Моето семейство и други животни

Преселването

Месец юли бе духнат като свещ от режещия вятър, който се втурна в оловносивото августовско небе. Ситните капки пронизващ дъжд се превръщаха в непрогледна вълниста завеса там, където ги подхванеше вятърът. Къщичките по плажната ивица на Борнмът бяха обърнали слепите си дървени лица към сиво-зеленикавата пяна, обрамчила морето, а то с въодушевление прехвърляше вълнолома и се изсипваше на брега. Чайките, запокитени към сушата над града, се виеха, опънали крила високо над покривите, и сърдито пищяха. Такова време е предназначено да поставя на изпитание човешката издръжливост.

Взето като цяло, моето семейство този следобед не представляваше особено привлекателна гледка, защото лошото време дойде заедно с обичайните си болести, към които бяхме предразположени. На мене, легнал на пода, докато надписвах сбирката си от мидени черупки, то донесе катар — бе го насипало в черепа ми като цимент, поради което бях принуден да дишам на пресекулки с отворена уста. Брат ми Лесли, свил се мрачно с кръвнишко изражение край камината, бе получил възпаление на вътрешното ухо и от ушите му течеше кръв — слабо, но непрекъснато. Сестра ми Марго бе ощастливена с нови шарки от акне по лицето, което и без друго бе изпъстрено с петна като червен воал. Майка ми получи обилна, непрестанно бликаща хрема и за разнообразие — ревматичен пристъп. Само най-големият ми брат Лари остана незасегнат, но му стигаше, че се изнервя от нашите страдания.

Разбира се, тъкмо Лари започна цялата работа. Останалите се чувстваха прекалено апатични, за да мислят за друго, освен за болките си, но Лари бе избран от провидението да преминава през живота като малък рус фойерверк, чиито идеи избухват в мозъците на други хора, докато самият той се свива като умилкваща се котка и отказва да поеме вината за последствията. С наближаването на вечерта Лари ставаше все по-раздразнителен. Накрая, като огледа мрачно стаята, той реши да нападне мама, която според него беше очевидната причина за бедите ни.

— Защо търпим този отвратителен климат? — попита изведнъж той, като посочи залятия от дъжда прозорец. — Погледни на какво прилича! А ако е въпрос, и нас погледни… Марго се е издула като паница с алена овесена каша… Лесли броди насам-натам с по петнайсет ярда2 памук във всяко ухо… Джери говори така, сякаш по рождение има вълча уста… Погледни и себе си: с всеки изминат ден все повече грохваш и се състаряваш!

Мама надникна иззад големия том, озаглавен „Лесни рецепти от Раджпутана“.

— Нищо подобно! — каза възмутено тя.

— Как така? — настояваше Лари. — Започваш да приличаш на ирландска перачка, а членовете на семейството ти изглеждат като куп илюстрации към медицинска енциклопедия!

Майка ни не можа да измисли никакъв съкрушителен отговор, затова се задоволи да го изгледа втренчено, преди да се оттегли отново зад книгата.

— Това, от което имаме нужда, е слънце — продължаваше Лари. — Не си ли съгласен, Лес? Лес!

Лесли размота дълго парче памук от едното си ухо.

— Какво казваш? — попита той Лари.

— Виждаш ли! — отвърна Лари и погледна победоносно мама. — Да се проведе разговор с Лесли се е превърнало в ужасно трудно действие. Питам те, на какво прилича всичко това? Единият брат не чува това, което му казват, другият не го разбира. Крайно време е да се направи нещо. Не може да се очаква да пиша безсмъртна проза в атмосфера на мрак и миризма на евкалиптово масло!

— Да, миличък — отвърна мама разсеяно.

— Това, от което всички ние имаме нужда — каза Лари, като отново набираше скорост, — е слънце. Страна, където можем да растем.

— Да, миличък, няма да е лошо — съгласи се мама, която всъщност не го слушаше.

— Тази сутрин получих писмо от Джордж; пише, че на Корфу е прекрасно. Защо не си съберем багажа и не заминем за Гърция?

— Добре, миличък, щом искаш… — каза мама непредпазливо.

Когато нещо беше свързано с Лари, тя обикновено много внимаваше да не се ангажира.

— Кога? — попита Лари, доста учуден от готовността й.

Усетила, че е направила тактическа грешка, мама предпазливо наведе „Лесни рецепти от Раджпутана“.

— Струва ми се, че най-разумно ще бъде ти да заминеш пръв, миличък, и да подготвиш нещата. После можеш да ми пишеш, за да узная дали там е хубаво, и ние ще те последваме — каза умно тя.

Лари й хвърли смразяващ поглед.

— Точно това каза, когато предложих да заминем за Испания — припомни й той. — Цели два месеца седях в Севиля и ви чаках да дойдете, а ти само ми пишеше дебели писма за канализацията и водата за пиене, като че ли съм кмет на града. Не, ако ще ходим в Гърция, заминаваме всички заедно!

— Ужасно преувеличаваш, Лари — каза мама с умолителен глас. — Знаеш, че не мога да замина веднага. Трябва да уредя някои работи с тази къща.

— Да уреждаш? Какво, за бога, ще уреждаш? Продай я!

— Не мога да направя това, миличък! — каза изумено мама.

— Защо пък не?

— Нали току-що я купих.

— Точно затова я продай преди още да сме я съсипали.

— Не приказвай смешни работи, миличък — каза твърдо мама. — И дума не може да става. Това е направо лудост.

След което продадохме къщата и избягахме от мрачното английско лято като ято мигриращи лястовици.

Никой не взе много багаж — всеки носеше само това, което смяташе най-насъщно в своя живот. Когато отворихме чантите за митническа проверка, съдържанието им доста добре разкриваше различните характери и интереси. Така например багажът на Марго съдържаше множество одежди от прозрачна материя, три ръководства за отслабване и цяла купчина шишенца, всяко пълно с някакъв еликсир, гарантиращ излекуването на акне. В пътната чанта на Лесли имаше няколко пуловера с висока яка, чифт панталони, в които бяха увити два револвера, въздушен пистолет, книга със заглавие „Как да си направим сами оръжие“ и голямо шише със смазка, което течеше. Лари пътуваше с два сандъка, пълни с книгите му, и с малко куфарче дрехи. Багажът на мама беше благоразумно разделен: една част с дрехи и втора с различни томове по готварство и градинарство. Аз бях приготвил само тези неща, които смятах за необходими, за да облекчат досадата на дългото пътешествие: четири книги по естествена история, сакче за пеперуди, куче и буркан от сладко, пълен с гъсеници, които всеки миг заплашваха да се превърнат на какавиди. Според нашите схващания, бяхме напълно екипирани и в този вид напуснахме хладните и влажни английски брегове.

От Франция — тъжна и подгизнала от дъжда, Швейцария — напомняща коледен сладкиш и Италия — пищна, шумна и миризлива, у нас останаха само объркани спомени. Корабчето треперливо се отдалечи от тока на италианския ботуш към сумрачното открито море и докато спяхме в душните каюти, някъде по ивицата огряна от луната вода прекосихме невидимата гранична линия и навлязохме в яркия огледален свят на Гърция. Постепенно чувството за промяна се просмука в нас и ето че на зазоряване се събудихме неспокойни и излязохме на палубата.

В светлината на утрото морето се движеше, изпъваше гладките си сини мускули — вълните — и блестящите мехурчета пяна от килватера се стелеха подире ни кротко като разперена опашка на бял паун. По хоризонта на изток бледото небе бе изпъстрено с жълтина. Пред нас се виждаше шоколаденокафявото петно на сушата, обвито в мъгла, с дантели от пяна около брега. Това беше Корфу и ние напрягахме очи, за да различим точните форми на планините, да открием долини, върхове, клисури и плажове, но виждахме само силуети. След това слънцето внезапно прехвърли хоризонта и небето доби гладкия емайлово син цвят на око на сойка. За миг безкрайните педантични извивки на вълните припламнаха, после се обагриха в пурпурночервено на зелени капчици. Мъглата на ивици се източи бързо и леко и пред нас се появи островът — с планини, сякаш заспали под намачкано кафяво одеяло, с петната на зелените маслинови горички по гънките. По брега се виеха бели като слонски бивни плажове, а помежду им — градчета със схлупени къщи от яркозлатист, червен и бял камък. Заобиколихме северния нос, където в гладкия склон на ръждивочервен зъбер се виждаха множество огромни пещери. Дирята на кораба бе подхваната от тъмните вълни, които я понесоха леко към самия вход на пещерите и там тя с жадно съскане се пръсна сред скалите. Когато заобиколихме носа, планините останаха зад нас, а островът плавно се спускаше към морето в мъглявото сияние на сребристозелените маслинови дръвчета, сред които тук-там като пръст, вдигнат предупредително, се извисяваха черни кипариси на фона на небето. Морето в плитчините на заливите бе синьо като пеперудени крилца, а дори през шума на корабните мотори дочувахме слабо звънък звук от брега, като хор от детски гласчета — пронизителното победоносно свирене на цикадите.

Първа главаНеочакваният остров

Пробихме си път далече от шума и бъркотията на бараката за митнически контрол към блестящото слънце на кея. По стръмните хълмове наоколо се издигаше градът: струпани безразборно разноцветни къщи, със зелени отворени капаци на прозорците, подобни на крила на хиляди мушици. Зад нас лежеше гладкият като чиния залив, а невероятно синият му цвят трептеше.

Забързан, отметнал назад глава с израз на такова величествено презрение на лицето, че човек не забелязваше колко дребничък е на ръст, Лари следеше носачите, които се мъчеха със сандъците. Подир него бавно вървеше Лесли — нисък и набит, безгласно излъчващ войнственост, а след Лесли — Марго, оставяща следа от муселин и парфюм. Мама, с вид на мъничка, изтерзана по време на въстание мисионерка, бе повлечена насила към най-близкия уличен фенер от темпераментния Роджър и бе принудена да стои там, вперила поглед в пространството, докато кучето се освобождаваше от насъбралите се поради дългото затваряне чувства. Лари избра два възхитително разнебитени файтона, сложи багажа в единия, а в другия седна. После с раздразнение се огледа:

— Е? — попита той. — Какво чакаме?

— Чакаме мама — обясни му Лесли. — Роджър си намери уличен фенер.

— Господи боже мой! — възкликна Лари, изправи се в цял ръст във файтона и изрева:

— Хайде, мамо, хайде! Не може ли кучето да почака?

— Идем, миличък — извика вяло мама в отговор и излъга, защото Роджър не даваше признаци, че ще напусне фенера.

— Това куче ни досаждаше през цялото пътуване — каза Лари.

— Бъди по-търпелив — възмутено се намеси Марго. — Кучето не е виновно… Освен това как те чакахме цял час в Неапол?

— Стомахът ми не беше в ред — обясни надменно Лари.

— Е, сега стомахът на Роджър може да не е в ред каза победоносно Марго. — Ясно като две и две.

— Искаш да кажеш, като две и две — четири.

— И така да е — все едно.

В този момент пристигна мама, леко разрошена, и трябваше да съсредоточим вниманието си върху задачата да качим Роджър във файтона. Никога не беше пътувал с подобно превозно средство и се отнасяше към него подозрително. Накрая се принудихме да го вдигнем на ръце и да го метнем вътре, докато той квичеше като обезумял и после, останали без дъх, се накатерихме при него и го уловихме. Конят, уплашен от това оживление, препусна в тромав тръс, поради което се озовахме на пода, преплели тела, а Роджър стенеше яростно под нас.

— Ама че начало — каза с горчивина Лари. — Искаше ми се да направим впечатление на достолепно величие, а какво излезе… Пристигаме в града като трупа средновековни акробати.

— Не го вземай присърце, миличък — успокояваше го мама, докато си гласеше шапката. — Скоро ще стигнем в хотела.

И така, файтонът с трополене и дрънчене минаваше през града, докато ние седяхме на увитите с росер пейки и се мъчехме да излъчваме достолепното величие, което Лари изискваше от нас. Роджър бе потънал в силните ръце на Лесли, главата му се клатушкаше извън файтона и бе обелил очи, сякаш береше душа. След малко шумно се понесохме по една уличка, където четири келяви песа се припичаха на слънце. Роджър се изпъна, загледа ги и изригна фонтан от гърлен лай. Като че ли през песовете премина електрически ток — те се втурнаха след файтона и заджафкаха гласовито. Спокойствието ни безвъзвратно се сгромоляса, защото двама души трябваше да удържат побеснелия Роджър, а останалите се подадоха от файтона и неистово започнаха да размахват книги и списания към преследващата ни орда. Това обаче само раздразни още повече песовете — с всяка измината уличка броят им се увеличаваше, и когато минавахме по главната улица на града, поне две дузини кучета тичаха вихрено край колелата, почти побеснели от яд.

— Няма ли кой да направи нещо? — попита Лари, извисил глас над олелията. — Това прилича на епизод от „Чичо Томовата колиба“.

— Не можеш ли ти да направиш нещо, вместо само да критикуваш? — сопна се Лесли, вкопчен в схватка с Роджър.

Мигновено Лари се изправи на крака, измъкна камшика от ръката на изумения кочияш, замахна към кучешката пасмина и, без да я улучи, плесна Лесли по врата.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш? — озъби се Лесли, като обърна към Лари пламналото си разгневено лице.

— Без да искам — обясни небрежно Лари. — Липсва ми практика — толкова отдавна не съм използвал камшик.

— Внимавай тогава със скапания камшик! — извика му войнствено Лесли.

— Успокой се, миличък, Лари го направи, без да иска — каза мама.

Лари замахна отново по кучетата и събори шапката на мама.

— Ти си по-голяма беля от кучетата — рече Марго.

— Моля те, внимавай, миличък — каза мама, стиснала в ръка шапката си. — Може да нараниш някого. На твое място бих оставила камшика.

В този миг файтонът с дрънчене спря пред един вход, над който висеше табела с надпис „Швейцарски пансион“. Задъханите псета, усетили, че най-после ще се докопат до женственото черно куче, което се вози на файтон, ни заобиколиха като плътна стена. Вратата на хотела се отвори и се появи престарял портиер с бакенбарди, който втренчи безизразен поглед в суматохата на улицата. Трудностите по измъкването на Роджър от файтона и вкарването му в хотела бяха значителни, защото беше тежък — цялото семейство обедини усилия да го вдига, носи и удържа. Лари вече бе забравил величествената си поза и направо се забавляваше. Подскачаше и танцуваше по тротоара и размахваше камшика, за да направи пътека сред кучетата, по която бързо минахме аз, Лесли, Марго и мама, понесли съпротивляващия се ръмжащ Роджър. Дотътрихме се до фоайето, портиерът затръшна вратата и се облегна на нея, а мустаците му потреперваха. Появи се управителят и ни загледа със смесица от страх и любопитство. Мама отвърна на погледа му — шапката й се бе смъкнала настрани, а в ръка стискаше буркана ми с гъсеници.

— О — каза тя и се усмихна подкупващо, като че ли бяхме пристигнали по най-нормалния възможен начин. — Ние сме семейство Даръл. Надявам се, че има запазени стаи за нас?

— Да, мадам — отвърна управителят, като заобиколи все още роптаещия Роджър. — На първия етаж. Четири стаи и балкон.

— Прекрасно — засия мама. — Смятам тогава веднага да се качим горе, за да си починем малко преди обеда.

И с доста царствена снизходителност тя поведе семейството нагоре.

По-късно слязохме да обядваме в голяма и мрачна стая, пълна с прашни палми в саксии и с криви скулптури. Обслужваше ни портиерът с бакенбардите, превърнат в келнер посредством фрак и целулоиден нагръдник, който проскърцваше като събрани на куп щурци. Храната обаче беше предостатъчна и добре приготвена и ядохме с апетит. Когато донесоха кафето, Лари се облегна с въздишка на стола.

— Поносимо беше — каза великодушно той. — Как ти се вижда мястото, мамо?

— Храната е добра, миличък — отвърна мама, която не искаше да се ангажира.

— Персоналът е доста грижлив — продължи Лари, — самият управител премести леглото ми по-близо до прозореца.

— Не беше толкова грижлив, когато го помолих за хартия — каза Лесли.

— Хартия ли? — попита мама. — За какво ти е?

— За тоалетната… Нямаше хартия в тоалетната обясни Лесли.

— Шшшът! Не на масата! — прошепна мама.

— Явно не си видял — каза Марго с ясен и звънлив глас. — До клозета имаше малка кутия, пълна с хартии.

— Марго, моля те! — възкликна ужасено мама.

— Какво толкова? Не видя ли кутията?

Лари шумно се изсмя.

— Поради малко ексцентричната канализационна система на града — обясни любезно той на Марго, — слагат тази малка кутия за… отпадъците, така да се каже, когато човек свърши общуването си с природата…

Лицето на Марго пламна от смесица на смущение и отвращение.

— Искаш да кажеш… искаш да кажеш, че това е било… Господи! Може да съм прихванала някоя лоша болест! — изплака тя, избухна в сълзи и напусна трапезарията.

— Ужасно нехигиенично — каза сурово мама. Наистина е отвратително като хрумване! Да оставим настрана грешките, които човек може да направи — струва ми се, в това се крие опасност от коремен тиф.

— Нямаше да стават грешки, ако организираха всичко както трябва — подчерта Лесли, като се върна на първоначалното си оплакване.

— Прав си, миличък, но мисля, че не бива да обсъждаме това сега. Най-доброто, което можем да направим, е да си намерим къща колкото се може по-скоро, преди да се изпоразболеем.

Горе в стаята си Марго бе в полуголо състояние и се обливаше от глава до пети с дезинфекционни препарати, а мама преживя един изтощителен следобед, защото Марго я принуждаваше периодично да я оглежда за симптомите на болести, които тя бе уверена, че е прихванала. Душевният покой на мама бе нарушен и от обстоятелството, че Швейцарският пансион се оказа разположен на пътя към местните гробища. Докато седяхме на малкия балкон, издаден над улицата, погребалните шествия, които минаха отдолу, ни се видяха безкрайни. Жителите на Корфу явно смятаха, че най-приятната част от тяхната печал е погребението, защото всяко следващо шествие беше по-пищно от предишното, файтони, украсени с ярдове пурпурен и червен креп бяха теглени от коне, така накичени с пера и покрови, че беше чудо как изобщо се движат. Покойникът се предхождаше от шест-седем такива файтона, в които седяха опечалените, изцяло потънали в безутешна скръб. Той самият ги следваше в някакво подобие на каруца, настанен в нещо толкова голямо и разкошно, че приличаше повече на гигантска торта за рожден ден, отколкото на ковчег. Някои ковчези бяха с пурпурни, черни и алени, или наситено сини украси, други бяха блестящо черни, покрити обилно със сложни преплетени инкрустации от злато и сребро, и с лъскави месингови дръжки. Ето така, реших аз, трябва да умира човек — конете да бъдат наметнати със саван, да има хиляди цветя и приятна тълпа от потънали в скръб роднини. Надвесих се над перилата на балкона и захласнат и очарован гледах как отдолу минават ковчезите.

С всяко следващо погребение, когато плачът на опечалените и чаткането на копитата позаглъхнеше в далечината, мама се вълнуваше все повече и повече.

— Убедена съм, че има някаква епидемия — извика накрая тя, като нервно надникна към улицата.

— Глупости, мамо, не се притеснявай — каза безгрижно Лари.

— Но, миличък, толкова много покойници… Някак не е естествено.

— В смъртта няма нищо неестествено… Хората непрекъснато умират.

— Да, обаче не мрат като мухи без всякаква причина.

— Може да ги събират и да ги погребват на куп подхвърли безжалостно Лесли.

— Глупости говориш — каза мама. — Положително това е във връзка с канализацията. Не е здравословно за хората да живеят при такива условия.

