Мястото на екзекуцията

1.

Сряда, 11 декември 1963 г., 19 часът и 53 минути

— Помогнете ми! Трябва да ми помогнете! — гласът на жената пресекваше, сякаш всеки момент щеше да избухне в плач.

Дежурният, който бе вдигнал слушалката, я чу как изхълца и преглътна в усилието си да говори.

— Затова сме тук, госпожо — каза невъзмутимо дежурният полицай Рон Суиндълс. Работеше в Бъкстън вече почти петнадесет години и през последните пет от тях добиваше все по-твърдото убеждение, че изживява повторно първите десет. Очевидно нямаше нищо ново под слънцето. Този негов възглед щеше да бъде необратимо разбит от предстоящите събития, но засега му се спри напълно достатъчно да си послужи с изпитаната формула.

— Какъв е проблемът? — попита той. Плътният му басов глас звучеше меко, но без излишно вълнение.

— Алисън — простена жената. — Моята Алисън не се прибра днес.

— Алисън е дъщеря ви, така ли? — сега Суиндълс говореше подчертано спокойно, опитвайки се да вдъхне увереност на жената.

— Тя излезе с кучето, веднага щом се върна от училище. И оттогава не се е прибирала — гласът на жената зазвуча по-високо, в него се промъкна нотка на истерия.

Суиндълс хвърли автоматично поглед към часовника. Осем часа без седем минути. Жената имаше основание да се безпокои. Момичето беше излязло преди цели четири часа, а по това време на годината това наистина бе повод за тревога.

— Може ли е да й е хрумнало да отиде на гости на приятели, без да ви предупреди? — попита той, съзнавайки, че жената сигурно е проверила тази възможност, преди да се обади в полицията.

— Обиколих всички къщи в селото. Няма я. Казвам ви, нещо се е случило с моята Алисън. — Жената явно щеше да рухне всеки момент, говореше задавено и изхлипваше между отделните думи. На фона като че ли се чуваше някакъв по-плътен глас.

Беше споменала село.

— Откъде се обаждате, госпожо? — попита полицаят.

Дочу се приглушен разговор, после от другата страна се разнесе ясен мъжки глас с подчертан южняшки акцент. Говореше като човек, свикнал да му се подчиняват.

— На телефона е Филип Хокин. Обаждаме се от имението в Скардейл.

— Разбирам, сър — отвърна предпазливо Суиндълс. Наистина, получените сведения не променяха нищо, но полицаят застана нащрек. Скардейл не беше точно в неговата сфера на действие по много причини. Селото беше съвсем различен свят в сравнение с оживения пазарен център, където работеше и живееше Суиндълс. За Скардейл се говореше, че жителите му налагат собствените си закони. Самият факт, че някой от Скардейл търсеше помощта на полицията, говореше, че се е случило нещо наистина необичайно.

Събеседникът му заговори по-приглушено, създавайки впечатлението, че иска да поговори с полицая по мъжки.

— Трябва да извините съпругата ми. Жените винаги са толкова емоционални, нали? Вижте, господин полицай, убеден съм, че Алисън не е пострадала, но жена ми настоя да се обадим. Сигурно ще се появи всеки момент, а аз наистина не бих искал да ви губя времето.

— Ще ми трябват само някои подробности, сър — каза спокойно Суиндълс и придърпа бележника към себе си.

Криминален инспектор Джордж Бенет трябваше отдавна да си е у дома. Беше почти осем вечерта, отдавна бе минал часът, до който се предполагаше, че старшите офицери остават по бюрата си. Но право той трябваше отдавна да е вечерял и да се изляга в креслото си, протегнал дългите си крака към горящия огън, докато по телевизията тече поредният епизод от „Коронейшън Стрийт“1. После, докато Ан раздигаше чиниите и миеше, той обикновено отскачаше до „Херцогът на Йорк“ или „Гербът на пекаря“, за да побъбри с познати на по една бира. Инспекторът знаеше, че няма по-добър начин да опознаеш едно място от разговорите, които се водят в кръчмите. А това му беше необходимо — повече, отколкото на колегите, защото беше нов тук, беше пристигнал преди по-малко от шест месеца. Знаеше, че местните не му доверяват голяма част от текущите клюки, но постепенно те щяха да започнат да го приемат като част от мебелировката, да прощават и забравят прегрешението му, че неговият баща и дядо са си пили бирата в друг край на графството.

Той погледна часовника си. Щеше да има късмет, ако успее да стигне до кръчмата, преди да затворят. Не че се притесняваше особено. Джордж Бенет не беше по пиенето. Ако не беше желанието му да долови пулса на града, надали би влязъл в кръчма и веднъж на две седмици. С много по-голямо удоволствие би завел Ан на танци в „Павилиън Гардънс“, където редовно свиреше по някой от новите състави, или на кино в „Опера Хаус“. Би предпочел дори да си остане у дома. Бяха женени едва от три месеца и Джордж все още не можеше да повярва, че Ан е приела да прекара остатъка от живота си с него. За него това беше чудо, което му даваше сили в най-тежките моменти в службата. Досега истински неприятна бе по-скоро скуката, отколкото естеството на разкриваните престъпления. Но събитията от предстоящите седем месеца щяха да подложат чудото на значително по-сериозно изпитание.

Тъкмо тази вечер мисълта за Ан, която плетеше пред телевизора и го чакаше да се прибере, го изкушаваше много повече от всякакви кръчми. Джордж откъсна лист от тефтера си, пъхна го между документите пред себе си, за да отбележи докъде ги е прочел, решително затвори папката и я пъхна в чекмеджето на бюрото си. Загаси цигарата си, изтърси съдържанието на пепелника в кошчето за боклук, както винаги, преди да нахлузи шлифера си. С известно притеснение нахлупи меката шапка с широка периферия. Шапката го караше да се чувства малко неудобно, но Ан много го харесваше с нея и твърдеше, че така прилича на Джеймс Стюарт2. Самият той не забелязваше нищо подобно. Това, че имаше дълго лице и мека руса коса, не го превръщаше задължително във филмова звезда. Той навлече шлифера, отбелязвайки, че с новата подплата, която Ан го накара да си купи, той вече не му е широк. Дори малко опъваше на широките му рамене на играч на крикет. Но подплатата беше съвсем на място, за да го предпази от хапещия вятър, който като че ли постоянно брулеше улиците на Бъкстън.

Той огледа за последен път стаята, за да се убеди, че не е оставил нещо неприбрано, за да се рови из него чистачката, и затвори вратата след себе си. Един бърз поглед го убеди, че в голямата зала на криминалния отдел няма никой, затова се обърна и си позволи една кратка суетна наслада. Огледа малката черна табела на вратата, на която пишеше с бели букви „Криминален инспектор Джордж Д. Бенет“. Каза си, че има защо да се гордее. Още нямаше тридесет години, а вече беше инспектор. Всяка досадна минута от тригодишното зубрене за получаване на научна степен по право си струваше труда, защото в резултат се озова на скоростната лента в кариерата. Беше един от първите висшисти, повишен по новата програма за стимулиране на научната подготовка на полицията в Дербишър. Сега, седем години след полагане на полицейската клетва, той беше най-младият цивилен криминален инспектор в полицейската история на графството.

Джордж си позволи да слезе тичешком по стълбите, защото нямаше кой да забележи това неподходящо за чина му поведение. Беше се затичал така, че нахлу с все сили в помещението на униформените полицаи. Трима души се обърнаха рязко, когато влезе. За момент Джордж не можа да съобрази защо в отдела е толкова тихо. После се сети, че всички са отишли на службата в памет на убития наскоро президент Кенеди — щеше да се отслужи специална литургия, открита за всички вероизповедания. Местните хора приемаха Кенеди едва ли не като осиновен син. Месеци преди убийството той бе посетил гроба на сестра си в Чатсуърт Хаус, само на няколко мили от Бъкстън. Фактът, че една от медицинските сестри, помагала на напразните усилия на лекарите в Далас да спасят живота на президента, бе също от Бъкстън, усилваше в очите на хората връзката им с убития президент.

— Всичко спокойно ли е, сержант? — попита Джордж.

Дежурният полицай Боб Лукас се смръщи и сви колебливо рамене. После хвърли поглед на листа хартия, който държеше в ръцете си.

— Беше спокойно допреди пет минути, сър. — Той се поизправи и добави: — Сигурно е много шум за нищо. Басирам се, че момичето ще се е прибрало, преди да стигна дотам.

— Нещо интересно? — Джордж се стараеше да говори небрежно и ненатрапчиво. Последното нещо, което би искал, бе униформените да решат, че ги командари.

— Изчезнало момиче. — Лукас протегна към него листа с данните. — Полицай Суиндълс прие обаждането. Обадиха се на прекия телефон, не през номера на полицията.

Джордж се опита да си представи на ум къде точно е Скардейл.

— Имаме ли човек там, сержант?

— Няма нужда. Скардейл не е и село, по-скоро махала. Влиза в района на Питър Грънди от Лонгнор. Лонгнор е само на две мили от Скардейл. Но майката явно е решила, че случаят е прекалено важен, за да го повери на Питър.

— А какво мислиш ти? — се осведоми предпазливо Джордж.

— Мисля да взема служебната кола и да отида до Скардейл, за да поговоря с госпожа Хокин, сър. По пътя ще спра да взема и Питър.

Докато говореше, Лукас посегна за фуражката си и я нагласи върху косата си — черна и лъскава като униформените му ботуши. Румените му бузи създаваха впечатлението, че е лапнал две топки за пинг-понг. Лъскавите черни очи и правите вежди допълваха общото впечатление — Лукас приличаше на нарисувана парцалена кукла. Но Джордж вече бе успял да разбере, че Лукас не играе по ничия свирка. Знаеше също, че ако попита Лукас за нещо направо, ще получи и прям отговор.

— Имаш ли нещо против да дойда и аз? — попита Джордж.

Питър Грънди постави внимателно телефонната слушалка на мястото й. После потри с пръсти бузата си, груба като гласпапир от наболата през деня брада. През този декември на 1963 той беше на тридесет и две години. На снимките се вижда свежото лице на млад мъж с тясна брадичка и къс, остър нос, подстриган късо, почти по войнишки. Дори когато се усмихва, на снимките от лятната почивка с децата си, погледът му е бдителен.

Две телефонни обаждания в рамките на десет минути нарушиха обичайната му вечерна почивка пред телевизора — двамата с Мег, жена му, сядаха, след като изкъпеха децата и ги сложеха да спят. Не че не бе приел сериозно първото обаждане. Щом престарялата мама Ломас, която знаеше всичко, което става в Скардейл, си бе направила труда да изложи артритните си крайници на хапещия студ, да напусне уютната си къщичка, за да отиде до телефонната кабина в центъра на селцето, Грънди не можеше да не й обърне внимание. Но беше си казал, че може да изчака края на предаването в осем, преди да предприеме нещо по въпроса. В края на краищата, мама Ломас може би представяше изчезването на момичето като повод за обаждането си, но Грънди не беше убеден, че зад това не се крие желание да създаде някакви неприятности на майката. Беше чул немалко клюки на времето и знаеше, че в Скардейл има хора, на които се зловиди бракът на Рут Картър с Филип Хокин, и го считат за прибързан, макар че Хокин бе първият мъж след смъртта на Рой, който бе върнал розовината на страните й.

После телефонът иззвъня отново, жена му се намръщи, а той пак бе принуден да се надигне от удобното кресло, за да отиде в студеното антре. Този път не можеше да пренебрегне повикването. Сержант Лукас от Бъкстън знаеше за изчезването на момичето и беше тръгнал насам. И като че ли не бе достатъчно неприятно бъкстънски полицаи да се мотаят из неговия район, ами Грънди беше повлякъл със себе си и Професора. За първи път Грънди, а и останалите му колеги, щяха да работят заедно с полицай-висшист, и от клюките при посещенията си в Бъкстън той бе подразбрал, че никой не е във възторг от идеята. Грънди убедено се присъедини към хора от подмятания, че животът е най-подходящият университет за един полицай. Тези висшисти — ами че те не можеха дори да обиколят бъкстънския пазарен площад в събота вечер! Не са виждали кръчмарски побой през живота си, пък пази боже да им се наложи да се оправят в такова положение. Доколкото бе известно на Грънди, най-доброто, което можеше да се каже в полза на инспектор Бенет, бе, че е добър на крикет. Само че това далеч не можеше да успокои Грънди сега, когато той щеше да се изтърси в района му и да се набърка във внимателно поддържаните му връзки с местните.

Грънди въздъхна и закопча яката на ризата си. Нахлузи куртката, оправи фуражката си и взе връхната си дреха. После надникна с плаха усмивка през вратата на гостната.

— Трябва да отида до Скардейл — каза той.

— Шт — сопна се жена му. — Тъкмо стигнахме до най-интересното.

— Алисън Картър е изчезнала — добави той и напук затвори вратата и избърза навън, преди жена му да успее да реагира. А реакцията й беше неминуема. Ако едно дете бе изчезнало в Скардейл, то Лонгнор бе прекалено близо до мястото на събитието, за да не ги смрази леденият полъх на опасността.

Инспектор Джордж Бенет последва сержант Лукас към двора, където бяха паркирани колите. Би предпочел да тръгнат със собствената му кола, елегантен черен Форд Корсар, нов-новеничък, също като новото му назначение, но протоколът изискваше да седне на мястото до шофьора в служебния роувър и да остави Лукас да го кара. Докато прекосяваха пазарния площад и завиваха на юг от главното шосе, Джордж се опитваше да потисне възбудата, която думите „изчезнало момиче“ предизвикаха у него. Както правилно отбеляза Лукас, най-вероятно цялата работа щеше да се окаже кьорфишек. Над деветдесет и пет процента от обажданията за изчезнали деца приключваха с щастливото им завръщане у дома за вечеря или в най-лошия случай за закуска.

Но понякога не ставаше така. Понякога изчезналото дете не се прибираше, и то толкова дълго, че накрая ставаше ясно, че никога няма да си дойде у дома. Случваше се това да стане по личен избор. Но по-често се оказваше, че детето е мъртво и тогава пред полицаите се изправяше въпросът за колко време ще успеят да открият трупа.

А понякога децата просто изчезваха безследно, сякаш земята се беше отворила да ги погълне. Първият такъв случай беше с Полин Катрин Рийд. Тъмнокоса, с пъстри очи. Шестнайсетгодишна, учила за сладкарска работничка в Гортън, Манчестър. Стройна, висока около метър и петдесет, облечена в розова рокля със златисти шарки и светлосиньо палто. Малко преди осем часа вечерта на дванадесети юли излязла от типовата къща, в която живеела с родителите си и по-малкия си брат, за да отиде на танци. Никой повече не я видял. Нямала проблеми нито с родителите си, нито в работата. Нямала приятел, за да се предположи, че е избягала с него. Нямала никакви собствени пари, за да може избяга от къщи, дори да е искала. Цялата околност била претърсена основно, включително трите местни водоема, но от Полин нямало и следа. Манчестърската полиция бе проследила всички сигнали, но нито един от тях не бе ги насочил по следите на изчезналото момиче.

Второто изчезнало дете сякаш нямаше нищо общо с Полин Рийд, като изключим необяснимото изчезване — като по магия. Джон Килбрайд, дванадесетгодишен, висок метър и четиридесет, слаб, с тъмнокестенява коса, сини очи, светла кожа. Бил е облечен в сиво карирано яке, дълги сиви вълнени панталони, бяла риза и черни обувки с остри носове. Според един познат на Джордж, ланкангърски следовател, момчето не блестяло с особен ум, но било симпатично и послушно дете. Джон отишъл на кино с няколко приятели един съботен следобед, в деня след убийството на президента Кенеди в Далас. После се разделили. Джон казал, че отива на пазарния площад в Аштънъндър Лайн, където понякога припечелвал по някой пенс, като правел чай на продавачите. За последен път го видели към пет часа, подпирал се на една кофа.

Само преди няколко дни бе подет последен отчаян опит за издирване на момчето, след като местен бизнесмен бе предложил възнаграждение от сто лири за този, който го намери. Същият колега бе споменал пред Джордж Бенет, когато се срещнаха на един полицейски бал, че ако Полин Рийд и Джон Килбрайд бяха отвлечени с летяща чиния от малки зелени човечета, биха останали повече следи.

А сега едно момиче бе изчезнало в неговия участък. Джордж се взираше през прозореца в осветените от луната ниви край ашбърнския път. Тревата бе обвита в скреж, а каменните стени, които ги разделяха, сияеха на сребристата й светлина. Полупрозрачен облак премина пред луната и той потръпна въпреки топлото си палто, като си представи какво е да си навън и без подслон в такава нощ, в такава пуста местност.

Джордж се обърна към Боб Лукас и каза:

— Разкажи ми нещо за Скардейл.

— Скардейл може да бъде наречен „земя, забравена от времето“.

— Какво искаш да кажеш?

— Там имаш чувството, че си се озовал в средновековието. До селото води само един път, който свършва при телефонната кабина на селската морава. Има една голяма сграда, имението, към което сме тръгнали, а освен нея — около дузина други къщи и селскостопански постройки. Няма кръчма, няма магазин, няма поща. Господин Хокин е местният земевладелец, тъй да се каже. Всяка къща в Скардейл е негова собственост, освен това притежава и фермата, и цялата земя в диаметър една миля. Всички жители на селото са негови наематели и работят за него. Все едно, че са негова собственост — сержантът намали скоростта, за да завие от централното шосе по тесния път, който минаваше покрай каменоломната. — В цялото село има само три фамилни имена, струва ми се. Ако живееш там, се казваш или Ломас, или Краудър, или Картър.

„Но не и Хокин“, каза си Джордж. Реши да запомни това несъответствие и по-късно да провери за причините.

— Все пак хората сигурно напускат това село, женят се, ходят другаде на работа?

— О, да, напускат го — каза Лукас. — Но си остават жители на Скардейл до мозъка на костите. Това е неизлечимо. Един-двама от всяко поколение се женят извън селото. Това е единственият начин да се избягват постоянните бракове между братовчеди. Но най-често новопристигналите искат развод след година-две. Странното е, че никога не вземат децата със себе си, оставят ги в селото.

Погледна косо към Джордж, сякаш за да разбере как той приема сведенията.

Засега Джордж предпочиташе да запази мислите си за себе си. Беше чувал за такива места, но никога не се бе озовавал в тях. Не можеше изобщо да си представи как би се чувствал като част от такъв затворен, толкова ограничен свят, в който всичко, свързано със собственото ти минало, настояще и бъдеще, е общо достояние.

— Трудно е да се повярва, че такова място може да съществува толкова близо до града. Само седем мили, нали?

— Осем — отвърна Лукас. — Така си върви открай време. Погледнете наклона на тези пътища. — Той посочи острия ляв завой, с който пътят се отклоняваше към селото Ийст Стърндейл — там къщичките, построени от фирмата — собственик на каменоломната за работниците в нея, бяха струпани като играчи на ръгби около топката. — Преди, докато още нямахме коли с прилични двигатели и добри макадамови пътища, пътуването от Скардейл до Бъкстън отнемаше по цял ден през зимата — и то, когато пътят не беше навят с преспи. Налагаше се хората там да се оправят сами. В някои селища наоколо така и не са изгубили този навик.

Колата зави, мина през няколко последователни остри завоя, после започнаха да се изкачват по един стръмен склон. Двигателят ръмжеше, докато Лукас сменяше постоянно скоростите. Джордж отвори страничния прозорец и изхвърли угарката от цигарата си. Нахлулият мразовит въздух, примесен с въглищен дим, го задави и той бързо затвори прозореца.

— Въпреки това госпожа Хокин не се поколеба да ни повика.

— Но не преди да обиколи всички къщи в Скардейл. Не ме разбирайте погрешно. Не бих казал, че се отнасят враждебно към полицията. Те просто… не са много склонни да ни съдействат, това е всичко. Но със сигурност ще искат Алисън да бъде намерена, затова ще им се наложи да ни приемат.

Колата стигна до върха на хълма и заслиза по дългия склон към Лонгнор. Постройките от варовик се бяха сгушили една в друга като овце, мръсно бели на лунната светлина, а над комините им се виеха димни спирали. На кръстопътя в центъра на селото Джордж забеляза фигурата на униформен полицай, който потропваше с крака, за да се сгрее.

— Трябва да е Питър Грънди — каза Лукас. — Би могъл да ни чака у тях.

— Може да е от нетърпение да разбере какво се е случило. В края на краищата, това е негов участък.

Лукас изсумтя.

— По-вероятно е да не иска да слуша жена си, като му опява, че пак излиза след работа.

Сержантът удари малко по-рязко спирачки и колата спря със скърцане до тротоара. Полицай Грънди се наведе, за да види кой седи на мястото до шофьора, после седна на задната седалка.

— Здрасти, сержант — каза той и добави почтително: — Сър — кимвайки на Джордж. — Тази работа никак не ми харесва.

2.

Сряда, 11 декември 1963 г., 20 часът и 26 минути

Боб Лукас понечи да подкара отново колата, но Джордж Бенет вдигна пръст.

— Скардейл е само на две мили от тук, нали? — Лукас кимна. — Преди да тръгнем, искам да разбера, колкото е възможно по-ясно, с какво се заемаме. Можем ли да отделим няколко минути на полицай Грънди, за да ни даде някои подробности?

— Минута-две няма да променят нищо — каза Лукас и върна скоростния лост в изходна позиция.

Бенет се поизвърна на седалката, така че да вижда поне отчасти смътните очертания на лицето на местния полицай.

— И така, Грънди, вие не вярвате, че ще намерим Алисън Хокин седнала край огъня в къщи, докато майка й, й чете конско?

— Името й е Картър, сър. Алисън Картър. Тя не е дъщеря на скуайъра3. — Грънди говореше с лекото нетърпение на човек, който предвижда, че цяла вечер ще трябва да дава обяснения.

— Благодаря — каза кротко Джордж. — Помогнахте ми да не се изложа поне с това. Ще съм ви благодарен, ако ми опишете накратко семейството, само колкото да имам представа с кого си имаме работа.

Той протегна своя пакет с цигари към Грънди, надявайки се, че онзи няма да го обвини в снизхождение. Грънди хвърли бърз поглед към Боб Лукас, който кимна, и полицаят си извади цигара и затърси запалка из джобовете си.

— Описах на инспектор Бенет положението в Скардейл — каза Лукас, докато Грънди си палеше цигарата. — Обясних му, че земята и селото са собственост на скуайъра.

— Тъй — поде Грънди, обвит в облак дим. — Ами допреди година, година и нещо, Скардейл беше собственост на чичото на Хокин, стария господин Касълтън. В господарската къща на Скардейл са завели Касълтъновци, откак съществуват енорийските архиви. Тъй или иначе, единственият син на стария Уилям Касълтън загина във войната. Летеше на изтребител, но една вечер над Германия явно не е имал късмет и последното, което чухме за него, беше че е изчезнал по време на акция. Когато се е родил, майка му и баща му били вече доста възрастни, затова и нямаха други деца. Когато старият Касълтън умря, Скардейл премина в ръцете на сина на сестра му, въпросният Филип Хокин. За последен път хората от селото го бяха виждали, когато още носел къси панталонки.

— Какво знаем за него? — попита Лукас.

— Майка му, сестрата на скуайъра, израсна тук, ама сбърка, като налетя на Стан Хокин. Когато се запознали, бил летец в Кралските ВВС, ама не за дълго. Винаги е твърдял, че опрал пешкира вместо някакъв старши офицер, но накратко казано, бил заловен да разпродава военно имущество. Все пак, старият скуайър се зае да му помогне, като го изхвърлиха от войската, и го уреди да продава коли при някакъв свой приятел, някъде на юг. Доколкото е известно, не е бил спипван повторно в злоупотреби, но все пак, вълкът нрава си не мени — затова и семейството по едно време спря да идва тук на гости.

— Ами синът, Филип Хокин? — Джордж се опитваше да ускори хода на повествованието.

Едрият Грънди сви рамене и колата се позаклати.

— Хубав мъж, не отричам. Много го бива да омайва жените и те си падат по него. С мен винаги се е държал свястно, ама все пак не бих му поверил дори да ми подържи кучето, докато пикая.

— Оженил се е за майката на Алисън Картър, така ли?

— Тъкмо това щях да разкажа — заяви Грънди бавно и достолепно. — Когато Хокин дойде някъде от юг, за да встъпи във владение на наследството си, Рут Картър беше вдовица почти от шест години. Вярно, тя лови окото, но не всеки мъж би я приел с чуждо дете. Но той, поне доколкото съм чувал, никога не е създавал проблеми за детето. Започна да ухажва упорито Рут, а и тя като че ли не се съпротивляваше много. Набързо живна, няма спор. Ожениха се само три месеца след пристигането на Хокин. Хубава двойка бяха.

— Скоростно ухажване, а? — попита Джордж. — Хората сигурно са се подразнили — макар че всички в Скардейл са толкова близки помежду си.

Грънди отново сви рамене.

— Не съм чувал нищо подобно — отвърна той.

Джордж разбра веднага, че няма да научи нищо повече. Явно щеше да се наложи първо да спечели доверието на Грънди, преди местният полицай да сподели с него трудно придобитите познания за отношенията между хората тук. Но Джордж не се съмняваше нито за миг, че той знае немалко неща.

— Хайде тогава да тръгваме за Скардейл и да видим какво става — каза той.

Лукас подкара колата през селото.

Стигнаха до знак „Преминаването забранено“ и Лукас зави встрани.

— Подходящ знак — отбеляза сухо Джордж.

— Всеки, на когото му се налага да отиде до Скардейл, така или иначе знае пътя — каза Боб Лукас и се съсредоточи в усилията си да шофира по изровения път, който като че ли постоянно ги връщаше назад с поредица остри завои и стръмни изкачвания и слизания. Светлинните конуси на фаровете едва успяваха да разкъсат мрака по пътя, възпирани от високите странични насипи и неравните каменни стени без спойка на плочите, които се очертаваха в привидно невъзможни ъгли спрямо хоризонта.

— Още докато бяхме в участъка, ти каза, че случаят не ти харесва — поде Джордж. — Защо мислиш така?

— Защото тази Алисън изглежда разумно момиче. Знам доста за нея, бяха съученички с моята племенница в началното училище. После продължиха и в прогимназията. Докато ви чаках, отскочих да поговоря с Маргарет. Тя каза, че днес Алисън се държала както обикновено. Двете се качили заедно на автобуса, както винаги. Алисън споменала, че има намерение да прескочи някой следобед до Бъкстън, за да купи коледни подаръци. Освен това нашата Маргарет твърди, че Алисън никога не би избягала. Казва, че е от хората, които се изправят лице в лице с неприятностите. Затова ми се струва, че каквото и да е станало с нея, не е било по нейно желание, станало е против волята й.

Джордж имаше чувството, че думите на Лукас паднаха тежко като камъни върху стомаха му. Сякаш в съответствие с мрачния им с мисъл, каменните стени от двете страни на пътя отстъпиха място на високи варовикови скали. Пътят се заизвива през тясното дефиле, изцяло зависим от релефа на местността.

— Господи — каза Джордж. — Същински каньон от някой уестърн. Би трябвало да носим широкополи каубойски шапки и да яздим мулета, а не да се движим с кола.

— Селото е зад следващия завой, струва ми се — промърмори Лукас, повече на себе си, отколкото на Джордж.

Сержантът намали скоростта, така че колата почти пълзеше под надвисналите скали. Скоро след това пред тях изникна висока затворена порта, която преграждаше пътя. Джордж рязко си пое дъх. Ако беше тръгнал насам без придружител и не знаеше за това препятствие, със сигурност щеше да се забие в портата. Лукас изскочи навън и се отправи към портата, а Джордж забеляза множество драскотини във всевъзможни цветове по скалите от двете страни на портата.

— Не може да се каже, че посрещат пришълците с отворени обятия, а?

Лукас се усмихна мрачно.

— Не са длъжни да го правят. Това зад портата вече се води частен път. Асфалтираха го едва преди десет години. Преди това пътят към Скардейл беше проходим само за трактори и джипове.

Той подкара колата по тясната пътека. Стотина метра след портата варовиковите скали внезапно се отдръпнаха от двете страни, разкривайки далечния хоризонт. Докато се движеха под обсипаното със звезди небе, Джордж изпита чувството, че са излезли от тунела за играчите на широк открит стадион, с диаметър поне една миля, заобиколен от стръмни склонове, описващи почти правилен кръг, на мястото на трибуните. Но това долу определено не беше игрище. На призрачната лунна светлина Джордж видя ниви с остра трева, които се издигаха в лек наклон встрани от пътя, пресичащ напряко долината. Овце се бяха прислонили край каменните огради на нивите, а дъхът им се вдигаше на малки облачета в студения, въздух. Погледнати отблизо, по-тъмните петна се оказаха малки горички. Джордж си каза, че никога не е виждал нещо подобно. Това беше един цял скрит свят, тайнствен и усамотен.

Сега вече виждаше светлините на селото — по-слаби от лунните лъчи, но достатъчни, за да очертаят неравните силуети на група постройки, скупчени край бледите варовикови скатове в дъното на долината.

— Това е Скардейл — отбеляза напълно ненужно Лукас.

Скупчените каменни форми постепенно се очертаха като отделни къщи, построени около малка, проскубана морава. В центъра на моравата се издигаше един-единствен наклонен менхир4, а малко по встрани се открояваше яркочервена телефонна кабина — единственото цветно петно в осветения от луната Скардейл. Къщите бяха около дузина, съвсем различни на вид, построени само на няколко метра една от друга. През пердетата на повечето прозорци се процеждаше светлина. Джордж забеляза на няколко пъти ръце, които отваряха пролуки в пердетата, през които да може да се надникне, но умишлено не погледна встрани.

В дъното на моравата се очертаваше хаотична редица от островърхи покриви, надвиснали над множество прозорци. Джордж предположи, че това е имението Скардейл. Не беше наясно какво е очаквал да види, но във всеки случай не и тази селска къща, която не можеше да бъде наречена „имение“, струпвана в продължение на няколкостотин години от хора, които са мислели по-скоро за нуждите си, отколкото за добрия вкус. Преди да успее да каже каквото и да било, входната врата на къщата се отвори и в двора пред нея падна жълтеникав правоъгълник светлина. На светлината се очерта женска фигура.

Докато колата намаляваше ход и спираше, жената пристъпи импулсивно няколко крачки напред. После до нея се появи някакъв мъж, който сложи ръка на рамото й. Двамата изчакаха полицаите да се приближат. Джордж изостана умишлено малко назад, за да може Боб Лукас да подхване разговора. Предпочиташе да се възползва от краткото време, докато Лукас се занимаваше с представянето и да подреди първите си впечатления от майката и бащата на Алисън Картър.

Рут Хокин изглеждаше поне с десет години по-възрастна от неговата Ан, значи в края на трийсетте. Беше висока около метър и шейсет, с яката фигура на жена, привикнала на тежък физически труд. Кестенявата й коса беше прибрана на конска опашка, което подчертаваше изпитото й лице с хлътнали сиво-сини очи, подпухнали от скорошен плач. Кожата на лицето й беше обветрена, но по напуканите устни, личаха следи от червило. Беше облякла блуза и жилетка, очевидно плетени на ръка, от синкавочерна вълна, и плисирана сива пола от туид. Беше обута с рипсени чорапи от вълна, и като разумна жена носеше високи до глезените боти с цип отпред. Беше му трудно да свърже жената пред себе си с описанието на Питър Грънди, според когото „ловяла окото“. Ако я беше видял на автобусната спирка, Джордж никога не би се обърнал подир нея, освен заради очевидно измъчения й вид, който си личеше и по стойката на напрегнатото й тяло и ръцете, кръстосани пред гърдите, сякаш да се защити от нещо. Той предположи, че мъката бе изцедила от нея всякакви следи от привлекателност.

Мъжът, застанал зад нея, правеше впечатление на много по-спокоен. Беше поставил едната си ръка на рамото на жена си, а другата беше пъхнал небрежно в джоба на тъмнокафява жилетка с велурена предница. Носеше сив вълнен панталон, чиито маншети падаха върху изтрити от носене кожени пантофи. Джордж отбеляза на ум, че Филип Хокин надали е обикалял заедно с жена си из селото.

Колкото невзрачна беше жена му, толкова привлекателен беше Хокин. Към метър и осемдесет висок, той имаше права, тъмна коса, сресана назад и леко загладена с брилянтин, която растеше на триъгълник от челото. Джордж оприличи формата на лицето му на щит — то се стесняваше от широкото, ъгловато чело към заострената брадичка. Правите вежди над тъмнокафявите му очи също напомняха на хералдически знаци; финият нос сякаш сочеше надолу към устата, която създаваше впечатление, че всеки момент ще се усмихне.

Джордж подреди всички тези отлики като в каталог и ги складира в паметта си. Междувременно Боб Лукас продължаваше да говори.

— Та ако можем да влезем, да ни дадете някои подробности, за да ни стане по-ясно какво точно се е случило.

Той помълча в очакване.

Хокин проговори за първи път. Гласът му недвусмислено свидетелстваше, че е чужденец в хълмистите земи на Дербишър.

— Разбира се, разбира се. Заповядайте, господа полицаи. Убеден съм, че тя ще си дойде жива и здрава, но няма нищо лошо в това да се спази процедурата, нали? — Той плъзна ръката си по гърба на Рут към кръста й, насочвайки я обратно към къщата. Тя създаваше впечатление на зашеметена, определено неспособна да поеме каквато и да било инициатива. — Съжалявам, че ви се наложи да излизате в такава нощ — добави учтиво Хокин, докато прекосяваше помещението.

Джордж влезе след Лукас и Грънди в голяма селска кухня. Подът беше настлан с каменни плочи, стените бяха от неодялан камък, боядисан с пласт бяла боя, потъмняла неравномерно — в зависимост от близостта до печките — една старомодна, с дърва, и още една, електрическа. Покрай стените бяха подредени голям бюфет и етажерки с различна височина, боядисани в зелено като болнични мебели, под прозорците, които гледаха към края на долината, имаше два дълбоки каменни умивалника. Потъмнели греди кръстосваха тавана, а от тях висяха всевъзможни тигани и други кухненски прибори. Миришеше на дим, готвено зеле и животинска мазнина.

Без да изчака когото и да било от останалите, Хокин незабавно се разположи на един резбован стол, поставен начело на старателно изтърканата дървена маса.

— Направи на хората чай, Рут — каза той.

— Много мило от ваша страна, сър — намеси се Джордж, докато Рут вземаше чайника от печката. — Но предпочитам да побързаме. Когато става дума за изчезнало дете, се опитваме да не губим нито минута. Госпожо Хокин, бихте ли седнала да ни разкажете всичко, което знаете?

Рут хвърли поглед към Хокин, като че ли очакваше неговото разрешение. Той вдигна вежди, но кимна в знак на съгласие. Жената издърпа един стол и се отпусна на него, скръствайки ръце на масата пред себе си. Джордж седна срещу нея, Лукас до него. Грънди разкопча връхната си дреха и се разположи на другия резбован стол, точно срещу Хокин; извади от джоба на куртката си бележник и го запрелиства. После наслюнчи върха на молива си и зачака.

— На колко години е Алисън, госпожо Хокин? — попита внимателно Джордж.

Жената се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Навърши тринайсет. Родена е през март — гласът й излизаше на пресекулки, сякаш нещо се късаше вътре в нея.

— Имали ли сте неприятности с нея?

— По-кротко, инспекторе — намеси се Хокин. — Какво имате предвид под „неприятности“? За какво намеквате?

— Не намеквам за нищо, сър — отвърна Джордж. — Но Алисън е в трудна възраст, а понякога момичетата на тези години възприемат нещата съвсем повратно. Едно най-обикновено конско може да им се стори като края на света. Искам да разбера съществуват ли основания да предполагаме, че Алисън може да е избягала.

Хокин се облегна в стола си намръщен. Пресегна се назад, накланяйки стола на два крака, взе пакет „Ембаси“ и малка хромирана запалка от бюфета, и се зае да пали цигара, без да предложи другиму.

— Разбира се, че е избягала — каза той и усмивката му смекчи суровата линия на веждите. — Типично за тийнейджър. Правят го, за да накарат родителите си да се притесняват, за да си отмъстят за някоя въображаема обида. Знаете какво имам предвид — обърна се той с тон на опитен човек към двамата полицаи, явно разчитайки на разбирането им. — Наближава Коледа. Спомням си как една година изчезнах и не ме откриха с часове. Надявах се, че майка ми ще бъде толкова щастлива да ме види, като се върна, че ще успея да я убедя да ми купи колело за Коледа — усмивката му стана кисела. — Единственото, което си спечелих обаче, беше един хубав пердах. Помнете ми думите, инспекторе, тя ще се появи още до утре, и ще очаква да я посрещнем възторжено.

— Тя не е такова дете, Фил — каза плачливо Рут. — Казвам ви, нещо се е случило с нея. Никога не би ни причинила такава тревога.

— Какво се случи днес следобед, госпожо Хокин? — попита Джордж, после извади собствените си цигари и предложи и на нея. Тя кимна рязко в знак на благодарност и си взе една. Зачервените й от домакинска работа пръсти трепереха. Преди Джордж да успее да извади кибрита си, Хокин се наведе към нея и й поднесе запалката си. Джордж запали своята цигара и зачака жената да се поуспокои, за да може да отговори.

— Училищният автобус оставя Алисън и двама нейни братовчеди в края на шосето, някъде към четири и петнайсет. Обикновено някой от селото ги посреща и ги докарва, така че до и половина тя си е у дома. И вчера си дойде по това време. Аз бях тук, в кухнята, и белех зеленчук. Тя ме целуна и каза, че отива да разходи кучето. Попитах я не иска ли първо да пие чай, но тя каза, че е седяла затворена цял ден и й се искало да потича с кучето. Често прави така. Мрази да стои на закрито… — споменът я връхлетя и тя млъкна.

— Вие видяхте ли я, господин Хокин? — попита Джордж — повече, за да даде на Рут възможност да се успокои, отколкото защото се интересуваше от отговора.

— Не. Бях в тъмната стаичка. Когато съм там, губя всякаква представа за време.

— Не знаех, че се занимавате с фотография — каза Джордж и забеляза, че Грънди се размърда на стола си.

— Фотографията, инспекторе, е първата ми любов. Когато бях нископлатен чиновник, преди да наследя това имение от чичо си, тя ми беше просто хоби. Сега имам собствена лаборатория и от година се заех да работя като професионалист. Занимавам се и с портретна фотография, разбира се, но най-вече ме интересуват пейзажите. Някои от моите снимки са тиражирани на картички и се продават в Бъкстън. Светлината в Дербишър се отличава със забележителна чистота. — Този път усмивката на Хокин беше направо пленителна.

— Разбирам — отвърна Джордж и се замисли как човек може да разсъждава за естеството на светлината, докато никой не знае къде се намира дъщеря му в мразовита декемврийска нощ. — Тъй че нямахте представа, че Алисън си е дошла и е излязла отново?

— Не, нищо не съм чул.

— Госпожо Хокин, когато Алисън разхождаше кучето, имаше ли обичай да се отбива някъде? При съседи? Нали споменахте, че ходи на училище със свои братовчеди.

Рут поклати глава.

— Не. Просто прекосяваше полето до горичката и се връщаше. През лятото ходеше и по-далече, из гората до изворите на Скарластън. Между хълмовете има нещо като пролом, оттук не се вижда, но през него може да се върви по брега на реката чак до Дендърдейл. Но никога не би отишла толкова надалеч вечер, през зимата — жената въздъхна. — Освен това обиколих всички къщи в селото. Никой не е видял и следа от нея, след като е прекосила полето.

— Ами кучето? — попита Грънди. — Върна ли се?

Съобразителност на селски жител, каза си Джордж. И на него щеше да му дойде на ум, но не толкова бързо.

Рут отново поклати глава.

— Не. Но ако с Алисън се е случило нещо, Шеп никога не би я изоставила. Ще лае, но няма да се отдели от нея. А в нощ като тази лаят й щеше да се чуе из цялата долина. Вие идвате отвън. Чухте ли лай?

— Тъкмо на това се чудех — отвърна Грънди. — На тишината.

— Можете ли да опишете дрехите, с които беше облечена Алисън — попита практичният Лукас.

— Тъмносиньо късо палто върху училищната си униформа.

— На девическото училище „Хай Пийк“ ли?

Рут кимна.

— Черно сако, бежова жилетка, бяла блуза, вратовръзка на черни и бежови райета и бежова пола. Беше обута с черен вълнен чорапогащник и черни кожени полуботушки. Никой не бяга от къщи, облечен в училищната си униформа — избухна тя неудържимо и от очите й рукнаха сълзи. Тя ги изтри гневно с опакото на ръката си. — Защо седим тук като на вечеринка? Защо не започнете да я търсите?

Джордж кимна.

— Така ще сторим, госпожо Хокин. Но ни трябваха някои подробности, за да насочим правилно усилията си. Колко е висока Алисън?

— Почти колкото мен. Метър и шейсет, нещо такова. Стройна е, фигурата й тъкмо започва да се оформя.

— Имате ли някаква скорошна нейна снимка, която да покажем на екипа? — попита Джордж.

Хокин отблъсна стола си назад. Краката му изскърцаха по каменните плочи. Той издърпа чекмеджето на кухненската маса и извади една купчина снимки. После се наведе напред и ги разпръсна на масата пред Джордж. Лицето, което го гледаше от петте цветни портретни фотографии, не можеше да се забрави лесно.

Никой не беше го предупредил, че момичето е красавица. Усети, че дъхът му спира, докато се взираше в лицето на Алисън. Косата й, с цвят на мед, падаше до раменете, обрамчила овално лице, осеяно тук-там с бледи лунички. Сините й, леко раздалечени очи придаваха на чертите й нещо славянско, носът й беше фин и прав. Устата й беше плътна, чувствена, усмивката й вдълбаваше малка трапчинка на лявата й буза. Единственото несъвършенство на това лице беше един наклонен белег, пресичащ дясната вежда, тънка бяла линия между тъмните косъмчета. На всяка снимка позата леко се променяше, но искрената й усмивка оставаше неизменна.

Той погледна Рут, чиито черти се бяха смекчили едва забележимо, докато гледаше лицето на дъщеря си. Сега му стана ясно какво бе привлякло погледа на Хокин към вдовицата на фермера. Когато изчезнеше напрежението, изсмукващо мекотата от лицето на Рут, красотата й ставаше също тъй явна, както и при дъщеря й. Сега, когато едва забележима усмивка се бе плъзнала по устните й, му се стори невероятно, че първоначално я беше определил като невзрачна.

— Очарователно момиче — каза тихо Джордж. После се изправи и взе снимките. — Бих искал да ги задържа засега. — Хокин кимна. — Сержант, може ли да поговорим отвън?

Двамата мъже излязоха от топлата кухня в мразовитата нощ. Докато затваряше вратата зад себе си, Джордж чу как Рут каза примирено:

— Сега ще сложа чай.

— Какво ще кажеш? — попита Джордж. Не му беше необходимо потвърждението на Лукас, за да знае, че случаят е сериозен, но ако сега влезеше в ролята си, която му даваше власт над униформения, това би било равностойно на признание, че момичето е било убито или най-малкото е пострадало тежко. А въпреки нарастващото си убеждение, че се е случило тъкмо това, той изпитваше суеверен страх, че предприемеше ли такива действия, те биха направили нещастието действително.

— Мисля, че трябва да повикаме полицай с куче следотърсач, и то колкото е възможно по-бързо, сър. Може да е паднала, може да лежи някъде с тежка травма. Ако са се натъкнали на каменопад, може кучето да е загинало. — Той погледна часовника си. — Имаме четирима униформени на службата в памет на Кенеди. Ако побързаме, ще ги засечем, преди да им свърши смяната, за да ги докараме тук заедно с всеки, който няма някакви други преки задължения. — Лукас се пресегна пред него и отвори вратата. — Трябва да ползвам телефона им. Няма смисъл да опитвам радиовръзка. По-лесно ще се свържа от дъното на някоя каменоломна.

— Добре, сержант. Организирай търсенето, както прецениш. Аз ще повикам сержант Клъф и детектив Краг. Могат веднага да започнат да разпитват по къщите, за да се уточни кой я е видял последен и къде.

Джордж усети леко прималяване в стомаха — също като сценична треска пред премиера. Така си и беше. Ако опасенията му се окажеха основателни, той стоеше на прага на първото си голямо разследване, за което щеше да отговаря изцяло. По този случай щяха на го преценяват до края на кариерата му. Не успееше ли да разкрие какво се е случило с Алисън Картър, случаят щеше да му се лепне завинаги на челото като позорно петно.

3.

Сряда, 11 декември 1963 г., 21 часът и 7 минути

Дъхът на кучето се виеше и полюшваше като нещо живо на нощния вятър. Немската овчарка седеше спокойно, с наострени уши, зорките й очи оглеждаха моравата в центъра на Скардейл. Полицай Дъсти Милър, водачът на кучето, стоеше до него и почесваше разсеяно късата кафеникава козина между ушите му.

— Трябва да дадем на Принс дрехи и вещи на момичето — казваше той на сержант Лукас. — Колкото по-дълго ги е носила, толкова по-добре. Можем да се справим и без тях, но така ще е по-лесно за кучето.

— Ще поговоря с госпожа Хокин — намеси се Джордж, преди Лукас да успее да възложи тази задача другиму. Не че се съмняваше в тактичността на униформените полицаи; просто искаше още една възможност да огледа майката на Алисън Картър и съпруга й.

Когато влезе, го обгърнаха топлите пари на кухнята, където Хокин продължаваше да седи край масата и да пуши. Сега пред него имаше чаша чай, чай пиеше и полицаят, седнал на другия край на масата. Двамата вдигнаха очи, когато инспекторът влезе. Хокин повдигна въпросително вежди. Джордж поклати отрицателно глава. Хокин изду устни и потри очи с ръка. Джордж забеляза със задоволство, че той най-сетне започва да проявява признаци на безпокойство за съдбата на доведената си дъщеря. Мисълта, че Алисън може да е в опасност, като че ли най-сетне бе проникнала през бронята на неговото самодоволство.

Рут Хокин стоеше пред умивалниците, с ръце, накиснати в сапунената пяна. Но не миеше съдовете. Стоеше неподвижна и се взираше внимателно в непроницаемия нощен мрак. Лунната светлина едва успяваше да огрее поляната зад къщата; на това място, в дъното на долината, високите скални образувания бяха толкова близо, че спираха достъпа на лунните лъчи. Зад прозореца се виждаше само някакъв блед силует на фона на сивкавобелите скали. Джордж предположи, че става дума за някаква допълнителна постройка към фермата. Зачуди се дали сградата вече е била претърсена. После се прокашля и каза:

— Госпожо Хокин…

Тя се обърна бавно. Като че ли бе остаряла през краткото време, откакто полицаите пристигнаха в Скардейл. Кожата се опъваше върху скулите, очите й бяха хлътнали дълбоко в черепа.

— Да?

— Трябват ни някакви дрехи на Алисън. За кучето следотърсач.

Тя кимна.

— Ще донеса нещо.

Водачът на кучето каза, че ще е най-добре да има обувки, а дрехите да е носила поне няколко пъти. Може би някой пуловер или палто.

Рут излезе от кухнята с походката на сомнамбул.

— Ще бъде ли удобно пак да ползвам телефона? — попита Джордж.

— Заповядайте — Хокин махна с ръка към входното антре.

Джордж излезе след Рут и се упъти към масата, върху която стоеше старомоден бакелитов телефонен апарат и една сватбена снимка — Рут, сияеща, хванала под ръка съпруга си. Ако не беше красивото лице на Хокин, Джордж надали би познал булката.

Веднага щом затвори кухненската врата зад себе си, усети как меденият въздух затяга прегръдката си около него. Ако момичето бе свикнало да живее при такива температури, шансовете му да оцелее на открито бяха по-големи. Видя как Рут Хокин изчезва зад завоя на стълбата и се зае да набира номера. След четири иззвънявания отсреща вдигнаха слушалката.

— Бъкстън четиристотин двадесет и две — каза познатият глас и безпокойството му се уталожи веднага.

— Ан, аз съм. Наложи да се да дойда в Скардейл по работа. Изчезнало е едно момиче.

— Горките родители — каза веднага Ан. — И за теб ми е жал — да трябва да се занимаваш с това в такава нощ.

— Тревожи ме единствено съдбата на момичето. Явно ще закъснея. Всъщност, в зависимост от това как се развият събитията, може и да не се прибера цяла нощ.

— Преуморяваш се, Джордж. Знаеш, че не постъпваш разумно. Ако не си дойдеш, докато стане време за лягане, ще ти оставя сандвичи в хладилника, за да хапнеш нещо, като се прибереш. И по-добре да са изчезнали, като стана утре — заплахата й не беше съвсем шеговита.

Ако Рут Хокин не се беше появила в този момент на стълбите, той щеше да каже на Ан колко обича тя да се грижи за него. Вместо това обаче каза само:

— Благодаря. Ще се обадя пак, когато мога — и затвори телефона. После тръгна към долната площадка на стълбата, за да пресрещне Рут, която слизаше, притиснала малко вързопче към гърдите си.

— Правим всичко, което е по силите ни — каза той, съзнавайки, че това далеч не е достатъчно.

— Знам — отвърна тя. Разтвори ръце и му показа чифт домашни пантофи и измачкано фланелено горнище от пижама. — Ще дадете ли това на човека с кучето?

Джордж взе дрехите, съзнавайки с неопределимо вълнение какъв трагизъм придаваха обстоятелствата на сините кадифени пантофи и пижамата на цветчета. Държеше вещите предпазливо, за да не поемат много от неговата миризма. Прекоси кухнята и отново излезе навън. Подаде вещите на Милър и видя как полицаят заговори тихо на Принс, поднасяйки пижамата и пантофите под издължената му муцуна. Кучето повдигна леко глава, като че долавяше по вятъра някаква особено приятна миризма. След това започна да души земята пред входната врата. Главата му описваше дълги дъги, напред-назад, на сантиметри над земята. Изминеше ли кратко разстояние, то изсумтяваше и вдигаше глава, за да завре отново нос във вещите на Алисън, сякаш си припомняше какво трябва да търси. Кучето и водачът се движеха заедно, кръстосвайки всеки квадратен сантиметър пред вратата. После, на самия край на утъпканата пътека, заобикаляща моравата в центъра на селото, немската овчарка внезапно застина. Вкаменен като статуя, Принс постоя няколко безкрайно дълги секунди, вдишвайки с все сила миризмите от проскубаната трева. След това, с едно плавно, гъвкаво движения, кучето тръгна бързо по тревата. Тялото му беше снишено до земята, а носът го водеше напред, като че ли някой го теглеше с въже.

Милър ускори крачка, за да върви редом с кучето. В отговор на едно кимване на сержант Лукас четиримата униформени полицаи, които бяха пристигнали минути след кучето и неговия водач, тръгнаха след тях разпръсвайки се така, че да обхождат по-голяма територия с лъчите на фенерчетата си. Джордж повървя след тях, без да може да реши дали да се присъедини към търсенето или да изчака двамата криминалисти, които бе повикал.

Маршрутът на спасителната група мина покрай моравата, после покрай едни каменни стъпала, които водеха към тесен коридор между две къщи, а оттам през едно широко поле. Докато кучето ги водеше напряко през полето, Джордж чу ръмженето на мотор. Към селото се приближаваше кола. Когато спря зад няколкото паркирани в центъра полицейски коли, Джордж разпозна форда на сержант Томи Клъф. Той хвърли бърз поглед през рамо към спасителната група. Светлината на фенерчетата веднага посочи къде се намират. Нямаше да бъде трудно да ги настигне. Обърна се, забърза към голямата черна кола и отвори рязко вратата на шофьора. Насреща му се захили като пълна луна познатото червендалесто лице на сержанта.

— Как сте, сър? — попита Клъф и наоколо замириса на бира.

— Имаме работа, Клъф — отговори рязко Джордж. Знаеше, че дори пийнал, Клъф върши по-добра работа от други полицаи, когато са трезви. Другата врата хлопна и Гари Краг тръгна да заобиколи колата. Когато кльощавият детектив застана пред него, Джордж си каза, че явно е гледал прекалено много уестърни. Краг би изглеждал отлично с кожен панталон и чифт пистолети „Колт“, увиснали от двете страни на тесните му бедра, с широкопола шапка, нахлупена над присвитите му сиви очи. Облечен в костюм, правеше впечатление на човек, който не е съвсем сигурен къде се намира, но копнее от сърце да бъде някъде другаде.

— Изчезнало дете, така ли, сър? — проточи той гърлено. Дори провлеченият му глас би звучал по на място в някоя кръчма в Дивия запад, докато поръчва бърбън на бармана. Единственото положително нещо в цялата работа според Джордж беше, че Краг поне не се правеше на единак.

— Алисън Картър. Тринайсетгодишна. — Джордж се зае да описва подробностите, докато Клъф измъкваше едрото си тяло иззад волана. Той посочи с палец зад гърба си. — Живее в имението, доведена дъщеря на местния земевладелец. Но и тя, и майка й са от Скардейл.

Клъф изсумтя и нахлупи каскет от туид върху влажната си, къдрава коса.

— Тогава няма достатъчно акъл да избяга. Нали ви обясниха какво е положението в Скардейл? Тук братовчеди се женят помежду си в продължение на поколения. Повечето не могат да намерят собствения си задник, като влязат в тоалетната.

— Въпреки тази наследствена обремененост Алисън е приета в гимназията5. Което, доколкото знам, не може да се каже за вас, сержант Клъф — отбеляза Джордж. Клъф изгледа мрачно шефа си, който беше три години по-млад от него, но не каза нищо. — Алисън се е прибрала от училище както винаги — продължи Джордж. — После излязла да разходи кучето. Оттогава никой не е виждал нито нея, нито кучето. Това е станало преди пет часа. От вас искам да обиколите всички къщи в селото. Искам да знам кой я е видял последен, кога и къде.

— Когато е излязла, вече е било мръкнало — каза Краг.

— Все пак някой може и да я е видял. Ще се опитам да настигна групата с кучето. Ако ви трябвам, ще бъда с тях. Ясно ли е? — Когато се обърна, го прониза внезапен хлад. Огледа къщите, струпани подковообразно около моравата, после отново се обърна към Клъф и Краг. — Искам от вас да проверите във всяка къща дали децата са си у дома. Не ми трябва някоя майка утре да изпадне в истерия, когато открие, че и нейното дете го няма.

Не изчака да му отговорят, а забърза обратно към стъпалата на каменния проход. Преди да влезе в него, спря и се обърна. Видя как сержант Лукас инструктира шестимата униформени полицаи, които бе успял да привика отнякъде.

— Сержант — каза Джордж, — зад имението има някаква стопанска постройка, която се вижда от кухненския прозорец. Не знам претърсвана ли е вече, но не би било зле да огледате и там — току-виж се оказало, че момичето всъщност не е излизало на разходка.

Лукас кимна и направи знак с глава към един от полицаите.

— Виж какво има там — после се обърна към Джордж. — Благодаря ви, сър.

Кати Ломас стоеше на прозореца и наблюдаваше как мракът поглъща фигурата на високия мъж с шлифера и меката шапка. Така, осветен от фаровете на голямата кола, която току-що спря при телефонната кабина, й беше заприличал много на Джеймс Стюарт. Това би трябвало да й подейства успокоително, но вместо това усили усещането й, че всичко около нея не се случва в действителност.

Кати и Рут бяха братовчедки, с по-малко от година разлика, роднини и по майчина, и по бащина линия. Бяха израснали заедно, докато бяха станали жени и майки. Дерек, синът на Кати, се роди само три седмици след Алисън. Историите на двете семейства бяха неразривно свързани. Затова, когато Кати чу от Дерек какво се е случило и отиде при Рут, която крачеше напред-назад из кухнята и палеше цигара от цигара, тя изпита такава тревога, сякаш ставаше дума за собственото й дете.

Кати стоеше на прозореца в неосветената предна стая на Ларк и наблюдаваше внезапно разгарялата се дейност в мрачната ноемврийска нощ. Цивилният детектив, който шофираше, същия които приличаше на хиърфордски бик с масивната си къдрокоса глава, се почеса по задника под сакото, каза нещо на колегата си, после тръгна към тяхната врата. Тя имаше чувството, че погледа му като че ли срещна нейния в мрака.

Бавно тръгна към вратата. По пътя надникна в кухнята, където се опитваше да се съсредоточи, за да завърши последната си мозайка, на която се виждаха рибарски лодки в пристанище.

— Полицията е тук, Майк — подвикна тя.

— Крайно време беше — изръмжа той в отговор.

Отвори вратата тъкмо, когато хиърфордският бик беше вдигнал ръка да почука. Стреснатото му изражение се смени от усмивка, когато погледът му срещна щедро закръглената фигура на Кати ясно очертана под престилката.

— Дошли сте заради Алисън — каза тя.

— Така е, госпожо — отвърна той. — Аз съм сержант Клъф, а този детектив Краг. Може ли да влезем за минутка?

Кати отстъпи, за да могат да минат, и не възрази, когато Клъф се отърка в гърдите й, докато минаваше покрай нея.

— Кухнята е право пред вас. Мъжът ми е там — каза тя хладно.

Последва ги и когато влезе и кухнята, се облегна на печката.

Приведе се да се стопли, да приглуши студенината на страха, изчака мъжете да се запознаят и да насядат около масата. Клъф се обърна към нея.

— Виждали ли сте Алисън, след като се е прибрала днес от училище?

Кати си пое дълбоко дъх.

— Да. Беше мой ред да посрещна децата на спирката на училищния автобус. През зимата винаги някой отива дотам с колата, да ги докара.

— Забелязахте ли нещо особено в поведението на Алисън? — попита Клъф.

Кати помисли за миг, после завъртя отрицателно глава.

— Нищо — тя сви рамене. — Държеше се както винаги. Беше просто… Алисън. Каза „здрасти“ и тръгна по пътеката към имението. Когато я видях за последно, тъкмо отиваше към вратата викаше отдалече „здравей“ на майка си.

— Да сте виждали непознати хора наоколо? По шосето или тук около края му?

— Не съм забелязала никого.

— Доколкото разбрах, сте обикаляли селото заедно с госпожа Хоакин?

— Няма да я оставя сама, я! — отвърна войнствено Кати.

— Как разбрахте, че Алисън е изчезнала?

— От нашия Дерек. Напоследък е позакъсал с успеха в училище, затова започнах да следя дали си пише домашните, както трябва. Вместо да го пускам с Алисън и братовчедка им Джанет след училище, го прибирах у дома.

— Кара го да седи тук, на кухненската маса, и да свърши всичко което са му възложили в училище, преди да го пусне с момичетата. Чиста загуба на време, ако ме питате. Момчето и без това ще стане фермер като мен — намеси се Майк. Гласът му беше глух и дълбок.

— Не и ако аз имам думата — каза мрачно Кати. — Знам аз какво е загуба на време — онзи грамофон, който Филип Хокин купи на Алисън. Дерек и Джанет вече изобщо не излизат от тях, и все слушат най-новите плочи. Дерек беше пощурял да отиде у Алисън тази вечер. Тъкмо си беше купила плочата с новия хит на Бийтълс „I want to Hold Your Hand“. Но аз го пуснах чак след чая, трябва да е било някъде към седем. Той се върна след пет минути и каза, че Алисън била излязла с Шеп и не се била върнала. Аз, разбира се, веднага отидох у тях да видя какво става.

Рут вече не беше на себе си. Казах й първо да провери навсякъде в селото, за да е сигурна, че Алисън не се е залисала на гости у някого. Тя кисне постоянно при мама Ломас; двамата с братовчед й правят компания на старата вещица и все слушат спомените й от старото време. Раздърдори ли се старата, спиране няма. Бива я да разказва разни истории, и Алисън много обича да я слуша.

Тя нагласи по-удобно гърба си на печката. Клъф прецени, че се е разприказвала, и реши да не прекъсва разказа й. Той само кимна:

— Продължавайте, госпожо Ломас.

— Ами тъкмо се канехме да тръгваме, когато влезе Фил. Каза, че бил в лабораторията си и се занимавал с разните си снимки, и че едва сега забелязал колко е часът. Веднага почна да мрънка, къде му е обядът, къде била Алисън. Казах му, че в момента има по-важни неща от стомаха му, но Рут веднага му сипа от яхнията, която беше сготвила. После го оставихме да яде и тръгнахме от врата на врата.

Кати Ломас млъкна изведнъж.

— Тъй че вие не сте виждала Алисън, след като е слязла от колата ви на връщане от училище?

— От джипа — изръмжа Майк.

— Моля?

— Имаме джип, ленд роувър, а не кола. Тук никой не кара коли — каза той презрително.

— Не, не съм я виждала, откак влезе в тяхната кухня — каза Кати. — Но вие ще я намерите, нали? Искам да кажа, нали това ви е работата. Нали ще я намерите?

— Правим, каквото можем. — Краг беше този, който изтърси стандартната успокоителна формула.

Преди Кати да успее да се сопне, Томи Клъф бързо предотврати избухването й.

— Ами вашето момче, госпожо Ломас? То у дома ли си е?

Тя зяпна уплашено.

— Дерек ли? Че защо да не е?

— Може би по същите причини, поради които и Алисън не се е прибрала.

— Нямате право да говорите така! — Майк Ломас скочи на крака. Лицето му беше пламнало, очите му — гневно свити.

Клъф се усмихна и разпери помирително ръце.

— Не ме разбирайте погрешно. Просто исках да ви напомня да проверите, да не би да му се е случило нещо и на него.

Докато Джордж излезе от прохода между къщите, светлинките от фенерчетата на полицаите се бяха превърнали в бледо, далечно мъждукане. Той предположи, че са навлезли в залесената част, защото жълтеникавите лъчи ту се появяваха, ту изчезваха. Той запали фенерчето, което бе заел от полицейския ленд роувър, с който униформените бяха пристигнали от Бъкстън, и забърза, колкото можеше, през неравните туфи трева.

