Мургавият ездач

Глава 8

Нямаше за какво да се тревожи, каза си Каси, когато на следващата вечер влезе в трапезарията и видя Джеърд да говори с Брадфорд. Имаше време да премисли нещата, които се случиха. Беше стигнала до заключението, че паниката й беше абсолютно безпричинна. Лани казваше, че не съществува вина, а Лани…

Джеърд се обърна и я погледна. Тя инстинктивно се стегна, приготви се за борба. Изражението му беше безизразно. Каза нещо на Брадфорд, а после бавно тръгна към нея.

— Мисля, че тази рокля е по-ужасна и от онази, сивата. — Джеърд направи недоволна гримаса, като видя червеникавокафявата рокля с висока яка и дълги ръкави. — Май онзи дракон, Клара, е смятала, че от кожата не бива да се показва нито сантиметър.

— Не ти харесва?

— Отвращава ме.

Тя се усмихна спокойно.

— Добре — и махна грациозно с ръка. — Май не знаеш какво ти харесва и какво — не, нали? Снощи беше ядосан, защото се виждаше по-голямата част от кожата ми.

— То беше различно. — Загледа я с присвити очи право в лицето. — Ти като че ли си в добро настроение.

— Нима очакваш вечно да се крия в каютата си? Вярно е, че след това почувствах леко неразположение, но то не трая дълго. След като поговорих за него с Лани, се почувствах много по-добре.

Той се намръщи.

— Говорила си за мен с приятелката си?

— Разбира се. И двете бяхме съгласни, че не се е случило нищо важно. — Огледа трапезарията. Брадфорд сега беше застанал до илюминатора на каютата, но от Лани нямаше и следа. — Къде е тя?

— Нямам представа — каза той, здраво стиснал зъби. — И не давам пукната… — Не довърши мисълта си, а внезапно отметна глава назад и се засмя — Господи, може и да те хвърля зад борда, преди да сме стигнали в Англия. Всеки път нанасяш удар върху моето его.

Тя не искаше той да показва този свой горчив хумор. По-лесно щеше да бъде да се запазят преградите между тях, ако той не се присмиваше сам на себе си.

— Аз просто казвам истината.

— Истината рядко ни харесва Може ли да отбележа, че това определено не е начинът да се очерни мъжът, който се е потрудил да направи твоето обезчестяване колкото се може по-приятно.

Знаеше, че думата е прекалено слаба и не може да опише неговата бурна страст. Цял ден се беше опитвал да забрави подробностите на тяхното сливане.

— Мисля, че няма обществени правила за това, какво да бъде поведението на дамата, след като е загубила девствеността си — промени тя темата. — Ще ме придружиш ли до масата, или ще стоиш тук и ще дрънкаш глупости?

— Да, ще те придружа, на всяка цена — прошепна той. — Очевидно имаш нужда от храна, за да поддържаш езика си остър като острието на шпага — Хвана я под ръка. — Промених намерението си. Мисля, че одобрявам тази рокля.

Тя го погледна изненадано.

— Така ли?

— Знам, че ще бъдеш разочарована, но очаквам, че тази вечер с радост ще те наблюдавам. Знаеш ли защо?

Тя поклати глава. Той гледаше право пред себе си, гласът му беше нежен.

— Защото си мисля за онова, което е под роклята. Ще си представям, че под нея си гола, толкова гола, колкото беше снощи. Ще мисля за роклята като за извънредно грозна опаковка, под която има прекрасен подарък. Винаги ми е доставяло удоволствие да развивам хартията на подаръците си. Снощи ти ме лиши от това удоволствие.

Тя почувства, че бузите й пак са пламнали. Толкова по-зле за нея. Като че ли постоянно губеше увереност в себе си. Сърцето й биеше лудо. Изведнъж се почувства разтърсена и несигурна.

— Ще те гледам през масата и ти ще знаеш, че мисля за онова, което се случи снощи. — Гласът му ставаше все по-дълбок. — Някой ден ще те убедя да не носиш нищо под тази рокля. Ще вечеряме сами и ти ще ми позволиш да смъкна роклята до кръста ти, така че да виждам прекрасните ти гърди. По-късно, докато пием кафето си, ще дойдеш и ще седнеш в скута ми. Аз ще вдигна полата ти, ще погледна под нея и ще притисна дланите си в…

— Престани — изсъска тя.

Беше се изчервила до корените на косата си. Това бяха само думи, помисли си тя. И все пак картината, която беше нарисувал, още стоеше пред погледа й. Можеше да почувства коравите мускули на бедрата му, втренчения му поглед.

— Ядосах ли те? Мислех, че може би ще искаш да знаеш какво ти предстои. — Когато стигнаха до масата, той добави с кадифен глас: — Макар да разбирам, че моето внимание е абсолютно без значение за теб.

Трябваше да се досети, че той ще намери начин да обърне думите против нея. Никой не можеше да ужили Джеърд, без самият той да бъде ужилен.

— Не си ме ядосал. Въобразявай си каквото искаш. Нищо не може да ме обезпокои.

— О, мисля, че може да вмъкна няколко малки… А, ето я и прекрасната Лани.

Каси се обърна и с облекчение видя Лани да влиза в трапезарията. Брадфорд вече беше прекосил половината стая. Лицето му изразяваше нетърпение и желание да се наслади на компанията й. Той бързаше към нея. Изглеждаше забележително подмладен, помисли си тя някак между другото. Джеърд беше този, който изглеждаше по-възрастният, по-опитният.

— Брадфорд е направо омагьосан от приятелката ти — каза той. — Не може да обвиняваме бедния човек. Тя прави всичко възможно да му завърти главата.

Тя каза, без да се замисли:

— Не, не е така. Искаше да завърти твоята глава.

— Какво?

Всъщност тя не искаше да му казва истината. Думите се бяха изплъзнали от устата й. Е, сега вече това нямаше значение.

— Лани беше тази, която щеше да легне в леглото ти.

Той замръзна.

— Наистина ли?

— Но това нямаше да се хареса на татко.

Той меко каза:

— И затова си решила ти да се жертваш. Не мога да изразя с думи колко съм очарован да науча този факт. Кажи ми, теглихте ли жребий, за да видите на коя ще се падне честта да дойде в леглото ми?

Такова дребно нещо, а го беше ядосало толкова много!

— Не. Казах ти, на татко нямаше да се хареса, ако го беше направила тя.

— Вече се уморих да слушам за мненията и разбиранията на Девил. — Той тръгна към челното място на трапезата. — Брадфорд! Чакаме те.

