Мястото на екзекуцията

1.

Февруари 1998 г.

Дори бледата светлина на зимното слънце подчертаваше драматичния образ на върха Уайт Пийк. Студеният син цвят на небето контрастираше с бледата зеленина на полетата, в която сякаш се примесваше сивотата на пресичащите ги каменни стени. Наоколо можеха да се видят повече нюанси на сивия цвят, отколкото някой би счел за възможно: сивобелезникавото на варовиковите скали, изпъстрено с гълъбовосиво, тъмносиво като цвета на бойните кораби, до почти черно; тъмносивите тонове на оборите и къщите, изпъстрили пейзажа; равномерното матовосиво на каменните плочи по покривите, изпъстрено с бялото на скрежа, която слънцето все още не бе разтопило; мръсносивите руна на овцете, които пасяха из мочурливите земи. Но въпреки това сините и зелени тонове на небето и тревата доминираха в пейзажа.

Червената спортна кола, която се плъзгаше гладко по тесния междуселски път, се открояваше като папагал в английска гора. Когато вдясно от пътя се появи методисткият параклис, русата жена на волана натисна леко спирачките. Колата постепенно намали ход и тя смени скоростта, когато видя един пътепоказател, който не бе забелязвала досега. Табелата сочеше към едно тясно отклонение наляво. На нея пишеше: „Скардейл“, 1 км.

„Най-сетне“, помисли жената. Непознатият пътепоказател подсещаше колко се е променил светът. В наши дни хората, които не знаеха пътя, щяха все пак да успеят да открият Скардейл. Ако успееше в намеренията си, скоро много хора щяха да ползват упътването на пътепоказателя. Потръпвайки леко от възбуда, тя насочи колата по отклонението. Макар че си спомняше смътно внезапните спускания и изкачвания по виещия се път, тя намали скоростта. Високите варовикови скали от двете страни на пътя не бяха допуснали слабото февруарско слънце до еднопосочния път и той беше все още силно заледен — освен на местата, където миналите преди нея коли бяха оголили черната макадамова повърхност. Тя си напомни, че ако се подхлъзнеше и издраскаше колата, това би било лошо начало на работата по проекта й.

Катрин Хийткоут беше виждала и друг път отсечката от пътя, където сивите каменни стени внезапно отстъпваха място на извисяващите се скали от изпъстрен със сиво варовик, затова не се изненада. Неочакваното беше, че шосето вече не бе преградено с порта, отделяща държавния от частния път. Сега единствените следи от някогашното отделяне на Скардейл от света бяха каменните стълбове и преградата за добитъка, през която широкопрофилните й гуми преминаха само с леко подрусване.

Тя осъзна, че в пейзажа няма никаква значителна промяна. Шийлд Тор и Голямата скала все така се извисяваха над долината. Овцете все така си пасяха по оградените пасбища, макар че присъствието на едно стадо петнисти овце сред по-издръжливите породи от мочурищата можеше да се приеме като отстъпка пред модните тенденции. Дърветата в разхвърляните тук-там горички бяха вече по-стари, но горичките бяха добре поддържани, нови фиданки бяха засадени на мястото на изсечените или съборени от бурите. И все пак, каза си Катрин, човек имаше усещането, че оставя познатия свят зад себе си и навлиза в паралелна вселена. Въпреки промените в пейзажа, тя пак се почувства като дете, надничащо от задната седалка над раменете на възрастните — както в онзи летен неделен следобед, когато пристигнаха с кола по тези тайнствени места, за да открият извора на Скарластън.

Едва когато паркира колата край селската морава, забеляза за първи път истински промени. През годините след екзекуцията на Хокин село Скардейл бе започнало да процъфтява. Припомни си това, което бе узнала, когато за първи път писа за убийството на Алисън Картър — преди повече от десет години, когато й бяха поръчали тази статия, защото нов случай на убийство без открит труп бе попаднал на първите страници на вестниците. Проучванията, които Катрин направи в архива на местния вестник и сведенията, които й дадоха партньорките по бридж на майка й, разкриваха, че след като Рут Хокин бе наследила долината и селото от съпруга си, решила да напусне тези места, за да избяга от спомените. Продала имението и основала дружество, което поело управлението на земите и фермите. Дала на наемателите възможността да купят къщите си, а през изминалите години някои от тях били препродадени и на пришълци. Рут Хокин се оказа напълно неоткриваема и чрез адвоката на дружеството отхвърли категорично настояванията на Катрин да я интервюира.

Процесът, на когото действията на Рут бяха дали ход, неминуемо бе довел до подобряване на вида на селото. Вратите и прозорците на къщите блестяха прясно боядисани, бяха се появили градинки и дори сега в края на зимата, ранни минзухари, нискостеблени перуники и кокичета хвърляха тук-там цветни петна. Разбира се, бяха нахлули много коли, паркирани край селската морава — на мястото на някогашните разнебитени ленд роувъри и „Остин Кеймбридж“-а на скуайъра. Вместо старата телефонна будка имаше модерна кабина от плексиглас, но пък менхирът си беше все още там, все така наклонен под същия ъгъл. Въпреки новите коли и разкрасените къщи, в този студен следобед не бе трудно да си представиш някогашния Скардейл — какъвто го видя за първи път, като дете, и после, след края на невинните години, като младо момиче.

Тогава беше на шестнайсет години. Бяха изминали две години и половина от убийството на Алисън Картър, а приятелят на Катрин имаше мотор. Един пролетен следобед тя го убеди да я закара до Скардейл, за да видят мястото, където бе извършено злодеянието. Признаваше си с известен срам, че е била подтикната от обикновено нездраво любопитство. Тогава беше на тази възраст, когато престъпването на нормите беше цел на всяка постъпка. Не бяха обути подходящо — а и нямаха достатъчно смелост — за да отидат до старата оловна мина, но несръчните им хлапашки прегръдки в горичката зад имението бяха добили допълнителен чар от тръпката, че са на такова трагично известно място.

Сега съзнаваше, че по този начин може и да са се опитали да прогонят ужаса, възбуден от процеса срещу Филип Хокин. Разбира се, повечето подробности бяха замазани от журналистическия жаргон, но Катрин и приятелките й знаеха, че с Алисън Картър се е случило нещо ужасно — такова ужасно нещо, за което ги предупреждаваха, че може да ги сполети, ако не избягват непознати. Толкова по-страшно ставаше всичко от мисълта, че страданията на Алисън бяха причинени от човек, когото е познавала и комуто би трябвало да се доверява. За Катрин и приятелите й, водили защитено съществувание в семейства от средната класа, самата мисъл, че домът може да не бъде синоним на сигурност, беше плашеща.

На по-ежедневно ниво резултатът от този процес бяха многото ограничения, които възникнаха в живота им — и доброволно наложени, и изисквани от родителите. Съпровождаха ги навсякъде, пазеха ги дотолкова, че те имаха чувството, че се задушават — и то тъкмо по времето, когато британските тийнейджъри вилнееха в ритъма на шейсетте години. Съдбата на Алисън бе хвърлила сянка върху младостта на Катрин, и тя никога не забрави напълно нито случая, нито жертвата. Може би това бе един от главните подтици за решението й да напусне Бъкстън колкото е възможно по-рано. Замина да следва в Лондон, а когато завърши, започна работа като момиче за всичко в една информационна агенция. После дойде и работата като журналист в новинарски сектор — и всичко това й помогна да прекъсне пъпната връв към миналото, изпълни живота й с нови лица, нови пристрастия, и нито една нишка не я дърпаше назад.

Докато се катереше по стълбицата на журналистическата йерархия, Катрин нерядко си задаваше въпроса какво ли би било бъдещето на Алисън. Не, убеждаваше се тя, не беше развила мания на тази тема. Просто я дразнеше естественото любопитство на всеки журналист, който е израснал в непосредствена близост със събитията по този изключително странен и мъчителен случай.

А сега, като по чудо, самата тя бе тази, която щеше най-сетне да разбули миналото, да разкрие историята, скрита зад кулисите. Напълно подходящо, мислеше Катрин. Нямаше по-подходящ журналист за тази задача.

Катрин излезе от колата, закопча якето си и уви по-плътно шала около врата си. Прекоси моравата, изкачи стъпалата в единия й край и тръгна по пътеката. Знаеше, че тя води към горичката, в която някога бяха открили Шеп, а оттам — към извора на Скарластън.

Докато заскрежената трева хрущеше под краката й, тя си припомняше последния път, когато измина този път. Беше горещ юлски следобед преди десет години. Слънцето прежуряше от металносиньото небе. Сянката на дърветата беше единственото спасение от жегата. Катрин беше наела с още двама приятели една малка вила в Дъвдейл, която трябваше да им служи за изходен пункт при обиколките на дербишърските възвишения. Една от заплануваните екскурзии бе нагоре по течението на Скарластън — от Дендърдейл до Скардейл. Сгорещени и потни след дългото ходене, бяха повикали такси от телефонната будка до селската морава, после седнаха на една ниска каменна стена и се заеха да обменят клюки за лондонските си колеги, докато чакаха. Катрин дори не спомена Алисън — някакво странно суеверие я възпря да напомни случая на колеги — журналисти.

Тогава и през ум не й минаваше, че тъкмо тя ще успее да убеди Джордж Бенет да наруши трийсет и петгодишното си мълчание и да проговори за този случай. Тя наистина никога не бе забравила Алисън Картър, но не бе се и надявала, че ще напише книга за един от най-интересните случаи през този век.

Такава мисъл изобщо не се въртеше в главата й миналата есен в Брюксел. Но Катрин знаеше от опит, че най-интересните материали не се намират с търсене. А за нея нямаше съмнение, че историята на Алисън Картър ще бъде върхът в кариерата й.

2.

Октомври 1997 — февруари 1998

Дъждът се лееше като из ведро. Това не би било непоносимо, ако си седеше зад витрината на някое от уютните кафенета на „Гран Плас“ и си топлеше ръцете с чаша ирландско кафе, зяпайки преточващите минувачи, които се опитваха да спасят чадърите си от вятъра. Но да си губи времето през този дъждовен следобед в една от многото бетонни постройки на Евроадминистрацията, докато чака някаква шведка, член на една от комисиите, да си спомни за уговорката им, не се покриваше с представата й за приятно прекарване. Това изобщо не съвпадаше с плановете й, когато реши да отскочи за малко до централата на Европейския съюз.

Въпреки че Катрин се беше издигнала до отговорен редактор за тематични материали в едно от лъскавите женски списания, никога не бе изгубила слабостта си към новинарството, благодарение на което започна да си гради име. Обичаше понякога да се измъква от стреса на бюрокрацията и дребнавостта на служебните взаимоотношения. Извинението й беше, че не бива да занемарява творческата страна на личността си, и да не губи връзка с промените, които се изправяха пред журналистите, на които възлагаше работа. Затова от време на време планираше материал, който й даваше възможност сама да направи проучванията, интервютата — и сама да го напише.

Беше решила, че няма да е зле да направи поредица интервюта с жени — водещи фигури в администрацията на Европейския съюз. Но си бе направила сметката без вездесъщата бюрокрация и лошото време. Да не говорим за това, че заседанията винаги продължаваха по-дълго от предвиденото и никой не идваше навреме за уговореното интервю. Катрин въздъхна, отиде при телефона в заседателната зала и се обади на връзката си — англичанин от отдела за връзки с обществеността, на име Пол Бенет. Тя бе очаквала, че ще се държи надменно и резервирано, като повечето чиновници от правителствените пресслужби, но остана приятно изненадана. Когато установиха, че и двамата са израснали в Дербишър, контактите им станаха още по-близки, и Пол Бенет бе успявал досега да й помогне със срещаните затруднения.

— Пол? На телефона е Катрин Хийткоут. Зигрид Хамарквист не дойде.

— О, да му се не види — каза той ядосано. — Можеш ли да почакаш за минутка?

В ушите й нахлу класическа музика — цигулките напомняха на разгневени комари. Понякога й се искаше да може да различава една класическа пиеса от друга, но тъкмо сега това надали щеше да й бъде от полза. Отдалечи слушалката от ухото си — достатъчно надалече, за да не се дразни, и достатъчно близко, за да чуе кога Пол ще се върне на телефона. Минаха една-две минути, после тя чу отново гласа му:

— Катрин? Съжалявам, но нямам добри новини. Всъщност може и да са добри, зависи какво ти е мнението за Хамарквист. Оказва се, че трябвало да отиде в Страсбург на някаква среща. Ще се върне чак утре сутрин, но секретарката й се закле, че ще те прехвърли в утрешната й програма, за единайсет часа. Става ли?

— Сега е мой ред да кажа „да му се не види“ — отвърна сухо Катрин. — Мислех да хвана „совалката“22 тази вечер.

— Съжалявам — каза Пол. — Скандинавците имат склонност да приемат журналистите като прекалено маловажни, за да се съобразяват с тях.

— Вината не е твоя. Благодаря, че ме уреди все пак. Поне ще остана още един ден в слънчевия Брюксел — каза тя иронично.

Пол се разсмя.

— Именно. Но наистина ми е неприятно, че увисна така. Виж какво, ако нямаш други планове, защо не дойдеш у нас да пийнем по нещо?

— О, не се безпокой, ще се оправя — каза Катрин със заучено безгрижие.

— Не те каня по задължение — настоя Пол. — Искам да се запознаете с Хелън.

Катрин си спомни, че Хелън е приятелката му. Преводачка в комисията.

— Убедена съм, че тъкмо това й е мечтата след дял ден, прекаран в тази Вавилонска кула — продължи тя с ирония.

— Чете всеки месец твоето списание, и ще ме убие, ако разбере, че съм пропуснал да те доведа у нас на чаша вино. Пък и тя е севернячка, наше момиче — добави той, като че ли това решаваше въпроса.

Въпросът наистина бе решен, затова малко след седем Катрин вече целуваше по бузите Хелън Маркевич. Поздравът не беше много в дербишърски стил, мислеше тя, докато оглеждаше приятелката на Пол. Определено беше от целевата читателска група на тяхното списание. Тридесет и няколко годишна, тъмната й коса беше късо подстригана и падаше в немирен бретон върху широкото чело. Имаше сърцевидно лице, прави черни вежди, високи скули и открита усмивка. Гримът й беше дискретен, но ефикасен — тъкмо това, което стилните списания препоръчваха за работеща жена. Хелън й се струваше смътно позната, и Катрин предположи, че може да са се разминавали по коридорите в сградата на Европейския съюз през последните дни. Толкова елегантна жена с впечатляваща външност би привлякла вниманието й, макар и несъзнателно. Разбираше желанието на Пол да се похвали с нея.

Докато Пол наливаше щедро червено вино в чашите, двете жени се разположиха в двата ъгъла на мекия диван.

— Пол ми каза, че госпожа Хамарквист ви вързала тенекия — каза Хелън. Следи от йоркшърски акцент все още се забелязваха ясно в гласа й. — Сигурно е като да се навиваш да отидеш на зъболекар и накрая да установиш, че си е тръгнал по-рано.

— Не е чак такова чудовище — възрази Пол.

— Слага майката на Грендъл23 в задния си джоб — каза мрачно Хелън.

— Сигурна съм, че няма да успее да се измъкне от Катрин.

— О, убедена съм, скъпи — Хелън се усмихна на Катрин. — Той спомена ли, че съм ви страстна почитателка? Няма шега — дори съм абонирана.

— Впечатлена съм — каза Катрин. — Я ми кажете, вие двамата как се запознахте? Да не би да става дума за евро роман?

— Внимавай, Хелън, тя вече прави планове за броя, който ще излезе догодина на Свети Валентин.

— Може би пък да не мисли и у дома за работа като теб — подразни го тя. — Да, Катрин, срещнахме се в Брюксел. Пол беше първият човек със северняшки акцент, с когото се запознах в Комисията, и това естествено ни сближи.

— А пък аз си паднах по нея от първия момент, така че тя нямаше никакви шансове — допълни Пол и погледна Хелън.

— Ти откъде си, Хелън?

— От Шефилд.

— Аз съм от другата страна на Пенините24. Израснах в Бъкстън.

Хелън кимна.

— Сестра ми живее сега там някъде. Чувала ли си за някакво село Скардейл?

Катрин се стресна.

— Разбира се, че познавам Скардейл.

— Сестра ми, Джен, се премести да живее там преди две години.

— Наистина ли? Защо точно в Скардейл? — попита Катрин.

— Ами просто така стана. Леля ми, която живя дълги години у нас, наследи там къща от далечна роднина на покойния си съпруг. Втора братовчедка или нещо подобно. Когато леля почина, мама наследи къщата. После почина и мама, и я завеща поравно на мен и Джен. Дотогава давахме къщата под наем, но на Джен й се искаше да живее в провинцията, затова реши да предупреди наемателите да я освободят и сама се нанесе там. Аз бих се побъркала, ако трябваше да живея на такова забравено от Бога място, но на нея й харесва. Все пак, тя пътува много заради работата си, и затова сигурно не й доскучава да живее на село.

— С какво се занимава? — продължи да пита Катрин.

— Работи като консултант — предимно за големи многонационални компании. Прави психологически профили на висшия персонал. Започна само преди няколко години, но се справя страхотно — каза Хелън. — Няма друг начин — само като си помислиш колко плаща, за да отоплява тази огромна къща!

Само една сграда в Скардейл отговаряше на това описание.

— Да не би да живее в имението Скардейл? — възкликна Катрин.

— Явно мястото ти е добре известно — засмя се Хелън. — Точно така. Я ми кажи, как така познаваш тази затънтена дупка?

— Хелън — в тона на Пол се криеше предупреждение.

Катрин се усмихна криво.

— Когато бях в пубертета, в Скардейл стана убийство. Момиче на моите години беше отвлечено и убито от втория си баща.

— Алисън Картър? — възкликна Хелън. — Чувала си за случая Алисън Картър?

— Странно е по-скоро, че ти знаеш за него — отвърна Катрин. — Надали си била родена, когато той беше на първа страница по вестниците.

— О, но ние знаем всичко за случая Алисън Картър, нали, Пол? — каза Хелън с нещо подобно на злорадство.

— Не, Хелън, няма нищо подобно — Пол като че ли бе малко сърдит.

— Добре де, ние не знаем — каза успокояващо Хелън и докосна ръката му. — Но познаваме човек, който знае.

— Стига, Хелън. Катрин не се интересува от някакво убийство, станало преди тридесет и пет години.

— Грешиш, Пол. Този случай винаги ме е вълнувал. А ти по какъв начин си свързан с него? — Тя се взря в намръщеното му лице и изведнъж нещо щракна в мозъка й. Далечната прилика, която бе разбудила нещо в паметта й още първия път, когато го видя, сега и фамилното име, видяно във връзка със случая Алисън Картър. Тя съобразяваше бързо… — Я чакай… Ти да не би да си син на Джордж Бенет?

— Точно така — каза тържествуващо Хелън.

Пол изгледа Катрин с подозрение.

— Познаваш ли баща ми?

Катрин поклати глава.

— Не, не го познавам лично. Но съм чувала за него, във връзка със случая Алисън Картър. Справил се е страхотно на времето.

Пол отвърна:

— Е, да, но то е било още преди да се родя, а и татко никога не е обичал да говори много за работата си.

— Случаят е бил наистина значителен, нали знаеш — начинаещите юристи все още са задължени да го разучават, заради отношението му към всички процеси за убийство при отсъствие на труп. А пък никой никога не е писал книга за този случай. Единственото, което може да се открие, са вестникарските статии от онова време и разните сухи юридически коментари за прецеденти. Чудя се как баща ти не е написал още мемоарите си — каза Катрин.

Пол сви рамене и прекара ръка през ниско подстриганата си руса коса.

— Той не обича такива неща. Спомням си как у нас се появиха някакви журналисти — трябва да съм бил към шестнайсетгодишен. Някакъв тип, който заяви, че писал на времето за случая, и искал татко да му сътрудничи, за да напишат заедно книга за събитията. Татко само дето не го изхвърли. После каза на мама, че майката на Алисън е преживяла достатъчно мъки на времето, за да се разравя отново целия случай.

Журналистическият инстинкт на Катрин се задейства незабавно.

— Но нали тя вече е мъртва — искам да кажа, майката на Алисън. Почина през деветдесет и пета. Вече няма причини да не се говори за случая. — Тя се приведе напред, обзета от внезапна възбуда. — Бих искала аз да напиша книгата за случая Алисън Картър. Историята трябва да бъде разказана, Пол. Не на последно място, защото на времето репортерите са замазвали подробностите около сексуалното насилие, упражнено от Филип Хокин върху доведената му дъщеря. Това е важен случай, не само от юридическа гледна точка, но и защото се е отразил на живота на извънредно много хора.

Хелън изненадващо се намеси в нейна защита.

— Катрин е права, Пол. Знаеш колко безскрупулни могат да бъдат някои журналисти. Знаеш също, че интересът към тези исторически случаи се подновява периодично. Ако баща ти не разкаже тази история, най-вероятно някой амбициозен драскач ще напише нещо след неговата смърт и тогава няма да има кой да възрази срещу сензационната версия на събитията. А пък и Джен живее точно на мястото на събитията, така че Катрин ще може да навлезе напълно в атмосферата.

Пол вдигна ръце в знак, че се предава. Явно Хелън имаше достатъчно власт да промени почти враждебното му настроение в любезна услужливост.

— Добре, добре, момичета, печелите. Ще поговоря със стария следващия път, когато се прибера у дома. Ще му обясня, че съм се запознал с последната почтена журналистка в Европа и че тя си е поставила за цел да го превърне в медийна звезда. Кой знае, може и аз да закача нещо от блясъка на славата. А сега, имате ли нещо против да отидем да хапнем миди при Жак?

Една седмица по-късно, когато вече се бе прибрала в Лондон, телефонът иззвъня. Синът бе обработил бащата така, както външен човек не би успял. Идущата седмица Джордж Бенет щеше да участва в турнир по голф за пенсионирани служители на полицията, близо до Лондон, и беше склонен да се види с Катрин, за да обмислят на чаша възможностите тя да опише в книга случая Алисън Картър въз основа на неговите спомени.

Катрин се облече много внимателно за срещата. Единственият костюм на Армани, който притежаваше, ниски токове. Имаше нужда от увереност, и в това отношение беше съгласна с редакторката на модната секция в списанието — че нищо не придава такава самоувереност на деловата жена като изисканата италианска мода. Постави на изпитание търпението си, докато си слагаше овлажняващ фон дьо тен, очертаваше очите си и оформяше с молив и червило устните си, за да се почувства добре в кожата си. С всяка изминала година тази процедура отнемаше все повече време. Някои от колежките й се подложиха на пластични операции, но те имаха съпрузи, с които трябваше да се съобразяват. Катрин знаеше отлично, че е много по-трудно да задържиш някого, когато чарът на новостта избледнее, отколкото да откриеш човек, склонен да сподели удоволствието ти без излишна публичност — и дотогава, докогато това е приятно и на двамата. Не че имаше подобни намерения по отношение на Джордж Бенет. Но нямаше нищо лошо в това той да се почувства поласкан, че тя се е погрижила да му се понрави.

Но той беше все още хубав мъж, и тя изпита задоволство, че се е постарала да изглежда добре. Сребристоруса коса, малко крива усмивка и очи, които все още излъчваха добронамереност въпреки трийсетте години, прекарани в служба на закона; също като Робърт Редфорд, и Джордж Бенет беше мъж, чиито най-хубави години бяха вече спомен, но не можеше да го погледнеш и да не оцениш останките от минало великолепие.

А най-удивителното беше, че Джордж Бенет бе готов да говори. Катрин подозираше, че към това са го подтикнали много причини. Първата бе, че и той бе осъзнал възможността да говори свободно сега, след смъртта на Рут Хокин, без да се притеснява, че ще й причини нови страдания. Беше се пенсионирал на петдесет и три години с чин главен криминален инспектор, беше работил като консултант по сигурността в няколко компании от долината на река Амбър, но все по-тежката инвалидност на жена му, предизвикана от прогресиращ артрит, го бе накарала да престане да работи миналата година. Очевидно Джордж Бенет не беше човек, който обича да бъде извън играта, не можеше и да се наслаждава на сенчестото съществувание на обикновен, незначителен възрастен мъж. Предложението на Катрин бе дошло във възможно най-подходящия момент.

Четири месеца по-късно имаха договор с издателство, а Катрин бе успяла да получи разрешение за шестмесечен творчески отпуск. Сега най-сетне бе в Скардейл — този път вече като участник в драмата, която бе повлияла толкова силно на младостта й.

3.

Февруари 1998 г.

Джордж Бенет се взираше в собственото си отражение в кухненския прозорец. Сенките на градината отвън плуваха на фона и омекчаваха някои от бръчките, които изминалите тридесет и пет години бяха изкопали. Изчезването на Алисън Картър беше първият случай, който му бе докарал безсънни нощи, но далеч не и последният. А сега тя бе отново тук, отново бе му отнела съня през тази студена зимна нощ. Пет и половина сутринта — и никакъв шанс да потъне отново в забвение.

Копчето на електрическия чайник щракна, когато се изключи и Джордж се върна към студения, флуоресциращ свят на кухнята. Сипа вряща вода върху пликчето чай в чашата си и се зае да го натиска с лъжицата, за да стане чаят възможно най-силен. Прекалено много години бе пил чай в стола на управлението — и от там му бе останал вкусът към чай със силен танинов вкус и портокалов аромат. Извади млякото от хладилника и капна в чая съвсем мъничко — колкото да го охлади дотам, че да може да се пие веднага. После седна на кухненската маса и се уви по-плътно в халата си. Посегна към пакета цигари пред себе си и запали една.

Сега, когато предстоеше Катрин Хийткоут за първи път да му вземе истинско интервю, Джордж бе станал плячка на съжаления. Винаги досега бе избягвал да говори за този случай. Раждането на Пол му се бе сторило идеалното приключване, символ на ново начало, възможност да остави спомена за мъките на Рут Картър за гърба си. Разбира се, не стана толкова лесно и бързо. В полицейската рутинна работа имаше прекалено много задължителни подробности, които не му позволиха да прогони веднага Алисън Картър от всяко ъгълче на паметта си. Но бе успял да изпълни решението си да не говори за случая.

Никой от колегите му не можа да си обясни това негово мълчание по случай, с който всеки от тях би се гордял и би се хвалил при всяка възможност. Само Ан бе схванала напълно какво го бе подтикнало да вземе такова решение — дълбокото лично убеждение, че все пак се бе провалил. Въпреки че бе успял да се пребори с привидно непреодолими препятствия, за да разреши загадката около изчезването на Алисън и да събере достатъчно доказателства, за да бъде обесен виновникът, Джордж продължаваше да се измъчва, защото бе убеден, че разрешаването на случая му е отнело прекалено много време. Рут Картър бе преживяла дълги, мъчителни седмици, изпълнени с несигурност и лъжливи надежди, вкопчена в мисълта, че дъщеря й все пак може да е жива. Не само това — Филип Хокин се бе радвал на свободата по-дълго, отколкото заслужаваше. Беше ял храната, сготвена от жена му, беше спал спокойно през нощите, когато страхът я бе държал будна, бе се разхождал из земите си със самоувереността на собственик, убеден, че е успял да се измъкне безнаказано. Джордж се обвиняваше, че бе допуснал Хокин да се наслаждава дори на толкова кратък период на сигурност.

Затова се бе съпротивлявал на всякакви опити да го накарат да говори за случая. Бе прогонил няколко души, които имаха желанието да опишат случая, видян през неговите очи. Дори онзи лешояд Дон Смарт, който преживяваше от проследяване на линейки, бе решил, че е в правото си да се яви на прага на дома му и да претендира за времето и мислите му. Тези претенции бяха поне лесни за отхвърляне, помисли Джордж с горчива усмивка.

Иронията в тази история беше, че тъкмо обичта, която му помогна да продължи по пътя си, бе го принудила да се предаде. Още когато Пол каза на него и на Ан, че сестрата на Хелън живее в Скардейл, Джордж бе разбрал, че ако отношенията между сина му и тази жена бяха наистина толкова сериозни, той ще трябва да наруши решението си никога да не отива по онези места. Засега повод още нямаше. Но той знаеше, че скоро бракоразводното дело на Хелън ще приключи окончателно, и подозираше, че тя и Пол ще побързат да се оженят почти веднага след това. Това означаваше, че ще трябва да се запознае със сестрата на Хелън — единствената й жива роднина, и че няма да може да се измъква до безкрайност от посещение в Скардейл.

При наличието на тази перспектива, настояването на Пол да се срещне с Катрин Хийткоут му се стори почти съдбоносно. Като че ли обстоятелствата влизаха в съзаклятие, за да го принудят да започне отново да си спомня за Алисън Картър. Бе решил, че няма нищо лошо в това просто да се запознае с журналистката — да види дали тя е човек, комуто би могъл да има доверие. Първото му впечатление беше, че е просто една от тълпата претенциозни драскачи от „Флийт Стрийт“, но когато поговориха и тя му обясни какво въздействие е имало убийството на Алисън върху собствения й живот, Джордж разбра, че няма да намери по-подходящ човек, който да напише историята, която сега като че ли настояваше да бъде разказана.

Шумът от познатите стъпки по стълбата смути мислите му. Той вдигна очи и видя Ан на вратата на кухнята, още рошава и сънена.

— Събудих ли те, мила? — той се пресегна и включи отново чайника.

— Събуди ме пикочният ми мехур — каза тя сухо и отиде да седне на стола срещу него. — А твоята страна на леглото беше вече изстинала, затова реших, че може да имаш нужда от някой, който да ти прави компания.

Джордж стана и забърка в една чаша напитката от малцов шоколад, която Ан обичаше.

— Не бих се отказал — каза той, докато наливаше водата и разбъркваше. Седна обратно на мястото си и плъзва чашата по масата към нея. Тя обхвана чашата с деформираните си от артрита пръсти, наслаждавайки се на успокоителното въздействие на топлината върху постоянно пулсиращата ревматична болка.

— Притесняваш се за днес, нали? — попита тя.

Той кимна.

— Сигурно ти е ясно, че ми се иска никога да не бях давал съгласието си.

— Всеки би се притеснявал, когато става дума за нещо толкова важно — каза тя успокояващо. — Не може да не искаш да представиш нещата в реална светлина, да отдадеш на Алисън нужната справедливост.

Той изпръхтя присмехулно.

— Приписваш ми по-извисени подбуди, скъпа. Иска ми се никога да не се бях съгласявал, защото ще се изложа, когато се види черно на бяло, че съм се държал като пълен глупак по отношение, на Филип Хокин.

Ан поклати глава.