— Божичко! — каза Марго със задгробен глас. Тогава аз сигурно ще се разболея.

— Не, защо, миличка, не е задължително — каза мама разсеяно. — Може да не е нещо заразно.

— Не ми е ясно как една епидемия може да не е заразна — забеляза логично Лесли.

— Както и да е — приключи мама, като отказа да бъде въвлечена в медицински спорове. — Смятам, че трябва да разберем причината. Не може ли да се обадиш на здравните власти, Лари?

— По всяка вероятност тук няма здравни власти предположи Лари. — А дори и да има, съмнявам се дали ще ми кажат нещо.

— Е — рече мама решително, — нямаме избор. Ще трябва да се преместим. Да напуснем града. Да намерим незабавно някаква отдалечена вила.

На следващата сутрин се заехме да търсим къща, придружени от господин Бийлър, — гида от хотела — дебело човече с раболепен поглед и лъснало от пот лице. Беше доста оживен, когато тръгнахме, но не предполагаше какви изненади го очакват. Никой, който не е търсил къща заедно с майка ми, не може да си го представи. Пътувахме с файтон сред облак прах из острова, господин Бийлър ни показваше вила след вила, изумително подбрани по размери, цветове и разположение, но на всяка от тях мама твърдо поклащаше с неодобрение глава. Накрая разгледахме десетата и последна вила от списъка на господин Бийлър и мама отново поклати глава. Съсипан, гидът седна на стъпалата и си изтри лицето с кърпичка.

— Мадам Даръл — каза след малко той. — Показах ви всички вили, които зная, но вие не ги харесвате. Мадам, какви точно са изискванията ви? Какво им е на тези вили?

Мама го изгледа с изумление.

— Нима не забелязахте? — попита тя. — В никоя от тях нямаше баня.

Господин Бийлър втренчи в нея очите си, изхвръкнали от орбитите.

— Но, мадам — проплака той с непристорена скръб, — за какво ви е баня? Не ви ли стига морето?

Завърнахме се в хотела, потънали в мълчание.

На следващата сутрин мама вече бе решила да наемем кола и да тръгнем да търсим къща сами. Беше убедена, че някъде из острова се спотайва вила с баня. Ние не споделяхме нейната увереност, затова групата, която тя подбра към такситата на главния площад беше леко раздразнена и спореща. Съзрели невинния ни вид, таксиметровите шофьори се измъкнаха от колите си и ни наобиколиха както лешояди мърша, като всеки се опитваше да надвика сънародниците си. Гласовете им се извисяваха все повече и повече, очите им блестяха, хващаха си ръцете и се зъбеха един на друг, след което се хвърляха към нас, сякаш искаха да ни разкъсат на парчета. Всъщност, бяхме свидетели на възможно най-безобидната разправия, но тъй като не бяхме свикнали с гръцкия темперамент, струваше ни се, че животът ни е в опасност.

— Не можеш ли да направиш нещо, Лари? — изписка мама, която с мъка се откъсна от прегръдката на един едър шофьор.

— Кажи им, че ще се оплачеш от тях на английския консул — предложи й Лари, извисил глас над шума.

— Това са фантазии, миличък — каза мама, останала без дъх. — Просто им обясни, че не ги разбираме.

Марго, като се усмихваше глупаво, използва прекъсването:

— Ние англичани — извика тя на жестикулиращите шофьори. — Ние не разбира гръцки.

— Ако този човек отново ме блъсне, ще му бръкна в окото — каза Лесли с почервеняло лице.

— Успокой се, миличък — на пресекулки изрече мама, все още съпротивлявайки се на шофьора, който я тикаше енергично към колата си. — Мисля, че те не искат да ни направят нищо лошо.

В този миг всички замръзнаха — чу се глас, който прокънтя над врявата: гърлен, красив, ясен глас; такъв глас сигурно имат вулканите.

— Хей! — проехтя гласът в настъпилата тишина. — Защо не намира някой да разбираш твоя език?

Обърнахме се и видяхме паркиран до бордюра овехтял Додж, а зад кормилото седеше набит човек с тумбесто тяло, с ръце като свински бутове и едро, обветрено и смръщено лице, над което бе кацнала наперено накривена островърха шапка. Той отвори вратата на колата, изсипа се на тротоара и закрачи с клатушкаща се походка към нас. После се поспря, като се мръщеше още по-кръвожадно, и огледа групата притихнали шофьори.

— Те ви досаждали? — попита той мама.

— Не, не — излъга го тя. — Просто се затруднявахме да ги разберем.

— Вие имаш нужда някой да говориш вашия език — повтори новодошлият. — Кучи синове… Извиняваш за израза… Могат измамиш и собствените си майки. Извиняваш ме за миг, ей сега ще ги наредиш.

Той изсипа върху шофьорите порой от гръцки думи, който едва не ги събори на земята. Натъжени, жестикулиращи, начумерени, те бяха подкарани като стадо овце към колите си. Като ги засипа за последен път с явно оскърбителни гръцки ругатни, човекът отново се обърна към нас.

— Къде искаш да отивате? — изрече той почти нападателно.

— Можете ли да ни заведете да потърсим някоя вила? — попита Лари.

— Естествено. Мога да ви заведеш навсякъде. Където поискаш.

— Ние търсим — каза мама твърдо, — вила с баня. Знаете ли такава вила?

Човекът, приличащ на огромно, изпечено от слънцето чудовище, изпадна в размисъл. От напрежението черните му вежди сякаш се вързаха на възел.

— Бани ли? Вие искаш бани?

— Колкото видяхме досега, всичките бяха без баня — каза мама.

— О, знаеш вила с баня — каза човекът. — Само се чудеше дали са достатъчно големи за вас.

— Ако обичате, може ли да ни заведете да я видим? — попита мама.

— Естествено, ще ви заведеш. Качваш се в кола!

Вмъкнахме се в просторното купе, а шофьорът намести телесата си зад кормилото и задърпа ръчките, от което се чу страхотно скърцане. Стрелнахме се по кривите улици към предградията, като завивахме покрай натоварени магарета, каруци, тълпи селянки и безброй кучета, а клаксонът оглушително ги предупреждаваше. През това време нашият шофьор не изпусна възможността да поведе разговор. Всеки път, когато кажеше нещо, той изпъваше врат и извръщаше назад масивната си глава, за да види въздействието на думите си, а колата се лашкаше насам-натам по пътя като пияна лястовица.

— Вие си англичани? Така и мислеше. Англичанът винаги искаш баня. Аз имаш баня в къщи. Името ми е Спиро — Спиро Хакиаопулос… Викаше ми Спиро Американо, защото съм живееш в Америка. Да, беше осем години в Чикаго. Там научиш така добре да приказваш английски. Отидеше там да прави пари. А подир осем години си казваше: „Спиро казваше си, — достатъчно вече спечелеше.“ Затова се върнеше в Гърция и донесеше тази кола… Никой нямал такава кола. Всички английски туристи ме знае, търсиш ме, когато идваш тук… Те знае, че няма да ги измамиш. Харесваш англичанът… Много хубави човек. Честен кръст, да не беше грък, щеше да иска бъде англичан…

Носехме се по белия път, покрит с дебел пласт кадифен прах, който се вдигаше на врящи кълба подире ни; от двете страни на пътя растеше опунция3 като ограда от зелени плочки, хитроумно закрепени една върху друга, а сред тях пъстрееха алените топчици на плодовете. Минахме покрай лозя с малки криви стебла, изгубени в дантелата на зелените листа; покрай маслинови горички, където стотици дълбоко заровени стволове обръщаха към нас изумените си лица от сумрака на собствената си сянка; край множество скупчени тръстики, нашарени като зебри, които размахваха остри листа, сякаш бяха безброй зелени знаменца. Накрая с рев се изкачихме до върха на един хълм, Спиро удари спирачките и колата спря в облак прах.

— Готово — каза той и посочи с дебелия си къс показалец. — Ето я вила с баните, както вие искаше.

Мама, която през цялото време на пътуването плътно стискаше клепачи, сега предпазливо отвори очи и погледна. Спиро сочеше към един полегат склон на хълма, спускащ се към блесналото море. Хълмът и долините наоколо представляваха килим от маслинови горички, които просветваха като люспи на риба там, където вятърът докосваше листата. На средата на хълма, сред изправени на стража високи и стройни кипариси се бе сгушила малка вила с ягодовочервен цвят, като някакъв екзотичен плод в парник. Кипарисите леко се поклащаха от бриза, сякаш се бяха заели да пребоядисат небето по-ярко синьо в чест на нашето пристигане.

Втора главаЯгодовочервената вила

Червеното лице на неголямата квадратна вила, разположена сред своята градинка, излъчваше увереност.

Капаците на прозорците бяха избелели от слънцето до нежно пастелнозелено; на места боята се бе попукала и надигнала. Градината, заобиколена с жив плет от обички, бе с цветни лехи, изобразяващи сложни геометрични фигури, по краищата с гладки бели камъни. Белите калдъръмени пътечки, широки колкото по тях да се мине с гребло, се виеха изкусно около лехите с размери колкото голяма сламена шапка, оформени като звезди, полумесеци, триъгълници и кръгове, всичките обрасли с раздърпани, вплетени едно в друго подивели цветя. Рози ронеха листа, които изглеждаха големи и гладки като чинийки — огненочервени, лунно бледи, лъскави и свежи. Невените като плеяда раздърпани слънца стояха и гледаха как техният родител се движи по небето. Под тях градинските и дивите теменуги се мъчеха да покажат кадифените си невинни очи или тъжно клюмаха глави под листенцата с формата на сърце. Пищната бугенвилия4, плъзнала на всички страни по малкото предно балконче, беше като специална карнавална украса с тъмнопурпурните си, висящи като фенери цветове. В сумрака на живия плет хиляди главички се поклащаха в очакване, подобно на балерини. Топлият въздух тегнеше от мириса на стотици умиращи растения, изпълнен с нежното, успокояващо шумолене и жужене на насекоми. Още щом видяхме това място, прииска ни се да живеем там — изглеждаше така, като че вилата стоеше и очакваше нашето идване. Усетихме, че сме пристигнали у дома.

Спиро, който се вмъкна толкова непредвидено в нашия живот, сега пое напълно нещата в ръцете си.

Обясни ни, че е по-добре той да се оправя с всичко, защото хората го познавали и е сигурно, че няма да го измамят. „Не се безпокоиш себе си за нищо, госпожа Дарълс — каза начумерено той. — Оставял всичко на мене.“

Така например той ни водеше да пазаруваме и след едночасово потене и разправии успяваше да уговори покупката по-евтино, да речем, с две драхми. Това бе равно точно на едно пени, но както той обясни, важни са не парите, а принципът. Другата причина, разбира се, се криеше във факта, че той беше грък и му правеше удоволствие да се пазари. Спиро бе човекът, който като разбра, че парите ни не са пристигнали още от Англия, ни субсидира и пое ангажимента да отиде и да проведе заплашителен разговор с банковия управител за недостатъците в учреждението му. Това, че грешката не беше на управителя, ни най-малко не го възпря. Спиро бе човекът, който плати хотелската ни сметка, намери каруца да откара багажа ни до вилата и взе самите нас в колата си, натоварена догоре с храна, която беше купил за семейството ни.

Скоро разбрахме, че той не се хвали като казва, че се познава с всички хора на острова. Където и да спреше колата му, половин дузина гласове го викаха по име, ръце го придърпваха да седне при тези, които пиеха кафе на малки масички под дърветата. Полицаи, селяни и свещеници му махаха с усмивка, когато минаваше; рибари, бакали и кафеджии го поздравяваха като роден брат. „А, Спиро!“, казваха те и му се усмихваха приятелски, сякаш беше пакостливо, но обично дете. Уважаваха неговата честност, войнствения му нрав, а повече от всичко се възхищаваха на типично гръцкото му презрение и безстрашие, когато имаше работа с държавната бюрокрация, под каквато и да е форма. При пристигането ни два от куфарите, съдържащи спално бельо и други вещи, бяха конфискувани на митницата под предлог, че това са търговски стоки.

Затова когато се преместихме в ягодовочервената вила и изникна въпросът за бельото, мама каза на Спиро за куфарите ни, изчезнали в митницата, и поиска от него съвет.

— Божке, госпожа Дарълс — изрева той, а огромното му лице почервеня от гняв. — Защо досега не ми казвала? Кучите синове в митницата. Ще ви заведеш утре там и ще ги наредиш: аз всичките ги познаваш, а и те ме познаваш. На мене оставяла всичко — ще ги наредиш.

На следващата сутрин той закара мама до митническата барака. Ние ги придружихме, защото не искахме да пропуснем гледката. Спиро се втурна в митницата като разярена мечка.

— Къде били вещите на тия хора? — попита той дебеличкия дребен митничар.

— Искаш да кажеш кутиите им със стока? — попита митническият служител на най-добрия си английски.

— Не разбира ли ти какво говориш аз?

— Тука са — призна неуверено митничарят.

— Дошъл сме да ги вземе — ядосано каза Спиро. — Приготвяш ги.

И като му обърна гръб, излезе от бараката, за да потърси някой, който да му помогне да носи багажа, а когато се върна, видя, че служителят, взел ключовете от мама, тъкмо се кани да повдигне капака на един от куфарите. Спиро изръмжа гневно, втурна се и затръшна капака върху пръстите на нещастника.

— За какво ги отварял, кучи сине? — попита вбесен той.

Митничарят размаха свитата си в юмрук ръка и ядосано взе да протестира, че било негов дълг да провери съдържанието.

— Дълг ли? — каза Спиро с лека насмешка. — Какво говори ти, дълг? Твой дълг ли е да напада беззащитни чужденци, а? Все едно, че контрабандисти ли? Това ли ти нарича дълг?

Спиро замълча за миг и дълбоко пое въздух, после взе във всяка ръка по един голям куфар и тръгна към вратата. Там спря и се обърна, за да изстреля последния си куршум.

— Добре те познаваш, Христаки, затова ти недей ми говориш за дълг. Аз си спомня, че те глобиха дванадесет хиляди драхми за риболов с динамит. Няма да позволи на някакъв престъпник да ми говори за дълг!

Заминахме си от митницата победоносно с непокътнатия и непрегледан багаж.

— Тия кучи синове си мислиш, че островът им е бащинѝя — беше коментарът на Спиро. Изглежда съвсем не осъзнаваше факта, че той самият се отнасяше към острова като към своя собственост.

Заел се веднъж с нещата, Спиро се залепи за нас като ореол. Само няколко часа му трябваха, за да се превърне от таксиметров шофьор в наш защитник; след седмица стана наш гид, философ и приятел. Превърна се дотолкова в член на семейството, че скоро почти нямаше нещо, което да замислим, без той по някакъв начин да участва. Винаги беше наоколо: с волски дебел глас, начумерен, той вечно уреждаше необходимите ни неща, съветваше ни колко да плащаме за покупките, загрижено наблюдаваше „децата“ и уведомяваше мама за всичко, което смяташе, че тя трябва да знае. Като огромен, почернял и грозен ангел, той нежно ни закриляше, сякаш бяхме малко бавноразвиващи се младенци. А мама направо боготвореше и на висок глас пееше „осанна“ в нейна чест, където и да се намирахме, от което тя силно се притесняваше.

— Вие трябва да внимаваш какво правите — казваше ни той, като угрижено кривеше лице. — Не иска да тревожиш ваша майка.

— Защо не, Спиро? — протестираше Лари с престорено учудване. — Тя никога не ни е помагала с нищо. Защо да се съобразяваме с нея?

— Божке, млади господине Лорис, не си правите такива шеги — казваше Спиро с изтерзан вид.

— Лари е напълно прав, Спиро — обаждаше се сериозно Лесли. — Нали разбираш, не я бива много като майка.

— Не приказваш така, не приказваш така! — изреваваше Спиро. — Честен кръст, ако аз имаше майка като ваша, всяка сутрин ще падах на колене и ще й целувах крака.

Така се настанихме във вилата и всеки съответно започна да привиква и да се приспособява към обстановката. Марго си навлече микроскопичен бански костюм и тръгна да прави слънчеви бани в маслиновите горички, поради което привлече пламенна банда от красиви селски момци, които изникваха от привидно безлюдната околност винаги, когато някоя пчела кръжеше около нея или когато шезлонгът й трябваше да се премести. Мама се видя принудена да изтъкне, че смята тези слънчеви бани за доста неразумно нещо.

— В края на краищата, миличка, банският ти не прикрива кой знае какво, нали така? — обоснова се тя.

— О, мамо, не бъди толкова старомодна — припряно отвърна Марго. — В края на краищата човек умира само веднъж.

Макар да стъписа мама, тази забележка съдържаше истина, затова успя да я накара да млъкне.

Три плещести селски момчета се бяха потили и пъшкали половин час, за да вкарат сандъците на Лари във вилата, докато той се суетеше около тях и ръководеше действията им. Единият от сандъците бе толкова голям, че се наложи да го внесат през прозореца. След като настаниха багажа, Лари преживя един щастлив ден в разопаковане и стаята така се напълни с книги, че стана почти невъзможно да се влиза и излиза. Като построи крепости от книги около стените, Лари прекара целия следващ ден там с пишещата машина и виждахме унесената му физиономия само по време на ядене. На втората сутрин той се появи в доста изнервено състояние на духа, защото един селянин бе вързал магарето си досами оградата. През точно определено време животното отмяташе високо глава и издаваше продължителен и печален рев.

— Питам ви: има ли нещо смешно във факта, че бъдещите поколения ще бъдат лишени от моите творби само защото някакъв грубиян е вързал миризливия си впрегатен добитък до прозореца ми? — каза Лари.

— Прав си, миличък — съгласи се мама. — Защо не го преместиш, щом ти пречи?

— Мила ми майко, не можеш да очакваш от мене да си губя времето, като гоня магарета из маслиновите горички. Хвърлих по добитъка една брошура за „Крисчън сайънтистс“5 — какво друго очакваш да направя?

— Клетото животно е вързано. Не можеш да очакваш да се отвърже само — обади се Марго.

— Трябва да има закон, който да забранява паркирането на тези отвратителни зверове близо до къщите. Не може ли някой от вас да излезе и да го премести?

— От къде на къде? На нас не ни пречи — каза Лесли.

— Точно тук се крие нещастието на това семейство — каза с горчивина Лари. — Никакво разбирателство, никакво зачитане на другите.

— Ти самият не зачиташ особено другите — каза Марго.

— Мамо, ти си виновна за всичко — заяви безмилостно Лари. — Можеше да ни възпиташ да не бъдем такива егоисти.

— Хубава работа! — извика мама. — Че кога съм ви възпитавала така?!

— Не е възможно да сме станали такива егоисти, без да си ни насочвала поне малко към това — каза Лари.

Накрая мама и аз отвързахме магарето и го преместихме по-надолу по хълма.

Междувременно Лесли бе разопаковал револверите си и стряскаше всички ни с безкрайна поредица от експлозии, докато се целеше в някаква стара консервена кутия от прозореца на спалнята си. След една особено оглушителна сутрин Лари изскочи като светкавица от стаята си и заяви, че не може да се очаква да работи, докато вилата се клати из основи на всеки пет минути. Лесли се наскърби и каза, че трябва да се упражнява. Лари отвърна, че това му прилича по-скоро на индийски метеж, отколкото на упражнения. Мама, чиито нерви също бяха малко поопънати от изстрелите, предложи на Лесли да се упражнява с празен револвер. Лесли изгуби половин час да й обяснява защо това е невъзможно. Накрая с нежелание премести консервената кутия по-далече от къщата и шумът достигаше до нас малко позаглушен, но все така ни изненадваше.

