На брега

Осма глава

Нарцисите в градината на Мери Холмс цъфнаха в първия ден на август, денят, в който съобщиха с преднамерена безпристрастност за случаи на лъчева болест в Аделайд и Сидни. Новината не я разтревожи особено. Всички новини бяха лоши: също като исканията за увеличаване на заплатите, стачките или войните. Затова умният човек не трябваше да им обръща внимание. Важно беше друго — че денят е ясен и слънчев, че първите й бели нарциси цъфтят, а зад тях жълтите са вече напъпили.

— Наистина ще бъдат изключително красиви — каза тя щастливо на Питър. — Толкова са много. Дали някои от луковиците не са пуснали по две стръкчета?

— Едва ли — отвърна той. — Това май не е характерно за тях. Луковиците се разделят и образуват още една нова луковица или нещо подобно.

Тя кимна.

— Ще трябва да ги изровим през есента и да ги разделим. Тогава ще имаме още повече и ще ги посадим ето тук, по края. Ще изглеждат чудесно след една-две години. — Тя замълча замислено. — Тогава ще можем да си берем букети от тях за вазите у дома.

В този прекрасен ден само едно нещо я тревожеше — на Дженифър й никнеше първото зъбче. Тя имаше температура и беше раздразнителна. Мери имаше книга, озаглавена „Първата година на детето“, в която се казваше, че това е нормално и че няма за какво да се тревожи, но все едно — тя се тревожеше.

— Сигурна съм, че хората, които пишат тези книги, не знаят всичко. А и бебетата не са еднакви. Не е нормално да плаче непрекъснато, нали? Да повикаме ли доктор Халоран?

— Не смятам, че е необходимо — каза Питър. — Яде си сухара съвсем добре.

— Толкова е топло, бедничкото ми, малко пиленце. — Тя взе бебето от детското креватче, сложи го на рамото си и започна да го гали и потупва по гръбчето. То сякаш точно това искаше, защото спря да плаче. На Питър му се стори, че чува тишината.

— Предполагам, че е добре — каза той. — Просто иска да й се обръща внимание. — Чувстваше, че не би могъл да издържи повече след безсънната нощ с бебето, ревящо през цялото време, и Мери, която непрекъснато ставаше, за да го успокоява. — Виж какво, скъпа — каза той, — много съжалявам, но трябва да ида до Адмиралтейството. Имам среща в кабинета на втория заместник на командващия военноморските сили в единадесет и четиридесет и пет.

— А какво ще стане с лекаря? Не смяташ ли, че трябва да я прегледа?

— Не бива да го безпокоим за такова нещо. В книгата пише, че тя може да е разстроена няколко дни. Е, засега са минали само тридесет и шест часа. — „Боже господи — помисли си той, — наистина бяха минали само толкова.“

— Може да е нещо друго, въобще да не са зъбите. Рак или нещо друго. В края на краищата тя не може да ни каже къде я боли…

— Почакай, докато се върна — каза той. — Ще бъда тук към четири часа или най-късно в пет. Тогава ще видим как е.

— Добре — каза Мери неохотно.

Той взе бензиновите бидони, сложи ги в колата и подкара по пътя, щастлив, че се е отървал. Нямаше уговорка в Адмиралтейството тази сутрин, но нямаше да е лошо да надникне при тях, ако изобщо завареше някого в кабинета. „Скорпиън“ беше излязъл от сух док и се намираше на старото място, до самолетоносача, в очакване на заповеди, които може би никога нямаше да се получат. Можеше да отиде и да й хвърли един поглед, а в последна сметка — да напълни с бензин резервоара и бидоните.

През тази прекрасна утрин в кабинета на втория заместник на командващия военноморските сили нямаше никого, освен една педантична, очилата и добросъвестна секретарка от Женската спомагателна флотска служба. Тя обясни, че очаква всяка минута командира Мейсън. Питър каза, че ще се отбие по-късно, слезе в колата си и отиде в Уилямстаун. Паркира до самолетоносача и се качи по трапа с бидоните в ръка, като отговори на поздрава на дежурния офицер.

— Добро утро — каза той. — Тук ли е капитан Тауърс?

— Мисля, че е долу в „Скорпиън“, сър.

— И ще искам малко гориво.

— Добре, сър. Ако оставите бидоните тук… Да напълня ли и резервоара?

— Ако не ви затруднява. — Той мина през студения, ехтящ и празен кораб, после надолу по трапа към подводницата. Когато стъпи на палубата, Дуайт Тауърс се появи на мостика, Питър отдаде чест.

— Добър ден, сър — каза той. — Дойдох да видя какво става и да взема малко гориво.

— Имаме много гориво — каза американецът, — а няма за какво да се използва. Едва ли ще потрябва скоро, ако потрябва въобще. Имате ли някакви новини?

Питър поклати глава.

— Преди малко се отбих в Адмиралтейството. Нямаше никой там, освен една секретарка.

— На мене повече ми провървя. Вчера заварих там един лейтенант… Очевидно падаме все по-ниско.

— Все едно, вече не ни остава много. — Те се облегнаха върху перилата на мостика; Питър погледна командира. — Чухте ли за Аделайд и Сидни?

Дуайт кимна.

— Разбира се. Първо имахме месеци, после станаха седмици, а сега, струва ми се, ни остават дни. Колко ни дават според изчисленията?

— Не съм чул. Исках да се свържа с Джон Осбърн днес, за да разбера последната информация.

— Няма да го намерите в кабинета му. Той работи по оная кола. Ама ралито си го биваше, нали?

Питър кимна.

— Ще отидете ли на следващото — за самата Голяма награда? Последното рали в света, доколкото разбирам. Сигурно ще бъде нещо необикновено.

— Не зная. На Мойра не и се хареса много. Мисля, че жените гледат по-различно на тези неща. Както на бокса и борбата. — Той замълча. — Сега в Мелбърн ли се връщате?

— Да, освен ако не ви трябвам за нещо, сър.

— Не, не ми трябвате. Няма какво да правите тук. Ще ме вземете ли до града, ако можете. Моят старши матрос Едгар не се е мяркал днес с колата. И той взе да става нехаен. Ако ме почакате десет минути, докато си сменя униформата, ще тръгна с вас.

Четиридесет минути по-късно те разговаряха с Джон Осбърн в гаража на малката уличка. „Ферарито“ бе изправено нагоре с помощта на вериги, закачени за тавана; предната част и кормилната уредба бяха разглобени. Джон беше в работен комбинезон и човъркаше нещо по нея заедно с един механик. Всичко бе толкова чисто, че дори нямаше нужда да си мие ръцете.

— Добре, че взехме частите от „Мазератито“ — каза той сериозно. — Един от шенкелите се беше огънал. Но тъй като отливките са същите, наложи ни се само да поработим малко с бормашината и да поставим нови втулки. Ако бяхме само нагрели и изправили стария шенкел, нямаше да й имам голямо доверие на състезанието. Искам да кажа, че човек никога не знае какво може да се случи след подобен ремонт.

— На такова състезание човек едва ли може да предвиди какво може да се случи — каза Дуайт. — Кога ще бъде ралито за Голямата награда.

— Още не можем да се разберем — каза ученият. — Бяха го определили за по-следващата събота — на 17-и, а аз смятам, че тогава ще е твърде късно. Трябва да го направим другата събота, на 10-и.

— Като че ли наближава, а?

— Ами така изглежда. Вече има отделни случаи в Канбера.

— Не съм чул за там. По радиото съобщиха за Аделайд и Сидни.

— Радиото винаги е с три дни назад. Не искат да предизвикват паника и отчаяние, преди да е дошло времето. Но днес има един съмнителен случай и в Олбъри.

