Моето семейство и други животни

Седма главаВилата с цвят на жълт нарцис

Новата вила беше огромна, висока правоъгълна постройка във венециански стил с избледнели стени с цвят на жълт нарцис, зелени капаци и червен като лисича козина покрив. Намираше се на един хълм над морето, заобиколена от занемарени маслинови горички и притихнали градини с лимонови и портокалови дръвчета. Цялото място навяваше чувство на старинна меланхолия: къщата с попуканите, обелени стени, просторните кънтящи стаи, верандите с натрупаните от вятъра миналогодишни листа, обрасли с пълзящи растения, от което стаите в по-ниската част бяха винаги потънали в зелен сумрак; малката, заобиколена със стена изоставена градина от едната страна на къщата и покритата с ръжда порта от ковано желязо; розите, съсънките и здравеца, пропълзели до обраслите в трева пътечки и разклонилите се неокастрени мандаринови дръвчета, покрити толкова нагъсто с цвят, че човек усещаше аромата им почти непрекъснато. Отвъд оградата бяха неподвижните овощни градини, потънали в тишина, която се нарушаваше само от жуженето на пчелите и от пърхащите от време навреме сред листата птици. Къщата и околните земи бавно и тъжно се разпадаха, потънали в забрава върху хълма над блесналото море срещу тъмните ронливи албански възвишения. Сякаш и вилата, и пейзажът бяха полузаспали, лежаха в унес под пролетното слънце и се сливаха с мъха, папратите и скупчените дребни отровни гъби.

Човекът, който ни намери вилата и организира преместването ни с възможно най-малка суматоха и най-голяма експедитивност, беше, естествено, Спиро. Три дни след като бяхме разгледали вилата, по пътя вече се носеше потъналото в прах шествие на дългите дървени каруци, натоварени догоре с нашите вещи, а на четвъртия ден вече се бяхме настанили.

В края на имението имаше къщичка, където живееше градинарят със своята съпруга — доста грохнала от напредналата възраст двойка, която сякаш западаше едновременно с имението. Задълженията на мъжа бяха да пълни варелите с вода, да бере плодовете, да мачка маслините и веднъж в годината да се подлага на жестоките жила на пчелите, докато измъква меда сред жуженето на седемнадесетте кошера под лимоновите дръвчета. В един прилив на зле насочен ентусиазъм, мама нае жената на градинаря за домашна помощница във вилата. Тя се казваше Лугареция. Беше слаба, с печален вид и косата й все се измъкваше изпод множеството фуркети и гребенчета, които я прикрепяха. По характер бе твърде чувствителна — скоро мама се убеди в това, защото и най-малката забележка за работата й, колкото и тактично да бе отправяна, караше кафявите й очи да плувнат в сълзи, а подобна проява на скръб смущава. Гледката бе толкова сърцераздирателна, че не след дълго мама напълно се отказа да й прави забележки. Само едно нещо на света можеше да накара тъжното лице на Лугареция да се озари от усмивка, а очите й — като очи на спаниел24, да проблеснат: разговор за болестите й. Докато за повечето хора ипохондрията е хоби, за Лугареция тя беше ежедневие. Когато пристигнахме, тя не се чувстваше добре със стомаха. Първите вести за състоянието на нейния стомах получавахме в седем часа сутрин, когато ни носеше чая. Минаваше от стая в стая с подносите и даваше на всеки подробен отчет за нощните пристъпи на вътрешностите си. Беше специалистка по изкуството на графичното описание: пъшкаше, задъхваше се, превиваше се от болки, тропаше с крака из стаите и ни представяше такава реалистична картина на страданието си, че скоро собствените стомаси ни заболяваха от съчувствие.

Една сутрин, след като стомахът на Лугареция бе прекарал особено лоша нощ, Лари запита мама:

— Не можеш ли да помогнеш някак на тази жена?

— Какво очакваш да направя? Дадох й малко от твоята сода за хляб.

— Сигурно затова е изкарала толкова зле нощта.

— Положително не се храни правилно — каза Марго. — Вероятно се нуждае от диета.

— Само щик може да й оправи стомаха — забеляза жлъчно Лари. — През последната седмица всяко свиване на дебелото й черво ми стана до болка познато.

— Известно ми е, че тя малко досажда — каза мама, — но в крайна сметка клетата жена наистина страда.

— Глупости — обади се Лесли. — Това й доставя непрестанно удоволствие. Като на Лари, когато боледува.

— Както и да е — побърза да се намеси мама. — Просто трябва да я търпим, защото няма къде да намерим друга помощница. Ще накарам Теодор да я прегледа следващия път, когато дойде.

— Ако това, което Лугареция ми разказа тази сутрин е вярно, трябва да го снабдиш с кирка и миньорска лампа — подметна Лари.

— Лари, дръж се прилично — сърдито каза мама.

За наше облекчение не след дълго стомахът на Лугареция се оправи, но почти в същия миг тя закъса с краката. Куцаше жално из къщата и непрекъснато стенеше на висок глас. Лари забеляза, че мама си е наела не прислужничка, а върколак и предложи да й закупим вериги и топуз. Подчерта, че така поне ще разбираме кога приближава и ще имаме време да избягаме, защото Лугареция имаше обичай да се промъкне незабелязано зад тебе и да изстене високо и неочаквано право в ухото ти. След сутринта, когато тя си свали обувките във всекидневната, за да покаже точно кои пръсти я болят, Лари започна да закусва в стаята си.

Но освен оплакванията на Лугареция, в къщата имаше и други неудобства. Мебелите (които бяхме наели заедно с вилата) представляваха фантастична колекция от викториански реликви, престояли заключени в стаите през последните двадесет години. Бяха изтърбушени, грозни, тежки, непрактични, проскърцваха така, сякаш се заканваха един на други ако човек не вървеше на пръсти, те се разпадаха с пронизителен трясък, с шум като от изстрели с мускети, придружени от облаци прах. Първата вечер единият крак на масата в трапезарията се счупи и всичката храна се изсипа на пода. Няколко дни по-късно Лари седна в едно огромно, солидно на вид кресло, но след миг облегалката изчезна в кълбящия се, щипеш носа прах. Когато мама се опита да отвори един дрешник, голям колкото лятна къща, и цялата врата остана в ръцете й, тя реши, че нещо трябва да се направи.

— Не можем да поканим хората в къща, където всичко става на парчета още щом го погледнеш каза тя. — Единственото спасение е да купим нови мебели. Не ще и дума, това ще бъдат най-скъпо струващите гости, които сме имали.

На следващата сутрин Спиро закара мама, Марго и мене в града, за да купим мебели. Забелязахме, че градът е по-многолюден и по-оживен от обикновено, но не ни мина през ума, че се е случило нещо особено. Разбрахме това едва когато приключихме да се пазарим с продавача в магазина и тръгнахме по тесните криволичещи улички. Мъчехме се да си пробием път до мястото, където бяхме оставили колата, а хората ни бутаха и блъскаха. Тълпата ставаше все по-гъста и по-гъста и толкова плътна, че ни понесе напред против волята ни.

— Струва ми се, че нещо се е случило — мъдро забеляза Марго. — Сигурно има празник или нещо интересно.

— Каквото ще да е, стига да си стигнем до колата — каза мама.

Но бяхме повлечени в обратна посока на колата и накрая ни притиснаха към огромната тълпа, насъбрала се на главния градски площад. Попитах една възрастна селянка наблизо какво се е случило и тя обърна към мене грейнало от гордост лице.

— Днес е свети Спиридон, кирие25 — обясни ми тя. — На този ден влизаме в църквата и целуваме краката на светията.

Свети Спиридон беше покровителят на острова. Мумифицираното му тяло стоеше положено в сребърен ковчег в църквата и веднъж в годината правеха шествие, което го разнасяше из града. Той притежаваше много сила: можеше да удовлетворява молби, да изцерява от болести и изобщо да изпълнява много прекрасни неща, ако се случеше човек да се обърне към него, когато светията е в подходящо настроение. Жителите на острова го боготворяха и в негова чест всяко второ новородено момче се кръщаваше Спиро. Този ден бе особен — явно щяха да отхлупят ковчега, да позволят на вярващите да целунат обутите в чехли крака на мумията и да отправят към светията каквито молби имат. Съставът на тълпата показваше колко много жителите на Корфу обичаха светията: виждаха се възрастни селянки, облекли най-хубавите си черни дрехи и съпрузите им, сгърбени като маслинови дръвчета, с буйни бели мустаци; имаше загорели и мускулести рибари с тъмни следи от октоподово „мастило“ по ризите; имаше и болни — малоумни, охтичави, сакати и старци, които едва пристъпваха, както и бебета, увити и стегнати като пашкули, със сбръчкани от непрестанна кашлица восъчнобледи личица. Имаше дори няколко албанци — високи, буйни по нрав овчари, мустакати, с бръснати глави и дълги ямурлуци от овча кожа. Многоцветната маса от мургави хора се движеше бавно към тъмния вход на храма и ни влечеше със себе си като камъчета, пометени от поток ларви. Аз бях по средата — Марго вече се носеше далеч пред мене, а мама бе останала назад. Вървях заклещен от пет дебели селянки, които ме притискаха отвсякъде като възглавници и от тях се носеше миризма на пот и чесън, а мама бе безнадеждно смачкана между двама огромни албански овчари. Бавно и неотклонно ни тласкаха към стъпалата на църквата.

Вътре беше тъмно като в рог. Само една от стените бе осветена от свещи, приличащи на леха разцъфнали минзухари. Брадат свещеник с висока шапка, облечен в черно расо, размахваше в тъмното ръце като крила на гарван и караше хората да застават в колона, която се виеше из църквата, минаваше край големия сребърен ковчег и излизаше навън през другата врата. Ковчегът стоеше изправен и наподобяваше сребърна какавида, а в долната му част капакът бе отхлупен и оттам се подаваха краката на светията, обути с богато избродирани чехли. Всеки, стигнал до ковчега, се навеждаше, целуваше краката и тихо казваше молитва, а в горната част на саркофага иззад стъклен похлупак надничаше черното съсухрено лице на светията с израз на силно неодобрение. Щем не щем, явно ни се налагаше да целунем краката на свети Спиридон. Озърнах се и видях, че мама прави неистови опити да се добере до мене, но албанските телохранители не се отместваха и тя напразно се съпротивляваше. След малко погледите ни се срещнаха и тя започна да прави гримаси, като сочеше ковчега и въртеше ожесточено глава. Това много ме озадачи, а двамата албанци я наблюдаваха с неприкрито подозрение. Мисля, че те стигнаха до заключението, че мама ще получи припадък и имаха донякъде право, защото лицето й беше почервеняло и гримасите й ставаха все по-безумни. Отчаяна, накрая тя пое дълбоко въздух и изсъска над главите на хората: „Кажи на Марго да не целува… да целува въздуха, въздуха…“

Обърнах се да предам маминото послание на Марго, но беше вече твърде късно: тя се беше навела над обутите в чехли крака и ги целуваше с въодушевление, което възхити и доста учуди тълпата. Когато дойде моят ред, аз се подчиних на указанията на мама, като целунах шумно и с израз на много голямо почитание въздуха на около шест инча от левия крак на мумията. След това тълпата ме понесе през църковната врата на улицата, където хората заставаха на групички, смееха се и си приказваха. Марго чакаше на стъпалата и изглеждаше невероятно доволна от себе си. В следващия миг се появи мама, изблъскана през вратата от мускулестите рамене на своите овчари. Олюлявайки се, тя бързо слезе по стълбите и дойде при нас.

— Тези овчари се държаха толкова невъзпитано с мъка успя да изрече тя. — А от миризмата едва не умрях… тамян и чесън… Как успяват да го постигнат?

— Няма значение — весело каза Марго. — Струва си, ако свети Спиридон изпълни желанието ми.

— Твърде нехигиенично занимание — забеляза мама. — По-скоро може да донесе болести, а не изцеление. Тръпки ме побиват като си помисля от какво можехме да се разболеем, ако наистина бяхме целунали краката на светията.

— Но аз ги целунах! — извика учудено Марго.

— Марго, не може да бъде!

— Всички ги целуваха.

— След като изрично ти казах да не ги целуваш!

— Изобщо не си ми казвала…

Аз се намесих, за да обясня, че не бях успял да предам маминото предупреждение.

— След като толкова хора олигавиха чехлите, да отидеш и да ги целуваш!

— Просто правех това, което правеха всички.

— Трябва да си се побъркала, иначе не мога да си го обясня!

— Реших, че може да ме излекува от пъпките.

— От пъпките! — презрително каза мама. — Дано имаш късмет да не пипнеш нещо, което да се добави към пъпките.

На следващия ден Марго се разболя сериозно от инфлуенца и престижът на свети Спиридон пред мама потъна вдън земя. Спиро препусна към града за лекар и доведе дребен човечец с лъскава като лачена кожа коса, с тънички мустачки и очи като копчета за ботинки зад големите рогови рамки на очилата. Казваше се доктор Андручели — очарователен човек. Държанието му край леглото на болната беше неповторимо.

— Тц, тц, тц… — завайка се той, влезе важно в стаята и презрително изгледа Марго. — Тц, тц, тц… Голям ум сте показали, няма що. Да целувате краката на светията! Тц, тц, тц… Можеха да ви нападнат едни неприятни гадини… Но имате късмет — това е инфлуенца. Сега или ще изпълнявате нарежданията ми, или вдигам ръце от вас. И ви моля да не усложнявате работата ми с глупости. Ако в бъдеще пак целунете краката на някой светец, няма да дойда да ви лекувам. Тц, тц, тц… Как можахте!

И докато Марго вехнеше три седмици на легло, а Андручели идваше всеки два — три дни да каже „тц, тц“, ние се нанасяхме във вилата. Лари се настани в огромния таван и нае двама дърводелци, за да направят полици за книги. Лесли превърна покритата веранда зад къщата в стрелбище и закачваше отвън голямо червено знаме, когато се упражняваше. Мама се щураше разсеяно из просторната, застлана с плочи кухня в подземния етаж, готвеше огромни количества говежди бульон, и изслушваше монолозите на Лугареция, като през цялото време се безпокоеше за Марго. Както може да се предполага, ние с Роджър се занимавахме с изследване на петнадесетакровата градина — нов обширен рай, който плавно се спускаше към плитък топъл залив. Тъй като бях временно останал без преподавател (Джордж си беше заминал), можех да прекарвам целия ден навън и се връщах във вилата само за да хапна надве-натри.

В разнообразната околност открих много създания, които вече смятах за стари приятели: златките, сините земни пчели, калинките и паяците с къщичките. Открих обаче и много нови животни, които ме занимаваха. В порутената каменна стена на занемарената градина живееха десетки черни скорпиончета — лъскави и гладки, като че бяха направени от бакелит; сред листата на смокиновите и лимонови дървета точно до градината се криеха множество изумруденозелени дървесни жаби, приличащи на вкусни меки сладкиши. По хълмистите склонове живееха различни видове змии, шарени гущери и костенурки. В овощните градини имаше много птици: сипки, зеленики, червеноопашки, стърчиопашки, авлиги, а понякога и папуняци — розово-оранжеви, черни и бели, които тикаха в меката почва дългите си извити човки, а когато ме забележеха, наежваха учудено качулки и отлитаха.

Под стрехите на вилата се бяха заселили лястовици. Бяха пристигнали малко преди нас и току-що бяха завършили къщичките си, все още тъмнокафяви и мокри, приличащи на сочен пудинг със стафиди. Докато те съхнеха и добиваха по-светлокафявия цвят на бисквити, бъдещите родители усилено ги тапицираха отвътре: ровеха се из градината за коренчета, овча вълна и пера. Две от лястовичите гнезда бяха по-ниско от останалите и точно върху тях съсредоточих вниманието си. Дни наред на стената между двете гнезда стоя опряна дълга стълба и всеки изминат ден аз бавно се катерех все по-високо, докато накрая седнах на най-горната пречка, откъдето можех да надничам в гнездата, вече на четири стъпки от мене. Птиците не изглеждаха ни най-малко обезпокоени от това и продължаваха сериозно да се подготвят за създаването на семейство, докато аз клечах на върха на стълбата, а Роджър лежеше под нея.

Опознах тези лястовици много добре и наблюдавах ежедневната им работа с голям интерес. Две от птиците, за които реших, че са женските, много си приличаха по държание: целенасочени, погълнати от труда, припрени и шумни. Затова пък мъжките птици показваха съвсем различни характери. По време на обзавеждането на гнездото единият носеше отличен материал, но отказваше да приема това за работа. Задаваше се в устремен полет, понесъл стиска овча вълна в човката си, но няколко минути се бавеше, спускаше се ниско над цветята в градината и изписваше осморки, или пък се стрелкаше край стълбовете, които крепяха асмата. Съпругата му се вкопчваше в гнездото и ядосано го хокаше, обаче той отказваше да се отнася сериозно към живота. И втората женска имаше затруднения с другаря си, но от друг вид. Неговото поведение може да се опише само като свръх ентусиазъм. В желанието си да снабди своите малки с най-мекото гнездо в птичата колония, той не оставяше необърнато камъче. За съжаление обаче птицата не притежаваше математически заложби и колкото и усилия да полагаше, не можеше да запомни размерите на гнездото. Долиташе обратно, цвърчеше възбудено, макар и леко приглушено, като носеше голямо колкото себе си перо от кокошка или пуйка, което е толкова здраво, че не може да се огъне. Обикновено няколко минути бяха необходими на жена му, за да го убеди, че колкото и да се мъчат и да се залъгват, перото няма да се хване в гнездото. Силно разочарован, мъжкият накрая пускаше перото и то плавно се понасяше надолу към непрестанно увеличаващия се куп на земята, а после отлиташе, за да потърси нещо по-подходящо. След малко се завръщаше, като едва летеше под товара на овча вълна, толкова сплъстена и втвърдена от кал и клечки, че с мъка успяваше да я вдигне на височината на стрехите, но не и да я постави в гнездото.

Когато най-сетне довършиха гнездата и изпъстрените яйца бяха снесени и излюпени, двамата съпрузи сякаш си промениха характерите. Този, който намираше все ненужни неща за гнездото, сега безгрижно се спускаше и извисяваше над хълмовете, и се завръщаше, небрежно понесъл в човка множество насекоми, подходящи по размери и вкус, които да допадат на треперещите, едва покрити с пух потомци. Другият явно бе станал жертва на ужасната мисъл, че малките в гнездото гладуват. Непрекъснато гонеше насекоми и заприлича на сянка, но се завръщаше все с неподходяща храна: големи бодливи бръмбари, които се състояха сякаш само от крака и твърди крила, или огромни водни кончета, толкова сухи, че изобщо не могат да се смелят. Птицата кацваше на ръба на гнездото и правеше храбри, но напразни опити да натъпче гигантските дарове във вечно зиналите гърла на децата си. Страх ме е да си помисля какво можеше да стане, ако беше успяла да натика някой от тези бодливи трофеи в гърлата им. За щастие, никога не смогваше да го направи, и още повече измъчвана от същата мисъл, тя хвърляше насекомото на земята и бързо отлиташе да търси нещо друго за ядене. Бях много благодарен на тази лястовица, защото тя добави три пеперуди, шест водни кончета и два мраволъва26 към моята сбирка.

След като се излюпиха малките, женските продължиха да се държат почти както преди, само дето летяха малко по-бързо и станаха малко по-енергични. Бях заинтригуван, когато за пръв път видях как се поддържа хигиената в едно птиче гнездо. Когато ми се бе случвало да отглеждам в къщи пиленце, винаги се бях чудил защо то си върти опашката и я вдига нагоре, ако иска да екскретира. Сега установих причината. Екскрементите на лястовичетата представляваха топчици, а слузта по повърхността им ги покриваше като желатинова обвивка. Птичетата се изправяха на глава, започваха да въртят опашки, като че известно време играеха буйна румба, и оставяха малките си дарове на ръба на гнездото. Когато пристигаха майките им, те натъпкваха донесената храна в зейналите гърла и после внимателно вземаха в човки топченцата и отлитаха да ги хвърлят над маслиновите горички. Действията им заслужаваха възхищение и аз наблюдавах цялото изпълнение със затаен дъх — от въртенето на опашките, което винаги ми изглеждаше смешно, до последното спускане на птиците над короните на дърветата и хвърлянето на черно-белите бомбички към земята.

Поради навика на едната птица да събира необикновени и неподходящи насекоми за птичетата си, започнах да изследвам мястото под гнездото по два пъти на ден, с надеждата да открия нови екземпляри за сбирката си. Точно там една сутрин видях да лази някакъв твърде необикновен бръмбар. Не мисля, че дори умствено увредена лястовица би могла да донесе такова огромно насекомо, или дори, че може да го улови, но бръмбарът си стоеше там — под гнездата. Беше голям и тромав, синьо — черен на цвят, с огромна кръгла глава, дълги начупени антени и валчесто тяло. Странното в него бяха крилата — изглеждаха така, сякаш ги бе изпращал на пране и се бяха свили: бяха съвсем мънички, като че правени за два пъти по-малко по размер насекомо. Развеселих се от мисълта, че тази сутрин бръмбарът сигурно бе останал без чисти крила, затова бе взел един чифт назаем от по-малкия си брат, но накрая реших, че колкото и да е привлекателна подобна мисъл, тя не може да се приеме за научна. След като го бях пипал, забелязах, че пръстите ми станаха мазни и замирисаха лошо, макар да не го бях видял да изпуска някаква течност. Дадох на Роджър да го помирише, за да разбера дали съм прав, и кучето силно кихна и се дръпна, от което направих заключението, че миризмата не е от ръката ми, а от бръмбара. Внимателно прибрах насекомото, за да може Теодор да определи вида му, когато дойде.

Щом започнаха топлите пролетни дни, Теодор идваше всеки четвъртък във вилата на чай. Пристигаше с файтон от града, облечен с безукорно чистия си костюм, с колосана яка на ризата и мека шапка, странно контрастиращи с мрежите, торбите и кутиите, пълни с епруветки, които го заобикаляха. Преди чая разглеждахме новите екземпляри, с които се бях снабдил, и определяхме към кой вид принадлежат. След чая скитахме из околността и търсехме животинки, или правехме, по думите на Теодор, „екскурзия“ до близко езерце или ров, за да събираме микроскопични представители за неговата колекция. Теодор определи без особено затруднение и странния бръмбар с неподходящите крила и се залови да ми разказва разни необикновени неща.

— Аха. Хъм, да — каза той, като го разглеждаше внимателно. — Това е майка… meloe proscaraboeus… Да, тези бръмбари наистина имат странен вид. Какво казваш? Ах, да, крилата. Това е защото не могат да летят. Има няколко вида твърдокрили, които по една или друга причина са изгубили способността да летят. Много любопитен е животът на този бръмбар. Ти си намерил женски. Мъжкият е значително по-дребен — може да се каже, точно наполовина. Женската снася множество жълти яйчица. От тях се излюпват ларви, покатерват се по стеблата на близките цветя и се скриват в чашките. Там чакат да дойде един специален вид пчела. Когато пчелата кацне на чашката, ларвата… хъм… като кука се забива в нея… забива нокътчетата си в мъхестото й телце. Ако ларвата има късмет, пчелата се оказва женска, която събира мед, за да го сложи в килийката при яйцето си. Щом като пчелата приключи пълненето на килийката и снесе яйцето, ларвата се прехвърля върху него, а пчелата зазижда килийката. Тогава ларвата изяжда яйцето и започва да расте. Това, което винаги ми е изглеждало най-любопитно е, че жертва на ларвата стават само определен вид пчели. Минавало ми е през ума, че много ларви сигурно се насочват към други видове пчели, и накрая умират. После, дори пчелата да е от нужния вид, нищо… хъм… не гарантира, че ще снесе яйца.