— Идвам — каза Брадфорд през рамо. — Не бъдете нетърпеливи. Само казвам на дамата колко е прекрасна.

— Аз също съм нетърпелива. — Лани не му обърна никакво внимание и тръгна към масата. — Нямам време за комплименти. Гладна съм.

— Възхищавам се на жените, които имат апетит — каза Джеърд и хвърли кос поглед към Каси. — Това е качество, което притежавам и аз. Между другото, тъкмо казвах на Лани колко интересна намирам роклята й.

Каси замръзна на място. Той сигурно нямаше да я засрами, като разкаже всички интимности, които беше изрекъл. А може би можеше да го направи. Очевидно беше, че й е много ядосан.

— Луд ли си? — попита Лани, докато Брадфорд се настаняваше до нея. — Много е грозна.

— Колко си жестока. Откривам, че гневът има неограничени възможности. — Джеърд даде знак на моряка, който стоеше до вратата, да започне да сервира.

Смени темата:

— Вино?

Каси въздъхна облекчено. Джеърд се обърна към нея и се засмя с усмивката на гладен тигър. Може и да й беше спестил срама, но тя знаеше, че няма да й позволи да избяга.

Но по време на обяда изглеждаше, че ще направи точно това. За първи път, откакто го беше срещнала, Джеърд играеше ролята на очарователния, любезен домакин. Беше учтив с Лани, шегуваше се с Брадфорд. Само към Каси показваше ледена учтивост.

Точно това беше начинът, по който тя искаше той да се държи, мъчеше се Каси да убеди себе си. Докато се държеше студено, онази ужасна интимност нямаше да се прояви. Когато вечерята беше почти приключила, Джеърд се обърна към Лани и небрежно подхвърли:

— Между другото, знаеш ли къде се намира Куайхелани?

Каси бързо се извърна към него и впи поглед в лицето му. Изглежда, беше настъпил краят на примирието. Тя обаче не очакваше, че ще бъде нарушено по този начин. Лани озадачено се намръщи.

— Куайхелани?

— Не си ли чувала за него?

— Разбира се, че съм чувала за него. Просто въпросът ти ме изненада. — Очите й заблестяха. — Обикновено хората не питат по кой път да стигнат до рая.

— Рая? — Той не погледна към Каси, а вдигна чашата си с вино. — Това ли представлява мястото? Рай? Просто някъде дочух тази дума.

От нейната идиотска уста, помисли си Каси с раздразнение. Искаше да изтръгне езика си, който беше позволил на думата да се изплъзне.

— Куайхелани е легендарно място, взето е от митовете — каза Лани. — И не мога да ти кажа къде се намира, защото, според древната митология, той е плаващ остров. Непрекъснато се движи и никога не остава на дадено място достатъчно дълго, за да бъде покварено или унищожено.

— Рай. — Колко интересно — прошепна Джеърд. Обърна се към Каси и учтиво запита: — Не смяташ ли и ти така?

Искаше да му зашлеви шамар, но любезно отговори:

— Не особено.

Бутна стола си и се изправи на крака.

— Трябва да отида да видя Капу. Лека нощ.

— О, да, Капу. — Джеърд се изправи и леко й се поклони. — Не бива да забравяме прекрасния ти жребец. Но внимавай за роклята. Не искам да съсипеш и тази като другата, сивата.

„Ти ще ми позволиш да я смъкна до кръста ти.“

Раздразнението й изчезна, удавено в топлината, която я заля на вълни. Обърна му гръб, за да не види лицето й и бързо тръгна към вратата.

— Чакай! — Джеърд беше до нея и й отваряше вратата. — Ще те придружа до трюма.

— Нямам нужда от придружител. Върни се при Лани и Брадфорд.

Той сниши гласа си.

— Ще те чакам по-късно.

Тя гледаше право напред.

— Ще дойдеш ли? Няма причина да не дойдеш, нали? След като това означава толкова малко за теб. Да ми откажеш, означава, че придаваш доста голямо значение на нещата — добави той присмехулно. — Не искаш да си помисля, че се опитваш да избягаш още след първата битка, нали?

Тя не отговори.

— Аз съм мъж, който има нужда от постоянно внимание. Ако не дойдеш, може да потърся утеха при Лани, а това няма да се хареса на татко ти.

Погледът й се насочи към лицето му.

— Ще го направиш ли?

— Няма да узнаеш, докато не ми откажеш твоята… компания.

— Дяволите да те вземат.

Лицето му се вкамени.

— Не биваше да ми даваш оръжието, щом не искаш да го използвам. Бъди там.

Обърна се към масата и дари Лани и Брадфорд с ослепителна усмивка.

Когато Каси отвори вратата на каютата му, Джеърд лежеше гол на койката. Пламъкът на свещта обагряше в златно слабото му, мускулесто тяло и усилваше чувственото му излъчване. Беше се отпуснал спокойно. Но когато я видя, скочи.

— По дяволите, казах ти да се облечеш — грубо каза той. — Нима ти доставя удоволствие да се показваш пред всички мъже?

— Не съм длъжна да ти се подчинявам. — Тя затвори вратата. — Аз не се показвам демонстративно, а и съм сигурна, че моряците ти вече са свикнали с голите жени. Ако не ме харесваш така, както съм, върни ме обратно.

— Няма да го направя — прошепна той. — Свали това нищожно парче плат и ела тук.

Ръцете й трепереха, докато развързваше възела.

— Не ми хареса, че задаваше въпроси на Лани по време на вечерята. Това беше вмешателство. — Саронгът падна на пода. — Не го прави отново.

— Ще правя това, което ми харесва. — Той се премести, за да й направи място. — Ти имаш толкова малко слаби места. Не можеш да ме обвиняваш, че съм пробвал удар по единственото, което успях да открия.

Дръпна я до себе си и се наведе над нея.

— Ти щеше да постъпиш по същия начин, ако беше на мое място.

Устните му бяха толкова близо до гърдите, че дъхът му галеше зърната й и ги караше да настръхват. Гласът му беше съвсем плътен, когато каза:

— Ти имаш изящни гърди, пълни… твърди. След като си тръгна снощи, аз продължавах да усещам вкуса им, продължавах да ги чувствам под езика си. Бях така натежал, че ме болеше. Проклинах те. Исках да се върнеш обратно.

— И ме насили да дойда отново.

— Нима го чувстваш като принуда?

Знаеше, че не е така. Той излъчваше силна съблазън, също като предната вечер. И също като снощи, тя му отговаряше инстинктивно, без да се замисля, без да знае как става това. Чувстваше се така, все едно се топи. Всеки мускул на тялото й беше безпомощен, предаваше се на него. Ръката му беше между бедрата й и нежно я изучаваше.

