Моето семейство и други животни

Глава тринадесетаСнежнобялата вила

Кацнала отгоре на хълма сред маслиновите дръвчета, новата вила, бяла като сняг, беше от едната страна с широка веранда, по която се спускаше плътната завеса на лозата. Пред къщата имаше голяма колкото носна кърпа грижливо обиколена със стена градина, която представляваше гъста плетеница от диви цветя. Цялата градина бе засенчена от голяма магнолия, чиито лъскави тъмнозелени листа хвърляха дебела сянка. Изровен коловоз се спускаше от къщата надолу по хълма през маслинови горички, лозя и овощни градини, докато стигнеше до пътя. Харесахме вилата още в мига, когато Спиро ни я показа. Стоеше разнебитена, но невероятно изискана сред олюляващите се като пияни маслинови дръвчета и приличаше на госпожица от осемнайсети век, която си почива сред множеството си слуги. По мое мнение чарът й още повече се подсилваше от факта, че в една от стаите открихме прилеп — вкопчил се надолу с главата за капака на прозореца, той зловещо писукаше. Надявах се, че ще продължава да живее денем във вилата, но щом се нанесохме, той явно реши, че става твърде пренаселено и се премести в някоя тиха маслинова хралупа. Съжалявах за решението му, но тъй като ме занимаваха най-различни неща, скоро забравих за него.

Точно в бялата вила аз се запознах отблизо с богомолките — дотогава ги бях виждал да дебнат из миртовите храсти, но никога не им бях обръщал особено внимание. Сега те ме принудиха да го направя, защото по хълма, където бе разположена вилата, имаше стотици богомолки и повечето от тях бяха с много по-големи размери, отколкото ония, които бях срещал досега. Те надменно се разполагаха сред маслиновите клонки или върху гладките зелени листа на магнолията, а нощем се събираха в къщата, бръмчаха около лампата със зелените си крила, въртящи се като веслените колела на старите речни кораби, докато кацнеха на масите или столовете, местеха се дебнешком със ситни стъпки и търсеха плячка, приковали в нас изпъкнали очи върху лица без брадички. Дотогава не бях забелязал, че богомолките могат да пораснат толкова много — някои от екземплярите, които ни посещаваха, бяха дълги по цели четири инча и половина. Тези чудовища не се бояха от нищо и без да се поколебаят, нападаха животни, големи колкото себе си, а дори и по-големи. Насекомите явно смятаха къщата за своя собственост, а стените и таваните — за законните си ловни полета. Но гущерите гекони, които живееха из пролуките в градината, също смятаха къщата за свое ловно поле, затова водеха с богомолките непрестанна война. Повечето битки представляваха схватки между отделни представители на двата вида, ала тъй като обикновено силите бяха равни, борбата рядко изглеждаше интересна. Но се случваха и битки, които си заслужаваха гледането. Имах щастието да наблюдавам една подобна борба направо от ложата, тъй като тя бе проведена над, върху и в леглото ми.

През деня повечето гекони живееха под разкъртената мазилка на градинската стена. Когато слънцето залезеше и сянката на магнолията обвиеше къщата и градината, те се появяваха — подаваха малките си главички от цепнатините и златистите им очи оглеждаха с интерес околността. Постепенно излизаха на стената и късите им плоски телца с почти конусовидни опашки изглеждаха пепелявосиви в сумрака. Движеха се предпазливо по обраслата с мъх стена, докато попаднеха под закрилата на лозата над верандата, и там търпеливо изчакваха небето да потъмнее и да запалят газените лампи. Тогава избираха ловните си полета и се отправяха към тях по стените на къщата — някои отиваха в спалните, други в кухнята, а трети оставаха на верандата сред лозите.

Имаше един гекон, който бе обявил моята спалня за свое ловно поле. Опознах го много отблизо и го кръстих Джеронимо, тъй като нападенията му върху света на насекомите ми се виждаха не по-малко коварни и добре обмислени от нападенията на известния индианец. Джеронимо изглеждаше по-амбициозен от другите гекони. Първо, живееше сам под голям камък в лехата с цинии под прозореца ми и не търпеше друг гекон да доближи дома му. По същите причини не позволяваше на други гущери да влизат в спалнята ми. Събуждаше се по-рано от събратята си и напускаше камъка, когато стената и къщата все още бяха потопени в слаба слънчева светлина. Минаваше бързо през пропастите в обелената бяла мазилка, докато стигнеше до прозореца на стаята ми, надникваше над перваза, любопитно се оглеждаше и бързо поклащаше два-три пъти глава — никога не знаех дали е това ме поздравява или изразява задоволството си, че стаята не се е променила по времена отсъствието му. Заставаше на перваза и започваше да преглъща, докато се стъмнеше и донесяха лампа; на златистата светлина на лампата цветът му от пепелявосив като че ли се променяше в седефенорозов и шарките по настръхналата му кожа се очертаваха по-ясно, а от това тя ставаше толкова нежна, че изглеждаше почти прозрачна, сякаш вече се виждаха вътрешностите в дебелото му коремче, завити грижливо като хоботче на пеперуда. Очите му горяха от въодушевление, докато прекосяваше по стената до любимото си място — левия ъгъл на стаята от външната страна, където увисваше надолу с главата и чакаше да се появи вечерята му.

Храната не се бавеше много. Първият поток от дребни мушици, комари и калинки, които Джеронимо пренебрегваше, биваше последван от дългоножки, златоочици, неголеми мухи и някои по-едри бръмбари. Поучително беше да наблюдаваш Джеронимовата тактика на дебнене. След като златоочицата или мушицата се повъртеше около лампата, докато й се завиеше свят, тя политаше и кацаше на тавана в белия кръг от сянката на лампата. Джеронимо, увиснал надолу с главата в ъгъла си, замираше. Два-три пъти бързо поклащаше глава, после започваше внимателно да се промъква по тавана стъпка по стъпка, приковал блесналите си очи в насекомото. После бавно се плъзгаше по мазилката, докато стигне на около шест инча от жертвата, където спираше за миг и се виждаше как намества меките си лапи, за да се залови по-устойчиво. От възбуда очите му изпъкваха още повече, после погледът му придобиваше (както той явно смяташе) израз на смразяваща кръвожадност, върхът на опашката му потръпваше, а след това геконът се спускаше плавно по тавана, като капка вода, щракваше тихо челюсти и се обръщаше, а на лицето му бе изписано щастливо доволство: златоочицата беше в устата му, а краката и крилата й странно висяха навън и се мърдаха като мустаци на морж. Тогава енергично размахваше опашка — като развеселено куче — и бавно изтопуркваше обратно на мястото си, за да си изяде вечерята на спокойствие. Притежаваше необичайно остро зрение, защото често виждах, че забелязва някоя дребна мушица в другия край на стаята и обикаля по тавана, докато се доближи достатъчно, за да я хване.

Отношението му към съперниците, които се опитваха да си присвоят територията му, беше недвусмислено. Веднага щом те прехвърлеха ръба на перваза и се спираха да си починат след дългото изкачване по стената на вилата, се чуваше шум от тътрене — Джеронимо бързо се спускаше по тавана и стената и леко тупваше на перваза. Преди новодошлият да помръдне, Джеронимо се втурваше и скачаше отгоре му. Любопитното беше, че за разлика от другите, той не нападаше главата или тялото на врага си. Насочваше се право към опашката на противника, захапваше я на инч от връхчето, увисваше на нея като булдог и я дърпаше насам-натам. Разтревожен от необичайно подлия похват в нападението, новодошлият се спасяваше по издържалия проверката на времето начин: изоставяше опашката си и се спускаше колкото се може по-бързо през ръба на перваза по стената до лехата с цинии. Джеронимо, леко задъхан от направеното усилие, заставаше тържествуващо на перваза. От устат му висеше противниковата опашка, която се извиваше настрани като змия. Като се увереше, че съперникът му си е отишъл, Джеронимо се разполагаше удобно и започваше да яде опашката — отвратителен навик, който ни най-малко не одобрявах. Но явно той така празнуваше победата си и изпитваше пълно щастие едва когато опашката изчезнеше на сигурно място в издутото му коремче.

Повечето богомолки, които долитаха в стаята ми, бяха сравнително дребни. Джеронимо винаги изпитваше силно желание да се пребори с тях, но те се оказваха прекалено бързи за него. За разлика от други насекоми, богомолките явно не се влияеха от светлината на лампата: вместо унесено да кръжат около нея, те спокойно се разполагаха на някое удобно място и се залавяха да разкъсват танцьорите, когато те се спираха, за да съберат нови сили. Насекомите виждаха с изпъкналите си очи не по-зле от гущерите — те винаги забелязваха Джеронимо и бързо се преместваха, преди той да допълзи на подходящо за борба разстояние. Обаче в нощта на голямата битка гущерът се срещна с богомолка, която не само че не отлетя, но дори тръгна насреща му, а това бе вече непоносимо за него.

От известно време си задавах въпроса как се размножават богомолките. Бях наблюдавал нещастното мъжко насекомо, застанало на гърба на женската, която с пълно безразличие извръщаше глава и започваше да се храни с него. Дори след като главата и гръдният му кош изчезнеха във фината уста на женската, задната част на мъжкия продължаваше да изпълнява дълга си. След като бях наблюдавал този доста дивашки начин на любов, бях много любопитен да видя снасянето и излюпването на яйцата. Такава възможност получих един ден, когато скитах по хълмовете и се изправих, така да се каже, лице срещу лице с една изключително голяма женска богомолка, която с царствен вид крачеше горделиво из тревата. Коремчето й беше издуто и аз почувствах, че тя положително очаква щастливо събитие. Богомолката поспря, полюшна се на нежните си крачка и като ме огледа недружелюбно, продължи надуто пътя си през тревите. Реших, че ще е най-добре да я уловя, за да снесе яйцата си в кутия, където да мога да наблюдавам как се развиват. Веднага щом разбра, че се опитвам да я уловя, богомолката се завъртя и се изправи, разпери бледи крила с цвят на зелен нефрит и изви нагоре зъбчестите си предни крака в поза, изразяваща предизвикателство. Видя ми се забавно, че се държи войнствено със същество, което е толкова по-голямо от нея и небрежно я улових за гръдния кош с палеца и показалеца си. Мигновено тя протегна дългите си бодливи крака през гърба си и ги впи в палеца ми, от което изпитах чувството, че в кожата ми се забиват поне половин дузина игли. От изненада я изпуснах, седнах и засмуках пръста си. Открих, че три от раничките са много дълбоки и като ги стиснах, излязоха капки кръв. Уважението ми към богомолката нарасна — това явно беше насекомо, с което трябва да се съобразяваш. При следващия си опит бях по-предпазлив и използвах двете си ръце: с едната я хванах за гръдния кош, ас другата държах опасните й предни крака. Тя безуспешно се въртеше, но не се измъкна; опита се да ме ухапе, като наклони злото си остро личице и загриза кожата ми, но челюстите й бяха прекалено слаби, за да постигне нещо. Отнесох я у дома и я затворих в голяма кутия, покрита с газена материя и старателно украсена с папрат, пирен и камъчета, сред които тя грациозно се движеше с леки стъпки. Кръстих я Сисъли — нямах нищо определено предвид, и отделях доста време, за да й ловя пеперуди, от които тя изяждаше огромни количества, без апетитът й да намалява, а коремчето й се издуваше все повече и повече. Точно когато бях сигурен, че ще снесе яйца всеки миг, тя намери някаква пролука в затвора си и избяга.

Една нощ четях седнал в леглото, когато чух бръмченето от бързо движещи се крила — Сисъли прелетя през стаята и тежко кацна на стената, на около десет стъпки от Джеронимо, който усърдно дояждаше последните хапки от една доста мъхната муха. Той вдигна глава с полепени по устата косъмчета и учудено погледна Сисъли. Сигурен съм, че за първи път виждаше толкова голяма богомолка — Сисъли беше поне с половин инч по-дълга от него. Изненадан от размерите й и стъписан от безочливото й посегателство върху неговата територия, няколко секунди Джеронимо само я гледаше втренчено. Междувременно Сисъли въртеше глава и се оглеждаше със зловещ интерес, като недодялана стара мома в картинна галерия. Като се посъвзе от изненадата, Джеронимо реши, че трябва да даде хубав урок на наглото насекомо. Опря уста на тавана и я избърса, после бързо заклати глава и замята опашка, като явно се готвеше да изпадне в състояние на смъртоносна ярост. Сисъли не му обърна внимание продължи да се оглежда и леко се полюшваше на дългите си тънки крака. Джеронимо бавно тръгна по стената и като преглъщаше от ярост, най-после стигна натри стъпки от богомолката, където поспря и се намести, за да бъде по-устойчив. Тогава Сисъли неумело се престори, че току-що го е забелязала. Остана в същата поза, но обърна глава и надникна през рамо. Джеронимо свирепо отвърна на погледа й, като запреглъща още повече. След като го огледа изпитателно с изпъкналите си очи, Сисъли продължи да изследва тавана, сякаш гущерът не съществуваше. Джеронимо предпазливо се придвижи още няколко инча и отново се намести, а върхът на опашката му затрепери. После се хвърли напред и тогава се случи нещо странно. Сисъли, която до тоя миг изглеждаше погълната от изучаването на една цепнатина в мазилката, изведнъж подскочи във въздуха, завъртя се и кацна на същото място, но вече, разперила криле като пелерина, тя се изправи на задните си крака и сви в очакване двата си предни крака. Джеронимо се оказа неподготвен за подобно нелюбезно посрещане, на около три инча от нея спря да се плъзга и се вторачи. В отговор тя го изгледа презрително и предизвикателно.

Джеронимо сякаш бе озадачен от всичко това според опита му богомолката трябваше да избяга да профучи през стаята при приближаването му, ала вместо това тя се бе изправила, готова да го ужили, а зеленото наметало на крилата й леко шумолеше, докато тя се поклащаше. Но след като беше стигнал толкова далече, той вече не можеше да отстъпи, затова напрегна тялото си и скочи върху жертвата.

Бързината и теглото му си казаха думата — той се стовари върху богомолката, тя се завъртя и челюстите му захапаха долната част на гръдния й кош. Сисъли му отвърна като заби и двата си предни крака дълбоко в задните му крака. Противниците се счепкаха и се местеха тежко по тавана и надолу по стената, като всеки се мъчеше да излезе отгоре. Настъпи леко затишие, докато те си починаха и се приготвиха за следващия рунд, все така вкопчени един в друг. Не знаех дали да се намеся — не ми се искаше някой да загине, но битката беше толкова интересна, че нямах сили да ги разделя. Преди окончателно да реша, те отново се счепкаха.

Кой знае защо, Сисъли си бе поставила за цел да се опита да смъкне Джеронимо на пода, докато той имаше не по-малко твърдо намерение да я повлече към тавана. Настъпиха няколко критични момента, в които всеки се мъчеше да надделее, но без да последва решителна промяна. След това Сисъли направи фатална грешка: като използва предоставената й възможност при едно от затишията, тя се вдигна във въздуха, сякаш се опитваше да прелети през стаята, докато държи Джеронимо в лапите си — същински орел, понесъл агне. Но тя не бе предвидила тежестта на тялото му. Внезапният й скок изненада гущера и отлепи пръстите му от стената, но щом двамата се озоваха във въздуха, тялото му натежа като камък, а на такава тежест Сисъли не можеше да издържи. Кълбото от преплетената опашка и крила тупна върху леглото.

Падането толкова ги изненада, че те се пуснаха и застанаха на одеялото, като се загледаха с пламнали погледи. Реших, че това е удобна възможност да се намеся и да обявя битката за приключена и тъкмо се канех да ги хвана, когато те отново се хвърлиха един върху друг. Този път Джеронимо прояви повече разум и захапа с челюсти единия бодлив преден крак на Сисъли. Тя му отвърна, като го хвана през врата с другия крак. Одеялото пречеше и на двамата, защото краката им се закачиха в него и това ги спъваше. Те се боричкаха по леглото, после започнаха да се придвижват към възглавницата. И двамата вече бяха доста пострадали: едно от крилата на Сисъли беше смачкано и откъснато, един от краката й висеше пречупен, а по гърба и врата на Джеронимо имаше доста кървящи драскотини, причинени от острите предни крака на Сисъли. Вече изпитвах прекалено голям интерес да разбера кой ще излезе победител, за да ми минава през ум да ги спирам, затова, когато наближиха възглавницата, аз напуснах леглото — не изпитвах никакво желание Сисъли да забие крак в гърдите ми.

Изглеждаше, че богомолката отпада, но щом стъпи върху гладката повърхност на чаршафа, тя сякаш отново се съживи. За съжаление обаче насочи прилива на нови сили към погрешна цел. Пусна врата на Джеронимо и улови опашката му — не зная дали си мислеше, че по този начин може да го вдигне във въздуха и така да го обезвреди, но стана точно обратното. Щом заби зъби в опашката, Джеронимо се освободи от нея, но в яростта си рязко дръпна настрани главата си и предният крак на Сисъли се откъсна и остана в устата му. В резултат на това, Сисъли бе сграбчила с единия си крак мятащата се опашка, а в устата на окървавения, останал без опашка Джеронимо, потръпваше левия преден крак на богомолката. Сисъли можеше да се справи, ако беше сграбчила бързо Джеронимо, преди той да изплюе налапания крак, но тя бе прекалено погълната от мърдащата опашка, която сигурно смяташе за жизненоважна част от тялото на противника си, затова продължаваше да я стиска здраво с единствения си преден крак. Джеронимо изплю другия крак и се хвърли отгоре й, челюстите му изщракаха, и главата и гръдният кош на насекомото изчезнаха в устата му.

Това всъщност беляза края на битката — сега оставаше само Джеронимо да поизчака, докато Сисъли умре. Краката на богомолката потръпваха, крилата й се разпериха като зелени ветрила и леко шумоляха, докато ги размахваше, издутото й коремче пулсираше, а спазмите на умиращото й тяло придвижиха двамата противници в една гънка на насъбраните постелки. Доста време не ги виждах, само чувах пращенето от крилата на богомолката, но след малко и това спря. Настъпи тишина, а после над чаршафа надникна изподраскана окървавена главичка, две златисти очи ме погледнаха победоносно и Джеронимо уморено изпълзя навън. От рамото му бе откъснато голямо парче кожа, а на негово място имаше обелено розово петно; гърбът му бе изпъстрен с капчици кръв там, където се бяха забивали крачката на богомолката, а сълзящото чуканче от опашката му оставяше червена следа по чаршафа. Гущерът беше съсипан, отпуснат и изтощен, но постигнал победа. Спря се за миг и запреглъща, като ми позволи да избърша гърба му с памук, увит около клечка кибрит. За награда му улових пет тлъсти мухи, и той ги изяде с удоволствие. Като си възстанови донякъде силите, Джеронимо бавно запълзя край стената, прехвърли перваза на прозореца и се спусна надолу към дома си под камъка в лехата с цинии. Явно беше решил, че след подобно изнурително преживяване има нужда добре да си почине през нощта. На следващата вечер се появи отново на обичайното си място, енергичен както винаги, и радостно размахваше чуканчето от опашката си, докато предвкусваше угощението с въртящите се около лампата насекоми.

Две седмици след тази голяма битка, една вечер Джеронимо се показа над перваза и за мое учудване водеше със себе си друг гекон. Новодошлият беше съвсем дребен, на половината на Джеронимо, със седефенорозова кожа и огромни блестящи очи. Джеронимо застана както винаги в ъгъла, а новодошлият си избра място в средата на тавана. Заловиха се много съсредоточено да хващат насекоми, без изобщо да си обръщат внимание. Тъй като новодошлото гущерче беше много дребно, отначало го помислих за Джеронимовата невяста, но от изследването на лехата с цинии установих, че жилището под камъка все още принадлежи на ерген. Новият гекон явно спеше другаде и само нощем придружаваше Джеронимо, когато той се изкатерваше по стената в спалнята ми. Като имах предвид колко заядливо се държи Джеронимо със събратята си, трудно можех да си обясня защо търпи новодошлия. Хрумна ми, че може да му е син или дъщеря, но знаех, че гущерите изобщо не водят семеен живот — просто снасят яйца и оставят малките си (когато се излюпят) да се грижат сами за себе си, затова идеята ми не беше приемлива. Все още не бях решил какво име да дам на новия обитател на спалнята ми, когато го постигна жестока съдба.

Вляво от вилата имаше голяма долина като купа, в която е подредена зеленина, и в нея нагъсто растяха кривите редици на маслиновите дръвчета. Долината бе заобиколена от високи около двадесет стъпки глинесто — песъчливи скали, в чието подножие миртови гъсталаци покриваха срутилите се натрошени камъни. За мене това представляваше богато място за лов, защото в него и наоколо живееха множество различни животни. Един ден ловувах сред заоблените камъни и открих под храстите голям полуизгнил ствол на маслина. Помислих си, че отдолу може да намеря нещо интересно, затова смело го отместих, докато се претърколи и опря в земята размекнатата си долна част. В падината, направена от тежкото дърво, се гушеха две същества, които ме накараха да ахна от удивление.

Доколкото разбирах, те бяха обикновени жаби, но за пръв път виждах такива едри екземпляри. Обиколката на всяка надминаваше по размери средно голяма чинийка. Бяха сиво-зелени на цвят, покрити с множество брадавици, със странни бели петна по тялото там, където кожата лъщеше и бе депигментирана. Клечаха като две дебели, прокажени статуи на Буда, преглъщаха и ме гледаха с виновното изражение, което имат жабите. Взех ги в ръце — все едно, че държах две спаднали кожени топки. Жабите мигаха с красивите си филигранни златисти очи и се наместиха по-удобно в дланите ми, като ме гледаха доверчиво, а големите им бърнести устни бяха разтеглени в нещо като смутена и несигурна усмивка. Зарадвах се много на находката и вълнението ми беше толкова силно, че ако останеше дълго време несподелено, усещах как ще се пръсна от насъбралото се чувство. Хукнах към вилата, понесъл във всяка ръка по една жаба, за да покажа новата си придобивка на семейството.

Когато се втурнах вътре, мама и Спиро бяха в килера и проверяваха запасите от зеленчуци. Вдигнах високо жабите и горещо ги молех да погледнат тези прекрасни земноводни. Бях застанал сравнително близо до Спиро и когато той се обърна, озова се лице с лице срещу едната жаба. Смръщените му вежди се изгладиха, очите му изпъкнаха, а кожата му придоби зеленикав оттенък — приликата между него и жабата стана изумително голяма. Спиро измъкна носната си кърпа и я сложи на устата си, после с несигурна крачка излезе на верандата и неудържимо повърна.

— Не бива да показваш на Спиро такива неща, миличък — укори ме мама. — Знаеш, че е много гнуслив.

Изтъкнах, че макар да знаех колко е гнуслив Спиро, не ми беше хрумнало, че видът на двете прекрасни създания така ще го разстрои.

— Какво им е на животните? — попитах озадачен аз.

— Нищо им няма, миличък, те са чудесни — отвърна мама, като изгледа подозрително жабите. Просто не всички хора ги харесват.

Спиро се дотътри от балкона. Беше пребледнял и триеше потта от лицето си с кърпичка. Побързах да скрия жабите зад гърба си.

— Божке, млади господине — каза жалостиво той, защо ми показали такива работи? Извиняваш, че така избягам, госпожа Дарълс, ама честен кръст — щом видя някоя от тия проклетии, веднага ми се повдига и решаваш, че е по-добре да повърна вън, отколкото вътре. Моля те, Джерис, друг път никога не ми показваш такива работи.

За мое разочарование останалите членове на семейството реагираха на жабите — близнаци горе-долу като Спиро и след като открих, че не мога да събудя възхищение у никого, аз ги отнесох в спалнята си и внимателно ги оставих под леглото.