Теодор замълча, залюля се няколко пъти на пети и пръсти и замислено впери поглед в пода. После вдигна блесналите си очи.

— Струва ми се — продължи той, — че това прилича на залагане при конни състезания… хъм… когато няма много шансове за успех…

Той леко наведе кутийката с прозрачен капак и бръмбарът се плъзна към другия край, като учудено мърдаше антените си. После Теодор го сложи на полицата при другите екземпляри от сбирката.

— Понеже стана дума за коне… — започна весело Теодор, сложил ръце на хълбоците си, като леко се поклащаше, — казвал ли съм ти за случая, когато, бях начело на кавалкадата и влязох в Смирна, яхнал бял кон? Не? Беше през Световната война… Командирът на нашия батальон си науми да влезем в Смирна… хъм… триумфално… предвождани, по възможност, от кавалерист на бял кон. За нещастие, отредиха ми съмнителната чест да водя войската. Естествено, както можеш да предположиш, бях се научил да яздя, но… хъм… не смятам, че съм опитен ездач. Всичко тръгна добре и конят се държеше много достойно, докато стигнахме предградията. В тази част на Гърция, както ти е известно, имат обичай да заливат героите — завоеватели с благовония, парфюми, розова вода и така нататък. Точно когато яздех в началото на колоната, една старица се спусна от някаква странична уличка и започна да пръска наоколо одеколон. Конят нямаше нищо против, но за жалост сигурно капчици от течността попаднаха в очите му. Беше свикнал с парадите и всичко около тях, но не беше свикнал да пръскат в очите му одеколон. Затова… хъм… твърде се разстрои и започна да се държи повече като циркаджийски, отколкото като кавалерийски кон. Успях да се закрепя отгоре му само защото краката ми се бяха оплели в стремената. Колоната се разбърка, наложи се да опитат да го укротят, но конят беше толкова неспокоен, че накрая командирът реши, че ще бъде неразумно, ако го остави да вземе участие в триумфалното шествие. Докато колоната минаваше през центъра на града под музиката на оркестри и приветствията на хората, аз трябваше да се промъквам през задните улички на белия си кон, а достойнството ми бе допълнително накърнено от факта, че и двамата направо воняхме на одеколон. Хъм… Оттогава насам не обичам да яздя…

Осма главаХълмовете на костенурките

Зад вилата имаше верига невисоки хълмове, които издигаха рошави чела над близките маслинови горички. Те бяха покрити с редици от зелени миртови храсти, избуял пирен и на места с клонести кипариси. Тази околност ме привличаше най-силно, защото в нея кипеше живот. По песъчливите пътечки ларвите на мравколъва дълбаеха малките си конусовидни дупки и се притаяваха в очакване да засипят всяка непредпазлива мравка, престъпила ръба, с пясъчни бомби, от които тя се прекатурваше на дъното на капана, където я захапваха ужасните, остри като ножове челюсти на ларвата. По червеникавите песъчливи сипеи осите помпила — ловци на паяци — копаеха тунели и се спотайваха на дъното, забиваха жилата си в жертвата, парализираха я и я отнасяха за храна на ларвите си. Между цветчетата на пирена бавно се хранеха големите дебели космати гъсеници на пеперудата нощно пауново око27 които приличаха на оживели кожени яки. Сред топлия дъхав сумрак на миртовите листа въртяха насам-натам глави богомолките28 и дебнеха за плячка. Високо в клоните на кипарисите бяха спретнатите гнезда на сипките, пълни с грозни опулени птичета. Под тях жълтоглавите кралчета виеха малките си крехки гнезда от мъх и влакънца, или увиснали надолу с главите, се ровеха в кората на стъблото за насекоми. Когато откриеха някое паяче или мушица, надаваха едва доловимо радостно цвърчене, а златните им качулки блясваха като малки войнишки кепета, докато подскачаха изящно в сянката на дървото.

Скоро след като пристигнахме във вилата, открих, че тези хълмове всъщност принадлежат на костенурките. Един горещ следобед Роджър и аз се бяхме скрили зад някакъв храст и търпеливо очаквахме една голяма лястовича опашка29 да се завърне на любимото си слънчево място, за да я уловим. Това бе всъщност първият горещ ден тази година и сякаш всичко бе потънало в сънлив унес, попило слънчевите лъчи. Пеперудата не бързаше — летеше край маслиновите горички в самостоятелно балетно изпълнение: въртеше се на слънцето, спускаше се и правеше пируети. Както я наблюдавах, забелязах с ъгълчето на очите си, че храстът, зад който се криехме, леко се раздвижи от едната страна. Бързо погледнах на какво може да се дължи това, но кафявата спечена от слънцето земя беше безжизнена. Тъкмо се канех отново да съсредоточа вниманието си върху пеперудата и видях нещо почти невероятно: късчето земя, което бях гледал, изведнъж се повдигна, сякаш нещо го побутваше нагоре, почвата изпука и един малък филиз силно се олюля, преди бледите му коренчета да се изскубнат и да падне настрани.

Зачудих се — какво ли можеше да бъде причина за това внезапно изригване? Може би земетресение? Но има ли толкова малки и ограничени земетресения? Да не би къртица? Не, сухата и безводна местност бе неподходяща за къртици. Докато размишлявах, почвата отново се повдигна, буци пръст се отчупиха и претърколиха и се показа една кафяво — жълта черупка. Черупката изтика още пръст нагоре, а после през дупката бавно и предпазливо се показа сбръчкана люспеста глава, последвана от дълъг мършав врат. Замъглените очи премигнаха веднъж-дваж, докато костенурката ме изучаваше; после, решила, че съм безопасен, тя внимателно и с безкрайни усилия се измъкна от килията си, извървя две — три крачки, спря се на слънце и се унесе в дрямка. След дългата зима под влажната, студена почва първата слънчева баня сигурно е била за влечугото като глътка вино. То лежеше с разперени крака, източило врат, опряло глава на земята, сякаш поглъщаше слънце с всяка клетка на тялото и черупката си. Костенурката стоя така около десет минути, после се надигна бавно и целенасочено, и се затътри по пътечката към сянката на кипариса, където растяха млечка и детелина. Там сякаш краката престанаха да я държат, тя се отпусна и глухо изтропа върху долната част на черупката. После отново подаде глава, бавно се наведе към сочната китка зелена детелина и широко отвори уста. Последва миг, изпълнен с напрежение, след което челюстите й захапаха свежите листа. Костенурката отмяташе глава, за да ги откъсва, и задъвка щастливо с уста, изцапана от първата храна през годината.

Това трябва да беше първата костенурка тази пролет, защото появяването й от подземното леговище прозвуча като сигнал — внезапно целите хълмове се покриха с костенурки. Никога не бях виждал толкова много костенурки, събрани на толкова малко място: големи колкото чиния за супа и малки колкото чашка, шоколадово — кафяви прадядовци и бели като кост хлапета. Всички те тежко пристъпваха по песъчливите пътечки, влизаха и излизаха от пирена и миртовите храсти, а понякога се спускаха към маслиновите горички, където растителността бе по-сочна. Ако човек стоеше на едно място около час, можеше да види да минават не по-малко от десет костенурки, а един следобед си направих експеримент и за два часа намерих тридесет и пет — просто вървях по хълма и ги събирах както си скитаха с целенасочен вид и краката им като чуканчета потропваха по земята.

Едва черупчестите притежатели на хълмовете се бяха появили от зимните си квартири и се нахраниха за първи път, когато мъжките започнаха да показват романтични наклонности. Вървяха гордо на пръсти с невероятна бързина, протегнали вратове до крайност в търсене на другарка. Сегиз — тогиз спираха и издаваха странен писклив звук — страстната любовна песен на мъжката костенурка. Женските вървяха тромаво из пирена, като поспираха да си похапнат и високомерно откликваха. Две — три мъжки костенурки, понесли се в „галоп“, обикновено се срещаха при една и съща женска. Пристигаха задъхани, пламнали от страст и се гледаха с ненавист, като преглъщаха конвулсивно. После се приготвяха за бой.

Беше вълнуващо и интересно да се наблюдават тези боеве. Приличаха по-скоро на свободна борба, отколкото на бокс, защото бойците не притежаваха нито бързината, нито физическата грация, за да осъществят сложни движения с краката си. Общата насока беше да нападнат съперника колкото се може по-устремно и точно преди сблъскването да скрият глави в черупката. Най-добрият удар се смяташе страничният — тогава костенурката притискаше и силно блъскаше черупката на съперника си, а така можеше да го преобърне и да го остави безпомощно да размахва крака във въздуха. Ако не успяваха да ударят отстрани, удряха по коя да е част от тялото на противника. Мъжките водеха боя, като се спускаха един към друг, блъскаха се и се удряха, черупките им потракваха, а понякога с бавно движение захапваха вратовете си, или със съскане скриваха глави в черупките си. Междувременно женската — обект на тяхната полуда — тромаво продължаваше пътя си, като поспираше, за да си хапва, явно безразлична към стърженето и удрянето на черупките зад гърба й. Неведнъж тези боеве така се разгорещяваха, че обзетият от зле насочен ентусиазъм съперник нанасяше страничен удар на дамата на своето сърце. Тогава тя се прибираше в черупката си, сърдито изсумтяваше и изчакваше търпеливо, докато битката я отмине. Тези боеве ми изглеждаха твърде необмислени и ненужни, защото не винаги победител излизаше най-силната костенурка — когато повърхността позволяваше, някоя дребна костенурка лесно успяваше да преобърне два пъти по-едрия си съперник. Освен това не винаги воините спечелваха дамата — на няколко пъти видях как женската се отдалечава от двама сражаващи се мъжки и се спира с друга, новодошла костенурка (която дори не бе ожулила черупката си, за да я спечели), и двете щастливо потеглят заедно.

Часове наред двамата с Роджър клечахме в пирена и наблюдавахме как рицарите — костенурки, облечени в неудобни доспехи, се сражават за своите дами, и тези турнири никога не ни разочароваха. Понякога се хващахме на бас кой ще спечели и до края на лятото Роджър толкова пъти бе залагал неуспешно, че ми дължеше значителна сума. Понякога, ако битката бе свирепа, кучето се вживяваше и проявяваше желание да се включи, но аз го възпирах.

Когато накрая дамата правеше своя избор, следвахме щастливата двойка през медения й месец сред миртовите храсти и дори наблюдавахме (дискретно скрити) заключителното действие на романтичната драма. Брачната нощ (или, по-скоро, ден) на костенурките не буди особено възхищение. Първо, женската проявява неподходящ свян — държи се ужасно презрително и избягва ухажванията на жениха си. Дразни го така, докато той се принуди да използва похватите на пещерния човек и покори моминските й предразсъдъци с няколко бързи странични удара. Последвалият полов акт е най-странното и неумело действие, което съм виждал. Страшно мъчително е да наблюдаваш колко тромаво и неуверено мъжката се опитва да се изкатери върху черупката на женската, как се хлъзга и пързаля, като отчаяно се опитва да намери опора върху гладката броня, как губи равновесие и едва не се преобръща. Изпитвах почти непреодолимо желание да отида и да помогна на клетника и едва се въздържах да не се намеся. Веднъж мъжкият беше дори по-неспокоен от обикновено — падна три пъти, докато се катереше по черупката, и се държеше толкова глупаво, че си зададох въпроса дали няма да му бъде необходимо цяло лято… Накрая, по-скоро благодарение на късмета си, отколкото на сръчността си, той успя да се изкатери и тъкмо се канех да въздъхна с облекчение, когато женската — явно отегчена от некомпетентността на мъжкия — пристъпи към едно листо млечка. Съпругът й отчаяно се мъчеше да се закрепи върху мърдащата черупка, но не намери опора — плъзна се надолу, известно време несигурно се задържа и накрая безславно се прекатури по гръб. Изглежда не можеше да преживее този последен неуспех, защото вместо да направи опит да се изправи, той просто се сви в черупката си и остана така, потънал в скръб. Междувременно женската изяде стръка млечка. Тъй като страстта на мъжкия сякаш се беше изпарила, аз го обърнах и след малко той се отдалечи, като се озърташе с недоумение, без да обърне внимание на нявгашната си съпруга, която му отправи безчувствен поглед, а устата й бе пълна с храна. Като наказание за безсърдечното й поведение аз я отнесох до най-голямата и суха част на хълма и я оставих там налагаше й се да извърви невероятно дълъг път, преди да стигне до най-близката детелина.

Толкова отблизо и ентусиазирано наблюдавах ежедневието на костенурките, че започнах да разпознавам много от тях. Едни различавах по формата и цвета на черупката, други по някой физически недостатък — отчупено парче от бронята, липсващ нокът и така нататък. Имаше една голяма женска с цвят на мед и катран, която не можех да сбъркам с друга, защото беше едноока. Толкова се сближихме с нея, че я нарекох мадам Циклопова. Тя също доста ме опозна и когато се увери, че не й мисля злото, не се криеше в черупката си при появата ми, а протягаше врат, за да види дали не й нося някое лакомство, като парче салата или малко охлювче, които страшно обичаше. Без да се смущава от нас с Роджър, тя съвсем спокойно си вървеше по пътя, а ние я следвахме. Понякога, като специална награда, я занасяхме до маслиновите горички, за да си направи пир с детелина. За голямо съжаление не успях да присъствам на сватбата й, но имах щастието да бъда свидетел на резултата от медения месец.

Един ден я заварих усилено да копае дупка в меката почва на дъното на един сипей. Когато пристигнах, тя вече бе изкопала доста, затова явно се зарадва от възможността да почине и да се подкрепи с няколко цветчета детелина. После отново се залови за работа: дълбаеше дупката с предните си крака и отместваше пръстта на една страна с черупката си. Тъй като не знаех със сигурност каква точно е целта й, не направих опит да й помогна, а легнах по корем в пирена, за да я наблюдавам. След малко, когато натрупа доста пръст, тя внимателно огледа дупката от всички страни и изпита явно задоволство. Тогава се обърна, наведе задната си част над дупката и остана така, с унесен и разсеян поглед, докато снесе девет бели яйца. Аз се изненадах, много се зарадвах и сърдечно я поздравих с постижението й, а тя замислено преглъщаше. После започна да засипва яйцата с изкопаната пръст и накрая я отъпка плътно, като застана отгоре и на няколко пъти се отпусна с цяло тяло. Като свърши тази работа, костенурката си почина и се зае с остатъците от детелината.

Оказах се в ужасно положение — страшно исках да взема едно яйце за сбирката си, но не смеех да го направя в нейно присъствие от страх да не би костенурката да се почувства обидена, да изкопае останалите яйца и да ги изяде, или да направи нещо не по-малко ужасно. Затова седнах и изчаках търпеливо да привърши закуската си, после да поспи и накрая да се запъти към храстите. Известно време вървях подире й, за да се уверя, че няма намерение да се върне, после се втурнах към дупката и внимателно изрових едно яйце. По размери беше като яйце на гълъб, с овална форма и грапава тебеширенобяла повърхност. Отъпках пръстта над дупката, за да не разбере костенурката, че съм бил там и победоносно отнесох трофея си във вилата. Много предпазливо извадих жълтъка от яйцето, сложих черупката в малка кутия със стъклен похлупак и я наредих сред другите си находки. Надписът представляваше достойна смесица на научното и сантименталното: „Яйце от гръцка костенурка (Testudo graeca). Снесено от мадам Циклопова.“

През пролетта и началото на лятото, докато изучавах любовния период на костенурките, към вилата течеше непрестанен поток от приятели на Лари. Едва смогвахме да изпратим една група и да си отдъхнем с облекчение, когато пристигаше ново корабче с гости: по пътя затрополяваха и надуваха клаксони таксита и файтони и вилата отново се изпълваше с хора. Понякога новите гости се появяваха, преди да сме се отървали от старите и настъпваше невъобразим хаос — къщата и градината бяха претъпкани с поети, писатели, артисти и драматурзи, които спореха, рисуваха, пиеха, пишеха на машина и съчиняваха. Вместо обикновените очарователни хора, които ни беше обещал Лари, те се оказаха най-невероятни чудаци, които бяха толкова „интелектуални“, че им представляваше трудност да се разбират един друг.

Между първите пристигна Затопек — арменски поет. Беше нисък и набит, с извит, орлов нос и дълга до раменете сребриста грива, а ръцете му бяха подути и изкривени от артрит. Облечен бе с грамадна надиплена черна пелерина и черна шапка с широка периферия, и пристигна с файтон, натоварен догоре с вино. Гласът му разтърси къщата като сироко30 когато той връхлетя вътре с развята пелерина, понесъл куп бутилки. През цялото време на гостуването си почти не спря да приказва. Приказваше от сутрин до вечер и изпиваше невероятни количества вино, дремваше си от време на време, където и да се намира, и почти не спеше нощем. Независимо от напредналата си възраст не беше изгубил въодушевлението си по отношение на противоположния пол — към мама и Марго се отнасяше с някаква овехтяла, старомодна учтивост, но настойчиво преследваше всяка селска девойка от околността. Препъваше се из маслиновите горички, като се смееше гръмогласно и крещеше подире им гальовни думи, а пелерината му се развяваше и единият му джоб бе издут от бутилка вино. Дори Лугареция не бе пренебрегната — когато веднъж метеше под канапето, Затопек я ощипа. Това беше като божия благословия, защото през следващите няколко дни тя забрави да се оплаква, само се изчервяваше и кокетно се смееше, когато видеше поета. Накрая Затопек си замина по същия начин, както бе пристигнал — разположен царствено, увит в пелерината, като непрекъснато редеше ласкави думи, докато файтонът трополеше надолу по пътя, а поетът ни обещаваше да се завърне скоро от Босна и да ни донесе още вино.

Следващото нашествие извършиха трима художници — Джонкил, Дюран и Майкъл. Джонкил изглеждаше и се държеше нагло като коренячка — лондончанка от бедните квартали; Дюран беше възслаб французин, меланхоличен и толкова нервен, че ако човек го заговореше неочаквано, направо подскачаше; Майкъл се явяваше негова противоположност: нисък, пълен човечец с наклонности на сомнамбул, който приличаше на добре сварена скарида, с тъмна, къдрава и рошава коса. Само едно нещо свързваше тримата: желанието да свършат някоя работа. Още с влизането вкъщи, Джонкил ясно заяви това на смаяната ни майка.

— По дяволите почивката — каза свирепо тя. — Дойдох да свърша някоя работа, а не да се занимавам с излети и тем подобни, нали разбирате?

— О, не… тоест, да, естествено — гузно отвърна мама, сякаш беше предвидила огромни банкети в честна Джонкил сред миртовите храсти.

— Смятам, че трябва да ви уведомя — продължи Джонкил. — Нямам намерение да преча на нещо, само искам да свърша някоя и друга работа.

И, облечена с бански костюм, Джонкил излезе в градината, където кротко проспа на слънце целия си престой.

Дюран ни съобщи, че също възнамерява да поработи, но най-напред иска да си успокои нервите. Каза, че е разнебитен, и то напълно, от неотдавнашни преживявания. Разбра се, че когато били в Италия, той бил обзет от желанието да нарисува шедьовър. След много размишления решил, че една градина с цъфнали бадеми би могла донякъде да даде размах на четката му. Загубил доста време и похарчил много пари, докато обикалял с кола да търси подходяща градина. Най-накрая намерил съвършения модел; пейзажът бил великолепен, а цветовете едри и напълно разцъфнали. Той трескаво се заловил за работа и в края на първия ден вече беше поставил фона на платното. Уморен, но доволен, събрал пособията си и се завърнал в селото. След като се наспал добре през нощта, станал освежен и изпълнен с енергия и се втурнал към градината, за да довърши картината си. Но когато пристигнал, онемял от ужас и учудване — дърветата го посрещнали с мрачни оголели клони, а земята под тях била покрита с дебел килим от розови и бели листенца. Явно през нощта се била извила пролетна буря, която игриво съблякла всички градини от околността, включително и специалната градина на Дюран.

— Бях съсипан — каза ни той, а гласът му трепереше и очите му бяха пълни със сълзи. — Заклех се никога да не рисувам отново… Никога! Но постепенно се възстановявам… Не съм вече толкова разнебитен… Някога ще започна отново да рисувам…

Като го разпитахме по-подробно, излезе, че това нещастно преживяване се било случило преди две години, а Дюран все още не се беше съвзел напълно.

Майкъл започна зле. Беше пленен от багрите на острова и ни заяви ентусиазирано, че ще работи върху огромно платно, което да предаде същността на Корфу. Нямаше търпение да започне. Но не му провървя, тъй като се оказа, че страда от астма. Нямаше късмет и защото Лугареция беше сложила върху един стол в неговата стая одеялото, което аз използвах при езда, понеже нямахме седла. Посред нощ бяхме събудени от шум, сякаш някой бавно душеше глутница копои. Все още сънени, ние се събрахме в стаята на Майкъл и го заварихме да хрипти и да се задъхва, а по лицето му се стичаше пот. Докато Марго отиде да направи чай, Лари — да донесе коняк, а Лесли — да отвори прозореца, мама накара Майкъл отново да си легне и тъй като той вече лепнеше от пот, нежно го зави с въпросното одеяло. За наше учудване, независимо от грижите, стана му още по-зле. Докато все още можеше да говори, ние с интерес го разпитахме каква е причината за страданието му.

— Психологическа, психологическа и нищо повече — каза Лари. — На какво ви напомня хриптенето?

Майкъл безмълвно поклати глава.

— Мисля, че трябва да помирише нещо… Да речем, амоняк — предложи Марго. — Амонякът прави чудеса, ако човек припадне.

— Е, той няма намерение да припада — сряза я Лесли, — но ако му дадеш амоняк, може и да припадне.

— Да, миличка, амонякът е малко силен — каза мама. — Чудно ми е какво му се е случило… Да не би да си алергичен към нещо, Майкъл?

В промеждутъците на пристъпа Майкъл ни уведоми, че е алергичен само към три неща: прашец от люляк, котки и коне. Ние надникнахме през прозореца, но докъдето стигаше погледът, нямаше люлякови храсти. Претърсихме стаята, но не намерихме никаква котка. Възмутено отхвърлих обвинението на Лари, че съм довлякъл в къщата някой кон. Едва когато Майкъл изглеждаше почти на умиране, забелязахме одеялото, с което мама грижливо го бе увила чак до брадичката… Този случай толкова зле повлия на клетника, че по време на гостуването си той изобщо не можа да хване четката, за да рисува. Двамата с Дюран седяха редом на шезлонгите и заедно се възстановяваха.

Докато още се занимавахме с тримата художници, пристигна нова гостенка под името Мелани — графиня дьо Торо. Тя бе висока и слаба, с лице на престарял кон, гарвановочерни вежди и огромна копа аленочервена коса. Беше стояла в къщата не повече от пет минути, и вече се оплака от горещината. За ужас на мама и за моя радост графинята хвана аленочервената коса и я махна от главата си, която се оказа гладка като шапчица на гъба. Като видя учудения поглед на мама, графинята обясни с дрезгавия си груб глас:

— Доскоро бях болна от еризипел31. Цялата ми коса окапа. Не успях да намеря в Милано вежди и перука, които да си подхождат. Може би ще успея да намеря в Атина.

За съжаление графинята фъфлеше, тъй като изкуствените й зъби не прилягаха добре и мама доби впечатлението, че прекараната от нея болест е доста неблагородна по характер. И при първия удобен случай мама притисна Лари в един ъгъл.

— Безобразие! — прошепна тя е треперещ глас. — Чу ли я какво каза? И твърдиш, че ти е приятелка!

— Приятелка ли? — попита учудено Лари. — Та аз почти не я познавам… Не мога да я търпя. Обаче характерът й е интересен и ми се искаше да го проуча отблизо.

— Похвално! — възмути се мама. — Поканваш това същество, за да ни зарази с някоя отвратителна болест, докато ти си водиш бележки. Съжалявам, Лари, но тя трябва да си замине.

