Това е всичко, което знам.

Утешавах се от факта, че ако му бях казала всичко, ако бях признала всяка частица, чак до подозрението ми, че О’Дъфи някак бе научил, че нещо голямо, гадно и нечовешко се бе преместило в Дъблин и е бил убит заради това, той щеше да ми вярва още по-малко.

Следобедът беше безкраен. Кой притежава книжарницата? Как казахте, че сте се запознали? Защо сте отседнала там? Ваш любовник ли е? Ако случаят ù е приключен, защо не сте се прибрала у дома? Как получихте синините по лицето? Работите ли някъде? Как се издържате? Кога възнамерявате да се приберете у дома? Знаете ли нещо за трите изоставени коли в уличката зад „Книги и дреболии „Баронс“?

През цялото време чаках Баронс да дойде и да ме спаси. Предполагах, че очакването ми е продукт от израстването ми в свят, в който почти във всички приказки имаше принц и този принц бързаше да спаси принцесата. Мъжете на Юг обичат да се вживяват в този образ.

Светът навън е нов и странен, а правилата са променени. Всяка принцеса за себе си.

Беше шест без петнайсет, когато най-после ме пуснаха.

Шуреят на О’Дъфи ме придружи до вратата.

– Ще ви наблюдавам, госпожице Лейн. Всеки път, щом се обърнете, ще виждате моето лице. Ще бъда като лепенка на задника ви.

– Добре – казах уморено. – Някой ще ме откара ли обратно до книжарницата?

Добре, това беше не.

– Ами телефон? Мога ли да го използвам? – попитах, но той ми отвърна с още един твърд поглед. –

Шегувате

ли се? Вие не ми позволихте да си взема чантата тази сутрин. Нямам пари за такси. Ами ако някой ме обере?

Инспектор Джейни вече си тръгваше.

– Нямате чанта, госпожице Лейн. Защо някой би ви обрал? – хвърли ми той поглед през рамо.

Погледнах неспокойно към часовника си. Когато ме взеха от книжарницата, ме накараха да махна всички фенерчета от колана на дънките си и да ги оставя на Фиона.

Изтътна гръмотевица и разтърси стъклата на прозорците.

Скоро щеше да се стъмни.

– Хей! Ти там, чакай!

Не забавих крачка.

– Красиво момиче, чакай малко! Надявах се да те видя отново.

Беше частта с „красиво момиче“, която метна примка около крака ми, а гласът я стегна здраво. Прокарах ръка през наскоро накълцаната си коса и погледнах надолу към тъмните си, торбести дрехи. Комплиментът беше балсам за душата ми, гласът бе млад, мъжки и пълен с веселие. Заковах се на място. Тъпо, знам.

Беше момчето със замечтаните очи, което бях видяла в музея, докато търсех ОС.

Станах яркочервена. Това беше денят, в който В’лане усили онова Секс-до-смърт нещо и аз се съблякох насред известната ирландска златна експозиция пред Бог и пред всички.

Изчервена, хукнах отново, шляпайки през локвите. Валеше, жаба, и тротоарите на изпълнения с крек дъблински квартал Темпъл Бар бяха почти празни. Трябваше да стигна донякъде, да се надбягвам с мрака и да избягвам момчета, които ме гледаха как се събличам.

Той закрачи широко с дългите си крака до мен. Не можах да се спра и хвърлих поглед към него. Висок, мургав, със замечтани очи, той беше във възрастта, в която момчетата се превръщат в мъже, в онзи идеален етап, когато са само кадифена кожа върху гъвкави твърди тела, без грам мазнина. Можех да се обзаложа, че има плочки. Определено му беше вляво. Някога преди бих дала всичко за среща с него. Бих се облякла в розово и златно, бих вързала дългата си руса коса на игрива конска опашка и бих боядисала ноктите на ръцете и краката с цвят „младите сърца бият свободни тази вечер“, за да подхождат на тоалета ми.

– Добре, ще тичам с теб тогава – каза той мило. – Закъде си се разбързала толкова?

– Не е твоя работа – отвърнах. Върви си, красиво момче! Вече не пасваш на моя свят. А как ми се искаше!