— Ти си единственият, който мисли така, Джордж. В очите на хората ти беше герой. Ако имаше някакъв Почетен Знак на Скардейл, щяха да ти го дадат още в деня, когато беше произнесена присъдата.

Той поклати глава на свой ред.

— Може и така да е. Но ти знаеш, че никога не съм се оценявал по стандартите на други хора — само по своите. А в моите представи аз не успях да помогна на тези хора. Като начало, бях част от системата, която не съумя да помогне на Алисън — една система, която не би се вслушала в твърденията на едно малко момиче, че е станало жертва на сексуално насилие.

Ан изду нетърпеливо устни.

— Започваш да откачаш. По онова време сексуалното насилие над малолетни беше нещо, за което изобщо не се говореше открито — а в семействата това бе напълно немислимо. Ако настояваш да се съсипваш с мисли, че не си спазил обещанието си пред Рут Картър, това си е твоя работа. Но няма да стоя и да гледам безучастно как си косиш нервите заради недостатъците на британското правораздаване отпреди трийсет и пет години. Това си е чисто самосъжаление, Джордж Бенет, сам го знаеш.

Той се усмихна, признавайки, че тя е права.

— Така е. Може би трябваше да разчистя това още преди години. Нали психиатрите все това говорят? Здравословно е да говориш за това, което те безпокои. Премълчаваш ли, рискуваш да развиеш всевъзможни психози.

Ан се засмя.

— Като например параноичното убеждение, че лично ти си отговорен за цялата несправедливост на този свят.

Той прекара ръка през косата си.

— Има и още нещо. Трябва да прогоня призраците на миналото заради Пол и Хелън. Някой ден ще се наложи да отидем в Скардейл на гости на сестрата на Хелън, а през всички тези години аз допуснах Скардейл да се превърне за мен в символ на нещо ужасно. Трябва да променя това, за да не объркам живота на всички около себе си. Не искам да попреча на щастието на момчето. Може би тъкмо това, че ще разговарям за цялата тази каша със страничен човек, ще ми помогне.

— Мисля, че си прав, мили, и наистина съм доволна, че най-сетне се реши да проговориш за Алисън. Като изключим всичко останало, този случай съвпадна с един много важен момент в нашия живот. Често ми се е налагало да премълчавам неща, които съм искала да споделя, спомени, които съм искала да ти разкажа — защото знаех, че ако говоря за времето, когато бях бременна с Пол, това ще ти напомни процеса срещу Филип Хокин. Затова ще се радвам, ако откровеният ти разговор с Катрин Хийткоут ми даде възможността да разговарям с теб за онова време. Не само с теб, а и с Пол. Може да звучи егоистично, но много бих искала да стане така.

Джордж отвори широко очи.

— Никога не съм знаел, че ти минават такива мисли — каза той. — Как съм могъл да не предположа?

Ан отпи малко от чашата си.

— Защото не съм се издавала, мили. Но сега, когато вече наистина си се оттеглил от активна работа, е време да погледнем без страх назад към съвместния си живот. Все още имаме бъдеще, Джордж. По днешните стандарти не сме още стари. Това е възможността ни да си разчистим веднъж завинаги сметките с миналото, да се убедиш, че това, което си вършил, е редно и добро, че е имало смисъл да бъде сторено. — Тя се пресегна и постави деформираната си ръка върху неговата. — Време е да простиш сам на себе си, Джордж.

Той въздъхна дълбоко, сякаш от дъното на душата си.

— Е, надявам се и Катрин Хийткоут да е във всеопрощаващо настроение. — Той се прозя. — Защото няма да съм в блестяща форма в десет сутринта, ако не успея да дремна още малко — хвана нежно ръката на Ан и добави: — Благодаря ти, мила.

— За какво?

— За това, че ми припомни, че не съм такова чудовище, в каквото понякога мисля, че съм се превърнал.

— Не си чудовище. Е, освен когато се събуждаш с махмурлук. Всичко ще бъде наред, Джордж — успокои го Ан. — Миналото не крие никакви изненади, нали?

4.

Февруари — Март 1998 г.

Когато се събуди за първи път в къщата, която бе наела в Лонгнор, Катрин изпита внезапен пристъп на паника. Не можеше да си припомни къде се намира. Трябваше да се събуди в топла стая, с високи плъзгащи се прозорци. Вместо това носът й беше замръзнал, беше се свила на топка, в зародишна поза, под непозната пухена завивка, единствената светлина в стаята се процеждаше през тънкото перде на малко прозорче, вкопано в дебела около метър каменна стена.

Тогава паметта й се задейства и възбудата почти пропъди раздразнението от страшния студ в двуетажната каменна къща, която бе наела за шест месеца. Собствениците, които иначе я даваха под наем през летните месеци, бяха във възторг. Катрин едва сега разбираше защо — никой нормален човек не би наел този хладилник през зимата. Тя скочи от леглото и потрепери, когато студът защипа дългите й крака. Днес трябваше да отиде да си купи дебела пижама и грейка — иначе пребиваването в Лонгнор щеше да й докара същите измръзвания, които я мъчеха като дете. Проклинайки наемодателите с цветист журналистически език, тя излезе тичешком от стаята.

Банята предлагаше уютно убежище от студа. Окачената на стената печка с вентилатор затопли веднага въздуха, а за щастие водата, която протече от душа, вдигаше пара. Катрин предположи, че силният газов радиатор ще успее да затопли бързо и кухнята. Но в спалнята беше ад. Реши занапред да си оставя дрехите в банята, за да се преоблича там.

Докато се обличаше, си мислеше, че не е спала на такъв студ от времето, когато живееше с родителите си в Бъкстън — централното отопление беше прокарано едва когато тя навърши петнайсет години.

Изведнъж спря да навлича пуловера през главата си. Всъщност, ако имаше за цел да възстанови атмосферата на Скардейл от 1963 година, не би могла да намери по-подходящо място. Алисън Картър сигурно бе израснала с познатата гледка на скреж от вътрешната страна на прозорците в стаята й — особено в дълбока зима. Сигурно и тя бе влизала в топлата, уютна кухня на къщичката им, преди майка й да бе предпочела живота в имението. Катрин не бе очаквала проучванията й да достигнат такова ниво на автентичност. Но след като го имаше на разположение, можеше да го приеме с благодарност. При това сегашното й жилище беше само на стотина ярда от дома на Питър Грънди. Пенсионираният лонгнорски полицай сигурно щеше да се окаже ценен източник на сведения. Той щеше да я въведе в живота на селото. Тя знаеше отлично колко резервирано се държат в селските кръчми с пришълците, и никак не й се искаше в продължение на шест месеца да няма с кого да размени една дума вечерно време. По-добре би било дори да обсъжда цените на добитъка на говеждия пазар в Лийк.

Докато пиеше черно кафе и ядеше сандвич с бекон, тя прелистваше фотокопията на изрезките от вестници, които бе успяла да изрови в националния вестникарски архив в Колиндейл. Точно днес надали щяха да й бъдат от полза; но нямаше да е зле да прегледа информацията, за да си състави план за разговорите с Джордж Бенет, които започваха днес. Бяха се споразумели да разговарят по два часа всяка сутрин. Така Катрин щеше да има време да сваля текста на интервютата, а същевременно ежедневието на семейство Бенет нямаше да се обърква прекалено много. Съвсем не й се искаше за започнат да приемат присъствието й като постоянно натрапничество в живота им. Така потокът на спомените на Джордж Бенет би могъл да пресъхне.

Половин час по-късно тя премина с колата под тунел от оголели дървета и стигна до центъра на село Кромфорд. Следвайки напътствията на Джордж, тя зави край вира при воденицата и се заизкачва нагоре по хълма, влезе полека в острия ляв завой и колата се плъзна по алеята към къщата на семейство Бенет. Още докато шумът от мотора затихваше, вратата се отвори. На прага застана Джордж, вдигнал ръка за поздрав. В тъмносивите си панталони, тъмносинята жилетка и светлосивото поло, приличаше на модел от каталог за трикотажни изделия за зрели мъже. Липсваше му само лулата, захапана между зъбите. Джими Стюарт в „Животът е прекрасен“ — за радост на жителите от предградията над шейсетгодишна възраст.

— Радвам се да те видя, Катрин — подвикна той.

— И аз теб, Джордж. — Тя потръпна, когато влезе в топлия коридор. — Бях забравила какъв лют студ настъпва тук по това време на годината.

— Това ми напомня много неща — каза той, въвеждайки я от покритото с килим антре в дневна, която приличаше на аранжимент от мебелен магазин. Всичко беше стилно, изискано, но колкото и да бе чудно — без следа от индивидуалност. Дори репродукциите на Мане по стените не правеха впечатление на проява на личен вкус, бяха някак безлични. Стаята беше идеално подредена — дори присъствието на вестник не нарушаваше почти клиничната хармония. Ухаеше на ароматизатор за въздух. Където и да изявяваха индивидуалността си Ан и Джордж Бенет, то определено не бе в дневната.

— Когато Алисън изчезна, беше също такава люта зима — продължи Джордж. — Затова още от самото начало се надявах, да е отвлечена. Ако бе така, щяхме да имаме някакъв шанс да я върнем жива у дома. Дълбоко в себе си знаех, че никога не би оцеляла след една нощ на открито в такова време.

Джордж посочи една кресло, което изглеждаше удобно, без да бъде изтърбушено от употреба.

— Заповядай — после седна на стола срещу нея.

Катрин отбеляза, че той автоматично избира мястото си така, че да бъде с гръб към светлината, която да пада върху нейното лице. Зачуди се дали това се дължи на съзнателния му избор на опитен полицай, или това бе просто обичайното му място в дневната. Несъмнено след няколко разговора щеше да бъде в състояние да прецени.

— Така — подхвана Джордж. — Как смяташ да започнем?

Още преди Катрин да отвори уста, в стаята влезе възрастна жена. Късата й, посребрена коса обрамчваше лице, в което болките бяха издълбали преждевременно дълбоки бръчки. Движеше се вдървено и несръчно, като човек, за когото движението отдавна бе престанало да бъде нещо друго, освен мъчителна необходимост. Дори от другия край на стаята се забелязваше, че пръстите й са деформирани, на възли и грозни буци, резултат на ревматоидния артрит. Но усмивката на лицето й бе все още искрена, и оживяваше сините й очи.

— Вие трябва да сте Катрин — каза тя. — Радвам се да се запознаем. Аз съм Ан, жената на Джордж. Няма да преча на разговорите ви, дойдох само да попитам чай или кафе предпочитате.

— И аз се радвам да се запознаем. Благодаря, че се съгласихте да нахлуя така у вас — каза Катрин, докато пресмяташе на ум шансовете да получи чаша прилично кафе в дома на двама шейсетинагодишни англичани. — Чай, моля — каза тя. — Много слаб, без мляко и захар. — Реши, че така е най-сигурно. С нищо не бе заслужила да пие в продължение на два месеца лошо кафе.

— Добре, чай — каза Ан.

— И, госпожо Бенет — продължи Катрин. — Няма изобщо да ми пречите, ако искате да присъствате на разговорите ни. Дори ще ви бъда много благодарна, ако можете да допълните нещо, да дадете на читателите ни някаква представа какво е било да си съпруга на полицай, когато мъжът ви е разследвал такъв тежък случай.

Ан се усмихна.

— Нямам нищо против да си побъбрим. Но интервютата са за вас двамата с Джордж. Не искам да му се бъркам, а освен това ще имам и много работа. Сега ви оставям, за да сложа чая.

Когато Ан излезе, Катрин извади магнетофона от чантата си и го сложи на масата пред себе си.

— Ще записвам интервютата — така възможността да объркам нещо е по-малка. Така че, ако искаш да кажеш нещо, което не е за публикуване, а само за мое сведение, предупреди ме, докато разговаряме. Освен това, когато става дума за нещо, в което не си сигурен, също ме предупреждавай. Така ще мога да си съставя списък на нещата, които после трябва да сверя.

Джордж се усмихна.

— Звучи съвсем разумно — той извади от джоба си пакет цигари и запали една, докато вадеше пепелник от чекмеджето на малката масичка до себе си. — Надявам се да не възразяваш, че пуша. Намалих ги доста, откак напуснах работа, но все още не мога да ги спра напълно.

— Няма проблем. Аз самата не пуша от дванайсетина години, но още мисля за себе си като за прекъснал, а не бивш пушач. На събиранията винаги предпочитам да общувам с пушачи — като че ли те са по-интересни от непушачите — каза тя с усмивка, без да се опитва да го ласкае. Наведе се напред и натисна копчето за запис. — Днес сигурно няма да стигнем до самия случай. Бих искала да започнем с предварителната ти история. Голяма част от това, което ще говорим, никога няма да бъде публикувано, но за мен е важно да си създам представа що за човек си ти и как си станал това, което си сега. Това е наложително, ако държа да опиша работата ти по този случай правилно и с разбиране, както възнамерявам. Това също е и начин да навлезем полека в самия разказ. Съзнавам, че сигурно се безпокоиш от мисълта, че ще навлизаш в подробности по случая след всички тези години, а бих искала да бъдеш колкото е възможно по-спокоен и да не се притесняваш. Разбира се, знам, че като офицер от полицията, ти си привикнал по-скоро да задаваш въпроси, отколкото да отговаряш. Имаш ли нещо против да започнем?

Джордж се усмихна.

— Не, започвай. Ще ти разкажа с радост всичко, което мога да си спомня. — Той замълча, защото Ан влезе в стаята. Движеше се бавно, на подноса в ръцете й имаше две димящи чаши. — Едно нещо мога да ти кажа отсега. Тази жена е причината, поради която не съм в лудницата след трийсет и няколкото години, прослужени в Дербишърската полиция. Ан е моята опора в живота.

Ан направи гримаса.

— Ама че си подмазвач, Джордж Бенет. Това, което искаш да кажеш всъщност, е че Ан е готвачка, телефонен секретар и икономка. — Тя погледна усмихнато към Катрин.

Очевидно не се шегуваха така за първи път.

— Наложи й се да се разболее от артрит, за да ме накара да пипна нещо из къщи — допълни Джордж.

— Ами трябваше да предприема нещо — каза сухо Ан. — В противен случай щеше да ръждясаш след пенсия. Стига си се лигавил и разкажи на Катрин всичко, което иска да знае. Ще донеса и бисквити, и ще се видим след като приключите.

Така започнаха дните, които се развиваха по една и съща схема, през целия февруари и март. Всеки ден сутринта Катрин изчиташе тази част от вестникарските изрезки, които се отнасяха до етапа на следствието, за което смяташе да разговарят. След закуска отиваше с колата до Кромфорд, прехвърляйки наум въпросите, с които смяташе, че ще стигне по-близо до истината.

А после се заемаше да преведе Джордж внимателно през цялата история. Връщаше се търпеливо назад, за да уточни някоя подробност, време, пейзаж или дори аромат. Беше впечатлена от искреното му старание да осигури възможно най-точни сведения. Оказа се, че за случая Алисън Картър той имаше почти фотографска памет, въпреки твърденията му, че далеч не помнел толкова добре останалите случаи в кариерата си.

— Предполагам, че съм бил развил нещо като мания на тема Алисън — бе казал той в началото на интервютата. — Разбира се, това беше първият ми голям случай, и бях решен да се представя добре, но причината беше друга. Предполагам, че се дължи донякъде на това, че точно в началото на следствието Ан ми съобщи, че е бременна. Измъчваше ме постоянно мисълта как бих се чувствал, ако такова нещо се случеше с моето дете — затова не исках да се откажа.

Това беше мотивът за мен. Не знам какво е подтиквало Томи Клъф, но той беше се посветил на работата по време на цялото следствие не по-малко от мен. Работеше дори по-дълго от мен, и тъкмо неговото упорство при разпитването на колегите от Хъртфордшър ни осигури едно от решаващите доказателства — че Хокин е собственик на пистолета, с който е била убита Алисън.

Знаеш ли, сигурно звучи странно, но така и не можахме да си поговорим истински с Томи след обесването на Хокин. Той продължи да работи в Бъкстън, а по това време аз вече се бях преместил в Дерби. Няколко пъти се уговаряхме да се срещнем и да пийнем по нещо, но всеки път работата ни попречваше. А после, няколко години след убийството на Алисън, той подаде оставка и замина нанякъде.

— Знаеш ли къде се премести? — попита Катрин. Вече бе задала същия въпрос на Питър Грънди една вечер в кръчмата, но той бе свил рамене и й бе казал, че никой не знае. Изглежда, Томи Клъф бе изчезнал също така безследно, както и самата Алисън.

Но се оказа, че Джордж знае къде е.

— Отиде в Нортъмбърланд, в някакво малко селце по крайбрежието. Дълги години работеше като охрана при Кралското общество за защита на птиците, но сега и той е пенсионер като мен. Но така и не се ожени, затова си няма някой като Ан да го крепи. Разменяме си коледни картички и кажи-речи, това е. Струва ми се, че аз съм единственият човек от полицията, с когото все още поддържа връзки. Мога да ти дам адреса му. Може и да се съгласи да говори за Алисън. Малко се съмнявам, но в крайна сметка нали успя да убедиш мен? — Джордж се усмихна.

Така и продължиха да се нижат утрините, една нишка на разказа водеше към друга. Катрин скоро си изработи програма за деня, след като се разделеше с Джордж. На връщане се отбиваше в една кръчма по пътя към Ашбърн, където сервираха добра храна, и към два часа се прибираше у дома. Следобедът и ранната вечер бяха посветени на свалянето на записи — занимание, което ужасно я отегчаваше, независимо от увлекателността на натрупания материал. На всеки половин час си позволяваше по един телефонен разговор или написваше няколко реда по електронната поща, за да не се побърка напълно от досада.

Когато свършеше работа, си затопляше вечеря от готовата храна, която си купуваше при ежеседмичния пазар в Бъкстън. После прекарваше около час край камината, прелиствайки или списанието, в което работеше, или някое конкурентно издание, и си вземаше бележки. Вечерта приключваше с едно питие в местната кръчма, което обикновено означаваше и още едно за Питър Грънди, но Катрин не се дразнеше от допълнителния разход. Питър Грънди вече й беше дал ценни сведения за родовете от Скардейл, а освен бе приятен събеседник.

Катрин осъзна след време с учудване, че този начин на живот й доставя удовлетворение. Работата беше вълнуваща, връщаше я обратно към един свят, който й бе едновременно познат и чужд. Колкото повече научаваше за предисторията на процеса, толкова по-дълбоко ставаше уважението й към Джордж Бенет. Досега не бе имала представа срещу какво се беше изправил той, за да може Хокин да получи справедливо наказание. Не бе подозирала за пречките, които му бяха създавани както от външни сили, така и отвътре в самата полиция. Никога досега не бе имала особено добро мнение за полицията, но сега Джордж постепенно пропъждаше предразсъдъка й.

Тя се бе притеснявала и от това, че ще се върне толкова близо до родното си място, бе изпитала почти суеверен страх, че задушаващият провинциален живот, от който бе избягала толкова надалече, може да я погълне отново. Но вместо това намери покой в равномерния ритъм на дните и нощите. Не че искаше да живее така завинаги — постоянно си го напомняше. В края на краищата, тя имаше друг живот. Това беше само приятен антракт между действията, нищо повече.

Какво друго би могло да бъде?

5.

Април 1998 г.

Катрин беше забравила колко късно идва пролетта по тези места. За всеки, който живееше постоянно под дербишърските възвишения, април най-сетне разчупваше ледената прегръдка на зимата. Цветята, която бяха започнали да цъфтят още преди месец по равнините в Чешър, тук едва започваха да се показват над земята. По дърветата започваха плахо да се разпукват първите пъпки, проскубаната от овцете трева си припомняше, че съществува и зелен цвят.

Малките горички край Скардейл тъкмо почваха да се раззеленяват, когато Катрин пристигна в селото. Беше приключила първоначалната серия интервюта с Джордж, почти изпитвайки съжаление. Днешният ден бе първият от втората част на проекта й. Катрин никога не бе планирала книгата си просто като мемоари на Джордж Бенет. Винаги бе възнамерявала да разговаря с колкото бе възможно повече хора, свързани със случая. През ум не й бе минало, че толкова много от тях няма да искат да споделят спомените си с нея. За нейно учудване, почти всички Картъровци, Краудъровци и Ломасовци отказаха категорично да имат нещо общо с плановете й.

Все пак бе успяла да уговори интервю с лелята на Алисън, Кати Ломас. Може би не беше толкова важно това, че всички останали роднини й отказаха, защото според Джордж Бенет тъкмо Кати Ломас е била особено близка с Рут Картър. Дори само по тази причина Катрин щеше да иска да разговаря с нея. Но днес съществуваше още една причина за нетърпението й.

Независимо от това, че Хелън бе подготвила сестра си, до днес Катрин не беше стъпвала в имението Скардейл. Бе получила писмо от адвоката на Дженис Уейнрайт, който обясняваше, че клиентката му има няколко делови пътувания през зимата и ранната пролет. Госпожица Уейнрайт щяла да работи у дома през останалото време, а не обичала да бъде смущавана по време на работа. Затова бе предложила, тъй като самата тя не би могла да даде на Катрин никакви сведения по случая Алисън Картър, журналистката да посети имението по време на едно от отсъствията й. Така натоварената програма на клиентката му нямаше да се обремени с нови ангажименти.

Катрин бе повече от доволна да приеме предложението на адвоката — след като това бе единственият начин да огледа отвътре имението. Днес най-сетне щеше да види отблизо наследството на Филип Хокин. Нещо повече, щеше да има екскурзовод, който да й обяснява коя е била стаята на Алисън, къде е бил кабинетът на Хокин, да описва някогашния външен вид на къщата.

Не можеше да не се чуди каква ли ще бъде жената, с която й предстоеше да се запознае. Джордж Бенет бе обрисувал портрета на опърничава, непреклонна жена, която не изпитвала никакво уважение към полицията и постоянно се заяждала с него при най-малка възможност. Питър Грънди я бе описал като жена, преследвана от мисълта за това, което е можело да бъде.

Беше успяла да измъкне от Питър някои подробности за живота на Кати Ломас. Лелята на Алисън живееше сама. Съпругът й, Майк, бе починал преди четири години при злополука във фермата — беше го прегазил побеснял бик. Синът й Дерек бе напуснал Скардейл, за да следва в Шефилд и бе станал специалист по почвите в ООН. Кати, сега на шейсет и пет години, гледаше стадо от петнисти овце. От вълната правеше прежда, а от нея плетеше скъпи пуловери — уникати. Беше си купила плетачна машина, чието контролно табло според жената на Питър Грънди напомняло на табло на космическа совалка.

Кати и Рут Картър бяха братовчедки — разликата във възрастта им беше по-малко от година. Кръвното им родство беше и по майчина, и по бащина линия. Бяха израснали заедно, заедно бяха станали жени и майки. Синът на Кати, Дерек, беше роден само три седмици след Алисън. Историите на двете семейства бяха неразривно свързани една с друга. Ако Катрин не успееше да научи това, което й бе необходимо, от Кати Ломас, вероятно нямаше да го научи и от никой друг. А ако тази жена беше толкова дръпната, колкото бе я описал Джордж, тъкмо сега бе моментът Катрин да демонстрира професионалните си умения.

Катрин спря колата пред Ларк Котидж. В тази къща, датираща от осемнайсети век, Кати Ломас живееше от мига, когато се бе омъжила, деветнайсет години преди раждането на Алисън, до ден-днешен. Жената, която отвори вратата, беше все още яка, с изправена стойка. Стоманеносивата й коса беше увита на кок. С червените си, загрубели от вятъра бузи, приличаше много на мисис Бън, жената на Пекаря от „Щастливи семейства“25. Единствено очите й не хармонираха с общия вид на жизнерадостна селска жена. Те бяха хладни и гледаха критично. Катрин имаше чувството, че я мерят и претеглят в доста по-обширен от прекия смисъл.

— Вие ще сте писателката — каза Кати Ломас, пресегна се и взе един изтъркан анорак от закачалката в антрето. — Сигурно първо ще искате да обиколите имението. — Тонът й изобщо не допускаше друга вероятност.

— Това ще бъде чудесно, госпожо Ломас — отвърна Катрин и закрачи до по-възрастната жена, докато двете прекосяваха моравата в единия й край, упътвайки се към имението. — Много съм ви задължена, че ще отделите време да ми помогнете. — Тя се прокле наум, че започва да се умилква.

— Не го правя заради вас — каза рязко Кати. — Правя го в памет на Алисън. Често си мисля за нашата Алисън. Беше прекрасно момиче. Представям си как би се развил животът й, ако не бе се случило това. Мисля си, че сигурно щеше да избере да работи с деца — като учителка или лекарка. Щеше да избере положителна, полезна професия. А после се връщам към действителността. — Тя спря пред вратата на имението и изгледа студено и мрачно Катрин.

— Ако можех да върна времето и да променя едно-едничко нещо в живота си — каза тя с горчивина, — бих променила вечерта на онази сряда. Не бих изпуснала от очи Алисън. Безсмислено е да ми казвате да не се обвинявам. Знам, че Рут Картър отиде в гроба, без да се увери, че не е можела да промени нищо, и когато дойде моят ред, и аз ще склопя очи, без да съм се убедила в това.

Толкова съжаления изпълват живота ми напоследък. Да, писано ми било дълги години да съжалявам за това, което не е било сторено или казано. Лошото е, че единственото място, на което мога да кажа на хората, които имат значение за мен, колко съжалявам, е гробището. Затова склоних да говоря с вас, госпожице Хийткоут.

Тя извади ключ от джоба си, отключи и покани Катрин в кухнята. Очевидно при реконструкцията на имението не бяха пестени пари. Патилата по дървените кухненски шкафове говореше, че са истински антикварни находки, не модерни копия. Работните плотове бяха смесица от мрамор и лакирано дърво. В помещението имаше голяма тъмнозелена кухненска печка и двукрил хладилник, американски тип, имаше и миялна машина. Катрин хвърли поглед върху купчината вестници на единия край на кухненската маса. Най-горният бе отпреди два дни. Значи, Дженис Уейнрайт бе заминала съвсем скоро, каза си тя. Въпреки това кухнята имаше атмосферата на отдавна необитавано помещение.

— Убедена съм, че тук не е изглеждало така през 1963 година — каза сухо Катрин.

Най-сетне Кати Ломас събра сили да се усмихне.

— Права сте.

— Дали ще успеете да ми опишете каква беше тогава кухнята?

— Мисля първо да направя по една чаша чай — избягна отговора Кати.

— Много съм благодарна на госпожица Уейнрайт, че позволи да посетя дома й. Знаете ли, че сестра й е сгодена за сина на Джордж Бенет?

— Да. Светът наистина е малък. — Кати Ломас наливаше вода в чайника.

— Запознах се с Хелън в Брюксел — продължи Катрин. — Мила жена. Жалко, че сестра й не е тук.

— Тя много пътува. Пък и се съмнявам, че ще й бъде приятно да бъде замесена в писането на книга за едно убийство — каза въздържано Кати.

Две чаши за чай изтракаха върху плота.

Катрин отиде до прозореца, през който се виждаше селската морава. Представи си безкрайните празни часове, които Рут Картър сигурно бе прекарала, опитвайки се напразно да долови стъпките на дъщеря си, наближаващи къщата.

Кати като че ли прочете мислите й и каза:

— Онази нощ, докато наблюдавах как полицаите се тълпят на моравата, нещо в мен се вкамени. А и ако някога е имало опасност да забравя, кошмарните сънища биха ми припомнили всичко. Все още ми става лошо всеки път, когато видя полицейска униформа в селото.

Тя се зае да запарва чая.

— Онази нощ е променила всичко, нали? — попита Катрин и включи незабелязано малкия касетофон в джоба си.

— Така е. Радвам се, че имахме на наша страна полицай като Джордж Бенет. Ако не беше той, онова копеле Хокин можеше и да се измъкне. Това е другата причина, поради която се съгласих да разговарям с вас. Време е Джордж Бенет да бъде възнаграден за всичко, което стори за Алисън.

— Вие сте една от малкото обитатели на Скардейл, които виждат нещата така. По-голямата част от роднините ви явно са на друго мнение. Като изключим Джанет Картър и Чарли, който живее в Лондон, всички останали отказаха да говорят с мен — отбеляза Катрин, без да губи надеждата, че ще привлече Кати на своя страна и че тя може да убеди останалите да проговорят.

— Е, това си е тяхна работа. Сигурно си имат причини. Не мога да ги виня, че не искат да разравят всичко това. Никой от нас няма приятни спомени от онова време. — Тя сипа чай от керамичния чайник в две големи чаши от същия сервиз. — Хайде да започваме тогава — нали искате да разберете как е изглеждала къщата при онези години?

В продължение на един час двете обикаляха от стая в стая. Кати правеше подробни описания на някогашната мебелировка и обзавеждане, а Катрин се опитваше да възстанови образите във въображението си. Учуди се, че докато следваше Кати из къщата, не долови и следа от зловеща атмосфера. Винаги си бе представяла, че събитията, довели до смъртта на Алисън Картър, по някакъв начин са се просмукали в самите стени на имението Скардейл, че призрачните им отражения витаят като прашинки из въздуха. Но тук нямаше нищо подобно. Това беше просто една стара къща, реконструирана с много въображение, но въпреки значителното количество пари, които бе погълнала, тя надали щеше някога да се превърне в забележителност. Дори пристройката, която Филип Хокин бе използвал някога за лаборатория, бе лишена от каквато и да било атмосфера. Сега тя се използваше като склад за градинарски сечива и стари мебели — нищо повече.

Все пак, прекараният в имението час беше полезен за Катрин, защото така успя да си създаде представа за фона на познатите й събития. Тя каза нещо в такъв смисъл и на Кати Ломас, когато тя заключи вратата зад тях и я поведе обратно към Ларк Котидж, където трябваше да се проведе официалното интервю.

— Да, най-добре ще е да добиете ясна представа — съгласи се Кати. — За какво искате да ме питате сега?

В крайна сметка разговорът с Кати не добави особено много към фактите, които Катрин бе научила от Джордж. Наученото имаше стойност по-скоро заради това, че възрастната жена бе познавала много отблизо участниците в събитията. Привечер Катрин имаше вече чувството, че е опознала достатъчно Рут Картър и Филип Хокин, за да започне да пише за тях. Пътуването дотук си струваше дори само затова.

— Ще се виждате и с Джанет — отбеляза Кати, докато Катрин описваше съдържанието на касетата върху етикета й.

— Да, довечера. Тя каза, че вечер й е най-удобно.

— Така е. Работи по цял ден и предпочита през празничните дни да е свободна, за да има време за Алисън — Кати стана и взе празните чаши от масата.

— Алисън? — почти извика Катрин.

