Мургавият ездач

Глава 16

Джеърд уреди погребението на Шарл Девил, което се състоя на следващата сутрин. Беше погребан в едно селце в околностите на Париж. Той дори осигури свещеник, който да оплаче мъртвия.

Каси не плака на погребението. Стоеше вцепенена. Не можеше нито да говори, нито да мисли.

— Можем да останем тук, в селото, тази вечер — каза Джеърд, докато й помагаше да се качи в каретата. — Не е нужно да заминем веднага.

Тя предположи, че той се опитва да бъде мил. Не беше разбрал, че мъжът в гроба вече не е неин баща. Баща й беше някъде другаде сега. Тя уморено се отпусна на седалката до Лани.

— Искам да напусна това място.

Той я погледна изпитателно и кимна.

— Добре. Веднага тръгваме към крайбрежието. Обърна се и се качи на коня си. Каретата потегли и Лани постави ръката си върху ръката на Каси.

— Права си. По-мъдро е да продължим пътя си. Когато човек каже „сбогом“, не бива да се обръща с тъга назад.

Каси се усмихна тъжно.

— Те не разбират нашия начин на мислене и нашата вяра. Англичаните мислят, че трябва да се обличаме в черно и да плачем месеци наред.

— Може би Джеърд разбира повече, отколкото ти мислиш.

— Не ме интересува какво мисли той.

— Искаш да го държиш на разстояние. — Лани кимна. Както винаги, тя прекрасно знаеше какво става в душата на Каси. — Ти мислиш, че той няма да ти прости заради миналото и заради горчивината. Но вината беше на баща ти. Не твоя.

Но щеше ли той да може да я гледа, без да си спомня за баща й и за онази сцена в Данжо? Сега, когато тя беше приела, че баща й е виновен, й изглеждаше невероятно, че Джеърд ще може дори да я докосне.

— Дори той да забрави, за нас пак няма да има бъдеще. Аз не мога… Ще бъде… — Тя замълча, а после прошепна: — Аз не съм великодушна като теб, Лани. Не мога да заемам леглото му и да бъда вън от живота му. Искам всичко. Не бих могла да бъда любовницата на дука.

— Не, не можеш. — Лани стисна ръката й. — Ще кажа на Джеърд, че искаш да се приберем у дома.

Тя знаеше, че той няма да е съгласен с това. Не трябваше да застава на пътя му, а да стои по-далеко от него, да не му се мярка пред очите. Това нямаше да е толкова трудно. Както самата беше казала, английските обичаи изискваха дълго време за жалеене. Джеърд имаше репутация на човек, който не зачита мнението на обществото, но тези традиции им бяха втълпявани още от раждането им.

— Искам да замина незабавно.

Лани кимна.

— Така ще е най-добре и за двете ни. Нашето място не е сред тези хора.

Жозет ги посрещна, когато влязоха в двора на Морланд.

— Наред ли е всичко? Сърдите ли ми се? Трябваше да му кажа, Каси. Той каза, че ти си в опасност, а аз си помислих, че след като баща ти е мъртъв, трябва да се погрижим за теб…

— Не ти се сърдя.

Каси протегна ръка, за да спре потока от думи, който се лееше от устата на Жозет.

— Разбирам. Но съм много уморена и искам да си почина сега. — Тя тръгна по стъпалата. — Добре ли е Капу?

— Да.

Жозет започна да се изкачва по стълбите след нея, озадачена.

— Няма ли да отидеш да го видиш?

— По-късно.

Тя изчезна във вътрешността на замъка.

— Остави я сама известно време, Жозет — каза Лани. — Тя все още оплаква баща си. Погребахме го едва вчера.

Тя се обърна към Джеърд.

— Каси и аз говорихме след погребението. Време е да се върнем у дома. Ще се погрижиш ли да ни осигуриш билети за някой кораб?

— Не бъдете глупави — каза той грубо. — Аз самият ще ви заведа.

— Това не е необходимо.

— За мен е много важно.

— Тогава да не губим време. Тя има нужда да бъде заобиколена от познати неща и позната среда.

— Ще ми трябва поне седмица да уредя нещата си тук и да подготвя „Джоузефин“ за такова дълго пътуване.

— Тогава заеми се веднага.

Тя се обърна и последва Каси в замъка.

Джеърд остана загледан след тях, ръцете му здраво стискаха юздите. Не можеше да остави нещата така. Искаше той да утеши Каси. Искаше да я държи в прегръдките си и да й каже, че всичко отново ще бъде наред. Трябваше да направи нещо за нея.

