Мургавият ездач

Глава 10

— Прекрасно — полугласно каза Лани на Каси.

Двете наблюдаваха как Джеърд минава покрай редицата слуги, строени да го приветстват с „добре дошъл“ в имението.

— Изглежда, англичаните имат повече церемонии и от нас. — Тя сбърчи нос. — Макар че не са така цветисти. В колко мрачни тонове са дрехите им. Мислиш ли, че ще успеем да ги убедим да сменят тези дрехи с шарени саронги?

— Съмнявам се.

Каси се засмя, когато Брадфорд й помогна да слезе от гърба на Капу. Горката Лани, беше станала малко нервна, след като видя тази демонстрация на сила и престиж. Каси едва си спомняше замъците и дворците на Франция, но беше сигурна, че не са така представителни като Морланд. И все пак Лани беше права: замъкът може и да беше огромен и великолепен, но техният остров беше по-красив. Джеърд може и да беше крал тук, но те бяха свикнали с обичаите в своя кралски двор.

— Мили Боже, моля те, недей — изстена Брадфорд. Погледът му се спря на една сивокоса жена, която приличаше на тлъст пъдпъдък. — Мисис Блейкли ме е държала на коленете си, когато съм бил малък. Не бих могъл да свикна да я гледам в дрехи, различни от тези с високите яки и колосаните поли.

— Доста егоистично от твоя страна — каза Каси и се усмихна. — Помисли за нея. Как може тялото й да диша в този плат? Тези дрехи са толкова грозни, колкото и дрехите, които Клара избираше за мен.

— Невъзможно — каза Джеърд, който се беше приближил към тях.

Усмивката на Каси изчезна. Тя инстинктивно се стегна, приготви се за бой. Това беше първата дума, която й казваше от слизането им на брега.

— Значи одобряваш плана на Лани?

Той се намръщи.

— Какъв план?

— Е, Лани мисли, че саронгите ще бъдат много по-подходящи одежди за твоите слуги.

— Не мисля, че ще бъдат — отчетливо произнесе той. — Никакви саронги. Не и тук. Разбираш ли?

— Лани се шегуваше.

— А ти?

Тя се извърна и смени темата.

— Къде са конюшните? Трябва да настаня Капу.

Той нямаше намерение да изоставя темата.

— Ти шегуваше ли се, Каси?

— Може би. Твоята Англия е студена и никак не е чудно, че всички се загръщат догоре с дрехи. — Погледът й попадна на една дълга и ниска постройка, която се издигаше в другата част на двора. — Това ли е конюшнята?

Когато Джеърд кимна, тя тръгна към постройката, като отблъсна момчето, което се беше спуснало да вземе юздите на Капу.

— Не си прави труда да идваш с мен. Нямам нужда от помощта ти.

— Колко мило от твоя страна, че ме освобождаваш от задълженията ми — каза Джеърд. — Ще отидеш ли с нея, Брадфорд? Аз ще придружа Лани до нейната стая.

— Прекрасно — отговори Брадфорд, — много съм горд от конете в конюшнята, тъй като съм допринесъл доста за подбора им. Сигурен съм, че дори Каси ще признае, че са отлични.

— Няма да ги хареса, щом не носят саронги — отговори саркастично Джеърд.

Брадфорд се засмя и последва Каси.

— Мили Боже, каква картина биха представлявали коне със саронги! — Той отвори и се отдръпна, за да пропусне Каси и Капу. — Мисля, че ядосахме Джеърд. Забелязвам, че чувството му за хумор изчезна, когато ти се появи в живота му. — Затвори вратата на конюшнята и загледа в очакване Каси. — Е?

— Толкова е… чисто.

Думата, която използва, отново беше прекалено слаба — конюшнята светеше, беше идеално почистена, дори пиринчените резета на яслите светеха като полирани. Пространството беше огромно, яслите също бяха просторни. В конюшнята имаше повече от трийсет коня. На западната стена имаше отвор във формата на дъга. През него тя видя залата, в която държаха каретите и която беше по-голяма дори от конюшнята.

— Джеърд вярва, че чистотата спомага за здравето на животните. Той е доста придирчив. — Брадфорд спря пред една празна ясла. — Тази харесва ли ти? И от двете му страни няма да има други коне. Твоят Капу не е свикнал да има компания.

— Тук ще му хареса.

Тя вкара Капу в яслата и започна да го разседлава. Познатото задължение успокояваше и двамата, беше им позната и миризмата на коне и слама, които ги заобикаляха. Чувството й за отчужденост и напрежението, които изпитваше, постепенно намаляваха.

— Сравнена с конюшнята на нашата вила, тази прилича на дворец. Благодаря ти, Брадфорд.

— За мен беше удоволствие. — Той се облегна на вратата на яслата. Продължи да я наблюдава. — Изключително животно. Колко бързо препуска?

— Не знам. Никога не съм засичала времето му. — Тя му се усмихна през рамо. — На Хаваите не организираме конни надбягвания.

— Ще ми позволиш да му засека времето?

Тя се намръщи.

— Защо?

— Защото, когато са замесени коне, моето любопитство е безгранично. Иска ми се да знам всичко за тях. — Той й се усмихна мило и отново помоли: — Моля те. Е?