— Тази част от тебе не мисли, че те насилвам — прошепна той. — Готова си за мен.

Да, беше готова, разбра тя и изпита отчаяние. Беше готова за него още от момента, в който беше прекрачила прага на каютата му.

— Господ ми е свидетел, че и аз съм готов за теб.

Внезапно легна по гръб и я повдигна, за да го възседне.

Тя го погледна изненадано.

— Какво правиш?

— Изглеждаш ми толкова тъжна. Искам да бъдеш щастлива — каза той присмехулно. — Виждаш ли, сега ти си тази, която ще диктува нещата. Аз ще бъда покорен пленник, впримчен между краката ти.

— Не искам…

Той влезе дълбоко в нея.

Тя се задъха от пълнотата, която изпитваше в себе си. В тази поза той я изпълваше до дъното. Отметна глава и затвори очи. Чувстваше чисто, силно чувствено удоволствие. Не й се струваше, че контролира нещата. Чувстваше се като пленница. Ръцете му здраво обхванаха гърдите й.

— Язди ме — прошепна той — Представи си, че съм великолепен жребец. Знаеш, че искаш да го направиш.

Струваше й се, че не може да се помръдне. Чувстваше се така, като че ли я стягаха вериги, като че ли беше пуснала котва. Бедрата му рязко се повдигнаха нагоре. Тя се задъха, вълни на удоволствие пробягаха по тялото й. Протегна се и заби пръсти в раменете му. Инстинктивно го стисна здраво между бедрата си.

— Точно така.

Повдигна я, а после я спусна надолу, бавно, възбуждащо, позволявайки й да се наслаждава на всеки сантиметър.

— Знаеш как да го направиш. Приготви се и…

Тя се движеше. Люлееше се. Яздеше. Бясно му се наслаждаваше. Мислеше снощното сливане на телата им за жестоко и пропито от страст, но този път преживяването беше още по-завладяващо.

— Още — простена той. — Дай ми още.

Дръпна тялото й надолу, устните му обгърнаха гърдите й. Той жадно засмука, докато бедрата му бясно се движеха нагоре-надолу. Тази комбинация от усещания беше прекалено силна. Тя прехапа устни, за да спре вика си. Никаква полза. Извика, когато миг по-късно я заля вълна на облекчение.

— Да!

Ръцете му я обгърнаха с такава сила, че едва можеше да диша. Миг по-късно усети, замаяна, че и той получи своето върховно удоволствие.

Ръцете му отпуснаха хватката си. Вдигна я и я положи на леглото до себе си.

— Принуда? — прошепна той.

Не й беше останал дъх да отговори. Просто лежеше и го гледаше. Той се усмихна.

— Куайхелани?

— Не! Нямах предвид… Бях почти заспала. — Тя неуверено си пое дъх. — Трябва да вървя.

Той я прегърна. Ръката му тежеше на стомаха й.

— Не, няма да си тръгнеш.

— Искам да си тръгна.

Той се повдигна на лакът и се вгледа в очите й.

— Значи ще трябва да променя решението ти, нали? Искам да те събудя утре сутрин по един много приятен начин.

Очите му бяха полузатворени, но в тях светеха игриви пламъчета. Един рошав кичур коса падаше над челото му. Той приличаше на езичник, на порочен, силно чувствен езичник. Тя почувства как у нея се раздвижиха някакви тъмни сили само докато го гледаше.

— Ти спечели снощи. Може би ще успееш и тази вечер.

Леката усмивка изчезна от устните му.

— Не се чувствам като победител. Чувствам се като… — Не довърши изречението. Отмести ръката си и грубо каза: — Върви си. Но ще останеш утре вечер.

Тя поклати глава и слезе от койката.

— Защо не? — остро я попита той. — Каква е разликата? Вече всички мъже на кораба знаят, че идваш при мен. А и ти не се опитваш да скриеш този факт, като се разхождаш полугола по палубата.

— Не ме интересува какво мислят те — каза тя, но после се замисли. — Чичо ти знае ли?

— Не го е чул от моята уста, но се обзалагам, че знае. Брадфорд винаги знае всичко, което става около него, макар и разсъдъкът му да е замъглен от брендито. — Направи пауза и попита: — Защо? Има ли значение за теб?

— Не… Аз само… Той беше мил с мен.

— И ще продължава да бъде мил с теб. Той никога няма да се намеси в нашите работи. А ако каже дори дума, собственоръчно ще му отрежа езика. — Сви рамене. — Така че няма причина да не прекараш нощта тук.

— Има причина. — Облече саронга си. — Не искам ти да…

Нямаше да му обясни страха си от интимността, която щеше да последва часовете, прекарани в неговите прегръдки. И страстта беше достатъчно опасна.

— Няма да прекарам нощите с теб. Ще идвам в леглото ти, но после ще си отивам.

Очите му се присвиха и я загледаха изпитателно.

— Персефона?

Тя озадачено смръщи вежди.

— Персефона била жената, от която Хадес, богът на подземното царство, бил толкова силно пленен, че й разрешил да прекарва половината година на повърхността на земята, огряна от топлите слънчеви лъчи, а другата половина от годината да прекарва долу, при него. — Той огледа тъмната, осветена само от свещта, каюта. — Има сходства.

— Глупости. Ти със сигурност не си пленен от мен, а и аз няма да моля за разрешението ти.

— Вярно е. — Той бавно поклати глава. — Много добре. Значи ще се отдаваме на тези прекрасни преживявания, а после ще се разделяме. В това, да останем чужди един за друг, има определени предимства. Никакви скучни разговори, никакви преструвки, че изпитваме привързаност. — Той се излегна и сложи ръце под главата си. — Защо да се оплаквам, след като идваш при мен и ми даваш онова, което искам.

— Не бива да се оплакваш.

— Точно така. — Той затвори очи. — След като мине един час от вечерята утре, искам да прекрачиш прага на каютата ми. И не обличай пак този саронг.

— Ще се обличам както искам.

— Ако отново дойдеш при мен с разголени гърди, на другата вечер аз ще дойда при теб. Твоята обична Лани е в съседната каюта. Нима искаш тя да чуе виковете на удоволствие, които издаваш?

Мили Боже, тя не искаше това да се случи. Лани щеше да разбере, че на Джеърд се отдава нейното тяло, а не нейната воля, нито пък нейният разум. Но Каси щеше да се срамува, че е показала слабост.

— Не.

— Тогава не ме ядосвай. Не искам да тичаш гола по палубата.

Тя силно тръшна вратата след себе си.

