На брега

Шеста глава

Двадесет и пет дни по-късно американската подводница „Скорпиън“ приближаваше първия обект на своето плаване. Бяха изминали десет дни, откакто тя се беше потопила на тридесетия паралел южно от екватора. Корабът беше достигнал сушата при остров Сан Николас край Лос Анжелис, избягвайки града заради непознатите минни полета. Поеха курс покрай Санта Роза и наближиха брега от запад през Сайта Барбара. Оттам продължиха на север, като се движеха на перископна дълбочина, на около две мили от сушата. Осмелиха се да влязат в залива Монтърей, разгледаха риболовното пристанище, но не забелязаха живот на брега и не научиха почти нищо. Радиоактивността беше навсякъде висока, така че те сметнаха за благоразумно да останат потопени.

Наблюдаваха Сан Франциско на пет мили от Голдън Гейт. Успяха само да разберат, че мостът е разрушен. Подпорната кула в западния му край като че ли беше срутена. Къщите, видими от морето покрай Голдън Гейт Парк, бяха пострадали много от пожарите и взривната вълна — ни една от тях не бе годна за обитаване. Не се виждаха никакви следи от човешки живот, а и нивото на радиацията изключваше всякаква възможност за неговото съществуване наоколо.

Останаха там няколко часа, правеха снимки през перископа и огледаха града доколкото беше възможно. Върнаха се обратно на юг до залива Хаф Мун, приближиха се на половин миля от брега и изплуваха за известно време на повърхността, като викаха през радио мегафона. Тук къщите не изглеждаха много разрушени, но нямаше никакви признаци на живот. Те постояха, докато се здрачи, и поеха курс на север, като заобиколиха нос Рейз и продължиха на около три-четири мили от сушата, следвайки бреговата линия.

Откакто пресякоха екватора, започнаха да излизат на повърхността по време на всяка вахта, за да осигурят максималната височина на антената, с която приемаха радиопредаванията от Сиатъл. Веднъж ги бяха чули на пет градуса северна ширина. Предаването продължи около четиридесет минути — някакви произволни, безсмислени сигнали, които се изгубиха след това. Оттогава не бяха ги засичали. Тази нощ, някъде към Форт Браг, изплуваха на повърхността при силен северозападен вятър и прилив. Веднага щом включиха радиопеленгатора, ги чуха отново. Този път бяха в състояние да засекат сравнително точно мястото на излъчванията.

Дуайт се надвеси над щурманската маса, където лейтенант Сандърстром определяше местоположението на предавателя.

— Санта Мария — каза той. — Изглежда, че си бил прав.

Послушаха безсмислената бъркотия, която идваше от приемника.

— Какъв хаос — каза най-после лейтенантът. — Това не би могло да се предава от човек, та дори той да не познава радиото. Тези сигнали са излъчени по някаква случайност.

— Като че ли е така. — Дуайт постоя заслушан. — Но там има енергия. А където има енергия, има и хора.

— Не е абсолютно задължително — каза лейтенантът.

— При водноелектрическите централи — съгласи се Дуайт. — Зная. Но, по дяволите, тези турбини не могат да работят две години без никакво поддържане.

— Човек трудно би повярвал, но някои от тях са дяволски добри механизми.

Дуайт изсумтя и се върна отново към картите.

— Ще гледам да минем нос Флайъри призори. Ще продължим както досега и ще определим местоположението си към пладне, а после ще коригираме и скоростта. Ако всичко е наред, ще се приближим на перископна дълбочина, така че да можем да изхвърлим баласта, ако се натъкнем на нещо непредвидено. Може би ще успеем да стигнем направо до Санта Мария. Може и да не успеем. Готов ли сте да слезете на брега, ако стигнем?

— Разбира се — каза лейтенантът. — Дори вече ми се иска да се измъкна за малко от кораба.

Дуайт се усмихна. До този момент бяха изкарали под водата единадесет дни и макар че здравето им беше все още добро, всички те страдаха от нервното напрежение.

— Стискайте палци — каза той — и се надявайте да успеем.

— Знаете ли какво — каза лейтенантът. — Ако не е възможно да минем през пролива, може би аз ще успея да стигна по сушата. — Той издърпа една карта. — Ако се приближим до Грейс Харбър, ще мога да стигна до сушата при Хокунам или Абърдийн. А оттам право до Бремъртън и Санта Мария.