— В Олбъри? Но това е само на около двеста мили на север.

— Зная. Мисля, че по-следващата събота ще бъде прекалено късно.

— Колко смяташ, че ни остава, Джон? — попита Питър.

Ученият го погледна.

— Аз и сега съм облъчен. Ти също си облъчен, ние всички сме заразени. Тази врата, този гаечен ключ — всичко е в контакт с радиоактивния прах. Въздухът, който дишаме, водата, която пием, марулята, салатата, дори беконът с яйца. Сега всичко зависи от отделния индивид. При някои хора с по-малка издръжливост симптомите ще се появят след две седмици. Може и по-рано. — Той замълча. — Мисля, че е лудост да се отлага такова важно рали като състезанието за Голямата награда чак до по-следващата събота. Днес следобед ще имаме събрание на комитета и ще им го кажа. Не можем да се състезаваме като хората, ако половината пилоти имат диария или повръщат. Тогава Голямата награда ще спечели онзи, който е най-издръжлив на радиацията. Добре, ама ние не се състезаваме по тия показатели!

— Предполагам, че е така — каза Дуайт. Той ги остави в гаража, защото имаше среща за обяд с Мойра Дейвидсън. Джон Осбърн предложи да обядват в клуб „Пастъръл“ и малко след това избърса ръцете си с чист парцал, свали работните си дрехи, заключи гаража и потеглиха към клуба.

Докато пътуваха, Питър попита:

— Как я кара чичо ти?

— Унищожава запасите от портвайн заедно със своите приятели — каза ученият. — Разбира се, не е особено здрав. Сигурно ще го видим на обяд, сега идва почти всеки ден. Естествено, вече е по-различно, защото идва с колата си.

— Откъде намира бензин?

— Господ знае. От армията вероятно. Откъде вземат бензин всички днес? — Той замълча. — Струва ми се, че той ще изкара, докато му види края, но не мога да се закълна. Портвайнът сигурно ще го крепи по-дълго от всички ни.

— Портвайнът ли?

Другият кимна.

— Алкохолът, приеман вътрешно, изглежда, повишава издръжливостта към радиоактивността. Не знаеше ли?

— Искаш да кажеш, че ако се спиртосаш, ще издържиш по-дълго?

— Няколко дни. За чичо Дъглас това е като ези-тура — кое от двете ще го убие първо? Миналата седмица помислих, че портвайнът печели, но когато го видях вчера, изглеждаше доста добре.

Те паркираха колата и влязоха вътре. Завариха сър Дъглас Фрауд да седи в зимната градина, защото вятърът беше студен. На масата до него имаше чаша шери. Той разговаряше с двама свои стари приятели. Когато ги видя, направи усилие да стане, но след настояването на Джон се отказа.

— Вече не съм пъргав както едно време — каза той. — Хайде, вземете си по един стол и опитайте шерито. Останали са само около петдесет бутилки „Амонтилядо“. Натисни този звънец.

Джон Осбърн го натисна и после си издърпаха столове.

— Как се чувствате сега, сър?

— Горе-долу. Горе-долу. Онзи доктор май беше прав. Той каза, че ако се върна към старите си навици, няма да издържа и няколко месеца — изглежда, че е познал. Но същото важи и за него, а и за вас. — Старецът се изкиска. — Чух, че си спечелил онова автомобилно рали.

— Не съм го спечелил — бях втори. Но това означава, че се класирам за Голямата награда.

— Добре, но гледай да не се убиеш. Макар че няма голямо значение, ако го направиш. Някой спомена, че в Кейптаун са се заразили. Вярно ли е?

Племенникът му кимна.

— Чиста истина. Вече от няколко дни. Въпреки това все още имаме радиовръзка.

— Значи, ги е хванало преди нас?

— Точно така.

— Това означава, че цяла Африка е измряла или ще измре преди нас?

Джон Осбърн се ухили.

— И ние няма да се забавим много. Изглежда, Африка ще свърши след седмица или горе-долу толкова. — Той замълча. — Към края като че ли всичко става доста бързо, доколкото сме в състояние да установим. Малко е трудно, защото обикновено връзките прекъсват, когато повече от половината население на дадено място измре, и тогава не може да се разбере какво става. Обикновено всички видове служби са прекратили дейността си, спира и снабдяването с хранителни продукти. Втората половина, изглежда, свършва доста бързо… Но, както казах, практически ние не знаем какво точно става накрая.

— Е, аз мисля, че така е по-добре — изрече отчетливо генералът. — Доста скоро ще узнаем. — Той замълча. — Значи, цяла Африка е свършила. Хубави дни съм прекарал там преди Първата световна война, когато бях още младши офицер. Но апартейдът не ми беше по вкуса… Означава ли това, че ние ще сме последни?

— Не съвсем — каза племенникът. — Ще бъдем последният голям град. Вече имат случаи в Буенос Айрес и Монтевидео, а и в Окланд има един-два случая. След като си отидем ние, в Тасмания може би ще изкарат още две седмици, също и на Южния остров в Нова Зеландия. Последни от всички ще измрат индианците от Огнена земя.

— А Антарктида?

Ученият поклати глава.

— Доколкото знаем, сега там няма никой. — Той се усмихна. — Разбира се, това не е краят на живота по земята. Не бива да мислите така. Тук в Мелбърн ще има живот дълго, след като ние сме си отишли.

Те се втренчиха в него.

— Какъв живот? — попита Питър.

Той се усмихна широко.

— Заекът. Това е най-издръжливото животно, за което знаем.

Генералът рязко се изправи в стола си с лице, изкривено от гняв.

— Искаш да кажеш, че заекът ще живее по-дълго от нас?

— Точно така. Около една година повече. Той притежава около два пъти по-голяма издръжливост, отколкото ние. Следващата година по цяла Австралия ще тичат зайци и ще изгризкват всичката храна.

— Да не искаш да кажеш, че в края на краищата гадните зайци ще спечелят по точки? Че ще са живи и здрави, докато всички ние ще сме мъртви?

Джон Осбърн кимна.

— Кучетата ще ни надживеят. Мишките ще живеят също по-дълго, но не толкова дълго, колкото зайците. Доколкото разбирам, заекът ще надживее всички, той ще бъде последен. — Замълча. — Разбира се, накрая всички ще изчезнат! До края на следващата година тук няма да е останало нищо живо.

Генералът се отпусна отчаяно на стола.

— Заекът! След всичко, което сме направили, след всичките разходи за борба с него… Да знаеш, че накрая той ще победи! — Обърна се към Питър. — Натиснете звънеца до вас. Имам намерение да изпия едно бренди със сода, преди да вляза за обяд. Добре е всички ние да изпием по едно бренди след това, което чухме.

В ресторанта Мойра Дейвидсън и Дуайт се настаниха на една маса в ъгъла и си поръчаха обяд. После тя каза:

— Какво те тревожи, Дуайт?

Той си играеше с вилицата.

— Не че ме тревожи много.

— Кажи ми.

Той вдигна глава.

— Има още един плавателен съд под мое командване. Американската подводница „Суордфиш“. Намира се в Монтевидео. Точно сега там става опасно. Преди три дни изпратих радиограма на капитана, с която го питах дали смята за целесъобразно да дойдат тук.

— Какво отговори той?

— Каза, че не е целесъобразно. Брегови връзки — така го нарече той. Имаше предвид момичетата — същото като при „Скорпиън“. Каза, че ще се опита да дойде, ако има наложителна причина, но само с половината от своя екипаж. — Той вдигна глава. — При това положение идването му е безсмислено. Подводницата няма да бъде годна за експлоатация.

— Каза ли му да остане там?