Докато вървеше по палубата, ръцете й се свиха в юмруци. Арогантността на последните му думи наля последната капка в огъня. Тази вечер беше загубила твърде много. Когато той я беше взел, тя се беше почувствала завладяна, изгубена, напълно притежавана. Не можеше да му позволи пълна победа.

Следващата вечер тя спря пред вратата на Джеърд, за да събере смелост. Глупаво беше да трепери така. Беше взела решение и не биваше да се разколебава. Не трябваше да разсъждава, просто трябваше да го направи.

Каси си пое дълбоко дъх и отвори. Влезе и тръшна вратата след себе си.

— Един час след вечеря, ваше благородие. Точно по вашите заповеди. Бързах, за да бъда сигурна, че няма да ми се разгневите.

Той изненадано се втренчи в нея.

— Боже мой!

— Защо се втренчваш в мен? Направих всичко, което ми каза. — Докосна саронга, който беше обвила около гърдите и раменете си. — Вече не съм с голи гърди, нали виждаш? Не си ли доволен?

Беше гола от кръста надолу. Погледът му обходи голите й бедра и се спря на къдравите косъмчета, които се виждаха между тях.

— Дяволите да те вземат!

Триумф. Победа. Почувства силно задоволство.

— Докато идвах насам, минах покрай двама от моряците ти. Мога да те уверя, че те не хвърлиха нито един поглед към гърдите ми.

Той стана от леглото и тя се стегна, готова за битка.

— Въпреки че се втренчиха в…

Той я сграбчи за раменете и прекъсна речта й. Тя вирна брадичка и присмехулно каза:

— Казах ти, че не знаеш какво искаш. Това не е разумно. Защо си толкова ядосан?

— Много добре знаеш защо съм ядосан — процеди той през зъби, а ръцете му се забиха в раменете й. — Мога да те удуша.

Тя го погледна замислено.

— Не можеш да имаш всичко, каквото поискаш. На твое място, не бих искала всичко.

Той поклати глава.

— И така, този път си преминала по палубата като курва, която отправя покана към всички мъже. Имала си късмет, че не са те изнасилили, преди да дойдеш тук.

— Какво значение има дали те ще ме изнасилят на палубата, или ще ме изнасилиш ти тук, в каютата?

— Повярвай ми, ще усетиш разликата. Аз не те изнасилвам. — Той отново поклати глава. — Нали?

— Ти ми причиняваш болка. Нима това не е изнасилване?

— Не искам да ти причинявам болка. — И все пак ръцете му разхлабиха малко хватката. — Бих искал да…

— Да ме удушиш — довърши тя вместо него. — Знам. Няма нужда да повтаряш. Става досадно.

Веднага разбра, че е отишла твърде далеч.

— Не бих искал да те отегчавам — каза той с нежен като коприна глас. — Нека видя… какво мога да направя, за да те забавлявам. — Ръцете му се спуснаха надолу и обхванаха бедрата й. — Ти очевидно искаш да се обръща внимание на тази част от твоето тяло. Поканата е толкова безсрамна.

— Знаеш, че не го смятам за покана.

— Разтвори краката си.

— Не.

Пръстите му се задвижиха сръчно, опипваха я, проучваха отвора. Тя се напрегна, топлината отново пропълзя по тялото й.

— Знаеш, че допирът на ръцете ми ти харесва.

— Това не означава, че ще ти позволя… — тя се задъха, защото пръстите му галеха най-интимната й част — да ме милваш там.

— Да те милвам? — Той продължи да търси и най-после го намери. Палецът и показалецът му хванаха малкото хълмче, което беше сърцевината на нейното удоволствие. — Това ли имаш предвид?

Тя потрепери. Мускулите на корема й се свиха. Изпитваше неотложна нужда да се отпусне. Не му отговори.

Мълчанието й като че ли го ядоса още повече.

— Дяволите да те вземат.

Махна саронга от раменете й, повдигна я и я понесе към леглото.

— Не искам да правиш това — прошепна тя отчаяно.

— Тогава защо дойде? Знаеше какво ще се случи.

Сложи я да седне на леглото и коленичи пред нея.

Разтвори краката й и загледа окосменото хълмче. Мястото пулсираше, беше горещо. Тя се чувстваше гола, изложена на погледа му, притежавана. Той каза дрезгаво:

— Предполагам, не трябва да те обвинявам за това, че искаш да показваш това съкровище. Много си красива там.

Тя се опита да събере краката си, но той ги задържа отворени с безмилостните си ръце.

— Но те обвинявам.

Внезапно очите му просветнаха, вперени в лицето й. Три пръста влязоха в нея, пъхнаха се дълбоко и започнаха да я опипват. Тя отново се задъха, горещината ставаше непоносима. Той отдръпна пръстите, а после отново ги гмурна във влажната вътрешност. Отново и отново. Думите му отмерваха ритъма:

— Аз-не-искам-да-го-пра-виш-отно-во.

У нея се зараждаше тъмно удоволствие. Не биваше да му се предава. Това не беше чувствеността, която й беше показал снощи. Тази беше буйна и безмилостна.

— Ще правя каквото поискам. Не можеш да ме насилиш да… да постъпвам иначе.

— По дяволите, мога. — Той я бутна да легне по гръб и се наведе над нея. — Ще се погрижа да не бъдеш изкушена да… — Спря да говори и затвори очи. — Господи!

Чертите на лицето му се разкривиха. Той рязко се изправи.

— Нараних ли те? — запита я загрижено.

Отдръпването му дойде така неочаквано, че тя дори не беше го осъзнала напълно. Просто го гледаше.

— Е, заболя ли те?

— Не.

Чувстваше се толкова изтощена, все едно че я беше подмятало торнадо, но не беше почувствала болка. Той легна до нея и я взе в прегръдките си.

— Не прави повече така. — Думите му бяха заглушени от косите й. — Не е безопасно за теб. Бях много близко до изнасилването. Никога преди не съм бил готов да изнасиля жена.

Прегръдката му беше нежна. Нежността я объркваше също толкова, колкото и буйната страст. Досега не беше получавала от него истинска нежност. Искаше да остане там, да се отдаде на нежността му.

— Ти не разбираш, не мога да ти позволя да… — Отново не довърши изречението, а каза уморено: — Не мога да давам обещания.

Той погледна в очите й. Не каза нищо. А после легна по гръб и рече:

— Разбирам.

Тя имаше странното усещане, че той казва истината, че е търсил нейното отчаяние, за да получи някакъв контрол над нещата. Той каза:

— Предлагам ти да намериш други, по-безопасни, да ме предизвикваш.