— Размисли пак, момче — каза Брадфорд и скочи от коня си. — Търпение. Тя не е готова.

— Знам. — Той се плъзна долу от коня и даде юздите на Джо. — Не съм луд. — И той тръгна към конюшнята.

Жозет изтича след него.

— Къде отиваш?

— На езда.

— Може ли да дойда с теб?

Джеърд не искаше ничия компания. Чувстваше се така несигурен и раздразнен, както беше Капу, когато го вдигаха на борда на „Джоузефин“.

— Моля те — прошепна Жозет.

Той кимна недоволно. Жозет нямаше никаква вина за случилото се. А той познаваше болката, която изпитваш, когато останеш сам. Каси не го беше погледнала нито веднъж, откакто излязоха от библиотеката на Камбре.

— Хайде, ела.

— Мислиш ли, че Каси ще има нещо против, ако яздя Капу? Аз го извеждах на разходка, докато нея я нямаше.

Той поклати глава.

— Няма да има нищо против.

Господи, той завиждаше дори на Жозет. Каси не му беше позволила нито веднъж да язди жребеца. Нито веднъж не го беше допускала толкова близо до себе си, колкото допускаше Жозет. Между тях винаги съществуваше напрежение и недоверие. Дори когато двамата се изправиха срещу Камбре, между тях пак съществуваше недоверие.

— Ти каза, че ще отведеш Каси у дома й. Може ли и аз да дойда с теб?

Той поклати глава.

— Пътуването е прекалено дълго.

— Помислих си, че така ще ми отговориш. — Тя прехапа долната си устна. — Не искам те да си заминават. Не искам нито един от вас да заминава.

— Трябва да заминем. Нали чу какво каза Лани. — Тя изглеждаше толкова натъжена, че той я прегърна. — Ти ще имаш достатъчно работа тук. Ще трябва да помагаш на мисис Блейкли и на моите хора да се грижат за Морланд.

— Те ще се справят много добре и сами. Наистина искам да дойда с вас, Джеърд.

Той отново поклати глава. Тя въздъхна.

— Не бих могла да те убедя, нали?

Той докосна косите й с устни.

— Този път няма да можеш.

Тя сви рамене.

— Тогава няма и да се опитвам. — Отвори вратата на конюшнята и лицето й изведнъж грейна. — Поне не се налага да се връщам в училището. Сигурна съм, че ще намеря с какво да се забавлявам тук.

Джеърд също се усмихна.

— И аз съм сигурен в това. Господ да е на помощ на всички ни.

Миризмите, които се усещаха в тъмната конюшня, бяха до болка познати на Каси. Обикновено те й носеха успокоение. И сега облекчиха болката, която не стихваше в душата й, въпреки че от завръщането им в Морланд беше изтекла една седмица. Когато тя се приближи, Капу изцвили тихо.

— Здравей, момче — прошепна Каси и погали Капу по муцуната. — Радвам се да те видя. Не исках да те оставям сам толкова дълго време. Липсвах ли ти?

— Липсваш ми и сега — каза Джеърд.

Тя замръзна на място, когато се обърна и го видя да излиза от сянката.

— Какво правиш тук?

— Чакам те. — Той спря пред нея. — Минаха осем дни, но знаех, че най-накрая ще дойдеш тук. Чаках те всяка вечер. Ти можеш да избягваш мен, но не можеш вечно да страниш от Капу. Сигурно наистина си много отчаяна, за да не идваш дори при него.

Тя не отговори на укора му.

— Тъй като утре заминаваме, исках той да знае, че ще бъда с него.

— Той ще се чувства прекрасно. Този път с него в трюма ще бъде и Моргана. Каси, аз…

Тя бързо се обърна към жребеца.

— Толкова отдавна не съм била с него. Толкова много неща се случиха…

— Да. — Той замълча за миг, а после каза: — Аз убих човек, а твоят баща е мъртъв.

Направи крачка към нея. Гласът му преливаше от чувства, когато каза:

— Но сега ти знаеш, че аз не съм убил баща ти. Защо не искаш да разговаряш с мен?

— Нямам какво да ти кажа.

— Има много неща, които трябва да си кажем. Ти искаше да умреш, за да ме спасиш, а сега мислиш, че не заслужавам нито дума?!

— Трябваше да ти върна дълга. Ти не беше длъжен да идваш, когато Камбре те повика.

— Разбира се, че трябваше да дойда. Не можех да не дойда, също както не можех да спра да дишам. — Той я обърна с лице към себе си. — Престани да говориш на жребеца. Опитвам се да ти кажа нещо.