— Дъщеря й. Нашата Джанет така и не се омъжи. Затри си младите години с женен мъж. После, на трийсет и пет, забременя. Уж беше достатъчно зряла, за да знае как да се оправя. Бащата е американец. Запознала се с него на една конференция в някакъв хотел. Така или иначе, той беше отпрашил отдавна за Синсинати, когато Джанет разбра, че чака дете. Тя реши да отгледа детето сама.

— И е кръстила дъщеря си Алисън?

— Да, нали ви казах. Тя не е забравила Скардейл. Имайте предвид, че Джанет все пак има късмет. Майка й стана безплатна детегледачка, за да може тя да продължи да си играе на кариера в бизнеса. — Катрин долови с изненада горчивината в гласа на възрастната жена. Дали страдаше, че собствените й деца са далеч и че не са й дали възможността да гледа внуци? Или може би презираше Джанет, че е постъпила по този начин?

— С какво се занимава тя?

— Управлява филиала на една строителна организация в Лийк — Кати хвърли поглед през прозореца. Пердетата все още не бяха спуснати, въпреки че вън бе паднал мрак. В края на улицата се появиха фарове на кола — Това трябва да е тя. Най-добре ще е да тръгвате.

Катрин стана. Все още не можеше да влезе в тон с внезапните скокове в настроение на Кати Ломас — ту рязка, ту откровена.

— Много ми помогнахте.

Кати сви за миг тесните си устни.

— Може би — каза тя. — Беше ми… интересно. Да, интересно. Разказах ви неща, които не подозирах, че помня. Е, кога ще четем книгата?

— Опасявам се, че ще бъде издадена чак през юни идущата година — отвърна Катрин. — Но ще ви изпратя един екземпляр още от готовите коректури.

— Да, момиче, няма да е зле. Не ми се иска някой репортер да ми похлопа на вратата и да започне да ме разпитва за книга, която дори не съм виждала. — Тя отвори външната врата и отстъпи назад, за да може Катрин да мине покрай нея. — Да кажете на Джанет, че ми дължи шест яйца.

Вратата се захлопна зад Катрин, докато тя още вървеше по пътечката на градината. Препъвайки се в тъмното, тя зави, мина покрай Тор Котидж, където Чарли Ломас бе живял с баба си, зави пак и се озова на пътечката, която водеше към Шайър Котидж. Тук, в дома на родителите си, бе израснала Джанет Картър, заедно с брат си и двете си сестри. Според Питър Грънди, родителите продали къщата на дъщеря си преди три години, а те предпочели да прекарат старините си в Испания заради климата. Катрин не можеше да си представи да иска да живее в къщата, в която бе прекарала детството си. Бе имала щастливо детство, но въпреки това се бе възползвала от първата възможност да избяга в Лондон, който предлагаше такава свобода и толкова много възможности.

Когато Катрин видя как бе обзаведен домът й, разбра, че Джанет надали бе предпочела да живее в Скардейл по сантиментални причини. Целият партерен етаж бе превърнат в едно-единствено помещение. Просторът бе нарушен само от колоната, през която минаваше коминът. Това бе една от по-новите къщи в Скардейл — вероятно от викторианската епоха по думите на Джанет — затова и таваните бяха малко по-високи. Премахването на стените бе отворило значително пространство. В единия край на помещението имаше малка, функционална кухня, цялата в неръждаема стомана. Блестящите метални повърхности отразяваха различните сиви тонове на оголените каменни стени. В другия край на помещението беше дневната. Тук се набиваха на очи ярките цветове на индийските килими — по пода и окачени по стените. Имаше голяма чамова маса, която явно служеше и за хранене, и като работно пространство. Край масата седеше тринайсетинагодишно момиче, което се взираше съсредоточено в екрана на компютъра. То почти не вдигна поглед, когато Джанет въведе Катрин.

— Тук е прекрасно — възкликна Катрин, без да може да се удържи.

— Страхотно е, нали? — с възрастта лицето на Джанет бе заприличало още повече на котешко. Бадемов идните й очи се присвиха в ъглите, когато се усмихна доволно. — Всички се изненадват. На горния етаж обзавеждането е много по-традиционно, но тук, долу, исках да стане съвсем различно.

— Джанет, фантастично е. Никога не съм виждала толкова стара къща, реконструирана по този начин. Имаш ли нещо против да поместим фоторепортаж за нея в списанието?

Самодоволната усмивка пак се появи на лицето на Джанет.

— За това се плаща, нали?

Катрин се усмихна кисело.

— Предполагам, че списанието може да си го позволи. За съжаление аз мога да ти предложа само хонорар за интервюто, което ще бъде публикувано в книгата. А издателите не са много щедри.

Искаше да каже, че няма намерение да предложи част от значителния си аванс на очевидно алчната Джанет Картър. Зачуди се колко ли бе смъкнала от родителите си за продажбата на къщата.

Разположиха се на един нисък диван. Джанет сипа червено вино в чаши от дебело стъкло и махна неопределено с ръка към дъщеря си.

— Не обръщай внимание на Алисън. Тя няма да чуе нито дума. Идва си от училище, пъхва готовия обяд в микровълновата печка и се лепва за компютъра. Сега е точно на същите години, на които бяхме аз и Али през 1963-а. Когато я гледам, разбирам какви тревоги е преживявала майка ми, макар че моят живот е толкова различен от нейния.

— В деня, когато Али изчезна, всичко се промени — започна Джанет и се нагласи на мястото си като човек, който се готви за дълъг разговор. — Предполагам, че докато аз самата не родих, не съм могла изобщо да предположа какъв ужас са преживели леля ми и родителите ми. Аз мислех само за това, че Али я няма; през ум не ми минаваше да се безпокоя за себе си. Но още от първия миг, заедно с тревогата за Алисън, възрастните трябва да са били преследвани от страха, че тя може да е била само първата жертва, от мисълта, че и техните деца са застрашени.

По онова време децата не знаеха почти нищо за това, което се случва в околния свят. Не четяхме вестници — освен статиите за филмови или поп звезди. Затова и нямахме представа, че още две деца били вече изчезнали около Манчестър. Знаехме само едно — че изчезването на Алисън ограничаваше и нашата свобода. Тук, в Скардейл, това беше съвсем странно преживяване за нас.

Катрин кимна.

— Знам точно как сте се чувствали. Случаят имаше същото въздействие и върху нас, децата от Бъкстън. Започнаха да ни пазят като фин порцелан. Не можехме да ходим никъде, без да ни съпровожда възрастен човек. Майка ми дори ми забрани да разхождам кучето в гората Грийн Лоу до нас. Иронията е там, че опасността се оказа много по-близка. Но за вас трябва да е било сто пъти по-тежко — всичките тези страхове и тревоги са ви заобикаляли съвсем отблизо.

— И още как — потвърди енергично Джанет. — Бяхме свикнали да тичаме на свобода из цялата долина. През лятото изобщо не се прибирахме, а дори в най-дълбоката зима скитахме постоянно из хълмовете, разхождахме се чак до Дендърдейл, надолу по течението на Скарластън, кръстосвахме горите. Понеже бяхме на една и съща възраст с Али и Дерек, бяхме кажи-речи като близнаци. Не се деляхме никога. И после изведнъж останахме само двамата с Дерек — като затворници вкъщи. Боже, колко скучно беше!

— Хората забравят каква скука беше да си на тези години в началото на шейсетте — каза Катрин, припомняйки си съвсем ясно колко много беше скучала самата тя на тази възраст.

— Особено на място като Скардейл — каза Джанет. — Отивахме на училище, а там съучениците ни говореха за това, което са гледали по телевизията, на кой филм са били, с кого си тръгнали след танците. За нас нямаше никакви подобни забавления. На нас, децата от Скардейл, вечно ни вадеха душата, защото нямахме никаква представа какво става по света. Не че получавахме различна информация — просто нямахме никаква. Е, сигурно знаеш всичко това, щом си учила в Бъкстън.

Катрин кимна.

— Учех в „Хай Пийк“ — бях един клас преди теб. Но доколкото си спомням, не тормозехме само децата от Скардейл. Държахме се отвратително с всички деца от околните села.

— Сигурно. Децата са много жестоки към себеподобните си. А като се има предвид какво стана след изчезването на Али, подигравките ни бяха най-малкият проблем. Когато помисля за първите седмици след изчезването й, най-живият ми спомен е как седим в моята стая с Дерек и слушаме радио „Люксембург“ по огромния му стар приемник. Чуваше се ужасно, непрекъснато пращеше от статичното електричество и се смесваха станции. И вътре в стаята беше страхотен студ — парното в Скардейл беше прокарано много години по-късно. Седяхме в стаята, облечени в зимните си палта. До ден-днешен някои песни веднага ми припомнят онези дни. „Игли и карфици“ на Сърчърс, „Всеки, който има сърце“ на Сила Блек, „Свят без любов“ на Питър и Гордън, и „Искам да държа ръката ти“ на Бийтълс. Чуя ли ги, и се озовавам отново в някогашната си стая, върху леглото, покрито с розова памучна кувертюра, Дерек седи на пода, облегнат на вратата, обвил коленете си с ръце. И Али я няма.

Докато си дете, приемаш толкова неща като разбиращи се от само себе си. Прекарваш дните си заедно с някого и никога не ти минава през ума, че някой ден този човек може да го няма вече. Знаеш ли, в някои отношения се радвам, че пишеш тази книга. Толкова много хора губят свои близки и няма нищо, което да показва, че те някога са съществували — освен това, което пазим в паметта си. Аз поне ще мога да взема в ръка книгата ти и да знам, че Али наистина е съществувала. Не за дълго, но наистина я имаше.

6.

Май 1998 г.

Джордж Бенет спря, за да си поеме дъх. Вдишваше мекия, влажен въздух, опрял ръце на бедрата си. Синът му го чакаше, спрял няколко крачки по-напред, наслаждавайки се на фантастичната гледка, която се разкриваше от Хълмовете на Ейбръхам, отвъд дълбокото дефиле на река Дъруент, към драматично открояващия се силует на замъка Райбър на отсрещното възвишение. Бяха се качили от баните Матлок със зъбчатата железница до върха и сега вървяха по гористия хребет към пътеката, която се виеше и надолу към реката.

Пол не би могъл да преброи безчетните разходки из хълмовете, на които бе ходил с баща си. От мига, когато порасна достатъчно, за да издържа на ходене, Джордж бе почнал да обикаля с него долините и върховете на Дербишър. Някои от тези дни се бяха запечатали в съзнанието му — както когато се изкачи за първи път на Мам Тор, точно преди седмия си рожден ден. Други бяха потънали в миналото, без да оставят спомен, но се връщаха понякога, когато отидеше по същите места с Хелън. Когато обаче се върнеше у дома сам, както през този уикенд, обичаше да излиза из хълмовете с баща си, въпреки че напоследък Джордж избираше пътеки, които заобикаляха стръмните ридове, по които двамата се бяха катерили, когато той беше по-млад и по-здрав.

Пол се обърна към баща си, чието дишане се бе успокоило, но лицето му беше все още алено от усилието да изкатери малката стръмнина, която току-що бяха преодолели.

— Добре ли си? — попита той.

— Екстра — отвърна Джордж, изправи се и отиде при Пол. — Не съм вече толкова млад, но гледката си струва усилието.

— Това е едно от нещата, които наистина ми липсват в Брюксел. Разглезих се, защото израснах с такива пейзажи практически пред вратата на къщата ни. В Белгия, ако искаме да походим по стръмнини, трябва да шофираме преди това с часове. Затова изобщо не си даваме този труд. Но тренировките във фитнес център изобщо не могат да заменят това — той обхвана с жест хоризонта.

— Във фитнес центъра поне не вали — каза Джордж и посочи тъмните облаци, които се бяха скупчили долу в долината и сянката на дъжда под тях. — Ще трябва да се примирим, че ще стигне и до нас след час и нещо. — Той тръгна отново. Пол го последва. — Напоследък и аз не съм излизал толкова, колкото ми се искаше — продължи Джордж. — Прекарвам сутрините с Катрин, после работя в градината, и като свърша всичките си задължения по къщата, ми остава време само за малко голф.

Пол се усмихна.

— Значи аз съм виновен, така ли?

— Не, не се оплаквам. Странно е, но се радвам, че ме убеди да проговоря. Прекалено дълго потисках спомена. Мислех, че изваждането му на бял свят ще бъда по-мъчително, отколкото се оказа. — Той се засмя сухо. — През всички тези години съм съветвал подчинените си да се изправят лице в лице със страховете си, да не загърбват преживяното, а аз правех точно обратното.

Пол кимна.

— И мен винаги си учил, че е по-добре да се изправиш срещу таласъмите, вместо да се боиш от тях.

— Да, стига да можеш ти да избираш времето и мястото, където ще го сториш — каза сухо Джордж. — Тъй или иначе, оказа се, че случаят Алисън Картър не е такъв страшен таласъм, какъвто го изкарвах в мислите си. А и Катрин много ме улесни. Признавам й, че много се е старала при предварителните проучвания. Дълго време обсъждахме и най-големите подробности, и благодарение на това осъзнах, че всъщност съм се справил доста добре.

Стигнаха до завой, Джордж отново спря и погледна сина си. Пое си дълбоко дъх и продължи:

— Има нещо, което искам да ти кажа, защото не искам да го научиш за първи път от книгата. Аз и майка ти винаги сме го крили от теб. Когато беше малък, не ти го казвахме, за да не те уплашим. Знаеш как е с децата — въображението им може да придаде на нещо съвсем дребно огромно значение. После, когато порасна… ами така и не намерихме подходящ момент.

Пол се усмихна колебливо.

— Казвай тогава. Да приключим сега.

Джордж измъкна от джоба си пакет цигари и се зае дълго и обстойно да пали една. Пречеше му лекият ветрец, който полъхваше по хълма.

— Филип Хокин беше обесен в деня, когато ти се роди — каза той най-сетне.

Усмивката на Пол се стопи и той загледа объркано.

— На рождения ми ден? — каза той.

Джордж кимна.

— Опасявам се, че е така. В мига, в който го обесиха, ми съобщиха по телефона, че си се родил.

— Затова ли винаги чествахте толкова тържествено рождения ми ден? За да не мислите за другата годишнина? — Пол не можа да прикрие напълно огорчението в гласа си.

Джордж поклати глава.

— Не, не — възрази той. — Не беше така. По-скоро раждането ти беше като — не знам как да се изразя — като знак от боговете, че мога вече да забравя Алисън Картър, да започна отново. Всяка година на този ден не си спомнях обесването на Филип Хокин. Припомнях си — виж, това звучи като някой американски наръчник за самопомощ — припомнях си усещането за ново начало, което ми даде раждането ти. То беше нещо като обещание.

Двамата мъже се взираха един в друг. По лицето на Джордж бе изписана молба към сина му да повярва на думите му. Измина един миг в мълчание, после Пол пристъпи напред и обгърна в несръчна прегръдка раменете на баща си.

— Благодаря, че ми каза — измънка той, осъзнал внезапно колко много обича баща си, макар че двамата много рядко се прегръщаха. Отпусна ръце и се усмихна. — Разбирам, че не би искал да открия това в книгата на Катрин.

Джордж отвърна на усмивката му.

— Ако съдим по реакцията ти, със сигурност нямаше да го приемеш спокойно.

— Сигурно — призна Пол. — Но сега разбирам защо не сте ми казали, когато бях малък. Като нищо щях да сънувам кошмари.

— Да, винаги си бил хлапе с развинтено въображение — каза Джордж и се обърна, за да загаси угарката с тока на обувката си. Хвърли поглед през рамо към Пол и допълни: — И още нещо. Ако искате, когато следващия път доведеш Хелън, може да прескочим до Скардейл, за да се запознаем със сестра й.

Пол се усмихна.

— Хелън много ще се радва. Изключително много. Благодаря ти, тате. Наистина оценявам това, което правиш за мен. Знам колко ти е струвало да се решиш.

— Е, хайде — каза сухо Джордж. — Да се размърдаме, за да слезем от хълма, преди този дъжд да ни удави.

Катрин бе очаквала, че при завръщането си в Лондон ще почувства облекчение, защото е оставила зад себе си тихото, ограничено съществувание в Лонгнор. Но осъзна с удивление, че градът, който бе неин дом в продължение на двадесет години, сега й е чужд: прекалено шумен, прекалено мръсен, изпълнен с прекалено голямо напрежение. Дори любимият апартамент в Нотинг Хил й се стори смешно голям за сам човек — хладните пастелни цветове на модерното му обзавеждане й се виждаха някак безлични в сравнение с дебелите каменни стени и хаотично подбраната мебелировка на малката къщичка в Дербишър.

Не по-малко странна й се струваше вече и идеята да търчи постоянно напред-назад, изпълвайки свободното си време с всевъзможни социални контакти. Все пак успя да се насили да покани на вечеря няколко приятели и колеги. Каза си твърдо, че не е редно да изключва напълно от професионалната си среда. Освен това, след още две интервюта, среща с редактора на книгата си и изтощителна среща с един продуцент на документални телевизионни филми, който искаше да изгради програма въз основа на нейните проучвания, тя сигурно имаше нужда да си достави някакво неподправено удоволствие.

Първото от двете интервюта беше с Чарли — или както предпочиташе да го наричат сега, Чарлз Ломас. Той бе единственият от героите на книгата й — с изключение на Алисън, разбира се, — който се появяваше по страниците на вестниците, отразили случая. Бе успяла да открие дори два самостоятелни материала, посветени на него, макар че в нито един от двата не се споменаваше за мъчителните събития от 1963 и 1964 година.

Причината, поради която националните медии се занимаваха с Чарлз Ломас, нямаше нищо общо със Скардейл. Вместо да остане в долината, за да продължи семейните традиции, както се очакваше от него, Чарлз бе напуснал Скардейл още през зимата на 1964 година. Бе стигнал до Лондон на автостоп, а там си бе намерил работа като куриер в една музикална компания, чието седалище бе е Сохо. Бе имал късмета, че пристигна в Лондон, когато цялата нация танцуваше под ритмите на музиката, композирана край река Мърси. Само за няколко месеца, благодарение на северняшкия си акцент, бе успял да се уреди като певец в един от съставите. После се зае да организира концертите им и в рамките на пет години бе развил доходен бизнес като импресарио на рок групи.

Когато Катрин успя да го открие, той вече оглавяваше международна музикално-издателска империя, и продължаваше да води делата на пет-шест от най-високо платените рок музиканти във Великобритания. В отговор на писмената й молба за интервю, той отговори с факс, че е склонен да разговаря с нея, просто защото бил убеден, че семейството му е много задължено на Джордж Бенет и не вижда как по друг начин би могъл да му се отплати.

Когато секретарката му я въведе в кабинета му на петия етаж с изглед към площад „Сохо“, Катрин дори малко се изненада. Докато оглеждаше идеално подстриганата му сребриста коса, сресана назад от високото чело, поддържаните ръце с маникюр, гладкото, прясно избръснато лице, марковите джинси и дизайнерската риза, й бе много трудно да си представи какъв фермер би станал Чарлз Ломас. Затова пък скоро й стана ясно, че е наследил прословутия разказвачески талант на баба си. Преди да събере сили да заговори за Алисън, той забавлява Катрин с клюки от света на музикалния бизнес в продължение на половин час.

Когато го попита за трети път, той най-сетне отговори на въпроса й за Алисън:

— Това момиче беше голяма работа — каза той с открито възхищение. — Тя никога не се смущаваше да каже, когато се сърдеше на някого. С нея винаги знаех накъде съм. Джанет винаги си е била малко двулична — пред теб се разлива от сладост, а после съска зад гърба ти. Такава си е до ден-днешен. Но Али не се занимаваше с такива глупости. Затова така и не повярвах, че някой е успял да я примами. Който и да бе отвлякъл Али, трябваше да го е направил насила. Тя не беше впечатлителна малка глупачка.

Още от самото начало исках да направя всичко по силите си, за да помогна. Ходех със спасителните групи и, разбира се, аз открих мястото, където тя бе опитала да се съпротивлява. Още си спомням какъв шок беше за мен откриването на следите. По таза време вече имахме разработен ритъм на търсене, особено ние, жителите на долината. Познавахме идеално околността, така бихме забелязали веднага всичко необичайно — много по-скоро от полицаите, които бяха довлекли от цялата страна.

Когато забелязах следите в ниските храсталаци, буквално изпитах чувството, че някой е бръкнал в гърдите ми и е стиснал сърцето и белите ми дробове така, че не мога да дишам и кръвта ми спира да тече. После, когато разказах всичко на баба, тя каза: „Хокин се разхожда в тази горичка по-често от всички останали“.

Казах й, че съм видял скуайъра да върви през полето между гората при Скарластън и малката горичка, същия следобед, когато Али изчезна. „Нищо няма да казваш“, каза тогава баба. „Има време и място да разкажеш всичко на ченгето, и тогава той ще обърне внимание на думите ти. Проговориш ли прекалено рано, думите ти няма да бъдат забелязани заради дрънканиците на другите.“

Два дена по-късно тя ми каза, че сега вече трябва да уведомя инспектор Бенет при първа възможност. Каза, че отивала да огледа полето сама, за да се увери, че не сме пропуснали нещо — той се усмихна. — Винаги е театралничила. Приличаше на вещица, затова половината графство вярваше, че е ясновидка, че може да прави магии и да разговаря с животните. В действителност беше просто страшно прозорлива. Винаги успяваше да се добере до неща, които никой друг не забелязваше.

Сега, като си спомням онези събития, мисля, че тя просто е искала да привлече внимание към полето между двете горички — така, че когато направя разкритието си пред инспектор Бенет, думите ми да имат по-голям ефект. Сигурно не е било редно от наша страна да укриваме сведения, но не забравяйте, че в Скардейл водехме много затворен живот. Нямахме представа що за хора са тези пришълци, наистина ли ще се опитат да открият нашата Али, или просто ще докопат най-подходящия бунак в околността, за да го обвинят в престъплението — каквото решат, че е то. А както господин Бенет несъмнено ви е казал, най-подходящият бунак в околността несъмнено бях аз. На деветнайсет години, недорасъл, издънен от хормони. Бях определено непривлекателна гледка, можете да ми вярвате. Затова и прибраха първо мен за разпит.

Катрин кимна.

— Джордж ми каза. Трябва да е било много неприятно.

Чарлз се съгласи.

— От една страна се възмущавах, защото отказваха да разберат, че съм на тяхна страна, от друга умирах от страх, че са решили да натопят мен. Единственото, което ми идваше на ум, бе че трябва да намеря начин да ги убедя, че не бих допуснал и косъм да падне от главата на Али, без обаче да признавам, че баба ми ме беше посъветвала да си мълча.

Що се отнася до точния момент, в който трябваше да направя разкритието, винаги съм подозирал, че баба ми беше подтикната от желанието да отърве тайнствения чичо Питър. Разбира се, на времето нямах представа от това, още повече, че дори не подозирах за съществуванието му, преди да прочета статията в местния вестник. Забележително е наистина, като си помислиш как предишното поколение управляваше Скардейл като някакво средновековно феодално владение, откъдето нежеланите са можели да бъдат пропъждани. Но чичо Питър си беше все пак наша кръв, а баба винаги е вярвала, че кръвната връзка е най-важна. Затова използва скрития си коз, за да отклони инспектор Бенет от него — знаеше, че е невъзможно той да е причинил нещо на Али.

Предполагам, затова и аз нося известна отговорност за последвалите събития. Признавам, тази мисъл не е особено приятна — той въздъхна. — Единственото ми извинение е, че деветнайсет години и през ум не ми бе минавало да се възпротивя на баба си, а това не бе най-подходящия момент да го направя за първи път.

Следващият жив спомен на Чарлз беше откриването на входа към оловната мина. Въпреки че на Катрин й бе трудно да открие нетърпеливото младо момче в сегашния изискан господин, когато той заговори за откритието си, внезапно проличаха някогашната му непрестореност и устрем.

— Когато мама дойде онази сутрин и каза, че трябва да помогна да открият старата оловна мина под Голямата скала, бях като ударен с мокър парцал. Не можех да повярвам, че е възможно да съществува такова място и аз да не съм го намерил досега. От раждането си живеех в тази долина, а не бях чувал никой да го споменава. Можех да се закълна, че познавам всеки сантиметър от долината и бях убеден, че такова място не съществува.

Невинаги това, че си живял дълго на едно място, означава, че го познаваш добре. Вземете например братовчед ми Брайън. Той сигурно познава всеки стрък трева по пасбищата, където пуска кравите си. Сигурно познава всеки метър от пътеката, която води от къщата му до обора, всеки метър от брега на Скарластън, където обича да ходи за риба. Но с това приключват познанията му. Никога не е имал изследователски инстинкт. Затова пък аз имах. Като дете използвах всеки свободен миг, когато не бях на училище и не работех, за да снова из горите и полята. За първи път се качих на Голямата скала, когато бях на девет години. Тичах до върха Шийлд Тор и обратно по няколко пъти седмично — просто ей така. Обичах всяка тревичка в Скардейл.

За миг лицето му се затвори. Беше се върнал към всичко, на което бе обърнал гръб.

— Долината ми липсва — каза той рязко. После лицето му се изясни и той започна отново да разказва. — Нали разбирате, не виждах как може входът към мината още да съществува и аз да не съм го видял. По това време всички бяхме обзети от отчаяние. Убедени бяхме, че си струва да бъде проследен дори най-незначителния шанс да открием Али.

Когато открих входа, бях зашеметен. Никога не бях вървял толкова надалеч покрай подножието на скалата. През лятото то беше цялото потънало в храсталак, а през зимата мястото изглеждаше непроходимо поради нападалите камъни, от които не се виждаше нищо, когато погледнеш нагоре откъм реката. Оказа се, че дори не е трудно да се изкатериш дотам, и че входът е точно на мястото, споменато в книгата.

Два пъти по-загадъчно бе това, че някой бе открил тайната на Скардейл преди мен. Бях разстроен от съзнанието, че познанията ми се оказаха ограничени. Загубих вяра в собствената си преценка, бях направо разтърсен.

Може да е странно, но тъкмо това ми помогна през годините. Никога не се хващам на привидности. Винаги съм нащрек пред подмазвачи. Сега знам, че може да си си изградил напълно погрешна преценка за човек, с когото се виждаш всеки ден и мислиш, че познаваш добре. Още по-налудничаво е да мислиш, че си опознал човек само в резултат на няколко срещи. Тогава не мислех така, но наистина нещо добро произлезе и от това, което се случи с Алисън.

Той плъзна ръка по челюстта си.

— И все пак, ще ви кажа, че съм готов да загубя добрата си способност да преценявам хората, ако в замяна на това Алисън можеше да се върне.

Що се отнася до вътрешна информация за останалите участници в драмата, Чарлз бе много по-слаб източник и от Кати, и от Джанет. Той се усмихна с надежда да бъде разбран.

— Знаете ли, аз постоянно фантазирах. Измислях си разни истории, как ще напусна Скардейл и ще променя света. През повечето време изобщо не съзнавах какво се случва около мен. Що се отнася до отношенията между възрастните, за мен те бяха пълна мистерия. Знаех само, че не искам това, което като че ли всички останали в Скардейл искаха от живота.

Той си пое дъх и погледна Катрин право в очите.

— Исках да дойда в Лондон, за да разбера на какво се дължи това. Аз съм хомосексуален, разбирате ли. През всички тези години, докато растях, не можех да дам никакво определение на това усещане. Знаех само, че съм различен. Сега нали разбирате, че аз съм последният, който би забелязал нещо странно във взаимоотношенията на Рут и Фил — той се усмихна. — Всички такива връзки ми се струваха странни.

7.

Май 1998 г.

Катрин отпиваше от своя джин с тоник в горния салон на „Агнето и знамето“ в Ковънт Гардън, когато мобилният й телефон иззвъня.

— Катрин Хийткоут. Ало? — Тя се помоли наум да не се обажда Дон Смарт, за да отмени интервюто.

— Катрин? Обажда се Пол Бенет. Татко каза, че си в Лондон, така ли е?

— Да, дойдох за няколко дни. Трябва да поговоря с разни хора за книгата.

— И аз съм тук. Утре пътувам за Брюксел, но си помислих, че може да приемеш да вечеряме заедно днес.

Катрин прие с радост и двамата се уговориха да се срещнат в седем. Ободрена от мисълта, че ще вечеря с Пол, тя вдигна очи и видя мъж с изпито лице, който се взираше неуверено в нея. Той плати бирата си на тезгяха, прекоси салона и дойде при нея.

— Вие ли сте Катрин Хийткоут? — попита той.

— Дон Смарт? — Тя се поизправи и протегна ръка за поздрав. Той кимна и се отпусна на стола срещу нея. Тя никога не би го разпознала по описанието на Джордж Бенет. Червената му коса сега беше мръснобяла. Беше бръснат, но кожата на лицето му бе суха и отпусната, осеяна със старчески петна на мястото на луничките. Проницателните лисичи очи, които Джордж помнеше толкова ясно, бяха зачервени, еклерите жълтеникави като при чернодробно заболяване.

— Хитър по име, хитър и в действителност — каза той.

Катрин не му хвана вяра.

— Благодаря, че приехте да разговаряме — беше отговорът й.

Смарт отпи малко от бирата.

— Режа клона, на който седя — заяви той. — По право аз би трябвало да напиша тази книга. На мен беше възложено да отразявам случая — от самото му начало до края на процеса. Но Джордж Бенет никога не би проговорил пред мен. Предполагам, че прекалено ясно му припомням провала.

— Провала ли?

— Той отчаяно искаше да открие Алисън Картър жива. Не можеше да се успокои с мисълта, че тя вероятно е била мъртва много преди той дори да чуе за телефонното обаждане на майка й. Мисля, че мисълта за нейната смърт го преследва до ден-днешен, затова никога не би говорил с мен. Не би могъл да ме гледа и да не мисли за това, че не е успял да изпълни обещанието си пред Рут Хокин. — Той бръкна в джоба си и извади пакет цигари. — Пушите ли?

Тя поклати глава.

— Напоследък си правя труда да предлагам цигара единствено на журналисти — каза той и вдиша дима с израз на блаженство. — Никой друг вече не пуши. Дори в гадните нюзрумове във вестниците забраниха пушенето. И така, Катрин, как върви книгата?

Тя се усмихна.

— Интересно е, Дон.