Тя го погледна и омекна. Брадфорд винаги беше любезен с нея, а това, за което я молеше, беше дребно нещо.

— Щом искаш.

— Утре сутрин. В единайсет?

Тя кимна.

— Но всъщност неговата бързина няма значение, нали?

— За мен има. — Усмивката му беше ослепителна. — Бързината е част от красотата. Не цялата красота, разбира се. Няма нищо по-красиво от прекрасен кон, който бяга като вятъра.

Тя внезапно си спомни как Капу препускаше край брега с развяваща се грива, с издути мускули, които се очертаваха под кожата му при всяко движение.

— Вярно е, няма нищо по-красиво — нежно се съгласи тя.

Те си размениха погледи, които разкриваха взаимното им съгласие по въпроса.

Брадфорд кимна и се отдалечи от вратата на яслата.

— Ще те оставя да го настаниш. Ще отида да видя дали Лани се е настанила удобно. Ще те чакам след час в предната зала на замъка. Достатъчно ли ще ти бъде това време?

Тя поклати глава.

— Сама ще намеря пътя. Капу може да има нужда от мен, докато свикне.

Тя започна да чисти кожата на Капу.

— Добре, обещай, че няма да прекараш тук нощта. Тук няма нищо, което може да му навреди.

— Ако е настанен добре.

— Моля те, опитай се. Момчетата, които работят в конюшнята на Джеърд, не са свикнали в яслите да спят дами. Това би ги обезпокоило.

Тя направи гримаса и не отговори.

— Не мисля, че този довод ще ме убеди.

Брадфорд започна да се отдалечава.

— Почакай!

Той въпросително я погледна.

— Кой кон е Моргана?

Той се усмихна.

— А, Кралицата? Трябваше да се досетя, че Джеърд ти е говорил за нея. — Той й направи знак с ръка да го последва. — Ела да я видиш. Тя е в края на конюшнята.

Каси потупа леко Капу и излезе от яслата.

— Той всъщност нищо не ми е разказвал за нея.

Защото тя го беше спряла. Беше се страхувала, че ще се оплете в паяжината на доверието и взаимните чувства. Не чувстваше подобна заплаха, когато беше с Брадфорд. Беше любопитна да види кобилата, която Джеърд смяташе за по-добра от Капу.

— Защо я наричате Кралицата?

— Ще видиш. — Брадфорд отстъпи встрани и направи жест към коня, който стоеше в самия край на конюшнята. — Ето я и нейно превъзходителство.

Каси рязко си пое дъх и направи крачка напред. Тя наистина беше красива. Беше по-дребна от Капу, но всяка извивка на тялото й беше красива. Всяка извивка издаваше сила и бързина. Видя и защо Брадфорд я наричаше Кралицата. Досега не беше виждала кон с такава царствена осанка.

— Прекрасна е — прошепна тя.

Протегна ръка да докосне муцуната й, но Моргана рязко се отдръпна.

— Добре — тихичко й каза тя, — имаш дух и си придирчива. Трябваше първо да се опознаем.

— Поне не откъсна китката ти, както щеше да направи твоят кон — каза Брадфорд.

— Но тя също никак не е кротка, не е достатъчно опитомена.

Господи, наистина беше много красива.

— Позволява ли на някой друг, освен на Джеърд, да я язди?

— Понякога и аз я яздя. Когато нейно превъзходителство позволи. Тя определено има характер.

Той протегна ръка. Моргана не трепна, не се отдръпна. Той започна нежно да милва муцуната й.

— Да я яздиш, е все едно да плуваш в спокойно море. Предполагам, че да яздиш Капу е съвсем различно.

— Да.

Да яздиш Капу, беше все едно да те подмята буря — вълнуващо, но не безопасно. Но бързото движение й доставяше огромна радост.

— Много по-различно. Откога я има Джеърд?

— От четири години. Получи я от шейх Гален Бен Хасан, когато тя беше още малко жребче.

— Бен Хасан? Той на кое царство е владетел?

— На Седикхан.

— Седикхан? — Тя се намръщи озадачено. — Никога не съм чувала за него.

— Малко хора са чували за тази земя. Това е пустиня и е много далеч от тук. — Той се усмихна. — Понякога шейхът наистина се държи като варварин, но с Джеърд се разбираха добре. Той има великолепна конюшня, а хората, които обичат конете, винаги имат за какво да разговарят.

— И той я е купил от този шейх?

— Не, шейхът не продава конете си. Джеърд я спечели на облог.

— Какъв облог?

За първи път Брадфорд се смути. Като че ли нямаше желание да отговори.

— Просто облог — уклончиво отговори той.

— Какъв…

— Не — категорично я отряза той. — Забрави го. Не биваше да го споменавам. Подобни подробности не са за твоите уши.

Тя беше изкушена да настоява, но беше очевидно, че той няма да отстъпи.

— Изненадана съм, че е взел толкова невзрачна млада кобила. Като жребче тя не е изглеждала така. Няма нищо по-тромаво, неугледно и грозно от едно малко жребче.