— Що за глупост, мамо?! — ядоса се Лари. — Не можеш да се заразиш, освен ако не възнамеряваш да спиш в едно и също легло с нея.

— Ти си невъзможен! — каза вбесена мама. — Няма да търпя тази долна жена в къщата си!

Двамата продължиха да спорят шепнешком през целия ден, но мама остана непреклонна. Накрая Лари предложи да повика Теодор и да го запита за мнението му по въпроса, и мама се съгласи. Изпратиха бележка до Теодор, в която го молеха да ни дойде нагости. Отговорът, с който приемаше поканата, пристигна с файтон, в който се бе разположила увитата в пелерина фигура на Затопек. Оказа се, че той погълнал невероятно количество вино, когато си вземал сбогом с Корфу, сбъркал кораба, на който щял да пътува и по погрешка пристигнал в Атина. Тъй като за това време изпуснал уговорката си в Босна, мъдро се натоварил на следващия плавателен съд за Корфу, като докарал няколко коша с вино. Теодор се появи на следващия ден, нахлупил в чест на лятото панамена шапка вместо обичайното бомбе. Преди мама да има възможност да го предупреди за плешивата ни гостенка, Лари вече ги беше запознал.

— Лекар ли сте? — възкликна графиня дьо Торо с блеснали очи. — Много любопитно. Може би ще ми помогнете със съвет… Наскоро прекарах еризипел.

— Ах… Така ли? — отвърна Теодор и я заразглежда. — С какво ви лекуваха?

И те ентусиазирано се впуснаха в дълъг професионален разговор. Мама трябваше да направи твърде явни усилия, за да ги откъсне от темата, която според нея беше неподходяща.

— И Теодор не пада по-долу от тази жена — каза мама на Лари. — Опитвам се да бъда с широки възгледи, но всичко си има граници, пък и не смятам, че подобни неща могат да бъдат обсъждани по времена чай.

По-късно мама видя Теодор насаме и той й обясни естеството на болестта на графинята. Тогава мама започна да страда от угризения на съвестта, че е обвинила несправедливо жената, затова до края на деня се държа много приветливо и дори й предлагаше да си свали перуката, ако й е горещо.

Вечерята беше необикновено колоритна. Така се захласнах по събраните на едно място оригинали и различните разговори, че не знаех какво да слушам, без да раздвоявам вниманието си. Газените лампи кротко пушеха и хвърляха върху масата топла светлина с цвят на мед, от която порцеланът и стъклото заблестяваха, а червеното вино се плискаше в чашите като лумнал огън.

— Не, момчето ми, не си проникнал в същността… Наистина, наистина! — гърмеше гласът на Затопек, а извитият му нос бе увиснал над чаша с вино. Не може да се говори за поезия така, като че ли става въпрос за бояджийство…

— … и аз му казвам: „Няма да направя проклетата рисунка за по-малко от десет лири, и без това е дяволски евтино…“

— а на следващата сутрин направо се вкамених… Изумлението ми нямаше граници… Хиляди смачкани и изпопадали цветове… Казвам ви — ще престана да рисувам… Нервите ми бяха напълно разбити… Цялата градина бе изчезнала… Хоп! И вече я нямаше… А аз…

— … а после, разбира се, си правих серни бани…

— А, да… хъм… макар че, според мене балнеолечението… малко… така да се каже… се надценява. Убеден съм, че деветдесет и два процента от боледуващите…

Чиниите бяха отрупани с храна като леко димящи вулкани. В средата на масата имаше поставена фруктиера с извисяваща се купчина лъскави ранни плодове. Лугареция куцукаше около масата и тихичко охкаше. Брадата на Теодор проблясваше на светлината на лампата. Лесли усърдно фабрикуваше хлебни топчета, за да замерва една мушица, която се въртеше около лампите. Мама сипваше яденето, усмихваше се разсеяно на всички и следеше какво прави Лугареция. А под масата Роджър бе опрял студения си нос в коляното ми с няма молба.

Марго и все още хъхрещият Майкъл в разговор за изкуството:

— … обаче аз мисля, че Лорънс прави същото много по-добре. Той разполага с много по-богати краски, така да се каже… Нали сте съгласна? Имам предвид „Лейди Чатърли“32…

— Да, имате право. При това в пустинята той е правил истински чудеса, нали? После написва онази прекрасна книга… как се казваше… „Седмата стълба на мъдростта“33, мисля, че така беше…

Лари и графинята в разговор за изкуството:

— … човек трябва да притежава целенасочена простота, яснотата на детското виждане… Да вземем най-хубавото детско стихотворение… стихотворението за Хъмпти Дъмпти… Това се казва поезия… Простота, освобождаване от клишетата и старомодните кумири…

— … обаче е безсмислено да се приказва за прост подход към поезията, ако човек се готви да създаде дрънканици, които са не по-директни и неусложнени от камилски стомах…

Мама и Дюран:

— … можете да си представите как ми подейства това… Бях направо съсипан…

— Не се съмнявам, положително. Какво безобразие, след такава подготовка… Да ви сложа ли още малко ориз?

Джонкил и Теодор:

— … а латвийските селяни… Не бях виждала такова нещо…

— Да, тук в Корфу… хъм… струва ми се, че в някои части на Албания селяните имат много подобен… да… обичай…

През прозореца надничаше лицето на луната сред филиграна на лозовите листа, а кукумявките пищяха странно и напевно.

Кафето, както и още вино, поднесоха на терасата, между увитите с лоза колони. Лари задрънка на китара и изпя маршова песен от елизабетинската епоха. Това припомни на Теодор един от фантастичните, но основани на истината анекдоти за Корфу, който той ни разказа с дяволито задоволство.

— Както знаете, в Корфу правят всичко наопаки. Всеки първоначално има най-добри намерения, но нещо се променя. Когато преди няколко години гръцкият крал посети острова… хъм… върхът на обиколката му представляваше… да… нещо като театрално представление… пиеса. Кулминация на драмата беше битката при Термопилите. При спускането на завесата гръцката армия трябваше да подкара… хъм… персийската армия победоносно към… как се казваше? Ах, да… към кулисите. Обаче хората, които играеха персийците, бяха малко недоволни, че трябва да се оттеглят пред очите на краля, пък и фактът, че играеха ролята на персийците също малко… хъм… ги измъчваше.

Необходим бе само дребен повод, за да обърка всичко.

Не щеш ли, по време на битката водачът на гръцката армия… хъм… прецени лошо разстоянието и доста силно удари по главата персийския военачалник с дървения си меч. Разбира се, направи го неволно. Искам да кажа, че клетникът нямаше такова намерение. Но това бе достатъчно, за да развълнува персийската армия до такава степен, че… хъм… вместо да отстъпва, тя започна да напада. Сцената се превърна в мелница от тела, на нахлупили шлемове войници, вкопчили се в мъртва схватка. Двама паднаха в оркестъра, преди някой да се сети да спусне завесата. По-късно кралят споменал, че най-силно впечатление му направил… хъм… реализмът, показан в сцената на битката.

Избухналият смях накара геконите34 да избягат уплашено нагоре по стената. Лари се усмихна иронично:

— Теодор, положително ти си съчинил тази история.

— Не, не! — запротестира Теодор. — Самата истина е. С очите си я видях.

— Звучи ужасно неправдоподобно.

— Тук, в Корфу — каза Теодор със светнали от гордост очи, — може да се случи всичко.

Морето, набраздено от лунната светлина, проблясваше през клоните на маслините. Долу край кладенеца квакаха дървесните жаби, повели оживен разговор. На дървото под терасата двете кукумявки спореха. В асмата над главите ни гущерите пълзяха по кривите клони и жадно наблюдаваха рояците насекоми, привлечени като прилив от светлината на лампата.

Девета главаСветът в една стена

Порутената стена, която ограждаше запустялата градина до къщата, ми предоставяше богато място за лов. Беше много стара, направена от покрити с мазилка тухли, но сега тази горна дреха бе позеленяла от мъх, издута или хлътнала от влагата на много зими. Повърхността й представляваше сложна плетеница от пукнатини, едни — по няколко инча широки, а други — тесни като косъм. Тук-там се бяха откъртили големи парчета, а под тях се виждаха редиците розови тухли, приличащи на ребра. Ако човек се вгледаше отблизо, различаваше истински пейзажи: червени, жълти и кафяви шапчици на стотици мънички гъби като покриви на селски къщи, растящи вкупом на по-влажните места; хълмове от зелен като стъкло на бутилка мъх, чиито туфи бяха толкова симетрични, сякаш ги бяха засаждали и подстригвали специално; „гори“ от дребни папрати, избуяли от по-сенчестите пукнатини, провлекли се надолу като зелени фонтанчета. Отгоре стената представляваше пустиня — беше прекалено сухо за някаква растителност, освен за един ръждивочервен мъх и прекалено горещо, освен за слънчевите бани на водните кончета. В основата на стената растяха различни цветя: циклами, минзухари, бърдуни, пробили със стъбълцата си купчините счупени и очукани керемиди, нахвърляни там. По цялото продължение на страж край стената имаше къпинак, наесен окичен с узрели плодове — меки, сочни и черни като абанос.

Жителите, населяващи стената, бяха от всякакви видове. Разделяха се на дневни и нощни работници, на ловци и дивеч. Нощните ловци бяха жабите, живеещи в къпинака и гущерите гекони — бледи и прозрачни, с изпъкнали очи, криещи се в пукнатините в горната част на стената. Жертва им ставаха колонията глупави разсеяни дългоножки35 които жужаха и се лутаха в листака, мушиците с всякакви размери и форми: на райета, на мозаични фигури, на карета, на точици и петънца, които летяха като пухкави облачета край обелената мазилка, закръглените бръмбари, облечени елегантно като внушителни и компетентни бизнесмени, забързани по нощните си дела. Когато последната светулка понесеше фенерчето си, излъчващо изумрудено студена светлина, над хълмчето мъх на път за леглото си и слънцето изгряваше, стената ставаше царство на дневните жители. При тях по-трудно се правеше разлика между похитеното и похитителя — сякаш всеки безразборно използваше всичко за храна. Така например хищните оси ядяха гъсеници и паяци, паяците — мухи, големите, крехки и войнствено червени водни кончета преживяваха с паяците и мухите, а бързите, подвижни и шарени гущери не подбираха насекомите.

Но най-свенливите обитатели на стената, които вечно гледаха да бъдат в сянка, бяха и най-опасни. Човек ги забелязваше само ако ги потърси специално, а те сигурно със стотици живееха в пукнатините. Стигаше само да обелиш с нож парче повдигната мазилка и да я отделиш внимателно от тухлата, за да видиш свито отдолу някое дълго цял инч черно скорпионче, сякаш направено от гладък шоколад. Скорпионите бяха странни на вид — имаха сплескани овални тела, тънки и закривени крачка и огромни рачешки щипци, издути и съставени от свързани като на ризница плочици, а опашката им приличаше на наниз кафяви мъниста и завършваше с жило като трън на роза. Докато човек го разглежда, скорпионът продължава кротко да лежи, само повдига опашка, сякаш с този жест умолява и предупреждава да не дишаш прекалено отблизо върху му. Ако го оставиш твърде дълго на слънце, той просто ти обръща гръб и тръгва нанякъде, за да се подпъхне бавно в друга тясна пукнатина на мазилката.

Привързах се много към скорпионите. Според мене те бяха приятни и скромни създания, които общо взето имаха очарователни навици. Стига да не направи човек нещо глупаво (като например неволно да ги пипне с ръка), скорпионите се отнасят към него с уважение, макар единственото им желание да е да се отскубнат и да се скрият колкото се може по-бързо. Сигурно са ме смятали за голям досадник, защото за да ги наблюдавам, непрекъснато къртех от мазилката, или ги хващах и ги карах да вървят в буркана от сладко, за да видя как се движат краката им. Чрез своите внезапни и неочаквани нападения върху стената научих много за скорпионите. Открих, че се хранят с мухи — месарки (макар че никога не разгадах тайната как ги хващат), скакалци, молци и златоочици. На няколко пъти ги заварих да ядат ближните си — такъв навик ми се видя много странен за същества с толкова безукорно поведение.

Като клечах нощем до стената с фенерче, успях да видя откъслеци от прекрасните любовни танци на скорпионите. Стояха изправени, със свити щипци, вдигнали тела към небесата, любовно преплели опашки, после се завъртаха в бавен валс сред мекия мъх, уловени за щипците. Но имах възможност да гледам тези представления съвсем кратко време, защото почти веднага, след като светнех с фенерчето, танцьорите се сепваха, спираха за миг, и след като разбираха, че нямам намерение да угася светлината, ми обръщаха гръб и се отдалечаваха рамо до рамо, уловени за щипци. Явно бяха животни, които държаха да не се излагат на показ. Ако можех да отгледам колония от тях у дома, сигурно щях да видя целия процес на ухажването, но моите близки ми бяха забранили това, независимо че изтъквах аргументи в полза на скорпионите.

Един ден обаче открих на стената дебел женски скорпион, който ми се видя облечен в нещо като бледо сиво — бежово палто. Като го разгледах по-внимателно установих, че странната одежда не е нищо друго, освен дребни скорпиончета, уловили се за гърба на майка си. Наблюдавах в захлас това семейство и реших да ги пренеса незабелязано в моята стая, за да мога да ги следя и да видя как растат. Крайно внимателно побутнах майката и малките, докато влязат в една кибритена кутийка, и после хукнах към вилата. За зла участ тъкмо тогава поднасяха обеда. Затова сложих кутията на полицата над камината във всекидневната — там скорпионите нямаше да страдат от липса на въздух — и се запътих към трапезарията, за да обядвам заедно с всички. Клъвнах оттук — оттам, тайно давах храна на Роджър под масата и докато слушах споровете на близките ми, съвсем забравих за новите си интересни пленници. Като свърши да обядва, Лари донесе от всекидневната цигарите си, облегна се удобно на стола, лапна една цигара и вдигна кибритената кутия, която бях взел. Забравил за надвисващата опасност, аз го наблюдавах с интерес. Той продължи да говори словоохотливо и отвори кутията.

До ден-днешен съм убеден, че женският скорпион не беше злонамерен. Само се беше изнервил, защото му бе досадило да стои затворен толкова дълго време, затова използва отдалата му се възможност да избяга. Измъкна се невероятно бързо от кутията(малките уплашено се държаха за гърба на майката), и се покатери по ръката на Лари. Там се поспря, защото не знаеше какво да прави по-нататък, но за всеки случай бе извил жило. Лари, усетил движението от щипците на скорпиона, погледна към ръката си да види какво е това, и оттам нататък нещата още повече се объркаха.

Уплашеният му рев накара Лугареция да изпусне чинията, която носеше, а Роджър изскочи изпод масата и високо залая. Лари отърси ръката си и запрати нещастния скорпион на масата между Марго и Лесли, а новородените се посипаха като конфети, докато майката се изтърколи по покривката. Крайно разярено от подобно отношение, насекомото забърза към Лесли, а жилото му трепереше от вълнение. Лесли скочи на крака, като преобърна стола си и отчаяно заразмахва салфетка, поради което запрати скорпиона към Марго, а тя нададе писък, който би представлявал гордост за всеки локомотив. Мама, напълно объркана от този пълен обрат от спокойствие към хаос, си сложи очилата и втренчи поглед в масата, за да открие каква е причината за суматохата, а в същия миг Марго направи безуспешен опит да спре придвижването на скорпиона и го замери с чаша вода. Водната струя мина покрай животното, но изкъпа мама, която не може да търпи студена вода, затова дъхът й секна и тя продължи да седи, без да има сили дори да протестира. Скорпионът се беше скрил под чинията на Лесли, а новородените пълзяха безредно по масата. Роджър, изпаднал в недоумение от паниката, но твърдо решен да внесе своя дял, обикаляше из стаята и лаеше като обезумял.

— Проклетото му хлапе! — викаше Лари.

— Внимавайте! Внимавайте! Приближават! — пищеше Марго.

— Дайте някоя книга — крещеше Лесли. — Запазете спокойствие, удряйте ги с книга!

— Какво ви прихвана? — умолително питаше мама, като бършеше очилата си.

— Проклетото му хлапе… ще ни убие всичките… Погледни масата… Прелива от скорпиони…

— Бързо… бързо… Направете нещо! Внимавайте, внимавайте!

— За бога, престани да пищиш и намери някоя книга! Не се различаваш от кучето. Млъкни, Роджър!

— По божия милост не бях ухапан…

— Внимавай! Ето още един. Бързо, бързо!

— О, млъкни и ми донеси книга или нещо тежко!

— Но как скорпионите се оказаха на масата, миличък?

— Проклетото му хлапе… Всяка кибритена кутия в къщата е смъртоносен капан…

— Внимавай, идва към мене… Бързо, бързо, направи нещо!

— Ударете го с ножа си!… С ножа… Давай, удари го!

Тъй като никой не си направи труда да му обясни какво става, Роджър получи погрешното впечатление, че семейството е нападнато и че негов дълг е да го защити. И понеже Лугареция беше единственият чужд човек в стаята, кучето стигна до логичния извод, че тя е виновна за всичко, и я ухапа поглезена. А това не облекчи положението.

Когато редът донякъде се възстанови, новородените скорпиончета се бяха изпокрили под чиниите и разните прибори. Накрая, след страстни молби от моя страна и с подкрепата на мама, отменихме предложението на Лари цялото котило да бъде унищожено. Докато семейството, все още кипнало от гняв и уплаха, се оттегли във всекидневната, аз прекарах половин час, като търсех новородените скорпиончета, събирах ги с лъжичка и ги връщах на гърба на майка им. После ги сложих върху плитка чиния и страшно неохотно ги пуснах на градинската стена. Двамата с Роджър отидохме да прекараме следобеда из хълмовете, защото ми се стори най-благоразумно да дам възможност на семейството за почивка, преди отново да се появим у дома.

Този случай имаше многобройни последствия. Лари разви фобия от кибритени кутии и ги отваряше невероятно предпазливо, увил носна кърпа около ръката си.

Лугареция куцаше из къщата, стегнала около глезена си ярдове дълъг бинт седмици наред, след като ухапването беше заздравяло и всяка сутрин, когато донасяше чая, ни показваше как зараства раната. От моя гледна точка обаче най-неприятният отглас бе, когато мама реши, че отново съм подивял и е крайно време да ме образоват още малко. Докато търсеха начин да ми наемат редовен домашен учител, тя стигна до извода, че поне френският ми език може да се поддържа. Уговориха се и всяка сутрин Спиро ме закарваше в града на урок по френски при белгийския консул.

Къщата на консула се намираше в лабиринта от тесни вонящи улички на еврейския квартал. Тази част на града бе много привлекателна: по калдъръмената настилка имаше наредени сергии, отрупани с топове шарени платове, с планини от лъскави бонбони, с украшения, изковани от сребро, с плодове и зеленчуци! Улиците бяха толкова тесни, че за да даде път на натоварените със стоки магарета, човек се прилепваше до стената. Мястото бе пищно и колоритно, с шум и суетня, с пискливи гласове на пазарящи се жени, кудкудякане на кокошки, кучешки лай и протяжните викове на мъже, понесли върху главите си големи табли с пресни топли питки. Точно в центъра на квартала, в най-горния апартамент на висока разнебитена сграда, уморено надвиснала над малък площад, живееше белгийският консул.

Той беше приятен дребен човек, чиято най-голяма забележителност представляваше тривърхата му брада и грижливо намазаните с помада мустаци. Приемаше ангажимента си много сериозно и винаги бе облечен така, сякаш се готвеше всеки миг да тръгне да изпълнява някакви служебни задължения — с късо черно сако, раирани панталони, сиво — бежови гети над излъсканите до блясък обуща, огромна вратовръзка като копринен водопад, закопчана със семпла златна игла и висок лъскав цилиндър, завършващ тоалета. Човек можеше да го срещне по всяко времена деня, все в същите одежди, да върви внимателно из мръсните тесни улички, като заобикаля придирчиво локвите, дръпва се със страхотно галантен жест към стената, за да направи път на някое магаре, и докато то минава, леко го потупва по хълбока с бамбуковия си бастун. Хората от града изобщо не намираха облеклото му необикновено.

Мислеха, че той е англичанин, а след като всички англичани са лордове, не само се предполагаше, но и беше задължително всеки от тях да носи съответната „униформа“.

Първата сутрин, когато пристигнах, консулът ме прие във всекидневната, чиито стени бяха украсени с множество фотографии в солидни рамки, на които той бе позирал като един Наполеон. Викторианските столове, облечени с червен брокат, бяха целите застлани с покривчици, а на работната му маса имаше виненочервена кадифена драперия, обточена с ярки зелени ресни. Стаята изглеждаше чудновато грозна. За да провери доколко зная френски, консулът ме покани да седна на масата, извади един дебел и опърпан том на „Le Petit Larousse“, отвори го на първа страница и го сложи пред мене.

— Вас моля те да прочетете това — каза ми той, а златните му зъби приятелски проблеснаха в брадата му.

После започна да суче краищата на мустаците си, присви устни, сложи ръце на гърба си и бавно закрачи към прозореца, докато аз втренчено гледах изброените думи, започващи с „а“. Едва бях успял да разчета първите три, когато консулът замръзна на място, неспособен да сподави възклицанието си. Отначало помислих, че го е стъписало моето произношение, но явно случаят нямаше нищо общо с мене. Консулът бързо прекоси стаята, като си мърмореше, рязко отвори един бюфет и измъкна оттам страшна на вид въздушна пушка, а аз го наблюдавах с нарастващо учудване и интерес, примесени с известен страх за собствената ми безопасност. Той зареди оръжието, като припряно разсипа сачми по килима. После се приведе, пропълзя към прозореца и нетърпеливо надникна навън, полуприкрит зад завесата. След това вдигна пушката, внимателно се прицели в нещо и стреля. Обърна се към мене, бавно и тъжно поклати глава и остави оръжието. С изненада забелязах сълзи в очите му. Консулът издърпа от горното си джобче огромна копринена носна кърпа и шумно се изсекна.

— Ах, ах, ах — занарежда той, като жално клатеше глава. — Клетникът… Но ние с вас трябва да работим… Моля да продължавай четеш, mon ami36.

През останалата част от сутринта ме занимаваше вълнуващата мисъл, че консулът бе извършил убийство пред очите ми, или поне враждува на живот и смърт с някой собственик от околностите. Но когато и на четвъртия урок консулът продължи да стреля периодично през прозореца, реших, че не съм намерил вярното обяснение, освен ако не водеше война с многочленно семейство, при това семейство, което явно нямаше възможност да стреля в отговор. Едва след седмица установих какво предизвикваше тези непрекъснати стрелби — причина за тях бяха котките. В еврейския квартал, както и в другите части на града, се въдеха на свобода много котки. Бяха буквално стотици. Не принадлежаха на никого, никой не се грижеше за тях, затова и повечето бяха в ужасно състояние: покрити с язви, с проскубана козина, оголила големи петна по телата им, с изкривени от рахит крака, и толкова кльощави, че беше чудо как са още живи. Консулът много обичаше котки. Доказателство за това бяха трите му персийки37 — огромни и охранени. Но видът на гладуващите, страдащи от язва улични животни, които се разхождаха по покривите срещу прозореца му, бе непоносим за чувствителния му характер.

— Не ми е възможно да храня всичките — обясними той. — Поне им създавам щастието да ги застрелям. Така те са по-добре, но толкова голяма е скръбта ми!

Всеки, видял котките, щеше да се съгласи, че консулът изпълнява една много необходима и хуманна мисия. И така, уроците ми по френски бяха непрестанно прекъсвани — консулът се втурваше към прозореца, за да изпрати още някоя котка в едни по-щастливи ловни полета. След проехтяването на изстрела настъпваше тишина в памет на мъртвите, после консулът шумно се изсекваше, покъртително въздъхваше и отново се втурвахме в объркания лабиринт на френските глаголи.