— Не искам да го чуя.

— Така или иначе, ще го чуеш. Този път няма да ти позволя да си тръгнеш от мен. Отидохме прекалено далеч. — Очите му задържаха нейните — Знам, че времето не е подходящо, но не мога да не говоря. Дойдох при теб, когато Камбре ме извика, защото е предопределено да бъдем заедно, защото сме създадени един за друг. Не исках да живея без теб. По същата причина ти застана между мен и дулото на пистолета. Ние си принадлежим и аз няма да те оставя да си отидеш заради миналото. Въпреки че може би баща ти ми спаси живота, аз никога няма да мога да споделям с теб спомените за него. Но никога няма да ме чуеш да приказвам против него. Всичко свърши, започваме на чисто. — Той си пое дълбоко дъх. — Това е всичко, което исках да ти кажа. Няма да те насилвам да вземаш бързо решение. Знам, че трябва да ти дам време да излекуваш душата си. Просто искам да… Само не ме избягвай. Не мога да го понеса, дявол да го вземе. — Той я пусна и тръгна към вратата.

— Това не е възможно — избухна и тя. — Мислех, че съм като Лихуа и Лани, но съм много по-голяма егоистка. Не мога да живея…

— В Морланд? — прекъсна я той. — Тогава ще живеем половин година на твоя остров.

— Не това исках да кажа. — Всичко това беше особено болезнено и тя неуверено рече: — Аз… не мога да бъда твоя любовница.

Той я погледна изненадано, недоверчиво.

— Господи, нима не си чула нито дума от онова, което казах? Аз не искам любовница, искам съпруга!

Той излезе от конюшнята и тръшна вратата.

Тя гледа след него. Беше шокирана, в главата й се въртяха думите, които беше произнесъл.

„Ние сме създадени един за друг.“

„Никога вече няма да ти позволя да си отидеш.“

„Съпруга.“

Беше казал всичко, освен думите, които най-много искаше да чуе. Думите, които им бяха забранени още от онази тяхна първа среща на брега.

Нямаше право да го съди, след като и тя не ги беше казала нито веднъж.

Обърна се към Капу и облегна глава на врата му. По вените й запълзя топлина и разпръсна студа и болката. Ново начало… Мили Боже, как искаше да започне всичко отначало с Джеърд. Още сега, още в тази минута.

Не, не още. За англичаните тя беше в траур. Беше благодарна на този обичай, докато странеше от Джеърд, но сега трябваше да намери начин да го победи.

„Джоузефин“.

Усмихна се и нежно помилва жребеца.

О, да, „Джоузефин“ определено щеше да й помогне.

На следващия ден Жозет изглеждаше толкова нещастна, застанала в двора, докато те изкарваха конете през вратата, че сърцето на Каси щеше да се пръсне от мъка. Като премигна, за да прогони сълзите, Каси махна с ръка на момичето.

— Тя ще ми липсва.

Лани кимна.

— Но може би Джеърд ще й разреши да ни посещава понякога.

Погледът на Каси се премести върху изправения гръб на Джеърд, който яздеше начело заедно с Брадфорд. Само видът му беше достатъчен да я изпълни с неописуема радост.

— Какво има?

Тя се обърна и видя, че Лани я гледа замислено и изпитателно.

— Изведнъж стана много весела.

— Щастлива съм, че се връщаме у дома.

— Не, това не е всичко. Кажи ми.

Каси се усмихна.

— Няма нищо за казване.

Но скоро щеше да има. Мисълта я накара отново да изпита силно задоволство. Тя се почувства по-лека и от въздуха. Обърна се към Лани.

— Казах ли ти, че татко ми нареди да се грижа за теб?

— Не. — Мисълта определено се стори много изненадваща на Лани. — Каза ми само, че е говорил с любов за мен. Аз нямам нужда някой да се грижи за мен.

— Нямаш нужда, но го заслужаваш. — Тя се усмихна. — Както и да е, тази задача може да се окаже непосилна за мен. Мисля, че трябва да изберем някой друг на моето място. — Погледът й се спря на Брадфорд. — Мисля, че онзи момък там е подходящ.

— Едва ли може да се нарече момък.

— Но винаги ще бъде около теб.

— Той пие прекалено много.

— Вече не. Не съм го виждала да пие повече от чаша вино напоследък.

— Упорит е и обича да противоречи.

— Значи ще бъде предизвикателство за теб.

Лани се намръщи.