Дърветата се изпречиха пред него по-скоро, отколкото очакваше. Първоначално виждаше само непроходимия гъсталак под тях, но като пообиколи с лъча на фенера, откри тясна, силно утъпкана пътечка. Джордж навлезе в гората, опитвайки се да уравновеси припряността си с известна предпазливост. Лъчът на фенерчето караше фантастични сенки да танцуват наоколо, и му се налагаше да се съсредоточава повече, отколкото докато пресичаше полето. Под краката му хрущяха покрити със скреж сухи листа, понякога някой клон го перваше през лицето или по рамото, отвсякъде го обгръщаше горската миризма на гниеща растителност. На всеки двадесет метра той изключваше фенерчето си, за да провери дали не е изгубил светлинките пред себе си. Тогава го поглъщаше абсолютен мрак и му беше трудно да се пребори с усещането, че от тъмнината към него се взират скришом очи, че всяко негово движение е следено. Беше голямо облекчение да включиш фенерчето отново. След като бе повървял малко из гората, установи, че светлинките вече не се движат. Той се затича, едва не се препъна в един корен, и насмалко не връхлетя върху униформения полицай, който идваше бързо към него.

— Открихте ли я? — попита задъхано Джордж.

— Де тоз късмет, сър. Ама открихме кучето.

— Живо ли е?

Човекът кимна.

— Да. Ама е било вързано.

— И не е лаяло? — попита Джордж недоверчиво.

— Някой е облепил муцуната му с лейкопласт. Горкото животинче едва можеше да скимти. Полицай Милър ме прати да доведа сержант Лукас, преди да предприемем каквото и да било.

— Сега аз поемам отговорността — каза твърдо Джордж. — Но вие така или иначе се върнете, за да съобщите на сержант Лукас какво сте намерили. Мисля, че ще е разумно до зазоряване да не пускате никой да влиза в гората. Може би дори в момента унищожаваме доказателствата за това, което се е случило с Алисън Картър.

Полицаят кимна и затича с равна стъпка по пътеката.

— Тия тук са се превърнали в диви кози — измърмори Джордж, докато продължаваше да си проправя път напред.

Когато излезе в просеката, по нея играеха светлини и сенки, лъчите от фенерчетата се преплитаха със странно удължени, трептящи сенки. В единия край на просеката за едно дърво беше вързано черно-бяло коли, което с все сили се опитваше да се отскубне от въжето. Блестящите светлокафяви ириси се открояваха на белотата на изпъкналите му очни ябълки. Убито розовият цвят на лейкопласта, с който бе увита муцуната на кучето, се открояваше неестествено насред тази селска сцена. Джордж усети върху себе си погледите на униформените полицаи, които го наблюдаваха внимателно.

— Мисля, че не е редно да оставяме кучето да се мъчи така. Какво ще кажете, Милър? — обърна се Джордж към водача на Принс, който кръстосваше методично просеката заедно с немската овчарка.

— Мисля, че тя няма да има нищо против, сър — отвърна Милър. — Ще отведа Принс малко настрани, за да не я дразни. — Той дръпна рязко каишката на кучето, каза му нещо и тръгна с него към другия край на просеката. Джордж забеляза, че кучето продължава да души ту тук, ту там, както пред вратата на имението.

— Да не би да е изпуснал следата? — попита той, внезапно обезпокоен от по-тревожни неща от неприятностите на едно куче.

— Следата като че ли свършва тук — каза водачът. — Два пъти кръстосахме просеката, вървяхме и по-нататък по пътеката. Няма нищо.

— Това значи ли, че момичето е било отнесено от тук? — попита Джордж. От стомаха му се надигаха хладни тръпки.

— И така може да е — отвърна мрачно Милър. — Едно е сигурно. Не си е тръгнала пеш от тук, освен ако не се е обърнала и не е вървяла обратно по стъпките си до къщи. Ако пък е направила така, и що й е било да връзва кучката и да й залепва муцуната?

— Може би е искала да изненада майка си? Или втория си баща? — предположи един от полицаите.

— Ами че кучето тъй или иначе не би лаяло по тях, нали? — възрази Милър. — Така че не виждам причина нито да го връзва, нито да го оставя тук.

— Освен ако не е предполагала, че при някой от тях има непознат човек — допълни полугласно Джордж.

— Абе не знам. Лично аз се хващам на бас, че момичето не е излязло от просеката само и по своя воля — каза категорично Милър преди да отведе кучето си встрани.

Джордж се доближи предпазливо към колито. Скимтенето, надигнало се в гърлото на кучето, се превърна в тихо ръмжене. Как го беше нарекла Рут Хокин? Шеп, нали?

— Спокойно, Шеп — каза той нежно и протегна ръка, така че кучето да подуши пръстите му. Ръмженето затихна. Джордж придърпа панталоните си и коленичи. Замръзналата земя се заби немилостиво в коленете му. Отбеляза автоматично, че лейкопластът е от по-плътния вид, от широките ролки, а по средата му минава по-тясна марлена лента и го издува отвътре. — Кротко, моето момиче — продължи той и стисна с една ръка гъстата козина зад ушите на животното, за да не движи главата си. С другата ръка зачопли края на лейкопласта, освободи го и задърпа. После вдигна очи. — Някой да дойде да държи кучето, докато свалям това нещо.

Един от полицаите обкрачи неспокойното коли и хвана здраво главата му. Джордж хвана края на лейкопластовата ивица и дръпна с все сили. За минута успя да отдели и последното парче, избягвайки острите зъби на животното, изпаднало в паника, докато големи кичури от козината му се отскубваха заедно с лентата. Полицаят, който я държеше, отскочи бързо, защото тя се обърна, за да си опита късмета и с него. В мига, в който осъзна, че е свободна, Шеп седна и залая яростно срещу насъбралите се мъже.

— Какво да правим сега, сър? — попита единият от полицаите.

— Смятам да я отвържа и да видя къде ще ни отведе — заяви Джордж. Тонът му беше по-уверен, отколкото се чувстваше всъщност. Тръгна предпазливо напред. Кучето не проявяваше желание да го нападне. Той извади джобното си ножче и преряза въжето. Беше по-лесно, отколкото да се мъчи да го отвързва, докато кучето скача насреща му. По този начин щеше да съхрани и възела, в случай че той се окажеше по-особен. Макар че Джордж не мислеше така — доколкото виждаше, възелът си беше съвсем обикновен.

Шеп незабавно се хвърли напред. Изненадан, Джордж обели с ножа парче от палеца си, докато се опитваше да задържи кучето.

— По дяволите! — избухна той, когато въжето се изхлузи от пръстите му, прежулвайки ги до болка.

Един от полицаите се опита да сграбчи въжето, за да спре бягащото куче, но не успя. Джордж стискаше кървящата си ръка и гледаше безпомощно как кучето се отдалечава по пътеката, по която бяха тръгнали Милър и Принс.

След миг се чу шум като от боричкане, след това гласът на Милър извика строго:

— Седни!

Настъпи мълчание. После нощта бе разкъсана от зловещ кучешки вой.

Ровейки из джоба си за носна кърпичка, Джордж тръгна подир кучето. На стотина метра навътре в гората откри Милър и двете кучета. Принс лежеше на земята, положил муцуна между лапите, а Шеп седеше, вдигнала глава, и ту отваряше, ту затваряше уста, отправяйки към небето прекъслечен, сърцераздирателен вой. Милър държеше единия край на въжето, за да не може дърпащото се коли да избяга повторно.

— Като че ли иска да тръгне натам — Милър посочи с глава пътеката, която отвеждаше встрани от просеката.

— Да я последваме тогава — отвърна Джордж. Уви кървящия си палец с кърпичката и пое въжето от водача. — Хайде, моето момиче, — окуражи той колито. — Покажи ми — и подръпна въжето.

Шеп скочи незабавно на крака и хукна по пътеката, въртейки опашка. В продължение на няколко минути сноваха между дървета, после излязоха изпод тях на брега на тясна, бързотечна рекичка. Кучето веднага седна и се обърна към Джордж, провесило език със смутен поглед.

— Това трябва да е Скарластън — чу се гласът на Милър зад гърба му. — Знаех, че извира тук някъде. Странна река. Чувал съм, че просто изведнъж изниква от земята. Ако лятото е сушаво, понякога съвсем изчезвала.

— Накъде тече? — попита Джордж.

— Не знам точно. Мисля, че се влива или в Дъруент, или в Менифолд, не помня в коя от двете. Трябва да погледнете някоя карта.

Джордж кимна.

— Така че ако Алисън е била изнесена от просеката, тук при всички положения бихме изгубили следата. — Той въздъхна и се обърна, насочвайки лъча на фенерчето към часовника си. Беше почти десет без четвърт. — Нищо повече не можем да направим в тази тъмнина. Да се връщаме в селото.

Наложи му се направо да влачи Шеп, за да я откъсне от речния бряг. Докато се връщаха бавно към Скардейл, Джордж обмисляше тревожно изчезването на Алисън. Не можеше да намери никакъв смисъл в цялата работа. Ако някой бе достатъчно безмилостен да отвлече младо момиче, за какво му бе да проявява милост към животното? Особено към такова буйно куче като Шеп. Изобщо не можеше да си представи опърничавото животно да се остави кротко някой да му увие муцуната с лейкопласт — освен ако самата Алисън не бе сторила това. Ако това бе работа на Алисън, дали го бе сторила по своя воля или е била принудена да накара кучето си да замълчи? Ако го бе направила по свое желание, къде ли беше сега? Ако е искала да избяга от къщи, защо да не вземе кучето със себе си, за да я пази, поне до зазоряване? Колкото повече обмисляше тази загадка, толкова по-неразбираема му се струваше.

Джордж излезе от гората и тръгна да прекосява полето. Кучето се влачеше с нежелание подир него. Откри сержант Лукас да разговаря с Грънди на светлината на една ветроупорна лампа, която висеше на задния капак на ленд роувъра. Разказа им накратко какво се бе случило в гората.

— Няма смисъл да изпотъпчем всичко в тъмното — каза той. — Струва ми се най-разумно да оставим двама души да пазят и щом се съмне, да започнем претърсване на гората сантиметър по сантиметър.

Двамата го изгледаха, като че беше полудял.

— Моите уважения, сър, ама ако искате да не пускате жителите на селото в гората, няма смисъл да оставяте двама души да пукнат от студ през нощта — каза уморено Лукас. — Местните познават околността много по-добре от нашите хора. Ако искат да влязат в гората, така и ще сторят, и то без изобщо да разберем. Пък и доколкото разбирам, всичко живо тук иска да участва в търсенето. Ако им обясним за какво става дума, през ум няма да им мине да заличат някакви съществуващи улики.

Джордж осъзна, че Лукас е прав.

— Ами ако има външни хора?

Лукас сви рамене.

— Достатъчно е да поставим пост на входа на долината. Не мога да си представя кой ще тръгне пеш насам от съседната долина. Пътят по брега на Скарластън е несигурен и в хубаво време, да не говорим пък за студена зимна нощ.

— Разчитам на преценката ви, сержант — каза Джордж. — Предполагам, че хората ви са претърсил и къщите и стопанските постройки?

— Да. От момичето няма и следа — отвърна Лукас, опитвайки се да придаде на естествено жизнерадостната си физиономия колкото може по-мрачен израз. — Онази сграда зад имението е фотолабораторията на Хокин. Няма никакво място, където тя би могла да се скрие.

Преди Джордж да успее да отговори, фигурите на Клъф и Краг изплуваха от сенките на селската морава. Двамата изглеждаха също тъй премръзнали, както и той самият. Бяха вдигнали яките на дебелите си зимни палта, за да се предпазят от режещия вятър, който виеше из долината. Краг прелистваше бележника си.

— Нещо ново? — попита Джордж.

— Нищо за отбелязване — оплака се Клъф, предлагайки цигарите си на всички. Само Краг си взе една. — Говорихме с всички, включително и братовчедите й, с които се е върнала от училище. Кати Ломас ги докарала от спирката на автобуса, както обикновено. За последен път видяла Алисън, когато момичето влизало в кухнята на имението. Значи майката казва истината — че момичето си е дошло живо и здраво. Мисис Ломас влязла вкъщи със сина си повече не видяла Алисън. Никой не я е виждат от мига, когато се прибрала след училище. Като че ли се е изпарила.

4.

Четвъртък, 12 декември 1963 г., 1 часът и 14 минути

Джордж огледа примирено залата на църковното настоятелство. На бледата светлина помещението изглеждаше мърляво и претъпкано. Боядисаните в бледозелено стени му придаваха вид на някакво учреждение. Но им беше необходимо помещение, в което да настанят екипа криминалисти, както и униформените полицаи, а в Скардейл и околностите нямаше кой знае какъв избор.

Притесненият Питър Грънди можа да се сети единствено за общинската зала в Лонгнор и за тази потискаща пристройка към методисткия параклис, който се намираше на главното шосе, тъкмо преди отклонението за Скардейл. Тя имаше предимството да бъде по-близо до Скардейл, а освен това в нея имаше и телефон, в стаичката, която според табелата на вратата, беше ризницата на параклиса.

— Добре, че методистите нямат кой знае какви ритуални облекла — каза Джордж, застанал на прага, докато оглеждаше помещението, прилично по-скоро на широк дрешник. — Грънди, отбележи си, че ще ни трябва и полеви телефон.

Грънди прибави още една точка към списъка, в който вече фигурираха пишещи машини, формуляри за вземане на показания, карти във всевъзможни мащаби, картотечни кутии и картончета, списъци на жителите в околността и телефонни указатели. Поне масите и столовете не бяха проблем — в залата имаше достатъчно. Джордж се обърна към Лукас.

— Трябва да си съставим план за действие — обяви той решително. — Да вземем столове и да видим какво ще измислим.

Подредиха столове около една маса, точно под окачената на една от таванските греди електрическа печка. Топлината й едва-едва смекчаваше ледената влага на нощния въздух, но хората бяха доволни и на това. Грънди изчезна в миниатюрната кухничка и се върна с три чаши и чинийка.

— За пепелник — поясни той, плъзгайки чинийката по масата към Джордж. Измъкна изпод палтото си термос и го тръсна на масата.

— Това пък откъде се взе? — попита Лукас.

— Бетси Краудър от Медоу Котидж — отвърна Грънди. — Тя е братовчедка на жената по майчина линия. — После отвори термоса, а Джордж се взря алчно във виещата се нагоре пара.

Ободрени от чая и цигарите, тримата мъже се заеха да съставят план на действие.

— Ще имаме нужда от колкото е възможно повече униформени полицаи — заяви Джордж. — Трябва да обърнем наопаки околностите на Скардейл и ако не открием нищо тук, ще трябва да разширим търсенето по течението на река Скарластън. Отбелязвам си да се свържа с местните армейски поделения, за да разбера не могат ли да отделят хора, за да ни подпомогнат.

— Ако ще търсим в по-широк периметър, може да се обърнем за помощ и към ловното дружество „Хай Пийк“ — каза Лукас, надвесен над чашата с чай, за да се поеме колкото е възможно повече от топлината й. — Кучетата им са научени да тичат по следа, а и ездачите познават района.

Грънди кимна.

— Ще се заема с това. Сър, мога ли да добавя нещо? — Джордж кимна. — Вчера беше коледният панаир в Лийк — има и пазар на добитък, свине и крави. Собствениците на наградените екземпляри вземат добри пари. Така че по пътищата в областта движението е било доста по-натоварено от обикновено. Много хора отиват в Лийк, независимо от това дали участват в конкурса за селскостопански животни или не. Повечето се възползват от случая да си напазаруват за Коледа. Може някои да са се връщали у дома точно по времето, когато е изчезнала Алисън. Ако момичето е тръгнало по никое от шосетата, шансовете някой да я е забелязал са по-добри от обичайните.

— Добра идея. — Джордж си взе бележка. — Добре ще е да питате фермерите за това, когато обикаляте наоколо. Аз самият ще повдигна въпроса на пресконференцията.

— Пресконференция ли? — попита Лукас подозрително. До тук беше принуден да одобри действията на професора против волята си, но сега му се стори, че Джордж Бенет смята да използва случая с Алисън Картър, за да си прави реклама. Сержантът не можеше да одобри такъв ход.

Джордж кимна.

— Свързах се с управлението и ги помолих да организират пресконференция за утре, десет часа сутринта. Имаме нужда от всякаква помощ. Медиите стигат до хората по-бързо от нас. Може да минат седмици, докато обходим всички, които са били вчера на коледния панаир в Лийк, а и тогава може да пропуснем някого. Но ако случаят има покритие в медиите, почти всички ще разберат в рамките на няколко дни, че е изчезнало дете. За щастие „Хай Пийк Кърънт“ излиза утре, така че до следобедния чай новината вече ще е общо достояние. За случаи като този публичността е жизненоважна.

— Ама май не свърши много работа на колегите в Манчестър и Аштън — обади се скептично Лукас. — Освен дето един куп полицаи си губиха времето да проследяват фалшиви улики.

— Ако момичето е избягало, така ще й бъде по-трудно да продължи да се крие. Ако е отведено някъде, публичността увеличава възможностите да открием очевидец — каза твърдо Джордж. — Говорих с главен инспектор Мартин и той е съгласен. Дори ще дойде тук за пресконференцията. Освен това потвърди, че засега аз поемам изцяло ръководството на операцията — допълни той, малко смутен, за да не излезе, че се самоизтъква.

— Така е редно — отбеляза Лукас. — Нали вие се заехте със случая от самото начало. — Той отблъсна стола си от масата, изправи се и загаси цигарата си. — А сега да тръгваме ли за Бъкстън? Не виждам какво повече можем да направим тук. Дневната смяна ще започне търсенето, когато пристигнат в шест часа.

В себе си Джордж беше съгласен с него. Но не му се искаше да си тръгва. От друга страна, не беше редно да злоупотребява с властта си, принуждавайки всички да висят тук безсмислено. Той последва с известно нежелание Лукас и Грънди към колата. По обратния път към Лонгнор, където оставиха Грънди, почти не разговаряха, а през останалите седем мили до Бъкстън в колата се възцари вече пълно мълчание. Двамата мъже бяха капнали от умора, потънали в собствените си мисли.

Когато влязоха отново в централата в Бъкстън, Джордж остави сержанта да напише на машина списък с нареждания за дневната смяна и за извънредно призованите полицейски служители от други части на страната. Седна зад волана на колата, потръпвайки от студения въздух, нахлул откъм арматурното табло, когато запали мотора. След десет минути вече паркираше пред къщата, която според полицията в Дербишър отговаряше на женен полицейски служител с ранг като неговия. Беше къща близнак, облицована с каменни плочи, с три спални и обширна градина, благодарение на това, че попадаше в широк завой на пътя. От прозорците на кухнята и на задната спалня имаше изглед към гората Грийн Лоу, която се простираше по насрещния хребет чак до Акс Едж и началото на дълги мили мрачна, мочурлива земя — там, където Дербишър преминава в Стафордшър и Чешър.

Джордж стоеше насред осветената от луната кухня и се взираше в негостоприемния пейзаж навън. Беше извадил послушно сандвичите от хладилника и си беше запарил чай, но не можа да хапне хапка. Нямаше дори представа с какво са сандвичите. На масата имаше малка купчинка коледни картички, които Ан беше оставила, за да ги прегледа и той, но Джордж не им обърна внимание. Държеше крехката порцеланова чаша в широките си, здрави ръце, и виждаше пред себе си съсипаното лице на Рут Хокин, когато наруши бдението й, за да й предаде кучето.

Тя стоеше пак пред умивалника и се взираше в мрака зад къщата. Сега, когато си припомни сцената, той се зачуди защо тя гледа към задния двор, а не пред къщата. Ако Алисън се върнеше, тя би трябвало да се зададе откъм селската морава и полето, оттам, накъдето се бе запътила предния ден. А и ако пристигнеше някой с новини за нея, пак би дошъл от тази посока. Може би, мислеше Джордж, Рут Хокин нямаше сили да наблюдава познатата местност, осеяна с полицаи, чието присъствие би разравяло раната, причинена от изчезването на дъщеря й.

Каквато и да бе причината, тя гледаше през прозореца към задния двор, обърнала гръб на мъжа си и на полицейската служителка, която продължаваше да седи притеснено край кухненската маса, изпратена тук да окаже някаква помощ, от която очевидно никой нямаше нужда. Когато Джордж отвори вратата, Рут дори не помръдна. Но щом чу драскането на кучешките лапи по каменния под на кухнята, тя откъсна очи от прозореца. Когато се обърна, кучето легна на пода, заскимтя и започна да се влачи по корем към нея.

— Открихме Шеп, вързана в гората — бе казал Джордж. — Някой бе омотал муцуната й с лейкопласт.

Очите на Рут се разшириха, а устата й се изкриви в болезнена гримаса.

— Не — възрази тя безсилно. — Не може да бъде.

После коленичи пред кучето, което се гърчеше около глезените и в пародия на отчаяно извинение. Рут зарови лице в козината на врата му, притискайки животното към себе си, сякаш беше дете. Дългият розов език на Шеп близна ухото й.

Джордж хвърли поглед към Хокин. Той клатеше глава, искрено объркан.

— Това е невъзможно — заяви Хокин. — Кучето е на Алисън. Никога не би допуснало да падне и косъм от главата й. — Изсмя се, но смехът му прозвуча невесело. — Веднъж вдигнах ръка да я плесна и Шеп вече беше ме захапала за ръкава, преди изобщо да я докосна. Единственият човек, който би могъл да направи това с Шеп, е самата Алисън. Тя не би допуснала Рут или мен до себе си, камо ли пък непознат човек.

— Може би Алисън не е имала избор — отвърна кротко Джордж.

Рут вдигна глава. Лицето й се измени от съзнанието, че страховете и може да се окажат основателни.

— Не — каза тя пресипнало. В гласа й прозвуча отчаяна молба. — Не моята Алисън. Моля те, Господи, не моята Алисън.

Хокин стана и прекоси стаята, за да отиде при жена си, наведе се над нея и я прегърна несръчно през раменете.

— Не бива да губиш контрол над себе си, Рут — каза той и хвърли бърз поглед към Джордж. — С това няма да помогнеш на Алисън. Трябва да бъдем силни.

Хокин като че ли се смущаваше да демонстрира привързаност към жена си. Джордж беше виждал много мъже, които се притесняваха да проявяват чувствата си, но рядко бе виждал чак такава въздържаност.

Изпълни го горещо съчувствие към Рут Хокин. Не за първи път виждаше как един брак проявява слабите си страни под натиска на криминално разследване. Бе прекарал по-малко от час с тази двойка, но съзнаваше инстинктивно, че не присъства на обикновено охлаждане на отношенията, а на голям срив. Достатъчно труден момент за всеки брак е осъзнаването, че човекът, когото си избрал, е доста по-малко от това, което си си представял. Но за Рут Хокин, омъжена съвсем отскоро, сигурно разочарованието бе двойно по-тежко, съчетано с тревогата поради изчезването на дъщеря й.

Без да се замисли, Джордж приклекна до нея и постави ръка върху нейната.

— Много малко е това, което можем да направим в момента, госпожо Хокин. Но наистина правим всичко, което е по силите ни. Веднага щом съмне, ще изпратим хора да претърсват долината от край до край. Обещавам ви, няма да изоставя Алисън. — Очите му срещнаха нейните и той изпита неочаквано силни и толкова объркани чувства, че не можа да си ги изясни докрай.

Докато гледаше към мочурищата, Джордж разбра, че не би могъл да спи тази нощ. Уви сандвичите в плътна хартия, напълни един термос с горещ чай и тихо се заизкачва по стълбите, за да ся вземе самобръсначката от банята.

На горната площадка спря. Вратата на спалнята им беше открехната и той не можа да устои на желанието да погледне Ан. Побутна леко вратата, за да се отвори още малко. Лицето й беше като бледа сянка на белия фон на възглавницата. Спеше на една страна, ръката й, свита в юмрук, беше отпусната пред нея на възглавницата. Господи, колко хубава беше! Възбуждаше се дори само докато я гледаше как спи. Искаше му се да хвърли дрехите и да се плъзне в леглото до нея, да почувства топлината на тялото й. Но тази нощ не би успял да избяга от спомена за измъчените очи на Рут Хокин.

Въздъхна тихо и се обърна. Половин час по-късно беше отново в заличката на методисткия параклис и се взираше в снимката на Алисън Картър. Беше забол четири от снимките, които й беше направил Хокин, на дъската за обяви. Петата беше оставил в полицейския участък и беше помолил да я копират спешно, за да може да раздаде копията на пресконференцията. Дежурният инспектор изрази съмнение, че ще се справят навреме. Джордж му обясни недвусмислено, че ще се наложи да се справят.

Той разтвори внимателно голямата карта и се опита да я огледа с очите на човек, който има намерение да избяга отнякъде. Или с очите на човек, решен да отнеме живота на друг човек.

После излезе от залата на методистите и тръгна пеш по тесния път към Скардейл. Само след като бе извървял няколко метра, мъждукащата жълта светлина от прозорците на залата бе погълната от нощния мрак. Проблясваха само звездите, когато успяваха да пробият носещите се по небето облаци. Наложи му се да внимава, за да не се спъне в някоя от големите туфи трева, избила от двете страни на пътя.

Постепенно зениците му се разшириха, така че зрението му можеше да възприема призраците и сенките, витаещи из нощния пейзаж. Докато успее да си изясни, че става дума за крайпътни плетища, дървета, овчарници и каменни огради, студът се бе просмукал в костите му. Градските му обувки с тънки подметки не бяха подходящи за тази вледенена земя, дори кожените му ръкавици с памучна подплата не го предпазваха от ледената вихрушка, която фучеше по пътя към Скардейл като из тунел. Ушите и носът му не бяха в състояние да изпитват нищо друго, освен болка. След като измина една миля надолу по шосето, той се предаде. Каза си, че ако Алисън Картър се намира някъде на открито в такава нощ, трябваше да е доста по-издръжлива от него.

Или вече бе лишена от каквито и да било усещания.

Четвъртък, 12 декември 1963 г., 7 часът и 30 минути

Джанет Картър напомни на Джордж котката, която сестра му гледаше някога. Триъгълното й личице с вирнат нос, раздалечени очи и мъничка, прилична на розова пъпка уста, беше бдително затворено досущ като муцунката на домашния хищник. Той дори отбеляза от двете страни на горната й устна ситни пъпчици, като че ли някой й беше скубал мустаците с пинсета. Седяха един срещу друг на масата, под ниския таван на кухнята в дома на родителите и Джанет отхапваше деликатно от препечената си филийка с масло. Малките й остри зъби оформяха полумесеци откъм крайчетата на филията. Очите й бяха сведени, но тя хвърляше често бърз поглед към него през дългите си мигли.

Дори когато беше по-млад, Джордж се притесняваше да общува с млади момичета — естествен резултат от това, че имаше три години по-голяма сестра, чиито приятелки гледаха със снизхождение на недораслия хлапак. За тях Джордж беше нещо като играчка, удобен обект, върху който упражняваха чувството си за хумор и чаровете, които възнамеряваха по-късно да насочат към по-възрастни мишени. Той нерядко се чувстваше като човешки еквивалент на детско колело с балансьори. Единствената полза, която извлече от цялата работа беше способността му да отгатва кога едно момиче на тези години лъже — нещо, с което повечето мъже не можеха да се похвалят.

Но дори тази негова увереност избледня пред невъзмутимостта на Джанет Картър. Братовчедка й беше изчезнала, събитие, което вероятно щеше да има какви ли не тревожни последици, но Джанет беше толкова спокойна, сякаш Алисън бе отскочила до града на пазар. Майката на Джанет, Морийн, далеч не владееше толкова добре чувствата си. Когато говореше за племенницата си, гласът и трепереше, а когато изведе трите по-малки деца от кухнята, за да остави Джанет насаме с Джордж, очите й бяха насълзени. Баща й, отдавна беше излязъл, за да помогне с каквото може на полицейските групи, които издирваха детето на покойния му брат.

— Ти сигурно познаваш Алисън по-добре от всеки друг — каза накрая Джордж, напомняйки си да говори за момичето в сегашно време, макар че то му се струваше все по-неподходящо.

Джанет кимна.

— С нея сме като сестри. Тя е с осем месеца и две седмици по-голяма от мен, затова е в по-горен клас. Точно като истински сестри.

— Сигурно сте израснали заедно тук, в Скардейл?

Джанет кимна. Нов полумесец от филията изчезна между зъбите и.

— Тримата заедно — аз, Алисън и Дерек.

— Значи сте не само братовчедки, но и най-добри приятелки?

— В училище не съм й най-добрата приятелка, защото сме в различни класове, но тук, у дома, сме най-близки.

— С какво се занимавате, когато не сте на училище?

Устата на Джанет се посви, докато размисляше.

— Нищо особено. Понякога големият ни братовчед, Чарли, ни води вечер в Бъкстън да караме кънки. Понякога обикаляме магазините в Бъкстън или Лийк, но най-често си седим тук. Водим кучетата на разходка. Понякога помагаме във фермите, когато не достигат работници. За рождения си ден Али получи грамофон и оттогава аз, тя и Дерек най-често слушаме музика в стаята й.

Джордж отпи от чая, който Морийн Картър му беше наляла, и установи с учудване, че някой е в състояние да прави по-силен чай от този в стола на участъка.

— Някой да й се е натрапвал? — попита той. — Някакви проблеми — в училище или у дома?

Джанет вдигна глава и го загледа, смръщила вежди.

— Не е възможно да е избягала — заяви тя ожесточено. — Някой трябва да я е отвлякъл. Али никога не би избягала. А и защо? Нямаше от какво да бяга.

Може и така да е, помисли си Джордж, малко стреснат от категоричния й тон. Но може да е имала някого, при когото да избяга.

— Тя има ли си приятел?

Джанет изсумтя.

— Всъщност, не. Няколко пъти беше на кино с едно момче от Бъкстън, Алан Миликен. Но това не бяха истински срещи. С тях бяха още пет-шест момчета и момичета. Каза ми, че той се опитал да я целуне, но на нея такива не й минават. Каза, че ако си въобразявал, че може да прави, каквото си иска, само защото й е платил билета за кино, много се лъже. — Джанет го изгледа предизвикателно, оживена от избухването си.

— Значи не си е харесала никого? Може би някой по-голям от вас?

Джанет поклати глава.

— И двете си падаме по Денис Танър от „Коронейшън Стрийт“, харесваме много и Пол Маккартни. Ама това са само мечти. Тя не си е харесала някой истински. Винаги казва, че момчетата са скучни. Умират да говорят за футбол и космически ракети, и за това каква кола ще си купят, когато вземат книжка.

— Ами Дерек?

Джанет го изгледа озадачено.

— Дерек… си е просто Дерек. При това има пъпки. Не е възможно да харесваш тъкмо Дерек.

— Тогава може би Чарли? Големият ви братовчед? Доколкото разбрах, двамата прекарвате много време заедно при баба ви.

Джанет отново поклати глава. Пръстът й се плъзна несъзнателно към една пъпчица край ъгълчето на устата й.

— Али ходи там, само за да слуша историите на мама Ломас. А пък Чарли си живее при нея. Това е. Изобщо не разбирам защо ме разпитвате кого харесва Алисън. По-добре ще е да търсите човека, който я е отвлякъл. Сигурно си мислят, че чичо Фил има торби с пари, защото живее в голяма къща и притежава селските земи. Хващам се на бас, че са се сетили за това от отвличането на детето на Синатра миналата седмица. Нали по телевизията и във вестниците все за това ставаше дума. Ние не ловим сигнал, затова имаме само радио, но дори тук научихме за отвличането. Нищо чудно на някой да му е хрумнало да направи същото. Сигурно ще поискат за Али огромен откуп — езикът й се плъзна по изцапаните с масло устни.

— Алисън разбира ли се с втория си баща? Какво казва за него?

— Нищо особено. На времето, когато той ухажваше майка й, Али казваше, че я дразни, защото постоянно висеше около тях и носеше на леля Рути подаръци. Нали знаете — цветя, бонбони, найлонови чорапи, такива неща.

Тя се повъртя на стола си и изстиска една пъпка с палеца и показалеца си, несъзнателно прикривайки се с другата ръка.

— Мисля, че Али просто ревнуваше, защото беше свикнала леля Рути да се занимава само с нея. Той й беше конкуренция. Но когато се ожениха и тези номера с ухажването престанаха, Али започна да се разбира съвсем прилично с него. Доколкото разбирам, той изобщо не й се меси. Май не се интересува особени от някой друг, освен от себе си. И, разбира се, от фотографии. Постоянно снима нещо. — Джанет се зае с препечената филийка, явно считайки, че е казала всичко, каквото има да се каже.

— Какво снима? — попита Джордж, повече, за да поддържа разговора, отколкото защото отговорът наистина го интересуваше.

— Пейзажи. От време на време издебва някого и го снима как работи. Казва, че иска хората да изглежда естествено, затова ги снима, без да разберат. Ама нали е пришълец — не познава Скардейл така добре, както ние. Затова, когато се промъква, уж за да остане незабелязан, цялото село го знае какво прави. — Тя се изкиска, после, като се сети защо Джордж е у тях, постави ръка на устата си и го загледа с разширени очи.

— Значи, доколкото ти е известно, няма повод Алисън да иска да избяга от къщи?

Джанет остави филията и изду устни.

— Нали ви казах. Тя никога не бяга. Когато Алисън има някакви неприятности, тя не се опитва да се измъкне, а отива насреща им. При това никога не би избягала без мен. А аз съм си тук. Значи някой я е отвлякъл, а вие трябва да откриете кой е той. — Очите й се плъзнаха встрани, Джордж проследи погледа й и видя Морийн Картър, застанала на прага на кухнята.

— Кажи му, мамо — настоя отчаяно Джанет. — Все му го повтарям, но той не вярва. Кажи му, че Али не би избягала. Кажи му.

Морийн кимна.

— Права е. Когато Алисън има проблем, тя веднага се заема да го разреши. Освен това, ако имаше нещо наум, всички щяхме да знаем. Каквото и да се е случило, то не е било по нейно желание. — Тя пристъпи и взе чашата за чай на Джанет. — Време е да отидеш с малките у Дерек. Кати ще ви закара до автобуса.

— Мога да ги закарам и аз — предложи Джордж.

Морийн го огледа, но той очевидно не й вдъхна доверие.

— Много мило от ваша страна, но тази сутрин и без това е страшна бъркотия, не е нужно да им объркваме допълнително програмата. Хайде. Джанет, обличай се.

Джордж вдигна ръка.

— Само още един въпрос, преди да тръгнеш, Джанет. Имахте ли си някакво специално място в долината? Скривалище, пиратска колиба, нещо от този род?

Момичето хвърли тревожен поглед към майка си.

— Не — каза тя, но тонът й говореше обратното. После натъпка остатъка от филията в устата си и излезе, като махна с ръка към Джордж.

Морийн взе от масата чинията й и поклати глава.

Ако Алисън бе решила да избяга от къщи, не би го направила по този начин. Тя обича майка си. Двете бяха много близки — сигурно защото толкова дълго време бяха сами. Алисън никога не би причинила такава мъка на Рут.

5.

Четвъртък, 12 декември 1963 г., 9 часът и 50 минути

Залата на методисткия параклис беше доста променена. Вътре бяха разгънати осем дървени маси и около всяка от тях кипеше някак на дейност. На едната седеше полицай с полеви телефон и държеше връзка с централата. На три други маси имаше разгърнати карти, на които различните зони на търсене бяха очертани с дебели червени линии. На пета маса един сержант, заобиколен от карти чета, формуляри и картотечни кутии, подреждаше всяка пристигнала информация. На останалите маси тракаха пишещи машини. В Бъкстън служители на криминалния отдел разпитваха съучениците на Алисън Картър, а тридесет полицаи и още толкова доброволци претърсваха долината около Скардейл.

В единия край на залата, близо до вратата, няколко стола бяха наредени в полукръг пред голяма дъбова маса. От другата й страна имаше два стола. Застанал край масата, Джордж тъкмо докладваше на главния инспектор Джек Мартин. През трите месеца, откак бе дошъл на работа в Бъкстън, никога досега не бе имал работа с униформения дивизионен началник. Той знаеше, че докладите му минават през бюрото на Мартин, но никога досега не бяха си сътрудничили пряко по някой случай. Всичко, което знаеше за този човек, беше филтрирано през схващанията на колегите му.

Мартин беше служил до чин лейтенант като пехотинец по време на войната, доколкото се знаеше, без да се отличи, но и без да се посрами. Но прослужените във войската години бяха изградили у него вкус към детайлите на военния живот. Той много държеше на чинопочитанието, и винаги упрекваше офицерите, които се обръщаха към свои равни или подчинени по име, а не със съответния чии. Чуеше ли някой да назовава някого на малко име в участъка, вдигаше кръвно, ако можеше да се вярва на сержант Клъф. Мартин редовно инспектираше подчинените му униформени служители и нерядко навикваше тези, чиито ботуши не блестяха като огледало или копчетата им не бяха достатъчно излъскани. Имаше орлов профил и също такива очи. Всички знаеха, че се дразни от разпасания според него вид на офицерите — криминалисти, които официално също бяха под негово командване.

Но Джордж винаги бе подозирал, че зад заядливия ветеран се крие проницателен и опитен полицейски служител. Сега му предстоеше да узнае доколко са верни предположенията му. Мартин изслуша внимателно описанието, което Джордж направи на досегашните събития. Прошарените му вежди бяха смръщени съсредоточено. Той поглади с палеца и показалеца на дясната си ръка грижливо подстриганите си мустаци първо срещу косъма, после обратно.

— Цигара? — каза той накрая и предложи собствения си пакет на Джордж. Пушеше много силни цигари, „Капстан“. Джордж поклати глава и извади своите, доста по-леки. Все пак прие предложението като позволение и веднага запали.

— Хич не ми харесва тази работа — поде Мартин. — Изглежда внимателно планирано, а?

— Така ми се струва, сър — каза Джордж, впечатлен от начина, по който Мартин веднага забеляза подробността с лейкопласта. Никой не ходи на разходка с цяла ролка лейкопласт в джоба, дори най-старателният бойскаут. Това, което бе сторено с кучето, навеждаше Джордж на мисълта за предумишлена постъпка, макар никой от колегите му да не придаваше значение на този детайл.

— Струва ми се, че който и да е отвлякъл момичето, е бил добре запознат с навиците й. Може да я е следил известно време, да е изчаквал подходящ момент.

— Значи мислите, че става дума за местен човек? — попита Мартин.

Джордж прекара ръка през русата си коса.

— Така изглежда — отвърна той колебливо.

— Прав сте да не се ангажирате с категорична теория. Пътят нагоре към Дендърдейл, до изворите на Скарластън, е популярен туристически маршрут. Кой знае колко хора се шляят наоколо през лятото. Всеки може да е видял момичето — само или с приятели — и да е решил да се върне, за да я отвлече. — Мартин кимна и почисти с пръст малко цигарена пепел от ръкава на безупречно изгладената си куртка.

— Възможно е — съгласи се Джордж, макар че не можеше да си представи как някой мигновено ще развие подобна мания и ще издържи с месеци до настъпването на подходящия момент. Всъщност основната причина за неговата неувереност бе съвсем друга.

По-скоро просто не мога да си представя който и да било жител на селото да причини такова страдание на свой съселянин. Те са невероятно близки помежду си, сър. Свикнали са да се поддържат и помагат един на друг от поколения насам. Някой от Скардейл няма да причини зло на някое от техните деца — това би било в разрез с всичко, на което са учени от раждането си. Да не говорим пък, че нима начин жител на Скардейл да отвлече дете от селото, без останали да разберат какво става. А въпреки всичко по-вероятно е извършителят да е жител на селото, а не външен човек — заключи Джордж и въздъхна, озадачен от хода на собствените си мисли.

— Освен ако всички грешат посоката, в която е тръгнало момичето — отбеляза Мартин. — Може би тя самата е нарушила навиците си и да е тръгнала в обратна посока, към главното шосе. А пък вчера имаше говежди пазар в Лийк. По лонгнорския път движението трябва да е било доста по-оживено от обикновено. Лесно може да са я примамили в някоя кола, под предлог да упъти някого например.

— Забравяте кучето, сър — напомни Джордж.

Мартин махна нетърпеливо с цигарата.

— Възможно е този, който я е отвлякъл, после да се е промъкнал откъм другия край на долината и да е оставил кучето в гората.

— Би било голям риск, а и тогава човекът би трябвало да познава отлично местността.

Мартин въздъхна.

— Сигурно сте прав. И на мен не ми се струва вероятно злодеят да е местен човек. Човек често има романтични представи за живота в тези малки селца, но често се оказваме излъгани. — Погледна към стенния часовник, придърпа маншетите си и се изправи. — И е време да приемем господата от пресата.

Той се обърна към една от сгъваемите маси.

— Паркинсън, върви да кажеш на Морис да покани журналистите.

Униформеният скочи и измънка:

— Тъй вярно.

— Кепето, Паркинсън — излая Мартин. Паркинсън спря като закован и се върна към стола си, нахлупи униформеното кепе и почти побягна през вратата. Докато излизаше, Мартин успя да добави: — Да се подстрижеш, Паркинсън!

Устните на началника потрепваха, като че ли криеше усмивката си, докато вървеше към столовете зад голямата маса.

Вратата се отвори и около половин дузина мъже, се изсипаха в залата. Когато премръзналите им фигури се озоваха в задушната топлина на помещението, около тях се образува нещо като мъглив ореол. Групичката се разпадна и хората насядаха шумно по сгъваемите столове. Джордж прецени, че са на възраст между двадесет и пет и петдесет и пет години, макар че не беше лесно да се каже, така, както бяха захлупени с плетени и широкополи шапки, скрити: зад вдигнатите яки на палтата си и увити целите в шалове. Разпозна Колин Лофтъс от „Хай Пийк Кърънт“, но останалите му бяха неизвестни. Зачуди се за какви ли издания работят.

— Добро утро, господа — започна Мартин. — Аз съм главен инспектор Джек Мартин от полицията в Бъкстън, а това е моят колега, инспектор Джордж Бенет. Както несъмнено всички знаете, едно момиче от Скардейл е изчезнало. Става дума за Алисън Картър, тринадесетгодишна, която била видяна за последен път приблизително към четири и двадесет вчера следобед. Излязла от имението Скардейл, където живее със семейството си, за да разходи кучето си. Когато не се върнала, майка й, Рут Хокин, и вторият й баща, Филип Хокин, се свързват с полицията в Бъкстън. В отговор на обаждането незабавно започнахме претърсване на околностите на имението Скардейл, с помощта на обучени полицейски кучета. Кучето на Алисън бе открито в близката гора, но от момичето няма и следа.

Той се прокашля.

— До обяд в бъкстънския полицейски участък ще има копия от скорошна снимка на Алисън, които ще ви бъдат предоставени.

Докато Мартин даваше подробни описания на външния вид и дрехите на момичето, Джордж изучаваше журналистите. Главите им бяха сведени, моливите хвърчаха по страниците на бележниците. Той се замисли възможно ли е този интерес да има връзка с изчезванията на деца в Манчестър. Не можеше да си представи, че биха запристигали толкова много, ако ставаше дума просто за едно момиче, изчезнало едва преди шестнадесет часа от малко селце в Дербишър.

Мартин тъкмо приключваше.

— Ако и днес не открием Алисън, търсенето ще стане още по-настоятелно. Лошото е, че нямаме представа какво може да й се е случило, и сме много обезпокоени, не на последно място заради необичайно студеното време през последните дни. А сега, ако имате някакви въпроси, и аз, и инспектор Бенет ще ви отговорим с удоволствие.

Вдигна на се една глава.

— Брайън Бонд от „Манчестър Ийвнинг Кроникъл“. Подозирате ли нещо лошо?

Мартин си пое дълбоко дъх.

— На този етап нито можем да изключим, нито можем да приемем нещо със сигурност. Не можем да открием причина за изчезването на Алисън. Не е имала неприятности в училище или у дома. Но досега не сме намерили и следи, които да ни навеждат на мисълта за престъпление.

Конни Лофтъс вдигна пръст.

— Има ли следи, които да навеждат на мисълта, че е станала жертва на злополука?

— Засега не — отговори Джордж. — Както главният инспектор вече каза цели екипи от наши хора претърсват долината. Помолихме всички местни фермери да огледат много внимателно земите си, в случай че Алисън е паднала, счупила си е крак или нещо подобни и не може да се движи.

Мъжът, седнал в единия край на редицата столове, се наведе напред и направи идеално кръгче с дима от цигарата си.

— Като че ли има някакви общи характеристики между изчезването на Алисън Картър и това на двете деца от околностите на Манчестър — Полин Рийд от Гортън и Джон Килбрайд от Аштън. Обсъждали ли сте с криминалистите от Манчестър и Ланкашър възможността за връзка между поверените ви случаи?

— Ще се представите ли? — попита сухо Мартин.

— Дон Смарт от „Дейли Нюз“, северна секция. — В усмивката му имаше нещо хищно.

Джордж си каза, че прилича на лисица. Дори окраската му беше като лисица — изпод каскета от туид се подаваше червеникава коса, червендалесто лице и светлозлатисти очи, които примижаваха от дима на пуретата му.

— Още е много рано за подобни предположения — намеси с Джордж. Искаше му се да отговори на този въпрос, защото той отразяваше собствените му съмнения. — Разбира се, запознат съм със споменатите от вас случаи, но засега не сме открили повод да се свързва ме с колегите за нещо друго, освен за организацията на търсенето. Стафордшърската полиция вече ни обеща всестранна подкрепа, ако се наложи да разширим периметъра на търсенето и в тази посока.

Само че Смарт не се даваше толкова лесно.

— Ако бях на мястото на майката на Алисън Картър, никак нямаше да ми се понрави, че полицията пренебрегва такава подчертана прилика на случая с изчезването на други деца.

Мартин вдигна рязко глава и отвори уста да укори журналиста, но Джордж го изпревари.

— Колкото прилики, толкова и разлики — каза той рязко. — Скардейл е изолирано село в провинцията, няма нищо общо с улиците на един голям град; Полин и Джон са изчезнали през уикенда, а сега сме средата на седмицата; за първите две деца в срещата с непознати не би имало нищо необичайно, докато непознат човек през декемврийски следобед в Скардейл би предизвикал неминуемо подозрение у Алисън; и което е най-важно, Алисън не е била сама, а с кучето си. Скардейл е на двадесет и пет — тридесет мили от района на другите две произшествия. Предполагаемият престъпник, който се занимава с отвличания, би трябвало да подмине доста други деца, за да стигне точно до Алисън Картър. Всяка година се обявяват за изчезнали стотици хора. Странното би било, ако между случаите нямаше общи черти.

Дон Смарт отправи към Джордж поглед, пълен със студено предизвикателство.

— Благодаря ви, инспектор Бенет. Бенет с две „т“ ли се пише? — беше единственият му отговор.

— Да — отвърна Джордж. — Други въпроси?

— Ще пресушавате ли резервоарите в мочурищата? — Това пак беше Колин Лофтъс.

— Ще ви уведомяваме за всички предприети мерки, както и кога те ще бъдат осъществени — каза въздържано Мартин. — А сега, ако няма други въпроси, възнамерявам да закрия пресконференцията.

Той се изправи на крака.

Дон Смарт се приведе напред, подпрял лакти на коленете си.

— Кога ще е следващата пресконференция?

Джордж забеляза как вратът на Мартин се изчерви, досущ като на пуяк. Но колкото и да бе странно, червенината не плъзна по лицето му.

— Когато открием момичето, ще ви уведомим.

— А ако не я намерите?

— Аз ще бъда тук утре сутринта по същото време — намеси се Джордж. — И всяка следваща сутрин, докато намерим Алисън.

Дон Смарт повдигна вежди.

— Ще очаквам срещите ни с нетърпение — каза той, прибра диплите на широкото палто около слабоватото си тяло, и се изправи в целия си, доста нисък ръст. Останалите журналисти вече се бяха отправили към вратата, сравняваха бележките си и обмисляха с какви заглавия да въведат статиите си.

— Нахалник — обяви Мартин веднага, след като вратата се затвори зад тях.

— Вероятно просто си върши работата — въздъхна Джордж. Щеше да е по-добре, ако му беше спестено присъствието на досадник като Дон Смарт, но нямаше какво да се прави. Можеше само да се опита да не се поддава на предизвикателствата на журналиста.

Мартин изсумтя.

— Подстрекател. Останалите също си вършеха работата, без да намекват, че ние не вършим нашата. Внимавайте с този човек, Бенет.

Джордж кимна.

— Имам още един въпрос, сър. Възнамерявате ли да ме натоварите официално с ръководенето на операцията по случая?

Мартин се намръщи.

— Инспектор Томас отговаря за униформените полицаи, но мисля, че вие ще ръководите цялата операция. Старши инспектор Карвър не може да поеме случай, докато кракът му е още в гипс. Той предложи да поеме ръководството от управлението в Бъкстън, но на мен ми е необходим човек тук, на местопроизшествието. Мога ли да разчитам на вас, инспекторе?

— Ще направя всичко по силите си, сър — отговори Джордж. — Твърдо съм решен да открия момичето.

Дон Смарт хвърли встрани ранното вечерно издание на „Кроникъл“. Поне не му бяха откраднали въпросите. Този риск винаги съществуваше, ако решиш да зададеш някакъв по-особен въпроса на пресконференция. Отсега нататък той имаше намерение да се отцепи от групата и да рови сам за материалите си. Имаше чувството, че този Джордж Бенет ще му даде много материал за писане, и беше решен тъкмо той да бъде този, който ще изстиска най-доброто от привлекателния млад детектив.

Имаше съмнение, че Бенет е като булдог. Изключено беше той да се откаже от издирването на Алисън Картър. Дон Смарт знаеше, че за повечето полицаи изчезването на Алисън Картър е просто един от много подобни случаи. Разбира се, те съчувстваха на семейството. Сигурно сред тях имаше много бащи, които бяха прегърнали здраво дъщерите си, когато се бяха прибрали у дома и щяха да правят така след всяка нощ, прекарана в безплодно търсене.

Но той долавяше у Джордж нещо по-различно. За този човек изчезналото момиче беше мисия. Дори всички останали да се окажеха от търсенето, Джордж щеше да продължи да я издирва също тъй неотклонно, както ако търсеше собствената си дъщеря. Смарт беше наясно, че за него мисълта за провал беше недопустима.

Случаят беше манна небесна за Дон Смарт. Ангажиментът, който получи от северната секция на „Дейли Нюз“, беше първата му работа за национален вестник, и той постоянно търсеше материал за статия, която би осигурила прехвърлянето му в Лондон. Вече беше писал за „Нюз“ във връзка с изчезването на Полин Райн и Джон Килбрайд, и бе твърдо решен да убеди Джордж или някой от неговия екип, че съществува връзка между тях и между Алисън Картър. Щеше да стане страхотен материал за първа страница.

Каквото и да станеше, Скардейл беше великолепен фон за драматични тайнствени събития. Животът на всеки човек от тази затворена общност щеше да бъде оглеждан под микроскоп. Всевъзможни тайни щяха да излязат наяве. Сигурно предстояха крайно неприятни сцени. А Дон Смарт беше решил да бъде очевидец на всяка една от тях.

В залата на методисткия параклис Джордж Бенет също хвърли настрани вечерния вестник. Беше повече от сигурен, че утре на страниците на по-сензационния „Дейли Нюз“ щеше да излезе доста по неприемлива статия. Ако имаше и намек за недостатъчна компетентност на полицията, Мартин, щеше да получи удар. Джордж излезе от параклиса, пресече шосето и се качи в колата си.

Пътят към Скардейл беше почти толкова неприветлив на дневна светлина, както и нощем или на зазоряване. През нощта мракът поне бе прикривал страховито надвисналите над пътя скали — сега Джордж можеше много живо да си представи как някоя от тях смазва колата му като валяк консервена кутия. Днес по пътя имаше само една съществена разлика: портата беше широко отворена, така че колите можеха да минават свободно. До портата стоеше униформен полицай. Той се взря в колата на Джордж и щом разпозна шофьора, отдаде чест. Горкият човечец, каза си Джордж. Периодът, през който той самият патрулираше и мръзнеше на открито, беше за щастие кратък. Замисли се как ли полицаите, които не гонят кариера, се справят с това ежедневие — ден след ден кръстосване на улиците, охраняване на местопроизшествия, или пък, както днес — безплодно обикаляне из мразовита пустош.

Както пътят, така и самото село не беше станало по-привлекателно на дневна светлина. Нямаше нищо очарователно в мрачните къщурки на Скардейл. Сивите каменни постройки сякаш се бяха снишили към земята — по-скоро като подплашени кучета, отколкото като диви животни, които се готвят за скок. Стрехите на една-две от тях бяха увиснали, повечето се нуждаеха от боядисване. Между къщите се щураха кокошки, и всяка влязла в селото кола предизвикваше какофония от кучешки лай и овче блеене. Непроменени бяха само очите, които се взираха от прозорците във всеки новодошъл. Докато колата му навлизаше в селото, Джордж съзнаваше, че от всяка къща го наблюдават. Днес вече знаеше малко повече за наблюдателите иззад пердетата. Първо, те всички бяха жени, защото мъжете от Скардейл бяха до един с групите по издирването, за да помагат на полицията с познанията си за местността.

Джордж паркира колата си в отдалечената част на селската морава, до оградата на имението. Беше решил, че е време да поговори отново с госпожа Хокин. По пътя към къщата той спря край фургона, пристигнал днес от централата. Използваха го по-скоро като свързочен пункт между различните групи, отколкото като канцелария, и две полицейски служителки постоянно варяха вътре чай и кафе. Джордж открехна вратата и веднага установи колко точно беше предположението му, че ще открие тук инспектор Алан Томас, разположил се в най-топлото ъгълче на фургона, обзаведен с чаша чай от едната страна и пепелник, в който димеше голямата му лула от мирска пяна, от другата.

— Джордж — възкликна сърдечно Томас. — Идвай тук, момчето ми. Страшен студ, а? Добре, че не трябва да снова из горите.

— Нещо ново? — попита Джордж и кимна на служителката, която му предлагаше чай. Сипа си захар и се облегна на преградата.

— Абсолютно нищо, момчето ми. Общо взето, никой нищо не е открил. Тук-там по някой парцал, който си е лежал на същото място от месеци — уелският акцент на Томас придаде странно ведра нотка на потискащите новини. — Хапвай! — Той махна с ръка към чинията, пълна с кифлички с масло. — Донесе ги майката на момичето. Каза, че не можела да седи на едно място и да чака по цял ден.

— След малко ще мина да я видя. — Джордж се пресегна и си взе кифличка. Каза си, че хич не са лоши. Бяха определено по-добри от тези, които правеше Ан. Много я биваше да готви, но с печенето не можеше да се оправи. Беше му се наложило да излъже, че изобщо не обича сладкиши. В противен случай щеше да яде нейните, защото нямаше представа как би могъл да я критикува. А пък нему се щеше да яде в продължение на петдесетина години мазни сладкиши, жилави баници и кейкове, които сякаш бяха взети от близката каменоломна.

Внезапно вратата се отвори с трясък. Червендалест мъж, навлякъл кожено яке над няколко ката ризи и пуловери, нахлу във фургона, задъхан и потен.

— Вие ли сте Томас? — обърна се той към Джордж.

— Аз съм Томас, момчето ми. — Томас се изправи на крака и от скута му се изсипа цяла лавина трохи. — Какво става? Да не са открил момичето?

Мъжът поклати глава, опрял ръце на коленете си, докато се опитваше да си поеме дъх и произнесе с усилие:

— В горичката под хълма Шийлд. Като че ли е имало борба. Изпочупени клони. — Той се изправи. — Пратиха ме да ви отведа там.

Джордж заряза чая и кифличката и излезе с новодошлия, последван от Томас. Представи се и попита:

— Вие от Скардейл ли сте?

— Да, аз съм Рей Картър. Чичо съм на Алисън.

„И баща на Джанет“, припомни си Джордж.

— На какво разстояние се намира тази горичка от мястото, където открихме кучето? — попита той, насилвайки се да върви в крак с фермера. Човекът вървеше доста по-бързо, отколкото можеше да се предположи при набитата му фигура.

— Около четвърт миля, ако се мине напряко.

— Доста се забавихме, докато открием нещо — каза меко Джордж.

— Мястото не се вижда от пътеката, затова първия път, когато са минавали през горичката, са го пропуснали — каза Картър. — Освен това трудно биха се сетили за него. — Той спря за миг и се обърна сочейки към имението Скардейл. — Вижте, ето го имението. — После се обърна още веднъж. — Ето го полето, през което се минали към гората, в която откриха кучето, и към Скарластън. — Мъжът пак се завъртя. — Ето го пътят, който води вън от долината. А това — завърши той, сочейки дърветата, скупчени някъде между имението и гората, в която бяха открили Шеп — е мястото накъдето сме се запътили. Това е път, който не води за никъде — добави Картър ядно, като обхвана с жест високите варовикови скали и мрачното сиво небе.

Джордж се намръщи. Човекът беше прав. Ако Алисън е била в тази горичка, когато са я хванали, защо кучето бе завързано в голямата гора, поне на четвърт миля разстояние? Ако пък са я хванали в просеката на голямата гора, и там тя не се е съпротивлявала, а се е боричкала по-късно, опитвайки се да се изтръгне от ръцете на престъпника, какво са търсели изобщо в задънения край на долината? Още една непоследователност, която Джордж прибави наум към досегашните, докато вървеше след Рей Картър към тесния залесен пояс.

Горичката беше смесена — от ясен, явор, бук и бряст. Дърветата бяха засаждани много по-скоро от онези в гората, където бяха вчера, бяха по-млади, с по-тесни дънери. Като че ли бяха садени прекалено близо едно до друго и клоните им образуваха гъсто преплетен параван, през който не можеше да се види почти нищо. Храсталаците под тях бяха също прекалено гъсти, за да можеш да си проправиш лесно път през тях.

— Насам — каза Картър и посегна към един почти невидим отвор сред кафеникавата папрат и червено зеленикавите листа на къпините. Веднага щом навлязоха в гората, следобедната светлина изчезна почти напълно. Джордж имаше чувството, че сякаш внезапно ослепял и му стана ясно как търсачите първоначално не са открили нищо. Досега не бе схванал напълно колко непроходим е лесът на места и колко лесно можеше да не бъде забелязано нещо дори да е нещо голямо, като например, пази боже, труп. Когато очите му привикнаха към полумрака, той започна да вижда по-добре храсталаците под дърветата. Пътеката беше хлъзгава от изпочупени паднали листа.

— От месеци разправям на нашия земевладелец, че тази горичка трябва да се разреди — изръмжа Картър, докато разбутваше клоните на ниските бъзови храсти, които ги пляскаха като камшици по листата. — На това място може да изчезне половината ловна дружинка на Хай Пийк и никой няма да разбере.

Съвсем внезапно налетяха на останалите от спасителната група. Двама полицаи и някакво момче стояха близо един до друг на един завой на пътечката. Момчето надали имаше повече от осемнадесет години. Беше облечено като Картър с кожено яке и панталони от рипсено кадифе.

— Така — каза Джордж, — а сега кой ще покаже на господин Томас и на мен какво сте намерили?

Един от полицаите се прокашля.

— Там напред е, сър. Една група вече беше минала от тук рано сутринта, но господин Картър настоя да прегледаме пак, защото храсталакът под дърветата е много гъст. — Той направи жест с ръка към инспектор Томас и Джордж, и останалите отстъпиха тромаво назад, за да им направят място да минат. Полицаят посочи една едва забележима пролука в храсталаците, на юг от пътеката. — Това момче, Чарли Ломас, откри мястото. Има едва видими следи — пречупени клони и прегазени растения. Малко по-навътре изглежда така, като че ли на мястото е имало борба.

Джордж приклекна и се взря в пътеката. Човекът беше прав. Нямаше кой знае какво за гледане. Същинско чудо беше, че изобщо са забелязали нещо. Джордж предположи, че местните жители познават околността толкова добре, че нещо съвсем незабележимо за външен човек за тях веднага се набива на очи.

— И колко от вас газиха наоколо? — попита Томас.

— Само аз и момчето, сър. Много внимавахме. Опитахме да не разбутваме нищо.

— Ще видя — каза Джордж. — Господин Томас, може ли някой от вашите хора да се обади в управлението и да извика фотограф? Ще ми трябват и кучета следотърсачи. Щом фотографът приключи ще започнем ново претърсване на района, този път сантиметър по сантиметър.

Без да изчака отговор, Джордж внимателно разбута клоните на едва забележимата следа и тръгна напред, опитвайки се да върви малко встрани от следата. Тук беше още по-мрачно, отколкото по пътеката и той спря, за да изчака очите му да се приспособят към тъмнината.

Описанието на полицая се отличаваше с похвална точност. Още няколко мъчителни стъпки, и Джордж откри това, което търсеше. Счупените клони и прегазената папрат маркираха район с размери два на три метра. Джордж беше израснал в града, но и за него нямаше съмнение, че следите са съвсем скорошни. Счупените места на клоните и папратите бяха още съвсем свежи. Един отчасти смачкан храст бе започнал да вехне, но беше още жив. Ако тази сцена нямаше връзка с изчезването на Алисън Картър, това би било прекалено странно съвпадение.

Джордж се приведе напред, хванал се за по-сигурно за един клон. Възможно бе тук някъде да има важни улики. Не искаше да изпогази всичко и да причини повече щети от тези, които тъй или иначе бяха нанесени от спасителната група. Докато още мислеше за това, забеляза топчица тъмна материя, закачила се на острия откършен край на един клон. Черен вълнен чорапогащник, така беше казала Рут Хокин. Джордж усети, че стомахът му се свива.

— Тя е била тук — каза той тихо.

Мина наляво, заобикаляйки прегазената територия. На всеки няколко крачки спираше, за да огледа пред себе си. Намираше се почти на противоположната страна на мястото, където се отдели от пътеката, когато го видя. Пред него и малко вдясно растеше бреза. На ярката белота на кората й се открояваше тъмно петно. Джордж пристъпи напред като хипнотизиран.

Кръвта беше засъхнала отдавна. Но по нея бяха залепнали няколко светлоруси косъма. А на земята пред дървото се търкаляше рогова катарама, от която висеше късче плат.

6.

Четвъртък, 12 декември 1963 г., 17 часът и 5 минути

Джордж си пое дълбоко дъх и вдигна ръка, за да почука. Още преди кокалчетата му да докоснат дървото, вратата се отвори. Рут Хокин застана срещу него. Изпитото й лице изглеждаше сиво на вечерната светлина. Жената направи крачка встрани и се подпря на вратата.