— Има си хас — отвърна той с горчивина. — От първия ден, от първата дума, знаех, че Джордж Бенет ще продаде голям тираж. Този човек беше същински булдог. Нямаше начин да се предаде и да спре да търси Алисън Картър. За другите ченгета това си беше просто работа. Да, съжаляваха близките на момичето. Сигурно тези, които имаха собствени деца, се сещаха да ги прегърнат по-силно вечер, когато се прибираха след търсенето. Но при Джордж нещата бяха по-различни. За него това беше мисия. Ако ще цял свят да бе убеден, че няма вече смисъл да се търси Алисън Картър, Джордж щеше да продължи да я търси с не по-малка страст, отколкото ако му бе родна дъщеря. Много дълго наблюдавах Джордж Бенет по време на случая Алисън Картър, но така и не можах да разбера защо така се бе пристрастил към него. Бе развил подчертано лично отношение.

За мен случаят беше дар божи. За първи път национален всекидневник ми възлагаше работа, и аз се надявах, че това ще бъде трамплинът ми към „Флийт Стрийт“. Вече бях писал в „Нюз“ за изчезването на Полин Рийд и Джон Килбрайд и се надявах, че ако притисна ченгетата да свържат трите случая, ще си уредя страхотни заглавия за първа страница.

— Така и би станало — призна тя.

Той я изгледа кисело.

— Разбира се, Джордж отказа да играе по свирката ми. Беше твърдо решен да не прехвърля Алисън на детективите, които се занимаваха с останалите два случая. Не знам дали е било нюх или чист инат, но се оказа прав. Разбира се, тогава никой от нас дори не бе чувал за Иън Брейди и Майра Хиндли тогава, но Джордж като че ли инстинктивно разбра, че това, което се е случило с Алисън, е нещо различно, и че е негова работа да го разкрие.

— Но нали все пак благодарение на Джордж си се добрал до „Флийт Стрийт“? — попита Катрин.

— Несъмнено. От случая Алисън Картър излязоха няколко страхотни статии. Помня и онова мое знаменито хрумване с ясновидката. Това беше моят пропуск ми за голямата сцена. Иронията в случая е, че затова така и нямах възможността да отразя истинските разкрития около „Убийствата в тресавищата“.

Изведнъж Смарт се отплесна и заразказва за славните дни, когато бе работил като репортер за няколко национални всекидневника, а накрая се бе върнал в „Дейли Нюз“ като заместник отговорен редактор на вечерното издание. Бяха го пенсионирали преди три години, но все още му се намираше работа за по три вечери седмично при новинарите.

— Тези репортери, дето ги назначават сега, хабер си нямат от нашата работа. Затова им трябва някой за вечерното издание — някой, който знае за какво става дума. И още нещо ще ти кажа. Случаят Алисън Картър ми се отрази и по друг начин, освен че подпомогна кариерата ми — призна Смарт. — Дойде ми отгоре след предишните изчезвания и ме отказа окончателно от мисълта някога да имам свои деца. За съжаление жена ми не беше на същото мнение. Така че можеш да броиш и брака ми като странична злополука около този случай. Това, което се случи в онова малко дербишърско селце през една декемврийска нощ, имаше последици, които тогава никой не би могъл да предвиди.

Често става така със случаи, при които има действителен елемент на тайнственост. Никой така и не узнава какво се е случило в действителност, а животът на всички замесени минава под микроскоп. Внезапно на бял свят излизат всякакви тайни. Обикновено гледката не е никак приятна.

— Имаш ли някакви съжаления за начина, по който си отразявал случая? — попита Катрин.

Той й се усмихна покровителствено.

— Катрин, мила моя, аз бях един от най-добрите. Така погледнато, продължавам да бъда. Моята работа, така, както аз я виждах, беше двупосочна. Първо, длъжен бях да осигуря на редактора хубави, силни истории, които да се явяват първо при нас, така че съществуващата читателска публика да ни остане вярна и към нея да се присъединяват нови читатели. Второ, бях длъжен да действам като остен на полицията, за да не стават прекалено самодоволни.

Ако това ми струваше някой и друг скандал с ченгетата, е, какво — моята кожа е дебела. Едва не се сбихме с Джордж Бенет около тази история с ясновидката. Идеята ми дойде, когато четях нещо подобно в едно американско списание. Нашите таблоиди бяха много по-въздържани по онова време. Но в Америка имаше вече няколко по-пиперливи издания — при нас още ги нямаше.

Редовно им прилапвах идеите. Случаят с ясновидката беше класически. Бях чел за някакво тайнствено убийство в пустинята на Аризона, което било уж разрешено от ясновидка, и когато започна търсенето на Алисън Картър веднага се сетих за него. Предложих идеята на моя редактор и той изпадна във възторг. Знаех, че британската полиция никога няма да си признае, ако е работила с ясновидци, и единственият ми шанс бе да се поогледам в чужбина.

Обадих се на един приятел, който работеше в „Ройтерс“ и го помолих да порови из техните досиета. Така попаднах на мадам Шаре. Така и не се запознах с нея, а нямаше и смисъл, защото тя не знаеше дума английски. Работехме с преводач. Разбира се, през ум не ми мина да повярвам на нейните истории. Но пък тиражът скочи страхотно.

Знам, че Джордж ме смяташе за безотговорен. Знам, че според него ме интересуваше единствено какво е изгодно за Дон Смарт. Но не беше прав. Така погледнато, аз исках тя да бъде открита не по-малко от него самия, но серийните публикации във вестниците угасват бързо, ако няма кой да налива масло в огъня. За да задържа Алисън Картър и снимката й във вестниците, имах нужда от по-различен поглед върху историята. Ясновидката ми го осигури, което пък осигури на Алисън Картър още няколко дни в заглавията на първа страница.

В нейния случай това вероятно не е имало никакво значение. Но можеше да има — завърши той с добродетелен тон.

— Но твоята мадам Шаре не позна, нали?

Дон Смарт се захили и едва сега пред Катрин се мерна описваната от Джордж лисица.

— Е, и? Затова пък материалчето стана супер. Ако успееш да докараш нещо наполовина толкова добро, Катрин, може и да продадеш книгата си на някой друг, освен на роднини и приятели.

Разговорът с Дон Смарт остави в устата на Катрин неприятен вкус, който дори чашата хубаво бордо в един бар на Гарик Стрийт не можа да пропъди.

— Такова егоистично лайно — сподели тя с Пол. — Точно от онези типове, заради които британските таблоиди изпаднаха до канавките, и на всичкото отгоре се гордее с това.

— Нали сега разбираш защо татко не пожела да разговаря с него — отвърна Пол. — Признавам си, че се учудих, когато прие твоето предложение. Но сега съм доволен, че двете с Хелън ме убедихте да го накарам да работите заедно. Работата по книгата като че ли му даде нови сили за живот. Не е бил толкова жизнерадостен от години. Имам чувството, че прехвърлянето на всички тези спомени, за да може да ти ги разкаже, най-сетне му позволи да загърби миналото и да гледа само напред.

— И аз имам такова чувство. Странно, но преди да започна с този проект, бях ужасно нервна. Никога не съм се заемала с нещо толкова амбициозно и не знаех дали ще успея да запазя интереса си и да положа необходимите усилия. Но се оказа, че стремежът историята да бъде разказана както подобава, стана нещо като мисия за мен. А съзнанието колко важно е това за Джордж ми дава допълнителна инерция.

— Умирам от нетърпение да прочета най-сетне тази книга — каза Пол. — Макар че, ако трябва да бъда честен, малко се притеснявам от мисълта, че ще чета за баща си, за това какъв е бил животът му преди аз да дойда на бял свят. Все едно да шпионираш някой, който не подозира, че си близо до него. — Той наведе поглед. Лицето му беше непроницаемо. — Повечето факти ще бъдат съвсем непознати за мен. Татко никога не е бил от онези хора, които досаждат на другите със спомени от службата. Дори мисля, че изобщо не бе споменавал Алисън Картър пред мен до деня, когато онзи журналист се появи у нас.

Той вдигна очи и се усмихна, припомняйки си.

— Но сега, когато отидох при тях през почивните дни, той просто преливаше от желание да говори. Разказа ми куп неща, за които не е споменавал и дума, макар че винаги сме се разбирали добре. По някакъв странен начин твоят проект ни сближи. Като че ли работата с теб му е дала някаква представа и за това, което върша аз всеки ден. Разпитваше ме с подробности за начина, по който работя, как се справям с журналистите, как самите те се отличават един от друг, как практикуват собствената си професия. Като че ли прави сравнение с това, което е вършил заедно с теб.

И на мама й се отрази добре. Всеки път, когато задавах въпроси за времето непосредствено след сватбата им, за нея е било все едно да ходи по яйца. Винаги е внимавала да не каже нещо, с което да разстрои татко. Само аз съм нямал никаква представа за какво всъщност е тази тайнственост. — Пол направи гримаса. — Мислех, че не искат да говорят за това как са живели преди раждането ми, за да не си помисля, че са били щастливи без мен. Наистина, Катрин, това се отрази така добре на семейството ни, че почти ми се иска да бях имал аз тази идея, и да бях работил с него върху книгата.

Катрин се разсмя.

— Той никога не би бил толкова откровен с теб, колкото беше с мен. Баща ти, както вече го познавам, непрекъснато щеше да подценява успехите си, за да не излезе, че се хвали.

— А пък аз щях да го героизирам — каза тъжно Пол. — Дори сега като че ли малко се вманиачавам на тази тема. Не мога да се спра — все за това говоря. Напълно ще изкарам от нерви Хелън, ако не внимавам. Да не забравя, тя ме помоли да ти поискам един от първите екземпляри. Иска да го подари на сестра си. На Джен ще й бъде интересно да чете за това, което е ставало в къщата й.

Катрин изкриви лице.

— Може вече да не е толкова склонна да живее там в луксозно усамотение, след като разбере цялата история. Надали ще бъде подходящо четиво за уютни вечери.

— Все пак по-добре да знае истината, отколкото слухове и клюки, нали?

— Е, от моята книга ще я узнае. Това е нещо, на което наистина държа — Катрин вдигна чашата си. — За истината.

— За истината — повтори Пол. — Да не се крие, а да види бял свят.

8.

Май, Юни, Юли 1998 г.

Катрин се отклони от магистрала А1 и се озова незабавно на тесен междуселски път, който се виеше между плодородни полета и гъсти, стари гори. Морето проблясваше някъде напред, в далечината. По някаква причина, която сама не можеше да си изясни, предстоящият разговор с Томи Клъф я вълнуваше много повече, отколкото разговорите с всички останали второстепенни герои в историята. До известна степен това се дължеше на топлотата, с която Джордж и Ан говореха за бившия сержант, макар че вече трийсет и пет години нямаха почти никакъв контакт с него. Но колкото повече си мислеше за него, толкова повече се убеждаваше, че Клъф е най-загадъчната фигура от всички.

Според Джордж на пръв поглед сержантът изглеждал грубоват, понякога почти брутален. Клъф приличал много повече на типичния полицай от онова време, отколкото самият Джордж. Винаги общителен, винаги в течение на слуховете и клюките, които циркулират във всеки полицейски участък, винаги на едно от челните места по брой на разкрити престъпления и арести, той създавал впечатлението, че си е точно на мястото. И все пак, напуснал дербишърската полиция две години след приключването на случая Алисън Картър и започнал работа като охрана в резерват за птици в Нортъмбърланд. Загърбил изцяло миналото, предпочел усамотението пред живота сред колеги и приятели.

Сега, на шейсет и осем години и вече пенсионер, той продължаваше да живее в североизточна Англия. Ан бе разказала на Катрин как веднъж се отбила да го види за един час, когато откарала Джордж на някакъв семинар в Нюкасълския университет — по това време решавал къде да работи за нова научна степен. По нейните думи Томи Клъф прекарвал дните си в наблюдение на птици, снимал ги, а вечер ги рисувал. Любимият му джаз продължавал да бъде фон на самотата му. Така, както го описа Ан, животът му бил усамотен, но спокоен, странно различен от петнайсетте години, прекарани в преследване на престъпници.

Пътят се виеше в широки завои нагоре по хълма. Там, горе, беше целта на пътуването й — няколко скупчени къщи, прекалено малко на брой, за да бъдат село, на няколко мили южно от Сийхаузис. Развълнувана и притеснена, тя похлопа с месинговото чукче на вратата на някогашната рибарска хижа.

Би разпознала навсякъде Томи Клъф по снимките, които Джордж й бе дал. Косата му беше все още буйна и къдрава, макар и вече не кестенява, а посребрена. Лицето му беше обветрено, погледът — все така проницателен, устните бяха все така по-склонни да се усмихват, отколкото да се цупят. Макар и облечен в развлечен кадифен панталон и рибарски пуловер, личеше си, че едрото му тяло е още здраво и мускулесто. Казваха, че на младини приличал на бик; сега, с побелелите къдрици, напомняше по-скоро на някой от едрите дербишърски овни — каза си Катрин, докато отвръщаше с усмивка на усмивката му.

— Господин Клъф — каза тя.

— Госпожица Хийткоут, предполагам. Заповядайте. — Той се отдръпна и тя влезе в спартански обзаведена, но безукорно чиста дневна. Стените бяха покрити с великолепни рисунки на птици, някои оцветени, някои изпълнени с черен туш на яркобяла хартия. На фона се разнасяха звуците на „Романси за саксофон“ на Бранфорд Марсалис.

Тя загледа най-близките до нея рисунки и каза:

— Великолепни са — беше напълно откровена, не както когато предразполагаше обекта на интервюто си, хвалейки вкуса му.

— Не са лоши — отвърна той. — Сега седнете да пийнете нещо топло. Сигурно имате нужда след целия път от Дербишър до тук.

Той изчезна в кухнята и скоро се върна с поднос, на който имаше чайник, каничка с мляко, захарница и две чаши с емблемата на Кралското общество за защита на птиците.

— Нямам кафе — каза той. — Едно от нещата, които си обещах, когато напуснах полицията, бе никога вече да не изпия нито чаша гадно нес кафе. А пък никъде наоколо не мога да открия прилично кафе на зърна, затова се задоволявам с чай.

— Нямам нищо против чая — усмихна се Катрин. Вече изпитваше доверие към този човек. Не можеше да си обясни защо, но така беше. — Благодаря, че приехте да се срещнем.

— Би трябвало да благодарите на Джордж — каза той, вдигна чайника и го поразклати леко, за да се запари по-добре чаят. — Много отдавна бях решил, че е негово право да преценява дали някога да се говори отново за онзи случай или не. Знам, работихме рамо до рамо по време на следствието, но моето отношение беше по-различно от неговото. Той е организиран човек, а аз съм си бил винаги единак. Затова моята версия никога не би могла да бъде свързаната история, която той сигурно ви е разказал.

Знаете ли, случаят Алисън Картър беше решаващ за мен. Бях постъпил в полицията, защото вярвах в идеята, че трябва да има правосъдие. Но както се бяха заплели нещата около този случай, започнах да губя вяра, че системата е годна да осигури правосъдие. Мисля, че тогава се преборихме за правосъдие, но работата беше на косъм. Толкова лесно всичко можеше да се развие по друг начин, и тогава не бихме имали пред себе си никакъв резултат от многомесечната си работа — и възмездие за погубения живот на едно момиче. Стигнах до извода, че не може да се разчита на полицията да осигури този краен резултат, който би трябвало да бъде единственото основание за съществуванието й — и че в такъв случай няма особен смисъл да продължавам да бъда част от нея.

Той поклати глава и се засмя тихо и иронично, докато наливаше чая.

— Като ме чуе човек какви бисери сипя — започнал съм да говоря като проповедник. Джордж Бенет не би ме познал. Обичах компаниите, знаете ли. Обичах да си пийна по някоя бира, да пуша, да се шегувам. И не се преструвах. Имал съм винаги тази склонност, но я развивах допълнително, за да подхожда на професията ми, предполагам.

Но също така винаги съм бил и склонен към размисъл. А около изчезването на Алисън Картър въображението ми се развинти съвсем. Непрекъснато си представях различни сценарии, всеки следващ по-ужасен от предишния. Докато работех, можех да ги пропъждам от мислите си, но когато бях в почивка, тези кошмари в будно състояние ме тормозеха постоянно. Започнах и да пия доста — само така можех да спя нощем.

Често съм благодарил на Бога, че Джордж Бенет така се беше вкопчил в този случай. Това означаваше, че винаги имаше много работа за вършене, да се проверяват досиета, да се разпитват потенциални свидетели — дори когато се предполагаше, че този случай е минал на заден план. Без някога да сме си разпределяли формално ролите, в това следствие аз се превърнах в нещо като пътуващ изпълнител на неговите идеи. Това ме караше да се чувствам полезен. Но Господи, колко трудно беше да влезеш под кожата на тези хора от Скардейл!

Помните ли, имаше през седемдесетте години един филм, „Сламеният човек“? Едуард Уудуърд играеше ролята на ченге, което отива на тайнствен шотландски остров, за да разследва изчезването на едно момиче, и се забърква в езическите ритуали на местните жители. Е, точно така се чувствах и аз в Скардейл през 1963-а, само дето можехме в края на работния ден да се върнем у дома, към нормалния живот. И, разбира се, никой не се опита да принесе в жертва мен или Джордж — засмя се той смутено, като че ли преценяваше, че думите му не са подходящи за трезвомислещ бивш полицай.

— Освен това, разбира се, ние разгадахме загадката — нещо, с което Едуард Уудуърд не успя да се справи. — Той наля мляко в чая си и отпи.

— Ан каза, че никой от съседите ви тук не знае, че сте бивш полицай — отбеляза Катрин.

— Това не е, защото се срамувам от някогашната си професия — каза той притеснено и стана, за да смени диска. Отново се разнесоха приглушените звуци на саксофон, но този път Катрин не можа да разпознае това, което слушаха. Тя замълча, очаквайки Томи да продължи прекъснатия разказ, когато пожелае.

Той се облегна на стола си.

— Просто хората винаги предполагат определени неща, когато разберат, че си бивш полицай. Това исках да избегна. Исках да започна на чисто. Мислех, че може би, ако обърна гръб на миналото си, Алисън Картър ще ме остави на спокойствие. — Устата му се изкриви в усмивка, която повече приличаше на гримаса. — Но не стана така. Нали? Ето ни тук двамата, и пак говорим за тази история.

Снощи прехвърлях спомените си, подреждах мислите си. Оказа се, че помня всичко така ясно, като че ли току-що се е случило — допълни Клъф. — Напълно съм подготвен за интервюто. Питайте.

Оказа се, че Томи Клъф е бил липсващият елемент в разказа на Катрин. Забележителната му проницателност попълваше пролуките в нейното схващане на случая, превръщайки калейдоскопната смесица от разпокъсани впечатления в разбираема картина. Той успя да й създаде представа за Джордж Бенет не само като полицай, но и като човек, благодарение на него Катрин си изясни много неразбираеми досега неща. Най-сетне можа да види причините за необяснимата според нея липса на сътрудничество между полицията и жителите на селото. Сега вече виждаше по-ясно и цялостния вид на своя разказ.

Когато се върна в Лонгнор, тя се зае със сложната задача да подреди натрупания материал. Принтерът скрибуцаше постоянно на фона, докато тя трупаше листове хартия на различни купчини по целия под на дневната — преписи на интервютата й с Джордж; отделна купчина за бележки и преписи от разговорите със свидетелите; купчина фотокопия на вестникарски изрезки; копията от протоколите на процеса, до които бе успяла да се добере благодарение на един приятел, който работеше в специализирана юридическа библиотека; и още една купчина, от опърпани зелено-бели томчета на „Пенгуин’с“, купени на втора ръка, съдържащи описания на прочути съдебни процеси — смяташе да ги ползва за идеи по време на работата си.

Катрин бе свалила от стените безличните акварели на живописни пейзажи от хълмистите околности, подбрани от хазаите й. На тяхно място бе закачила пощенски картички с изгледи от Скардейл — тогава и сега, включително и някои, които бяха дело на Филип Хокин. Цяла една стена беше покрита с увеличени снимки на главните герои на книгата й — от самата Алисън до Джордж, с много строго изражение, заснет от някой вестникарски фотограф на излизане от пресконференция по процеса, с шлифер и мека шапка. Третата стена беше заета от огромна карта на района.

В продължение на два месеца тя бе изцяло погълната от Скардейл. Ставаше в осем и работеше до дванайсет и половина. Тогава се качваше на колата, минаваше седемте мили до Бъкстън, паркираше край Пуул и Кавърн и прекосяваше горите, за да се изкачи на високите тресавища, там, където се издигаше Соломоновият храм — причудлив викториански архитектурен каприз, откъдето се виждаше целия град. Слизаше обратно през сенчестата зеленина на гората Грийн Лоу и тръгваше назад по Грийн Лейн. Минаваше покрай къщата, в която бе израснала. Баща й бе починал преди пет години, майка й бе продала къщата и се бе преместила в дом за пенсионери в Девън, където мекият климат се отразяваше по-добре на старческите й кости. Катрин не знаеше кой живее сега в къщата, а и не се интересуваше.

Предполагаше, че тук все още живеят много от някогашните й съученици. Но тя бе се изхлузила от миналото, както змия сменя кожата си, със заминаването си за Лондон. Що се отнася до приятелствата, при нея те се развиха по-късно. Като единствено дете тя винаги бе намирала своя въображаем свят за по-интересен от този, в който живееха връстниците й. Едва когато започна да работи с хора, чийто начин на мислене наподобяваше нейния, откри някои, с които можеше да се сближи повече. Така че за нея нямаше скъпи спомени от детството, които да иска да възкреси. Бе предполагала, че може да се сблъска с познати физиономии в супермаркета, но дори това не стана. Тя не изпита съжаление. Единствената част от миналото й, която я интересуваше, бе свързана със спомените, които й даваха възможност да разбере ясно живота и смъртта на Алисън Картър.

След ежедневната разходка тя се връщаше в Лонгнор, хапваше хляб, сирене и салата, после отново започваше работа. В шест следобед си отваряше бутилка вино и гледаше новините по телевизията. После отново работеше до девет, спираше окончателно и вечеряше с пица или някаква друга полуготова храна от супермаркета. През останалата част от вечерта отговаряше на пристигналите съобщения по електронната поща или четеше някой глупав роман, от тези, които се продават по гарите и летищата. Това бе всичко, което можеше да включи в дневната си програма, като изключим някой разговор с редактора за хода на работата й, или с документалиста за бъдещи уговорки.

За първи път през живота й дните на Катрин не се въртяха около шумния офис и натоварена с постоянни социални контакти програма. Тя не можеше да се начуди колко малко й липсва компанията на други човешки същества. Казваше си сухо, че се е превърнала в това, което самата тя преди шест месеца би окачествила като „скучен сухар“.

Когато един следобед телефонът иззвъня и тя чу гласа на Джордж Бенет, думите й като че ли живееха вече собствен живот и тя за миг не успя да разбере какво й говореше той.

— Извинявай, Джордж, бях потънала в работа, когато звънна телефонът, ще може ли да повториш отново това, което каза? — проговори тя неуверено.

— Дано не съм прекъснал творческия процес в критичен момент.

— Не, не, няма нищо подобно. За какво става дума? — Катрин вече се бе овладяла, възвръщайки си професионалната невъзмутимост.

— Обаждам се да ти кажа, че Пол и Хелън ще дойдат идущата седмица за няколко дни. Ан и аз искахме да те попитаме дали би дошла да вечеряш с нас идущия петък?

— С удоволствие — отвърна тя. — До края на седмицата би трябвало да приключа с първоначалния текст на книгата. Ще ти го донеса, за да го прегледаш, когато те се върнат в Брюксел.

— Работила си много напрегнато — каза Джордж. — Много ще се радвам да видя книгата. Значи, до петък, в седем вечерта. Довиждане, Катрин.

Тя затвори телефона и се загледа в снимките на стената. Бе направила всичко по силите си, за да могат тези хора да оживеят в книгата й. Сега, също като Филии Хокин, и тя трябваше да чака присъдата на другите.

9.

Август 1998 г.

Катрин връчи тържествено на Джордж дебелия, уплътнен плик.

— Първа редакция — каза тя. — Не се опитвай да бъдеш любезен, Джордж. Имам нужда от искреното ти мнение.

Последва го в дневната, където Пол и Хелън седяха на дивана.

— Ето ви и повод да празнуваме — каза Джордж. — Катрин е готова с книгата.

Хелън се усмихна.

— Браво, Катрин. Не си си губила времето.

Катрин сви рамене.

— Трябва да се връщам на работа след три седмици. Нямах време за губене. Това им е хубавото на журналистическите навици — писането се раздува или свива в зависимост от наличното време.

Преди да продължат разговора се появи Ан, с поднос, на който имаше чаши и бутилка шампанско.

— Здравей, Катрин. Джордж каза, че имало повод за празненство, затова реших да гръмнем шампанското.

Пол се усмихна.

— Това не е първият повод през тази седмица. Разводът на Хелън най-сетне приключи и решихме да се оженим. Затова и онази вечер изпихме две бутилки.

Катрин прекоси стаята и целуна Хелън по двете бузи.

— Това е чудесна новина — каза тя възторжено, обърна се към Пол и целуна и него. — Радвам се за вас двамата.

Джордж взе подноса от Ан и го постави на масата.

— И ние се радваме. Това беше хубава седмица. — Отвори шампанското и започна да налива. — Да вдигнем тост — каза той, докато раздаваше чашите. — За книгата.

— И за щастливата двойка — каза Катрин.

— Не, не, за книгата — настоя Пол. — После ще отворим нова бутилка, за да вдигате наздравица за мен и Хелън. Държим да дойдеш на сватбата — добави той. — Нали, ако не беше ти, никога нямаше да закараме татко в Скардейл, за да се запознае със сестрата на Хелън.

— Бил си в Скардейл? — Катрин не можа да скрие учудването си. Единственият пропуск в предварителните проучвания, за който съжаляваше, бе че не успя да убеди Джордж да дойде с нея в Скардейл, за да огледат заедно действителната сцена на действието.

Джордж доби леко смутен вид.

— Още не, но в понеделник сме поканени на обяд от Дженис, сестрата на Хелън.

Катрин вдигна чашата си към Пол.

— Справил си се блестящо. Аз опитах всичко, с изключение на отвличане, за да го замъкна там със себе си.

Пол се захили.

— На теб дължа предварителната подготовка.

— Е, чиято и да е заслугата, радвам се, че отивате — каза Катрин. — Освен това, не мисля, че ще откриеш стари спомени в имението Скардейл, Джордж.

— Какво искаш да кажеш? — той се приведе напред.

— Къщата е била направо изтърбушена отвътре. Ако трябва да се вярва на Кати Ломас, която ме разведе из нея, не е останала нито една стая, която да напомня за вида на къщата през 1963-а. Не става дума само за промяна в обзавеждането, сградата е прекроена, няколко малки стаи са събрани в една, някои спални са превърнати в бани, такива неща. Ако затвориш очи, докато се движим по пътя към Скардейл, и ги отвориш чак когато влезем в имението, ти гарантирам, че нищо няма да събуди у теб някакъв спомен — добави тя с усмивка.

Джордж поклати глава.

— Ще ми се да можех да ти повярвам — каза той. — Но нещо ми подсказва, че няма да избягам толкова лесно от миналото.

— Не знам, Джордж, — намеси се Хелън, — но нали си попадал в къщи с подчертана атмосфера? Къщи, в които още с влизането се чувстваш добре дошъл, посрещат те приятелски? А в други случаи, независимо от това колко пари са хвърлени за обзавеждането, къщата си остава студена и неприветлива. Според мен имението Скардейл е от къщите, които започваш да чувстваш като свой дом в мига, в който прекосиш за първи път прага. И Джен каза така, когато отиде да го види за първи път, след като го наследихме. Обади ми се и каза, че още с влизането си разбрала, че това ще е нейната къща. И аз напълно я разбирам. Всеки път, когато съм й на гости, спя като пън и се отпускам напълно. Искам да кажа, и да е имало призраци, те отдавна са напуснали къщата.

Лицето на Джордж продължаваше да изразява съмнение.

— Дано да си права — каза той.

— Не се безпокой толкова за дебнещите спомени, Джордж. Ако останалите Картъровци, Краудъровци и Ломасовци надушат, че ще идваш, сигурно ще украсят къщите си и ще опънат червения килим — каза Катрин. — Единствената заплаха за здравето и благосъстоянието ти ще бъде прекаленото им гостоприемство.

— Като стана дума, време е за втората бутилка — заяви Пол и скочи на крака.

— Още нещо, Джордж — Катрин му отправи най-чаровната си усмивка. — Ако оцелееш след посещението в Скардейл, би ли отишъл там още веднъж, с мен?

— Нали приключи с работата по книгата. — Той явно търсеше повод да откаже.

— Само първата версия. Все още имам време да правя добавки.

Джордж въздъхна.

— Предполагам, че ти го дължа. Добре, Катрин, ако си тръгна жив от Скардейл, ще отида още веднъж с теб. Обещавам.

1.

Август 1998 г.

Катрин се взираше невярващо в писмото. Първата й мисъл бе, че става дума за шега. Но тя отхвърли тази идея още преди да се оформи напълно. Знаеше, че Джордж Бенет е прекалено чувствителен човек — и джентълмен — за да си направи такава грубиянска шега. Зае се да препрочита писмото и се зачуди дали пък той не е имал някакъв нервен срив. Може би посещението в Скардейл след цялото това съживяване на случая Алисън Картър бе довело до рухването, което друг на негово място би преживял още на времето. Но и това й се стори невероятно; Джордж Бенет бе прекалено здравомислещ човек, за да се побърка внезапно, трийсет и пет години по-късно, независимо от това колко травматични са били за него спомените. Самият той бе подчертал, че връщането към случая се бе оказало не толкова болезнено, колкото се бе опасявал.

Като отхвърли и този вариант, Катрин просто не можа да намери друго обяснение. Възмущението се надигна в нея като парлива киселина. Тъкмо приключваше с късната си закуска, когато донесоха пощата. Бе очаквала писмо от редактора, с коментари и изисквания, но не и тази катастрофа. Първият й порив бе да се хвърли към телефона, но щом избра първите три цифри от номера на Джордж, хлопна слушалката. Дългогодишната й журналистическа практика бе я научила колко лесно бе да се отървеш от някого по телефона. Това бе нещо, което трябваше да се изясни в личен разговор.

Тя остави недопитото кафе и недоядената филийка, и четиридесет минути по-късно вече завиваше покрай воденичния вир. През всяка от тези четиридесет минути бе кипяла от възмущение. Съзнаваше единствено повелителния тон в писмото на Джордж и не можеше да разбере какво го е предизвикало. Никога досега не бе дал и най-малък признак, че е способен на такова арогантно поведение. Тя мислеше, че са станали приятели, и не разбираше как един приятел може да се държи с нея така.