— Той ме накара да остана в пансиона, когато аз толкова много исках да дойда при теб. Има нужда от мен, а не приема помощта ми. Казах му, че няма да му го простя.

— Ах, какво ужасно престъпление наистина — съвсем сериозно каза Каси. — Нищо чудно, че не си му проговорила нито веднъж от смъртта на татко.

Лани мълча дълго време.

— Аз съм полинезийка. Ти видя как се държаха хората с мен на онзи бал. Няма да стана причина да страда и той.

Каси разбра, че са стигнали до същността на нещата. Всички други извинения бяха само бариери, които трябваше да спрат Брадфорд.

— Ти винаги си ме учила да бъда вярна на себе си и да не обръщам внимание на мнението на хората. Нима си ме лъгала?

— Не, не съм те лъгала — каза Лани. — Но не мога да го карам да страда.

— Ще го накараш да страда, ако го принудиш да се откаже от теб.

Устните на Лани затрепериха, но тя овладя трепета им.

— Не искам да говоря за това.

— Тогава не говори, направи нещо. Ти не си жена, която може да се затвори, да се изолира от живота. Иди при него.

— Ще си помисля.

Каси не каза нищо повече. Беше пуснала семето, а и Лани не би позволила по-голяма намеса. Е, може би една съвсем лека намеса…

— Каси ми каза, че си искала да ме видиш.

Лани се обърна и видя, че Каси и Джеърд качват конете на борда, а Брадфорд стои до нея. Лицето му изразяваше нетърпение и светеше като на момче. Тя почувства у нея да се надига топлина. Искаше й се да удуши Каси.

— Сбъркала е.

Лицето му помръкна разочаровано. Тя искаше да го прегърне и да изтрие болката от душата му. Той направи усилие и се усмихна.

— Знаех си, че още е прекалено рано. Ти все още скърбиш за загубата на Шарл.

— Не — каза тя. — Шарл винаги ще бъде с мен, но времето за скръб отмина.

— Но ти не ме искаш.

Тя поклати глава.

— Тогава ще чакам. Винаги ще чакам.

Щеше да го направи. Тя го гледаше безпомощна.

— Как бих могла да те убедя, че това не би било добре за теб?

— Това е най-доброто за мен. Най-прекрасното нещо, което би могло някога да ми се случи.

— Ние живеем в два различни свята.

— Вярно е. Няма ли това да бъде интересно?

— Не, ще бъде трудно и жестоко…

— Ти плачеш — каза той учудено.

— Изпитвам съчувствие към болката ти.

— И към твоята собствена.

Тя не отговори веднага, а когато го направи, думите й бяха едва доловими.

— Да, и към моята собствена.

Лицето му се озари от лъчезарна усмивка.

— Ти ме обичаш.

— Аз… наистина съм привързана към теб.

— Ти ме обичаш.

— Е, добре, обичам те — каза тя. — Доволен ли си сега?

Когато той протегна ръка да я докосне, Лани бързо отстъпи назад.

— Не!

Ръцете му се отпуснаха до тялото.

— Няма да бързам, щом ти не искаш.

Тя отчаяно искаше да я докосне. Страхуваше се, че ще се хвърли в прегръдките му и тогава всичко ще бъде загубено. Трябваше да контролира положението или той щеше да погуби сам себе си.

— Не мога ли да те убедя да ме оставиш?

— Не и през следващите стотина години.

— Отлично. — Тя навлажни устни. — Ще живеем заедно, но при поставени от мен условия. Няма да сключим брак.

Той я погледна. Чакаше.

— Ще разговаряме. Ще се разхождаме. Ще играем на карти и шах.

— Ще правим всичко, което пожелаеш. Това ли са условията ти?

— Ще правим и секс.

Широка усмивка озари лицето му.

— Нещо друго?

— Бебета. Обичам бебетата. Когато ме напуснеш…

— Аз също обичам бебетата.

— Но не бива да се чувстваш длъжен да останеш при мен, защото имам деца. Моите хора обичат бебетата заради тях самите, а не заради думите, които попът произнася при кръщаването им.

— Няма да се чувствам длъжен — обеща той. — Още нещо?

Тя поклати глава.

— И не трябва да ми говориш за брак.

— О, няма! — Той й се усмихна и й протегна ръката си. — Дълго, дълго време дори няма да споменавам за това. Може би чак след раждането на третото ни дете.

Тя го погледна с отчаяние. Какво ли може да постигне с мъж като Брадфорд? Можеш да го обичаш, да се грижиш за него, да се любиш с него.

Можеш да протегнеш ръка към него и към живота.

Тя взе ръката му в своята.