По някаква необяснима причина консулът бе останал с впечатлението, че мама знае френски, и никога не пропускаше възможността да я въвлече в разговор. Когато пазаруваше из града и имаше късмет да забележи цилиндъра, плуващ над тълпата към нея, тя бързо се оттегляше в най-близкия магазин и купуваше множество безполезни неща, докато опасността отмине. Понякога обаче консулът се появяваше внезапно от някоя уличка и я пресрещаше. Приближаваше се широко усмихнат, като въртеше бастуна си, сваляше цилиндъра и се покланяше, като почти се прегъваше на две, докато улавяше неохотно подадената ръка и я притискаше към брадата си. После двамата стояха на средата на улицата, като от време на време някое минаващо магаре ги разделяше, и консулът удавяше мама в поток от френски, като изящно жестикулираше с шапката и бастуна си, явно без изобщо да забелязва недоумението върху лицето й. Сегиз-тогиз той изпъстряше речта си с въпросителното „n’est се pas, madame?“38 и това ориентираше мама. Тя събираше всичката си смелост и демонстрираше как прекрасно владее френския език.

— Oui, oui!39 — възкликваше тя и се усмихваше нервно, а после добавяше, в случай че не е прозвучало достатъчно възторжено, отново и по-високо: — Oui, oui!

Тази процедура задоволяваше консула. Сигурен съм, че той изобщо не разбра, че това е единствената френска дума, която мама знае. Но тези разговори разсипваха нервите й — стигаше само да кажем: „Я гледай, мамо, консулът иде!“ и тя се втурваше по улицата с походка, подходяща за една дама, но твърде прилична на галоп.

В известен смисъл уроците по френски ми бяха от полза — вярно е, че не научих френски, но към края на сутринта се чувствах толкова отегчен, че следобед правех разходките си из околността с удвоен ентусиазъм. Освен това, оставаше ми винаги четвъртъкът, който чаках с нетърпение. Теодор пристигаше във вилата рано следобед — толкова рано, колкото бе в рамките на приличието и си отиваше, когато луната се издигне високо над албанските планини. Денят бе сполучливо избран, защото точно в четвъртък долиташе хидропланът от Атина, който кацаше в залива недалече от къщата. Теодор страшно обичаше да гледа как кацат хидропланите. За съжаление единствената част от къщата, откъдето можехме добре да наблюдаваме залива, беше таванът, което значеше, че се навеждахме застрашително с протегнати вратове през прозореца. Хидропланът винаги пристигаше по средата на чая. Чуваше се леко монотонно бръмчене — толкова слабо, че човек можеше да го вземе за жужене на пчела. Теодор, тъкмо стигнал до средата на някой анекдот или обяснение, внезапно млъкваше, очите му фанатично заблестяваха, брадата му настръхваше, той накланяше глава на една страна и ни питаше:

— Дали това не е… хъм… да… дали не е шум от хидроплана?

Всички спираха да говорят и се ослушваха. Шумът бавно се усилваше все повече и повече. Теодор внимателно слагаше недоядената кифличка в чинията, старателно си избърсваше пръстите и казваше:

— Аха! Да, шумът е като от аероплан. Наистина… Хъм… да…

Шумът продължаваше да се усилва, а Теодор започваше да се върти на стола. Накрая мама облекчаваше мъките му.

— Искаш ли да отидем горе, за да видиш как каца? — питаше го тя.

— Ами… да… ако не смятате, че… — мънкаше Теодор и пъргаво напускаше мястото си. — Хъм… да… гледката е много привлекателна… щом като нямате нищо против…

В този миг шумът от машините на хидроплана се чуваше точно над нас — нямаше време за губене.

— Винаги… хъм… ме е привличало…

— Побързай, Тео, ще го изпуснеш — в хор му казвахме ние.

След което цялото семейство ставаше от масата, помъквахме и Теодор и се понасяхме нагоре по стълбите, водени от Роджър, който тичаше отпред и весело лаеше. Влетявахме, останали без дъх, в таванската стая, избухвахме в смях, докато краката топуркаха като канонада по голия под, отваряхме прозорците и надничахме отвъд маслиновите горички към залива, приличащ на кръгло синьо око сред дърветата с гладката си като течен мед повърхност. Хидропланът, подобно на тежка охранена гъска, прелиташе над маслиновите горички и се спускаше все по-ниско и по-ниско. Изведнъж се озоваваше над водата и започваше да преследва отражението си върху синята повърхност. После бавно слизаше още по-ниско. Теодор го наблюдаваше, затаил дъх. Очите му се присвиваха, брадата му настръхваше. Хидропланът продължаваше да намалява височината, докато в един миг докосваше водата и оставяше след себе си широка разпенена ивица, след което подскокваше, после се закрепваше и се плъзваше през залива, като оставяше подире си ветрило от бяла пяна. Когато накрая постепенно спреше, Теодор потъркваше с палец брадата си и се дръпваше назад в таванската стая.

— Хъм… да… — казваше той, като отупваше ръце от прахта. — Това наистина е… хъм… много приятна гледка.

Представлението свършваше. Щеше да чака цяла седмица, докато пристигне следващият аероплан. Затваряхме таванските прозорци и шумно слизахме по стълбите, за да възобновим прекъснатия чай. А на следващата седмица всичко се повтаряше.

В четвъртъците двамата с Теодор излизахме заедно — понякога се ограничавахме с градината, друг път предприемахме разходки из околността. Натоварени с кутии и сакове за новите екземпляри, ние се отправяхме към маслиновите горички, а Роджър тичаше отпред и душеше земята. Всичко, което виждахме по пътя си, служеше за мливо на мелницата ни: цветя, насекоми, скали или птици. Теодор очевидно притежаваше неизтощим запас от знания за всяко нещо, но споделяше тези знания с някаква педантична скромност, от която ти се струваше, че той не толкова те учи, колкото ти припомня нещо, което ти си знаел, но по някаква причина се е изплъзнало от паметта ти. Разказите му бяха изпълнени с весели анекдоти, с невероятно несполучливи каламбури и още по-лоши шеги, но той ги разказваше с голяма наслада — очите му блестяха, а носът му се сбръчкваше, когато се смееше беззвучно в брадата си, както на себе си, така и на хумора си.

Всеки пълен с вода ров или езерце беше за нас неизследвана джунгла, гъмжаща от малки рачета и водни бълхи — зелени и коралово червени, застинали като птички, накацали по клоните под водата, а по тинестото дъно дебнеха плячката си „тигрите“: пиявиците и ларвите на водните кончета. Разглеждахме внимателно всяка хралупа — вътре човек можеше да открие събрала се вода, в която живеят ларвите на комарите; обръщахме всеки покрит с перука от мъх камък, за да видим какво има отдолу; разрязвахме всяко попаднало ни гнило дърво. Теодор, облечен в блестящи от чистота дрехи, заставаше изправен до някое езерце и внимателно прекарваше сакчето през водата, после го повдигаше и любопитно разглеждаше малката стъкленица в края, където се бяха събрали миниатюрните водни обитатели.

— Аха! — казваше той, а гласът му звънтеше от вълнение и брадата му щръкваше. — Струва ми се, че това е ceriodaphnia laticaudata40.

Измъкваше от джоба на сакото си лупа и се вглеждаше по-внимателно.

— Хъм… да… много интересно… наистина elaticaudata. Би ли ми подал… хъм… чиста епруветка… Благодаря…

И с бутало за пълнене на писалки изсмукваше, малкото създание от стъкленицата, поставяше го внимателно в епруветката и едва тогава оглеждаше останалия улов.

— Като че ли няма друго, което да е особено необикновено… Ах… да… не бях забелязал тази интересна ларва на ручейник… ето, виждаш ли я? Хъм… Изглежда си е направила пашкула от черупките на разни мекотели… Много е красива наистина.

На дъното на малката стъкленица се виждаше продълговат пашкул, дълъг половин инч, направен от нещо, приличащо на копринена нишка, в която имаше множество плоски черупки на охлювчета, кръгли като копчета. От единия край на тази прекрасна къщичка надничаше самият собственик — грозноват подобно на личинка на муха звяр, с глава като на мравка. Той бавно запълзя по стъкленицата, като влачеше подире си красивата си къща.

— Веднъж направих интересен експеримент — каза Теодор. — Улових няколко такива, хъм… ларви, и им махнах черупките. Естествено, не ги заболя от това. После ги сложих в буркани със съвсем чиста вода, в която нямаше нищо… хъм… нямаше каквото и да е, което да им послужи като материал за построяване на нови къщи. След това пуснах на всяка ларва различни по цвят строителни материали: дребнички сини и зелени мъниста, парченца тухла, бял пясък… дори разноцветни стъкълца. Те си построиха къщи от тия неща… и трябва да кажа, че резултатите бяха много любопитни и… хъм… живописни. Ларвите на ручейниците са много умни архитекти.

И Теодор изсипа съдържанието на стъкленицата обратно в езерото, преметна сака през рамото и продължихме пътя си.

— Тъй като стана въпрос за строителство — продължи Теодор с блеснали очи, — казах ли ти какво се случи на един мой… хъм… приятел? Хъм… да. Значи така — той имаше малка къща в провинцията, а семейството му… хъм… се увеличи, и приятелят ми реши, че къщата е тясна. Реши да вдигне още един етаж. Струва ми се, че беше малко самоуверен по отношение на архитектурните си… хъм… способности, затова настоя сам да си направи проекта. Та така. Всичко вървеше добре и етажът бе построен много бързо: със спални, бани и така нататък. Приятелят ми покани гости, за да отпразнува завършването на работата… Ние… хъм… вдигнахме тостове за новия етаж, свалихме съвсем тържествено скелето… Всичко ни изглеждаше съвсем наред, докато един новодошъл гост не поиска да разгледа стаите. Тогава открихме, че няма стълбище. Излезе, че приятелят ми забравил да включи стълбище в плановете, а по време на строителните операции той и работниците така свикнали да се качват на горния етаж по скелето, че никой не забелязал… този очевиден недостатък.

И така, ние продължавахме да вървим в горещия следобед, като поспирахме край езерцата, рововете и потока, пробивахме си път през уханните миртови храсти, прехвърляхме хълмовете, а пиренът скърцаше под краката ни, минавахме по бели прашни пътища, където понякога ни застигаше умърлушено, едва пристъпващо магаре. Понесло на гърба си задрямал селянин.

Привечер бурканите, стъклениците и епруветките бяха пълни с необикновени и вълнуващи форми на живот и ние потегляхме към дома. Докато минехме през маслиновите горички, вече сумрачни от сенките, небето избледняваше до светло златисто, а въздухът ставаше прохладен и изпълнен с множество аромати. Роджър подтичваше пред нас с изплезен език, като от време на време поглеждаше през рамо дали го следваме. Разгорещени, прашни и уморени, с рамене, наболяващи приятно от издутите от сбирките торби, двамата с Теодор крачехме нататък и пеехме една песен, на която той ме беше научил. Игривата й мелодия вдъхваше сили на уморените ни нозе, докато баритонът на Теодор и моят писклив дискант весело отекваха сред мрака на дърветата:

Десета главаКарнавално шествие от светулки

Пролетта бавно се сля с дългото, горещо, потопено в слънце лято. Пригласяха му цикадите — пронизително и развълнувано, и островът пулсираше от песента им. Царевицата в полето започна да се налива, свилената коса от кафява бе станала жълта като масло; когато обелиш увитите листа мамули и захапеш редовете бисерни зърна, сокът като мляко пръсва в устата ти. По лозите накуп висяха гроздове, пъстроцветни и топли. Маслиновите дръвчета сякаш бяха поприведени под тежестта на плодовете — гладки висулки от зелен нефрит, сред които свиреха на цитрите си оркестрите от цикади. В портокаловите горички между тъмните гладки листа проблясваха червеникавите плодове — като руменина, която залива зелената грапава кожа.

Горе на хълмовете, покрити с тъмни кипариси и пирен, танцуваха ята пеперуди — въртяха се като конфети, носени от вятъра и сегиз-тогиз кацваха на някой лист, за да снесат купчинка яйца. Различни скакалци изскачаха като навити с ключе играчки изпод краката ми и прелитаха несигурно над пирена, а крилата им светеха на слънцето. Сред миртовите храсти обикаляха богомолки — безшумно и предпазливо, леко полюшвайки тела — олицетворение на злото. Бяха длъгнести и зелени, с лица без брадичка, а чудовищно изпъкналите им очи със студен златист цвят излъчваха алчно, хищническо безумие. Свитите предни крачка с редица остри шипове отправяха кротко и жалостиво своята престорена молба към света на насекомите, но леко трепваха, ако наблизо прелетеше пеперуда.

Привечер, когато ставаше прохладно, цикадите спираха да пеят и мястото им заемаха зелените дървесни жаби, прилепили влажни тела към листата на лимоновите дръвчета край кладенеца. С изцъклени очи, сякаш хипнотизирани, с гърбове лъскави като листака, където се криеха, те издуваха гуши и дрезгаво квакаха с такава сила, че те хващаше страх влажните им тела да не се пръснат от напъване. Когато слънцето залезеше, за миг падаше ябълковозелен сумрак, който избледняваше и ставаше морав, а въздухът се разхлаждаше и попиваше вечерните аромати. Появяваха се краставите жаби — с цвят на маджун и петна като географски карти по бутилково — зелените гърбове. Подскачаха и се прокрадваха из избуялите туфи в маслиновите горички, където летящите безредно дългоножки сякаш покриваха земята със стелеща се газена материя. Жабите стояха и примигваха, после внезапно лапваха някоя минаваща дългоножка, отпускаха се на земята и малко смутено набутваха стърчащите навън крила и крака в големите си усти, като си помагаха с лапи. Над тях върху порутените стени на запустялата градина черните скорпиончета, уловени за ръка, важно се разхождаха сред меките хълмчета от зелен мъх и горичките от миниатюрни гъби.

Морето бе гладко, топло и тъмно като черно кадифе. Нито една вълничка не набраздяваше повърхността. Далечните албански брегове леко се очертаваха от блед червеникав отблясък. Постепенно, с всеки изминат миг, отблясъкът ставаше все по-наситен и по-ярък, като се разпростираше по небето. После от ръба на изрязаната планинска верига се показваше огромната, виненочервена луна и проправяше кървавочервената си пътека през тъмното море. Тогава се появяваха кукумявките — прелитаха безшумно като падащи сажди от дърво на дърво и викаха учудено „кукумяу“, докато луната се издигаше все по-нагоре и по-нагоре, ставаше най-напред розова, после златиста и накрая, когато се настаняваше в звездното си гнездо, изглеждаше като сребърно мехурче.

Заедно с лятото дойде и моят нов учител — Питър — висок, красив млад човек, току-що завършил „Оксфорд“, чиито твърдо установени схващания за образованието, ми се видяха най-малкото изнурителни. Постепенно обаче атмосферата на острова коварно му влезе под кожата, той се отпусна и почти заприлича на човек. Отначало уроците бяха безкрайно мъчителни: непрекъсната война с дроби и проценти, с геоложки ери и топли течения, със съществителни, глаголи и наречия. Но когато слънцето успя да омагьоса Питър, дробите и процентите престанаха да му се виждат изключително важна част от живота и постепенно бяха изтикани на заден план; той откри, че сложните ери и резултатът от топлите течения могат да се обяснят много по-просто; докато плуваме край брега, и че най-лесният начин да уча английски е да ми дава всеки ден нещо за писане, което след това да поправя. Беше ми предложил да водя дневник, но аз се възпротивих, като изтъкнах, че вече водя дневник за природата, в който записвам всичко интересно за деня. Ако трябва да водя още един, какво щях да пиша в него? Питър не можа да се противопостави на такъв аргумент. Предложих му да опитам нещо по-предизвикателно и интересно от дневник. Самоуверено предложих да напиша книга и като не можа да измисли някаква причина, поради която да не пиша именно книга, Питър, малко стреснат, се съгласи. Затова всяка сутрин прекарвах щастливо около час, като добавях нова глава към моя епос — вълнуваща история, описваща околосветско пътешествие на семейството, по време на което ловяхме с невероятни капани всевъзможни представители на фауната. Имитирах стила на списанието „Само за момчета“41, поради което всяка глава завършваше на най-интересното място — или мама биваше нападната от ягуар, или Лари се бореше с увилия се около него огромен питон. Понякога тези кулминации бяха толкова оплетени и гъмжащи от опасности, че на следващия ден ми беше много трудно да измъкна семейството невредимо. Докато работех върху своя шедьовър и дишах тежко с изплезен език, като прекъсвах само за да обсъдя с Роджър някои по-сложни моменти от сюжета, Питър и Марго се разхождаха из запустялата градина и разглеждаха цветята. За мое учудване и двамата внезапно проявиха влечение към ботаниката. По този начин утрините минаваха приятно за всички. В началото Питър понякога се разболяваше от внезапни пристъпи на съвест и тогава епосът ми бе отпращан обратно в чекмеджето, а ние размишлявахме върху математически задачи. Но когато летните дни пораснаха и Марго започна да показва по-настоятелен интерес към градината, такива досадни периоди се случваха по-рядко.

След злощастната случка със скорпиона семейството отдели една голяма стая на първия етаж, където да слагам зверовете си — с напразната надежда, че по този начин те ще стоят само в една част от къщата. Тази стая, която наричах свой „кабинет“ (другите я наричаха „бълхарника“), миришеше приятно на етер и денатуриран спирт. Там държах книгите си по естествена история, дневника си, микроскопа, инструментите за дисекция, сакчетата, торбите за сбирките и други важни неща. В големи картонени кутии съхранявах сбирките от птичи яйца, бръмбарите, пеперудите и водните кончета, а по полиците бях наредил красиви шишенца със спирт, в които имаше интересни екземпляри, като четирикрако пиле (подарък от съпруга на Лугареция), различни гущери и змии, жабешки хайвер в последователни стадии на развитие, новородено октоподче, три средно големи плъха (принос на Роджър) и миниатюрна новоизлюпена костенурка, която бе умряла от зимните студове. Стените бяха украсени малко, но с вкус: с плосък отломък, представляващ вкаменелост на риба, с моя снимка, на която се здрависвам с едно шимпанзе и с един препариран прилеп. Бях направил прилепа сам, без чужда помощ и страшно се гордеех с постижението си. Като се има предвид колко слаби бяха познанията ми по препариране, според мен чучелото твърде много приличаше на прилеп, особено ако го гледаш от другия край на стаята. Закачен с разперени крила върху корковото табло на стената, той гледаше свирепо към пода. С идването на лятото обаче, прилепът изглежда почувства горещините: малко увисна, козината му изгуби блясъка си, и някаква нова и неизвестна миризма потисна миризмата на етер и денатуриран спирт. Отначало погрешно обвинявахме клетия Роджър и едва по-късно, когато миризмата проникна дори в спалнята на Лари, задълбоченото разследване установи, че източникът е в моята стая. Бях учуден и доста се ядосах. Принудиха ме да изхвърля прилепа. Питър ми обясни, че не съм го изчистил хубаво и обеща ако намеря друг екземпляр да ми покаже как трябва да направя това. Разсипах се от благодарности, но благоразумно предложих да запазим тази идея в тайна — поясних му, че семейството гледа с подозрение на препараторското изкуство и ще трябва да ги убеждавам досадно дълго, за да ги докарам до състояние да го приемат.

Усилията ми да осигуря друг прилеп не се увенчаха с успех. Въоръжен с дълга бамбукова пръчка, чаках часове наред в нашарените от луната проходи между маслиновите дръвчета, но прилепите се стрелкаха край мене бързи като живак и изчезваха, преди да употребя бамбука. Ала докато напразно се надявах да улуча някой прилеп, видях много други нощни същества, които иначе не бих забелязал. Наблюдавах как една млада лисица търси в склона бръмбари: ровеше с изящни лапи пръстта и щом ги изкопаеше, лакомо ги схрускваше. Веднъж от миртовите храсти изскочиха пет чакала и спряха изненадани, че ме виждат, а после се стопиха като сенки сред дърветата. Размахали безшумно копринените си крила, козодоите като големи черни лястовици плавно се плъзгаха сред редовете маслинови дръвчета и бързо минаваха над тревата, преследващи танцуващите в опиянение дългоножки. Една нощ на дървото над главата ми се появиха два съсела и започнаха да се гонят като полудели из горичката — скачаха от клон на клон като акробати, профучаваха нагоре — надолу по стъблата, а рунтавите им опашки изглеждаха на лунната светлина като кълба сив дим. Така се захласнах по тях, че реших да си уловя един съсел. Най-подходящото време за това бе, естествено, денем, когато те спят. Изследвах старателно горичките, за да открия убежището им, но търсенето ми бе напразно, защото всеки сгърчен и крив дънер представляваше хралупа, а всяка хралупа се състоеше от половин дузина дупки. Но търпението ми все пак бе възнаградено, защото веднъж си пъхнах ръката в една дупка и пръстите ми обгърнаха нещо малко и меко, което се мъчеше да се изскубне, докато го вадех. На пръв поглед находката ми приличаше на грамадно глухарче, украсено с огромни златисти очи; като я изследвах по-отблизо, оказа се малка сова, все още облечена в бебешки пух. Известно време се гледахме, след което птичето, явно възмутено от неприличния ми смях по повод на външния му вид, заби дълбоко малките си нокти в палеца ми. Изпуснах клона, за който се бях хванал, и паднахме от дървото. Сложих възмутената сова в джоба си, отнесох я у дома и с известен трепет я представих на семейството.

За моя изненада тя бе посрещната с невероятно одобрение и никой не се противопостави да я задържа. Настаних я в една кошница в своя кабинет и след много спорове я нарекохме Одисей. Още от самото начало той показа, че е птица с много силен характер, с която трябва да се съобразяваш. Макар че лесно можеше да се побере в чаена чаша, беше безстрашен и без колебание нападаше всичко и всички, независимо от размерите. Тъй като се налагаше да бъдем в една стая, реших, че няма да е зле, ако те с Роджър се сприятелят, затова веднага, след като Одисей посвикна, ги представих един на друг. Сложих совата на пода и казах на Роджър да се приближи, за да се запознаят. Роджър гледаше много философски на факта, че го карам да се сприятелява с различните същества, които аз осиновявах, и докато се приближаваше, се помъчи да се оприличи на сова. Въртеше бързо опашка и се умилкваше, а Одисей стоеше на пода и изражението му бе всичко друго, но не и приятелско. Наблюдаваше приближаването на Роджър, впил кръвожаден поглед в него. Роджър започна да напредва не толкова самоуверено. Одисей продължи да го гледа втренчено, сякаш го хипнотизираше. Роджър спря, ушите му клепнаха, опашката му се въртеше вече съвсем бавно и той ме погледна, за да го окуража. Заповядах му строго да продължи стъпките към приятелството. Той погледна нервно совата и после с голямо безразличие я заобиколи, решил да се приближи към нея откъм гърба. Одисей обаче също завъртя глава, без да сваля очи от кучето. Роджър, за първи път видял същество, което може да гледа зад гърба си, без да се обръща, изглеждаше малко озадачен. След като поразмисли, реши да опита със закачка — да предложи игра. Легна по корем, сложи глава между лапите си и бавно запълзя към птицата, като леко квичеше и приятелски въртеше опашка. Одисеи си стоеше неподвижно като чучело. Роджър, все още по корем, успя да стигне съвсем близко, но направи фатална грешка. Издаде напред косматата си муцуна и усилено и любопитно взе да души птицата. Одисей беше много търпелив, но не можеше да позволи да го души някакво грамадно куче с черна къдрава козина. Затова реши, че трябва да покаже на този невъзпитан и безкрил звяр, че прекалява. Спусна клепачи, изтрака с човка, подскочи във въздуха, приземи се точно върху муцуната на кучето и заби острите си като бръснач нокти в черния му нос. Роджър уплашено изквича, отърси се от птицата и се скри под масата. Никакви увещания не бяха в състояние да го изкарат оттам, докато Одисей не бе затворен в кошницата. Когато совата порасна, загуби бебешкия си пух. Поникнаха й хубави пепелявосиви, ръждивокафяви и черни пера, а бледата й гръд бе красиво нашарена с черни малтийски кръстове. Появиха й се и дълги пискюлчета над ушите, които се наежваха, ако човек си позволеше прекалени волности. Тъй като вече бе прекалено голяма, за да живее в кошница, а силно се противопоставяше на идеята за клетка, бях принуден да й дам на разположение целия кабинет. Одисей провеждаше уроците си по летене между масата и дръжката на вратата, а щом като усъвършенства това изкуство, избра рамката на корниза за свой дом и през целия ден спеше горе, заприличал досущ на пънче от маслиново дръвче. Ако го заговорех, леко отваряше очи, пискюлчетата щръквах цялото му тяло се удължаваше, поради което изглеждаше като странен съсухрен китайски идол. Ако беше в особено добро настроение, тракаше с човка, или в знак на голямо благоволение долиташе до тебе и те клъвваше бързо по ухото.