Дълбоко в себе си Катрин съзнаваше, че книгата е повече нейна, отколкото негова, че той няма право да й я отнема. Не се боеше от заплахата със съд, защото познаваше много добре текста на издателския договор. Но се безпокоеше от ефекта, който неговото противопоставяне би могло да има и върху продажбите, и върху професионалната й репутация. Отхвърлянето на книгата от единствения човек, който познаваше случая от начало до край, би причинило непоправими щети. Катрин нямаше да се примири без борба. Ако Джордж бе решил да отхвърли приятелството им, то и тя трябваше да намери в себе си сили да направи същото, колкото и да й бе чудно.

Тя подкара внимателно колата нагоре по тесния път. И двете коли на семейство Бенет бяха в двора, затова й се наложи да продължи покрай облицованата с варовик вила и да спре колата в една сляпа уличка по-нагоре. Слезе с бързи крачки надолу по пътеката и нахлу в двора.

Звънецът отекна като в празна къща. Но нали, дори ако Джордж бе отишъл в селото пеш, Ан щеше да си бъде у дома? Не бе възможно да е отишла някъде пеш с този артрит. Катрин заобиколи къщата, защото помисли, че може да са отзад, в градината, за да се порадват на слънцето, преди да стане прекалено горещо. Но и там нямаше никой. Виждаше се само идеално подстриганата морава и хармонично подредените цветни лехи, като в миниатюрен Сисингхърст26.

Когато се върна обратно пред къщата, едно вероятно обяснение й дойде на ум. Ако Пол и Хелън бяха наели кола, може би бяха взели в нея Ан и Джордж. Но тази мисъл само затвърди решението й да разговаря с Джордж. Ако трябваше да чака до довечера, за да го види, така и щеше да направи. Седеше пред входа и се чудеше дали да наблюдава къщата от колата, или да слезе до селото, за да се порови в книжарницата, когато чу, че някой я вика.

Съседката бе излязла пред къщата си и я гледаше изненадано.

— Катрин? — повтори тя.

— Здравей, Сандра. — Катрин успя да скалъпи една професионална усмивка. — Случайно да знаеш къде са Ан и Джордж?

Съседката я зяпна.

— Ти нищо ли не знаеш? — каза тя накрая с неприкрито задоволство, което се дължеше на факта, че Катрин не знае нещо, което й бе известно.

— Какво е това, което би трябвало да знам? — попита невъзмутимо Катрин.

— Мислех си, че си уведомена. Той получи инфаркт.

Катрин на свой ред я зяпна невярващо.

— Инфаркт ли?

— Закараха го по спешност в болницата тази сутрин — заяви доволно Сандра. — Разбира се, Ан тръгна с линейката. Пол и Хелън ги последваха с тяхната кола.

Ужасена, Катрин се покашля.

— Има ли някакви новини?

— Пол се върна, за да вземе някои работи на баща си и аз, разбира се, го поразпитах. Джордж е в интензивно отделение. Пол каза, че е бил на косъм от смъртта, но лекарите го успокоили, че баща му не се предава. Ние, разбира се, знаем, че е такъв човек.

Катрин не можеше да си обясни защо жената срещу нея е изпълнена с такова задоволство от случилото се. Не й се искаше да го отдава на клюкарска наслада от съзнанието, че е знаела нещо, което се оказа новина за Катрин, но друго обяснение нямаше.

— В коя болница е? — попита тя.

— В Дерби, в сърдечното отделение — отвърна съседката.

Катрин вече бързаше нагоре по хълма.

— Няма да те пуснат — подвикна Сандра след нея. — Пускат само близки роднини.

— Ще видим — измърмори мрачно под нос Катрин. Както можеше и да се очаква, опасенията й за живота на Джордж се изродиха в безсмислен гняв. Как смееше той да я лишава от удовлетворението да си изясни какво, по дяволите, бе станало, заставайки на прага на смъртта?

Едва докато караше по пътя към Дерби, яростта й се охлади и тя започна да съзнава колко ужасна е била изминалата нощ за Ан, за Пол и Хелън, и разбира се, най-вече за Джордж — пленник на едно тяло, което отказваше да му служи. Тя не можеше да си представи нещо по-страшно за човек като Джордж. Макар и на шейсет и пет години, той беше още здрав и стегнат човек, умът му функционираше по-добре от този на повечето полицаи на действителна служба, които познаваше. Все още бе в състояние да попълни докрай кръстословицата на „Гардиън“ — нещо, с което Катрин в никакъв случай не можеше да се похвали. Близкото сътрудничество с него бе събудило у Катрин не само уважение, но и привързаност. Неприятно й бе да си го представи повален от болестта.

Тя откри лесно интензивното отделение, разтвори двойната врата и се озова в празната приемна. Натисна звънеца на гишето и зачака. След няколко минути го натисна отново. Една от вратите се отвори и се появи сестра в бяла престилка.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Интересува ме състоянието на Джордж Бенет — каза Катрин с плаха полуусмивка.

— Роднина ли сте му? — осведоми се автоматично сестрата.

— Работя с него. Може да се каже, че съм приятелка на семейството.

— Съжалявам, но имаме право да допускаме в отделението само близки роднини. — В гласа на сестрата нямаше и капка съжаление.

— Разбирам — усмихна се Катрин. — Бих ви помолила само да предадете на Ан — искам да кажа, на госпожа Бенет, че съм тук. Исках да я заведа някъде да пием чай, ако й е възможно.

Сестрата се усмихна за първи път.

— Разбира се, че ще й предам. Бихте ли ми казали името си?

— Катрин Хийткоут. Къде да почакам госпожа Бенет?

Сестрата посочи към болничното кафене, и когато вече си тръгваше, Катрин подвикна след нея:

— А Джордж? Не можете ли да ми кажете нещо за него?

Този път сестрата поомекна.

— Състоянието му обикновено се нарича при нас „критично, но стабилно“. Следващите двадесет и четири часа са решаващи.

Катрин тръгна към асансьорите, леко зашеметена. Едва когато се озова в болницата, започна да схваща личната трагедия на Джордж така, както не бе могла след разговора със Сандра. Някъде там, зад затворените врати, Джордж лежеше, вързан за апарати и монитори. Като изключим това, което се бе случило с тялото му, какво ли ставаше със съзнанието му? Дали изобщо щеше да си спомни за писмото? Дали бе казал нещо пред Ан? Трябваше ли да се държи така, като че ли не се бе случило нещо особено? Може би това би било не само в неин интерес, но и би спестило допълнителни безпокойства на семейството?

Катрин откри кафенето, взе си минерална вода и седна на една ъглова маса. Бе така потънала в мислите си, че забеляза Пол едва когато той се надвеси над нея. Днес приликата му с Джордж й се стори направо плашеща. Бе прекарала толкова време, взирайки се в снимка на баща му, когато е бил на неговите години, че сега имаше чувството, че образът е слязъл от стената и е подменил шлифера и меката шапка със спортна риза и изтъркани джинси.

— Наистина съжалявам — каза Катрин.

— Знам — той въздъхна.

— Как е той?

Пол сви рамене.

— Не е добре. Казват, че инфарктът е масивен. Още не е дошъл в съзнание, но като че ли вярват, че ще се възстанови. О, Господи… — той покри лицето си с ръце, видимо разтърсен от преживяното. Катрин видя как раменете му потръпват, докато се опитваше да си възвърне самообладанието. — В линейката сърцето му спря, и ми се струва, че лекарите се опасяват и от мозъчни смущения. Казват, че ще го пратят на скенер, но не дават никакви прогнози — той се вторачи в масата.

Катрин постави съчувствено ръка върху неговата.

— Как се случи това? — попита тя тихо.

Пол въздъхна отново.

— Не мога да се отърва от мисълта, че ние с Хелън сме виновни… — той замълча. — Имаш ли нещо против да излезем навън? Тази болнична атмосфера ме потиска. Чувствам се замаян. Имам нужда от малко чист въздух.

В асансьора и двамата мълчаха. Навън Катрин посочи редицата пейки от другата страна на паркинга. Седнаха и загледаха добре подкастрените розови храсти, без да ги виждат. Пол отметна глава назад и задиша дълбоко.

— От къде на къде вие да сте виновни за инфаркта на баща ти? — попита след малко Катрин.

Пол прекара ръка по косата си.

— Когато отидохме в Скардейл, явно стана нещо, което го развълнува страшно. И аз не знам какво точно… Той не каза нищо, но забелязах, че е страшно напрегнат, когато пристигнахме в къщата на Джен. После, когато влязохме, имах чувството, че ще припадне.

Побледня и се изпоти, като човек с пристъп на мигрена. Като че ли не можеше да се съсредоточи. Едва размени една-две думи с Джен, и непрекъснато се озърташе, като че ли се боеше, че от някоя стена може да изскочи призрак.

— Каза ли какво го е разстроило толкова?

Пол потърка носа си с пръст.

— Мисля, че самото завръщане в Скардейл след толкова години бе причина за шока. Очевидно мисълта не му е излизала от ума през цялото време, докато работехте върху книгата. — Той отпусна рамене. — Аз съм виновен. Трябваше да му повярвам, че не вдига много шум за нищо, като казваше, че не иска да се върне в Скардейл.

— Няма как да си можел да предположиш, че ще се поболее от това — каза меко Катрин. — Не бива да се обвиняваш. Инфарктите не идват току-така — предпоставките се натрупват в продължение на години. В случая на баща ти имаш тежката и продължителна работа, многото пушене и нездравословна храна, ядена на крак. Не може ти да имаш вина за случилото се.

Пол я погледна с горчивина.

— Отиването в Скардейл предизвика инфаркта.

— Кой знае дали е така. Сам казваш, че не си забелязал нищо конкретно, което би могло да го разстрои.

— Знам. Сто пъти прехвърлих на ум всичко. Обядвахме в градината. Той почти не яде — а иначе има добър апетит. Каза, че е заради горещината, и честно казано, наистина беше много топло. Като се нахранихме, Джен тръгна с мама да й покаже градината. Обикаляха дълго, сравняваха разсади, уговаряха се да си разменят калеми, такива работи. Татко отиде да се поразходи на селската морава, но се върна след десетина минути. После седна под един кестен и така си остана, взираше се в пространството. Тръгнахме си към три, защото мама искаше да види и панаира на художествените занаяти в Бъкстън, и в шест си бяхме у дома.

— И Джордж не каза нито дума за нещо, което да го е смутило?

Пол поклати глава.

— Нищичко. Каза, че трябвало да напише едно писмо, и се качи горе. Хелън и мама започнаха да правят салатата, аз окосих моравата. Той слезе след половин час и каза, че отива до централната поща в Матлок, защото искал да бъде сигурен, че писмото ще замине веднага, а при нас не събират пощата вечер. Стори ми се малко странно, но пък той никога не е обичал да отлага работата си.

Катрин си пое дълбоко дъх. Нямаше да е честно да остави Пол да се чуди какво е било това толкова важно писмо.

— Писмото беше до мен — каза тя.

— До теб ли? За какво пък ти е писал? — Пол беше удивен.

— Предполагам, че не е искал да разговаря с мен лично — каза тя. — Мисля, че не е бил уверен, че ще издържи на съпротивата ми.

— Не разбирам какво говориш — намръщи се Пол.

— Баща ти поиска от мен да спра издаването на книгата. Без да ми даде каквито и да било обяснения — каза Катрин.

— Какво? Но това е напълно безсмислено!

— И на мен ми се стори така. Затова дойдох в Кромфорд тази сутрин. Съседката ви ме уведоми какво е станало.

Пол я изгледа мрачно.

— И ти реши да го притиснеш тук? Много съобразително от твоя страна, Катрин.

Тя поклати глава.

— Не ме разбираш правилно, Пол. Когато чух какво се е случило с Джордж, първата ми мисъл беше за него, за всички вас. Исках да ви предложа помощ, подкрепа, всичко от което се нуждаете.

Пол мълчеше и обмисляше думите й. В очите му продължаваше да се таи съмнение.

— Привързах се много към родителите ти през последните шест месеца. Какъвто и да е проблемът с книгата, той може да почака. Вярвай ми, Пол, много повече се безпокоя за здравето на баща ти.

Пол забарабани с пръсти по облегалката на пейката. Очевидно не бе наследил способността на баща си да стои дълго време неподвижно.

— Виж какво, Катрин, ужасно съжалявам, че ти се сопнах, но прекарах тежка нощ. Не съм в състояние да разсъждавам нормално.

Тя протегна ръка и докосна неговата.

— Знам. Ако мога да помогна с нещо, просто ми кажи — моля те.

Пол въздъхна.

— Наистина можеш да направиш нещо за мен. Искам да знам какво предизвика тази криза. Искам да знам какво стана вчера, за да се стигне до неговия инфаркт. Ако трябва да му помогна, искам да знам какво се крие зад всичко това. Ти си запозната по-добре от всеки друг с връзката между баща ми и Скардейл, затова може би ще успееш да разбереш какво, по дяволите, го е засегнало толкова дълбоко, та чак сърцето отказа да му служи.

Катрин усети как напрежението й постепенно намалява. Това, че самият Пол й възлагаше да направи нещо, което така или иначе бе решила да предприеме, я накара да се почувства по-добре.

— Ще направя всичко по силите си — каза тя. — Сигурен ли си, че снощи не се е случило нищо друго, което да го разстрои? Искам да кажа, след като се върна от пощата.

Пол поклати глава.

— Всички отидохме до селската кръчма. Има градина отзад и поседяхме там, пихме бира и си говорихме за незначителни неща. — Той замълча и се намръщи. — Но татко беше нервен. Няколко пъти ми се наложи да му повтарям това, което бях казал, защото не можеше да се съсредоточи.

— Хелън също ли е на мнение, че се е държал странно?

— И тя като мен остана с впечатлението, че той сякаш беше изключил. По нейна преценка това станало, когато пристигнахме в Скардейл. Тя забеляза, но вероятно човек, който не го познава добре, надали би се впечатлил. Ако сестра й се е засегнала от мълчанието на татко, поне не е споменала нищо пред нея…

— Джордж не би сторил нищо, за да засегне Дженис, колкото и разстроен да е бил — каза Катрин. — Той е толкова мил човек.

Пол се покашля.

— Да, така е. — Той погледна часовника си. — По-добре да вървя.

— Кога трябва да се върнеш в Брюксел? — Катрин стана.

Пол сви рамене.

— Трябваше да тръгнем вдругиден, но очевидно сега плановете се променят. Ще изчакам да видя какво ще бъде състоянието му.

— Ще повървя с теб до входа.

Когато наближиха болницата, Пол изведнъж възкликна:

— Това е Хелън! — и затича уплашено напред.

Когато наближи, Хелън се обърна към него и се усмихна, поднасяйки кутия кока-кола към устните си. Пол не забеляза усмивката й.

— Да не би нещо да се е случило с татко? — попита той.

— Не, просто исках да изляза за малко на чист въздух. — Тя протегна ръка и го прегърна през кръста в желанието си да го успокои.

— Някаква промяна? — попита Катрин.

Хелън поклати глава.

— Никаква. Пол, мисля, че трябва да убедим майка ти да хапне нещо и да изпие един чай. — Тя се усмихна на Катрин. — Нали познаваш Ан, не е мръднала от леглото му, откак го внесоха в интензивно отделение. Ще се изтощи.

— Оставям ви да вървите при нея — кимна Катрин.

Пол хвана ръката й.

— Опитай се да разбереш какво е видял — или чул, или може би си е припомнил — каза той. — Моля те.

— Ще направя всичко възможно — отвърна Катрин. Проследи ги с поглед, докато влизаха обратно в сградата, доволна, че има задача, с която може би ще облекчи чувството на вина, което развиваше Пол. Това, че по този начин действаше и в свой интерес, бе се превърнало във второстепенно съображение — защото тя изведнъж разбра с изненада, че Джордж Бенет означава за нея много повече, отколкото би признала преди. Толкова повече трябваше да държи на излизането на книгата, която най-сетне щеше да представи заслугите му в реална светлина. А това бе нещо, което тя можеше да гарантира.

2.

Август 1998 г.

Каквото и да бе смутило мислите на Джордж Бенет, то бе станало в Скардейл, в това Катрин бе сигурна. Беше видял нещо, но какво? Как бе възможно едно толкова кратко посещение да предизвика такава катастрофална реакция? Катрин би проявила разбиране, ако той бе пожелал тя да направи някои промени в светлината на нещо, което му бе дошло на ум, но какво толкова изключително се бе случило, че да го накара да отхвърли целия проект? И ако случилото се е било от такова огромно значение, как бе възможно никой друг от семейството да не е забелязал нищо?

В трептящия от горещина въздух на августовския следобед бе много трудно да приемеш, че Скардейл е същото онова мрачно, притиснато от зимата селце, което бе посетила през февруари. Лятото бе се оказало дъждовно, затова тревата бе гъста и зелена, а по дърветата се мяркаха повече отсенки на зеленото, отколкото един художник би могъл да улови. В гъстата им сянка дори невзрачните къщи на Скардейл добиваха романтична атмосфера. Цареше спокойствие, нямаше и следа от зловещите събития, разтърсили селото преди тридесет и пет години.

Катрин спря пред имението. Пред входа беше паркиран един джип — тойота на около пет години. Очевидно Дженис Уейнрайт си беше у дома. Тя поседя в колата, докато обмисляше какво да предприеме.

Не можеше току-така да се появи на прага и да попита: „Какво се случи с Джордж Бенет тук вчера, та иска да спра издаването на книгата ни? Какво толкова ужасно е станало по време на посещението му във вашия дом, че почти веднага след това е получил масивен инфаркт?“ А какво друго можеше да каже?

Помисли си дали да попита Кати Ломас виждала ли се е предния ден с Джордж. Обърна се да погледне към Ларк Котидж, но колата на Кати не беше отпред. Изнервена, Катрин излезе от колата. След като нямаше друг начин, трябваше да прибегне до журналистически похвати и да лъже с все сила. Тръгна по тясната пътека към входа на кухнята и почука на вратата с тежкото месингово чукче. Измина цяла минута, след това вратата се отвори рязко. Заслепена от силната слънчева светлина, Катрин виждаше само силуета на жената, застанала в тъмното помещение.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — каза тя.

— Вие сигурно сте Дженис Уейнрайт. Познавам сестра ви Хелън. Казвам се Катрин Хийткоут. Вие бяхте така мила да ми позволите да огледам дома ви във връзка с книгата за случая Алисън Картър, която пиша.

Катрин не можеше да бъде съвсем сигурна, но изпита чувството, че жената срещу нея се отдръпна, когато чу думите й.

— Спомням си — каза тя с равен тон.

— Исках да попитам дали е възможно да погледна дома ви още веднъж?

Очите на Катрин започваха да привикват към мрака на кухнята. Каза си, че Дженис Уенрайт изглежда подчертано стресната.

— Сега не е удобно — може би друг път. Ще уредя нещо с Кати — каза тя припряно. Думите й се застъпваха от бързина.

— Само партерния етаж. Няма да ви преча.

— Имам работа — каза твърдо другата жена.

Вратата се притвори. Инстинктивно, Катрин пристъпи по-близо, за да попречи на Дженис да я затвори напълно. Тогава видя това, което бе видял и Джордж Бенет. Не отстъпи, а по-скоро залитна назад.

— Говорете с Кати — бяха последните думи на Дженис Уейнрайт. Като насън, Катрин чу как щракна ключалката, после как резето се плъзна с трясък на мястото си. Зашеметена, тя се обърна и тръгна обратно към колата си, препъвайки се като сомнамбул.

Сега като че ли разбираше защо Джордж бе написал писмото. Но ако бе права, не виждаше как би могла да го каже на сина му. Освен това, то не можеше да я принуди да се откаже от книгата. Откритието й говореше само, че зад случая Алисън Картър се криеше друга, по-дълбоко скрита истина, за чието съществуване не бяха подозирали нито тя, нито Джордж. А това само затвърждаваше решението й да разкрие цялата истина, за която бяха вдигнали наздравица с Пол онази вечер в Лондон.

Катрин седеше в колата напълно неподвижно, без да усеща убийствената жега. Сега, след първия шок, почти не можеше да повярва, че е видяла наистина това, което бе видяла. Казваше си, че е невъзможно, че е било зрителна измама — но в такъв случай и Джордж Бенет трябваше да е станал жертва на зрителна измама. Приликата бе забележителна, чак зловеща. Все пак, ако това бе всичко, той би могъл да го отдаде на странно съвпадение. Но Катрин съзнаваше, че няма на този свят такава случайна прилика, която да включва и съвпадение на белези.

От изчетените материали и разговорите бе научила, че Алисън Картър е имала един-единствен белег — тънка бяла черта, дълга около два сантиметра, която пресичала по диагонал дясната й вежда, от външния ъгъл на окото до челото. Случило се през лятото на годината след смъртта на баща й. Алисън тичала през двора на училището с бутилка мляко в ръка. Спънала се и паднала, бутилката се счупила и едно парче стъкло я порязало. Според майка й белегът бил най-забележим през лятото, когато имала лек загар — точно какъвто бе случаят и с Дженис Уейнрайт.

Изведнъж Катрин бе връхлетяна от мъчително главоболие. Обърна колата и я подкара бавно и внимателно по обратния път към Лонгнор. Имаше само едно възможно обяснение на това, което бе видяла — и то бе невъзможно. Но ако Алисън Картър беше мъртва, която бе тогава Дженис Уейнрайт? Как беше възможно жена, която би могла да бъде клонирана от Алисън Картър, да дойде да живее в имението Скардейл и никой да не направи никаква връзка със случилото се през 1963-а? А ако такава връзка съществуваше, как бе възможно собствената й сестра да няма никаква представа от нея?

Катрин паркира колата и отиде до магазинчето за вестници. Купи си пакет „Марлборо Лайтс“ и кибрит. Когато се прибра, си сипа чаша вино — толкова изстудено, че зъбите я заболяха. В това поне имаше някаква логика. После запали първата си цигара от дванайсет години насам. Главата й се замая, но така беше по-добре. Никотинът нахлу в кръвта й — и това й се стори най-естественото нещо на света.

Тя изпуши съсредоточено цигарата, после седна с хартия и молив пред себе си и започна да пише. След един час беше стигнала до две предположения:

Предположение 1. Ако Алисън Картър не беше мъртва, сега би изглеждала точно като Дженис Уейнрайт.

Предположение 2. Алисън Картър е Дженис Уейнрайт.

Беше си съставила и план на действие. Ако предположенията й бяха верни, завършването на книгата щеше да изисква още доста работа. Но това не й пречеше. Ако Алисън Картър беше жива, „Мястото на екзекуцията“ щеше да стане още по-вълнуваща книга. И беше убедена, че ще успее да накара Джордж да погледне нещата от нейна гледна точка, щом се оправеше дотолкова, че да обсъдят сериозно последиците.

Първата стъпка бе да се обади на заместничката си в Лондон.

— Бевърли, обажда се Катрин. — Тя успя да придаде на гласа си оживление, каквото изобщо не изпитваше.

— Здрасти! Как е животът в онази пустош?

— Когато слънцето грее като днес, не я давам за никакъв Лондон.

— Е, аз пък нямам търпение да се върнеш. Тук е абсолютна лудница. Нямаш представа какво е намислил Рупърт за коледния брой…

— Не сега, Бев — каза твърдо Катрин. — Имам една спешна задача за теб. Трябва ми човек, който прави компютърно състаряване на снимки. За предпочитане да живее някъде наблизо.

— Звучи ми интересно.

Двайсет минути по-късно заместничката й издиктува телефонния номер на някой си Роб Кършоу, който работел в Манчестърския университет.

Катрин погледна часовника си. Беше почти четири. Ако Роб Кършоу не си почиваше от стреса на ежедневието някъде в чужбина, бе възможно да е още на работа. Струваше си да опита.

Отсреща вдигнаха слушалката при третото позвъняване.

— Това е телефонът на Роб Кършоу — обади се женски глас.

— Роб там ли е?

— Съжалявам, той е в отпуск. Ще се върне на двайсет и четвърти.

Катрин въздъхна.

— Мога ли да предам нещо? — попита жената.

— Благодаря, няма смисъл.

— Мога ли да ви помогна с нещо? Аз съм асистентката на Роб, Триша Харис.

Катрин се поколеба. После реши, че няма какво да губи.

— Занимавате ли се с компютърно състаряване на снимки?

— Разбира се, това е моята специалност.

След минута вече говореха по работа. Триша нямаше никакви планове за вечерта, освен да седи пред телевизора, а и страдаше от хроничното безпаричие на всички завършващи студенти. В момента, в който Катрин спомена значителен хонорар, тя беше готова да се хване на работа, щом Катрин пристигнеше при нея със снимките, които Филип Хокин бе направил на доведената си дъщеря.

Когато Катрин пристигна, Триша сканира двете снимки, зададе й няколко въпроса и се хвана за клавиатурата и мишката. Катрин я остави на спокойствие, защото знаеше колко мрази тя самата да надничат над рамото й, когато работи. Отиде в другия край на стаята, при отворения прозорец, и запали петата цигара за деня. Каза си, че ще утре ще ги откаже наново. Или когато откриеше какво, по дяволите, става в действителност.

След около час и още три цигари, Триша я повика при себе си. Извади от принтера три листа, формат А4, и ги разпръсна пред Катрин.

— Този отляво бих нарекла „оптимален вариант“ — каза тя. — Ако е живяла при минимален стрес, ако се е хранила и поддържала добре, би тежала може би с пет килограма повече от идеалното си тегло.

Средният е може би най-близък до действителността — повече стрес, не е отделяла толкова голямо внимание на външния вид, затова пък точно на идеалните килограми. Третият вариант е това, в което никой не би искал да се превърне — резултат на тежък живот, лоша храна, много цигари — пушенето докарва много бръчки, нали знаете — тя се усмихна лукаво към Катрин. — Тук вече е по-слаба от нормалното.

Катрин протегна ръка и издърпа към себе си средната снимка. Като изключим цвета на косата, това би могло да бъде снимка на жената, която й отвори вратата на имението Скардейл. Косата на Дженис Уейнрайт бе побеляла, с малко руси кичури, останали тук-там. Състарената от компютъра Алисън Картър бе все още златисторуса, с малко посребрена по слепоочията коса.

— Удивително — каза тихо Катрин.

— Това ли очаквахте да видите? — попита Триша. Катрин не й бе казала почти нищо, само бе споменала, че работи върху някакъв материал за изчезнала наследница, която се появила и си искала наследството.

— Това потвърждава опасенията ми — каза Катрин. — Става дума за жена, която не е това, за което се представя.

Триша направи гримаса.

— Лош късмет.

— О, не — Катрин усети как я обзема възбуда. — Не бих казала, че е лош късмет. Даже напротив.

3.

Август 1998 г.

Докато се отдалечаваше от Манчестърския университет, Катрин долови лекото пулсиране във вените си, което чувстваше всеки път, когато знаеше, че е по следите на нещо много интересно. Беше толкова развълнувана, че известно време забрави същинския повод за вълнението си. Тъкмо сега това, че един човек лежи, свързан с животоспасяваща апаратура в болницата в Дерби, бе изгубило значение за нея. Беше прекалено напрегната, за да яде, затова продължи към Лонгнор, а в главата й се въртяха всевъзможни обяснения, кое от кое по-зашеметяващо.

Катрин реши, че първо трябва да установи законната самоличност на Дженис Уейнрайт. Не че се съмняваше в легалното й съществувание. Щеше да е извънредно трудно за нея да притежава недвижима собственост и да има такава забележителна професионална кариера без утвърдена самоличност. За да я проследи обаче, Катрин трябваше да се рови с дни из общинските регистри за бракове, раждания и смъртни случаи. Това би й отнело много време, но за щастие съществуваха агенции, които вършеха такива услуги за журналисти. Тя включи лаптопа си и се зае да пише писмо до Агенцията за юридически проучвания — фирма, чиято специалност бяха издирванията на сведения и за частни лица, и за организации.

Катрин бе почти сигурна, че Дженис никога не се е омъжвала. Първо, Хелън никога не бе споменавала някакъв неин съпруг. Второ, когато хвърли отново поглед на писмото от адвоката й във връзка с оглед на къщата, установи, че той я нарича „госпожица Уейнрайт“. А самата Хелън бе се женила и развела, което обясняваше различното фамилно име.

Следователно някъде трябваше да съществуват данни за акта за раждане на Дженис Уейнрайт. За да е напълно сигурна, Катрин реши да пусне запитване и за Хелън. И защото, като всеки добър журналист, винаги бе склонна към здравословно съмнение, помоли и за справка дали някъде не съществува смъртен акт на Дженис Уейнрайт — за периода от раждането й до изчезването на Алисън през декември 1963 г. От акта за раждане на Дженис можеше да се открие брачното свидетелство на родителите й, а оттам и техните актове за раждане, ако това бе необходимо. От там вече можеше да започне проучването за наличието на някаква връзка между Дженис Уейнрайт и Алисън Картър.

Катрин изпрати запитването, подчертавайки, че настоява за експресна услуга, като помоли резултатите да й бъдат пратени и по електронна поща, и в писмен вид по обикновена поща. Но дори при това положение съзнаваше, че не може да се надява на отговор преди следващата вечер. Не й беше ясно с какво ще запълни времето си дотогава.

Тогава се сети за Джордж. Изпълнена с чувство за вина, че го бе заличила така цялостно от мислите си, Катрин се обади в болницата и се осведоми за състоянието му. Сестрата от интензивното отделение й каза, че няма промяна. Тя затвори телефона. Изпълваха я смесени чувства. Измъчваше я мисълта за това, което се бе случило с Джордж, но разпознаването, станало причина за инфаркта му, същевременно бе поставило началото на най-голямото журналистическо разследване в кариерата й. Познаваше се достатъчно, за да осъзнае какво точно означава това за нея. Катрин винаги бе държала на работата си повече, отколкото на което и да било човешко същество. Знаеше, че според общоприетите схващания това е тъжно, но самата тя бе на мнение, че е далеч по-тъжно да разчиташ на хората, които рано или късно неминуемо те разочароват. Хората идваха и си отиваха, и действително, човешките взаимоотношения създаваха големи радости. Тя не отричаше това, и се възползваше от насладата и задоволството, които можеше да извлече от тях. Но никой не й бе доставял такова постоянно и сигурно удоволствие като прилива на вълнение, който изпитваше при вида на добре изработено интервю, дадено специално за нейното списание.

Сипа си още една чаша и се зае да обмисля следващия си ход.

Когато допиваше чашата, бе осъзнала, че вариантът е само един.

Три часа по-късно Катрин наемаше стая в четиризвезден хотел близо до Нюкасъл. Бе научила, че една от тайните на добрата журналистика е да знаеш кога да упорстваш и кога да чакаш търпеливо. Жаждата й да разкрие тайната, която се криеше зад този случай, се уталожваше от мъдростта на опита. Никога не бе препоръчително да се появиш без предупреждение в нечий дом късно вечерта. Знаеше, че в такъв случай първата мисъл на хората е, че се е случило нещо лошо, дори преди да отвориш уста.