Той се поколеба.

— Да. Наредих му да мине отвъд дванадесетмилната зона и да потопи подводницата в открито море, на голяма дълбочина. — Той втренчи поглед във вилицата. — Не зная дали съм постъпил правилно, или не. Сметнах, че Адмиралтейството точно това би искало да сторя: да не оставям атомна подводница с цялото секретно оборудване да се мотае в чужди води. Дори да няма никой там — каза той. — Подводниците бяха две, сега е само една.

Те поседяха мълчаливо.

— И със „Скорпиън“ ли ще постъпиш така? — попита Мойра най-сетне.

— Така мисля. Ще ми се да я откарам обратно до Съединените щати, но не е целесъобразно. Твърде много брегови връзки…

Сервираха обяда.

— Дуайт — каза тя, когато сервитьорът се отдалечи, — имам една идея.

— Каква е тя, мила?

— Тази година откриват по-рано риболовния сезон за пъстърва, в събота. Не искаш ли да ме заведеш горе в планината за почивните дни? — Тя се усмихна леко. — На риболов, Дуайт — риболов заради самия риболов. Не за друго. Прекрасно е там горе в Джеймисън.

Той се поколеба за миг.

— Джон Осбърн смята, че тогава ще се проведе състезанието за Голямата награда.

— Така си и мислех. Него ли предпочиташ да гледаш?

Той поклати глава.

— А ти?

— Не. Не искам да гледам повече как умират хора. Ще се нагледаме на това след седмица-две.

— Съгласен съм с теб. Не искам да гледам това рали, не искам да видя как Джон може би ще се убие. Предпочитам да отида за риба. — Той погледна към нея и срещна очите й. — Има само един проблем, мила. Не бих искал да отида, ако от това ще те заболи.

— Няма да ме заболи — каза тя. — Поне не от това, което имаш предвид.

Той се загледа втренчено някъде отвъд нея.

— Много скоро ще си замина. Отсъствах дълго, но вече наближава време да се завърна. Знаеш как са нещата при мене. У дома имам жена, която обичам, и аз бях честен към нея през тези две години. Не ми се иска да разваля всичко сега, през последните дни.

— Зная — каза Мойра. — Знаех го през цялото време. — Тя помълча малко и после добави. — Ти беше много добър с мене, Дуайт. Не зная какво щеше да се случи, ако не бях те срещнала. Струва ми се, че половин хляб е все пак по-добре, отколкото нищо, когато умираш от глад.

Той сбърчи вежди.

— Не те разбрах, мила.

— Няма значение. Не искам да се забърквам в някаква непристойна любовна авантюра, когато смъртта ще дойде след седмица или десетина дни. Аз също имам някакви принципи, поне сега.

Той й се усмихна.

— Можем да опитаме въдицата на малкия Дуайт.

— Бях сигурна, че ще поискаш. И аз имам една малка въдица за риболов с изкуствени мухи, мога да я донеса, но не съм много добра въдичарка.

— Имаш ли изкуствени мухи и корда?

— Ние му викаме влакно. Не съм много сигурна. Ще трябва да потърся, да видя какво мога да намеря вкъщи.

— Ще отидем с кола, нали? Колко е далече?

— Мисля, че ще ни е нужен бензин за около петстотин мили. Но не се тревожи. Аз питах татко дали не може да взема „Форда“. Той го извади и вече го кара. Има близо сто галона бензин, скрит под навеса зад сламата.

Той отново се усмихна.

— За всичко си помислила. Я ми кажи, къде ще отседнем?

— Смятам в хотела — каза тя. — Той е малък и провинциален, но безспорно там е най-добре. Бих могла да наема вила, но в нея сигурно няма да са живели поне две години и цялото ни време ще отиде в домакинстване. Ще се обадя по телефона и ще направя резервация в хотела. За две стаи.

— Добре. Ще трябва да отпратя старши матроса Едгар и да видя дали ще мога да използвам колата без него. Не съм сигурен дали ми е разрешено да шофирам.

— Това сега не е чак толкова важно, нали? Искам да кажа, че просто би могъл да я вземеш и да я караш.

Той поклати глава.

— Не искам да постъпвам така.

— Но, Дуайт, защо не? Искам да кажа, че това няма значение. Можем спокойно да отидем и с „Форда“. Но ако тази кола е оставена на твое разположение, разбира се, че можеш да я използваш. Ние всички ще сме мъртви след две седмици. Тогава никой няма да я използва.

— Зная… — изрече той. — Просто искам да постъпвам по правилата — до самия край. Ако има заповед, ще я изпълня. Така съм научен, мила, и сега нямам намерение да се променям. Ако уставът забранява офицер да взема служебна кола, за да отиде с момиче в планината за почивните дни, тогава няма да го направя. На борда на „Скорпиън“ няма да има алкохол дори през последните пет минути. — Той се усмихна. — Затова позволи ми да ти поръчам още едно.

— Значи, ще отидем с нашата кола. Ти си много труден човек, добре, че не съм моряк на служба при тебе. Не, няма да пия, благодаря ти, Дуайт. Днес следобед е първият ми изпит.

— Първият ти изпит?

— Ще имам диктовка по петдесет думи в минута. Трябва да можеш да я стенографираш и да я препишеш на пишеща машина с не повече от три грешки в стенограмата и три при машинописа. Много е трудно.

— Сигурно е така. Ще станеш страшна стенографка и машинописка.

Мойра се усмихна леко.

— Не с петдесет думи в минута. Трябва да можеш да се справяш поне със сто и двадесет. — Тя вдигна глава. — Един ден бих искала да дойда у вас в Америка. Ще ми се да се запозная и с Шеърън… Ако тя няма нищо против.

— Ще иска, разбира се. Уверявам те, тя вече ти е благодарна.

Мойра се усмихна леко.

— Не зная. Жените са особени, когато става въпрос за мъже… Ако дойда в Мистик, дали ще има там училище по стенография и машинопис, в което да завърша моя курс?

Дуайт помисли за миг.

— Не в самия Мистик. Но в Ню Ландън, само на около петдесет мили от нас, има куп добри професионални училища.

— Аз ще дойда само за един следобед — каза тя замислено. — Искам да видя как Хелън скача наоколо с погото. А после ще е по-добре да се прибера тук.

— Шеърън ще се разочарова, ако постъпиш така, мила. Тя ще настоява да погостуваш.

— Така си мислиш. Аз не съм убедена.

— Смятам, че тогава нещата ще са по-различни.

Тя бавно кимна.

— Възможно е. Иска ми се да вярвам, че ще е така. Както и да е, ще разберем много скоро. — Мойра погледна ръчния си часовник. — Трябва да тръгвам, Дуайт, иначе ще закъснея за изпита. — Взе ръкавиците и чантата си. — Виж, ще кажа на татко, че искаме да вземем колата и около тридесет галона бензин.

Той се поколеба.

— Ще видя как стои въпросът с моята кола. Не ми се ще да отнемаме колата на баща ти за толкова дълго и с всичкия бензин.

— На него няма да му трябва. Вече две седмици може да пътува, а е използвал колата само два пъти. Има много работа в стопанството и държи да я привърши, докато още има време.

— С какво се занимава сега?

— С оградата покрай гората. Копае дупки за колове, за да постави нова. Ще бъде дълга около четиристотин метра. Това означава близо сто дупки.

— Няма какво толкова да се прави в Уилямстаун. Мога да отида и да му помогна, ако няма нищо против.

— Ще му кажа. Ще ти позвъня довечера, около осем часа.

— Чудесно — каза той. Изпрати я до вратата. — Успех на изпита.