— Открили сте нещо — каза тя с равен тон.

Джордж пристъпи през прага и затвори вратата след себе си. Беше решил да не създава на зяпачите повече забавление, отколкото щеше да бъде неизбежно. Очите му автоматично обиколиха помещението.

— Къде е нашата служителка? — попита той и се обърна с лице към Рут.

— Отпратих я — отвърна тя. — Нямам нужда да се грижат за мен като за малко дете. Освен това помислих, че ще може да свърши нещо по-полезно за моята Алисън, ако не си седи цял ден на задника да пие чай. — В гласа й се прокрадваше острота, която Джордж не бе доловил преди. Здрава психика, каза си той. Не беше жена, която се превръща в хленчещ парцал при всяка лоша новина. Това го поуспокои, защото вестта, с която идваше, определено беше лоша.

— Да седнем — предложи той.

Устата й се изкриви в саркастична гримаса.

— Толкова лошо ли е това, което имате да ми кажете? — Но все пак се отблъсна от стената и се отпусна на един от кухненските столове. Джордж седна срещу нея. Забеляза, че е облечена в същите дрехи като предишната вечер. „Не си е лягала — каза си той. — Със сигурност не е спала, а вероятно не е и опитала.“

— Съпругът ви със спасителните групи ли е? — попита той.

Тя кимна.

— Май не му се ходеше много. Моят Фил обича природата, ама само ако времето е хубаво. Харесва я, когато слънцето грее и всичко прилича на някоя от неговите пощенски картички. Но в такива дни, когато е влажно и студено, когато има мъгла и въздухът е леденостуден, той или е прегърнал печката, или се е заровил в лабораторията си, където има два парафинови радиатора. Едно нещо мога да кажа в негова полза. Днес направи изключение.

— Ако искате, да почакаме, докато се върне — предложи Джордж.

— Това няма да промени новините, нали? — попита тя с уморен глас.

— Опасявам се, че не. — Джордж разкопча палтото си и извади две найлонови пликчета от вътрешния джоб. В едното бе поставена меката, пухкава черна топчица, която се беше закачила на счупения клон; в другото — гладката катарама. Естественият кафеникав цвят на рог се открояваше странно на фона на изкуствената материя. От катарамата на здрав тъмносин конец висеше късче морско син мек вълнен плат. — Длъжен съм да ви попитам дали можете да разпознаете тези неща.

Когато Рут посегна да вземе пликчетата, лицето й беше лишено от всякакъв израз. После се взря продължително в него и попита:

— Какво би трябвало да бъде това? — И побутна предметите с показалец.

— Според нас е вълна — каза Джордж. — Може би част от чорапогащник като този, който е носила Алисън.

— Може да е какво ли не друго — възрази тя. — Може да е висяло там с дни и седмици.

— Ще видим какво ще решат в нашата лаборатория. — Нямаше смисъл да я принуждава да приеме това, срещу което съзнанието й се съпротивляваше. — Ами катарамата? Нея можете ли да разпознаете?

Тя взе пликчето и плъзна пръст по шлифования рог. После го изгледа умолително.

— Само това ли открихте от нея? Само това ли можете да ми покажете?

— Открихме следи от борба в малката горичка. — Джордж махна с ръка в посока, която според него беше правилната. — Тази, която се намира между имението и гората, в която открихме Шеп, към дъното на долината. Сега вече мръква, затова няма да можем да свършим кой знае какво повече, но утре след зазоряване хората ми ще преровят всеки квадратен сантиметър от горичката, за да видим дали няма да открият още следи от Алисън.

— Но само това ли намерихте? — Гласът й прозвуча оживено.

Не му се искаше да разбива надеждите й, но не беше в състояние да лъже.

— Открихме и кръв, и няколко косъма — като че ли си е ударила главата в едно дърво. — Рут притисна уста с ръка, потискайки вика си. — Наистина, кръвта беше много малко, госпожо Хокин. Нищо, което да навежда на мисълта за по-сериозно нараняване, вярвайте ми.

Широко отворените й очи бяха вперени в него, пръстите й се бяха впили в бузата, като че ли се опитваше с физическа сила да възпре реакцията си. Джордж не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи. Имаше прекалено малко опит с човешките кризи и трагедии. Винаги бе разчитал на по-висшестоящите или на някой по-стар и опитен офицер да поемат удара от сблъсъка със страданието на другите. А сега беше сам и съзнаваше, че оттук нататък ще оценява сам себе си в зависимост от начина, по който щеше да се отнесе към тази страдаща жена.

Джордж се приведе през масата и постави ръка върху ръката на Рут Хокин.

— Ако кажа, че находката не е основание за безпокойство, ще ви излъжа — каза той. — Но наистина няма нищо, което да доказва, че Алисън е пострадала по-сериозно, даже напротив. Освен това успяхме да установим със сигурност едно — Алисън не е избягала по свое желание. Съзнавам, че това няма да ви утеши особено тъкмо сега, но това заключение означава, че няма да губим времето на хората си с излишни неща. Вече знаем, че Алисън не е тръгнала от тук сама, не се е качила на влак или автобус, затова и няма да изпращаме служители да разпитват по гарите и автобусните спирки. Вместо това те ще се занимават с други неща, които могат да дадат някакъв резултат.

Рут Хокин свали ръка от устата си.

— Тя е мъртва, нали?

Джордж стисна здраво другата и ръка и отвърна:

— Нямаме причини да предполагаме такова нещо.

— Имате ли цигари? — попита тя. — Моите свършиха преди малко — позасмя се горчиво и продължи: — Трябваше да пратя вашата служителка да ми купи цигари от Лонгнор. Поне щеше да свърши нещо полезно.

Когато и двамата запушиха, той прибра пликчетата и плъзна своя пакет цигари по масата към нея.

— Вземете ги. Имам още в колата.

— Благодаря — Стегнатите мускули на лицето й малко се отпуснаха и Джордж за първи път видя същата усмивка, която правеше Алисън толкова привлекателна на снимката.

Той изчака да мине малко време, докато и двамата почувстваха успокояващото въздействие на никотина.

— Имам нужда от помощ, госпожо Хокин — поде той. — Снощи се наложи да се състезаваме с времето, трябваше да намерим следи от Алисън колкото е възможно по-бързо. Днес продължихме с търсенето, всички механични, рутинни операции, които сме длъжни да изпълним и които много често наистина дават резултат. Но досега нямах възможност да си поговоря с вас, за да разбера какво момиче е всъщност Алисън. Ако някой я е отвлякъл — няма да ви лъжа тази версия изглежда все по-вероятна — трябва да науча всичко за Алисън, за да можем да преценим възможностите за контакт между дъщеря ви и престъпника. Затова ви моля да ми разкажете повече за дъщеря си.

Рут въздъхна.

— Тя е очарователно момиче. Умът й сече — такава е от малка. Учителите й казват, че ако продължава да се учи така, ще може да отиде в колеж и дори в университет. — Тя наклони леко глава на една страна. — Вие сигурно сте учил в университет — последните думи не бяха въпрос, а установяване на факт.

— Да, учих право в Манчестър.

Тя кимна.

— Значи знаете какво значи да учиш сериозно. Никога не е трябвало да й напомням да си пише домашните, както става с Дерек и Джанет. Имам чувството, че дори й е приятно да учи, макар че по-скоро би си отхапала езика, отколкото да си го признае. Бог знае от къде е наследила това — нито аз, нито баща й сме обичали особено училището. С мъка дочакахме да завършим. Но имайте предвид, че Алисън не е някоя зубрачка. Обича да се забавлява.

— А как се забавлява? — настоя меко Джордж.

— Всички са луди на тема поп музика — и тя, и Джанет, и Дерек — „Бийтълс“, „Джери енд дъ Пейсмейкърс“, „Фреди енд дъ Дриймърс“, и тъй нататък. Чарли също, макар че той няма време да кисне всяка вечер с тях и да слуша плочи. Но той пък ходи на танци в „Павилиън Гардънс“, и все обяснява на Алисън коя нова плоча да си купи. Все й казвам, че накрая у нас ще има повече плочи отколкото в магазина. Ще й трябват повече от две уши, за да ги изслуша всичките. Фил й ги купува. Той ходи всяка седмица до Бъкстън и й подбира най-новите неща от класациите, а освен това купува и тези, за които е научила от Чарли… — гласът й замря.

— С какво друго се занимава?

— Ами понякога Чарли ги води в Бъкстън на кънки — в сряда вечер. — Тя млъкна и внезапно изплака: — О, Господи, защо не ги заведе и снощи? — После отпусна глава и дръпна така силно от цигарата, че Джордж чу пукота на горящия тютюн. Когато отново вдигна глава, очите й преливаха от сълзи и бяха изпълнени с такава молба, че проникнаха през цялата му професионална резервираност и стигнаха до сърцето му. — Моля ви, намерете я — изхълца Рут.

Той стисна здраво устни и кимна.

— Вярвайте ми, госпожо Хокин, възнамерявам точно това да направя.

— Дори само за да я погреба.

— Надявам се да не се стига до там — каза Джордж.

— Да. Надяваме се — и вие, и аз. — От устните й излезе дълга димна ивица. — И вие, и аз.

Той помълча малко, после поде отново:

— Ами приятелите й? С кого беше по-близка?

Рут въздъхна.

— Трудно им е да си намират приятели извън Скардейл. Никога нямат възможност да отидат някъде със съучениците си след училище. Ако ги поканят на купон или нещо такова, в повечето случаи нима как да се приберат вкъщи. С автобус могат да стигнат само до Лонгнор. Затова и не ходят. Освен това хората от Бъкстън са настроени срещу Скардейл. Считат ни за някакви езичници, че сме някакви идиоти, защото тук често се женят роднини — гласът й стана саркастичен. — Заяждат се и с децата. Затова и нашите се държат един за друг. Нашата Алисън е общителна, и доколкото разбирам от учителите, съучениците й я харесват. Но никога не е имала други истински близки приятели, освен братовчедите си.

Още една задънена улица.

— Още нещо… Бих искал да хвърля един поглед на стаята на Алисън, ако може. Само за да си съставя по-добра представа за нея. — Той не добави — и за да взема косми от гребена й, за да могат хората от лабораторията да ги сравнят с тези, които открихме залепнали и по петното кръв на дървото.

Тя стана. Движеше се като стара жена.

— Включила съм печката горе. За всеки случай… — тя не довърши.

Джордж я последва във входното антре, което бе също толкова студено, колкото и снощи. Преходът от топло към студено му пресече дъха. Рут се заизкачва пред него по широкото стълбище с усукани, струговани дъбови перила, почти черни от дългогодишно лъскане.

— Още нещо — допълни той, докато се качваха. — Предполагам, че щом фамилното име на Алисън е Картър, съпругът ви не я е осиновил?

Мускулите на гърба и врата й се напрегнаха за миг — толкова кратък, че Джордж бе почти готов да повярва, че си го е въобразил.

— Фил много искаше — каза тя. — Държеше да я осинови. Но Алисън беше на шест годинки, когато баща й почина. Беше достатъчно голяма, за да помни колко много го обичаше, а прекалено малка, за да съзнае, че и той като всяко човешко същество е имал своите слабости. Убедена е, че ако позволи на Фил да я осинови, ще изневери на паметта на баща си. Може и да се съгласи след време, но тя е упорита и не обича да я карат да прави нещо насила. — Бяха стигнали до стълбищната площадка и Рут се обърна към него. Лицето й беше спокойно и напълно непроницаемо. — Убедих Фил да я остави за известно време на мира.

Тя посочи зад Джордж, по коридора, който от едно място имаше наклон надолу, което вероятно се дължеше на някакво дострояване на сградата.

— Стаята на Алисън е последната отдясно. Нали не възразявате да не ви придружа — думите й отново не съдържаха въпрос. Джордж за пореден път се възхити на начина, по който тази жена се владееше, дори в такъв извънредно тежък период.

— Благодаря ви, госпожо Хокин. Няма да се бавя много.

Той продължи по коридора, съзнавайки, че тя стои зад него и го гледа. Но дори това не можеше да го отклони от оглеждането на обстановката. Килимът, с който бе застлан коридорът, бе стар, но явно скъп. Някои от гравюрите и акварелите, окачени по стените, макар и пострадали от годините, бяха съхранили красотата си. Джордж разпозна пейзажи от Южна Англия, където бе отраснал, както и историческите замъци в Чатсуърт, Хадън и Хардуик. Забеляза, че подът при чупката на коридора е неравен, като че строителите бяха сбъркали и по трите измерения. Пред последната врата отдясно спря и си пое дъх. Може би никога нямаше да се озове от близо от това до Алисън Картър.

Топлината, която веднага го обгърна като одеяло, изглеждаше подходяща за стаята — уютна, въпреки размерите си. Тъй като се намираше на ъгъл, стаята на Алисън имаше два прозореца на две от стените си, което подсилваше усещането за простор. Прозорците бяха големи, всеки от тях разделен на четири от тънки каменни колони. От дълбочината им се виждаше колко дебела е стената на старинния градеж. Джордж влезе и затвори вратата зад себе си.

Да не пропускам първите впечатления, напомни си той. Топло: имаше електрическа печка и още един маслен радиатор. Уютно: леглото, персон и половина, беше покрито с голяма пухена завивка, облечена в зелен сатен. В двата плетени стола имаше дебели възглавници. Модерно: килимът беше кафяв, плътен, с разхвърляни по него масленозелени и тъмножълти спираловидни шарки. По стените имаше закачени плакати на поп звезди, повечето рязани от списания, което си личеше и по неравните краища. Скъпо: в стаята имаше гардероб и тоалетка с високо огледало и подходяща табуретка пред нея. Линията им беше елегантно изчистена, очевидно бяха купени съвсем наскоро. Когато той и Ан обзавеждаха къщата си, Джордж бе виждал такова спално обзавеждане и беше наясно, че е доста скъпо. На една масичка имаше грамофон „Дапсет“ — от тъмночервена пластмаса с кремави копчета. Отдолу беше натрупана огромна купчина плочи. Очевидно Филип Хокин бе твърдо решен да направи добро впечатление на доведената си дъщеря. Може би си мислеше, че пътят към сърцето й може да бъде открит с помощта на материалните блага, които сигурно бяха липсвали на детето на една вдовица, живееща в бедно село като Скардейл.

Джордж пристъпи към тоалетната масичка и седна несръчно на табуретката. Срещна погледа си в огледалото. За последен път се бе виждал да изглежда така, когато зубреше като луд за последните изпити. Освен това беше пропуснал да се избръсне под лявото ухо — методистите явно пренебрегваха светската суета, затова и в ризницата им нямаше помен от огледало — на Джордж му се наложи да се бръсне пред огледалото за обратно виждане в колата си. Нито една уважаваща себе си рекламна агенция не би го наела за рекламно лице — освен може би за приспивателни хапчета. Той направи гримаса и пристъпи към работа. Четката за коса на Алисън беше поставена нагоре със зъбите на тоалетната масичка и Джордж се зае да измъква колкото бе възможно повече косми. За щастие тя явно не си беше падала много по почистването и той успя да прибере пет-шест косъма, които пъхна в найлоново пликче.

После въздъхна и се зае да рови из личните вещи на Алисън — работа, която поначало му беше крайно неприятна. След половин час установи, че не е открил нищо изненадващо. Дори бе прелистил всяка книга на малката етажерка до леглото. Книги на Жоржет Хайър6, „Нанси Дру“7, „Великолепната петорка“8, „Брулени хълмове“, „Джейн Еър“ — нито една от тях не представляваше изненада, нито пък съдържаше някаква тайна. Много прелистваната поетична антология на Палгрейв „Златната съкровищница“ не съдържаше нищо друго, освен стихове. В чекмеджетата на тоалетната масичка откри бельото на момичето, два специални спортни сутиена, няколко ароматизирани сапуна, половин пакет дамски превръзки. В кутията за бижута имаше няколко евтини дрънкулки и една мъничка сребърна гривна — от тези, които се подаряват на бебетата при кръщаването им. От вътрешната й страна бе гравирано името „Алисън Маргарет Картър“. Донякъде го учуди единствено отсъствието на библия. От друга страна, Скардейл беше до такава степен откъснат от останалия свят, че Джордж не би се учудил, ако установеше, че тук още почитат езическата богиня на плодородието. Току-виж се оказало, че мисионерите така и не са се добрали до тук.

В една малка дървена кутия откри малко по-интересни находки. Вътре имаше няколко черно-бели снимки, с подвити и пожълтели от годините краища. На някои от тях Джордж разпозна младата Рут Хокин, която се смееше, отметнала назад глава. Рут гледаше към един тъмнокос мъж, който беше свел притеснено поглед. Имаше други две снимки на двойката — хванати под ръка, с безгрижни лица, очевидно заснети на „Голдън Майл“ в Блекпул. Джордж предположи, че са се снимали по време на медения месец. Отдолу имаше още две снимки на същия мъж. Тъмната коса падаше на челото му. Беше облечен в работни дрехи, широк колан придържаше панталона, който сякаш беше шит за много по-едър човек. На едната снимка той стоеше до една брана, закачена за трактор. На другата беше клекнал до едно русо, щастливо усмихнато дете — очевидно Алисън. Последната снимка беше по-нова, ако се съдеше по значително по-голяма рамка. На нея се виждаха Чарли Ломас и една възрастна жена, облегнати на каменна стена, а на фона се виждаха смътните очертания на високите варовикови скали. Лицето на жената беше засенчено от сламена шапка, чиято широка периферия бе прибрана зад ушите с шал, вързан под брадичката. От нея се виждаше само правата линия на стиснатите устни и издадената напред брадичка. От мъчително приведеното тяло ставаше ясно, че е прекалено стара, за да бъде майка на Чарли. Самият Чарли стоеше като закован и позираше с каменно изражение в камерата — сякаш ги беше снимал някой фотограф от викторианската епоха и ги бе заплашил, че ако мръднат, от снимката няма да излезе нищо. Чарли беше скръстил ръце пред гърдите си. Приличаше на немалкото несръчни млади момчета с предизвикателно поведение, които бяха заявявали невинността си пред Джордж в полицейския участък.

— Интересно — промърмори той. Наличието на снимки на баща й можеше да се предположи, макар че той бе очаквал да ги види извадени отвън, и в рамки. Но това, че единственият друг образ в съкровищницата на Алисън бе този на братовчеда — същият, който така навреме бе открил следите в малката горичка — беше най-малкото странно за инспектор Бенет, обучен да подозира всички. Той прибра внимателно снимките в кутията, но после размисли, извади снимката на Чарли и старицата и я пъхна в джоба си.

Когато се зае да прехвърля плочите, откри за първи път образец от почерка на Алисън. На страници, откъснати от училищни тетрадки, той откри преписвани стихове от текстове на песни. Очевидно те имаха някакво специално значение за нея. Откъси от текстове на „Дяволът с маска“ на Елвис Пресли: „Празникът е мой и ще плача, колкото си искам“ на Лесли Гор, „Такава е играта“ на Клиф Ричард и „Аз, която си нямам нищо“ на Шърли Беси — стиховете рисуваха обезпокояващия образ на момиче, което крие някаква мъка, напълно в разрез с всички описания на Алисън Картър. В тези стихове се говореше за мъките на любовта, за измама, загуба и самота. Джордж знаеше отлично, че няма нищо странно в едно момиче на пубертетна възраст, което за първи път се сблъсква с тези усещания и счита, че никой никога не е преживявал нещо подобно. Но ако Алисън е изпитвала такива чувства, тя бе съумяла да ги прикрие много добре от хората около себе си.

Това беше дребно несъответствие, но и единственото, което той можа да открие. Пъхна изписаните листове от тетрадка в друго пликче. Нямаше основание да ги счита за доказателствен материал, но не можеше да пропусне и най-малката следа в случай като този. Никога не би си простил, ако някоя пренебрегната от него подробност се окажеше от ключово значение. Това не само би навредило на кариерата му — имаше нещо по-важно. Такава небрежност би оставила убиеца на Алисън на свобода. Той спря като закован — ръката, протегната към дръжката на вратата, замръзна.

За първи път бе признал пред себе си, че според професионалната логика нямаше друг вариант. Той не търсеше вече Алисън Картър. Търсеше трупа й. И нейния убиец.

Четвъртък, 12 декември 1963 г., 18 часът и 23 минути

Джордж излезе от имението Скардейл и тръгна уморено пътеката към селото. Смяташе да провери в залата на методистите дали няма някакви новини, после да мине да остави образците в управлението в Бъкстън, и после да си отиде у дома, за да се накисне в топлата вана, да хапне домашно сготвена храна и да поспи няколко часа — по време на разследване като сегашното това минаваше за нормален начин на живот. Но първо искаше да поговори с Чарли Ломас.

Тъкмо бе стигнал до моравата в центъра на селото и пред него се изпречи някаква фигура, която излезе, куцукайки, от сенките. Стреснат, той спря и я зяпна. Не можеше да повярва на очите. Беше толкова уморен, че едва не се разсмя на глас, но успя да се овладее някак. Смътната фигура се избистри и превърна в нещо, пред което всеки художник би изпаднал във възторг. Прегърбена старица, която го наблюдаваше с присвити очи, се покриваше със съвършената представа за вещица — чак до гърбавия, клюнест нос и издадената брадичка, които едва не се докосваха. Брадичката вървеше в комплект с космата брадавица, на раменете си старицата беше наметнала черен шал. Явно тя бе жената от снимката, коя Джордж носеше в джоба си. Внезапната й поява му се стори толкова странно съвпадение, че той потупа джоба си, за да се увери, че снимката е още там.

— Ти ще си шефа, а? — заяви тя с писклив глас, скърцащ като градинска порта.

— Аз съм инспектор Бенет, ако това имате предвид, госпожо — отвърна той.

Лицето й се сбръчка в израз на презрение.

— Не ме интересуват разни титли — каза тя. — Само си губиш времето в Скардейл, момче. Не само ти, всички си губите времето. Никой от вас няма и помен от въображение, за да може да схване какво става тук. Скардейл няма нищо общо с Бъкстън, да знаеш. Ако Алисън Картър не е там, където трябва да бъде, отговорът е в главата на някой от обитателите на Скардейл, а не чака в гората да го откриеш, като лисица в капан.

— Може би вие можете да ми помогнете да открия отговора, госпожо?…

— Че защо ми е да ти помагам, господинчо? Ние тук винаги сме се оправяли сами. Не мога да разбера какво я прихвана Рут — да вика чужденци в долината. — Тя понечи да мине покрай него, но Джордж й застана на пътя.

— Едно момиче е изчезнало — каза той меко. — Това не е нещо, с което жителите на Скардейл биха могли да се справят сами. Вие също сте част от този свят, независимо от това дали ви харесва или не. Но ние имаме нужда от вашата помощ, също както и вие се нуждаете от нашата.

Внезапно старицата се изхрачи и плю на земята в краката му.

— Докато не покажеш, че знаеш какво търсиш, това е всичката помощ, която ще получиш от мен, господинчо. — Тя го заобиколи и тръгна напряко през моравата. Вървеше учудващо бързо за жена, която според него, не би могла да бъде под осемдесет. Той стоя и я гледа, докато мъглата не я погълна отново. Чувстваше се като човек, който внезапно е преминал в друго столетие.

— Доколкото разбирам, си се запознал с мама Ломас? — отбеляза захилено сержант Клъф, изникнал неочаквано до него.

— Коя е мама Ломас? — попита Джордж, все още зашеметен.

— Както в случая със Силвия9, въпросът за мама Ломас не би трябвало да гласи „Коя е тя?“, а „Какво представлява тя?“ — започна тържествено Клъф. — Мама Ломас е матриархът на Скардейл. Тя е най-старата жителка на селото, последната от своето поколение. Мама Ломас твърди, че празнувала двадесет и първия си рожден ден през годината, когато Англия чествала диамантения юбилей на кралица Виктория10 — но не бих могъл да се закълна в това.

— Изглежда ми достатъчно стара, за да се окаже права.

— Така е. Но по дяволите, знаел ли е изобщо някой от Скардейл, че Виктория е на трона, да не говорим пък колко години се е задържала на него? А? — завърши с присмехулна усмивка Клъф.

— Къде й е тогава мястото в тази история? Каква роднинска връзка има с Алисън?

Клъф сви рамене.

— Кой може да каже? Прабаба, втора братовчедка на бабата, леля, племенница? Или може би всичко едновременно? Трябва да си по-ориентиран от „Справочника на Бърк“11, за да установиш всички роднински връзки между тези хора, сър. Единственото, който знам, че според полицай Грънди тя е очите и ушите на селото. В Скардейл не може да пръдне мишка, без мама Ломас да бъде осведомена за събитието.

— Но въпреки това явно няма особено желание да ни помогне в търсенето. При това момичето й е кръвна роднина. Как мислиш, на какво се дължи това?

Клъф отново сви рамене.

— Те не са лесни хора. Не обичат нови хора, дори когато нямат неприятности.

— С такова отношение ли се сблъскахте двамата с Краг снощи, когато разпитвахте хората кога са видели Алисън Картър?

— До голяма слепен, да. Отговарят на въпросите, но никога няма да кажат по собствена инициатива нещо, за което не си ги питал.

— Как ти се струва, истината ли казваха всички, когато твърдяха, че не са виждали Алисън? — Джордж затърси цигари по джобовете си.

Клъф извади своите в момента, в който Джордж се сети, че е оставил цигарите си на Рут Хокин.

— Заповядайте — каза сержанта. — Не, не мисля, че лъжеха. Но е възможно да са премълчали някаква важна информация. Особено ако не сме задали подходящия въпрос.

— Май ще се наложи пак да си говорим с тях, а? — въздъхна Джордж.

— Така е, сър.

— Само че ще почакат до утре. Като изключим младия Чарли Ломас. Случайно да знаеш къде можем да го открием?

— Един униформен чукундур го заведе в залата на методистите да си даде показанията — трябва да беше преди половин час — каза Клъф небрежно.

— Друг път да не съм ви чул да говорите така, сержант. — Умората на Джордж внезапно се превърна в гняв.

— Какво съм казал? — стресна се Клъф.

— Чукундурът е кореноплодно растение, с което местните фермери хранят овцете. Познавам много цивилни полицейски служители, които имат по-добра квалификация за зеленчуков статус, отколкото униформените. В този случай имаме, нужда от сътрудничеството на униформената полиция и няма да търпя някой от вас да застрашава съвместната ни работа. Ясно ли е, сержант?

Клъф се почеса по брадичката.

— Да, напълно. Ама нали съм си прост и не съм учил в колеж, може и да не запомня това, което ми казахте.

Джордж съзнаваше, че това е повратен момент.

— Виж какво, сержант. Когато приключим този случай, ще ти купя по един пакет цигари за всеки ден, през който си успял да го запомниш.

Клъф се захили.

— Е на това му викам аз инициативност.

— Смятам да поговоря с Чарли Ломас. Искаш ли да присъстваш?

— С удоволствие, сър.

Джордж се упъти към колата си, но спря, намръщи се и се обърна отново към сержанта.

— Какво правиш ти тук всъщност? Доколкото си спомням, до края на седмицата си нощна смяна?

Клъф доби смутен вид.

— Така е. Но реших да застъпя по-рано следобед — ако мога, да помогна с нещо. — Той пак се захили. — Не бойте се, сър, няма да искам да ми плащат извънредни.

Джордж с усилие прикри учудването си и каза само:

— Браво.

Докато се движеха нагоре по централната улица на Скардейл, Джордж продължи да се чуди на способността на сержанта да го изненадва. Мислеше се за добър съдник на човешкия характер, но колкото по-добре опознаваше Томи Клъф, толкова по-явни противоречия откриваше у него.

Клъф изглеждаше грубоват и дори вулгарен, винаги готов да почерпи компанията, винаги първи, когато се разказваха мръсни вицове. Но списъкът на извършените от него арести на престъпници говореше за друг човек — проницателен и хитър следовател, който умее да открива слабостите на заподозрените, да ги подхване оттам и да упорства, докато рухнат. Не пропускаше да огледа от горе до долу всяка привлекателна жена, и все пак живееше сам в ергенския си апартамент над „Павилиън Гардънс“. Джордж беше влизал веднъж там — когато трябваше да вземе Клъф за едно дело, в последния момент се бе оказало, че и сержантът трябва да свидетелства. Джордж очакваше занемарено ергенско жилище, но апартаментът се оказа чист, пестеливо обзаведен и претъпкан с плочи, предимно джаз. По стените висяха графики — птиците в Британия. Клъф като че ли се смути, когато видя на прага си Джордж, който явно възнамеряваше да влезе, и светкавично се приготви за излизане.

Сега същият човек, който винаги първи настояваше да му се заплаща извънредната работа, бе се отказал от свободното си време, за да обикаля дербишърските полета в търсене на едно момиче, за което не бе и чувал преди двадесет и четири часа. Джордж поклати глава. Зачуди се дали той самият представлява такава загадка, за Томи Клъф, каквато сержантът беше за него.

Джордж се отърси от размислите си и очерта подозренията си към Чарли Ломас пред сержанта.

— Знам, че не е кой знае какво, но на този етап нямаме какво друго да проучваме — заключи той.

— Ако няма какво да крие, не би му се отразило зле да разбере, че го приемаме сериозно — каза мрачно Клъф. — Ако пък крие нещо, няма да е задълго.

В методистката зала цареше странно потисната атмосфера. Двама униформени полицаи обработваха документи. Питър Грънди и никакъв друг сержант, когото Джордж не познаваше, разучаваха подробни релефни карти на непосредствените околности и отмятаха с моливите си квадрати. В дъното на помещението върлинестият Чарли Ломас се беше прегънал в един сгъваем стол. Беше кръстосал крака и обгърнал с ръце горната част на тялото си. Срещу него, от другата страна на малката масичка, седеше един полицай и записваше показанията му. Джордж отиде при Грънди и го дръпна настрана.

— Смятам да поговоря с Чарли Ломас. Какво можеш да ми кажеш за него?

Лицето на полицая от Лонгнор незабавно стана напълно безизразно.

— В какъв смисъл, сър? — попита той сковано. — Не ни е известно нищо за него.

— Знам, че няма досие — отвърна Джордж. — Но това е твой район. Имаш роднини в Скардейл…

— Не са мои, на жената са — прекъсна го Грънди.

— Както и да е, на когото ще да са. Би трябвало да имаш някаква представа що за момче е той. И на какво е способен.

Думите на Джордж сякаш увиснаха във въздуха. Лицето на Грънди бавно доби израз на възмутена враждебност.

— Сериозно ли мислите, че Чарли има нещо общо с изчезването на Алисън? — попита той недоверчиво.

— Смятам да му задам няколко въпроса и би било добре, ако имам предварителна представа що за момче е — отвърна уморено Джордж. — Това е всичко. И тъй, какво представлява Чарли Ломас, полицай Грънди?

Грънди погледна надясно, после наляво, после пак надясно — като дете, което се опитва да пресече улицата правилно. Не успя да избегне погледа на Джордж. Грънди се почеса зад ухото.

— Добро момче е Чарли. Вярно, на трудна възраст е. Всички момчета на неговата възраст излизат вечер да пийнат по някоя бира и да си опитат късмета с момичетата. Но ако живееш на края на света като него, това не става толкова лесно. Нещо друго — Чарли е умно момче. Достатъчно е умен, за да съзнава, че може да постигне нещо в живота, ако се измъкне от Скардейл. Само че все още няма смелост да опита сам. Затова понякога започва да се зъби и да се оплаква колко му е тежко тук. Но сърцето му е добро. Живее в къщичката на мама Ломас, защото тя не е добре със здравето и родителите му предпочитат да знаят, че при старата има постоянно човек — да й внася въглища, да пазарува, изобщо да се грижи за нея. Не е кой знае какъв живот за момче на неговата възраст.

— Беше ли близък с Алисън?

Джордж видя, че Грънди се чуди дали ще продължи да настоява. Това беше едно от най-трудните неща в работата му — постоянното себедоказване пред колегите.

— Тук всички са близки — каза накрая Грънди. — Но никога не съм чувал да са се карали с Алисън или нещо подобно.

Но не караниците между двамата братовчеди от Скардейл интересуваха Джордж.

Съзнавайки, че няма да научи от Грънди нищо повече, той кимна в знак на благодарност и се упъти към дъното на залата. Молеше се да не изглежда толкова съсипан от умора, колкото се чувстваше. Може би трябваше да изчака до утре сутринта и тогава да разговаря с Чарли Ломас. Но предпочиташе да го направи сега, когато момчето и без това беше притиснато до стената. Освен това, винаги съществуваше шанс, макар и едно на милион, Алисън да е още жива, и може би тъкмо Чарли Ломас можеше да им подскаже къде се намира тя. Джордж не би пренебрегнал дори такава минимална вероятност.

Когато наближи, Джордж си взе стол и го постави от третата страна на масата, така че седна под прав ъгъл спрямо Чарли и униформения полицай. Без да му бъде наредено, Клъф последва неговия пример, заемайки четвъртата страна на масата. Чарли беше притиснат отвсякъде. Очите му се плъзнаха от единия полицай към другия. Той се размърда на стола си.

— Знаеш кой съм аз, нали, Чарли? — попита Джордж.

Момчето кимна.

— Отговаряй, когато ти задават въпрос — каза грубо Клъф. — Сигурно й баба ти все това ти говори. Тя ти е баба, нали? Искам да кажа, не ти е леля или племенница, или братовчедка — тук при вас е много трудно да се разбере кой какъв е.

Чарли изкриви устни и поклати плава.

— Няма защо да се държите така — възрази той. — Нали ви помагам.

— И ние сме ти много благодарни, че дойде доброволно да дадеш показания — намеси се Джордж, поемайки без усилие ролята на Доброто ченге, след като Клъф се самоопредели като Лошото ченге. — Тъй и тъй си тук, исках да ти задам един-два въпроса. Нали нямаш нищо против?

Чарли изсумтя.

— Не. Карайте.

— Много бях впечатлен, че успя да намериш онова място в горичката — каза Джордж. — Преди теб мина цяла спасителна група, и никой не забеляза дори една от следите.

Чарли успя да свие рамене, без да разплете крайниците си.

— Познавам долината като дланта си. Когато познаваш толкова добре едно място, и най-дребната промяна ти се набива на очи. Това е всичко.

— Но нали ти не си първият човек от Скардейл, който мина оттам. И все пак пръв забеляза следите.

— Е, да, може пък очите ми да са по-остри от очите на дъртаци като вас. — Чарли опита да се държи наперено, но опитът му се оказа жалък провал.

— Разбираш ли, интересуват ме тези неща, защото нерядко хора, замесени в престъплението, после се опитват да се намесят в разследването — каза кротко Джордж.

Тялото на Чарли се изпъна, като че ли по него протече електрически ток, краката му се опряха с удар в пода, ръцете — на масата. Стреснатите полицаи от другия край на залата се озърнаха.

— Ти си луд — каза момчето.

— Не съм луд, но започвам да се убеждавам, че някой тук наоколо е. Моята работа е да открия кой е той. Така. Ако някой е искал да отвлече Алисън или да й стори зло, би се справил много по-лесно, ако Алисън го е познавала и му се е доверявала. Ти безспорно я познаваш добре. Тя ти е братовчедка, израсли сте заедно. Ти си този, който й казва кои плочи да иска от втория си баща. Ти седиш заедно с нея край огнището в къщата на баба ви, докато тя ви разправя истории от едно време. Ти я водиш да кара ролкови кънки на пистата в Бъкстън всяка сряда. — Джордж сви рамене. — За теб не би било проблем да я убедиш да те последва където и било.

Чарли се отблъсна от масата, после пъхна треперещите си ръце в джобовете на панталона.

— Е, и?

Джордж извади снимката, която бе взел от стаята на Алисън.

— Тя държи твоя снимка в спалнята си — заяви той и показа снимката на Чарли.

Лицето на момчето потръпна и то отново кръстоса крака.

— Запазила е снимката заради баба ми — каза Чарли настоятелно. — Тя обича старицата, а дъртата вещица мрази да я снимат. Това трябва да е единствената й снимка изобщо.

— Толкова ли си сигурен, Чарли? — прекъсна го Клъф. — Защото ние, шефът и аз, си мислим, че Алисън си е падала по теб. Младо момиче, което да те гледа в устата и да те обожава — че на кой не би му харесало такова нещо, а? Особено пък ако е и хубава като Алисън. Зрял плод, оставало ти е само да посегнеш, и ще падне в ръцете ти. Не мислиш ли, че точно така е станало, а, Чарли?

Чарли се сгърчи, но завъртя отрицателно глава.

— Имате съвсем погрешни представи, господине.

— Тъй ли? — попита все така любезно Джордж — Как беше това в действителност, Чарли? Може би това недорасло хлапе, което се е влачило подир теб, те е притеснявало, когато сте ходели на кънки? Може би Алисън ти е пречела да сваляш по-големи момичета — това ли беше проблемът? Маже би сте имали среща вчера след чая в долината? Може би тя е станала прекалено настоятелна?

Чарли отпусна глава на гърдите си и пое дълбоко дъх. Повдигна очи и се обърна, за да бъде лице в лице с Джордж.

— Нищо не разбирам. Защо се държите така с мен? Единственото, което съм направил, е че се опитах да помогна с нещо. Тя ми е братовчедка, част от семейството ми. Ние тук, в Скардейл, се женим един за друг. Не като в Бъкстън, където на никого не му пука за другия. — Посочи поред двамата полицаи. — Редно би било да са навън и да я търсите, а не да седите тук и да ме обиждате. — Той скочи на крака — Длъжен ли съм да стоя тук?

Джордж стана и посочи вратата.

— Вие сте свободен да си тръгнете, когато пожелаете, господин Ломас. Но ще се наложи да разговаряме пак.

Клъф също се изправи, заобиколи масата и застана до Джордж, наблюдавайки Чарли, който излезе гневно, същинско тромаво въплъщение на възмущението.

— Не му стига кураж — каза Клъф.

— Възможно е — отвърна Джордж. После двамата последваха Чарли. Спряха на прага, докато момчето продължи по пътя към селото. Джордж се взираше замислено след Чарли. После се прокашля и каза:

— Тръгвам си. Ще се върна утре преди съмване. Дотогава ти поемаш командването, поне на служителите на криминалния отдел.

Клъф се разсмя. Потискащият нощен въздух като че ли погълна смеха му и от него остана само малко бяло облаче.

— Аз и Краг, така ли, сър? Престъпниците ще трябва да се позамислят. Имате ли някаква идея, нещо, което да проследим?

— Който и да е отвлякъл Алисън, трябва по някакъв начин да я е изнесъл от долината — каза Джордж, мислейки на глас. — Не би могъл да носи дълго време на ръце едно нормално развито тринадесетгодишно момиче. Ако я е отвел по течението на Скарластън в Дендърдейл, трябва да е вървял пеш четири мили, преди да излезе на шосе. Но ако я е извел на пътя за Лонгнор, това са около миля и половина напряко. Защо ти и Краг не пообиколите къщите в Лонгнор тази вечер, за да разберете дали някой не е забелязал кола, паркирана край пътя, близо до отклонението за Скардейл?

— Точно така, сър. Отивам да намеря. Краг и тръгваме.

Джордж се върна в залата и нареди кучетата следотърсачи да обходят Дендърдейл на другата сутрин, прекара половин час в участъка в Бъкстън, попълвайки заявка за лабораторията по съдебна медицина с подробности за находките от горичката и четката за коса на Алисън, и най-сетне потегли за дома.

Жителите на Скардейл можеха да почакат до утре.

7.

Четвъртък, 12 декември 1963 г., 20 часът и 6 минути

Джордж не си спомняше да е затварял входната врата след себе си с по-голямо облекчение. Още преди да успее дори да свали шапката си, стаята към дневната се отвори и Ан с три крачки се озоба в прегръдките му.

— Добре е човек да се прибере у дома — въздъхна той, вдишвайки аромата на косата й. Същевременно си помисли, че самият той не се е къпал от предния ден сутринта.

— Преуморяваш се с тази работа — упрекна го тя меко. — На никого няма да помогнеш, ако си докараш някоя болест. Хайде, влизай. Запалила съм огъня, и ми трябват само пет минути да стопля яденето. — Тя се отдръпна малко назад в ръцете му и го огледа критично. — Изглеждаш съсипан. Веднага щом си изпиеш чая, влизай в банята, а след това в леглото.

— Предпочитам първо да се изкъпя, ако водата е топла.

— Разбира се. Мислех да взема вана, но по-добре влез първо ти. Събличай се, аз ще пусна водата — и тя го подкара пред себе си нагоре.

Половин час по-късно той седеше, облечен в халат, край кухненската маса, и нагъваше солидна порция говежда яхния с моркови. До него имаше чиния с хляб и масло.

— Съжалявам, че няма картофи — извини се Ан. — Предположих, че ще искаш да ядеш веднага, а пък с хляб и масло става по-бързо. Никога не се храниш като хората, докато си на работа.

— Мхм — изръмжа той с пълна уста.

— Какво става, да не би да сте открили изчезналото момиче? За това ли се прибра?

Храната в устата му изведнъж се събра в несмилаема буца. Преглътна с усилие. Имаше чувството, че гълта топка косми.

— Не — отвърна той, вперил поглед в чинията си. — И се съмнявам, че ще я открием жива.

Ан побледня.

— Но това е ужасно, Джордж. Как може да си толкова сигурен?

Той поклати глава и въздъхна.

— Не съм сигурен. Но вече знаем, че не е напуснала дома си по своя воля. Не ме питай как точно сме разбрали, но го знаем. Семейството и не е такова, че да я отвлекат за откуп. А хората, които отвличат деца, рядко ги държат дълго живи. Затова предполагам, че тя вече е мъртва. Ако още не е, ще бъде, преди да я открием, защото нямаме и най-малката следа. Жителите на селото се държат така, като че ли сме им врагове, а не на тяхна страна, а околностите са толкова трудно проходими, че сякаш и природата е против нас. — Той отблъсна чинията си и посегна към цигарите на Ан.

— Ужасно е — повтори тя. — Как ли се справя горката й майка?

— Рут Хокин е силна жена. Предполагам, че като израснеш в място като Скардейл, където животът е толкова суров, се научаваш да се огъваш, но да не се пречупваш. Но и аз не знам как още не е рухнала. Първият й съпруг загинал при някаква злополука във фермата преди седем години, а сега това. При това вторият й мъж не й е никаква опора. Самовлюбен тип — от хората, които разглеждат събитията от гледна точка на това доколко засягат самите тях.

— О, така ли? При това е мъж? — клъвна го Ан.

— Много смешно. Аз не съм такъв. Знаеш много добре, че не очаквам чаят да ми е сервиран, щом прекрача прага. Не искам да ме обслужваш.

— Да, ама ако не го правя, ще ти писне много скоро.

Джордж сви примирено рамене и се усмихна.

— Може и да си права. Ние, мъжете, сме свикнали да се грижите за нас. Но ако нашето дете изчезне, не ми се вярва, че ще поискам жена ми да ми сервира чая, преди да излезе и да го търси сама.

— И този човек го е направил?

— Има свидетел. — Той поклати глава. — Не е редно да ти разказвам всичко това.

— Че на кого ще го кажа? Единствените хора, които познавам тук, са други жени на ченгета. При това и те не са умрели да си общуваме. Моите връстници са съпруги на полицаи с по-нисък ранг от твоя и затова не ми се доверяват. Толкова повече, че аз съм завършила педагогика, а те най-много да са работили някога като продавачки или нещо подобно. А пък всички съпруги на офицери са много по-възрастни и се държат с мен като с глупаво момиченце. Така че можеш да си спокоен, няма да клюкарствам за твоя случай — завърши тя остро.

— Съжалявам. Знам, че не ти е лесно да намериш нови приятели. — Той протегна ръка и хвана нейната.

— Не мога да си представя как бих продължила да живея, ако загубя дете. — Ръката й несъзнателно се плъзна към корема. Джордж присви очи.

— Има ли нещо, което не си ми казала? — попита той внимателно.

Бледата кожа на Ан поаленя.

— Не знам, Джордж. Просто… ами много ми закъснява, вече цяла седмица. Затова… Съжалявам, мили, не исках да ти казвам, преди да бъда напълно сигурна, особено сега, когато ти повериха случая с изчезналото дете. Но наистина мисля, че съм бременна.

По лицето на Джордж бавно плъзна усмивка, докато осмисляше думите й.

— Наистина ли? Ще ставам татко?

— Може пък и да се лъжа. Но никога досега не ми е закъснявало. — Тя изглеждаше разтревожена.

Джордж скочи, измъкна я от стола, вдигна я на ръце и започна да я въртя в кръг.

— Това е прекрасно, прекрасно, прекрасно — накрая спря задъхан и я целуна силно. — Обичам ви, госпожо Бенет.

— И аз ви обичам, господин Бенет.

Джордж я притисна здраво към себе си и зарови лице в косата й. Дете. Негово дете. Оставаше му единствено да реши въпроса, който не бе успял да реши нито един родител от Адам и Ева до наши дни: как да го опази.

До този момент случаят „Алисън Картър“ беше от много голямо значение за инспектор Джордж Бенет. Отсега нататък това бе неговият кръстоносен поход.

Настроението в Скардейл беше мрачно като надвисналите над долината варовикови скали. За начина, по който полицаите се бяха държали с Чарли Ломас, се бе разчуло също толкова бързо, колкото и за изчезването на Алисън. Докато жените постоянно проверяваха тревожно дали децата им са у дома и в леглата си, мъжете се бяха събрали в кухнята на Банксайд Котидж, където Рут бе живяла с дъщеря си преди сватбата с Филип Хокин.

Тери Ломас, бащата на Чарли, дъвчеше мундщука на лулата си и мърмореше против полицията:

— Нямат право да се държат с Чарли като с престъпник.

По-големият брат на Чарли каза намръщено:

— Нямат представа какво се е случило с наш’та Алисън. Заяждат се с Чарли, за да излезе, че вършат нещо.

— Ама няма да оставят нещата така, нали? — намеси се чичото на Чарли, Робърт. — Ще се захванат с всеки от нас, един по един, ако нищо не излезе с Чарли. Оня тип, Бенет, си е навил на пръста да се оправи с изчезването на Алисън, веднага си личи.

— Че това лошо ли е? — попита Рей Картър — Искам да кажа, човекът смята да си свърши работата, както си му е редът. Няма да се успокои, докато не намери решението на случая.

— Прекрасно, стига да е правилното решение — отвърна Тери.

— Да — каза замислено Робърт. — Но как да сме сигурни, че той нима да се отклони от това, което трябва да прави, докато се заяжда с такива като младия Чарли? Всички знаем, че момчето няма да издържи много. Могат да го убедят да говори какво ли не. Кой знае, ако не успеят да открият този, който им трябва, може да решат да хванат Чарли и да приключат с цялата работа.

— Можем да постъпим по два начина — каза Джек Ломас. — Можем да млъкнем окончателно, да не им казваме нищо, освен това, което е необходимо, за да опазим Чарли. Тогава скоро ще им се изясни, че ще трябва да си търсят друго жертвено агне. А можем пък да се претрепем от старание да им помагаме. Сигурно тогава ще схванат, че докато се ровят сред хората, които са обичали Алисън, няма да намерят нито момичето, нито този, който я е отвел.

В кухнята се възцари продължително мълчание. Чуваше се как Тери смуче лулата си. Накрая се обади старият Робърт Ломас.

— Може пък да направим и двете.

Работата продължаваше и в отсъствието на Джордж. Спасителните групи бяха приключили с търсенето за деня, но в свързочния пункт униформените служители съставяха плановете за следващия ден. Вече бяха приели предложенията на доброволци от местните войскови части и на курсанти от Кралските военновъздушни сили да се присъединят към търсенето през почивните дни. Никой не казваше на глас какво мисли, но всички бяха песимистично настроени. Това, разбира се, не означаваше, че няма да претърсят целия Дербишър сантиметър по сантиметър, ако се наложеше.

В Лонгнор Клъф и Краг вече се бяха налели до ушите с чай, но не разполагаха и с помен от следа. Решиха да приключат в девет и половина, тъй като на село си лягаха по-рано от гражданите в Бъкстън. И съвсем в края на деня Клъф извади късмет. Една възрастна семейна двойка, на път към дома след коледния пазар в Лийк, забелязала някакъв ленд роувър, паркиран на тревата до методисткия параклис.

— Беше точно преди пет — каза категорично съпругът.

— Кое ви накара да забележите колата? — попита Клъф.

— Ние ходим там на служба — отвърна човекът. — Обикновено това място паркира само пасторът. Ние, останалите, оставяме колите си до бордюра. Всички местни жители знаят това.

— Как мислите, дали шофьорът е паркирал по-встрани от шосето, за да остане незабелязан?

— Предполагам. Как би могъл да знае, че тъкмо паркирането това място ще привлече вниманието към него?

Клъф кимна.

— Видяхте ли шофьора?

Двамата завъртяха отрицателно глави.

— Вътре беше тъмно — каза жената. — Не беше запалил никакви светлини. Пък и ние минахме покрай него за секунди.

— Забелязахте ли нещо особено в ленд роувъра? Какво бе купето — късо или дълго? Цвят? С твърд покрив или с гюрук? Някакви букви или цифри от номера? — настоя Клъф.

Те отново завъртяха колебливо глави.

— Честно казано, не обърнахме особено внимание — каза мъжът. — Говорехме за изложбата на селскостопански животни. Един приятел от Лонгнор взе една от първите награди и ни беше поканил да ни почерпи в Лийк. Сигурно половината село щеше да бъде там. Но все пак решихме да се приберем у дома. Жена ми бързаше да извади коледната украса.

Клъф огледа хартиените гирлянди, домашно производство, изкуственото коледно дръвче с жалките електрически свещи по него и варакосаната украса, която сякаш бе дъвкана от кучето.

— Разбирам — отбеляза той невъзмутимо.

— Винаги подреждам украсата в деня на изложбата — каза гордо жената. — Тогава усещаме, че наближава Коледа, нали, татко?

— Да, разбира се, Дорис. Затова, разбирате ли, сержант, не обърнахме никакво внимание на ленд роувъра.

Клъф стана и се усмихна.

— Няма значение — каза той. — Поне сте го забелязали. И това е нещо повече от постижението на останалите.

— Били са прекалено заети да поливат юниците на Алек Грънди — каза дълбокомислено мъжът.

Клъф отново им благодари и си тръгна. Краг щеше да го чака в местната кръчма. Клъф никога не бе считал, че правилото да не се пие, докато си на служба, трябва да се спазва прекалено стриктно, особено пък по време на нощна смяна. Едно-две питиета винаги подпомагаха работата на мозъка му — също както висококачественото масло стимулира работата на мотора. Сега седеше пред пинта12 „Марстънс“ и разказваше на Краг какво е научил.

— Страхотно — зарадва се Краг. — Професорът ще е доволен.

Клъф направи гримаса.

— Само донякъде. Ще му хареса това, че сме открили двама свидетели, които са видели някакъв ленд роувър, паркиран на място, на което местните знаят да не паркират. Ще му хареса и това, че необичайното паркиране се е състояло горе-долу по времето, когато е изчезнала Алисън.

После Клъф обясни какво няма да се понрави на Джордж.

— Да му се не види — каза Краг.

— Именно. — Клъф всмука половината си чаша на една глътка. — Да му се не види.

Петък, 13 декември 1963 г., 5 часът и 35 минути

Джордж влезе в бъкстънския полицейски участък, минавайки през приемната. Вътре един униформен служител окачваше по стената празнични гирлянди и ги закрепваше с кабарчета.

— Колко жизнерадостно — изръмжа Джордж. — Сержант Лукас тук ли е?

— Ако побързате, маже да го хванете, сър. Канеше се да отиде до стола да си вземе сандвич. За първи път от снощи си позволи малка почивка, сър.

— Червената камбанка е по-високо от зелената — отбеляза Джордж на излизане.

Полицаят изгледа мрачно затворената врата. Джордж откри Боб Лукас да дъвче сандвич с бекон и да се взира мрачно в сутрешния вестник.

— Видяхте ли това, сър? — каза той вместо поздрав и плъзна „Дейли Нюз“ по масата към него. Джордж взе вестника и се зачете.

— Гадни журналисти — възмути се Джордж. — Извъртат всяка дума. Нали казах, че разликите са повече от приликите — това защо не са го поместили? Спокойно можех изобщо да не се хабя. Този Дон Смарт тъй или иначе ще пише това, което иска да напише, независимо от това каква е истината.

— Винаги е така с тези репортери от Флийт Стрийт — каза Лукас кисело. — На местните момчета им се налага да се придържат към истината, защото и следващия път пак ще дойдат при нас за репортаж, но тая лондонска сбирщина пет пари не дава дали ще подразни полицията в Бъкстън или не. — Той въздъхна. — Мен ли търсехте, сър?

— Исках само да предадеш нещо на дневната смяна. Струва ми се, че е крайно време да проучим кои са познатите лица с досиета за сексуални престъпления в околността и да ги разпитаме.

— В цялата област ли, сър? — попита уморено Лукас.

Джордж си помисли, че понякога напълно разбира защо някои полицаи така и не излизат от нивото на униформен служител през цялата си кариера.

— Мисля първо да се съсредоточим върху региона непосредствено около Скардейл. Може би в радиус от пет мили, като поразширим малко кръга на север, за да обхванем и Бъкстън.

— Някои туристи изминават много мили, за да стигнат до тук — каза Лукас. — Няма гаранции, че нашият човек не е от Манчестър Шефийлд или Стоук.

— Съгласен съм, сержант, но все отнякъде трябва да се започне. — Джордж бутна стола си назад и стана. — Тръгвам за Скардейл. Предполагам, че ще прекарам там целия ден.

— Сигурно сте разбрал за ленд роувъра? — Тонът на Лукас беше безразличен, но лицето му излъчваше самодоволство.

— Какъв ленд роувър?

— Вашите момчета открили снощи в Лонгнор двама свидетел — семейна двойка. Били видели някакъв ленд роувър паркиран встрани от шосето, близо до отклонението към Скардейл, горе-долу по същото време, когато Алисън излязла за последен път от дома си.

Лицето на Джордж светна.

— Че това е страхотна новина!

— Не чак толкова страхотна. Било е тъмно. Свидетелите не могат да дадат никакво описание на колата, освен че е била ленд роувър.

— Но нали ще можем да вземем отпечатъци от гумите. Все пак някакво начало — каза развълнувано Джордж. Раздразнението от разговора с Лукас и публикацията в „Дейли Нюз“ беше напълно забравено.

Лукас поклати глава.

— Опасявам се, че няма да стане, сър. Знаете ли мястото, където е бил паркиран ленд роувърът? От едната страна на методистки параклис. Точно там, където вчера влизаха и излизаха денонощно нашите коли.

— Майната му — каза Джордж.

Томи Клъф се наслаждаваше на чаша чай и цигара, когато Джордж пристигна в свързочния пункт.

— Добро утро, сър — каза той, без да си даде труд да се изправи.

— Още ли си тук? — попита Джордж. — Можеш да отидеш да почиваш, ако искаш. Трябва да си съсипан от умора.

— Не съм по-уморен, отколкото бяхте вие снощи, сър. Ако не възразявате, бих останал още. Тъй или иначе това е последната ми нощна смяна, така че най-добре да свикна да си лягам по нормално време. Ако смятате да разпитвате хората от селото, мисля, че мога да ви бъда от полза. Вече съм говорил с повечето от тях и имам доста добра представа за положението.

Джордж се замисли за миг. Обичайно червендалестото лице на Клъф беше по-бледо, кожата под очите му беше подпухнала. Но очите му бяха все така проницателни, а и действително познаваше местните по-добре от него самия. Освен това, бе крайно време Джордж да установи по-тясно сътрудничество с някой от тримата сержанти.

— Добре. Само че имай предвид, ако започнеш да се прозяваш, докато някоя любезна бабичка ни разказва историята на живота си, веднага те пращам да си ходиш.

— Нямам нищо против. Откъде ще започнем?

Джордж отиде до една от масите и дръпна към себе си един лист хартия.

— Трябва ми карта, за да знам кой къде живее и какъв е. Това като начало.

Джордж се почеса по главата.

— Би било прекалено да очаквам, че ще ми обясниш и в каква роднински връзки са помежду си — попита той, взирайки се в нарисуваната от Томи Клъф карта.

— Тази задача надминава възможностите ми — призна Клъф. — Сега само да цитирам очевидните — например това, че Чарли Ломас е малкото момче на Тери и Дайан. Майк Ломас е най-голямото момче на Робърт и Кристин. После идва Джек, който живее с тях, а имат и дъщери — Дениз, която е омъжена за Брайън Картър, и Анджела, която е омъжена за дребен земевладелец, някъде към Три Шайърс Хилс.

Джордж вдигна ръка и простена:

— Стига! Тъй като очевидно имаш природен талант в това отношение, ти възлагам да изясниш родовите хроники на Скардейл и ми припомняш кой на кого какъв е само когато се налага. Засега искам да знам мястото на Алисън Картър в цялата тази каша.

Томи вдигна очи към тавана, като че ли очакваше да види родословното дърво изрисувано на него.

— Добре. Няма да се занимаваме с братовчеди, били те втори или трети. Ще говоря само за най-близко роднинство. По какъв начин мама Ломас й се пада прабаба. Баща й, Рой Картър бил брат на Дейвид и Рей. По майчина линия принадлежи към Краудър. Рут е сестра на Даниъл, а също и на Дайан, жена е на Тери Ломас. — Клъф сочеше съответните места на картата. — И всички са свързани помежду си по някакъв начин.

— Нали от време на време тук трябва да се е вливала свежа кръв — възрази Джордж. — Иначе цялото село щеше да се състои от идиоти.

— Има един-двама пришълци за разнообразие. Катлийн Ломас, жената на Джек, е от Лонгнор. А пък Джон Ломас се ожени за момиче от Бейкуел. Само че тя издържа тук само докато роди и после отиде някъде, където може да следи редовно сериала „Корнейшън Стрийт“, и отиването на кръчма вечер не прилича на военна операция. И, разбира се, да не забравяме Филип Хокин.

— Да, не бива да забравяме Хокин — потвърди замислено Джордж. После въздъхна и стана. — Бихме могли да поровим още сведения за него. Дошъл е тук от Сейнт Олбънс, нали? — извади бележника си и записа нещо. — Подсети ме да проуча всяка линия. Хайде, Томи, да се пробваме още веднъж в Скардейл.

Брайън Картър избърса вимето на поредната крава и с изненадващо внимателни движения прикрепи доилката към него. Имаше поне няколко часа до зазоряване, когато той бе напуснал топлото си легло, което споделяше с Дениз, младата си съпруга, в Бенксайд Колидж, къщата, в която Алисън Картър бе родена през една дъждовна нощ на 1950 година. Докато вървеше през смълчаното село редом с баща си, Брайън не можеше да не мисли с горчивина доколко изчезването на братовчедка му вече се бе отразило на собствения му свят.

Беше водил простичък, спокоен живот. В Скардейл бяха свикнали да разчитат на себе си, да не общуват много с външни хора. Бе свикнал да му подвикват обиди — и съучениците му в училище, а после и подпийналите посетители на кръчмите. Известни му бяха всички изтъркани стари вицове за бракове между роднини и глупавите истории за тайни ритуали и черна магия. Бе свикнал да не им обръща внимание и да си живее живота.

Когато беше светло, цялото население на Скардейл обработваше земята, а когато дните станеха къси, имаше работа и за вечерта. Жените предяха вълна, плетяха пуловери, шалове и бебешки дрешки, тъчаха одеяла, правеха консерви и компоти — все неща, които после продаваха на пазара в Бъкстън. Мъжете се занимаваха с поддръжката на сградите — и отвън, и отвътре. Занимаваха се и с дърводелство. Тери Ломас правеше красиви дървени купи, които светеха с богатите, топли тонове на дървото, подбрано специално заради шарката. Изпращаше ги в някакъв център за художествени занаяти в Лондон, където се продаваха за суми, които според съселяните му бяха направо неразбираеми. Бащата на Брайън, Дейвид, изработваше дървени играчки за един магазин в Лийк. На никого не би му останало време да се занимава с езическите ритуали, които лековерните пиячи обсъждаха в бъкстънските кръчми, дори някой да бе проявил интерес към тях. Истината беше, че всеки в Скардейл работеше толкова усилено, че едва му оставаше време да се храни и да спи.

Хората от Скардейл не изпитваха нужда да поддържат постоянни контакти с външния свят. Повечето от необходимата храна се произвеждаше в кръга от надвиснали варовикови скали — имаше и месо, и картофи, мляко, яйца, дори малко плодове и зеленчуци. Мама Ломас правеше вино от бъзов цвят и бъзов плод, от коприва, глухарчета, брезов сок, ревен, от цариградско грозде и боровинки, общо взето от всичко, което можеше да се бере. Всички пиеха от нейното вино. Дори на децата даваха от време на време по чашка с лечебна цел. Във вторник идваше камион, от който купуваха риба и зеленчук. В четвъртък пък пристигаше камион от бакалницата в Лийк. Всичко останало се купуваше от пазара в Лийк или Бъкстън от тези селяни, които продаваха там продукцията си или добитък.

Странен му се бе сторил преходът от ученическия живот, когато напускаше долината пет пъти седмично, към живота на зрял човек, когато и той започна да обработва земята и понякога не излизаше от Скардейл по цял месец. Нямаше дори телевизия, която да нарушава ритъма на съществуванието им. Брайън още помнеше как старият скуайър Касълтън си беше купил телевизор, за да гледа коронацията на кралица Елизабет13. Баща му и чичо Рой поставиха антената и цялото село се събра в салона на имението. Старецът включи телевизора със замах, и всички впериха сащисано очи в някаква февруарска виелица. Както и да въртяха антената Дейвид и Рой, се чуваше само пращене като от мазнина, попаднала в огъня, и се виждаха само смущения. Но това бе единствената намеса във вътрешния живот на Скардейл, която който и да било от обитателите му би понесъл.

А сега всичко се бе променило. Алисън изчезна и внезапно животът на всеки от тях ставаше обществено достояние. Полицията, вестникарите, всички настояваха да се отговаря на въпросите им, без да се интересуват влиза ли това в работата им или не. Брайън имаше чувството, че няма съпротивителни сили да издържи на такова нахлуване. Искаше му се да причини някому болка. Но нямаше на кого.