Вечерта, когато запалиха лампите, пуснах жабите да се разходят из стаята и се позабавлявах, като им събарях от въртящите се около лампата насекоми, а те ги изяждаха. Жабите умислено скачаха насам-натам и поглъщаха даровете ми, а широките им усти се захлопваха с леко тропване, когато лепкавите им езици прибираха вътре насекомото. След малко в стаята влетя невероятно голяма и припряна нощна пеперуда и понеже реших, че представлява деликатес, започнах да я преследвам безжалостно. Накрая тя кацна на тавана, където не можех да я стигна, на няколко инча от приятеля на Джеронимо. Тъй като пеперудата бе поне два пъти по-голяма от него, гущерът благоразумно не й обърна внимание. В желанието си да я сваля за жабите, аз я замерих с едно списание. Това беше глупост, защото списанието мина край нея, но улучи гущера през средата точно когато се бе вторачил в една приближаваща се златоочица. Книжката падна в ъгъла на стаята, а гущерът тупна в средата на килима точно пред по-голямата от жабите. Преди влечугото да си поеме дъх и преди да предприема нещо за спасяването му, жабата се наведе с благо изражение на лицето, широката й уста се отвори като подвижен мост, езикът й изскочи и се прибра заедно с малкия гекон, а жабата отново затвори уста и доби свенлив и добронамерен вид. Джеронимо, увиснал с главата надолу в своя ъгъл, изглеждаше напълно безразличен към съдбата на другаря си, но аз бях потресен от случилото се и ужасен, че съм виновен за това. Бързо взех жабите и ги сложих в кутията им от страх, че Джеронимо ще стане следващата жертва на тяхната кръвожадност.

Бях много заинтригуван от гигантските жаби по няколко причини. Първо, те изглежда принадлежаха към най-разпространения вид, но телата и краката им бяха нашарени със странни бели петна. Пък и другите обикновени жаби, които бях виждал, бяха една четвърт от размера на тези чудовища. Друга любопитна подробност беше, че ги бях намерил заедно под паднало дърво — щеше да бъде естествено да бях намерил само едно чудовище, но ми се струваше, че да намеря две застанали редом животни е уникално явление. Дори се чудех дали няма да излезе, че видът им е неизвестен на науката. С тази надежда аз ги държах затворени под леглото си до следващия четвъртък, когато дойде Теодор. Тогава, силно развълнуван, изтичах до спалнята и му ги занесох да ги види.

— Аха! — отбеляза Теодор, като ги огледа внимателно и пипна едната с показалеца си. — Наистина са едри екземпляри.

После извади едната жаба от кутията и я сложи на пода. Тя го загледа жалостиво и се издуваше и спадаше като топка плесенясало тесто.

— Хъм… да… — продължи Теодор. — Обаче изглежда са от вида на същинските жаби, макар че са изключително хубави екземпляри. Странните петна се дължат на недостатъчна пигментация. Бих казал, че се дължат на преклонната възраст… въпреки че… хъм… може и да греша. Трябва да са доста стари… хъм… щом са достигнали такива размери…

Учудих се, защото никога не бях смятал, че жабите са особено дълголетни. Попитах Теодор колко средно живеят.

— Трудно е да се каже… Хъм… Няма статистически данни, на които да се опре човек… — каза той с блеснали очи. — Обаче мисля, че един толкова голям екземпляр може да е на дванадесет, или дори на двадесет години. Жабите изглежда са много издръжливи. Някъде четох за жаби, вградени в стените на къщи — остават затворени години наред. В един от случаите престояли двадесет и пет години.

Теодор извади и другата жаба от кутията и я постави до другаря й. Двете стояха редом, преглъщаха и примигваха, а увисналите им кореми се повдигаха при дишане. Теодор ги съзерцава известно време, после извади от джоба си щипки. Обиколи из градината и обърна няколко камъка, докато намери огромен, влажен кафеникав червей. Улови го внимателно с щипците и се запъти обратно към верандата. Застана над жабите и пусна извиващия се червей на каменните плочи. Червеят се сви на кълбо, а после бавно започна да се развива. По-близката до него жаба повдигна глава, бързо запримигва и леко се извърна, за да застане точно срещу него. Червеят продължаваше да се гърчи като вълнен конец върху въглени. Жабата се наведе и го погледна с израз на изключителен интерес върху широкото лице.

— Аха! — каза Теодор и се усмихна в брадата си.

Червеят се изви в сложна осморка, а жабата от вълнение се наведе още по-напред. Отвори голямата си уста, изстреля навън розовия си език и предната половина на червея потъна в зиналата паст. Жабата щракна челюсти, а висящата навън част от червея се заизвива бясно. Жабата се изправи и много старателно се зае да я тъпче в устата си, като си помагаше с лапи. Колкото по-навътре го напъхваше, толкова по-трудно преглъщаше и притваряше очи, като че усещаше силна болка. Бавно, но сигурно, членче по членче червеят потъваше между дебелите устни, докато накрая навън остана само връхчето, което потрепваше.

— О! — каза Теодор с доволство. — Винаги с интерес наблюдавам това. Прилича ми на номера, когато фокусниците вадят от устата си безкрайно дълги въжета или цветни панделки… хъм… да, естествено, в случая става наопаки.

Жабата примигна, с мъка преглътна, очите й се затвориха и последното късче на червея изчезна в устата й.

— Чудя се дали жабите не могат да бъдат приучени да гълтат саби… Струва си да се опита — каза замислено Теодор.

После внимателно вдигна жабите и ги сложи в кутията им.

— Естествено, не остри саби — каза той, като се изправи и започна да се клати, а очите му светнаха. — Ако сабите са остри, жабата може да изпадне в затруднено положение.

И той тихо се засмя, като поглади брадата си с палец.

Четиринадесета главаГоворещите цветя

Не мина много време и аз узнах нерадостната новина, че са ми намерили нов домашен учител. Този път беше някакъв индивид на име Кралевски — човек, чието потекло бе сложна смесица от националности, но преобладаваща бе английската. Семейството ме уведоми, че е много симпатичен, при това има интерес към птиците, поради което сигурно ще си допаднем. Аз обаче ни най-малко не се впечатлих от последното: познавах доста хора, които твърдяха, че се интересуват от птици, а се оказваха (след като ги разпиташ по-подробно) шарлатани — не знаят как изглежда папуняка, нито могат да направят разлика между черната градинска червеноопашка и обикновената червеноопашка. Бях сигурен, че семейството е изнамерило новия ми учител — любител на птици — само от желание да ме поразведри, тъй като ще започвам отново да уча. Убеден бях, че славата му на орнитолог се основава на факта, че на четиринадесетгодишна възраст е имал канарче. По тези причини, когато се отправих за първия урок в града, бях във възможно най-мрачно разположение на духа.

Кралевски заемаше горните два етажа на една правоъгълна плесенясала стара къща в покрайнините на града. Изкачих се по широкото стълбище и с прекомерно самочувствие затраках силно с чукалото, което украсяваше входната врата. Чаках, обзет от яд, като с доста голяма сила въртях тока на обувката си във виненочервения килим. Тъкмо се канех отново да почукам, когато дочух леки стъпки, предната врата широко се отвори и видях пред себе синовия учител.

Мигновено реших, че Кралевски изобщо не е човешко същество, а джудже, което се прави на човек, като си облича много извехтял, но елегантен костюм. Голямата му глава, приличаща на яйце с леко сплескана страна, бе наклонена назад към гладко заоблена гърбица. Поради това той изглеждаше странно сякаш непрекъснато свива рамене и вдига поглед към небето. Имаше дълъг, остър и крив нос с широки ноздри, а необикновено големите му очи бяха воднисти и с цвят на светло шери. Гледаха втренчено и отнесено, сякаш собственикът им в момента излизаше от някакъв транс. Голямата му уста с тънки устни успяваше да изрази смесица от педантичност и добронамереност, а сега лицето му бе разтегнато в усмивка, с която ме приветстваше — толкова широка, че се виждаха дори потъмнелите му зъби.

— Ти Джери Даръл ли си? — попита ме той, заподскача като влюбено врабче и взе да размахва големите си костеливи ръце. — Нали се казваш Джери Даръл? Влизай, момчето ми, влизай!

Той ми даде знак с дългия си показалец, аз минах покрай него и влязох в неосветения хол, а дъските проскърцваха под проскубаната козина на килима.

— Оттук, в тази стая ще работим — с глас, тъничък като флейта ми каза Кралевски, като отвори една врата и ме въведе в малка, скромно мебелирана стая.

Сложих учебниците си на масата и седнах на посочения ми стол. Кралевски се наведе над масата, опря се на връхчетата на грижливо поддържаните си ръце и ми се усмихна разсеяно. Усмихнах се в отговор, без да зная какво точно очаква от мене.

— Да бъдем приятели! — възкликна той с въодушевление. — Много е важно да бъдем приятели. Аз никак, ни най-малко не се съмнявам, че ще се сприятелим, нали?

Кимнах със сериозно изражение, но се ухапах отвътре по бузата, за да не се засмея.

— Приятелство… — измърмори той, затворил в екстаз очи при тази мисъл, — приятелство… Това ни е нужно!

Устните му се мърдаха беззвучно и аз се почудих дали не казва молитва, и ако казва, за кого? За мене, за себе си, или за двама ни? Една муха кръжеше над главата му, после се разположи уверено върху носа му. Кралевски се сепна, прогони я, отвори очи и запримига.

— Да! Точно така! — твърдо каза той. — Сигурен съм, че ще се сприятелим. Твоята майка ми каза, че много обичаш естествената история. А с това веднага ще намерим общ език… то, така да се каже, ще ни свърже, нали?

И той пъхна палеца и показалеца си в джобчето на жилетката си, извади голям златен часовник и укоризнено го погледна. После въздъхна, прибра го и поглади с ръка плешивото петно на главата си, което блестеше като кафяво огладено речно камъче под приличащата на лишей коса.

— Аз съм нещо като птицевъд, макар и любител скромно заяви той. — Може би ще ти бъде интересно да видиш колекцията ми. Осмелявам се да смятам, че някакъв половин час с пернатите създания няма да ни навреди, преди да започнем работа. Освен това, тази сутрин не смогнах навреме и остана да сменя водата на една-две птици.

И Кралевски ме поведе по скърцащото стълбище към най-горния етаж на сградата и спря пред една тапицирана със зелено сукно врата. Извади огромна връзка ключове, която мелодично издрънка, докато търсеше нужния ключ; пъхна го в ключалката, завъртя го и отвори тежката врата. От стаята се изсипа ослепителна слънчева светлина и ме зашемети, а заедно с нея се чу оглушителен птичи хор — сякаш в мръсния коридор на последния етаж Кралевски бе отворил райската порта. Таванът беше обширен, заемаше почти цялата площ. Нямаше килим, а единствената мебел беше голямата чамова маса в средата на стаята. Но по стените от пода до тавана бяха наредени една до друга големи просторни клетки, в които пляскаха с криле и чуруликаха птички. Подът бе покрит с тънък слой зрънца и те приятно хрущяха под краката ти, сякаш вървиш по едър морски пясък. Запленен от множеството птици, аз бавно обикалях край стените и спирах пред всяка клетка, докато Кралевски (който явно бе забравил за мене) грабна голяма кана от масата, леко заподскача от клетка на клетка и сипваше вода.

Отначало помислих, че всички птици са канарчета, но грешах: за моя радост, видях щиглеци, шарени като палячовци — ярко алени, жълти и черни; зеленики — зелени и жълти като лимонов листак в средата на лятото; конопарчета, облечени в елегантните си шоколадово — бели дрехи; червенушки с розово — червена гръд и безброй други птици. В единия ъгъл на стаята имаше стъклена врата, водеща към балкона. И в двата му края бяха направени волиери — в едната живееше мъжки кос — кадифеночерен, с ярка бананово жълта човка; в отсрещната имаше птица, приличаща на дрозд, покрита с разкошни сини пера — прекрасна комбинация на оттенъци от морскосиньо до гълъбово.

— Скален дрозд — съобщи ми Кралевски, който внезапно подаде глава през вратата и посочи красивата птица. — Миналата година ми го изпратиха от Албания, беше съвсем голишарче… За съжаление все още не съм успял да му намеря дама.

Той приятелски размаха каната към дрозда и изчезна в стаята. Птицата ме изгледа дяволито, изпъчи гърди и продължително и тихичко изкряка, сякаш се смееше доволно. Дълго и завистливо я гледах, след това се върнах на тавана, където Кралевски продължаваше да сипва вода.

— Не би ли искал да ми помогнеш? — попита ме той, втренчил в мене невиждащ поглед. Бе навел каната и тънка струйка вода течеше върху едната му старателно лъсната обувка. — Винаги съм си мислил, че такава работа се върши много по-лесно от два чифта ръце. Ето, ти ще вземеш каната… така… а аз ще подлагам поилките… Чудесно! Това беше нужно! Ще свършим много бързо.

И аз започнах да пълня пръстените поилки с вода, а Кралевски ги хващаше внимателно с палеца и показалеца си и ловко ги пъхваше през вратичките на клетките — сякаш слагаше бонбони в устата на дете. Докато вършеше това, той говореше едновременно и с мен и с птиците, но тъй като ни най-малко не променяше тона си, понякога не разбирах дали забележката се отнася до мене, или до някой от обитателите на клетките.

— Да, днес те са в хубаво настроение… Понеже грее слънце… Щом слънцето огрее тази част на къщата, започват да пеят, нали разбираш? Следващия път трябва да снесеш повече яйца… Само две са, миличка, само две. Колкото и да ти се иска, това не може да бъде наречено „люпило“. Харесват ли ти новите семенца? А ти отглеждаш ли някакви птици? По тия места има много интересни птици, които се хранят със семена… Такива работи не се вършат в чистата вода!… Естествено, някои от тях се отглеждат трудно, затова пък усилията се възнаграждават — според мен особено при хибридите. По принцип много ми върви с хибридите… Обаче не бива да снасяш само по две яйца. Разбойник, разбойник!

Накрая сипахме вода навсякъде, Кралевски се изправи и усмихнато загледа птиците, докато бършеше внимателно ръцете си в малка кърпа. После ме разведе из стаята, като се спираше пред всяка клетка и ми разказваше историята на обитателя й — какъв е произходът му и какво се кани да прави с него. Тъкмо разглеждахме безмълвно и радостно една дебела ярка червенушка, когато над шумния птичи глъч внезапно се извиси пронизително, треперливо иззвъняване. За мое учудване установих, че източникът на звука явно беше в корема на Кралевски.

— Господи! — ужасено извика той, като обърна към мен изпълнени с мъка очи. — Господи!

Пъхна палеца и показалеца си в джобчето на жилетката и извади часовника си. Натисна някакво копче и звънът спря. Изпитах леко разочарование, че звукът идва от толкова обикновено място — да имам учител, чиито вътрешности звънят от време на време щеше да допринесе много за очарованието на уроците. Кралевски погледна развълнувано часовника, после с отвращение вдигна очи.

— Господи! — тихичко повтори той. — Вече е дванадесет часът… Да, времето наистина е крилато… А ти трябва да си ходиш в дванадесет и половина, нали?

Той прибра часовника в джобчето, поглади плешивото петно на главата си и каза:

— Е, струва ми се, че за половин час няма да постигнем кой знае какво в областта на образованието. Но за да ти бъде приятно през това време, предлагам да слезем долу в градината и да наберем малко глухарчета за птиците. Както знаеш, много е полезно за тях, особено в периода на снасянето.

И така, слязохме в градината и брахме глухарчета, докато клаксонът на спировата кола изсвири на улицата с глас на ранена патица.

— Сигурно е колата за тебе — любезно каза Кралевски. — Без съмнение, успяхме да съберем доста трева за това време. Оказа ми незаменима помощ. А утре ще дойдеш точно в девет, нали? Чудесно. Можем да смятаме, че сутринта не премина напразно беше нещо като въведение, като преценка кой колко струва. Надявам се, че бе докосната първата струна на приятелството. А колко е важно това, боже мой! Е, тогава au revoir59 до утре!

Притворих скърцащата желязна порта, а той ми помаха приветливо с ръка и се запъти към къщата, оставяйки след себе си диря от златисти цъфнали глухарчета, а гърбицата му се мяркаше сред храстите на розите.

Когато се върнах, семейството ме попита дали съм харесал новия си учител. Без да се впускам в подробности, казах, че ми се вижда доста симпатичен и смятам, че много ще се сприятелим. На запитването какво ми е преподавал първата сутрин отговорих донякъде, без да лъжа, че сме посветили сутринта на орнитологията и ботаниката. Семейството изглеждаше доволно. Твърде скоро обаче открих, че господин Кралевски много държи да работим и че твърдо е решил да ме образова, независимо от идеите ми по този въпрос. В известен смисъл уроците бяха отегчителни, защото методът на обучение сигурно беше някъде от средата на XVIII век. Сервираше ми историята на големи, несмилаеми късове, а датите трябваше да помня наизуст. Седяхме и ги повтаряхме монотонно, като речитатив, докато те се превръщаха в напевно заклинание, което избъбряхме машинално, докато си мислехме за нещо друго. За мое нещастие географията се простираше само върху Британските острови и трябваше да чертая безброй карти, които да попълвам с имената на купища графства и областни центрове. После трябваше да ги научавам наизуст, заедно с имената на по-важните реки, с основния поминък, населението и още много досадни и съвсем безполезни данни.

— Съмърсет? — изпяваше името Кралевски и ме сочеше с укор.

Смръщвах вежди и отчаяно се мъчех да си спомня нещо за това графство. Очите на Кралевски се уголемяваха от вълнение, докато наблюдаваше умствените ми усилия.

Накрая, когато ставаше ясно, че знанията ми за Съмърсет са несъществуващи, той казваше:

— Е, да оставим Съмърсет и да опитаме Уоркшир. Значи, Уоркшир! Кой е главният град? Уорик. Точно така. А какво произвеждат в Уорик?

Ако ставаше въпрос за моето мнение, според мене в Уорик не произвеждаха нищо, но правех рискован опит да отгатна и казвах: „Добиват въглища“. Бях установил, че ако човек непрекъснато и твърдо посочва някой продукт (независимо за кое графство или град става дума) рано или късно отговорът му се оказва верен. Кралевски искрено страдаше от моите грешки — в деня, когато го уведомих, че в Есекс произвеждат неръждаема стомана60, очите му плувнаха в сълзи. Но тези дълги мигове на униние се компенсираха в излишък от невероятно доволство и радост, ако по някаква странна случайност отговорех вярно на въпроса.

Веднъж седмично ние се подлагахме на мъчения, като посвещавахме сутринта на френския език. Кралевски говореше френски прекрасно и когато чуваше как осакатявам езика, едва го преживяваше. Той много скоро разбра, че е съвсем безнадеждно да се опитва да ми преподава по обикновени учебници, затова ги остави настрани и мястото им зае тритомник по орнитология, но дори тогава сякаш изкачвахме стръмнина. Понякога, след като прочетяхме описанието за оперението на червеношийката за двадесети път, върху лицето на Кралевски се появяваше израз на сурова решителност. Тогава захлопваше книгата, изтичваше до хола и се връщаше миг по-късно с лятна панамена шапка на главата.

— Смятам, че така ще се поосвежим малко… Една кратка разходка ще проветри плесента… — обявяваше той, като поглеждаше с неприязнен поглед „Les Petits Oiseaux de L’Europe“61. Какво ще кажеш да отидем до града и да се върнем по крайбрежния булевард? Отлично! Е, да не губим повече време. Ще имаме прекрасна възможност да поупражняваме разговорния френски, нали така? Затова — моля, край на английския. Всичко ще казваме на френски. Това е начинът да опознаем добре чуждия език.

И така, ние преминавахме през града почти в пълно мълчание. Красотата на тези разходки беше, че в каквато и посока да тръгнехме, кой знае защо без изключение се озовавахме на птичия пазар. Бяхме почти като Алиса в градината на Огледалния свят: колкото и да се стараехме да вървим в противоположната посока, след време се оказвахме на площадчета, където сергиите бяха отрупани с ракитови клетки и въздухът трептеше от птичи песни. Там забравяхме за френския — той потъваше в небитието като алгебрата, геометрията, историческите дати, главните градове на графствата и тям подобни въпроси. Очите ни светваха, лицата ни пламваха и ние минавахме от сергия на сергия, оглеждахме внимателно птиците, пазаряхме се жестоко с продавачите и постепенно ръцете ни натежаваха от клетки.

След това изведнъж в действителността ни връщаше изящният звън на часовника в джобчето на Кралевски, който едва не изпускаше високата камара от клетки в желанието си да извади часовника и да натисне бутона.

— Господи! Дванадесет часът! Можеш ли да си представиш?! Моля те, подръж това конопарче, докато спра часовника… Благодаря ти. Ще трябва да побързаме, нали? Съмнявам се, че ще успеем навреме пеша, както сме натоварени. Боже, Боже! Най-добре да вземем файтон. Естествено, това е разточителство, но срещу ръжена не бива да се рита, нали?

Бързо пресичахме площада и струпвахме своите чуруликащи пернати покупки във файтона, който ни откарваше до къщата на Кралевски. Шумът от прозвънтяващите юзди и тропащите копита се смесваше приятно с птичия глъч от нашия товар.

Бях се занимавал няколко седмици с Кралевски, когато открих, че той не живее сам. От време на време, докато учехме, той внезапно спираше точно по средата на някоя задача или рецитацията на областни градове и накланяше глава на една страна, сякаш се ослушваше. После казваше:

— Извинявай. Трябва да отида да видя мама.

Отначало това доста ме озадачаваше, защото бях убеден, че Кралевски е прекалено възрастен, за да бъде майка му още жива. След като доста размишлявах, стигнах до извода, че по този начин той възпитано ми съобщава, че трябва да се оттегли в тоалетната, тъй като съзнавах, че за разлика от семейството ми, другите хора изпитват неудобство да обсъждат подобни въпроси. Никога не ми хрумна, че ако бях прав, излизаше, че Кралевски посещава това място много по-често, отколкото всяко друго човешко същество. Една сутрин бях изял на закуска голямо количество локуот62 и точно по средата на урока по история последствията от плодовете започнаха да ме притесняват. След като Кралевски беше толкова придирчив по отношение на тоалетните, реших, че ще трябва да поставя въпроса си възпитано и ми се видя най-разумно да използвам собствената му любопитна формулировка. Погледнах го право в очите и казах, че искам да посетя майка му.

— Майка ми ли? — повтори с учудване той. — Да посетиш майка ми? Точно сега?

Не разбирах какво особено има в това, и просто кимнах.

— Сигурен съм, че тя, естествено, ще се зарадва да те види — каза Кралевски със съмнение в гласа. Но по-добре първо да отида и да проверя дали е удобно.

И все още леко озадачен, той напусна стаята и се завърна след няколко минути.

— Мама ще се радва да те види — съобщи ми той. — Но те моли да я извиниш, че видът й е малко небрежен.

Помислих си, че учтивостта стига до крайност, щом се говори за една тоалетна като за живо същество, но тъй като Кралевски се държеше като чудак по този въпрос, реших, че е най-добре да го поразвеселя. Казах му, че няма значение, дори ако майка му е в пълен безпорядък, тъй като и нашата майка често изглежда така.

— Хъм… да… може би… — промърмори той и ме изгледа доста стреснато. Тръгна пред мене по коридора, отвори една врата и за моя голяма изненада ме въведе в голяма тъмна спалня. Стаята приличаше на цветна градина: навсякъде бяха поставени вази, купи и съдинки, а във всяка от тях имаше множество красиви цветя, които светеха в мрака като стени от скъпоценни камъни в засенчена от зеленина пещера. В единия край на стаята се намираше огромен креват, а на него, опряна върху куп възглавници, лежеше фигурка, която сякаш бе детска. Когато пристъпих към жената, реших, че трябва да е много стара, защото нежните й тънки черти бяха покрити е преплетени бръчки, които се врязваха в мека кожа, подобна на кадифената повърхност на току-що поникнала гъбка. Но най-странното нещо в нея беше косата. Спускаше се по раменете й като голям водопад и стигаше до половината на кревата. Беше кестенява на цвят, и едва ли човек може да си представи по-красива и по-разкошна коса: проблясваше и светеше като запалена и ми напомняше за есенни листа и за лъскавата зимна козина на лисиците.

— Мамо, миличка — тихо я повика Кралевски, като прекоси на подскоци стаята и седна на стола до кревата. — Мамо, миличка, Джери е дошъл да те види.

Миниатюрната фигура на леглото повдигна тънките си бледи клепачи и ме погледна с големите си светлокафяви очи, ясни и умни като очите на птица. Извади изпод кестенявите кичури тънката си, изящна ръка, натежала от пръстени и ми я подаде, като хитро се усмихна.

— Много съм поласкана, че пожела да ме посетиш — каза тя с мек, дрезгав глас. — Толкова хора днес смятат, че човек на моята възраст става досаден.