Този следобед нямаше работа и остана на улицата пред ресторанта, след като тя си тръгна. Беше съвсем свободен. Безделието беше нещо непривично, тягостно за него. В Уилямстаун нямаше абсолютно никаква работа, самолетоносачът беше вече като мъртъв, почти същото беше и с подводницата. Макар че не бе получил заповед, знаеше, че няма никога повече да плава. След като Южна Америка и Южна Африка бяха отписани, нямаше къде повече да отидат освен до Нова Зеландия. Половината от корабния екипаж беше пуснат в отпуска, двете половини се редуваха през седмица, като от тази, която оставаше, той задържаше само около десетина човека за дежурство, поддържане и чистене на подводницата, а на останалите разрешаваше да излизат в градска отпуска през деня. Вече не пристигаха никакви радиограми, с които да се занимава; веднъж седмично подписваше складови заявки, макар че всъщност нужните запаси се набавяха чрез снабдяването на доковете, без да се изискват някакви документи. Той не би допуснал подобно нещо, но знаеше, че животът на подводницата, както и неговият собствен, беше към края си.

Помисли си да отиде до клуба „Пастъръл“, но се отказа — нямаше какво да прави там. Обърна се и тръгна към търговския район на града. Надяваше се да намери Джон Осбърн с колата му — там може би щеше да има някаква работа за него. Трябваше да се прибере в Уилямстаун, за да говори с Мойра по телефона в осем часа — това беше цялата му програма за деня. На другия ден щеше да отиде да помогне на баща й за оградата и с нетърпение очакваше тази работа.

По пътя към центъра на града се отби в един спортен магазин и попита за мухи и влакно.

— Съжалявам, сър — каза мъжът. — В магазина не са останали нито мухи, нито пък влакно. Имам няколко кукички, стига да можете сам да си поставите стръвта. Последните дни всичко се разпродаде поради откриването на сезона, а и няма да получаваме вече. Е, и на жена ми казах, доволен съм все пак. Да успееш да продадеш стоката преди края! Това ще зарадва счетоводителите, макар че сега, предполагам, те не се интересуват много от подобни работи. Докъде стигнаха нещата.

Дуайт продължи през града. Зад витрините в търговския център все още се виждаха коли, все още имаше и моторни косачки, но самите витрини бяха мръсни, а магазините затворени, стоката вътре беше покрита с прах и мръсотия. Мръсни бяха също и улиците, осеяни с хартийки и развалени зеленчуци; колите за почистване очевидно не бяха минавали няколко дни. Трамваите още се движеха, но целият град ставаше все по-мръсен и започваше да смърди, той напомняше на американеца за ориенталските градове. Валеше слабо и небето беше сиво, на едно-две места уличната канализация се беше запушила и на пътя се бяха образували огромни локви.

Той стигна до малката уличка, до отворената врата на гаража, където Джон Осбърн работеше заедно с още двама души. И Питър Холмс беше там, свалил униформеното си сако, той миеше някакви особени, безименни части от „Ферарито“ в керосин — по-скъпоценен по това време от живака. В гаража цареше атмосфера на приятно оживление, което стопли сърцето на Дуайт.

— Очаквах, че може да дойдете — каза ученият. — Работа ли търсите?

— Разбира се — каза Дуайт. — Болно ми е да гледам този град. Имате ли нещо за мене?

— Да. Помогнете на Бил Адамс да монтира новите гуми. — Той посочи куп съвсем нови състезателни гуми, а наоколо като че ли навсякъде бяха пръснати колела.

Дуайт съблече с благодарност палтото си.

— Много колела имате.

— Единадесет, струва ми се. Взехме от „Мазератито“ — същите са като нашите. Искам на всяко колело да сложим нова гума. Бил работил в „Гудиър“ и разбира от тая работа, но има нужда от помощ.

Американецът се обърна към Питър, докато навиваше ръкавите си.

— И вас ли хвана на работа?

Морският офицер кимна.

— След малко ще трябва да си тръгвам. На Дженифър й растат зъби и вече цели два дни реве. Извиних се на Мери и й казах, че се налага да отида на кораба, но обещах до пет да се прибера.

Дуайт се усмихна.

— Оставихте я с бебето на ръце.

Питър кимна.

— Купих й градинско гребло и успокояващо сиропче за детето. Но трябва да се върна до пет.

След половин час той ги напусна, влезе в колата си и потегли надолу по пътя за Фолмаут. Върна се навреме и завари Мери във всекидневната. Къщата като по чудо беше тиха.

— Как е Дженифър? — попита той.

Тя вдигна пръст към устните си.

— Спи — прошепна тя. — Заспа след обяда и оттогава не се е будила.

Питър тръгна към спалнята и Мери го последва.

— Не я събуждай — прошепна тя.

— В никакъв случай — прошепна той в отговор. Стоеше загледан в спокойно спящото дете. — Не ми изглежда да има рак.

Върнаха се във всекидневната, като затвориха тихо вратата след себе си. Питър й даде подаръците.

— Имам успокояващо сиропче — каза жена му — в огромни количества, но тя вече не пие от него. Закъснял си с около три месеца. Греблото е чудесно. Точно такова ни трябваше, за да почистваме тревата от окапали листа и клончета. Вчера се опитвах да ги събирам с ръка, но гърбът ме заболя.

Приготвиха си напитки и не след дълго тя каза:

— Питър, сега като имаме бензин, не може ли да си купим моторна косачка?

— Доста са скъпи — възпротиви се той почти несъзнателно.

— Това няма голямо значение вече, нали? А ще ни върши добра работа, лятото приближава. Зная, че поляната ни не е чак толкова голяма за косене, но е ужасно пипкава работа с ръчната косачка. А и ти може пак да заминеш на плаване. Ако имаме една малка моторна косачка, с която да мога сама да работя… Или пък електрическа. Дорис Хейнс има електрическа и никак не е трудно да се работи с нея.

— Тя на два пъти преряза изолирания шнур и двата пъти едва не се уби.

— Не е задължително да се случва, ако човек е внимателен. Смятам, че би било чудесно да имаме такова нещо.

Мери очевидно живееше в света на сънищата или пък не искаше да приеме реалността — Питър не знаеше кое от двете. Във всеки случай той я обичаше такава. Може би никога нямаше да използва косачката, но затова пък какво удоволствие щеше да й достави просто да я имат.

— Ще видя дали мога да намеря следващия път, като отивам в града. Знам, че има купища моторни косачки, но за електрически — не съм много сигурен. — Той помисли малко. — Страхувам се, че електрическите може да са се свършили. Сигурно са ги изкупили, когато нямаше никакъв бензин.

— Някоя малка моторна косачка ще свърши работа, Питър. Искам да кажа, че ти ще ми покажеш как да я пускам.

— Те наистина не са много сложни.

— Още нещо ни трябва — градинска пейка. Нали ги знаеш, от ония, дето можеш да ги оставиш навън цяла зима и да сядаш понякога в хубав ден. Представяш ли си колко хубаво би било, ако имаме градинска пейка в оня закътан ъгъл, точно до вечнозеленото дърво. Ще я използваме често следващото лято. А и през цялата година.

Той кимна.

— Не е лоша идея. — Никога нямаше да я използват, но това нямаше значение. Щеше да има трудности с транспорта. Единственият начин да пренесе градинска скамейка с „Морис Майнър“ беше да я сложи на покрива, но така можеше да се надраска боята, освен ако не сложи подложка. — Първо ще купим моторната косачка, а после ще видим как сме с парите.

На следващия ден той я закара в Мелбърн да потърсят моторна косачка. Взеха и Дженифър и я сложиха на задната седалка в пътното кошче. Бяха изминали няколко седмици, откакто Мери не беше ходила в града, и гледката я разтревожи.