— Но пътят е сто мили.

— Вероятно ще мога да намеря кола и бензин.

Капитанът поклати глава. Двеста мили по лек защитен костюм в заразена кола, със заразен бензин, по заразена земя — това не беше препоръчително.

— Запасът от въздух ще ти стигне само за два часа — каза той. — Зная, че можеш да вземеш допълнителни бутилки. Но не е препоръчително. Така ще те загубим. Във всеки случай не желая да поемаме такъв риск.

Подводницата отново се потопи и продължи по курса. Когато изплува четири часа по-късно, предаванията бяха спрели.

През целия следващ ден плаваха на север, повечето време на перископна дълбочина. За капитана сега ставаше все по-важен духът на екипажа. Животът в напълно затвореното пространство им се отразяваше — от дълго време вече не можеха да приемат забавни радиопредавания, а записите, които пускаха по високоговорителите, отдавна им бяха омръзнали. За да стимулира умовете и за да осигури някаква тема за разговори, той позволи свободен достъп до перископа на всеки, който пожелае, макар че нямаше кой знае какво да се види. Но това скалисто и неинтересно крайбрежие беше техният роден край и гледката на кафене с паркиран „Буик“ отпред беше достатъчна, за да ги подтикне към разговори и да съживи изтощените им мозъци.

Според вече установената практика към полунощ изплуваха край устието на река Колумбия. Лейтенант Бенсън идваше да смени капитан-лейтенант Фарел. Капитан Фарел вдигна перископа от акумулаторната яма, залепи се на окуляра и го завъртя по целия хоризонт. После внезапно се обърна към другия офицер.

— Хей, върви да повикаш капитана. Светлини на брега, между тридесетия и четиридесетия градус, откъм десния борд и носа.

След минута-две всички се изреждаха да гледат през перископа и да изучават картата, Питър Холмс и Джон Осбърн заедно с тях. Дуайт се наведе над морската карта заедно със старши помощника.

— Откъм страната на щата Вашингтон — каза той. — Някъде тук се намират Лонг Бийч и Айлуоко. В щата Орегон няма нищо.

Лейтенант Сандърстром се обади зад него:

— Водноелектрическа централа.

— Сигурно е така. Щом има светлини, това обяснява много неща. — Той се обърна към учения. — Каква е радиацията навън, господин Осбърн?

— Тридесет на червено, сър.

Капитанът кимна. Макар и не мигновено смъртоносна, радиацията беше прекалено висока, за да има живот. През последните пет-шест дни в нея нямаше почти никаква промяна. Той също отиде до перископа и остана там дълго време. Не се осмеляваше да приближи подводницата до брега през нощта.

— Добре — каза най-сетне. — Ще продължим по същия път. Отбележете го в бордовия дневник, господин Бенсън.

Дуайт отиде да си легне. Утрешният ден щеше да бъде тревожен и труден, трябваше да се наспи. Уединен в малката си каюта, той отключи сейфа, където държеше поверителните документи, и извади гривната. Тя запламтя на изкуствената светлина. Шеърън щеше да й се зарадва. Той внимателно я сложи в джоба на куртката. После си легна отново с ръка върху въдицата и заспа.

В четири часа сутринта, точно преди да се зазори, изплуваха на повърхността, малко на север от Грейс Харбър. На брега не се виждаха никакви светлини, но тъй като в този район пътищата бяха малко, а градове нямаше, това още нищо не значеше. Потопиха се на перископна дълбочина и продължиха. Когато в шест часа Дуайт отиде в контролния пункт, през перископа денят изглеждаше ясен и членовете на екипажа, които не бяха дежурни, се редуваха да гледат пустия бряг. Той отиде да закуси и после постоя с цигара над масата с картите, като изучаваше минните полета и входа към пролива Хуан де Фука, които и без друго беше научил вече до най-малките подробности.

В седем и четиридесет и пет старши помощникът на командира докладва, че нос Флайъри е на траверс5. Капитанът загаси цигарата си.

— Добре — каза той. — Да приближим, командире. Курс: нула-седем-пет. Петнадесет възела.