Смутен, аз промърморих нещо, ясните очи ме погледнаха и проблеснаха, жената се засмя мелодично като птичка и поглади с ръка края на леглото.

— Заповядай, седни — покани ме тя. — Седни и ми разкажи нещичко.

Предпазливо хванах разпиляната кестенява коса и я отместих настрани, за да мога да седна. Косъмът беше мек като свила, но тежък като огнена вълна, която със свистене обливаше ръцете ми. Госпожа Кралевска ми се усмихна, улови един кичур и леко го повъртя между пръстите си, а той заблестя.

— Само тази суета ми остана — каза тя. — Само това остана от красотата ми.

И тя погледна морето от коса така, сякаш гледаше любимо животно или някакво същество, което няма нищо общо с нея, и нежно го погали.

— Странно е, много е странно — продължи тя. Знаеш ли, аз си имам теория: някои красиви неща се влюбват в себе си, както Нарцис. Когато това се случи, те нямат нужда от помощ, за да живеят — дотолкова са погълнати от собствената си красота, че живеят само заради нея, един вид се хранят от нея. И колкото по-красиви стават, толкова по-голяма е силата им — живеят в кръг. Така стана с моята коса. Тя е независима, расте заради себе си и фактът, че тялото ми се е превърнало в развалина, не я засяга. Когато умра, тя ще запълни ковчега ми и вероятно ще продължи да расте и след като тялото ми се превърне на прах.

— Мамо, престани, не говори така — нежно й се скара Кралевски. — Не ми харесва, когато гледаш толкова черно на живота.

Тя се обърна, погледна го с любов и тихо се засмя.

— Но това не са черни мисли, Джон. Това е просто моята теория — обясни тя. — Освен това, представи си какъв красив саван ще стане от косата ми.

И тя я погледна, като се усмихна щастливо. В настъпилата тишина се чу енергичното прозвъняване на часовника на Кралевски. Той се сепна, извади го от джоба си, погледна го и извика:

— Господи! Тези яйца сигурно са се излюпили. Мамо, нали ще ме извиниш за малко? Трябва да ида да проверя.

— Върви, върви — отвърна тя. — Ние с Джери ще си побъбрим, докато се върнеш. Не се безпокой за нас.

— Чудесно! — възкликна Кралевски и с бързи подскоци прекоси стаята. Криволичеше между цветята като къртица, която си прокопава път през небесна дъга. Вратата с въздишка се затвори подире му, а госпожа Кралевска се обърна към мене и ми се усмихна.

— Казват… — започна тя, — хората казват, че когато човек остарее като мене, тялото му се развива по-бавно. Но аз мисля, че това не е вярно. Имам теория, че не човек се развива по-бавно, а животът за него започва да се развива по-бавно. Разбираш ли ме? Един вид всичко става провлечено, а когато движението на нещата е забавено, забелязваш много повече. Само колко много неща виждаш! Необикновени неща, които се случват край тебе, без да си подозирал дотогава за тях! Това е едно прекрасно преживяване, наистина прекрасно!

Тя със задоволство въздъхна и огледа стаята.

— Да вземем цветята — каза тя и посочи цъфналите цветове, които изпълваха стаята. — Чувал ли си цветята да говорят?

Силно заинтригуван, аз поклатих глава. Мисълта, че цветята говорят, беше нова за мене.

— Уверявам те, цветята наистина говорят. Водят дълги разговори едно с друго. Поне предполагам, че това са разговори, защото, естествено, не разбирам за какво си приказват. Когато остарееш като мене и ти сигурно ще ги чуваш — но само ако си склонен да приемаш такива неща. Повечето хора смятат, че когато човек остарее, не вярва в нищо и не се учудва от нищо, и затова по-лесно възприема разни идеи. Глупости! Разумът на всички стари хора, които познавам, е бил затворен за възприятия, подобно на посивяла, наслоена стрида, още от младите им години.

И тя изпитателно ме погледна.

— Може би намираш, че съм странна? Леко смахната, а? Понеже ти разказвам за цветя, които разговарят?

Разубедих я бързо и без да лъжа. Казах й, че ми се струва повече от вероятно цветята да си говорят. Споменах, че прилепите издават лек писък, който аз чувам, но възрастните не го чуват, защото звукът е много пронизителен.

— Точно така, точно така! — радостно възкликна тя. — Зависи от дължината на вълните. Всичко това го отдавам на този процес на забавяне. Друго, което човек не забелязва като млад е, че цветята са отделни личности. Различават се едно от друго като хората. Гледай, сега ще ти покажа. Виждаш ли розата, която е сама?

В малка сребърна купа на масичката в ъгъла бе положена великолепна кадифена роза, толкова тъмна, гранатово — червена, че изглеждаше почти черна. Цветът беше огромен; извивката на листенцата бе съвършена, мъхът по тях — мек и недокосван, като прашеца по крилцата на новоизлюпена пеперуда.

— Не е ли красива? — попита госпожа Кралевска. — Не е ли прекрасна? Имам я от две седмици. Не ти се вярва, нали? Беше пъпка, когато ми я донесоха. Не, не. Беше вече разцъфнала. Но, знаеш ли, изглеждаше много болна и мислех, че няма да оживее. Човекът, който я беше откъснал, имал неблагоразумието да я сложи в букет от астри. Смъртоносно, направо смъртоносно! Нямаш представа колко жестоко е семейството на астрите. Те са много груби цветя, много обикновени и естествено, да сложиш сред тях аристократ като розата, все едно да си търсиш белята. Докато я донесат, беше клюмнала и повехнала до такава степен, че дори не я забелязах сред астрите. Но за щастие чух, че те си говорят. Тъкмо бях задрямала, когато се разприказваха. Струва ми се, най-напред се обадиха жълтите — те са толкова войнствени. Естествено, не разбрах какво си казват, но звучеше като нещо ужасно. Отначало не видях на кого говорят — мислех, че се карат помежду си. После станах и отидох да ги погледна и тогава открих клетата роза, смачкана в средата, измъчена до смърт. Извадих я, сложих я отделно, дадох й половин аспирин. Аспиринът лекува розите. На хризантемите се слагат драхми, на розите — аспирин, на благовонното секирче — коняк, а за месестите цветя, като бегонията, се изстисква малко лимон. И така, като махнах розата от компанията на астрите и я подкрепих, тя се съживи веднага, и ми е толкова благодарна… Явно полага усилия да остане красива колкото е възможно по-дълго, за да ме радва.

Госпожа Кралевска погледна с любов розата, грейнала в сребърната купа.

— Да, научих много за цветята. Те са съвсем като хората. Сложиш ли ги заедно, притесняват се взаимно и креят. Смеси няколко вида и ще получиш нещо като ужасна форма на класово различие. Разбира се, и водата е много важна. Знаеш ли, някои хора смятат, че е добре да сменят водата всеки ден? Ужасно! Ако го правиш, чуваш как цветята започват да умират. Сменям водата веднъж седмично, слагам шепа пръст вътре и те се чувстват отлично.

Вратата се отвори и влезе подскачащият Кралевски, победоносно усмихнат.

— Всички са се излюпили — съобщи той. — И четирите. Много се радвам. Безпокоях се, защото това беше първото й люпило.

— Чудесно, миличък. Много се радвам — каза доволна госпожа Кралевска. — А ние с Джери проведохме много интересен разговор. Поне на мене ми беше интересно.

Станах от леглото и казах, че и на мене ми е било много интересно.

— Ела отново да ме видиш, ако не ти е скучно каза тя. — Идеите ми ще ти се сторят малко необикновени, но си струва да ги чуе човек.

Тя ми се усмихна от леглото, покрита с голямото наметало на косата си и вдигна ръка с любезен жест, с който ме изпращаше. Прекосих стаята след Кралевски, а на прага се обърнах и се усмихнах. Тя лежеше неподвижно, притисната от тежестта на косата си. Отново вдигна ръка и ми помаха. В полумрака ми се стори, че цветята са се преместили по-близо до нея скупчили са се развълнувано около леглото, сякаш я чакат да им каже нещо. Стара царица, превърната в развалина, лежаща в цялото си величие, заобиколена от шепнещите си царедворци — цветята.

Петнадесета главаЦикламеният лес

На около половин миля от вилата се издигаше сравнително голям конусовиден хълм, покрит с трева и пирен, увенчан от три маслинови горички, отделени една от друга с широки пояси миртови храсти. Наричах трите горички „цикламения лес“, защото напролет земята под дърветата придобиваше тъмно — пурпурен и виненочервен цвят от цъфналите циклами, които растяха там по-нагъсто и бяха по-пищни, отколкото където и да е в околността. Месестите кръгли луковици с белещи се на парцали люспи живееха на колонии като стриди сред наситено зеления букет на листата с бели жилчици, а красивите цветове приличаха на фонтан, сякаш изпъстрен с пурпурно червени капки.

Цикламеният лес беше прекрасно място за прекарване на следобедите. Легнал в сянката на дърветата, човек можеше да гледа долината — мозайка от ливади, лозя и овощни градини — чак до там, където морето проблясваше сред клоните на маслините. То се извиваше и ласкаво се отъркваше о брега, а по повърхността му заблестяваха хиляди огнени искри. Хълмът сякаш разполагаше със собствен ветрец, макар и слабичък, защото колкото и горещо да беше в долината, горе в трите маслинови горички лекият полъх непрекъснато лудуваше из шушнещите листа, а наведените главички на цикламите се кланяха една на друга, сякаш постоянно се поздравяваха. Мястото беше чудесно за почивка след изморителен лов на гущери, когато главата ти бучи от жегата, дрехите ти са пропити и побелели от потта, а трите кучета са изплезили розовите си езици и се задъхват като стари, миниатюрни парни локомотиви. Точно веднъж, когато си почивахме с кучетата след един такъв лов, се сдобих с две нови животни, а това постави началото на верига от съвпадения, които засегнаха и Лари, и господин Кралевски.

Кучетата с пресъхнали езици се бяха проснали по корем сред цикламите, изпружили задните си крака, за да бъдат телата им върху колкото се може по вече влажна земя. Бяха притворили очи, а козината под устите им бе потъмняла от слюнка. Стоях опрян на ствола на една маслина, която през последните сто години беше направила от кората си съвършена облегалка, и гледах към градините, като се опитвах да разпозная приятелите си селяни сред движещите се там малки цветни топки. В далечината, отвъд жълтия квадрат на зреещата царевица, се появи малка черно-бяла фигура, като нашарен малтийски кръст, която бързо се носеше над равните обработваеми земи, явно по посока на хълма, където седях. Като наближи, свраката изкрещя три пъти дрезгаво и глухо, сякаш човката й бе пълна с храна. Спусна се плавно като стрела недалече към едно маслиново дръвче с гъст листак. Последва тишина, след което сред клоните се дочу хор от пронизителни гласчета, извиси се до кресчендо и бавно затихна. Отново прозвуча викът на свраката — кротко и предупредително, после тя се издигна над гората и се плъзна по склона. Изчаках докато птицата се превърна в петънце, не по-голямо от прашинка, политнала над кичестия триъгълник на лозята към хоризонта, и чак тогава станах и предпазливо обиколих дървото, откъдето се бяха чули странните звуци. Високо сред короната, полускрита от зелено — сребристите листа, различих голяма обла купчина съчки като огромна, рошава футболна топка, закачила се в клоните. Развълнуван, аз се закатерих по дървото, а кучетата стояха под него и ме наблюдаваха с интерес. Когато наближих гнездото, погледнах надолу и сърцето ми се сви, защото главите на кучетата, вперили любопитни очи в мене, бяха не по-големи от цвят на огнивче. Внимателно, педя по педя, местех изпотените си длани и минавах от клон на клон, докато клекнах точно до гнездото между разклащаните от ветреца клони. То бе солидно построено — представляваше голяма дълбока кошница, грижливо изплетена от съчки, в средата замазана с кал и клечки. Малка дупка отстрани служеше за вход и съчките около нея, както и по цялото гнездо и по плетения ракитов купол, бяха с остри тръни. Такива гнезда сякаш са предназначени да обезкуражат и най-пламенния орнитолог.

Като се опитвах да не гледам надолу, легнах по корем на клона, внимателно бръкнах в топката от тръни и заопипвах калта. Пръстите ми усетиха меки движещи се телца, покрити с пух, и от гнездото се вдигна пронизителен глъч. Улових внимателно едно дебело топло пиле и го измъкнах навън. Колкото и да бях ентусиазиран, дори аз трябваше да призная, че далеч не беше красиво. Тумбестата му човка с жълти гънки отстрани, плешивата глава и полуотворените зачервени очи му придаваха доста идиотски и пиянски вид. Сбръчканата кожа висеше по телцето му, като че наболите черни перца едва я прикрепяха към плътта и тя можеше да се откачи всеки миг. Между двете възслаби крачета бе отпуснатото меко и огромно коремче. Кожата му беше толкова нежна, че под нея леко прозираха вътрешните органи. Голишарчето се разположи на дланта ми. Коремчето му се сплеска като пълен с вода галон и то изписка нетърпеливо. Опипах гнездото отвътре и открих още три птичета. Всичките изглеждаха отвратително, като това в ръката ми. След известен размисъл, когато ги огледах подробно едно по едно, реших да взема две и две да оставя на майката. Това ми се видя напълно справедливо и не виждах как майката може да не се съгласи. Избрах най-голямото (защото щеше да порасне бързо) и най-малкото (защото изглеждаше много окаяно), внимателно ги сложих в пазвата си и предпазливо се смъкнах при чакащите ме кучета. Когато видяха новите членове на зверилника, Пикльо и Посерко веднага сметнаха, че те са за ядене и се опитаха да проверят дали заключението им е вярно. След като ги укорих, показах птичетата на Роджър. Той ги подуши, както му беше обичаят, но бързо се дръпна назад, когато голишарчетата протегнаха дългите си гърчави шии, раззинаха червените си усти и запищяха колкото им глас държи.

Докато носех новите си животни към къщи, аз се помъчих да реша как да ги наричам. Все още замислен по този въпрос, стигнах вилата тъкмо когато семейството, завръщащо се от експедиция за пазаруване, се изсипа от колата. Протегнах двете си свити длани с голишарчетата и запитах дали някой може да им измисли подходящи имена. Близките ми им хвърлиха един поглед и всеки реагира индивидуално.

— Много са сладки, нали? — каза Марго.

— С какво ще ги храниш? — попита мама.

— Ама че са отвратителни! — рече Лесли.

— Нови животни ли носиш? — попита неодобрително Лари.

— Божке, млади господине Джерис, к’во пък са тия? — каза Спиро с погнуса.

Отговорих доста хладно, че това са новородени сврачета, че не питам какво мнение имат за тях, а просто искам да ми помогнат да ги кръстя. Какви имена да им измисля?

Но семейството не беше настроено да ми помогне.

— Как си посмял да ги вземеш от майка им, клетичките! — каза Марго.

— Надявам се, че са достатъчно големи, за да могат да се хранят — обади се мама.

— Всемогъщи Боже! Само какви неща намира господарчето! — каза Спиро.

— Трябва да внимаваш да не започнат да крадат посъветва ме Лесли.

— Да крадат ли? — уплашено каза Лари. — Мислех, че само чавките крадат.

— И свраките крадат — каза Лесли. — Свраките са страшни крадли.

Лари извади от джоба си банкнота от сто драхми и я размаха над голишарчетата. Те бързо протегнаха тънките си вратове, над които се полюшваха главичките им, зинаха и нададоха пронизителен, неистов писък.

Лари скочи назад.

— Прав си, Бога ми! — възкликна разтревожено той. — Видяхте ли? Опитаха се да ме нападнат и дами вземат парите!

— Не ставай смешен, миличък. Те просто са гладни — каза мама.

— Глупости, мамо. Нали видя как се хвърлиха отгоре ми? Направиха го заради парите. Дори на тази възраст те имат престъпни наклонности. Джери не бива да ги взема — все едно да живеем заедно с Арсен Люпен. Иди и ги остави там, където си ги намерил, Джери.

С невинен вид аз излъгах, че не мога да направя това, тъй като майката ще престане да се грижи за тях и те ще умрат от глад. Както предполагах, това веднага спечели мама и Марго на моя страна.

— Не можем да оставим клетите птичета да умрат — възпротиви се Марго.

— Мисля, че нищо лошо няма да ни се случи, ако ги вземем — каза мама.

— Ще съжалявате, търсите си белята — каза Лари. — Ще оплячкосат цялата къща. Ще трябва да скрием добре всичките си ценности и да сложим въоръжена охрана. Това е лудост.

— Не бъди глупав, миличък — опита се да го утеши мама. — Можем да ги държим в клетка и да ги пускаме само да се пораздвижат.

— Да се пораздвижат ли?! Нима наричаш раздвижване това да летят из къщата, грабнали в мръсните си човки банкноти от сто драхми?!

Заклех се тържествено, че в никакъв случай няма да позволя на свраките да крадат. Подсетих ги, че птичетата все още нямат имена, но никой не можа да измисли нещо интересно. Стояхме и гледахме треперещите голишарчета, но нищо не можеше да ни хрумне.

— Какво ще правиш тия проклетии? — попита Спиро.

Доста нелюбезно му отговорих, че възнамерявам да си ги гледам и че това не са проклетии, а свраки.

— Как ги нарече? — смръщи вежди Спиро.

— Свраки, Спиро, свраки — каза мама, като разчленяваше думите.

Спиро известно време обмисля новото попълнение на английския си речник, като го повтаряше наум, за да го намести добре в главата си.

— Савараки, значи, а? — каза накрая той.

— Свраки, Спиро — поправи го мама.

— Точно това казах и аз — възмути се Спиро. — Савараки.

И от този миг ние се отказахме да търсим имена на птичетата. Започнахме просто да ги наричаме „Савараките“.

Когато Савараките се поохраниха и достигнаха такива размери, че им пораснаха криле, Лари толкова беше свикнал да ги вижда из къщи, че напълно забрави техните предполагаеми престъпни навици. Дебели, лъскави и свадливи, застанали отгоре върху кошницата си и пляскащи силно с крила, свраките изглеждаха самата невинност. Всичко вървеше добре, докато не се научиха да летят. В началото скачаха от масата на верандата, като размахваха неистово крила, плъзгаха се във въздуха и се стоварваха наоколо петнадесет стъпки върху каменните плочи. Колкото повече укрепваха крилата им, толкова по-смели ставаха те и не след дълго полетяха за първи път истински — направиха нещо като въртележка около вилата. Изглеждаха толкова красиви — дългите им опашки блестяха на слънцето, крилете им свистяха, когато се спускаха, за да прелетят под асмата, че извиках близките си да ги видят. Усетили, че има публика, Савараките полетяха още по-бързо, като се гонеха, стрелваха се и минаваха на косъм от стената, преди да се отклонят и изпълниха акробатически номера върху магнолията. Накрая едната птица, прекалено окуражена от възхищението ни, не успя да прецени разстоянието, блъсна се в асмата и падна на верандата — превърна се от смел и ловък ас на пилотажа в окаяна топчица от пера, която отвори човка и запищя жалостиво, когато я взех, за да я успокоя. Но щом като овладяха крилете си, Савараките бързо опознаха вилата и се заловиха да правят разбойнически нападения.

Знаеха, че кухнята е прекрасно място и че могат да я посещават, стига да стоят на прага и да не влизат вътре; в гостната и трапезарията влизаха само ако там няма никой; знаеха също, че единствената спалня, където са добре дошли, е моята. Влетяваха, разбира се, и в спалните на мама и Марго, но понеже непрекъснато им се караха, беше им досадно. Лесли им позволяваше да кацат на прозореца, но не и да влизат, обаче те престанаха да го посещават, след като един ден той, без да иска гръмна с пушката си. Това ги разстрои и те сигурно донякъде смятаха, че Лесли се е опитал да ги убие. Обаче мястото, което истински ги привличаше и омагьосваше, беше, разбира се, спалнята на Лари. Мисля, че бе така, защото никога не бяха имали възможност да я разгледат добре. Още преди да кацнат на перваза, ги посрещаха такива изблици на гняв, последвани от бързо сипещи се запратени предмети, че те веднага отлитаха към убежището на магнолията. Птиците изобщо не можеха да проумеят отношението на Лари и решиха, че след като вдига голям шум сигурно крие нещо и че е техен дълг да разберат какво крие. Избраха си подходящо време, като търпеливо изчакваха, докато един следобед Лари отиде да плува и остави прозореца отворен.

До завръщането на Лари не бях разбрал с какво се бяха занимавали Савараките — бяха изчезнали от погледа ми, но мислех, че са отлетели към долината да крадат грозде. Те явно добре са съзнавали, че вършат нещо непозволено, защото обикновено бяха шумни, а предприеха това нападение в мълчание, и според Лари се бяха редували да пазят на прозореца. Когато той се изкачвал по хълма, за свой ужас видял едната Саварака върху перваза и гневно се развикал. Птицата изкрещяла предупредително и втората птица изскочила от стаята. Двете отлетели на магнолията и дрезгаво се закискали — като ученици, пипнати, когато берат чужди градини. Лари се втурна вкъщи и стремглаво се отправи към стаята си, като ме подбра по пътя. Когато отвори вратата, изстена сякаш го бяха подложили на мъчение.

Савараките бяха обърнали стаята наопаки не по-зле от агенти на тайната полиция, търсещи укрити планове. По пода бяха разпилени купища ръкописи и хартия за пишеща машина — все едно, че вятърът бе натрупал окапала шума. Повечето листове бяха надупчени на красиви фигури — при вида на хартия Савараките ставаха неудържими. Пишещата машина си стоеше на мястото върху масата и приличаше на изморен кон на арена за борба с бикове — лентата беше измъкната от макарата, а клавишите бяха нацвъкани с курешки. Кламери засипваха килима, леглото и масата като скреж. Савараките, явно подозиращи, че Лари се занимава с контрабанда на наркотици, се бяха преборили храбро с тенекиената кутия, пълна със сода, и бяха разсипали съдържанието й върху наредените книги, заприличали от това на покрита със сняг планинска верига. Изящни и необичайни орнаменти, изписани в червено и зелено, украсяваха масата, пода, ръкописите и особено възглавницата. Като че всяка Саварака бе обърнала шишето с любимия си цвят и бе натопила крака в мастилото. Шишето със синьо мастило, което не е толкова ярко, не беше докоснато.

— Това е капакът на всичко — рече Лари с треперлив глас. — Да, това е наистина капакът. Или ще направиш нещо с тези птици, или аз собственоръчно ще им извия вратовете.

Възпротивих се като казах, че не може да обвинява Савараките. Обясних му, че те се интересуват от всичко, че така са създадени, а това не може да се промени;

— Всички птици от семейството на враните — продължих аз, като пламенно ги защищавах, — са любопитни по природа. И не съзнават, че вършат нещо непозволено.

— Не съм те молил да ми изнасяш лекция за семейството на враните — каза заплашително Лари. Нито пък се интересувам от унаследените или придобити морални представи на свраките. Само ти казвам, че или ще трябва да ги изхвърлиш, или да ги държиш под ключ, иначе ще ги разкъсам парче по парче.

Разбрали, че продължаващият спор ще попречи на следобедната им почивка, останалите членове на семейството дойдоха, за да разберат какво се е случило.

— Боже господи! Милички, какво сте направили? — попита мама, като видя бъркотията в стаята.

— Мамо, не съм в настроение да отговарям на тъпи въпроси.

— Направили са го Савараките — каза Лесли със задоволството на пророк, който е отгатнал. — Липсва ли ти нещо, Лари?

— Не, нищо не ми липсва — горчиво отвърна Лари. — Поне това са ми спестили.

— Как са ти съсипали ръкописите! — подхвърли Марго.

Известно време Лари я гледа, като дишаше дълбоко. Накрая каза:

— Що за издевателство? Винаги си готова да приемеш с пълно спокойствие една катастрофа. Завиждам ти, че си способна да губиш дар слово в съдбоносни мигове.

— Няма защо да бъдеш груб — каза Марго.

— Лари не искаше да те обиди, миличка — опита се да преиначи нещата мама. — Естествено, той е разстроен.

— Разстроен ли? Значи, разстроен! Тия крастави лешояди са влетели тука и като банда критици са разкъсали и оцапали ръкописа ми още преди да съм го завършил, а ти казваш, че съм просто разстроен!