— Питър — каза тя, — какво става? Толкова е мръсно и мирише противно.

— Сигурно уличните чистачи са спрели работа.

— Но защо? Защо не работят? Стачка ли има, или нещо друго?

— Просто всичко замира. В края на краищата и аз не работя.

— Това е различно — каза Мери. — Ти си във флотата. — Той се засмя. — Не, исках да кажа, че ти си в морето месеци наред и после ти дават отпуска. При уличните чистачи не е така. Те работят през цялото време. Или поне би трябвало.

Питър реши да не й разяснява повече и те продължиха към големия магазин за кухненски и железарски стоки. В него имаше само няколко купувачи и много малко продавачи. Оставиха бебето в колата и отидоха до щанда за градинарски инструменти. Известно време се оглеждаха за продавач.

— Моторни косачки ли? — каза им той. — Ще ги видите в следващата зала, през онзи свод. Огледайте дали има каквото търсите.

Избраха една малка, дванадесетинчова косачка. Питър погледна етикета с цената, вдигна косачката и отиде да търси продавача.

— Ще взема тази — каза той.

— Добре — каза мъжът. — Хубава малка косачка. — Той се ухили язвително. — Цял живот ще изкарате с нея.

— Четиридесет и седем лири — каза Питър. — Може ли да платя с чек?

— Що се отнася до мен, платете, ако искате, и с портокалова кора — каза мъжът. — Довечера затваряме.

Морският офицер отиде до една маса и написа чека. Мери остана да разговаря с продавача.

— Защо затваряте? — попита тя. — Не купуват ли хората?

Той се изсмя.

— О, идват и купуват. Сега няма какво толкова да продаваме. Но аз нямам намерение да продължа така до самия край, същото е и с целия персонал. Вчера имахме събрание и го казахме на управата. В края на краищата остават ни само около две седмици. Довечера затварят.

Питър се върна и подаде чека на продавача.

— Добре — каза мъжът. — Не зная дали въобще ще го приемат, след като няма никой от персонала в канцеларията. Може би е по-добре да ви дам разписка, в случай че ви потърсят догодина… — Той надраска набързо една квитанция и се обърна към друг клиент.

Мери потръпна.

— Питър, да се махаме, да си вървим у дома. Тук е ужасно и всичко смърди.

— Не искаш ли да останем за вечеря? — Той беше помислил, че малката разходка ще й достави удоволствие.

Тя поклати глава.

— Сега предпочитам да се прибера у дома и да вечеряме там.

Пътуваха мълчаливо в колата към малкия крайморски град, където живееха. Когато се върнаха обратно в къщата на хълма, Мери възвърна малко от равновесието си: тук бяха познатите неща, с които беше свикнала, чистотата, с която се гордееше, грижливо поддържаната градинка, хубавия широк изглед отвъд залива. Тук се чувстваше сигурна.

След вечеря, докато пушеха, преди да раздигнат, тя каза:

— Не искам повече да ходя в Мелбърн, Питър.

Той се усмихна.

— Малко е мръсничко, нали?

— Отвратително е — каза тя яростно. — Всичко е затворено, мръсно, вонящо. Сякаш е настъпил краят на света.

— Той не е далеч, нали знаеш — отвърна Питър.

Тя помълча.

— Зная. Нали все това ми повтаряш. — Вдигна очи към неговите. — Колко още ни остава, Питър?

— Около две седмици. Знаеш, че не става изведнъж. Хората започват да боледуват, но не всички едновременно. Някои са по-издръжливи.

— Но всеки се разболява, нали? — попита тя тихо. — Искам да кажа, накрая.

— Накрая всеки се разболява.

— Каква е разликата при отделните хора? Искам да кажа, като започнат да се разболяват?

Питър поклати глава.

— Всъщност не зная. Мисля, че всички ще са болни най-късно след три седмици.

— Три седмици отсега нататък или три седмици след първия случай?

— Три седмици след първия случай имам предвид. Всъщност не зная. — Той замълча. — Възможно е да се разболееш леко и да се оправиш. Но после пак се разболяваш, след десетина дни.

— Тогава няма никаква гаранция, че ти и аз ще се разболеем по едно и също време. Или пък Дженифър. Нима всеки от нас ще се разболее по различно време?

— Така е. Просто трябва да се примирим. В края на краищата нещата винаги са стояли така, само че ние никога не сме се замисляли по този въпрос, защото сме млади. Дженифър може да умре първа от трима ни или аз може да умра преди тебе. Няма нищо странно.

— Сигурно си прав — каза Мери. — Но аз се надявах да се случи в един и същи ден и за трима ни.

Питър взе ръката й.

— Твърде възможно е точно така да стане. Но… Би било късмет. — Той я целуна. — Хайде да измием съдовете. — Погледът му попадна на косачката. — Днес следобед можем да окосим поляната.

— Тревата е много мокра — каза тя тъжно. — Ще ръждяса косачката.

— После ще я сложим да изсъхне пред огнището във всекидневната — обеща й той. — Няма да я оставим да ръждяса.

Дуайт Тауърс прекара почивните си дни с Дейвидсънови в Харкъуей, като всеки ден работеше от зори до здрач по новите огради. Тежката физическа работа го разтоварваше от насъбралото се напрежение. Но забеляза, че домакинът му е много угрижен. Някой му бе казал за устойчивостта на заека към радиоактивността. Зайците не го тревожеха много, тъй като в Харкъуей, колкото и удивително да бе, не се срещаха зайци, но относителният имунитет на животните повдигаше въпроси около неговите говеда, а на тези въпроси той не намираше отговор.

Една вечер скотовъдецът сподели болката си с американеца.

— Не бях се сетил за това — каза той. — Искам да кажа, предполагах, че говедата ще измрат по едно и също време с нас. Но сега разбирам, че ще живеят много по-дълго. Колко — това никой не може да каже. Явно, че не са правени подобни изследвания. При нормална година аз им давам както слама, така и силаж чак до края на септември. Около половин бала сено на ден за всяко животно. Уверих се, че така вървят най-добре. Хубаво, но не виждам как ще се постигне това, ако тук няма никой. Наистина е проблем.

— Защо не отворите плевника и не ги оставите да си вземат, когато поискат?

— И за това съм мислил, но те не биха могли да развържат балите. А ако успеят, ще стъпчат всичко под краката си и ще се развали. — Той помълча. — Блъсках си главата да измисля дали няма някакъв начин да се направи електрическа ограда и часовников механизъм, който да изключва тока на определени часове… Но във всеки случай това ще означава да се остави на открито, под дъжда, дажбата за един месец. Не зная какво да правя…

Той се изправи.

— Да ви донеса уиски.

— Благодаря, съвсем малко. — Американецът се върна към проблема за сламата. — Наистина е много трудно. Не можете да пишете дори до вестниците, за да научите как постъпват другите.

Дуайт гостува на Дейвидсънови до вторник сутринта и после се върна обратно в Уилямстаун. На дока дисциплината на екипажа започваше да се руши въпреки усилията на старши помощника на командира и на боцмана. Двама души не бяха се върнали от отпуска, а за друг беше докладвано, че е убит в уличен скандал на Джийлонг, но още нямаше потвърждение. Единадесет души, явили се на служба в пияно състояние, чакаха неговата присъда и той разбра, че трудно ще се справи с тях. Лишаването от отпуск, когато на борда нямаше работа, когато оставаха още само две седмици, като че ли не беше най-доброто разрешение. Дуайт затвори провинилите се в карцера на самолетоносача, докато изтрезнеят и докато размисли как да постъпи; после им заповяда да се строят в една редица на квартердека.