Още не беше съмнало, когато Джордж и Клъф стигнаха до първите къщи на селото. Първата светлинка, която видяха, се процеждаше през открехнатата врата на един обор.

— Ами да започнем от тук — каза Джордж и паркира колата до бордюра. — Кого очакваш да открием вътре? — попита той, докато газеха по покрития с кал цимент към вратата.

— Най-вероятно Брайън и Дейвид Картър — отвърна Клъф. — Те са краварите на селото.

Двамата мъже в обора не чуха приближаването им поради тракането и бълбукането на доилката. Джордж реши да изчака те да се обърнат. Вдъхваше сладникавия мирис на тор, животинска пот и мляко, наблюдаваше как мъжете измиват внимателно вимето на всяка крава, преди да поставят доилката. Най-сетне единият се обърна. Първото впечатление на Джордж бе, че вижда наблюдателните очи на Рут Хокин, поставени в безизразното лице на каменна статуя от Великденските острови. Лицето на мъжа се състоеше от ъгли и плоскости, скулите му приличаха на каменни плочи, хлътналите му очи бяха като вдълбани във восък.

— Да не би да има нещо ново? — попита той, издигайки глас, за да надвика машината.

Джордж поклати глава.

— Дойдох да се представя. Криминален инспектор Джордж Бенет. Аз ръководя следствието.

Той тръгна към по-възрастния мъж, а по-младият спря да дои, изправи се и се облегна на масивната задница на кравата, фризийска порода, скръстил ръце на гърдите си.

— Аз съм Дейвид Картър — каза по-възрастният. — Чичо съм на Алисън. А това е моят син, Брайън.

Брайън Картър кимна достолепно. Лицето му беше същото като на баща му, само очите му бяха тесни и бледи, като отломки от топаз. Надали беше на много повече от двадесет години, но увисналите надолу ъгълчета на устата му бяха сякаш издялани в камък.

— Исках да ви кажа, че вършим всичко, което е по силите ни, за да разберем какво се е случило с Алисън — каза Джордж.

— Ама не сте я намерили, нали? — гласът на Брайън бе мрачен като изражението на лицето му.

— Не. Продължаваме с търсенето веднага след съмване, и ако искате отново да се присъедините към нас, сте добре дошли. Но не затова съм тук. Постоянно си мисля, че отговорът на въпроса какво се е случило с Алисън се крие някъде в досегашния й живот. Не ми се вярва, че отвличането й е плод на случайна прищявка. Било е внимателно подготвено. Независимо от това какво знаете, убеден съм, че някой от селото е чул или видял нещо, което може да ни наведе на следа. Мисля днес да поговоря с всички ваши съселяни, и на всеки ще кажа същото. Моля ви да поровите в паметта си за нещо, каквото и да било, стига да излиза извън рамките на обичайното, нещо или някой, когото сте видели на място, където не би трябвало да бъде.

Брайън изпръхтя досущ като някоя от кравите си.

— Ако търсите някой, дето не му е мястото тук, не ви трябва да се оглеждате много.

— Кого имате предвид? — попита Джордж.

— Брайън — каза бащата предупредително.

Брайън се намръщи и започна да рови в джобовете си за цигара.

— Татко, на него мястото му наистина не е тук и никога няма да бъде.

— За кого говорите? — настоя Джордж.

— За Филип Хокин, за кой друг? — измърмори Брайън и се обви в цигарен дим. После вдигна глава и се взря предизвикателно в тила на баща си.

— Нали не намеквате, че вторият й баща има нещо общо с изчезването на Алисън? — попита Клъф. В гласа му прозвуча едва прикрито предизвикателство, на което Брайън вероятно нямаше да устои.

— Не сте ме питали за такова нещо. Попитахте ме дали знам за някой, дето не си е бил на мястото. Ами ето, той е такъв човек. Откак дойде тук, се вре навсякъде, опитва се да ни учи как да си обработваме земята, като че ли неговите хора са се занимавали с това от поколения насам. Въобразява си, че като прочетеш някоя книга или брошурка на Земеделския институт, и ставаш експерт. А и като си спомня как ухажваше леля Рут! Не я остави на мира. За нея просто нямаше друг изход да си върне спокойствието, освен да се омъжи за него.

— Доколкото си спомням, на времето не го преживя толкова тежко — отбеляза саркастично баща му. — Ако Рут и Алисън не бяха освободили Бенксайд Котидж, ти и Дениз щяхте да започнете брачния си живот в старата ти спалня. За теб не знам, ама на мен ми е по-добре, като не чувам как таблата на леглото се тряска в стената по цяла нощ.

Брайън се изчерви и изгледа мрачно баща си.

— Остави Дениз на мира. Сега говорим за Хокин. Знаеш не по-зле от мен, че няма какво да търси тук. Не се дръж така, като че ли и ти по цял ден не мърмориш що за безполезен лигльо е и как ти се ще старият скуайър да бе имал повече ум в главата, та да не остави цялата земя на пришълец като Хокин.

— Това не означава, че той има нещо общо с изчезването на Алисън — отвърна Дейвид и потри брадичката си с ръка — очевидно семеен израз на объркване.

— Баща ви е прав — каза меко Джордж.

— Може и да е — съгласи се Брайън с нежелание. — Но и Хокин все всичко знае най-добре. Ако се налага и у дома така, както в селото, братовчедка ми трябва да живее по-зле и от куче. Не ме интересува какво говорят останалите, убеден към, че не може да е била щастлива в една къща с Хокин. — Той плю презрително на циментовия под, обърна се рязко и се упъти към далечния край на обора.

— Не му обръщайте внимание — каза уморено Дейвид Картър. — Устата му работи повече от акъла. Хокин си е идиот, но според Рут е давал душа за Алисън. А винаги бих повярвал на думите на сестра си, ако ги противопоставим на тези на сина ми. — Поклати глава и погледна към Брайън, който чоплеше някаква машина. — Мислех си, че като се ожени за Дениз, ще му дойде умът в главата, ама явно съм си правил сметката без кръчмаря. — Той въздъхна. — Ще дойдем да помагаме при търсенето, господин Бекет. И обещавам да помисля за това, което казахте. Да видим ще се сетя ли за нещо.

Стиснаха си ръце и се разделиха. Джордж чувстваше как хладните очи на Картър го следят замислено, докато излизаха с Клъф на сивкавата утринна светлина.

— Младият Брайън явно няма особена слабост към местния земевладелец — отбеляза той, докато вървяха към колата.

— Ако може да се вярва на Питър Грънди, той само казва това, което останалите хора от селото мислят. Снощи си поговорихме с Грънди, когато приключихме с обхода на селото. Той ми каза, че според всички обитатели на селото Хокин е самовлюбен и държи да се знае много ясно кой е шефът тук. А пък хората от Скардейл не обичат такива работи. Съгласно традицията селяните винаги са обработвали земята както намерят за добре, а земевладелецът си прибира данъците и не си вре носа там, където не му е работа. Така че това няма да е последното оплакване от Хокин, което ще чуете — каза Клъф.

През ум не му минаваше колко е далече от истината.

8.

Петък, 13 декември 1963 г., 12 часът и 45 минути

Четири часа по-късно Джордж бе убеден, че никога повече няма да му трябват каквито и да било доказателства на закона за наследствеността. Фамилните имена се променяха в зависимост от случая, но физическите характеристики се повтаряха в произволна смесица. Каменното лице на Дейвид Картър, клюнестият нос на мама Ломас, котешките очи на Джанет Картър — всичко това се повтаряше в различни вариации, заедно с още няколко изявени физически черти. Джордж започна да се чувства като дете, което си играе с една от онези книжки, в които страниците са нарязани хоризонтално и могат да се смесват нарисуваните очи, носове и усти.

Друга обща характеристика на жителите на Скардейл бе пълното неведение по отношение на изчезването на Алисън. Както Клъф бе предсказал, малцина бяха склонни да произнесат и малкото думи, изтръгнати от Брайън Картър. Повечето разговори си бяха жива мъка. Джордж се представяше и произнасяше кратката си реч. Селяните се замисляха, после поклащаха глави. Не, не се бе случвало нищо необичайно. Не, не бяха виждали непознати наоколо. Не, бяха убедени, че няма човек в селото, който би допуснал да падне и косъм от главата на Алисън. И между другото, трудно би могло да се намери по-свястно момче от Чарли Ломас, и той не заслужавал да се държат с него като с престъпник.

Единственото забележително нещо бе, че никой не намекна и най-отдалечено нещо за земевладелеца. Никой не се оплака, нито дума не бе казана против него. Наистина, не се намери и някой да го хвали, но към обяд човек се изкушаваше да мисли, че Брайън Картър е единственият жител на Скардейл, който има някакви възражения към Филип Хокин.

Най-сетне Джордж и Клъф се прибраха след безплодната обиколка в караваната. Вътре седеше само една жена полицай, която веднага скочи и се зае да им запарва чай.

— Оказа се, че не си прав — въздъхна Джордж.

— Сър? — Клъф отвори пакета с цигари и предложи една на Джордж, без да го пита дали иска.

— Нали каза, че всички ще се оплакват от Хокин. А пък никой не обели и дума — освен онзи млад кибритлия, Брайън Картър.

Клъф се позамисли. Челото му се набръчка като коричката на крем карамел.

— Може би точно там е причината. Той е още толкова млад, че може в случай като сегашния да отдава значение на факта, че Хокин не е един от тях. По-възрастните имат достатъчно ум в главата да осъзнаят, че има дяволски голяма разлика между това да не харесваш някого, защото ти се вре в работата, и да го обвиняваш в отвличането на дете.

Джордж отпи предпазливо от чая си. Не беше толкова горещ, че да го опари. Изпи наведнъж половината чаша, за да накваси пресъхналото си гърло; каквито и достойнства да имаха жителите на Скардейл, не бяха особено щедри с напитките. Всъщност дори бяха седели в кухнята на Дайан Ломас пред чайника с готовия чай и на нея през ум не й мина да им предложи да изпият по чаша.

— Може и така да е. Но не искам да забравяме, че тук става дума за изключително затворена общност — тъкмо на такова място може да битува убеждението, че линчът е най-подходящият начин за справяне с някои проблеми. Може да са решили, че виновникът е Хокин, а ние сме прекалено тъпи, за да го разкрием. Може да са решили, че най-добре ще се справят с него, ако изчакат да се откажем от търсенето на Алисън и да се махнем. После ще има някой нещастен случай на полето и сбогом, скуайър Хокин. Това ми създава два проблема. Първо, като изключим селските предразсъдъци, не съществува никаква причина да подозираме, че Филип Хокин би могъл да има нещо общо с изчезването на Алисън. И второ, не желая кръвта му да ми тежи на съвестта — независимо дали е замесен или не.

На лицето на Клъф се изписа учтив скептицизъм.

— Ако не ми бяхте шеф, щях да кажа, че гледате прекалено много телевизия — каза той. — Но понеже ви познавам, ще кажа, че идеята е интересна, сър.

Джордж изгледа внимателно Клъф и каза само:

— Не бива да пропускаме и тази възможност. — После подаде чашата на униформената служителка и попита: — Има ли още в каната?

Преди тя да успее да му долее, вратата се отвори и във фургона влезе Питър Грънди. Ченгето от Лонгнор кимна доволно.

— Предположих, че ще ви намеря тук. Има съобщения от главен инспектор Карвър, сър. Моли да му се обадите в Бъкстън колкото е възможно по-скоро.

Джордж стана и посегна към чашата с чая. Изпи голяма глътка и направи знак на Клъф да тръгва с него.

— Тъкмо ще минем през свързочния пункт — каза той и тръгна към колата. Внезапно вратата на паркирания наблизо форд се отвори и рижата глава на Дон Смарт надникна отвътре.

— Здрасти, инспекторе — каза той жизнерадостно. — Нещо ново? Нещо за пресата? Очаквах да ви видя на пресконференцията в десет, както обещахте вчера, но явно сте имали по-важна работа.

— Точно така — каза Джордж, заобикаляйки отворената врата на колата. — Полицейските служители, които са разговаряли тази сутрин с вас в Бъкстън, бяха напълно наясно с положението.

— Видяхте ли нашата статия?

— В момента се занимавам със сериозно разследване, господин Смарт. Ако ви трябва коментар на полицейското управление в Дербишър, ще се наложи да действате по установената процедура. А сега, ако ме извините…

Хищна усмивка плъзна по лицето на Смарт.

— Щом не приемате сериозно моето предположение за връзки между трите случая… Минавало ли ви е през ума да се посъветвате с ясновидец?

Джордж се намръщи.

— Ясновидец ли?

— Може да ви посочи вярна следа. Да съсредоточи вниманието ви в правилната посока, вместо да разпростирате търсенето в такъв широк кръг.

Джордж поклати удивено глава.

— Аз работя с факти, господин Смарт, не с вестникарски заглавия. — Той обърна гръб на журналиста и закрачи бързо, но след миг се обърна и допълни: — Ако наистина искате да направите нещо за Алисън Картър, а не за собствената си кариера, защо не отпечатате нейна снимка във вестника?

— Което очевидно означава, че нямате никакъв напредък — обърна се Смарт към Клъф, когато Джордж продължи ядосано напред.

— Що не си разкараш мръсната мутра обратно в Манчестър? — отвърна тихо Клъф, докато на лицето му грееше сияйна усмивка.

Без да изчака ефекта от думите си, той също се обърна и последва Джордж.

— Като се казва Смарт, си е въобразил, че е кой знае колко хитър14 — отбеляза Джордж с горчивина, докато колата се катереше нагоре по хълма. — Повръща ми се, като го видя. Това не е възможност да направиш кариера — става дума за живота на едно дете!

— Той не може да си позволи да разсъждава така. Ако го правеше, никога не би могъл да си напише статията — отвърна Клъф.

— Което би било от полза за всички — заключи Джордж. Беше все още вбесен, когато влезе в залата на методистите и се упъти към най-близкия телефон. Застана над главата на полицая, който тъкмо разговаряше по него и започна да потупва нервно с една извадена цигара по пакета. Полицаят го погледна изкосо. По очите му личеше, че е притеснен.

— Това е всичко, госпожо, благодаря ви много — измънка човекът и посегна към вилката, за да прекъсне разговора, още преди да е поставил слушалката обратно върху нея. — Заповядайте, сър — и той подаде притеснено телефона на Джордж.

— Инспектор Бенет — искам да говоря с главен инспектор Карвър — каза Джордж рязко.

След кратка пауза от слушалката се разнесе носовият глас на шефа му с познатия акцент от средните графства.

— Бенет? Ти ли си?

— Да, сър. Разбрах, че искате да разговаряте с мен.

— Доста време им е отнело да ти предадат — измърмори Карвър.

Джордж бе установил междувременно, че през почти трийсетте години служба в полицията Карвър бе извисил таланта си да се оплаква до ниво на изящно изкуство. Първия месец, след като започна работа в Бъкстън, Джордж постоянно се извиняваше, а през втория успокояваше. После забеляза как всички останали се отнасят към постоянните оплаквания на Карвър и също престана да им обръща внимание.

— Има ли някакво развитие, сър?

— Оставил си инструкции на сержант Лукас за дневната смяна — отвърна Карвър с укорителен тон.

— Точно така, сър.

— Да съберат обичайните заподозрени — общо взето, губене на време за всички, които ще се заемат с операцията.

Джордж не отговори. Гневът, надигнал се при срещата му с Дон Смарт, бе възпрян от стената на професионалната невъзмутимост, но мрънкането на Карвър отново го раздразни така, че доближи застрашително точката на кипене. Последното нещо, което му трябваше, бе да избухне точно пред Карвър, затова си пое дълбоко дъх и издиша бавно през носа.

— Ама пък този път може и да си бил прав — продължи Карвър. Признанието излизаше бавно и с явно нежелание от устата му. Джордж си каза с горчивина, че би предпочел решението му да се бе оказало погрешно, колкото и невероятно да звучеше това.

— Наистина ли, сър?

— Излиза, че имаме подходящ екземпляр с досие. Ексхибиционизъм пред ученички. Отмъквал дамско бельо от просторите — нищо кой знае колко страшно, а и провиненията са доста отдавнашни — отбеляза кисело Карвър. — Интересното в случая е друго — този тип е чичо на Алисън.

Джордж не успя да затвори устата си.

— Неин чичо? — успя да произнесе той след малко.

— Питър Краудър.

Джордж преглътна с усилие. Нямаше представа, че изобщо съществува човек на име Питър Краудър.

— Мога ли да присъствам на разпита, сър?

— Ти за какво мислиш, че ти се обаждам? И без това този глезен постоянно ме върти. Пък и не мисля, че бих всял страх божи у този Краудър, ако се появя пред него с единия крак в някакво гърне. Идвай тук незабавно.

— Да, сър.

— И виж какво, Бенет!

— Да, сър?

— Купи ми риба и пържени картофи. Не мога да ям тази храна от стола — съсипва ми храносмилането.

Джордж поклати глава и затвори телефона.

Запали цигара, присви очи, обърна се и се зае да оглежда помещението пред себе си. Клъф се беше облегнал небрежно на една маса и разглеждаше закачената на стената карта. Грънди стоеше до вратата и очевидно се колебаеше да си тръгне ли или да остане.

— Клъф и Грънди — каза Джордж през облака дим, който излезе от устата му. — Колата. Веднага. Тръгваме за Бъкстън.

Вратите на колата едва се бяха захлопнали, и Джордж се обърна към Грънди, изгледа го мрачно и каза:

— Питър Краудър.

— Питър Краудър ли, сър? — Грънди се опита се направи, че не разбира за какво става дума, но гузно стрелкащите се очи го издадоха.

— Да, Грънди. Чичото на Алисън, онзи, който има досие за ексхибиционизъм. За този Питър Краудър става дума — каза саркастично Джордж, натисна рязко педала на газта и всички в колата политнаха напред, когато тя потегли рязко по пътя към Лонгнор.

— Какво за него, сър?

— Защо научавам за него едва сега, и то от главния инспектор? Как става така, че ти, който познаваш местните най-добре, не спомена и дума тъкмо за него? — Джордж беше изоставил саркастичния тон — вместо това ползваше коприненомекия глас на учител-садист, който примамва лековерния ученик към фалшиво самоуспокоение, преди да нанесе фаталния удар.

— Не мислех, че има връзка със случая. Искам да кажа, той живее в Бъкстън — има повече от двайсет години, откак замина. Не ми е минато през ума — каза Грънди. Ушите му бяха аленочервени.

— Ето защо си още редови полицай, Грънди. — Клъф се завъртя в седалката си и се вторачи в него с нетрепващия, предизвикателен поглед, който бе докарал не един и двама престъпници до опит за насилие и последвало утежняване на присъдата. — Не си се научил да мислиш.

— Така е, Клъф, но пък и не е необходим много ум, за да висиш на бюрото в централата в продължение на няколко години — намеси се Джордж, въплъщение на кротостта и разума в костюм и вратовръзка. — Счита се обаче, че селските полицаи са способни да разсъждават самостоятелно. Виж какво, Грънди, ако се надяваш изобщо някога да получиш повишение, ти предлагам да се възползваш от пътя до Бъкстън, за да ни разкажеш абсолютно всичко, което ти е известно за Питър Краудър.

Грънди потри веждата си с кокалчето на показалеца.

— Питър Краудър е брат на Рут Хокин — каза той бавно, като човек, който решава сложна математическа задача наум. — Най-голяма е Дайан, после е Питър, после Дениъл, и най-малката, Рут. Питър трябва да е десетина години по-възрастен от Рут. Значи някъде към четиридесет и петте.

— Почти не познавам Питър, защото той бе напуснал Скардейл дълго преди да стана селски полицай в Лонгнор. Но съм чувал да се говори за него. Доколкото знам, не е с всичкия си. Докато живеел още в Скардейл, брат му Дениъл го наглеждал, но после се случило нещо — не знам какво, никой, освен хората от Скардейл не знае — и решили, че не го искат повече в долината. Затова го пратили в Бъкстън. Живее в бекярски пансион близо до игрището за голф при Уотърсуолоус. Работи в една работилничка на гърба на железопътното депо — там правят абажури и плетени кошчета за боклук. Спомнях си много смътно, че са го прибирали за ексхибиционизъм. Но това беше много отдавна.

Джордж въздъхна тежко.

— Знаел си всичко това за Питър Краудър и през ум не ти е минало да ми го кажеш?

Грънди се повъртя на мястото си.

— Ще ме разберете, когато го видите, сър. Питър Краудър се бои от собствената си сянка. Според мен не е способен да се натрапи на никое момиче, камо ли пък да го отвлече.

— Но на него не би му било необходимо да отвлича Алисън, нали? — намеси се Клъф. Саркастичният му глас изплющя като камшик. Сините му очи бяха ледени. — Той й е чичо. Тя не би се уплашила от него. Ако е казал: „Ей, Алисън, у дома има чифт кънки, които май ще ти станат, искаш ли да дойдеш да ги видиш?“, тя не би се поколебала нито за миг. Това е бил чичо й Питър, може би малко куку, но все пак неин чичо. Нали така, полицай Грънди? — Клъф съумя да направи така, че чинът да прозвучи като оскърбление.

— Той не би посмял — настоя Грънди. — Освен това, като ви казах, че не са го искали в долината, го имах предвид съвсем буквално. Доколкото знам, кракът на Питър Краудър не е стъпил в Скардейл през последните двадесетина години. Нито пък някой от Скардейл е общувал с него. Съмнявам се, че биха се познали с Алисън, ако се разминат на улицата.

— Ще видим тази работа — измърмори Клъф. Очите му, присвити от цигарения дим, гледаха мрачно.

Джанет Картър бе молила и настоявала да не ходи на училище в деня след изчезването на Алисън. Можеше да си спести усилията. В началото на шейсетте години се предполагаше, че децата не изпитват същите чувства като възрастните. Възрастните ги тъпчеха с всевъзможни истории, за да ги защитят от житейската реалност, мислейки, че по този начин ги щадят. За възрастните най-страшното бе детето да наруши режима си, защото за него това би било сигурен белег, че нещо не е наред. И тъй, в долината можеше да настъпва краят на света, но Джанет и връстниците й трябваше да чакат училищния автобус на спирката като всяка друга сутрин.

Затова пък, когато пристигна в училище на сутринта след изчезването на Алисън, денят се оказа неочаквано вълнуващ. За първи път Джанет се оказа в центъра на вниманието. В училище дойдоха полицаи и разпитваха съучениците и учителите й. В училищния двор се говореше само за едно, а на трибуната почти постоянно бе Джанет. Тя също се превърна по свой начин в знаменитост. Това й бе достатъчно да забрави ужаса, който я държа будна половината нощ, докато се чудеше къде ли е Алисън сега и какво става с нея.

Наоколо витаеше някаква приятна тръпка, страх, който се основаваше на предположенията, че се е случило нещо забранено, нещо, чийто смисъл момичетата не можеха напълно да осъзнаят. Това важеше дори за тези, които живееха на село. Те бяха наблюдавали животните, но някак не можеха да прескочат бариерата на видовете и да отнесат видяното и към хората. Разбира се, всеки бе чувал за хора, които „причиняват зло“ на млади момичета, но никой не знаеше какво точно ще рече това, освен че има връзка с „оная работа“, и че е подобно на това, което би станало, ако оставиш едно момче на „прекалена свобода“. Разбира се, никой нямаше представа колко прекалена можеше да бъде „прекалената свобода“.

Така че атмосферата в девическото училище „Хай Пийк“ бе извънредно напрегната. Макар и повечето съученички на Алисън да бяха почти толкова уплашени и разстроени, колкото и самата Джанет, у всяка се долавяше някакво почти приятно вълнение, съпроводено със съзнанието, че не е редно да се чувстват така. При толкова вълнения от различен характер, четвъртъкът и петъкът се оказаха изтощителни дни. Когато чу последния звънец, единственото нещо, за което Джанет копнееше, бе да се прибере у дома и да се остави майка й да я поглези пред чаша чай.

Не й бяха останали достатъчно психически резерви, за да посрещне шока, който я очакваше на автобусната спирка. Шофьорът на автобуса умираше от нетърпение да сподели новината — че чичото на Алисън бил прибран в участъка за разпит. Реакцията на Джанет бе незабавна — тя като че ли се затвори в себе си. Седеше на предната седалка, където винаги досега бе седяла с Алисън — колкото е възможно по-близо до шофьора.

— Кой чичо? — попита Дерек.

Шофьорът понечи да пусне обичайната шега за роднинските връзки между всички жители на Скардейл, но прецени, че Джанет не е в подходящо настроение. Затова просто каза:

— Питър Краудър.

Джанет се намръщи.

— Трябва да е друг Краудър, не от скардейлските. Алисън няма чичо на име Питър.

— Така си мислиш ти — смигна й шофьорът. — Питър Краудър е шантавият брат на майката на Алисън. Оня, дето го разкараха от Скардейл.

Джанет погледна към Дерек, но той само сви рамене, озадачен и умислен също като нея. Двамата никога не бяха чували нищо за някакъв друг брат на Краудърови. Името му изобщо не бе споменавано пред тях.

По целия път до края на шосето шофьорът не млъкна. Разправяше за Питър Краудър, който живеел на общежитие и работел в някаква специална работилница за малоумни — от онези, които не са достатъчно луди, за да ги тикнат направо в лудницата. Питър Краудър имал тъмно минало и полицията смятала, че той е пречукал Алисън. Джанет беше вперила неотклонно очи в дебелия му червен тил и искаше той да умре.

Но още повече искаше да разбере истината. На края на шосето ги посрещна баща й. Чакаше ги вече десет минути. Нито един жител на Скардейл нямаше намерение да поема и най-малкия риск. Първото нещо, което Джанет каза, когато вратите на автобуса се затвориха зад нея, бе:

— Татко, кой е Питър Краудър? Какво е направил?

Рей Картър, като прям човек, й каза. После му се искаше да не го беше правил.

Облегнат на стената в стаята за разпити, Джордж си мислеше, че Питър Грънди е бил прав поне за едно. Питър Краудър действително се боеше от сянката си. Както и от сенките на всички останали. Първото нещо, което му направи впечатление, когато влезе в задушното помещение, бе острата миризма на страх — миризма, съвсем различна от киселия мирис на немитото му тяло.

— По време на тоя разпит ще се пали цигара от цигара — бе казал Клъф тихо, набръчкал нос от отвращение пред миризмите, които обвиваха Питър Краудър.

— Моля? — бе отвърнал също под нос Джордж. Двамата стояха на прага на стаята, умишлено оглеждайки Краудър, за да всеят още по-голям страх в него.

— Ако не пуша непрекъснато, може да повърна — просвети го Клъф.

Джордж кимна с разбиране.

— Ти си първи — каза той, мина встрани, облегна се на стената, а Клъф се отпусна тежко в стола срещу Краудър. Джордж кимна рязко в посока към вратата и униформеният полицай, който стоеше на пост, се измъкна навън с видимо облекчение.

— Е, Питър? — изръмжа Клъф, наведе се напред и се облегна на лактите си.

Питър Краудър като че ли още повече се сви. Главата му имаше вида и цвета на пита кашкавал, каза си Джордж. Цяла пита, от единия край на която стърчат няколко стръка целина. Между бледата му, мазна кожа и миризмата на мръсотия, която се измъчваше от него, имаше някакво странно несъответствие. Избръснатата му, остра брадичка бе почти забита в гърдите, котешките му очи следяха плахо Клъф. Този човек можеше да послужи за илюстрация на фразата „сгърчен от страх“ в някоя енциклопедия. Не отговори нищо на Клъф, само устните му се задвижиха беззвучно.

— Рано или късно ще проговориш, Питър — заяви уверено Клъф, пъхна ръка в джоба си и извади пакет цигари. Запали и небрежно издуха дима в лицето на Питър Краудър. Когато димът го достигна, Краудър сбръчка нос и го вдъхна алчно.

— Добре ще е, ако започнеш по-скоро — продължи Клъф. — Хайде сега да ни кажеш защо реши да се върнеш в Скардейл в сряда?

Краудър сбръчка чело. Изглеждаше искрено озадачен. За каквото и да се чувстваше виновен, то като че ли нямаше връзка със Скардейл.

— Питър не… — проговори той. Интонацията му изразяваше по-скоро искрено недоумение, отколкото демонстративната увереност на човек, съзнаващ вината си. — Питър живее в Бъкстън. Пансион „Уотърсуолоус“, номер седемнайсет. Питър вече не живее в Скардейл.

— Знаем това, Питър. Но ти си се върнал в Скардейл в сряда вечерта. Няма защо да отричаш, знаем, че си бил там.

Краудър затрепери.

— Питър не ходи — този път тонът му беше съвсем уверен. — Питър не може да ходи в Скардейл. Не му дават. Питър живее в Бъкстън. „Уотърсуолоус“, номер седемнайсет.

— Кой не ти дава?

Краудър сведе очи.

— Нашият Дан. Казва, ако Питър стъпи в Скардейл, ще му отреже ръцете. И Питър не ходи, разбираш ли? Дай на Питър цигарка, а?

— След малко — Клъф издуха още малко дим към Краудър. — Ами Алисън? Кога си я виждал за последен път?

Краудър отново вдигна очи. На лицето му бе изписано объркване.

— Алисън ли? Питър не знае за никаква Алисън. Има една Анджела, дето работи до него, слага ресни на абажурите. За Анджела ли питаш? Питър харесва Анджела. Тя има кожено яке, дал й го брат й. Той щави кожи при моста Уейли. Братът на Анджела. Питър работи с Анджела. Питър прави рамки на абажури.

— Говоря ти за Алисън. Твоята племенница Алисън. Момичето на сестра ти Рут — каза твърдо Клъф.

Като чу името на Рут, Краудър подскочи. Коленете му срещнаха брадичката и той уви ръце около тях.

— Питър не! — проточи той жално. — Питър не!

Джордж пристъпи напред и опря юмруци на масата.

— Не си знаел, че Рут има дъщеря? — попита той меко.

— Питър не! — повтаряше Краудър като мантра.

Джордж незабележимо направи знак на Клъф, че иска да се намеси. Сержантът се облегна назад и насочи струята дим от цигарата си към тавана. Джордж извади своите цигари, запали една и я подаде на Краудър, който бе започнал да трепери и продължаваше да мънка под носа си: „Питър не. Питър не“. Минаха няколко секунди, докато забележи предлаганата цигара. Той хвърли подозрителен поглед първо към нея, после към Джордж. Ръката му се стрелна и сграбчи цигарата. Държеше я скрита в свитата си длан, стиснал филтъра между палеца и показалеца, като че ли очакваше всеки миг да му я вземат отново. Започна да пуши с бързи всмуквания. Очите му се стрелкаха между Джордж, Клъф и цигарата.

— Кога за последен път си говорил с някого от Скардейл, Питър? — попита кротко Джордж и се отпусна на стола до Клъф.

Краудър сви тромаво рамене.

— Не знам. Понякога Питър вижда семейството на пазара в неделя. Ама семейството не говори с Питър. Веднъж през лятото Питър си купуваше цигари от магазинчето за вестници и нашата Дайан влезе. Кимна, ама нищо не каза. Май искаше да си говорим, ама знаеше, че ако разбере, Дан ще бие Питър. Дан винаги плаши Питър. Затуй Питър не отива в Скардейл.

— И наистина не знаеш, че Рут има дъщеря? — намеси се Клъф, скептикът.

Краудър отново затрепери, а пръстите му стиснаха спазматично цигарата.

— Питър не — простена той. Приведе глава към коленете си, започна да се люлее ритмично и продължи: — Питър не. Питър не.

Джордж се обърна към Клъф и поклати глава. После стана и тръгна към вратата.

— Ще наредя някой да ти донесе чаша чай, Питър.

Клъф го последва в коридора.

— Той крие нещо — каза убедено Джордж.

— Но не мисля, че то има нещо общо с Алисън — отвърна Клъф.

— Не съм много сигурен — каза Джордж. — Не мога да кажа нищо категорично, докато не разбера защо семейството му го е изхвърлило от Скардейл. Каквото и да е станало, трябва да е било много неприятна история, щом двадесет години по-късно родната му сестра не иска да разговаря с него, като го срещне.

— Значи да остане тук, така ли? — Клъф не можа да прикрие съмнението в гласа си.

— Ами да, така мисля. Не ти ли се струва, че тук е на най-сигурно място? — каза Джордж, вече през рамо, тръгвайки към кабинета на главния инспектор. — Карвър е убеден, че той е нашият човек, и моето мнение няма да бъде достатъчно да го разубеди. Освен това информацията изтича от полицейския участък като през сито. До довечера половината град ще знае, че разпитваме Питър Краудър за изчезването на Алисън. Убеден съм, че при това положение пансионът „Уотърсуолоус“ няма да е най-подходящото място за него.

Джордж бутна вратата на кабинета. Главният инспектор бе подпрял гипсирания си крак на кошчето за отпадъци. Пред него бе разтворен вечерният вестник. Цялата стая бе напоена с характерната миризма на риба и пържени картофи, добре накиснати в оцет и увити във вестник.

— Успя ли да го принудиш да ти каже къде е момичето? — попита Карвър.

— Струва ми се, че той няма представа, сър — отвърна Джордж. Надяваше се по гласа му да не проличи колко е уморен.

Карвър изсумтя.

— Това значи е резултатът от висшето образование! Направо да не повярва човек. Давам ти срок до сутринта да измъкнеш от този боклук всичко, което знае. — Той млъкна за миг. — Още е в килията, нали? Да не си го пуснал да си ходи?

— Господин Краудър е още под арест.

— Добре. Аз сега си тръгвам и оставям всичко на теб. Ако до утре не си го принудил да каже истината, поемам аз — нищо, че ми е гипсиран кракът. Всичко ще си каже, можеш да ми вярваш. На мен ще си каже всичко.

— Убеден съм, че е така, сър. А сега, ако ме извините, налага се да се върна в Скардейл.

Джордж излезе, преди Карвър да успее да измисли някое друго оскърбление по адрес на способностите му.

— Наистина ли? — попита Клъф, докато вървеше след Джордж към колата. — Наистина ли се връщаме в Скардейл?

— Искам да разбера в какво се е провинил Питър Краудър — каза твърдо Джордж. — Той очевидно няма да ни каже, затова трябва да проговори някой друг. Омръзна ми хората от Скардейл да премълчават тъкмо това, което ми е необходимо да знам.

Петък, 13 декември 1963 г., 16 часът и 5 минути

Джордж започваше да си мисли, че ще сънува пътя към Скардейл до края на живота си. Колата се гмурна в тясното дефиле и потъна в падащия мрак на мъгливия зимен следобед. Ако слънцето изобщо бе успяло да пробие облаците и мъглата през този ден, той не бе го забелязал. Джордж бавно намали, защото наближаваха центъра на селото. Около полицейския фургон се бяха струпали мъже, над чашите чай в ръцете им се виеше пара и се смесваше с мъглата, пълзяща над долината. С последната дневна светлина приключваше и поредният ден, прекаран в безплодно търсене.

Джордж не обърна внимание на хората пред фургона, а се упъти право към Тор Котидж. Крайно време бе мама Ломас да престане да се държи като героиня от викторианска мелодрама и да поеме някаква отговорност. Трябваше да се обясни на матриарха на Скардейл и на целия й разклонен род какво би могло да стане с Алисън, ако продължават да си държат устите затворени. Докато заобикаляше купчината дърва за огрев, която почти блокираше входа към къщата, кракът му се закачи в нещо и той залитна напред. Само благодарение на бързата реакция на Клъф, Джордж не заби позорно нос в земята.

— Какво, по дяволите… — избухна Джордж, докато се изправяше. Обърна се и в падащия здрач забеляза Чарли Ломас, който охкаше, проснат по гръб сред разпилените дърва.

— Май ми счупихте глезена — оплака се той.

— Какво правеше тук, за бога? — попита сърдито Джордж, потривайки ръката си там, където яките пръсти на Клъф се бяха впили в нея.

— Ами седях си и не правех никому нищо. Просто исках да си почина малко. Да не би да е забранено? — Чарли се изправи с мъка. Потри лице с опакото на ръката си и на светлината от прозореца на къщата Джордж установи, че очите на момчето бяха пълни със сълзи. Не изглеждаше способен да отвлече и коте, камо ли пък тринайсетгодишно момиче.

— За Алисън ли си мислеше? — попита меко Джордж.

— Малко е късно да започвате да се отнасяте с мен като с човешко същество — Чарли присви предизвикателно рамене. — Какво ви става на вас наистина? Тя ми беше братовчедка, член на семейството. Нямате ли си някого, когото да обичате, та ви се струва толкова странно, че всички сме разстроени?

Думите на Чарли припомниха нещо на Джордж. Още в самото начало на полицейската си кариера той бе разбрал, че не би могъл да си върши добре работата, ако не се научеше да изолира личните си преживявания, да ги защитава от страданията и болката, така тясно преплетени с професията му. В повечето случаи той съумяваше да не допуска пукнатини в тази китайска стена. Понякога обаче двете страни на живота му се сблъскваха. Както и сега, когато думите на Чарли му припомниха, че съвсем отскоро има още някой, когото да обича.

По лицето му неволно плъзна усмивка, която не успя да прикрие. Видя, че Чарли Ломас го гледа презрително, а Клъф — удивено. Но не можеше да удържи на внезапно нахлулата мисъл за детето, което Ан носеше.

— Какво толкова смешно има? — избухна Чарли.

— Няма нищо смешно — каза сухо Джордж, възстановявайки донякъде изгубеното си достойнство. — Мислех за собственото си семейство. Ти си прав. Ако нещо се случи с тях, не бих могъл да се съвзема. Съжалявам, ако съм те засегнал.

Чарли се изправи напълно и отупа дрехите си.

— Казах вече, че това е след дъжд качулка. — Той извърна глава, така че в мрака очите му не се виждаха. — Баба ми ли търсите?

— Да, баба ти. Вкъщи ли си е?

Чарли поклати глава.

— Още не се е прибрала.

— Откъде?

— Видях я, като се връщахме от търсенето на Алисън. Вървеше напряко през полето, между мястото, където открихте Шеп и другата горичка, където бяхме вчера, където открихте… онези неща. — Чарли се смръщи, като че ли се опитваше да си припомни нещо. — Струва ми се, че беше избрала същия път, по който вървеше и скуайърът в сряда следобед.

Има моменти, когато определена комбинация от думи раздвижва света наоколо като в забавен каданс. Когато осъзна значението на думите, казани от Чарли Ломас, Джордж изпита странното чувство, че собствените му мисли и възприятия се движат ускорено, а околният свят изостава мъчително зад тях. Той примигна, изкашля се, после каза предпазливо:

— Какво каза току-що, Чарли?

— Казах, че баба ми пресичаше полето напряко. Все едно, че вървеше към имението откъм задната му страна — добави той. Явно бе решил, че независимо от отношението към самия него, ще бъде в интерес на Алисън да помогне на този странен полицай, който не приличаше на нито един от тези, които бе виждал досега на живо или на филмовия екран в Бъкстън.

Джордж едва се владееше. Идеше му да стисне Чарли за гушата и да почне да крещи, но каза само:

— Нали спомена, че тя вървяла по същия път, по който вървял и скуайърът в сряда следобед?

Чарли се намръщи отново.

— Е, и? Защо скуайърът да не ходи из собствения си имот?

— Нали каза „сряда следобед“?

— Да, точно беше време за чай. Спомням си ясно заради суматохата, която започна малко след това заради Алисън.

Джордж размени поглед с Клъф. Ако той още не бе в състояние да повярва, Клъф от своя страна беше бесен.

— Нали питахме дали някой е виждал някого в полето или около горичките в сряда следобед? — произнесе Клъф през зъби.

— Мен никой не ме е питал — каза предизвикателно Чарли.

— Питах те лично аз. — Устните на Клъф се опъваха над зъбите, през които думите се процеждаха като змийско съскане.

— Не, не сте — упорстваше Чарли. — Питахте дали сме виждали непознати и дали сме видели нещо необичайно. Аз наистина не бях видял нищо необичайно — само нещо, което бях виждал хиляди пъти преди това — скуайърът, който се разхождаше из полето си. Тъй или иначе, това не може да има нищо общо с изчезването на Алисън. Защото когато видях Хокин, беше още съвсем светло и го различих ясно, а по собствените ви думи Алисън е излязла на свечеряване. Така че няма защо да ми държите такъв тон — допълни той, изпъна рамене и се опита да изглежда по-зрял от годините си. — При това всички бяхте прекалено заети да се опитвате да разберете какво съм направил, вместо да изслушате това, което бих могъл да ви кажа.

Джордж се обърна отвратено и притвори за миг очи.

— Ще трябва да вземем показанията ти за това — каза той. Възбудата му пред възможностите, които се разкриваха, надделя над гнева за времето, изгубено само защото хората от Скардейл възприемаха всичко буквално. — Върви в залата на методисткия параклис и кажи на полицаите, които са там, че аз те пращам. Разкажи им всичко в пълни подробности. Точното време, посоката, в която е вървял господин Хокин, дали е носел нещо, как е бил облечен. Тръгвайте незабавно, господин Ломас, преди да се подам на изкушението да ви арестувам за възпрепятстване на следствието. — Хвърли поглед през рамо — тъкмо навреме, за да види как очите на Чарли се разшириха от страх.

— Не съм правил такова нещо — каза момчето и внезапно заприлича на малко дете. — Той не ме е питал за скуайъра.

— Не съм те питал и за херцога на Единбург, но ако го беше видял да кръстосва полето, сигурно щеше да ми кажеш — изръмжа Клъф. — Хайде да не губим повече време. Тръгвай моментално, преди да съм ти дал начално ускорение.

Чарли се промъкна покрай тях и хукна, прекоси моравата и се упъти към един от калните ленд роувъри, паркирани край нея.

— Можеш ли да повярваш, че има такива хора? — попита Джордж. — Господи, още малко и ще се усъмня, че изобщо искат да открием Алисън Картър. — Той въздъхна тежко. — Трябва да поговорим за това с Хокин. Той ни излъга и аз държа да разбера защо. — Погледна часовника си и добави: — Но искам да разбера и каква е тази работа с Питър Краудър.

— В зависимост от това какво има да каже скуайърът в своя защита, Питър Краудър може да няма никакво отношение към случая — изтъкна Клъф.

Джордж се намръщи.

— Сериозно ли мислиш, че… Хокин?!

Клъф сви рамене.

— Дали мисля, че е способен на такова нещо? Нямам представа, почти не съм разговарял с него. От друга страна, той ни излъга. — Започна да изброява възможности на късите си, яки пръсти. — Или самият той крие нещо, или прикрива някого, когото е видял, или просто е престъпно разсеян.

Преди Джордж да успее да отговори, разговорът бе прекъснат от появата на мама Ломас, омотана в зимно палто и шал. Тя наклони глава на една страна и каза:

— Застанали сте ми на пътя.

Двамата мъже отстъпиха встрани. Тя продължи към входната врата, без да благодари.

— Необходимо е да поговорим с вас — каза Джордж.

— На мен не ми е необходимо — отвърна тя, опитвайки се да пъхне голям железен ключ в ключалката на вратата. — Никога не ни се е налагало да си заключваме вратите, преди Рут Картър да доведе пришълци в долината. — Ключалката подаде с дразнещ шум, търкане на метал в метал.

— Нима ви е все едно какво ще стане с това дете, което е ваша плът и кръв? — попита Джордж.

Тя се обърна към него, присвила очи.

— Какво ли знаете пък вие!

После отвори вратата.

— Когато поговорим с вас, отиваме да разпитаме скуайъра — намеси се Клъф тъкмо преди старицата да изчезне в къщата. Тя се закова на прага — неподвижна като мишка под виещ се над нея ястреб. — Знаем, че в сряда е ходил из полето, тъкмо там, откъдето се връщате сега. Госпожо Ломас, необходимо е да изключим Питър Краудър от подозренията си, ако той е невинен.

Тя постоя замислена над привидно несвързаните изречения. После кимна, отново наклони глава встрани и се взря преценяващо в Клъф.

— Тогава най-добре ще е да влезете — каза тя най-сетне. — Избършете си краката. И няма да пушите вътре. Вреди ми на белите дробове.

Последваха я в една малка дневна — не повече от девет квадратни метра. Помещението беше мрачно, само с един малък прозорец, и вътре миришеше на камфор и евкалипт. Изтрити парцалени черги бяха разхвърляни по каменния под. От двете страни на откритото огнище имаше по едно кресло, а до креслата стояха две малки черни печки — не по големи от каса за бира. Върху една от печките имаше чайник. От него се виеше пара и изчезваше нагоре в комина над огнището. На отсрещната стена имаше висок шкаф, върху който бяха подредени издялани от дърво животински фигури и полирани парчета варовик, съдържащи вкаменелости. Пред малкия прозорец имаше маса за хранене, около която почти застрашително се бяха струпали три тапицирани с кожа стола с високи облегалки.

Единствената украса на стаята бяха многобройните пъстроцветни пощенски картички със снимки на испански плажове и барокови скандинавски кметства. Забелязвайки учудения поглед на Джордж, мама Ломас поясни:

— На Чарли са. Пише си с разни хора заради картичките. Той е мечтател. Винаги ми става смешно, като си помисля, че стотици хора по света гледат картичките на Филип Хокин и си въобразяват, че селският живот в Дербишър означава да пасеш бели като сняг овце в облени от слънце ливади.

Тя закуцука към стола, обърнат към вратата, седна и се повъртя, докато се нагласи удобно.

— Мога ли да седна? — попита Джордж.

— Креслото няма да ви хареса — отвърна старицата и посочи с глава към столовете с високи облегалки. — Тъй или иначе са по-добри за гръбнака.

Клъф и Джордж обърнаха два стола така, че да бъдат точно срещу нея.

Почакаха, докато тя ровеше приведена из жаравата на огнището.

— Питър Краудър е в ареста в Бъкстън — каза Джордж, когато старицата най-сетне се настани удобно.

— Да, така чух.

— А мислите ли, че е редно да бъде там?

— Ти си ченгето, не аз. Аз съм само една стара жена, която никога не е напускала тази долина в Дербишър.

— Може да изгубим много време в опити да свържем Питър Краудър с изчезването на Алисън — продължи Джордж, не допускайки да бъде отклонен от темата. — Време, което можем да оползотворим по-добре в търсене на момичето.

— Казах ви вече, проблемът с вас и вашите детективи е, че не разбирате нищо от това място — каза старицата раздразнително.

— Но се опитвам да разбера, а хората от Скардейл като че ли по-скоро искат да ми попречат, а не да ми помогнат. Току-що открих, че вашият внук е пропуснал да спомене пред мен нещо, което може да се окаже информация с извънредно значение.

— Нищо чудно — като се има предвид как се държахте с него. Как така никой от вас не се сети да попита възможно ли е той да има нещо общо с изчезването на Алисън? Защото тогава щяхте да разберете, че това е невъзможно. Когато тя изчезна, Чарли беше у дома при мен. На това му викате алиби, нали? — додаде тя презрително.

— Сигурна ли сте? — попита Джордж, изпълнен със съмнение.

— Може да съм стара, но акълът ми е на място. Чарли дойде малко преди четири и половина и започна да бели картофи. Аз вече не мога да върша тази работа заради артрита, затова той ги бели. Всяка вечер, по едно и също време. Не е бил никъде с Алисън, беше тук, помагаше ми.

Джордж си пое дълбоко дъх.

— Можехме да си спестим много време, ако или вие, или Чарли бяхте счели за нужно да ни уведомите за това. Госпожо Ломас, в случаите с изчезнали деца първите четиридесет и осем часа са от изключително значение. А сега това време изтича и ние все още нямаме улика за местонахождението на момичето, което е ваша близка роднина. — Възбудата го накара да повиши тон. — Госпожо Ломас, кълна се, че ще открия Алисън Картър. Рано или късно ще разбера какво се е случило тук преди два дни. Ако за това се налага да претърся всяка къща в селото от покрива до основите, ще го сторя. Ако се наложи да прекопая всяка нива и градина в долината, ще го направя и пет нари не давам за вашите посеви и пашата на добитъка ви. Ако трябва да арестувам всеки един от вас и да го обвиня в съзнателно възпрепятстване на следствието, и това ще направя. — Той млъкна рязко, наведе се напред и продължи: — Кажете ми, мислите ли, че Питър Краудър има нещо общо с изчезването на Алисън Картър?

Тя поклати нетърпеливо глава.

— Доколкото знам, а можете да ми вярвате, че знам почти всичко, което става в Скардейл. Питър не е стъпил тук от края на войната до ден-днешен. Предполагам, че дори не е чувал за съществуванието на Алисън. А бих могла да се закълна върху Библията, че тя дори не е чувала името му.

Старицата стисна плътно устни, носът и брадичката й се сближиха като двата края на пергел с подвижни рамена.

— Не можем да бъдем толкова убедени в това. Момичето е ходело на училище в Бъкстън. Тя прилича на майка си. Не забравяйте, че госпожа Хокин трябва да е била горе-долу на годините на Алисън, когато брат й за последен път е бил около нея. За човек като него, изостанал в умственото си развитие, случайната среща с момичето би могла да отключи всякакви спомени.

Мама Ломас обгърна плътно гърдите си с ръце и завъртя категорично глава, още докато Джордж говореше.

— Не вярвам и това е — каза тя.

— И така, да продължаваме ли да разпитваме Питър Краудър, госпожо Ломас? — попита Джордж, този път с по-мек тон поради явното вълнение на старата жена.

— Ако той бе припарил в долината, всички щяхме да знаем. При това е бил на работа — допълни тя отчаяно.

— В сряда следобед ги пускат по-рано. Можел, е да дойде до тук. Госпожо Ломас, какво е сторил на времето Питър Краудър, за да бъде прогонен от селото?

— Това вече не засяга никого — каза тя твърдо. Очите й бяха присвити, като че ли огънят грееше силно като слънце по пладне.

— Трябва да знам — настоя Джордж.

— Не.

Томи Клъф се приведе напред, подпря лакти на коленете си, така че бележникът му се люлееше между прасците. Джордж завидя на способността му да изглежда невъзмутим дори по време на такъв напрегнат разговор.

— Мисля, че Питър Краудър не може да убие и муха — каза той. — За съжаление решенията не се вземат от мен. Опасявам се, че може да мине доста време, преди Питър Краудър да излезе на свобода. Жена като вас, госпожо Ломас, която не е стъпвала вън от тази отдалечена долина, надали има представа от това, което правят затворниците с мъже, за които се говори, че са сторили зло на деца. Това, което става в такива случаи, може да подлуди нормален човек. Случва се жертвите да се обесят на решетките на килиите си. Пият белина, режат вените си с ножове за масло, ако се намери някой достатъчно глупав да им ги даде. С вашия Питър ще се държат по-зле, отколкото с проститутка по време на война. Мисля, че не искате да му се случи такова нещо — нито вие, нито който и да било друг от Скардейл. Ако сте искали, щяхте да се погрижите за това още преди двадесет години. Вместо това сте го отпратили от селото. Оставили сте го да изгради някакъв свой живот. Какъв е смисълът да не се намесите сега и да го унищожите?

Речта му беше убедителна, но нямаше никакъв ефект.

— Нищо не мога да ви кажа — отвърна старата жена, поклащайки едва забележимо глава.

Джордж бутна шумно стола си назад, така че краката му изскърцаха по каменния под.

— Няма защо да губя времето си тук — каза той. — Ако ви е все едно какво ще стане с Питър Краудър и дали ще открием Алисън, ще намеря някой, който го е грижа. Сигурен към, че госпожа Хокин ще отговори на въпросите ми. В края на краищата той й е брат.

Мама Ломас подскочи, като че ли някой бе я дръпнал за косата. Очите й се разшириха уплашено.

— Не бива да разпитвате Рут. Не и Рут, не бива!

— Защо не? — Джордж даде воля на гнева си. — Тя иска да открием Алисън, съгласна е, че не бива да губим време с фалшиви следи. Тя ще ни каже всичко, което искаме да узнаем, можете да ми вярвате.

Старицата впери очи в него. И без това приличаше на вещица, но сега се блещеше злобно като карнавална маска.

— Сядай — изсъска тя.

Това не беше покана, а заповед. Джордж седна обратно на стола си. Мама Ломас се изправи и пристъпи неуверено към шкафа. Отвори вратичката и извади шише, което, ако се съдеше по етикета, съдържаше уиски. Но съдържанието беше безцветно като джин. Тя напълни една чаша за шери с течността и я изпи на един дъх. Изкашля се остро два пъти, раменете й потръпнаха, после се обърна към мъжете. Очите й бяха насълзени.

— Питър вечно създаваше проблеми — каза мама Ломас бавно. — Винаги е имал мръсно подсъзнание — продължи тя, отивайки обратно към стола си. — Такъв си му беше умът, само за това мислеше. Все ходеше по полето и зяпаше животните, като се чифтосват. Колкото повече растеше, все по-лошо ставаше. Следеше влюбените двойки, собствените си роднини, само и само да види какво правят. Човек можеше веднага да разбере кога овните покриват овцете, защото винаги можеше да открие Питър в гората да ги гледа опулено, хванал… — помълча, изду устни и продължи — оная си работа. Пляскаха го, караха му се, наказваха го, но за него това нямаше никакво значение. В крайна сметка престанахме да му обръщаме внимание. На място като Скардейл се примиряваш с това, което не можеш да промениш.

Тя се загледа в огъня и въздъхна.

— Тогава Рут започна да се превръща от момиченце в млада жена. Питър направо пощуря. Тътреше се по петите й като куче подир разгонена кучка. Дан го хвана няколко пъти на стълба, подпряна на прозореца на спалнята й — следеше я през процепа на пердетата. Всички се опитвахме да му налеем малко ум в главата — момичето му беше сестра, не можехме да оставим така нещата. Но Питър не разбираше нищо. Накрая Дан го накара да напусне къщата и да спи тук, у дома.

Мама Ломас помълча и потри притворените си клепачи. Нито Джордж, нито Клъф смееха да помръднат, за да не нарушат инерцията на разказа.

— Една нощ Дан се върна от Лонгнор, беше ходил там на кръчма. Беше по време на войната, когато прозорците на къщите трябваше да бъдат затъмнени. Щом влязъл в долината, веднага видял някаква светлина да просветва като фар откъм селото. Натиснал педалите, за да предупреди този, чиито прозорци светят, преди да го забележи селският полицай и да го глоби. На около половин миля разбрал, че свети у тях. Тогава наистина забързал. Видял и кой прозорец свети — спалнята на Рут. Знаел, че Дайан и Рут са сами, и решил, че се е случило, нещо лошо. — Тя се обърна с лице към занемелите си слушатели. — Е, оказало се, че хем е прав, хем не. Връхлетял като вихрушка в къщата и изкачил стъпалата през две. Нахлул в стаята на Рут и открил там Питър, застанал пред леглото й със смъкнати панталони. Запаленият фенер хвърлял сенки по стената и оная му работа изглеждала щръкнала като дръжка на метла. Момичето спяло, но когато Дан връхлетял като луд, се събудила. Сигурно първо е решила, че сънува кошмар. — Старицата поклати глава. — Писъците й се чуваха до другия край на селото.

— После запищя Питър. Трима мъже едва успяха да издърпат Дан. Мислех, че Питър е мъртъв, беше покрит с кръв като новородено теле. Заключихме го в един обор, докато раните му позаздравяха, после старият скуайър Касълтън му намери място в онзи пансион в Бъкстън. Дан го предупреди, че ако само припари до Скардейл или до Рут, ще го убие с голи ръце. Питър му повярва още тогава и му вярва досега. Знам, сигурно си мислите, че е видял Алисън, помислил е, че вижда Рут и й е сторил нещо лошо. Само че грешите. Ако искате да видите Питър Краудър да пълзи по пода и да моли за милост, само му кажете, че Дан и Рут го търсят. За нищо на света не би дошъл в Скардейл, нито пък би доближил когото и да било, ако човекът е свързан по някакъв начин със селото. Можете да ми вярвате. Знам го със сигурност.

Тя се облегна назад. Разказът беше приключил. Докато мама Ломас е жива, устната традиция в разказа няма да загине, мислеше Джордж. Тя беше въплъщение на селския старейшина, който съхранява родовата история единствено с помощта на личните си способности. Никога не бе очаквал да срещне такъв човек през 1963 година в Дербишър.

— Благодаря ви, че ми разказахте това, госпожо Ломас — каза той тържествено. — Много ми помогнахте. Само още нещо, и ще ви оставя на мира. Чарли каза, че видял господин Хокин да прекосява полето между голямата гора и малката горичка в сряда следобед. А преди малко ни каза, че днес ви видял да вървите по същия път. Вие също ли видяхте Хокин в сряда?

Тя го изгледа проницателно. Очите й бяха светли като на птица.

— Не след изчезването на Алисън.

— А преди това?

Тя кимна.

— Пиех чай с Дайан. Когато излязох, Кати тъкмо палеше ленд роувъра, за да посрещне Алисън, Дерек и Джанет на спирката на училищния автобус. Видях Дейвид и Брайън пред обора, тъкмо вкарваха кравите. Видях и скуайър Хокин да прекосява полето.

— Защо не казахте нищо за това? — попита отчаяно Джордж.

— Че защо да ви казвам? В това нямаше нищо необичайно. Полето си е негово, защо да не се разхожда из него? Той вечно се шляе наоколо и щрака с апарата си, изниква най-неочаквано отнякъде. Освен това, вече ви казах, тогава Алисън изобщо не си беше дошла от училище. Той трябва да е поставил рекорд по бавно ходене, за да е бил още в полето, когато тя е извела Шеп. А пък в това време никой в Скардейл не ходи бавно — добави тя, като че ли този аргумент приключи разговора.

Джордж затвори очи и задиша дълбоко през носа си. Когато отново ги отвори, можеше да се закълне, че забеляза как усмивка потрепва в ъгълчетата на устата на старата жена.

— Ще наредя всичко това да бъде написано на машина — каза той. — Вие ще трябва да го подпишете.

— Ако е написано вярно, нямам нищо против. А сега ще пуснете ли Питър?

Джордж стана и внимателно върна стола на мястото му до масата.

— Ще вземем предвид казаното от вас, когато решаваме как да постъпим.

— Той няма склонност към насилие, инспекторе — каза тя. — Дори да е видял Алисън, дори тя да му е напомнила за Рут, достатъчно е било да го блъсне, за да избяга. Той е страхлив. Не си губете времето с Питър, за да не избяга истинският виновник.

— Вие като че ли сте сигурна, че каквото и да е станало с Алисън, то се е случило по нечия вина — каза Клъф. Вече беше станал на крака, но не беше затворил бележника.

Лицето й се затвори — очите й се присвиха, устните се притиснаха една към друга, носът се сбръчка.

— Това, което аз мисля и това, което вие знаете, са съвсем различни неща. Постарайте се малко да ги сближите, сержант Клъф. Тогава може би ще разберем какво се е случило с нашето момиче — тя хвърли поглед към стенния часовник. — Доколкото знам, щяхте да посетите скуайър Хокин?

— Така е — каза Джордж.

— Ами побързайте тогава. Той държи чаят да му е сервиран точно в шест и не ми се вярва, че ще си наруши режима заради вас.

Тръгнаха си, без старицата да ги изпраща.

— Какво ще кажеш, Томи? — попита Джордж.

— Казва истината, такава, каквато я знае, сър.

— Ами алибито на Чарли?

Клъф сви рамене.

— Възможно е да лъже, за да го защити. Би го сторила, мисля, че няма съмнение. Но докато не намерим улика, която да доказва противното или да го свърза по-тясно с изчезването на Алисън, нямаме причини да се съмняваме в думите й. А за Краудър съм напълно съгласен с нея.

— Аз също. — Джордж прекара ръка по лицето си. Кожата му сякаш бе загрубяла от умора, костите му се очертаваха съвсем ясно. Той въздъхна.

— Редно е да го пуснем, сър — каза Клъф, бръкна за цигарите си и подаде една на Джордж. — Няма да избяга. Няма къде да отиде. Мога да се обадя по телефона в участъка и да им кажа да го пуснат под гаранция. Могат да наложат по-строги условия — да не идва на по-малко от пет мили разстояние до Скардейл, да не излиза от пансиона, да се разписва всеки ден. Но е сигурно, че няма нужда да го държим в участъка.

— А не се ли страхуваш, че може да го линчуват? — попита Джордж.

— Колкото по-дълго го държим, толкова по-зле ще изглеждат нещата. Може да накараме дежурния офицер да намекне пред вестникарите, че Краудър никога не е бил заподозрян, а сме го прибрали като неин роднина с предистория на умствено заболяване, за да можем да проведем разговора с него в по-спокойна обстановка. Или някаква подобна дивотия. Мога да уредя същото да се говори и в кръчмите.

В думите му имаше логика, а Джордж беше прекалено уморен, за да спори за случай, в който не изпитваше особено пристрастие нито към едната, нито към другата страна.

— Добре, Томи. Обади им се и кажи, че съм наредил да направят така. Някой трябва да уведоми Карвър на всяка цена. Няма да му хареса, но това си е негов проблем. Чакам те във фургона. Ако не изпия един чай, ще рухна, преди да измъкна каквото и да било от скуайъра.

Джордж дори не изчака отговора на Клъф, а закрачи напряко през моравата към полицейския фургон. Никакъв пристъп на интуиция не го накара да се върне и да възпре сержант Клъф. В крайна сметка сержантът бе убеден в правотата си. Дори инстинктите на мама Ломас не се бяха възпротивили срещу освобождаването на Питър Краудър.

Всички щяха да споделят заедно тежестта на тази мисъл.

10.

Петък, 13 декември 1963 г., 17 часът и 52 минути

Рут Хокин бършеше ръце в престилката си, когато отвори кухненската врата на имението Скардейл. В очите й просветна мимолетна искрица надежда, но нищо в лицата на полицаите не можа да разгори искрата в пламък. Надеждата угасна и отстъпи място на страха. Съдейки по тъмните кръгове под очите й и мъртвешки бледата кожа на изпитото й лице, тревогата не я бе напускала нито за миг през последните два дни. Виждайки мъката й, Джордж каза бързо:

— Нямаме никакви новини, госпожо Хокин. Съжалявам. Може ли да влезем?