— Джеърд има безпогрешен инстинкт, когато става въпрос за коне. Освен това той видя майката. Знаеше, че Моргана ще се превърне в кралица. И тя бързо оправда очакванията му. Тя е най-бързият кон в Англия. В това графство много мъже са готови да продадат душите си само и само да станат нейни господари.

— Джеърд ми каза, че я пуска на конни надбягвания.

— Разбира се. Джеърд обича състезанията от всякакъв вид. Особено обича победите.

Тя вече беше узнала за тази негова черта.

— А Моргана обича ли ги?

Той кимна.

— О, да, надбягванията са в кръвта на конете от земята Седикхан. Би било обидно за кралската й гордост да я смятат за кон от същата класа, от която са нейните подчинени. Но обича да ги кара да гълтат прахта, вдигната от нейните копита.

Картината, която той рисуваше, беше забавна. Когато си представи гордото презрение на кобилата, Каси неволно се усмихна.

— Тя ми харесва. — Приглушено се засмя. — Не че тя е трогната.

— Ще се трогне. Дай й време да те опознае.

Но Каси можеше и да не остане тук достатъчно дълго, за да свикне прекрасната кобила с нея. Мисълта й причини болка, необяснима болка. След месец два тя може би щеше да бъде във Франция или, ако всичко вървеше добре, по обратния път към Хаваите. Нямаше да съжалява, побърза да увери тя себе си. Не искаше нищо повече от това да си тръгне оттук и да се върне към предишния си живот. Само че тази кобила наистина беше необикновена…

Но не беше така прекрасна като Капу. Той беше неин, той й принадлежеше, имаше своето кътче в сърцето й. Тя нямаше нужда от друг кон, докато имаше жребеца. Когато всичко приключи, тя ще се върне с него на Хаваите и ще му намери кобила, която да му е равна. Ще сложи началото на своята ферма. Няма да бъде…

Кобила, достойна за него.

Тя се втренчи в Моргана, слисана, изумена. Къде щеше да намери кобила, по-достойна за Капу от Моргана? Двамата бяха съвършени, бяха създадени един за друг. Жребец от кралска класа и горделива кобила.

— Какво има? — Брадфорд загрижено я гледаше. — Какво не е наред?

— Нищо.

Лъжа. Нещо не беше наред. Сега, след като беше видяла Моргана, никога нямаше да се задоволи с друга кобила. Тази беше кобилата, която трябваше да сложи началото на породата коне, отглеждани в нейната ферма. Е, да, но щеше да й се наложи да се задоволи с някоя по-лоша. Знаеше, че не може да има Моргана. Но, Господи, колко силно я искаше за Капу.

— Не ги сравнявай — каза Брадфорд. — Те и двамата са прекрасни, всеки по свой собствен начин.

Той може би си мислеше, че тя изпитва известни съмнения относно превъзходството на Капу и се опитваше да бъде мил.

— Няма нищо за сравняване. — Тя се усмихна, макар това да й коства усилия и се извърна от кобилата. — Трябва да се върна при Капу.

— Предполагам, че няма да те видим на вечеря?

— Не, дори да се върна в замъка, занапред ще се храня в стаята си.

— Мисля, че тези твои претенции няма да бъдат уважени. — Направи малка пауза и додаде: — Това няма да се хареса на Джеърд, нали знаеш?

— Тогава няма да стане нужда той да ме храни.

— Могат да се хранят и отглеждат коне, но не и хора. Ти може да намериш с какво да храниш Капу, но се съмнявам, че на теб самата ще се харесат сламата и зърното.

Тя стигна до яслата на Капу и поднови грижите си по него. Брадфорд въздъхна и тръгна към вратата на конюшнята.

Предполагам, това означава, че няма да видим и Лани на вечеря?

— Лани сама взема решенията си. Ще трябва да попиташ нея.

— О, бъди сигурна, че ще го направя.

Каси изтърка Капу и захвърли хавлията настрана. Той не беше така нервен, както тя се беше страхувала. Може би защото той се радваше, че отново е на твърда земя. Тя пристъпи към него и скри лицето си в гривата му.

— Това е една прекрасна и удобна ясла, но не свиквай прекалено с нея — прошепна му тя — Нашето място не е тук. Ние все още търсим мястото си. Надявам се, че ще го намерим.

Тя чу тихо цвилене надолу по коридора. Моргана? Можеше да бъде всеки един от дузината коне, но тя инстинктивно усети, че е кобилата. Капу застина, а ушите му се издадоха напред.

— Да, тя е красива, моето момче. Но тя също не принадлежи на нас. По-добре, че е далеко от теб и не можеш да я видиш.

И тя почувства болка, която много приличаше на болката от загуба на скъпо същество, когато си спомни чистите и прекрасни линии, гордо изправената глава на кобилата. Каква двойка щяха да бъдат двамата!

Отдалеко долетя шум от стъпки…

Каси, сънена, вдигна глава от сламата. Тъкмо щеше да заспи, когато шумът я обезпокои. Вероятно нямаше нищо тревожно. Едно младо конярче беше дошло да провери конете малко преди да се стъмни. Тя го беше изпратила да си легне. След това вече никой не се появи.

Тих звън на звънци.

Затръшна се врата!