— Наистина, много е досадно, миличък — каза мама, като се опитваше да изрази вълнение от случилото се, — но аз съм убедена, че не са го направили нарочно. В края на краищата, те не разбират… нали са птици…

— Достатъчно — каза свирепо Лари. — Вече ми беше говорено какви схващания за доброто и злото има сврачешкият род. Отвратителен е начинът, по който нашето семейство защищава животните и за да ги извини, разиграва сълзливата комедия, че те са човекоподобни. Защо не основете сектата „Почитатели на свраката“ и не си построите храм, където да се молите? Както се държите, излиза, че виновният съм аз, че аз съм причина стаята ми да изглежда като оплячкосана от хуна Атила. Обаче аз ви заявявам: ако не направите веднага нещо с тези птици, сам ще се разправя с тях!

Лари изглеждаше толкова освирепял, че според мен беше най-разумно да преместя Савараките на безопасно място, затова с помощта на едно сурово яйце ги примамих в спалнята си и ги затворих в кошницата им, докато реша как да постъпя. Ясно беше, че ще трябва да ги сложа в нещо като клетка, но исках тя да е достатъчно голяма, а чувствах, че няма да успея да се справя сам с построяването на просторна волиера. Безсмислено беше да моля семейството за помощ, затова реших, че ще ми се наложи да привлека господин Кралевски за строителните работи. Можеше да дойде за един ден, и след като направехме клетката, щеше да има възможност да ме обучи на борба. Дълго бях чакал подходящ момент да започне да ми предава уроци по борба и случаят ми се видя идеален. Това, че господин Кралевски владееше борбата, беше, както установих, само една от многото му скрити способности.

Бях открил, че освен майка си и птиците, Кралевски имаше един голям интерес в живота — беше си измислил несъществуващ свят, който винаги бе пълен с най-различни и необикновени приключения. В тях участваха само двама души: той (като герой) и представител на противоположния пол, известен главно под името Дамата. Когато разбра, че аз сигурно вярвам на любопитните случки, които ми разказваше, той стана по-смел и с всеки изминат ден ми позволяваше да надникна малко по-навътре в рая на душата му. Всичко започна една сутрин, когато прекъснахме уроците заради чаша кафе с бисквити. От дума на дума заговорихме за кучета и аз му доверих силното си желание да имам булдог — създание, което смятах невероятно грозно.

— Господи, разбира се! Само булдог! — отговори Кралевски. — Прекрасно животно, храбро и вярно. За съжаление това не може да се каже за бултериерите.

Той отпи от кафето и срамежливо ме погледна. Усетих, че очаква да го предизвикам, и го попитах защо според него на бултериерите не може да се разчита.

— Те са предатели — обясни ми той, като избърса устата си. — Те са истински предатели.

Облегна се назад на стола, притвори очи и събра върховете на пръстите си, сякаш изричаше молитва.

— Спомням си, че веднъж — преди много години, когато бях в Англия — успях да спася живота на една Дама, нападната от тези зверове.

Той отвори очи и ме погледна. Като видя, че целият съм превърнат в слух, отново ги затвори и продължи:

— Беше хубава пролетна сутрин и аз бях излязъл да подишам чист въздух в Хайд парк63. Толкова рано нямаше други хора и паркът бе потънал в тишина. Само птичките пееха. Бях извървял доста голямо разстояние, когато дочух плътен и яростен кучешки лай, като по дивеч.

Гласът на Кралевски премина в развълнуван шепот. Все така притворил очи, той наклони глава встрани, сякаш се ослушваше.

— Отначало не обърнах внимание. Реших, че някое куче се забавлява, като гони катерици. После внезапно до мене достигнаха викове за помощ, които се смесваха със свирепия лай.

Тялото на Кралевски се напрегна, той смръщи лице, а ноздрите му потрепериха.

— Забързах между дърветата и изведнъж пред мене се разкри ужасна гледка.

Кралевски спря и закри очите си с ръка, сякаш дори сега трудно можеше да понесе спомена за тази сцена.

— Видях Дама, която се бе облегнала на едно дърво. Полата й беше скъсана и раздърпана, краката й бяха изпохапани и окървавени, и тя размахваше шезлонг, за да отблъсне нападението на едно куче. Зиналата паст на звяра бе покрита с пяна, той се хвърляше и ръмжеше, като дебнеше за удобен момент. Беше ясно, че силите вече напускат Дамата. Нямаше нито миг за губене.

Все още притворил очи, за да си представя по-добре картината, Кралевски се поизправи, изпъчи гърди и придаде на лицето си израз на дръзко предизвикателство — все едно, че казваше „да става каквото ще“ — такъв израз има лицето на човек, който се готви да спаси една дама от бултериер.

— Вдигнах тежкия си бастун и се втурнах напред, като нададох вик, за да окуража Дамата. Песът, привлечен от гласа ми, веднага скочи отгоре ми, като страхотно ръмжеше, а аз му нанесох такъв удар по главата, че бастунът ми се счупи на две. Животното, макар и зашеметено, все още бе пълно със сили. Стоях беззащитен, докато то се съвзе и се хвърли към гърлото ми с раззинала паст.

По време на разказа челото на Кралевски се бе покрило с пот и той спря, извади кърпичка и избърса веждите си. Попитах нетърпеливо какво се е случило по-нататък. Той отново опря пръстите си и продължи:

— Направих единственото възможно нещо. Шансът беше едно на хиляда, но нямах друг избор. Когато звярът скочи към лицето ми, пъхнах ръка в устата му, хванах езика му и го заусуквах колкото сила имах. Челюстите се сключиха върху китката ми, рукна кръв, но аз твърдо го държах, защото от това зависеше животът ми. Кучето продължи да се мята насам-натам цяла вечност. Бях изтощен. Чувствах, че няма да издържа дълго. Но изведнъж тялото на звяра конвулсивно се изпъна и се отпусна. Бях успял. Животното се бе задушило от собствения си език.

Въздъхнах, изпълнен с облекчение. Историята беше изключителна, нищо не пречеше да е вярна. Но дори да беше измислена, според мене такива работи трябваше да се случват и аз симпатизирах на Кралевски, че след като животът не му беше предоставил възможността да удуши някой бултериер, той сам си я създаваше. Казах му, че е проявил голяма смелост, като се е справил с кучето по този начин. Кралевски отвори очи, моето въодушевление го накара да почервенее от удоволствие, той се усмихна и запротестира:

— Не, не, това не е истинска смелост — поправи ме той. — Дамата беше изпаднала в беда и един джентълмен не можеше да остане безучастен. За Бога!

Като намери в мое лице добронамерен и очарован слушател, Кралевски стана по-уверен. Започна да ми разказва нови приключения, и всеки разказ бе по-вълнуващ от предишния. Една сутрин открих, че ако внимателно му подхвърля някоя идея, мога да знам предварително за какво приключение ще ми говори на следващия ден, когато въображението му е имало време да съчини историята. Захласнат, аз слушах как той и една Дама били единствените оцелели хора след претърпяно корабокрушение край Мурманск („Бях там по работа“). Цели две седмици той и Дамата плавали със замръзнали дрехи на един айсберг, като се хранели с по някоя сурова риба или чайка, докато ги спасили. Корабът, който бил наблизо, можел и да не ги забележи, ако Кралевски не бил толкова съобразителен: използвал коженото палто на дамата, за да запали сигнален огън.

Много силно впечатление ми направи историята как бил хванат от бандити в Сирийската пустиня („докато водех една Дама да разгледа гробниците“) — когато разбойниците заплашвали да отвлекат прекрасната му спътничка, за да искат откуп, той предложил да го вземат вместо нея. Но бандитите явно смятали, че Дамата е по-подходяща за заложница и му отказали. Кралевски ненавиждал кръвопролитието, но какво оставало на един джентълмен при подобни обстоятелства? Убил и шестимата с ножа, който бил скрил в противокомарната мрежа на шлема си.

Естествено, през Първата световна война той беше служил в разузнаването. Пуснал си брада, която прикривала чертите му, и го пратили в тила на врага, за да се свърже с друг английски шпионин и да вземе някакви планове. Не се учудих много, когато научих, че другият шпионин е Дама. Отървали се от разстрел (заедно с плановете) по начин, който представляваше шедьовър на изобретателността. Кралевски, разбира се, се промъкнал в склада с оръжието и заредил всички пушки с халосни патрони, а когато канонадата започнала, той и Дамата се престорили на мъртви.

Толкова бях свикнал с необикновените истории на Кралевски, че в редките случаи, в които ми казваше и нещо съвсем неправдоподобно, продължавах да му вярвам. Това доведе до неговия крах. Веднъж Кралевски ми разказа как на млади години една вечер се разхождал в Париж и срещнал огромен мъжага, който се държал грубо с някаква Дама. Кавалерските чувства на Кралевски били засегнати, и той стоварил бастуна си върху главата на мъжа. Грубиянът се оказал френският шампион по борба и веднага поставил въпроса да защити честта си. Кралевски се съгласил. Мъжът предложил да се срещнат на ринга и да премерят силите си. Кралевски се съгласил. Определили датата и Кралевски започнал да се готви за срещата („на зеленчукова диета и с много упражнения“), и когато дошъл големият ден, се чувствал в прекрасна форма.

Противникът му — който, ако се съди по описанието, и по вид и по умствени възможности много приличал на неандерталец — с учудване открил, че Кралевски е достоен съперник. Борбата на ринга продължила около час, без някой да надделее. После Кралевски изведнъж си спомнил една хватка, която бил научил от свой приятел — японец. С рязко извиване и дръпване вдигнал огромното тяло на противника си във въздуха, завъртял го и го запратил извън ринга. Нещастният шампион пострадал толкова лошо, че прекарал три месеца в болница. Както Кралевски подчерта, това било подходящо наказание за негодник, осмелил се да вдигне ръка на една Дама.

Заинтригуван от този разказ, помолих Кралевски да ме научи на основните положения в борбата, които щяха да ми бъдат от голяма полза, ако се случеше да срещна Дама, изпаднала в беда. Кралевски не изрази въодушевление — каза, че някога, ако разполага с голяма стая, може и да ми покаже две-три хватки. Той беше забравил за този разговор, но аз го помнех, затова когато дойде да ми помогне в построяването на нов дом за Савараките, твърдо реших да го подсетя за обещанието. По време на чая изчаках подходящ момент и му напомних за знаменитата среща с френския шампион по борба. Личеше си, че Кралевски не изпита радост от споменаването на този подвиг. Той пребледня и побърза да ме накара да замълча.

— Човек не се хвали публично за такива работи прошепна ми той едва чуто.

Бях съвсем склонен да уважа скромността му, ако се съгласеше да ми дава уроци по борба. Споменах, че искам само да ми покаже някои прости номера.

— Добре — каза Кралевски, като облиза устните си. — Мисля, че мога да ти покажа няколко елементарни хватки. Но както знаеш, необходимо е много време, за да овладее човек борбата.

Зарадвах се и го попитах дали иска да се борим на верандата, където да ни наблюдава семейството, или предпочита да се оттеглим във всекидневната. Кралевски избра всекидневната. Каза, че е много важно нищо да не отвлича вниманието ни. Влязохме в къщи, преместихме мебелите, за да не ни пречат, и Кралевски неохотно свали сакото си. Обясни ми, че основният и най-важен принцип в борбата е да се опиташ да нарушиш равновесието на противника си. Постигаш това, като го хванеш през кръста и бързо наклониш тялото му встрани. Кралевски ми показа това нагледно, като ме хвана и леко ме хвърли върху канапето.

— Е, разбра ли какво се иска? — попита ме той, вдигнал към мене показалеца си.

Отвърнах утвърдително — смятах, че съм разбрал.

— Точно така! — каза Кралевски. — А сега опитай ти да ме хвърлиш.

В своето желание да покажа колко способен ученик съм, аз го хвърлих доста енергично. Засилих се, сграбих го през гърдите, стиснах го колкото сила имах, за да му попреча да се измъкне и като умело се извих, го запратих върху най-близкото кресло. За съжаление не го преметнах достатъчно точно. Тялото му не улучи креслото, той се стовари на пода и нададе такъв вик, че цялото семейство се втурна от верандата в стаята. Вдигнахме пребледнелия стенещ шампион по борба, сложихме го върху дивана и Марго отиде да донесе коняк.

— За бога, какво си му направил? — попита мама.

Отговорих, че просто съм изпълнил указанията, които ми е дал. Беше ме накарал да го преметна и аз го преметнах. Работата бе съвсем ясна и не виждах как някой може да ме обвинява в нещо.

— Ти не си знаеш силата, миличък — каза мама. Трябва да бъдеш по-внимателен.

— Ама че глупост — обади се Лесли. — Можел е да го пребие.

— Познавах един човек, който остана сакат за цял живот от борба — подхвърли сякаш между другото Лари.

Кралевски застена още по-силно.

— Джери, понякога ти наистина вършиш глупости — каза смутено мама, която явно си представяше как Кралевски прекарва остатъка от дните си в инвалидна количка.

Ядосан от тези укори, които според мене бяха несправедливи, отново заявих, че нямам вина за случилото се. Бяха ми показали как да преметнеш противника си, после ме бяха помолили да го повторя, и аз го бях преметнал.

— Сигурен съм, че не е очаквал да го наредиш така — каза Лари. — Може да си му повредил гръбнака. Както на моя познат — гръбнакът му се беше прекършил като банан. Много любопитно — каза ми, че парчета от костта стърчали навън…

Кралевски отвори очи и погледна измъчено Лари.

— Не бихте ли могли да ми донесете малко вода? — едва чуто попита той.

В този миг се завърна Марго и го накарахме да пийне глътка коняк. Страните му леко поруменяха и той отново притвори очи.

— Е, можете да се поизправяте, а това е добър признак — каза весело Лари. — Макар че не твърдя със сигурност, че това е достатъчно доказателство. Познавах един художник, който падна от стълба и си счупи гръбнака — цяла седмица се движеше, преди да установят това.

— Не може да бъде! — възкликна силно заинтригуван Лесли. — И какво стана с него?

— Умря — каза Лари.

Кралевски се надигна, приседна и мъчително се усмихна.

— Струва ми се, че ако бъдете така любезни и помолите Спиро да ме откара, най-разумно ще бъде да отида в града и да се посъветвам с лекар.

— Разбира се! Спиро ще ви откара — каза мама. — На ваше място бих отишла до кабинета на Теодор той може да ви види на рентген, за да се успокоите.

Загърнахме в много завивки бледния и притихнал Кралевски и внимателно го сложихме в колата на задната седалка.

— Помолете Теодор да ни изпрати бележка по Спиро какво е състоянието ви — каза мама. — Надявам се, че скоро ще ви мине. Много съжалявам застаналото — много неразумно от страна на Джери е било да го направи.

Това беше голямата възможност на Кралевски. Той се усмихна измъчено, все едно че нищо не се беше случило, и вяло махна с ръка.

— Моля ми, моля ви, не се притеснявайте. Не мислете повече за това — каза той. — Не укорявайте момчето, то не е виновно. Просто аз не бях във форма.

Доста по-късно вечерта Спиро се завърна от благотворителната си мисия и донесе бележка от Теодор.

Шестнадесета главаЕзерото с лилиите

Независимо от огромните размери на жилището си, Савараките бяха много възмутени, че са затворени. Тъй като страдаха от вечно незадоволеното си природно любопитство, за тях беше особено неприятно да не могат да научават всичко, което се случва, и да го обсъждат. Зрителното им поле се ограничаваше с предната фасада на къщата, и когато нещо се случеше в задната част, те направо подлудяваха възмутено крещяха и гракаха, летяха в кръг из клетката си и се мъчеха да проврат глави през мрежата, за да видят какво става. Затворът им даваше възможност да посветят много време на научни занимания, които се състояха в създаване на солидна основа по гръцки и английски език и сполучливо подражаване на човешки говор. Не след дълго те можеха да викат по име всички членове на семейството и често коварно изчакваха Спиро да влезе в колата, да измине малко път по хълма, след което се спускаха към ъгъла на клетката и започваха да крещят: „Спиро! Спиро!“, което го караше да удари спирачките ида се върне в къщата, за да разбере защо го викат. Птиците изпитваха невинна радост и когато викаха бързо и последователно „Махай се!“ и „Ела тука!“ на гръцки и на английски, и кучетата напълно се объркваха. Друг номер, който им доставяше безкрайно удоволствие, беше да подмамват клетия рояк пилци, които прекарваха времето си в търсене на храна около маслиновите горички. Домашната помощница периодично излизаше на прага на кухнята и издаваше пискливи звуци, смесени с някакво странно хълцукане. Кокошките знаеха, че това е сигнал за ядене и сякаш някаква магическа сила ги събираше на задната врата. Щом Савараките усъвършенстваха това повикване, направо съсипаха клетниците. Изчакваха най-неподходящите моменти, за да се разкрещят: когато изморените кудкудякащи птици се бяха разположили да си починат на по-ниските дървета, или в най-голямата жега, когато легнеха след обед да поспят в приятната сянка на миртовите храсти. Едва успяваха да задремят блажено, и Савараките започваха да ги викат за ядене — едната наподобяваше пискливите звуци, а другата — хълцукането. Кокошките се оглеждаха неспокойно и всяка чакаше някоя своя съседка да даде признаци на живот. Савараките изкрещяваха отново — още по-съблазнително и припряно. Изведнъж някоя кокошка, която се владееше по-малко от другите, се разкудкудякваше, изправяше се на крака и се понасяше с клатушкане към клетката на Савараките. Останалите също се разкрещяваха, размахваха криле и хукваха подире й. Стигаха до мрежата на клетката, като се блъскаха и кудкудякаха, настъпваха се по краката и се кълвяха, после спираха — една безредна задъхана тълпа, вперила поглед в Савараките. А те, изящни и елегантни в черно-белите си костюми, ги гледаха отвисоко и им се присмиваха, като двама градски мошеници, които ловко са измамили шумна тълпа доверчиви селяни.

Савараките обичаха кучетата, макар че използваха всяка възможност да ги дразнят. Особено бяха привързани към Роджър, който често ги посещаваше, лягаше до мрежата, наострил уши, а Савараките заставаха на пода на клетката, на три инча от носа му и му говореха тихо, като хихикаха хрипливо и от време на време дрезгаво се кикотеха, сякаш му разказваха мръсни вицове. Никога обаче не дразнеха Роджър толкова, колкото двете палета и никога не се опитаха да го подмамят с коварно ласкателство досами мрежата, за да се спуснат и да клъвнат опашката му, както правеха с Пикльо и Посерко. Общо взето, Савараките нямаха нищо против кучетата, но искаха те да изглеждат и да се държат като кучета, затова когато сред нас се появи Додо, Савараките буквално отказаха да приемат, че това е куче и се отнасяха към нея от самото начало с грубо и присмехулно презрение.

Додо беше от породата денди демонт. Тези кучета изглеждат като продълговати и обли, покрити с козина балони, с миниатюрни криви крака, огромни изпъкнали очи и дълги клепнали уши. Колкото и да е странно, това необикновено куче, плод на злополучна кръстоска, се появи сред нас благодарение на мама. Един наш приятел имаше двойка такива кучета, и внезапно женската (след дълги безплодни години) роди шест кученца. Клетият човек се беше побъркал от усилия да настани потомството в добри ръце и мама, без да се замисли, с привичната си доброта бе казала, че ще вземе едно. Отиде един следобед да си избере кученце и доста неразумно избра женско. Тогава не й хрумнало, че е доста неподходящо да доведе кучка в домакинство, населено главно с мъжки кучета. Сграбчила под мишница стъписаното кутре (приличащо на наденица), мама се качила в колата, за да покаже победоносно новата придобивка на семейството. Кутрето, твърдо решило да превърне случая в паметен, повръщало непрекъснато — от влизането в колата, до излизането. Семейството, събрано на верандата, наблюдаваше как трофеят на мама — с изпъкнали очи, с мънички крачета, които бързо ситнеха, за да поддържат в движение дългото, увиснало телце, със силно плющящи уши тромаво върви по пътечката към къщата и от времена време спира, за да повърне сред цветята.

— Какво сладко кученце! — извика Марго.

— Велики Боже! Прилича на морска краставица каза Лесли.

— Мамо! Как е възможно?! — възкликна Лари, като гледаше Додо с отвращение. — Откъде изкопа тоя кучешки Франкенщайн64?

— Много сладичко куче — повтори Марго. — Не го ли харесваш?

— Не него, а нея — каза мама, като гордо гледаше придобивката си. — Тя се казва Додо.

— Две неща не са наред от самото начало — каза Лари. — Първо, името е прекалено противно за животно, второ, направо си търсиш белята, като водиш кучка в къща с три непрокопсаника. Пък и само я погледни! Погледни я на какво прилича! Защо има такъв вид? По рождение, или е пострадала от нещо?

— Не говори глупости, миличък. Това им е породата. Така трябва да изглеждат.

— Не може да бъде! Та това е чудовище! Кой би искал да създаде порода с такава форма на тялото?

Обясних му, че дакелите са горе-долу с такава форма, резултат на специална кръстоска, за да могат да се вмъкват в дупките на язовците. Вероятно породата денди демонт бе създадена по подобни причини.

— Тази порода сигурно е кръстосана, за да могат кучетата да се вмъкват в запушени канали и да вадят нечистотиите.

— Не говори гадости, миличък. Това са много симпатични кученца и явно много се привързват.

— Не се съмнявам, че се привързват към всеки, който покаже интерес към тях. Положително на света няма да се намерят много техни почитатели.

— Смятам, че си прекалено несправедлив към нея. Освен това не ти подхожда да съдиш за красотата по външността: нали тя е скрита? Затова вместо да се хващаш като удавник за сламката в чуждото око, виж гредата в своето — победоносно каза Марго.

Лари се обърка.

— Това поговорка ли е, или цитат от „Вестник на строителя“? — попита той.

— Струва ми се, че Марго има предвид поговорката „Всяко зло за три дни“ — каза Лесли.

— Повръща ми се от вас — каза Марго, изпълнена с гордо презрение.

— Иди тогава при малката Додо в градината.

— Стига, престанете да спорите — обади се мама. — Додо е мое куче, аз си я харесвам и всичко друго е без значение.

И така, Додо заживя сред нас, но още от самото начало се проявиха някои недостатъци на породата й, които ни причиниха много повече главоболия, отколкото другите три кучета, взети заедно. Най-напред, задните й крака бяха прекалено хилави и по всяко време на денонощието можеха да се измъкнат от ябълката без особена причина. Додо не беше стоик по природа и посрещаше поредното нещастие като квичеше пронизително и писъкът й се издигаше до кресчендо с такава сила, че ставаше непоносим. Колкото и да е странно, това никога не й се случваше, ако отиваше на разходка или тромаво като мече гонеше с въодушевление топка по верандата. Затова пък вечер, когато членовете на семейството се събираха и кротко пишеха, четяха или плетяха, кракът на Додо изведнъж се измъкваше от ябълката, кучето лягаше по гръб и надаваше писък, от който всички подскачаха и захвърляха заниманията си. Докато й правехме масаж и наместехме крака й, Додо се изтощаваше да квичи и веднага заспиваше дълбоко и спокойно, а ние се чувствахме така изнервени, че не успявахме да се съсредоточим върху нищо през останалата част от вечерта.

Скоро установихме, че Додо е доста глуповата. В черепа й не можеха да се съберат две идеи едновременно, а когато си наумеше нещо, тя упорито го отстояваше, независимо от несъгласието ни. Съвсем в началото на развитието си Додо реши, че мама й принадлежи, но не беше показала силното си чувство за собственост до следобеда, когато мама отиде в града на покупки и не я взе със себе си. Убедена, че никога вече няма да види мама, Додо изпадна в дълбока скръб — тътреше се из къщата и виеше жално, от време на време дотолкова покрусена, че кракът й излизаше от ябълката. Посрещна завръщането на мама с невероятна радост, но твърдо реши отсега нататък да не я изпуска от погледа си от страх да не изчезне отново. И тя се залепи упорито като пиявица за мама, като се отделяше от нея на не повече от две крачки. Ако мама седнеше, Додо лягаше в краката й; ако мама станеше и прекосеше стаята, за да си вземе книга или цигара, Додо я придружаваше, после се връщаха заедно и сядаха, а Додо облекчено въздъхваше при мисълта, че отново е осуетила опита на мама за бягство. Кучето дори настояваше да присъства, когато мама се къпе — клекваше натъжено до ваната и не сваляше очи от мама, с което я притесняваше. При всички опити да бъде оставена пред банята, Додо започваше да вие като обезумяла и да се хвърля върху вратата, в резултат на което кракът й винаги излизаше от ябълката. Явно кучето смяташе, че не е безопасно за мама да остава сама в банята, дори ако то пази на прага. Сигурно си мислеше, че винаги съществува възможността мама да я надхитри, като се провре през канала на ваната.