Рут кимна и отстъпи безмълвно встрани, като продължаваше да потрива ръце в престилката на цветчета. Раменете й бяха отпуснати, движенията — забавени и неуверени. Джордж и Клъф минаха покрай нея и застанаха смутено насред кухнята. Носеше се миризма на пай от бъбречета, от която устите им се напълниха със слюнка. Джордж си помисли за миг какво ли ще му е приготвила Ан, ако изобщо някога стигнеше до вкъщи. Сигурно беше обаче, че каквото и да е то, ще е изсъхнало и неапетитно, докато настане мигът да се прибере.

— Мъжът ви у дома ли си е? — попита той. — Всъщност искахме да разговаряме с него.

— Беше с вашите хора, със спасителните групи — каза тя припряно. — Прибра се уморен и отиде да се изкъпе. Ако мога аз да ви помогна с нещо?

Джордж поклати глава.

— Не се безпокойте. Трябва само малко да поговорим.

Рут хвърли поглед към стария емайлиран часовник до печката.

— Ще слезе за чая си след десет минути. — Тя задъвка дясното ъгълче на устата си в несъзнателен израз на уплаха. — Може би ще е по-добре да се върнете по-късно, след като се е нахранил. Може би към шест и половина? Ще го предупредя да ви очаква.

Усмивката й беше притеснена.

— Ако не възразявате да позабавите малко чая, госпожо Хокин, държа да разговарям със съпруга ви веднага, щом слезе — настоя меко Джордж. — Налага се да не губим време.

Кожата около очите и устата й се опъна.

— Мислите, че не разбирам ли? Но той има нужда да хапне, след като е бил цял ден из долината.

— Разбирам ви напълно и ще свършим колкото е възможно по-бързо.

— Ще свършите колкото е възможно по-бързо с какво, инспекторе?

Джордж се извърна. Не беше чул как Хокин отваря вратата зад него. Земевладелецът носеше поизтъркан халат от камилска вълна над раираната си пижама. Кожата му светеше, розова след банята, косата му беше още по-гладко сресана отпреди. Едната си ръка беше пъхнал в джоба, а в другата държеше цигара, в поза, която би изглеждала изискана в някой от театрите в лондонския Уест Енд, но в селската кухня в Дербишър беше направо смешна.

— Ще трябва да ни отделите няколко минути от времето си, господин Хокин.

— Смятам да се храня, инспекторе — каза капризно Хокин. — Предполагам, че жена ми вече ви е уведомила. Бихте ли могли да дойдете по-късно?

Странно, каза си Джордж, Хокин дори не бе попитал дали полицаите не носят новини. Не спомена изобщо Алисън, по нищо не личеше, че се интересува от нещо друго, освен да си напълни стомаха.

— Съжалявам, но няма да е възможно, сър. Както вече казах, в случаи от този род най-важното е да не се губи никакво време. Така че, ако госпожа Хокин няма нищо против да притопли вечерята ви, държа да поприказваме сега.

Въздишката на Хокин беше пресилено висока.

— Рут, нали чу какво каза инспекторът. — Той пристъпи към масата, извади ръка от джоба си и посегна към облегалката на стола.

— Предпочитам да разговаряме другаде, сър — каза Джордж.

Веждите на Хокин се извиха нагоре.

— Моля?

— Държим да разговаряме със свидетелите насаме. А тъй като съпругата ви има работа тук, ми се струва разумно да отидем другаде. Може би в дневната? — Джордж беше учтив, но непоклатим.

— През ум не ми минава да отида в дневната. Тя е като хладилник, а аз нямам намерение да хвана пневмония заради вас. — Опита се да омекоти думите, извивайки триъгълната си уста в усмивка, но тя се стори на Джордж неубедителна. — В кабинета ми е по-топло — добави Хокин и се упъти към вратата.

Последваха го през леденостуденото входно антре към едно помещение, което представляваше на миниатюрно копие на клуб за джентълмени. Две кожени кресла бяха разположени от двете страни на камина, зад чиято решетка бе поставен парафинов радиатор.

Хокин веднага се упъти към креслото при прозореца. Голямо бюро с излиняло кожено покритие заемаше другия край на стаята. Върху него бяха поставени няколко декоративни преспапиета. Стените бяха покрити с библиотечни шкафове от махагон, претъпкани с томове в кожена подвързия — от огромни фолианти15 до джобни издания. Подът беше покрит с паркет, станал малко неравен от годините, а върху него имаше стар и поизтрит турски килим. До вратата стоеше остъклен шкаф, в който бяха изложени чифт ловни пушки. Джордж не разбираше нищо от огнестрелно оръжие, но дори той осъзна, че това надали са обикновени оръжия, с които фермерите пазят земите си от бракониери.

— Чудесна стая, сър — отбеляза той, сядайки в креслото срещу Хокин.

— Струва ми се, че чичо ми не е променил нищо тук. Така си е още от времето на неговия дядо — отвърна Хокин. — Мисля да модернизирам малко помещението. Ще махна това разбито старо бюро и част от книгите, за да направя място за нещо по-съвременно. Пък и ми трябва място да подреждам албумите и негативите си.

Джордж премълча. Колко би се радвал да има кабинет като този, в който миналото преливаше в настоящето, стая, която един ден да предаде на своя син. Ако имаше късмет да има син. Неприятна му бе мисълта за това, което Хокин би направил с тази стая, макар да съзнаваше, че това изобщо не е негова работа. Но от това човекът срещу него не му стана по-симпатичен. Той хвърли поглед през рамо към Клъф, който бе седнал на стола зад бюрото и чакаше с отворен бележник и изваден молив. Сержантът кимна. Джордж се покашля, мечтаейки за авторитета, който няколко години в повече биха му придали.

— Преди да премина към основната причина, поради която се налага да разговаряме, сър, искам да зная дали междувременно някой не се е обаждал да ви иска откуп за Алисън.

Хокин се намръщи.

— Мислите ли, че според някого бих могъл да имам такива пари, инспекторе? Само защото притежавам малко земя?

— Хората имат какви ли не идеи, сър. А пък и наскоро вестниците писаха за отвличането на детето на Синатра. Не е зле да имаме предвид и такава възможност.

Хокин поклати скръбно глава.

— Никой не ми се е обаждал. Няма нито писма, нито телефонни обаждания. Днес се получиха няколко писма от Бъкстън, от хора, които са научили за изчезването на Алисън, но те просто изразяват съчувствието си, не искат пари. Заповядайте, прегледайте ги, всички са на шкафа в кухнята.

— Ако все пак нещо такова се случи, сър, е много важно да ни уведомите. Дори ако ви предупредят да не ни казвате, заради Алисън не бива да премълчавате. Имаме нужда от вашето сътрудничество.

Хокин се засмя нервно.

— Вярвайте ми, инспекторе, ако някой си е въобразил, че ще докопа парите ми плюс доведената ми дъщеря, си е направил сметката без кръчмаря. Можете да разчитате на мен, че ще се свържа веднага с вас, ако се намери някой достатъчно глупав, който счита, че съм в състояние да платя откуп за Алисън. А сега за какво искахте да говорим? Бях навън цял ден и умирам от глад.

— Открихме малко несъответствие в свидетелските показания. Искахме да си изясним нещата. Откриването на Алисън за нас е абсолютен приоритет, затова всякакви обърквания трябва да се изясняват незабавно.

— Несъмнено — каза Хокин и се извърна, за да изтръска пепелта от цигарата си в пепелника, поставен върху купчина вестници от едната страна на креслото му.

— Казахте, че следобеда, когато е изчезнала Алисън, сте били в своята лаборатория?

Хокин наклони глава на една страна.

— Да — провлече той. В очите му се прокрадна предпазливост.

— През целия следобед?

— Какво значение има кога съм отишъл в тъмната стаичка? — попита той. — Не виждам каква връзка имат заниманията ми през онзи следобед с изчезването на Алисън.

— Ако проявите малко търпение, сър, ще изясним този проблем много бързо. Можете ли да ни кажете кога точно влязохте в лабораторията?

Хокин потри с показалец тесния си нос.

— Обядвахме в дванадесет и половина както винаги, после дойдох тук да ся прочета вестника. Една от неприятните страни на селския живот е, че пощата и сутрешният вестник рядко идват преди обяд. Затова малкият ми следобеден ритуал е да идвам тук, за да прегледам писмата и да прочета „Експрес“. В сряда имаше две писма, на които трябваше да отговоря, затова трябва да съм отишъл в лабораторията някъде към два и половина. Лабораторията всъщност е една малка постройка зад имението, в която имаше прокарана течаща вода. Затова я обзаведох като лаборатория. Интересувате ли се от фотография, инспекторе? Вярвайте ми, надали сте виждали толкова добре обзаведена частна лаборатория като моята. — Усмивката на Хокин бе най-искрената, която Джордж бе видял досега на лицето му.

— Бих се огледал по-късно, ако е удобно.

— Заповядайте. Вашите униформени хора бяха там, вечерта, когато Алисън изчезна, за да се убедят, че не се е скрила вътре, но аз им обясних, че лабораторията обикновено е заключена, заради скъпата апаратура. Но не е необходимо да разчитате само на техния оглед. Ако пък някога имате нужда от професионален фотограф… — Хокин кимна към халката, която блестеше на пръста на Джордж. — Може би семеен портрет със съпругата?

Мисълта как лепкавият му поглед на салонен сваляч би се насочил към Ан, пък дори само през обектива на фотоапарата, бе болезнено противна на Джордж. Прикривайки своята неприязън, той само каза:

— Много любезно предложение, сър. А сега да се върнем на сряда следобед. Казвате, че сте отишъл в лабораторията към два и половина. Колко време останахте там?

Хокин се намръщи и посегна към цигарите си.

— Беше се натрупало много за копиране. Участвам в един конкурс, затова е важно да обработвам много внимателно снимките. Върнах се вкъщи чак за вечеря. Тогава намерих в кухнята жена си и Кати Ломас, страшно паникьосани, защото Алисън не се беше прибрала. Считам, че с това съм отговорил на въпроса ви, инспекторе, нали?

— Отговаряте, но не решавате затруднението ми. Разбирате ли, сър, уведомени бяхме, че са ви видели да вървите през полето, между гората, където открихме Шеп, и онези шубраци, където имаше следи от някакво боричкане. Доколкото знаем, това е било към четири часа в сряда следобед. Можете ли да ни обясните защо някой е останал с това впечатление?

Червенината плъзна първо по ушите на Хокин, после заля в тъмноалено челюстите и накрая бузите му.

— Защото са тъпи селяндури, инспекторе.

Джордж се изправи на мястото си, стреснат от ожесточението в отговора на Хокин.

— Моля?

— Това са хора, които са се женили помежду си в продължение на поколения, инспекторе. Помислете си само — в цялото село има само три фамилни имена. Нямат шансове да спечелят някое телевизионно състезание, а? Някои от тях може и да не знаят коя година сме, камо ли пък точната дата. И само защото някой от тези малоумници е сбъркал вторник със сряда… Е, не можете да вземате това насериозно, нали? Вижте, инспекторе, покойният ми чичо управляваше това село, като че ли му беше лично хоби, по една много основателна причина. Той знаеше, че без покровителството на местния земевладелец хората от Скардейл не могат да оцелеят. Те просто не са пригодни за съвременния свят. — Внезапно злобата на Хокин като че ли се изчерпи. Той прекара ръка през косата си и успя да нагласи една от триъгълните си усмивчици. — Вярвайте, ми, инспекторе, в сряда следобед не съм подавал нос от лабораторията. Който и да ви е казал нещо друго, е сбъркал.

Още преди Джордж да отвори уста, Клъф се намеси в точно пресметнатия момент — така дуетите филмови комици стават звезди. Демонстративно прелиствайки бележника си, той каза с извинителен тон:

— Сър, показанията са на двама души. Двама жители на селото твърдят, че са ви видели на въпросното място в сряда, четири часа следобед. Да беше само един, е, честно казано, сър, нагледахме им се през последните два дни и ми е ясно какво имате предвид. Но двама… така става по-сложно.

Този път усмивката на Хокин изглеждаше съвсем искрена. За първи път Джордж доби бегла представа от това, което бе привлякло към него Рут Картър, вдовица от Скардейл. Когато се усмихнеше, Хокин имаше същото авантюристично излъчване като Дейвид Нивън16 на млади години. И същата непринуденост, допълни наум Джордж, докато Хокин предлагаше на двамата полицаи цигари с елегантен жест.

— За щастие има напълно логично обяснение — заяви той с глас, който почти успяваше да бъде невъзмутим.

— И то е? — Джордж се приведе над запалката, без да изпуска погледа на Хокин.

— Аз често обхождам долината. И заради снимките, и за да се убедя, че земята ми се поддържа. Знаете, човек трябва да ги държи в напрежение, иначе каменните стени между нивите ще се превърнат в руини. Да не говорим пък за портите… — Издути устни, леко поклащане на главата. — Тъй или иначе, във вторник бях тъкмо в тази част на полето, която споменахте. Очевидно двама от селяните са ме видели там. След изчезването на Алисън сигурно са спорили за кой ден става дума. Сега, ако името ми беше Картър, Краудър или Ломас, щях да получа обичайното оневиняване при съмнение и щяха да се споразумеят, че е било вторник. Но аз съм пришълец, и затова всички тук са готови да повярват най-лошото за мен. И да не забравяме, че те са малко като деца, винаги искат да привлекат вниманието. Затова, ако има и най-малко съмнение в мозъците на всички Картърови, Краудърови и Ломасови, те неминуемо ще изберат този вариант на събитията, което изкарва мен лош, а тях превръща във важни свидетели.

Хокин се облегна в креслото и кръстоса крака, разкривайки кокалест глезен и ивица бледа, окосмена кожа между чорапа и панталона на пижамата.

— Сигурен ли сте, че не е било сряда? — попита Джордж.

— Повече от сигурен.

— И сте готов да се закълнете в такъв смисъл? — продължи Джордж. Нищо в думите на Хокин не успя да го убеди, че мама Ломас и Чарли грешат, но в съда неговите думи щяха да бъдат противопоставени на техните. А Джордж знаеше отлично кой би бил по-убедителен пред съдебните заседатели.

След няколко минути се върнаха обратно в кухнята. Рут Хокин седеше на кухненската маса. Забравената цигара в пепелника пред нея се бе превърнала в няколко сантиметра сивкава пепел. Беше притиснала ръка към устата си и се взираше в първата страница на вестника пред себе си.

— Какво има? — попита Хокин. В гласа му имаше повече загриженост за жена му, отколкото Джордж бе чул изобщо досега.

Тя бутна безмълвно вестника към тримата мъже. Беше новият „Хай Пийк Кърънт“, излязъл същия този следобед. Джордж гледаше заглавието на първа страница и не можеше да повярва на очите си.

Джордж продължаваше да не вярва на очите си. Инспектор Карвър, който никога не пропускаше възможността да се увенчае с лаври, бе издрънкал незабавно всичко на репортерите от местния вестник. Нищо чудно да бе говорил с тях по телефона още докато Питър Краудър бе в участъка. Сърцето на Джордж се сви. Беше се убедил, че е осигурил безопасността на Краудър, като нареди хората му да обяснят, че той няма нищо общо с изчезването на племенницата си. Но не бяха взели предвид бъкстънските клюкари и ранния час, в който излизаше седмичникът „Кърънт“. Този вестник сега беше навсякъде по улиците на Бъкстън. А благодарение на неговото решение, по улиците на Бъкстън сега скиташе и Питър Краудър.

После погледът му попадна върху съсипаното лице на Рут Картър и Джордж осъзна, че се налага да забрави гнева си.

— Съжалявам — каза той. — Няма никакво основание да се предполага, че той има нещо общо с изчезването на Алисън. Дори вече го освободихме. Такава статия не би трябвало да бъде публикувана.

— За какво говорите? — попита Хокин, искрено озадачен. Придърпа вестника към себе си и препречете първите няколко реда. — Нищо не разбирам. Какъв е този ваш роднина, когото са арестували? Защо никой нищо не ни е казал? И защо на мен ми досаждат с безсмислени въпроси, след като вече са арестували някого?

— Това бяха доста въпроси, сър — отвърна Джордж. — Ако трябва да отговарям поред, първо, човекът, за когото се говори в статията, е братът на вашата съпруга, Питър Краудър.

— Не, сбъркали сте. Брат й се казва Дениъл — възрази Хокин.

— Другият брат на госпожа Хокин се казва Питър — настоя Бенет.

Хокин изгледа мрачно жена си.

— Какъв е този друг брат, Рут? — гласът му трептеше от напрежение като корда на въдица, на чийто край се дърпа сьомгата.

Тя все още не бе в състояние да проговори. Само поклати глава. Джордж й се притече на помощ.

— Питър Краудър не можел да живее повече тук, затова семейството му намерило работа и подслон в Бъкстън. Кракът му не е стъпвал в Скардейл в продължение на двадесет години и нямаме никакво основание да предполагаме, че е бил тук в сряда.

— Но все пак сте го арестували — подчерта Хокин.

— Никъде във вестника не пише такова нещо — отвърна Джордж, съзнавайки, че извърта. — Статията разчита на малко факти и повече намеци. Питър Краудър бе отведен да даде показания в централата, защото моят шеф беше на мнение, че така ще се създадат по-спокойни условия за разговор — в противен случай трябваше да го разпитваме на работното му място или в стаята, която дели с още един човек. Той даде показания и незабавно беше освободен. — Джордж отново се обърна към Рут, издърпа стола до нейния и седна. — Искрено съжалявам за случилото се, госпожо Хокин. Запознати сме с обстоятелствата и последното нещо, което сме искали, е да ви разстройваме допълнително. Бихте ли предпочели някой от нас да обясни случая на съпруга ви, или предпочитате сама да разговаряте с него?

Тя поклати глава. Ръката й се отдели от устата и се пресегна към угасналата цигара. Изглеждаше изненадана, като видя, че от нея е останал само филтърът и пепелта. Преди да успее да потърси своите, Клъф постави запалена цигара между пръстите й.

— Питай мама Ломас — каза тя уморено и хвърли към Хокин поглед, изпълнен с молба. — Тя ще ти каже. Моля те. Аз не мога.

Хокин отблъсна стола си и стана.

— Гадни селяндури — измърмори той, обърна се рязко и напусна кухнята, като тресна вратата зад себе си.

Рут въздъхна и попита:

— Уплашен ли беше Питър?

— Страхувам се, че беше — каза Джордж.

— Чудесно. — Тя се взря замислено в цигарата си. — Повече от чудесно.

Петък, 13 декември 1963 г., 21 часът и 47 минути

Джордж реши да приключи с работата, когато очите му вече не можеха да фокусират буквите в свидетелските показания. Беше присъствал на среща между униформените служители и следователите, на която се обсъждаше как да организират доброволците на другата сутрин. Пристигна и представител на Съвета за съхранение на водните ресурси, за да обсъди с тях евентуалното пресушаване на два естествени резервоара в мочурищата на четири мили от Скардейл — единият в мрачните хълмисти земи на Стафордшър, другият — сред по-привлекателните зелени хълмове между Скардейл и Лонгнор. Джордж имаше чувството, че представителят на Съвета проявява направо нездрав ентусиазъм към тази инициатива.

След като организацията за събота се изясни окончателно, Джордж предложи на Томи Клъф да пийнат по нещо. Отидоха с колата до малката кръчма „Гербът на пекаря“, взеха си по един пинт и седнаха в най-мрачния ъгъл.

— Обадих се в пансиона — каза Клъф, щом седнаха. — Краудър отишъл направо там, веднага, щом го пуснахме. Изпил си чая и един час по-късно излязъл. Не казал къде отива, но в това нямало нищо необичайно. Портиерът предполага, че може да отишъл да изпие една бира. Никой не е идвал да го търси или да се интересува от него, така че може би му се е разминало.

— Дано. Имам си достатъчно други грижи, че да се чувствам отговорен и за съдбата на Питър Краудър.

— Вината изобщо не е ваша, сър. Каквото и да стане, ще тежи на съвестта на главен инспектор Карвър и онази дървеница от „Кърънт“, Колин Лофтъс. Лофтъс е от онези, дето е трябвало да ги удавят веднага след раждането, мисля, че никой няма да възрази.

— Аз наредих да освободят Краудър — напомни му Джордж.

— И правилно. Нямахме никакви основания да го държим повече. Той в никакъв случай не би могъл да бъде престъпникът.

— Ако предположим, че има престъпление — каза хладно Джордж.

— И двамата знаем, че все някакво престъпление трябва да има. Минаха четиридесет и осем часа без помен от улика, освен малкото кръв и следи от борба. Тя е мъртва, не може да има друго обяснение.

— Не е задължително да е мъртва. Човекът, който я е отвлякъл, може да я държи някъде затворена.

Клъф изгледа скептично шефа си.

— Ще стане същото като с детенцето на Линдбърг17, да знаете.

Джордж се взираше в бирата си.

— Ще я открия, Томи. В най-добрия случай жива. Но жива или мъртва, аз ще открия Алисън Картър. Каквото и да ми струва, искам госпожа Картър да знае какво се е случило с детето й. — Той допи бирата и стана. — Ще се върна да препрочета още някои показания. А ти заминавай да спиш, крайно време е. Това е заповед.

Наложи му се да се откаже от свидетелските показания, когато гладът и преумората се съюзиха срещу доброто му желание. Когато се прибра у дома, Ан го чакаше. Седеше спокойно в креслото, плетеше и гледаше телевизия. Минути след като Джордж, съвсем капнал, влезе вкъщи, тя постави пред него чиния с топла супа. Той седеше на кухненската маса и имаше чувството, че не може да събере сила да поднесе лъжицата със супа към устата си. Зад него Ан се бе изправила пред печката и пържеше бекон с лук, картофи и яйца.

— Как си? — съумя да попита той, когато привърши супата и преди да премине към основното ядене.

— Чудесно. — Тя седна срещу него с чаша чай пред себе си. — Не съм болна, само съм бременна. Моля те, не се притеснявай. Това наистина не е болестно състояние. Аз се безпокоя повече за теб — работиш, без да си почиваш и да се храниш какво трябва.

Джордж се взря в храната пред себе си и продължи автоматично да дъвче.

— Не мога иначе — каза той. — Алисън Картър има майка. Не мога да оставя тази жена в неизвестност за това, което се е случило с дъщеря й. Постоянно си представям как бих се чувствал аз самия, ако изчезне моето дете, ако никой не знае какво се е случило с него и никой не е в състояние да окаже никаква помощ.

— За бога, Джордж, претоварваш се с отговорност. Ти не си единственият полицай, от когото зависи случаят. Пресилваш се — в тона на Ан се прокрадна раздразнение.

— Лесно е да се каже, но не мога да се отърва от чувството, че времето ни изтича. Възможно е тя да е още жива. И докато такава възможност съществува, съм длъжен да дам всичко от себе си, за да я открием.

— Но нали вече сте арестували някого? Значи все пак можеш малко да си поемеш дъх? — Тя се приведе през масата, за да му долее чай.

Джордж изсумтя презрително.

— Пак си повярвала на това, което пише във вестниците, така ли? — тонът му беше шеговит, но същевременно мрачен.

— Ами статията в „Кърънт“ не оставяше много място за съмнение.

— Статията в „Кърънт“ е една каша от неточности и намеци. Да, наистина привикахме в участъка чичото на Алисън Картър. Да, вярно е, той има досие за ексхибиционизъм. И с това свършват приликите между действителния случай и това, което пише във вестника. Този човек е нещастник, който се бои от собствената си сянка. Определено има смущения в умственото развитие. Единственото му провинение е, че си е разкопчавал дюкяна на публично място, при това преди години. Но когато старши инспектор Карвър чу за него, изпадна във възторг, от там нататък стана неудържим.

— Наистина не можеш да го обвиняваш, Джордж. Ти самият си се побъркал с този случай. Няма нищо чудно, че някой е загубил способността си за обективна преценка. Този чичо явно му се е сторил най-подходящият заподозрян. Горкият човечец — допълни Ан. — Трябва съвсем да си е изгубил ума от страх. — Тя поклати глава. — Този случай е толкова мъчителен!

— И няма изгледи нещо да се подобри. — Джордж бутна празната си чиния встрани. — В повечето случаи веднага виждаш пътя. Става ти ясно кой какво може да е направил или поне знаеш къде да търсиш. Но сега нещата са съвсем различни. Попадам постоянно на задънени улици и тъмни ъгълчета. Претърсиха цялата долина и не намериха никаква следа от Алисън. А все пак някой някъде би трябвало да знае какво е станало с нея — той въздъхна измъчено. — Господи, как ми се иска да можех да разбера кой е този човек!

— Ще успееш, скъпи. — Ан отново му доля чай. — Ако има някой, който може да се справи с този случай, това си ти. А сега се опитай да се отпуснеш. Утре ще обмислиш всичко с отпочинал ум.

— Дано — каза Джордж с надежда. Посегна към цигарите си, но още преди да извади една от пакета, телефонът иззвъня. — О, Господи! — въздъхна той. — Пак се започва.

11.

Петък, 13 декември 1963 г., 22 часът и 26 минути

Джордж се приведе напред. Седеше на мястото до шофьора в „зефира“ на Томи Клъф и се взираше напрегнато през предното стъкло. Навън лентите светлина от уличните лампи осветяваха тук и там завесата от суграшица, която трептеше във въздуха като тънко перде, развявано от вятъра. Но Джордж не се интересуваше от времето. Вълнуваше го тълпата, която се люлееше като развълнувано море — ту осветено от лампите, ту потъващо в мрака пред бекярския пансион „Уотърсуолоус“.

— Да не повярва човек — поклати той глава. — Бях убеден, че в нощ като тази всеки ще предпочете да се прибере от кръчмата направо у дома. Ти не би ли предпочел да си седиш у дома пред камината, вместо да рискуваш двойна пневмония, плюс някой и друг удар от полицейска палка?

— Като си се налял с достатъчно бира, хич не ти пука — каза цинично Клъф. Самият той бе се оказал в някаква кръчма, когато чул, че цяла тълпа потегля към пансиона „Уотърсуолоус“, настроена да линчува предполагаемия престъпник. Беше спрял само да телефонира от участъка и веднага подкара към дома на шефа си, защото знаеше, че трябва да го предупреди. Сега седяха и гледаха как дванадесет униформени полицаи се опитваха да разпръснат трийсетината побеснели пияници, прилагайки определено ниво на овладяно насилие, така добре разиграно, че напомняше на балет. Джордж изпита дълбока благодарност, че времето не би позволило някой да фотографира сцената. Само това му липсваше сега — да се появят някакви защитници на правата на човека и да писнат, че полицаите проявяват жестокост. При това в случая полицията просто възпираше група пияници да пребият един невинен човек.

Внезапно трима боричкащи се мъже се озоваха точно пред колата — двама униформени полицаи и някакъв широкоплещест мъжага, по чието лице се стичаше кръв. Една палка се стовари върху раменете му и той рухна в безсъзнание точно върху капака на зефира.

— Екстра. Сега ще можем да го обвиним и в злонамерено нанасяне на щети — отбеляза иронично Клъф. Единият от полицаите връзваше ръцете на припадналия зад гърба му, а после го остави да се плъзне кротичко от капака на земята, оплескан в кръв и слюнка.

— Май ще е по-добре да отидем да им помогнем — каза Джордж с ентусиазма на човек, на когото ще вадят зъб без упойка.

— Ако настоявате, сър. Само че, както сме цивилни, може да причиним още по-голямо объркване.

— Прав си. Нека постоим тук и да оставим униформените колеги да разчистят терена.

Двамата наблюдаваха мълчаливо развитието на събитията още десет минути. За този период около дузина мъже в различна степен на съзнателност бяха натъпкани в една полицейска камионетка. Двама полицаи притискаха носовете си с кърпички, докато трети търсеше каската си, хвръкнала по време на схватката. Лукас, с вдигната яка, изникна иззад пелената от суграшица, отвори задната врата на колата и скочи вътре.

— Ама че нощ — каза той с глас, мрачен като времето. — Всички знаем на кого дължим това удоволствие, нали?

— Може би на вестник „Кърънт“? — попита Клъф с възможно най-невинен тон.

— Да бе — каза Лукас. — По-точно на този, който е счел за необходимо да уведоми „Кърънт“. Ако беше някой от моите момчета, жив щях да го одера.

— Е, какво да правим — въздъхна Джордж. — Нали всички знаем, че не е бил някои от твоите хора, Боб. Никой от униформените полицаи не би се осмелил да предостави поверителна информация на пресата — за да не прозвучат обидно думите му, той се обърна към Лукас и му се усмихна през рамо. — Прекалено добре си ги дресирал.

— На сигурно място ли е Краудър? — попита Джордж, обърна се пак и се пресегна, за да предложи цигара на униформения сержант.

Лукас кимна в знак на благодарност и си взе цигара.

— Не е в пансиона. Когато го освободихме, се върнал тук, пил чай и излязъл отново. Всички трябва да се прибират най-късно в девет вечерта, защото след това вратата се заключва. Портиерът твърди, че Краудър така и не се появил повече. Изчакал го четвърт час, защото знаел какъв тежък ден е прекарал, но после заключил както винаги. Казва, че преди да се появи тази тайфа, никой нито е звънял, нито е чукал на вратата. За щастие човекът е проявил здрав разум, не им отворил, а когато пристигнахме, те още не бяха успели да разбият вратата.

— Добре, но къде е Краудър? — попита Джордж и свали малко предното стъкло, за да може димът от цигарите да излиза навън.

— Нямаме представа — призна Лукас. — Обикновено пие вечер по една бира във „Вагона“, затова си мислех да мина оттам на връщане към участъка, да разбера могат ли там да ми кажат нещо.

— Сега ще отидем всички — каза решително Джордж, доволен, че има нещо конкретно за вършене, та да може да забрави поне за малко постоянната тревога, която го измъчваше, откак бе поел този случай.

— Не съм си свършил още работата тук — възрази Лукас.

— Добре тогава, ти приключи тук, а ние ще поговорим със собственика на „Вагона“ — Джордж кимна в знак, че решението е взето. Лукас го изгледа кисело, дръпна още веднъж от цигарата и излезе от колата, без да каже дума. Ако някой му бе направил забележка, щеше да каже, че вятърът е хлопнал така силно вратата зад него.

— Познаваш ли собственика? — попита Джордж, докато Клъф внимателно маневрираше по Феърфийлд Роуд, защото улицата се беше превърнала в пързалка.

— Юмрука Фъргюсън ли? Знам го.

— Юмрука ли?

— Да, на времето е бил професионален боксьор. Веднъж, поне така се говори, взел мангизи да изгуби един мач, но го спипали и му отнели правото да се състезава. Тогава почнал да припечелва на незаконни мачове с голи ръце. Така събрал достатъчно пари, за да отвори кръчма.

— Започвам да се чудя какъв трябва да бъде човекът, на когото все пак биха отказали лиценз за кръчма — отбеляза Джордж, докато колата се плъзна леко и спря до бордюра пред непривлекателна на вид кръчма. Вратата беше затворена, пердетата — спуснати, и отникъде не се виждаше светлина.

— Заведението е на името на жена му.

Излязоха бързо от колата, заобиколиха постройката и се прикриха от вятъра зад куп празни каси за бира. Клъф започна да блъска с все сила по вратата.

— Хич не ми се помага при търсенето утре, ако продължи да вали така — каза той и наклони глава назад, за да види прозорците на горния етаж. После продължи да удря по вратата.

Над главите им се очерта мръсножълт правоъгълник. През него надникна плешива глава, засенчвайки оскъдната светлина.

— Отваряй, Юмрук, аз съм, Томи Клъф.

Чуха как някой заслиза тежко надолу по стълбата. Резето се плъзна назад, вратата се отвори и пред тях застана мъж, който изпълваше по-голямата част от тесния коридор. Носеше вълнен пуловер, който може би някога е бил бял.

— Какво, по дяволите, искаш по това време? Ако ти трябва пиячка, отсега мога да ти кажа да пътуваш. — Той се почеса обстойно между краката.

— И аз много се радвам да те видя — каза Клъф. — Ще ни отделиш ли минутка от ценното си време?

Фъргюсън отстъпи колебливо назад. Всички влязоха, Джордж — последен.

— Тоя пък кой е? — попита Фъргюсън и го посочи с дебелия си пръст.

— Моят шеф. Кажи здрасти на инспектор Бенет.

Фъргюсън издаде странен, грухтящ звук, който според Джордж трябваше да бъде смях.

— Може да ти е син. Казвайте какво е станало. Щом си помъкнал със себе си и шефа, надали си дошъл да видиш дали съм спазил часа за затваряне.

— Нали Питър Краудър идва в твоята кръчма? — попита Клъф.

— От днес вече не — каза Фъргюсън и сви несъзнателно ръцете си в юмруци. — Не желая в моето заведение такъв, дето мърсува с малки момиченца.

— Какво се случи днес вечерта? — попита Джордж.

— Краудър дойде по същото време, като всяка вечер. Реших, че не е такова шубе, за каквото го имам, но се оказа, че просто не е предполагал, че всички знаем. Тикнах му вестника под носа и той само дето не се разрева. После му казах, че ако иска някой в Бъкстън да му сервира тази вечер, ще е по-добре да си намери кръчма, дето не знаят да четат. Казах му още кракът му да не стъпва тук, докато е жив.

— Много смело от ваша страна — каза сухо Джордж. — Предполагам, че господин Краудър си тръгна?

— Има си хас — отвърна възмутено Фъргюсън.

— Имаш ли представа къде е отишъл? — попита Клъф.

— Не знам и пет пари не давам — каза презрително Фъргюсън.

— За ваше сведение, господин Фъргюсън — каза Джордж, — господин Краудър няма нищо общо с изчезването на неговата племенница. Статията в „Кърънт“ е пълна измишльотина. Ще ви бъда задължен, ако отмените забраната си, преди да дойде време да подновите лиценза на заведението си. — Той се обърна рязко и излезе във виелицата, която внезапно му се стори по-приветлива от собственика на кръчмата.

— Съветвам те да обръщаш внимание на това, което казва инспектор Бенет — каза Клъф, преди да го последва. — Той не е прелетна птица, ще си имаш много вземане-даване с него занапред.

Фъргюсън ги изпрати мрачен поглед, но не каза нищо.

Двамата седяха в колата и гледаха унило лапавицата навън.

— Най-добре да се върнем в участъка и да пуснем съобщение до всички патрули да се оглеждат за Краудър — въздъхна Джордж. — Мислиш ли, че утре нещо може да се оправи?

Събота, 14 декември 1963 г., 7 часът и 18 минути

Джордж нямаше кой знае какво да прибави към плановете на търсенето, които униформените офицери правеха за деня, затова се върна в кабинета си и се зае с неприятната задача да препрочита показанията на свидетели, търсейки нещо, което да го наведе на следа.

Тъкмо четеше показанията на учителката на Алисън по английски, когато Томи Клъф надникна в кабинета.

— Виждал ли сте днешния „Дейли Нюз“? — попита той.

— Не, будката за вестници още не беше отворена, когато идвах насам.

Клъф влезе и затвори вратата зад себе си.

— Току-що пристигна влакът от Манчестър. Взех един вестник от машиниста. Опасявам се, че няма да ви зарадвам. — Той постави пред Джордж вестника, отворен на трета страница.

Джордж смачка вестника на топка и го хвърли в другия ъгъл на стаята.

— Тая свиня Смарт — изруга той. Бузите му пламтяха от яд, и подчертаваха още повече тъмните кръгове под очите му. — Можеш ли да вярваш на такива неща? Жива и здрава, а?

— Предполагам, че е възможно — каза Клъф, облегнат на една кантонерка, и запали цигара.

— Разбира се, че е възможно — избухна Джордж. — Възможно е Мартин Борман да не е умрял и да си живее спокойно в Честърфийлд, но е адски невероятно, нали? Представяш ли си как ще се отрази тази статия на Рут Хокин? Не искам да повярвам, че може да съществува такава журналистическа безотговорност! И кой, по дяволите, е говорил такива глупости пред тях?

— Най-вероятно никой. Смарт си го е измислил.

— О, Господи — въздъхна Джордж. — Какво ли още предстои, Томи? — Извади цигара от пакета, който беше на бюрото му, запали и всмука дълбоко дима. — Ще ти купя друг вестник — каза той, извинявайки се. — Който искаш, само не и „Нюз“. Боже мили, и сега този човек ще бъде на пресконференцията, захилен като Червения котарак от „Алиса“.

— Можете да накарате шефа да му забрани занапред достъп до пресконференции.

— Няма да му доставя това удоволствие. — Джордж отблъсна стола си назад и стана. — Тръгваме за Скардейл. Повръща ми се да гледам тези четири стени.

Смарт беше пристигнал преди него. Докато паркираха край моравата, го забелязаха как пуска вестник в пощенската кутия на Краг Котидж. Продължиха да го наблюдават, докато Смарт отиде към Медоу Котидж и пусна още един вестник.

— Ще се разправя с него, пък ако ще да ме обесят — каза Джордж, отвори вратата и забърза през моравата право срещу журналиста. Клъф въздъхна, излезе от колата и го последва.

— Моите поздравления — изръмжа Джордж, още преди да застане пред Смарт.

— Добър материал, нали? — отвърна Смарт и на лисичето му лице се изписа приятна изненада. — Но не мислех, че образован човек като вас ще го оцени.

— О, аз не ви поздравявах за материала — каза Джордж, вече съвсем отблизо. — Поздравявах ви за отличието.

— Отличие ли?

На Клъф просто не му се вярваше, че Смарт лапна въдицата толкова лесно. Той прехапа устни, за да прикрие доволната си усмивката.

— Отличен сте с Голямата награда на полицейската федерация за Най-безотговорен журналист на годината.

— О, боже, инспекторе, не са ли ви учили в университета, че сарказмът е най-низшата форма на остроумие? — Смарт се облегна на стената на Медоу Котидж и скръсти ръце пред гърдите си.

— Никой и нищо не би могло да бъде окачествено като „най-низша форма“, докато вие все още пълзите по земята, господин Смарт. Помислихте ли поне за миг колко жестоко ще бъде да събудите по този начин надежди у госпожа Хокин?

— Искате да кажете, че тя трябва да изостави всяка надежда? Това ли е официалната позиция на полицията? — Смарт се приведе напред с блеснали очи. Брадата му като че ли настръхна.

— Разбира се, че не. Но това, което вие предизвикахте с тазсутрешния си боклук, е фалшива надежда. Интересува ви само как да измислите по-ефектно заглавие, без изобщо да ви е грижа за последствията. — Джордж поклати отвратено глава. — Съществува ли изобщо тази мадам Шаре? Или я измислихте също като цитата на представителя на полицията?

Сега беше ред на Смарт да се изчерви от яд. Кожата на лицето му стана на петна и заприлича на консервирано говеждо.

— Аз не си измислям, а се опитвам да бъда обективен. Ще ви бъде от полза да се опитате да постъпвате по същия начин, инспекторе. Ами ако мадам Шаре е права? Ако Алисън се намира на мили оттук, заключена в някоя къща в Манчестър, Шефийлд или Дерби? Правите ли нещо, за да изключите такава възможност?

Джордж удивено си пое дъх.

— Да не искате да кажете, че трябва да претърсим къща по къща всеки град в Англия само заради почти несъществуващата възможност измислиците на някаква френска шарлатанка случайно да се окажат истина? Май сте още по-глупав, отколкото ви мислех.

— Разбира се, че не твърдя подобно нещо. Но можете да пуснете апел към обществеността по новините. „Виждал ли е някой това момиче? Имаме основания да предполагаме, че Алисън Картър може да живее в дома на човек, когото познава. Ако сте видял или чул, че момиче на видима възраст тринайсет години се е появило отскоро в нечий дом, ако сте чували или познавате някого от Скардейл или Бъкстън, в чието поведение има необичайни прояви от няколко дни насам, моля да се свържете с дербишърската полиция на еди-кой си номер.“ Тъкмо това смятам да предложа на шефа ви на днешната пресконференция. — Смарт се изправи с победоносна усмивка. — Да, тъкмо това смятам да предложа. И ще се наслаждавам на умната ви физиономия, когато шефът ви приеме предложението ми.

— Вие не сте наред, Смарт.

Джордж съзнаваше, че отговорът беше слаб, но не можа да се сети за нищо по-добро.

— Вие сте този, който каза, че ще направи всичко, което е необходимо, за да намери Алисън. Взех думата ви за чиста монета. Мислех, че не сте обикновен полицай, Джордж. Но когато ножът опря до кокала, и вие се оказахте със закостеняло мислене като всички останали. Е, Бог да е на помощ на Алисън Картър, ако трябва да разчита единствено на вас. — Смарт мина встрани и се опита да заобиколи Джордж.

Полицаят протегна ръка и я опря в гърдите на Смарт. Не го блъсна, само го задържа.

— Аз ще разбера какво се е случило с Алисън — каза той с пресипнал от вълнение глас. — И когато разбера, вие ще бъдете последният, когото ще уведомя.

После отстъпи и пусна журналиста, който остана на мястото си, вторачен в него.

Накрая Смарт се усмихна — острите, стегнати очертания на устните му добиха формата на сърп, но очите му си останаха студени.

— О, съмнявам се — отвърна той. — Може мисълта да не ти е приятна, Джордж, но аз и ти много си приличаме. И на двамата ни е все едно кого ще засегнем, стига да си свършим работата както трябва. Може точно сега да не си съгласен с мен, но когато си отидеш у дома и поговориш с красивата си женичка, ще разбереш колко съм прав.

Джордж си пое толкова дълбоко дъх, че фигурата му се разшири видимо. Клъф бързо пристъпи напред и постави ръка върху рамото на шефа си.

— По-добре се омитайте, господин Смарт — каза той.

На журналиста му бе достатъчен един поглед към лицето на Клъф. Той се плъзна покрай двамата полицаи и тръгна забързано към колата си.

— Как мислиш, на колко ще ме осъдят, ако изтрия тая усмивка от лицето му с някоя палка? — попита Джордж. Устните му бяха така свити, че едва говореше.

— Зависи дали съдебните заседатели го познават. Ще пиете ли чай?

Двамата тръгнаха към полицейския фургон, където полицайките вече варяха чая, колкото и рано да беше. Загледан в чашата си, Джордж каза бавно:

— Сигурно си работил по такива случаи и преди, Томи? В които се сблъскваш само с провали и задънени улици?

— Е, да, имаше един-два — призна Клъф, сипа си три лъжици захар и се зае да разбърква чая. — Работата е такава, сър, трябва да продължите да копаете. Може да ви се струва, че се опитвате да разбиете стена с главата си, но най-често се оказва, че част от стената е просто картон, боядисан така, че да прилича на тухли. Рано или късно идва пробивът. А в нашия случай засега е рано, макар на вас да не ви се струва така.

— Ами ако пробивът не дойде изобщо? Ако никога не разберем какво е станало с Алисън Картър? Тогава какво? — Джордж вдигна глава. Очите му бяха разширени от тревога при мисълта какво би означавал такъв провал за него — и в професионално, и в лично отношение, Клъф си пое дъх, после бавно издиша.

— Тогава, сър, ще си поемете следващия случай. Ще изведете госпожата на танци, ще идете до кръчмата да пиете една бира и ще се опитате да не лежите буден нощем и да се измъчвате от неща, които не можете да промените.

— Тази рецепта има ли ефект? — попита Джордж мрачно.

— Не бих могъл да кажа, сър, аз нямам съпруга. — Кривата усмивка на Клъф не съумя да прикрие това, което и двамата разбираха. Ако не успееха да разберат какво е станало с Алисън Картър, неуспехът щеше да остави трайни следи в съзнанието им.

— Жена ми е бременна — думите излязоха от устата на Джордж още преди да разбере какво възнамерява да каже.

— Честито — гласът на Клъф беше странно безизразен. — Не е най-подходящото време да научите новината. Как е госпожа Бенет?

— Засега добре. Не й прилошава сутрин. Надявам се… ами просто се надявам бременността да мине леко. Защото не мога да пренебрегна това разследване, независимо колко време ще ми отнеме.

Джордж се взря през замъгления прозорец на фургона, без да забележи постепенното изсветляване на небето, което означаваше, че скоро ще започне поредното претърсване на околността.

— Няма да продължи със същата интензивност дълго време каза Клъф, припомняйки на Джордж нещо, което той като по-млад знаеше на теория, но не бе преживявал на практика. — Ако до десетина дена не я открием, да кажем до края на идущата седмица, търсенето ще бъде прекратено. Ще затворят свързочния пункт и ще се приберат в Бъкстън. Ние ще продължим да проследяваме сигналите, но ако до месец не излезе нищо и от това, случаят ще мине на заден план. Искам да кажа, и вие, и аз ще бъдем вече затънали до уши в нови случаи. Знам, че няма да приключим следствието. То ще си остане открито, ще правим преглед на информацията на три месеца или нещо подобно, но няма да работим постоянно по него.

— Знам, Томи, но в този случай има нещо особено. Работих върху едно неизяснено убийство, докато бях редови следовател в Дерби, но случаят не ми влезе под кожата. Може би защото жертвата беше на петдесетина години. Имах чувството, че все пак е изживял част от живота си. А сега с всеки изминал час се убеждавам, че няма да открием Алисън жива, и това ме изпълва с ярост, защото нейният живот едва е започвал. Дори да й е било писано цял живот да не си подаде носа от Скардейл, да народи бебета и да плете пуловери, този живот все пак й е бил отнет и искам законът да накаже със същото този, който й го е отнел. Съжалявам единствено, че такива животни вече не ги бесят.

— Значи все пак смятате, че трябва да ги бесят, а? — попита Клъф, приведен напред на стола си.

— Да, така смятам, когато става дума за хладнокръвно, предумишлено убийство. Случаят с убийства в пристъп на гняв е по-различен. На такива хора бих им дал до живот, за да има време да обмислят какво са сторили и да се разкаят. Но такива чудовища, които дебнат деца, или изроди, които са готови да убият невинен човек, защото е станал неволен свидетел на обир, да, такива бих бесил. А ти?

Клъф се позабави с отговора си.

— И аз така мислех едно време. Но преди няколко години прочетох една книга за случая „Тимъти Евънс“, казваше се „Площад Рилингтън, номер 10“. Когато го осъдили, всички били убедени, че така му се пада — убил жена си и детенцето. Направил дори самопризнания пред момчетата от столичната полиция. А после изведнъж се разбрало, че хазаинът на семейство Евънс убил четири други жени, и най-вероятно е убил и Берил Евънс. Само че било много късно. Не можели да отидат при Тимъти Евънс и да му кажат: „Съжаляваме, драги, оплескахме работата.“

Джордж се усмихна леко.

— Може и така да е. Но не виждам защо да нося отговорност за грешките и небрежностите на други хора. Не мога да си представя, че някога бих принудил невинен човек да прави фалшиви самопризнания и съм готов да отговарям за резултатите на следствие, ръководено лично от мен. Ако Алисън Картър е била убита, в което явно сме убедени и двамата, тогава с радост ще гледам как убиецът ще увисне на бесилката.

— Може и да ви се сбъдне мечтата, ако копелето е използвало огнестрелно оръжие — в такива случаи все още се присъжда смърт чрез обесване.

Джордж така и не успя да отговори. Вратата на фургона се отвори с трясък и Питър Грънди застана в рамката. Лицето му беше безкръвно, бяло като скалите около Скардейл.

— Намерили са труп — каза той.

12.

Събота, 14 декември 1963 г., 8 часът и 47 минути

Тялото на Питър Краудър лежеше сгърчено край една от каменните стени, разделящи нивите, на три мили северно от Скардейл. Трупът беше свит в зародишна поза, с колене, почти притиснати в брадичката и ръце, свити около пищялите. През нощта всичко се беше заледило и скрежа, обвила тялото, му придаваше някак безобиден вид. Но не можеше да има съмнение, че е мъртъв. Смъртта беше тук — присъстваше в посинялата кожа, изцъклените очи, замръзналата слюнка, стекла се по брадичката. Джордж Бенет гледаше към тази празна черупка, обитавана доскоро от човешко същество, и съзнанието за случилото се го смразяваше по-силно от външния студ. Той вдигна очи към учудващо синьото небе, удивен, че зимното слънце грее така, сякаш имаше на какво да се радва. Самият той определено нямаше повод за радост. Чувстваше се зле — и физически, и душевно. В устата си усещаше горчивия вкус на отговорността. Не си беше свършил добре работата, и затова сега един човек бе срещнал смъртта си.

Джордж наведе глава и се обърна. Зад него остана Томи Клъф, който беше приклекнал край тялото и подробно го оглеждаше. Джордж отиде до портата на оградата, където стояха двама униформени полицаи, за да охраняват мястото до пристигането на съдебния лекар.

— Кой откри тялото? — попита той.

— Собственикът на нивата, Денис Диърдън. Всъщност дори не той, а овчарското му куче. Господин Диърдън тръгнал на зазоряване да оглежда добитъка, както прави всеки ден. Кучето първо забелязало трупа — каза по-възрастният полицай.

— Къде е сега господин Диърдън? — попита Джордж.

— Това там, нагоре по пътя, е къщата му. — Полицаят посочи издигащата се наблизо едноетажна постройка.

— Ще бъда там, ако някой ме търси. — Джордж тръгна към къщата. Вървеше бавно — сякаш и краката му бяха натежали като сърцето. Той спря на прага на къщичката, за да се поуспокои. Вратата се отвори, преди да успее да почука. Джордж видя пред себе си лице, сбръчкано като миналогодишна ябълка. Малките очички стояха като стафиди от двете страни на безформен нос, подобен на топка сметана.

— Ти трябва да си шефът — каза мъжът.

— Господин Диърдън?

— Да, момче, аз съм. Сам съм тук, жената отиде на гости при сестра си в Бейкуел. Винаги ходи за по няколко дни през декември, купува всички коледни подаръци там, на пазара. Влизай, момче, трябва да си измръзнал навън. — Диърдън отстъпи и покани Джордж в кухня, обляна от лъчите на зимното слънце. Вътре всичко блестеше: емайлираната печка, лъснатата дървена маса, столовете, полиците, хромираният чайник, чашите в ъгловия шкаф, дори газовата отоплителна печка.

— Седни до печката, момче — каза гостоприемно Диърдън и побутна един стол към Джордж. Самият той седна вдървено до кухненската маса и се усмихна. — Така е по-добре, а? Да се постоплиш малко. Да му се не види, изглеждаш по-зле и от Питър Краудър.

— Познавахте ли го?

— Всъщност не. Но знаех кой е. Работил съм неведнъж с Тери Ломас през всички тези години. Познавам всички от Скардейл. Ама ти казвам, имаше една ужасна минута там долу, когато помислих, че трупът е на момичето. Все за нея си мисля, както сигурно всички тук наоколо. — Той извади от джоба на жилетката си лула от морска пяна и започна да я чисти с джобно ножче. — Ама че работа, а? Горката й майка трябва кажи–речи да се е побъркала от тревоги. Всички тук обхождаме земите, гледаме да не е паднала в някое дере, да не се крие в някой обор или овчарник. И, разбира се, като видях… първото, което ми мина през ума, беше, че е Алисън. — Замълча за миг, докато пълнеше лулата си, давайки за първи път възможност на Джордж да отвори уста.

— Какво точно се случи? — попита той, изпълнен с облекчение, че най-сетне има пред себе си свидетел с доброто желание да разкаже всичко, което знае. Три дни в Скардейл му бяха достатъчни, за да развие съвсем ново отношение към бъбривостта.

— Веднага щом отворих портата, Шерпа излетя като светкавица и хукна надолу по продължение на стената. Разбрах, че нещо не е наред. Тя не е куче, което тича подир всяка сянка. После, като стигна на половин път през нивата, се просна по корем, като че ли някой я бутна. Сложи си главата между предните лапи и заскимтя така, че я чувах от другия край на полето. Така прави, когато намери умряла овца. Ама аз знаех, че не може да е овца, защото в тази нива сега не държа добитък. Отворих портата само защото оттам ми е по-пряко да стигна до долу. — Диърдън драсна клечка и запали лулата си. Тютюнът беше ароматен и изпълни стаята с мирис на череши и карамфил. — Запали си и ти, ако искаш, момче. — Той побутна една изтрита кожена торбичка по масата. — Сам съм правил сместа.

— Не, благодаря. — Джордж извади цигарите си с извинителна гримаса.

— Да, с твоя занаят сигурно нямаш време за нещо, дето се пали по-сложно. Все пак си помисли дали да не минеш на лула. Прави чудеса за концентрацията. Ако съм някъде, дето не дават да се пуши, никога не мога да реша кръстословицата. — И той посочи с палец към вчерашния „Дейли Телеграф“.

Джордж се опита да не покаже колко е впечатлен. Всеизвестно беше, че кръстословицата на „Телеграф“ не е толкова сложна, колкото тази на „Таймс“, но не беше малък подвиг да успяваш да я решаваш редовно — знаеше го от собствен опит. Очевидно Денис Диърдън имаше не само дълъг език, но и остър ум.

— Та като видях какво прави кучето, сърцето ми отиде в петите — продължи Диърдън. — Знаех само за един човек, обявен за издирване, и това беше Алисън. Не можех да понеса мисълта, че тя може да лежи мъртва на минути от собствения ми праг. Затова затичах през полето колкото можех по-бързо. Срам ме е да си призная, но изпитах нещо като облекчение, като разпознах Питър.

— Отидохте ли непосредствено до тялото? — попита Джордж.

— Не беше необходимо. Отдалече си личеше, че Питър няма да се събуди, преди да чуе тръбата, възвестяваща Второто пришествие. — Диърдън поклати тъжно глава. — Горкият идиот. Тъкмо в тази нощ ли трябваше да си набие в шантавата глава да тръгне за Скардейл. Не беше живял дълго време на село и сигурно е забравил какво може да се случи с човек, ако остане на открито в такава нощ. Лапавицата се просмуква до костите. А когато небето се изясни и падне скреж, просто не са ти останали съпротивителни сили. Продължаваш да вървиш, но мразът прониква в тялото ти. И после вече не искаш нищо друго, освен да си легнеш, да заспиш и да не се събуждаш никога повече. Така е станало и с Питър снощи. — Той посмука лулата и изпусна струя дим от ъгълчето на устата си. — Трябваше да остане в Бъкстън. Можеше да се оправя с градския живот.

Джордж едва не прехапа цигарата си. „Накрая вече не е можел — каза си той. — Питър Краудър не е имал къде да отиде. Ужасът, че губи и второто място, на което се е чувствал сигурно, го е подгонил да тръгне въпреки страха към селото, откъдето го бяха прогонили.“ Тъкмо от това се бе страхувал и Джордж. Но въпреки безпокойството си се остави Томи Клъф да го убеди да освободи Краудър, защото това бе най-удобният начин да реши проблема. И благодарение на раздрънкалия се шеф и страстта на местните вестникари към сензации, сега вкочаненото тяло на Питър Краудър лежеше отвън на овчето пасище.

— Вашата ферма не е ли малко встрани от обичайния път от Бъкстън за Скардейл? — попита той. — Единствено тази мисъл можеше да хвърли съмнение върху теорията на Диърдън за смъртта на Краудър.

Диърдън се позасмя.

— Мислиш като човек, който се движи с кола, момче. Питър Краудър е мислел като човек, роден на село. Върни се и си огледай картата. Ако тръгнеш по права линия от Бъкстън за Скардейл, избягвайки най-неудобния терен, пътят ти ще мине тъкмо през моята нива. Едно време, преди всички да си накупим ленд роувъри, почти всеки ден някой от Скардейл минаваше през моята земя. На картата няма отбелязана пътека, разбира се. По принцип никой няма право да минава през частен имот. Но хората тук знаят как да се държат с животните, затова и аз, и баща ми преди мен никога не сме възразявали хората от Скардейл да минават оттук за по-пряко. — Той поклати глава. — Но никога не съм си представял, че някой от тях може да загине така.

Джордж се изправи.

— Благодаря ви за помощта, господин Диърдън. И за това, че ме постоплихте. Ще се върнем, за да вземем официални показания. Няма да забравя да изпратя някого да ви уведоми, когато вдигнем тялото.

— Много мило от ваша страна. — Диърдън го изпрати до входната врата. Старецът се взря надолу по пътя, където беше паркиран бежов „Ягуар“.

— Това трябва да е докторът — каза той.

Докато Джордж извърви обратния път и прекоси полето, съдебният лекар вече беше приключил с огледа, изправяше се на крака и отупваше широкото си палто от камилска вълна. Той изгледа любопитно Джордж през очилата си с тежки черни рамки и попита:

— А вие кой сте?

— Това е инспектор Бенет — намеси се Клъф. — Сър, това е доктор Блейк, съдебният лекар. Току-що приключи с предварителния оглед.

Лекарят кимна рязко.

— Да, човекът определено е мъртъв. Съдейки по ректалната температура, смъртта трябва да е настъпила преди пет до осем часа. Няма следи от травми или насилие. Като гледам как е бил облечен — без непромокаема връхна дреха — вероятната причина за смъртта е измръзване. Разбира се, не можем да кажем нищо със сигурност, докато патолозите не го изкормят, но предполагам естествена смърт. Освен ако не откриете начин да обвините времето в Дербишър в убийство. — Той изкриви иронично уста.

— Благодаря, докторе — каза Джордж. — Значи, някъде между един и четири часа тази сутрин, така ли?

— Не изпускаме нишката, а? О, разбира се, вие трябва да сте висшистът, за когото толкова много се говори — каза лекарят с покровителствена усмивка. — Да, инспекторе, точно така. А пък като разберете кой е човекът, може и да успеете да изясните какво е търсил из мочурищата посред нощ с такива обувки, които едва ли биха го опазили в града, камо ли пък на полето. — Блейк нахлузваше чифт плътни кожени ръкавици.

— Знаем и кой е, и какво е правел тук — отвърна спокойно Джордж. Беше свикнал на покровителственото отношение на специалистите и нямаше намерение да си хаби нервите заради някакъв си фукльо, който надали бе и с пет години по-възрастен от него.

Докторът повдигна вежди.

— Брей! Виждате ли, сержант, това е идеалният пример как повишаването на квалификацията на полицаите ще подпомогне борбата срещу престъпността. Е, оставям ви да се борите. Докладът ми ще получите в началото на следващата седмица. — Той заобиколи Джордж, махна леко и тръгна към портата.

— Всъщност, сър, бих искал да получа доклада още утре сутринта — каза Джордж.

Блейк спря и го погледна през рамо.

— Това са почивни дни, инспекторе, а и не може да има нещо спешно, след като вече сте успял да идентифицирате трупа и знаете причината да се е озовал тук.

— Така е, сър. Но тази смърт е свързана с друго, по-обширно разследване и настоявам да получа доклада ви утре. Съжалявам, ако това обърква плановете ви, но затова и държавата ви плаща добри пари. — Джордж продължаваше да се усмихва любезно, но издържа погледа на Блейк, без да трепне.

Докторът цъкна с език.

— Е, добре. Но имайте предвид, че това не ви е Дерби, инспекторе. Ние тук сме една малка общност. Повечето новодошли се опитват да вземат това предвид. — Той си тръгна с бърза крачка.

— Това очевидно не ми е седмица да си създавам приятели — отбеляза Джордж, обръщайки се към Клъф.

— Той е пълен лентяй — каза спокойно Клъф. — Крайно време беше някой да му припомни кой му плаща „Ягуара“ и вноските в голф клуба. Човек би си помислил, че ще се поинтересува да узнае чий е трупът, който току–що е прегледал, нали? На бас, че още днес следобед ще ми звъни по телефона да пита чие име да впише в доклада.

— Трябва да уведомим госпожа Хокин — каза Джордж, — при това бързо. Клюката сигурно вече е тръгнала. Ако чуе, че в мочурищата е открит труп, веднага ще си помисли най-лошото. — Той поклати глава. — Колко лош трябва да бъде денят, в който да научиш за смъртта на брат си минава за добра новина.

Кати Ломас хранеше прасетата. Сипваше в копанята смес от увехнали репи, обелки от зеленчук и всякакви хранителни отпадъци, събрани от селото. Тропотът на тичащи крака по заледената земя я накара да се обърне. Видя Чарли Ломас, който препускаше през полето, като че ли го гонеха дяволи. Сигурно щеше да мине покрай нея, без да я забележи, ако тя не го бе хванала за размахващата се ръка.

Инерцията го накара да залитне и да се блъсне в стената на кочината. Сигурно щеше да се препъне и да падне в коритото, ако леля му не го беше задържала за ръкава на коженото яке.

— Какво става, Чарли? — попита Кати. — Какво се е случило?

Той се сви одве и подпря ръце на коленете си, без да може да си поеме дъх. Гърдите му се повдигаха бързо. Най-сетне успя да изпелтечи:

— Кучето на стария Денис Диърдън намерило мъртвец в едно от пасищата му.

Кати притисна ръка към гърдите си.

— О, не, Чарли. Не — изохка тя. — Не е възможно. Не вярвам.

Чарли се поизправи донякъде, облегна се на стената и продължи да диша тежко.

— Бях тръгнал надолу по Скарластън. Заложил съм няколко бракониерски капана и исках да ги разчистя, преди спасителните групи да стигнат към Дендърдейл. Връщах се през горичката на Картър и чух двама полицаи да си говорят. Вярно е, лельо Кати, на пасището на Денис Диърдън е открит труп.

Кати конвулсивно посегна към племенника си и се хвана за него. Стояха така, в неловка прегръдка, докато Чарли успя да оправи дишането си.

— Трябва да кажеш на Рут — каза тя най-сетне.

Той поклати глава.

— Не, не мога. Мислех да кажа на баба.

— Идвам с теб — заяви Кати твърдо, хвана ръката му над лакътя и го поведе през полето към имението. — Гадни копелета — мърмореше тя ядосано, докато вървяха. — Как смеят да клюкарстват помежду си, преди изобщо някой да е уведомил Рут. Е, да пукна, ако седна да чакам кога ще им дойде на ума да й съобщят.

Кати бутна Чарли в кухнята на имението, без да почука. Рут и Филип седяха край кухненската маса пред останките от закуската. Всъщност от неговата закуска, отбеляза наум Кати. Откак Алисън изчезна, Рут надали бе слагала в уста нещо друго, освен чай и цигари.

— Чарли има да ти каже нещо — каза тя направо. Знаеше колко е безсмислено да замазваш лошите новини.