Покрай това да се грижи за всички ни, мама малко по малко привикваше към живота на Корфу по свой начин. Къщата се просмука с миризмата на билки и с острия дъх на чесън и лук; кухнята бе пълна с множество къкрещи тенджери, между които тя се движеше с изкривени настрани очила и си мърмореше на глас. На масата се извисяваше куп от книги, в които тя надзърташе от време на време. Когато успяваше да се отскубне от кухнята, бродеше щастлива из градината, като подрязваше и оформяше с нежелание, но плевеше и засаждаше с въодушевление.

За самия мен градината представляваше доста голям интерес; двамата с Роджър научихме там някои изумителни неща. Роджър например установи, че е неразумно да души стършелите, че селските кучета се разбягват с квичене, ако ги гледа от вратата, и че пилетата, които изскачат внезапно от живия плет и с писък се разпръсват като обезумели, са незаконна, макар и желана плячка.

Голямата колкото за кукленска къща градинка беше вълшебна страна — гора от цветя, където се скитаха създания, каквито не бях виждал дотогава. Между стегнатите копринени листенца на всяка роза живееха дребни, прилични на морски раци паяци, които отстъпваха странично, ако нещо ги разтревожеше. Прозрачните им телца бяха с цвета на растението, в което живееха: розови, слонова кост, виненочервени, жълти като масло. По стеблата на розите, инкрустирани с листни въшки, се движеха калинки, наподобяващи току-що боядисани играчки: бледочервени на големи черни точки, ябълковочервени на кафяви точки, оранжеви на сиви и черни лунички. Закръглени и дружелюбни, калинките пълзяха и се хранеха сред анемичните стада листни въшки. Диви пчели, прилични на мечки с електрикова козина, летяха на зигзаг между цветята и бръмчаха равномерно и усърдно. Пърхащи като колибри нощни пеперуди, лъскави и изящни, се стрелкаха нагоре-надолу по пътеките, като припряно се суетяха, а невидимите им от бързото движение крилца се появяваха само ако спираха, за да пъхнат дългите си нежни хоботчета в цветовете. По белия калдъръм огромни черни мравки се събираха и оживено разговаряха около някой странен трофей: умряла гъсеница, късче розово листенце, сух клас тревица, пълен със семенца. Като съпровод на цялата тази дейност, от маслиновите горички отвъд живия плет се носеше непрекъснатото треперливо свирене на цикадите. Ако странната мъглява мараня издаваше звук, той щеше да бъде точно чудното и отчетливо жужене на тези насекоми.

Отначало бях така зашеметен от това изобилие на живот на самия ни праг, че само се движех из градината в захлас и наблюдавах ту едно, ту друго същество, докато вниманието ми непрекъснато бе отклонявано от летящите ярки пеперуди, които кръжаха над живия плет. Постепенно, като посвикнах с оживената дейност на насекомите сред цветята, открих, че мога по-добре да се съсредоточавам. Часове наред седях подгънал крака или легнал по корем и наблюдавах личния живот на заобикалящите ме създания, а Роджър седеше наблизо с израз на примирение. По този начин научих множество великолепни неща.

Установих, че паячетата — раци могат да сменят цвета си не по-малко успешно от хамелеона — вземаш паяк от някоя виненочервена роза, където той е изглеждал като зърно от корал, и го поставяш надълбоко в хладната бяла роза. Ако остане там (а повечето оставаха), виждаш как цветът му постепенно избледнява, сякаш от промяната е получил анемия, докато горе-долу два дни по-късно го видиш как лежи сред белите листенца като бисер.

Открих, че под окапалата шума на живия плет живее друг вид паяк — малък свиреп ловец, коварен и кръвожаден като тигър. С блестящи от слънцето очи той се спотайваше на континента си от листа, после се сепваше и се изправяше на косматите си крачета, за да огледа околността. Видеше ли някоя муха да се разполага на припек, замръзваше; след това бавно като покълващо стръкче се придвижваше напред: незабележимо, все по-близко и по-близко, като понякога спираше, за да закрепи „водолазното“ си въже — копринената нишка — към повърхността на листата. Едва когато скъсеше разстоянието, ловецът заставаше на едно място, леко помръдваше крачета докато се намести и после скачаше с разперени за космата прегръдка крака право върху сънливата муха. Нито веднъж не видях някой от малките паяци да не улучи жертвата си, след като беше извършил маневри да заеме точна позиция.

Всички тези открития ме изпълваха с невероятен възторг, затова трябваше да ги споделям: обикновено се втурвах внезапно в къщата и стресвах цялото семейство с вестта, че странните островърхи черни гъсеници върху розите изобщо не са гъсеници, а новородени калинки, или пък с не по-малко изумителната вест, че мушиците златоочици с дантелени крилца си снасят яйцата върху нишки. Имах щастието да бъда свидетел на това чудо. Видях златоочица, кацнала върху една роза и я гледах как се провира между листенцата, възхищавах се на красивите и крехки крилца, приличащи на зелено стъкло и на огромните й воднисти златни очи. След малко тя спря върху едно листенце и наведе надолу върха на коремчето си. Остана за миг неподвижна, после повдигна задната си част и от нея, за мое учудване, се проточи тънка като бял косъм нишка. После на самото връхче на това стъбълце се появи яйцето. Женската си почина малко и повтори представлението, докато върху повърхността на листенцето сякаш порасна горичка от дребен плавун. Като приключи снасянето, женската леко поклати антените си и отлетя в зеления газен облак на крилцата си.

Може би най-вълнуващото откритие, направено от мене в тази разноцветна Лилипутия, до която имах достъп, беше гнездото на щипалката. Отдавна си мечтаех да намеря такова гнездо и бях търсил безуспешно навсякъде, затова, когато се натъкнах неочаквано на него, радостта ме обзе така, сякаш внезапно бях получил прекрасен подарък. Отместих парче кора и под нея видях люпилня — малка вдлъбнатина в земята, която насекомото сигурно бе изкопало само. В средата клечеше щипалката и криеше под себе си няколко бели яйца. Беше се разположила върху им като квачка и не се помръдна от нахлулия поток светлина, когато повдигнах кората. Не можех да преброя яйцата, но не изглеждаха много, затова реших, че все още не е снесла всичките. Внимателно поставих обратно парчето кора.

От този миг нататък ревниво пазех гнездото. Издигнах около него защитна стена от камъчета и като допълнителна предпазна мярка написах бележка с червено мастило и я закачих на близкия стълб, за да предупреждава семейството. Бележката гласеше:

„Внимавай — гнездо на щипалка — саблюдавай тешина.“ Забележителното беше, че единствените думи без грешки бяха биологическите. Горе-долу на всеки час подлагах майката щипалка на внимателен оглед. Не смеех да я изследвам по-често, защото се боях да не напусне гнездото. Постепенно купчината яйца под нея се увеличи и тя като че ли свикна с това, че повдигах покрива на къщата й. Дори реших, че е започнала да ме разпознава, защото поклащаше приятелски антените си.

За мое горчиво разочарование, независимо от всичките ми усилия и това, че постоянно стоях на пост, малките се бяха излюпили през нощта. Мислех си, че след всичко, което бях направил, женската можеше да забави излюпването, за да присъствам и аз на него. Както и да е — те вече съществуваха: чудесно котило от малки щипалки — дребни, нежни, като че изрязани от слонова кост. Движеха се внимателно под тялото на майка си, минаваха между краката й, а по-дръзките дори се изкатерваха по щипците й. Гледката бе радост за очите. На следващия ден люпилнята бе празна — прекрасното семейство се бе пръснало из градината. Видях едно от децата малко по-късно — естествено, вече по-голямо, кафяво на цвят и заякнало, но аз го познах веднага. Беше се свило и заспало в купчинка листа от роза, а когато го закачих, само повдигна ядосано щипците над гръбчето си. Иска ми се да вярвам, че това бе приветствие, весел поздрав, но честността ме принуждава да призная, че това бе само предупреждението, което всички щипалки отправят към вероятния враг. И все пак не му се обидих. В крайна сметка, когато го бях видял за последен път, беше съвсем малко дете.

Запознах се със закръглените селски девойки, които минаваха покрай градината всяка сутрин и вечер. Яздеха седнали странично върху лениви магарета с клепнали уши; имаха пискливи гласове и бяха ярко облечени, като папагали; бърборенето и смехът им отекваха из маслиновите горички. Сутрин те засмяно извикваха за поздрав, докато магаретата им отминаваха топуркайки, а вечер се навеждаха през живия плет, като с мъка се крепяха върху гърбовете на „бързите си коне“ и с усмивка ми подаваха някой подарък: чепка кехлибарено грозде, запазило топлината на слънцето, черни като катран смокини с розови ивици там, където се бяха напукали от сладост, или огромна диня със сърцевина като розов лед. С времето започнах да разбирам какво ми казват. Това, което отначало ми се виждаше объркано бърборене, се превърна в поредица от разбираеми звуци. После изведнъж в тях откривах смисъл и бавно и със запъване сам започнах да ги употребявам; след време струпвах научените нови думи и ги подреждах в граматически неправилни и тромави изречения. Съседите ни бяха много доволни, сякаш им правех някакъв изискан комплимент с това, че се опитвах да науча езика им. Облягаха се на оградата с напрегнати лица, докато аз неумело се мъчех да изкажа поздрав или проста мисъл, а когато успешно завършех, погледите им грейваха, засмяно ми кимаха одобрително и пляскаха с ръце. Малко по малко научих имената им, кой на кого беше роднина, кой беше женен и кой се надяваше да се ожени, както и други подробности. Научих, че къщичките им са сред маслиновите горички и когато се случеше двамата с Роджър да минем край някоя, цялото семейство, оживено и зарадвано, излизаше да ни поздрави и изнасяха стол, за да мога да седна под асмата и да ме почерпят с плодове.

Постепенно островът ни завладяваше с магията си и прилепваше към нас като цветен прашец. Всеки ден криеше спокойствие, беше извън времето и на човек му се искаше това да продължава безкрайно. Но след като тъмната кора на нощта се обелеше, ни очакваше нов ден — светъл и пъстър като детска рисунка и също като нея малко фантастичен.

Трета главаЧовекът със златките

Сутринта, когато се събудех, капаците на прозорците блестяха, превърнати в златна решетка от изгряващото слънце. Утринният въздух бе напоен с миризмата на въглища от кухненския огън; бойко кукуригаха петли, отдалече се носеха кучешки лай и глъхнещият меланхоличен звън на стадата кози, изкарвани на паша.

Закусвахме в градината, под малките мандаринови дръвчета. Небето беше бистро и грейнало, все още не сурово синьо, както по пладне, а с наситен млечно — опалов цвят. Цветята още не се бяха разсънили: розите бяха изпомачкани от росата, невените — с плътно затворени чашки. Най-често закусвахме, без да бързаме, в мълчание, защото никой член от семейството не беше приказлив по това време на деня. На края на яденето се проявяваше влиянието на кафето, яйцата и препечения хляб — започвахме да се оживяваме и да споделяме какво възнамеряваме да правим, защо ще го правим, а после сериозно обсъждахме дали всеки е взел мъдро решение. Никога не участвах в тези спорове, защото знаех отлично какво възнамерявах да правя; затова се съсредоточавах да приключа с яденето колкото се може по-скоро.

— Не можеш ли да се храниш, без да се тъпчеш така? — питаше Лари с болка в гласа, докато чистеше зъбите си с клечка кибрит.

— Яж бавно, миличък — промърморваше мама. — Няма закъде да бързаш.

Нямало закъде да бързам ли? Роджър вече стоеше на градинската порта — черна фигура с изпъната стойка и живи кафяви очи — и очакваше моето появяване! Как да не бързам, когато първите още сънливи цикади вече се опитваха да настройват цигулките си из маслиновите горички? Да не бързам, когато целият остров, блеснал като звезда, очакваше в утринния хлад своя изследовател? Обаче едва ли можех да искам от семейството да разбере гледната ми точка, затова започвах да се храня по-бавно, докато усетех, че вниманието им е отвлечено от нещо друго и тогава отново си натъпквах устата.

Когато най-после свършех, измъквах се от масата и препусках към портата, където седеше Роджър и ме зяпаше с въпрос в очите. Двамата хвърляхме поглед през портата от ковано желязо към маслиновите горички. Понякога подмятах на Роджър, че не си струва днес да излизаме. Тогава той избързваше да размаха неодобрително отрязаната си опашка, и тикаше нос в ръцете ми. „Не — повтарях аз, — наистина не мисля, че си струва да излизаме днес. Изглежда се кани да вали“ — и поглеждах с разтревожено изражение към ясното, излъскано до блясък небе. Роджър наостряше уши и също поглеждаше към небето, а после, умолително, към мене. Но аз продължавах: „Може и да не си личи отсега, че ще вали, обаче положително ще завали по-късно, затова е много по-добре човек да си стои с книга в градината.“ Отчаяният Роджър слагаше голямата си черна лапа на портата и ме поглеждаше, повдигнал настрани горната си устна и оголил бели зъби в крива, предразполагаща усмивка, докато чуканчето на опашката му ставаше невидимо от припряното въртене. Това беше силният му коз — знаеше, че не мога да устоя на нелепата му усмивка. Спирах да го дразня, вземах кибритените си кутийки и сака за пеперуди, градинската порта със скърцане се отваряше, после се затръшваше и двамата с Роджър потегляхме бързо през маслиновите горички като сянка на облак, а гърленият му лай приветстваше новия ден.

В тези първи изследователски дни Роджър непрекъснато ме съпровождаше. Двамата прониквахме все по-далече и по-далече в околността, откривахме тихи, отдалечени маслинови горички, които трябваше да проучим и запомним, пробивахме си път из гъстите, населени с косове миртови храсти, минавахме през тесни долчинки, където кипарисите събличаха като пелерини тайнствените си мастиленочерни сенки. Кучето беше отличен другар за приключения: държеше се приятелски, без да бъде досадно; беше храбро, но не войнствено; отнасяше се разумно към моите чудатости и добродушно ги търпеше. Ако се подхлъзнех, когато изкачвах някой блеснал от роса склон, Роджър се появяваше, изръмжаваше така, сякаш сдържаше смеха си, набързо ме оглеждаше, близваше ме съчувствено, отърсваше козина, кихваше и ме награждаваше с кривата си усмивка. Ако откриех нещо, което ме интересуваше (мравуняк, гъсеница върху листо или паяк, загръщащ някоя муха в копринени повои), Роджър присядаше и ме чакаше, докато престана да ги разглеждам. Ако решеше, че прекалено много се бавя, примъкваше се по-близо, изквичаваше леко, после въздишаше дълбоко и започваше да върти опашка. Ако намереното не беше особено важно, продължавахме нататък, но ако ме поглъщаше и изискваше размишления, само поглеждах смръщено Роджър и той разбираше, че работата изисква време. Ушите му клепваха, завърташе по-бавно опашка и спираше, после се прокрадваше към най-близкия храст, просваше се на сянка и ме поглеждаше с вид на мъченик.

През тези обиколки двамата с Роджър опознахме и бяхме опознати от много хора, живеещи в различни части на местността. Имаше например един странен малоумен младеж с безизразно и кръгло като гъбата прахавица лице. Винаги бе облечен с окъсана риза и лъснали шевиотени панталони, навити до коленете, а на главата си носеше тленните останки от бомбе без периферия. Щом ни видеше, той се втурваше към нас през маслиновата горичка, повдигаше за поздрав невероятната си шапка и ни приветстваше с детски глас, сладък като звук на флейта. Заставаше и около десет минути безизразно ни гледаше, като кимаше на всяка дума, която кажех. После отново учтиво приповдигаше шапката си и изчезваше между дърветата. Имаше и една страшно дебела и весела жена — Агати — която живееше в порутена къщурка високо на стръмния хълм. Винаги стоеше пред къщата си, пресукваше и изтегляше овчата вълна на груби нишки. Трябва да е била на повече от седемдесет години, но косата й бе все още черна и лъскава, старателно сплетена и завита около чифт гладки волски рога — украшение, което използваха някои по-възрастни селянки. Седеше на припек като огромна черна жаба, наметнала яркочервена кърпа върху волските рога; нишката на вретеното, което се въртеше като пумпал, се вдигаше и спускаше; пръстите й чевръсто я придърпваха и оправяха; увисналата й уста с оградката счупени и загубили цвета си зъби бе отворена широко и тя пееше — високо, с дрезгав глас, но с много чувство.

Точно от Агати научих някои от най-красивите и незабравими селски песни. Седнал на припек върху някоя празна тенекия, аз ядях грозде или нарове от нейната градина, като й пригласях, а тя спираше от време на време, за да поправи произношението ми. Пеехме — стих подир стих — веселата, вълнуваща песен „Вангелио“ — за реката, която се спуска от планините и прави градините буйни, ливадите — тучни, а дърветата — натежали от плод. Пеехме, като се гледахме в очите престорено дяволито, смешната любовна песничка, наречена „Измяна“. „Лъжи, лъжи… чуруликахме ние и клатехме глави, — все лъжи, но вината е моя, защото те научих да обикаляш из нашия край и да разправяш на хората колко много те обичам.“ После се появяваше тъжна нотка и тогава често запявахме бавната, ритмична песен „Защо ме оставяш?“ Тази песен направо ни поглъщаше и изплаквахме дългата, задушевна лирика с треперливи гласове. Когато стигахме почти до края, до най-сърцераздирателната част, Агати слагаше ръце на огромната си гръд, очите й се натъжаваха и замъгляваха, а брадичката й потреперваше от вълнение. Щом последните нестройни звуци от нашия дует замираха, Агати избърсваше носа си с края на забрадката и се обръщаше към мене:

— Ама какви глупаци сме, а? Глупаци, които седят на припек и пеят. И то за любов! Аз съм твърде стара, а ти си твърде млад, и при все това си губим времето да пеем за любов. Както и да е. Да пийнем по чаша вино, а?

Освен Агати, човекът, който ми харесваше най-много, беше старият козар Яни — висок, прегърбен мъж с дълъг закривен като орлов клюн нос и невероятни мустаци. За първи път го срещнах един горещ следобед, когато двамата с Роджър бяхме прекарали цял изтощителен час в усилия да измъкнем един голям зелен гущер от дупката му в каменната ограда. Накрая, без да успеем, потни и уморени се проснахме под пет млади кипариса, които хвърляха квадратна сянка върху изсветлялата от слънцето трева. Както си лежах, дочух лекото приспивно прозвъняване на хлопката на козел и след малко стадата преминаха край нас; животните спираха и ни зяпаха с празните си жълти очи, иронично изблейваха и продължаваха пътя си. Галещият звук от хлопките и от късащите и хрупащи трева зъби ми действаше успокоително и докато всички животни се източат бавно край нас, и се появи козарят, бях почти задрямал. Той спря и ме загледа, облегнат тежко върху кафявата гега от маслинов клон; черните му очички просветваха под проскубаните вежди, а големите му обуща бяха дълбоко потънали в пирена.

— Добър ден — поздрави ме той с дрезгав глас. — Ти трябва да си чужденчето… английското лордче?

По това време вече бях свикнал със странната идея на селяните, че всички англичани са лордове, затова потвърдих думите на Яни. Той се обърна, изрева на един козел, който се беше изправил на задни крака и шмулеше младо маслиново дръвче, после отново ме погледна.

— Ще ти кажа нещо, лордче — продължи овчарят. — Опасно е да лежиш тук, под тези дървета.

Вдигнах очи към кипарисите, но те ми се видяха съвсем дружелюбни, затова го попитах защо ги смята за опасни.

— А, няма нищо, ако седиш под тях. Добра сянка хвърлят, хладна като кладенчова вода; там е белята обаче, че те карат на сън. А човек никога, в никакъв случай, не бива да заспива под кипарис.

Яни спря, поглади мустаците си, изчака ме да запитам „защо“ и продължи:

— Защо, защо… Защото като се събудиш, няма да бъдеш същият. Да, черните кипариси са опасни. Докато спиш, корените им прорастват в главата ти и ти вземат мозъка — когато се събудиш, вече си подлудял, а главата ти е празна като бъчва.