Тя не познаваше други начини. Всички оръжия бяха в неговите ръце.

— Ще се обличам както искам.

— Няма да стане. Никога ли не даваш… — Той поклати глава. — Добре, обличай се както ти е удобно. Идвай при мен гола. Или пък в бална рокля. Не ме интересува.

Тя беше изненадана от факта, че той отстъпи.

— Нима нямаш предпочитания?

— Е, предпочитам да идваш в бална рокля — Той се усмихна накриво. — Нали помниш, че обичам да развивам подаръците си.

Думите му я накараха отново да изпита онова странно неудобство, което беше изпитала по време на вечерята. Смешно, как обикновените думи можеха да я разтърсят, след като беше преживяла с него най-интимните мигове в живота си.

— Нямам бална рокля.

— Нямаш? Ще се погрижим за това веднага щом стигнем в Англия. — Той протегна ръка и бавно погали корема й. — Мисля, че трябва да бъде червена. Аз обичам червения цвят, а и той много ще отива на черната ти коса.

— Никога не съм носила дрехи в червено. Клара мисли, че този цвят е подходящ за езичниците.

Тя се вцепени под допира му, но после се отпусна, защото усети, че у него няма чувственост. Ласката беше успокояваща. Беше лишена от намек за сексуалност, приличаше на ласките, с които той даряваше Капу.

— Не ставай глупав. Какво бих могла да правя с бална рокля? Не отивам в Англия, за да посещавам балове.

— Това е вярно. — Той щракна пръсти — Как можах да забравя? Но аз понякога посещавам баловете. Предполагам, че ако останеш близо до мен, ще трябва да се маскираш като мой иконом. — Погледът му се спря на гърдите й. — Не, пречките за изпълнението на този план са… доста огромни. О, предполагам, че ти ще измислиш нещо.

Той се шегуваше, разбра тя и не повярва на ушите си. След мъчението и напрежението шегата му я свари неподготвена.

— Това не е забавно.

— Разочарован съм, че не оценяваш остроумието ми. Малко е грубичко за вкуса на повечето жени, които познавам, но ти не си като тях.

Тя почувства необяснима болка. Не, никога нямаше да бъде като жените от света на Джеърд. Никога нямаше да е слаба и покорна. Никога нямаше да бъде лицемерна, неискрена и кокетна.

— Какво не е наред? — Усмивката му изчезна и той изпитателно се вгледа в лицето й.

— Нищо. — Тя не го погледна. — Не искам да бъда като вашите прекрасни дами, но не съм и дивачка. Няма да се посрамя във вашите огромни бални зали.

— Господи, не съм казал, че си… Погледни ме.

— Не искам да те гледам.

Той хвана брадичката й и обърна лицето й към своето.

— Сега вече наистина те нараних.

Тя поклати глава.

— Чуй ме. Ти не си дивачка. Ти притежаваш смелост и честност, каквито не съм виждал у никоя друга жена. Ти си също импулсивна, имаш горещ темперамент и си най-упоритото момиче, което някога съм срещал. Може и да ми се иска да те удуша, но никога не бих се срамувал от теб.

Той наистина го мислеше. Гледаше я право в очите и тя не можеше да отмести поглед. Щеше да се удави в очите му. Той беше мил, повече от мил. Беше опасен. Мили Боже, колко опасен. Откъсна погледа си от неговия.

— Трябва да си вървя — прошепна тя.

Нещо в изражението му се промени. Ръката му пусна брадичката й.

— Добре.

Тя изведнъж осъзна, че не иска той да се съгласява с нея. Искаше да се опита да я задържи, да я накара да остане. Беше по-опасен, отколкото си беше мислила. Измъкна се от леглото.

— Как е Капу?

— Нервен. — Намери саронга и зави с него бедрата си. — Ще се радвам, когато го сваля на брега.

— Все още ли спиш в трюма?

— Когато морето е бурно. — Внезапно в съзнанието й изплува един спомен. — Веднъж каза, че имаш кон, по-добър от Капу.

— Моята кобила е бърза като вятъра. Спечелила е много конни надбягвания и много пъти е пълнила портмонето ми.

— Кобила? — Тя поклати глава. — Нито една кобила не може да се мери с Капу.

— Каза ми, че не бива да съдя за коня само по един поглед, а ти отиваш дори още по-далеч. Дори не си виждала Моргана.

— Това е различно.

Единият край на устните му се вдигна нагоре.

— Защото е заплашен любимият ти жребец. Да ти кажа ли как се сдобих с Моргана? Тя дойде от място, което е много далеч от Англия.

Любопитството й беше събудено.

— Нима? Откъде? Мислех, че…

Но какво правеше тя? Водеше разговор, а разговорът щеше да я доведе до интимност, а тя й беше забранена.

— Всъщност не ме интересува как си се сдобил с нея.

Той се усмихна.

— Ах, колко лесно е да се поддадеш на любопитството. Напълно ти съчувствам. Искам да ти задам хиляди въпроси, но това е забранено, нали?

— Точно така.

Тя не обърна внимание на насмешката му и отвори вратата. Не го погледна, когато го запита:

— Настояваш ли ти да дойдеш в каютата ми утре вечер?

Той застина.

— Казах ти какво ще се случи, ако дойдеш при мен в този саронг.

— Не искам… — Нямаше да го моли. — О, постъпи както искаш.

— Такова е и намерението ми. — Направи пауза, а после сви рамене. — Но всъщност предпочитам ти да дойдеш тук.

Тя почувства облекчение.

— Но ще продължавам да се обличам…

— Съвсем очевидно е предпочитанието ти към някои дрехи от твоя гардероб — прекъсна я той. — Лека нощ.

— Лека нощ.

Излезе от каютата.

Той беше много ядосан. Защо я беше пощадил? Милост, състрадание? Не искаше той да й демонстрира загриженост и разбиране. Всяко едно от тези чувства я правеше уязвима, премахваше бариерите, които тя издигаше между себе си и него. А тази вечер той й беше показал дори нещо повече. Не си беше представяла, че предизвикателството и противопоставянето ще доведат до откровение и засилване на връзката помежду им.

Всичко щеше да бъде наред. Бариерите все още бяха по местата си. Но не биваше да се приближава много близо до него.

Куайхелани.

Плаващ, благословен, носещ се по течението, свободен, огрян от слънчевите лъчи…

Не биваше да изрича тези думи на глас. Той не биваше да знае за него.

Отиде по-близо до него и прошепна:

— Тази вечер по палубата нямаше моряци.

Той я целуна по слепоочието.

— Има. Но не са от тази страна на кораба. Казах им, че ще ги хвърля зад борда, ако ги хвана близо до тази каюта.