Чарли неуверено повтори думите си, поглеждайки тревожно към Рут. Ако не седеше, тя сигурно щеше да падне. Последните останки от цвят изчезнаха от лицето й и то заприлича на гипсова маска. Тя започна да трепери, като че ли я тресеше. Зъбите й тракаха, цялото й тяло потръпваше. Кати прекоси кухнята с няколко крачки и я прегърна, полюлявайки я, както някога бе успокоявала собствените си деца.

Филип Хокин като че ли не забелязваше нищо около себе си. Също като Рут, и той бе побледнял, като чу новината. Но това бе единствената обща черта в реакциите на двамата. Той блъсна стола си назад и излезе от кухнята с походка на сомнамбул. Кати беше прекалено заета с Рут, за да го забележи, но Чарли зяпна подир него, неспособен да приеме това, което току-що бе видял.

Джордж забеляза, че Рут Хокин се беше преоблякла. Кафявата рокля от трико под дебелата жилетка от бледолилава вълна го наведе на мисълта, че сигурно си беше лягала и се бе опитала да поспи за първи път, откак изчезна Алисън. Тъмните кръгове от безсъние под очите й доказваха, че не е успяла. Седеше свита на кухненската маса, с цигара между треперещите пръсти. Кати Ломас се бе облегнала на печката, намръщена, със скръстени ръце.

— Нищо не разбирам — каза Кати. — Откъде му е дошло на Питър на ум да се връща в Скардейл точно сега? Точно когато се случи всичко това?

Рут Хокин въздъхна.

— Той не е разсъждавал така, Кати — каза тя уморено. — Нищо не прониква в мозъка му, освен това, което го засяга пряко. Бил е разстроен от престоя в полицейския участък, после отишъл да пийне една бира на място, където се чувствал сигурен, но кръчмарят го прогонил. Той познава само две места — Бъкстън и Скардейл. И все пак колко трябва да е бил уплашен, Господи, след като е предпочел да тръгне към Скардейл. — Тя изгаси цигарата си и потри лице, сякаш го миеше. — Не мога да понеса тази мисъл.

— Вината не е твоя — каза Кати с горчивина. — Всички знаем кой е виновен. — Тя изду устни и изгледа зверски Джордж и Клъф.

— О, не, не става дума за Питър. Това мога да понеса. Няма какво толкова да скърбя за него. Не мога да продължа да мисля така за Алисън. Когато Чарли пристигна с новината, че на пасището на Диърдън е открит труп, изведнъж ми спря дъхът, все едно, че някой ме бе ударил с юмрук в стомаха. Просто всичко вътре в мен спря.

Когато Джордж бе пристигнал, тя все още беше неадекватна. Беше покрила главата си с ръце, като че ли не искаше нито да вижда, нито да чува каквото и да било. Кати беше седнала до нея, прегърнала раменете й с една ръка, и я галеше с другата по косата. Никъде нямаше и следа от съпруга на Рут. Когато Джордж попита за него, Кати каза мрачно, че Филип побелял като стена, като чул думите на Чарли, после станал и излязъл от къщи.

— Не ще да е отишъл далеч — каза тя. — Като нищо пак се е затворил в онази негова лаборатория. Винаги отива там, когато се случи нещо, в което не иска да участва.

Джордж прецени, че Рут Хокин има право да чуе незабавно това, което имаше да й казва, и няма смисъл да чакат съпруга й. Изтърси всичко в едно-единствено изречение.

— Трупът, който открихме, е на мъж.

Рут Хокин вдигна рязко глава. Лицето й така засия от радост, че би засенчило коледните светлини по „Риджънт Стрийт“.

— Не е ли тя? — възкликна Кати.

— Не е Алисън — потвърди Джордж. Пое си дълбоко дъх и продължи: — Но се опасявам, че новините не са съвсем добри. Имаме предполагаема идентификация на трупа. Ще трябва тя да бъде потвърдена от член на семейството, но смятаме, че мъртвият е Питър Краудър.

Възцари се дълго, удивено мълчание. Рут просто го гледаше безизразно, като че ли не бе способна да приеме нещо повече от сведението, че трупът, открит на полето, не е на дъщеря й. Кати изглеждаше потресена. Тя скочи на крака с изписано на лицето си отвращение. Закрачи неспокойно из стаята, после се облегна на готварската печка и досега си стоеше там и гледаше мрачно.

Джордж си каза, че тя много добре знае кой е виновен за случилото си.

— В главата ми има само една мисъл: „Слава богу, не е Алисън“ продължи Рут. — Не е ли ужасно? И Питър е човешко същество, но се съмнявам, че ще има някой, който да плаче за него.

— Можеше да не се налага да скърбим за когото и да било — намеси се Кати. Гласът й шибна Джордж като наръч коприва. — Когато мама Ломас започна да предсказва какви ужасии ще се случат, ако допуснем пришълци в долината, и аз мислех, че прекалява както обикновено. Но се оказа, че има нещо вярно в думите й. Вие така и не открихте Алисън, а ето че сега един от нашите е мъртъв.

— Може би, ако се бяхте отнасяли приживе с него като с един от вашите, нямаше да е мъртъв сега — разнесе се отзад нечий глас. Джордж се обърна и видя на вратата Филип Хокин. Нямаше представа откога скуайърът стои на прага, но явно бе чул по-голямата част от разговора. — Те са го пропъдили от селото, а после местното Гестапо го е подгонило обратно насам — продължи той. — Господи, какви невежи са тези хора! Очевидно човекът е бил напълно безвреден. Никога не е проявявал склонност към насилие, доколкото ни е известно, дори изобщо не е докосвал жена. Не мога да не съжалявам горкия нещастник.

— Сигурно се радвате, че трупът не е на Алисън — намеси се Клъф, без да обръща внимание на изблика на Хокин.

— Разбира се. Че кой не би се радвал? Но съм длъжен да заявя, че вие и хората ви ме разочаровахте, инспекторе. Два дни и половина, и все още няма и следа от Алисън. Виждате колко разстроена е жена ми. Вашият провал за нея е равностоен на мъчение. Не можете ли да направите нещо повече? Не можете ли да приложите малко въображение в търсенето? Да търсите малко по-обстойно? Ами тази ясновидка, към която са се обърнали от вестника? Не можете ли да обърнете внимание на това, което казва тя? — Той опря на масата ръцете си, свити в юмруци. На бледите му бузи избиха две червени петна. — Ние сме под ужасно напрежение, инспекторе. Не очакваме чудеса, от вас искаме само да си свършите работата и да разберете какво се е случило с нашето момиченце.

Джордж се опита да прикрие безсилния си гняв под маската на служебно безразличие.

— Ние вече вършим всичко необходимо, сър. Излизат все нови и нови спасителни групи. Дошли са стотици доброволци от Бъкстън, Стоук, Шефийлд и Ашбърн, помагат ни и местните хора. Ако тя е някъде там навън, ще бъде открита, обещавам ви.

— Знам, че ще го сторите — каза меко Рут. — И Фил знае, че правите всичко по силите си. Просто… ако не беше тази неизвестност. Същинско бавно мъчение.

Джордж наведе признателно глава.

— Ще ви държим в течение, ако има някакво развитие.

Навън студеният зимен въздух преряза като с нож дробовете му, докато той крачеше бързо през моравата и дишаше колкото може по-дълбоко. Томи Клъф, който почти подтичваше, за да се изравни с него, каза:

— Нещо в поведението на Филип Хокин ме смущава.

— Всичките му реакции звучат малко фалшиво. Както когато говориш на чужд език, който си изучавал във вечерни курсове. Можеш да знаеш идеално и граматиката, и произношението, но никой няма да се заблуди, че това е матерният ти език, защото хората, за които е матерен, не се замислят, когато говорят на него. — Джордж се отпусна на седалката в колата. — Но не можем да го обвиним в отвличане или убийство само защото изглежда не на място.

— И все пак… — Клъф запали мотора.

— Все пак най-добре ще е да отидем и да изтърпим пресконференцията. Шефът ще иска да одере нечия кожа за това, което стана, и мога да се хвана на бас, че Карвър се е класирал първи с оправданията. — Джордж се облегна назад и запали цигара. Затвори очи и се замисли защо бе избрал да работи в полицията. С юридическото си образование можеше да си уреди спокойна практика в някоя адвокатска кантора в Дерби. Междувременно можеше да е стигнал дотам, че да му предложат партньорство във фирмата, и да се съсредоточи върху спокойни занимания като легализиране на завещания или прехвърляне на имоти. Тази мисъл обикновено го отвращаваше, но днес му се стори странно привлекателна.

Когато отвори очи, видя дълги редици мъже, които се разпръсваха из долината на около метър разстояние един от друг.

— Няма какво да намерят, освен нещо, което е изпуснал някой от предишните групи — отбеляза Джордж с горчивина.

— Тук, в долината, са пуснали най-неопитните — каза убедено Клъф. — Сериозните търсачи пращат по скалите и из пресечените местности. При такъв терен винаги съществува възможност да сме пропуснали нещо, ако не го познаваме като петте си пръста.

— Мислиш ли, че ще открият нещо?

Клъф изкриви лице.

— Зависи какво. Ако ме питате дали ще намерят труп, не вярвам.

— Защо не?

— Щом досега не сме открили тялото, то е скрито добре. Значи, укрито е от някой, който познава местността много по-добре от тези, които търсят. Затова не мисля, че ще открием труп. Мисля, че вече сме открили всичко, което има за откриване, при наличните следи.

Джордж поклати глава.

— Не мога да разсъждавам така, Томи. Все едно направо да кажем, че не само няма да открием Алисън, но няма да открием и човека, който я е отвлякъл и най-вероятно убил.

— Знам, че е тежко, сър, но на колегите в Манчестър и Чешър наскоро им се наложи да преглътнат същото поражение. Знам, че не обичате да ви се напомнят писанията на Дон Смарт, но може би трябва да си вземем поука от техния опит, дори само за да се примирим с вероятността да не успеем да открием абсолютно нищо. — Клъф рязко заби спирачките. По продължение на цялото шосе, докъдето поглед стигаше, нямаше къде да се паркира. Микробуси, леки коли и джипове задръстваха цялата околност. В пролуките между тях бяха паркирани мотори.

— О, по дяволите. И какво да правя сега?

Имаше само едно разумно решение. Джордж, застанал до входа на методисткия параклис, изпрати с поглед Клъф, който обърна ловко голямата кола и пое по обратния път към Скардейл. Изправи рамене, дръпна за последен път от цигарата и хвърли угарката на пътя. Не го радваше мисълта за това, което го очакваше вътре, но нямаше смисъл да отлага.

13.

Събота, 14 декември 1963 г., 10 часът и 24 минути

Опасенията на Джордж не се оправдаха — чистилището на пресконференцията приключи бързо, благодарение на резкия, военен подход на главен инспектор Мартин. Той коментира лаконично смъртта на Питър Краудър, изказвайки съжаление за станалото. Когато един от репортерите се опита да се заяде за неофициалната информация, дадена от полицията на „Кърънт“, Мартин насочи цялата си артилерия към него.

— Необмислената спекулация на „Кърънт“ е единствено тяхно дело — каза той с глас, който не търпеше възражение. — Ако бяха си направили труда да проверят слуха, до който са се добрали, щяхме да им кажем точно същото, което казахме на всички останали репортери — че един човек е бил повикан да даде показания в полицията, за да се чувства самият той по-спокоен, и че след това е бил пуснат да си върви, без да има каквито и да било съмнения в невинността му. Няма да допусна моите подчинени да се превърнат в жертвен агнец заради безотговорността на пресата. Сега работата ни е да открием изчезналото момиче. Приемам да отговарям на въпроси, свързани с този случай.

Имаше няколко рутинни запитвания, после на хоризонта се яви неизбежната лисича физиономия на Дон Смарт. Той вдигна глава от бележника си и попита:

— Не знам дали ви е попаднал материалът от сутрешния „Дейли Нюз“?

Смехът на Мартин бе не по-малко рязък от думите му.

— Преди да се запозная с вас, сър, познавах само проститутки от женски пол. Може и да не съм толкова далеч от истината, независимо от мустаците ви, защото всичките ви материали са достойни само за възможно най-сензационното женско списание. Няма да удостоя с коментар жалките ви опити да предизвикате смут. Ще кажа само, че това са глупости, крещящи глупости. Бях изкушен да ви забраня окончателно достъпа до тези пресконференции, но колегите успяха да ме убедят, че по този начин само ще ви осигуря мечтаната известност. Затова останете, ако желаете, но не забравяйте, че основната цел на събирането ни е да открием едно младо, беззащитно момиче, изчезнало от дома си, а не да продадем повече бройки от гнусния ви парцал.

Към края на тирадата вратът на Мартин се беше зачервил като петльов гребен. Дон Смарт само сви рамене и отново сведе очи над бележника си.

— Ще отчета казаното като „без коментар“ — каза той тихо.

Скоро след това Мартин успя да сложи край на пресконференцията. Докато репортерите излизаха един по един, шушукаха и сравняваха бележките си, Джордж събра смелост. След като шефът наряза така Смарт, можеше да се очаква, че сега е негов ред да бъде сравнен със земята. Мартин подръпваше прошарените си мустаци и гледаше втренчено Джордж. Без да отклонява погледа си, той извади цигарите от джоба си, запали една и каза:

— Е?

— Сър?

— Чакам да чуя вашата версия за вчерашните събития.

Джордж описа накратко личните си контакти с Краудър.

— Затова наредих на сержант Клъф да предаде на дежурния офицер в Бъкстън да освободят Краудър. Двамата бяхме единодушни, че трябва да се каже на дежурния офицер да съобщи на пресата, а чрез патрулиращите служители и на местното население, че не съществуват подозрения по отношение на Краудър.

— Не бяхте ли попаднали на материала в „Кърънт“? — попита Мартин.

— Не, сър. Цял ден бяхме в Скардейл. Вестникът пристига там едва в събота и изобщо не бяхме виждали ранното издание.

— А дежурният офицер не е ли казал нещо на Клъф за статията?

— Невъзможно. Ако беше споменал нещо такова, Клъф щеше да се върне при мен, за да потвърдя или отменя заповедта за освобождаване.

— Сигурен ли сте?

— Ще трябва пак да попитам Клъф, сър, но доколкото го познавам, би приел такова съобщение като промяна в обстоятелствата, която би могла да промени и решението ми. — Джордж забеляза, че Мартин се намръщи, и се подготви за предстоящото избухване.

Но не стана нищо подобно. Вместо това Мартин само кимна и каза:

— Предполагах, че става дума за пропуск в комуникациите. Значи така. Засега две черни точки за нас. Първо, защото наш служител е съобщил на пресата нещо, което в никакъв случай не е трябвало да бъде публикувано. Второ, дежурният служител е пропуснал да съобщи на хората ни на място сведение, което би могло да играе роля за вземането на важни решения. Трябва да сме благодарни, че роднините на покойния Краудър са прекалено заети с другата си загуба, за да се замислят за ролята, която имаме в неговата смърт. Какви са вашите планове за днес?

Джордж посочи с палец към купчина картонени кутии върху една от сгъваемите маси.

— Помолих да ми донесат тук свидетелските показания от Бъкстън, за да ги преглеждам, без да се откъсвам от мястото, ако все пак спасителните групи открият нещо.

— Ще приключат с търсенето към четири, нали?

— Там някъде — отвърна Джордж, озадачен от въпросите.

— Ако не са открили нищо особено, очаквам да си бъдете у дома към пет.

— Сър?

— Не мислете, че не зная как работите двамата с Клъф по този случай, но не виждам основание да се самоубивате. И двамата не сте на смяна тази вечер, и това е заповед. Утрешният ден е важен, така че очаквам да сте отпочинали.

— Утрешният ден ли, сър?

Мартин изцъка нетърпеливо с език.

— Никой ли не ви е казал? Господи, наистина трябва да се направи нещо за информацията в тази дивизия. Утре, Бенет, ще имаме честта да посрещнем двама офицери от следствените отдели на полицията в Манчестър и Чешър. Както несъмнено сте знаели още преди господин Смарт от „Дейли Нюз“ да привлече вниманието ни към факта, колегите наскоро имаха случаи, свързани с озадачаващи изчезвания на деца. Те биха искали да се срещнем, за да обсъдим евентуалните прилики между техните и нашия случай.

Джордж помръкна. Губенето на време в дипломатически разговори с представители на други следствени отдели нямаше да му помогне ни най-малко в търсенето на Алисън Картър. Манчестърската полиция се бе отказала още преди пет месеца да търси Полин Рийд, а в Чешър търсеха вече три седмици Джон Килбрайд без какъвто и да било резултат. Следователите по тези случаи бяха готови да се хванат за сламка. Грижата им бе по-скоро да създадат впечатление, че продължават да вършат нещо по собствените си случаи, отколкото да помогнат за неговия. Ако имаше склонност да се обзалага, Джордж би заложил, че утрешната среща вече е била обявена в пресата от представители на съответните следствени отдели.

— Няма ли да е по-добре инспектор Карвър да поеме срещата? — попита той отчаяно.

Мартин изгледа с неприязън цигарата си.

— Вие познавате отлично подробностите по случая — каза той рязко. Обърна се и тръгна към вратата. — Единадесет часа, в управлението — добави той, без да се обръща или да повишава тон.

Дълго време след като Мартин излезе, изопнат по войнишки, през вратата, Джордж стоя и се взира в нея. Изпълваше го смесица от гняв и отчаяние. Хората вече бяха склонни да отписват изчезването на Алисън като нерешим случай. Независимо от това дали щяха да намерят някаква връзка с другите случаи или не, беше ясно, че висшестоящите не очакваха вече от него да я открие, камо ли пък жива. Той стисна зъби, дръпна един стол рязко към масата с натрупаните кутии и се зае да изчита останалите свидетелски показания. Знаеше, че най-вероятно заниманието му е безсмислено. Но имаше минимален шанс да не е така. А така или иначе му бяха останали само минимални шансове.

Неделя, 15 декември 1963 г., 10 часът и 30 минути.

Като никога вестниците не бяха объркали нищо. Към всеки брой на „Сънди Стандард“ беше приложен по един плакат, 30 на 50 сантиметра. На всички разпространители в страната бяха разпратени и допълнителни бройки, и на всяка вестникарска будка, покрай която Джордж мина на път към участъка, плакатът бе поставен на видно място. Под тлъстото черно заглавие „ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ ТОВА МОМИЧЕ?“ — вестникът поместваше една от отличните портретни фотографии на Алисън, правени от Филип Хокин.

Ето, така журналистите биха могли наистина да помагат на полицията, каза си Джордж. Надяваше се закуската да е преседнала на Дон Смарт, като е видял плаката в неделния брой на „Стандард“. Замисли се на колко къщи в областта ще бъде залепен плакатът до вечерта. Предполагаше, че по прозорците на Хай Пийк щеше да има повече снимки на Алисън Картър, отколкото коледни елхи.

Денят започваше добре, каза си той весело. Всъщност той си започна добре от по-рано. Защото не се налагаше да скача от леглото и да излиза преди съмване, той и Ан можаха да се събудят отспали и да си поговорят спокойно в леглото. Джордж донесе чая в спалнята и двамата успяха да прекарат един рядък час заедно, също така хубав, както и предната вечер. Ако го бяха попитали предварително, Джордж би отрекъл категорично, че би могъл да забрави за Алисън в продължение на повече от минута-две. Но по някакъв начин спокойното присъствие на Ан му помогна да забрави за неуспехите в разследването. Вечеряха на свещи, слушаха радио, сгушени един до друг на дивана, и за първи път започнаха да споделят плахо мечтите си за нероденото дете. Почивката беше прекалено кратка, но го бе ободрила, самоувереността му се бе възвърнала, въпреки че сънят му беше неспокоен.

Джордж взе кабарчета от други известия и прикрепи плаката към таблото за съобщения на управлението. Надяваше се, че това ще подчертае пред гостите актуалността на случая.

— Добре изглежда там — разнесе се гласът на Томи Клъф, който тъкмо влизаше в стаята. Той смъкна палтото си и го остави на закачалката.

— Не знаех, че има такива планове. — Джордж почука с нокът по плаката.

— Уговориха го вчера сутринта — каза небрежно Клъф, закопчавайки най-горното копче на ризата си и затягайки възела на вратовръзката, докато прекосяваше стаята.

Джордж поклати глава.

— Ще ми се да съм абониран за твоята клюкарска агенция, Томи. Тук не може да се случи нещо, без ти да го узнаеш.

Клъф се захили.

— Когато прекарате тук толкова време, колкото съм прекарал аз, ще сте научили повече неща, отколкото аз някога съм знаел. А за плакатите разбрах просто защото минавах през приемната, когато пристигна куриер да вземе снимката. Мислех да ви кажа, но съм забравил. Съжалявам, сър.

Джордж се обърна и му предложи цигарите си.

— Щом ще работим постоянно заедно, предлагам да ми казваш Джордж, когато сме насаме.

Клъф си взе цигара и наклони глава на една страна.

— Готово, Джордж.

Не можаха да разменят и дума повече, защото вратата се отвори и в стаята влезе главен инспектор Мартин. Зад него вървяха двама мъже, облечени в почти напълно еднакви тъмносини костюми, меки шапки и шлифери. Но въпреки подобното облекло нямаше никаква опасност човек да ги обърка. Единият се отличаваше с широки рамене и набит торс, носени от почти комично къси крака, така че сигурно едва бе успял да покрие нормативната долна граница за ръст при постъпване в полицията. Другият беше към два метра висок, но ако застанеше зад телеграфен стълб, сигурно щеше да се скрие напълно. Мартин ги представи. Набитият беше главен инспектор Гордън Парът от Манчестър, другият — главен инспектор Тери Куърк от Чешърската полиция.

Мартин ги остави и обеща да им поръча чай в стола. Първоначално четиримата мъже се гледаха подозрително, също като кучета, отишли някъде на гости със собствениците си, които изискват от тях да се държат прилично. Но постепенно, докато изнасяха подробности от различните случаи, без нито един да намери пропуск у другия, те се отпуснаха. Два часа по-късно четиримата бяха единодушни, че има точно толкова основания да се предполага, че трите деца са отвлечени от един и същи човек, колкото и обратното — че са отвлечени от три различни лица.

— Което ще рече, че не можем да твърдим нито едното, нито другото — заключи Парът мрачно.

— Ако изключим това, че случаите, при които няма абсолютно никаква улика, всъщност са доста редки — каза Джордж. — При вас нещата стоят точно така. При мен поне съществува вързаното куче в едната горичка и следите от някаква борба в другата. Според мен точно в това се състои разликата между случая „Алисън Картър“ и случаите „Полин Рийд“ и „Джон Килбрайд“.

Около масата се понесе одобрително мърморене.

— Искам да добавя — намеси се Клъф, — че бих се обзаложил, че Полин и Джон са отвлечени с кола. Може дори престъпниците да са били двама — единият е шофирал, а другият е държал жертвата. Ако ги бяха отвлекли пеш, би имало доста свидетели. Но вкарването на едно дете в кола е въпрос на секунди. И все пак, въпреки сведенията на онази възрастна двойка от Лонгнор за някакъв ленд роувър, паркиран при параклиса, не виждам как Алисън би могла да бъде отвлечена с кола. Престъпникът не би могъл да я носи по целия път от гората чак до методисткия параклис, освен ако няма данните на Тарзан. Пък и същия следобед в селото не са видели непозната кола.

— А ако имаше, щяха да я забележат — заяви категорично Джордж. — Мишка да кихне в Скардейл, ще й донесат половин дузина домашни лекове, още преди да си е обърсала носа.

Парът въздъхна.

— Загубихме ви времето.

Джордж поклати глава.

— Колкото и странно да звучи, не сте. Разговорът ми изясни много неща. Сега вече знам с какво си имаме работа. Колкото повече слушах и говорех тази сутрин, толкова по-ясно ми ставаше, че при нас не може да става дума за отвличане от непознат човек. Каквото и да е станало с Алисън, тя е познавала човека, който й го е причинил.

Понеделник, 16 декември 1963 г., 7 часът и 40 минути.

Жизнерадостното настроение, което Джордж успя да съхрани след още един ден, прекаран в безрезултатно търсене, се изпари при вида на понеделнишкия брой на „Дейли Нюз“. Този път питомната ясновидка на Дон Смарт му беше издействала първа страница.

— Какво си въобразява Карвър, като разиграва такива сценки? — изръмжа Джордж пред Ан. — Последното нещо, което ни трябва, е да окуражаваме такива работи. Сега ще ни залеят обаждания от всевъзможни гледачки и ясновидци от цялата страна.

Ан намаза спокойно филията си с масло и каза:

— Вероятно са променили думите му.

— Сигурно си права — съгласи се Джордж. Сгъна вестника, плъзна го през масата към жена си и стана. — Трябва да тръгвам. Ще се видим, когато се видим.

— Опитай се да се прибереш по нормално време, Джордж. Не ми се иска да развиеш навика да работиш по двайсет и четири часа на ден. Не искам детето ни да израсне, без да познава баща си. Наслушала съм се как другите жени на полицаи говорят за съпрузите си. Звучи така, като че става дума за далечни роднини, които при това не харесват кой знае колко. Имам чувството, че тези мъже приемат дома си като последна възможност, място, където отиват, когато всички клубове и кръчми са затворени. Жените им казват, че отпуските се превръщат в цяло наказание. Всяка година отиваш на почивка с някакъв непознат, който през цялото време се цупи и нервничи. Или, разбира се, пие и играе на карти.

Джордж поклати глава.

— Знаеш, че не съм такъв човек.

— Сигурно повечето от тези жени са мислели така за мъжете си, когато са били младоженци — отвърна сухо Ан. — Твоята работа не е като другите. Не можеш да я оставиш зад гърба си в края на работния ден. Искам само да не забравяш, че в живота ти има и други неща, освен залавянето на престъпници.

— Как бих могъл да забравя, като знам, че ти ме чакаш у дома? — Той се наведе да я целуне. Миришеше на нещо сладко, като току-що опечени бисквити. Той беше установил, че това си е нейният личен сутрешен аромат. Ан му беше казала, че той има мускусна миризма, както мирише къпана котка. Едва тогава Джордж осъзна факта, че всеки човек си има своя лична миризма. Зачуди се дали споменът за мириса на дъщеря й е още едно от нещата, които измъчват Рут Хокин. Потисна въздишката си, прегърна бързо Ан и забърза към колата, за да не даде воля на чувствата си.

Отивайки към управлението, за да вземе Томи Клъф със себе си, Джордж реши да се измъкне от тазсутрешната пресконференция. Шефът се справяше много по-добре с Дон Смарт, отколкото самият Джордж би съумял някога, а последното нещо, което му трябваше, бе да го въвлекат в публична конфронтация, която му се струваше неизбежна.

— Хайде да отидем да поговорим със семейство Хокин — каза той на сержанта. — В себе си сигурно съзнават, че вече не могат да хранят никакви надежди. Но сигурно не искат да си го признаят — нито пред себе си, нито пред другите. Длъжни сме да им опишем честно положението.

Чистачките бършеха дъжда от предното стъкло с монотонно безразличие, докато колата прекосяваше мочурищата на път към Скардейл. След известно време Клъф каза мрачно:

— Не е възможно тя да е някъде тук и да е още жива.

— Не е възможно да е жива, където и да се намира. Това не е като да отвлечеш малко дете, което да уплашиш до смърт и да държиш в някое мазе. Да държиш затворено едно тринадесетгодишно момиче е много по-различно. Освен това сексуалните престъпници не отлагат удовлетворението си. Искат го незабавно. А ако беше отвлечена от някой, който е бил достатъчно глупав да предполага, че Хокин би платил достатъчно голям откуп за нея, досега този някой би се свързал със семейството. — Джордж вдигна ръка за поздрав към полицая, който стоеше на пост пред портата към Скардейл. Човекът беше мокър до кости. Джордж въздъхна. — Не само семейство Хокин, но и ние самите трябва да свикнем с мисълта, че вече търсим труп.

Единствено шумът на чистачките нарушаваше мълчанието, докато колата спря до фургона край моравата. Двамата мъже претичаха под дъжда и се скриха под малката козирка на входната врата, докато чакаха Рут Хокин да отговори на почукването. За тяхна изненада им отвори Кати Ломас. Тя се отдръпна, за да им направи път.

— По-добре ще е да влезете — каза тя рязко.

Влязоха един след друг в кухнята. Рут седеше край масата, увита в розов ватиран пеньоар. Очите й гледаха безизразно, косата й беше разпусната и несресана. Срещу нея седеше мама Ломас, навлякла няколко жилетки една върху друга, а най-отгоре беше метнала и шал на шотландски карета, забоден с безопасна на гърдите. В четвъртата жена в кухнята Джордж разпозна сестрата на Рут, Дайан, майката на Чарли Ломас. Трите по-млади жени пушеха, но това явно не се отразяваше зле на белите дробове на мама Ломас.

— Какво има? — попита мама Ломас, преди Джордж да отвори уста.

— Нямаме никакви новини — призна Джордж.

— За разлика от вестниците — каза Дайан Ломас с горчивина.

— Да, на тях никой не може да им затвори устата — допълни Кати. — Цялата тази история за Алисън, която е затворена в типова къща в някакъв град, сигурно е пълна глупост. Не можеш да скриеш в един град някой, който не желае да се крие. Тия къщи имат стени като от картон. Не можете ли да ги накарате да спрат да публикуват такива дивотии?

— Живеем в свободна държава, госпожо Ломас. Статията в сутрешния вестник ми харесва още по-малко, отколкото на вас, но не мога да направя нищо по този въпрос.

— Вижте на какво е заприличала. — Дайан посочи Рут. — Изобщо не ги интересува как ще й подейства това, което пишат. Не е редно.

Устните на Джордж се свиха така, че заприличаха на черта. След малко той каза:

— Това е до известна степен и причината да дойда тук тази сутрин, госпожо Хокин. — Той си издърпа стол и седна срещу Рут и сестра й. — Мъжът ви вкъщи ли е?

— Отиде в Стокпорт — каза презрително мама Ломас. — Трябвали му някакви химикали за неговите фотографии. Той, разбира се, може да си ходи насам-натам, когато поиска. За разлика от тези, дето са родени и израснали в Скардейл.

Думите й увиснаха във въздуха като явно предизвикателство.

Но Джордж не вдигна хвърлената ръкавица. Собствената му съвест му създаваше достатъчно проблеми във връзка с Питър Краудър, за да оставя мама Ломас да изпробва върху него острия си език. Той само наведе глава в знак, че е чул думите й, и продължи:

— Исках да кажа на вас двамата, че няма да преустановим търсенето на Алисън. Но не бих изпълнил съвестно дълга си, ако не ви кажа също, че вероятността да я открием жива става все по-малка.

Рут вдигна очи. Лицето й беше образ на примирението.

— Да не мислите, че ми казвате нещо ново? — каза тя уморено. — Не съм очаквала нищо друго от мига, когато разбрах, че наистина е изчезнала. Мога да понеса и това, щом трябва. Това, което не мога да понеса, е да не знам какво се е случило с детето ми. Това е всичко, което искам от вас — да ми кажете какво е станало.

Джордж си пое дълбоко дъх.

— Вярвайте ми, госпожо Хокин, твърдо съм решен да направя точно това. Давам ви думата си, че няма да престана да търся Алисън.

— Хубави думи, момче, но какво означават те всъщност? — Ироничният глас на мама Ломас разруши емоционалния момент.

— Означават, че продължаваме да търсим. Означават, че продължаваме да разпитваме. Вече претърсихме долината от край до край, претърсихме и околностите, пресушавахме резервоари, водолазите на полицията преровиха дъното на Скарластън. Но не открихме нищо повече от това, на което се натъкнахме през първите двадесет и четири часа. Въпреки това не сме се отказали.

Мама Ломас изсумтя презрително, лицето й се сгърчи така, че носът и брадичката й почти се срещнаха.

— Как можете да гледате Рут в очите и да твърдите, че сте претърсили долината? Изобщо не сте били при изоставената оловна мина.

1.

Коледа не беше такава, каквато Джордж Бенет си беше представял преди няколко месеца. Беше очаквал с нетърпение първата Коледа в собствен дом, само двамата с Ан. Беше си направил сметката без семейните задължения. Ан беше единствено дете, затова родителите й нямаха други ангажименти по празниците. А тъй като бяха младоженци, автоматично се превърнаха в център на вниманието и на родителите на Джордж. Съзнавайки, че това е първият и последен техен шанс да празнуват Коледа сами, Ан се бе опитала да убеди роднините, че идеалният вариант ще е да се съберат на втория коледен ден. Но се провали. Дори едва успяха да се отърват от възможността да пристигнат и сестрата и зетят на Джордж заедно с трите си деца.

Все пак обядът беше чудесен. Ан планираше и се трудеше седмици наред, за да може всичко да върви гладко. Дори изчезването на Алисън Картър не можеше да се отрази на твърдото й решение първата Коледа в собствения й дом да бъде образцова. Така и стана. След като отвориха подаръците и Джордж изрази необходимия възторг при вида на разни чорапи, ризи, пуловери и цигари, вече нямаше други задължения, освен да следи всички чаши да бъдат пълни — с шери и шампанско за жените, и бира за мъжете.

Както бяха решили предварително, първо изгледаха речта на кралицата по телевизията и после Ан съобщи, че е бременна. Майките бяха коя от коя по-развълнувани, и скоро изчезнаха с Ан в кухнята под предлог, че ще мият чинии, а всъщност за да засипват бъдещата майка с полезни съвети. Бащата на Ан честити сдържано на Джордж, после се разположи пред телевизора с чаша бренди и пура, за да продължи празника. Джордж и баща му Артър останаха на масата. Както обикновено, изпитваха известно притеснение един от друг, но новината за бебето смекчи малко отчуждението, което университетското образование на Джордж бе предизвикало у баща му, съзнаващ, че е обикновен локомотивен машинист.

— Изглеждаш уморен, момчето ми — каза баща му.

— Последните седмици бяха тежки.

— Става дума за онова изчезнало момиче, нали?

Джордж кимна.

— Алисън Картър. Всички работим, колкото можем, но не сме напреднали кой знае колко в сравнение с първата вечер след изчезването й.

— Струва ми се, четох във вестника, че сте открили дрехите й? — попита Артър и изпрати съвършено кръгче дим към тавана.

— Така е. В една изоставена оловна мина. Но това ни изясни само едно — че тя в никакъв случай не е избягала. Не ни помогна да разберем нито какво всъщност се е случило, нито къде може да е сега момичето. Освен дето открихме и два куршума, забити в скалата — допълни той. — Единият беше сплескан така, че не можеше да бъде изследван, но с другия имахме късмет. Беше се пъхнал в една цепнатина на камъка, затова можахме да го дадем в добро състояние на момчетата от лабораторията. Ако някога успеем да намерим пистолета, от който е бил изстрелян, ще можем да направим положителна идентификация.

Баща му отпи от брендито и поклати тъжно глава.

— Горкото момиче. Няма да е жива, когато я намерите, нали?

Джордж въздъхна.

— Не бих заложил на това. По цели нощи мисля за нея. Особено сега, когато Ан е в такова положение. Нещата се променят много, нали? Преди никога не съм се замислял кой знае колко. Знаеш как е — предполагаш, че ще откриеш подходящото момиче, ще се ожените, ще създадете семейство. Така вървят нещата, ако имаш късмет. Но никога не съм се замислял какво ли означава да бъдеш баща. А сега, когато знам, че това ми предстои, и го научавам точно когато разследвам такъв случай… Е, не мога да престана да мисля как бих се почувствал, ако ставаше дума за моето дете.

— Да — баща му изсумтя през нос. — Прав си, Джордж. Едва когато ти се роди дете, осъзнаваш колко много опасности крие този свят. Ако си позволиш да мислиш само за това, може да се побъркаш. Просто трябва да се убеждаваш, че на твоето дете няма да се случи нищо подобно. — Той се усмихна суховато. — Теб например те избутахме досега горе-долу цял.

Това даде повод да си припомнят истории за случаите, когато Джордж е бил в опасност като дете. Но част от него не се подаде на смяната на темата. Дълбоко в съзнанието му, като троха в хранопровод, беше заседнала Алисън. Накрая Джордж загаси цигарата си и се изправи.

— Ако не възразяваш, татко, ще изляза за един час. Сержантът ми доброволно пое дежурството по Коледа и ми се иска да прескоча до участъка и да му честитя празника.

— Тръгвай, моето момче. Аз ще си поседя тук с бащата на Ан и ще се правя, че гледам телевизия. — Той смигна. — Ще се опитаме да не хъркаме прекалено силно.

Джордж напъха в джоба си кутия цигари от петдесет къса, които му бяха изпратени от една негова леля, и потегли към участъка. Когато влезе, установи, че Томи Клъф не е на бюрото си, но отгоре лежеше балистичното описание на куршумите, открити в минното помещение. Сакото на Клъф беше окачено на облегалката на стола, затова Джордж предположи, че е някъде наблизо. Вдигна познатата папка и отново се зае да я прелиства. Единият куршум беше безвъзвратно унищожен, но от втория, който бе изваден от пукнатина в скалата, специалистът по балистика бе успял да извлече доста информация.

Вратата се отвори и влезе Томи Клъф. Четеше съобщение от телекса с набръчкано чело.

— Весела Коледа, Томи — каза Джордж и подхвърли кутията цигари през стаята към него.

— Живи здрави, Джордж — отвърна изненадано Клъф. — Защо си тук? Да не са се сбили семействата? — Той прекоси стаята и седна, като пъхна телекса в папката.

— Седях си у дома с хартиена шапчица на главата и лешникотрошачка в ръка, ядях гъска и се чудех каква ли Коледа карат в имението Скардейл.

Клъф свали целофановата опаковка на пакета цигари.

— След като по официален път не успяхме да открием някаква връзка между Хокин и пистолет „Уебли“, реших да опитам малко по-заобиколно. Пуснах запитване дали напоследък е имало доклади за откраднати пистолети „Уебли“. Сред цялата плява се получи едно сведение, което може да представлява интерес за нас. От Сейнт Олбънс. Преди две години някой си господин Ричард Уелс съобщил, че някой е влизал с взлом в дома му. В списъка на изчезналите вещи фигурира и пистолет „Уебли“, 38-ми калибър.

Съдейки по тона му, Джордж предположи, че има и още нещо.

— И? — попита той.

— Въпросният господин Уелз живее през две къщи от майката на Филип Хокин. Семействата си ходят на гости и играят бридж два пъти седмично. Господин Уелз си бил запазил своя „Уебли“ като спомен от войната и често се хвалел с него, както докладва служителят от местния криминален отдел. Освен това така и не заловили предполагаемия взломаджия. Семейството било на почивка, така че кражбата може да се е състояла по всяко време през седмицата на тяхното отсъствие. — Клъф се захили. — Весела Коледа, Джордж.

— Това е много по-хубав подарък от кутия цигари.

— Искаш ли да се поразходим вън от града? Да глътнем малко чист въздух?

— Защо не?

По време на почти целия път и двамата мълчаха. Когато завиха по отклонението за Скардейл, Джордж каза:

— Можеш ли да ми обясниш какво имаш предвид с думите си от преди малко — че Коледата в Скардейл зависи от това, колко проницателна е госпожа Хокин?

— Нищо повече от това, което сме обсъждали много пъти през последните дни — отвърна Клъф. — Първо, противоречието между описанието на Хокин как е прекарал следобеда преди изчезването на Алисън и показанията на мама Ломас и Чарли. Второ, проблемът с оловната мина. Всички в Скардейл отричат дори да са чували за съществуването й, камо ли пък да са знаели къде се намира. Но книгата, която съдържа подробно описание на точното местонахождение на мината, по някаква случайност се намира тъкмо в библиотеката на Филип Хокин.

— Да не забравяме и лабораторните резултати — каза тихо Джордж.

Всичко, което бяха открили в оловната мина, налагаше един-единствен извод — че Алисън Картър е била изнасилена и след това почти със сигурност убита. Петната от кръв по намерените дрехи бяха нулева група, същата като на Алисън. Спермата по бикините на Алисън беше толкова обилна, че лабораторното изследване успя да установи и кръвната група на човека, който бе изнасилил момичето — група А. Филип Хокин беше с кръвна група А, както и още четиридесет и два процента от населението на страната. Същата кръвна група имаха още трима мъже от долината — двама от чичовците на Алисън и братовчед й Брайън. Но за разлика от Филип Хокин те и тримата имаха алиби за времето, когато тя бе изчезнала. Единият чичо бил в една кръчма в Лийк след пазарния ден, а братовчед й Брайън и баща му, другият й чичо, доели кравите. Ако Алисън бе станала жертва на жител от долината, ставаше все по-ясно, че заподозреният може да бъде само един.

— Може да е бил някой, който е дошъл по долината на Скарластън от Дендърдейл. Някой, когото е познавала от Бъкстън. Съученик или дори учител. Или просто някакъв перверзен тип, който я е наблюдавал, когато е ходела на училище — каза Клъф, когато се върна в колата, след като затвори зад тях портата на пътя към селото.

— Който и да е бил този човек, не би могъл да се озове там навреме. Пътят от Дендърдейл по брега на реката отнема не по-малко от час и половина ходене пеш. А и никога не би могъл да успее да се върне там долу с Алисън — жива или мъртва. И двамата щяха да си останат в реката — каза убедено Джордж. — Съгласен съм с теб. Всички косвени улики сочат към един човек. Но не разполагаме нито с труп, нито с преки улики. Без тях не можем да го приберем дори за разпит, камо ли пък да повдигнем обвинение срещу него.

— И какво ще правим?

— Проклет да съм, ако знам — въздъхна Джордж. Колата се закова до кафеникавото петно на моравата — мястото, на което доскоро стоеше полицейският фургон. По заповед на главен инспектор Мартин фургонът беше върнат в Бъкстън предния петък. Същия ден практически привърши и търсенето. Нямаше къде да търсят повече.

Джордж излезе от колата и вдъхна студения вечерен въздух. Селото изглеждаше странно недокоснато от всичко, което се бе случило. Единственият признак на промяна беше плакатът, залепен на телефонната кабина. Къщите бяха все така сгушени една в друга около моравата. Зад пердетата горяха лампи, кучешки лай нарушаваше от време на време тишината. Наистина, никъде зад прозорците не се забелязваха очертания на коледна елха, нямаше и венци от зеленика по вратите на къщите. Но Джордж имаше чувството, че не би ги имало и на друга Коледа в Скардейл.

Двамата с Клъф стояха облегнати на колата и пушеха мълчаливо. След няколко минути вратата на Тор Котидж се открехна и през процепа заструи жълтеникава светлина. На фона се очерта фигурата на мама Ломас. Светлината изчезна също толкова бързо, колкото се бе и появила. Джордж примигна, без да може да се адаптира отново към тъмнината. Старицата застана пред тях още преди да схванат, че не се е върнала обратно в къщата си.

— Вие нямате ли си къщи? — попита тя.

— Той е дежурен — поясни Джордж.

— А твоето извинение какво е?

— Коледата е за децата, нали така се казва? Е, има едно дете, което аз не съм в състояние да забравя.

— Виж ти, ченге със сърце — присмя се старата жена. Разтвори огромното си палто и извади от един вътрешен джоб плоска бутилка със същата прозрачна течност, която бе пила по време на предишния им разговор. От друг джоб измъкна три чаши от дебело стъкло.

— Рекох си, че имате нужда малко да се посгреете.

— Това си е същинска коледна благотворителност — заяви Клъф.

Те я наблюдаваха как нареди чашите върху капака на колата и наля три щедри дози. После тържествено им подаде по една и вдигна своята като за наздравица.

— За какво пием? — попита Джордж.

— Пием за това вие да успеете да откриете достатъчно доказателства — гласът на старицата беше по-студен от нощния мраз.

— Предпочитам да пием за откриването на Алисън — каза той.

Тя поклати глава.

— Ако можехте да я откриете, досега да сте я открили. Където и да я е скрил, за откриването й сега може да помогне само някаква случайност. Остава ни само надеждата, че можете да го накарате да си плати за стореното.

— Да не би да имате конкретна личност предвид? — попита Клъф.

— Същата личност, която имате предвид и вие, предполагам — каза тя, обърна се с лице към имението и отново вдигна чашата си. — Пия за доказателствата.

Джордж отпи от своята и едва не се задави.

— Това трябва да е към сто и шейсет градуса — простена той, когато отново можеше да говори. — Дяволите да го вземат, какво е? Ракетно гориво ли?

Старицата се изкиска.

— Нашият Тери му вика „адският огън“. Вари се от бъзово вино и вино от цариградско грозде.

— Когато претърсвахме селото, не открихме казан — отбеляза Клъф.

— Има си хас пък да откриете. — Тя пресуши чашата си. — Какво ще правите сега? Как смятате да го спипате?

Джордж се насили да изпие остатъка от огнената течност. Когато си възвърна дар слово, каза:

— Не съм убеден, че ще можем. Но въпреки това не се предавам.

— Само да си посмял — каза старицата мрачно. Протегна ръце, за да поеме празните им чаши, обърна им гръб и се прибра.

— Казаха ли ни го? — беше коментарът на Клъф.

— Адски весела Коледа и на теб, Томи.

Беше първият понеделник на февруари. Джордж бе на бюрото си още в осем сутринта. Няколко минути по-късно Томи Клъф почука на вратата му. В едната си ръка носеше две димящи чаши чай.

— Как беше времето там? — попита той.

— Не можехме да се надяваме на по-хубаво — каза Джордж. — Мразовито, но слънчево. Нямахме и един мрачен ден. И двамата нямаме нищо против студа, стига да не вали, а и в Норфък е толкова равно, че Ан можеше да ходи с мили.

Клъф седна срещу него и запали цигара.

— Добре ти се е отразило — все едно, че си изкарал две седмици на Коста Брава, а не една седмица в Уелсон дъ Сий.

Джордж се захили.

— Значи старият е бил прав.

Беше се съпротивлявал отчаяно, когато главен инспектор Мартин настоя да вземе малко отпуск като компенсация за извънредния труд, който бе положил по време на търсенето на Алисън Картър. Накрая Джек Мартин превърна предложението си в заповед. Джордж се предаде против волята си и позволи на Ан да запази места в един пансион в малък крайморски град в Норфък. Оказа се, че бяха единствените посетители, а собственицата на пансиона, твърдо убедена, че човек трябва да яде три пъти дневно, направо ги глезеше. Седмицата, прекарана на чист въздух, с редовно хранене и в постоянното присъствие на жена му, изпълни Джордж с енергия и решителност.

— Гонеше и мен да направя същото — призна Клъф. — Може и да приема, сега, когато ти се върна.

— Нещо ново? — попита Джордж, докато духаше полека чая си.

— Ами заведох новата колежка от „Чапъл ен ле Фрит“ да слушаме Акър Билк и неговия Парамаунт джазбенд в „Павилиън Гардънс“ миналия петък. Прекарахме много добре. Може пак да я поканя да гледаме новия филм с Албърт Фини, „Том Джоунс“. Казват, че бил тъкмо филм, на който да заведеш млада дама, ако искаш да изпадне в податливо настроение. — Клъф се захили доволно.

— Имах предвид следствието, а не жалкия ти любовен живот — отвърна Джордж, без да се ядосва.

— Колкото и да е странно, има новини и по следствието. В неделя ни се обади Филип Хокин. Каза, че гледал снимки от играта „Открий топката“ във вестника и че можел да се закълне, че забелязал Алисън в тълпата. — Той примижа и погледна Джордж през дима. — Как си го обясняваш?

Джордж усети странно присвиване в стомаха си.

— Карай нататък, Томи. Цял съм слух. — Беше забравил напълно чая си. Приведе се напред и се втренчи в сержанта.

— Веднага проверих за какво става дума. Вестникът е „Сънди Сентинъл“, снимката от мач на „Нотингам Форест“. Щом погледнах снимката и разбра, че е имал основание да се обади. Лицето действително е много дребно, но много напомня на Алисън. Обадих се във вестника и помолих да увеличат оригинала. Изпратиха ни го и снимката пристигна тук в понеделник следобед. — Не беше нужно да продължава. От израза му ставаше ясно, че подробното изследване е доказало, че става дума за съвсем друго момиче.

Джордж си пое дъх и затвори за миг очи.

— Слава богу — каза той. Погледна Клъф и се усмихна. — Имаме ли случайно сведения дали Хокин получава „Манчестър Ийвнинг Нюз“?

— Случайно ми е известно. Кати Ломас го спомена, докато описваше програмата на децата. Тъй като ежедневникът пристига в Скардейл чак по обяд, а Хокин държи да чете вестник на закуска, куриерът от Лонгнор пуска един брой от вечерния „Ийвнинг Нюз“ в кутията, а сутринта този, който откарва децата до спирката, оставя вестника в имението.

Усмивката на Джордж ставаше все по-широка.

— Така си и мислех.

Той скочи на крака и отвори рязко шкафа с папките. Порови вътре и най-сетне извади дебел жълт плик. Хвърли го триумфално към Клъф и каза:

— На това му викат „опорна точка“.

Клъф хвана плика. На него пишеше „Полин Катрин Рийд“. Когато го отвори, на бюрото изпаднаха пачка изрезки от вестници. Той загледа намръщено отбелязаните с червена химикалка дати на всяка изрезка.

— Следил си случая от самото начало, тоест от миналия юли, четири месеца преди изчезването на Алисън. — По гласа му личеше, че намира такова поведение за странно.

Джордж отметна русия кичур от челото си.

— Винаги наблюдавам случаи, които в даден момент може да се окажат свързани с нашия район — каза той.

— Какво трябва да търся тук? — Клъф продължаваше да рови из изрезките.

— Ще разбереш, като го видиш. — Джордж скръсти ръце и се облегна на шкафа с доволна усмивка.

Внезапно Клъф застина. Показалецът му сочеше плахо една изрезка, като че ли се боеше хартията да не го ухапе.

— Дявол да го вземе — каза той тихо.

Клъф вдигна очи.

— Той май ни има за идиоти.

— Сигурен ли си, че Хокин е забелязал първи приликата, а не жена му?

— Той ни се обади и каза, че той е открил снимката. Когато попитах госпожа Хокин за приликата, тя каза, че първоначално била по-сигурна, но сега, като гледала снимката, се съмнявала. Той беше малко раздразнителен, като че ли беше очаквал от нея да го подкрепи, а тя не се държеше като покорна малка женичка.

Джордж се пресегна за цигарите и закрачи напред-назад.

— Значи сега той се опитва да прави добро впечатление. Защо го е направил тъкмо сега? — Клъф мълчеше, съзнавайки, че трябва да остави шефа да отговори сам на въпроса си. — Защо? Защото е очаквал, че много по-рано ще се откажем да търсим Алисън и ще се заемем с друг случай. Смутен е, защото аз и ти продължаваме да се появяваме в Скардейл два-три пъти седмично, разговаряме с хората, припомняме си подробности, не се предаваме. Той не е глупав; трябва вече да е схванал, че подозираме него за случилото се с доведената му дъщеря. Да не говорим пък, че мама Ломас е убедена, че той е престъпникът, и не ми се вярва, че говори така само зад гърба му.

— Само че всички в селото знаят, че дължат на Хокин хляба си и покрива над главата си — напомни му Клъф. — Дори мама Ломас ще поразмисли, преди да заяви в лицето му, че според нея той е изнасилил и убил Алисън Картър.

Джордж прие аргумента с кимване.

— Така е, прав си. Но не е възможно той да не съзнава, че селяните го подозират — дори само защото е пришълец. Затова, когато разбира, че нещата няма да се разнесат току-така, Хокин решава, че е крайно време да ни убеди в невинността си. Припомня си статията, която е чел в „Манчестър Ийвнинг Нюз“ за Полин Рийд. — Джордж спря и се облегна на бюрото. — Ти какво ще кажеш, Томи? Достатъчен повод ли е да го повикаме за разпит?

Клъф започна да издува и свива устни, също като златна рибка.

— Не знам. Какви въпроси да му задаваме?

— Дали чете „Ийвнинг Нюз“. Какви са били отношенията му с Алисън. Обичайното. Ще засягаме всички вероятни слаби точки. Дали й е било неприятно, че е заел мястото на баща й? Намирал ли я е за привлекателна? Господи, Томи, можем да го питаме дори кой е любимият му цвят. Искам само да бъде тук, за да го притиснем и да видим какво ще стане. Досега му беше широко около врата, защото нямахме достатъчно стабилен довод да не го третираме само като разтревожен баща. Е, сега вече имаме.

Клъф се почеса по главата.

— Знаете ли какво си мисля?

— Какво?

— Че не ни плащат достатъчно, за да поемем отговорността за такова решение. Мисля, че това е работа на Карвър и на Стария. Да бях на ваше място, щях да отида при един от тях, да му изложа фактите и да изчакам решението му.

Джордж се отпусна на един стол с разочаровано изражение.

— Томи, да не се опитваш да ми кажеш, че дрънкам глупости?

— Напротив, мисля, че сте прав. Мисля, че Хокин знае какво се е случило с Алисън. Но не съм убеден, че сега е подходящият момент да го притиснем, и не ми се ще да го изтървем от прекален ентусиазъм. Джордж, прекалено дълбоко навлязохме в този случай. В продължение на почти седем седмици дишаме, спим и ядем с него. Не можем да видим гората заради дървото. Иди да поговориш със Стария. Тогава, и да се издъним, няма да има как да се заядат с нас.

Джордж се засмя горчиво.

— Така ли мислиш? Томи, ако се издъним, ще работим като регулировчици в Дерби до пенсия.

Клъф сви рамене.

— В такъв случай да внимаваме да не се издъним.

2.

Клъф въведе Хокин в стаята за разпити. Джордж вече го чакаше. Седеше на масата и съсредоточено четеше някаква папка. Когато Хокин влезе, Джордж дори не вдигна глава. Изглеждаше погълнат от това, което четеше. Това беше първият ход от грижливо изработен сценарий. Клъф мълчаливо посочи на Хокин мястото срещу Джордж. Хокин седна, със стиснати устни и непроницаем поглед. Клъф седна обратно на един стол, така че да бъде между Хокин и вратата, и подпря бележника си на облегалката. Хокин издиша шумно през нос, но не каза нищо.

Най-сетне Джордж затвори папката, постави я внимателно на масата пред себе си и погледна Хокин в очите. Зае се да оглежда елегантното палто, преметнато през ръката му, спортното сако от туид, шито по поръчка, пуловера от фина вълна и елегантния кремав панталон. Беше готов да заложи месечната си заплата, че Хокин си е осигурил костюма на селски земевладелец от модна къща „Остин Рийд“. Само че тези дрехи изглеждаха съвсем неподходящо на гърба му — по-скоро можеше да си го представи в евтин тъмносин костюм на банков чиновник.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте, господин Хокин — каза Джордж с доста неприветлив тон.

— Така или иначе се канех да дойда днес в Бъкстън, така че не ме затруднихте особено — провлече Хокин. Изглеждаше напълно спокоен, малката му триъгълна уста не издаваше напрежение, дори като че ли всеки миг щеше да се усмихне.

— Все пак, ние винаги се радваме, когато хората съзнават своя дълг да подпомагат полицейското следствие — заяви лицемерно Джордж и извади цигарите си. — Пушите, нали?

— Благодаря ви, инспекторе, предпочитам моите — каза Хокин, поглеждайки предложения му пакет с леко презрение. — Дълго време ли ще ни отнеме разговорът?

— Зависи от вас — изръмжа Клъф иззад дясното рамо на Хокин.

— Тонът на вашия сержант не ми се нрави — каза капризно Хокин.

Джордж продължи да се взира в Хокин, без да казва нищо. Когато по-възрастният мъж се поразмърда в стола си, Джордж каза с официален тон:

— Длъжен съм да ви задам няколко въпроса във връзка с изчезването на доведената ви дъщеря Алисън Картър, на единайсети декември миналата година.

— Разбира се. Защо иначе бихте ме повикали тук? Не ви приличам на човек, който се занимава с престъпна дейност, нали? — Хокин се усмихна самодоволно, като че ли знаеше някаква тайна, която другите не биха могли и да предположат.

— Докато аз отсъствах миналата седмица, вие сте се свързали с колегите ми, защото сте смятали, че сте видели Алисън на снимка от състезанието „Познай къде е топката“.

Хокин кимна.

— Колкото и да е тъжно, оказа се, че съм се заблудил. Бих могъл да се закълна, че е тя.

— А пък имате и око на професионален фотограф. Не би могло да се очаква, че ще сбъркате — продължи Джордж.

— Така е, инспекторе. — Хокин му отправи лека, покровителствена усмивка и посегна към цигарите си.

— Значи тъкмо вие забелязахте лицето на снимката, а не жена ви?

Хокин вече започваше да се надува.

— Съпругата ми има много положителни качества, инспекторе, но в нашето семейство аз съм наблюдателният. — После, като че ли изведнъж се сети за причината, поради която беше тук, и придаде на лицето си мрачно изражение. — Освен това, инспекторе, трябва да знаете, че откакто Алисън изчезна от нашия живот, жена ми изгуби интерес към заобикалящия я свят. Единственото, което все още е в състояние да прави, е да поддържа сравнително нормално хода на домакинството. Аз, разбира се, настоявам да го прави. Това е най-доброто за нея — да съсредоточи ума си върху ежедневни задължения като готвене и чистене.

— Много съобразително от ваша страна — каза Джордж. — Тази снимка е била в „Сънди Сентинъл“, нали?

— Точно така, инспекторе.

Джордж се намръщи леко.

— Какви вестници получавате редовно?

— Винаги сме се абонирали за „Експрес“ и „Ийвнинг Нюз“. А „Сентинъл“ получаваме в неделя. Разбира се, като се има предвид какво внимание отдели пресата на изчезването на Алисън, купувах всички вестници, докато давахте ежедневни пресконференции. Все пак някой трябва да следи да не са объркали всичко, нали? Не исках да пишат за нас неверни неща. А исках и да бъда предупреден, за да не допусна някой нетактичен човек да съобщи на Рут нещо, написано вътре, без тя да бъде подготвена. Затова се постарах да знам какво става. — Той изтръска пепелта от цигарата си и се усмихна. — Репортерите са ужасни хора. Просто не разбирам как съумявате да общувате с тях.

— С какви ли не ни се налага да общуваме при нашата професия — отбеляза нагло Клъф.

Хокин изду устни, но не каза нищо. Джордж се приведе напред.

— Значи, четете „Ийвнинг Нюз“?

— Нали ви казах — отвърна нетърпеливо Хокин. — Разбира се, ние го получаваме на другата сутрин, но това е единственият вестник, който мога да имам навреме за закуска, и затова се примирявам с ограничения му светоглед.

Джордж отвори папката и извади прозрачен найлонов плик. В него имаше изрезка от вестник. Той плъзна плика по масата.

— Значи сигурно ще си спомните тази статия.

Хокин не взе в ръка изрезката. Движеха се само очите му, които следяха редовете на статията. Пепелта на забравената цигара ставаше все по-дълга и се извиваше леко надолу от собствената си тежест. Най-сетне той вдигна очи към Джордж и каза бавно и подчертано:

— Никога досега не съм виждал тази статия.

— Какво странно съвпадение, не мислите ли така и вие? — каза Джордж. — Изчезнало момиче, член на семейството забелязва лице, подобно на нейното на снимка от спортно събитие, но надеждите на семейството са разбити, защото за съжаление всичко се оказва грешка. При това статията е публикувала във вестник, който се получава във вашия дом шест дни през седмицата.

— Нали ви казах, днес за първи път виждам тази статия.

— Трудно мога да си представя как не сте я забелязали. Била е на трета страница.

— Че кой чете „Ийвнинг Нюз“ от първа до последна страница? Трябва да съм я пропуснал. Какъв интерес би представлявала за мен?

— Нали сте втори баща на тринайсетгодишно момиче — каза меко Джордж. — Бих предположил, че статии за това, което става с деца на същата възраст, би трябвало много да ви вълнуват. Пък и сте баща отскоро. Би трябвало да изпитвате усещането, че имате много да учите.

Хокин смачка ожесточено цигарата си.

— Алисън си беше задължение на Рут. Работа на майката е да се занимава с децата.

— Но вие очевидно сте били много привързан към момичето. Не забравяйте, видях стаята й. Прекрасни мебели, нов килим. Не сте се скъпили в разходите си за нея, нали? — настоя Джордж.

Хокин се намръщи раздразнено, но отговори:

— Момичето беше живяло доста време без баща. Не беше получавало неща, които повечето деца на нейната възраст приемат като нещо естествено. Постарах се да се държа добре с нея заради майка й.

— Сигурен ли сте, че само това е причината? — намеси се Клъф. — Купили сте й грамофон. Всяка седмица сте й носили новите плочи, всички, които са били на челните места в класациите. Носели сте й всичко, каквото Чарли Ломас я съветвал да поиска. Мен ако ме питате, това е доста повече от обикновено добро държание заради майка й.

— Благодаря ви, сержант — Джордж го прекъсна демонстративно. — Господин Хокин, бяхте ли много близки с Алисън?

— Какво искате да кажете? — Хокин посегна да си вземе нова цигара. Успя да я запали чак след няколко неуспешни опита. Вдъхна с наслада дима и повтори въпроса, на който не бе получил отговор. — Какво искате да кажете? Как така много близки ли сме били? Вече ви обясних, че бях оставил жена си да се занимава с Алисън.

— Харесвахте ли я? — попита. Джордж.

Тъмните очи на Хокин се присвиха.

— Що за подвеждащ въпрос е това? Ако ви отговоря с „не“, ще кажете, че съм искал да се отърва от нея. Ако кажа „да“, ще изкарате, че в отношението ми към нея е имало нещо неестествено. Искате ли да знаете истината? Момичето ми беше напълно безразлично. Вижте… — Той се приведе напред. Усмивката му подсказваше, че смята да говори като мъж с мъж. — Ожених се за майка й по три причини. Първо, намирах я за умерено привлекателна. Второ, имах нужда от човек, който да се грижи за мен и за къщата, а нито една прилична икономка не би приела да живее в забравено от Бога място като Скардейл. И трето, исках селяните да престанат да се отнасят с мен като с извънземно. Не съм се оженил за нея, защото съм бил хвърлил око на дъщеря й. Честно казано, такъв намек ми се струва отвратителен.

След излиянието си той се облегна назад на стола, като че ли предизвикваше Джордж да продължи нататък.