Попитах го дали това се отнася само за кипарисите, или се случва и с други дървета.

— Не, само с кипарисите — каза старецът и хвърли свиреп поглед към дърветата над мене, сякаш провери дали го чуват. — Само кипарисите са крадци на разум. Така че, внимавай, лордче, и недей да спиш тук.

Той кимна леко и отново изгледа свирепо заострените черни върхове на кипарисите, сякаш очакваше от тях да направят някакъв коментар, после внимателно започна да се придвижва през миртовия храсталак към мястото на хълма, където пасяха пръснати неговите кози с огромни вимета, увиснали като гайди под коремите им.

Опознах добре Яни, защото винаги го срещах по време на експедициите си и понякога го посещавах в малката му къща, където той ме тъпчеше с плодове, даваше ми съвети и ме предупреждаваше да внимавам, когато правя разходките си.

Но един от най-необикновените и изключителни хора, които срещнах при своите обиколки, беше човекът със златките. Наоколо му витаеше дух на вълшебство, на който не можеше да се устои, и аз с нетърпение очаквах редките си срещи с него. За първи път го видях на един стръмен изоставен път, водещ към едно от отдалечените планински села. Чух го много преди да го забележа, защото свиреше игрива мелодия на овчарски кавал, като спираше от време на време, за да изпее няколко думи с особен, носов глас. Когато се показа на завоя и аз, и Роджър спряхме и го зяпнахме учудено.

Имаше остро като лисича муцунка лице с дръпнати очи — толкова тъмнокафяви, че изглеждаха черни. Изражението им беше странно и отнесено, покриваше ги нещо бисерно, наподобяващо матовия прашец по сините сливи — почти като перде. Беше дребен и съсухрен, толкова изтънял около китките и врата, че можеше да се предполага, че не си дояжда. Дрехите му бяха направо фантастични, а на главата си имаше безформена шапка с много широка клюмнала периферия. Някога е била тъмнозелена, но сега беше замърсена, изпъстрена с петна от прах, вино и прогорено от цигари. В лентата се вееше затъкнат цял букет пера: от петел, от папуняк, от кукумявка, крило от синьо рибарче, крак от ястреб и голямо мръсно бяло перо, което може би е принадлежало на лебед. Ризата му беше износена и окъсана, посивяла от пот, а на шията му се клатеше огромна широка вратовръзка от невероятно син атлаз. Облечен беше с тъмно на цвят безформено палто, с пришити тук-таме разноцветни кръпки: на ръкава си имаше бяло парче плат на неразцъфнали рози, на рамото виненочервен триъгълник на бели точки. Джобовете на тази одежда бяха издути и съдържанието им почти се изсипваше: гребени, балони, ярко боядисани портретчета на светци, изрязани от маслиново дърво змии, камили, кучета и коне, евтини огледала, купища кърпички, дълги извити тестени хлебчета, украсени със семенца. Панталоните му, закърпени като палтото, висяха размъкнати над чифт аленочервени царулия — кожени обувки с извити върхове, украсени с големи черно — бели помпони. Този странен човек носеше на гръб бамбукови клетки, пълни с гълъби и новоизлюпени пиленца, няколко загадъчни торби и голям наръч праз лук. С едната си ръка придържаше свирката към устата си, а в другата стискаше няколко памучни конеца, и към всеки от тях имаше привързан голям колкото бадем бръмбар, който блестеше златистозелено на слънцето. Насекомите хвърчаха около шапката му и бръмчаха отчаяно и глухо, като се опитваха да се отскубнат от конеца, здраво вързан през кръста им. Понякога, уморена да кръжи безуспешно наоколо, някоя златка за миг кацваше върху шапката на човека, преди да се втурне отново в безкрайната въртележка.

Когато ни видя, човекът със златките се спря, престори се на много изненадан, свали смешната си шапка и със замах ни отправи дълбок поклон. Роджър така се впечатли от неочакваното внимание, че учуденият му лай прозвуча като залп. Човекът ми се усмихна, отново наложи шапката си, вдигна ръце и размаха към мене дългите си костеливи пръсти. Зарадван и леко уплашен от това привидение, аз възпитано го поздравих с „добър ден“. Той отново изискано се поклони. Попитах го дали не е бил на някакъв празник. Той енергично закима, вдигна кавала до устата си и изсвири игрива мелодия, направи няколко танцови стъпки в прахта на пътя, после спря и посочи с палец зад гърба си откъде беше дошъл. Засмя се, потупа джобовете си и потри палеца си о показалеца — този жест при гърците означава пари. Изведнъж разбрах, че той сигурно е глухоням. Стояхме на средата на пътя: аз продължих да говоря с него, а той ми отвръщаше с разнообразни и много умни пантомими. Попитах го за какво му са златките и защо ги е вързал с конец. Той изпъна ръка невисоко от земята, за да покаже малки момченца, хвана един конец, от който висеше бръмбар и го завъртя бързо над главата си. Насекомото мигновено се съвзе и започна да обикаля като планета по орбита около шапката му, а човекът ме погледна с грейнали очи. Посочи към небето, разпери ръце и забръмча глухо и носово, като правеше виражи и пикираше по пътя. Изобразяваше аероплан — всеки глупак би го разбрал. После човекът посочи бръмбарите, отново протегна ръка, за да покаже деца и завъртя около главата си всички бръмбари, които започнаха да жужат недоволно.

Изтощен от обяснението, човекът приседна в края на пътя и посвири малко с кавала, като прекъсваше и припяваше с особен, носов глас. Това не бяха членоразделни думи, а поредица от странно ръмжене и тенорово пискливи звуци, които явно се образуваха дълбоко в гърлото му и се изливаха навън носово. Той обаче ги „изпяваше“ с такъв замах и с такова прекрасно изражение на лицето, че неволно изпитах чувството, че тези странни звуци наистина имат смисъл.

След малко човекът пъхна свирката в издутия си джоб, известно време ме гледа унесено и после свали една торбичка от рамото си, развърза я, и за моя радост и учудване изсипа на прашния път половин дузина костенурки. Черупките им бяха излъскани със зехтин до блясък, а по някакъв начин той беше успял да украси предните им крака с малки червени панделки. Бавно и умислено те подадоха глави и крака от блестящите черупки и тръгнаха надолу по пътя — предпазливо, но без въодушевление. Наблюдавах ги като омагьосан, особено ми се поправи една съвсем мъничка костенурка с черупка, голяма колкото чаша за чай. Изглеждаше по-подвижна от останалите, а черупката й бе по-бледа, с цвят на кестен, карамел и кехлибар. Очите й бяха живи и се движеше бързо — доколкото е възможно за една костенурка. Седнах и дълго я гледах. Убеждавах се, че семейството ще приветства нашето пристигане във вилата с невероятен възторг, дори може и да ме поздравят, че съм намерил такъв чудесен екземпляр, фактът, че нямах пари у себе си, не ме тревожеше ни най-малко — просто щях да кажа на човека да се отбие във вилата за парите на следващия ден. Изобщо не ми мина през ума, че може да се усъмни в мене. Това, че бях англичанин, стигаше, защото островитяните изпитваха безгранична и направо неоправдана любов и уважение към англичаните. Имаха им вяра повече, отколкото един на друг. Попитах човека със златките за цената на малката костенурка. Той вдигна и двете си ръце с разперени пръсти. Аз обаче, ненапразно бях наблюдавал как селяните търгуват. Поклатих решително глава и вдигнах два пръста, несъзнателно подражавайки на човека. Той ужасено затвори очи и вдигна девет пръста; аз вдигнах три, той поклати глава и след като поразмисли, вдигна шест пръста; в отговор аз поклатих глава и вдигнах пет. Човекът със златките поклати глава, въздъхна дълбоко и скръбно и продължихме да стоим в мълчание, наблюдавайки как костенурките пълзят тромаво и несигурно по пътя, някак странно лишени от грация, но упорити като малки деца. След малко човекът със златките посочи малката костенурка и отново вдигна шест пръста. Поклатих глава и вдигнах пет. Роджър шумно излая — съвсем се беше отегчил от безгласното пазарене. Човекът вдигна влечугото и ми показа със знаци колко гладка и красива е черупката му, как изправя глава, колко остри са ноктите му. Аз не се трогнах. Той сви рамене, подаде ми костенурката и вдигна пет пръста.

Тогава му казах, че нямам пари, че ще трябва да дойде на другия ден във вилата и той кимна, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Развълнуван, че си имам ново животинче, аз исках да се върна у дома колкото се може по-скоро, за да го покажа на всички, затова си взех довиждане, благодарих и забързах надолу по пътя. Когато стигнах мястото, където трябваше да пресека напряко през маслиновите горички, спрях и разгледах внимателно придобивката си. Без съмнение, това беше най-хубавата костенурка, която бях виждал, и според мене струваше поне два пъти по-скъпо, отколкото щях да платя. Погладих с пръст люспестата глава и внимателно сложих отново костенурката в джоба си. Преди да се спусна надолу по хълма, погледнах назад. Човекът със златките си беше на същото място на пътя, но изпълняваше някакъв танц — подскачаше и се поклащаше, свирката му чуруликаше, а в краката му насам-натам се мотаеха костенурките, които пристъпваха тежко и неуверено.

Кръстихме новодошлата костенурка Ахил и тя се оказа много умно и мило животно, което притежаваше особено чувство за хумор. Отначало я оставихме завързана за единия крак в градината, но когато се поопитоми, я пускахме да ходи, където си иска. Много скоро тя научи името си и само да я повикахме един — два пъти и търпеливо да я почакахме, тя се появяваше, като с мъка вървеше на пръсти по калдъръмените пътечки, протегнала нетърпеливо дългия си врат. Обичаше да я хранят и се просваше доволно на слънцето, докато й подавахме салата, млечка или грозде. Обичаше грозде не по-малко от Роджър, затова вечно си съперничеха. Ахил седеше и дъвчеше зърната, сокът се стичаше по устата му, а Роджър лежеше наблизо и го гледаше с мъка в очите, а от муцуната му капеше слюнка. Роджър винаги получаваше своя дял от грозда, но явно смяташе, че не си струва такъв деликатес да се дава на костенурки. Когато храненето приключеше, ако не го държахме под око, Роджър пропълзяваше до Ахил и се опитваше да оближе сока, с който влечугото се бе покапало. Възмутен, че кучето си позволява толкова много, Ахил се мъчеше да захапе носа му, а след време, когато близането ставаше прекалено енергично и започнеше да му мокрее, той се оттегляше в черупката, съскаше недоволно и отказваше да се покаже, докато не прогонехме Роджър.

Но плодовете, които Ахил обичаше най-много, бяха дивите ягоди. Полудяваше само като ги зърнеше, източваше глава, за да види дали се каним да му дадем от тях и ни гледаше умолително с мъничките си като копчета за ботинки очи. Най-дребните ягоди поглъщаше на един дъх, защото те бяха не по-големи от грахово зърно. Но ако му дадеше човек голяма ягода, да речем колкото лешник, той използваше начин, който надминаваше всичко видяно. Сграбчваше плода и като го държеше здраво в уста, тромаво се понасяше към някое сигурно и потайно място сред цветните лехи, където пускаше ягодата на земята, ядеше я на спокойствие и когато свършеше, се връщаше за нова.

Към разгорялата се страст за ягоди Ахил добави и страстта си за човешка компания. Само някой да излезеше и да седнеше в градината на слънце — за да почете или по някаква друга причина, и не след дълго се чуваше шумолене сред мушкатото и между цветовете се подаваше сериозното сбръчкано лице на Ахил. Ако човекът седеше на стол, костенурката се задоволяваше да се промъкне колкото се може по-близо до краката му и там потъваше в дълбок спокоен сън, положила подадената от черупката глава, опряла в земята муцунка. Ако обаче човекът лежеше на постелка, за да прави слънчеви бани, Ахил смяташе, че той се намира на земята единствено за да го забавлява. Тогава се втурваше през пътечката върху постелката с доволно добродушно изражение на лицето. Поспираше, оглеждаше замислено легналия и после си избираше някоя част от тялото му, на която да демонстрира алпинизъм. Да усетиш внезапно как острите нокти на решителна костенурка се забиват в бедрото ти, докато тя се мъчи да ти се изкатери върху корема, едва ли би те накарало да се отпуснеш спокойно. Ако човек отърсеше Ахил от себе си и преместеше постелката, отдъхваше си само временно — костенурката преброждаше градината и отново го намираше. Този обичай на Ахил стана толкова досаден, че след множество оплаквания и заплахи от страна на семейството, ми се наложи да го прибирам винаги, когато лежахме в градината. После един ден бяха оставили градинската порта отворена и Ахил изчезна. Веднага организирахме спасителни групи и членовете на семейството, които до този миг прекарваха времето си, като открито заплашваха да убият влечугото, се скитаха из маслиновите горички и викаха: „Ахил! Ахил! Ягоди! Ахил, ягоди!“ Накрая го намерихме. Тътрил се по обичайния си начин, той беше паднал в един пресъхнал кладенец, чиито стени отдавна се бяха срутили, а дупката бе обрасла с папрат. За голяма жалост бе безвъзвратно мъртъв. Дори опитите на Лесли да му прави изкуствено дишане и предложението на Марго да пъхнем насила ягоди в гърлото му (за да му припомним, както тя обясни, красотата на живота), бяха безответни. Сред печал и мълчание погребахме тленните му останки в градината под една ягода (по предложение на мама). Кратката надгробна реч, написана от Лари, която той прочете с треперлив глас, превърна събитието в паметно. Единствено Роджър разваляше обстановката, защото независимо от протестите ми въртя опашка по време на цялата погребална церемония.

Скоро след като загубихме завинаги Ахил, получих друго животинче от човека със златките. Този път — гълъб. Беше още много мъничък и трябваше да го храним насила с хляб, напоен с мляко или с размекнати зрънца. Наглед беше ужасно неприятна птица, перцата му бяха наболи по розовата кожа, покрита с отвратителния жълт пух, който имат новородените гълъбчета и от който изглеждаше като с изрусена коса. Поради отблъскващия му вид, Лари предложи да наречем охраненото пиле Квазимодо и аз се съгласих, без да зная какво има предвид, защото името ми хареса. Дълго след като вече се хранеше сам и му бяха пораснали пера, Квазимодо остана с петно жълт пух на главата, поради което приличаше на важен съдия с перука, която му е много малка.

Получил необичайно възпитание, а и поради факта, че нямаше родители, които да го насочат в живота, Квазимодо бе убеден, че изобщо не е птица и отказваше да лети. Където и да отиваше, вървеше. Ако искаше да се покачи на маса или на стол, той заставаше отдолу, навеждаше глава и гукаше контраалтово, докато някой го вдигне. Винаги изпитваше желание да се присъедини към нас, каквото и да правехме, и дори се опитваше да ни придружава по време на разходките. Принудихме се обаче да го спрем, защото или трябваше да го носим на рамо, което заплашваше с нежелано произшествие по отношение на дрехите, или да го оставим да върви подире ни. Когато вървеше, трябваше да се движим бавно, в крак с него, защото ако избързахме далече напред, се чуваха диви жалостиви крясъци и когато се обърнехме, виждахме Квазимодо отчаяно да тича след нас и да поклаща умолително опашка, а гръдта му с преливащи се оттенъци беше издута от възмущение поради проявената жестокост.

Квазимодо настояваше да спи в къщата; нито с добро, нито с лошо можехме да го накараме да се засели в гълъбарника, който му бях направил. Предпочиташе да спи на края на леглото на Марго. В последствие обаче го изгонихме на канапето във всекидневната, защото ако Марго се обърнеше на сън, Квазимодо се будеше, подскачаше по леглото и се разполагаше върху лицето й, като гукаше високо и любовно.

Лари беше човекът, който откри, че Квазимодо е музикален гълъб. Не само че обичаше музика, но изглежда дори различаваше две разновидности — валса и военния марш. Когато музиката беше обикновена, той се примъкваше колкото се може по-близо до грамофона и заставаше, надул гръд с полупритворени очи, като тихичко си гукаше. Но ако се изпълняваше валс, непрекъснато обикаляше около апарата, като се кланяше, въртеше и гукаше възбудено. При маршове обаче (предпочиташе Суса6) той се изпъваше в цял ръст, изпъчваше се и крачеше нагоре-надолу из стаята, а гукането му ставаше дотолкова плътно и гърлено, че се бояхме да не се задуши. Никога не предприемаше такива действия, ако музиката не беше маршова или валсова. Случваше се обаче, ако отдавна не бе слушал музика, да приеме марша за валс и обратно (от ентусиазъм, че е пуснат грамофонът), но още по време на изпълнението винаги спираше и се поправяше.

Един тъжен ден, когато събудихме Квазимодо, открихме, че е правил всички ни на глупаци, защото между възглавничките лежеше лъскаво бяло яйце. Гълъбът не можа да се примири с това. Стана потиснат, мрачен и ядосано кълвеше, ако човек се опиташе да го вземе на ръце. После снесе още едно яйце и характерът му изцяло се промени. Той, или по-скоро — тя — подивяваше все повече и повече, държеше се към нас като че бяхме най-големите й врагове и се прокрадваше към вратата на кухнята за храна така, сякаш животът й бе в опасност. Дори грамофонът не можеше да я изкуши да се върне в къщата. Последния път, когато я видяхме, бе кацнала на едно маслиново дръвче и гукаше престорено и свенливо, а недалече на същия клон един огромен гълъб с мъжествен вид се надуваше и гукаше, полудял от възхищение.

Известно време човекът със златките се появяваше във вилата доста редовно и добавяше нещо към менажерията ми: някоя жаба или врабче със счупен крак. Един следобед мама и аз, изпаднали в екстравагантна сантименталност, купихме всичките му златки, и когато той си отиде, ги пуснахме в градината. Дни наред вилата бе пълна с тях — пълзяха по леглата, спотайваха се в банята, летяха срещу запалените лампи и падаха като изумруди в скутовете ни.

За последен път видях човека със златките една вечер, когато седях на върха на малък хълм над пътя. Той явно се връщаше от някакъв празник, където му бяха дали да пие много вино, защото криволичеше из пътя и свиреше тъжна мелодия на кавала си. Извиках му за поздрав, но той унесено ми махна с ръка, без да се обърне. Когато изчезваше на завоя, за миг силуетът му се очерта на фона на бледото лавандуловосиньо вечерно небе. Виждах ясно старата му шапка с разветите пера, издутите джобове на палтото му, бамбуковите клетки на гърба, пълни със сънливи гълъби, а над главата му различавах неясните петънца на златките, обикалящи унило в кръг. После човекът зави по пътя и останаха само младият месец, плаващ като сребърно перце в бледото небе и нежният глас на кавала, който замираше в здрачината.

Четвърта главаБъчва със знания

Едва се бяхме настанили в ягодовочервената вила и мама реши, че подивявам и че е необходимо да получа някакво образование. Но кой беше начинът да се осъществи това на един отдалечен гръцки остров? Както обикновено, когато изникнеше някой въпрос, цялото семейство се хвърляше с въодушевление да търси решението му. Всеки си имаше собствена представа кое е най-доброто за мене, затова всеки разговор за бъдещето ми като цяло се превръщаше в такъв разпален спор, че обикновено водеше до бъркотия.

— Има време да се образова — казваше Лесли. — В края на краищата нали знае да чете? Мога да го науча да стреля, а ако купим лодка, ще го науча и да гребе.

— Но, миличък, това няма да му е от голяма полза по-късно — подчертаваше мама и разсеяно добавяше: — Освен ако не отиде, да речем, в търговския флот.