— Моряци — каза им той, — сега на никой от нас не му остава много, нито на вас, нито на мен. Но що се отнася до настоящия момент, вие сте членове от екипажа на американската подводница „Скорпиън“, а това е последният действащ плавателен съд от флотата на САЩ. Оставям на вас да изберете дали да останете в екипажа на кораба, или да бъдете позорно уволнени.

Той помълча.

— Отсега нататък всеки, който се яви на борда пиян или закъснее след отпуск, ще бъде свален още на следващия ден. А като казвам свален, имам предвид позорно и незабавно уволнение. Ще сваля униформата на провинилия се и ще го изведа от дока като цивилен, по долни гащета. Ако ще да измръзне или да изгние в Уилямстаун — американската флота няма повече да се интересува от него. Чухте ме и си помислете. Свободни сте.

На следващия ден имаше един случай и той изгони провинилия се по риза и долни гащета, да се оправя сам. След това нямаше повече неприятности от този род.

В петък сутринта Дуайт напусна рано доковете с „Шевролета“, каран от старши матроса, и потегли към гаража на малката уличка в града, недалеч от Елизабет стрийт. Както и очакваше, завари Джон Осбърн да работи над своето „Ферари“. Колата стоеше в пълна изправност, готова да започне състезанието веднага.

— Просто минавах оттук и се отбих, за да се извиня, че не мога да дойда утре и да видя как ще победите. Имам друг ангажимент: ще ходя на риба в планината.

Ученият кимна.

— Мойра ми каза. Наслука! Не мисля, че този път ще дойдат много хора освен състезатели и лекари.

— Според мен ще дойдат. Нали е за Голямата награда.

— Това може би ще са последните почивни дни, през които хората ще са напълно здрави. Сигурно имат да правят много други свои неща.

— Питър Холмс ще бъде ли там?

Джон Осбърн поклати глава.

— Има намерение да се занимава с градинарство. — Поколеба се. — Всъщност и аз не бива да участвам.

— Нали нямате градина?

Ученият се усмихна криво.

— Не, но имам стара майка, а тя пък си има един китайски мопс. Току-що е осъзнала факта, че малкият Минг ще я надживее с няколко месеца и сега умира от притеснение какво ще стане с него… — Той помълча. — Сега е най-проклетото време. По-добре ще е всичко да свърши бързо.

— Все още ли се очаква към края на месеца?

— Много по-скоро за повечето от нас. — Той промърмори нещо, а после добави. — Казвам го само на вас. За мен ще бъде утре следобед.

— Надявам се, че няма да се случи — каза американецът. — Иска ми се да спечелите купата.

Ученият погледна с нежност към колата си.

— Достатъчно е бърза — каза той. — Би победила, ако имаше свестен пилот. Аз съм слабата брънка.

— Ще стискам палци.

— Добре. Донесете ми една риба.

Американецът излезе от уличката и се върна в колата си, като се питаше дали ще види отново учения. Обърна се към своя старши матрос:

— Сега карайте към фермата на господин Дейвидсън, в Харкъуей, близо до Бъруик. Откъдето ме взехте веднъж.

Той седеше на задната седалка, опипваше с пръсти малката въдица, докато прекосяваха крайните квартали, и се взираше в улиците и къщите, покрай които минаваха в сивата светлина на зимния ден. Много скоро, може би след месец само, тук нямаше да има никой, никакви живи същества, освен котки и кучета, получили кратка отсрочка. Много скоро след това и те щяха да изчезнат. После ще отминават лета и зими и само тези улици и къщи ще бъдат свидетели на смяната на сезоните. По-късно, с течение на времето, радиацията ще изчезне: при петгодишния период на полуразпад на кобалта тези улици и къщи ще бъдат обитаеми отново най-късно след двадесет години, а вероятно и много по-скоро. Но човешката раса щеше да бъде изтрита от света, за да бъде очистен той може би за по-мъдри обитатели. Кой знае, вероятно в това имаше смисъл.

Към десет часа стигна в Харкъуей. „Фордът“ беше на двора, багажникът му пълен с бидони бензин. Мойра го чакаше с малък куфар върху задната седалка и цял куп рибарски принадлежности.

— Смятам да тръгнем преди обяда и да хапнем сандвичи по пътя — каза тя. — Денят е доста къс.

— Аз нямам нищо против. Приготвила ли си сандвичи?

— Да. И бира.

— Я виж, ти си помислила за всичко. — Дуайт се обърна към скотовъдеца. — Не ми е удобно да ви задигам така колата. Ако искате, ще идем с „Шевролета“.

Господин Дейвидсън поклати глава.

— Вчера бяхме в Мелбърн. Не смятам да ходим пак. Прекалено тягостно е.

Американецът кимна.

— Става доста мръсно.

— Да. „Форда“ ще вземете вие. Имаме и доста бензин, добре е да се употреби, а на мене колата едва ли ще ми потрябва пак. Тук има твърде много работа.

Дуайт премести своите неща във „Форда“ и отпрати старши матроса с „Шевролета“ обратно на доковете.

— Едва ли ще отиде там — каза той замислено, когато колата се отдалечи. — Въпреки това държим на формалностите.

Качиха се на „Форда“.

— Ти ще караш — каза Мойра.

— Не — отговори той. — По-добре ти. Аз не зная пътя, пък и с това ваше обратно движение току-виж, че съм ударил нещо от другата страна на платното.

— Не съм карала от две години. Но ти му мисли.

Настаниха се, след няколко опита тя откри къде е първата скорост и потеглиха надолу по шосето.

Мойра беше доволна, че отново е зад кормилото. Скоростта й даваше усещането за свобода, за бягство от ограниченията на всекидневния живот. Движеха се по странични пътища през планината Данденонг, покрай пръснати тук-там ханчета и хубави големи къщи. Спряха за обяд недалеч от Лилидейл, до един ромолящ поток. Денят просветля и слънцето се показа, а по яркото небе се носеха бели облаци.

Докато ядяха сандвичите, гледаха потока с критичен професионален поглед.

— Водата е мътна — каза Дуайт. — Сигурно защото още е рано.

— И аз така мисля — обади се момичето. — Татко каза, че водата ще бъде прекалено мътна за риболов с изкуствена муха. Каза също, че блесната може би ще свърши работа, но ме посъветва да поровя по брега, за да намеря червеи и да видим дали няма да кълват на тях.

Американецът се засмя.

— В това има смисъл, ако целта е да се улови риба. Във всеки случай аз ще опитам за начало с блесна, защото искам да видя как е въдицата.

— Много ми се иска да уловя поне една риба — каза момичето с копнеж. — Дори ако е толкова малка, че да я пуснем отново. Смятам да опитам с червей, освен ако водата горе в Джеймисън е много по-бистра.

— Горе в планината може би ще е по-бистра заради топящия се сняг.

Тя се обърна към него.

— По-дълго ли ще живеят рибите от нас? Като кучетата?

Той поклати глава.

— Не зная, мила.

Продължиха до Уорбъртън и оттам поеха по дългия лъкатушещ път през горите към върховете. След няколко часа излязоха високо край Матлок. Наоколо пътят и гористите планини бяха покрити със сняг, светът изглеждаше студен и безрадостен. Спуснаха се в една долина към малкия град Удс Пойнт, а после поеха отново нагоре по друг вододел. Оттам се спуснаха през хълмистата красива долина Гулбърн и стигнаха до хотела в Джеймисън точно преди здрачаване.