Сутрин настроението на хората бе по-оптимистично. Това бе всеизвестно, още отпреди появата на пощаджиите, която автоматично будеше надежда за някаква приятна новина. Затова, още от времето, когато беше репортер, винаги избягваше да посещава хората късно вечер и залагаше на сутрешните си появи.

Катрин най-сетне успя да заспи, докато гледаше някакъв филм, и се събуди чак в девет, доволна, че е успяла да си почине въпреки всичко, което се въртеше из главата й. Първо се обади в болницата. Казаха й, че почти няма промяна, но имало слаби основания за оптимизъм. Обади се и в дома на семейство Бенет, но се включи телефонният секретар. Предаде най-добри пожелания и затвори.

Един час по-късно вече шофираше по шосе А1. Още не бе стигнала до къщата, когато вратата се отвори.

— Катрин — усмивката осея с бръчици широкото лице на Томи Клъф. — Каква приятна изненада! Заповядай, ще седнем отзад в градината.

Тя го последва през безупречно чистата дневна и кухнята и двамата излязоха в градината зад къщата — същински рай, изпълнен с ароматни цветя и храсти. Томи Клъф й обясни, че ги е подбирал специално, за да привличат птици и пеперуди. Днес пчелите жужаха тихо, многоцветните пеперуди трептяха с крила наоколо, докато двамата разговаряха.

Томи придърпа един дървен стол за Катрин, после се разположи на пейката, от която се виждаше морето далеч надолу.

— И така, какво те носи насам? — попита той, след като и двамата седнаха.

Тя въздъхна.

— Не знам как да започна, Томи. Както и да го кажа, ще ти се стори, че най-сетне съм успяла да се побъркам. — Тя сведе очи към земята. — Разбра ли за Джордж?

— Какво е станало? — попита той тревожно.

Катрин вдига очи и срещна погледа му.

— Получи инфаркт. И то тежък, по всичко личи. Сега е в кралската болница в Дерби, в интензивното отделение. В безсъзнание е от вчера сутринта, доколкото знам. Според Пол, в линейката на път към болницата сърцето му спряло.

— И ти дойде чак дотук, за да ми го кажеш? Това е наистина мило от твоя страна, Катрин — Томи я потупа по ръката. — Благодаря ти.

— Съжалявам, че нося лоши новини — засега тя прие ролята на загрижена приятелка.

Той сви рамене.

— На моята възраст човек очаква такива неща. Как го приема Ан? Трябва да е отчаяна.

— Седи неотлъчно до леглото му. Пол също си е у дома, заедно с годеницата си, и двамата са при нея.

— Горката Ан. Целият й живот беше посветен на Джордж. А и с този артрит няма да може да гледа инвалид, ако се стигне дотам — Томи въздъхна и поклати глава. После се загледа отвъд градината, към сините отблясъци на Северно море.

Катрин извади нова кутия „Марлборо“.

— Ще имаш ли нещо против, ако пуша?

Рошавите му вежди се повдигнаха.

— Не знаех, че пушиш. Но няма проблем, разбира се. — Той стана и отиде до бараката в единия ъгъл на градината. Върна се с глинена подложка за саксия. — Можеш да я ползваш за пепелник. Пуши спокойно. — Томи се облегна назад, кръстоса крака в глезените и пъхна ръце в джобовете на раздърпания си кадифен панталон.

— В понеделник Джордж отишъл в Скардейл. През нощта, след като се върнал, получил инфаркт — каза тя направо.

— Успяла си да закараш Джордж в Скардейл? — очите на Томи се разшириха от учудване.

— Не аз. Така и не успях да го убедя. Но Пол успя. Той е в Англия, заедно с годеницата си, Хелън. Мислят да се оженят по-късно тази година. Тъй или иначе, оказа се, че сестрата на Хелън, Дженис, отишла да живее в имението Скардейл преди две години. Бяха се уговорили да заведат там Ан и Джордж на обяд. Знаех, че Джордж се притеснява от мисълта за отиването в Скардейл, но когато пристигнал там, поведението му станало много странно, както ми го описа Пол.

— В какъв смисъл странно?

— Пол каза, че бил страшно напрегнат. Почти не ял. Като изключим това, че се поразходил малко по селската морава, седнал в градината и не мръднал. Не разговарял с никого. Пол каза, че бил много разсеян и объркан до края на деня и цялата вечер — Катрин замълча, за да събере мислите си. Трябваше много да внимава как ще говори пред Томи. Той улавяше много лесно оттенъците в речта на събеседника си.

— Преди да му стане зле, написал писмо — до мен, в което настоява да не издавам книгата. Не дава никакви обяснения, пише само че се натъкнал на сведения, които означавали, че книгата в никакъв случай не бива да излезе. Разбира се, когато се видях с Пол в болницата, му казах за писмото. Бях вече убедена, че Джордж трябва да е видял в Скардейл нещо, което — знам ли — го е накарало да види случая под нов ъгъл, или го е смутило във връзка с някакви данни, които ще бъдат публикувани в книгата. Пол бе стигнал до същия извод. Измъчва се от чувство за вина. Мисли, че той е отговорен за инфаркта на Джордж, защото го е убедил да отиде в Скардейл. Помоли ме да се опитам да разбера каква е причината за това писмо, което ми е написал Джордж. Така че… — тя сви рамене, — трябваше да открия обяснението.

— Добро ченге щеше да излезе от теб — каза той сухо.

— Като се има предвид кой го казва, не ми звучи като комплимент. — Тя си поигра с цигарата, после я загаси.

— О, аз мога само да уважавам хората, които продължават да практикуват професия, която ми се стори прекалено тежка на времето — каза той със съжаление, което тя бе убедена, че не изпитва. — И къде отиде, за да откриеш обяснението? Въпреки че и сам мога да предположа.

— Точно така. Върнах се в Скардейл. Мислех да помоля сестрата на Хелън да ми разреши да огледам повторно къщата, за да видя дали няма да открия какво е разстроило толкова Джордж. — Тя помести стола си така, че да вижда морето.

— Успя ли?

Катрин се зае да пали нова цигара. С ъгълчето на окото си виждаше как Томи я преценява. Очите на загорялото му лице я наблюдаваха изпитателно. Той беше наясно, че тя крие нещо, но и най-фантастичните му представи надали включваха това, което щеше да научи.

— Не стигнах до оглед на имението — каза тя през дима от цигарата. — Но видях това, което трябва да е потресло Джордж. — Тя отвори чантата си и извади папката, в която държеше състарената с компютър снимка на Алисън Картър.

Томи протегна ръка. Тя поклати глава.

— Чакай малко. Жената, която ми отвори вратата, предполагаемата сестра на Хелън — е двойница на Алисън Картър. Има и белег, който пресича веждата й. — Тя подаде папката на Томи. Той я отвори много внимателно, като че ли се боеше да не експлодира в лицето му. Това, което видя, надмина и най-лошите му очаквания. Той зяпна. Катрин продължи: — И аз не повярвах на очите си. Взех снимките, които Филип Хокин е правил на Алисън, и ги занесох на специалист по компютърно състаряване. Това може да бъде снимка на жената, която ми отвори вратата на имението Скардейл. Но точно така би изглеждала и Алисън, ако е още жива.

Папката трепереше в ръцете на Томи.

— Не — каза той едва чуто. — Не може да е вярно. Тя трябва да е някаква роднина на Алисън.

— Белегът е същият, Томи. Не можеш да намериш двама души с идентични белези.

— Трябва да си сбъркала. Не може да си я видяла съвсем ясно. Станала си жертва на собственото си въображение.

— Така ли мислиш? Струва ми се, че грешиш, Томи. Джордж не е получил инфаркт заради моите фантазии. Каквото и да съм видяла, и той го е видял преди мен. Затова дойдох при теб. Имам нужда от помощта ти. Искам да дойдеш с мен, да видиш Дженис Уейнрайт и да убедиш Джордж и мен, че тя не е Алисън Картър. Защото според мен съм попаднала на удара на столетието.

Той покри лице със свободната си ръка и потърка загрубялата си кожа. После отпусна ръка и се взря отпаднало в Катрин.

— Ако се окаже, че си права — предполагам, че ти е ясно какво би означавало това?

Тя кимна. По целия път на север бе мислила почти само по този въпрос — мислите й се мятаха между професионалния възторг от разкритието, което предстоеше да направи, и мъчителната мисъл за ефекта му върху Джордж Бенет и цялото му семейство. Знаеше, че ще трябва по някакъв начин да постигне равновесие между тези последици. Но първо трябваше да научи цялата истина. Катрин погледна Томи право в очите й каза:

— Би означавало, че Филип Хокин е бил обесен за несъществуващо престъпление.

4.

Август 1998 г.

Томи Клъф не беше сантиментален. Винаги бе живял в настоящето, с това, което непосредствено го заобикаляше. Другото му положително качество бе постоянството. Затова, макар че не се чувстваше особено обогатен от годините, прекарани на служба в полицията, той бе продължил да работи там, подтикван от стремежа да служи на правосъдието, който го бе насочил натам от самото начало. Но дори по онова време съумяваше да издържа само благодарение на двете си страсти — джаза и птиците.

Беше казал на Катрин чистата истина, когато разкри, че за него случаят Алисън Картър бе началото на края на полицейската му кариера. Беше вложил прекалено много чувство в изхода на един случай, който през цялото време бе крайно нестабилен. Мисълта, че убиецът на Алисън може да остане на свобода, го бе измъчвала ден и нощ в дните преди и по време на процеса, и не искаше никога повече да преживее същото. Бяха му необходими две години, за да си изясни какво точно бе отношението му към следствието и неговите резултати, но щом взе веднъж решение, напусна дербишърската полиция само след няколко седмици. И не бе съжалявал за решението си нито за миг.

Появата на Катрин Хийткоут преди няколко месеца го накара да погледне отново назад към миналото — може би за първи път, след като напусна полицията. В продължение на цели дни преди интервюто той бе бродил по скалите и крайбрежието около дома си, прехвърляйки на ум случая в Скардейл.

Интуицията беше една от силните му страни, докато работеше като полицай. Благодарение на нея нерядко бе упорствал да проследява някоя следа, дори когато нямаше реални доказателства, и упорството му бе възнаграждавано с арести, последвани от присъди. От самото начало бе напълно убеден, че Филип Хокин е мръсник. Всички негови инстинкти крещяха едно и също още от запознанството му с този човек. Дълго преди Джордж Бенет да огласи подозренията си към Хокин, Томи Клъф бе доловил, че скуайърът има сериозни основания да крие нещо.

Веднага щом Джордж намекна, че би искал да се позанимаят по-сериозно с Хокин, Томи се превърна в териер, пуснат по дирите и на най-дребното доказателство в подкрепа на обвинението. Никой, дори самият Джордж, не работеше по-напрегнато по задачата да бъде установена вината на Филип Хокин.

И въпреки това, дълбоко в себе си Томи Клъф не успя да се убеди напълно, че Хокин е убиец. Нямаше и капка съмнение, че този човек е жесток сексуален престъпник. Томи нерядко бе преследван от кошмари, след като видя снимките. Знаеше отлично, че те не са фалшифицирани — нито от Джордж Бенет, нито от който и да било друг. Но колкото и да ненавиждаше Хокин, колкото и да се отвращаваше от него, никога не успя напълно да се убеди, че той е убиец, напук на направените разкрития. Може би тъкмо това постоянно дразнещо съмнение го накара да работи ден и нощ, за да укрепи обвинението срещу Хокин. Сигурно се бе опитвал да убеди не само съдебните заседатели, но и себе си. Накрая присъдата му доказа, че инстинктът го е излъгал, и това може би подкопа самоувереността, която изпитваше при изпълнение на служебните си задължения.

А сега Катрин пусна същинска бомба — дори две бомби. Тя бе убедена, че Джордж Бенет е получил инфаркт и сега се бори за живота си, защото е осъзнал също като нея, че Алисън Картър е жива и здрава, и живее в Скардейл. От една страна, в това нямаше никаква логика. От друга страна обаче, ако Катрин се окажеше права, това обясняваше някогашните притеснения на Томи. Но в този случай той би дал мило и драго, за да се окаже, че в онези дни интуицията го е излъгала. Защото, ако Алисън Картър наистина бе жива, последиците щяха да бъдат ужасяващи. Дори ако изключим възможните юридически усложнения, стигаше само това, че непознатата годеница на Пол Бенет бе по някакъв начин тясно свързана с една ужасна грешка, чието осъществяване бъдещият й свекър бе подпомогнал.

Всичко това се въртеше в главата на Томи Клъф, без да доведе до никакво решение, докато той шофираше ленд роувъра си зад колата на Катрин по шосе А1, в посока Дербишър. Нямаше никакъв друг изход, освен да тръгне с нея и да направи всичко по силите си, за да защити Джордж и близките му от последиците на вероятното откритие. Томи съзнаваше, че Катрин е упорита, с еднопосочно мислене, а сега, когато държеше в ръцете си такъв експлозивен материал, това бе опасна комбинация. Тя искаше да го закара в своята кола, но той настоя да шофира сам. Имаше нужда от свободата да се движи когато и където пожелае, без да зависи от Катрин.

— Иска да мога да навестявам Джордж — бе казал той. — А ти може да нямаш винаги време да ме караш дотам. — Освен това искаше да остане и насаме с мислите си.

Петчасовото пътуване мина като миг, и изведнъж двамата вече паркираха пред една къща близо до главната улица на Лонгнор. Катрин обяви, че първо трябва да намерят място, където Томи да спи. Над кръчмата имаше стаи, които се даваха под наем, но в средата на август те бяха пълни с рибари и туристи. Томи сви рамене и се упъти право към дома на Питър Грънди; там заяви, че ще има нужда от свободната им стая за няколко дни; дали десет лири за нощувка и закуска биха били достатъчни?

Жената на Грънди, която никога не бе харесвала шефовете му, беше готова с радост да прибере парите на един от тях. Тя прие с ентусиазъм, макар че Питър прояви приличието да добие смутен вид. Новината за инфаркта на Джордж предотврати всякакви въпроси за причината, поради която Томи се бе върнал в Дербишър.

— Човек има нужда от приятели около себе си в такъв миг — заяви дълбокомислено госпожа Грънди.

— Несъмнено — отвърна мрачно Томи. — Имам намерение да направя всичко по силите си, за да помогна на Джордж и Ан.

И той хвърли бърз поглед към Катрин, за да се убеди, че тя е разбрала, че интересите им може да не съвпадат изцяло. Тя наведе глава в знак на съгласие и отказа да пие от чая на госпожа Грънди, силен като конски ритник.

— Ще те почакам вкъщи да се приготвиш, Томи — каза тя.

Катрин нямаше време да обмисля какво точно възнамерява да предприеме Томи Клъф. Изгаряше от нетърпение да включи лаптопа. Влезе директно в Интернет и установи, че агенцията вече й е изпратила нужната информация. Бяха сканирали фотокопията на документите, които й бяха пратили по пощата.

Първият документ бе акт за раждане на Дженис Хестър Уейнрайт. Родена на 12 януари 1951 в Консет. Пол — женски, родители — Семюъл Уейнрайт и Дороти Уейнрайт, по баща Картър. Професия на бащата — работник в металургичен завод. Постоянен адрес — Консет, „Ъпингтън Теръс“ №27.

Моминско име на майката — Картър. Беше съвпадение, но не кой знае какво. Картър бе достатъчно често срещано име, за да залага на това, каза си твърдо Катрин. Този случай бе прекалено важен, за да се хваща за сламки. Трябваше й категорично доказателство.

Следваше акт за раждане на Хелън, Хелън Рут Уейнрайт. Родена на 10 юни 1964 година в Шефийлд. Пол — женски, родители — Семюъл Уенрайт и Дороти Уейнрайт, по баща Картър. Професия на бащата — работник в металургичен завод. Постоянен адрес — „Лий Банк“ №18, Ривлин Вели, Шефийлд.

Второто име на Хелън беше Рут. Като го свържем и с моминското име на майката, започваше да става интересно. Катрин долови вълнението, което се надигаше в нея.

Натисна клавиша за следваща страница, за да огледа брачното свидетелство на Семюъл и Дороти Уейнрайт. Вълнението се бе превърнало във физическо усещане, притиснало стомаха й.

Венчани в църквата „Свети Стивън“, Лонгнор, окръг Бъкстън. Дата: 4 април 1948 година. Семюъл Алфред Уейнрайт, ерген, се бе венчал за Дороти Маргарет Картър, неомъжвана. Той е бил на двайсет и две години, тя на двайсет и една. Той още тогава работел в металургичен завод, тя работела в мандра. Когато се оженили, той живеел в Консет, на „Ъпингтън Терас“. А тя живеела в Шайър Котидж, Скардейл, Дербишър. Баща на булката — Албърт Картър, земеделец. Свидетели на венчавката — Рой Картър и Джошуа Уейнрайт.

Катрин не можеше да повярва на очите си. Отново препрочете данните. Майката на Дженис Уейнрайт бе Дороти Картър, от Шайър Котидж, Скардейл. Един от свидетелите на венчавката на родителите й се казваше Рой Картър. Катрин бе готова да се хване на бас, че и той бе живял в Шайър Котидж, Скардейл. Същият Рой Картър, който бе баща на Алисън, първи съпруг на Рут Картър. Значи нямаше нищо чудно в удивителната прилика между Дженис и Алисън. Наследствеността криеше всякакви изненади. Но това не обясняваше белега. Ако Дженис не бе Алисън, как така имаше абсолютно същия отличителен белег?

Единственото обяснение, което й идваше на ума, бе, че това е било някакво странно доброволно осакатяване, което Дженис си бе причинила сама след изчезването и предполагаемата смърт на Алисън. Можеше да си представи как ако двете са расли заедно, роднините им постоянно са казвали, че са като близначки, че си приличат като грахови зърна. После, след смъртта на Алисън, може би Дженис бе решила да я върне към живот, наранявайки се така, че да се сдобие със същия белег, за да възстанови уникалността на Алисън. Представата беше извънредно странна, но Катрин знаеше, че момичетата в пубертета са способни на най-невероятни постъпки, включително и самонараняване.

Примигването на курсора привлече вниманието й. Агенцията бе пратила повече от три документа. Тя отново натисна клавиша за следваща страница и този път остана вцепенена на мястото си, приковала очи в екрана, с отворена уста, напълно объркана. Беше пуснала последната заявка поради навика си да не оставя непроверена възможност. Но агенцията бе открила това, в чието съществувание самата тя не вярваше.

Дженис Хестър Уейнрайт бе починала на 11 май 1959 година.

Катрин остана дълго време неподвижна, вперила поглед в екрана. Имаше само едно приемливо обяснение. Тя запали цигара и се опита да съчини някакъв друг сценарий, който да отговаря на фактите, но не успя. Нищо не излизаше, освен ако теорията й не се основаваше на предположението, че Алисън Картър не е умряла през 1963 година. Имаше ли по-подходящо място да се укрие едно момиче от дома на роднини, които живееха много далеч? Значи Алисън бе приела самоличността на мъртвата си братовчедка Дженис и бе израсла в Шефилд.

Внезапно през ума й мина нещо, от което косите й настръхнаха. Тогава, преди много години, Дон Смарт бе убедил редакцията на „Дейли Нюз“ да публикува мнението на ясновидка. Тази жена бе казала, че Алисън е жива и здрава, и че живее на една улица с еднакви къщи, в голям град. На времето всички й се бяха присмивали. Това бе толкова невероятно, като се имаше предвид общата картина на случая. Но като че ли накрая щеше да се окаже, че ясновидката е имала право.

Катрин се стресна от унеса си, когато на вратата си почука. Бе дошъл Томи, за да я уведоми, че смята да прескочи до Кромфорд и да види дали някой си е у дома. Ако не ги намерел, щял да продължи за Дерби.

— Преди да тръгнеш — каза Катрин, — хвърли поглед на това.

Тя го покани да седне на мястото й пред лаптопа и му показа как да върне страниците. Той мълча дълго време, разучавайки съвестно документите.

После се обърна към кея със смутено изражение.

— Кажи ми, че си открила друго обяснение — в гласа му прозираше молба.

Катрин поклати глава.

— Не мога да се сетя за нищо друго.

Той потри челюстта си с пръсти — все още масивни и яки.

— Трябва да отида и да се обадя на семейството — каза той накрая и въздъхна. — Трябва да поговорим за това, което ще последва. Ще бъдеш ли будна, когато се върна?

— Да. Ще прескоча до Бъкстън да хапна нещо, иначе ще откача между тези четири стени — тя посочи заобикалящите я отвсякъде снимки от Скардейл. — Ще се върна към девет.

Той кимна.

— Тогава и аз ще бъда тук. Не се тревожи, Катрин, все някак ще си го обясним.

— Мисля, че и двамата сме намерили обяснението, Томи. По-трудно ще бъде да решим какво ще правим по-нататък с фактите.

Томи се усмихна на сестрата от интензивното отделение.

— Роднина съм — каза той с тази спокойна увереност, която рядко му изневеряваше. — Джордж ми е доведен брат.

Метафоричната истина на това твърдение му достави удоволствие.

Сестрата кимна.

— Синът и снахата отидоха да хапнат нещо, така че сега само жена му е при него. Можете да влезете. — Тя отвори вратата и подвикна след него: — Трето легло надолу по коридора!

Томи тръгна бавно по коридора. Спря на няколко метра от цялата поддържаща живота апаратура, която бе прикрепена към тялото на стария му приятел. Ан седеше с гръб към него, с приведена глава, и държеше едната ръка на Джордж. С другата галеше рамото му, като автоматично избягваше маркуча на системата, вкарана във вената му. Кожата на Джордж беше бледа, по лицето му проблясваше влага. Устните му имаха синкав оттенък, под затворените му очи имаше дълбоки, тъмни сенки. Под чаршафа тялото му изглеждаше странно крехко, въпреки широките рамене и добре очертаните мускули. Като го видя в това състояние, с изцедени жизнени сили, Томи почувства хладен полъх по кожата си, който му напомняше, че и той е смъртен.

Пристъпи напред и постави ръка на рамото на Ан. Тя вдигна глава и го погледна уморено и с примирение. За миг като че ли се обърка, след това лицето й просветна, когато го позна.

— Томи? — ахна тя невярващо.

— Катрин ми каза какво се е случило — каза той. — Исках да дойда.

Ан кимна, като че ли това се разбираше от само себе си.

— Естествено.

Томи си взе стол и седна до нея. Тя отдръпна ръката, с която галеше рамото на Джордж, и му я подаде.

— Как е той? — попита Томи.

— Казват, че се държи, каквото и да означава това — отвърна тя уморено. — Но не разбирам защо е още в безсъзнание. Винаги съм мислила, че инфарктите са краткотрайно състояние — или оцеляваш, или… Но той е в същото състояние вече от два дни, и ми казват, че никой не може да прецени кога ще дойде в съзнание.

— Може би това е реакция на организма, може да се възстановява по-добре така — каза Томи. — Доколкото познавам Джордж, ако беше в съзнание, щеше да се наложи да го вържат за леглото, за да го принудят да лежи и да се лекува.

Едва забележима усмивка се плъзна по устните на Ан.

— Сигурно си прав, Томи.

Двамата поседяха мълчаливо няколко минути и наблюдаваха ритмичното повдигане и отпускане на гърдите на Джордж. След малко Ан каза:

— Радвам се, че дойде.

— Съжалявам, че трябваше да се стигне дотук, за да дойда — Томи потупа Ан по ръката. — А ти, Ан? Как си ти?

— Уплашена съм, Томи. Не мога да си представя живота без него — тя се взря в мъжа си и отпусна отчаяно рамене.

— Кога си спала за последен път? И кога си яла?

Ан поклати глава.

— Не мога да спя. Отидох да полегна снощи — тук има стая за близки на болните. Но не успях да заспя. Притеснявам се, когато не съм до него. Искам да съм тук, когато дойде на себе си. Ще се уплаши, няма да знае къде се намира. Трябва да съм до него. Пол ми предложи да ме смени, но не мисля, че е редно. Той и без това е достатъчно притеснен. Развил е чувство за вина и кой знае какво би казал на Джордж, ако той дойде в съзнание, когато аз не съм тук. Не искам Джордж отново да се разстрои.

— Нали сега аз съм тук, Ан. Мога да остана при Джордж, поне докато изпиеш един чай и хапнеш нещо. Видът ти е такъв, като че ли всеки момент ще припаднеш.

Тя се извърна към него и го загледа любопитно.

— А той какво ли ще си помисли, ако се събуди и те види да седиш тук като призрака на отминалата Коледа27? — попита тя с проблясък на обичайното си чувство за хумор.

— Е, поне от изненада няма да има време да се замисли какво му е — усмихна се в отговор Томи. — Трябва да си починеш, Ан. Изпий една чаша чай и се поразходи на чист въздух.

Ан наведе глава.

— Може би си прав. Но няма да излизам никъде. Ще полегна за десетина минути в стаята за близки. Но знаеш ли, трябва да му говориш. Казват, че това помагало. И дори само да помръдне, викай сестрата и прати някой да повика и мен.

— Тръгвай — отвърна Томи. — Аз ще го пазя.

Ан стана с нежелание и тръгна бавно. Докато вървеше по коридора, на всеки две крачки се обръщаше да погледне към Джордж. Томи се премести на освободения стол и се приведе напред, опрял лакти на коленете си. Започна да говори тихичко на Джордж. Говореше му за последните си наблюдения върху птици. Десетина минути по-късно се появи една сестра, за да погледне данните на апаратурата.

— Не знам как успяхте — каза тя на Томи, — но госпожа Бенет спи за първи път, откакто докараха тук съпруга й. Дори само да дремне, ще й се отрази добре.

— Радвам се. — Томи изчака сестрата да си тръгне, после продължи едностранния разговор.

— Сигурно се чудиш какво правя тук — каза той. — Дълга история, при това такава, каквато не би трябвало да ти разказвам. Затова няма да обсъждаме повода за идването ми. Може само да бъдеш благодарен, че грозната ми муцуна успя да успокои Ан дотолкова, че да отиде да поспи.

Докато говореше, клепачите на Джордж потрепнаха. После очите му изведнъж се отвориха. Томи се наведе напред и взе ръката му.

— Добре дошъл отново сред нас, Джордж — каза той тихо. Размаха ръка, опитвайки се да привлече вниманието на някоя сестра. — Не се бой, стари приятелю. Ще се оправиш.

Джордж се намръщи, видимо озадачен.

— Ан ще дойде ей сега — продължи Томи. — Не се тревожи за нищо. — Докато говореше, се появи една сестра и той се обърна към нея. — Буден е.

Сестрата зае мястото му, Томи отстъпи назад и каза:

— Отивам да повикам Ан.

Той забърза към стаята за роднини. Ан спеше дълбоко на една кушетка. Беше му неприятно да я буди, но тя никога нямаше да му прости, ако не го направеше. Постави ръка върху рамото й и я разтърси лекичко. Ан веднага отвори очи и на лицето й се изписа страх.

— Всичко е наред — каза той. — Събужда се, Ан.

Тя се изправи с усилие на крака и възкликна:

— О, Томи! — Обви врата му с ръце и се притисна към него. Той стоеше смутен и се чудеше къде да дене ръцете си.

— Ще дойда пак утре — каза той, когато тя го пусна и тръгна да излиза.

На вратата Ан се обърна.

— Благодаря ти, Томи. Ти си същинско чудо.

Томи постоя за миг, загледан след нея.

— Има различни видове чудеса — каза той тъжно и тръгна към изхода.

5.

Август 1998 г.

Вечерята не беше нищо особено, но Катрин успя да я продължи около час и половина. Въпреки това, когато се върна в Лонгнор, бе едва осем и половина. Но Томи вече я чакаше, седнал в топлата вечер на ниската варовикова стена край къщата й. Лицето му беше сивкавобяло и сърцето на Катрин се сви загрижено. Все забравяше, че той е стар човек, толкова жизнен и бодър изглеждаше обикновено. Но беше шофирал през по-голямата част от деня, а и сигурно още не бе вечерял.

Когато я видя, той каза веднага:

— Слава богу, че си дойде. Трябва да поговорим.

— Как е Джордж? — попита тя. — Ще пийнеш ли нещо?

— Имаш ли уиски?

— Само ирландско. — Тя посочи салонния бюфет. — Ще си сипя една чаша вино — отиде в кухнята и отвори една бутилка. Когато се върна, Томи вече си беше сипал два пръста „Бушмилс“ в чаша с емблемата на някаква бензиностанция.

— И така, как е Джордж? — повтори тя, очаквайки най-лошото.

— Дойде в съзнание. Бях при него, когато отвори за първи път очи.

— Бил си при него? Как те пуснаха?

Томи въздъхна.

— А ти как мислиш? Излъгах. Разбира се, не можех да разговарям с него. Но като че ли ме разпозна. Казах на Ан, че утре ще отида пак. Може би тогава ще мога да поговоря с него.

— Не мисля, че сега е моментът да споменаваш пред него нещо за Скардейл или за Алисън — каза Катрин.

Томи се вторачи в нея. Годините не бяха притъпили проницателността му — Катрин се почувства като пеперуда, прикована с карфица.

— Искаш да кажеш, че не искаш да му се припомня, че е настоял пред теб да се откажеш от проекта си.

— Не — възрази тя. — Просто мисля, че това, което се е случило в Скардейл, е предизвикало инфаркта му, и затова не бива да му се припомня.

Томи сви рамене.

— Бих казал, че това зависи от Джордж. Аз няма да настоявам, но ако той поиска, няма и да го спра. По-добре да се разтовари, разговаряйки с мен, вместо да се затваря в себе си — това би могло да предизвика втори инфаркт — каза той упорито. — И като стана дума, когато си тръгнах, срещнах Пол. Той ме запозна с годеницата си. Трябва да поговорим и за това — каза той мрачно и отпи дълбока глътка от уискито, която опразни чашата наполовина. — Хайде пак да огледаме документите.

Катрин включи компютъра. Докато вадеше страниците с документите, Томи крачеше напред-назад в малката дневна. Веднага щом първият акт за раждане се появи на екрана, той застана до нея и каза:

— Покажи ми пак акта за раждане на Хелън.

Тя натисна клавиша и данните се появиха на екрана.

— Господи! — простена той, обърна се и отиде при камината, облегна се на нея и отпусна глава върху ръката си.

Катрин се завъртя на стола си.

— Томи, ще ми кажеш ли какво има?