Когато слънцето залезеше и гущерите започнеха да шарят по стените на къщата, Одисей се събуждаше. Прозяваше се изящно, протягаше крила, почистваше опашката си и после силно се отърсваше, така че перата му настръхваха като листенца на разрошена от вятъра хризантема. После много небрежно повръщаше топче несмляна храна върху вестника, постлан отдолу за тази и за други цели. След като се приготвеше за нощни дела, той пробваше гласа си с едно „тихуу“, за да види дали е във форма, а после плавно политаше, понасяше се из стаята тихо като прашинка пепел и кацваше на рамото ми. Известно време стоеше там и леко ме кълвеше по ухото, после отново се отърсваше, оставяше настрани чувствата и се настройваше за работа. Долиташе до прозореца, отново задаваше въпроса си: „Тихуу?“ и ме поглеждаше с очите си с цвят на мед. Това беше знак, че трябва да отворя капаците. Щом като ги вдигнех. Одисей се плъзваше навън и за миг силуетът му се очертаваше на фона на луната, преди да потъне сред тъмнината на маслините. Малко по-късно прозвънтяваше предизвикателното „тихуу, тихуу!“ — това беше предупреждение, че ловът започва.

Одисей прекарваше в лов различно време — понякога влетяваше обратно в стаята само след час, друг път ловуваше цяла нощ. Но където и да ходеше, задължително се връщаше между девет и десет часа, за да получи вечерята си. Ако в кабинета ми не светеше, той се спускаше до прозореца на всекидневната и надничаше да види дали съм вътре. Ако не се окажех там, политаше нагоре покрай фасадата и кацваше на перваза на спалнята ми. Започваше леко да чука по капаците, докато не отворех и не му сервирах чинийката с кълцано месо, нарязано птиче сърце или някакво друго лакомство, предвидено в менюто за деня. Когато глътнеше последната хапка сурово месо, той надаваше лек писък, приличащ на хълцане, после оставаше известно време замислен и накрая политаше над осветените върхове на дърветата.

След като доказа силата си, Одисей започна да се държи приятелски с Роджър, и ако слизахме към морето късно вечер, за да поплуваме, понякога успявах да го убедя да ни придружи. Яздеше на гърба на Роджър, вкопчил се в черната козина. Често се случваше Роджър да забрави за пътника и да тръгне прекалено бързо или игриво да прескочи някой камък тогава очите на Одисей светваха, той размахваше криле, като отчаяно се мъчеше да запази равновесие и с възмущение шумно затракваше с човка, докато не напомнех на Роджър да внимава. На брега Одисей се разполагаше върху късите панталони и ризата ми, докато ние с Роджър се гонехме из топлата вода на плиткото. Одисей наблюдаваше лудориите ни, изпънат като гвардейски офицер и с малко неодобрително изражение в кръглите си очи. Сегиз-тогиз напускаше поста си и плавно се плъзваше над главите ни. Изтракваше с човка и се връщаше на брега, но дали го правеше от страх за нашата безопасност, или защото искаше да вземе участие в игрите ни, не успях да разбера. Понякога, ако останехме в морето прекалено дълго. Одисей се отегчаваше и отлиташе в градината, като извикваше на прощаване „тихуу!“

През лятото при пълнолуние семейството обичаше да ходи на морето нощем, защото през деня слънцето свирепо жареше и морската вода ставаше прекалено топла, за да освежава. Щом луната изгрееше, тръгвахме през горичките към проскърцващия дървен пристан и се натоварвахме в „Морската крава“42. Лари и Питър на едното гребло, Марго и Лесли на другото, а Роджър и аз на носа в ролята на наблюдатели. Спускахме се покрай брега на около половин миля43 до един малък залив с ивица бял пясък и няколко удобни валчести камъка, гладки и все още запазили слънчевата топлина, върху които чудесно се разполагахме. „Морската крава“ хвърляше котва в дълбокото, а после се гмуркахме, за да се гоним и плонжираме, от което лунната светлина по повърхността на залива затрептяваше. Когато усетехме умора, започвахме да плуваме бавно към брега и лягахме върху топлите скали, загледани в луничавото от звезди небе. Обикновено след около половин час разговорите ми доскучаваха, плъзвах се обратно във водата и бавно прекосявах залива, легнал по гръб в обгръщащото ме топло море, загледан в луната. Една нощ, когато направих това, открих, че нашият залив се използва и от други същества.

Лежах, отпуснат като разперил криле орел, в меката свилена вода и само леко помръдвах ръце и краха, за да се държа на повърхността. Гледах Млечния път, който се бе развял като тънък шал по небето, и се чудех от колко ли звезди се състои. Чувах гласовете на останалите, които се смееха и разговаряха на брега, а щом повдигнех глава, виждах къде са се разположили по трепкащите огънчета на цигарите им. Носех се по водата отпуснат и замечтан, но внезапно се стреснах, защото дочух съвсем близо до мене плясък и бълбукане, последвани от дълга, дълбока въздишка и поредица леки тласъци, които ме залюляха нагоре-надолу. Изправих се бързо и размахах крака, за да видя доколко съм се отдалечил от плажа. Ужасен открих, че се намирам далече не само от брега, но и от „Морската крава“, а изобщо не си представях какво животно може да плува в тъмните води под мене. Чувах как останалите на брега се смеят вероятно на някоя шега, видях как един хвърлен фас полетя високо в небето като червена звезда, после описа дъга и угасна в крайбрежната плитчина. Притеснявах се все повече и повече и тъкмо се канех да извикам за помощ, когато на около двадесет стъпки от мене видях морето да се разделя с тих плясък и бълбукане. Появи се лъскав гръб, чу се дълбока въздишка на облекчение и гърбът отново потъна под водата. Едва бях успял да разпозная какво е това, когато се оказах заобиколен от морски костенурки. Те излизаха на повърхността, шумно въздъхваха, а черните им корубести гърбове блестяха на лунната светлина. Трябва да бяха осем. Една от тях се показа толкова наблизо, че можах да загреба три пъти и да докосна абаносово черната й глава. Като поемаха дъх и тежко въздишаха, те заиграха из залива, а аз заплувах заедно с тях и наблюдавах, без да мога да откъсна поглед, как те се вдигат и набраздяват повърхността, поемат си въздух, после отново се гмурват, а подир тях остава само разширяващ се кръг от пяна. След малко, сякаш подчиняващи се на някакъв сигнал, те смениха посоката и заплуваха към открито море, към далечните албански брегове, а аз размахвах крака, за да се задържа на едно място и наблюдавах как си отиват по проточилата се бяла лунна пътека. Когато изскачаха на повърхността, гърбовете им лъсваха, след което се потапяха с доволство в топлата сякаш току-що издоено мляко вода. Зад себе си оставяха диря от големи мехури, които се поклащаха и леко просветваха като миниатюрни луни, преди да изчезнат под вълничките.

След този случай често срещахме морски костенурки, когато ходехме да плуваме по пълнолуние, и веднъж, подпомогнати от най-привлекателните насекоми, обитаващи острова, те направиха представление с илюминации в наша чест. Бяхме забелязали, че през горещите месеци морето започва да фосфоресцира. На лунна светлина това не си личеше — виждаше се само зеленикаво блещукане около носа на лодката и кратко просветване, когато някой се гмурне. Открихме, че фосфоресцирането е най-ярко в безлунни нощи. Друг светещ обитател на летните месеци беше светулката. Тези нежни кафяви бръмбари политаха веднага след здрачаване — плавно се спускаха на групи през маслиновите горички, коремчетата им светваха и гаснеха и излъчваха зеленикаво бяла светлина, а не златистозелена като морето. Но и светулките бяха най-ярки, когато нямаше ясна луна, която да затъмнява фенерчетата им. Странното е, че ако не беше банският костюм на мама, никога нямаше да видим общото представление на костенурките, светулките и фосфоресциращото море.

От известно време мама много ни завиждаше за плуването — както денем, така и нощем, но когато я викахме с нас, заявяваше, че е прекалено стара за подобни занимания. Обаче накрая, след като всички настойчиво я убеждавахме, мама отиде до града и се завърна във вилата, свенливо понесла тайнствен пакет. Отвори го и ни изненада, защото извади някаква необичайна безформена дреха от черна материя, покрита отгоре до долу с безброй къдрици, плисета и басти.

— Е, как ви се струва? — попита мама.

Гледахме странната дреха и се чудехме за какво ли служи.

— Какво е това? — попита накрая Лари.

— Бански костюм, разбира се — отвърна мама. — А вие какво си мислехте?

— Прилича ми на лошо одран кит — обади се Лари, като го заразглежда по-отблизо.

— Мамо, да не би наистина да го облечеш? — попита ужасена Марго. — Изглежда като направен през 1920 година!

— А за какво са тия къдрици и тям подобни? — полюбопитства Лари.

— За красота, разбира се! — възмути се мама.

— Що за хрумване? Не забравяй да изтръскаш рибата от тях, когато излизаш от водата!

— На мене пък ми харесва — твърдо заяви мама и отново уви чудовищния костюм. — И ще си го обличам.

— Трябва да внимаваш да не потънеш, когато се напълни с вода — сериозно я посъветва Лесли.

— Но, мамо, костюмът е ужасен, как ще го облечеш! — извика Марго. — Защо не си купи нещо по-модерно?

— Когато човек е на моите години, миличка, не може да се разхожда по отделен бански… Фигурата не му позволява.

— Иска ми се да зная каква е фигурата, за която е бил създаден този бански — подхвърли Лари.

— Ти наистина си безнадеждна, мамо! — отчаяно каза Марго.

— Но на мен ми харесва… Не те карам ти да го обличаш! — възпротиви се войнствено мама.

— Правилно, прави каквото искаш — съгласи се Лари. — Не се отказвай. Положително щеше да ти отива много, ако можеха да ти пораснат още три — четири крака.

Мама изсумтя възмутено и се втурна към горния етаж да пробва костюма. След малко ни повика да видим резултата и ние се стълпихме в спалнята. Роджър влезе пръв, и когато бе поздравен от странния призрак, облечен в огромния черен костюм, целия покрит с къдрици, той бързо се дръпна заднешком към вратата и свирепо заджафка. Мина малко време докато го убедим, че това наистина е мама, ала дори и тогава той продължаваше да я поглежда доста недоверчиво с крайчеца на окото си. Но независимо от оказаното съпротивление, мама твърдо държеше на банския си костюм, макар че той приличаше на палатка и накрая ние се предадохме.

За да отпразнуваме първото къпане на мама в морето, решихме да си направим излет на лунна светлина на плажа и изпратихме покана на Теодор — единствения чужд човек, когото мама можеше да приеме в такъв специален случай. Настъпи денят на голямото потапяне. Приготвихме храна и вино, изчистихме лодката, струпахме в нея възглавнички и когато пристигна Теодор, всичко беше вече готово. Като разбра, че се готвим да правим излет на луна и да плуваме, той ни напомни, че тази нощ е безлунна. Всички започнаха взаимно да се обвиняват, че не са проверили фазите на луната и спорът продължи, докато се смрачи. Накрая бе взето решение да направим излета, независимо от всичко, тъй като се бяхме подготвили изцяло, затова се запрепъвахме по пътя към лодката, натоварени с храна, вино, кърпи и цигари, и потеглихме покрай брега. Двамата с Теодор седяхме на носа като наблюдатели, а останалите се редуваха да гребат, докато мама насочваше кормилото. Отначало, тъй като очите й не бяха привикнали с тъмнината, мама ловко насочваше лодката в кръг, затова след десет минути мъчително плаване лодката изведнъж застрашително се надигна и ние се стоварихме един върху друг. Без да се смути ни най-малко, мама изпадна в другата крайност — насочи лодката към открито море и сигурно щяхме да акостираме в Албания, ако Лари не беше забелязал това навреме. Тогава кормилото пое Марго, която се справяше съвсем добре, само дето от вълнение забравяше, че за да завием надясно, трябва да дръпне ръчката наляво. В резултат ни се наложи да оправяме и дърпаме лодката, която Марго в бързината бе насочила към една скала, вместо обратно. Общо взето това беше добро предзнаменование за първото къпане на мама.

Накрая стигнахме залива, простряхме постелките върху пясъка, извадихме храната, наредихме батальона от бутилки с вино в плиткото, за да се охлаждат, и настъпи великият миг. След множество приветствия мама свали пеньоара си и застана в целия си блясък, облечена в банския костюм, в който приличаше, както изтъкна Лари, на морски паметник на принц Алберт44. Роджър се държа много добре, докато не видя мама да нагазва бавно и с достойнство в плиткото. Тогава страшно се развълнува. Изглежда беше на мнение, че банският костюм е някакво морско чудовище, което е сграбчило мама и се опитва да я завлече навътре в морето. Разлая се страшно и се хвърли на помощ — захапа една от къдриците, които висяха разкошно по костюма и я задърпа с всичка сила, за да измъкне мама на безопасно място. Мама, която току-що бе отбелязала, че водата е малко хладна, изведнъж усети, че нещо я тегли назад. Тя изпищя уплашено, загуби равновесие и тежко се пльосна в дълбоката две стъпки вода, докато Роджър дърпаше с такава сила, че откъсна голямо парче от волана. Въодушевено от факта, че врагът явно се разпада, кучето заръмжа окуражително към мама и се зае да махне и останалата част от проклетото чудовище от тялото й. Ние се въргаляхме по пясъка, изтощени от смях, а мама седеше без дъх в плитчината, отчаяно се мъчеше да се изправи на крака и пъдеше Роджър, като гледаше да запази поне част от костюма си. За съжаление, платът беше много дебел, между него и тялото й се бе събрал въздух, поради което костюмът се изду от водата като балон, и на мама й стана още по-трудно да удържа този въздушен кораб, състоящ се от волани и басти. Накрая Теодор прогони Роджър и помогна на мама да се изправи на крака. После мама изпи чаша вино, за да се съвземе и да отпразнува спасението си, което Лари нарече „Персей избавя Андромеда“, а ние отидохме да плуваме. Мама седеше дискретно скрита в плитчината, а Роджър клечеше наблизо и заплашително лаеше по костюма, който се издуваше и развяваше около кръста й.

Фосфоресцирането тази вечер беше много красиво. Когато човек пъхнеше ръка във водата и я прокараше по повърхността, изписваше се широка златистозелена ивица от студени искри, а ако се хвърлеше в морето, врязващото се във водата тяло сякаш потъваше в хладна пещ от блещукащи светлинки. Когато се изморихме, излязохме на брега. Водата се стичаше по телата ни, които сякаш пламтяха. Полегнахме на пясъка и започнахме да ядем. Когато в края на вечерята отвориха виното, сякаш нарочно в маслиновите дръвчета зад нас се появиха светулки — нещо като пролог към представлението.

Отначало се виждаха само две-три зелени петънца, които плавно се плъзгаха между клоните и примигваха на равни интервали. Постепенно обаче светулките ставаха все повече, докато на места горичката се озари от странна зелена светлина. Никога не бяхме виждали толкова много светулки, събрани наедно място. Цели рояци просветваха между дърветата, пълзяха по тревата, по храстите и стволовете на дърветата, прелитаха над главите ни и се сипеха върху постелките като зелени въгленчета. Проблясващи потоци се носеха над морето, въртяха се над повърхността, а после, като по поръчка, се появиха костенурките. Заплуваха в редица из залива, като се поклащаха ритмично във водата, а гърбовете им сякаш бяха намазани с фосфор. Достигнаха средата на залива и завиха, като се гмуркаха и полюшкваха, а понякога подскачаха високо във въздуха и падаха в пожара на отблясъците. Гледката беше фантастична — отгоре потрепваха светулките, отдолу блестяха костенурките. Виждахме дори светлите следи под повърхността, където костенурките плуваха и озаряваха при движението си песъчливото дъно, а когато подскачаха високо във въздуха, изумрудено блестящите водни капки падаха надолу и не се знаеше какво вижда човек — фосфоресцирането или светулките. Наблюдавахме това факелно шествие около час, после светулките бавно се оттеглиха на сушата и надолу по брега. След това костенурките се подредиха и забързаха към открито море, оставяйки подире си огнена пътека, която блестеше и просветваше, докато накрая бавно угасна, подобно на догарящ клон, хвърлен напряко на залива.

Единадесета главаОмагьосаният архипелаг

Лятото ставаше все по-горещо и по-горещо и ние решихме, че хвърляме много сили, като гребем с „Морската крава“ покрай брега до залива, където се къпехме, затова приспособихме към лодката външен мотор. Тази машина разкри пред нас нови брегове. Вече можехме да отиваме много по-надалече, да предприемаме пътешествия покрай нарязаната брегова линия до непознати и пустинни плажове, златисти като пшеница, или като луни, паднали сред назъбените скали. По този начин осъзнах факта, че мили наред по продължение на брега бе пръснат архипелаг от малки островчета — някои доста обширни, други просто големи скали с коса от зеленина, настанила се несигурно отгоре им.

По някаква причина, която не можех да си обясня, този архипелаг много привличаше морската фауна, а по края на островите, в насъбраната между камъните вода и в пясъчните заливчета с размери на голяма маса, имаше учудващо много представители на животинския свят. Успях да подлъжа близките си на няколко пътешествия до тези островчета, но там нямаше особено хубави места за къпане и те скоро се отегчиха да седят по напечените от слънцето скали, докато аз непрекъснато изследвах езерцата и изкопавах от време навреме по някой странен — и, по тяхно мнение, отвратителен морски звяр. При това островите бяха разположени близо до брега — широк само двадесет стъпки пролив разделяше някои от тях от сушата, и имаше много рифове и скали. Затова насочването на „Морската крава“ през тези опасни места, при което гледахме перката да не закачи нещо и да не се счупи, превръщаше всяка екскурзия в сериозен навигационен проблем. Независимо от моите доводи, започнахме да пътуваме дотам все по-рядко и аз се измъчвах от мисълта за прекрасните създания в кристалните езерца, които чакаха да бъдат уловени, но нищо не можех да направя, защото не разполагах с лодка. Предложих да излизам с „Морската крава“ сам, но семейството се възпротиви по най-различни причини. И точно когато бях загубил всяка надежда, хрумна ми една блестяща идея: наближаваше рожденият ми ден, затова бях сигурен, че ако обработя семейството ловко, ще се снабдя не само с лодка, но и с много други необходими неща. Затова предложих вместо те да ми избират подаръци за рождения ден, аз да им кажа какво най-много ми се иска. По този начин щяха да бъдат сигурни, че не са ме разочаровали. Тъй като не знаеха как да постъпят, близките ми се съгласиха и после доста подозрително ме запитаха какво искам. Невинно заявих, че не съм обмислил още, но че ще изработя списък за всекиго, а те могат да си изберат по едно-две неща от него.

Много време обмислях и съставях списъците, като в значителна степен приложих психологически похвати. Знаех, например, че мама ще ми купи всичко от нейния списък, затова в него включих някои от най-необходимите и скъпи съоръжения: пет дървени кутии, отвътре с корк и със стъклени капаци, в които да сложа сбирката си от насекоми; две дузини епруветки; пет пинти45 метанол, пет пинти формалин и микроскоп. Списъкът на Марго ме затрудни малко повече, защото трябваше да се състои от неща, които да я накарат да посети любимите си магазини. Засега й предлагах да ми купи пет ярда тънък муселин, десет ярда бяло платно, шест големи кутии карфици, два пакета памук, две пинти етер, пинсети и две бутала за пълнене на писалки. Разбирах, че е съвсем безнадеждно да искам от Лари неща като формалин и карфици, но ако в неговия списък покажех някакъв литературен уклон, нямаше да сбъркам. Затова изписах цял внушителен чаршаф със заглавия, имена на автори, издатели и цени на всичките книги по естествена история, от които имах нужда, като отбелязах със звездичка тези, които щях да приема с най-голяма благодарност. Тъй като ми оставаше само едно желание, реших да обработя Лесли в разговор, вместо да му давам списък, но знаех, че ще трябва да улуча подходящ момент. Изчаках няколко дни, докато сметнах, че моментът е благоприятен.

Тъкмо му бях помогнал да завърши успешно няколко балистични експеримента, които се състояха в следното: връзваше се една стара пушка, която се пълни от дулото, към дърво и се стреляше с нея посредством дълга връв, прикрепена за спусъка. При четвъртия опит постигнахме това, което Лесли явно смяташе за успех: цевта се пръсна и на всички страни се разхвърчаха късчета метал. Лесли беше доволен и старателно си направи бележки върху един плик. После се заехме да съберем останките от пушката. Докато правехме това, попитах го между другото какво би искал да ми подари за рождения ден.

— Не съм мислил още — отговори разсеяно той, докато разглеждаше с явно задоволство едно изкривено метално парче. — Каквото си поискаш… каквото си избереш, без значение е.

Казах му, че искам лодка. Усетил, че е попаднал в клопка. Лесли възмутено заяви, че лодката е прекалено голям подарък за рожден ден и че нямал достатъчно пари. Аз отвърнах не по-малко възмутено, че самият той ми предложи да си избера каквото искам. Лесли се съгласи, че е така, но добави, че не е имал предвид лодка, защото лодките са ужасно скъпи. Аз повторих, че когато човек каже „каквото си поискаш“, това наистина означава всичко възможно, включително и лодка, но че не съм очаквал да ми купува лодка. Тъй като съм знаел, че разбира от лодки, мислел съм, че ще може да ми я направи. Но щом като той смята, че това е прекалено трудно…

— Изобщо не е трудно — изпусна се Лесли, но после побърза да добави: — Е, трудно е, но не чак толкова. Обаче изисква време. Изисква да се работи дни наред. Виж какво, не може ли да излизаме двамата с „Морската крава“ два пъти седмично?

Но аз бях непреклонен. Исках лодка и бях готов да чакам, докато я получа.

— Е добре, добре! — вбесен се съгласи Лесли. — Ще ти направя лодка. Обаче не съм съгласен да ми висиш над главата, докато я правя, ясно ли ти е? Ще стоиш настрани. Ще я видиш чак когато я довърша.