Хотелът представляваше група пръснати, позанемарени едноетажни дървени сгради, някои от които датираха от първото заселване на щата. Добре, че имаха резервации, тъй като беше препълнено с рибари. Навън бяха паркирани много повече коли, отколкото през щастливите мирни години. Вътре на бара се въртеше оживена търговия. Най-после откриха съдържателката, чието лице пламтеше от възбуда. Докато им показваше стаите — малки, неудобни и лошо мебелирани, тя възкликна:

— Не е ли прекрасно, че всички вие, въдичарите, сте отново тук? Не можете да си представите какво беше през последните две години — никой не идваше, освен на екскурзии с товарни коне. Но затова пък сега е като през доброто старо време. Носите ли си хавлии? Е, добре, ще видя дали ще мога да ви намеря някоя. Толкова много посетители имаме. — Тя хукна — не я сдържаше на едно място от радост.

Американецът се загледа след нея.

— Е — каза той, — поне за нея е настъпило хубаво време. Хайде, мила, ще те почерпя.

Отидоха в претъпканото барче с изкорубен дъсчен таван, с буйно пламтящи пънове в камината, с няколко хромирани столове и маси.

— Какво да ти донеса, мила?

— Бренди — надвика Мойра глъчката. — Тая вечер тук можем да правим само едно нещо, Дуайт.

Дуайт се ухили и си проби път през тълпата към бара. След няколко минути се промъкна обратно с бренди и уиски. Огледаха се за столове и намериха една маса, където двама сериозни мъже по ризи подреждаха рибарските си принадлежности. Те вдигнаха поглед и кимнаха към Дуайт и Мойра, които седнаха при тях.

— За закуска — риба — каза единият.

— Рано ли ще ставате? — попита Дуайт.

Другият му хвърли бърз поглед.

— Късно ще си легнем. Сезонът се открива в полунощ.

Дуайт се заинтересува.

— Тогава ли ще излезете?

— Стига да не вали сняг. Най-подходящото време за риболов. — Той повдигна една огромна бяла муха, вързана на малка кукичка. — Ето какво използвам. На това най-много кълват. Сложи една-две тежести да потъне сигурно и после хвърляй колкото се може по-надалече. Няма празно.

— А на мен ми се е случвало да не кълве на муха — каза приятелят му. — Аз обичам с жабка. Отиваш покрай някой вир, който познаваш, към два часа сутринта с жабката и промушваш през кожата на гърба и кукичка, мяташ и я оставяш да поплува… Така правя аз. Вие ще излизате ли довечера?

Дуайт хвърли поглед към момичето и се усмихна.

— Струва ми се, че няма — каза той. — Обичаме да ловим риба денем, не сме от вашата категория. Не улавяме много.

Другият кимна.

— И аз бях такъв. Гледаш си птичките, реката и слънцето по вълничките, не те е грижа колко ще наловиш. Някога така правех. Но после се увлякох по нощния риболов, а той наистина си струва. В един вир надолу, точно под завоя има една проклета риба — огромно чудовище, което се опитвам да уловя от две години насам. По-миналата година я хванах на жабка, но издърпа почти цялото ми влакно, а после го скъса. Миналата година пак я хванах с ларва на мраволъв, късно вечерта, и пак скъса конеца — чисто нов, найлонов конец. Дванадесет фунта е най-малко. Този път ще я хвана, даже ако трябва да стоя буден всяка нощ до края.

Американецът се облегна, за да поговори с Мойра.

— Искаш ли да излезем в два часа сутринта?

Тя се засмя.

— Предпочитам да си легна. Ти иди, ако искаш.

Той поклати глава.

— Не съм от тоя тип рибари.

— Сигурно си от пиещия тип. Ще хвърля ези-тура, за да видим кой ще иде да се пребори за следващото бренди.

— Аз ще донеса — каза той.

Мойра поклати глава.

— По-добре остани да научиш как се лови риба. Аз ще ида.

Тя с усилие си проби път през тълпата до бара, като носеше празните чаши, и след малко се върна на масата край камината. Дуайт стана да я посрещне и като се надигаше, спортното му сако се разтвори. Тя му подаде чашата и каза с упрек:

— Паднало ти е копче от пуловера!

Той погледна надолу.

— Зная. Падна по пътя насам.

— У теб ли е копчето?

— Да. Намерих го на пода в колата.

— Най-добре е да ми го дадеш заедно с пуловера довечера, за да го зашия.

— Няма нужда.

— Разбира се, че има. — Тя се усмихна нежно. — Не мога да те върна на Шеърън в такъв вид.

— За нея няма да има значение, мила…

— Да, но за мене има. Дай ми го довечера и ще ти го върна сутринта.

Той й го донесе пред вратата на стаята към единадесет часа през нощта. По-голямата част от вечерта бяха прекарали в пушене и пиене, сред навалицата, в нетърпеливо очакване на риболова следващия ден, като обсъждаха къде да отидат за риба — на езерото или по потоците. Бяха решили да опитат на река Джеймисън, тъй като нямаха лодка. Момичето взе от него дрехата и каза:

— Благодаря ти, че ме доведе тук, Дуайт. Беше прекрасна вечер и утре денят ще бъде чудесен.

Той стоеше неуверен.

— Наистина ли е така, мила? Няма да се обидиш?

Тя се засмя.

— Няма да се обидя, Дуайт. Зная, че си женен мъж. Лягай си. Ще ти го донеса сутринта.

— Добре. — Той се обърна и се заслуша в шума и откъслечните песни, все още идващи откъм бара. — Хората наистина се забавляват. Все още не мога да приема, че тези почивни дни никога повече няма да се повторят.

— Може и да се повторят — каза тя. — В някое друго измерение… Както и да е, утре ще се забавляваме и ще хванем много риба. Казват, че денят ще бъде хубав.

Той се засмя.

— Мислиш ли, че на онова друго измерение вали понякога?

— Не зная. Скоро ще научим.

— Сигурно, за да има вода в реките — продължи той замислено. — Иначе няма да има риболов… — Обърна се. — Лека нощ, Мойра. Надявам се да изкараме хубаво утре.

Тя затвори вратата и постоя няколко минути така, притиснала пуловера към гърдите си. Дуайт си беше такъв — женен мъж, чието сърце е в Кънектикът, при жена му и децата; то нямаше никога да бъде с нея. Ако имаше повече време, нещата може би щяха да се променят, но й трябваха години. Пет години най-малко, мислеше си тя, докато спомените за Шеърън, за малкия Дуайт и за Хелън започнат да избледняват. Тогава той би се обърнал към нея, тя би могла да му създаде ново семейство и да го направи отново щастлив. Но никой не й даваше пет години, по-скоро щяха да бъдат пет дни. Една сълза се търкулна надолу покрай носа й и тя я избърса ядно — самосъжалението беше глупаво нещо, а може би беше от брендито? Светлината от петнадесетватовата крушка, закачена високо горе на тавана в малката стая, беше прекалено мъждива за зашиване на копче. Мойра си смъкна дрехите, облече пижамата и легна с пуловера до възглавницата. Накрая заспа.

На другия ден след закуска отидоха да ловят риба по Джеймисън, недалеч от хотела. Реката беше пълноводна и помътняла. Мойра пускаше мухите си съвсем любителски в бързея и нищо не направи, но затова пък Дуайт улови една двуфунтова пъстърва със спининга още предобед и момичето му помогна да я извадят с кепчето. Мойра настояваше той да продължи да лови, но след като бе опитал въдицата и риболовните принадлежности, той повече държеше да й помогне, за да улови и тя нещо. Около пладне един от рибарите, с които бяха седели в бара, се приближи по брега, като оглеждаше реката, без да лови риба. Той поспря да поговори с тях.

— Хубава риба — каза той за улова на Дуайт. — С муха ли я хванахте?

Американецът поклати глава.

— Със спининга. Сега опитваме с мухи. Имаше ли полза от излизането ви снощи?