Тя веднага седна, сърцето й тежко биеше. Не беше задължително шумът да предвещава нещо ужасно. Не знаеше нищо за замъците, но не й се струваше естествено хората да се скитат из конюшните посред нощ.

„И това графство много мъже са готови да продадат душата си, само и само да станат нейни господари.“

Крадци на коне.

Това беше една от възможностите. Щом смятат Моргана за съвършена значи ще се намерят мъже, които няма да се спрат пред нищо, за да я притежават.

Скочи на крака още преди в главата й да се е оформило твърдо решение. Нямаше да им позволи! Кобилата принадлежеше на Джеърд. Тук се отнасяха с нея като с кралица, каквато всъщност беше. Когато тя излезе от яслата, Капу тихо изцвили.

— Шшт — прошепна тя.

Ръката й трепереше, докато палеше фенера. Едва го свали от стълба, на който беше окачен. Тя нямаше оръжие, но тежкият фенер можеше да се използва като тояга.

— Ще се върна веднага.

Защо шепнеше? Ако нападателите я чуеха, можеше да помислят, че са разкрити и да избягат. Тръгна към отвора, който съединяваше конюшнята със залата за каретите.

Може би вече бяха заминали. Нали беше чула затваряща се врата Може би бяха взели желаната от тях плячка и си бяха тръгнали вече.

Дано да са си заминали, помоли се тя и влезе в залата с каретите.

Светлината на фенера стана причина дузината карети и файтони да хвърлят странни сенки по стените — огромни чудовища, които бяха надвиснали над нейната собствена малка сянка, която бързо се движеше по стената.

Остър метален звук, изскърцване. Откъде ли идваше? Гърлото й беше пресъхнало от страх, но тя извика.

— Знам, че сте тук. Къде са…

Вратата на каретата, която беше от лявата й страна, се отвори!

Тя едва успя да види крехката момчешка фигура, преди последната да се нахвърли върху нея. Падна на пода. Не можеше да си поеме въздух. Нападателят й незабавно я възседна. Каси отчаяно зарита в мрака. Размаха ръце, макар нищо да не виждаше. Удари го по окото и той извика от болка. Тя се претърколи, като го повлече със себе си. Сега той беше под нея и тя затърси фенера, който беше изтървала. Вдигна го. Ако успееше да го удари, щеше да извика помощ от замъка…

— По дяволите, почакай! Предавам се.

Каси замръзна на място. Гласът беше гневен и несъмнено женски. Тя бавно наведе фенера и се втренчи в нападателката си.

Зелени очи я гледаха от едно ангелско лице — като лицата в Библията на Лани. Къси бледо руси къдрици обрамчваха слабото лице на момичето. Тя беше почти дете. Сигурно не беше на повече от петнайсет шестнайсет години.

— Остави ме да стана!

— И защо да го правя? За да можеш отново да ме нападнеш?

— Аз не съм те нападнала. Просто скочих върху теб. Ако те бях нападнала, нямаше да можеш да ме надвиеш.

— Ти ми изкара въздуха.

— Но не съм се опитала да те ударя с фенер. Пусни ме!

— След като ми кажеш какво правиш тук. Да не би да си дете на някой от слугите?

Тя предизвикателно отвърна:

— Не е твоя работа.

— Тогава ще останем така цяла нощ.

— Ще се отегчиш или пък Джеърд ще дойде за теб.

Джеърд. Ако не беше дете на някой от слугите, откъде знаеше толкова много неща?

— Може би вече му липсваш — каза момичето. — Остави ме да се изправя и да отида при него.

— Той знае къде съм? И каква си ти за негово благородие?

— Аз съм за него много повече, отколкото може да бъде една зле облечена уличница, която му доставя удоволствие само в леглото. — Преценяващият й поглед обходи овехтелия костюм за езда на Каси и тя поклати глава. — Къде те е намерил? Лондонските курви са много по-привлекателни. Сигурно, като е слязъл в Таити, е взел със себе си на кораба първата срещната. Чух един от приятелите на Джеърд да казва, че дългите седмици, прекарани в морето, докарват мъжа до отчаяние.

Неочаквано гневът на Каси намаля. Момичето беше безпомощно, беше изправено пред непозната опасност и все пак беше достатъчно смело и предизвикателно. При подобни обстоятелства тя би направила същото, или поне така се надяваше.

— Какво правиш тук по това време на нощта? — попита тя.

Момичето вирна брадичка и не отговори.

— Коя си ти?

Момичето отново не проговори.

— Много добре. Ще отида да попитам Джеърд.

Изражението на момичето стана лукаво, многозначително.

— Добра идея. Отивай.

А когато се върнеше, момичето щеше да е изчезнало. Отново почувства, че то се държи твърде фамилиарно.

— След като намеря въже и те завържа.

— Не!

Момичето се поколеба, а после недоволно каза:

— Казвам се Жозет.

— А фамилията ти?

— Махни се от мен. Натискаш ми стомаха. Сигурно тежиш колкото Моргана.

— Знаеш за Моргана?

— Разбира се! — Очите й подозрително се присвиха. — А какво правиш ти в конюшнята посред нощ? Да не би някой да ти е платил да легнеш с Джеърд, а после да откраднеш Моргана?

— Аз не съм крадла на коне. Всъщност помислих си същото за теб. Точно затова реших да претърся мястото за каретите.