— Смятам, че е задължително да се научи да танцува — казваше Марго. — Иначе ще израсне като тези ужасни дангалаци с отрязани езици.

— Да, миличка, но с това можем да почакаме. Джери трябва да получи някаква основа в неща като математика, френски… Пък и правописът му е отвратителен.

— Лтература! — казваше убедено Лари. — Това му трябва. Добра, солидна основа по литература. Останалото ще дойде от само себе си. Насърчавах го да прочете някои хубави книги.

— Не смяташ ли обаче, че му е малко рано за Рабле? — попита мама със съмнение в гласа.

— Чудесна смехория, чиста работа — каза небрежно Лари. — Важното е да разбере секса правилно отсега.

— Ти си маниак на тема секс — каза свенливо Марго. — Каквото и да обсъждаме, все гледаш да го вмъкнеш.

— Джери има нужда единствено от здравословен живот на открито. Ако се научи да стреля и да управлява лодка… — започна отново Лесли.

— О, престани да проповядваш като епископ… Още малко, и ще му препоръчаш хладни бани! — прекъсна го Лари.

— Грешката ти е там, че като изпаднеш в някое от проклетите си настроения, смяташ всяко свое хрумване за възможно най-доброто и отказваш дори да изслушаш чуждите гледни точки.

— Твоята гледна точка е толкова ограничена, че едва ли можеш да очакваш да те изслушам.

— Е, престанете, няма смисъл да се карате — намеси се мама.

— Защо? Лари е страшно неразумен.

— Виж го ти! — възмути се Лари. — Ако искаш да знаеш, аз съм най-разумният член на това семейство!

— Миличък, разбери, караниците ви няма да решат въпроса. Според мен имаме нужда от човек, който да преподава на Джери и да развива интересите му.

— Изглежда, че Джери има само един интерес каза с горчивина Лари. — Някаква ужасна страст да запълва времето си със зверове. Не смятам, че трябва да бъде насърчаван в това. В живота и без друго има толкова опасности… Тази сутрин например исках да си запаля цигара и една огромна земна пчела излетя от кибритената кутия…

— А в моята имаше скакалец — каза мрачно Лесли.

— Да, смятам, че трябва да се сложи край на това — каза Марго. — Намерих един отвратителен буркан с разни извиващи се неща и то не другаде, а на тоалетната си масичка.

— Клетото дете не го прави умишлено — взе да ги успокоява мама. — Толкова се интересува от тези неща!

— Нямам нищо против да ме нападат земни пчели, ако имаше смисъл — изтъкна Лари. — Но това е просто някакъв период. До четиринадесетата си година ще престане да се занимава с животни.

— Джери е в този период от двегодишната си възраст насам — каза мама. — И никакви признаци не дава, че ще престане някога.

— Е, в случай че настояваш да се натъпче с безполезна информация, предполагам, че Джордж може да се опита да го обучава — каза Лари.

— Това се казва щастливо хрумване — каза доволно мама. — Би ли отишъл при него? Мисля, че колкото по-скоро започне Джери, толкова по-добре.

Стоях в здрача под отворения прозорец, прегърнал рунтавия врат на Роджър, и слушах с интерес, в който бе примесено и възмущение, семейното обсъждане на съдбата ми. Когато решението беше взето, зачудих се малко кой е Джордж и защо да е толкова необходимо да вземам уроци. Но сумракът бе натежал от аромата на цветя, а маслиновите горички изглеждаха черни, тайнствени и привлекателни. Забравих за непосредствената опасност — че се готвят да ме образоват — и се отправих с Роджър из гъстия къпинак на лов за светулки.

Открих, че Джордж е стар приятел на Лари, дошъл на остров Корфу, за да пише. В това нямаше нищо необикновено, защото по това време познатите на Лари бяха все писатели, поети или художници. Нещо повече — на Джордж дължахме идването си в Корфу — написаните от него хвалебствени писма за острова бяха убедили Лари, че това е единственото място, където можем да живеем. Сега Джордж трябваше да изкупи прибързаността си.

Той дойде до вилата, за да разговаря за моето образование с мама, и ни запознаха. Гледахме се с подозрение. Джордж беше много висок и невероятно слаб човек, който се движеше със странните отсечени движения на марионетка. Мъртвешки изпитото му лице бе отчасти прикрито от плавно изостряща се кестенява брада и огромни очила с рамка от черупка на костенурка. Имаше дълбок и меланхоличен глас и сухо и саркастично чувство за хумор. Когато кажеше нещо смешно, усмихваше се доволно в брадата си хитро като лисица, без изобщо да се интересува как реагират другите.

Джордж прие сериозно задачата да ме обучава. Фактът, че на острова нямаше учебници, не представляваше пречка за него: просто прерови библиотеката си и в определения ден се появи въоръжен с твърде необичайно подбрани томове. Печално и търпеливо той ми преподаваше основите на географията по картите в края на едно старо издание на популярната Пиърсова енциклопедия; английски — по книги, включващи времето от Уайлд7 до Гибън8; френски — от дебелата и вълнуваща книга „Le Petit Larousse“9, и математика — по памет. От моя гледна точка обаче най-важното нещо беше, че посветихме част от времето си на естествената история и Джордж педантично и внимателно ме научи как да наблюдавам и как да записвам наблюденията си в дневник. Мигновено ентусиазираният ми, но случаен интерес към природата беше фокусиран и открих, че като си водя записки, научавам и запомням много повече. Единствените сутрини, в които не закъснявах за уроците бяха, когато се занимавахме с естествена история.

Всяка сутрин в девет часа Джордж се появяваше с наперена походка откъм маслиновите горички, облечен с къси панталони, по сандали, на главата с огромна сламена шапка с оръфани краища, сграбчил под мишница куп книги и размахал енергично бастун в свободната си ръка.

— Добро утро. Ученикът трескаво очаква учителя, надявам се? — поздравяваше ме той с мрачна усмивка.

В малката всекидневна на вилата капаците бяха пуснати, за да не влиза слънце, и в зеления сумрак Джордж се извисяваше над масата, като методично подреждаше книгите. Пияни от горещината мухи пълзяха бавно по стените или хвърчаха унесено из стаята, като жужаха сънливо. Отвън цикадите приветстваха новия ден с възторжения си писък.

— Така, така… — мърмореше Джордж и прекарваше дългия си показалец по внимателно изготвената програма. — Да, да… математика. Ако не се лъжа, занимахме се с херкулесовата задача да установим колко време е необходимо на шестима души да издигнат една стена, ако трима души я издигат за една седмица. Струва ми се, че отделихме на този въпрос почти толкова време, колкото е било необходимо за построяването на стената. Както и да е. Нека препашем саби и отново влезем в бой. Може би формата на задачата те смущава, а? Да видим дали не можем да я направим по-занимателна…

Той свеждаше замислено поглед над тетрадката с упражнения и подръпваше брадата си. После изписваше условието по нов начин с едрия си ясен почерк.

— Ако две гъсеници изяждат за една седмица осем листа, за колко време четири гъсеници ще изядат същия брой листа? Хайде, заеми се с това.

Докато аз се борех с явно неподлежащата на решаване задача за апетита на гъсениците, Джордж си намираше друго занимание. Той отлично се фехтуваше, а същевременно се бе заел да изучи някои от местните селски танци, към които имаше страст. Затова, докато чакаше да направя сбора, обикаляше из сумрака на стаята и упражняваше позиции от фехтовката или сложни танцови стъпки — навик, който ме разсейваше, да не кажа нещо повече, и на който винаги отдавам неспособността си да се справям с математиката. Дори сега, ако сложите пред очите ми една проста сметка, тя веднага извиква спомена за дългурестото тяло на Джордж, което се поклаща и върти из слабо осветената стая. Той пригласяше на танцовите си упражнения с плътно и фалшиво тананикане, наподобяващо кошер с обезумели пчели.

— Там-татам-татам… та-ра-ра-ра-там-та ра… левият крак отгоре… три стъпки надясно… там-татамтатам-рарам… назад, завъртане, приклякване, изправяне… тири-рира-па-ла… — бръмчеше гласът му, а той крачеше и правеше пируети като тъжен жерав. После внезапно тананикането спираше, погледът му ставаше твърд като стомана и той заставаше в положение на отбрана, като насочваше въображаемата шпага към въображаемия враг. Очите му се присвиваха, очилата блясваха и той помиташе противника си назад през цялата стая, като ловко избягваше мебелите. Когато притиснеше врага в ъгъла, Джордж започваше да подскача и да се върти около него, подвижен като оса — пронизваше го, пробождаше го, отстъпваше и нападаше. Почти виждах блясъка на стоманата. После идваше заключителният миг — светкавичното движение нагоре и настрани, с което приклещваше оръжието на противника и умело го избиваше на една страна, след това бързо изтегляше шпагата си и с точен удар я забиваше право в сърцето на врага. През цялото това време аз го наблюдавах, без да мога да откъсна очи, забравил за тетрадката пред мене. Математиката не беше от предметите, в които имахме успех.

По география имахме по-голям напредък, защото Джордж съумяваше да придаде по-зоологична окраска на уроците. Рисувахме гигантски карти с нагънати планини, а после попълвахме най-интересните места, като правехме и рисунки на по-вълнуващата фауна, която се намира там. Така за мене най-важните продукти на Цейлон бяха тапирите и чаят; на Индия — тигрите и оризът; на Австралия — кенгуруто и овцете; а сините извити течения, които рисувахме през океаните, носеха китове, албатроси, пингвини и моржове, както и урагани, попътни ветрове, хубаво и лошо време. Картите ни бяха произведение на изкуството. Главните вулкани изригваха такива огньове и искри, че човек се боеше, да не би да подпалят хартиените континенти; световните планински вериги бяха толкова сини и бели от ледове и сняг, че ни побиваха тръпки само като ги погледнехме. В кафявите ни, напоени със слънце пустини, имаше купища гърбести камили и пирамиди; прокрадващите се ягуари, гъвкавите змии и начумерените горили с мъка си пробиваха път през гъсти и пищни тропически гори, а по края им мършави туземци лениво изсичаха нарисуваните дървета и разчистваха полянки — явно с цел там с несигурни букви да бъде изписано „кафе“, или например „зърнени храни“. Реките ни бяха широки, сини като незабравки, целите в лунички от канутата и крокодилите. Океаните ни бяха всичко друго, но не и празни — там, където не бяха разбушувани от яростните бури или не бяха събрали води за някоя будеща страх приливна вълна, надвиснала над отдалечен и покрит с недорасли палми остров, те бяха пълни с живот. Добродушни китове позволяваха на непригодени за плаване галеони, въоръжени с гора от харпуни, да ги преследват неумолимо; любезни октоподи с невинен вид нежно прегръщаха малки лодки с пипалата си; китайски джонки с жълтеникав екипаж бяха следвани от опасни, страшно озъбени акули, а облечени с кожи ескимоси гонеха стада тлъсти моржове през ледените полета, гъсто населени с полярни мечки и пингвини. Това бяха карти, които имаха свой живот, карти, които човек може да изучава, да не одобрява или да внася поправки; накратко — карти, които наистина имат смисъл.

Опитите ни с историята отначало не бяха особено успешни, докато Джордж не откри, че като добавя за гарнитура множество противни факти със зоологическа окраска и ги поръсва с напълно странични подробности, успява да ме заинтересува. Така аз станах специалист по някои исторически данни, които, доколкото зная, дотогава не са били установявани. Затаил дъх, урок след урок следях пътя на Анибал през Алпите. Причината, поради която той извършваше такъв подвиг и това, което възнамеряваше да прави, когато ги прекоси, бяха подробности, които почти не ме засягаха. Нищо подобно — интересът ми към тази според мене лошо замислена експедиция се криеше във факта, че знаех по име абсолютно всеки слон. Знаех също, че Анибал е отделил специален човек не само да храни животните, но да им раздава мехове с топла вода, когато времето се застуди. Този интересен факт явно се беше изплъзнал на по-сериозните историци. Друго, което повечето исторически книги почти никога не споменават, е, че първите думи на Колумб, когато стъпил на американския бряг, са били: „Боже господи! Погледнете — ягуар!“ Възможно ли е при такова въведение човек да не изпита интерес към историческите събития по земята? И така, Джордж, затрудняван от неподходящите книги и неподатливия ученик, се стремеше да направи преподаването си интересно и времето на уроците минаваше незабелязано.

Роджър, естествено, смяташе, че само си губя сутрините. Той обаче не ме изостави, а спеше под масата, докато се преборвах със задълженията си. От време на време, ако трябваше да взема някоя книга, той се събуждаше, ставаше, отърсваше се, широко се прозяваше и завърташе опашка. После, като видеше, че се връщам на масата, ушите му клюмваха, и той тежко се упътваше към своя кът и се просваше на пода с примирен вид. Джордж нямаше нищо против Роджър да стои в стаята, защото кучето се държеше добре и не ме разсейваше. Понякога, ако спеше много дълбоко и дочуеше лая на селски кучета, Роджър се сепваше и започваше да ръмжи яростно, преди да усети къде се намира. После вдигаше засрамено очи към лицата ни, на които бе изписано неодобрение, започваше да мърда опашка и оглеждаше глупаво стаята.

Известно време Квазимодо също участвуваше в уроците и се държеше много добре, стига да му позволим да седи в скута ми. Там прекарваше в дрямка цялата сутрин, като си гукаше. Всъщност аз бях този, който му забрани да идва — една сутрин Квазимодо разсипа шише зелено мастило точно в средата на огромната и красива карта, която току-що бяхме завършили. Естествено, разбирах, че вандалската му постъпка не бе преднамерена, но въпреки това се ядосах. Гълъбът се опита да възвърне благоразположението ми, като стоеше на процепа на вратата и гукаше умолително, но всеки път, когато се размеквах, хвърлях поглед към перата на опашката му — ужасно яркозелени на цвят и сърцето ми отново се превръщаше в камък.

Ахил също присъства на един урок, но не му хареса да стои вътре в къщата. Цяла сутрин обикаля из стаята, като дереше с нокти перваза на дюшемето и вратата. Освен това непрекъснато се заклещваше под някоя мебел и започваше отчаяно да дращи, докато не разместехме вещите и не го освобождавахме. Тъй като стаята беше малка, преместването на една мебел изискваше всъщност преместването на всички останали. След третата суматоха Джордж заяви, че никога не е работил с компанията за товарни автопревози „Картър Патерсън“ и не е навикнал на такива усилия, пък и намира, че Ахил ще бъде по-щастлив в градината.

По време на уроците при мене остана единствено Роджър. Вярно е, че ми действаше успокояващо да мога да си опирам краката на огромното покрито с козина тяло, докато превземах с абордаж някоя задача, но дори тогава се съсредоточавах с усилие, защото слънцето се процеждаше през капаците, превръщаше масата и пода в тигрова кожа и ми напомняше за всичко друго, с което можех да се занимавам.

Заобикаляха ме обширните безлюдни маслинови горички, в които отекваха гласовете на цикадите, обраслите с мъх каменни стени, превръщащи лозята на стъпала, където тичаха шарени гущери, миртовите храсталаци, гъмжащи от насекоми и тревистите синори, из които пееха ята ослепително ярки щиглеци и пърхаха сред магарешките бодили от цвят на цвят.

Като разбра това, Джордж разумно въведе нова система — уроци сред природата. Някои сутрини пристигаше с голяма мъхеста кърпа и двамата се отправяхме през маслиновите горички нагоре по пътя, наподобяващ килим от бяло кадифе под слоя прах. После се отклонявахме по една козя пътека, която минаваше по билото на неголеми скали, докато стигнехме до усамотено заливче във формата на полумесец, заобиколено от ивица бял пясък. Там имаше горичка от закърнели маслинови дръвчета, които хвърляха приятна сянка. От върха на малката скала водата в залива изглеждаше неподвижна и прозрачна, и трудно можеше да повярваш, че това е наистина вода. Рибите бавно се носеха над набраздения от вълните пясък, сякаш бяха замрели във въздуха, а през шестте фута10 дълбока чиста вода се виждаха камъни, на които актиниите повдигаха нежните си разноцветни пипала, и се движеха рачета — пустинници, помъкнали своите приличащи на пумпали къщи.

Събличахме се под маслиновите дървета, нагазвахме в топлата, бистра вода и се отпускахме по корем над камъните и храстите от водорасли, като от време на време се гмуркахме, за да извадим на повърхността нещо, което привлечеше погледа ни: някоя по-ярка мида или рак — пустинник с огромни размери, понесъл актиния на черупката си, като шапчица с розово цвете. Тук-там по песъчливото дъно растяха на ребровидни лехи черни лентовидни водорасли и сред тези водорасли живееха морските краставици11. Както газехме и гледахме надолу, виждахме дъното под лъскавите тесни листенца на зелените и черни водорасли, които растяха редом и се преплитаха, а ние висяхме отгоре като ястреби, замрели неподвижно във въздуха над непозната гориста местност. В празните пространства между водораслите лежаха морските краставици — може би най-грозните представители на тази фауна. Дълги около шест инча12 те изглеждат точно като гигантски наденици, направени от дебела кафява месеста кожа — неоформени примитивни гадинки, които лежат неподвижно, преобръщат се лениво от морското вълнение, всмукват вода през единия си край и я изпускат през другия. Някъде вътре в наденицата микроскопичният растителен и животински свят се прецежда и преминава в простия механизъм на стомаха. Никой не би казал, че морските краставици водят интересен живот. Те глупаво се въргалят по пясъка и всмукват вода с еднообразна последователност. Трудно е да повярва човек, че тези охранени същества могат някак да се защищават или че може да им се наложи да се защищават, но всъщност те притежават необичаен метод да показват своето недоволство. Извадиш ли ги навън, изстрелват струя вода от единия си край, и то явно без да напрягат мускулите си. Точно тази тяхна прилика с „воден пистолет“ ни подсказа да измислим една игра. Всеки се въоръжаваше с краставица и стреляхме, като отбелязвахме как и къде водната струя стига морската повърхност. После се премествахме на това място и този, който откриеше най-много морска фауна там, печелеше по точки. Понякога, както във всяка игра, страстите се разгаряха, отправяхме си възмутени обвинения в лъжа и се препирахме. Точно тогава открихме, че морските краставици са удобно оръжие срещу врага. След като използвахме услугите на надениците, ние винаги отивахме с плуване към дълбокото и ги връщахме във водорасловите гори. Следващия път, когато се гмурнехме, ги намирахме точно там, може би дори в същото положение, в което ги бяхме оставили — кротко търкаляни напред-назад от вълните.

След като изчерпехме възможностите на морските краставици, започвахме да търсим нови раковини за моята сбирка, или разговаряхме надълго и нашироко за друга фауна, която намерехме, докато Джордж изведнъж проумяваше, че всичко това, макар и твърде приятно, едва ли може да се приеме за образование в точния смисъл на думата, затова се връщахме към плитчините и лягахме там. Тогава урокът продължаваше, а ятата дребни рибки се събираха около нас и леко се опитваха да захапят краката ни.

— Значи така, френската и британската флота бавно се приближавали, за да поведат морска битка от решаващо значение за войната. Когато врагът бил забелязан, Нелсън13 бил на мостика и наблюдавал птиците през телескопа… Вече бил предупреден за приближаването на французите от една дружелюбна чайка… Какво?… Ами, струва ми се, че е била голяма черногърба чайка… И корабите започнали да маневрират, да обикалят един около друг… Естествено, по онова време не можели да се движат бързо, всичко ставало с платна… Нямало мотори… Не, и външни мотори не е имало. Британските моряци малко се тревожели, защото французите им изглеждали много силни, но когато видели, че Нелсън ни най-малко не се вълнува от това и че седи на мостика и слага етикети на колекцията си от птичи яйца, решили, че наистина няма от какво да се боят…

Морето беше като топла копринена завивка, която плавно носи тялото ми насам-натам. Нямаше вълни, а само това нежно подводно движение — пулсът на морето, което леко ме люлееше. Около краката ми проблясваха и трепкаха разноцветни рибки и се изправяха на глава, когато се опитваха да ме захапят с беззъбите си венци. В оклюмалите маслинови горички цикадите тихо си шепнеха.