– Боях се, че няма да те видя отново.

– Дори не ме познаваш. Освен това съм сигурна, че видя повече от достатъчно от мен в музея – казах горчиво.

– Какво имаш предвид?

– Сигурна съм, че знаеш.

Той ми хвърли озадачен поглед.

– Знам само, че трябваше да си тръгна веднага, след като те видях. Иначе щях да закъснея за работа.

Не ме е гледал да се събличам? Част от грозотата в живота ми се стопи.

– Къде работиш?

– Във Факултета по древни езици.

– Къде? – попитах отново. Красив, пък и умен.

– В Тринити.

– Супер! Студент?

– Да. Ти?

Поклатих глава.

– Американка?

Кимнах.

– Ти? – Не говореше като ирландец.

– Малко оттук, малко оттам. Нищо специално – той се усмихна и ми намигна. Замечтани очи, дълги черни мигли.

Еха! Да. Това момче бе специално чак до пръстите на краката си. Исках да го опозная. Исках да го целуна. Исках да плъзна устни по тези мигли. Но той вероятно би свършил като труп, ако се въртеше около мен. Аз убивах чудовища, които другите хора не можеха да видят, и бях прекарала целия ден в полицейското управление по подозрения за убийство на човек, когото не бях убила, вместо на шестнайсет, които убих.

– Остави ме на мира! Не мога да бъда приятелка с теб – казах безцеремонно.

– Това е твърде интригуващо, за да го пропусна. Каква е историята ти, красиво момиче?

– Нямам история. Имам живот. А ти не се вписваш в него.

– Приятел?

– Десетки.

– Наистина?

– Е.

– Хайде, не ме разкарвай!

– Смятай се за разкаран! Чупка! – казах студено.

Той вдигна двете си ръце:

– Добре, разбирам – и спря.

Продължих по тротоара надалеч от него и не погледнах назад. Искаше ми се да заплача.

– Ще бъда наоколо – извика той. – Ако размислиш, знаеш къде да ме намериш.

Да. Във Факултета по древни езици в Тринити. Отбелязах си наум никога да не ходя там.

– Мисля, че ме познават – казах, когато нахлух през предната врата на книжарницата. Баронс беше зад гишето, не Фиона. Това беше странно. Той дори маркираше покупка като истински човек, който работи. Сряза ме предупредително с поглед – замълчи, госпожице Лейн – и кривна глава към клиента.

– Сложи табелата, че е затворено! – каза той, когато клиентът си отиде. Тръшна един картонен плакат на гишето и започна да пише по него. – Кой мислиш, че те познава?

– Сенките. Те стават... не знам, възбудени, когато ме виждат. Сякаш ме познават и ги вбесявам. Мисля, че са много по-съзнателни, отколкото ти знаеш.

– Мисля, че имаш твърде развито въображение, госпожице Лейн. Сложи ли табелата?

Сложих табелата. Това беше Баронс – деспотичен чак до стоманените върхове на ботушите си.

– Защо? Затваряш рано?

Той довърши писането, дойде при мен и ми подаде плаката, за да го окача на вратата до табелата.

Прочетох го.

– За колко време? – бях изненадана. Книжарницата беше нашето прикритие, а сега той я затваряше?

– Поне няколко седмици. Освен ако не искаш да застанеш на касата, госпожице Лейн.

– Къде е Фиона?

– Фиона е изключила всички лампи и е оставила отворен прозорец снощи.

Олюлях се – физически залитнах назад – и едва не паднах от въздействието на този умствен удар. Хванах се за една масичка, събаряйки няколко дреболии и купчина с последните бестселъри.

– Фиона се е опитала да ме

убие?

– рекох. Знаех, че не ме харесва, но стига! И това ако не е крайност!

– Заяви, че се е опитала само да те сплаши. Искала е да те накара да си идеш у дома. Дори помислих, че е успяла. Къде беше цял ден?

Бях твърде замаяна от злобата на Фиона, за да му отговоря. Беше достатъчно лошо, че трябва да си пазя гърба от всички познати гадости. Не бях достатъчно изкусна в женските хитрости, за да видя, че се задава по-изтънчена гадост.

