Двадесет


Трябваше да премина през Темпъл Бар, за да стигна до Тринити, където щях да се срещна с Крисчън. Подминах инспектор Джейни по пътя. Той и двама други Гарда се опитваха да укротят група войнствени пияници. Хвърли ми остър, ядосан поглед, докато минавах, давайки ми ясно да разбера, че не ме е забравил и за убийството на зет си. Нямах съмнение, че скоро ще го видя отново. Не го обвинявах. И аз гонех убиец и знаех как се чувства. Проблемът беше, че той се целеше в грешния човек. А аз не.

Сигурно си мислите, че след всичко, което преживях, се страхувах от нощта, но не беше така. Нощта е просто другата страна на деня. Не мракът ме плаши. Плашат ме нещата, които излизат в него, а аз бях готова за тях.

Имах копие, до което Ловците не искаха да се приближават. Имах татуировка на тила, която Баронс можеше да използва, за да ме намери по всяко време, където и да е. И подозирам, че ако се окажех в света на Фае, новината щеше бързо да стигне до В’лане по вятъра, а знаех, че той също иска да съм жива. Имах могъщи врагове, но и могъщи защитници. Тук беше и Риодан – мъж, способен да оцелее в бой с Баронс – на едно телефонно обаждане, в случай че Баронс не е наоколо, а имах и АУ, в случай че обстоятелствата станат наистина лоши. След всичко, което видях от Баронс, бях уверена, че АУ ще може яко да рита петунии.

Ако пък станеше ужасно лошо, щях да захапя най-близкото Ънсийли, вместо да го намушквам, и щях да започна да дъвча.

И като стана дума за Ънсийли – трябва да кажа, че те бяха навсякъде в оживената купонджийска зона тази вечер, но не се съсредоточих върху тях. Вглеждах се в човеците.

Те бяха моите хора.

Имах работа, цел, нещо повече от задачата по намирането на Шинсар Дъб, с която сестра ми ме бе натоварила. Вече знаех, че тя никога не е имала намерение всичко да свърши тук. Това беше просто тълкуването на нейното съобщение от моята егоистична гледна точка.

„Всичко зависи от това – каза. – Не можем да им позволим да я имат. Трябва да стигнем до нея първи.“

Знаех съобщението ù наизуст. Слушах го отново и отново в ума си. Трябваше да стигнем до нея първи, за да можем да направим нещо с нея. Нямах представа точно какво, но не се съмнявах, че работата ми няма да приключи, когато я намерим.

Въпрос: Когато си от малкото хора, които могат да направят нещо, за да решат даден проблем, колко отговорен си за решаването му?

Отговор: Начинът, по който избереш да отговориш на този въпрос, определя какъв човек си.

Вървях през оживената тълпа, облечена в розово и златно, тъмните ми къдрици бяха разрошени, очите – блестящи, гледах навсякъде, вдишвах ароматите и се наслаждавах на звуците. Гъвкавостта се бе върнала в стъпките ми. Никога не се бях чувствала по-жива, по-заредена и повече като част от света. Реших, че на връщане у дома ще се отбия в денонощно интернет кафене, ще се потопя в късния нощен ирландски крек и ще сваля нови мелодии за айпода. Вече изкарвах пари. Имах право да похарча част от тях.

Напоследък няколкократно чуках на вратата на Смъртта и сега се чувствах ободрена от това, че съм жива, независимо в колко лошо състояние е светът ми и колко отвратителен е животът ми.

Взирах се любопитно, заинтересовано в лицата на хората, докато ме подминаваха. Предлагах усмивки и получих много в отговор. Получих и няколко подсвирквания. Понякога малките удоволствия в живота са най-сладките.

Докато вървях, прецених състоянието на игралната ми дъска. Малуш вече наистина бе извън нея – мрачна, обезглавена врана, убита на страничната линия. Дерек О’Баниън се бе издигнал на мястото му от сенчестата страна на дъската, ръководен от лорд Господар.

Все още имах желание да държа Роуина предимно на моята – светлата, страна, и се надявах, че Крисчън МакКелтър може също да намери място там. Щеше да е хубаво да имам малко компания. Бях сигурна, че Дани е воин на светлината.

Баронс?

Понякога се чудех дали не е изградил проклетата дъска и лично не е пуснал играта в действие.

Бях на три преки от Тринити, на една странична уличка, по която щях да мина напряко, когато това се случи.

Стиснах глава и изстенах:

– Не! Не сега! Не! – извиках. Опитах се да отстъпя назад, да се оттегля, но не успях да помръдна. Краката ми се заковаха точно там, където бяха.

Болката в главата ми бе непоносима. Зарових лице в двете си ръце, прегръщайки болезнения си череп.

Нищо не може да се сравни с агонията, която Шинсар Дъб ми причиняваше. Забих брадичка в гърдите си, съзнавайки, че всеки момент ще се озова на тротоара, свита на ломотеща топка, а после да изпадна в безсъзнание, уязвима за всеки и всичко в нощта.

Налягането се увеличаваше силно и точно когато бях сигурна, че горната част на черепа ми ще се пръсне и ще запрати шрапнели от кост през улицата, хиляди нажежени до червено ледени кирки продупчиха главата ми, облекчавайки налягането и създавайки свой нов ад – един вътрешен пъкъл.

– Не! – изхленчих аз, олюлявайки се. – Моля те... не!

Ледените кирки с нащърбени краища се въртяха като шишове. Устните ми се движеха беззвучно и аз се сринах на колене, катурнах се в канавката и паднах по очи в миришещата на вкиснало локва. Дотук с красотата в розово и златно. Мразовит вятър зарева между сградите, смразявайки ме до кости. Стари вестници се премятаха като мръсни, прогизнали топки плевели през счупени бутилки, захвърлени опаковки и стъкла.

Вкопчих се в паважа с нокти, краищата им останаха в дупките между камъните.

С огромно усилие вдигнах глава и погледнах напред по улицата. Беше почти безлюдна. Мрачният арктически вятър я бе разчистил от туристите и бе оставил само мен... и тях.

Гледах с безмълвен ужас живата картина, която се разиграваше пред очите ми.

След няколко безкрайни минути болката започна да се оттегля и аз отпуснах брадичка във вкисналата тъмна локва, дишайки тежко от последиците от агонията.

След още няколко минути успях да изпълзя от локвата и да се издърпам обратно на тротоара, където повръщах, докато не остана нищо.

Вече знаех къде е Шинсар Дъб.

И знаех кой я разнася наоколо.

Колкото и важна и объркваща да беше тази информация, тя не бе моята основна грижа в момента.

Бях се озовала на по-малко от петдесет метра от Мрачната книга, по-близо откогато и да било, бях я видяла с очите си... и не бях припаднала.

„Чудя се – каза веднъж Баронс, – ако разредим противоположността, дали все още ще отблъсква?“

Шинсар Дъб съществуваше от милиони години и въпреки че според Баронс нещата на Фае се променят по неуловим начин през времето, аз бях съвсем сигурна, че тя никога няма да стане по-добра. Всъщност не се съмнявах, че ще става все по-зла.

Преди ме отблъскваше толкова яростно, че изпаднах в безсъзнание в мига, в който се приближавах до нея. Тази вечер останах в съзнание през цялото време, а бях до нея по-близо, откогато и да било, а това значеше само едно.

Това, което се бе променило, бях аз.


Загрузка...