Широките му рамене се повдигнаха и той се обърна с лице към нея. Съзнаваше отлично, че ако не й го каже, тя може да се досети и сама. Поне така можеше да има някакъв контрол върху това, което тя знаеше и върху начина, по който смяташе да го използва.

— Виждала си Хелън, нали? — попита той уморено.

Катрин кимна.

— Запознахме се миналата година в Брюксел.

— Лицето й не ти ли напомни за някого?

— Колкото и да е странно, имах чувството, че съм я срещала и преди. А сега, като знам, че има кръвна връзка с родовете от Скардейл, предполагам, че става дума за фамилната прилика на Картърови.

Томи въздъхна.

— Да, има някаква следа и от това. Напомня малко и на майка си. Но всъщност най-много прилича на баща си.

Тя се намръщи.

— Томи, не разбирам нищо от приказките ти. Кога си срещал Семюъл и Дороти Уейнрайт?

Томи се отпусна тежко в креслото.

— Не съм виждал нито един от двамата през живота си. И не говоря за семейство Уейнрайт. Говоря за Филип Хокин.

— Хокин? — повтори съвсем объркана Катрин.

— Тя е пълно копие на Филип Хокин, особено в очите. Наследила е и цвета на косата му. Не знам дали се забелязва толкова на снимките, но на живо приликата е очебийна.

— Не е възможно да си прав — възрази тя. — Нали и Джордж щеше да забележи приликата?

— Възможно е да не е направил връзката, докато не е разбрал за връзката й със Скардейл. Освен това, нали според Пол е бил смутен още преди да пристигнат в Скардейл?

— Въпреки всичко може да е съвпадение — каза упорито Катрин.

Ако искаше да може да защити разказа си, трябваше да има железни доказателства за всеки факт, още преди да й се наложи да убеждава издателя. Нищо не й пречеше да се възползва от опита на Томи, за да изгради аргументите си.

— Погледни акта за раждане — настоя той. — Тя е кръстена Хелън Рут. Разбира се, Рут не е рядко срещано име, но в онези години по тия места бе обичайно второто име на детето да бъде името на някой от семейството, обикновено дядото или бабата. Като прибавиш всички останали подробности, с това, че второто име на Хелън е Рут, съвпаденията стават прекалено много.

Катрин запали цигара, отлагайки неминуемия въпрос.

— Ако Филип Хокин е баща на Хелън… коя тогава е майка й?

— Сигурно е едно — че не е съпругата му. Рут Картър не е раждала през юни 1964-а, защото по това време присъстваше на процеса срещу съпруга си. Всички я виждахме поне по един път седмично до последния ден на процеса, и тя определено не беше бременна.

— На някои жени не им личи — отбеляза тя. — Изглеждат само малко по-закръглени.

Той поклати глава.

— Катрин, когато видях Рут за първи път, тя беше яка селска жена. Докато се стигна до процес, тя се бе стопила така, че вятърът би могъл да я отвее от Скардейл до Дендърдейл. Изключено е тя да е родила дъщеря през юни хиляда деветстотин шейсет и четвърта.

— Коя е майката тогава? — попита отново Катрин. — Надявам се, изключваме кратка, страстна любов с Дороти Уейнрайт?

— Предполагам, че дори това не е изключено — каза Томи. — По онова време Дороти трябва да е била на трийсет и няколко години. Но ако Хокин бе спал с нея, би трябвало да го изтъкне по време на процеса като доказателство, че е нормален мъж със здрави сексуални инстинкти, а не перверзен педофил. Винаги сме смятали, че тъкмо затова е взел за жена Рут — за да може в случай, че някой заподозре извратеното му отношение към Алисън, да използва брака си като доказателство, че е нормален. Тъй или иначе, по нищо не личи той някога да е срещал семейство Уейнрайт. Но ако настояваме на теорията си за действителната идентичност на жената, която се нарича Дженис Уейнрайт, тогава трябва да признаем, че в дома на семейство Уейнрайт по онова време е имало лице от женски пол в детеродна възраст, което при това е имало доказани сексуални контакти с Филип Хокин. Лице от женски пол, което според фотографските доказателства е било насилвано многократно от Хокин — думите му падаха тежко като камъни.

— Алисън Картър е майка на Хелън Маркевич, по баща Уейнрайт — каза Катрин, обличайки обстоятелствените аргументи на Томи в недвусмислени изрази. — А Филип Хокин е неин баща.

Двамата с Томи се гледаха дълго. Не можеше да има никакво друго обяснение на фактите и физическите доказателства, които бяха открили. Но от това обяснение произтичаха толкова много въпроси, че дори Катрин не знаеше откъде да започне.

Тя си пое дълбоко дъх и каза на глас това, което Томи мислеше.

— Значи Джордж Бенет скоро ще стане свекър на дъщерята на човек, който бе обесен за убийство благодарение на неговите усилия. При това баща й е бил обесен за убийство на собствената й майка. Само че Хелън още не е била родена по времето, когато се предполага, че баща й е убил майка й. — Помисли си, че в сравнение с казаното току-що „Едип Цар“ прилича на селски клюки.

— Така изглежда — потвърди Томи. Допи чашата си и посегна отново към бутилката с уиски.

— Знам, че звучи налудничаво… но изглежда, че Рут и Алисън са се наговорили да предизвикат арестуването на Филип Хокин.

Томи отново си наля неразреден „Бушмилс“. Отпи и я погледна изпод рошавите си вежди. После отпусна ръката, в която държеше чашата, и каза:

— Не само това, Катрин. Не само това.

Тя си наля още червено вино. Забеляза, че ръката й трепери. Това бе много повече от най-интересната история, на която бе попадала някога — беше истинска трагедия, толкова страшна, че трийсет и пет години по-късно бе в състояние да съсипе живота на хора от следващото поколение, които нямаха представа за драматичния заряд на собствената си семейна история. Положението на Катрин бе едновременно вълнуващо и ужасяващо. Тя самата не вярваше, че може да съхрани поверителността на информацията, която вече притежаваше; бе почти доволна, че Томи е тук, за да възпира по-примитивните й инстинкти.

— Ами сега? — попита тя.

— Подходящ въпрос — отбеляза Томи.

— О, имам още много такива.

— Струва ми се, че съществува само една възможност. Да обърнем гръб на цялата история и да я забравим. Да оставим Алисън Картър — ако наистина е тя — да изживее спокойно дните си. Да осигурим безоблачно бъдеще на брака на Хелън и Пол.

— Няма да стане — възрази Катрин. — Аз не мога да се направя, че никога не съм научавала всичко това. Тези сведения обръщат с главата надолу един от най-значителните процеси на века. Унищожават забележителен юридически прецедент.

— Не с тези номера, Катрин — каза гневно Томи. — Пет пари не даваш за юридическите прецеденти. Единственото нещо, което виждаш, е удара на живота си и парите, които ще направиш от него. Не можеш ли да схванеш на колко хора ще съсипеш живота, ако огласиш всичко това? Ще разбиеш непоправимо доброто име на Джордж. Ще унищожиш бъдещето на Хелън и Пол — а животът на Хелън ще бъде окончателно разбит. Как мислиш, че ще се почувства тя, когато разбере, че сестра й е всъщност нейна майка, и че жената, която е считала за своя майка, е участвала в заговор за убийството на баща й? Помисли и за Дженис, или Алисън, наречи я както искаш. Ще я изложиш на съдебно преследване, ще бъде обвинена в заговор за убийство. И всичко това само за да спечелиш малко преходна слава? — Той бе повишил тон, присъствието му сякаш изпълваше помещението и задушаваше Катрин.

Тя преглътна с усилие и каза:

— Значи да оставя последните шест месеца от живота ми да отидат на вятъра? Аз също залагам на нещо в този случай, Томи. Ти беше този, който говореше за това колко е важно да има правосъдие. Ти каза, че дори си напуснал полицията, защото си изгубил вярата, че тя може да спомогне за осъществяването на правосъдието. И какво ми казваш сега — майната му на правосъдието, майната й на истината! Ще си пазя доброто име и ще прикрия очевидния факт, че аз и шефът ми сме станали причина за обесването на невинен човек! — Тя бе не по-малко гневна от него.

Томи отпи още малко уиски в опит да се поуспокои.

— Тук не става дума за мен, Катрин. Става дума за един почтен човек и за невинното му семейство. Нито един от тези хора не заслужава животът му да бъде унищожен заради нещо, което би трябвало да бъде погребано и забравено още преди трийсет и пет години. Виж какво, дори не е необходимо да отпишеш последните шест месеца. Би могла все пак да си издадеш книгата, без да разлайваш излишно кучетата.

— Но нали Джордж не би го допуснал. Той е по-почтен от теб, Томи. Не искаше книгата да излезе, защото бе разбрал, че историята не отговаря на истината.

Томи поклати глава.

— Постъпил е така в момент на афект. Когато успее да обмисли всичко, ще се примири с издаването й.

— Искаш да кажеш, когато ти успееш да го убедиш — възрази яростно Катрин. — Само че на мен това вече не ми стига, Томи. Мога да изтрия информацията от компютъра си, но не мога да я изтрия от главата си. Смятам да открия цялата истина, и ти не можеш да ме спреш.

Възцари се дълго мълчание. Томи усети как ръцете му се свиват в юмруци и се насили да изправи пръстите си. После си пое дъх и каза:

— Може би наистина не мога да те спра. Но мога да те направя на нищо, когато книгата ти излезе. Мога да уведомя пресата как си експлоатирала умиращ човек на животоспасяваща апаратура. Мога да давам интервюта, в които да казвам на интересуващите си, че умишлено си използвала безпомощността на Джордж Бенет, за да започнеш преследване срещу него и цялото му семейство. Когато приключа с теб, никак няма да приличаш на борец за правда, можеш да ми вярваш. В очите на общественото мнение ще бъдеш по-отблъскваща от Филип Хокин.

Нито един от двамата не помръдваше. Зъбеха се един срещу друг като две кучета.

Първа проговори Катрин.

— Нито един от нас няма право да вземе решение в отсъствието на Джордж — каза тя, насилвайки се да говори спокойно. — Все още дори не сме се убедили, че предположенията ни отговарят на истината. Преди да продължим, трябва да разговаряме с Алисън Картър.

Томи отклони очи и загледа снимките по стената. Алисън Картър, Джордж Бенет, Рут Картър, Филип Хокин. В сърцето си той бе убеден, че Катрин е права. Решението не можеше да бъде тяхно. Освен това, такова важно решение не можеше да се вземе, преди всичко да се изясни напълно. Той въздъхна.

— Добре. Утре отиваме в Скардейл да потърсим отговорите.

6.

Август 1998 г.

Томи се появи на прага й в осем часа на другата сутрин. Когато Катрин отвори вратата, той си каза, че и тя не бе спала повече от него.

— Идваш много рано — каза тя и отстъпи назад, за да го пусне да влезе. — Алисън няма да бъде във възторг да ни види по това време.

— Още не сме тръгнали за Скардейл — отвърна той.

— Така ли?

— Не. Обещах на Ан да мина през болницата тази сутрин, и искам да свърша първо това. Искам ти да ме закараш дотам — Томи си взе препечена филийка от чинията на Катрин.

— Чувствай се като у дома си — каза тя, но с учудване установи, че не е раздразнена, а по-скоро развеселена. — Напълно си ми ясен. Нямаш ми вяра, че ще те изчакам, докато се върнеш. Мислиш, че ще хукна сама, за да измъкна първа цялата история от Алисън.

Томи поклати глава.

— Колкото и да е странно, не си права. Намират ли ти се още препечени филийки?

— Сега ще направя.

Той тръгна подир нея към кухнята.

— Причината не е в това, че не ти се доверявам. Просто вече съм на години. Вчера съм шофирал повече, отколкото ми се събира за цял месец у дома, а и никога не спя добре в чуждо легло. Казано накратко, предпочитам да ме карат, отколкото да шофирам до Дерби и обратно.

Тя пусна две филийки в тостера и каза одобрително:

— Тонът е отличен, Томи, почти ме убеди. — Усмихна се, когато видя обиденото му изражение. — Добре де, разбира се, че ще те закарам до Дерби. Каквото и да има да ни разкаже Дженис Уейнрайт, то няма да се промени за толкова кратко време.

По пътя към Дерби почти не говориха, и двамата потънали в собствените си мисли. Катрин все още се опитваше да си изгради някаква стратегия за разговора, който им предстоеше в Скардейл.

Бе стояла будна до късно след полунощ — пушеше, пиеше, и размишляваше. Винаги бе вярвала, че успехът на едно интервю зависи до голяма степен от старателната предварителна подготовка. Но както и да превърташе в главата си фактите, които бяха узнали двамата с Томи Клъф, не можа да намери подход, който да й гарантира, че ще узнае цялата истина. Дженис Уейнрайт все още имаше какво да губи.

Първата изненада за деня дойде, когато Томи каза на сестрата от интензивното, че е дошъл да посети доведения си брат, Джордж Бенет.

— Той вече не е тук — каза сестрата, като прегледа списъците на бюрото пред себе си.

За миг Томи почувства как сърцето му се сви на топка.

— Не е възможно. Вчера той дойде на себе си. Видях го как отваря очи.

Сестрата се усмихна.

— Точно така. Затова го преместихме в друго отделение — непосредствената опасност за живота му вече премина.

Тя ги упъти към отделението за сърдечносъдови заболявания, където бе преместен Джордж.

— Такт и дипломация в националните здравни служби — отбеляза Катрин сухо.

Завиха по един коридор и откриха търсеното отделение. Томи надникна през остъклената врата. В стаята имаше четири легла, но само две от тях бяха заети. Видя близо до прозореца Ан, която седеше на едно от леглата, така че Джордж не се виждаше, но като че ли беше полулегнал, подпрян на възглавници. Томи се обърна към Катрин.

— Мисля, че трябва да почакаш отвън.

Тя се съгласи с нежелание.

— На шестия етаж има кафене. Ще те чакам там. — Тя извади касетофона от джоба си. — Възможно ли е…

Томи поклати глава.

— Това ще бъде личен разговор. Но не се безпокой, няма да те излъжа.

Той я проследи с поглед, докато отиваше към асансьорите, после изправи рамене и бутна вратата на стаята. Когато наближи, видя лицето на Джордж. Не бе за вярване, че това е същият човек, който преди един ден приличаше почти на труп. Наистина, все още имаше изтощен вид, но лицето му имаше цвят, а тъмните кръгове под очите не бяха толкова силно изразени. Когато видя Томи, лицето му светна в широка усмивка.

— Томи Клъф — каза Джордж със слаб, но весел глас. — Като си помисля само — тъкмо бях решил, че съм умрял и съм отишъл в ада, отварям очи и виждам теб.

Томи протегна двата си ръце и взе ръката на бившия си шеф.

— Предполагам, че си се събудил от шока, когато чу гласа ми.

— Много си прав. Не бих оставил стар женкар като теб насаме с моята Ан.

— Джордж — възмути се Ан. — Как можеш да говориш така на Томи, като е изминал толкова път, само за да те види.

— Не му обръщай внимание, Ан. Още бълнува. Как се чувстваш, Джордж?

— Напълно разбит, ако трябва да си кажем истината. Откак се помня, никога не съм се чувствал толкова изтощен.

— Добре ни уплаши — каза Томи.

— Съжалявам. Но ако знаех, че това е начинът да те измъкна от отшелничеството, щях да го направя още преди години.

Ан и Томи се спогледаха, доволни, че колкото и да бе слаб, Джордж не губеше чувството си за хумор.

— Добре де, занапред няма да се усамотявам толкова. Катрин ми съобщи за теб, знаеш ли. Дойде чак в Нортъмбърланд, за да ми каже какво се е случило.

Джордж кимна, а светлината в очите му помръкна.

— Трябваше да предположа — каза той. — Ан, мила, направи ми една услуга. Остави ни за малко сами. Вярвай ми, скъпа, няма да рискувам живота си. — Той потупа нежно ръката й. — Обещавам по-късно да ти обясня всичко. Но не сега.

Ан изду неодобрително устни, но стана.

— Не го преуморявай, Томи. — Тя се обърна отново към Джордж. — Отивам да се обадя на Пол и да му кажа да дойдат днес следобед.

— Благодаря ти, мила. — Джордж я проследи с поглед, докато излезе. После въздъхна и подкани с жест Томи да седне. — Опасявах се, че Катрин няма да се откаже — каза той. — Какво успяхте да разберете?

— Не знаем със сигурност кой знае какво, но мисля, че можем да отгатнем почти всичко. — Томи описа накратко разследването, проведено от Катрин. — Няма много място за съмнение — заключи той.

— Невероятно е, нали? И все пак бях убеден още от мига, в който я видях — каза Джордж. — Живях с това лице в продължение на осем месеца, а и после то ме преследваше в продължение на години. Бях убеден, че както и да се нарича сега, жената, която живее в имението Скардейл, е Алисън Картър. И тогава схванах коя трябва да е всъщност Хелън — той затвори очи и задиша бързо и повърхностно. Когато погледна отново, видя колко разтревожен бе Томи. — Добре съм — каза той успокоително. — Просто бързо се уморявам.

— Карай по-спокойно. Аз не бързам.

Джордж успя да се усмихне едва-едва.

— Ти не, но Катрин със сигурност бърза. Предполагам, че няма начин да я спрем?

Томи сви рамене.

— Не знам. Голям инат е. Снощи успях само да я убедя да поиска и твоето мнение, преди да вземе каквото и да било решение какво ще прави с новите сведения. Тя обеща, но при едно условие. Трябва да отида с нея в Скардейл и да говоря открито с жената, която според всички нас е Алисън Картър. Катрин твърди, че трябва да разберем всичко докрай, и в това отношение е права.

— Не ме е грижа какви ще бъдат последиците за мен — каза Джордж. — Тревожа се за Хелън и Пол. Направили сме страшна грешка, преди те двамата да се родят, а сега те ще трябва да плащат за нея. Не мога да си представя как ще оцелеят, ако всичко това бъде извадено на бял свят. А и не вярвам Ан някога да ми прости за това, което ще им причиним.

— Знам. А не са и само те, Джордж. Не забравяй и Алисън. Каквото и да е направила, то вече й е струвало повече, отколкото можем да си представим. Все още могат да я обвинят в заговор за убийство, а не мисля, че го заслужава.

— Какво да правим тогава, Томи? От мен няма никаква полза, както съм се тръшнал тук.

Томи поклати глава, неспособен да прикрие раздразнението си.

— Може да ни хрумне нещо, когато чуем това, което Алисън има да каже в своя защита.

— Постъпи както намериш за добре — гласът на Джордж отслабваше. — Сега наистина се уморих. По-добре тръгвай.

Томи се изправи.

— Ще направя, каквото мога.

Джордж кимна.

— Винаги си се справял, Томи. Не виждам защо да не успееш и сега.

Томи излезе от стаята с чувството, че от снощи е остарял с двайсет години — и се упъти към една среща, която никога не би предполагал, че ще се осъществи, докато е още на този свят. За последен път бе изпитал тази тежест на плещите си, когато събираше доказателства за обвинението срещу Филип Хокин. Надяваше се този път да се справи по-добре.

7.

Август 1998 г.

Това лято лошото време преобладаваше и сега дъждовете отново бяха започнали. Когато завиха към Скардейл, над тях се изля внезапен порой, който превърна макадамовия път в плитка рекичка.

— Идеален ден за начинанието ни — каза лаконично Томи. Разкъсваха го противоречиви чувства. Перспективата, че най-сетне ще разкрият цялата истина, дразнеше любопитството му. Но същевременно продължаваше да се бои от последиците на тези разкрития. Съзнаваше каква отговорност е поел по отношение на Джордж и семейството му, а не бе убеден, че ще може да изпълни обещанието си. И накрая, изпитваше огромно съчувствие към жената, чието последно убежище щеше да бъде разрушено. От цялото си сърце желаеше Джордж никога да не се бе съгласявал да проговори. Или поне да бе проговорил пред не толкова интелигентен и упорит журналист.

От своя страна Катрин не си разрешаваше да мисли за нищо друго, освен че щеше да принуди Дженис Уейнрайт да каже истината. После щеше да има достатъчно време, за да реши какво щеше да прави с получената информация, след като я обработи. Сега задължението й бе да осигури цялата истина, за да могат решенията после да се вземат при познаване на всички факти. Провери малкия касетофон, скрит в джоба на лененото й сако. Достатъчно бе да натисне двете копчета — за запис и прослушване — едновременно, и щеше да си осигури пълен запис на това, което Дженис Уейнрайт — или по-скоро Алисън Картър — имаше да им каже.

Спряха пред имението. Катрин паркира колата напряко на пътеката, така че Дженис би могла да избяга единствено пеш. Изчакаха мълчаливо дъжда да поспре, после прегазиха калната трева и се упътиха към кухненската врата.

Томи почука с чукчето. Вратата се отвори почти незабавно. Сега, когато не грееше силно слънце, Катрин можа да огледа внимателно жената, която стоеше на прага и ги оглеждаше подозрително. Белегът беше неоспоримо същият. Почти нямаше възможност това да не е Алисън Картър. Жената отвори уста да каже нещо, но Томи вдигна ръка и поклати глава.

— Аз съм Томи Клъф, бивш сержант от криминалната полиция. Искаме да поговорим с вас.

Жената поклати глава. Вратата започна да се притваря. Томи пъхна крака си в отвора. Не се опитваше да влезе насила, но и не й позволяваше да затвори вратата докрай.

— Не затръшвай вратата, Алисън — каза той кротко, но твърдо. — Не забравяй, че Катрин е журналистка. Тя вече знае достатъчно, за да напише една версия на историята. Няма давност на обвиненията в заговор за убийство. Катрин може да напише това, което знае досега, което означава, че срещу теб може да бъде повдигнато обвинение.

— Нямам какво да кажа — измънка жената. На лицето й се изписа паника, ръката й се плъзна автоматично нагоре към бузата.

Катрин си каза, че понякога бруталността наистина е единствения изход.

— Добре тогава — каза тя. — Ще се наложи да поразпитам Хелън.

За миг в очите на жената срещу нея проблесна гняв, после раменете й се свиха примирено. Тя отстъпи назад, за да влязат, придържайки вратата — така, както майка й сигурно бе правила стотици пъти преди нея.

— По-добре ще е да поправя глупостите, които си въобразявате, че сте открили, отколкото да разстройвате безпричинно Хелън — каза тя. Гласът й беше студен и рязък.

Томи спря още на прага, когато вратата се затвори зад тях.

— Направила си доста промени — каза той, оглеждайки някогашната селска кухня, която сега можеше спокойно да бъде заснета за някое списание за вътрешно обзавеждане.

— Това няма нищо общо с мен. Още когато леля ми бе собственица на къщата, се зае с подновяването й заради наемателите — каза рязко жената.

— Нищо чудно — каза Томи. Катрин, застанала до него, натисна скришом копчетата на касетофона. — Хокин харчеше много пари за хобито си — и за теб, Алисън, но никога не е давал и пукнат грош за удобството на майка ти.

— Защо непрекъснато ме наричате Алисън? — попита тя. Беше се облегнала на стената, скръстила ръце на гърдите си, усмивката на лицето й се опитваше да демонстрира спокойствие, каквото явно не изпитваше. — Името ми е Дженис Уейнрайт.

— Късно е, Алисън. — Катрин издърпа шумно един стол и седна край лъснатата чамова маса. Щом Томи днес бе възприел ролята на доброто ченге, тя нямаше нищо против да изпълнява ролята на лошия. — Трябваше да изиграеш учудване, когато Томи те нарече за първи път Алисън. А ти доби изненадан, но не и объркан вид. Не каза: „Съжалявам, сбъркали сте адреса. Тук не живее никаква Алисън.“

Алисън я изгледа яростно. Катрин за първи път забеляза колко много прилича на майка си. На снимките, които бе виждала, Рут трябва да беше десетина години по-млада от Алисън сега, но изглеждаше по-възрастна.

— Много приличаш на майка си — каза Катрин.

— Вие пък откъде знаете? Никога не сте виждали майка ми — каза Алисън предизвикателно.

— Виждала съм нейни снимки. Вестниците бяха пълни с тях на времето.

Алисън поклати глава.

— Пак говорите глупости. Не разбирам за какво говорите. Майка ми не е била замесена в никакъв процес през живота си.

Томи прекоси стаята и застана срещу нея. Поклати глава и каза със съчувствена полуусмивка:

— Наистина е късно, Алисън. Няма смисъл да се преструваш повече.

— За каква преструвка говорите? Нали ви казвам, нямам представа за какво става дума.

— Продължаваш ли да твърдиш, че си Дженис Уейнрайт? — попита хладно Катрин.

— Какво искате да кажете с това „твърдиш“? Ще се обадя в полицията. — Тя се упъти към телефона.

Томи и Катрин нито казаха, нито направиха нещо. Жената погледна през рамо, за да види дали са тръгнали да излизат. Катрин й се усмихна любезно, а Томи поклати глава.

— Сама знаеш, че това не е добра идея — каза той тъжно, докато ръката й се прокрадваше към телефонната слушалка.

— Не, Томи, остави я да се обади — каза Катрин. — Наистина ще ми е любопитно да узная как ще обясни възкресението си — каза Катрин, любезно и кротко. Алисън застина на място. — Точно така, Алисън. Знам, че Дженис е починала през 1959 година. По-точно на единайсети май. На леля ти Дороти и чичо ти Сам трябва да им е било много тежко. На теб също — нали с Дженис сте били връстници.

Сега в очите на Алисън проблесна страх. Томи си каза в пристъп на съчувствие, че сигурно този момент й се е привиждал в кошмарите й в продължение на години. И най-сетне страховете й се превръщаха в действителност. Можеше да си представи какъв ужас я бе обзел. В дома й бяха нахлули двама непознати — единият имаше всички основания да си отмъсти за това, че го бяха направили на глупак преди трийсет и пет години, а другата очевидно бе решена на всичко, за да предостави най-дълбоко скритите й тайни на гладната за сензации публика. А и агресивността на Катрин никак не го улесняваше. Трябваше да се опита да поуспокои атмосферата, да накара Алисън да повярва, че те са единственият й шанс да се измъкне донякъде незасегната от това ужасно положение.

— Седни, Алисън — каза той любезно. — Не сме тук, за да те притиснем до стената. Искаме само да научим цялата истина. Ако искахме да ти причиним зло, можехме да отидем в полицията веднага след като Катрин откри акта за смърт на Дженис Уейнрайт.

Бавно и неуверено, като животно, доловило опасност, тя пристъпи към масата и седна срещу Катрин.

— Какво ви засяга всичко това? — попита тя.

— Джордж Бенет е в болницата в Дерби заради това, което е видял, когато дошъл тук. Убедена съм, че Хелън ти е казала — каза Катрин.

Жената срещу нея кимна.

— Знам. И съжалявам. Винаги съм желаела само доброто на Джордж Бенет.

— Тогава никога не биваше да допускаш той да дойде тук. — Томи не бе в състояние да прикрие гнева и болката в гласа си. — Не може да не си знаела, че ще те разпознае.

Тя въздъхна.

— Какво друго можех да направя? Как можех да обясня на Хелън, че не искам да виждам родителите на бъдещия й съпруг? Мислех, че ще е по-добре да мине сега, отколкото да ме види за първи път на сватбата. Но вие все още не сте отговорили на въпроса ми. Какво ви засяга вас това?

Катрин се наведе напред. Гласът й бе напрегнат, както и изражението на лицето й.

— Прекарах шест месеца от живота си, работейки заедно с Джордж Бенет, за да разкажа една истинска история. Сега осъзнавам, че сме станали жертва на манипулация и сме били подведени да повярваме в една лъжа. Джордж Бенет заплати много скъпо това свое откритие. А пък аз няма да стана съучастница в поддържането на тази измама.

— Независимо от това каква ще бъде цената за другите? Позор за Джордж Бенет? Разбитият живот на Пол Бенет и на Хелън? — избухна Алисън. Привидното й спокойствие се пръсна като стъкло върху каменните плочи на пода. — И не става дума само за тях. — Тя затисна бързо уста с ръката си в класически жест — бе осъзнала твърде късно, че им е казала нещо повече от това, което знаеха.

— Ако искаш да мълча, ще трябва да изтъкнеш по-основателна причина от обикновена сантименталност — каза Катрин студено. — Време е да проговориш, Алисън. Време е да ни разкажеш цялата история.

— Защо да ти разказвам каквото и да било? Това може да е номер. Всички знаем на какво са способни драскачи като теб, само и само да се доберат до нещо интересно. Откъде да знам, че наистина знаеш нещо за мен? — Това беше последна, отчаяна съпротива, и тримата го съзнаваха.

Катрин отвори чантата си и извади фотокопията на четирите документа.

— Нека започнем от тук. — Тя ги подхвърли към Алисън. Те се разпиляха по масата. Алисън започна да ги чете бавно, възползвайки се от спечеленото време, за да се успокои. Когато вдигна поглед, лицето й отново бе станало безизразно. Но Катрин забеляза, че върху тъмнозелената й блуза, под мишниците, бяха се появили тъмни петна от пот.

— Е? — попита Алисън.

Катрин извади състарената на компютър снимка и й я подаде.

— Според компютрите в Манчестърския университет Алисън Картър би изглеждала така, ако беше жива. Наскоро да си се поглеждала в огледалото?

Устните на Алисън се разтвориха леко, и тя си пое дъх през здраво стиснатите зъби. Погледът, който отправи към Катрин, я накара да се почувства доволна, че Томи Клъф е с нея.

— Това, което знаем, е че не си Дженис Уейнрайт. С помощта на ДНК-анализ вероятно ще може да се докаже, че си Алисън Картър. Но това, което обаче ще бъде доказано със сигурност, е, че Хелън не е твоя сестра, а твоя дъщеря. Дъщерята, която си родила, когато си била едва на четиринадесет години, плод на систематичното изнасилване, на което си била подлагана от втория си баща Филип Хокин — същия, който бил обесен, защото те е убил. Ако отидем в полицията с данните, с които разполагаме, веднага ще наредят ексхумацията на телата и ще докажат кръвните връзки — можеш да не се съмняваш. — Катрин се изразяваше с хирургическа точност.

— Опасявам се, че тя е права, Алисън — каза Томи. — Но и аз говорех истината. Не сме тук, за да съберем данни за процес срещу теб. Заради всички, замесени в този случай, е редно да научим цялата истина. Така ще можем да решим всички заедно какво да предприемем от тук нататък.

Без да иска разрешение, Катрин извади цигарите си и запали. Томи отиде до умивалника и й донесе чиния, на която да тръска пепелта. През цялото това време Алисън се взираше мълчаливо в изкуствено състарената снимка. Очите й светеха от непролети сълзи.