– Боже, какво е направила? – вдишах. – Промъкнала се е късно снощи? Как се е измъкнала самата тя?

– По същия начин, както и ти, предполагам. Фенерчета. Трябва да призная, госпожице Лейн, впечатлен съм колко добре си успяла да изчистиш мястото. Трябва да е имало Сенки навсякъде.

– Имаше и не го направих. Изчистих само част от тях. В’лане направи останалото – казах разсеяно. Каква ирония, че така упорито се опитвах да я спася от същите тези чудовища, които беше пратила за мен!

За миг настъпи ледена тишина, после Баронс избухна:

– Какво? В’лане е бил тук? В моя магазин? – пръстите му се впиха в рамото ми.

– Ох, Баронс! Нараняваш ме! – сопнах се.

Той ме пусна веднага.

Баронс бе опасно силен. Мисля, че трябва непрестанно да бъде нащрек какво докосва, в противен случай чупи кости. Разтрих ръката си. Утре щях да имам синини. Отново.

– Моите извинения, госпожице Лейн! Е?

– Не, разбира се, не беше в магазина. Ти нали имаш стражи? Като говорим за това, защо твоите стражи не задържаха Сенките навън?

– Настроени са само срещу определени неща.

– Защо не срещу всичко?

– Стражите искат... ресурси. Защитата има цена. Всичката сила има. Светлините служат достатъчно добре, за да държат Сенките навън. Освен това те са глупави.

– Не съм сигурна – възразих. Разказах му за тази, която се изправи срещу мен в задната стая, за това как изгубих фенерчетата си и останах само с кутия кибрит, клечките от който почти свършиха, как В’лане се появи на уличката и прогони Сенките.

Той ме изслуша внимателно, разпита ме за разговора ни с В’лане, заключавайки с:

– Чука ли го?

– Моля?! – извиках. – Не, разбира се! – разтрих лицето си с две ръце и го задържах скрито за минутка. – Нямаше ли да съм пристрастена, ако го бях направила? – попитах и вдигнах лице.

Баронс ме изгледа със студени тъмни очи.

– Не и ако те предпази.

– Могат ли да правят това? Наистина ли?

– Опитай се да не бъдеш толкова заинтригувана, госпожице Лейн!

– Не съм – казах в защита.

– Добре. Не му се доверяваш, нали?

– Не се доверявам на никого. Нито на него. Нито на теб. На никого.

– Тогава може и да останеш жива. Къде беше днес?

– Фиона не ти ли каза? – попитах. Учех се от неговите номера. Отговаряй на въпроса с въпрос! Разсейвай! Отбягвай!

– Тя не беше особено учтива, когато я... уволних – имаше колебание преди думата „уволних“, почти неуловимо, освен ако не познаваш човека.

– Ами ако се върне и се опита да ме нарани отново?

– Не се тревожи! Къде беше?

Разказах му за Гарда, за деня, който прекарах в управлението, и за това, че О’Дъфи е мъртъв.

– И мислят, че си срязала гърлото на мъж, почти два пъти по-едър от теб? – той се изсмя. – Това е абсурдно.

Внезапно дълбоко спокойствие обзе ума ми. Не бях казала на Баронс как е умрял О’Дъфи.

– Да, ами… – разфучах се – знаеш какви са ченгетата. Между другото,

ти

къде беше напоследък? Имах нужда от помощ няколко пъти за последните двайсет и четири часа.

– Изглежда, си се справила достатъчно добре и сама. И новият ти приятел

В’лане

ти е помогнал – каза името по такъв начин, сякаш принцът бе скоклива малка фея, а не мъжествен, смъртоносно прелъстителен Фае. – Какво е станало с прозореца отзад?

Нямах намерение да признавам на човек, който вече знаеше как е умрял О’Дъфи, че знам за чудовището под гаража. Свих рамене.

– Не знам. Какво?

– Счупен е. Чу ли нещо миналата нощ?

– Ръцете ми бяха пълни, Баронс.

– Със Сенки, не с В’лане, надявам се.

– Ха!

– Не си била в гаража ми, нали?

– Не.