Отначало Роджър, Пикльо и Посерко се отнесоха с умерено презрение към Додо — нямаха високо мнение за нея, тъй като беше твърде дебела и твърде късокрака, за да върви на дълъг път, а когато се опитваха да си поиграят с нея, явно предизвикваха пристъп на мания за преследване — Додо се втурваше към къщата и квичеше за помощ. Като цяло те бяха склонни да я приемат за скучна и безполезна добавка към домакинството, докато не откриха, че тя има една превъзходна и твърде приятна черта: да проявява женските си качества в точно определено време. Самата Додо се преструваше, че не разбира за какво става дума, и бе направо трогателна. Изглеждаше не само озадачена, но и направо уплашена от внезапната си популярност, когато почитателите й започваха да пристигат на такива тълпи, че мама трябваше да ходи въоръжена с тежка тояга. Точно поради тази лицемерна невинност Додо се оказа лесна жертва за очарованието на огромните червеникави вежди на Посерко и така я сполетя съдба, „по-лоша от самата смърт“, когато мама, без да иска заключи двете кучета в гостната, докато наглеждаше приготвянето на чая. След внезапното и неочаквано посещение на английския свещеник и съпругата му, които мама въведе в стаята, където двете кучета се забавляваха и последвалите усилия да поддържа нормален разговор, мама беше останала без сили и получи страхотно главоболие.

За учудване на всички (включително и на Додо)от този съюз се роди кученце — странно скимтящо топчесто създание с конструкцията на майка си и с козина на особени кафяви и бели петна като баща си. Това, че се превърна внезапно в майка, се видя на Додо доста упадъчно и тя едва не получи нервно сътресение, защото се разкъсваше между желанието да бъде при кученцето си и подтика да бъде колкото се може по-близко до мама. Ние обаче не съзнавахме този психологически смут. Накрая Додо реши да направи компромис — вървеше подир мама и носеше кученцето си в зъби. Прави това цяла сутрин, докато разбрахме каква е причината. Нещастното новородено висеше от устата й надолу с главата и телцето му се полюшваше, а Додо тромаво се мъкнеше по петите на мама. Карахме й се, молехме я да престане, но напразно. Накрая мама се принуди да стои в спалнята си с Додо и кученцето, а ние им носехме храна на табла. Но дори и това не разреши въпроса — само мама да станеше от стола, и Додо, вечно нащрек, захапваше кученцето и започваше да гледа мама с уплашени очи, готова да хукне подире й, ако стане нужда.

— Ако продължава така, кученцето ще се превърне на жираф — забеляза Лесли.

— Зная. Горкото! — отвърна мама. — Но какво мога да направя? Само да посегна за цигара и тя го взема в устата си.

— Най-лесното разрешение е да го удавим — каза Лари. — И без това като порасне ще бъде отвратително животно. Погледни родителите му!

— В никакъв случай няма да го давиш! — възмутено извика мама.

— Ужасен си, Лари. Клетото животинче! — каза Марго.

— Смятам, че това е нелепо — да позволиш на едно куче да те прикове към стола.

— Кучето е мое, аз самата искам да седя на стола и толкова — твърдо каза мама.

— Но за колко време? Това може да продължи месеци наред.

— Ще измисля нещо — отвърна мама с достойнство.

Накрая мама намери разрешение на въпроса и то беше много просто: нае най-малката дъщеря на домашната помощница да носи кученцето подир Додо. Додо беше много доволна от това споразумение и мама отново можеше да се движи из къщата. Приличаше на източен владетел — влачеше се от стая в стая, Додо топуркаше по петите й, а момичето — София — довършваше шествието изплезило език; с очи, присвити от усилието, то носеше на ръце възглавница, на която се бе разположил странният наследник на Додо. Ако мама се задържаше на едно място по-дълго време, София почтително поставяше възглавницата на пода, а Додо се спускаше към нея и дълбоко въздъхваше. Щом мама се наканеше да отиде до друга част на къщата, Додо слизаше от възглавницата, отърсваше се и заемаше мястото си в кавалкадата, а София вдигаше високо възглавницата, сякаш на нея бе положена корона. Мама надникваше над очилата, за да се увери, че всички са готови, леко кимваше и колоната започваше да се вие по пътя към следващото място.

Привечер мама излизаше на разходка с кучетата и семейството много се забавляваше да гледа как слизат по хълма. Роджър, като най-възрастен, водеше шествието, следван от Пикльо и Посерко. След тях вървеше мама, с огромна сламена шапка на главата, с която приличаше на оживяла гъба. В едната си ръка стискаше голяма лопата, с която изкопаваше интересни диви растения. Додо се тътреше подире й с изпъкнали очи и увиснал език, а София завършваше колоната — стъпваше тържествено, понесла царственото кученце върху възглавницата. Лари наричаше това „Цирка на мама“ и я дразнеше, като крещеше от прозореца:

— Хей! Госпожо! Кога е големият номер?

Лари закупи шише със стимулатор за коса, за да може мама, както ни обясни той, да направи няколко експеримента със София и да се опита да я превърне в „брадата дама“.

— От туй се нуждае представлението ви, госпожо — уверяваше той мама с дрезгав глас. — Да е по-изискано, значи. Едно представление е изискано само ако в него има брадата дама.

Независимо от всичко това мама продължаваше да води необикновения керван към маслиновите горички всеки следобед в пет часа.

В северната част на острова имаше голямо езеро с приятното, звучно име Антиотиса и то стана едно от любимите ни места. Беше дълго около миля — проточила се плитка водна равнина, обрасла гъсто по края с папур и тръстики. Голяма, леко заоблена дюна от ситен бял пясък го отделяше от морето. Винаги, когато ходехме на езерото, Теодор ни придружаваше, защото езерцата, рововете и мочурливите понори по брега ни предоставяха богато поле за изследвания. Лесли винаги понасяше и артилерията си, тъй като тръстиковият гъсталак гъмжеше от дивеч, а Лари не пропускаше да вземе огромен харпун и стоеше по цели часове край потока, който свързваше езерото с морето, като се мъчеше да улучи някоя от големите риби, плуващи там. Мама се натоварваше с кошници, пълни с храна, с празни кошници за растения и с различни градинарски инструменти, с които да изкопава находките си. Марго беше може би най-леко екипирана — с бански костюм, голяма кърпа и шише с течност за почерняване. С такъв багаж пътешествията ни до Антиотиса напомняха на големи експедиции.

Имаше обаче едно време от годината, когато езерото беше най-хубаво — това ставаше през сезона на лилиите. Плавният склон на дюната между залива и езерото бе единственото място на острова, където растяха пясъчните лилии: странни наглед криви луковици, заровени в пясъка, които веднъж в годината изкарваха на повърхността плътни зелени листа и бели цветове, от които дюната заприличваше на цветен глетчер. Винаги ходехме на езерото по това време, защото преживяването тогава се запомняше. Малко след като Додо стана майка, Теодор ни уведоми, че времето на лилиите наближава и ние започнахме да подготвяме пътешествието си до Антиотиса. Скоро открихме, че присъствието на майка кърмачка в групата доста ще затрудни всички.

— Този път ще трябва да отидем с лодка — каза мама и намръщено погледна сложните фигури на блузата, която плетеше.

— Защо? С лодка пътят е двойно по-дълъг — каза Лари.

— Не можем да отидем с кола, миличък, защото Додо ще започне да повръща, пък и без това няма място за всички ни.

— Да не си решила да вземеш това животно? — попита ужасен Лари.

— Няма как, миличък… Две на лице, едно на опаки… Не мога да я оставя… Три на лице… Познаваш Додо.

— Тогава наеми за нея специална кола. Проклет да съм, ако тръгна из острова като човек, току-що ограбил Бетърсийския приют65.

— Додо не може да пътува с кола. Нали ти обясних. Знаеш, че й прилошава. Замълчи за малко, миличък, броя бримките.

— Но това е смешно… — започна Лари с възмущение.

— Седемнайсе, осемнайсе, деветнайсе, двайсе — каза мама високо и натъртено.

— Смешно е да изминаваме толкова дълъг път само защото Додо повръща, когато види кола.

— Ето на! — ядоса се мама. — Заради тебе сбърках броенето. Наистина те моля да престанеш да спориш, когато плета.

— А откъде знаеш, че няма да я хване морска болест? — попита с интерес Лесли.

— Хората, на които им прилошава в коли, никога не страдат от морска болест — обясни мама.

— Не ти вярвам — каза Лари. — Това са измислици. Нали, Теодор?

— Не мога да го твърдя със сигурност — мъдро каза Теодор. — Чувал съм, че така се смята, но не зная… хъм… дали това е вярно. На мене самия никога не ми е прилошавало в кола.

Лари го изгледа недоумяващо.

— Това доказва ли нещо? — попита озадачено той.

— А в лодка винаги ме хваща морска болест простичко обясни Теодор.

— Прекрасно! — възкликна Лари. — Имаме избор: ако пътуваме с кола, ще прилошее на Додо, ако смес лодка — на Теодор.

— Не знаех, че страдаш от морска болест, Теодор — каза мама.

— Това е истината, за съжаление. Намирам го за голям недостатък.

— Е, времето е такова, че морето ще бъде много спокойно — мисля, че ще се чувстваш добре — обади се Марго.

— За съжаление… — каза Теодор, като се заклати, — това е без значение. И от най-малкото… хъм… движение… ми прилошава. Няколко пъти, когато бях на кино и показваха кадри на кораби в бурно море, ми се наложи… хъм… да напусна мястото си.

— Най-лесно е да се разделим на групи — каза Лесли. — Половината ще отидат с лодка, а другата половина — с кола.

— Чудесно хрумване! — зарадва се мама. — Това решава въпроса.

Но това не решаваше въпроса, защото открихме, че пътят за Антиотиса е непроходим поради леко срутване и не можем да отидем с кола. Или трябваше да стигнем по море, или да се откажем.

Потеглихме в топла и бисерна утрин, която предвещаваше безветрен, топъл ден и спокойно море. За да поместим цялото семейство, заедно с кучетата, Спиро и София, трябваше да вземем, освен „Морската крава“ и „Тумбел-Нехранимайски“. Скоростта на „Морската крава“ бе намалена, защото трябваше да влачи след себе си кръглия „Тумбел-Нехранимайски“, но нямаше друг избор. По предложение на Лари кучетата, София, мама и Теодор се натовариха на малката лодка, а всички останали — на голямата. За съжаление, Лари не беше взел предвид един важен фактор: вълната, която правеше при движението си „Морската крава“. Водата се вдигаше от кърмата като стена от синьо стъкло и ставаше най-висока точно когато се разбиваше в борда на „Тумбел-Нехранимайски“ — малката лодка подскачаше нагоре и тупваше тежко обратно. Доста дълго време ние не забелязвахме последствията от това, защото шумът на мотора заглушаваше виковете на мама за помощ. Когато най-накрая спряхме и „Тумбел“ се доближи до нас, открихме, че не само Теодор и Додо страдат от морска болест, но и всички останали, включително и Роджър — един стар и опитен моряк. Наложи се да ги преместим в „Морската крава“ и да ги сложим да легнат, а Спиро, Лари, Марго и аз заехме тяхното място. Докато наближим Антиотиса, всички се почувстваха по-добре, освен Теодор, който все още стоеше досами борда, гледаше втренчено върховете на обувките си и отговаряше едносрично на въпросите. Заобиколихме последния нос със златисто — червени скали, които бяха наслоени на вълнисти ивици като гигантски купища вкаменели вестници, или като захвърлени плесенясали книги сред разрушената библиотека на някой великан. „Морската крава“ и „Тумбел-Нехранимайски“ навлязоха в широкия син залив, до който стигаше езерото. Зад извития плаж с бисерно — бял пясък бе голямата дюна, покрита с лилии — белите цветя блестяха на слънцето като хиляди рогове от слонова кост, вдигнати нагоре към небето като към устни. Но наместо музика, от тях се лееше силен, тежък аромат, който представляваше дестилираната есенция на лятото — топла сладост, която те караше час по час да вдишваш дълбоко, за да я запазиш вътре в себе си. Моторът за последен път избумтя, ехото заглъхна сред скалите, двете лодки като шепот се плъзнаха към брега, а ароматът на лилиите се спусна към нас по водата, за да ни приветства.

След като свалихме багажа на брега и го поставихме на белия пясък, всеки тръгна нанякъде. Лари и Марго лежаха полузаспали в плитчината, полюшвани от леките ласкави вълнички. Мама поведе кавалкадата на малка разходка, въоръжена с лопата и кошница. Както се беше съблякъл по долни гащи и газеше из потока, свързващ езерото с морето, Спиро приличаше на мрачен, космат първобитен човек. Стоеше до колене в прозрачната вода, стиснал в ръка тризъбец, и смръщил вежди дебнеше ятата риби, които плуваха край нозете му. Ние с Теодор и Лесли хвърлихме жребий, за да видим коя част от брега на езерото на кого ще се падне и после се отправихме в противоположни посоки. Белегът, който делеше брега наполовина, беше една огромна и много крива маслина. Стигахме до нея, обръщахме се е гръб към дървото и тръгвахме обратно по следите си. Същото правеше и Лесли от другата страна. Това изключваше възможността да бъдем застреляни случайно от него в някой оплетен и объркан тръстиков гъсталак. И така, докато ние с Теодор се ровехме и сновяхме из локвите и ручейчетата като двойка усърдни чапли, Лесли напето крачеше из храсталаците от другата страна на езерото и от време на време ехото от някой изстрел ни осведомяваше докъде е стигнал.

Дойде време за обяд и ние, изгладнели, се събрахме на плажа: Лесли с торба, издута от дивеч — мокри от кръвта зайци, яребици и пъдпъдъци, бекасини и гривяци; ние с Теодор — с епруветките си и шишета, в които гъмжеше от дребни животни. Пламтеше огън, храната бе струпана върху покривките, а виното — донесено от брега на морето, където се изстудяваше. Лари издърпа постелката в своя край към дюната, за да може да се изтегне, заобиколен от белите фунийки на лилиите. Теодор седна прилично, без да се изляга, и брадата му се мърдаше, докато бавно и методично дъвчеше. Марго се разположи изящно на слънцето и кълвеше изискано от плодовете и зеленчуците. Мама и Додо стояха в сянката на голям чадър. Лесли бе седнал по турски на пясъка, сложил на скута си пушката — в едната си ръка държеше голямо парче месо, а с другата замислено гладеше цевите. Недалече от нас Спиро клечеше край огъня, а по набръчканото му лице течеше пот и падаше на блестящи капки върху гъстите черни косми, покриващи гърдите му. Той въртеше над огъня импровизирания шиш от маслинов клон, на който бяха нанизани седем тлъсти бекасини.

— Какво райско място! — изфъфли Лари с пълна уста, легнал блажено по гръб сред свежите цветя. — Чувствам, че това място е било специално създадено за мене. Иска ми се вечно да лежа така, а голи, прекрасни горски нимфи да ми слагат в устата храна и вино. Естествено, като дишам дълбоко и равномерно в продължение на векове, този аромат ще ме балсамира и един ден моите верни нимфи ще ме намерят мъртъв, превърнат на аромат. Може ли някой да ми хвърли една от онези смокини, които изглеждат толкова вкусни?

— Веднъж ми попадна изключително интересна книга за балсамирането — каза оживено Теодор. — В Египет наистина са хвърляли много труд, за да приготвят телата. Да си кажа правичката, методът за… хъм… изваждане на мозъка през носа ми се видя много изобретателен.

— Измъквали са го през дупките на носа с нещо като кука, нали? — попита Лари.

— Лари, миличък, ние се храним.

Когато обедът свърши, отидохме в сянката на близките маслинови дървета и прекарахме в дълбока дрямка горещината на следобеда, докато пронизителната и успокояваща песен на цикадите се лееше над нас. От време на време някой се надигаше, отиваше до морето и се потапяше за миг в плитчината, после се завръщаше разхладен и отново лягаше да си почива. В четири часа Спиро, отпуснал безжизнено огромното си тяло, което потреперваше от хъркането му, изпръхтя, дойде на себе си и се затътри към плажа, за да запали огъня за чая. Ние се събуждахме бавно, сякаш сънят трудно ни напускаше: протягахме се, въздъхвахме и се запътвахме по пясъка към чайника, където водата кипеше и бълбукаше. Наклякахме около огъня с чаши в ръце — премигвахме, потънали в размисъл, все още сънени, а сред лилиите се появи една червеношийка с огненочервена гръд и светнали очи, и заподскача към нас. Приближи ни на десетина стъпки, спря и ни огледа неодобрително. Като реши, че се нуждаем от развлечение, тя заподскача към две преплетени лилии, образуващи красив свод, застана в театрална поза отдолу, изпъчи гърди и отправи към нас чистите трели на своята песен. Когато свърши, изведнъж наведе глава — това приличаше на комично важен поклон, и после се втурна през лилиите, уплашена от внезапно избухналия смях.

— Много са мили червеношийките — каза мама. — В Англия имаше една, която прекарваше часове наред с мене в градината. Много ми харесва как пъчат гърдички.

— Тази се заклати точно като че ли се покланяше — обади се Теодор. — Когато изпъчи гърди, според мене… хъм… много заприлича на оперен певец, макар и с необичайни размери.

— Да, пееше нещо много леко и въздушно… Струва ми се. Щраус — съгласи се Лари.

— Понеже заговорихме за опери… — започна Теодор с блеснали очи, — казвах ли ви за последната опера, която представиха в Корфу?

Отговорихме му отрицателно и се наместихме удобно, тъй като видът на Теодор, който разказва история, ни доставяше не по-малко удоволствие от самата история.

— Беше една… хъм… пътуваща оперна трупа. Мисля, че идваха от Атина, но може да бяха и италианци. Както и да е. Първото им представление трябваше да бъде „Тоска“. Певицата, която изпълняваше главната роля, беше изключително… хъм… добре сложена, както е обичайно за оперните певици. Спомняте си, че в последното действие героинята среща злочестата си съдба, като се хвърля от зъбчатите стени на една крепост… по-скоро на един замък. Първата вечер героинята се изкачи на крепостната стена, изпя прощалната си песен и после… хъм… срещна злочестата си съдба, като падна върху скалите под стената. За съжаление се оказа, че сценичните работници са забравили да нагласят добре това, на което се приземяваше.

Като резултат, строполяването й, пък и последвалите… хъм… викове поради силните болки донякъде отвлякоха публиката от впечатлението, че върху скалите долу лежи бездиханен труп. Актрисата, която трябваше да оплаква факта, че Тоска вече е мъртва, започна да пее доста… хъм… мощно, за да заглуши виковете й. Естествено, героинята беше твърде разстроена от случилото се и на следващата вечер сценичните работници се бяха заели с ентусиазъм да й осигурят приятно приземяване. Поразнебитената Тоска успя криво-ляво да изкара представлението, докато стигна до… хъм… последната сцена. Тогава отново се изкатери на стената, изпя прощалната си песен и се хвърли да срещне смъртта. За съжаление работниците, които в първия случай бяха сложили долу нещо прекалено твърдо, сега бяха стигнали до другата крайност. Натрупаните матраци… те са, както знаете, с пружини… така пружинираха, че когато героинята падна върху тях, отново отскочи нагоре. И докато актьорите се бяха събрали, осветени от… как ги наричаха?… А, да, прожекторите, и си говореха, че Тоска е мъртва, горната част от тялото й се появи два-три пъти във въздуха над стената пред очите на озадачената публика.

Докато Теодор разказваше историята, червеношийката бе дошла наблизо, но отново отлетя, уплашена от избухналия смях.

— Честна дума, Теодор, мисля, че прекарваш свободното си време в съчиняване на истории — възрази Лари.

— Не, не — отвърна Теодор, като щастливо се усмихна в брадата си. — Където и да е другаде по света щеше да ми се наложи, но тук, в Корфу… хъм… изкуството е, така да се каже, на почит.

Изпихме чая, Теодор и аз отново отидохме на брега на езерото и продължихме да търсим животни, докато се здрачи и вече не се виждаше добре. После бавно се върнахме на плажа, където пламъкът на запаления от Спиро огън трептеше и светеше като огромна хризантема сред призрачнобелите лилии. Спиро беше уловил три големи риби и сега, погълнат и намръщен, ги печеше на скара, като от времена време слагаше парченце чесън, изстискваше отгоре лимон или поръсваше с пипер нежното бяло месо, показващо се на местата, където изгорелите люспи бяха започнали да се белят. Луната се издигна над планините и посребри лилиите, освен там, където огънят ги осветляваше с червен отблясък. Върху огряното от луната море бързаха малки вълнички и облекчено въздъхваха, когато най-накрая достигаха брега. В дърветата се обадиха гласове на бухали, а в мрачните сенки летяха светулки и мъждивите им нефритово — зелени фенерчета потрепваха, светваха и изгасваха.

Най-после, като се прозявахме и протягахме, ние отнесохме багажа в лодките. Гребахме до началото на залива, и докато Лесли нагласяше мотора, хвърлихме поглед назад към Антиотиса. На светлината на луната хълмът с лилиите приличаше на заснежено поле, а черният фон на маслиновите дървета изглеждаше като надупчен от фенерчетата на светулките. Нашият огън, който бяхме стъпкали и гасили, преди да тръгнем, тлееше като гранатово петно досами цветята.

— Това наистина е… хъм… едно красиво място — каза Теодор с огромно задоволство.

— Прекрасно място — съгласи се мама, и в заключение прибави своето върховно доказателство за това: — Бих искала да ме погребат там.

Моторът плахо забоботи, после изрева с пълна сила. „Морската крава“ набра скорост и потегли покрай брега. Тя влачеше „Тумбел-Нехранимайски“, а вълната подире им се разстилаше ветрилообразно като бяла тънка паяжина върху тъмните води и тук-таме за миг припламваха фосфоресциращи искрици.

Седемнадесета главаШахматните полета

Под вилата, между хълмовете, на които беше разположена, и морето, бяха Шахматните полета. Морето се врязваше в брега и образуваше голям, почти ограден от суша залив — плитък и бистър, а по равната земна повърхност в краищата му се виждаха пресечените линии на тесни ровове — някогашни солници от Венецианско време. Всяко малко парче оградена от канали земя беше усърдно обработвано и се зеленееше от избуялите растения: царевица, картофи, смокини и лози. Тези полета — малки, различно обагрени квадратчета, заобиколени от блестящата вода, се простираха като шарена шахматна дъска, по която се местеха разноцветните фигури на селяните.

Там беше едно от любимите ми места, защото малките ровове и високите храсталаци приютяваха безброй животни. Човек лесно можеше да се изгуби — когато тичах с въодушевление подир някоя пеперуда и обърквах пътя, като минех по някое дървено мостче, свързващо две островчета, изведнъж започвах да се лутам и да търся посоката в лабиринта от смокинови дървета, тръстики и приличащи на завеси редици на царевицата. Повечето ниви бяха собственост на мои приятели — на селски семейства, които живееха по хълмовете, затова когато се разхождах там винаги знаех, че мога да си почина някъде ида си побъбря на чепка грозде с някой познат, или да науча интересни вести — като например това, че в бостана на Георгиос под поникналите пъпеши има гнездо на чучулига. Ако пък вървях направо през шахматните полета, без да се спирам с приятели, и от пътя ме отклоняваха единствено водните костенурки, които се плъзгаха надолу по калните склонове и цамбуркаха във водата, или водните кончета, които внезапно прелитаха с глухо жужене край мен, накрая стигах до мястото, където всички канали се разширяваха и се губеха в огромно равно пясъчно пространство, нагънато на безброй еднакви дипли от приливите и отливите. Дългите криволичещи линии на плавея бележеха бавното отдръпване на морето: чудни вериги от цветни водорасли, умрели морски игли, корк от рибарски мрежи, съвсем като неща за ядене — приличаха на парчета вкусна плодова торта; имаше натрошени стъкла от бутилки — превърнати в прозрачни скъпоценни камъни от търкане в камъчетата и пясъка, и раковини — някои бодливи като таралежи, други гладки и заоблени, на цвят нежно розови, като ноктите на някоя удавила се богиня.