Жозет презрително изсумтя.

— И си тръгнала след конекрадците само с един фенер? И какво щеше да правиш? Да ги подпалиш? Малко вероятно.

— Мисли каквото си искаш. Не аз съм тази, която нахлу тук. Имам разрешение да остана при коня си.

Това не беше чиста истина. Всъщност тя самата си беше дала разрешението. О, но беше достатъчно близо до истината.

— И се обзалагам, че на теб никой не ти е разрешил да оставаш тук и през нощта.

Жозет се намръщи.

— И какво не е наред с твоя кон? Болен ли е?

— Той се чувства малко особено. Това е първата му нощ тук.

— А също така и последната му — гневно рече Жозет. — Джеърд ще те изхвърли от леглото си, а конят ти ще бъде изхвърлен от конюшнята, преди дори да си мигнала.

— Не, няма. Аз не споделям леглото му. — Тя направи гримаса. — И, уверявам те, ако зависеше от него, той би задържал Капу завинаги.

— Капу?

— Моят жребец. Доведох го от Хаваите.

— Къде се намира това място?

— То е остров. — Тъй като момичето все още изглеждаше объркано, тя добави: — Близо е до Таити.

— Джеърд те е довел от Таити?

— Не, аз сама дойдох. От Хаваите.

— И онази другата жена, която е в замъка?

Изглежда, момичето не знаеше много за онова, което ставаше в замъка.

— Откъде си научила за Лани?

— Това ли е нейното име? — Жозет сви рамене. — Някой ми каза, че две жени са дошли в замъка. — И допълни с предумишлена жестокост: — Сигурно тя е красивата.

— Не — поправи я Каси, — тя е повече от красива, тя е прекрасна.

— Тогава тя е онази, която споделя леглото на Джеърд — каза Жозет категорично. — Той винаги избира най-добрите.

— Изборът невинаги се прави от мъжа.

— Разбира се, че мъжът е този, който избира. Ще слезеш ли най-после от мен?

— Да. — Тя освободи момичето и се изправи на крака. — Ти не представляваш заплаха и не мога повече да си губя времето с теб. Трябва да се върна при Капу. Свършвай си работата тук и изчезвай. Трябва да поспя малко.

Жозет изненадано я погледна.

— Ще ме пуснеш?

— Не мога цяла нощ да седя върху теб. — Тя тръгна към отвора, съединяващ двете помещения. — Ти беше истински загрижена за Моргана, значи не си крадла на коне. Не ме интересува дали ще откраднеш всички карети, които се намират тук, стига само да оставиш конете на мира.

— Аз не съм крадла! — Тя скочи на крака и последва Каси. — И забележката ти е глупава. Как бих могла да открадна карета, без да имам кон, който да я тегли?

Каси се усмихна.

— Вярно. Значи няма да можеш да откраднеш и каретите.

— На мен не ми се налага да крада. Джеърд ще ми даде всяка карета, която поискам.

— Нима? Тогава ти си щастливка. Лека нощ.

Тя забърза по коридора.

— Мисля, че ще дойда с теб.

Каси погледна назад и видя, че Жозет несигурно върви след нея. Момичето не беше толкова дребно, колкото беше помислила отначало, но несъмнено беше много младо. Нищо чудно, че я беше помислила за момче. Стройните й бедра се губеха в широките вълнени панталони, а синята риза скриваше гърдите й. Каси се спря и се втренчи в нея.

— Престани да ме гледаш! — Тя вирна брадичка. — Заради панталоните, нали? Е, аз ги харесвам. Не мога да ти помогна, ако ти не ги одобряваш. Ще се обличам така, както си искам.

Каси отвори широко очи и започна да се смее. Тя беше казала почти същите думи на Джеърд.

— Съгласна съм. Жената винаги трябва да носи дрехи, в които се чувства удобно. Уверявам те, понякога се обличам още по-шокиращо.

Жозет като че ли се засегна.

— О!

Каси се обърна и отново тръгна.

— Как се обличаш? В какви дрехи?

Жозет отново беше зад нея. Каси поклати глава. Жозет замълча за момент, а после попита:

— Интересно ли е да бъдеш курва?

— Аз не съм курва.

— Но защо тогава те е довел Джеърд… Защо си дошла в Морланд?

— Защото реших да го направя.

— Това не е отговор.

— Аз също не получих много отговори.

Жозет се намръщи.

— Добре. Джеърд е мой опекун.

Каси изненадано я погледна.

— Не знаеше, че той е нечий опекун, нали? Това не ме изненадва. Джеърд не обича да го разгласява.

— Защо?

Тя сви рамене.

— Има си причини. Аз посещавам училището за млади дами на лейди Керъдайн, когато Джеърд и Брадфорд ги няма. Училището е съвсем наблизо и когато днес следобед чух, че са се върнали, реших и аз да се върна у дома.

— Джеърд ти е изпратил съобщение?

— Не. — И бързо добави: — Но щеше да го направи. Може би утре или вдругиден. Той наистина е загрижен за мен. Аз просто да се върнах малко по-рано.