С удоволствие приех тези условия. През следващите няколко седмици Спиро пристигаше с колата, натоварена с дъски, и шумът от рязане с трион, чукане и ругатни витаеше около задната веранда. Къщата се напълни със стружки и навсякъде, където отиваше, Лесли оставяше подире си следа от стърготини. Не ми представляваше особена трудност да потисна нетърпението и любопитството си, защото по това време ме занимаваше нещо друго. Току-що бяха завършили някои ремонтни работи в задната част на къщата, от които бяха останали три големи торби розов цимент. Бях си ги присвоил, и се залових да направя няколко изкуствени езерца, където да слагам не само сладководната фауна, но и прекрасните нови създания, които се надявах да уловя с лодката си. Да се копаят езерца в средата на лятото се оказа по-трудно, отколкото предполагах, но накрая успях да изкопая няколко квадратни трапа, а двата дни, когато се плесках с лепкавата каша на чудесния коралово — розов цимент, бързо ми помогнаха да се съвзема. Следите на Лесли от стружки и стърготини сега образуваха из къщата прекрасни фигури заедно с розовите отпечатъци отстъпките ми.

В навечерието на рождения ми ден цялото семейство предприе експедиция до града по три причини. Първо, отидохме за подаръците. Второ — да купим хранителни припаси. Бяхме решили, че няма да каним много хора — всички изказаха мнението, че мразят тълпите, затова внимателно се спряхме на десетина души, които можехме да си позволим да изтърпим. На събирането щяха да присъстват малко, но забележителни хора, които ни харесваха. След като единодушно решихме това, всеки член от семейството покани по десет души. За съжаление гостите не се повтаряха, с изключение на Теодор, който получи пет различни покани. В резултат на това точно преди празника мама откри, че гостите няма да бъдат десет, а четиридесет и пет. Третата причина за пътуването до града имаше за цел Лугареция непременно да отиде на зъболекар. Напоследък много се оплакваше от зъби и доктор Андручели, който надникна в устата й, изцъка няколко пъти, а това беше израз на ужас. Той каза, че Лугареция трябва да си извади зъбите, тъй като явно те са поводът за всичките й оплаквания. След едноседмични уговорки, придружени с потоци сълзи, успяхме да накараме Лугареция да се съгласи, но тя отказа да го направи без моралната ни подкрепа. Пребледняла и обляна в сълзи, тя седеше в средата на групата, и така влязохме в града.

Завърнахме се чак вечерта, уморени и изнервени. Колата бе догоре натъпкана с храна, а Лугареция лежеше като труп върху скутовете ни и ужасно стенеше. Стана съвсем ясно, че тя няма да бъде в състояние да помогне при готвенето и другата работа на сутринта. Когато се обърнахме за съвет към Спиро, той сърдито ни отвърна с обичайния си отговор:

— Не се тревожите. Оставяш ми всичкото на мене.

На следващата сутрин се случиха куп неща: Лугареция се беше съвзела достатъчно, за да поеме по-леката работа, вървеше по петите ни из къщата и гордо показваше кървавите дупки във венците си, като описваше подробно мъките, които бе преживяла с всеки отделен зъб. Бях инспектирал внимателно подаръците си и бях благодарил на семейството, след което отидохме с Лесли на задната веранда, където стоеше нещо тайнствено, покрито с брезент. С вид на вълшебник. Лесли дръпна покривалото и видях моята лодка. Гледах я в захлас — без съмнение това беше най-хубавата лодка, която може да съществува. Блестящ в току-що боядисаната си дреха, моят кон чакаше да потегли към омагьосания архипелаг.

Лодката беше дълга седем стъпки и с почти кръгла форма. Лесли побърза да ми обясни (да не би да си помисля, че това се дължи на нескопосна дърводелска работа) причината за това — дъските се оказали прекалено къси за рамката, и обяснението му ми се видя напълно приемливо. В крайна сметка, такова досадно нещо може да се случи на всеки. Твърдо заявих, че формата на лодката е прекрасна, и наистина бях убеден в това. Тя се различаваше от обикновените лодки — издължени, тесни и с доста хищнически вид. Беше плавно заоблена и кръглата й форма излъчваше някакво успокояващо съвършенство. Със сериозния си вид ми напомняше на торен бръмбар — насекомо, което много ми харесва. Лесли, доволен от видимата ми радост, каза умолително, че му се наложило да я направи с плоско дъно, тъй като по куп технически причини това било най-безопасно. Отговорих му, че най обичам плоскодънните лодки, защото мога да слагам в тях бурканите с образците без голяма вероятност да се разсипят. Той ме попита дали харесвам цветовата гама, сякаш малко се съмняваше в това. Според мене най-хубавото на лодката беше начинът, по който бе боядисана — като завършек, който увенчава едно изключително произведение. Вътрешността бе в зелено и бяло; издутите бордове бяха боядисани на бели, черни и ярко оранжеви ивици комбинация от цветове, която ми се видя както високохудожествена, така и дружелюбна. После Лесли ми посочи дългото гладко кипарисово стъбло, което бе отрязал за мачта, но ми обясни, че не може да се постави, докато лодката не се пусне на вода. Въодушевен, му предложих веднага да я изпробваме. Лесли, който много държеше на традициите, заяви, че един плавателен съд не може да бъде пуснат на вода, преди да бъде кръстен, и попита дали вече съм избрал име. Това беше труден въпрос. Цялото семейство се събра, за да ми помага. Стояха скупчени около лодката, която приличаше на гигантско цвете, и се мъчеха да измислят нещо.

— Защо не я наречеш „Веселия Роджър“46? — попита Марго.

Отхвърлих презрително предложението й — обясних, че името трябва да намеква за нещо дебело, за да подхожда на външния вид и характера на лодката.

— Тогава „Арбъкъл“47 — подхвърли, без да се замисля мама.

И това не ставаше — просто лодката не приличаше на този киноартист.

— Наречи я „Ноевия ковчег“ — предложи Лесли, но аз поклатих глава.

Отново настъпи тишина, в която всички гледаха втренчено лодката. Изведнъж нейното име ми дойде на ум: Тумбел, така щях да я нарека.

— Чудесно, миличък — одобри избора ми мама.

— Тъкмо се канех да предложа „Нехранимайски“ — обади се Лари.

— Лари, за бога! — укори го мама. — Не учи детето на такива работи.

Прехвърлих предложението на Лари през ума си името наистина звучеше необичайно, но така звучеше и „Тумбел“. И двете сякаш обединяваха формата и характера на лодката. След много размисъл реших какво ще направя. Извадих кутия черна боя и старателно изписах с доста разкривени главни букви името на лодката върху единия борд: „Тумбел-Нехранимайски“. Това вече беше нещо: не само звучеше необикновено, но бе разделено и с аристократично тире. За успокоение на мама казах, че при разговор с непознати ще наричам лодката само Тумбел. След като разрешихме въпроса с името, заловихме се със задачата да пуснем лодката на вода. Наложи се Марго, Питър, Лесли и Лари да обединят усилията си, за да отнесат лодката надолу по хълма до пристана, а мама и аз ги следвахме с мачтата и с малка бутилка вино, за да спуснем лодката в морето по всички правила. В края на пристана носачите спряха и се олюляваха от умора, докато ние с мама се борехме със запушалката на бутилката.

— Какво толкова правите? — нервно попита Лари. — Побързайте, за бога — не съм свикнал да ме използват за хелинг48.

Накрая успяхме да отпушим бутилката и аз обявих с ясен глас, че кръщавам кораба „Тумбел-Нехранимайски“. После разбих бутилката в заоблената задна част на лодката и за нещастие като последствие от това половин пинта бяло вино се изля върху главата на Лари.

— Внимавай, внимавай! — запротестира той. — Кого ще пускаме в морето — лодката или мене?

Накрая те здравата се засилиха и пуснаха „Тумбел-Нехранимайски“ в морето. Плоското дъно изплющя във водата като оръдеен залп и на всички страни полетяха пръски, след което лодката стабилно се закрепи и уверено се поклащаше на вълните. Само десният й борд бе съвсем лекичко по-наклонен, но аз щедро отдадох това на виното, а не на майсторството на Лесли.

— Хайде! — каза Лесли, който ни ръководеше. — Да поставим мачтата!… Марго, дръж носа!… Така. Сега ти, Питър — качи се на кърмата, а ние с Лари ще ти подадем мачтата. Ти само ще я закрепиш в гнездото.

Марго легна по корем и улови носа на лодката, а през това време Питър пъргаво скочи вътре и застана разкрачен, за да поеме мачтата, която държаха Лари и Лесли.

— Тая мачта ми изглежда малко дългичка, Лес каза Лари, като я оглеждаше изпитателно.

— Глупости! Точно по мярка е, само да се сложи — отвърна Лесли. — Е, Питър готов ли си?

Питър кимна, застана устойчиво, улови мачтата с две ръце и я пъхна в гнездото. После се изправи, отупа ръцете си, след което със забележителна за формата му скорост „Тумбел-Нехранимайски“ се преобърна. Питър, облечен с единствения си приличен костюм, който бе сложил в чест на моя рожден ден, изчезна в дълбините почти безшумно. На повърхността останаха само шапката му, мачтата и ярко оранжевото дъно на лодката.

— Ще се удави! Ще се удави! — изпищя Марго, която при кризисни моменти бе винаги черногледа.

— Глупости! Не е достатъчно дълбоко — възрази Лесли.

— Казах ти, че мачтата е прекалено дълга — заядливо се обади Лари.

— Не е — озъби се ядосано Лесли. — Тоя глупак не я постави както трябва.

— Не си позволявай да го наричаш глупак! — извика Марго.

— Не може да сложиш мачта, дълга двадесет стъпки, върху леген и да очакваш да не се прекатури обади се Лари.

— Щом си толкова умен защо не взе ти да направиш лодка?

— Никой не ми е казал. Освен това се предполага, че ти си специалист, макар да се съмнявам, че ще те вземат на работа в Клайдсайд49.

— Виж ти. Лесно е да се критикува… само защото тоя глупак…

— Не го наричай глупак! Как смееш?

— Успокойте се, успокойте се, не се карайте така, милички — каза кротко мама.

— Лари се прави на толкова важен — слава Богу! Изплува — каза Марго с развълнуван глас, когато Питър изскочи на повърхността със съсипани дрехи, като плюеше вода.

Измъкнахме го на брега, а Марго бързо го заведе в къщи, за да се опита да изсуши костюма му, преди да са дошли гостите. Ние ги последвахме, като все още спорехме. Лесли, вбесен от критиката на Лари, се съблече по плувки и, въоръжен с обемист наръчник по направа на яхти, отиде да спасява лодката. Прекара останалата част от сутринта, като режеше с трион части от мачтата, докато успя да я закрепи права, но от нея бяха останали само три стъпки. Лесли бе много озадачен, но обеща да постави нова мачта веднага щом изработи точната спецификация. Затова „Тумбел-Нехранимайски“ остана вързан на пристана и се полюляваше от вълните в цялото си великолепие, наподобяващ много пъргава, макар и дебела безопашата котка от остров Ман.

Спиро пристигна рано следобед. Водеше със себе си висок възрастен човек, който приличаше на посланик. Спиро обясни, че човекът е бившият иконом на гръцкия крал, който се бил оттеглил от попрището, но Спиро го убедил да ни помогне за рождения ден. След това изгони всички от кухнята и двамата с иконома се затвориха вътре. Аз излязох навън, надникнах през прозореца и видях, че икономът се е съблякъл по жилетка и бърше чаши, а Спиро, замислено смръщил вежди, си тананика и се разправя с огромен куп зеленчуци. От време на време той се навеждаше и раздухваше силно седемте огнища със скари край стената и въглените в тях припламваха като рубини.

Първият гостенин, който пристигна, бе Теодор. Седеше пременен във файтона, облечен с най-официалния си костюм, с лъснати до блясък обуща и, специално за случая, без колекционерски принадлежности. В едната си ръка държеше бастун, а в другата грижливо увит пакет.

— Аха… хъм… Честит рожден ден! — каза той, като се ръкува с мене. — Донесох ти нещо за спомен… хъм… да… един малък дар… тоест, подарък, в чест на… хъм… празника ти.

Отвих пакета и с радост открих, че съдържа обемиста книга, наречена „Обитатели на езерата и потоците“.

— Мисля, че това… хъм… е подходяща нова книга за библиотеката ти — каза Теодор, като се поклащаше на пети и пръсти. — Съдържа много интересни данни за… хъм… да… за сладководните животински организми.

Постепенно гостите пристигаха и пред вилата се събра върволица файтони и таксита. Голямата всекидневна и трапезарията бяха пълни с хора, които разговаряха, спореха и се смееха, а икономът (който за ужас на мама бе облякъл фрак) лавираше бързо през тълпата като стар пингвин и сервираше питиетата и храната с такъв царствен вид, че много от гостите се чудеха дали това наистина е иконом, или е някой наш ексцентричен роднина, отседнал във вилата. Долу в кухнята Спиро поглъщаше невероятни количества вино, докато се движеше между тенджерите и тиганите; отблясъците от огъня хвърляха червени отражения по смръщеното му лице, а той гръмогласно пееше. Въздухът бе напоен с миризмата на билки и подправки и по Спирово нареждане Лугареция непрекъснато куцукаше с доста голяма скорост между кухнята и гостната. Понякога тя успяваше да притисне някой нещастен гостенин в ъгъла и докато държеше чиния с храна под носа му, започваше да му описва подробно преживяванията си при зъболекаря, като подражаваше съвсем реалистично и отвратително на звука, който издавал кътникът, когато го изскубвали с корена и отваряше широко уста, за да покаже на жертвата си ужасното опустошение, което цари вътре.

Пристигаха все нови и нови гости, а с тях — и подаръци. От моя гледна точка повечето бяха безполезни, тъй като не можеха да се използват в работата по естествена история. Струва ми се, че най-хубавите подаръци бяха две палета, донесени от едно селско семейство, което живееше наблизо. Едното пале беше кафяво на бели петна, с надвиснали червеникави вежди, а другото — черно като катран, също с надвиснали червеникави вежди. Тъй като това бяха подаръци, семейството естествено не можеше да не ги приеме. Роджър ги гледаше с подозрение и интерес, затова реших, че трябва да се запознаят и ги затворих в трапезарията, като поставих между тях голяма чиния с лакомства. Резултатите не бяха точно според очакванията ми, защото когато потокът от гости съвсем се увеличи, наложи се да отворим междинната врата и да поканим някои хора в трапезарията, където заварихме унило седящия на пода Роджър. Около него играеха двете палета, а стаята беше така „украсена“, че не оставаше съмнение колко обилно си бяха похапнали новодошлите животни. Мама бе потресена от предложението на Лари да кръстим палетата Пикльо и Посерко, но всички започнаха да ги наричат така и те си останаха с тези имена.

Продължаваха да пристигат гости, прехвърляха се от препълнената всекидневна в трапезарията, минаваха през стъклените врати и се разполагаха на верандата. Някои бяха дошли с мисълта, че ще им бъде скучно, но след около час така се бяха забавлявали, че се качваха на файтоните си, отиваха до къщи и се завръщаха с останалата част от семействата си. Виното се лееше, въздухът синееше от тютюневия дим, а гущерите толкова се бяха изплашили от шума и смеха, че се бояха да се покажат от процепите на тавана. В ъгъла на стаята Теодор, смело свалил сакото си, танцуваше каламатиано с Лесли и е още неколцина по-развеселени гости: тропаха и люлееха тела, като подскачаха и удряха крак. Икономът, който вероятно бе изпил малко повече вино, отколкото можеше да носи, така се захласна да гледа националния танц, че остави подноса и се присъедини — заподскача и заудря крак, не по-зле от всеки друг, независимо от възрастта си, а пешът му се развяваше. Мама се усмихваше доста насила и притеснено, заклещена между английския свещеник, който наблюдаваше надиграването с растящо неодобрение, и белгийския консул, който й шепнеше нещо на ухото и сучеше мустак. Спиро се показа от кухнята, за да види къде се бави икономът, и веднага се присъедини към веселието. Из стаята летяха балони — удряха се в краката на танцуващите и се пукваха изведнъж със страшен трясък. На верандата Лари се опитваше да научи група гърци на някои от най-хубавите английски лимерици50. Пикльо и Посерко бяха заспали в нечия капела. Пристигна доктор Андручели, като се извини на мама за закъснението си.

— Заради жена ми стана, мадам. Жена ми току-що роди — каза гордо той.

— Моите поздравления, докторе! Да пием за тяхно здраве — предложи мама.

Спиро, изтощен от танца, седеше на близкото канапе и си вееше.

— Какво?! — изрева той на Андручели, като свирепо се озъби. — Още една бебе ли се е родило?

— Да, Спиро, момче — потвърди грейнал Андручели.

— Колко станаха с него? — попита Спиро.

— Шест, само шест — учудено отвърна докторът. Защо?

— Би трябвало да се засрамите — каза с отвращение Спиро. — Шест деца… Божке! Карате я като котаци и кучки. Когато се ожених, попитах съпругата си колко деца иска — каза високо Спиро. — Тя отвърна две, получи си ги от мене и накарах да я зашият. Шест деца! Боже мили, направо ми се повръща… Котаци и кучки!

В този миг английският свещеник реши, че макар и да не му се иска, ще трябва да си тръгне, защото утре му предстои дълъг път. Двамата с мама го изпратихме, а когато се върнахме, видяхме, че Андручели и Спиро са се присъединили към танцьорите.

Когато последният файтон изтрополи по пътя, ние стояхме на портата и се прозявахме, а морето бе утринно спокойно и хоризонтът на изток светлееше. После аз легнах в кревата — в краката ми се беше свил Роджър, от двете ми страни бяха палетата, а рошавият Одисей седеше на корниза — и гледах през прозореца небето. Руменината се разливаше над върховете на маслините и гасеше звездите една по една. Помислих си, че общо взето рожденият ми ден бе минал много добре.

Много рано на следващата сутрин си взех колекционерските принадлежности и малко храна и придружен от Роджър, Пикльо и Посерко, се отправих на пътешествие с „Тумбел-Нехранимайски“. Морето беше спокойно, слънцето светеше на синьото като тинтява небе и подухваше съвсем лек ветрец. Денят беше великолепен. Лодката се клатеше по вълните покрай брега бавно и с достойнство, на носа Роджър изпълняваше ролята на наблюдател, а Пикльо и Посерко тичаха от единия до другия край, биеха се, опитваха се да пият морска вода, наведени от борда, и изобщо лудуваха, като че се намираха на сушата.

Каква радост е да си имаш лодка! Колко приятно е да усещаш могъществото си, когато гребеш с веслата и чувстваш, че лодката се плъзга, а водата край бордовете шумоли, сякаш някой разгръща коприна. Слънцето леко топли гърба ти и от лъчите му морето просветва със стотици багри. Колко вълнуващо е да си проправяш път през сложния лабиринт от покрити с водорасли рифове, а ярките им цветове да светят току под тебе. Доставяха ми удоволствие дори мехурите, които излизаха по дланите ми, макар от тях да усещах ръцете си изтръпнали и сковани.

Направих много пътешествия с „Тумбел-Нехранимайски“ и преживях много приключения, но нищо не може да се сравни с първото пътуване. Тогава морето ми се видя по-синьо, по-кристално и по-прозрачно, а островите — по-далечни, по-опалени от слънцето и по-омагьосани от преди, и сякаш всички живи същества се бяха събрали в малките езерца и проливчета, за да приветстват мен и моята лодка. На около сто стъпки от островчетата аз прибрах веслата и се покатерих на носа, проснах се до Роджър и загледах през бистрата вода към дъното, докато „Тумбел-Нехранимайски“ плаваше към брега, устойчив като целулоидно пате. Когато наподобяващата черупка на костенурка сянка на лодката лягаше върху морското дъно, пред очите ми се разкриваше многоцветният и жив гоблен на морския живот.

В ивиците на сребристия пясък на купчинки стояха отвесно забучени миди със зинали уста. Понякога между двете назъбени черупки виждах мъничък рак — пустинник с цвят на светла слонова кост — едно от крехките изродени създания с меко тяло, които водят паразитен живот, защитени от здравите стени на големи раковини. Беше ми интересно да видя как многочислената колония от миди дава сигнал за опасност. Оставих се водата да ме завлече над една група, докато стигнах точно над мидите, отворили черупки. След това леко пъхнах във водата дръжката на сака и докоснах една черупка. Тя мигновено се затвори и малко облаче бял пясък се изви като ураган. Раздвижването, причинено от уплахата на тази мида, се пренесе по водата и останалата част от колонията го почувства. В същия миг наляво и надясно започнаха да захлопват „вратите“ и водата се напълни с вихрушки от бял пясък, които се издигаха и виеха около черупките и падаха на дъното като сребрист прах.

Между мидите имаше и морски червеи с красиви перести „листа“, разположени в края на дълга и дебела сива тръбица, които непрестанно се движеха в кръг.

Поклащащите се пипала, оранжево златисти и сини, изглеждаха съвсем не на място върху грубите „стъбла“ — все едно, че някоя орхидея бе цъфнала на пънче от гъба. И червеите имаха система, откриваща опасността, много по-чувствителна, отколкото тази на мидите — само прокарвах дръжката на шест инча от водовъртежа на трептящите листенца, и всички те насочваха връхчета нагоре; събираха се и се напъхваха обратно в тръбичката (най-напред потъваше главата), и се виждаха само стъбълцата им, подобни на парченца от миниатюрни маркучи, забити в пясъка.

Из рифовете, които бяха само на няколко инча под водата и при отлив оставаха отгоре, имаше скупчени най-много организми. В дупките се криеха нацупените морски кучета и когато размърдваха перки, дебелите им бърни придаваха на лицата им дързък негроиден израз. В сенчестите процепи сред водораслите имаше купчинки морски таралежи, приличащи на лъскавите семенни кутийки на дивия кестен, а бодлите им помръдваха леко като стрелки на компас, готови да уловят заплашващата ги опасност. Недалече от тях прилепналите към скалите кичести и разноцветни актинии полюшваха пипалата си в някакъв унесен източен танц, като се опитваха да хванат прозрачните като стъкло скариди, минаващи край тях. Започнах да разкопавам тъмните подводни дупки и открих новородено октоподче, разположило се на скалата като главата на Горгона, което смени цвета си на кално кафяв и ме гледаше с доста тъжни очи изпод плешивото кубе на главата си. При следващото ми движение то бурно изстреля черно мастилено облаче, което увисна поклащайки се в бистрата вода, докато октоподчето побягна зад прикритието му, стрелна се напред, а пипалата му се влачеха след него, от което то заприлича на украсен с ленти балон. Върху рифа имаше и крабове: дебели, зелени и лъскави, те размахваха щипки като за приятелски поздрав, а долу върху потъналото във водорасли морско дъно се виждаха морски паяци51 с остри шипове на черупките и дълги тънки крака, облечени в дреха от водорасли, или от спонгии52, а понякога — грижливо засадили актиния върху гърба си. Навсякъде из рифовете, сред водораслите и по песъчливото дъно, се движеха стотици раковини — на красиви ивици, със сини, сребристи, сиви и алени петънца, от които надничаха възмутените лица на раците — пустинници. Те приличаха на малки тежки фургони — блъскаха се едни в други, лавираха из водораслите или бързаха тромаво по пясъка сред извисяващите се мидени черупки и морски ветрила53.

Слънцето се спусна ниско и водата в заливите под клатушкащите се отражения на скалните замъци придоби тъмносивия цвят на вечерните сенки. Веслата едва чуто проскърцваха и аз бавно подкарах „Тумбел-Нехранимайски“ към къщи. Пикльо и Посерко спяха, изтощени от горещината и морския въздух, а лапите им потрепваха и ръждивочервените им вежди се движеха, когато те преследваха въображаеми крабове сред безкрайните рифове. Роджър седеше заобиколен от буркани и стъкленици, в които имаше малки рибки, актинии размахваха пипала и морски паяци докосваха стените на стъклените си затвори с нежните си щипци. Кучето надничаше в бурканите с наострени уши, поглеждаше ме от време навреме и за миг завърташе опашка, преди отново да потъне в проучванията си. Роджър проявяваше усърдно интерес към морския живот. Когато закръглената задна част на „Тумбел-Нехранимайски“ леко се удари о дървения пристан, слънцето проблясваше като монета иззад маслиновите дръвчета, а морето бе набраздено със златни и сребърни ивици. Гладен, жаден, уморен, с глава, бръмнала от видените цветове и форми, бавно понесох скъпоценните си находки нагоре по хълма към вилата, а трите кучета с прозевки и протягане ме последваха.