Един следобед нямах какво да правя и реших да се поразходя с кучетата из ливадите. Канех се да направя още един опит да уловя Стария Пльок, да пресека напряко до морето, за да събера миди, да поплувам и да се върна в къщи през мястото на Петрос, където да поседя и да си побъбря с него, докато ядем диня или зрели нарове. Стария Пльок беше престаряла и едра водна костенурка, която живееше в един от каналите. Повече от месец се опитвах да го хвана, но независимо от възрастта си той беше много лукав и подвижен и колкото и предпазливо да го издебвах, когато спеше на разкаляния бряг, винаги се събуждаше в критичния момент, хукваше като обезумял, плъзваше се по брега и цамбурваше като огромна спасителна лодка, пусната на вода. Разбира се, бях хващал много костенурки — както от черните, силно изпъстрени, с големи колкото главички на карфици златисти петънца, така и от сивите костенурки с продълговати черупки на бежови ивици, но най-много мечтаех да уловя Стария Пльок. Не бях виждал толкова голяма костенурка, пък и беше толкова стар, че очуканата черупка и набръчканата му кожа бяха станали съвсем черни и по тях не се виждаха никакви белези, които може да е имал в ранната си младост. Бях си наумил да го притежавам и след като го бях оставил на мира цяла седмица, реших, че е крайно време да предприема ново нападение.

Взех торбата, пълна със стъкленици и кутии, мрежа и една кошница, в която да сложа Стария Пльок, ако го уловя и тръгнах с кучетата надолу по хълма. Савараките викаха подире ми „Джери! Джери!“ жалостиво и умолително, но като видяха, че не се обръщам, започнаха да се кискат хрипливо и да издават груби звуци. Дрезгавите им гласове позаглъхнаха, когато навлязохме в маслиновите горички, а хорът на цикадите, от който въздухът трептеше, напълно ги заглуши. Вървяхме по пътя — горещ, бял и мек като пухче за пудра. Спрях на кладенеца на Яни да пия вода, после надникнах в надве-натри направената от маслинови клони кочина — там имаше две прасета, които се въргаляха с радостно грухтене в море от лепкава кал. След като подишах дълбоко и със задоволство въздуха около прасетата и потупах по-голямото по зурлата, продължих надолу по пътя. На следващия завой известно време се разправях с две дебели селянки, понесли на главите си кошници с плодове, които бяха много ядосани на Пикльо. Беше се приближил тихичко до тях, както били увлечени в разговор, подушил ги, след което краката и полите им пострадали в съответствие с името на кучето. Разправията кой е виновен ни създаде щастливо занимание за десет минути, след това продължи и когато тръгнах надолу по пътя, докато бяхме разделени от такова разстояние, че вече не се чувахме и не можехме да оценяваме обидите, които си отправяхме.

Пресякох направо първите три полета и спрях за миг на лозето на Таки, за да опитам гроздето. Той не беше там, но знаех, че няма да има нищо против. Гроздето беше ситно и сочно, със сладък мускусен дъх. Като стиснех зърната, мекият плод, който нямаше семе, се стрелваше към устата ми, а обелената кожа оставаше между показалеца и палеца ми. Заедно с кучетата изядох четири чепки, после прибрах още две в колекционерската си торба — за да ги поизследвам в бъдеще. След това тръгнахме по извивката на канала към мястото, където Стария Пльок обичаше да се спуска по калната си пързалка. Като наближихме, приготвих се да предупредя кучетата, че трябва да пазят пълна тишина, но изведнъж от близката царевица изскочи голям зелен гущер и уплашено побягна. Кучетата високо залаяха и се втурнаха подире му. Докато стигна пързалката на Стария Пльок, само леките, уголемяващи се кръгове по повърхността на водата свидетелстваха за неговото присъствие. Седнах и зачаках да дойдат кучетата, а през ума ми минаваха звучните и цветисти ругатни, с които щях да ги бомбардирам. За мое учудване обаче те не се завърнаха. Квиченето им заглъхна в далечината, последва тишина, след това те залаяха монотонно и равномерно в хор, което означаваше, че са намерили нещо. Заинтригуван, какво може да бъде това, хукнах към тях.

Кучетата бяха застанали в полукръг около обрасло в трева място в края на канала и се втурнаха игриво да ме посрещнат. Размахваха опашки, квичаха от възбуда, а Роджър повдигаше горната си устна и се усмихваше, зарадван, че съм дошъл да разгледам находката им. Отначало не разбрах какво ги е развълнувало толкова, после нещо, което бях сметнал за коренище, се раздвижи и аз видях две тлъсти кафяви водни змии, страстно преплели тела в тревата, които ме гледаха с безизразни сребристи очи върху плоските главички. Тази находка бе изключителна и почти покриваше загубата, че не улових Стария Пльок. Отдавна исках да хвана такава змия, но тези змии плуваха много бързо и подвижно и аз никога не успявах да стигна близо до тях навреме. А сега кучетата бяха намерили една чудесна двойка, легнала на припек, сякаш специално, за да бъде уловена.

Кучетата, изпълнили дълга си да открият животните и да ме доведат при тях, сега се оттеглиха на безопасно разстояние (защото нямаха вяра на влечугите), седнаха и ме загледаха с интерес. Бавно се заех да размотавам сакчето за пеперуди, докато отвих дръжката — вече имах нещо, с което да ги хвана, но въпросът беше как да хвана две змии с една пръчка? Докато се чудех какво да правя, едната змия ми помогна: бавно се отви и се плъзна във водата без плясък, като острие на нож.

Реших, че няма да мога да я уловя и ядосано загледах как вълнистата линия на тялото й се прелива в блясъка на водата. После зарадван видях, че от дълбочината нагоре се вдига стълб размътена кал и разцъфва като роза на повърхността — влечугото се бе заровило на дъното и аз знаех, че ще стои там докато реши, че съм си отишъл. Съсредоточих вниманието си върху другата змия и я притиснах с пръчката из буйната трева. Тя се сви на плътно кълбо, отвори розовата си уста и засъска. Сграбчих я здраво за врата с палеца и показалеца си и тя се отпусна безжизнено в ръцете ми, докато поглаждах красивото й бяло коремче и кафявото гръбче, където люспите бяха леко надигнати като повърхността на елова шишарка. Внимателно я поставих в кошницата и се приготвих да ловя другата змия. Отидох малко по-надолу по брега и пъхнах дръжката на сакчето в канала, за да проверя дълбочината — установих, че има три стъпки мека плискаща се тиня, а върху тях — две стъпки вода. Тъй като водата беше мътна, а змията се бе заровила в калта, реших, че най-лесният начин е да се опитам да я напипам с пръстите на краката (както когато търсех миди) и тогава бързо да се хвърля отгоре й.

Събух си сандалите и се потопих в топлата вода. Усещах между пръстите си как рядката кал, мека като пепел, се процежда и облива краката ми. От двете ми страни се вдигнаха големи тъмни облаци от мътилка и се понесоха по канала. Тръгнах към мястото, където се криеше моята плячка, като се движех бавно и предпазливо в местещата се тинеста завеса. Изведнъж усетих под краката си плъзгавото тяло, пъхнах ръцете си до лактите във водата и посегнах да го хвана. Ръката ми сграбчи само тиня, която изцвъка между пръстите и бавно, на мътни облачета се понесе по течението. Тъкмо проклинах късмета си, когато змията изскочи на повърхността на един ярд от мене и заплува лъкатушейки. Нададох победоносен вик и се хвърлих с цяло тяло отгоре й.

Последва суматоха, в която аз потънах в размътената вода и наносът запуши очите, ушите и устата ми, но в лявата си ръка здраво стисках влечугото, което обезумяло се мъчеше да се изскубне и затова бях изпълнен с радост. Задъхан и плюещ тиня, с която бях покрит от глава до пети, аз седнах в канала и сграбчих змията за врата, преди да се съвземе и да ме ухапе, после дълго време почиствах зъбите и устните си от полепналите дребни песъчинки. Когато накрая се изправих на крака и понечих да прецапам до брега, за мое учудване открих, че публиката вече не се състои само от кучета — към нея се бе присъединил някакъв незабелязано пристигнал човек, който бе клекнал на брега и ме гледаше с интерес и любопитство.

Беше нисък и набит, а над почернялото му лице късо остриганата светла коса с тютюнев цвят приличаше на сламен покрив. Имаше големи яркосини очи, в които се таеше насмешливо огънче, със ситна мрежа от бръчици около ъглите. Къс орлов нос бе закривен като клюн над готова да се разтегли в широка усмивка уста. Бе облечен със синя памучна риза, избеляла и променила цвета си като прегоряла от слънцето незабравка, и износени сиви вълнени панталони. Виждах го за първи път и предположих, че е рибар от някое село по-надолу на острова. Докато излизах на брега, той ме гледаше сериозно, после се усмихна.

— Живо-здраво! — каза човекът с плътен, приятен глас.

Учтиво отговорих на поздрава и се заех да напъхам втората змия в кошницата, като внимавах да не избяга първата. Очаквах да чуя лекция колко са страшни безвредните водни змии и на каква опасност се излагам, като ги ловя, но за мое учудване мъжът мълчеше, като наблюдаваше с интерес как слагах извиващото се влечуго в кошницата. Когато приключих, измих си ръцете и извадих гроздето, което бях задигнал от лозето на Таки. Човекът прие половината чепка и без да си кажем дума, ние седяхме и с наслада шумно осмуквахме меките зърна. Когато последната обелка цопна в канала, мъжът измъкна тютюн и сви цигара с късите си, почернели пръсти.

— Не си тукашен, нали? — попита той, като с голямо задоволство пое дълбоко дима.

Отвърнах, че съм англичанин и че семейството ми живее в една вила горе на хълма. После зачаках неизбежните въпроси за пола, броя и възрастта на членовете на семейството ми, с какво се занимават, какви интереси имат, последвани от ловък кръстосан разпит защо живеем в Корфу. Обикновено така постъпваха селяните — но не го правеха по досаден начин, нито с друга цел, освен от приятелски интерес. Удостояваха те с простичък искрен разказ за собствения си живот и се обиждаха, ако не получеха същото в замяна. За мое учудване обаче човекът изглеждаше доволен от отговора ми — не ме попита нищо повече, седеше и пускаше към небето тънки струи дим, а замечтаните му сини очи оглеждаха околността. Изчегъртах с нокът една красива фигура върху засъхващия по бедрата ми слой сива кал и реших, че ще отида до морето да се измия и да изпера дрехите си, преди да се завърна в къщи. Станах и преметнах през рамо торбата и мрежите. Кучетата също се изправиха, отърсиха се и се прозинаха. Повече от учтивост, отколкото по друга причина попитах човека накъде се е запътил. В крайна сметка според селския етикет трябваше да се задават въпроси. До сега не го бях питал нищо.

— Отивам към морето — каза той, като размаха натам цигарата. — При лодката си… А ти накъде си?

Отговорих му, че и аз съм нататък — първо, за да се измия, и второ, да потърся миди за ядене.

— Ще дойда с тебе — каза човекът, изправи се и се протегна. — В лодката имам кош с миди — ако искаш, можеш да си вземеш от тях.

Тръгнахме мълчаливо през полетата, а когато стигнахме до пясъка, той ми посочи далечния силует на лодка с гребла, полегнала удобно на една страна, с надиплени вълнички около кърмата. Докато вървяхме към нея, попитах го дали е рибар и къде живее.

— Роден съм… по тия места — отговори той. — Поне домът ми е тук, но сега съм във Видо.

Отговорът ме озадачи, защото Видо беше малко островче близо до град Корфу и доколкото знаех, там изобщо нямаше хора, освен каторжници и надзиратели, защото островчето беше местният затвор.

— Прав си — съгласи се той, като се наведе да погали Роджър, който мина край нас. — Прав си. Аз съм каторжник.

Помислих, че се шегува и го стрелнах с очи, но изражението на лицето му беше съвсем сериозно. Казах, че тогава сигурно току-що е бил пуснат на свобода.

— А, не, нямах тоя късмет — усмихна се той. — Остава ми да лежа още две години. Но съм добър затворник, така да се каже. Имат ми доверие, не им създавам главоболия. На такива като мене, които заслужават доверие, разрешават да си направят лодка и да си ходят у дома за празниците, ако не е далече. Трябва да се върна рано в понеделник.

Естествено, щом ми обясни това, работата изглеждаше ясна. Изобщо не ми хрумна, че този обичай е странен. Знаех, че на английските затворници не разрешават да си ходят у дома по празниците, но всичко бе възможно на остров Корфу. Щях да се пръсна от любопитство да разбера какво престъпление е извършил и измислях наум как тактично да задам въпроса си, но стигнахме до лодката, в която видях нещо, което изби всички мисли от главата ми. На кърмата, вързана за жълтия си крак към седалката, стоеше огромна черногърба чайка, която ме гледаше насмешливо с жълтите си очи. Пристъпих развълнувано напред и протегнах ръка към широкия й, тъмен гръб.

— Внимавай… пази се! Много е зла — побърза да каже човекът.

Предупреждението му закъсня, защото вече бях докоснал гърба на птицата и леко прокарвах пръсти по гладките като свила пера. Чайката настръхна, понечи да раззине клюна си и тъмните ириси на очите й се свиха от учудване, но така бе изненадана от дързостта ми, че не направи нищо.

— Свети Спиридоне! — възкликна изумен човекът. — Сигурно те хареса — иначе хапе всички, които искат да я пипат.

Зарових пръсти в шумолящите бели перца на врата на птицата и леко я погалих, от което тя наведе глава и погледът на жълтите й очи се замъгли от удоволствие. Попитах човека къде е успял да улови такава великолепна птица.

— През пролетта ходих с лодката до Албания за зайци и я намерих в едно гнездо. Тогава беше малка и пухкава като агънце. Сега прилича на голяма патица — каза човекът и замислено погледна птицата. Дебела грозна патица, която кълве, това си ти, нали?

Усетила, че се обръщат към нея, чайката отвори едното си око и нададе дрезгав крясък, който можеше да бъде и протест, и съгласие. Човекът се наведе и измъкна изпод седалката голяма кошница — беше до горе пълна с едри заоблени миди, които мелодично се удряха една в друга. Седнахме в лодката и докато ядяхме от тях, непрекъснато наблюдавах птицата, омагьосан от белоснежната й гръд и глава, от дългата извита човка и силните, черни като сажди крила. Според мене беше много хубава — като се почне от големите й ципести крака и се стигне до върха на клюна. Изядох последната мида, обърсах ръцете си в борда на лодката и попитах човека дали не може на следващата година да ми намери новоизлюпена чайка.

— Искаш чайка ли? — попита учудено той. — Харесват ли ти чайките?

Изпитах чувството, че подценява вълнението ми. Бях готов да си продам душата за такава чайка.

— Щом искаш, вземи я — подхвърли човекът, като посочи с палец птицата.

Не вярвах на ушите си. Възможно ли е някой да притежава такова прекрасно създание и толкова безразлично да го предлага за подарък? Нима иска да се отърве от птицата, попитах аз?

— Птицата ми харесва — каза човекът, като погледна замислено чайката. — Обаче не мога да й намирам толкова храна, колкото изяжда. Пък и е прекалено лоша — хапе всички, и затворниците и надзирателите не я обичат. Опитах да я пусна на свобода, но тя не отлита — все се връща. Канех се да я закарам до Албания някой ден и да я оставя там. Ако си сигурен, че я искаш, вземи я.

Дали бях сигурен, че искам чайката? Според мене все едно, че ми предлагаше да си имам ангел. Вярно, малко зловещ на вид ангел, но какви великолепни криле имаше! От вълнение дори не помислих как семейството ще посрещне появяването на птица, голяма колкото гъска, с клюн, остър като бръснач. За да не позволя на човека да промени решението си, бързо се съблякох, изчистих, доколкото можах изсъхналата по дрехите кал и поплувах на плиткото. После се облякох, свирнах да повикам кучетата и се приготвих да отнеса трофея си в къщи. Човекът отвърза въжето, взе чайката и ми я подаде. Сложих я подмишница и се изненадах, че такава огромна чайка е лека като перце. Благодарих безкрайно много на човека за прекрасния подарък.

— Тя си знае името — каза ми каторжникът, като улови леко клюна на чайката и го подръпна. — Наричам я Алеко. Като чуе, че я викаш, идва.

Алеко чу името си, запристъпва неспокойно и впери въпросително в мене жълтите си очи.

— Ще ти трябва риба за него — каза човекът. — Утре около осем часа излизам с лодката. Ако искаш, ела — ще наловим доста.

Отговорих, че нямам нищо против, а Алеко изкряска одобрително. Човекът опря ръце на носа на лодката, за да я изтика в морето и точно тогава се сетих нещо. Сякаш между другото, аз го попитах как се казва и защо е в затвора. Той ме погледна през рамо, подкупващо се усмихна и отвърна:

— Казвам се Костис, Костис Панопулос. Убих жена си.

И като се напъна, започна да бута лодката. Тя се плъзна леко по скриптящия пясък и стигна водата. Малки вълнички като игриви кутрета заподскачаха и заоблизваха кърмата. Костис се покатери вътре и взе греблата.

— Жив и здрав! — каза той. — До утре!

Греблата мелодично заскърцаха и лодката се понесе по бистрото море. Обърнах се, стиснал здраво скъпоценната птица под мишница и се затътрих по пясъка към Шахматните полета.

Пътят до дома ми отне доста време. Реших, че Алеко тежи повече, отколкото ми се бе сторило, защото с всяка измината крачка ми ставаше по-трудно да го нося. Превърна се в непосилен товар, непрекъснато ме теглеше към земята и аз се принудих да го намествам отново под мишницата си, а той протестираше с високи крясъци. Бяхме изминали половината полета, когато видях едно подходящо смокиново дърво. Това означаваше и сянка, и храна, затова реших да си почина под него. Докато лежах във високата трева и дъвчех смокини, Алеко стоеше наблизо, без да помръдва — все едно, че бе издялан от дърво — и наблюдаваше кучетата с немигащите си очи. Единственият признак, че е жив, бяха ирисите му, които възбудено се свиваха и разширяваха всеки път, когато някое куче помръднеше. След малко, отпочинал и освежен, аз предложих на спътниците си да се заемем с последната част от пътешествието. Кучетата послушно се надигнаха, но при тази мисъл Алеко настръхна, перата му зашумоляха като сухи листа и той потрепери. Явно не беше съгласен да го разнасям като торба под мишница и да мачкам перата му. След като ме беше накарал да го оставя на земята на толкова приятно място, изглежда нямаше намерение да продължи пътуването, което му се виждаше уморително и ненужно. Когато се наведох да го взема, той затрака с клюн, изпищя дълго и пронизително и вдигна криле над главата си в позата, която заемат обикновено ангелите на надгробните плочи. Гледаше ме свирепо. Защо, сякаш ме питаше той, да тръгваме от това място? Тук е сянка, можем да се разположим на меката трева, наблизо има вода. Какъв смисъл има да ме влачиш из полето по начин, който не само е неудобен, но и недостоен? Известно време го умолявах да тръгне и като ми се видя поуспокоен, отново се опитах да го взема. Този път Алеко не остави съмнение, че не иска да тръгне. Клъвна ме толкова бързо, че не успях да се дръпна и клюнът му се заби право в ръката, с която посегнах. Сякаш заби в нея брадва. Разранените кокалчета ме заболяха, от дълбоката два инча рана обилно потече кръв. Алеко изглеждаше толкова спокоен и доволен от постъпката си, че ме изкара от кожата. Грабнах сакчето за пеперуди, ловко замахнах и за учудване на чайката я омотах в мрежата. Скочих отгоре й, преди да се беше съвзела от изненадата и улових здраво клюна й. После го омотах плътно с носната си кърпа и я вързах здраво с връвчица, след което съблякох ризата си, и я увих така, че прилепих разперените криле неподвижно към тялото. Чайката лежеше, направена на вързоп като стока за продан, гледаше ме свирепо и от вързания клюн приглушено се чуваха гневни писъци. Мрачно вдигнах багажа си, сложих птицата под мишница и гордо потеглих към къщи. След като бях успял да получа чайката, нямах намерение да се спирам пред никакви трудности, за да я отнеса в къщи. През останалата част от пътя продължиха да се чуват глухо непрекъснатите пронизителни крясъци на Алеко и когато стигнахме до вилата, вече му бях съвсем сърдит.

Затрополих из всекидневната, сложих чайката на пода и започнах да я развързвам, а тя дрезгаво пищеше. Привлечени от шума, мама и Марго дотичаха от кухнята. Алеко, вече освободен от ризата ми, стоеше в средата на стаята с клюн, все още здраво увит с носната ми кърпа и яростно надаваше тръбни звуци.

— Господи, какво е това? — ахна мама.

— Каква огромна птица! — възкликна Марго. — Това орел ли е?

Липсата на всякакви познания по орнитология от страна на семейството ми винаги ме дразнеше. Сопнато им обясних, че това не е орел, а черногърба чайка и им разказах как съм се сдобил е нея.

— Но, миличък, как ще я изхраним? — попита мама. — Яде ли риба?

Заявих уверено, че Алеко яде всичко. Опитах се да го хвана, за да освободя клюна му, но той явно си мислеше, че го нападам — започна да пищи и да тръби високо през кърпата. Този нов пристъп на ярост накара Лари и Лесли да излязат от стаите си.

— Кой, по дяволите, свири на гайда? — втурна се ядосан във всекидневната Лари.

Алеко поспря за миг, огледа спокойно новодошлия и като прецени колко струва, закрещя силно и презрително.

— Господи! — каза Лари, като бързо отстъпи и се блъсна в Лесли. — Какво, по дяволите, е това?

— Това е новата птица на Джери — осведоми го Марго. — Нали е много свирепа?

— Това е чайка — каза Лесли, като надникна през рамото на Лари. — Ама че голямо кречетало!

— Глупости — отсече Лари. — Това е албатрос.

— Не, чайка е.

— Глупости говориш. Къде се е чуло и видяло да има такива големи чайки? Казвам ти, това огромно чудовище е албатрос.

Алеко направи няколко крачки към Лари и отново нададе вик.

— Махнете го! — нареди Лари. — Джери, обуздай тая проклетия, готви се да ме нападне!

— Не мърдай, и няма да те закачи — посъветва го Лесли.

— На тебе ти е лесно, защото си зад гърба ми. Джери, веднага улови птицата, преди да ми нанесе непоправими щети!

— Не крещи така, миличък, ще я изплашиш.

— Хубава работа! Тази птица на пода, голяма колкото митическата Рух66, размахва криле, готова да нападне всеки, а вие ми казвате да не я плаша!

Успях да се прокрадна зад Алеко и да го сграбча, и докато той заглушено протестираше, успях да махна кърпата от клюна му. Когато я пуснах, чайката възмутено се отърси и два-три пъти изтрака с клюн, сякаш изплющя камшик.

— Само чуйте! — извика Лари. — Скърца със зъби!

— Те нямат зъби — отбеляза Лесли.

— Въпреки това скърца с нещо. Надявам се, мамо, че няма да разрешиш на Джери да го задържи. Явно това е опасен звяр, само погледни очите му. Освен това носи нещастие.

— Защо пък нещастие? — попита мама, която проявяваше дълбок интерес към поверията.

— Това е всеизвестно. Ако внесеш в къщата дори пера от него, всички се тръшват от чума, подлудяват и така нататък.

— Бъркаш го с пауните, миличък.

— Не, със сигурност знам, че албатросите носят нещастие. Всеизвестно е.

— Не, миличък, това е за пауните.

— Както и да е, не можем да оставим тая птица вкъщи. Ще бъде чисто безумие. Спомни си какво се е случило с древния мореплавател67. Като си лягаме, ще трябва да си слагаме под възглавницата арбалети.

— Ах, Лари, ти прекалено усложняваш нещата — каза мама. — Птицата ми се вижда съвсем питомна.

— Една прекрасна сутрин ще се събудиш и ще откриеш, че ти е изкълвала очите.

— Глупости говориш, миличък. Изглежда ми съвсем кротка.