Каси отново погледна към залата с каретите. Жозет отново побърза да се обади:

— О, не исках да безпокоя никого посред нощ. Тази вечер щях да спя в някоя карета и да видя Джеърд на сутринта.

— Разбирам.

Тя почувства съжаление към момичето. Мислеше, че започва да разбира. Детето очевидно обожаваше Джеърд, а той не се безпокоеше особено за него.

— И как стигна от училището дотук?

— Пеша.

— И на какво разстояние е то?

— Не е далеко.

— Две мили?

— Осем — призна Жозет. — Какво значение има? Исках да го направя.

Отговорът беше съвсем ясен за Каси.

— Кой ти каза, че Джеърд се е върнал у дома?

— Имам приятели тук — избегна отговора Жозет.

Момичето нямаше да издаде слугата, който беше изпратил съобщението. Каси започваше да изпитва уважение и привързаност към момичето.

— Но Джеърд, така или иначе, щеше да дойде за мен. Ние сме като брат и сестра.

— Сигурна съм, че щеше да те прибере — нежно каза тя. — Върни се в каретата и заспивай. Искаш ли одеяло?

Жозет несигурно я погледна.

— Ще изтичаш да му кажеш, че съм тук?

Каси поклати глава. Лъчезарна усмивка освети лицето на момичето.

— Добре. Джеърд винаги е по-приятен, ако се е наспал добре. — Отново ненужно перчене: — Не че това би имало някакво значение.

— Лека нощ. — Каси продължи да върви. — Ще те събудя сутринта, когато самата аз ще отида към замъка.

— Благодаря. — Тя отново изравни крачка с Каси. — Ще повървя малко с теб. Не съм уморена.

— След като си вървяла осем мили?

— Ако не ме искаш, просто го кажи — сепна се Жозет. — Аз самата не желая твоята компания. Просто искам да видя коня ти.

Въпреки предизвикателните думи Каси разбра, че й е причинила болка.

— Тогава престани да се караш с мен и ела да го видиш. Той е в яслата, която е точно пред нас.

Жозет тръгна в посоката, указана от Каси.

— Щом Джеърд го харесва, той трябва да е приличен кон. Макар че може… Велики Боже, който си в небесата!

Каси доволно се усмихна. Жозет се беше втренчила в Капу.

В погледа й се четеше възхищение, което граничеше с благоговение.

— Великолепен е…

— Да.

Жозет пристъпи към Капу и Каси извика:

— Не, недей!

Капу стоеше спокойно. Позволи на Жозет да го погали.

— Не се тревожи, конете ме обичат. Не колкото обичат Джеърд, но разбират, че няма да им сторя нищо лошо — хвърли поглед през рамо. — Как се казва?

— Капу.

— Какво глупаво име. Ще му измисля друго.

— Името му не е глупаво Означава „табу“, „забранен“.

— О, разбирам. — Тя погали муцуната на Капу. — Искаш той завинаги да си остане твой.

— Дадох му това име, защото не е безопасно да го яздят непознати. Името беше подходящо за него… — Тя срещна погледа на Жозет, който й казваше, че за нея няма тайни. — Как разбра?

— Ако аз имах кон като Капу, щях да искам той да бъде само мой. — Лицето й беше замечтано, когато добави: — Много е важно да си имаш нещо, което да е само твое.

Каси огледа конюшнята.

— Ти сигурно имаш кон тук. Толкова са много.

— Но нито един, който аз съм спечелила, нито един, който… — Тя смени темата. — Ти не разбираш. Никой не разбира.

Каси си помисли, че разбира какво иска да каже Жозет.

— Нито един, когото е трябвало да приласкаваш, да убеждаваш и да се бориш срещу целия свят за него.

Жозет кимна.

— Не искам да кажа, че Джеърд не е щедър. Той дори ми позволява да яздя Моргана. Само че… — Тя обърна гръб на Капу и каза недоволно: — Ти си права, Джеърд няма да те пусне, докато съществува възможност да спечели този красавец. Но май не биваше да казвам това, а? Лейди Каръдайн би казала, че това е върховна неучтивост.

Каси се засмя.

— Така би казала и Лани, но не поради същата причина. Тя твърди, че ако истината причинява болка, по-добре е да не я казваш.

Жозет не я погледна.

— Аз причиних ли ти болка?

— Не, казах ти, че нито аз, нито Лани споделяме неговото легло. Твоят Джеърд не може да захвърли онова, което не притежава.

Жозет си позволи въздишка на облекчение.

— Добре, защото аз наистина не исках да те нараня тази път. Думите просто се изплъзнаха от езика ми. — Тя промени темата. — Каква е бързината на Капу?

— Нямам представа. Брадфорд ще му засече времето утре сутринта.

— Може ли и аз да присъствам? — Жозет гореше от нетърпение и изражението й го издаваше.

Каси се усмихна отстъпчиво.

— Щом искаш. Не разбирам защо за вас това е толкова важно. Нямам намерение да го пускам на конни надбягвания.

— Разбира се, че ще го пускаш. Тук всички коне участват на конните надбягвания. Много е вълнуващо. В колко часа?

— В единайсет.

— Ще бъда там. — Изведнъж изражението й се помрачи. — Може би. Ако Джеърд не е чак толкова недоволен от мен, че да ме изпрати наново да си стягам багажа.