На изток проблесна светкавица.

Не тази вечер, помоли се Каси. Конете бяха удобно настанени в трюма, но една буря би означавало, че тя трябва да остане цяла нощ при тях.

Бурята беше далеч. А можеше и да ги заобиколи.

Тя спря пред каютата на Джеърд и пусна пелерината си на палубата. Пое си дълбоко дъх и отвори вратата.

Той седеше до бюрото, напълно облечен, с гръб към нея.

— Ти не си готов за мен — каза тя.

Той застина, гърбът му се изпъна. Бавно се обърна заедно със стола към нея.

Погледът му обходи босите й крака, загърнатите в саронга бедра и голите й гърди. Той каза с дрезгав глас:

— Не знаех, че трябва да бъда готов.

Тя затвори вратата след себе си.

— Всичко е наред. Сега нещата са малко по-различни. Дори си облякох пелерината.

— За мен е чест. — Тонът му издаваше, че той е предпазлив.

— Е, навън е доста студено. — Тя поклати глава. — Не, това не е вярно. Все още ми е трудно да не издигам бариери между себе си и теб. Облякох си пелерината, защото знаех, че ще се ядосаш, ако моряците ме видят гола.

— Оценявам твоето благоприличие. Тези дни съм особено раздразнителен.

— Значи ще трябва да направим нещо по този въпрос. — Тя се приближи до него, спря и взе ръката му. — Обикновено си много щастлив и отпуснат след това.

Сложи ръката му върху гърдите си. Дълга тръпка прониза тялото му.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Не мисля, че бих могла да ти обясня. — Ръцете й започнаха да развързват възела на саронга. — Но ще се опитам.

Той стисна ръцете й.

— Престани. Времето не е подходящо… Господи, какви ги приказвам? — Той прекара пръсти през косите си. — Трябва да протегна ръка и да те взема… Не, по дяволите, не знам…

Той я накара да коленичи в краката му и я прегърна.

— Това страстта ли е? Дойде при мен, защото сме на борда на „Джоузефин“ и ти си свикнала да го правиш тук? Защото, когато слезем от кораба, ще можеш да си отидеш…

— Страстта ни ще е вечно жива. — Усмивката й изчезна. — Но не за това съм тук.

Време беше. Думите трябваше да бъдат изречени. Но не можеше да го гледа в очите, докато ги казва. Положи бузата си на коляното му.

— Аз… те обичам. Ще се радвам, ако се ожениш за мен. Искам да прекарам целия си живот с теб и децата ни. — Гърлото й беше стегнато. В очите й напираха сълзи, затова тя се опита да се пошегува: — Ако обещаеш, ще ти позволявам да яздиш Капу.

— Тогава как бих могъл да устоя?

Изведнъж тя се озова в скута му, а лицето му се скри между гърдите й.

— Господи, обичам те. Страхувах се, че ще минат месеци, докато… Не знаех какво да правя.

Тя силно го притисна до гърдите си. Нямаше да му позволи да си отиде. И каза с треперещ глас.

— Ти се справи отлично.

Той повдигна глава. Сините му очи дяволито светеха.

— Мога да се справя и по-добре.

Изведнъж вратата на каютата се отвори.

— Трябва да дойдете бързо!

Те и двамата се обърнаха изненадани и видяха Жозет, застанала на прага.

— Бурята идва. Не чувствате ли как се тресе палубата? — каза Жозет — Опитах се да ги успокоя, но имам нужда от вас.

Изведнъж забеляза оскъдното облекло на Каси.

— О, оргия? Колко интересно! Е, може да почака. Това ли е твоят саронг? Ти си права, той е много по-шокиращ от моите панталони. Трябва някой път да ми позволиш да го облека. Но сега не стойте там. Трябва ми помощ, за да се справя с конете.

В следващия миг беше изчезнала от прага.

— Ще я хвърля през борда — процеди Джеърд през зъби.

Каси все още беше замаяна.

— Тя се е вмъкнала тук?

— Сигурно е стигнала до кораба с лодката си и се е скрила в трюма още преди ние да се качим.

Джеърд стана и помогна на Каси да се изправи на крака.

— Господи, какво да правя с нея?

Каси започна да се смее. Не можеше да спре. Винаги щеше да има обрати, бури и ярка слънчева светлина. Е, и какво от това? Спокойствието би отегчило до смърт и двамата.

— Ще направим точно онова, което тя ни каза. Ще й помогнем да успокои конете. — Тя го хвана за ръката и му се усмихна с любов: — А оргията ще оставим за по-късно.