Джордж го изгледа с интерес, като лекар, наблюдаващ случай на рядко заболяване.

— Никога не съм намеквал нищо подобно, сър. Но ми се струва странно, че мислите ви без повод се насочват в такава посока. Интересно ми е също защо всеки път, когато говорите за Алисън, използвате минало време.

Думите му увиснаха във въздуха — не по-малко осезаеми от цигарения дим. По бузите на Хокин избиха тъмночервени петна, но той съумя да запази мълчание, явно с цената на голямо усилие.

— Все едно, че говорите за някой, който е мъртъв — продължи неумолимо Джордж. — Защо ли се получава така, как мислите, сър?

— Просто начин на изразяване — сопна се Хокин. — Тя изчезна преди много време. Това не означава нищо. Сега вече всички говорят за Алисън в минало време.

— Напротив, сър, не е така. Точно това забелязах при посещенията си в Скардейл. Всички продължават да говорят за Алисън в сегашно време — също като че ли е излязла за малко, но скоро ще се върне. И не става дума само за вашата съпруга. Всички говорят така. Всички, с изключение на вас. — Джордж запали цигара. Опитваше се да демонстрира спокойна самоувереност, каквато изобщо не изпитваше. Когато двамата с Клъф репетираха разговора, нито един от тях не знаеше как точно ще реагира Хокин. За късмет той наистина се смути, но все още бяха много далеч от всякакви признания, които биха свършили работа.

— Мисля, че имате грешка — заяви рязко Хокин. — А сега, ако нямате повече въпроси… — Той отблъсна назад стола си.

— Тъкмо започвам, сър — каза Джордж. Строгото му изражение подчертаваше приликата с Джеймс Стюарт. — Бих искал да се върнем на онзи следобед, когато изчезна Алисън. Знам, че вече сме ви питали за това, но искам да повторим всичко още веднъж за протокола.

— О, по дяволите! — избухна Хокин.

Каквото и да се канеше да каже, почукването на вратата го прекъсна. На прага се появи сънливата физиономия на Краг, който каза в опит да се извини:

— Съжалявам, сър, знам, че казахте да не ви прекъсвам, но ви търсят спешно по телефона.

Джордж се постара да не му проличи, че е едновременно ядосан и разочарован. Наруши се ритъмът на разговора, тъкмо когато нещата започнаха да се обръщат в негова полза. Сега атмосферата се промени.

— Не може ли да почака, Краг? — попита той рязко.

— Не, не мисля, сър. Мисля, че бихте искали да приемете разговора.

— Кой е? — попита Джордж.

Краг хвърли притеснен поглед към Хокин.

— Аз… ъъъ… не мога да кажа, сър.

Джордж скочи на крака и столът му падна с трясък на пода.

— Сержант, останете тук с господин Хокин. Ще се върна веднага, щом мога. — Излезе бързо, успявайки с последните останки от самообладание да се въздържи да не тресне вратата зад себе си.

— Какво става, мътните да го вземат? — изсъска той към Краг, докато крачеше нервно по коридора към кабинета си. — Подчертах — никой да не ни прекъсва. Вие да не би да не разбирате английски, Краг?

Младият детектив подтичваше подир него и изчакваше тирадата му да приключи.

— Госпожа Хокин е, сър — успя той да вмъкне най-сетне.

Джордж спря така рязко, че Краг се блъсна в него, и се обърна.

— Какво? — попита той невярващо.

— Обажда се госпожа Хокин. Ужасно е разстроена, сър. Иска да говори с вас.

— Каза ли защо? — Джордж се обърна на пета и хукна към телефона.

— Не, сър, каза само, че трябва спешно да говори с вас.

— Господи — измърмори Джордж и сграбчи телефонната слушалка, още преди да седне. — Ало? Тук е инспектор Бенет.

— Господин Бенет — гласът й прекъсваше от плач.

— Вие ли сте, госпожо Хокин?

— Да, аз съм. О, господин Бенет… — гласът се изви в ужасяващо кресчендо.

— Какво се е случило, госпожо Хокин? — попита Джордж, като отчаяно се опитваше да се сети има ли някоя дежурна колежка наблизо.

— Можете ли да дойдете, господин Бенет? Можете ли да дойдете веднага? — Думите й бяха накъсани от подсмърчане и преглъщане.

— Съпругът ви е при мен, госпожо Хокин. Искате ли да го взема със себе си?

— Не! — тя почти изпищя. — Само вие, моля ви!

— Идвам незабавно. Опитайте да се успокоите, госпожо Хокин. Повикайте някой от роднините ви да стои при вас. Тръгвам веднага.

3

Джордж хлопна слушалката на телефона и остана за миг неподвижен, зашеметен от току–що проведения разговор. Нямаше представа защо Рут Хокин държи на присъствието му, но нещо очевидно я беше разстроило силно. Не бе възможно да е открила труп… Пропъди мисълта, преди още да се бе оформила в съзнанието му.

— Краг — излая той, когато се появи в приемната. — Върви да смениш сержант Клъф. Оставаш там с господин Хокин, докато се върна. Няма да го пускаш да си върви. Ще обясняваш учтиво, че съм бил извикан по спешност и че той трябва да ни изчака да се върнем. Ако настоява да си тръгне, тръгваш с него. Не му позволявай да ти се качва на главата.

Краг беше напълно сащисан. Не беше свикнал на такива темпове в бъкстънския участък.

— Ами ако се качи в колата си?

— Колата му не е тук. Сержант Клъф го докара. Мърдай, Краг!

Джордж сграбчи палтото на Клъф и своя шлифер и нахлупи меката шапка на главата си. Веднага щом учуденият Клъф се появи от стаята за разпити, Джордж го сграбчи за ръката и го повлече надолу по стълбите.

— Беше Рут Хокин — каза той, преди Клъф да е отворил уста да попита. — Обади се, ужасно разстроена. Иска веднага да отидем в Скардейл.

— Защо? — попита Клъф, докато двамата бързаха към колата му, паркирана в двора на участъка.

— Не знам. Беше толкова разстроена, че нищо не й се разбираше. Знам само, че като я попитах да доведа ли Хокин със себе си, тя едва не изпадна в истерия. Каквото и да е станало, е нещо значително.

Клъф запали мотора.

— Да не се бавим тогава.

Джордж не бе имал представа, че до Скардейл може да се стигне за толкова кратко време. Клъф наруши без изключение всички ограничения на скоростта, както и кажи–речи целия правилник за движение по пътищата, докато фучеше със зелената си кола по завоите. Двамата почти не разговаряха, изпълнени с напрежение при мисълта, че нещо може отново да задвижи случая Алисън Картър. Когато паркираха на моравата, Джордж каза:

— Време беше да извадим и ние късмет, Томи. Държим го вече. Ако Рут Хокин е открила нещо и иска да ни види, може би е тъкмо това, което ни трябва.

Стигнаха до имението тичешком. Още преди някой от двамата да почука, кухненската врата се отвори и пред тях застана мама Ломас.

— Пак ние да ви свършим работата — заяви тя.

Рут Хокин седеше начело на масата. Лицето й беше набраздено от сълзи, пудрата — размазана, очите — зачервени и подпухнали. До нея седеше Кати. Зачервените им от тежък труд ръце бяха стиснати така здраво, че кокалчетата на пръстите се белееха. На масата пред тях имаше смачкан вързоп от кариран плат. Платът беше мръсен, но по-важното бе, че по него се виждаха ръждивочервени петна, които много приличаха на засъхнала кръв.

— Открили сте нещо — каза Джордж, прекоси стаята и седна срещу Кати.

Рут треперливо си пое дъх и кимна.

— Това е риза. И… и… — гласът отказа да й служи.

Джордж извади химикалка и побутна с нея плата, разделяйки гънките му. Оказа се наистина риза, направена от най-фин памучен плат. Името на модната къща личеше на етикета на яката. Беше виждал многократно Филип Хокин, облечен с такива ризи. В средата на ризата лежеше пистолет. Джордж не разбираше много от огнестрелно оръжие, но беше готов да се обзаложи, че това е Уебли, 38-ми калибър.

— Къде открихте това, госпожо Хокин?

Кати го изгледа проницателно.

— Фил Хокин още ли е в участъка?

— Господин Хокин ни помага в разследването — каза невъзмутимо Клъф, седнал на другия край на масата с отворен бележник. — Няма да си тръгне от там.

Кати стисна още по-силно ръката на Рут.

— Всичко е наред, Рут. Можеш да му кажеш.

— Обикновено чакам да излезе някъде, преди да започна да чистя лабораторията му. Той се дразни, когато му се пречкам, затова винаги изчаквам да разбера няма ли да излезе за няколко часа — каза Рут Хокин с усилие. — Не знам какво ме накара да го издърпам… Мислех си, че е крайно време да изчистя тук по-основно; подлудявах, защото просто не можех да си намеря какво да върша…

Джордж чакаше търпеливо. Рут издърпа ръцете си от ръцете на Кати и покри с тях лицето си.

— Господи, имам нужда да запаля — каза тя едва разбираемо.

Джордж й подаде цигара и тя успя да я запали, въпреки че пръстите й трепереха. Щеше му се да се сети за някакви подходящи думи, но не виждаше какъв смисъл има да казва на Рут, че всичко ще бъде наред. Нищо никога вече нямаше да бъде наред за тази жена. Нямаше какво да прави, освен да седи спокойно на стола си и да я гледа как всмуква дим в белите си дробове, докато биенето на сърцето й се успокои дотолкова, че да може да продължи.

Когато проговори отново, сякаш говореше насън.

— Плотът, на който работи, е всъщност една стара маса. Има чекмеджета. Отдръпнах я от стената. Беше много трудно, защото е ужасно тежка. Но исках да почистя, както му е редът, и зад нея. Видях парче плат да се подава от гърба, от една дупка, където преди са били чекмеджетата от задната страна на масата. Зачудих се какво ли е… и го издърпах.

— Пищеше като недоклано прасе — намеси се мама Ломас — Чух я чак на другия край на полето.

Джордж си пое дъх.

— Може би това има някакво безобидно обяснение, госпожо Хокин.

— О, така ли? — присмя се мама Ломас. — Я да чуем едно например. Вземи това и накарай да проверят кръвта, момче. Виж къде е кръвта, загубеняк такъв. Всичката е отпред, точно там, където може и да се очаква. Ами оръжието? Какво безобидно обяснение може да има за него? Проверете оръжието. Хващам се на бас, че от него е изстрелян патронът, който намерихте в мината. — Тя поклати отвратено глава. — Доколкото знам, ваш’те хора бяха претърсвали стаята?

— Спомням си, че господин Хокин много държеше да не се разбутва нищо в лабораторията му — каза Джордж.

— Тъкмо затова трябваше да я претърсят сантиметър по сантиметър — каза мрачно Кати. — Сега ще го арестувате ли?

— Имате ли някакъв хартиен плик, в който да сложа ризата и пистолета? — попита Джордж.

Рут се обърна към Кати с няма молба. Тя скочи и започна да рови в шкафа под умивалника. Накрая се изправи с голям кафяв хартиен плик в ръка. Джордж взе ризата за единия край и я пусна в плика, без да я докосва другаде. Пистолета уви внимателно в чиста носна кърпа и го постави върху ризата.

— Трябва да се върна в Бъкстън — каза той тихо. — Сержант Клъф остава тук, за да следи никой да не влиза в лабораторията на господин Хокин. — Той въздъхна. — Ще пратя полицаи за подробен обиск веднага, щом получа разрешение.

— А ще го арестувате ли? — настоя Кати.

— Ще получавате пълна информация за хода на събитията — отвърна Джордж.

Жените си размениха особени погледи.

— Ако не го арестувате, съветвам ви да не го връщате тук — каза мама Ломас. — Ще бъде вредно за здравето му.

Джордж я изгледа спокойно.

— Ще се престоря, че не съм чул тази заплаха, госпожо Ломас.

Върна се в Бъкстън с колата на Томи Клъф, която не бе навикнал да шофира. В душата му бушуваше странна смесица от ликуване и скръб. Паркира внимателно и тръгна нагоре по стълбите, изпълнен със спокойна решителност. Знаеше, че би било редно да говори с Карвър или с Мартин, преди да предприеме нещо, но това беше негов случай. Джордж отвори вратата и срещна погледа на Хокин, чието капризно възражение замря на устните му, щом забеляза израза на инспектора.

Джордж си пое дълбоко дъх.

— Филип Хокин, арестувам ви по подозрение в убийство.

Джордж нямаше намерение да губи време. Повлякоха Хокин надолу към килиите. Арестуваният хленчеше нещо за измислени обвинения и настояваше за адвокат. Джордж се правеше на глух. Имаше достатъчно време да се разправя с Хокин. Ако се окажеше прав, никой не би оспорил правотата на решението му. Ако грешеше, никой не би могъл да го обвини. Освен може би инспектор Карвър, който виждаше във всяка постъпка на Джордж укор към себе си и би се наслаждавал на възможността младшият инспектор да изпадне в неловко положение или дори в немилост. Но последното нещо, което интересуваше Джордж тъкмо в този момент, бе да поддържа доброто мнение на Карвър за себе си.

След като вратата се захлопна в лицето на протестиращия Хокин, Джордж дръпна Краг настрани.

— Краг, искам да се свържеш с криминалния отдел на полицията в Сейнт Олбънс, мястото, където е роден Хокин. Знаем, че няма досие, защото сержант Клъф вече направи проверка за това. Това, което ме интересува, е дали някога е имало някакви слухове, свързани с него. Клюки, намеци, каквото и да е. Всякакви обвинения, които не са били проследени, тъй като не е имало достатъчно доказателства, за да бъде повдигнато обвинение.

— Имате предвид сексуални престъпления?

— Имам предвид всичко възможно, Краг. Свържи се с местните полицаи и си поговори с тях. — Джордж осъзна, че все още стиска кафявия хартиен плик с окървавената риза и внимателно опакования пистолет. В бързината бе забравил, че е необходимо да бъдат описани и изпратени в лабораторията. Погледна часовника си. Наближаваше обед. Ако побързаше, може би щеше да успее да хване някой от съдиите в магистратурата на Хай Пийк. Беше сигурен, че няма да има проблеми с разрешението за обиск. Нямаше човек, който да не иска да се изясни изчезването на Алисън Картър, а Хокин не бе имал време да си създаде влиятелни приятели в този град, където хора, дошли от пет мили разстояние, бяха възприемани като чужденци. Джордж попълни бързо формуляра и излезе тичешком от участъка. Не се качи на колата си, а продължи да тича напряко през пазара към магистратурата. Десет минути по-късно излезе от сградата в центъра на Хай Пийк — в джоба си носеше разрешение за обиск на имението Скардейл и прилежащите сгради. В момента, в който излезе навън, изгря и слънцето и го докосна с блед лъч зимна светлина. Трудно бе да не приеме това като някаква поличба.

Върна се в централата все още с кафявия плик в ръка и установи с облекчение, че дежурен е сержант Боб Лукас. Стори му се съвсем подходящо тъкмо този човек, който го заведе за първи път в Скардейл, сега да помогне в търсенето на нещо, което можеше да се окаже решаващо за хода на следствието. Джордж му описа накратко развоя на събитията и най-сетне се зае да оформи документите, с които ризата и пистолетът трябваше да се изпратят в лабораторията. Процедурните изисквания бяха изпълнени. Междувременно Лукас събра малък екип от двама полицаи и един стажант — само толкова хора можеха да бъдат отделени от натоварената дневна смяна.

Служебната полицейска кола се движеше зад колата на Джордж, която не носеше никакви отличителни белези. Напуснаха града и се понесоха през пустия февруарски пейзаж към Скардейл. Очевидно новината за откритието на Рут се бе разпространила също тъй бързо, както на времето вестта за изчезването на Алисън. Жените стояха пред вратите на къщите, мъжете се подпираха по стените и очите им следяха неотклонно полицаите, които завиха покрай имението и се отправиха към пристройката зад него — където Филии Хокин се бе занимавал с хобито си. Мълчанието им беше дори по-обезпокояващо от вторачените им погледи.

Джордж намери Клъф, застанал пред вратата на малката каменна пристройка със скръстени ръце. От ъгълчето на устата му висеше цигара.

— Някакви проблеми? — попита Джордж.

Клъф поклати глава.

— Най-трудно ми беше да се удържа да не влизам.

Джордж отвори вратата и за първи път хвърли поглед в лабораторията на Хокин. Очевидно беше, че шестима души не могат да се поберат вътре, камо ли пък да проведат подробен обиск.

— Така — каза Джордж. — Аз и сержант Клъф се заемаме с лабораторията. Сержант Лукас, заведете хората си да започнат с къщата. Както знаете, тя вече е била претърсвана. Но тогава стремежът ни бе да се убедим дали Алисън не е оставила някакво скрито известие — и дали няма доказателства за нападение върху нея или убийство на територията на имението. Сега търсим нещо, което би хвърлило светлина върху отношенията между Филип Хокин и доведената му дъщеря, както и нещо, което би ни помогнало да разберем по-добре неговата личност. Тъй като не сме открили трупа, ни е необходимо всяко косвено доказателство, колкото и дребно да е то, за да можем да притискаме Хокин. Можете да започнете от кабинета му.

— Слушам, сър — каза мрачно Лукас. — Хайде, момчета, да разковем къщата до основи.

Четиримата униформени полицаи се отправиха към задната врата. Джордж видя Кати Ломас, която ги наблюдаваше през кухненския прозорец. Когато срещна погледа му, тя отклони очи.

— Добре, Томи, да започваме.

Джордж прекрачи прага и натисна ключа на осветлението. Червена светлина заля стаята.

— Страхотно — измърмори той. Хвърли поглед към стената и видя втори ключ. Натисна го и тогава на мястото на зловещото червеникаво осветление светна обикновена светлина. Той се огледа, за да прецени какво трябва да бъде претърсено. Като изключим тежката маса, която бе издърпана под ъгъл спрямо стената, всичко друго беше потискащо чисто и подредено. До стената имаше два големи каменни умивалника, които изглеждаха тъй, сякаш стояха тук от средновековието. Монтираните около тях водопроводни тръби бяха нови и лъскави. Такива бяха и лабораторните съоръжения.

В един ъгъл имаше два метални картотечни шкафа. Джордж отиде при тях и задърпа чекмеджетата. Бяха заключени.

— Майната му — каза той тихо.

— Няма проблем — Сержант Клъф побутна шефа си встрани. Обхвана с ръце по-близкия шкаф, издърпа го на известно разстояние от стената и го наклони назад.

— Можеш ли да го подържиш така? — попита той. Джордж се подпря на шкафа, задържайки го в същото наклонено положение. Клъф коленичи на пода и започна да бърника под шкафа. След около минута Джордж чу изщракване и приплъзване, после Клъф изръмжа доволно.

— Готово, Джордж. Крайно небрежно от страна на господин Хокин — да излезе и да остави шкафовете с картотеките си отключени.

— Започвам да преравям този — каза Джордж. — Ти прегледай масата и рафтовете.

Той издърпа най-горното чекмедже и се зае с многото папки в него. Във всяка имаше негативни ленти, фотохартия и различен брой готови снимки. Джордж прерови набързо останалите чекмеджета. Във всички положението беше същото. Той простена.

— Това ще ми отнеме цяла вечност!

Клъф дойде при него.

— Че тук има хиляди снимки!

— Знам. И все пак трябва да прегледаме всяка една поотделно. Ако изобщо някога е правил съмнителни снимки, те може да са смесени с безобидните, в което и да било от тези чекмеджета. — Джордж въздъхна.

— Да погледнем първо и в другия шкаф, просто за да си създадем представа за обема на работата — предложи Клъф.

— Добра идея — съгласи се Джордж. — По същия начин, нали? — Този път той сам издърпа шкафа и го наклони назад, за да даде възможност на Клъф да бръкне под него.

— Чакай малко — каза Клъф, който опипваше металното дъно на шкафа. — Закачих си ръкава на нещо.

Бръкна в джоба на сакото си и извади запалка, щракна и поднесе пламъка към тъмното пространство под шкафа.

— Господи Исусе Христе — каза той тихо и погледна към Джордж. — Имам хубава новина, Джордж. Тук има дупка в пода, а в дупката има сейф.

Джордж едва не изпусна шкафа от изненада.

— Сейф ли?

— Точно така. — Клъф се изправи. — Хайде да преместим това нещо и ще видиш какво имам предвид.

Измъкнаха тежкия метален шкаф от нишата му и го избутаха чак в другия край на стаята, за да имат място да огледат сейфа. Джордж клекна и се вторачи в него. Предната стена от зелен метал беше квадрат със страна около четиридесет сантиметра, имаше медна ключалка и дръжка, която стърчеше около два сантиметра над повърхността, но се побираше в кухината под дъното на металния шкаф. Той въздъхна.

— Първо трябва да снемем отпечатъците от дръжката, за да сме сигурни, че има следи от пръстите на Хокин. Нали не искаш да му се размине под предлог, че друг човек умишлено е поставил нещо в сейфа му.

— Сигурен ли си? — попита Клъф. — Ще имаме голям късмет, ако хванем дори частичен отпечатък на такава дръжка. Важно е съдържанието. Той надали е носил ръкавици, по всичко, което е вътре, сигурно има негови отпечатъци.

Джордж се отпусна на пети.

— Предполагам, че си прав. Къде е ключът?

— На негово място щях да го нося винаги със себе си.

Джордж поклати глава.

— Краг го претърси, преди да го вкараме в килията. У него бяха само ключовете от колата му. — Той се позамисли. — Иди да питаш сержант Лукас дали не са намерили ключове, които биха могли да бъдат за сейф. Аз ще продължа да оглеждам тук.

Джордж седна до масата и започна да преравя двете й чекмеджета. Вътре имаше внимателно подбран набор от полезни инструменти, ножици, професионални скалпели, пинсети, малки меки четчици и пера за рисуване с туш. Останалото беше обичайната бъркотия, която може да бъде открита в повечето чекмеджета — парчета канап, кабарчета, счупена пила за нокти, две наполовина използвани ролки с лепенки, парчета от свещи, крушки за фенер, кибритени кутии и разпилени винтчета. Никъде нямаше ключ. Джордж запали цигара и запуши яростно. Чувстваше се като пружина, натегната до последна възможност.

По време на цялото следствие се беше насилвал да съхрани обективността си, защото знаеше колко лесно се развива идея фикс, но после всички придобити сведения неволно се приспособяват, за да отговарят на изградената предварително концепция. Но ако трябваше да бъде съвсем честен, от самото начало не успя да бъде изцяло обективен към Филип Хокин. Колкото по-вероятно ставаше, че Алисън е мъртва, толкова по-вероятно ставаше и предположението, че извършителят е вторият й баща. Статистическият подход към вероятностите го поддържаше, а донякъде и собствената му неприязън към този човек. Беше се опитал да потисне инстинктивните си реакции, съзнавайки, че предразсъдъците пречат на изграждането на солидна аргументация, но Хокин постоянно се натрапваше в съзнанието му като главен заподозрян — ако неминуемото заключение на следствието по случая бе, че става дума за убийство.

Сега този извод се налагаше неудържимо. Детайлите се нагласяха по местата си, както щраква добре смазана ключалка. Оставаше единствено проблемът дали ще успее да събере достатъчно доказателства, които да превърнат сигурността в убеждение.

Джордж излезе от лабораторията и закрачи в мразовития сумрак на късния следобед. Прозорците на къщите блещукаха с жълтеникава светлина. Виждаха се фигури, които се движеха зад пердетата. Той видя как Рут Хокин прекосява кухнята и разбра, че се страхува от мига, когато ще трябва да потвърди пред нея това, в което тъй или иначе всички бяха убедени. Колкото и да се бе убеждавала, че се е примирила със загубата на дъщеря си, официалното му съобщение, че следствието по изчезването на Алисън се е превърнало вече в разследване на убийство, неминуемо щеше да й причини страдание.

Той запали цигара и продължи да обикаля лабораторията. Защо се бавеше Клъф? Не смееше да напусне лабораторията, докато обискът беше в ход. Опасяваше се, да не би да даде възможност на защитата по-късно да твърди, че инкриминиращи улики са били внесени в стаята в негово отсъствие. Но не искаше и да продължи с търсенето, защото ако предстоеше важно откритие, редно бе то да бъде направено в присъствието на свидетел. Джордж се насили да диша дълбоко, раздвижи рамене под палтото, за да разреди малко напрежението, стегнало на възли вратните му мускули.

Последната дневна светлина гаснеше зад хребета в западния край на долината. Клъф се появи, широко захилен.

— Съжалявам, че се забавих толкова — каза той, — но се наложи да преровя всички чекмеджета на бюрото. Нямаше нищо. Тогава забелязах, че нещо пречи на едно от тях да се прибира докрай. Издърпах го и — бинго! Ключът за сейфа беше залепен на гърба му с лейкопласт. — Той размаха ключа пред Джордж. — Между другото, със същия вид лейкопласт беше облепена муцуната на кучето.

— Браво, Томи. — Джордж взе ключа и влезе отново в лабораторията. Клекна край сейфа и се обърна през рамо към сержанта. — Почти се страхувам да го отворя.

— За да не откриете вътре доказателства, че тя е мъртва?

Джордж поклати глава.

— Страх ме е да не би вътре да няма никакви доказателства. Сега вече съм убеден, Томи. Прекалено много са дребните съвпадения. Хокин е убил Алисън и искам да увисне на въжето за престъплението си. — Той пъхна ключа в ключалката. Ключът се завъртя леко, без съпротива. Джордж притвори за миг очи. Преди пет минути мислеше, че не вярва в Бог, а сега се молеше като ревностен християнин.

Завъртя бавно дръжката и повдигна тежката стоманена врата. Вътре имаше само една малка купчина плътни пликове. Джордж ги извади с почти набожно внимание. Преброи ги пред Клъф, който вече беше извадил бележника и молива си.

— Шест кафяви плика — каза той, изправи се бавно и ги постави на работния плот. Изпита чувството, че ще е по-добре да седне и се отпусна на стола. Сложи си меките кожени ръкавици, с които шофираше, и започна.

Пликовете не бяха залепени, отвореният край на всеки беше само подпъхнат вътре. Джордж отвори първия плик. Вътре имаше снимки, формат двадесет на двадесет и три сантиметра. Той посви леко плика, така че снимките нападаха сами на масата — така по повърхността им нямаше да има зацапване или отпечатъци. Бяха шест. Той ги разбута с помощта на химикалката си.

На всички снимки Алисън Картър беше гола. Лицето й беше лишено от природния си чар, загрозено от страх. Тялото й по някакъв начин изразяваше нежелание да заема позите, които биха били развратни за зряла жена, но заети от дете, добиваха непоносим трагизъм. Освен, разбира се, за педофил като човека, който ги бе заснел.

Клъф надникна през рамото му.

— Господи боже — промърмори той. Гласът му трепереше от отвращение.

Джордж не можеше да говори. Събра снимките и внимателно ги пъхна обратно в плика. Във втория плик имаше голямо форматни негативи. С помощта на осветлението на работния плот установиха, че това са негативите на снимките от предишния плик. Бяха шестнайсет броя. Десет от тях Хокин бе предпочел да не копира. Доколкото можеха да преценят, на тях личеше, че Алисън плаче.

Третият плик беше още по-ужасен. Позите бяха недвусмислени. Но този път главата на момичето беше отпусната, погледът й беше напълно лишен от израз.

— Или я е напил, или й е дал някакъв наркотик — каза Клъф.

Джордж все още нямаше сили да проговори. Той прибра методично и тези снимки в съответния плик и се увери, че негативите в четвъртия плик отговарят на тях.

Петият плик надхвърли всичко, което Джордж би могъл да си представи. Този път и шестнайсетте негатива бяха копирани. Този път и самият Хокин беше на снимките заедно с доведената си дъщеря. Очевидно беше, че са правени в спалнята на Алисън. Традиционният фон подчертаваше още повече ужаса на актовите снимки, безобидна рамка на безкрайно отвратителни действия, които нито едно тринайсетгодишно дете не би трябвало да преживее. Поредица черно-бели снимки документираха насилието. Хокин гледаше в обектива, ликуващ от упражняваната власт, изправеният му пенис беше в устата, вагината или ануса на момичето. Пръстите му опипваха безмилостно, с отблъскваща ловкост тялото й.

— Мръсно копеле — простена Клъф.

Джордж рязко се отблъсна от масата. Столът му падна с трясък на пода, той бутна сержанта и успя да излезе навън, тъкмо когато надигащото се отвращение вече не можеше да бъде потиснато. С ръце на коленете той започна да повръща неудържимо, докато стомахът му се сгърчи от спазми и единственото нещо, което все още можеше да изпитва, беше болка. Облегна се на стената, като едва се удържа да не падне. Потеше се, по лицето му течаха сълзи, не забелязваше нито ледената суграшица, която брулеше долината, нито студения нощен вятър.

Би предпочел да бе намерил трупа й, вместо тези снимки на насиленото й тяло. Да, те бяха достатъчен мотив за когото и да било да избяга. Но още по-сигурен мотив за убийство — ако тя бе събрала сили да се възпротиви, ако беше заплашила насилника да проговори за отвратителната му перверзия. Джордж прекара трепереща ръка по мокрото си лице и се изправи с усилие.

Клъф, който стоеше на прага зад него, му подаде запалена цигара. Едрото му лице беше бяло като облаците по нощното небе. Джордж дръпна от цигарата и се закашля, когато димът достигна до раздразненото му от повръщане гърло.

— Още ли смяташ, че не би трябвало да има смъртна присъда? — попита той. Дъждът беше залепил косата за главата му, но той не забелязваше ледените капки, които се стичаха по лицето му.

— Мога да го убия със собствените си ръце — гласът на Клъф приличаше на ръмжене, излизащо дълбоко от гърлото.

— Запази го за палача, Томи. Този път ще действаме по всички правила. Няма да му се случат никакви злополуки, няма да се озове случайно в килия с пияница, който ненавижда изнасилвани. Ще го представим на съда цял и невредим — каза пресипнало Джордж.

— Няма да е лесно. А сега, какво да кажа на майката на Алисън? Жената на този… този звяр? Как да кажа на една жена: „И между другото, да знаеш, че човекът, за когото си се омъжила, е изнасилвал постоянно дъщеря ти, а накрая вероятно я е убил?“

— О, Господи — каза Джордж. — Извикай жена полицай. И лекар.

— Тя няма да приеме жена полицай, Джордж. Доверява се единствено на теб. И целият род е около нея. Те ще й помогнат по-добре от който и да било лекар. Просто ще трябва да влезем в къщата и да намерим начин да й го съобщим.

— По-добре ще е да съобщим и на униформените колеги. Могат да продължат да търсят, но вече конкретно снимки и негативи. — Той потрепери и си пое дъх. — Трябва да опаковаме и да опишем тези пликове. Ще ги изпратим веднага в лабораторията.

Влязоха против волята си отново в лабораторията и събраха пликовете заедно с ужасяващото им съдържание.

— Отнеси това при сержант Лукас — каза Джордж на Клъф. — Не мога да ги държа в ръце, докато разговарям с Рут Хокин. Ще погледна за последен път, да не би да сме пропуснали нещо. Ще се наложи цял лабораторен екип да прегледа негативите един по един. Но няма да е тази вечер.

Клъф потъна в нощта. Джордж прегледа още веднъж стаята, но не видя нищо друго, заслужаващо внимание. После излезе и затвори вратата. Отвън го посрещна ужасното време. Той прикрепи внимателно на вратата два полицейски печата, за да не може никой да се добере до наличните улики. Щеше да постави полицай на стража пред пристройката. А утре щеше да докара екип, който да преобърне из основи стаята и да прерови от начало до край фотографската колекция на Хокин. Доброволци щяха да се намерят.

Клъф дотича откъм къщата и каза:

— Предадох доказателствата на сержант Лукас.

— Благодаря. Виж сега, смятам да действам така. Ти поемаш роднините, аз ще говоря насаме с Рут Хокин. Кажи им само, че сме открили доказателства, че Хокин е замесен в изчезването на Алисън и че още тази вечер срещу него ще бъде повдигнато най-малко едно сериозно обвинение. От Рут зависи дали ще им каже нещо повече.

— Те ще държат да научат всичко от начало до край. Особено мама Ломас — предупреди го Клъф.

— Като държат, да дойдат в съда. Интересува ме само Рут Хокин. Тя е моят най-важен свидетел от сега нататък, и има пълното право да реши каква част от истината може да бъде казана на близките й — каза решително Джордж. — Кажи им възможно най-малко. — Той изпъна рамене и хвърли цигарата си. Прекара ръка през мократа си коса и опръска Клъф с дъждовни капки. — Така — пое си дъх и добави: — да вървим.

Влязоха през задната врата, преминаха антрето и потънаха в топлината на задимената кухня. Към поддържащата група на мама Ломас и Кати се бяха присъединили сестрата на Рут, Дайан, и майката на Джанет, Морийн. Лицата на петте жени се изопнаха от страх, когато видяха мрачните изражения на влезлите мъже.

— Имаме новини, госпожо Хокин — каза с усилие Джордж. — Бих искал да разговарям с вас насаме, ако не възразявате. Моля останалите дами да излязат със сержант Клъф, който ще им обясни за какво става дума.

Кати отвори уста да възрази, но видя лицето на Джордж и се отказа.

— Ще минем през приемната — каза тя кротко.

Докато излизаха един по един, Рут мълчеше. Лицето й беше като затворена врата, здраво залостена с резета. Лицевите й мускули се издуваха от усилието да мълчи. Тя не откъсваше очи от Джордж, докато той сядаше на масата срещу нея. Той изчака вратата да се затвори зад Клъф, после каза:

— Няма лесен начин да ви кажа това, госпожо Хокин. Открихме доказателства, че Филип Хокин е упражнявал сексуално насилие върху дъщеря ви. За това не може да има никакво съмнение, и срещу него ще бъде повдигнато обвинение още днес.

От устните й се изтръгна скимтене, но очите й не се откъсваха от лицето му. Той се поразмърда на стола и автоматично посегна към цигарите си. Предложи и на нея, но тя само поклати глава, затова той остави пакета на масата между двамата.

— Ако добавим доказателствения материал, открит от вас в лабораторията — ризата с петна от кръв и пистолета — се налага един извод: че най-вероятно я е убил. Много, много съжалявам, наистина, госпожо Хокин.

— Не ме наричайте така — каза тя, преглъщайки хлиповете си. — Не ме наричайте с неговото име.

— Няма — обеща Джордж. — И ще се погрижа никой друг полицай да не ви нарича така.

— Сигурен сте, нали? — каза тя с изтръпнали устни. — В сърцето си сте убеден, че тя е мъртва?

Джордж би предпочел да бъде където и да е другаде, само не и в кухнята на Рут Картър, прикован от очите й към истината.

— Така е — каза той. — Нямам причини да вярвам в нещо друго и голямото количество косвени доказателства навеждат единствено на това заключение. Бог ми е свидетел, че не ми се иска да вярвам в това, но няма друг изход.

Рут започна да се полюлява на стола си с ръце, скръстени пред гърдите. Пръстите й се забиваха под мишниците като нокти на хищна птица. После отметна глава и зави нечленоразделно — като агонизиращо, смъртно ранено животно. Джордж седеше като вкаменен, напълно безпомощен. Знаеше само, че в никакъв случай не бива да я докосва.

Воят секна и главата й се отпусна на гърдите. Челюстите й увиснаха, лицето й беше зачервено. Непролети сълзи блестяха в очите й.

— Направете така, че да го обесят — каза тя, твърдо и ясно.

Той кимна, взе пакета с цигари и си запали една.

— Ще опитам да направя всичко, което е по силите ми.

Тя поклати глава.

— Не опитвайте, а го направете, Джордж Бенет. Защото ако го изпуснете, с него ще се заеме някой друг, но няма да бъде милостив като палача. — Ожесточението като че ли изсмука и последната й енергия. — Сега си вървете.

Джордж се изправи бавно.

— Ще се върна утре за да взема показанията ви. Ако имате нужда от нещо, каквото и да било, потърсете ме в централата на полицията. — Той бръкна в джоба си, извади бележник, откъсна лист от него и надраска домашния си телефонен номер. — Ако не съм в участъка, потърсете ме у дома. По всяко време. Наистина съжалявам.

Той тръгна да излиза заднишком. Намери с опипване дръжката на вратата, затвори я зад себе си и се облегна на стената. Цигареният дим се виеше нагоре по ръката му в накъсана спирала. Чу гласове откъм другия край на входното антре и се упъти към безрадостното помещение, където останалите жени бяха обсадили Томи Клъф.

— Оставете чирака, иде майсторът — каза Морийн Картър, щом видя Джордж. — Кажете ни, ще обесите ли това копеле Хокин?

— Аз не вземам тези решения, госпожо Картър — отвърна Джордж. Надяваше се да не му личи доколко няма вече сили да спори. — Позволявам си да отбележа, че бихте оползотворили по-добре времето и силите си, ако отидете при Рут. Тя има нужда от вашата подкрепа. Ние след малко си тръгваме, но през нощта пред пристройката ще остане пазач. Ще ви бъда задължен, ако всички отидете при Рут, и ако се постараете да си припомните и най-дребната подробност, която би ни помогнала да изградим обвинението.

— Той е прав, оставете го на мира — каза неочаквано мама Ломас. — Вижте, че е още момче, а му се събра много за един ден. Хайде, момичета. Най-добре ще е да отидем при Рут. — Тя ги подбра пред себе си, но на вратата се обърна, за да нанесе неизбежния последен удар. — Имай предвид, че следващия път няма да ти се размине така лесно, момче. Стягай се — тя поклати глава. — Старият скуайър е виновен. Трябва да е бил наясно. Достатъчно е да прекараш половин час с Филип Хокин, за да разбереш, че пожалиш ли такъв, трябва да не си наред.

Вратата се затвори след нея с рязко тракване.

Джордж и Клъф се отпуснаха едновременно, като по сценарий, в двата стола един срещу друг. Лицата им издаваха душевното им изтощение.

— Не искам никога вече да върша такова нещо — каза Джордж през дима от цигарата си. Огледа се, търсейки къде да изтръска пепелта, но никой от декоративните предмети в стаята не приличаше на пепелник. Накрая започна да тръска зад решетката на камината.

— Хващам се на бас, че ще ти се случи неведнъж до пенсия — каза Клъф.

Отвън започна да звъни телефонът. Някой вдигна слушалката на шестото или седмото иззвъняване. Чу се тих говор, после към вратата на дневната приближиха нечии стъпки. Дайан Ломас надникна и каза:

— За инспектора е. Обажда се някой си Карвър.

Джордж се изправи уморено и излезе от стаята. Вдигна слушалката и каза:

— Инспектор Бенет.

— По дяволите, какви игри разиграваш, Бенет? Алфи Нейдън седи тук и ми вади душата, че сме натъпкали клиента му в килия, без да спазваме правилата на елементарна учтивост, а ти си го зарязал там и си хукнал пак из Дербишър да гониш тоя, дето духа.

А как всъщност най-скъпият адвокат в града бе установил, че Филип Хокин е арестуван? Това би искал да узнае Джордж. Краг беше безполезен мухльо, но никога не би се обадил на адвоката без заповед от Джордж. Изглежда, Карвър не си бе взел поука от случая със смъртта на Краудър и пак си играеше на господ. Джордж си прехапа устните, за да не отговори гневно, и каза:

— Тъкмо се канех да се върна в централата, за да повдигна обвинение срещу господин Хокин.

— Обвинение в какво? Нейдън казва, че си арестувал Хокин по подозрение в убийство. На първо място, няма доказано убийство, за да го обвиниш в такова! — провлаченият акцент на Карвър ставаше по-подчертан, когато се вълнуваше. Беше явно, че ще избухне всеки момент — и нямаше да е само той.

Джордж отново потисна гнева си и каза спокойно:

— Ще го обвиня в изнасилване, сър. И то само като начало. Това ще ни даде време да разпитаме в прокуратурата как се действа при обвинение в убийство без наличие на труп.

От другата страна се възцари удивено мълчание.

— Изнасилване ли? — проточи Карвър недоверчиво, на срички.

— Имаме снимки като доказателствен материал, сър. Можете да ми вярвате, че няма никакво място за съмнение. А сега моля да ме извините, но трябва да затворя. Ще се върна след половин час и ще ви представя доказателствата. — Джордж затвори внимателно телефона. Когато се обърна, видя сержант Лукас, застанал на вратата на кабинета. — Инспектор Карвър държи да се върнем в Бъкстън — каза той. — Трябва да взема онези пликове. Мога ли да ти поверя организирането на поста пред пристройката?

— Ще се заема с това, сър. Исках само да кажа, че преровихме всички книги в кабинета. Вътре няма снимки — но ще продължим да търсим. Успех с Хокин. — Той кимна окуражително. — Да се надяваме, че ще реши да не утежнява още повече положението на госпожа Хокин и ще си признае.

— Някак не ми се вярва, Боб — каза Клъф откъм входната врата. — Прекалено е нагъл.

— Да не забравя, тя не иска вече да я наричаме госпожа Хокин — Джордж въздъхна. — Вероятно трябва да й казваме госпожа Картър. Кажи на останалите. — Той прекара ръка по все още мократа си коса.

— Хайде тогава. Да вървим и да накараме това копеле да страда.

4.

Когато видя снимките, Карвър занемя. Джордж предполагаше, че това няма да е последният път, когато ще наблюдава този ефект. Карвър се взираше в тях, като че ли се надяваше, че ще може да изтрие образите и да ги превърне в картички с изгледи от Скардейл, като онези, които Хокин продаваше по магазините. После се обърна рязко и посочи един лист хартия.

— Това е домашният телефон на Нейдън. Държи да присъства на разпитите. — Той стана и взе палтото си от закачалката зад бюрото.

— Вие няма ли да присъствате, сър? — попита Джордж. В гласа му се прокрадваше нещо като разочарование.

— Случаят си е твой от самото начало. Приключи го сам — каза студено Карвър и навлече палтото си. — Оправяйте се двамата с Клъф.

— Но, сър… — започна Джордж и спря. Искаше да каже, че никога досега не е имал толкова сериозен случай, никога не е водил следствие с толкова малко опорни точки, че Карвър като старши инспектор е длъжен да поеме ръководството в такава ситуация. Млъкна, защото осъзна, че Карвър е убеден, че обвинението по случая ще се провали и не иска да е замесен в провала.

— Какво но?

— Нищо, сър.

— Какво чакате тогава? Не мога да затворя кабинета си, докато стърчите тук като дърво.

— Съжалявам, сър. — Джордж взе листа от бюрото на Карвър, обърна се и тръгна към вратата. — Сержант — извика той през рамо към Клъф, — вземи си палтото и да тръгваме.

Изненадан, Клъф се подчини. Карвър се намръщи.

— Къде сте тръгнали? Имате затворник, когото да обвините и разпитвате.

— Ще се обадя на господин Нейдък да дойде тук след един час. През това време ще отидем със сержант Клъф да хапнем. И двамата не сме яли от закуска, а един тежък разпит не може да се издържи само на никотин и кофеин — каза категорично Джордж.

— На това ли ви учиха в университета? — каза иронично Карвър.

— Не, сър, научих го от главен инспектор Мартин. Той винаги казва, че не можеш да пратиш войската в сражение на гладен стомах. — Джордж се усмихна. — А сега моля да ни извините, но имаме работа.

Той вдигна слушалката и набра номера. Чувстваше и с гърба си яростния поглед на Карвър.

— Ало? Господин Нейдън? На телефона криминален инспектор Бенет от Бъкстънската полиция. Възнамерявам да разпитвам вашия клиент по подозрение в изнасилване и убийство след един час. Ще ви бъда много задължен, ако присъствате… Да, очаквам ви, благодаря.

Натисна вилката и набра нов номер.

— Ан? Аз съм… — Обърна се и изгледа Карвър, който изпуфтя и излезе гневно от кабинета.

Точно един час по-късно Алфи Нейдън влезе в стаята за разпити. Той беше образец на преуспелия провинциален адвокат. Малкото му шкембенце беше стегнато в безукорен, тъмен костюм с жилетка. На месестия му нос висяха очила с половинки стъкла в златни рамки. Бузите му бяха румени, плешивото му теме отразяваше светлината, брадичката му беше толкова гладка, като че се бе бръснал специално, преди да излезе тази вечер. Човек можеше лесно да се заблуди и да го вземе за глупак, ако не бяха очите му — малки и тъмни, те просветваха като стъклените очи на едновремешните плюшени мечета и не бяха никога в покой, освен когато се вторачваше в лицето на свидетел. Очите на Нейдън рядко пропускаха нещо. Беше сериозен противник и Джордж съжаляваше, че Хокин се оказа толкова добре ориентиран, че бе ангажирал тъкмо него.

Веднага щом Клъф въведе Хокин, преминаха бързо през встъпителните формалности. Хокин не говореше, само беше свил неприязнено устни. Изглеждаше също толкова елегантен и самоуверен, както и сутринта.

Джордж произнесе традиционното предупреждение, после каза:

— След като бяхте арестуван по подозрение в убийство тази сутрин, получих разрешение за обиск от магистратурата в Хай Пийк. — Той подаде документа на Нейдън, който го прегледа и кимна. — Аз и подчинените ми проведохме обиска в имението Скардейл днес следобед. В процеса на обиска открихме сейф, вграден в пода на пристройката, която сте превърнал във фотографска лаборатория. Когато сейфът беше отворен с помощта на ключ, скрит в кабинета ви в имението, открихме вътре шест кафяви плика.

— Шест ли? — попита Хокин.

— Шест плика, в които намерихме снимки и негативи. Тази находка е повод да повдигна срещу вас, Филип Хокин, обвинение в изнасилване.

По време на формалните встъпителни думи на Джордж лицето на Хокин не беше трепнало. „Значи, няма да капитулира, каза си Джордж. Мисли си, че ще се измъкне от по-сериозно обвинение, затова ще си мълчи и няма да рита за изнасилването.“

— Можем ли да видим доказателствата? — попита спокойно Нейдън.

Джордж отправи въпросителен поглед към Хокин.

— Наистина ли държите вашият адвокат да види снимките? Искам да кажа, господин Нейдън е най-доброто, на което можете да се надявате. Може би няма да рискувате да се откаже да ви защитава.

— Господин Бенет — обади се предупредително Нейдън.

— Не би могъл да ме защитава от копелета като вас, ако не знае какво сте фалшифицирали — каза Хокин. Тонът му започваше да се отдалечава от сутрешната пренебрежителна изисканост.

Джордж отвори папката пред него. Докато той и Клъф отсъстваха, Краг бе подредил всяка снимка и негатив в отделни пластмасови джобове. Дежурният от нощната смяна бе ги номерирал при поставянето им в пликовете. Утре щеше да дойде ред на специалистите от лабораторията. Но днес Джордж имаше нужда от доказателствата.

Постави мълчаливо първата снимка пред Хокин и Нейдън. Хокин кръстоса крака и се обърна към Нейдън:

— Донесохте ли цигари?

Нейдън откъсна ужасения си поглед от снимката и изгледа Хокин, като че беше същество от друг свят.

— Какво? — попита той едва чуто.

— Цигари. Свърших ги — поясни Хокин.

Нейдън примигна десетина пъти едно след друго, после отвори чантата с документи. Извади неразпечатана кутия „Бенсън енд Хеджис“ и я подхвърли на Хокин, който подчертано не гледаше снимките, поставяни една след друга пред Нейдън. Адвокатът беше като вцепенен от тази документация на омерзението. Когато пред него беше поставена и последната снимка, той се прокашля.

— Фалшифицирали са ги — каза Хокин. — Всички знаят, че снимки могат да се фалшифицират. Не можаха да изяснят изчезването на доведената ми дъщеря и сега се опитват да накиснат мен, за да се изкарат положителни герои.

— Разполагаме и с негативи — каза твърдо Джордж.

— Негативи също се фалшифицират — отвърна презрително Хокин. — Първо фалшифицираш снимката, после я преснимаш — и готово, ето ти негатив, от който може да се копира.

— Да не би да отричате, че сте изнасилвал Алисън Картър? — попита невярващо Джордж.

— Да — каза категорично Хокин.

— Разполагаме също с изцапана с кръв риза, идентична с поръчаните от вас при лондонски шивач. Ризата също беше скрита във вашата лаборатория.

Най-сетне Хокин доби стреснато изражение.

— Какво?

— Ризата е силно зацапана с кръв отпред, по долната част на ръкавите и маншетите. Убеден съм, че лабораторният анализ ще докаже, че става дума за същата кръв, която бе открита и по бельото на Алисън.

— За каква риза говорите? В лабораторията ми нямаше никаква риза — възкликна Хокин, приведе се напред и размаха цигарата си във въздуха, за да подчертае казаното.

— Точно там е била открита. Заедно с пистолета.

Очите на Хокин се разшириха.

— Какъв пистолет?

— Уебли, 38-ми калибър. Същият пистолет, който е бил откраднат от дома на съседа на майка ви, господин Уелс, преди две години.

— Нямам пистолет — запелтечи Хокин. — Ужасно грешите, Бенет. Мислите си, че можете да ме натопите и да ви се размине, но не сте толкова хитър, колкото се мислите.

Усмивката на Джордж беше ледена като вятъра, който свиреше отвън.

— Държа да ви предупредя, че възнамерявам да представя доказателствата на прокуратурата и съм убеден, че ще ни бъде позволено да повдигнем срещу вас обвинение в убийство — продължи той неумолимо.

— Това е възмутително! — избухна Хокин. Обърна се на стола си и насочи гнева си към адвоката: — Кажете им, че не могат да постъпват така. Разполагат само с някакви гадни фалшифицирани снимки. Кажете им!

Нейдън очевидно би предпочел да си беше останал у дома.

— Трябва да ви предупредя да не казвате нищо повече, господин Хокин. — Хокин отвори уста да възрази. — Нито дума, господин Хокин — повтори Нейдън. Резкият тон противоречеше на благодушното му изражение. — Господин Бенет, клиентът ми няма да отговаря засега на въпросите ви. Настоявам да ми се осигури възможност преди това да разговарям насаме с него. Ще се срещнем утре в съда.

Джордж се взираше в пишещата си машина. Трябваше да изготви описание на обвинението в изнасилване за униформения инспектор, който осъществяваше връзката с магистратурата. Ставаше дума за директно изискване обвиненият да не бъде пускан под гаранция. Имайки предвид, че самият Алфи Нейдън щеше да защитава скуайъра на Скардейл пред съд, съставен от местни величия, Джордж не искаше да поема никакви рискове. Ужасната болка, която пулсираше в главата му, никак не му помагаше. Едва устояваше на изкушението да пише с едно затворено око, за да я облекчи.

Той въздъхна, запали нова цигара и измърмори:

— Основания за възражение срещу освобождаване под гаранция…

На вратата се почука леко. По това време на нощта можеше да е само някой от дежурните, който сигурно го бе съжалил и му носеше чай.

— Влез — извика Джордж.

На вратата застана главен инспектор Мартин, облечен в смокинг, също така безупречен, както и униформата му.

— Прекъсвам ли ви? — попита той.

— Много се радвам на прекъсването — отвърна искрено Джордж.

Мартин седна на стола срещу него и измъкна от задния си джоб сребърна манерка.

— Имате ли от какво да пиете? — попита той.

Джордж поклати глава.

— Съжалявам, няма дори мръсна чаша.

— Няма значение, ще караме като на фронта — каза Мартин, отпи от манерката, избърса гърлото и я подаде на Джордж.

— Давай, имаш нужда.

Джордж отпи благодарно глътка бренди. Затвори очи и се наслади на изгарящата топлина, която се плъзна по гърлото и стопли гърдите му.

— Не знаех, че имате и медицинска квалификация, сър. Точно от това се нуждаех.

— Бях на вечеря на масонската ложа. И Карвър беше там. Той ми каза какво сте предприели. — Мартин изгледа спокойно Джордж. — Предпочитам да чуя твоята версия.

— Ами… днес събитията се развиха много бързо. Смущаваше ме онази история със снимката във вестника. Имах чувството, че трябва да я поразровя. Но нямах предвид нещо друго, освен да разпитам Хокин така, че да го объркам и да видя дали няма да изтърси нещо. Тогава се обади жена му… Помислих дали да не мина първо при вас, преди да претърсим имението, но щяха да затворят магистратурата, и нали знаете как ни разиграват понякога с подписването на заповеди. Затова… предпочетох да избързам.

— Какво точно ни предстои?

— Засега е обвинен в изнасилване. Утре сутрин ще поиска пускане на свобода под гаранция. Тъкмо пиша документацията. Имайте предвид, че е наел Алфи Нейдън и той вече готви защита въз основа на твърдението, че сме фалшифицирали всичко, за да не излезе, че напълно сме се провалили в случая Алисън Картър.

Мартин изпръхтя презрително.

— Този номер няма да мине. Не ми се вярва да разполагаме с фотограф, който би могъл да направи нещо подобно, нито пък с необходимите съоръжения. Но ще размъти водата и той може да успее да се измъкне. Съдебните заседатели са непредсказуеми, а той е хубав мъж — Мартин извади кутия за пури от вътрешния си джоб. Поразхлаби папийонката и разкопча горното копче на ризата си. — Така е по-добре — допълни той. — Пура?

— Благодаря, оставам на цигари.

Двамата запалиха.

Мартин издуха струя син дим.

— Какви основания имаме да го обвиним в убийство. Опиши ми всичко.

Джордж се облегна на стола си.

— Първо, знаем, че е насилвал доведената си дъщеря и й е правил порнографски снимки. Второ, той твърди, че целия следобед на деня, в който тя изчезна, е прекарал сам в лабораторията си. Но имаме двама свидетели, които са го видели да прекосява полето между двете горички — тази, в която открихме кучето на Алисън и другата, в която имаше следи от борба.

— Показателно — беше коментарът на Мартин.

— Трето, кучето е живяло в неговия дом. Този, който е успял да облепи муцуната му с лейкопласт, без да бъде ухапан, трябва да е бил познат на кучето. Ще трябва да разпитаме аптеките в околността, за да установим дали някой не си спомня да му е продавал лейкопласт. Четвърто, всички жители на селото твърдят, че никога не са чували за изоставената оловна мина — с изключение на мама Ломас. Но книгата, съдържаща подробно описание на входа към мината, беше открита в библиотеката в кабинета на Хокин.

— Силно доказателство, но все пак косвено.

Джордж кимна.

— Всички доказателства са косвени. Но като си помислите, в колко случаи имаме свидетелства на очевидец на убийство?

— И това е вярно. Продължавай.

Джордж помълча, за да събере мислите си.

— Така. Пето, Хокин има същата кръвна група като лицето, зацапало със сперма бельото на Алисън. На дрехите бяха открити и петна от кръв, от същата кръвна група като тази на Алисън и като кръвта, открита по дървото в горичката. Доказано е, че кръвта е на лице от женски пол. Логично е да предположим, че Алисън е била най-малкото тежко ранена, ако не убита, от този, който я е изнасилил. Снимките доказват, че това най-вероятно е бил Хокин. Шесто, неговият сигнал, че е разпознал Алисън на снимка от мач във вестника. Това е точно повторение на една статия за другото изчезнало момиче, Полин Рийд. Предполагам, че по този начин е искал да се покаже като разтревожен и загрижен баща. Нещо, което дотогава съвсем не му личеше, държа да подчертая. Седмо, имаме откритите в оловната мина куршуми. Единият бе достатъчно съхранен, за да бъде доказано, че е изстрелян от пистолет Уебли, 38-ми калибър. Точно такъв пистолет е бил откраднат от дом, в който преди две години Хокин е бил постоянен гост. Точно такъв пистолет с изпилен сериен номер е бил открит в неговата лаборатория. Все още не знаем дали човекът, чийто пистолет е бил откраднат, ще идентифицира оръжието като свое. Не знаем също дали от този пистолет са изстреляни куршумите, открити в мината. Но скоро ще знаем.

Накрая имаме и окървавената риза. Същата като поръчваните от Хокин в Лондон, включително и етикетът на яката. Много изцапана с кръв. Ако кръвта се окаже същата като тази, която по косвени доказателства считаме за кръвта на Алисън, това доказва, че Хокин е упражнил насилие върху нея. — Джордж повдигна вежди. — Какво ще кажете?

— Ако бяхме намерили труп, веднага бих те посъветвал да го обвиниш. Но труп няма. Не съществува пряко доказателство, че Алисън не е жива и здрава. Прокуратурата никога няма да допусне обвинение в убийство без наличието на труп.

— Съществува прецедент — възрази Джордж. — Хейг, убиецът, унищожавал телата на жертвите си с киселина. Тогава също не е имало труп.

— Но е имало доказателство, че е съществувал труп, унищожен впоследствие и лабораторните анализи категорично доказали коя е жертвата, ако си спомням правилно — каза Мартин.

— Има и втори прецедент, с по-малко доказателствен материал. От хиляда деветстотин петдесет и пета година. Поляк, бивш военен, обвинен, че е убил търговския си партньор. Тезата на обвинението била, че нахранил с трупа прасетата във фермата, която стопанисвал заедно с убития. Единственото основание на обвинението били твърденията на съседи и приятели, че двамата партньори се карали. Били открити петна от кръв в кухнята на фермата, а партньорът на поляка изчезнал безследно, като оставил дори спестяванията си в банката. Ние разполагаме с доста повече доказателства. Не съществува доказателство някой да е виждал Алисън от мига на изчезването й до настоящия момент. Имаме доказателство, че е била обект на сексуално насилие, както и че е загубила значително количество кръв. Практически невероятно е да бъде жива, нали?

Мартин се облегна назад. Димът от пурата му се виеше към тавана.

— Има значителна разлика между „практически невероятно“ и „извън сферата на реалните възможности“. Дори ако приемем, че пистолетът бъде идентифициран. Ако е стрелял в нея отблизо, защо има два куршума, забити в стената?

— Може би първоначално е успяла да се измъкне от него и той е стрелял, за да я сплаши. Може да се е борила и той да е изстрелял въпросните два куршума, за да я стресне, да я накара да му се подчини?

Мартин се замисли.

— Възможно е. Но защитата ще използва тези два куршума, за да обърка съдебните заседатели. Освен това, ако е убил момичето в запустялата мина, за какво му е било да мести оттам тялото?

Джордж отметна косата от челото си.

— Не знам. Може да е знаел още по-сигурно място, на което да го скрие. Би трябвало да е така, нали? В противен случай досега щяхме да сме я открили.

— Ако е имал по-добро място за укриване на трупа, защо е оставил доказателства за сексуално насилие в мината?

Джордж въздъхна. Въпросите на Мартин го дразнеха, но съзнаваше, че адвокатите на защитата ще бъдат сто пъти по-нападателни.

— Не знам. Може да не е имал възможност да укрие уликите. Трябвало е да се появи на масата за вечеря. Не е можел да си позволи да закъснее тъкмо тази вечер. А докато е приключил с вечерята, вече се е било разчуло за изчезването на Алисън и той не е посмял да се върне.

— Неубедително е, Джордж. — Мартин се изправи на стола и го погледна в очите. — Не е достатъчно. Трябва да намериш трупа.

Отказ на пускане под гаранция

Всичко приключи за минути. Докато оглеждаше залата, Джордж отбеляза учудването, изписано по лицата на всички жители на Скардейл, които се бяха явили в пълен състав. Бяха дошли да задоволят примитивния си инстинкт, да видят човека, когото бяха закарали на подсъдимата скамейка. Имаха нужда от някаква церемония, за да задоволят този свой инстинкт, но тук, в модерната съдебна зала, която приличаше повече на училищна приемна, отколкото на представите за „Олд Бейли“18, получени от филмите и телевизията, нямаше нищо, което да отговаря на изискванията им.

Седмината мъж и осемте жени демонстрираха всички характерни черти на жителите на Скардейл — от клюнестия нос на мама Ломас до лицето на Брайън Картър, издялано сякаш от плоски камъни.

Набиваше се на очи отсъствието на Рут Картър.

Разбира се, представителите на пресата бяха тук, макар и не така многочислени, както щяха да бъдат за процеса. На този етап им се налагаха такива ограничения на публикациите, че почти не си струваше да идват. Поради презумпцията за невинност до доказване на противното, сега, когато срещу Хокин бе повдигнато конкретно обвинение, редакторите на вестниците трябваше да пипат внимателно. Всеки намек, че срещу Хокин предстои да бъде повдигнато и друго обвинение, в убийство, беше табу.

Затворникът беше въведен в залата, където заседаваше мировият съд. В състава на съда влизаха двама мъж и една жена. Присъстваше и Алфи Нейдън, готов с изказването си, както и дежурният съдебен инспектор. Най-спокоен от всички изглеждаше Хокин. Току-що избръснатото му лице беше образец на чистота и невинност, тъмната му коса блестеше на светлината на лампите. Сред публиката се понесе тих шепот, прекъснат от рязкото предупреждение на разсилния.

Секретарят на съда стана и прочете обвинението срещу Хокин. Едва бе приключил, и Нейдън скочи.

— Трябва да представя възражение пред уважаемия съд. Както е известно на уважаемия съд, по силата на параграф тридесет и девети от Закона за правата на децата и непълнолетните, дълг на съда е да защитава анонимността на малолетни и непълнолетни, станали жертва на сексуално насилие. Поради това би било редно съдът да не допуска представителите на печата да съобщават името на обвиняемия — тъй като по този начин ще бъде идентифицирана косвено и жертвата, след като съществува предположение за роднинска връзка с обвиняемия.

Нейдън седна, изправи се съдебният инспектор. Той беше обсъдил този въпрос предварително с Джордж и главен инспектор Мартин.

— Бих се противопоставил на такова решение — каза той замислено. — Първо поради изключително тежките обстоятелства, свързани с този случай. Нашето убеждение е, че обвиняемият не за първи път упражнява сексуално насилие върху малолетни. Огласяването на името му може да подтикне други негови жертви да се свържат с нас. — Тази част от аргументацията беше изстрел в тъмното; опитите на Краг да измъкне някакви клюки от полицаите в Сейнт Олбънс бяха ударили на камък. Джордж имаше намерение да изпрати Клъф да опита повторно, но засега можеха само да гадаят.

— Второ — продължи инспекторът, — обвинението счита, че жертвата на сексуалното насилие вече не е между живите и затова няма нужда от защитата на съда.