— Нима може да бъде чак толкова лошо?

— Да.

И неуверено добави:

— Тук ме мразят.

Каси не можеше да си представи, че е възможно някой да мрази тази малка палавница. Въпреки факта, че обичаше да се заяжда с хората и проявяваше необосновано нахалство, у Жозет имаше нещо особено привлекателно.

— Сигурна съм, че грешиш.

— Какво знаеш ти? Те ме мразят. — Тя сви рамене с престорено нехайство. — Не че мен ме интересува.

— И защо мислиш, че не те харесват?

— Защото са глупави и ревниви. — И добави: — Казват, че аз съм чужденка и следователно враг.

Каси я погледна. Беше объркана и смутена.

— Чужденка?

— Аз съм Жозет Бразиер, дукеса на Таласар. — Произнесена от нейната уста, титлата звучеше особено величествено. — А да си френска дукеса е много по-добре, отколкото да си една от техните предвзети английски лейди.

Чужденка. Бразиер. Французойка. Думите се въртяха като вихрушка в съзнанието на Каси. Беше чула това име само веднъж досега, но то беше от онези, които никога нямаше да забрави.

— Какво има? — запита я Жозет, изненадана.

Трудно беше да се отговори на този въпрос.

— И какъв… ти е бил дукът на Таласар?

Жозет смръщи вежди.

— Баща, разбира се.

Детето. Каси беше толкова изненадана от обвиненията в убийство срещу баща й, че напълно беше забравила за детето, което бащата на Джеърд спасил от войниците. Това дете сигурно е единственото оцеляло от семейството, което, според Джеърд, баща й беше унищожил.

— Данжо.

— Чувала си за дома ми?

— Да.

Историята, която Джеърд й беше разказал, изведнъж започна да оживява с появяването на това дете. Тя не искаше да съживява миналото, искаше да го забрави.

— Разказвал ли ти е Джеърд за…

— Мисля, че е време да се върнеш в залата с каретите — прекъсна я тя грубо и отвори вратата на яслата. — Ти може и да не искаш да спиш, но аз искам.

— Какво направих? — попита, объркана, Жозет. — Какво толкова казах… — Тя не довърши изречението, а изправи гордо глава. — Защото съм французойка, нали? Мразиш ме заради онзи звяр Наполеон. И ти си като всички останали.

— Не.

— Лъжеш. Държите се с мен така, защото не съм англичанка. Защо изведнъж промени отношението си? Каква друга може да е причината? Чувствам, че изведнъж охладня към мен.

По-лесно щеше да бъде да остави Жозет да си мисли, че причината е нейният френски произход, но Каси не можеше да постъпи така. Тя самата доста дълго време беше балансирала между два свята.

— Не защото си французойка. Баща ми също е французин. И ако някой е чужденец тук, това съм аз. — Тя дори не я погледна. — Ако не ми вярваш, отиди и питай Джеърд.

— Питам теб.

— А аз няма да ти отговоря. Питай Джеърд. — Тя легна на сламата, зави се с одеялото и обърна гръб на Жозет. — А след като го направиш, съмнявам се дали ще те интересува какво мисля аз.

Чувстваше погледа на Жозет, насочен в гърба й. Чувстваше се така, като че ли жестоко беше ударила малко, беззащитно кученце. Смешно. Жозет повече приличаше на млада тигрица. Когато Джеърд й каже, че Каси е дъщеря на мъжа, който е отговорен за смъртта на баща й, тя вероятно ще се опита да я убие.

Чу тихото възклицание на Жозет, а после и отдалечаващите се стъпки.

Щеше да заспи. Нищо не се беше променило с това, че беше срещнала един от хората, които бяха преживели онзи ужас в Данжо. И без това не беше възможно да бъдат приятелки с Жозет. Тя не бива да има приятели тук, в Морланд. Трябва да държи всички на разстояние.

Но Жозет не й беше позволила да се дистанцира. Тя се беше вмъкнала в живота на Каси и си беше извоювала място в него. Още от първия миг Каси се беше почувствала толкова добре с Жозет, като че ли я беше познавала през целия си живот.

Е, на инцидента беше сложен край. Момичето не означаваше нищо за нея. Тази, странна връзка и разбирателството, което се беше зародило между тях, нямаше да издържат на информацията, която Джеърд щеше да даде на младата дукеса.

Тя чу как се затръшна вратата на някоя от каретите в залата. Жозет се беше настанила за през нощта. Каси потрепери и дръпна одеялото чак до брадичката си. Студът на ранното утро започваше да прониква в конюшнята.

Трябваше да накара Жозет да вземе едно от одеялата на Капу…

Едва се беше зазорило, когато Каси излезе от конюшнята. Дори не беше прекосила четвъртития вътрешен двор, когато Джеърд отвори предната врата и се изправи до нея, гледайки я как се приближава. Беше без палто. Ръкавите на ризата му бяха навити, а черната му коса беше рошава. Появяването му в този час не можеше да бъде съвпадение. Той я чакаше.

Мили Боже, точно сега тя не искаше да се среща с него. Беше сънена и недоволна. Все още изпитваше и онова странно чувство на загуба.