Дванадесета главаЗимата на горския бекас

Когато лятото наближи своя край, за щастие аз отново се оказах без домашен учител. Мама беше открила, че Марго и Питър „прекалено много са се привързали един към друг“, както деликатно се изрази тя. Тъй като семейството единодушно не одобряваше Питър за бъдещ роднина, явно нещо трябваше да се направи.

Единственият принос на Лесли към въпроса беше предложението му да застреля Питър — план, който по неизвестни причини бе посрещнат с присмех. Намирах тази идея великолепна, но бях малцинство. Лари предложи да изпратим щастливата двойка да поживее един месец в Атина, с цел, както той обясни, „да им го избием от главата“, но мама не се съгласи, защото било неморално. Накрая мама се освободи от услугите на Питър, той си замина набързо и потайно, а ние трябваше да се справим с отчаяната, разплакана и страхотно възмутена Марго, която по случай събитието бе облякла най-надиплените си и мрачни одежди и изигра отлично ролята си. Мама я успокояваше и нежно й повтаряше всеизвестни истини, Лари й изнасяше лекции за свободната любов, а Лесли, по известни само нему причини, реши да се превъплъти в образа на оскърбения брат, поради което постоянно се появяваше, размахал револвера, и заплашваше да застреля Питър като куче, ако кракът му отново стъпи в къщата. Сред всичко това стоеше Марго, сълзите убедително се стичаха по лицето й, а тя правеше трагични жестове и заявяваше, че животът й е съсипан. Спиро, който обичаше хубавата драма не по-малко от всеки друг, прекарваше времето си, като плачеше от съчувствие към Марго и пращаше различни свои приятели по пристанищата, за да бъде сигурен, че Питър няма да се опита да се завърне на острова. Всички ние прекрасно се забавлявахме. Точно когато историята вече загиваше от естествена смърт, и Марго беше в състояние да изяде цял обяд, без да избухне в сълзи, тя получи писмо от Питър, който казваше, че ще се върне да я вземе. Марго изпадна в паника от тази идея, показа писмото на мама и семейството с въодушевление отново поде фарса. Спиро удвои наблюдението на пристанищата, Лесли смаза оръжията си и започна да се упражнява в стрелба по голяма картонена фигура, закрепена на фасадата на къщата, а Лари непрекъснато убеждаваше Марго или да се преоблече като селянка и да се хвърли в обятията на Питър, или да спре да се държи като Камила54.

Обидена, Марго се заключи на тавана и отказа да вижда, когото и да било, освен мене, тъй като аз единствен не бях взел страна. Тя лежеше там, лееше обилно сълзи и четеше томче със стихове на Тенисън55, като се откъсваше от това само от време на време, за да погълне с неизменен апетит големите количества храна, които аз й качвах горе на поднос.

Марго остана затворена на тавана около седмица. Накрая се принуди да слезе долу от една ситуация, която беше завършек на цялата история. Лесли откри, че от „Морската крава“ са изчезнали няколко дребни неща и подозираше в това рибарите, които плаваха край пристана нощем. Затова реши да накара крадците да се замислят и закрепи на прозореца на стаята си три дългоцеви пушки, които да държат пристана на прицел. С едно хитро приспособление той можеше да стреля с тях последователно, без дори да става от леглото. Разбира се, разстоянието беше прекалено голямо, за да се случи някаква беля, но профучаването на куршумите през маслиновите дървета и цопването им в морето според него щеше да подейства като доста добро предупреждение. Той бе толкова погълнат от собствената си находчивост, че забрави да спомене на останалите за този капан против злосторници.

Бяхме се оттеглили в стаите си и всеки се занимаваше с нещо. Във вилата цареше тишина. Отвън се носеше кротката песен на щурците в горещия нощен въздух. Изведнъж се чу поредица от колосални експлозии, които разтърсиха къщата, и кучетата на долния етаж се разлаяха. Изтичах на площадката, където бе настъпила суматоха: кучетата се бяха втурнали нагоре, за да се присъединят към развлечението, подскачаха и възбудено скимтяха. Мама, уплашена и разтревожена, облечена в огромната си нощница, бе изскочила от спалнята си с мисълта, че Марго се е самоубила. Лари пристигна ядосан и искаше да знае какъв е този шум, а Марго, сигурна, че Питър се е завърнал да я вземе и е бил застрелян от Лесли, се мъчеше да отключи вратата на тавана и пищеше с цяло гърло.

— Тя е направила някаква глупост… Направила е някаква глупост — хлипаше мама и правеше отчаяни опити да се отскубне от Пикльо и Посерко, които, уверени, че това е някаква весела нощна лудория, бяха захапали края на нощницата и я дърпаха, като ръмжаха свирепо.

— Това минава всички граници! Не оставят човек дори да спи спокойно… Това семейство ще ме подлуди — викаше Лари.

— Не го мъчете… Оставете го, страхливци… — чуваше се пискливият разплакан глас на Марго, докато тя дращеше по вратата на тавана и се мъчеше да я отвори.

— Крадци!… Запазете спокойствие, това са само крадци — викна Лесли от прага на стаята си.

— Тя е още жива… Още е жива… Махнете тези кучета!

— Зверове! Как посмяхте да го застреляте? Отворете ми, отворете!…

— Стига с тоя шум! Казвам ви, крадци са…

— По цял ден животни и експлозии, а посред нощ оръдейни залпове! Това минава всички граници на ексцентричността!

Накрая мама успя да се промъкне горе, като влачеше уловилите се за края на нощните й одежди Пкльо и Посерко, и бледа и трепереща, отвори вратата на тавана, където завари също толкова бледата и трепереща Марго. След доста перипетии разбрахме какво се беше случило и какво всъщност си беше помислил всеки от нас. Мама, разтърсена от шока, сурово порица Лесли.

— Не бива да правиш такива неща, миличък — увещаваше го тя. — Направо е глупаво. Когато стреляш с пушките си, поне ни предупреждавай.

— Да — добави с горчивина Лари. — Поне малко ни подготвяй. Извиквай, да речем: „Да ме убие господ!“ или нещо подобно.

— Не виждам как бих могъл да изненадам крадци, ако трябва да предупреждавам всички ви наред отвърна обидено Лесли.

— Проклет да съм, ако разбирам защо трябва да изненадваш и нас — протестираше Лари.

— Бий някаква камбанка тогава, миличък. Прави нещо, но не повтаряй това, което се случи… Чувствам се много особено…

Тази случка обаче накара Марго да напусне тавана, и както каза мама, „доведе поне до едно добро“.

Макар че Марго вече донякъде общуваше със семейството, тя все пак предпочиташе да лекува раненото си сърце в самота, затова взе да изчезва за дълги периоди от време, като вземаше кучетата за придружители. Тя изчака да започне внезапният, свиреп есенен сироко, за да реши, че най-подходящото място да бъде сама е на малкото островче в залива точно срещу къщата, на около половин миля навътре в морето. Един ден, когато стремежът й към усамотяване бе непреодолим, тя взе „Тумбел-Нехранимайски“ (без мое разрешение), натовари в него кучетата и се отправи към острова, за да полежи на слънце ида размишлява върху любовта.

Едва когато дойде време за чая, аз открих с помощта на бинокъла къде са изчезнали лодката ми и Марго. В яростта си доста неразумно съобщих на мама къде се намира Марго и подчертах, че на нищо не прилича да ми взема лодката без разрешение. Кой, попитах злъчно аз, ще ми построи нова лодка, ако и „Тумбел-Нехранимайски“ се разбие?

А сироко вече виеше около къщата като глутница вълци. Мама, задвижена от нещо, което отначало приех като силна загриженост за съдбата на лодката ми, запъхтяно изкачи стълбите и се наведе от прозореца на спалнята ми, за да огледа с бинокъла залива. Лугареция плачеше, кършеше ръце и куцайки я следваше. Разтреперани и уплашени, двете тичаха от прозорец на прозорец и гледаха разпенените води на залива. Мама искаше да изпрати някого на помощ на Марго, но бяхме сами. Затова й оставаше само да виси на прозорците, прилепила към очите си бинокъла, докато Лугареция отправяше молитви към свети Спиридон и непрекъснато разправяше на мама някаква дълга и объркана история за своя чичо, който се удавил точно в такова сироко. За щастие, мама успяваше да разбере от разказа на Лугареция на седем думи една.

Постепенно Марго явно, проумя, че е най-добре да потегли към къщи, преди бурята да се е усилила. Видяхме я, че слиза между дърветата към мястото, където вързаният „Тумбел-Нехранимайски“ подскачаше и се клатушкаше. Обаче Марго вървеше бавно и доста странно: първо на два пъти падна, после излезе на брега на около петдесет ярда от лодката и известно време се луташе в кръг, като явно я търсеше. Накрая, привлечена от лая на Роджър, тя се запрепъва по плажа и намери лодката. После с голяма мъка убеди Пикльо и Посерко да влязат вътре. Те нямаха нищо против да плават с лодка при спокойно време, но никога не бяха пътували при бурно море и сега също не възнамеряваха да го направят. Марго тъкмо успяваше да сложи вътре Пикльо и се обръщаше да хване Посерко, когато Пикльо отново скачаше на брега. Това продължи доста, след което тя най-после улови и двамата, скочи вътре след тях и известно време правеше усилия да гребе, преди да разбере, че не е отвързала лодката.

Мама със затаен дъх следеше как лодката се приближава през залива. Тъй като тя лежеше ниско на водата и не се виждаше непрекъснато, всеки път, когато изчезнеше зад някоя особено голяма вълна, мама уплашено изтръпваше, убедена, че лодката е потънала заедно с всичко на борда. Едва когато смелата оранжево — бяла топчица се появеше отново върху гребена на вълната, мама поемаше дъх. Посоката, в която Марго караше лодката, беше странна — „Тумбел-Нехранимайски“ се движеше насам-натам из залива наслука, а понякога се появяваше от вълните с нос, насочен към Албания. Един-два пъти Марго с мъка се изправи на крака и огледа хоризонта, заслонила с ръка очи; после сядаше и отново се залавяше да гребе. Накрая, когато лодката (по-скоро случайно, отколкото целенасочено) доближи брега, ние слязохме на пристана и започнахме да надникваме съскането и плясъка на вълните и рева на вятъра, като наставлявахме Марго. Насочена от гласовете ни, тя храбро загреба към брега и се удари в пристана с такава сила, че едва не събори мама в морето. Кучетата се измъкнаха навън и се втурнаха нагоре по хълма — явно уплашени, че ще им се наложи отново да пътуват със същия капитан. Помогнахме на Марго да слезе на брега и тогава открихме причината за обърканата навигация. Когато стигнала до острова, Марго се проснала на слънце и заспала толкова дълбоко, че се събудила едва от силния вятър. Тъй като спала почти три часа на изгарящото слънце, клепачите й били така подпухнали и подути, че почти нищо не виждала. Вятърът и водните пръски влошили положението и когато стигна пристана, тя вече не виждаше нищо. Кожата й бе почервеняла и възпалена от слънцето, а клепачите й бяха толкова подпухнали, че приличаше на страшно зъл азиатски пират.

— Повярвай ми, Марго, понякога се чудя дали си съвсем в ред — каза мама, докато слагаше на очите й компрес със студен чай. — Такива глупости вършиш!

— О, мамо, ти винаги напразно вдигаш шум — каза Марго. — На всекиго може да се случи.

Но това произшествие изглежда излекува разбитото й сърце, защото тя престана да предприема самотни разходки и не посмя отново да излезе с лодката. Започна да се държи нормално, доколкото й беше възможно.

Зимата на острова винаги настъпваше постепенно. Небето все още беше ясно, морето беше синьо и спокойно, а слънцето — топло. Но във въздуха се долавяше някаква несигурност. Златистите и алени листа, които вятърът трупаше на купчини из полето, разговаряха и тихо се смееха, или правеха опити да тичат от място на място, като се въртяха подобно на цветни кръгове между дърветата. Сякаш репетираха и се подготвяха за нещо, което оживено обсъждаха с дрезгави гласове, когато се скупчваха край стволовете. Птиците също се събираха на малки групи, пъчеха гърди и дълбокомислено цвърчаха. Целият въздух бе пропит с чувството, че нещо ще се случи, сякаш огромна публика чакаше да се вдигне завесата. После една сутрин човек отваряше капаците и поглеждаше над маслиновите горички и синия залив към ръждивокафявите планини на сушата и разбираше, че зимата е дошла, защото всеки планински връх бе нахлупил опърпана снежна шапка. Тогава чувството на очакване нарастваше с всеки изминат миг.

След няколко дни бели облачета започваха зимното си шествие: меки и пухкави, проточени и размъкнати, или дребни и крехки като перца, те преминаваха през небето, гонени от вятъра, който ги подкарваше пред себе си като стадо от различни породи овце. Отначало той беше топъл и повяваше леко, промъкваше се из маслиновите горички и листата затрептяваха и ставаха сребристи от вълнение, разклащаше кипарисите и те леко се полюшваха, вдигаше окапалата шума във весели, вихрени танци, които замираха така внезапно, както и започваха. Игриво разрошваше перцата по гърбовете на врабчетата, а те потръпваха и настръхваха, спускаше се неочаквано върху чайките и те замираха в средата на полета и свиваха белите си криле, за да се запазят. Капаците се затръшваха и вратите внезапно изтракваха в рамките си. Но слънцето все още грееше, морето бе все така кротко и планините се извисяваха спокойни, опалени от слънцето, нахлупили окъсаните си снежни шапки.

Около седмица вятърът си игра с острова — закачаше го и си тананикаше сред голите клони. След това последва затишие — няколко невероятно спокойни дни. И внезапно, точно когато най-малко го очаквахме, вятърът се завърна. Обаче това беше вече друг вятър — безумен, тръбящ и ревящ, той връхлетя върху острова и се опита да го издуха в морето. Синьото небе изчезна и тънка пелерина от сиви облаци зави острова. Морето потъмня, стана почти черно и се покри със слой от пяна. Кипарисите се поклащаха на фона на небето като тъмни махала, а маслините (които цяло лято бяха сякаш вкаменени, неподвижни и приличаха на вещици) се заразиха от лудостта на вятъра, олюляваха се и проскърцваха на злочестите си, възлести стволове, а листата им свистяха, докато цветът им като седеф се променяше от зелено в сребристо. Ето за какво си бяха шепнали окапалите листа, ето за какво се бяха подготвяли и сега ликуващо се издигаха във въздуха и танцуваха, въртяха се като пумпали, спускаха се, връхлитаха върху земята и падаха от изтощение, когато вятърът се умореше и отминеше. След него идваше дъждът, но той беше топъл — цяло удоволствие бе да се разхождаш в такъв дъжд: големите кръгли капки тупкаха една подир друга по капаците, почукваха по листата на лозата като палки по барабан и мелодично клокочеха във водосточните тръби. Високо в албанските планини реките прииждаха озъбени, захапваха бреговете и се спускаха надолу, повлекли насъбралите се през лятото клечки, клони, туфи, трева — какво ли не, и ги изсипваха в морето, а големите извити вени на тинята и плавея образуваха фигури по тъмносините му води. Постепенно тези вени се спукваха и морето придобиваше жълто-кафяв цвят. После вятърът накъсваше повърхността и издигаше водата на тежки вълни, подобни на едри светлокафяви лъвове с бели гриви, които дебнешком се нахвърлят върху брега.

Настъпваше ловният сезон: на континенталната част голямото езеро Бутринто бе заобиколено с дантела от звънтящ лед, а повърхността му бе нашарена от ятата диви гъски. Сред гъсталаците на кафявите хълмове, мокри и размити от дъжда, се събираха зайци, сърни и глигани — тъпчеха и ровеха замръзналата почва, за да изкопаят луковици и корени. Над блатата и езерата на острова се появиха тънките ленти на ятата бекасини, които кълвяха мочурливата земя с дългите си жилави човки и изсвирваха като стрели, когато изхвърчаха изпод краката ти. Сред маслиновите дръвчета и миртата се спотайваше горският бекас — дебел и тромав, той отскачаше встрани, когато го разтревожеха, и шумно размахваше крила, приличащи на струпани от вятъра есенни листа.

Естествено, по това време на годината Лесли беше в стихията си. Заедно с група ентусиазирани съмишленици той предприемаше пътешествия до континенталната част веднъж на две седмици, и се завръщаше с туловището на някой четинест глиган, с окървавени заешки пелерини и огромни кошници, пълни догоре с дъгоцветни телца на патици. Мръсен, небръснат, вмирисан на смазка и кръв, Лесли ни разказваше подробно лова със светнали очи, като крачеше из стаята и показваше къде и как е бил застанал, къде и как се е появил глиганът, как изстрелът от пушката проехтял и отекнал сред голите планини, куршумът се забил, а глиганът се препънал и запремятал из пирена.

Описанието му беше толкова картинно, че се чувствахме участници в лова. В един миг Лесли беше глиганът, душещ срещу вятъра, несигурно пристъпващ сред тръстиковия гъсталак, вперил поглед под рунтавите вежди, заслушан в шума, вдиган от викачите и кучетата; след миг беше викач — движеше се предпазливо из високия до пояс храсталак, гледаше наляво и надясно и издаваше странния гъргорещ звук, който вдига дивеча от убежището му; а след малко, когато се появяваше глиганът — спускаше се по хълма и грухтеше — Лесли вдигаше въображаемата пушка и стреляше; пушката като истинска риташе и в ъгъла на стаята глиганът се премяташе и се търкулваше към своята смърт.

Мама нямаше високо мнение за ловните пътешествия, докато Лесли не донесе първия глиган. Като огледа грамадното, мускулесто тяло и острите бивни, които повдигаха горната устна на животното, тя тихо ахна.

— Господи! Не съм предполагала, че са толкова големи — каза мама. — Надявам се, че ще внимаваш, миличък.

— Дребна работа — отвърна Лесли. — Освен ако не ти изскочи точно под краката. Тогава е малко сложно, защото ако не улучиш, ще те връхлети.

— Твърде опасно, значи — отбеляза мама. — Не съм предполагала, че са толкова големи… Някой такъв звяр лесно може да те нарани или да те убие, миличък.

— Ами, мамо. Никаква опасност няма, освен ако не ти изскочи точно под краката.

— Не виждам защо и тогава да е опасно — намеси се Лари.

— Как така? — учуди се Лесли.

— Е, ако те нападне и не го улучиш, защо просто не го прескочиш?

— Не ставай смешен — захили се Лесли. — Проклетият звяр е висок около три стъпки и е дяволски бърз. Нямаш време да го прескочиш.

— Наистина не те разбирам — каза Лари. — Все едно, че прескачаш стол, не може да е по-трудно. Както и да е. Но щом като не можеш да го прескочиш, защо не се метнеш отгоре му?

— Чисти глупости приказваш, Лари. Никога не си виждал как се носят глиганите. Невъзможно е да ги прескочиш, нито да се метнеш отгоре им.

— Бедата при вас ловците е, че ви липсва въображение — критично отбеляза Лари. — Предоставям ти великолепни идеи — остава само да ги изпробваш. Но вместо това ти ги отхвърляш напълно.

— Ела тогава на следващия лов и покажи как се прави това — предложи Лесли.

— Нямам претенциите да съм герой с космати гърди — отвърна хладно Лари. — Мястото ми е в царството на идеите — на мозъчната дейност, така да се каже. Давам мозъка си на разположение за всякакви планове и стратегии, а вие с мускулите ги изпълнявате.

— Е, няма да изпълня последния ти план — уверено заяви Лесли.

— Звучи ужасно безразсъдно — каза мама. — Не прави глупости, миличък. А ти, Лари, престани да пълниш главата му с опасни идеи.

Лари винаги бе пълен с идеи за работи, в които нямаше опит. Съветваше мен кой е най-добрият начин да изучавам природата, Марго — за облеклото, мама — как да управлява домакинството и да покрива превишения кредит от банката, а Лесли — за стрелбата. Самият той не беше застрашен от подобно нещо — знаеше добре, че никой от нас няма да го учи съответно как най-добре се пише. Без изключение, винаги, когато някой от семейството имаше някакъв проблем, Лари знаеше най-добрия начин за разрешаването му. Ако някой се хвалеше, че е постигнал нещо, Лари вечно се чудеше защо вдига толкова шум — всичко ставало много лесно, стига човек да използвал разума си. Точно поради това свое надуто държание той подпали вилата.

Лесли се беше завърнал от континенталната част, натоварен с дивеч и гордо се пъчеше. Както ни обясни, за първи път стрелял „вляво и вдясно“ с двуцевката. Трябваше обаче дълго да ни обяснява, докато схванем напълно колко славна е тази проява. На ловен жаргон да стреляш „вляво и вдясно“ означавало да убиеш две птици или животни едно след друго първо с дясната цев, после с лявата. Застанал в средата на голямата каменна кухня, осветена от червените отблясъци на огъня. Лесли ни описа как ятото диви патици се появило и разтеглената му редица пресякла зимното утринно небе. Крилете им тънко свистели, когато минавали над него, и Лесли се прицелил във водача, стрелял, обърнал пушката към втората птица и стрелял повторно с такава бързина, че когато смъкнал димящата двуцевка, двете патици цамбурнали в езерото почти едновременно. Събрано в кухнята, семейството слушаше като омагьосано картинното описание. Широката Дървена маса бе отрупана с дивеч, мама и Марго скубеха връзка патици за вечеря, аз оглеждах различните видове и си вземах бележки в дневника (който бързо се изцапа от кървави петна и залепнали пера), а Лари седеше на един стол, сложил в скута си една убита зеленоглава патица, гладеше разрошените й пера и наблюдаваше Лесли, до пояс затънал във въображаемото блато, за трети път да ни показва как направил знаменития изстрел.

— Чудесно, миличък — каза мама, когато Лесли описа сцената за четвърти път. — Сигурно е било много трудно.

— Не виждам защо — обади се Лари.

Лесли, който тъкмо се канеше отново да опише случката, се сепна, свирепо го изгледа и каза войнствено:

— Не виждаш значи, а? Да не би да имаш някаква представа за това? Не можеш да улучиш маслиново дръвче от три крачки, да не говорим за летяща патица.

— Любезни приятелю, нямам желание да те подценявам — отвърна му Лари с възможно най-ироничен и мазен глас. — Само че не виждам защо се смята за толкова трудно извършването на нещо, което ми изглежда съвсем просто.

— Просто ли? Ако имаше някаква представа от стрелба, нямаше да го наричаш „просто“.

— Не виждам защо е необходимо да имам представа от стрелба. Единственото, което човек прави в подобни случаи, е да запази спокойствие и да се прицели сравнително точно.

— Глупости приказваш — каза Лесли с отвращение. — Винаги смяташ направеното от другите за просто.

— Това е наказанието да бъдеш многостранна личност — въздъхна Лари. — Обикновено ако се опитам да повторя направеното от друг, оказва се смешно просто. Затова не разбирам причината да се вдига толкова шум само защото стрелбата е била точна.

— Смешно просто се оказва, така ли? — повтори изуменият Лесли. — Не ми се е случвало досега да видя как действаш по някое от предложенията си.

— Злостна клевета! — отвърна жегнат Лари. — Винаги съм бил готов да докажа, че идеите ми са правилни.

— Е добре, да видим как ще улучиш два пъти последователно!

— Готово. От тебе пушката и жертвите, а аз щети докажа, че за това не са нужни никакви способности — всичко е въпрос на бърз ум, който математически да прецени обстановката.