– Не би ме лъгала, нали?

– Не, разбира се – отвърнах. Не повече, отколкото ти би ме излъгал, не добавих. Честност между крадци и така нататък.

– Е, тогава лека нощ, госпожице Лейн! – той наклони глава и тихо мина през междинните врати към задната част на сградата.

Въздъхнах и започнах да събирам различните книги и дреболии, които съборих от масичката. Не можех да накарам ума си да приеме мисълта, че Фиона се е промъкнала през нощта и е изключила всички светлини. Да ме прогони, петунията ми! Тази жена искаше да умра. Не можех да си представя някой, който познава Баронс достатъчно добре, да развие толкова силни чувства към него. И все пак знаех, че има нещо между тях двамата, дори да беше само близостта и чувството за притежание, постигнати вследствие на дълго сътрудничество.

От задната част на сградата се чу вой на ярост. Миг по-късно Баронс нахлу през междинните врати, влачейки персийски килим зад себе си.

– Какво

е

това? – попита той.

– Килим? – примигнах, мислейки що за тъп въпрос.

– Знам, че е килим. Какви са

тези

неща? – той тикна килима под носа ми, мушкайки пръст в дузина прогорени места.

– Изгорено?

– Изгорено от изпуснати кибритени клечки ли, госпожице Лейн? Клечки, които може би някой е изтървал, докато е флиртувал с гибелно Фае, госпожице Лейн? Имаш ли някаква представа каква е

цената

на този килим?

– Гибелно? Мили Боже, английският да не е втория ти език? Трети? Само някой, учил английски от речник, би използвал такава дума.

– Пети – изръмжа той. – Отговори ми!

– Не повече от живота ми, Баронс. Нищо не струва повече от живота ми.

Той ме изгледа свирепо. Вдигнах брадичка по-високо и го изгледах свирепо и аз.

С Баронс имаме уникален начин на общуване. Водим малки, безсловесни разговори, в които казваме с очи всички онези неща, които не казваме с уста, и се разбираме идеално.

Аз не казах: „Ти си

такъв

тесногръд задник!“.

А той не каза: „Ако отново прогориш някой от килимите ми за четвърт милион долара, ще ти го смъкна от кожата“. И аз не казах: „О, скъпи, това не би ли ти харесало?“. Той не каза: „Порасни, госпожице Лейн! Аз не взимам малки момиченца в леглото си“, а аз не казах: „Не бих отишла там дори да беше единственото безопасно място от лорд Господар в цял Дъблин“.

– Може да размислиш някой ден – гласът му беше нисък, напрегнат и почти гърлен.

Ахнах.

– Какво? – попитах. Присъщо за нашите безсловесни игри бе мълчаливото съгласие никога да не издигаме тези разговори на словесно ниво. То беше единствената причина да участваме в тях.

Той ме дари с хладна усмивка.

– Че няма нищо по-ценно от живота ти, госпожице Лейн. Някои неща са. Не слагай твърде висока премия за него. Може да съжаляваш.

Той се обърна и си тръгна, влачейки килима след себе си.

Отидох да си легна.

На следващата сутрин се събудих, демонтирах саморъчната аларма срещу чудовища, отворих вратата и намерих малък телевизор с вграден видео и DVD плейър в коридора.

Манна небесна! Мислех, след като Фиона вече я няма, да задигна този, който тя държеше зад гишето. Сега нямаше нужда.

Имаше касетка до него.

Вкарах телевизора в стаята си, включих го в контакта, пъхнах касетата и го пуснах. Програмата вече беше настроена.

Трепнах и го изключих отново. Ритнах стол.

Всеки път, щом помислех, че ставам по-умна, осъзнавах, че току-що съм направила нещо глупаво. Татко казва, че има три вида хора на света. Тези, които не знаят и не знаят, че не знаят. Тези, които не знаят, но

знаят

, че не знаят. И тези, които знаят и знаят колко много още не знаят.

Тежко е, знам. Май най-после преминах от незнаещите, които не знаят, към незнаещите, които знаят.

Баронс имаше охранителни камери в гаража. Просто ми беше дал касета със запис как влизам с взлом.