Той й беше отстъпил победата в битката, но пак беше успял да постигне своето.

— Неразумно — отговори му тя нежно. — Те вече ме видяха…

Устните му покриха нейните.

— Млъкни — каза той грубо и повдигна главата й. Раздели бедрата й и се намести между тях. — Вече няма да могат да те видят. Никой няма да може.

— Ако аз реша, всички ще могат да ме видят. Ти не можеш…

Той отново влезе в нея с едно силно движение.

— Никой няма да те види. — Бедрата му отново се повдигаха и спускаха в онзи див, езически ритъм. — По дяволите, нима това е единственият начин, по който мога да прекъсна спора?

Спора? Тя дори не помнеше за какво говореха. Прехапа долната си устна, защото той беше обхванал бедрата й с ръце и я повдигаше при всяко свое движение навътре. Напрежението нарастваше, започваше да става непоносимо…

Тя изви гърба си в дъга. В следващия миг започнаха конвулсиите. Тя викаше. По тялото й пробягваха вълна след вълна на удоволствие.

Куайхелани…

— Лани, погледни делфините! — Каси се облегна на перилата и посочи с ръка към морето. — Следват кораба. Спомняш ли си първия път, когато ме взе със себе си и отидохме да плуваме с делфините в залива Ханлуа?

Лани се засмя.

— Как мога да забравя? Ти почти се удави. Искаше да плуваш с тях чак до края на света.

Каси се усмихна и продължи да наблюдава хлъзгавите сиви тела, които браздяха водата.

— Беше прекрасно… Толкова много любов и радост. Чувствах се като една от тях.

— За нещастие, не плуваш чак толкова добре, че да се превърнеш в делфин. Ще трябва да живееш на брега. Но поне имаш Капу. — По устните на Лани пробяга усмивка и тя поклати глава. — Макар че често се питам дали ти не настоя Капу да дойде на това плаване, за да може и той заедно с теб да се присъедини към делфините в някакво подземно царство.

— Не ставай глупава. Не съм чак такова дете. Знам, че правилата, които природата следва, не могат да бъдат нарушавани.

— Една част от теб знае, може би. Но друга част вярва, че ще намериш Куайхелани, където делфини и коне играят заедно и всичко е прекрасно.

— Виждаш ли онова малко делфинче? Не е ли прекрасно? — Каси се засмя и се загледа в делфинчето. — Не мисля, че мечтата ми е лоша.

— Не, красива е. — Лани направи пауза. — Но може би си уморена постоянно да мечтаеш за едно и също.

Усмивката на Каси изчезна, защото тя разбра, че Лани не говори вече за делфините. Да, този разговор трябваше да се състои. Лани беше пазила мълчание през последните няколко седмици, но Каси усещаше, че тя е неспокойна.

Колко странни бяха тези изминали седмици. Персефона. Тя се присмиваше на сравненията на Джеърд, но понякога се чувстваше така, като че ли балансираше между слънчевата светлина и мрака. През деня тя и Джеърд не си обръщаха внимание, дори се правеха, че не се забелязват. Рядко си говореха, просто си кимваха, като че ли бяха непознати. Дори на масата, по време на храна, те не си говореха директно. Само когато тя влизаше в каютата му през нощта, преструвките и безразличието изчезваха и той я привличаше в тъмния, чувствен, плътски свят, в който властваше. Каси нямаше нужда да се тревожи поне докато Джеърд смяташе двата свята за нещо отделно.

— Мечтите ми са същите, каквито бяха и преди да се кача на борда на този кораб.

— И всичко е наред с теб? — попита Лани. — Той ти доставя удоволствие?

Руменина обагри бузите й, защото си спомни какъв беше Джеърд през изминалата нощ. Главата му беше между бедрата й, а езикът му я милваше, гмурваше се надълбоко. Преглътна.

— Да, той ми доставя удоволствие.

— Знам, че и ти му доставяш удоволствие. Когато не го гледаш, той те гледа така, като че ли иска да те погълне.

Погледът на Каси отново започна да следи делфините.

— Нали точно това искахме? Да ме задържи близо до него, докато стигнем в Англия.

— Да, точно това искахме. — Лани все още се чувстваше неудобно, тревожеше се. — Но аз продължавам да мисля, че щеше да бъде по-добре, ако аз бях отишла в леглото му. Не искам…

— Какво?

— Трябваше да се досетя, че ще се отдадеш на плътските удоволствия със същата страст, с която се отдаваш на всичко. Прекалено си емоционална. — Направи гримаса. — Като някога с делфините — страхувам се, че може да се удавиш.

Каси се протегна и сложи ръката си върху тази на Лани.

— Няма да се удавя.

— Не и докато аз съм тук да те спася — въздъхна Лани. — Но мисля, че вече е много късно да заема твоето място. На този етап се съмнявам дали той ще приеме и самата Венера в леглото си. Не би те заменил с никоя. — Тя се усмихна като че ли насила. — В настроение съм за игра на карти. Ще поиграем ли?

Каси поклати глава.

— Искам да погледам делфините. После ще сляза долу да видя дали всичко с Капу е наред.

Лани кимна.

— Така си и мислех. Предполагам, че ще трябва да потърся Брадфорд, който с радост ще заеме мястото ти. — Обърна се и се отдалечи по палубата. — Той обикновено ми угажда, ако не е напреднал много с чашките.

Каси обърна очи към делфините. Брадфорд не само угаждаше на Лани, той беше въодушевен от възможността да й покаже интереса си. Невъзмутимо посрещаше хладните й думи и присмехулните й забележки. Каси мислеше, че Лани също се наслаждава на горчивия хумор на Брадфорд. През изминалите седмици между двамата се бяха създали умерени и внимателно поддържани приятелски отношения, които бяха почти толкова странни, колкото беше и връзката между нея и Джеърд. Не, за Бога, не можеше да става сравнение. Между нея и Джеърд вече нямаше мраз и студ. Имаше горещина, страст, закачки, избухвания.

Някой я наблюдаваше.

Хвърли поглед през рамо. Джеърд стоеше на мостика на няколко метра от нея. Тя рязко си пое дъх, когато видя изражението на лицето му. Макар и напълно облечен и безупречно вчесан, това беше грешният, гол дивак, който нощем я чакаше в каютата си, а не елегантният непознат, когото срещаше през деня. Господарят на подземното царство, не дукът на Морланд.