— Точно така. Утре ще отидем в мочурището за бекасини. Да видим как ще приложиш бързия си ум.

— Не ми доставя удоволствие да унищожавам бекасините, които и без това изглеждат сакати по рождение — отговори Лари. — Но тъй като честта ми е заложена на карта, мисля, че мога да ги принеса в жертва.

— Ако улучиш една, ще бъде чудо — каза доволен Лесли.

— Повярвайте ми, деца, но вие наистина спорите за страшно глупави неща — каза с философски тон мама, като изтриваше очилата си от полепналите перца.

— Съгласна съм с Лес — внезапно се обади Марго. — Лари много обича да поучава хората, без той самият да прави нещо. Няма да му навреди, ако получи хубав урок. Мисля, че Лес е показал голямо умение, като е убил с два куршума един заек — как го нарече точно той…

Лесли, с впечатлението, че Марго не е разбрала подвига му, започна отново и още по-подробно да описва епизода.

Цяла нощ валя, затова когато рано на следващата сутрин всички потеглихме да видим как Лари ще извърши своя подвиг, земята бе подгизнала, жвакаше под краката ни и ухаеше с остър аромат, подобен на пудинг със стафиди. В чест на събитието, Лари беше затъкнал голямо перо от пуяк във вълнената си шапка и приличаше на един дребен, представителен и невероятно горд Робин Худ. Докато стигнем мочурището в долината, където се събираха бекасините, той непрекъснато мърмореше. Било студено, било прекалено хлъзгаво, не можел да разбере защо Лесли отказва да повярва на думите му, а правел такъв нелеп фарс, пушката му била тежка, сигурно нямало да има никакъв дивеч, смятал, че само някой умствено увреден пингвин можел да излезе в такъв ден… Сурово и безжалостно, ние го подтиквахме да върви към мочурището, като се правехме, че не чуваме всичките му доводи и протести.

Мочурището всъщност представляваше по-гладката част на малка долина — около десет акра равнинна земя, която бе обработваема през пролетните и летни месеци. През зимата я оставяха да подивява — и тя се превръщаше в гора от тръстики и трева, пресечена от препълнени напоителни канавки. Тези канавки, които прорязваха цялата местност, затрудняваха лова, защото повечето бяха твърде широки, за да ги прескочиш, нито пък можеше да ги прегазиш, тъй като в тях имаше около шест стъпки рядка кал и четири стъпки мръсна вода.

Тук-там отгоре им бяха поставени тесни дъсчени мостчета, повечето — разнебитени и прогнили, но човек можеше да се придвижва единствено по тях. Времето на лова се разделяше между търсенето на дивеча и търсенето на следващия мост.

Едва-що бяхме минали по първото мостче, когато изпод краката ни изхвърчаха три бекасини и профучаха в далечината, като се поклащаха настрани, докато летяха. Лари вдигна пушката към рамото си и припряно дръпна спусъците. Петлетата паднаха, но изстрели не последваха.

— Няма да е зле да заредиш пушката — каза Лесли с леко задоволство в гласа.

— Смятах, че ти си я заредил — с горчивина отвърна Лари. — Нали играеш ролята на проклетия оръженосец. Щях да улуча тази двойка, ако ти не беше толкова муден.

После зареди пушката и ние бавно тръгнахме сред тръстиките. При всяко движение чувахме как две свраки някъде пред нас се смеят злокобно. Лари бълваше заплахи и ругатни по техен адрес, защото предупреждавали дивеча. Но те продължаваха да летят напред и да се смеят шумно, докато Лари безкрай се вбеси. Той спря в началото на мъничък мост, който висеше над спокойните води на един доста широк канал.

— Не може ли да се направи нещо с тези птици? — попита разгорещено той. — Ще изплашат всичко живо из околността.

— Не и бекасините — отвърна Лесли. — Бекасините се вдигат едва когато почти стъпиш отгоре им.

— Вижда ми се съвсем безполезно да продължаваме — каза Лари. — Все едно, че сме пратили напред духов оркестър.

Той сложи пушката под мишница и ядосано тропна с крак по мостчето. Тогава стана произшествието. Лари беше стигнал до средата на стенещата и разклатена дъска, когато две бекасини, лежали скрити във високата трева при другия край на моста, полетяха като ракети и се стрелнаха към небето. От вълнение Лари забрави особеното си положение, вдигна пушката към рамото си и като едва пазеше равновесие върху люлеещия се мост, стреля и от двете цеви. Пушката изтрещя и ритна, бекасините невредими отлетяха, а Лари с уплашен вик се стовари по гръб в напоителния канал.

— Дръж пушката над главата си!… Дръж я над главата! — крещеше Лесли.

— Не се изправяй, ще потънеш! Не мърдай — пищеше Марго.

Но Лари, легнал по гръб с разперени ръце, бе обзет само от една мисъл: да се измъкне колкото се може по-бързо. Повдигна се и се помъчи да стане на крака, като за ужас на Лесли използва цевта на пушката за опора. Задържа се прав, рядката тиня се разплиска и закипя, пушката изчезна от погледа ни, а Лари хлътна до пояс.

— Погледни какво направи с пушката! — закрещя обезумял Лесли. — Напълни с тиня цевите!

— Какво по дяволите ми оставаше? — озъби се Лари. — Да лежа и да чакам да ме погълне ли? За бога, подай ми ръка!

— Извади пушката! — ядосано каза Лесли.

— Отказвам да спася пушката, щом ти отказваш да ме спасиш! — изкрещя в отговор Лари. — По дяволите, да не съм тюлен! Измъкни ме оттук!

— Ако ми подадеш края на пушката, ще те изтегля, глупако! — викна му Лесли. — Иначе не мога да стигна до тебе!

Лари усилено започна да бърка за пушката и потъна с още няколко инча, преди да я изтегли — запушена с черната и страшно смрадлива тиня.

— Боже господи! Само я погледни! — простена Лесли, докато я бършеше от калта с носната си кърпа. — Само я погледни!

— Няма ли да спреш да опяваш проклетото оръжие и да ме измъкнеш оттук? — попита саркастично Лари. — Или искаш тинята да ме погълне като един Шели56, който се занимава със спорт?

Лесли протегна към него цевта и всички ние задърпахме. Това изглежда не оказа никакво въздействие, защото когато спряхме изтощени, Лари потъна още по-дълбоко.

— Идеята е да ме спасите — подчерта той, задъхвайки се, — а не да прилагате coup de grace57.

— О, престани да дрънкаш и се опитай да се повдигнеш нагоре — каза Лесли.

— А ти какво си мислеше, че правя? Имам вече руптури на три места, така да се каже.

Накрая, след много усилия, тинята изригна страшен звук, Лари излетя на повърхността и ние го изтеглихме на сушата. Стоеше, покрит с черна и воняща кал, и приличаше на статуя от шоколад, която е била поставена близо до разпалена пещ — когато го приближихме, сякаш се топеше.

— Как се чувстваш? — попита Марго.

Лари я изгледа сърдито.

— Прекрасно — отвърна саркастично той. — Направо прекрасно. Никога не съм се забавлявал толкова много. Като оставим настрана леката пневмония, натъртения гръб и факта, че едната ми обувка е на тридесет стъпки под тинята, прекарах чудесно.

Той куцаше към вилата и сипеше върху главите ни презрението и гнева си, а докато се прибрахме, вече беше напълно убеден, че цялата работа е била плод на заговор. Когато влезе в къщи, оставяйки след себе си следа като прясно изорана бразда, мама ахна ужасено.

— Какво си правил, миличък? — попита тя.

— Какво съм правил ли? Ходих на лов. А ти какво си мислеше?

— Но какво е станало? Защо капе от тебе? Да не би да си паднал някъде?

— Повярвай ми, мамо, вие с Марго притежавате такава забележителна прозорливост, че понякога се чудя как още сте живи.

— Само питам, миличък.

— Ясно, че съм паднал. А ти какво си мислеше?

— Трябва да се преоблечеш, миличък, иначе ще настинеш.

— Нищо ми няма — рече Лари с достойнство. Просто днес направиха прекалено много опити, за да ме лишат от живота.

И като отказа всички предложения за помощ, Лари извади бутилка коняк от килера и се оттегли в стаята си, където, по дадените от него указания, Лугареция бе напалила огромен огън. Седна увит в леглото, кихаше и пиеше коняк. По обед поиска да му изпратят още една бутилка, а по време на чая вече чувахме прочувствените му песни, прекъсвани от шумни кихавици. Вечерта Лугареция защъпурка нагоре с трета бутилка и мама започна да се безпокои. Изпрати Марго да види как е Лари. Настъпи продължително мълчание, последвана от гневно извисения глас на Лари и жалостивите молби на Марго. Мама се намръщи и тежко затрополи по стълбите да види какво става, а Лесли и аз я последвахме.

Огънят ръмжеше зад решетката на камината, а Лари лежеше скрит под голям куп завивки. Марго, с чаша в ръка, ужасена стоеше до леглото.

— Какво му е? — попита мама и смело приближи.

— Пиян е — отвърна ужасена Марго. — Не мога да му измъкна от устата една смислена дума. Опитвам се да го накарам да вземе английска сол, но той отказва. Крие се под завивките и твърди, че искам да го отровя.

Мама взе чашата от ръцете на Марго и пристъпи към леглото.

— Хайде, Лари, не се дръж глупаво — ядосано отсече тя. — Изпий това веднага!

Завивките се повдигнаха и от дълбините се показа разрошената глава на Лари. Той втренчи невиждащ поглед в мама и замислено намигна.

— Ти си една ужасна старица… Сигурен съм, че съм те виждал някъде — подхвърли той и преди мама да се съвземе от шока, който й причини това изявление, Лари бе потънал в дълбок сън.

— Е, сигурно е прекалил — каза мама с погнуса. Както и да е, добре че заспа. Само ще стъкнем огъня и ще го оставим. На сутринта ще се чувства по-добре.

Рано на следващата сутрин Марго видяла, че купчина недогорели дърва от огъня се били свлекли между дъските на стаята и подпалили гредата отдолу. Още по нощница, тя се спуснала по стълбите и влетяла, бледа от вълнение, в мамината спалня.

— Къщата гори! Излизай… излизай… — пищяла тя драматично.

Мама пъргаво скочила от леглото.

— Събуди Джери… Събуди Джери! — развикала сетя, като се опитвала, по някаква известна само на нея причина, да закопчае корсета си над нощницата.

— Ставайте, ставайте! Пожар, пожар! — чухме Марго да крещи колкото й глас държи.

Лесли и аз излязохме на площадката.

— Какво има? — попита Лесли.

— Пожар! — изкрещя Марго в ухото му. — Лари се е подпалил!

Появи се мама е определено ексцентричен вид, както беше закопчала накриво корсета си върху нощницата.

— Лари се е подпалил? Бързо, да го спасяваме! — изпищя тя и се втурна нагоре към тавана, а ние я следвахме по петите. Стаята на Лари бе пълна с лют дим, който се промъкваше през дъските на пода. Самият Лари кротко спеше. Мама се втурна към леглото и силно го разтърси.

— Събуди се, Лари, събуди се за Бога!

— Какво има? — сънено попита той и седна.

— Стаята гори!

— Нищо чудно — отговори той и отново си легна. — Накарай Лес да я угаси.

— Излейте нещо отгоре — викаше Лесли. — Донесете нещо, за да залеем дъските!

В изпълнение на тези указания Марго грабна една бутилка, пълна до половината с коняк и пръсна съдържанието върху голяма част от пода. Пламъците се извисиха и се чу весело пукане.

— Глупачко, не с коняк! — изкрещя й Лесли. — С вода! Донесете вода!

Обаче Марго, смазана от мисълта за своя принос към пълното унищожение, избухна в сълзи. Лес, мърморейки гневно, дръпна завивките от унесения Лари и ги използва, за да потуши пламъците. Лари възмутен седна.

— Какво по дяволите става тук? — поиска да узнае той.

— Стаята се е подпалила, миличък.

— Не виждам защо трябва да замръзвам от студ. Защо ми взехте завивките? Господи, каква суматоха създавате. Толкова е лесно да се угаси пожар.

— О, я млъкни! — извика Лесли, който скачаше върху хвърлените на пода завивки.

— Не познавам други хора, които така да изпадат в паника — каза Лари. — Просто трябва да се запази спокойствие. Лес се е справил с най-тежкото, сега ако Джери донесе брадвичката, а вие с Марго, мамо, донесете малко вода, без време ще угасим пожара.

Накрая, докато Лари лежеше в кревата и ръководеше действията, ние успяхме да откъртим дъските и да угасим тлеещата греда. Сигурно беше тляла цяла нощ, защото макар и направена от маслинов ствол, дебел дванадесет инча, бе вече до половината изгоряла. Когато най-после се появи Лугареция и се залови да чисти мръсотията от тлеещите завивки, треските, коняка и водата, Лари отново с въздишка си легна.

— Виждате ли? — подчерта той. — Всичко стана без шум и паника. Просто човек трябва да запази спокойствие. Може ли някой да ми донесе чаша чай? Имам страхотно главоболие.

— Не ми се вижда чудно. Снощи приличаше на пияна кукумявка — каза Лесли.

— Щом не можеш да направиш разлика между силна треска, дължаща се на настинка, и пиянска оргия, няма защо да се опитваш да ме злепоставяш възпротиви се Лари.

— Е, поне хубав махмурлук ти е останал от треската — каза Марго.

— Това не е махмурлук — заяви с достойнство Лари. — Това е нервно напрежение, защото зората едва бе пукнала, когато бях събуден от истерична глутница хора, за да се справя с кризисното положение.

— Много добре се справи от леглото — промърмори Лесли.

— Не е важно действието, важна е мозъчната дейност, която се крие зад него, съобразителността, способността да запазиш самообладание, когато всички наоколо са го загубили. Ако не бях аз, сигурно щяхте да изгорите в леглата си.

Разговор

Пролетта дойде и островът светна от пъстри цветя. Агнета с увиснали опашки играеха под маслиновите дръвчета и тъпчеха жълтите минзухари с мъничките си копитца. Новородени магаренца с неукрепнали, дебелички крака дъвчеха трева сред бърдуците. Езерцата, потоците и рововете бяха свързани с веригите на петнистия жабешки хайвер, костенурките повдигаха и оставяха настрани зимните си завивки от листа и пръст, а първите пеперуди, избледнели и окъсани от зимата, изнурено пърхаха между цветята.

Това свежо, упойващо време семейството прекарваше най-често на верандата в ядене, спане, четене на книги или просто в спорове. Точно там обикновено се събирахме един път седмично, за да преглеждаме пощата, която Спиро донасяше. Тя се състоеше главно от обемисти каталози с оръжия за Лесли, модни списания за Марго и списания с животни за мене. Пощата на Лари съдържаше най-вече книги и безкрайни поредици писма от писатели, художници и музиканти, в които те му пишеха за писатели, художници и музиканти. Мамината съдържаше дебели писма от роднини, и от време на време — каталози за семена. Докато ги преглеждахме безразборно, често си подхвърляхме по някоя забележка или си четяхме на глас откъси. Правехме това не от желание да общуваме (защото и без това никой не чуваше какво му говори другия), а просто защото не можехме да изпитаме докрай удоволствието от писмата и списанията, ако не го споделяхме. Случваше се обаче някоя новина да бъде достатъчно изненадваща, за да прикове вниманието на всички. Точно това стана един пролетен ден, когато небето приличаше на синьо стъкло, а ние седяхме под шарената сянка на асмата и жадно гълтахме пощата.

— О, това е чудесно… Вижте… Тънък муселин с буфан ръкави… Но ми се струва, че ще бъде по-красиво от кадифе… Или ако горнището е брокатено, а полата — клош. А, това вече е нещо… Ще изглежда чудесно с дълги бели ръкавици и с някоя от тези летни шапки, нали?

В последвалото мълчание тихото пъшкане на Лугареция из трапезарията се сливаше с шумоленето на хартията. Роджър звучно се прозина, последван веднага от Пикльо и Посерко.

— Господи! Каква красота!… Само я погледнете… Оптически мерник, автоматично действие… Каква красота! Хъм… сто и петдесет лири… всъщност, не е толкова скъпа… А, виж, това вече е добра сделка… Да видим… Двуцевка… стеснен канал при дулата… Да… Наистина, като че ли оръжието за патици трябва да е малко по-тежко…

Роджър почеса първо едното, после другото си ухо, завъртя главата си настрани и с блажено изражение на лицето тихичко изръмжа от удоволствие. Пикльо легна и затвори очи. Посерко вяло се помъчи да улови една муха и челюстите му изтракаха, когато зина към нея.

— А! Най-после са приели за печат стихотворение на Антоан! Много талант се крие в него, стига да може да го извади на бял свят! А Варлен си е направил печатарска работилница в една конюшня. Пфу! Собствени издания в ограничен тираж. Господи, помислете си само, Джордж Булък се опитва да рисува портрети! А не може да нарисува дори свещ. Мамо, това е една хубава книга за тебе — „Драматурзи от епохата на Елизабет I“… чудесно произведение… Много хубави работи има в него…

Роджър търсеше бълха по задните си части — използваше предните си зъби като щипки за коса и шумно душеше. Краката и опашката на Пикльо леко потрепваха, а червеникавите му вежди се вдигаха и спускаха — явно се чудеше на собствения си сън. Посерко лежеше и се преструваше на заспал, но надничаше с едно око къде ще кацне мухата.

— Леля Мейбъл се преместила в Съсекс… Пише, че Хенри издържал всичките си изпити и ще постъпи на работа в някаква банка… Струва ми се, че пише „банка“… почеркът й е ужасен, независимо, че е получила скъпо платено образование, с което винаги се хвали… Клетият чичо Стивън си е счупил крака… и нещо си е повредил гръбначния стълб… Не, не е това… ама че почерк… счупил си крака, като паднал от някаква стълба… На тая възраст би трябвало да проявява повече разум и да не се катери по разни стълби… Направо е смешно… Том се е оженил… за едно от момичетата на Гарнътови…

Мама винаги оставяше последно дебелото писмо, адресирано уверено с едри заоблени букви, което беше месечната вноска на Хърмайяни — сестрата на баба ни. Нейните писма винаги предизвикваха буря от недоволство в семейството, затова когато мама с примирена въздишка започваше да прелиства дванадесетината страници, всеки оставяше настрани кореспонденцията си, а тя се наместваше удобно и започваше да чете.

— Хърмайяни пише, че докторите не хранят особени надежди за състоянието й — обади се мама.

— Докторите не хранят особена надежда за състоянието й от четиридесет години насам, а тя е все така яка като бик — отвърна Лари.

— Казва, че винаги й се е виждало странно хрумване от наша страна да хукнем към Гърция, но зимата в Англия е била тежка и вече смята, че е било разумно да решим да живеем при такъв здравословен климат.

— Здравословен! Ама че дума!

— О, господи! О, не… О, Боже!

— Какво има?

— Пише, че иска да дойде да ни гостува… Докторите я посъветвали да отиде на по-топъл климат!

— Не съм съгласен! Няма да го понеса! — извика Лари и скочи на крака. — Достатъчно е и това, че Лугареция всяка сутрин ми показва венците си, остава само баба Хърмайяни да дойде и да заумира на части из къщата… Трябва да я откажеш, мамо. Отговори й, че няма място.

— Не мога, миличък. Последния път й писах каква голяма вила имаме.

— Сигурно вече е забравила — каза Лесли с надежда в гласа.

— Не е забравила. Споменава го тук… къде беше… А, ето: „Щом като можете да си позволите такова просторно жилище, аз съм сигурна, драга Луи, че няма да откажете на старата жена, която няма да живее дълго, едно малко ъгълче…“ Това е положението. Какво за Бога можем да направим?

— Пиши й, че тук върлува епидемия от едра шарка, и й изпрати снимка с акнето на Марго — предложи Лари.

— Глупости, миличък. Вече й споменах, че тук няма болести.

— Мамо, ти си направо невъзможна! — ядосано възкликна Лари. — Готвех се да поработя на спокойствие лятото, като поканя само няколко избрани приятели, а сега ще ни нападне тази зла стара камила, вмирисана на нафталин, която пее религиозни химни в тоалетната!

— Лари, моля те, не преувеличавай. И не виждам от къде на къде намесваш тук тоалетните. Никога не съм чувала леля Хърмайяни да пее химни — където и да било.

— Единственото, което тя прави, е да пее химни: „Води ни, свята светлина…“, а всички се струпват и чакат пред вратата.

— Както и да е. Трябва да измислим някаква уважителна причина. Не мога да й пиша, че не искам да дойде, защото пее химни.

— Защо да не можеш?

— Не бъди неразумен, миличък. В края на краищата, тя ни е роднина.

— Какво общо има едното с другото? От къде на къде трябва да се подмазваме на старата вещица, защото ни била роднина, след като единственото смислено нещо е да я изгорим на клада?

— Тя не е чак толкова лоша — възпротиви се с половин уста мама.

— Любезна мамо, от всичките проклети роднини, с които сме затрупани, тя определено е най-лошата. Не мога да си обясня за нищо на света, кое те кара да поддържаш връзка с нея.

— Но на писмата й не мога да не отговарям, нали?

— Защо? Просто пиши върху пликовете „заминали“ и ги изпращай обратно.

— Не мога да го направя, миличък. Тя ми познава почерка — каза мама разсеяно. — Освен това, вече разпечатах това писмо.

— Не може ли някой от нас да й пише, че си болна? — предложи Марго.

— Точно така, и че докторите са загубили всякаква надежда — добави Лесли.

— Аз ще напиша писмото — каза Лари е въодушевление. — Ще намеря един от ония прекрасни пликове с черно по края… Така цялата работа ще изглежда по-правдоподобна.

— Нищо такова няма да правиш — твърдо отсече мама. — Ако го направиш, тя веднага ще пристигне, за да се грижи за мене. Познаваш я добре.

— Защо поддържаш връзка с тях? Това не мога да проумея — с отчаяние в гласа попита Лари. — Какво удоволствие ти доставя? Те са вече или вкаменелости, или умопобъркани.

— Да си имаме уважението, не са умопобъркани възмути се мама.

— Глупости, мамо… Спомни си за леля Бърта, дето отглежда несъществуващи котки… Или за Патрик, брата на дядо — разхожда се гол и разказва на съвсем непознати хора как убил двайсет кита с джобно ножче… На всичките им хлопа дъската.

— Вярно е, че са чудаци, но те са много стари хора, затова им е позволено. Обаче не са умопобъркани — обясни мама, и добави любезно: — Поне не дотолкова, че да ги затворят в лудница.

— Е, щом ни предстои нападение от страна на роднини, остава ни да направим само едно — каза примирено Лари.

— Какво? — попита мама и надникна с очакване над очилата.

— Естествено, да се преместим.

— Да се преместим ли? Че къде? — попита учудено мама.

— В някоя по-малка вила. Тогава можеш да пишеш на всички тия покойници, че няма място.

— Но ние не можем непрекъснато да се лашкаме насам-натам из острова. Хората ще решат, че сме полудели.

— Още по-бързо ще ни помислят за луди, ако се появи тази стара харпия. Честна дума, мамо, ако тя дойде, няма да го преживея. Сигурно ще поискам от Лесли някоя от пушките му и ще й надупча корсета.

— Лари! Умолявам те да не говориш подобни неща пред Джери!

— Просто те предупреждавам.

Последва мълчание, докато мама трескаво бършеше очилата си.

— Но не е ли прекалено… ексцентрично непрекъснато да сменяме вилите, миличък? — каза накрая тя.

— Разбира се, че е ексцентрично — съгласи се Лесли. — Но това поне е някаква форма на самозащита.

— Мамо, бъди разумна — каза Марго. — В края на краищата, вместо да извадим вежди, ще изпишем очи.

И като имахме предвид тази нова поговорка, ние се преместихме.