В този миг Додо, която винаги схващаше със закъснение бързо протичащите събития, изведнъж забеляза Алеко. Задиша тежко, опули очи от любопитство, приближи до него с клатушкаща походка и го подуши. Алеко стремително насочи клюна си, и ако Додо в същия миг не се беше извърнала — привлечена от уплашения ми вик — носът й направо щеше да бъде отхапан, но сега само пострада от смекчен удар по главата, който толкова я изненада, че кракът й изскочи от ябълката. Тя отметна назад глава и запищя пронизително. Алеко явно реши, че това е предизвикателство към певческите му способности и положи всички сили да я надвика, като размаха така енергично криле, че угаси най-близката газена лампа.

— Видяхте ли? — доволно попита Лари. — Какво ви казах? От пет минути е в къщи и вече ще убие кучето.

Мама и Марго направиха масаж на Додо, и тя накрая млъкна, а Алеко наблюдаваше с интерес действията им. Затрака шумно с клюн, сякаш изумен колко е хилав кучешкият род, пищно украси пода и размаха оживено опашка, явно с чувството, че е направил страшно умно нещо.

— Прекрасно! — каза Лари. — Сега пък ще трябва да вървим из къщи, потънали до пояс в гуано.

— Не е ли по-добре да го изнесеш навън, миличък? — предложи мама. — Къде ще го държиш?

Казах, че мисля да разделя клетката на Савараките и да настаня Алеко в едната половина. Мама отвърна, че идеята ми е много добра. Докато приготвя клетката, вързах птицата на верандата, като поред уведомих всички членове на семейството за това. Когато седнахме да обядваме, Лари каза:

— Е, няма да бъдете прави да ме обвините, ако къщата бъде отнесена от ураган. Направих всичко, което можах — предупредих ви.

— Защо от ураган, миличък?

— Албатросите винаги докарват лошо време.

— За пръв път чувам да описват урагана като „лошо време“ — забеляза Лесли.

— Миличък, вече ти казах, че не албатросите, а пауните носят нещастие — с умолителен глас каза мама. — Зная го със сигурност, защото една моя леля имаше в къщата си паунови пера и готвачката й умря.

— Скъпа ми мамо, албатросът е известен в целия свят като птица, която означава лоша поличба. Знае се, че когато стари и опитни моряци видят албатрос, пребледняват и припадат. Повярвай ми, една прекрасна нощ ще открием, че на комина горят огньовете на свети Елм68 и преди да се опомним, ще бъдем удавени в леглата си от огромна приливна вълна.

— Каза, че ще има ураган — напомни му Марго.

— Ураган и огромна вълна — повтори Лари. — Както сигурно и леко земетресение, придружено с две-три изригвания на вулкан. Ако оставим звяра в къщи, това ще е предизвикателство спрямо Провидението.

— Как точно намери чайката? — попита ме Лесли.

Описах срещата си с Костис (като изобщо не споменах водните змии, защото змиите бяха табу за Лесли) и как ми беше дал птицата.

— Никой нормален човек не би направил подобен подарък — забеляза Лари. — А що за човек е този Костис?

Без да се замисля, отговорих, че е каторжник.

— Каторжник ли? — потрепери гласът на мама. Как така каторжник?

Обясних, че пускат Костис да си ходи у дома по празниците, тъй като е доверен член на колонията във Видо. Добавих, че двамата ще ходим за риба на следващата сутрин.

— Не съм сигурна, че това е разумно, миличък — каза мама със съмнение в гласа. — Не ми се нрави да скитосваш с някакъв каторжник. Кой знае какво престъпление е извършил.

Възмутено заявих, че зная отлично какво е престъплението му — убил е жена си.

— Той е убиец?! — ужаси се мама. — Но защо тогава го пускат из околността? Защо не са го обесили?

— Тук осъждат на смърт само бандитите — обясни Лесли. — За убийство дават три години, а за ловене на риба с динамит — пет.

— Направо смешно! — възмути се мама. — Това е най-скандалното нещо, което съм чувала.

— Намирам, че добре показва стойността на нещата — каза Лари. — Дребните риби се смятат по-важни от убитите съпруги.

— Във всеки случай няма да ти позволя да скитосваш с убиец — каза ми мама. — Може например да ти пререже гърлото.

След като цял час спорех и убеждавах мама, накрая тя се съгласи да ме пусне за риба с Костис, след като Лесли дойде с мене, за да го види. И така, на следващата сутрин отидох за риба с Костис и когато се завърнахме, бяхме уловили толкова риба, че Алеко щеше да се занимава с нея поне два дни. Помолих приятеля си да дойде до вилата, за да може мама сама да го проучи.

Мама много напрегна мисълта си и след големи усилия успя да си припомни две-три гръцки думи. Бедните й познания по чуждия език и в най-добрите случаи пречеха на разговора да се разпростре, а сега, когато бе изправена пред необходимостта да си приказва светски с убиец, тя изцяло забрави гръцкия. Седеше на верандата и се усмихваше нервно, докато Костис, облечен с избелялата си риза и скъсани панталони пиеше бира, а аз им превеждах.

— Изглежда много симпатичен — каза мама, когато Костис си взе довиждане. — Изобщо не прилича на убиец.

— Да не мислиш, че убийците имат заешки устни, куцат по рождение и в едната си ръка стискат шише с надпис „отрова“? — попита Лари.

— Глупости, миличък, не смятам така. Но мислех, че той поне ще изглежда, нали разбираш, малко като убиец.

— Не бива да съдиш по външния вид, а по действията на човека — натърти Лари. — Аз например веднага разбрах, че е убиец.

— По какъв начин, миличък? — попита силно заинтригувана мама.

— Много просто — с презрение въздъхна Лари. — Само на убиец може да хрумне да подари на Джери чайка.

Осемнадесета главаПрием с животни

Къщата кипеше от оживление. Край задната врата се тълпяха групи селяни, натоварени с пълни кошници продукти и навързани кудкудякащи кокошки. Два, а понякога и три пъти на ден Спиро пристигаше с колата, натъпкана догоре с каси вино, столове, сгъваеми маси и кутии с храна. Савараките, полудели от въодушевление, летяха между стените на клетката, подаваха глави през мрежата и шумно обсъждаха суетнята и оживлението. Марго бе легнала на пода в трапезарията, заобиколена от големи листове опаковъчна хартия и рисуваше с разноцветни тебешири огромни картини, които да окачим по стените. Лесли седеше във всекидневната, заобиколен от купища мебели и правеше математически изчисления колко столове и маси може да побере къщата, без да стане необитаема. В кухнята мама (подпомагана от две селски момичета с пискливи гласове) се движеше в обстановка, която напомняше кратер на вулкан, заобиколена от облаци пара, пръскащи искри огньове, и тихото къкрене и пуфтене на врящи съдове. Аз ходех с кучетата от стая в стая — помагахме, с каквото можем, давахме съвети и изобщо гледахме да допринесем някаква полза. Горе в спалнята си Лари кротко спеше. Семейството се готвеше да посреща гости.

Както винаги, едва в последния момент решихме да направим събиране, и то без повод — просто така. Преливащо от любов към хората, семейството бе поканило всички, за които се бе сетило — дори тези, които изобщо не ни допадаха. Заловихме се за подготовката с въодушевление. Понеже беше началото на септември, решихме да го наречем Коледен празник, а за да не бъдат претупани нещата, поканихме гостите на обед, следобеден чай и вечеря. Това предполагаше приготвяне на огромни количества храна, и мама (въоръжена с куп парцаливи готварски книги) изчезна в кухнята и остана там часове наред. Когато накрая се появи, очилата й бяха запотени от парата и почти не беше възможно да водиш с нея разговор, който да излиза извън рамките на храната.

Както обикновено, това бе един от редките случаи, когато семейството, единодушно в желанието си да се забавлява, започна подготовката толкова отдалече и с такъв възторг, че в деня на празника всички бяха изтощени и изнервени. Излишно е да казвам, че посрещането на гости никога не ставаше според предвижданията. Каквито и усилия да полагахме, в последния миг се явяваше някаква спънка, която объркваше всичко и променяше плановете ни в съвсем друга насока, напълно различна от първоначалните ни намерения. Добре че с течение на времето бяхме свикнали да става така, защото в противен случай коледният ни празник щеше да бъде осъден на провал, тъй като бе напълно завладян от животните. Всичко започна твърде невинно — със златните рибки.

Неотдавна с помощта на Костис бях уловил престарялата костенурка на име Стария Пльок. Чувствах, че след като съм се сдобил с такова великолепно и интересно попълнение към колекцията от животни, трябва да ознаменувам събитието. Реших, че е най-добре да направя подобрение на „езерото за костенурки“, което представляваше просто едно метално корито. Струваше ми се, че същество като Стария Пльок заслужава нещо повече от такъв разнебитен „бордей“, затова се снабдих с голяма правоъгълна каменна цистерна (някога в нея бяха държали дървено масло) и започнах да я украсявам изискано с камъни, водни растения, пясък и чакъл. Когато привърших, изглеждаше съвсем като в природата — костенурките и водните змии явно одобряваха направеното. Аз обаче не бях напълно доволен. Макар че си личеше положеното старание, явно нещо липсваше. След много размисъл стигнах до заключението, че картината ще изглежда завършена само ако има златни рибки. Но откъде можех да ги намеря? Най-близкото място за такава покупка беше Атина, ала това усложняваше много нещата и изискваше време. А езерото трябваше да бъде готово за деня на празника. Знаех, че семейството е прекалено заето, за да обърне внимание на нуждата да се намерят златни рибки, затова поставих въпроса на Спиро. След като описах с графични подробности какво представляват златните рибки, той заяви, че молбата ми е неосъществима — никога не бил виждал такава „риба“ в Корфу. Все пак обеща да провери какво може да направи. Последва дълго очакване и аз вече мислех, че Спиро е забравил, но в деня преди идването на гостите той ме повика в един тих кът, огледа се да не би някой да чуе, и каза с дрезгав глас:

— Господинчо Джерис, мислиш, че може да ти намериш златните рифове. Но пазиш пълна тайна. Идваш с мене в града тази вечер, когато водя майка ти да си прави косата, и носиш нещо, в което да ги сложи.

Развълнуван от тази вест, защото заговорническият тон на Спиро предизвикваше приятното усещане за опасност и тайнственост, аз прекарах следобеда в приготвянето на кутия, в която да сложа рибките. Тази вечер Спиро закъсня и ние с мама доста дълго чакахме на верандата, преди да чуем клаксона на ръмжащата по пътя кола, която изскрибуца и спря пред вилата.

— Божке, госпожо Дарълс, съжаляваш, че закъснява — извини се той, като помагаше на мама да се качи в колата.

— Нищо, Спиро. Само се притеснявахме да не си катастрофирал.

— Да катастрофирал?! — презрително отвърна Спиро. — Не, пак ме забави диарията.

— Диария ли? — учуди се мама.

— Да. По такова време винаги имаш диарията каза замислено Спиро.

— Защо тогава не отидеш на лекар? — предложи мама.

— На лекар?! — повтори учудено Спиро. — Че защо?

— Нали знаеш, диарията може да е опасна — напомни му мама.

— Опасна?!

— Да, ако не се лекува човек.

Известно време Спиро замислено се мръщи.

— Става дума за диария на аеропланите — каза накрая той.

— Диария на аероплани?!

— Италианците му викат диария.

— Искаш да кажеш, авария с аеропланите?

— Точно това казал: диария — възмути се Спиро.

Вече се смрачаваше, когато оставихме мама при фризьора, и Спиро ме откара в другия край на града. Спряхме пред огромна желязна порта. Спиро се измъкна от колата, огледа се предпазливо, после шумно се запъти към оградата и изсвири. След малко от храстите се показа възрастен тип с бакенбарди, и двамата шепнешком се договориха. Спиро се върна при колата.

— Даваш кутията, господинчо Джерис и стоиш тук — нареди той. — Няма се забавиш.

Типът с бакенбардите отвори портата, Спиро се вмъкна вътре и двамата на пръсти се скриха в храстите. Половин час по-късно Спиро се появи, притиснал кутията към масивния си гръден кош. Обущата му жвакаха, а от панталона му капеше вода.

— Готово, господинчо Джерис — каза той и ми тикна в ръцете кутията. Вътре плуваха пет дебели и блестящи златни рибки.

Страшно доволен, аз се разсипах да благодаря на Спиро.

— Дребна работа — каза той, като запали колата. — Само го пазиш в тайна, нали?

Попитах откъде бе взел рибките — чия беше градината?

— Няма значение — смръщи вежди Спиро. — Само ги криеш и не казваш на никого.

Едва няколко седмици по-късно се случи заедно с Теодор да минем покрай желязната порта и аз го попитах какво е това място. Той ми обясни, че това е дворецът, където гръцкият крал (или друга царска особа) отсяда, когато посети острова. Възхитих се безкрайно от Спиро — стори ми се забележително постижение да се прокраднеш в дворец и да измъкнеш златни рибки от царското езеро. Това значително увеличи стойността им — поне за мене — и ми се струваше, че дебелите рибки, плуващи край костенурките, заблестяха още по-силно.

Събитията започнаха да се развиват едва на сутринта на празника. Най-напред мама откри, че Додо е избрала именно този ден, за да покани почитателите си. Едно селско момиче получи задачата да стои на задната врата и да пъди с дълга метла кучетата, за да не се откъсва мама от готвенето, но дори при тази мярка имаше панически мигове, когато някой по-храбър Ромео успяваше да се вмъкне в кухнята през предната врата.

След закуска изтичах да видя златните рибки и за свой ужас открих, че две са мъртви и полуизядени. В радостта си, че намерих рибки, аз бях забравил, че както костенурките, така и змиите понякога се хранят с риба. Това ме принуди да преместя влечугите в газена тенекия, докато намеря разрешение на въпроса. Изчистих клетките на Савараките и Алеко и им дадох да ядат, но все още не бях измислил по какъв начин да държа заедно риби и влечуги. А наближаваше пладне. Всеки миг щяха да пристигнат първите гости. Мрачно се запътих към грижливо украсеното „езеро“ и за свой ужас открих, че някой е преместил тенекията на припек. Змиите лежаха на повърхността толкова безжизнени от горещината, че за миг помислих, че са мъртви. Ясно беше, че могат да бъдат спасени само ако им се окаже първа помощ, затова грабнах тенекията и се втурнах в къщи. Мама, изнервена и разсеяна, беше в кухнята, като се опитваше да раздвои вниманието си между готвенето и почитателите на Додо.

Обясних бедата, сполетяла змиите и казах, че единственото спасение е да напълня ваната, за да стоят дълго време потопени в студена вода. Попитах мама дали мога да ги оставя в банята около час.

— Да, миличък, не виждам защо да не може. Провери само дали банята не трябва на някого. Няма да забравиш да дезинфекцираш ваната след това, нали?

Напълних ваната с приятно студена вода и внимателно пуснах змиите вътре. След няколко минути имаше признаци, че се съживяват. Много доволен, аз ги оставих да се понакиснат добре, и се качих горе да се преоблека. На слизане наминах към верандата да видя как е наредена масата за обед, която бяха сложили под асмата. В средата й — там, където сигурно бяха поставили красиво наредени цветя, се бяха разположили Савараките и леко се поклащаха. Изстинал от уплаха, огледах масата. Приборите бяха безразборно разхвърляни; дебел слой масло покриваше допълнителните чинийки, а по цялата покривка имаше мазни отпечатъци от стъпки. Пиперът и солта бяха почти изразходвани в украсяването на размазаните остатъци от съдържанието на купата с лютеница. Каната с вода бе изпразнена върху всичко, за да му придаде онзи окончателен, неповторим вид като истинско творение на Савараките.

Реших, че виновниците се държат невероятно странно — вместо да отлетят колкото се може по-бързо, те стояха сред раздърпаните цветя и ритмично се полюляваха. Очите им блестяха и те си разменяха доволни крясъци. След като известно време ме гледаха унесено, едната прекоси масата с несигурна походка, загуби равновесие в края на покривката и тежко тупна на земята. Другата дрезгаво изкрещя от радост, пъхна главата си под крилото и заспа. Необичайното поведение на птиците ме озадачи. После видях на плочите счупена бутилка от бира. Стана ми ясно, че Савараките си бяха организирали собствен празник и бяха много пияни. Съвсем лесно улових и двете, макар че тази на масата направи опит да се пъхне под една омазана салфетка и да се престори на невидима. Тъкмо стоях със Савараките в ръце и се чудех дали ще мога да ги сложа незабелязано в клетката и да се престоря, че не зная нищо за белята, когато се появи мама, понесла купа със сос. Уловен на местопрестъплението, нямаше да ми повярват, ако започнех да твърдя, че бъркотията се дължи на внезапно извила се буря, на плъхове или нещо друго, което ми хрумне. Заедно със Савараките трябваше да изпия горчивия хап.

— Не бива така, миличък, трябва да затваряш вратата на клетката. Добре ги познаваш — каза с умолителен глас мама. — Както и да е, станало е случайно. Пък и мисля, че не са съвсем виновни, щом като са пияни.

Когато отнесох в клетката отпуснатите Савараки, които гледаха с помътнели очи, открих, както и се боях, че Алеко също е използвал възможността да се измъкне. Сложих птиците вътре и ги порицах хубавичко. Те бяха изпаднали вече в агресивно състояние и свирепо закълваха обувката ми. Скараха се на коя да се падне честта да изяде връзката и накрая се сбиха. Оставих ги да размахват криле, да кръжат несигурно като обезумели и от време на време да се опитват напразно да се улучат с човки, и тръгнах да търся Алеко. Прерових градината и къщата, но го нямаше никъде. Реших, че е отишъл до морето да се поизкъпе и изпитах облекчение, че няма да се мотае наоколо.

Вече бяха пристигнали първите гости — поднесли им бяха питие на верандата. Присъединих се към тях и скоро бях погълнат от разговора с Теодор. Докато приказвахме, с учудване видях, че Лесли се задава откъм маслиновите горички — с пушка под мишница и мрежа, пълна с пъдпъдъци и голям заек. Бях забравил, че отиде на лов, като се надяваше да убие някой подранил бекас.

— Аха! — възкликна доволно Теодор, когато Лесли се покатери през верандата и ни показа торбата с дивеча. — Да не би да си улучил звяра, защото… хъм… стреляш с вяра?

— Теодор! Плагиатстваш от Лам69! — каза Лари с укор.

— Хъм… да… боя се, че е така. Но не можах да се въздържа — отвърна каещият се Теодор.

Лесли изчезна в къщата да се преоблече, а ние с Теодор възобновихме разговора си. Появи се мама и седна на перилата, а Додо клекна в краката й. Представянето на мама като изискана домакиня донякъде се разваляше от факта, че прекъсваше често думите си, за да погледне свирепо и да размаха голяма тояга към задъханата глутница кучета, стълпили се в градината пред вилата. От време на време сред приятелите на Додо избухваше караница и те с ръмжене се счепкваха. Тогава цялото семейство се обръщаше и всеки изреваваше заплашително: „Млък!“ Като резултат от това по-нервните ни гости разсипваха чашите си. След всяка подобна пауза мама се усмихваше ведро и правеше опити да възстанови нормалния разговор. Тъкмо беше успяла да го направи за трети път, когато всички отново млъкнаха като попарени от рева, който се дочу от къщата. Така би крещял Минотавъра, ако страда от зъбобол.

— Какво му става на Лесли? — попита мама.

Нямаше възможност дълго да се чуди, защото самият Лесли се появи на верандата гол, с увита около кръста кърпа.

— Джери! — изрева той, а лицето му бе почервеняло от гняв. — Къде е това хлапе?!

— Почакай, миличък — опита се да го успокои мама. — Какво се е случило?

— Змии! — озъби се Лесли, като разпери широко ръце, за да покаже колко са дълги, но веднага ги прибра, за да хване падащата кърпа. — В къщата има змии!

Беше интересно как реагират на това гостите. Тези, които ни познаваха, наблюдаваха сцената с жив интерес, а непосветените явно се чудеха дали Лесли не е леко побъркан и не знаеха дали да се преструват, че нищо не се е случило и да продължават разговора, или да скочат отгоре му, преди да е нападнал някого.

— За какво говориш, миличък?

— Тоя непрокопсаник е напълнил банята с отвратителни змии! — отвърна Лесли и всичко стана ясно.

— Недей да ругаеш, миличък, не бива — машинално каза мама и разсеяно добави: — Струва ми се, че е по-добре да се облечеш, може да настинеш толкова гол.

— Страхотно големи са, дълги като маркучи… Едва не ме ухапаха.

— Станалото — станало, миличък, аз съм виновна. Разреших на Джери да ги сложи там — извини се мама и усетила, че гостите имат нужда да им бъде обяснено, добави: — Клетите създания, бяха получили слънчев удар.

— Честна дума, мамо, това е прекалено! — избухна Лари.

— Ти не се намесвай, миличък — твърдо отсече мама. — Лесли се е къпал със змиите, а не ти.

— Не ми е ясно защо Лари се бърка във всичко — подхвърли огорчена Марго.

— Да се бъркам във всичко ли? Нищо подобно. Когато мама заговорничи с Джери и пълни ваната със змии, смятам, че е мой дълг да протестирам.

— О, я млъквай! — обади се Лесли. — Искам само да зная кога хлапето ще махне тия гнусотии от банята.

— Мисля, че вдигаш прекалено голям шум — каза Марго.

— Щом е станало наложително да извършваме процедурата „къпане“ в гнездо с кобри, аз ще бъда принуден да си замина — предупреди ни Лари.

— Ще мога ли да се изкъпя, или не? — дрезгаво попита Лесли.

— Защо не извадиш змиите сам?

— Само свети Франциск Асизки70 би могъл да се чувства у дома си в такава къща…

— За бога, престанете!

— Имам не по-малко право да си изкажа възгледите, отколкото…

— Искам да се изкъпя, нищо повече. Не моля кой знае за какво…

— Почакайте, милички, не се карайте — каза мама. — Джери, най-добре иди и извади змиите от ваната. Сложи ги известно време някъде — да речем, в умивалника.

— Никога! Да ги изхвърли веднага!

— Добре, миличък, само не викай.

Накрая взех една тенджера от кухнята и сложих змиите си в нея. За моя радост те се бяха съживили напълно и яростно съскаха, докато ги вадех от ваната. Като се върнах на верандата, заварих Лари да занимава надълго и нашироко гостите.

— Уверявам ви, че в тази къща смъртта дебне на всяка крачка. Няма дупчица и цепнатина, която да не бъка от отровна фауна, готова да скочи отгоре ти. Не мога да си обясня как съм се отървал да не остана сакат за цял живот. И най-простото и невинно действие — например, да си запалиш цигара — крие опасност. Дори неприкосновеността на спалнята ми е пренебрегната. Най-напред бях нападнат от скорпион — грозен звяр, който ръсеше отрова и новородени скорпиончета навсякъде. После стаята ми бе разпердушинена от свраки. Сега банята ни е пълна със змии, а из околността хвърчат ята албатроси, които издават звуци като лошо функционираща канализация.

— Лари, миличък, не преувеличавай — каза мама, като се опита да се усмихне на гостите.

— Мила ми майко, не само че не преувеличавам, но дори омаловажавам нещата. Ами нощта, когато Квазимодо реши да спи в стаята ми?

— Нищо страшно нямаше в това, миличък.

— Е, може би на тебе ти доставя удоволствие да бъдеш събудена в три часа през нощта от гълъб, който е решил да натика задника си в окото ти… — каза надменно Лари.

— Е, стига сме говорили за животни — побърза да го прекъсне мама. — Мисля, че обедът е готов. Защо не седнем на масата?

— Каквото и да си приказваме — каза Лари, докато вървяхме към масата, — това хлапе е цяла напаст… Главата му е пълна с бръмбари.

Настаниха гостите по местата им, издърпваните столове застъргаха по плочите, после всички насядаха и успокоени се усмихнаха. В следващия миг двама от гостите нададоха силни викове и излетяха от столовете като ракети.

— О, господи, сега пък какво се случи? — уплашено попита мама.

— Сигурно пак има скорпиони — каза Лари и бързо напусна мястото си.

— Нещо ме ухапа… ухапа ме по крака!

— Видяхте ли? — извика Лари и хвърли победоносен поглед. — Точно както ви казах! Вероятно под масата има меча бърлога!

Единственият човек, който не се вцепени от ужас при мисълта, че в краката му може да има скрит звяр, беше Теодор. Той важно се наведе, повдигна покривката и пъхна глава под масата.

— Аха! — каза той, и в заглушения му глас се долавяше любопитство.