„Когато не гледаш към него, той те гледа така, като че ли иска да те погълне.“

Усещаше как тялото й назрява. Беше готова. Гледаше го безпомощно. Не се предполагаше, че трябва да се чувства така. Мислеше, че границите ще бъдат ясно начертани, но те се смесваха, преливаха се. Слънчева светлина и мрак… бяха едно.

Лицето му светна и той направи крачка към нея.

Не! Завладя я паника. Границите трябваше да останат по местата си, не биваше да се смесват.

Обърна му гръб и се взря с невиждащи очи в делфините.

Чу тихото му възклицание. Почувства напрежение. Очакваше, че той ще отиде при нея, въпреки очевидното й несъгласие.

Той не го направи.

Няколко минути по-късно погледна през рамо. Беше си отишъл.

Но не всичко беше свършило. Отхвърлянето й беше прекалено безочливо и сигурно щеше да си плати за него.

Но не сега. Сега бариерите още бяха по местата си. На него нямаше да му бъде позволено да излезе от тайния мрак и да стане господар и на слънчевата светлина.

Каси изненадано се спря на прага. В каютата не гореше дори свещ.

— Влез — каза Джеърд.

— Не мога да те видя — каза тя и направи колеблива крачка напред.

— Знам, но аз мога да те видя. Затвори вратата. Сега, след като очите й започнаха да свикват с тъмнината, тя успя да го види. Беше легнал на койката — блед силует на фона на тъмните сенки. Затвори вратата и веднага се почувства объркана и разтревожена. Сега вече нищо не виждаше.

— Запали свещта — каза тя.

— След малко. — Тя чу как той се движи из каютата. — В момента не искам да виждаш лицето ми.

— Защо?

Той беше застанал пред нея и развързваше саронга й. Хвърли дрехата настрана.

— Защото то може да те уплаши.

Тя неволно отстъпи назад, но се блъсна във вратата. Гладкото хладно дърво се притисна в голия й гръб. Тъмнината изостряше всички сетива: тя ясно чуваше дишането му, ясно долавяше мириса на тялото му, топлината му. Той беше огромен, извисяваше се над нея. Изведнъж тя осъзна, че е много силен, а тя — много крехка.

— Никога не съм се страхувала от теб.

— Доказа го и като дойде тук тази вечер. Чудех се дали ще го направиш.

Тя дори не беше обмисляла подобна възможност — да не отиде в каютата му. Идването й беше неизбежно. Беше привлечена към мястото, като от зова на сирени. Беше нощ… и той я чакаше.

— Тази нощ с нищо не е по-различна от другите.

Той я хвана за ръката и я поведе към леглото.

— Грешиш. Ти си интелигентна жена. Знаеш, че на определени действия се отговаря по определен начин.

— Предполагам, искаш да кажеш, че си ми ядосан.

Той я бутна върху койката.

— Извънредно много.

— Няма причина.

— Мога да бъда и неразумен. Обърни се.

— Какво?

— Изглеждаш ми объркана. Тази вечер беше нетърпелива да ми обърнеш гръб. Защо не го направиш сега?

— Защото не знам, не мога да разбера защо… — Тя се обърна по корем. — Доволен ли си?

— Не, но ще бъда.

Седна до нея и започна да я милва. Започна от раменете й, а после бавно придвижи ръце по гръбнака й. Мускулите на корема й веднага откликнаха. Загрубелите му длани леко драскаха нежната й кожа и усещането беше извънредно чувствено. Мракът го правеше непознат, но докосването му имаше същата позната хипнотична сила. Той тихо я попита:

— Защо ми обърна гръб?

Сърцето й биеше силно и бързо, тя едва дишаше.

— Знаеш защо.

— Може би. Мислиш, че съм нарушил проклетите ти правила. — Ръката му се придвижи към полукълбата, милваше, стискаше. — Но не го прави отново. Разбираш ли?

Тя не отговори.

Той тихо изруга. Изведнъж ръцете му се озоваха под тялото й. Повдигнаха я, накараха я да застане на лакти и колене.

— Какво правиш? — изненадана, попита тя.

— Ти като че ли не искаш да се обръщаш с лице към мен. — Той застана зад нея на леглото. — Предполагам, че предпочиташ да ме приемаш по този начин.

Задържа бедрата й да не мърдат, докато самият той не зае позиция. После внимателно, бавно, се плъзна в нея.

Тя се задъха, защото отворът бавно поддаде, но остана стегнат като никога преди. Ръцете му отново бяха на полукълбата, стискаха, милваха. Усещането беше невероятно. Гърдите й висяха — тежки, узрели, а тя беше така изпълнена от него, че не можеше да се движи. Той се наведе над нея и влезе още по-надълбоко.

— Знаеш ли как се почувствах, когато ми обърна гръб? — прошепна той. — Като че ли ми зашлеви шамар, а после ме отблъсна.

Точно това целеше и тя, помисли си сега тя с отчаяние. Да го отблъсне, да го върне на мястото, което му се полагаше.

— Прииска ми се да те наведа над перилата и да те обладая на момента. — Той започна да се движи. Маркираше всяка дума със силно движение навътре. — Исках да вдигна полата ти и да вляза в теб… така… така… и така…

Устата й беше широко отворена. Тя се опитваше да си поеме дъх. Ръцете й бяха толкова слаби, че едва удържаха вълните на удоволствие, които всяко движение, всяка ласка изпращаха по тялото й.

Дива страст. Треска. Притежание, без край и без милост. Тя не искаше милост. Искаше него.

Но изведнъж усети, че вече не го притежава. Нямаше го. Не, беше там, в мрака, стискаше гърдите й, възбуждаше я до състояние на треска, но не й даваше края, от който имаше нужда.

— Джеърд… — започна да се обръща към него, но той я спря.

— Не, остани там, където си.

Отново беше в нея, движеше се, милваше я по корема, притискаше бедрата си в нейните.

— Искам го така.

Възбуждане и отдръпване, а после отново възбуда. Лудост. Това продължи дотогава, докато започна да й се струва, че не би могла да издържи повече. Когато той най-сетне позволи и на двамата да намерят преживяването, което така отчаяно търсеха, тя вече плачеше от разочарование и нужда.

Оргазмът им беше по-силен от всички досега.

Тя падна върху леглото изтощена и безсилна, напълно безпомощна. Не можеше дори да вдигне ръката си. Той лежеше до нея. Дишането му беше тежко като нейното.

— Не го прави отново.

Тя почувства пристъп на гняв през мъглата, която я обгръщаше.

— Това наказание ли беше? Мислех, че си разбрал, че не можеш да ми отмъстиш по този начин. Това ми достави огромно удоволствие.

Той се вцепени.

— Мисля, като си възвърна силата, да го направим пак.

— Не, по дяволите.