— Улових пет — каза мъжът. — Най-голямата — около шест фунта. Към три часа ми се приспа и си легнах. Току-що ставам. Няма да успеете с муха, поне не в тази вода. — Той извади една пластмасова кутия и поразрови в нея с показалеца си. — Вижте, опитайте с това.

Той им подаде мъничка блесна, никелирана метална пластинка колкото шестпенсова монета, с прикрепена кукичка.

— Опитайте във вира, от който започва бързеят. В такъв ден ще кълват на това.

Благодариха му и Дуайт върза блесната на въдицата. В началото Мойра не можа да я хвърли достатъчно далеч — струваше й се, че на въдицата е увиснал цял тон олово — блесната цопваше във водата пред краката й. Скоро схвана как се прави и успя да я пусне в бързея, до самия вир. На петото или шестото хвърляне влакното внезапно се опъна, прътът се огъна и макарата прозвънна от развиването на конеца.

— Дуайт, май улових нещо — възкликна Мойра.

— Разбира се, че си уловила — каза той. — Дръж нагоре въдицата, мила. Измести се малко насам. — Рибата подскочи стремително над водата. — Хубава риба. Опъвай влакното, но й позволи да плува, ако усетиш, че се дърпа. Само спокойно и няма да я изпуснеш.

След пет минути тя докара изнемощялата риба до брега и Дуайт я улови в кепчето. Удари я в един камък, за да я убие, а после се полюбуваха на улова.

— Фунт и половина — каза Дуайт. — Дори може би малко повече. — Той внимателно измъкна блесната от устата на рибата. — А сега хвани още една.

— Не е толкова голяма колкото твоята — каза Мойра, макар че щеше да се пръсне от гордост.

— Следващата ще бъде по-голяма. Опитай още веднъж. — Но вече наближаваше обяд и тя реши да изчакат следобеда. Върнаха се пеша до хотела, като носеха гордо рибите си, пиха по чаша бира преди обяда, обсъждайки улова с другите въдичари.

По-късно, след обяда, излязоха отново на същото място край реката и тя пак хвана риба, този път два фунта тежка, а Дуайт улови две по-малки риби, едната от които пусна обратно. Привечер седнаха да си починат, преди да тръгнат обратно за хотела — приятно уморени и доволни от изминалия ден, с рибата до тях. Бяха се облегнали на един камък край реката, пушеха и се наслаждаваха на последните слънчеви лъчи, които бързо чезнеха зад хълма. Захладяваше, но на тях не им се искаше да се разделят с ромона на реката.

Изведнъж Мойра се сети.

— Дуайт, онова автомобилно рали трябва да е свършило вече.

Той я погледна втренчено.

— Господи! Исках да го слушам по радиото. Съвсем забравих.

— И аз — каза тя. Настъпи мълчание. После момичето рече: — Трябваше да го слушаме. Така се чувствам малко егоистка.

— Нищо не бихме могли да променим, мила.

— Зная. Но все пак… Дано Джон е добре.

— Има новини в седем. Можем да ги чуем.

— Много ми се иска да разбера — каза тя. Огледа се наоколо — спокойна ромоляща вода, удължени сенки, златиста вечерна светлина. — Какво прекрасно място. Можеш ли да повярваш, наистина да повярваш, че няма да го видим пак?

— Аз си отивам вкъщи — каза той глухо. — Страната е великолепна, на мене ми хареса тук. Но това не е моята родина — ще се върна в родното си място, при моите близки. В Австралия ми хареса много, но съм щастлив, че се връщам най-после у дома, у дома в Кънектикът. — Той се обърна към нея. — Аз няма да видя всичко това отново, защото си отивам вкъщи.

— Ще кажеш ли на Шеърън за мен? — попита Мойра.

— Разбира се — отвърна Дуайт. — Може би тя вече знае.

Тя се втренчи в речните камъчета под краката си.

— Какво ще й кажеш?

— Много неща — каза Дуайт тихо. — Ще й разкажа как ти превърна в празник дните, които без теб щяха да бъдат ужасни, макар да знаеше от самото начало, че не можеш да очакваш нищо от мен. Ще й кажа, че благодарение на тебе аз съм се върнал при нея такъв, какъвто съм бил преди, а не пиян безделник. Ще й кажа, че с теб ми е било по-лесно да й остана верен и какво ти е струвало това.

Тя стана от камъка.

— Да се връщаме в хотела. Ще имаш късмет, ако повярва и една четвърт от всичко това.

Той също стана.

— Не мисля така. Сигурен съм, че ще повярва всичко, защото е истина.

Върнаха се в хотела с рибата в ръце. Измиха се и се срещнаха отново в барчето, за да пийнат нещо преди чая. Ядоха набързо и се върнаха при радиото за новините. След малко те започнаха, бяха главно на спортни теми. Докато Мойра и Дуайт седяха целите напрегнати, говорителят съобщи:

— „Днес в Турадин се проведе ралито за Голямата награда на Австралия, която беше спечелена от господин Джон Осбърн с кола «Ферари». Второто място…“

— О, Дуайт, той успя! — възкликна Мойра.

Наведоха се отново към радиото.

— „Ралито беше помрачено от големия брой катастрофи и нещастни случаи. От осемнадесетте стартирали само трима завършиха всичките осемдесет обиколки, шест от състезателите бяха убити на място при злополуки, а много други откарани в болница с тежки наранявания. Победителят, господин Джон Осбърн, караше внимателно през първата половина на състезанието и при четиридесетата обиколка беше на три обиколки зад водача — господин Сам Бейли. Малко след това господин Бейли катастрофира при завоя, известен под името Пързалката, и от този момент нататък «Ферарито» увеличи скоростта. На шестдесетата обиколка то излезе начело. Броят на участниците бе вече сведен до пет коли и от тогава до края господин Осбърн не беше сериозно застрашаван. На шестдесет и петата обиколка той постави нов рекорд на трасето, като го измина със скорост 97,83 мили в час — забележително постижение за този терен. След сигнал от екипа механици Осбърн намали скоростта и завърши ралито със средна скорост 89,61 мили в час. Господин Осбърн е служител в Организацията на Британската общност за научно-технически изследвания, той няма връзка с професионалния автомобилизъм и се състезава като любител.“

По-късно Мойра и Дуайт отидоха на верандата на хотела и преди да си легнат, погледаха черната линия на хълмовете в звездната нощ.

— Радвам се, че Джон постигна мечтата си — каза момичето. — Той го искаше толкова силно. С това кръгът на неговия живот се затваря.

Американецът до нея кимна.

— Бих казал, че се затваря за всички нас…

— Зная. Няма много време. Дуайт, искам да се прибера утре у дома. Прекарахме чудесен ден тук горе. Наловихме риба. Но има толкова други неща, които трябва да се свършат, и толкова малко време за тях.

— Разбира се, мила — каза той. — И аз си мислех същото. Щастлива ли си все пак, че дойдохме?

— Много щастлива бях, Дуайт, през целия ден. Не зная защо — не е само заради риболова. Чувствам се така, както навярно се чувства Джон, сякаш съм спечелила победа над нещо. Но не зная над какво.

Той се усмихна.

— Не се опитвай да анализираш. Просто го приеми и бъди благодарна. Аз също бях щастлив. Но съм съгласен с теб, трябва да се приберем утре у дома. Там долу вече се е започнало.

— Вече?

Той кимна в тъмнината до нея.

— Не исках да ти развалям екскурзията, но вчера, преди да заминем, Джон Осбърн ми каза, че в Мелбърн са регистрирани няколко случая на лъчева болест, от четвъртък през нощта. Сигурно сега са много повече.