— … И отнесли Нелсън долу колкото се може по-бързо, за да не разбере никой от екипажа, че е улучен… Бил смъртоносно ранен, останал да лежи в трюма, и докато битката на палубата все още бушувала, той прошепнал последните си слова: „Целуни ме, Харди…“ А после издъхнал… Какво? А, да. Ами той вече бил казал на Харди, че ако се случи нещо с него, може да задържи сбирката с яйцата… Да… Макар че Англия изгубила най-добрия си моряк, битката била спечелена и това имало дългогодишни последствия за Европа…

Някоя избеляла от слънцето лодка прекосяваше залива, карана от застанал на кърмата почернял рибар с окъсани панталони, който въртеше във водата гребло, подобно на рибешка опашка. Той лениво вдигаше ръка за поздрав и по неподвижната синя повърхност се донасяше жалостивото проскърцване на въртящото се гребло и мекият плясък от потапянето му в морето.

Пета главаСъкровище от паяци

Един горещ сънлив следобед, когато всичко, освен свирещите цикади беше задрямало, двамата с Роджър потеглихме да проверим докъде можем да се изкачим по хълмовете, преди да се здрачи. Пътят ни минаваше през маслиновите горички, набраздени и петнисти от бялата слънчева светлина, където въздухът беше горещ и неподвижен; след време се изкачихме над дърветата, излязохме на голия каменист връх и седнахме да си починем. Островът под нас бе потънал в сън и потрепваше като акварел в маранята: сиво-зелени маслини, черни кипариси, разноцветни скали по морския бряг и морето — гладко и опалесцентно, с цвят на синьо рибарче или нефритовозелено с леки гънки по лъскавата повърхност там, където заобикаляше някой скалист нос с преплели клони маслинови дръвчета. Точно под нас беше заливчето с форма на полумесец, оградено от ивицата бял пясък — толкова плитко и с такъв ослепително чист пясък, че водата изглеждаше бледо синя, едва ли не бяла. Бях се изпотил от катеренето, а Роджър седеше с изплезен език и покрити с пяна бакенбарди. Решихме в крайна сметка да не изкачваме хълмовете, а да се изкъпем. Втурнахме се надолу по склона, докато стигнахме заливчето — безлюдно, тихо, заспало под блестящата слънчева светлина. Лениво се отпуснахме в топлата плитчина и аз започнах да ровя пясъка наоколо. От време на време намирах огладено камъче или парче стъкло от бутилка, изтъркано и облизано от морето, докато се бе превърнало в изумителен скъпоценен камък — зелено и прозрачно. Тези находки подавах на Роджър, който стоеше и ме наблюдаваше. Той не знаеше със сигурност какво очаквам от него, но тъй като нямаше желание да ме обиди, внимателно ги лапваше. После, когато смяташе, че не го гледам, ги изплюваше във водата и дълбоко въздъхваше.

По-късно легнах на една скала да съхна, докато Роджър кихаше и се препъваше из плитчините, като се опитваше да хване някоя от рибите със сини перки — от семейство морски кучки, които имаха начупени безизразни лица и се стрелкаха от камък към камък с бързината на лястовици. Задъхан и втренчил поглед в бистрата вода, Роджър ги следваше с крайно съсредоточено изражение. Когато изсъхнах, сложих си късите панталони и ризата, и го извиках. Той с нежелание дойде, като много пъти се обръщаше да погледне рибите, които продължаваха да се мяркат бързо на фона на пясъчното дъно, изпъстрено със слънчеви петънца. Когато се доближи съвсем до мене, Роджър се отърси енергично и ме обля с водни капки от къдравата си козина.

След плуването усещах тялото си натежало и успокоено, а кожата си — покрита с мека солена корица. Отпуснати и сънливи, ние се отправихме към пътя. Открих, че съм гладен и започнах да се чудя коя е най-близката къща, където мога да получа нещо за ядене. Докато размишлявах върху въпроса, стоях и риех с крак ситния кълбящ се бял прах на пътя. Ако отидех при Леонора, която без съмнение живееше най-близо, тя щеше да ми даде смокини и хляб, но също така настойчиво щеше да ми съобщи последните известия за здравословното състояние на дъщеря си. Дъщеря й беше мъжкарана с груб глас, кривогледа с едното око, която не понасях с цялото си сърце, затова здравето й не ме интересуваше. Реших да не ходя при Леонора — а изпитвах съжаление, защото нейните смокини бяха най-хубавите в цялата околност; но все пак това, което можех да изтърпя заради черни смокини, си имаше предел. Ако отидех да видя Таки — рибаря, по това време на следобеда той си почиваше и само щеше да ми извика от вътрешността на къщата си с плътно затворени капаци: „Върви си, осилче!“ Христаки и семейството му сигурно щяха да са будни, но в замяна на храната щяха да поискат да им отговоря на множество досадни въпроси: „По-голяма ли е Англия от Корфу? Колко хора живеят там? Всичките ли са лордове? Как изглежда един влак? Растат ли дървета в Англия?“ и така нататък, безкрай. Ако беше сутрин, можех да мина напряко през градините и лозята, и преди да стигна у дома, щях да се нахраня от волни пожертвувания на различни приятели: с маслини, хляб, грозде, смокини, а сигурно щях да завърша и с кратко отклонение към бостаните на Филомена, където за десерт щях да получа хрупкав, червен резен диня, студен като лед. Но беше времето за следобедната почивка и повечето селяни спяха в къщите си зад плътно затворени врати и капаци. Въпросът беше труден, и докато си мислех за него, болките в стомаха ми се усилваха и аз все по-яростно риех с крак прашния път, докато Роджър не се разкиха в знак на протест и не ме погледна оскърбено.

Изведнъж се сетих. Точно зад хълма, в мъничка, светнала от белота къща, живееха Яни — старият козар — и жена му. Знаех, че Яни спеше следобед пред къщата, под сянката на асмата, и ако вдигнех достатъчно шум, когато се приближавах, той щеше да се събуди. Събудеше ли се, нямаше съмнение, че ще ми окаже гостоприемство. Почти нямаше селска къща, която човек да посети и да си отиде с празни ръце. Развеселен от хрумването си, тръгнах по каменистата криволичеща пътека, направена от топуркащите копитца на козите на Яни през билото към долината, където между дебелите стволове на маслиновите дървета блестеше червеният покрив на къщата. Когато прецених, че съм достатъчно близо, спрях и хвърлих камък, за да ми го донесе Роджър. Това беше едно от любимите му забавления, но започнеш ли го веднъж, не бива да преставаш, иначе кучето ти препречва пътя и залайва грозно, докато отчаянието те принуди да повториш представлението. Роджър донесе камъка, пусна го в краката ми и се отдръпна в очакване, с наострени уши и светнал поглед, а мускулите му бяха напрегнати и готови за действие. Аз не обърнах внимание нито на него, нито на камъка. Той леко се озадачи — огледа камъка от всички страни и отново ме погледна. Аз си засвируках, после вдигнах очи към небето. За всеки случай Роджър изджафка, но като видя, че не ми направи впечатление, започна да изригва гърлен и плътен лай, който отекваше сред дърветата. Оставих го да лае пет минути. Толкова време трябваше, според мен, за да разбере Яни, че идваме. После хвърлих камъка, за да го донесе Роджър и докато той радостно тичаше подире му, заобиколих, за да изляза пред къщата.

Както и предполагах, старият козар почиваше в шарената сянка на лозата, увила се около плетеницата от железни пръти над главата му; но за моя най-голяма досада, не се беше събудил. Беше се проснал на обикновен дъсчен стол, наклонен към стената под опасен ъгъл. Ръцете му бяха безжизнено отпуснати, краката — протегнати, а великолепните му мустаци, оранжево-бели от никотина и възрастта, се повдигаха и разклащаха при всяко похъркване, подобно на странни водорасли, които се люшкат нагоре-надолу от леко вълнение. Възлестите пръсти на мазолестите му ръце потръпваха в съня, и виждах ясно жълтите удебелени краища на ноктите му — като капки от лоена свещ. Почернялото му лице, сбръчкано и набраздено като борова кора, беше безизразно, а очите му — плътно затворени. Втренчих поглед в него и се опитвах да му внуша да се събуди, но безрезултатно. Не беше прието аз да го будя, затова размишлявах дали си струва да го чакам, докато се събуди от само себе си, или е по-добре да отида да ми досажда Леонора. Точно в този миг се появи Роджър, който ме търсеше — втурна се иззад къщата с наострени уши и изплезен език. Видя ме, махна ми за поздрав с опашка и започна да се оглежда с вид на посетител, който знае, че е добре дошъл. Изведнъж замря, мустаците му щръкнаха и той тръгна бавно напред; краката му бяха като отсечени и трепереха. Гледаше нещо, което бях пропуснал да забележа: под наклонения стол на Яни стоеше голяма, длъгнеста сива котка, вперила в нас наглите си зелени очи. Преди да успея да се протегна и да го сграбча, Роджър скочи. С гъвкаво движение, което говореше за голям опит, котката полетя като камъче по гладка водна повърхност към мястото, където извитата лоза се бе увъртяла като пияна около железните пръчки и се стрелна нагоре, забивайки в стеблото острите си нокти. Сгушена сред белите гроздове, тя гледаше към Роджър и изящно фучеше. Объркан и ядосан, Роджър отметна назад глава и излая своите заплахи и обиди. Яни се сепна, отвори очи, столът му се заклати и той размаха ръце, като се мъчеше да запази равновесие. Столът заплашително се люшна, после тупна и се закрепи на четирите си крака.

— Свети Спиридоне, спаси ме! — на висок глас молеше Яни. — Господи, помилуй!

Мустаците му трепереха. Той сърдито се огледа, за да установи причината за суматохата, и ме видя как седя кротичко на стената. Поздравих го любезно и възпитано, сякаш нищо не се беше случило, и го попитах добре ли е спал. Той се изправи на крака, засмя се и енергично се почеса по корема.

— А, значи ти вдигаш този шум, от който ще ми се пръсне сърцето? Живо-здраво, живо-здраво. Седни, лордче — каза той, като обърса от праха един стол и го постави, за да седна. — Радвам се да те видя. Нали ще хапнеш с мене, а може и да пийнеш? Много горещ следобед, много горещ. Може да стопи стъклото на бутилка.

Той се протегна, прозина се шумно и се показаха венците му — без нито един зъб. После се обърна към къщата и извика високо:

— Афродито, Афродито! Ставай, жено… дойдоха чужденци. Седим тука с лордчето… Донеси да хапнем, чуваш ли?

— Чувам, чувам — донесе се приглушен глас иззад капаците.

Яни изсумтя, избърса мустаците си, запъти се към най-близкото маслиново дръвче и дискретно се скри зад него. После се върна, като закопчаваше панталоните си и се прозяваше, и дойде да седне при мене на стената.

— Днес трябваше да заведа козите до Гастури. Но е много горещо, прекалено горещо е. По хълмовете скалите така са се нажежили, че можеш да си запалиш от тях цигарата. Затова взех, че отидох до Таки и опитах новото му бяло вино. Свети Спиридоне! Какво вино само… С вкус на драконска кръв, и се плъзга като риба… Върнах се, а целият въздух спеше, та така…

Той въздъхна дълбоко, но без да изпитва разкаяние и взе да бърка в джоба си за очуканата тенекиена кутия с тютюн и тънките сиви цигарени хартийки. Кафявата му, загрубяла ръка се сви, за да подхване купчето златисти листа, а с пръстите на другата леко ги издърпваше и вадеше. Сви цигарата бързо, очука тютюна, който стърчеше от краищата и го върна обратно в кутията, а после я запали с помощта на огромна тенекиена запалка, от която фитилът се подаваше и извиваше като разсърдена змия. Дърпа известно време замислено, махна парче тютюн от мустака си и отново бръкна в джоба.

— Гледам те, че все се интересуваш от божиите гадинки. Виж какво хванах тази сутрин, свило се беше като самия дявол под една скала — каза той и извади от джоба си плътно запушено шишенце, пълно със златист зехтин. — Бива си го, цял борец е. Единственият борец, който знам да може да използва като оръжие гърба си.

Шишенцето, напълнено догоре със зехтин, изглеждаше направено от светъл кехлибар, а в средата му, в плен на гъстата течност, лежаха мощите на шоколадовокафяво скорпионче със закривена като ятаган опашка над гърба. Беше съвсем мъртво, задушено в лепкавия си гроб. Около телцето му течността леко се беше обезцветила, като златиста мъгла.

— Виждаш ли? — каза Яни. — Това е отровата. Пълен беше с отрова.

Попитах с любопитство защо е било необходимо да слага скорпиона в зехтин.

Яни се засмя шумно и поглади мустаците си.

— Не знаеш, а, лордче, макар че цял ден лежиш по корем и ловиш тия животинки? — изрече той много доволно. — Е, ще ти кажа. Кой знае, може и да ти е от полза. Най-напред хващаш скорпиона — хващаш го жив, внимателно, като че е падащо перце. После го слагаш жив — забележи, жив — в шише със зехтин. Оставяш го да предаде богу дух там, да умре, и сладкият зехтин да попие отровата му. А после, ако ти се случи да те ужили някой от братята му (дано свети Спиридон те пази!), трябва да натъркаш мястото с този зехтин. Това ще излекува ужилването и ще го усещаш така, все едно че си се убол на трън.

Докато смилах тези любопитни сведения, Афродита излезе от къщата; сбръчканото й лице бе почервеняло като разрязан нар. Носеше метална табла, на която имаше бутилка вино, кана с вода, и чиния с хляб, маслини и смокини. Двамата с Яни пиехме виното, като го разреждахме с вода до бледорозово, и се хранехме в мълчание. Въпреки беззъбата си уста, Яни чупеше големи комати хляб и лакомо дъвчеше, като поглъщаше цели залъци, от които сбръчканата му шия се издуваше. Когато свършихме, той се облегна, старателно избърса мустаците си и отново поде разговора, сякаш не бяхме спирали.

— Познавах някога един човек, козар като мене, който беше ходил на празник в едно отдалечено село. На връщане стомахът му бил затоплен от виното и той решил да подремне, затова си намерил местенце под миртовите храсти. Но докато спял, един скорпион пропълзял изпод листата и влязъл в ухото му, а когато човекът се събудил, го ужилил.

Яни спря в психологически подходящия момент, плю на стената и си сви нова цигара.

— Да — въздъхна накрая той, — тъжна работа. Такъв млад човек! Скорпиончето го ужилило в ухото — хоп! Ей така. Клетникът започнал да се мята от болки. Втурнал се през маслиновата гора и викал колкото му глас държи. Ах… ужасно е било. Никой не чул писъците му, за да се притече на помощ. Съвсем никой.

В ужасни мъки той се затичал към селото, но не успял да стигне. Паднал мъртъв още тук, в долината, недалече от пътя. Намерихме го на другата сутрин, когато излизахме на полето. Каква гледка! Каква печална гледка! От това едничко ухапване главата му се бе подула, сякаш мозъкът му щеше да ражда, и беше мъртъв, съвсем мъртъв.

Яни въздъхна дълбоко и скръбно, като въртеше малкото шишенце зехтин между пръстите си.

— Затова — продължи той, — никога не лягам да спя по хълмовете. А ако се случи да си пийна малко вино с някой приятел и забравя за опасността, винаги нося със себе си шишенцето със скорпиона.

Разговорът премина на други, не по-малко привлекателни теми и след около час аз станах, отърсих трохите от скута си, поблагодарих на стареца и на жена му за тяхното гостоприемство, приех няколко чепки грозде като прощален подарък и тръгнах към къщи.

Роджър вървеше редом с мене, без да откъсва очи от джоба ми — беше забелязал гроздето. Накрая стигнахме до маслинова горичка, тъмна и прохладна от дългите вечерни сенки, седнахме на края на обрасъл с мъх сипей и си разделихме подаръка. Роджър ядеше гроздето цяло, заедно със семките. Аз плюех семките в кръг около себе си и доволен си представях буйните лозя, които щяха да пораснат на това място. Когато изядохме всичко, обърнах се по корем и, подпрял брадичката си с ръце, започнах да изследвам сипея.

Малък зелен скакалец с удължено меланхолично лице стоеше и нервно мърдаше задните си крака. Охлювче с нежна черупка седеше на купче мъх, потънало в размисъл и очакваше вечерната роса. Дебело, алено на цвят червейче, голямо колкото главичка на кибритена клечка, като тантурест копой си пробиваше път през гората от мъх. Това беше микроскопичен свят, пълен с вълнуващ живот. Докато гледах как червеят бавно напредва, забелязах нещо странно. Тук-таме по зелената плюшена повърхност видях пръснати почти незабележими кръгли отпечатъци, всеки голям колкото шилинг14. Толкова бяха бледи, че си личаха само гледани под определен ъгъл. Приличаха ми на пълна луна, прозираща иззад плътни облаци — бледи кръгчета, които сякаш се местеха и променяха. Мина ми през ума, че е интересно как са се получили. Имаха прекалено неправилна форма и бяха твърде разпръснати, за да са следи, пък и кое ли животинче можеше да върви по почти отвесен сипей така безогледно? При това не приличаха на следи. Побутнах края на едно кръгче със стрък трева. То не се промени. Започнах да си мисля, че отпечатъкът се дължи на някаква особеност в начина, по който расте мъхът. Отново опитах със стръкчето, този път по-дълбоко и внезапно сърцето ми се сви от вълнение. Тревичката като че ли бе попаднала на скрита пружина, тъй като цялото кръгче се повдигна като люк. Зяпнах от учудване, защото това се оказа наистина люк, облицован с нещо като свила, с точно скосен край, прилягащ към входа на дупката, която прикриваше. От едната страна вратата беше прикрепена към отвора на тунела с тънка ивица свила, която играеше ролята на панта. Съзерцавах това прекрасно произведение на изкуството и се чудех кой може да го е направил. Надникнах през увития в свила тунел, но не видях нищо; пъхнах стръкчето трева вътре, но отново не получих отговор. Дълго време стоях, вперил поглед в тази фантастична къща, като се мъчех да предположа що за животно я беше построило. Мислех, че може да е някакъв вид оса, но никога не бях чувал за оси, които да затварят жилищата си с тайни врати. Чувствах, че трябва да проуча до дъно явлението, и то незабавно. Щях да отида и да попитам Джордж дали знае кое е това загадъчно същество. Повиках Роджър, който се беше заловил да изкорени едно маслиново дръвче, и тичешком потеглихме.

Стигнах до вилата на Джордж, останал без дъх; Щях да се пръсна от насъбралото се в мен вълнение, затова почуках криво-ляво на вратата и се втурнах вътре. Едва тогава разбрах, че Джордж не е сам. На стола до него различих фигура, за която на пръв поглед реших, че е на брат му, защото и този човек имаше брада. За разлика от Джордж обаче той беше грижливо облечен със сив костюм от трико и с жилетка, с ослепително бяла риза; имаше подбрана с вкус вратовръзка, макар и в убити тонове, а на краката си — големи и солидни, лъснати до блясък туристически обувки. Спрях смутен на прага, а Джордж иронично ме гледаше.

— Добър вечер — поздрави ме той. — От възторжената скорост, с която влезе, изпитвам чувството, че не идваш за допълнителни уроци.

Извиних се за нахълтването и после разказах на Джордж за странните дупки, които бях намерил.

— Слава богу, че си тука, Теодор — обърна се Джордж към брадатия си събеседник. — Сега мога да прехвърля въпроса в ръцете на специалист.