Той остана тих. После глухо се засмя.

— Не ти вярвам. Не си като никоя от жените, които познавам. — Той я взе в прегръдките си. — Благодаря на Бога.

Вече не беше ядосан. Каси се отпусна в ръцете му.

— Нима другите жени не обичат да го правят по този начин? На мен ми беше много интересно.

Той целуна слепоочието й.

— Значи харесваш всичко, което правя с теб. Ти си прекрасна, ти си езичница… Каноа.

Не беше я наричал с това име от първата им нощ. Когато беше с него, тя се чувстваше езичница. Това диво сливане в еротичната тъмнина на подземното царство се превръщаше в ритуал, на който тя не можеше да устои.

— Но не ми хареса това, че беше ядосан, докато ме вземаше. Мисля, че следващия път ще е по-приятно.

— Така ли мислиш наистина? Ще трябва да почакаш малко, докато събера сили. Не бях сигурен дали не наказвам себе си. — И сухо добави: — Някой ден ще намеря начин да не бъда все аз жертвата по време на нашите срещи.

— Много е просто. Не се ядосвай без причина. Аз само ти обърнах гръб. Какво значение има това?

— Има. То ме нара… То ме безпокои. — Той я погали по косата. — Моят отговор е странен, също както и твоето поведение. Започвам вече да изпитвам досада от това положение на нещата.

Неговите думи й причиниха болка.

— Не съм длъжна да идвам при теб.

— Длъжна си! — Ръцете му здраво я стиснаха. — Всяка нощ. Но това не е достатъчно. Искам да пренесеш нещата си в моята каюта.

Тя се вцепени.

— Не.

Отблъсна го и седна.

— Казах ти, че…

— Знам какво ми каза. То не ме интересува. Искам да си тук всеки път, когато те пожелая — Отново я прегърна. — Искам да те докосвам по всяко време. Искам да мога да те имам, когато… — Грубо я целуна. — Господи, днес следобед те желаех.

— Позволи ми да си отида — прошепна тя.

— Ти самата не искаш да си тръгваш.

Да, беше прав. Не искаше да се разделят. Искаше да остане и да бъде част от него. Но ако не си тръгнеше сега, можеше да отстъпи и да му се подчини, а това не биваше да става.

„Не извършваш предателство, ако след това станеш и си тръгнеш.“

Думите на Лани. Верни, правдиви думи. Тъмнина и светлина. Вече започваха да се разкриват някои малки подробности от техния живот, малки, незначителни подробности от техния начин на мислене. Случайни забележки, въпроси, всяка произнесена дума ги сближаваше все повече. Не биваше да пресича границата. Страстта не биваше да прераства в интимност. Или ще бъде погубена.

Тя отново го отблъсна, седна и спусна крака на пода.

Стори й се, че ще се опита да я задържи, но той не го направи. Тя се изправи и започна да търси саронга в тъмнината.

— Някой ден ще останеш. — Тихият му глас я последва. — Всеки път, когато сме заедно, отстъпваш по малко.

Тя намери саронга си и побърза към вратата. Опитваше се да заглуши думите му, да не чува увереността му, която плашеше повече и от най-големите възможни хвалби.

— Мога да чакам.

— Харесвам косата ти. Понякога, след като си, си заминала, ми се струва, че усещам нежния й допир.

Той разпиля дългата й коса върху раменете си и я придърпа върху гърдите си. Мълча дълго време, а после гласът му проряза мрака:

— Това няма значение, нали знаеш?

— Какво? — попита тя.

Ударите на сърцето й бяха като приглушени гръмотевици, помисли си тя замечтано.

— Това. Не мога да му позволя да придобие значение. — Дланите му погалиха косата й. — Далила…

Обзе я еуфория. Татко. Той говореше за баща й. Джеърд никога не беше споменавал баща й, нито пък тя беше говорила за него. Той винаги беше там, на заден фон. Но времето минаваше и той като че ли започваше да се изтрива от съзнанието й. Приличаше на неуловим фантом. Всичко беше замъглено от треската, която изпитваше, когато бе с Джеърд.

— Аз не съм Далила.

— Така твърдиш ти. — Дланите му се спуснаха по гръбнака й. — Тогава защо не мога да те оставя да си отидеш? Мислех, че ще ми омръзнеш…

Тя също изпитваше тази надежда. След онази бурна нощ преди две седмици се беше опитала да убеди сама себе си, че влиянието на Джеърд върху нейните сетива намалява. Обаче знаеше, че това не е истина. Лани й беше казала, че страстта рядко е дълготрайна, но на нея все й беше недостатъчно. Може би нещо с нея не беше наред. Трябваше само да го види на палубата и започваше да трепери. Не можеше да чака и в мига, в който прекрачеше прага на каютата му, търсеше насладата. Знаеше, че и с него е същото. Всеки път я вземаше така жадно, като че ли не можеше да живее без нея.

Думите бяха заглушени от косата й.

— Не искам между нас да има лъжи. Не мога да му позволя да придобие значение.

Но то вече имаше значение. Иначе той нямаше да говори за него, нямаше да произнася тези думи. Макар че той го отричаше, тя беше докоснала душата му. Лани беше права: той не беше напълно загрубял. Безпокоеше го това, че дъщерята на неговия враг му доставя удоволствие. Ако продължаваше да го дарява с приятни мигове, той можеше да омекне дори още повече. Трябваше да бъде щастлива, да ликува. Но вместо това изпитваше страх. И скоро щеше да й се наложи да се изправи срещу този страх. Скоро, но не сега. Имаше време. Тя инстинктивно търсеше забрава в еротичните преживявания, които бяха станали рай за нея.

— Ще говорим за това по-късно. — Тя повдигна глава и го погледна в очите. — Точно сега искам нещо друго от теб.

Той се усмихна язвително.

— Колко взискателна си станала. Не, не разговори искаме ние един от друг. — Той я обърна по гръб и се намести върху нея. — Извинявай, Далила.

Каси затвори очи, за да не види той болката, която тя не трябваше да изпитва. Беше искала само да остане близо до него. Никога не беше пожелавала да играе ролята на изкусителка.

Той беше в нея. Устните му жадно смучеха гърдите й.

Тя се задъха. Със засилването на ритъма ноктите й се забиха в раменете му.

— Толкова стегната, тясна и… моя. Господи, ти си изцяло моя.

Очите му бяха затворени. Лицето му излъчваше единствено чувственост. Беше виждала това изражение безброй пъти през изминалите няколко седмици. Но тихо произнесената дума, която излезе като дихание от устата му, чуваше едва за втори път.

— Далила…