— Ние предполагаме, че е станало така — подхвана кротко Томи, сядайки до нея. — Хокин те е насилвал, а ти не си знаела какво да правиш. Страхувала си се от това, което би станало, ако кажеш на майка си — с повечето деца е така. Освен това вече си знаела колко й е било тежко, когато загубила баща ти, и си се опасявала, че ще й причиниш същата ужасна скръб, ако я накараш да избира между Филип Хокин и теб. После си забременяла. И тогава майка ти разбрала какво се е случило.

Алисън кимна едва забележимо. Една-единствена сълза се стече по бузата й. Тя не се опита да я изтрие.

— Пратила те да живееш при леля си и чичо си, и ти обяснила, че от тук нататък трябва да се превърнеш в Дженис — продължи Томи. — И после подредила всичко така, че Хокин да бъде обвинен в убийство. След всичко, което била научила от теб, успяла да подхвърли уликите така, че Джордж Бенет да се натъкне на тях. Успяла дори да открие къде мъжът й криел снимките. През цялото това време ти си мълчала. Изтърпяла си мъките на нежеланата бременност, загубила си детството и правото си на каквото и да било бъдещо щастие. Дори не си можела да отгледаш дъщеря си като свое дете. В продължение на години всички тези жертви изглеждали донякъде основателни, защото ти осигурявали някакво подобие на приличен живот. А сега, поради едно трагично съвпадение, защото Пол и Хелън се срещнали и се влюбили един в друг, всичко започнало да се руши.

Алисън си пое треперливо дъх.

— Вие като че ли сте си изяснили всичко без особена помощ от моя страна — каза тя несигурно.

Томи докосна ръката й.

— Така е било, нали?

— Не, Томи — намеси се Катрин, видимо незасегната от емоционалната сцена, която се разиграваше пред нея. — Има и още нещо. Преди да дойдем тук, и ние предполагахме, че сме разкрили цялата история, но не е така, права ли съм? Ти се издаде, Алисън. Каза, че не само животът на Пол и Хелън е застрашен. Тук се крие още нещо, и ти трябва да ни го кажеш.

Алисън погледна Катрин и очите й потъмняха от гняв.

— Грешиш. Няма нищо за казване.

— О, не мисля, че е така. При това съм убедена, че ще се съгласиш да ни го разкажеш. Защото така, както стоят нещата в момента, аз не съм на твоя страна. Ти и майка ти сте убили Филип Хокин — при това не в момент на афект, в резултат на провокация. Трябвали са ви месеци, за да постигнете целта си, и двете сте мълчали през цялото това време. Успели сте да се насладите на отмъщението си. И не разбирам защо трябва да бъдеш защитавана от последиците на това, което сте извършили. Ако си искала да избегнеш опасността за спокойствието на Хелън, е трябвало да й кажеш още преди години — Катрин се постара да говори подчертано гневно. Беше решена да не се поддава на страданието на Алисън, колкото и истинско да беше то. — А сега си изложила на опасност живота на още един човек, при това почтен човек, само защото майка ти не е имала смелостта да се разправи откровено с Филип Хокин.

Алисън вдигна глава.

— Нищо не разбираш, проклета да си — каза тя с горчивина. — Нямаш представа за какво говориш.

— Помогни ми да разбера тогава — отвърна предизвикателно Катрин.

Алисън изгледа Катрин продължително и сурово, после стана.

— Трябва да донеса нещо — каза тя и допълни, когато Томи отблъсна назад стола си: — Не се страхувайте, няма да избягам, няма да правя глупости. Има нещо, което трябва да ви покажа. Тогава може би ще повярвате, когато ви разкажа цялата истина.

Тя излезе от кухнята. Томи и Катрин останаха да се взират един в друг, чудейки се какво ли ще последва.

— Малко прекали — каза Томи. — Тя е преминала приживе през ада. Нямаме право да я караме още да страда.

— Стига, Томи. Разиграва ни. А какво по-лошо може да има от това, което вече знаем? Призна, че е заговорничила с майка си да убият втория й баща. Но явно има още нещо, което тя счита за по-страшно.

Томи изгледа Катрин почти презрително.

— И ти считаш, че имаш правото да го узнаеш?

— Всички имаме това право.

Той въздъхна.

— Дано не стане така, че да съжаляваме за това, което направихме, Катрин.

8.

Август 1998 г.

Алисън се върна, носейки малка заключена метална кутия. Отключи я с ключ, който извади от чекмеджето на масата, отвори я и веднага отстъпи назад, като че ли се боеше, че съдържанието ще я ухапе. Сви рамене, като че ли да се защити от нещо, и отново кръстоса ръце пред гърдите си.

— Ще сложа чайника — каза тя. — Чай или кафе?

— Черно кафе — отвърна Катрин.

— Чай — каза Томи. — С мляко и една лъжичка захар.

— Аз съм се нагледала на съдържанието на тази кутия — каза Алисън, обърна им гръб и отиде до печката. — Гледайте, колкото си искате, и може би тогава гадната ви самоувереност за миналото ми ще ви напусне. — Тя се обърна още веднъж и изгледа яростно Катрин.

Томи и Катрин се заеха с кутията, докосвайки я предпазливо като сапьори пред подозрителен предмет. В кутията имаше пет-шест жълти плика с размери десет на осем инча. Томи извади първия. На него пишеше с големи печатни букви и избледняло мастило „Мери Краудър“.

На ежедневния фон на потракващите кухненски съдове Томи бръкна с пръст, отвори подпъхнатия капак на плика и изсипа съдържанието на масата. Бяха дванайсет черно-бели снимки, и няколко ленти с негативи. Това не бяха весели снимки на щастливо седемгодишно дете. Бяха отблъскващи пародии на зряла сексуалност, отвратителни пози, от които Катрин изпита чувството, че ще повърне. На едната се виждаше Филип Хокин, пъхнал ръка между краката на плачещото дете.

Имаше плик със снимка на деветгодишния брат на Мери, Пол; на тринайсетгодишната Джанет, на осемгодишната Шърли, на шестгодишната Полин, и дори на тригодишния Том Картър; на Бренда и Сандра Ломас — на седем и пет години; и на четиригодишната Ейми Ломас. Ужасът, съдържащ се в тези снимки, почти не подлежеше на човешко разбиране. Приличаше на обиколка на кръговете на ада, от която Катрин с радост би се отказала. Краката й се подгънаха и тя се отпусна на един стол, пребледняла, с изкривено лице.

Томи се извърна и се зае да прибира обратно снимките. Сега вече разбираше някогашното примитивно желание да унищожи Филип Хокин. Достатъчно лошо бе това, което бе причинил на Алисън. Но това беше още по-страшно — по обхват и деградация. Ако бе видял тези снимки преди трийсет и пет години, Филип Хокин надали щеше да доживее процеса.

Алисън тръсна подноса на масата.

— Ако искате нещо по-силно, трябва да отидете в кръчмата в Лонгнор. Не държа алкохол в къщата. Когато бяха на двайсетина години, прекарах много тежък период — тогава животът ми се струваше поносим само с помощта на чашката. Накрая съзнах, че по този начин накрая пак той ще ме победи. А никога не бих го допуснала — след всичко, което преживях. — Гласът й беше сух и студен, но докато говореше, устните й трепереха.

Тя сипа чая и кафето и седна срещу Томи и Катрин, и кутията на Пандора, която бе отворила пред тях.

— Нали искахте истината — каза тя. — Нека сега тя стане ваше бреме. Да видим как ще можете да живеете с тази мисъл.

Катрин се взираше тъпо в нея, започвайки постепенно да осъзнава проклятието, което сама си бе навлякла. Образите, които завинаги оставаха врязани в съзнанието й, които вече я бяха обрекли на безкрайна поредица от кошмари.

Томи не казваше нищо, привел глава. Очите му бяха скрити под рунтавите вежди. Знаеше, че засега чувствата му са притъпени от шока и му се искаше да остане завинаги така.

— Не знам как да ви разкажа тази история — каза уморено Алисън. — От трийсет и пет години не е напускала мислите ми, но нямам опит като разказвач. Когато всичко приключи, никой от нас не каза и дума повече за миналото. Виждам Кати Ломас всеки ден в Скардейл, но никога не споменаваме нищо за онези дни. Дори когато ти се яви и започна да разравяш старите спомени, не сме говорили нищо помежду си. Направихме единственото, което можехме да направим, но това не означава, че не изпитвахме чувство на вина. А вината не е бреме, което се споделя лесно. Научих това от личен опит много преди да завърша психология.

Тя отметна косата си назад и погледна Катрин в очите.

— Никога не съм вярвала, че ще ни се размине. Всеки ден съм живяла с ужаса, че някой ще почука на вратата ми. Помня как истинската ми майка се обаждаше на Дороти, за да й каже как се развива процесът. Обаждаше се всеки ден. Беше ужасно притеснена, защото Джордж Бенет беше толкова добър и честен полицай. Беше убедена, че той ще се досети какво става всъщност. Но не стана така.

Томи вдигна глава.

— Всички лъжехте като професионалисти — каза той мрачно. — Хайде, Алисън, сега вече можеш да ни разкажеш всичко докрай.

Алисън въздъхна.

— Трябва да си припомните какъв беше животът в началото на шейсетте години. Не ставаше и дума за сексуално насилие в семействата или от страна на роднини. Такова нещо можеше да бъде причинено само от някой перверзен непознат. Но ако някой от нас отидеше при учителя, при местния лекар или при селския полицай и заявеше, че скуайърът на Скардейл изнасилва системно всички деца от селото, веднага щяха да го приберат в лудницата.

Не забравяйте и друго — Филип Хокин ни притежаваше, беше собственик на целия ни имот, на домовете ни, на всичко. Докато беше жив старият скуайър Касълтън, ние растяхме в абсолютно феодална атмосфера. На никой не му минаваше през ум да оспори решенията на скуайъра, дори на възрастните — да не говорим пък за нас, децата. А и нито един от нас не знаеше със сигурност за другите. Бяхме прекалено уплашени, за да говорим за това, което ставаше, дори помежду си.

Мръсникът беше много хитър, знаете ли. Никога не прояви и най-лека склонност към педофилия, докато ухажваше майка ми. Почти не ми обръщаше внимание, докато не се ожениха. Беше учтив, купуваше ми разни неща, но не ме докосваше и с пръст. Убедена съм, че единствената причина, поради която се ожени за майка ми, бе за да може да разиграва несправедливо обвинения щастлив съпруг, ако някой се осмелеше да проговори. — Тя посочи Томи с пръст. — И вашите хора щяха да му повярват.

Томи въздъхна и кимна.

— Сигурно си права.

— Убедена съм, че съм права. Но, както вече казах, той изобщо не ме поглеждаше преди сватбата. Почти веднага след това обаче нещата се промениха. Започна с приказки от рода на „малките момиченца трябва да показват на бащите си колко са благодарни за това, което се прави за тях“ и всякакви други отблъскващи емоционални изнудвания.

Но аз не съм му била достатъчна. Това копеле Хокин насилвал всички деца на селото — с изключение на Дерек, предполагам, защото вече е бил прекалено голям, за да му харесва. — Тя обви чашата си с ръце и въздъхна. — И всички мълчахме. Били сме прекалено объркани и уплашени, и никой от нас нямаше представа какво да направи.

После, един ден мама ме попита защо не използвам превръзките, които ми купи, когато за първи път ми дойде месечното кръвотечение. Казах й, че не съм имала второ кръвотечение. Тогава тя започна да ме разпитва и всичко излезе наяве — какво е правил с мен, как се е снимал, докато го е правил. Тя разбра, че трябва да съм бременна.

Алисън отпи малко чай, за да прочисти гласа си и да се успокои.

— Следващия път, когато той отиде за един ден до Стокпорт, тя претършува лабораторията му — и тогава откри и останалите снимки, в глупавия му сейф. Тогава всичко й се изясни. Събра всички възрастни от селото и им показа снимките. Можете да си представите какво стана. Искаха да го разкъсат на място. Жените до една настояваха да го кастрират и да го оставят да изкърви до смърт. Мъжете мислеха да го убият, като инсценират някаква злополука на полето.

Тогава мама Ломас ги накара да мислят разумно. Каза им, че ако го убием, някой от нас ще трябва да поеме вината. Дори да го блъснеше трактор, нямаше просто да отпишат случилото се като ежедневна злополука. Щеше да има следствие, защото той беше важна личност — скуайърът, не някой селянин без никакво значение. Най-малката грешка щеше да прати някого от селото на подсъдимата скамейка — особено когато станеше ясно, че аз съм бременна. Освен това тя напомни, че той не би страдал достатъчно при една такава бърза смърт.

Другото, от което всички се бояха, бе да не им отнемат децата, защото ако се разбереше какво е ставало в селото, щяха да ги обвинят, че не са се грижели достатъчно за тях. Бяха убедени, че външни хора няма да разберат начина на живот в долината — при нас децата тичаха по цял ден навън без никакъв контрол, защото мястото беше напълно сигурно, затворено, без никакво движение, оттам почти не минаваха и външни хора, дори през лятото.

Говориха цял ден и накрая някой се сети, че чел във вестника за едно изчезнало момиче. Не знам чия беше идеята, но всички решиха да изчезна, а те да подредят нещата така, че да излезе, че той ме е убил. Знаеха, че той има пистолет, и като подхвърлеха и моите снимки, вярваха, че ще му дадат смъртна присъда. Така за останалите деца нямаше да се разчуе нищо и щеше да им бъде спестена мъката да разказват всичко на полицията.

Алисън въздъхна.

— Така приключи дотогавашният ми живот. Плановете бяха направени бързо. С това се занимаваха най-много мама, Кати Ломас и мама Ломас, но наистина не пропуснаха нищо. Обяснихме всичко на леля Дороти и чичо Сам от Консет. Леля Дороти бе работила като медицинска сестра, затова знаеше как се взема кръв. Дойде вкъщи няколко дни преди да изчезна и ми източи един пинт. С него наквасиха една от ризите на Хокин и дървото в гората. Трябваше да отлагат откриването на ризата и бельото ми, докато се доберат до сперма от него. Знаеха, че рано или късно ще успеят, защото той винаги ползваше презерватив, когато спеше с майка ми. — Тя се изсмя горчиво. — Не му трябваха собствени деца. Най-сетне майка ми успя да го придума, обясни му, че й било необходимо, за да си поуспокои малко нервите. После зацапаха бельото ми със спермата от презерватива. Не знаеха какво точно могат да открият в лабораториите въз основа на кръвта и спермата, но не искаха да се провалят заради някоя дреболия.

И, разбира се, всички трябваше да знаят отлично версиите си. Всеки имаше своя роля и трябваше да я изиграе до съвършенство. Малките деца не знаеха нищо, но Джанет и Дерек бяха наясно. Кати им говореше с часове, за да им изясни колко важно е да не изтърват нещо. Аз ходех насам-натам като насън. През повечето време се разхождах с Шеп, опитвайки се да запомня всичко, което ми предстоеше да загубя. Чувствах се толкова виновна. Цялата тази суматоха, всички наоколо бяха напрегнати като пружини — и все си мислех, че всичко е по моя вина. — Тя прехапа устни и затвори за миг очи. — Необходимо бе да мине много време и да се подложа на продължителна терапия, за да повярвам, че нямам никаква вина. Но по онова време направо се мразех.

Тя замълча и в очите й отново блеснаха сълзи. Тя примигна силно, потри рязко очите си с ръка и продължи.

— Докато в долината ставаше всичко това, Дороти и Сам уредиха преместването си от Консет в Шефилд — през същата седмица, когато аз трябваше да изчезна, за да не могат новите съседи да разберат, че аз не съм тяхната Дженис. През 1963-а това не беше никак трудно. — Алисън помълча за миг, сякаш търсеше в мислите си следващата глава от трагичния си разказ.

— Славните времена, когато още нямаше безработица — измърмори Томи.

— Точно така. Чичо Сам беше опитен работник и нямаше никакви проблеми да си намери работа на друго място. А на времето жилището си вървеше заедно с назначението — каза Алисън. — Денят беше определен. Сам ме чакаше с ленд роувъра си до методисткия параклис. Откара ме в Шефилд и аз заживях при тях. На съседите обясниха, че съм карала туберкулоза, и затова трябва да седя у дома под карантина, докато не се възстановя напълно — така никой не разбра за бременността. След някой и друг месец Дороти започна да си слага възглавница отпред, за да я мислят за бременна.

Алисън затвори очи и лицето й се сгърчи от болка.

— Беше толкова тежко — очите й срещнаха очите на Катрин. Катрин първа отклони погледа си. — Загубих всичко — семейството си, приятелите си, дома си, бъдещето си. Загубих Скардейл. С тялото ми ставаше нещо странно и аз го мразех. Мама дори не можеше да дойде на гости до края на процеса, защото не бе споменавала някакво семейство Уейнрайт пред полицията, а щеше да се наложи да обяснява къде отива. Дороти и Сам наистина бяха много добри с мен, но това никога не можеше да замени всичко, което загубих. Набиваха в главата ми, че трябва да изтърпя заради останалите деца от Скардейл; че го правим, за да не може Хокин никога вече да причини на друго дете това, което бе причинил на мен.

— Имало е някаква логика, предполагам — каза безизразно Катрин.

Алисън отпи още малко чай и каза предизвикателно:

— Не се срамувам от това, което направихме.

Томи и Катрин не отговориха.

Алисън от ново отметна косата си и продължи:

— Хелън се роди в моята спалня, през един юнски следобед, само две седмици, преди да започне процесът срещу онзи мръсник Хокин. Сам я записа като тяхно дете и тя израсна така — убедена, че аз съм голямата й сестра, а Дороти — майка й. Минаха няколко години и аз си намерих работа в една кантора. — За първи път тази сутрин на лицето й се появи крива усмивка. — При това юридическа кантора, представете си. Човек би си казал, че би трябвало да ми е дошло до гуша от правосъдието. Ходех на вечерно училище, за да наваксам пропуснатото. После завърших Открития университет. Преминах обучение по работна психология и си намерих работа. И всеки път, когато успеех да се справя с някое предизвикателство, имах чувството, че плюя в лицето на онзи мръсник. И все не ми се струваше достатъчно.

Когато обесиха Хокин, истинската ми майка дойде да живее с нас. Бях щастлива, защото наистина имах нужда от нея. Тя не пожела да се върне в Скардейл, затова основа тръст, който се занимаваше с делата й. Но запази имението, защото знаеше, че един ден ще поискам да се върна. Пред Хелън изобщо не се говореше за връзката ни със Скардейл. Тя мисли до ден-днешен, че Рут и мъжът й са живели някъде близо до Шефилд. Рут й обясни, че са кремирали Рой, затова няма гроб, който да посещава. Хелън нито за миг не се усъмни.

Когато майка ми почина, имението стана собственост на Дороти с уговорката, че ще бъде наследено от мен и Хелън — така и стана, когато Дороти почина. Хелън мисли, че съм се побъркала, щом искам да живея на такова затънтено място. Но това е моят дом, и той ми липсваше толкова дълги години. Иска ми се сега да му се порадвам.

Тя се взря в чашата си.

— Сега вече знаете всичко.

Катрин се намръщи. Знаеше, че би трябвало да иска да зададе безброй въпроси, а не можеше да се сети за нито един.

— И всеки път, когато поглеждаш Хелън, сигурно имаш чувството, че те гледа той — каза Томи.

Алисън стисна зъби така, че мускулите около челюстта й изпъкнаха.

— Когато беше малка, приликата не беше толкова явна — каза тя накрая. — А после, когато порасна и наистина започна да прилича на него, бях разбрала, че това може дори да ми бъде от помощ. Това копеле унищожи детството ми, лиши ме от семейство и приятели. Би ме убил, ако бе разбрал, че съм бременна — в това съм убедена. Той беше силният, аз бях слабата. Затова не пожелах да забравя как подпомогнах нещата да се обърнат. Вярвайте ми, да вземеш живота си в собствените си ръце дава страхотно усещане за власт. Точно това направих. Но много по-лесно е да загубиш контрол върху живота си, отколкото да го придобиеш. Затова се постарах да не ставам самодоволна, никога да не забравям миналото си. Привикнах да се радвам на Хелън, защото тя постоянно ми припомняше, че успяхме да отвърнем на удара с удар, да се противопоставим на човека, който се бе опитал да ни отнеме всичко — каза тя развълнувано. Помълча и после продължи почти учудено: — И знаете ли, тя изобщо не е наследила нищо от него. Наследила е силата и добротата на майка ми, като че ли всички нейни качества са прескочили едно поколение и са отишли у Хелън.

Томи се покашля, очевидно развълнуван от разказа на Алисън.

— Значи цялото село е участвало в заговора?

— Всички възрастни — потвърди тя. — Мама Ломас им обясни как да се преструват първоначално, че нямат вяра на полицията, и после постепенно да казват по нещо. Вие двамата с Джордж Бенет бяхте непредвиден късмет. Не можеха да се надяват, че ще дойдат две ченгета, които толкова ще се вживеят в разследването, че изобщо няма да се откажат. По този начин съселяните ми можеха наистина да се дърпат, а не да гонят полицаите и да им пъхат в ръцете уликите при първото затишие.

Томи поклати глава, съзнаващ ужасната ирония на обстоятелствата.

— Станали сме жертва на собствената си почтеност. — Той се усмихна накриво. — Много рядко може да се каже такова нещо за ченге. Ако не бяхме толкова твърдо решени да постигнем резултат, да се преборим за правосъдие, вашият мащабен заговор нямаше да успее дотолкова.

Известно време всички мълчаха. Алисън стана и отиде до прозореца. Загледа се отвъд селската морава към долината, която бе напуснала една декемврийска вечер преди трийсет и пет години, но никога не бе престанала да обича. Сега си я беше върнала, помисли Катрин, — но на каква ужасна цена! Алисън откъсна след малко очи от гледката, изправи рамене и попита:

— А сега какво?

— И това ако не е подходящ въпрос! — каза Томи.

9.

Август 1998 г.

Катрин и Томи си купиха нова бутилка „Бушмилс“ по обратния път към къщата й. Подходящо за надгробно бдение, мислеше Катрин. Тази нощ щяха да погребат веднъж завинаги призрака на Алисън Картър. Утре и двамата щяха да страдат от махмурлук — но доколкото Катрин можеше да предположи, това щеше да е най-малката им грижа. Но тази нощ искаше само едно — когато отпусне глава на възглавницата, да е почти в безсъзнание. Готова бе на всичко, само и само да избяга от мисълта за ужаса и омерзението, което Филип Хокин бе завещал на света.

Когато затвориха вратата зад себе си, Катрин проговори за първи път, откакто бяха оставили Алисън Картър сама със спомените си.

— Е, това е — каза тя. — Добрахме се до истината — отиде до бюфета и сипа неразредено уиски в две чаши.

Томи прие мълчаливо чашата си. Взираше се в покритата със снимки стена, изправил се срещу горчивото съзнание, че мама Ломас и нейният клан бяха съумели да заблудят всички, за да осигурят за Филип Хокин убийство по съдебен ред. Не изпитваше никакво задоволство от мисълта, че инстинктът му по отношение на Хокин е бил верен. В крайна сметка той не е бил убиец.

При мисълта за снимките, с които Алисън ги бе зашеметила, Катрин не можеше да се съпротивлява на извода, че жителите на Скардейл са имали пълното право да превърнат затънтеното си селце в място на екзекуция. Бяха разбрали, че единствено смъртта би възпряла Хокин, би спасила другите деца, които би могъл да примами в примките си. Дори да бяха отпратили някъде собствените си деца, не биха могли да му попречат да продължи. Щеше да съсипва живота на други деца; имал е и парите, и властта, за да постъпва както намери за добре със свидетелите — на които надали биха повярвали, дори да намереха у себе си сили да проговорят.

— Никога не ми е минавало през ума, че може да има и други деца — каза мрачно Катрин.

— Не — Томи обърна гръб на снимките, които го гледаха обвинително, и се отпусна на един стол.

— Не намирам в себе си сили да ги виня за това, което са направили — каза Катрин.

— На тяхно място не бих се замислил нито за миг да се присъединя към заговора — отвърна Томи.

— Ужасната ирония в цялата история е, че в сравнение с преживяното от Алисън, страданията на Филип Хокин са били блажено краткотрайни. Тя е живяла с тези мисли всеки ден, през целия си досегашен живот. Загубила е толкова много, а през цялото време не е можела да се отърве от страха, че един ден ще отвори вратата си и на прага й ще застане някой като мен — Катрин взе бутилката и я сложи на масата между двамата.

Седяха и мълчаха зашеметени, като оцелели след тежка катастрофа, които още не могат да повярват на щастливото си избавление. Двамата бяха потънали в собствените си мисли и не нарушиха мълчанието дълго време — колкото всеки да изпуши по пет-шест цигари.

— Джордж е прав — проговори най-сетне Катрин. — Не мога да допусна издаването на книгата. Вярно е, че ще се прочуя с разкритието, че един толкова прочут случай е бил изграден изцяло върху лъжа и измама. Но не мога да причиня това на Джордж и Ан. Нямам предвид само опозоряването на Джордж, но и мъката, която ще трябва да изтърпи, докато наблюдава рухването на Хелън и Пол. При това в заговор за убийство ще трябва да бъдат обвинени всички тогавашни жители на Скардейл, а не само Алисън.

„Също като в древногръцка трагедия“, каза си тя. Това, което се бе случило преди трийсет и пет години в Скардейл, би разрушило живота на хора, които нямат нищо общо с онзи далечен следобед, които са напълно невинни и заслужават да бъдат защитени от едно минало, за което те нямат никаква вина.

Томи пресуши чашата си и си сипа още.

— Ще пия за това — каза той. — Не виждам кой би оспорил мнението ти.

— Можеш утре да кажеш на Джордж — каза Катрин.

— Не предпочиташ ли да му го кажеш ти?

Тя поклати глава.

— Имам достатъчно друга работа. Ще трябва да се измъкна по някакъв начин, без да давам обяснения, и без да рискувам обвинение в неизпълнение на договор. Не, Томи, съобщи му го ти. Така е най-добре. Ако не беше ти, надали щях да проумея, че Хелън е дъщеря на Алисън от Хокин. И тогава нямаше да имам достатъчно силен аргумент да я накарам да говори. Нямаше да имам и причини да запазя мълчание. Заслугата е изцяло твоя.

Той изсумтя.

— За каква заслуга говориш? Че разрових такива ужасни рани? Не приемам комплименти, ако не възразяваш. Но ще се радвам да съобщя на Джордж, че никой няма да разруши живота на Пол и Хелън. Знам колко много означава това за него. Все пак смятам да му спестя подробностите.

Катрин посегна към бутилката.

— Добра идея — отбеляза тя, докато си сипваше още уиски. — А после предлагам и ние двамата да направим всичко, което е по силите ни, за да забравим изцяло последните няколко дни.

10.

Октомври 1998 г.

Джордж Бенет се взираше през предното стъкло на колата. Беше краят на октомври и сега, когато клоните на дърветата бяха оголели, още от началото на коларския път можеше да се види надалече в долината, чак до Скардейл. Отдалече познатите сиви къщи приличаха на неразделна част от пейзажа и му припомниха особеностите на топографията, оформили странния свят на селото, в което бе попаднал за първи път преди трийсет и пет години. Той се взираше през полята към имението Скардейл и мислеше за жената, чиято сестра скоро щеше да стане съпруга на Пол. Може би биха се намерили хора, които да настояват, че тя — и всички останали участници в тази история — трябва да бъдат наказани заради участие в заговора да бъде обесен един човек, който независимо от останалите си престъпления, не е бил виновен в убийство. Но Джордж не търсеше възмездие. Бъдещето го интересуваше повече от миналото. Човек започваше да цени истински живота си, след като се изправеше лице в лице със смъртта.

Затова бе решил да дойде днес тук. Само преди три дни лекарят му позволи да шофира, стига да не тръгва на дълъг път. Джордж веднага се убеди, че от Кромфорд до Скардейл пътят не е кой знае колко дълъг. Разстоянието, което трябваше да измине, се измерваше в емоционален и психологически мащаб — трийсет и пет години и един възел от страдания и страсти, прекалено сложен, за да може да бъде подложен на оценка. След четири дни бе сватбата — събитието, което най-сетне щеше да сложи край на тази ужасна история, и Джордж бе решен да направи всичко, което може, за да намерят призраците най-сетне покой. Затова се бе обадил на жената, която от утре нататък никога нямаше да нарече с истинското й име, и я бе помолил да се срещнат.

Преди трийсет и пет години за първи път бе изминал този тесен път. Дори сега го гледаше със смесени чувства. Спомни си с горчива ирония вълнението си при мисълта, че стои на прага на първия си голям случай — радостно вълнение, смесено с чувство за вина и искрена тревога за съдбата на изчезналото момиче и нейните близки. Дори в най-отвлечените си фантазии не би могъл да си представи как изчезването на Алисън Картър един ден ще застраши не само собствения му душевен мир, но и бъдещото щастие на сина му.

Иронията в събитията от последната година бе в подмяната на едно чувство за вина с друго. Винаги бе живял с мисълта, че все пак не е успял да изпълни обещанието си пред Рут Картър, докато работата с Катрин над книгата не го убеди, че е постъпил по единствено правилния начин при дадените обстоятелства. Но сега, когато знаеше какво е ставало в действителност в Скардейл през онази люта зима, го потискаше ново бреме. Сигурно е имало моменти в процеса на следствието, когато би могъл да предположи, че зад привидността, която му се показва, се крие нещо съвсем различно? Нима е бил толкова заслепен от самоувереност и вкопчен в страстното си желание да извоюва присъдата, че е пропуснал признаци, които някой по-опитен детектив би забелязал? А ако бе открил истината, би ли осигурило това на Алисън Картър по-добър живот от този, който бе изтърпяла досега?

Томи Клъф го бе уверил, че не е така, че той самият е бил също подведен не по-малко от Джордж. Но това не беше истинска утеха. Джордж знаеше, че Томи никога не би казал нещо друго на болен човек като него.

Каквито и да бяха миналите му грешки, трябваше да се научи да живее с мисълта за тях. Не знаеше дали болното му сърце ще му позволи да живее още години или само месеци, но не искаше да помрачи това време с тежки самообвинения. Имаше нужда да прости сам на себе си, и може би първата крачка бе той и Алисън Картър да си простят взаимно за действително причинените и въображаемите страдания.

Джордж въздъхна дълбоко и запали мотора. Колата пое бавно по пътя към Скардейл. Независимо от това какво щеше да донесе бъдещето, време бе да направи първата стъпка по пътя, в чийто край щеше да погребе миналото — този път завинаги.