— Едва ли точно специалист… — промърмори с укор мъжът на име Теодор.

— Джери, това е доктор Теодор Стефанидис — каза Джордж. — Той е специалист почти по всичко, за което спомене човек. А не го ли споменеш ти, споменава го той. И той като тебе е ексцентричен природолюбител. Теодор, да ти представя Джери Даръл.

Казах учтиво „Приятно ми е“, но за мое учудване брадатият мъж стана на крака, бързо прекоси стаята и ми протегна голямата си бяла десница.

— Много се радвам да се запознаем — каза той; като явно се обръщаше към брадата си и блесналите му очи ме погледнаха бързо и стеснително.

Стиснах ръката му и отвърнах, че и аз много се радвам да се запознаем. После останахме прави, в неловко мълчание, а Джордж ни гледаше и се подсмихваше. Накрая каза:

— Е, Теодор, според тебе какво животно е направило тези странни тайни ходове?

Теодор сключи ръце зад гърба си, повдигна се на пръсти няколко пъти, докато обущата му недоволно проскърцваха, и заби поглед в пода.

— Хъм… да… — каза той, като изричаше бавно и внимателно думите, — струва ми се, че това може би са издълбани в земята дупки на… паяци… Този вид е доста разпространен тук, в Корфу… Като казвам „разпространен“, имам предвид, че за времето, прекарано на острова, съм намерил тридесет… или, да речем, четиридесет екземпляра.

— Значи така, подземни паяци? — повтори Джордж.

— Да — каза Теодор. — Мисля, че това е най-вероятното, което може да се предположи. Но може и да греша.

Той се поклащаше и заставаше на пръсти, от което се чуваше леко проскърцване, а след малко ме стрелна с очи.

— Може би, ако не е много далече, бихме могли да отидем да проверим — предложи той несигурно. Искам да кажа, ако не сте заети с нещо друго и ако не е много далече…

Гласът му заглъхна с леко въпросителен тон. Отговорих му, че дупките не са много далече, намират се отвъд хълма.

— Хъм — каза Теодор.

— Не се поддавай да те влачи насам-натам, Теодор. Освен ако не искаш да препускаш в галоп из острова — каза Джордж.

— Какво говориш, какво говориш. Тъкмо се канех да си тръгвам и нищо не ми пречи да се върна по този път. Няма да ми представлява трудност… хъм… да се спусна напряко през маслиновите горички до Канони.

И Теодор взе елегантната си мека шапка и я сложи на главата си. На вратата подаде ръка и набързо си взе довиждане с Джордж, с думите:

— Благодаря за прекрасния чай.

И като трополеше тежко, тръгна по пътеката редом с мене.

Докато вървяхме, аз тайно го оглеждах. Носът му беше правилен и добре оформен; сред пепеляворусата брада се мяркаше устата му, готова да се разсмее, под правите и доста рунтави вежди строгите му, но дяволити очи с бръчици в ъгълчетата оглеждаха света. Той крачеше енергично и си тананикаше. Когато стигна до един ров със застояла вода, спря се за миг и погледна надолу, а космите по брадата му се наежиха.

— Хъм — подхвърли той, — daphnia magna15 — Потърка брадата си с палец и добави: — За съжаление, имах среща с едни хора… с мои приятели… затова не си взех торбата за сбирки. Жалко, в този ров може и да има нещо.

Когато се отклонихме от сравнително равната пътека, по която бяхме вървели, и тръгнахме по каменистата козя пътечка, очаквах някакви признаци на протест, но Теодор ме следваше все така ентусиазирано и продължаваше да си тананика. Накрая стигнахме до тъмната маслинова горичка и аз го заведох до сипея, където му показах един тайнствен люк. Той го погледна и очите му се присвиха.

— Аха… да… хъм… да…

И извади от джоба на жилетката си малко ножче, пъхна внимателно върха му под вратата и я отметна настрани.

— Да, правилно — повтори той. — Cteniza16.

Погледна в тунела, духна и после остави люка да се затвори.

— Да, това е дупка на подземен паяк, но изглежда ненаселена. Обикновено животинчето се държи за… люка… с крака, по-скоро с пипала и я дърпа толкова силно, че ако насилваш вратата, за да я отвориш, можеш да я повредиш. Хъм… да… естествено, в такива дупки живеят женските. И мъжките правят подобни, но са едва на половината на тези.

Казах, че това е една от най-забележителните конструкции, които съм виждал.

— А, да! Наистина е забележителна. Винаги ме е озадачавало как женската усеща, че мъжкият се приближава.

Сигурно съм го изгледал неразбиращо, защото той се залюля на пръсти, хвърли ми поглед и продължи:

— Паякът, както може да се предполага, чака в дупката, докато някое насекомо — муха, скакалец или нещо подобно — случайно мине край нея. Изглежда успява да прецени кога насекомото е достатъчно близо, за да го хване. В такъв случай паякът изскача от дупката и го хваща. Когато мъжкият идва при женската, той минава през мъха към люка, и аз често се чудя защо женската… хъм… не го разкъсва по погрешка. Възможно е, разбира се, стъпките му да отекват по-особено. Или пък може да издава някакъв… така да се каже… звук, който женската разпознава.

Слизахме надолу по хълма в мълчание. Когато стигнахме мястото, където пътеката се разклоняваше, казах, че пътят ни се разделя.

— А, така ли, довиждане — рече той, забил поглед в обущата си. — Радвам се, че се запознахме.

Постояхме още малко, като мълчахме. Теодор бе обзет от силна стеснителност, която винаги го завладяваше, когато поздравяваше или си вземаше довиждане с някого. Той продължи за миг напрегнато да си гледа обущата, след това тържествено се ръкува за сбогом и изрече:

— Довиждане. Да… хъм… Предполагам, че отново ще се видим.

Обърна се и тежко закрачи надолу по хълма, като клатеше бастуна си и оглеждаше изпитателно околността. Наблюдавах го, докато се изгуби от погледа ми и после бавно потеглих към вилата. Запознанството едновременно ме обърка и изуми. Първо, тъй като той явно беше доста известен учен (разбрах го още по брадата му), аз го възприемах като много важна личност. Всъщност за първи път срещах човек, който да споделя моята страст към зоологията. Второ, бях изключително поласкан от откритието, че той ми заговори и се отнася към мене така, сякаш съм негов връстник. Това ми хареса, защото и семейството ми се държеше с мене като с равен, а когато чужд човек не постъпваше така, правеше ми доста лошо впечатление. Но Теодор не само че разговаряше с мен като с възрастен, но и като с човек, който знае не по-малко от самия него.

Подробностите, които той ми разказа за подземния паяк, преследваха въображението ми: виждах как животинката се спотайва в свиленото си тунелче и дърпа вратата със закривените си пипала, като се ослушва за движението горе по мъха. Как ли, мислех си аз, звучат шумовете за паяка? Можех да си представя, че плъзването на охлюва върху вратата наподобява звука на лейкопласт, който някой бавно отлепва. Стоножката сигурно минава като кавалерийски взвод. Мухата потропва със ситни стъпки, после поспира — докато мърда крачета, сякаш се мие звукът сигурно е стържещ, като че острят ножове. Реших, че по-големите бръмбари шумят като парни валяци, а по-малките (калинките например) сигурно бръмчат по мъха като количките, които се навиват с ключе. Погълнат от тези мисли, крачех в здрача през ливадите към къщи, за да разкажа на семейството за новото си откритие и за срещата си с Теодор. Надявах се отново да го видя, защото имаше много неща, за които исках да го питам, но не ми се вярваше да може да ми отдели от времето си. Излезе обаче, че греша, защото два дни по-късно Лесли се върна от града и ми подаде малък пакет. „Срещнах оня брадатко — подхвърли той. — Нали се сещаш, оня учен. Каза, че това е за тебе.“

Гледах пакета и не вярвах на очите си. Нима наистина беше за мене? Сигурно имаше някаква грешка, не беше възможно един велик учен да вземе да ми изпраща нещо. Обърнах пакета и от другата страна видях името си, изписано с красив паяжинен почерк. Веднага бързо скъсах хартията, с която бе увит пакетът. Вътре имаше малка кутия и писмо.

Шеста главаДъхава пролет

През последните дни на отиващото си лято и цялата топла, влажна зима, чаят у Теодор се превърна в ежеседмично занимание. Всеки четвъртък потеглях за града с колата на Спиро — с джобове, издути от кибритени кутии и пълни с екземпляри епруветки. За нищо на света не исках да изпускам уговорената с Теодор среща.

Той ме приемаше в кабинета си — стая, която напълно одобрявах. Точно такава според мене трябваше да бъде една стая. По стените имаше високи етажерки за книги, пълни с литература за сладководния животински и растителен свят, по ботаника, астрономия, медицина, фолклор и по други не по-малко вълнуващи и нужни въпроси. Сред тях бяха пръснати подбрани томове за призраци и детективи. Шерлок Холмс стоеше редом с Дарвин, Ле Фану17 с Фабр18 и според мен това представляваше една съвсем правилно събрана библиотека. На единия прозорец на стаята Теодор бе поставил телескопа си, вдигнал като виещо куче нос към небето, а на первазите на останалите прозорци се виждаше цяла изложба от буркани и шишета, пълни със сладководна фауна, която плуваше и мърдаше из нежните ивици зелени водорасли. В единия край на стаята имаше масивно писалище, направо отрупано с папки за изрезки, микроснимки, рентгенови плаки, дневници и бележници. На противоположния край на стаята стоеше лабораторната маса, със силна лампа върху разтягаща се поставка, наведена като лилия над плоските кутии с Теодоровите сбирки от микроскопски препарати. Самите лъскави като свраки микроскопи бяха скрити под множество стъклени похлупаци с формата на пчелни кошери.

— Как сте? — питаше ме Теодор, все едно че бях напълно непознат, след това се ръкуваше, както обикновено: дръпваше силно ръката ми надолу като човек, който опитва здравината на въже. Когато официалната част свършваше, вече можехме да насочим мислите си към по-важни теми.

— Хъм… да… Точно преди да дойдете, преглеждах препаратите и попаднах на един, който сигурно ще ви заинтересува. Представлява препарат от устата на… да… на… ceratophyllus fasciatus19 Сега ще наглася микроскопа. Ето. Виждате ли? Извънредно любопитно. Искам да кажа, почти можеш да си въобразиш, че е човешко лице, нали? Имах и един друг препарат… някъде тук… Ама че работа… А, ето го. Той е пък от паяжинна жлеза на градински паяк. На… epeira fasciata…

Така погълнати и щастливи, ние напрягахме очи над микроскопа. Изпълнени с въодушевление, редувахме темите, и ако Теодор не можеше сам да отговори на нещо от безкрайния поток въпроси, неговите книги правеха това. В етажерката едно след друго се появяваха празни места и до нас се трупаше непрестанно растяща купчина от томове, където поглеждахме за справка.

— Това пък е циклоп… cyclops viridis20 хванах го онзи ден близо до Говино. Екземплярът е женски и има торбички за яйцата. Сега ще наглася микроскопа… Яйцата се виждат съвсем ясно… Така, да го сложа на фокус… Хъм… Да… На Корфу има няколко вида такива рачета…

И в блестящото от бяла светлина кръгче се появяваше някакво странно създание с крушовидно тяло, дълги мустачки, които недоволно помръдваха и опашка като стръкче пирен, а отстрани (преметнати като чували с лук върху гърба на магаре) имаше две големи торби, пълни с розови яйца.

— … Наричат го циклоп, защото, както сам виждате, има само едно око — в средата на челото. Тоест, в средата на това, което би могло да се приеме за чело, ако циклопите имаха чела. В древногръцката митология, както знаете, циклопи са наричали великаните, които… хъм… били еднооки. Те работели като ковачи при Хефест.

Топлият вятър отвън наблягаше на капаците и те проскърцваха, а дъждовните капки се гонеха по стъклата като прозрачни попови лъжички.

— Виж ти! Интересно как ви хрумна това. Селяните от Солунско имат много подобно… хъм… поверие. Не, не точно поверие. Намира ми се една книга, която дава твърде любопитни сведения за вампирите… в… хъм… Босненско. Изглежда, че местното население там…

Пристигаше чаят, сладките бяха поставени на възглавнички от крем, препеченият хляб — покрит с топящо се масло, чашите блестяха, а от чучура на чайника се вдигаше лек облак пара.

— …От друга страна обаче не може да се каже със сигурност, че на Марс няма живот. Според мене е напълно възможно да намерят… хъм… да открият някакви форми на живот, ако някога хората успеят да отидат там. Няма причина обаче да се предполага, че каквато и да е, формата на живот там ще бъде напълно еднаква с…

Теодор седеше, облечен в спретнатия си и елегантен туидов костюм и бавно и методично отхапваше от препечения хляб. Брадата му стърчеше, очите му пламваха от възбуда при всяка нова тема, която подемахме в разговора. Неговите знания ми изглеждаха безкрайни. Те криеха богати залежи от сведения и аз усърдно ги експлоатирах. Какъвто и да беше въпросът, Теодор добавяше нещо интересно. После чувах как Спиро натиска клаксона долу на улицата и с нежелание ставах да си вървя.

— Довиждане — казваше Теодор и разтърсваше ръката ми. — Радвам се, че ми погостувахте… Хъм… Не, в никакъв случай. До следващия четвъртък. Когато времето се оправи… хъм… и не е толкова влажно… да… през пролетта… може би ще направим няколко обиколки заедно… да видим какво ще намерим. Има няколко твърде интересни рова във Вал де Ропа… Хъм… да… Е, довиждане. Няма защо.

Носехме се по тъмните, измити от дъжда пътища; Спиро, наведен над кормилото, си тананикаше в захлас, а аз мечтаех за предстоящата пролет и за всички прекрасни създания, които щяхме да уловим с Теодор.

След време топлият вятър и зимният дъжд сякаш излъскаха небето и когато дойде януари, то блесна с ясен нежносин цвят… Такъв цвят имат пламъчетата, които облизват маслиновите цепеници в огнището. Нощите все още бяха тихи и хладни, а луната изглеждаше толкова крехка, че едва-едва покриваше повърхността на морето със сребърни петънца. Утрините бяха бледи, прозрачни, и мъглата ги увиваше като гигантски пашкули на копринена буба, докато се вдигнеше слънцето и посипеше острова с тъничък слой златен прах.

С месец март дойде и пролетта, островът се из пълни с цветя, с миризми и потрепващи нови листа. Кипарисите, които цяла зима се поклащаха и просъскваха на вятъра, изправиха стройни снаги към небето, облечени с проблясващата одежда от зеленикаво — бели шишарки. Големи китки минзухари, жълти като пчелен восък, надничаха между корените на дърветата и се втурваха надолу по сипеите. Под миртовите храсти кукувичето грозде подаваше тъмно пурпурни главички, приличащи на капки сироп, а сумракът на дъбовия гъсталак като че бе потънал в синя мъгла от хиляди разцъфнали ириси. Нежни и крехки дори за полъха на вятъра съсънки, повдигаха бледи като слонова кост цветове, чиито листенца сякаш са били потапяни във вино. Змийски грах, невени, бърдун и стотици други растения бяха плъзнали по поляните и горите. Дори престарелите маслинови дръвчета, криви и изкорубени от хиляди пролети, се бяха накичили с венци от дребни кремави цветчета — скромни, но красиви, както подхождаше на напредналата им възраст. Пролетта бе дошла с пълна сила: целият остров пулсираше от нейното присъствие, сякаш тя бе дръпнала някаква голяма, звънлива струна. Нейният звук достигна всичко наоколо и не остана без отклик. Това си личеше по излъчващите светлина цветя, по проблясващите крила на птиците и по искрите в тъмните, влажни очи на селските девойки. Хор от жаби, които изглеждаха като току-що емайлирани, пееше с въодушевление в избуялите треви на пълните с вода ровове. Виното в селските кръчми сякаш бе станало по-тъмночервено и по-силно. Мазолестите, загрубели от работа пръсти дърпаха някак необичайно нежно струните на китарите, а плътните гласове извиваха весели, мелодични песни.

Пролетта повлия различно на членовете на семейството ни. Лари си купи китара и голяма бъчва силно червено вино. Започна да изпъстря промеждутъците между писането, като неумело дрънкаше на инструмента, пееше с тъничък тенор любовни песни от Елизабетинската епоха21 и често спираше, за да си пийне. Това скоро го довеждаше до меланхолия, любовните песни ставаха все по-тъжни, а след всяка от тях Лари правеше пауза, за да уведоми този от нас, който се случи наблизо, че за него пролетта означава не раждане на новата година, а смърт на старата. С всеки изминал сезон, заявяваше той, като изтръгваше зловещи акорди, гробът зейва все по-широко.

Една вечер всички излязохме, а мама и Лари останаха сами вкъщи. През това време Лари бе пял все по-жални песни, докато накрая това докарало и двамата до пристъп на тежка депресия. Опитали се да облекчат състоянието си с вино, но за жалост постигнали обратен резултат, защото не бяха свикнали с тежките гръцки вина. При завръщането си малко се изненадахме, когато видяхме мама да ни посреща на вратата на вилата с ветроупорен фенер в ръка. Изпълнена с достойнство като истинска дама, тя ни уведоми, че желае да бъде погребана под розовите храсти. Необикновеното в това изявление бе, че тя избираше толкова леснодостъпно място за тленните си останки. Мама прекарваше голяма част от свободното си време да си избира места, където да я погребем, но те обикновено се намираха в най-отдалечените краища и човек си представяше как погребалното шествие изтощено спира край пътя много преди да стигне до гроба.

Но когато Лари не смущаваше духа на мама, пролетта за нея означаваше безкраен низ от експерименти с пресни зеленчуци и богатството на отглежданите нови цветя в градината. От кухнята се лееше неспирен поток нови ястия: супи, яхнии, пикантни деликатеси и сосове, всяко следващо ядене — по-вкусно, по-ароматно и по-екзотично от предишното. Лари започна да страда от стомах. Презрял простото средство срещу това — да яде по-малко — той се снабди с огромна кутия сода за хляб и тържествено си вземаше дозата, след като се нахранеше.

— Миличък, защо ядеш толкова много, щом като не ти понася? — попита мама.

— Ако ям по-малко, ще обидя готварските ти способности — отвърна Лари лицемерно.

— Започнал си ужасно да надебеляваш — обади се Марго. — Не е хубаво.

— Глупости! — уплашено извика Лари. — Мамо, нали не съм надебелял?

— Струва ми се, че малко си наддал — призна мама, като го оглеждаше критично.

— Ти си виновна! — каза Лари, без да се замисли. — Непрекъснато ме изкушаваш с тези вкусни деликатеси. Ще ми докараш язва. Трябва да започна да пазя диета. Коя диета е подходяща, Марго?

Марго с въодушевление се впусна в любимата си тема.

— Можеш да опиташ диета с портокалов сок и салата. Много е сполучлива. Или с мляко и сурови зеленчуци — и тя е добра, но изисква повече време. Има и една диета с варена риба и черен хляб. Но не зная дали е подходяща — още не съм я пробвала.

— Боже господи, та това диети ли са? — възкликна искрено изумен Лари.

— Да, при това добри — отвърна сериозно Марго. — Бях на диетата с портокаловия сок и тя повлия направо чудотворно върху пъпките ми.

— Не — твърдо заяви Лари. — Няма да пазя диета, щом от мене се иска да хрупам купища сурови плодове и зеленчуци, като че съм копитно животно. По-добре вие да се примирите с мисълта, че ще ви напусна без време поради затлъстяване на сърцето.

Преди следващото ядене Лари предприе предпазна мярка, като изпи голяма доза сода за хляб, а после жалостно се оплакваше, че храната има странен вкус.