Публиката ахна. Една от жените от Скардейл издаде тих стон. Журналистите започнаха да се споглеждат озадачено. Можеха ли да огласят това изявление, след като бе направено на открито заседание на съда? Или въпреки това щеше да се счита за обида на съда? Трябваше ли да изчакат решението на съдиите?

Нейдън пак скочи.

— Ваша милост — възрази той, въплъщение на възмущението. — Това е възмутителна инсинуация. Вярно е, че предполагаемата жертва на предполагаемото насилие е изчезнала от дома си, но твърдението на полицията, че тя е мъртва, има за цел само оклеветяване на клиента ми. Настоявам да наредите пресата да не огласява нищо повече от това, че анонимен мъж е обвинен в изнасилване.

Съдиите зашушукаха. Джордж барабанеше нетърпеливо с пръсти по коляното си. Честно казано, слабо го интересуваше дали името на Хокин ще бъде публикувано във вестниците или не. Искаше само да продължи с разследването.

Най-сетне председателят на съда се изкашля и започна:

— Ние сме на мнение, че докато се изяснява въпросът за пускане на арестувания под гаранция, пресата няма право да споменава името му. Но това решение се отнася само за настоящото заседание и не обвързва с нищо съда по отношение на по-нататъшната му работа.

Нейдън кимна.

— Много съм задължен на съда — каза той.

Когато следващото заседание по обвинението бе отложено за след четири седмици, Нейдън отново скочи.

— Моля уважаемият съд да обмисли пускането на моя клиент под гаранция. Клиентът ми е виден представител на местната общественост, неосъждан, с безукорно досие. Той управлява голямо имение и несъмнено отсъствието му ще причини затруднения на арендаторите.

— Глупости! — разнесе се глас от залата. Джордж разпозна Брайън Картър, чието лице беше пламнало от възмущение. — По-добре сме си без него!

Председателят на съда беше смаян.

— Накарайте този човек да напусне залата — каза той, вбесен от такава проява на незачитане.

— Сам ще си тръгна — извика Брайън, преди още някой да бе могъл да отиде при него, и излезе, блъскайки вратата зад себе си. Възцари се удивено мълчание.

Председателят на съда си пое дълбоко дъх.

— При още една такава проява ще опразня залата — каза той вдървено. — Моля, продължавайте, господин Нейдън.

— Благодаря. Както казах, присъствието на господин Хокин е жизненоважно за управлението на земите към имението Скардейл. Както вече знаете, доведената му дъщеря е изчезнала и той е убеден, че мястото му е край съпругата му, за да я успокоява и утешава. Той не е безотговорен престъпник без постоянно местожителство и няма никакво намерение да напуска областта. Настоявам да разрешите пускане под гаранция предвид извънредните обстоятелства.

Инспекторът бавно се изправи.

— Моля уважаемият съд да има предвид, че полицията се противопоставя на пускането под гаранция, тъй като обвиняемият разполага с достатъчно средства, за да се опита да избяга. Той не е местен жител, преместил се е да живее в областта едва преди година, след смъртта на чичо си, когото е наследил. Безпокои ни също възможността да се опита да повлияе на свидетелите. Много от потенциалните свидетели на обвинението са не само негови арендатори, но и на служба при него, и съществува реална опасност от сплашване. Освен това полицията е на мнение, че става дума за много тежко престъпление, а е вероятно да бъдат повдигнати още по-сериозни обвинения срещу обвиняемия в близко бъдеще.

Джордж забеляза с облекчение, че жената — съдия кимаше категорично при всеки споменат аргумент. Каза си, че ако другите се колебаят, нейното убеждение ще бъде достатъчно да им повлияе. Когато съдът се оттегли на съвещание, на пейките, където седяха журналистите, забръмчаха оживени разговори. Хората от Скардейл стояха спокойно, без да разговарят помежду си. Очите им не се откъсваха от тила на Филип Хокин. Самият Хокин разговаряше задълбочено с адвоката си.

На Джордж му се пушеше неудържимо.

След няколко минути съдиите се върнаха по местата си.

— Съдът отказва да пусне обвиняемия под гаранция — каза решително председателят на съда. — Отведете го.

Докато минаваше покрай Джордж, Хокин му отправи поглед, изпълнен с искрена ненавист. Джордж гледаше, като че ли пред него няма никого. Винаги бе вярвал, че привързаността носи само вреда.

Обвинението в убийство

„Странно, мислеше си, Джордж, колко си приличат офисите на обществените инстанции.“ По някаква причина бе очаквал офисът на Главната прокуратура да отговаря по внушителност на името й. Но въпреки че сградата от епохата на регентството19 на Куин Ан Стрийт беше пълна противоположност на модерната сграда на бъкстънската полицейска централа, вътрешността изглеждаше като канцелариите на всички останали държавни инстанции. Юристът, с когото той и Клъф трябваше да се срещнат четири дни след като бе отказано пускането под гаранция, обитаваше помещение, толкова подобно на собствения му кабинет, че Джордж почти се обърка. Същите картотечни шкафове с натрупани и отгоре папки, купчина юридически наръчници на перваза на прозореца, препълнен пепелник. Дори линолеумът на пода беше същият, стените бяха боядисани в същия сиво-бял цвят.

Джонатан Причърд също не оправда очакванията му. Причърд беше около тридесет и петгодишен, с морковеночервена коса, която явно не можеше да придобие приличен вид. Кичурите й стърчаха на всички посоки, че дори бяха образувани нещо като гребен над челото му. Чертите му бяха също абсолютно неправилни. Очите му, сивосинкави като уелски шисти, бяха кръгли, раздалечени, със златисти мигли. Краят на дългия му, кокалест нос беше изкривен на една страна, устата му беше присвита на друга, като в кисела усмивка. Единственото подредено нещо в него беше безукорният му тъмносив костюм на тънки райета, ослепително бялата риза и съвършеният възел на вратовръзката.

— Така значи — заяви юристът, като скочи на крака, за да ги поздрави. — Вие сте момчетата, дето си нямат труп. Хайде, сядайте. Надявам се вече да сте пийнали нещо, защото тук при нас няма никакъв шанс човек да се сдобие с прилично кафе. — Остана учтиво прав, докато Джордж и Клъф се настаниха по столовете, после се отпусна на собствения си разнебитен въртящ се стол. Отвори едно чекмедже, измъкна оттам чист пепелник и го побутна към тях.

— Дотук стига нашето гостоприемство — каза той със съжаление. — Сега нека се запознаем.

Джордж и Клъф се представиха. Причърд си записа нещо в бележника пред себе си.

— Извинете — каза той, — но не е ли малко необичайно, случай от такава величина да се води от редови инспектор? При това инспектор, който е получил назначението си едва преди пет месеца?

Джордж потисна въздишката си и сви рамене.

— Когато момичето изчезна, старшият инспектор беше с гипсиран крак, затова аз поех оперативното ръководство, като докладвах директно на главен инспектор Мартин. Той е най-висшестоящият офицер в Бъкстънската полиция. Тъй или иначе, когато следствието се проточи, от управлението искаха да пратят някой от по-опитните си служители, но шефът се възпротиви. Настоя случаят да се води от негови хора.

— Много похвално, но онези от управлението надали са изпаднали във възторг? — попита Причърд.

— Не мога да знам, сър.

Клъф се приведе напред.

— Шефът е служил заедно с областния заместник-началник на полицията, затова горе разчитат на преценката му.

Причърд кимна.

— Аз самият бях военен юрист, запознат съм с отношенията. — Извади кутия черно „Собрание“ и запали цигара. Джордж можеше да си представи ефекта от луксозните цигари в канцелариите на Бъкстънския съд, ако в крайна сметка Причърд приемеше да представлява обвинението. Добре че поне съдиите нямаше да бъдат там.

— Прочетох документацията по случая — продължи Причърд. — Видях и снимките. — Той потръпна неволно. — Наистина, рядко съм виждал нещо по-ужасно. Не се и съмнявам, че обвинението в изнасилване ще се приеме само на основание на снимките. Това, което трябва да обсъдим, е дали имаме достатъчно улики, за да повдигнем обвинение в убийство. Разбира се, основната спънка е отсъствието на труп.

Джордж отвори уста, но Причърд вдигна пръст в знак, че моли за мълчание.

— Нека сега огледаме corpus delicti20 — което не е, както смятат повечето хора, тялото на жертвата, а по-скоро тялото на престъплението, — което ще рече, основните елементи на престъплението и обстоятелствата, при които е било извършено. В случай на убийство е необходимо прокуратурата да установи настъпването на смърт, идентичността на мъртвеца с лицето, за което се твърди, че е убито, както и че смъртта е в резултат на незаконно и насилствено действие. Най-лесният начин да се демонстрират всички тези неща е да бъде представен трупът, нали?

— Съществуват прецеденти за произнасяне на присъда без наличие на труп — каза Джордж. — Хейг, убиецът, разтворил в киселинна баня жертвата си, както и Джеймс Кам. И Майкъл Онуфрейчик, със свинефермата. При гледането на този случай председателят на съда заявява, че смъртта може да бъде доказана с косвени улики. Убеден съм, че имаме достатъчно косвени доказателства, за да възбудим дело.

Причърд се усмихна.

— Виждам, че сте запознат с най-важните прецеденти. Държа да подчертая, инспектор Бенет, че обстоятелствата по този случай ме заинтригуваха дълбоко. Несъмнено те създават някои видимо неразрешими проблеми. Но, както вие самият правилно подчертахте, съществува значително количество косвени доказателства. Имате ли нещо против да ги прегледаме още веднъж?

В продължение на два часа те прехвърляха всички подробности, които сочеха към Филип Хокин като убиец на доведената си дъщеря. Причърд ги разпитваше внимателно и интелигентно, опитваше се да открие слабостите в логическата верига. Опитваше се да не издава собствената си реакция на техните обяснения, но беше ясно, че е увлечен.

— Има още нещо, което не фигурира в документите, които са ви били представени — завърши Клъф. — Ние самите получихме доклада вчера следобед. Кръвта по ризата е от кръвната група на Алисън, и е на жена, също като другите следи от кръв, които открихме. А по ризата, освен това има следи от обгаряне и барут, като че ли в непосредствена близост до нея е използвано огнестрелно оръжие. И вече няма съмнение, че ризата е собственост на Хокин.

— Всичко това налива вода във вашата воденица, сержант. И да не съществуваха тези последни доказателства, за мен самия практически няма съмнение, че Хокин е убил доведената си дъщеря. Въпросът е друг — ще успеем ли да изградим обвинението така, че да убедим съдебните заседатели.

Причърд прекара ръка през косата си, в резултат на което видът й стана вече напълно хаотичен. Джордж започна да разбира защо Причърд е избрал кариера, включваща съдебни пледоарии — със задължителната перука би имал почти нормален външен вид. Вярно, произходът му от висшите класи беше недвусмислен, но гласът му не беше чак толкова изискан, че да подразни съдебните заседатели.

— Където и да е скрил тялото, справил се е добре. Никога няма да го открием, освен ако някой не попадне на него случайно. Не мисля, че ще наберем много повече доказателства от тези, с които вече разполагаме — каза Джордж. Постара се да не изглежда така потиснат, както се чувстваше винаги, когато неспокойният сън на Ан го будеше през малките часове и го налягаха мрачни размисли.

Причърд се завъртя отляво надясно със стола си.

— Но пък е страхотно предизвикателство, нали? Не помня откога не съм попадал на документация по случай, която толкова да ме е амбицирала. Каква битка само ще се разрази в съдебната зала. Все си мисля, че ще бъде голямо забавление, ако успеем да докараме нещата до съд.

— Значи сте решен да водите обвинението? — попита Джордж.

— Тъй като случаят е много противоречив, трябва да вземем кралски прокурор — и за внасяне на обвинението, и за самия процес. Но аз ще бъда помощник-прокурор, което означава, че ще подготвя почти изцяло обвинението. Трябва да ви кажа, че ще се постарая да дам предимство на този случай. — Причърд отново вдигна предупредително пръст. — Което не означава, че трябва да се хвърлите веднага да внасяте обвинение. Ще се наложи да отида при главния прокурор и да го убедя, че няма да станем за смях, ако внесем този случай за гледане. Убеден съм, че ви е известно колко мразят да стават за смях висшестоящите — усмивката му беше иронична.

— Кога ще разберем резултата? — попита Джордж.

— В края на седмицата — каза твърдо Причърд. — Той сигурно ще се опита да се замотае със седмици, но имам чувството, че е много важно да не се бавим — Причърд стана и им подаде ръка. — Довиждане, инспекторе, сержант. Беше ми приятно да се запознаем. Да стискаме палци, а?

Прочитане на обвинителния акт

В понеделник, 24 февруари, Джордж се събуди в шест часа сутринта. Стана тихо, за да не събуди Ан, и се промъкна надолу по халат и чехли. Запари чай и занесе чайника в дневната. Дръпна пердетата, за да гледа как утрото постепенно пропъжда мрака, и с учудване видя колата на Томи Клъф, паркирана пред тях. Вътре се виждаше огънче от цигара, което доказваше, че и сержантът не беше могъл да спи.

След минути Клъф седеше срещу него и крепеше в големите си ръце димяща порцеланова чаша.

— Предположих, че ще си буден от ранни зори. Надявам се и Хокин да не се радва на спокоен сън — каза той с горчивина.

— Ан е толкова неспокойна, а пък аз съм толкова притеснен за това обвинение, че не помня откога не съм могъл да спя осем часа непрекъснато — съгласи се Джордж.

— Как е тя?

Джордж сви рамене.

— Лесно се уморява. Ходихме на кино миналия петък, да гледаме „Голямото измъкване“ и тя заспа по средата на филма. При това все нервничи. — Той въздъхна. — Става още по-неприятно, понеже никога не може да бъде сигурна кога ще се прибера.

— Като приключи процесът, ще се успокоите малко — каза утешително Клъф.

— Предполагам, че си прав. Но постоянно се тревожа, че Хокин ще се измъкне. Искам да кажа, при четенето на обвинението трябва да си разкрием картите, за да убедим съдиите да насрочат гледането на делото на следващата сесия на съда. При това положение той ще разполага поне с два месеца, за да изгради защитата си, и ще е наясно с какви улики срещу него разполагаме. Това не ти е роман с Пери Мейсън, който нанася в последния момент изненадващ удар.

— Юристите на обвинението няма да настояват делото да се гледа, ако не са убедени, че ще го спечелят — напомни му Клъф. — Ние направихме всичко по силите си. Оттук нататък те поемат случая — каза той с философско примирение.

Джордж изсумтя.

— И може би това трябва да ме успокои? Томи, мразя този етап от всеки случай. Всичко вече излиза от ръцете ми, не мога да участвам в събитията. Чувствам се толкова безпомощен. А ако Хокин не бъде осъден… не знам как ще се чувства прокурорът, но аз ще знам, че съм се провалил. — Той се облегна назад и запали цигара. — Няма да го понеса — по много причини. Най-вече защото един убиец би излязъл на свобода. Но и аз съм човек, и не мога да пренебрегна личните си съображения. Представяш ли си как ще ликува Карвър? Представяш ли си заглавията на статиите, които ще натвори онзи плъх Дон Смарт?

— Хайде, Джордж, всички знаят колко труд положи по този случай. Ако го беше поел Карвър, нямаше да намерим дори доказателствата за изнасилване. А там обвинението е бетон. Каквото и да стане по обвинението в убийство, от изнасилването няма да се измъкне по никакъв начин. А можеш да заложиш последните си пари, че всеки съдия, който се запознае с доказателствата и за нещастие попадне на достатъчно тъпи съдебни заседатели, които отсъдят, че Хокин не е виновен в убийство, ще използва властта си да му друсне максимално наказание по другото обвинение. Той няма да се появи скоро в Скардейл.

Джордж въздъхна.

— Прав си. Ще ми се само да бяхме намерили начин да свържем Хокин по-сигурно с пистолета. Искам да кажа, може ли такъв лош късмет? Има един–единствен човек, който може да идентифицира оръжието като същия „Уебли“, който е бил откраднат в Сейнт Олбънс, а именно господин Уелс, съседът на госпожа Хокин. И къде е той? Отишъл за няколко месеца на гости на дъщеря си в Австралия! При това никой от приятелите и съседите му няма точния му адрес. Дори не мога да си спомнят кога точно се връща. Разбира се, имаме основание да мислим, че майката на Хокин знае отлично всички тези подробности, тъй като са много близки с господин и госпожа Уелс, но през ум няма да й мине да ги съобщи на гадните полицаи, които повдигат тези ужасни обвинения срещу любимото й синче — каза той с убийствен сарказъм.

После стана. — Отивам да се измия и избръсна. Би ли запарил още малко чай? Ще занеса една чаша на Ан, като отида да се обличам. После ще те черпя една английска закуска в кафенето на гарата.

— Звучи добре. Няма да е зле да се подкрепим. Очаква ни тежък ден.

Часовникът на общината удари десет. Басовият звън се чу ясно в съдебната зала, която бе точно срещу него. Джонатан Причърд откъсна поглед от купчината документи пред себе си и повдигна вежди в очакване. До него, все още потънал в четене, седеше набитият Дезмънд Стенли, кралски прокурор. Бившият състезател на Оксфорд по ръгби бе успял да не се отпусне и напълнее, макар че минаваше четиридесетте. Това се дължеше на строгата програма на физически натоварвания, която спазваше стриктно, където и да се намираше. В работната си чанта, освен перуката и мантията на прокурор, Стенли винаги носеше и гирите си. Беше правил коремни преси и лицеви опори, разтягане и загряване в безброй задни стаички на безброй съдебни зали из цялата страна, преди да се появи в залата, за да обвинява или защитава най-ужасните престъпници, които съдопроизводството можеше да му осигури.

Странното бе, че той нямаше здрав вид. Кожата му беше природно жълтеникава, устните му бяха бледи и безкръвни, тъмнокафявите му очи сълзяха постоянно. Винаги носеше пъстри копринени носни кърпички в ръкава си, за да ги бърше. Когато Джордж го видя за първи път, се усъмни, че този човек ще доживее края на делото. Впоследствие Причърд го успокои. „Стенли ще надживее всички ни, беше му казал той. Бъди доволен, че е на наша страна, защото Дезмънд Стенли е акула, можеш да ми вярваш.“

Причърд бе още по-доволен, че работи под ръководството на Стенли, когато разбра кой ще бъде техният противник. Рупърт Хайсмит бе спечелил блестящата си репутация като специалист по хирургически точни и безмилостни кръстосани разпити в поредица от широко разгласявани случаи от началото на петдесетте години, още когато беше млад юрист. Десет години пледиране в съда не бяха притъпили ученията му; напротив, беше научил нови трикове, които поваляха позорно противниците му. Бояха се от него до такава степен, че по-неопитните юристи изобщо избягваха да разпитват свидетелите си на несигурна почва, защото не знаеха как може да се възползва Хайсмит от отговорите им.

Сега Хайсмит се беше облегнал самоуверено на стола си и оглеждаше претъпканата с публика и журналисти зала. Профилът му беше толкова остър, като че ли бе сглобен от детски помагала по геометрия. Недолюбващите го колеги шушукаха, че се подлаган на козметична хирургия, за да съхрани стегнатата линия на челюстта си. Той обичаше да оглежда публиката, за да прецени какво въздействие би могла да има пледоарията му. Реши, че днес залата с обещаваща — имаше отлична възможност да демонстрира талантите си. Той беше един от малкото адвокати, които можеха да блеснат още при прочитането на обвинителния акт. Като се има предвид, че целта на прочитането бе единствено да се реши основателно ли е повдигането на обвинение, обикновено единствено прокурорът представяше позицията си пред съда. Единствената възможност за Хайсмит да се прояви бе кръстосан разпит на свидетелите на обвинението. Но това бе най-силната му страна.

Отвори се една странична врата и двама полицаи въведоха Хокин. Джордж беше дал инструкции да не му слагат белезници. Беше решил да не дава и най-малък повод у съдебните заседатели да се събуди съчувствие към обвиняемия. Освен това знаеше отлично, че първата работа на адвоката му би била да изиска сваляне на белезниците, и съдът вероятно щеше да се съгласи — не на последно място, защото щеше да им е трудно да престанат да приемат едрия земевладелец Хокин като един от своите. А и Причърд постоянно подчертаваше колко важно ще бъде първият успешен удар да не бъде за защитата.

Осемнадесетте нощи зад решетките не се бяха отразили на външния вид на Филип Хокин. Тъмната му коса беше по-къса от обикновено — затворниците не можеха да си избират фризьор, а се примиряваха с наличния. Но макар и къса, косата му бе все така лъскава, пригладена назад от широкото, правоъгълно чело. Тъмнокафявите му очи започнаха да се стрелкат из залата, докато най-сетне се спряха на адвоката. Усмивката, която като че ли не слизаше от устните му, стана по-широка, когато Хайсмит му кимна сухо. Хокин седна, без да бърза, на подсъдимата скамейка, оправяйки внимателно панталоните на строгия си тъмен костюм.

Вратата зад високата катедра на съда се отвори и секретарят на съда скочи и извика:

— Станете всички!

Столовете застъргаха по настлания с плочи под, докато влизаха тримата съдии. Хокин беше един от първите, които станаха. Поведението му беше демонстративно почтително. Причърд реши да запомни този факт. Или Хокин беше добър актьор, или беше убеден, че съдиите имат власт, която ще упражнят в негова полза.

Тримата мъже, които щяха да разгледат обвинителния акт, седнаха по местата си, и стъргането на столовете започна отново, докато публиката също сядаше. Прав остана само секретарят на съда, който съобщи, че съдът заседава, за да вземе решение дали да даде ход на делото по обвинението на Филип Хокин от имението „Скардейл“ в Скардейл, Дербишър.

Дезмънд Стенли стана.

— Ваша милост, явявам се тук като обществен обвинител. Филип Хокин е обвинен в изнасилването на Алисън Картър, тринадесетгодишна. Освен това е обвинен, че при друг случай, на или около единадесети декември хиляда деветстотин шестдесет и трета година, е убил същата Алисън Картър.

Единственото усмихнато лице в залата принадлежеше на Дон Смарт, наведен над бележника си. Съдията беше излязъл на ринга. Циркът можеше да започне.

След като даде показанията си и изтърпя кръстосания разпит на Хайсмит, Джордж слезе от свидетелската катедра и си проправи обратно път през претъпканата зала. Беше вдигнал високо глава, по страните му бяха избили червени петна. Утре щеше да дойде отново тук и да изслуша останалата част от пледоарията на обвинението. Но сега искаше да изпуши една цигара и да си позволи един час спокойствие. Канеше се да затича надолу по стълбите, когато чу Клъф да го вика. Извърна се и каза през рамо:

— Не сега, Томи. Ще се видим в „Герба на пекаря“, веднага щом отворят.

Отблъсна се от колоната в началото на стълбата, хукна надолу по стълбите и излезе тичешком.

Четиридесет минути по-късно стоеше задъхан на заобления връх на хълма Мам Тор — високо горе, където варовикът преминаваше в пясъчник. От едната му страна се издигаше Белият връх, от другата — Мрачният връх. Вятърът отбрулваше дъха, току-що излязъл от устните му. Температурата на въздуха падаше с по-голяма бързина от тази, с която слънцето потъваше зад хребетите. Джордж отметна глава и закрещя, изливайки гнева си пред носещите се облаци и безразличните погледи на овцете.

Обърна се с лице към мрачната грамада на Киндър Скаут — непроходимите мочурища, препречващи изгледа на север. Завъртя се на деветдесет градуса и погледна по продължение на хребета, покрай Холинс Крос, Лууз Хил Пайк и далечният, мъничък връх на Уин Хил, отвъд които се намираха невидимите Станъдж Едж и Шефийлд. Още едно завъртане на деветдесет градуса и застана с лице към бялата, далечна черта на високопланинския проход Уинатс, хълмистите варовикови възвишения зад него и долините между тях. Най-сетне се обърна на изток, и видя заобления гръб на хребета Ръшъп и плавното спускане на хълбока му надолу към „Чапъл ен ле Фрит“. Някъде там лежеше тялото на Алисън Картър, изложено на природните стихии, напуснато завинаги от живота.

Беше направил, каквото можа. Сега други поемаха делото от ръцете му. Крайно време бе да свикне да се отказва.

По-късно откри Клъф, който тъкмо допиваше бирата си в едно тихо ъгълче на „Герба на пекаря“. Местните знаеха, че ще е по-добре да не им досаждат, а собственикът на кръчмата вече бе отказал достъп на трима репортери, включително и на Дон Смарт. Смарт беше заплашил, че ще се оплаче пред съдиите, които щяха да раздават лицензите за следващата година. Кръчмарят само се позасмя и каза:

— Ако се оплачете, може да ми дадат и медал. Вие днес сте тук, утре ви няма — а всички ние живеем заедно.

Джордж си взе бира и още една за Клъф, и отиде да седне при него.

— Имах нужда от малко чист въздух — каза той. — Ако бях останал още малко, щеше да ти се наложи да ме прибереш по обвинение в убийство на адвокат.

— Ама че лайно е този човек — каза Клъф и се направи, че плюе на пода.

— Предполагам, той би казал, че просто си върши работата. — Джордж отпи дълбока глътка и въздъхна: — Така е по-добре. Качих се на Мам Тор, да си проветря малко главата. Сега поне ни е ясно на какво се гради защитата. Става дума за заговор, оглавен от мен, да бъде натопен Филип Хокин, за да си осигуря трамплин за бъдещата кариера.

— Съдиите няма да се хванат на тая въдица.

— Но съдебните заседатели може и да се хванат — каза горчиво Джордж.

— Защо пък? Че ти си въплъщение на почтеността. А е достатъчно да хвърлиш един поглед на Хокин, и веднага чуваш в ума си предупредителен сигнал. Той е точно от тези хора, по които жените си губят ума, а мъжете ненавиждат от пръв поглед. Тази линия на защитата няма шанс, освен ако Хайсмит успее да уреди всички съдебни заседатели да бъдат жени.

— Дано да си прав. Хайде сега ме поразвесели. Разказвай какво пропуснах.

Клъф се захили.

— Пропусна Чарли Ломас. Признавам, справи се добре. Успя дори да не остави впечатление у хората, че в костюм се чувства като в усмирителна риза. Беше нервен като котка в кучкарник, но наистина устоя. Хайсмит се опита да маже, но Стенли контрира добре. Накара Чарли да разкаже всичко за оловната мина и как външен човек като теб например никога не би я открил, дори с книгата в ръка. Освен това го накара да каже, че Хокин, макар и да живее сравнително отскоро в долината, я е кръстосвал много пъти в търсене на подходящи пейзажи за пощенски картички.

Джордж си отдъхна облекчено.

— Успя ли да се измъкне от Хайсмит?

— Не се отклони нито за момент от първоначалните си твърдения. Да, бил напълно убеден, че денят, в който видял Хокин да прекосява полето, бил сряда. Не, не било вторник. Нито пък понеделник. Непоклатим като скала — и направи добро впечатление на съдиите, това беше очевидно.

— Слава богу, че поне някой е направил добро впечатление.

— Спри да се самосъжаляваш, Джордж. Ти се справи добре. Хайсмит се опита да те изкара корумпиран, но не успя. Като се вземе предвид колко малко са солидните ни улики, бих казал, че засега всичко върви добре. Сега искаш ли да ти кажа добрата новина?

Джордж вдигна рязко глава.

— И добра новина ли има?

Клъф пак се ухили.

— Определено може да се каже. — Зае се да вади умишлено бавно цигарите си, и проговори чак когато запали една. — Отидох да поговоря пак със сержанта от Сейнт Олбънс.

— Да не би Уелс да си е дошъл? — Джордж не го свърташе.

— Не, не още.

Джордж се отпусна на стола и въздъхна.

— Това би било наистина добра новина — каза той.

— Е, и тази не е лоша. Излезе, че сержантът познавал Хокин. Първоначално не искаше да каже нищо, но като поговори с този-онзи, го убедиха, че няма нищо лошо да сподели с мен. — Клъф пресуши чашата си и попита. — Още веднъж от същото?

Джордж кимна, едновременно раздразнен и развеселен.

— Хайде, достави си удоволствието да ме разиграваш. Поне ще си платиш.

Докато Клъф се върне с бирите, Джордж бе успял да изпуши половин цигара. Пушеше нервно и съсредоточено като пушач, комуто предстои да тръгне на дълъг път в купе за непушачи.

— Давай — настоя той, наведе се напред и придърпа чашата си. — Да чуем най-сетне какво има.

— Съпругата на сержант Стилмън е ръководителка на местното скаутско дружество за момичета. Хокин им предложил услугите си като фотограф. Да прави снимки по време на паради и лагери, а после щял да ги продава на момичетата и семействата им на много ниски цени. В замяна помолил само за разрешение да прави портретни фотографии на момичетата за професионалния си албум. Всичко било в реда на нещата. Хокин не бил и непознат човек. Дори той и майка му посещавали църквата, към която била и скаутската организация. При това нямал нищо против майките на момичетата да ги придружават, когато ги снимал.

Клъф помълча с вдигнати вежди.

— И какво станало? — Джордж прецени, че е време да подаде реплика.

— Минало време. Хокин се сприятелил с някои от по-големите момичета и започнал да ги вика за снимки и без майките им. Имало няколко… неприятни инциденти. Първия път отрекъл всичко и заявил, че момичето лъже, за да стане център на внимание. Когато случаят се повторил, казал, че момичето си отмъщава, защото той вече не искал да я снима. Казал, че тъй като знаела за суматохата, която настанала след обвиненията на първото момиче, го заплашвала, че ще повтори същото обвинение, ако не й давал пари за сладкиши и не продължавал да я снима. Е, разбира се, никой не искал излишен шум, а нямало и действителни доказателства, затова сержант Стилмън си поговорил насаме с Хокин. Предложил му да не си намира работа около непълнолетни момичета, за да не се стига до недоразумения.

Джордж подсвирна тихичко.

— Виж ти, виж ти. Мислех си, че все нещо ще изскочи. Проявите на педофилия рядко започват за първи път на възрастта на Хокин. Браво, Томи. Поне вече знаем, че не сме допуснали да се подведем от някаква налудничава идея. Хокин е точно това, за което го смятаме.

Клъф кимна.

— Проблемът е само, че не можем да ползваме тези сведения в съда. Това, което казва Стилмън, са сведения от втора ръка, при това недоказани.

— Ами момичетата?

Клъф изпръхтя.

— Стилмън отказа дори да назове имената им. Основната причина, поради която Хокин не е бил преследван от закона, е категоричното настояване на майките горките им момиченца да не бъдат подлагани на такова изпитание. След като не са искали да се явят в съда по дело за неморално поведение, представяш ли си как ще ги убедим, когато става дума за обвинение в убийство, и то за дело, което присъства във всички вестници?

Джордж кимна в знак на съгласие. Не можеше да спори с хора, желаещи да защитят децата си, дори в такива случаи, когато те вече са станали жертва на насилие. Сега, когато сам щеше да става баща, за първи път в живота си изпита искрено желание да вземе закона в свои ръце. Не можеше да разбере защо човек като Хокин е още на свобода. Като полицай, Стилмън би трябвало да има достатъчно възможност да разобличи Хокин, за да получи той заслужено наказание и в личен, и в обществен мащаб. Но той не бе сторил нищо. Дори се бе поколебал да каже това, което знае, на Клъф.

— Тук очевидно играят по други правила — каза той умерено. — Ако аз, в качеството си на ченге, знам, че някой е подложил на сексуален тормоз дете на мой приятел, нямаше да го оставя току-така. Щях да намеря начин да го накарам да си плати. По законен начин или…

— Доколкото си спомням, ти не вярваше в кривите пътища на справедливостта? — попита иронично Клъф. — Когато става дума за деца, е друго, нали?

Големият въпрос, който все още нямаше отговор. Допиха в мълчание бирите си. Когато Джордж се върна с наново напълнените чаши, тонът му беше малко по-весел.

— Все още разполагаме с достатъчно доказателства, дори без показания от Сейнт Олбънс.

— Мисля, че Стилмън се чувства виновен, задето не е предприел нищо — каза Клъф.

— Редно е да се чувства така. Поне дано се постарае да ни уведоми веднага, щом господин и госпожа Уелс се приберат у дома.

— Дано, Джордж. Дори обвинителният акт да бъде приет, имаме още много път пред себе си.

Процесът

Присъдата

Джордж се правеше, че чете доклада за кражба с взлом в една бакалница, когато телефонът иззвъня.

— Съдебните заседатели напуснаха залата — каза направо Клъф.

— Тръгвам. — Джордж захлопна слушалката и скочи. Взе пътьом сакото и шапката си и излезе тичешком от кабинета си. Продължи да тича, докато стигна до колата си и седна зад волана. Докато вземаше завоя със свирене на гуми, за да излезе от входа на паркинга, мерна главен инспектор Мартин на един от прозорците и се зачуди дали и той е получил същото съобщение.

Префуча през града и излезе на стария римски път, който пресичаше зелените поля и сиво–белите каменни стени между нивите, също както нож би минал през пъстра завивка. Настъпи до край газта, стрелката на скоростомера мина петдесет мили, после шейсет и затрептя отвъд седемдесетте. Каквото и превозно средство да се явеше пред него, пронизителният сигнал на клаксона го пропъждаше незабавно встрани.

През ум не му минаваше да се огледа, за да се наслади на простичката красота на летния следобед. Виждаше само развиващата се лента на пътя пред себе си. Мина кръстопътя при Нюхейвън и се принуди да намали малко скоростта, когато слезе от римския път на междуселски път с повече завои. Друсаше се нагоре-надолу из хълмовете, фучеше по остри завои и нарушаваше всякакви ограничения на скоростта. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за десетимата мъже и двете жени, които сега седяха в стаята на съдебните заседатели. След малко прекоси малкия пазарен град Ашбърн и пред него отново се разкри широкият път.

Дали щяха вече да са взели решение, когато пристигнеше в залата? Джордж имаше чувството, че няма да е така. Колкото и да му се искаше да вярва, че е осигурил на Стенли достатъчно куршуми, с които да порази непоправимо Хайсмит, той знаеше, че и Хайсмит е нанесъл много щети на тяхната теория.

Тъкмо завиваше от страничната улица, за да стигне голямата сграда на общината, където заседаваше съдът, и една кола освободи място за паркиране точно пред страничната врата. „Добра поличба“, измърмори Джордж, докато паркираше на освободеното място. Влетя в сградата и за свое учудване установи, че тя е почти пуста. Вратата на съдебната зала беше широко отворена. Залата беше празна, като изключим разсилния, който седеше вътре и четеше „Мирър“.

Джордж отиде при него и попита:

— Съдебните заседатели още ли не са излезли?

Човекът вдигна глава:

— Не са.

Джордж приглади косата си.

— Знаете ли къде мога да намеря прокурора и помощника му?

Разсилният се намръщи.

— Сигурно са в горния салон на „Агнето и знамето“, от другата страна на площада. Столът не работи, нали разбирате. — Той се взря в него и каза с обвинителен тон: — Вие бяхте тук миналата седмица. Инспектор Бенет, нали?

— Точно така — отвърна уморено Джордж.

— Вашият човек беше днес в съда — продължи разсилният. — Оня, дето прилича на нападател в отбор по ръгби.

— Знаете ли къде отиде?

— Каза, ако ви видя, да ви предам, че и той ще е в „Агнето и знамето“. Това е единственото място, откъдето може да се разбере, че съдебните заседатели се връщат в залата.

— Благодаря — подвикна Джордж през рамо, излезе навън, прекоси площада и влезе в стария хан. Още докато прекрачваше прага на хотелската част, едва не се препъна в дългите крака на Клъф. Сержантът се беше изтегнал в едно от облицованите с пъстра басма кресла пред рецепцията, държеше голям скоч в ръка, а цигарата му тлееше във високия пепелник до него.

— Надявам се пътната полиция да не те е спипала — каза Клъф и се поизправи. — Вземи си стол — и той посочи множеството столове около кръглите масички, с които беше претъпкано фоайето. Размъкнатите калъфи на столовете, изпъстрени с розови и зелени рози с размерите на зелки, ужасно не подхождаха на наситените сини и червени тонове на традиционния уилтънски21 килим, но двамата полицаи нито забелязваха, нито се вълнуваха от това.

Джордж седна.

— Как успя? — попита той, сочейки уискито. — Има поне един час, докато отворят бара.

Клъф смигна.

— Запознах се с момичето от рецепцията, когато доведох тук Уелс от Сейнт Олбънс. Искаш ли едно?

— Няма да откажа.

Клъф отиде до облицованата с дървена ламперия рецепция и се наведе през гишето. Джордж дочу тих разговор, после сержантът се върна.

— Ей сега ще донесе.

— Благодаря. Как мина обобщаването?

— Много равнопоставено. Нямаше нищо, което би дало повод за обжалване. Съдията просто изложи наличните доказателства, честно и почтено. От една страна те изкара същинска оскърбена девица, от друга обаче заяви, че явно някой лъже и тяхна работа е да преценят кой. Много дълго се разпростря върху разликата между допустимо и изфабрикувано съмнение. Трябва да ти кажа, че съдебните заседатели изглеждаха страшно потиснати, когато излизаха.

— Благодаря, че стоя тук — каза Джордж.

— Беше много интересно.

— Знам, но все пак днес ти е почивен ден.

Клъф сви рамене.

— Да, но нали Стария не ми забрани да дойда?

— Само защото не се е сетил. Къде са момчетата от пресата, между другото?

— Горе, в стаята на Дон Смарт, с бутилка уиски. Теглиха жребий и в залата стои само един от репортерите на местните вестници, който изтегли най-късата сламка. Той трябва да позвъни веднага, щом разбере, че съдебните заседатели излизат. Юристите са в горния салон. Джонатан Причърд крачи напред-назад като баща пред родилно отделение.

Джордж въздъхна.

— Мога да си представя какво му е.

— Като стана дума, как е Ан?

Джордж запали цигара и повдигна вежди.

— Разстройва я това, което чете по вестниците. Тормози я и топлото време. Казва, че има чувството, че влачи постоянно чувал с картофи. — Той ожесточено загриза някаква кожичка на палеца си. — С нейната бременност и този процес, нерви не ми останаха. — Скочи на крака и отиде до най-близкия прозорец. Взирайки се в общинската сграда отсреща, той каза: — Какво ще правя, ако го оправдаят?

— И да се измъкне за убийството, присъдата за изнасилване няма да му се размине — каза успокоително Клъф. — Няма да повярват, че си фалшифицирал онези снимки, независимо от напъните на Хайсмит. Мисля, че най-лошото, което може да се случи, е да решат, че когато си открил снимките, си се увлякъл и си решил да го спипат на всяка цена и за убийство.

— Но нали Рут Картър откри пистолета, преди да намеря снимките — възрази Джордж и изгледа възмутено Клъф.

— Съдебните заседатели могат да мислят, че това е само ваше твърдение — подчерта Клъф. — Виж, каквото и да мислят, няма да има и помен от съмнение за изнасилването. Нали беше в залата, когато им показаха снимките. Това беше моментът, когато съдебните заседатели се обърнаха срещу Хокин. Вярвай ми, сигурно умират от желание да намерят начин да го признаят за виновен и по двете обвинения. Ето, питието ти дойде. Седни и спри да нервничиш, ще ме изнервиш и мен — допълни той в напразен опит да поразвесели Джордж.

Джордж отиде до масата, взе чашата си, после се върна при прозореца, като спря за миг, за да загледа един яркоцветен отпечатък на викторианска гравюра, без да я вижда.

— Откога заседават?

— Час и тридесет и седем минути — каза Клъф, след като хвърли поглед към часовника си. Внезапно телефонът на рецепцията иззвъня. Джордж се завъртя на пети и се вторачи в младата жена на гишето.

— Рецепция на „Агнето и знамето“ — изпя тя с отегчен глас. Хвърли поглед към Джордж. — Да, имаме. На какво име? — Помълча и се взря в хотелския регистър. — Господин и госпожа Дънкан. Кога пристигате?

Джордж въздъхна раздразнено и се обърна, за да продължи наблюденията си върху сградата на общината.

— Никога не съм можел да разберат защо съдебните заседатели се бавят толкова много — оплака се той. — Би трябвало да гласуват и да приемат решението на мнозинството. Защо пък трябва да са единодушни? Колко ли престъпници са си тръгнали свободни от съда, само защото някой съдебен заседател се е заинатил? В крайна сметка, те не са някакво въплъщение на Висшия разум на Британия, нали?

— Джордж, разбери, могат да заседават с часове. Могат да откарат през цялата нощ, чак до утре, така че защо не седнеш, не си пиеш питието и не си пушиш цигарата? Иначе накрая и двамата ще се озовем в Районната болница на Дерби с високо кръвно — каза Клъф.

Джордж въздъхна тежко и се завлече обратно до стола.

— Прав си. Знам, че си прав. Просто не ме свърта.

Клъф извади тесте карти от джоба на сакото си.

— Играеш ли крибидж?

— Нямаме дъска за резултатите — възрази Джордж.

Клъф повиши тон.

— Дорийн? Има ли начин да измъкнеш дъската за крибидж от бара?

Дорийн обърна очи към тавана, за да подчертае традиционния коментар „мъже!“, после изчезна през една задна врата.

— Добре си я обучил — отбеляза Джордж.

— Винаги ги карай да очакват още нещо, това е моят девиз — Клъф сече картите и раздаде.

Дорийн се върна и плъзна между тях дъската за крибидж. — Благодаря ти, скъпа.

Момичето цъкна с език.

— По-добре внимавай на кого викаш „скъпа“ — каза тя, отметна косата си и се отправи обратно към рецепцията, залитайки на прекалено високите си токчета.

— Внимавам — подхвърли Клъф след нея, достатъчно високо, за да го чуе. В нормални обстоятелства Джордж би се развеселил от тази размяна на реплики, но сега се подразни. Опита да се съсредоточи върху картите в ръката си, но всеки път, когато телефонът иззвънеше, подскачаше като ужилен.

Играеха в напрегнато мълчание, прекъсвано само от коментарите на играта и изщракването на запалка, когато някой от тях палеше цигара. Към шест и половина двамата бяха изпушили общо двайсет цигари и бяха изпили по четири големи уискита. Когато поредната игра свърши, Джордж стана.

— Искам да се поразтъпча — каза той. — Ще обиколя площада.

— Ще ти правя компания — отвърна Клъф.

Оставиха картите и чашите си на масата, Клъф каза на Дорийн, че ще се върнат.

Беше топла лятна вечер. Центърът на града вече беше опустял. Тук-там се виждаше случаен минувач, закъснял поради някаква извънредна работа. Още беше рано за тези, които отиваха на кино, и двамата мъже бяха практически сами на площада. Спряха край една статуя на крал Джордж Втори и се подпряха на пиедестала, за да изпушат по още една цигара.

— Никога през живота си не съм изпитвал такова напрежение — каза Джордж.

— Разбирам те — отвърна Клъф.

— Ти ли? Ти си спокоен като пън, Томи — възрази Джордж.

— Само така ти се струва. Стомахът ми се е свил на топка — Клъф сви рамене. — Просто го прикривам по-добре от теб. Нали каза преди малко, че не знаеш какво ще правиш, ако оправдаят Хокин? Е, аз пък знам какво ще правя. Ще си подам оставка и ще си намеря друга работа, от която няма да хвана язва. — Хвърли ожесточено угарката от цигарата и скръсти ръце на гърдите си. Стиснатата уста пресичаше като тънка линия широкото му лице.

— Аз… нямах представа — измънка Джордж.

— От какво? Че се тревожа толкова? Да не мислиш, че само ти лежиш буден нощем и се чудиш какво е станало с Алисън Картър? — попита войнствено Клъф.

Джордж потри лицето си с ръце и разроши косата си.

— Не, не мисля.

— Тя няма кой друг да се застъпи за нея — продължи гневно Клъф. — И ако днес Хокин излезе от тук като свободен човек, ще имам чувството, че сме я изоставили.

— Знам — прошепна Джордж. — А ти знаеш ли какво, Томи?

— Какво?

Джордж поклати глава и се обърна с гръб към него.

— Не мога да повярвам, че може да ми мине подобна мисъл, още по-малко пък, че я казвам на глас. Но…

Клъф почака малко, после попита:

— Каква мисъл?

— Колкото повече чета във вестниците, че съм бил корумпиран и съм подхвърлил улики, за да натопя Хокин, толкова повече си казвам, че може би е трябвало наистина да постъпя така, за да подсигуря присъдата му — каза Джордж с горчивина. — Дотам ме докара този случай.

Още преди Клъф да успее да отговори, двамата видяха, че от „Агнето и знамето“ се изсипва цяла тълпа. Начело бяха юристите, дългите им роби се вееха от бързината като черни крила. Зад тях през вратите излизаха тичешком журналистите, някои навличаха в движение саката и нахлупваха шапките си. Джордж и Клъф се спогледаха и си поеха дълбоко дъх.

— Това е то — каза тихо Джордж.

— Да. След теб, шефе.

За миг площадът около тях вече гъмжеше от хора. От западната страна се носеха Картъровци, Краудъровци и Ломасовци — там се намираше едно кафене, чийто собственик бе имал хитрата идея да не затваря, докато жителите на Скардейл изпитват нужда да пият чай и да ядат чипс. От южната страна на площада се появи майката на Хокин, съпроводена от господин и госпожа Уелс. Всички се скупчиха пред страничния вход на общината, където теснотията ги принуди да се движат неприятно близо един до друг. Джордж бе готов да се закълне, че госпожа Хокин се възползва от блъсканицата, за да забие лакът в ребрата му, но така или иначе му беше все едно. По някакъв начин всички успяха да влязат и да заемат местата си в залата. Докато се настаняваха като ято птици на дървото, на което нощуват, двама полицаи, същите като през останалите дни, въведоха Хокин. Той изглеждаше по-мрачен и уморен, отколкото предишната седмица. Хокин се огледа и събра сили да махне на майка си, която седеше в галерията. Този път Джордж не бе удостоен с усмивка, а само със студен, непроницаем поглед.

Всички започнаха отново да се изправят, за да посрещнат съдията, все така блестящ в алената си мантия с хермелин, и шерифа на графството. И после най-сетне настъпи моментът, който всеки бе очаквал с трепет по най-различни причини. Влязоха съдебните заседатели, които подчертано се стараеха да не гледат към никого. Джордж се опита да преглътне, но устата му беше пресъхнала. Традиционно се смяташе, че когато съдебните заседатели избягват да гледат подсъдимия, са решили да го обявят за виновен. Но доколкото знаеше от собствен опит, те поначало избягваха да гледат към подсъдимия, когато се връщаха с готова присъда. Каквато и да бе присъдата, явно имаше нещо смущаващо в това да си я издал над член на същото общество, на което принадлежиш и ти.

Председателят им, човек на средна възраст с тясно лице, розови бузи и очила с рогови рамки, остана прав, докато останалите съдебни заседатели седнаха. Той не отклоняваше поглед от съдията.

— Господа съдебни заседатели, готови ли сте с присъдата?

Председателят кимна.

— Да.

— И каква е тя по точка първа от обвинението?

— Виновен.

Из залата се разнесе обща въздишка. Джордж усети как стомахът му започва да се отпуска.

— А по точка втора?

Председателят се прокашля и каза:

— Виновен.

Във въздуха се надигна постепенно усилващ се шум, като жуженето на пчели около кошера привечер. Джордж не изпита срам от удоволствието, което му достави ужасеното изражение на Хокин. Красивото му лице бе лишено от всякакъв цвят, така че бе заприличало на графично изображение. Устата му се отваряше и затваряше, като че ли не можеше да си поеме дъх.

Джордж се вгледа в оживената тълпа от Скардейл, търсейки Рут Картър. В същия момент тя се обърна към него. Очите й бяха пълни със сълзи, устата й — омекнала от облекчение. Той видя как устните й оформят думите „Благодаря ви“, преди тя да се обърне и да попадне в прегръдките на съселяните си.

— Тишина в залата — изрева секретарят на съда.

Жуженето секна и всички се обърнаха към съдията. Флечър Сампсън беше мрачен.

— Филип Хокин, имате ли да кажете нещо, преди да изслушате присъдата си, както е предвидено от закона?

Хокин стана. Вкопчи се в парапета пред подсъдимата скамейка. Връхчето на езика му се плъзна от единия до другия край на устата. После каза с отчаяна настоятелност:

— Не съм я убил, ваша милост, аз съм невинен.

Ако разчиташе на някакво въздействие на думите си върху Сампсън, можеше със същия успех и да не си отваря устата.

Съдията продължи:

— Филип Хокин, съдебните заседатели решиха, че сте изнасилил своята доведена дъщеря, Алисън Картър, която е била само на тринайсет години, а после сте я убил. Това, че престъплението е извършено с пистолет, ми дава възможност да произнеса присъда, каквато законът допуска и правосъдието повелява.

Цареше абсолютна тишина, докато той посягаше към квадратната си черна шапка и я нагласяше върху перуката. Хокин залитна леко, но полицаят отдясно го хвана за лакътя и го задържа да стои прав.

Сампсън се вгледа в листа пред него, на който бяха написани съдбоносните думи. После вдигна очи и срещна безумния поглед на убиеца на Алисън Картър.

— Филип Хокин, вие ще бъдете отведен от мястото, откъдето дойдохте тук, до мястото на изискваната от закона екзекуция, и там ще бъдете обесен за врата, докато умрете, а после тялото ви ще бъде погребано в общ гроб в земята на затвора, в който сте пребивавали непосредствено преди екзекуцията; и нека Бог се смили над душата ви.

Публиката в съдебната зала мълчеше като зашеметена. После се разнесе женски писък:

— Не!

— Служителите на полицията да отведат затворника — нареди Сампсън.

Наложи се почти да изнесат Хокин от залата. Шокът като че ли бе засегнал способността му да се движи. Джордж можеше да разбере тази реакция, защото и неговите крака отказваха да го носят. Внезапно се озова в центъра на голяма група хора, всеки от които държеше да стисна ръката му. Чарли Ломас, Брайън Картър, дори мама Ломас — всички викаха един през друг и му честитяха. Цялата въздържаност, която винаги бе свързвал с жителите на Скардейл, изчезна като пометена от присъдата, произнесена над Хокин.

Пред очите му заплува лицето на Причърд.

— Обади се на жена си и й кажи, че ще спиш в Дерби — викаше той. — Поръчахме отсреща да изстудят шампанско.

— Всичко по реда си — извика в отговор мама Ломас. — Първо ще пие със Скардейл. Хайде, Джордж, няма да те пуснем, докато не пиеш по едно с всеки от нас. И вземи със себе си и оня, твоя сержант, дето прилича на бик.

Тълпата понесе навън Джордж Бенет. Виеше му се свят, стомахът му се бунтуваше. В крайна сметка, напук на всякакви вероятности, това бе мигът на неговия триумф. Беше осигурил на Алисън Картър правосъдието, което тя би имала право да изисква от него. Бе предизвикал висшестоящите, бе предизвикал догмите на английското законодателство, бе понесъл долните клевети на пресата, и сега триумфираше.

Мястото на екзекуцията

Във вторник, 27 август 1964, вечерта, двама мъже слязоха от плака на гара Дерби. Всеки от тях носеше малко куфарче. Никой от спътниците им не бе им обърнал внимание, но пред гарата чакаше полицейска кола, която ги отведе през улиците на града към затвора. Там, в една килия, седеше Филип Хокин, заедно с двамата надзиратели, определени да бдят с него през последната нощ преди екзекуцията. По-късно вечерта по-възрастният от двамата новопристигнали плъзна добре смазания капак, през който можеше да се надникне в килията на осъдения. Видя среден на ръст мъж, от чиито кости явно се бяха стопили всякакви излишъци от плът. Той крачеше неспокойно напред-назад, в пръстите му гореше цигара. Наблюдателят не видя нищо, което да противоречи на предварително направените изчисления. Беше пресметнал необходимото въз основа на полученото листче, на което пишеше: „1,78 м, 58 кг“. Падането от два метра и петдесет сантиметра щеше да свърши работа.

Хокин остана буден през цялата нощ. През известна част от времето писа писмо на жена си. Според сержант Клъф, на когото по-късно Рут Картър бе показала писмото, в него той продължаваше да твърди, че е невинен.

На по-малко от пет мили разстояние, в другия край на града, Джордж Бенет също не спеше. Стоеше и пушеше пред отворения прозорец на спалнята в новия им дом. Бяха се настанили преди месец, когато го бяха преместили тук от Бъкстън. Но не съдбата на Филип Хокин пречеше на съня му. Същата вечер, в седем и тридесет и пет, Ан се бе изправила на стола си и бе простенала от болка. Беше станала, залитайки, а Джордж веднага се бе озовал до нея. Очевидно бе настанал момента, който очакваше от две седмици, откак терминът на раждането бе минал без всякакви признаци на родова дейност. Всички му обясняваха, че първите деца често се преносват, но това не го успокояваше. Сега, още преди да стигнат до вратата на дневната, от Ан — внезапно и смущаващо — рукна някаква чиста, светла течност. Тя се бе добрала до долната площадка на стълбите и бе се сгърчила там, като през цялото време го успокояваше, че всичко е в реда на нещата. Каза му, че е време да я откара в болницата, и посочи малкото куфарче, което стоеше готово и един ъгъл на входното антре.

Полупобъркан от тревога и притеснения, Джордж помогна на Ан да се качи в колата и хукна обратно за куфарчето. После подкара като луд по тихите улици, привличайки възмутените погледи на гражданите, които поливаха градините си, и възторзите на хлапетиите, които се шляеха по ъглите. Докато стигнат до болницата, Ан викаше от болки на всеки две-три минути.

Още преди да разбере какво става, взеха Ан и тя потъна някъде в чуждия свят на родилното отделение — място, където мъж без слушалка на врата не можеше да припари. Въпреки протестите му, Джордж беше отведен пред регистратурата. Там една сестра, чието място бе по-скоро сред подчинените на главен инспектор Мартин, му каза категорично да си върви да спи, защото нито ставал за украса, нито бил от полза — било то на жена си или на медицинския екип.

Джордж се озова отвън, на паркинга, напълно зашеметен, почти без да разбира как се е озовал там. А сега какво трябваше да прави? Ан през цялото време четеше книги, които я подготвяха за майчинството, но никой не беше казал на Джордж какво се изисква от него. Родеше ли се веднъж бебето, добре. От там нататък знаеше какво да прави. Пури за всички момчета от управлението и после — в кръчмата, да полеят бебето. Но как да запълни времето до този момент? И за колко време всъщност ставаше дума?

Той въздъхна, качи се отново на колата и подкара към къщи. Когато спря пред елегантната малка къщичка, почти пълно копие на онази от Бъкстън, но без такава хубава ъглова градинка, първата му работа беше да грабне телефона и да се обади в болницата.

— Няма да стане току-така, предстоят още много часове — отвърна кисело сестрата. — Защо не си легнете и не ни се обадите утре сутринта?

Джордж тресна слушалката обратно на мястото й. Още не се бе сближил достатъчно с никой от колегите си, за да го покани да пийнат по едно. Тъкмо се канеше да нападне бутилката с уиски в салонния бюфет, когато телефонът иззвъня. Джордж се стресна така, че изпусна една от кристалните чаши, които им бяха подарили за сватбата.

— Майната му! — той вдигна слушалката.

— Лош момент ли уцелих, Джордж? — гласът на Томи Клъф погали ухото му като самопризнание на заинатен престъпник.

— Току-що закарах Ан в родилното, но като изключим това, всичко е наред. Какво става с теб?

— Успях да си разменя смяната с един колега. Смятам да дойда към вас, за да се убедя, че утре ще обесят онзи мръсник. Имах намерение после двамата да се напием едно хубаво. Но явно имаш други ангажименти.

Джордж се вкопчи в телефонната слушалка като удавник за сламка.

— Идвай веднага, имам нужда от тебе. Тия сестри се държат така, като че ли мъжете нямат нищо общо с бебетата, дето се раждат.

Томи се изкиска.

— Мога да ти кажа как да им отговориш, ама нали си женен мъж, няма да наскърбявам несвикналия ти слух. До час, час и нещо съм при теб.

Джордж успя да запълни част от това време, като се разходи до близката кръчма и купи няколко бири в допълнение към уискито. Но в крайна сметка не пиха кой знае колко — и двамата бяха дълбоко засегнати посвоему от събитията, които се развиваха около тях.

Известно време след полунощ — и след четвъртото обаждане на Джордж в родилното отделение — Клъф си легна да спи в стаята за гости. Но Джордж не можа да заспи, не че му пречеше лекото похъркване на сержанта. Докато нощта клонеше все повече към зазоряване, в ума му страданията на Алисън Картър се смесваха с това, което преживяваше Ан сега, докато вече не успяваше да различи двете представи. Накрая, когато небето на изток вече светлееше, той успя да задреме, свит в зародишна поза на леглото.

В седем часа го събуди навитият будилник. Той отвори очи и за миг се събуди напълно. Дали вече беше станал баща? Изпъна крака, стана и затича надолу към телефона, като едва не се препъна по стълбите. Гласът, който му отговори, беше различен, но тонът беше същият. Нямало нищо ново. Подтекстът беше: престанете да досаждате.

Над перилата се показа главата на Клъф — очите му бяха подпухнали, къдравата коса — разрошена.

— Нещо ново?

Джордж поклати глава.

— Нищо?

— Колко странно — прозя се Клъф. — Че Ан трябваше да почне да ражда тъкмо сега.

— Не е чак толкова странно. Преноси бебето две седмици. А според нейните книги тревогата може понякога да предизвика раждането. Малко ли се изтормози от този случай — каза Джордж, докато се качваше нагоре по стълбите. — Първо следствието, когато трябваше да се примири, че работя денонощно, после трябваше да чете по вестниците цялата тази гадост, че съм бил толкова корумпиран, че съм готов да изпратя невинен човек на бесилката, и накрая започна да я гризе мисълта, че един човек ще увисне на бесилката, защото съм си свършил работата, както трябва — той застана на площадката и поклати глава. Разрошеният кичур падна на челото му от движението. — Цяло чудо е, че не пометна.

Клъф постави ръка на рамото му.

— Хайде да се обличаме. Ще те черпя една закуска. Долу, на пътя към затвора, има едно кафене.

Джордж замръзна на мястото си.

— В затвора ли отиваш?

— Че ти няма ли да дойдеш?

Джордж го изгледа учудено.

— Трябва да съм в кабинета си. Някой ще ми се обади там, когато всичко свърши.

— И няма да дойдеш до затвора? Всички ще бъдат там — Ломасовци, Картъровци и Краудъровци. Ти си човекът, когото очакват да видят.

— Тъкмо аз ли? — попита Джордж с горчивина. — Е, ще трябва да се задоволят с теб, Томи.

Клъф сви рамене.

— Винаги съм смятал, че след като съм допринесъл с работата си да обесят някого, не бива да си затварям очите пред последствията.

— Съжалявам, но не бих могъл да го понеса. Хайде, аз ще те черпя в кафенето на полицията, после можеш да тръгнеш към затвора, ако държиш.

— Готово.

Джордж се обърна и тръгна към банята.

— Джордж? — каза тихо след него Клъф. — Както и да го гледаш, в това няма нищо срамно. Вярно, няма нищо по-лошо от това в нашата работа, по-лошо е дори от задължението да кажеш на една майка, че детето й е мъртво. Но трябва да свикнеш да живееш с тази мисъл. Аз съм намерил своя начин, трябва и ти да намериш твоя. Остави закуската. Ще те открия някъде довечера, и тогава ще се напием като хората.

Беше осем и петдесет и девет минути сутринта. Джордж наблюдаваше спънатия ход на дългата стрелка на часовника си по циферблата. Свещеникът трябва да бе приключил вече с изповедта на осъдения. Джордж се замисли как ли се държи. Не бе възможно да не изпитва ужас, но все пак сигурно щеше да опита да съхрани някакво достойнство.

Стрелката се плъзна към дванайсетицата и часовникът не близката църква изби глухо първия от ударите на деветия час. Сега вратата на килията на смъртниците се отваряше широко, за да може мъжът да излезе през нея и да извърви последните двадесет фута през живота си. Палачът връзваше китките му с кожена лента.

Вторият удар. Палачът вървеше пред осъдения, съпроводен от помощника си, с възможно най-равномерна крачка — убийците на закона се опитваха да се държат като на ежедневната си разходка в парка.

Третият удар. Осъденият вече беше стъпил от двете страни на капака, чиито крила всеки момент щяха да се отворят, за да погълнат живота му.

Четвъртият удар. Палачът се обръщаше с лице към осъдения, протягаше ръце, за да го спре, а помощникът му клякаше, за да завърже и краката.

Петият удар. Лененият чувал се появяваше отнякъде като по чудо. Палачът го нахлузваше на главата на осъдения с лекотата, придадена от опита. Сега вече всичко върви по-бързо, защото никому не се налага да гледа в очите човека, който ще бъде мъртъв след по-малко от минута. Очите му вече не ги умоляват, не се взират в стените на стаята с ужаса на животно, заловено в капан. Палачът придърпва чувала надолу и го оглажда около врата, за да не попречи някоя гънка на затягането на примката.

Шестият удар. Палачът нахлузва примката през главата на осъдения и проверява медната халка, която замества традиционния възел, поставено точно зад ухото, за да се осигури максимално бързото пречупване на прешлените, заради което обесването се счита поне теоретично за бърза и относително безболезнена смърт.

Седмият удар. Палачът отстъпва назад и дава знак на помощника си. Помощникът изтегля щифта, който изпълнява функциите на предпазител в механизма на бесилката. После, почти в същия миг, палачът дръпва лоста.

Осмият удар. Капаците се отварят, осъденият пропада в отвора на смъртта.

Деветият удар. Всичко е свършено.

Джордж знаеше, че по горната му устна е избила пот. Видя, че ръката, с която посегна за цигара, трепери. Простички човешки жестове, завинаги недостъпни за осъдения, недостъпни и за Алисън Картър от доста време насам.

Едва когато издиша дълбоко, осъзна, че е задържал дъха си. Потърка лицето си с ръка, изпитвайки нещо като благодарност при досега на загрубялата си кожа.

Когато телефонът иззвъня, той подскочи.

През последните пет минути един човек си беше отишъл, а друг — Пол Джордж Бенет — беше дошъл на този свят.

Имаше син.