— Какво има там? — попита мама.

Теодор показа глава.

— Това е изглежда нещо… някаква… птица. Голяма птица с черни и бели пера.

— Това е проклетият албатрос! — развълнувано извика Лари.

— Не, не… — поправи го Теодор. — Мисля, че е от рода на чайките.

— Не мърдайте… Стойте неподвижно, ако не искате да отхапе краката ви до коляното — осведоми гостите Лари.

Като изявление, направено с намерение да успокои духовете, думите на Лари далеч не постигнаха целта си. Всички вкупом станаха и напуснаха масата.

Изпод масата Алеко нададе продължителен и странен крясък — трудно е да се каже дали от съжаление, че е изпуснал жертвите си, или защото протестираше срещу вдигналия се шум.

— Джери, веднага улови тая птица! — заповяда ми Лари от безопасно разстояние.

— Улови я, миличък — съгласи се мама. — Най-добре я върни в клетката. Не може да остане под масата.

Леко повдигнах покривката и видях Алеко, разположил се господарски под масата, да ме гледа сърдито с жълтите си очи. Протегнах ръка да го хвана, но той разпери криле и заплашително затрака с клюн.

Явно не беше в добро настроение. Взех една салфетка и се помъчих да стигна с нея до клюна му.

— Не би ли искал да ти помогна, мило дете? — попита Кралевски, който сигурно чувстваше, че славата му на орнитолог изисква да предложи нещо, но изпита явно облекчение, когато отказах помощта му.

Обясних, че Алеко е в лошо настроение и ще ми трябва малко време, за да го хвана.

— За бога, побързай — супата изстива! — нервно се сопна Лари. — Не можеш ли да го подмамиш с нещо? Какво ядат тия зверове?

— Обичат чайките моряка, както хубавиците71… — подхвърли много доволен Теодор.

— О, моля те, престани! — с мъка в гласа запротестира Лари. — Как можеш в такъв критичен момент.

— Боже! Наистина изглежда свиреп — забеляза Кралевски, докато аз се борех с Алеко.

— Сигурно е гладен — весело каза Теодор. — И мисълта, че сядаме да обядваме, му се е видяла горчива като пелин.

— Теодор!

Накрая успях да хвана клюна на Алеко и го измъкнах навън, а той размахваше криле и кряскаше. Докато уловя и крилете му, плувнах в пот и се разроших. Оставих го в клетката да сипе ругатни и заплахи по мой адрес и се върнах да продължа обеда си.

— Спомням си, че веднъж мой близък приятел бе нападнат от чайка — започна да разказва Кралевски, докато ядеше супа.

— Наистина ли? — попита Лари. — Нямах представа, че са чак толкова долни птици.

— Разхождал се край скалите с една Дама — продължи Кралевски, без да чува Лари, — когато изневиделица се появила някаква чайка и се спуснала отгоре им. Приятелят ми едва успял да я прогони с чадъра си. Не е за завиждане подобно преживяване, нали?

— Не може да бъде! — каза Лари.

— Трябвало е да насочи чадъра към чайката и да извика „Не мърдай, или ще стрелям!“ — подхвърли сериозно Теодор.

— Защо? — попита Кралевски озадачен.

— Чайката щеше да му повярва, да се уплаши и да отлети — обясни му любезно Теодор.

— Но не разбирам… — започна Кралевски, като се намръщи.

— Нали знаете, чайките са доста отчаяни създания — каза доволно Теодор.

— Честна дума, Теодор, ти си като стар брой на „Пънч“72 — изпъшка Лари.

Чуваше се звънтене на чаши, потракване на вилици, бутилките с вино кълколеха и обедът продължаваше. На масата се появяваха деликатес след деликатес, и след като гостите единодушно похвалеха всяко ядене, мама скромно се усмихваше. Естествено, разговорът се въртеше около животните.

— Спомням си, бях дете, когато ме пратиха да погостувам на една от многобройните ни престарели и ексцентрични лели. Тя бе издигнала в култ пчелите — в градината имаше стотици кошери и се чуваше жужене като от телеграфни стълбове. Един следобед тя си забули лицето с огромна мрежа, сложи си ръкавици, заключи ни за по-сигурно във вилата и излезе навън, за да извади малко мед от един кошер. Явно не беше замаяла пчелите достатъчно — или каквото се прави там — защото като вдигна капака на кошера, те се изсипаха като водна струя и накацаха по нея. Видяхме всичко това през прозореца. Нямахме много познания за пчелите и решихме, че това е в реда на нещата, докато леля не хукна из градината, като правеше отчаяни опити да се отърве от пчелите, а мрежата се закачаше по розовите храсти. Накрая стигна до къщата и се хвърли към вратата. Но ние не можехме да й отворим, защото беше взела ключа. Опитвахме се да й припомним това, но жуженето на пчелите и стенанията й ни заглушаваха. Струва ми се, че на Лесли му хрумна блестящата мисъл да я залеем с кофа вода от прозореца на спалнята. За жалост, обзет от ентусиазъм, той пусна и кофата. Да те измокри до кости студена вода, а после върху главата ти да се стовари голяма ламаринена кофа е доста неприятно, но да се мъчиш да се спасиш от рояци пчели в същото време е направо непоносимо. Когато най-накрая вкарахме леля в къщи, тя беше толкова подута, че не приличаше на себе си. — Лари прекъсна историята и натъжено въздъхна.

— Наистина ужасно! — възкликна Кралевски, широко отворил очи. — Можела е да умре.

— Да, можеше — съгласи се Лари. — И без друго заради това ваканцията ми изцяло пропадна.

— А оправи ли се тя? — попита Кралевски. Ясно беше, че замисля разказ за приключение със свирепи пчели и Дама.

— О, да, след няколкоседмичен престой в болница — с безразличие отвърна Лари. — Обаче това не я отказа от пчелите. Не след дълго един рояк се заселил в комина, и като се опитвала да ги прогони с дим, подпалила къщата. Когато пристигнала пожарната, били останали само овъглените основи, около които гъмжало от пчели.

— Ужасно, ужасно! — промълви Кралевски.

Теодор, който внимателно си мажеше парче хляб с масло, едва чуто изсумтя от доволство. Лапна го, дъвка минута — две съсредоточено, преглътна и грижливо обърса брадата си със салфетка.

— Понеже заговорихме за пожар — започна той, а очите му блеснаха дяволито, — разказвал ли съм ви за времето, когато модернизираха пожарната команда на остров Корфу? Вероятно началникът беше ходил в Атина, където силно… хъм… го впечатлили различните съвременни съоръжения за борба с огъня. Решил, че е крайно време Корфу да захвърли цистерната с вода, возена от коне… и да се снабди с нова… хъм… за предпочитане лъскава и червена на цвят пожарникарска кола. Завърна се обзет от… хъм… ентусиазъм. Първото, което нареди, беше да пробият кръгла дупка в тавана на сградата, за да могат пожарникарите да се плъзгат до долу по един стълб, както си му е редът. Обаче в бързината да модернизира всичко, беше забравил стълба, и още първия път, когато правиха подготовка, двама от пожарникарите си счупиха краката.

— Извинявай, Теодор, но не мога да ти повярвам. Не може да бъде.

— Не, не, уверявам те, че това е самата истина. Доведоха пострадалите в лабораторията ми да им направя рентгенова снимка. Явно началникът не беше обяснил на пожарникарите, че трябва да има стълб и те решили да скачат през дупката. Това беше само началото. На доста висока цена закупиха изключително… хъм… голяма пожарникарска кола. Началникът настоявал да бъде възможно най-голямата и най-хубавата. За съжаление се оказа толкова голяма, че можеше да минава през града само по определен път — знаете колко тесни са повечето улички. Често я виждахме, полетяла с пълна пара и с лудо дрънчаща камбанка в посока, противоположна на пожара. Излизаше извън града, където пътищата са донякъде по-широки, и оттам заобикаляше до мястото на пожара. Струва ми се обаче, че най-интересна беше историята със свръхмодерната противопожарна сигнализация, която беше докарал началникът — от онези кутии, на които счупваш стъклото, а вътре има нещо като… хъм… телефон. Избухна спор къде да я сложат. Каза ми, че им е много трудно да решат, защото не знаят къде ще избухнат първите пожари. И за да не предизвикат объркване, поставиха сигнализацията на вратата на тяхната сграда.

Теодор замълча, потърка брадата си с палец и отпи от виното.

— Едва се бяха организирали, когато избухна първият пожар. Имах щастието да бъда наблизо и видях всичко с очите си. Пламна един гараж и огънят доста се беше разгорял, докато собственикът отиде до пожарната и счупи стъклото на сигнализацията. После изглежда си размениха по някоя груба дума с началника, който се ядосваше, че стъклото е счупено без време. Каза на човека, че е трябвало да почукана вратата, защото сигнализацията е чисто нова и ще бъдат нужни седмици, докато подменят стъклото. Най-после изкараха пожарната кола на улицата и пожарникарите се събраха. Началникът произнесе кратка реч, в която ги призова да изпълнят… хъм… дълга си. После заеха местата си. Настъпи лека препирня на кого да се падне честта да звъни с камбанката, но накрая самият началник се зае с това. Трябва да си призная, че когато пристигна, пожарната кола наистина имаше внушителен вид. Пожарникарите наскачаха, засуетиха се и правеха впечатление, че си знаят работата. Развиха един голям маркуч, и точно тогава се яви ново затруднение. Не можеха да намерят ключа за задната част на колата, където се прикрепва маркуча. Началникът каза, че го е дал на Яни, а той ползвал свободен ден. След много спорове някой изтича до къщата на Яни, която беше… хъм… за щастие, наблизо. Докато го чакаха, пожарникарите се възхищаваха от пламъците, които вече горяха с все сила. Човекът се завърна и съобщи, че Яни не е у дома — жена му казала, че отишъл на пожара. Започнаха да го търсят из тълпата и го откриха сред зяпачите с ключа в джоба. Изпълнен с негодувание, началникът ядосано заяви, че точно такива неща създават лоша слава. Отвориха капака, прикачиха маркуча и пуснаха водата. Естествено, за това време почти целият гараж беше изгорял и нямаше какво да гасят.

Обедът привърши и гостите бяха така натъпкани с храна, че не можеха да помръднат, затова останаха да си отдъхнат на верандата. Опитът на Кралевски да организира състезание по крикет бе посрещнат без всякакъв ентусиазъм. Ние, по-енергичните, помолихме Спиро да ни откара до морето, за да поплуваме и киснахме във водата, докато стана време за следобедния чай — още едно от гастрономическите постижения на мама. Появиха се клатушкащи се купчини топли кифлички, хрупкави, тънки като хартия бисквити, сладкиши като снежни преспи, от които капеше конфитюр, тъмнокори кейкове с плодове — сочни и вкусни, пълни с мед дребни сладки, ронливи като корали. Разговорът почти замря. Чуваше се само лекото прозвънтяване на чашите и дълбоката въздишка на някой гост, вече натъпкан до горе, който си взема още едно парче кейк. След това се разположихме из верандата на малки групи и си приказвахме несвързано, като в полусън, докато приливът на зеления здрач се процеди през маслиновите горички и така сгъсти сенките под асмата, че лицата почти не се виждаха в мрака.

След малко откъм дърветата се появи колата на Спиро, който беше предприел някаква лична потайна експедиция. Надуваше клаксона, за да съобщи на всички за пристигането си.

— О, защо Спиро смущава вечерния покой с този отвратителен шум? — попита Лари с измъчен глас.

— Прав сте, прав сте — промърмори сънливо Кралевски. — По това време трябва да чуваме песента на славеите, а не автомобилни клаксони.

— Спомням си, че бях много озадачен, когато Спиро ме возеше за пръв път — донесе се от мрака гласът на Теодор, който звучеше леко насмешливо. — Не се сещам точно за какво говорехме, но Спиро изведнъж ми каза: „Така е, докторе, когато минавам през някое село, хората направо умират.“ Веднага пред очите ми се появи… хъм… картина на съвсем обезлюдени села и купища трупове край пътя. Спиро продължи: „Така ужасно надувам клаксона, че хората направо умират от страх.“

Автомобилът зави пред къщата, фаровете за миг се насочиха към верандата и осветиха къдравия навес от бледозелени лози, разпръснатите групички разговарящи и смеещи се гости и двете селски момичета с алени забрадки, които тихо сновяха насам-натам, а босите им крака шляпаха по плочите, докато слагаха масата. Моторът заглъхна и Спиро се показа на пътеката, притиснал до тялото си огромен и явно доста тежък пакет, увит в кафява хартия.

— Господи! Погледнете! — възкликна драматично Лари, като го сочеше с разтреперания си показалец. — Издателите пак ми връщат ръкописа!

Спиро, който се бе запътил към къщата, спря и погледна смръщено през рамо.

— Божке, няма такова нещо, господинчо Лорис — обясни със сериозен тон той. — Това са трите пуйки, дето жена ми сготвеше за майка ти.

— Е, тогава все още има надежда — въздъхна Лари с престорено облекчение. — Едва не ми прилоша от изненада. Защо не влезем да пийнем нещо?

Газените лампи осветяваха стаите, а цветните картини на Марго леко потрепваха по стените от вечерния ветрец, който внимателно оправяше криво закачените листове. Весело звънтяха чаши, тапите изскачаха със звука, с който камъчета цопват в кладенец, сифоните въздишаха като уморени локомотиви. Гостите се пооживиха — очите им заблестяха, разговорът се извиси в кресчендо.

Отегчена от тържеството и от това, че не успява да привлече вниманието на мама, Додо реши да се поразходи сама в градината. Заклати се по осветения от луната двор и си избра подходящо местенце под магнолията, за да общува с природата. Какъв беше ужасът й, когато изведнъж видя насреща си глутница настръхнали и сърдити кучета със страшен вид, които явно имаха възможно най-лоши намерения към нея. Додо уплашено изскимтя, завъртя опашка и хукна обратно към къщи, доколкото й позволяваха късите дебели крачета. Но пламенните поклонници нямаше да се откажат без борба. Бяха се изнервили през горещия следобед в очакване да се запознаят с Додо и явно не искаха да изпуснат пратената им от всевишния възможност да направят опит за близост с нея. Додо се втурна в претъпканата всекидневна, а по петите й се изсипа запъхтяната и ръмжаща вълна от кучета. Роджър, Пикльо и Посерко, които се бяха промъкнали в кухнята да похапнат, бързо дотичаха и се ужасиха от картината, която видяха. Те смятаха, че щом се налага да бъде прелъстявана Додо, това трябва да направи някой от тях, а не краставите селски парии. Нахвърлиха се ожесточено върху нейните преследвачи и след миг стаята се изпълни с вкопчени едно в друго ръмжащи кучета и с подскачащи, пищящи гости, които се пазеха да не бъдат ухапани.

— Вълци!… Това е поличба, че зимата ще бъде тежка! — извика Лари и ловко скочи върху един стол.

— Запазете спокойствие, запазете спокойствие! — изрева Лесли, сграбчи една възглавница и я запрати по най-близкото кълбо от биещи се кучета. Възглавницата падна и мигновено пет челюсти яростно я захапаха и разкъсаха. Огромен облак от леки пера се издигна и се понесе из стаята.

— Къде е Додо? — с разтреперан глас питаше мама. — Намерете Додо, ще й направят нещо!

— Спрете ги! Спрете ги! Те се убиват! — разпищя се Марго, грабна един сифон със сода и започна да пръска най-безразборно кучета и гости наред.

— Мисля, че червеният пипер много помага при кучешки сбивания — подхвърли Теодор, а перата падаха по брадата му като сняг. — Обаче не съм го пробвал.

— Господи! — извика Кралевски. — Внимавайте! Да спасим дамите! — и последва съвета си, като помогна на най-близката до него жена да се покачи на дивана и сам се покатери до нея.

— И за водата се смята, че помага — продължи да размишлява Теодор и сякаш за да провери дали това е вярно, изсипа много внимателно виното от чашата си върху едно минаващо куче.

По съвета на Теодор, Спиро изтича до кухнята и се завърна, стиснал в своите приличащи на свински бутове ръце газена тенекия, пълна с вода. Спря на прага, вдигна я над главата си и изрева:

— Пазете се! Сега ще наредиш тия мръсници!

Гостите се разбягаха на всички страни, но не бяха достатъчно бързи. Гладката, блестяща водна маса се изви във въздуха, стовари се върху пода, отново се вдигна нагоре, после се изви и се разби като огромна вълна в стените на стаята. За най-близкостоящите гости последствията бяха пагубни, но най-странно бе мигновеното й въздействие върху кучетата. Уплашени от плисъка и шума на водата, те се разделиха и изчезнаха в нощта, оставяйки подире си картина на погром, от която спираше дъхът. Стаята приличаше на кокошарник, пострадал от ураган — приятелите ни се въртяха в кръг, мокри и покрити с пера; по лампите също имаше полепнали пера и след малко въздухът се изпълни с неприятна миризма на изгоряло. Мама, взела Додо на ръце, оглеждаше стаята.

— Лесли, миличък, иди донеси няколко кърпи, за да се изсушим. Ама че мръсна е тази стая. Е, както и да е, може би най-добре да излезем на верандата? — предложи тя и очарователно се усмихна. — Прощавайте за случилото се. Нали разбирате, няма как — в момента Додо представлява голям интерес за кучетата.

Най-после изсушиха гостите, изчистиха перата от тях, напълниха чашите им и ги настаниха на верандата, където луната бе отпечатала по плочите мастилено черните сенки на лозовите листа. Лари тихо подрънкваше на китарата и тананикаше неразбираемо, с пълна уста; през големите стъклени врати се виждаха Лесли и Спиро, смръщили вежди от усилие, докато ловко разкъсваха голяма пуйка с тъмно месо. Мама се движеше насам-натам из сенките и разтревожено питаше гостите имат ли достатъчно ядене. Кралевски бе седнал на парапета — силуетът му напомняше омар, луната надничаше над гърбицата му, а той разказваше на Марго някаква дълга и объркана история. Теодор изнасяше лекция за звездите на доктор Андручели, като посочваше съзвездията с недооглозгана пуешка кълка.

Вън лунната светлина покриваше острова със сребристи и черни ивици и петна. Далече в низината бухалите се успокояваха с викове сред мрака на кипарисите. Небето изглеждаше черно и меко като козина на къртица, покрита с нежните росни капки на звездите. Магнолията извисяваше над къщата клони, обсипващите ги бели цветове бяха като стотици миниатюрни отражения на луната, а тежкият им сладък аромат висеше неподвижно над верандата — упойващият аромат, който очарова и примамва навън, сред тайнствената, осветена от луната природа.

Завръщането

С джентълменска почтеност, която ми беше трудно да оправдая, Кралевски уведоми мама, че се е занимавал с мен, доколкото може, но според него било дошло времето, когато трябва да замина за Англия или Швейцария, за да завърша образованието си. Отчаяно изтъквах доводи против тази идея — казах, че предпочитам да остана необразован — колко повече се учудва човек на света, ако е невеж! Но мама бе непреклонна. Настояваше да се завърнем в Англия, около месец да оправяме положението си (което означаваше, че ще води спорове с банката) и после да решим къде да продължа образованието си. За да успокои разсърдените, готови за бунт духове на семейството, тя ни каза да гледаме на това като на ваканция, като на едно приятно пътешествие. И обеща скоро да се завърнем на Корфу.

Подредихме багажа в сандъци, чанти и куфари, направихме клетки за птиците и костенурките, а кучетата се чувстваха неловко като наказани с новите си нашийници. Направихме последните разходки из маслиновите горички, взехме си със сълзи на очи сбогом с безбройните си приятели — селяни и после колите, догоре натоварени с вещи, потеглиха бавно надолу по пътя. Както Лари забеляза, това много напомняше погребално шествие на някой преуспяващ вехтошар.

Струпахме планината от багаж в митницата и мама застана до нея, като дрънкаше с огромна връзка ключове. Навън, под ярко бялата слънчева светлина, останалите членове на семейството разговаряха с Теодор и Кралевски, които бяха дошли да ни изпратят. Появи се митничарят и леко се оклюма при вида на купа от багаж, завършващ с поставената най-отгоре клетка на Савараките, които надничаха злобно отвътре. Мама нервно се усмихна и размаха ключовете. Изглеждаше гузна като крадец на диаманти. Митничарят хвърли поглед към нея, после към багажа, затегна колана си и смръщи вежди.

— Това ваше? — попита той, за да се увери.

— Да, целият багаж е мой — изчурулика мама и прокара пръсти по ключовете като по клавиши на пиано. — Искате ли да отворя нещо?

Митничарят явно дълбоко разсъждаваше върху думите й, защото замислено сви устни: — Да имате некви нои дреи? — попита той.

— Моля? — не разбра мама.

— Да имате некви нои дреи?

Мама отчаяно затърси с поглед Спиро.

— Извинете. Не мога напълно да схвана какво…

Митничарят я изгледа сърдито и изрече заплашително, като се наведе над бюрото си:

— Мадам! Знае ли ти английски?

— О, да! — възкликна мама, зарадвана, че го е разбрала. — Зная малко.

Спиро пристигна точно навреме, за да я спаси от гнева на митничаря. Влезе с трополене, целият изпотен, утеши мама, успокои митничаря, като му обясни, че от години не сме си купували нови дрехи и преди да успеем да мигнем, багажът ни вече бе изнесен вън на пристана. После Спиро взе парчето тебешир на митничаря и собственоръчно беляза с него всичко, за да няма повече недоразумения.

— Е, няма да ви кажа сбогом, а само au revoir промълви Теодор, като се ръкува с всички наред. — Надявам се, че ще бъдете отново сред нас… хъм… съвсем скоро.

— Довиждане, довиждане — с напевен глас изрече Кралевски, като подскачаше от човек на човек. — Ще очакваме с нетърпение вашето завръщане! Да, да! Пожелавам ви да прекарате добре, използвайте най-целесъобразно престоя си в старата Англия. Превърнете го в истинска ваканция! Това ви е нужно!

Спиро мълчаливо разтърси ръката на всеки от нас, после застана и ни загледа. Лицето му беше както винаги смръщено, а огромните му ръце мачкаха шапката.

— Е, да ви казвам довиждане — започна той, а гласът му потрепери, секна и големи едри сълзи закапаха от очите му и потекоха по набразденото от бръчки лице. — Честен кръст, не искаше да плаче — захлипа той, а големият му корем се вдигаше и спускаше. — Обаче все едно, че си взема довиждане с роднини. Чувства, че вие сте мои.

Корабчето търпеливо трябваше да изчака, докато го успокоим. После моторът забръмча и то се понесе по тъмната синя вода, а тримата ни приятели стояха редом на разноцветния фон от схлупени къщи, накацали по хълмовете: Теодор — елегантен и изправен, с проблясваща на слънцето брада, бе вдигнал тържествено бастуна за поздрав; Кралевски подскачаше, сгушил глава и развълнувано ни махаше с ръка; Спиро, с тяло като бъчва, се мръщеше и ту бършеше очи с носната си кърпа, ту ни махаше.

Когато корабчето прекоси водите на залива и остров Корфу със свистене потъна в седефената мараня на хоризонта, бяхме обзети от мрачно настроение, което продължи чак до Англия. Мръсният влак се носеше по пътя от Бриндизи до Швейцария, а ние седяхме, потънали в мълчание. Не ни се говореше. Върху багажника над главите ни сипките пееха в своите клетки, Савараките се кискаха и тракаха с човки, а от време на време Алеко тъжно изкрещяваше. Кучетата похъркваха в краката ни. На швейцарската граница паспортите ни бяха проверени от един неприятно експедитивен служител. Той ги върна на мама заедно с малка бланка, поклони се, без да се усмихне и ни остави на унинието ни. Малко по-късно мама погледна листчето, попълнено от служителя, и докато го четеше, направо се вцепени.

— Само вижте какво е написал! — възмутено възкликна тя. — Що за нахалство!

Лари погледна бланката и изсумтя.

— Такова е наказанието, което трябва да изтърпим за това, че напускаме Корфу — натъртено каза той.

На картончето, в графата, озаглавена „Описание на пътниците“ беше написано четливо с главни букви: „Пътуващ цирк (един брой) и персонал“.

— Как може да пише такова нещо! — каза мама, все още кипяща от гняв. — Някои хора са странни!

Влакът потракваше по релсите и се носеше към Англия.