— Надявам се, че Капу е прекарал нощта по-добре от мен. — Погледът на Джеърд обходи лицето й. — И от теб.

— Аз спах. — Вярно беше, че след много мятане насам-натам и обръщане ту на една, ту на друга страна, тя най-сетне беше успяла да си открадне няколко часа сън.

— А аз не. — Той й се усмихна иронично. — Седях на креслото в библиотеката и чаках да свърши твоето нощно бдение.

— Казах ти, че няма да дойда при теб.

— Не ме разбра добре. — Той отвори вратата и отстъпи, за да я пропусне да мине. — Аз нямах чувствени намерения… този път. Просто исках да се уверя, че ще намериш пътя до стаята си. Замъкът има три крила и много стаи. Слугите щяха да се затруднят да те намерят, ако се беше изгубила.

— Аз просто щях да изчакам до вратата, докато всички се събудят. Освен това никога не съм се губила на острова. Съмнявам се, че мога да се изгубя в затворено пространство.

— Но островът е твоят дом, твоя територия. — Той се усмихна. — А това е моята територия.

Нямаше нужда да й го припомнят. Сега, когато беше неизмеримо далеч от познатите пейзажи и от познатата миризма на конюшнята, тя започваше да се чувства много самотна.

— Ще престанеш ли да се хвалиш най-сетне? Кога ще ми покажеш къде ще спя?

— Не се хвалех, просто подчертавах общото между… — Усмивката му изчезна, когато я разгледа по-добре. — Няма да те лъжа. Има много малко общи неща между твоя остров и Англия. Тук няма да ти хареса. Ще намразиш мястото. Освен ако не ми позволиш да ти помогна.

— Сделка, предполагам?

Той стисна здраво устни.

— Не, по дяволите, онова, което стана между нас, е нещо съвсем различно. Аз те доведох тук и съм отговорен за теб. Не искам да страдаш.

— Няма да страдам. — Тя се обърна и затърси с поглед стъпалата. — Стаята ми близо ли е до тази на Лани?

— Не, стаята ти е до моята. Само една стена ще ни дели. — Той я поведе към стъпалата. — Толкова сме близо, че ще те чувам как дишаш. Мисля, че ще ми хареса да лежа в леглото си и да се ослушвам и за най-малкия звук от теб. — Погледна към нея през рамо и гласът му стана дълбок, чувствен. — Ще се чувствам така, все едно съм до теб.

Когато срещна погледа му, тя усети изгаряща топлина. Дявол да го вземе, той сигурно точно това целеше, сигурно искаше тя да се чувства така. Тя му хвърли преднамерен присмехулен поглед.

— През три стени би могъл да чуеш единствено топовен изстрел.

Устните му трепнаха.

— Вярно е. Много жалко, че и ти го знаеш.

— Аз ще се настаня до Лани.

Той я поведе по един дълъг коридор.

— Тук, в Морланд, не разрешаваме на гостите да избират стаите, в които ще бъдат настанени. Да те настаним близо до Лани, може да се окаже неудобно за в бъдеще.

Може би искаше да каже, че тя ще промени решението си и ще се върне в леглото му.

— Аз не виждам никакви бъдещи неудобства.

Той спря пред една врата.

— А аз мога да видя безброй много усложнения. Така че ще останеш тук.

Той кимна към брокатения шнур на звънеца, който висеше на стената, съединяваща двете стаи.

— Позвъни, ако имаш нужда от нещо. Аз вече съм ти поръчал ваната. Ще ти изпратя закуска в десет. Мисля, че в единайсет имаш среща с Брадфорд.

— Той ти е казал?

— Разбира се, той знае, че аз също ще искам да присъствам.

— Аз не искам да бъдеш там.

— Така си и знаех. Но аз, все едно, ще бъда там.

— Тогава аз няма да позволя на Капу…

— Ще позволиш — прекъсна я той. — Обещала си на Брадфорд и не бива да нарушаваш дадената дума. — Той тръгна към една врата, която беше само на няколко метра. — Ще се видим в единайсет.

Каси гледа, докато вратата се затвори след него. Той беше прекалено самоуверен. Мислеше, че я познава много добре. Но тя нарочно щеше да стои по-надалеч от конюшните, за да го убеди в противното. Не, подобна постъпка по-скоро би подхождала на дете. Брадфорд щеше да бъде разочарован. Тя нямаше да позволи на Джеърд да я накара да направи нещо, което обикновено не би направила. Седмиците, които ще трябва да прекара в Морланд и без това щяха да бъдат достатъчно трудни. Не биваше да позволява на Джеърд да я обърква по този начин.

Погледът й безучастно обходи стаята. Предположи, че я смятат за великолепна и разкошна. Над леглото имаше балдахинена завеса, самото то беше от тежко дъбово дърво и покрито с пурпорночервено кадифе. Тя обаче не го хареса, нямаше нищо, на което да се възхити. Предназначението на къщите беше да й дават подслон, когато не беше навън или пък в конюшнята. Тяхната малка къщичка на Хаваите беше също толкова задоволителна, колкото и този замък.

Но Джеърд беше прав — след нощта, прекарана в конюшнята, тя имаше нужда от баня и храна. Бързо тръгна към шнура на звънеца.