Пролетта винаги влияеше зле на Марго. Грижите за външния й вид, към който проявяваше дълбок интерес, сега се превръщаха в натрапчивост. Стаята й бе отрупана с току-що изпрани дрехи, а въжето вече бе увиснало под тежестта на ново пране. Тя се мотаеше из вилата, като пееше фалшиво с писклив глас, понесла купища фино долно бельо или шишета парфюм. Не изпускаше възможност да се напъха в банята, увита в множество бели кърпи, а влезеше ли веднъж вътре, по-лесно беше да се откъсне залепена за скала китайска шапчица22, отколкото да я измъкнем от там. Всички се изреждахме да викаме и да тропаме по вратата, но в отговор трябваше да се задоволим с уверението, че тя почти свършва, а от горчив опит знаехме, че не може да й се вярва. Най-после тя се появяваше, светнала и безупречно чиста и се понасяше навън, за да прави слънчеви бани край маслиновите горички, или да плува в морето. В една от тези екскурзии до морето Марго беше срещнала някакъв неимоверно красив турски младеж. С неприсъща скромност тя не сподели с никого, че е зачестила къпането в морето заради този съвършен образец. Чувствала, както ни каза по-късно, че това няма да представлява интерес за нас. Естествено, Спиро беше човекът, който научи пръв. Като вярно санбернарско куче, той бдеше загрижено за благоденствието на Марго и почти нямаше начин тя да направи нещо, което той да не узнае. Една сутрин Спиро причакал мама в кухнята, огледал се тайнствено да провери дали някой не подслушва, въздъхнал тежко и й съобщил тази вест.

— Много съм жален да ви го казвам, госпожо Дарълс — избоботил той, — но мислеше, че трябва да знаете.

Мама, напълно свикнала с конспираторския тон, използван от Спиро, когато има да съобщи нещо за семейството, изобщо не се разтревожила.

— Какво има, Спиро? — попитала тя.

— За госпожица Марго — тъжно казал Спиро.

— Какво е станало?

Спиро притеснено се огледал.

— Известно ли ви е, че тя се среща с мъж? — попитал той с треперлив шепот.

— С мъж ли? Ах, да, зная — храбро излъгала мама.

Спиро попривдигнал смъкналите се панталони и се навел напред.

— Обаче известно ли ви е, че той е турчин? — задал той въпроса толкова свирепо, че кръвта се смръзвала в жилите.

— Турчин ли? — небрежно попитала мама. — Не, не знаех, че е турчин. Какво лошо има в това?

Спиро изглеждал ужасен.

— Божке, госпожо Дарълс, как какво лошо? Та той е турчин! Нямам им вяра, когато ставаш въпрос за момичета. Ще вземе да й пререже гърлото. Честен кръст, опасно е госпожица Марго да плуваш с него.

— Добре, Спиро — успокоила го мама. — Ще поговоря с Марго.

— Смяташ, че трябва да знаете. Но не се безпокойте — ако той направиш нещо на госпожицата, ще го наредя добре — уверил я най-сериозно Спиро.

В съответствие с получените сведения, мама спомена за разговора на Марго, без да представя нещата толкова смразяващи кръвта, и й предложи да покани младия турчин на чай. Зарадвана, Марго отиде да го доведе, а мама набързо приготви кейк и кифлички, като предупреди всички ни да се държим възможно най-прилично. Пристигналият турчин се оказа висок млад човек със старателно накъдрена коса и ослепителна усмивка, която успяваше да изрази минимум чувства и максимум снизходителност. Притежаваше увереността на подмилкващ се, мазен мартенски котарак. Притисна ръката на мама до устните си, сякаш й оказваше някаква чест, а останалите награди с великодушна усмивка. Мама, усетила как се наежваме, отчаяно се хвърли да спасява положението.

— Колко е хубаво, че дойдохте… Отдавна исках… Просто нямаше кога, нали разбирате… Времето сякаш лети… Марго толкова много ни е разказвала за вас… Вземете си кифличка… — редеше тя задъхано и му се усмихваше невероятно очарователно, докато му подаваше парче кейк.

— Любезно — измърмори турчинът, като ни накара малко да се усъмним дали има предвид нас, или себе си. Последва мълчание.

— Той е на почивка тук — внезапно съобщи Марго, като че ли това беше нещо неповторимо.

— Нима? — заядливо попита Лари. — На почивка, така ли? Изумително!

— И аз веднъж бях на почивка — изрече Лесли нечленоразделно, защото устата му бе пълна с кейк. Добре си спомням.

Мама започна нервно да мести приборите за чая и свирепо изгледа братята ми.

— Да ви сложа ли захар? — попита с меден глас тя. — Искате ли захар в чая?

— Да, благодаря.

Отново последва кратко мълчание, докато седяхме и наблюдавахме как мама сипва чая и отчаяно се мъчи да измисли тема за разговор. Накрая турчинът се обърна към Лари:

— Струва ми се, че вие пишете? — попита той без всякакъв интерес.

Очите на Лари проблеснаха. Мама, забелязала признаците на опасност, бързо се намеси, преди Лари да успее да отговори.

— Да, да, той непрекъснато пише, всеки ден. Вечно чука на машината — усмихнато каза тя.

— Винаги съм чувствал, че ако се опитам да пиша, ще го правя изключително хубаво — подхвърли младежът.

— О, нима? — отвърна мама. — Е да, разбира се, това е дарба, както много други неща.

— Той плува добре — отбеляза Марго. — И отива страшно навътре.

— Не изпитвам страх — скромно заяви турчинът. — Плувам великолепно, затова не изпитвам страх. И когато яздя не изпитвам страх, защото яздя великолепно. А по време на ураган прекрасно се справям с лодката и изобщо не изпитвам страх.

Той отпиваше с изтънчени движения от чая, като гледаше с одобрение страхопочитанието по лицата ни.

— Нали разбирате — продължи той, сякаш се боеше, че не сме схванали мисълта му, — не съм страхливец.

Резултатът от поканата за чай беше, че на следващия ден Марго получи от турчина бележка, с която той питаше дали не би искала вечерта да отиде с него на кино.

— Смяташ ли, че трябва да отида? — попита Марго мама.

— Ако искаш, върви, миличка — отвърна мама, като добави твърдо: — Но му кажи, че и аз ще дойда.

— Страшно ще се забавлявате — отбеляза Лари.

— О, мамо, как така ще идваш! — възпротиви се Марго. — Ще му се види толкова странно!

— Глупости, миличка — каза мама небрежно. — Турците са свикнали момичетата да бъдат придружавани. Помисли си за харемите.

И така, вечерта мама и Марго, облечени подходящо за случая, се спуснаха по хълма, за да се срещнат с турчина. В града имаше едно-единствено кино — лятно — и ние преценихме, че прожекцията ще свърши най-късно в десет часа. Лари, Лесли и аз с нетърпение очаквахме завръщането им. В един и половина след полунощ мама и Марго, на границата на пълното изтощение, се довлякоха до вилата и се строполиха на столовете.

— А, върнахте ли се? — попита Лари. — А ние си мислехме, че сте избягали с турчина. Представяхме си как препускате из Константинопол на камили, а ветрецът привлекателно развява яшмаците ви.

— Отвратителна вечер беше — отвърна мама, като изхлузваше обувките си. — Направо отвратителна.

— Какво стана? — попита Лесли.

— Първо на първо той миришеше на такъв ужасен парфюм, че веднага ми подейства отблъскващо — каза Марго.

— Седнахме на най-евтините места, толкова близо до екрана, че ме заболя глава — оплака се мама. — Бяхме натъпкани като сардели. Такава задуха, че не можех да дишам. И като капак на всичко, започна да ме хапе бълха. Не се смей, Лари, просто не знаех как да постъпя. Гадинката се напъха под корсета ми и усещах как тича насам-натам. Не можех да се почеша — толкова неудобно щеше да бъде. Трябваше да не мърдам от стола. Обаче мисля, че той забеляза… Непрекъснато ми хвърляше странни погледи с крайчето на окото си. През почивката пък излезе и донесе от ония ужасни локуми, от които ми се повдига; след миг вече бяхме покрити с пудра захар и страшно ожаднях. През втората почивка отново излезе и се върна с цветя. Питам те, миличък, за какво са му на човек цветя по средата на филма?! Това на масата е букетът на Марго.

Мама посочи огромна китка пролетни цветя, вързана с преплетени разноцветни панделки. После се порови в чантата и измъкна букетче теменужки, които изглеждаха като стъпкани от невероятно тежък кон.

— А това е моят.

— Най-лошото обаче беше като се прибирахме — каза Марго.

— Ужасно пътувахме! — съгласи се мама. — Като излязохме от киното мислех, че ще вземем такси, но той ни напъха в един файтон, при това страшно вмирисан. Честна дума, това момче трябва да е побъркано щом смята, че целият този път може да се измине с файтон. Пътуването трая с часове, защото клетият кон бе изморен. Седях и се опитвах да се държа учтиво, а умирах от желание да се почеша и гърлото ми бе пресъхнало. А глупакът му с глупак не се помръдваше, усмихваше се на Марго и пееше турски любовни песни. Малко ми оставаше да го цапардосам. Струваше ми се, че никога няма да пристигнем. Не можахме да се отървем от него дори в подножието на хълма. Настоя да ни придружи, въоръжен с огромна тояга, защото смятал, че по това време на годината в горите е пълно със змии. Такава радост изпитах, когато му видях гърба. Марго, боя се, че ти се налага в бъдеще да подбираш по-внимателно приятелите си. Не бих могла втори път да преживея подобно нещо. Изпитах ужас, че ще дойде чак до вратата и ще се наложи да го поканим вътре. Струваше ми се, че никога няма да се отървем от него.

— Явно не си успяла да се представиш като страшилище — заключи Лари.

За Лесли идването на пролетта означаваше леко свистене на птичи крила, когато пристигаха гургулиците и гривяците, а дивите зайци се мяркаха и изчезваха сред миртовите храсти. След като посети различни магазини за оръжие и след много спорове по технически въпроси, един ден той се завърна във вилата, понесъл гордо двуцевка. Първата му работа беше да влезе в стаята и да я разглоби и почисти, докато аз гледах, приковал очи в лъскавите цеви и приклади и с упоение вдишвах плътната, тежка миризма на смазката.

— Нали е прекрасна? — промърмори Лесли повече на себе си, отколкото на мене, а ясните му сини очи проблеснаха. — Нали е чудесна?

И той нежно погали гладката повърхност на оръжието. После рязко го вдигна, опря го на рамо, насочи го към тавана и започна да го мести, следвайки въображаемо птиче ято.

— Бум! Бум! — напевно редеше той, а пушката отскачаше от рамото му. — Първо наляво, после надясно, паднаха до една!

За последен път прекара напоения в масло парцал по пушката и внимателно я положи в ъгъла на стаята до леглото.

— Утре ще си опитаме късмета с гургулиците, нали? — продължи да говори той, като разкъса една кутия и изсипа алените сачми върху леглото. — Долитат към шест часа. Хълмчето отвъд долината е подходящо място.

И така, призори ние двамата тръгнахме забързани през потъналите в мъгла маслинови горички с разкривени дръвчета, минахме долината с мокрите, скриптящи от росата миртови храсти и стигнахме на хълмчето. Стояхме, потънали до пояс сред лозите, в очакване да се развидели и да долетят птиците. Внезапно бледото утринно небе се изпъстри с тъмни петна, които се носеха шеметно като стрели и дочухме честия плясък от размахвани крила. Лесли чакаше, здраво стъпил на земята, опрял пушката на хълбок и следеше с напрегнат и светнал поглед птиците. Те идваха все по-близо, докато ни се стори, че ще прелетят над нас и ще се зареят в далечните сребристи хълмове с маслинови дръвчета. В последния миг Лесли плавно вдигна пушката към рамото си, лъскавите като бръмбари цеви насочиха муцунки към небето и двуцевката подскочи, а изстрелът за миг проехтя като изпукване на голям клон в тиха гора. Гургулицата, доскоро устремена в бързия си полет, сега бавно падаше към земята, следвана от вихъра на меки светлокафяви перца. Когато на колана му увиснаха пет безжизнени, окървавени гургулици, свенливо склопили очи. Лесли запали цигара, дръпна козирката на шапката над очите си и прегърна пушката.

— Е, стига толкова — каза той. — Нека клетите дяволи си отдъхнат.

Завърнахме се през нашарените със слънчеви петна маслинови горички, където гласовете на сипките прозвънтяваха сред листака като стотици дребни монети. Козарят Яни бе подкарал стадото си на паша. Почернялото му лице с огромните пожълтели от никотина мустаци се сбърчи в усмивка, от тежките гънки на ямурлука се подаде съсухрената му, вдигната за поздрав ръка.

— Херете! — изрече той с плътен глас красивото гръцко приветствие. — Херете, кирии23! Бъдете щастливи!

Козите се пръснаха сред дръвчетата, като отсечено блееха и си отговаряха, а хлопката на водача им ритмично дрънчеше. Сипките оживено бъбреха. Сред миртовите храсти една червеношийка издуваше портокаловата си гръд и отронваше своята песен. Островът, потопен в роса, блестеше на ранното утринно слънце, пълен с живот. Бъдете щастливи… Нима можеше човек да не бъде щастлив през пролетта?

Разговор

Още когато се настанихме на острова и изпитвахме първата радост от това, Лари, с характерната си щедрост, изпрати писма на всичките си приятели с покана да ни гостуват, фактът, че вилата можеше да побере само семейството ни, явно не му беше дошъл на ум.

— Поканих няколко души за седмица-две — подхвърли той на мама една сутрин.

— Чудесно, миличък — отвърна мама, без да се замисля.

— Реших, че не е зле известно време да се заобиколим е приятно и стимулиращо присъствие. Няма защо да вегетираме.

— Надявам се, че те не са прекалено интелектуални, миличък — каза мама.

— Господи, мамо, разбира се. Те са просто очарователни, обикновени хора. Чудя се откъде имаш тази фобия, че хората са интелектуални.

— Не обичам интелектуалците — каза жално мама. — Аз не съм интелектуалка и не мога да водя разговор за поезия и тям подобни. Но тъй като съм твоя майка, те винаги си въобразяват, че можем да разговаряме надълго и нашироко за литература. Идват и ми задават глупави въпроси точно по средата на готвенето.

— Не те карам да обсъждаш с тях изкуството дръпна се Лари, — но смятам, че можеш да се постараеш да прикриеш отвратителния си литературен вкус. Аз пълня къщата с хубави книги, а масата ти до леглото се огъва под тежестта на готварски книги, градинарски книги и разни потресаващи приключенски истории. Кой знае откъде ги намираш.

— Това са много хубави криминални романи — защити се мама. — Взех ги от Теодор.

Лари ядосано въздъхна и отново се залови да чете.

— По-добре се обади в Швейцарския пансион, когато наближи да пристигат — обади се мама.

— Защо? — учуди се Лари.

— За да запазят стаи — отвърна не по-малко учудено мама.

— Но аз ги поканих у нас — подчерта той.

— Лари! Как си могъл?! Наистина не мислиш достатъчно. Къде бихме могли да ги настаним?

— Не виждам защо вдигаш толкова шум — хладно отбеляза Лари.

— Но къде ще спят? — попита объркано мама. — Ние самите едва се побираме.

— Глупости, мамо. Организираме ли нещата както трябва, ще има много място. Ако Марго и Лес спят на верандата, опразват се две стаи, а вие с Джери можете да се преместите във всекидневната — ето и още две.

— Какво говориш, миличък! Не можем да плъзнем по цялата къща като катунари. Освен това нощем е все още студено и не мисля, че Марго и Лес трябва да спят навън. Просто във вилата няма място за гости. Ще се наложи да пишеш на тези хора да се откажат.

— Не могат да се откажат. Вече са на път.

— Лари, ти наистина ставаш досаден. Защо не ми каза досега? Чакаш ги да пристигнат и едва тогава ми съобщаваш.

— Нямах представа, че ще възприемеш пристигането на няколко мои приятели като трагедия — обясни Лари.

— Миличък, наистина е глупаво да каниш хора, след като във вилата няма място.

— Умолявам те да престанеш с тази суматоха — каза раздразнено Лари. — Въпросът може да се реши съвсем лесно.

— Как? — с подозрение попита мама.

— Щом като вилата не е достатъчно голяма, ще се преместим в друга.

— Говориш смешни работи. Къде се е чуло и видяло човек да се мести в по-голяма къща, само защото си е поканил приятели на гости?

— Защо не ти харесва идеята ми? Според мене това е най-разумното разрешение на въпроса. От твърдението ти, че тук е тясно, следва, че трябва да се преместим.

— От твърдението ми следва, че не бива да се канят гости — отсече сурово мама.

— Не смятам, че е хубаво да живеем като отшелници. Поканих ги всъщност заради тебе. Прекрасна компания са. Мислех, че ще се радваш да ни гостуват. Щяха да те разнообразят малко.

— Благодаря, достатъчно се разнообразявам — отвърна му с достойнство мама.

— Какво да правим тогава?

— Не виждам защо да не отседнат в Швейцарския пансион, миличък.

— Не може да каниш хора на гости и после да ги караш да живеят в третокласен хотел.

— Колко души си поканил? — попита мама.

— Малко. Двама-трима. Няма да пристигнат наведнъж. Сигурно ще дойдат на групи.

— Мисля, че можеш поне да ме уведомиш колко души точно си поканил — каза мама.

— Не си спомням. Някои не отговориха на писмата ми, но това всъщност не означава нищо… Може би всеки момент ще пристигнат и са решили, че не си струва труда да пишат. Според мене, трябва да предвидиш разходи за седем — осем души, не повече.

— С нас включително ли?

— Не, не, седем — осем души, освен нас.

— Но това е невъзможно, Лари! При най-добро желание в тази вила няма как да живеят тринадесет души.

— Да се преместим тогава. Предложих ти напълно разумно разрешение. Не виждам за какво спорим.

— Но това е смешно, миличък! Дори да се преместим във вила, която побира тринадесет души, какво ще правим с толкова много място, когато си заминат?

— Ще поканим отново гости — отвърна Лари учуден, че мама не се бе досетила за толкова просто нещо.

Мама го изгледа сърдито над очилата и накрая каза:

— Лари, ти започваш да ме ядосваш.

— Мисля, че не е честно да ме обвиняваш само защото не можеш да се организираш, понеже съм поканил малко гости — не отстъпваше Лари.

— Малко гости ли?! — извика мама. — Много хубаво, че смяташ осем души за „малко гости“.

— Мисля, че отношението ти не подхожда за случая.

— А много ли подхожда да каниш гости, без да ми казваш?

Лари я погледна обидено, отново взе книгата си и заяви:

— Направих всичко възможно. Нищо повече не мога да направя.

Последва дълго мълчание, през което време Лари кротко си четеше, а мама слагаше огромни букети от рози във вазите и ги оставяше безразборно из стаята, като си мърмореше.

— На твое място не бих се размотавала — каза накрая мама. — В края на краищата, това са ти приятели. Би могъл да направиш нещо.

С мъченически вид Лари остави книгата.

— Наистина не разбирам какво очакваш да направя — отвърна той. — Не си съгласна с нито едно от предложенията ми.

— Ако правеше разумни предложения, щях да ги приема.

— Не виждам нищо нелепо в предложенията си.

— Лари, миличък, бъди разумен. Не можем да се прехвърляме в нова вила само защото някакви хора идват на гости. Пък и изобщо се съмнявам, че ще успеем да го направим навреме. А и Джери трябва да взема уроци.

— Всичко това лесно се оправя, ако поразмислиш малко.

— В друга вила няма да се местим — твърдо каза мама. — Върху това съм размислила вече.

Тя оправи очилата си, хвърли на Лари унищожителен поглед и се запъти към кухнята, а всяка нейна стъпка излъчваше решителност.