Бученето на моторите намаля за първи път от три седмици: тази относителна тишина вътре в корпуса потискаше. Цялата сутрин се промъкваха на югоизток през пролива между Канада и Съединените щати, непрекъснато определяха направлението през перископа, нанасяха върху картите изминатия път и много пъти променяха курса. По брега не се виждаха почти никакви изменения освен на едно място: на остров Ванкувър, близо до река Джордан, по южните склонове на планината Валънтайн огромно пространство беше сякаш взривено и обгоряло. По тяхна преценка тази зона беше не по-малко от седем мили дълга и пет мили широка. Макар че повърхността на земята изглеждаше незасегната, там като че ли нямаше никаква растителност.

— Струва ми се, че е имало въздушна експлозия — каза капитанът, след като се отвърна от перископа. — Вероятно тук е избухнала управляема ракета.

Когато наближиха по-гъсто населени райони, винаги имаше по един-двама души, които чакаха ред да погледат през перископа веднага след офицерите. Малко след пладне минаха покрай Порт Таунсенд и завиха на юг към пролива Пюджит. След като подминаха остров Уидби, продължиха по посока на пристанището и в ранния следобед достигнаха континента при малкия град Едмъндс на петдесет мили северно от Сиатъл. До този момент бяха преминали успешно през отбранителните минни заграждения. Откъм морето градчето изглеждаше като че ли незасегнато, но нивото на радиацията беше все още много високо.

Капитанът го изучаваше през перископа. Ако вярваха на Гайгеровия брояч, никакъв живот не би могъл да просъществува там повече от няколко дни и все пак мястото изглеждаше така нормално под пролетната слънчева светлина — той почти повярва, че там има хора. Дори нямаше счупени стъкла по прозорците, само тук-там. Той се отмести от перископа.

— Остават десетина възела — каза той. — Ще подходим към брега и ще останем на известно разстояние от вълнолома.

Той отстъпи командването на старши помощника и нареди да се изпробва и приготви мегафонът. Капитан-лейтенант Фарел изведе кораба на повърхността и го приближи към брега. Застанаха на дрейф на сто ярда от кея за лодки, като наблюдаваха сушата.

Боцманът докосна рамото на старши помощника на командира.

— Ще разрешите ли на Суейн да погледне, сър? — попита той. — Това е неговият роден град. Старшина Ралф Суейн — от радистите.

— Разбира се.

Той отстъпи встрани и радистът отиде до перископа. Дълго стоя там, после вдигна глава.

— Кен Паглиа е отворил дрогерията си — каза той. — Вратата е отворена и транспарантите са вдигнати. Но е забравил неоновата табела да свети. Никак не е в стила на Кен да оставя светлините денем…

Главният помощник попита:

— Виждаш ли някой да се движи наоколо, Ралф?

Радистът се наведе отново до окулярите.

— Не. В къщата на госпожа Съливан има счупен прозорец, там горе.

Той продължи да гледа още няколко дълги минути, докато старши помощникът докосна рамото му и застана на перископа. Старшината се отдръпна назад.

— Видя ли дома си, Ралфи? — попита боцманът.

— Не. Просто не може да се види откъм морето. Той е нагоре по Рейниър Авеню, покрай Сейфуей. — Не можеше да си намери място от възбуда. — Сякаш нищо не се е променило — каза той. — Всичко си е като преди.

Лейтенант Бенсън взе микрофона и започна да вика към брега:

— Подводницата на Съединените щати „Скорпиън“ вика Едмъндс. Подводницата на Съединените щати „Скорпиън“ вика Едмъндс. Ако някой ни чува, моля, нека да дойде в крайбрежната част, до кея, в края на главната улица. Подводницата на Съединените щати вика Едмъндс.

Старшината напусна контролния пункт. Дуайт Тауърс отиде до перископа, отстрани друг един моряк от него и започна да наблюдава крайбрежието. Градът се издигаше нагоре по склона и добре се различаваха улици и къщи. След малко той отстъпи назад.

— Като че ли нищо не се е случило — каза той. — Човек би помислил, че покрай заводите на „Боинг“ цялата тази област би трябвало да е съсипана от попаденията.

— Тук отбраната беше страшно силна — каза Фарел. — Кажи-речи, целият ни ракетен арсенал.

— Това е така. Но виж, че са успели да ударят Сан Франциско.

— Изглежда, въобще не са стигнали дотук. — Той замълча. — Само онази въздушна експлозия там.

Дуайт кимна.

— Виждаш ли тая неонова табела, която все още свети над дрогерията? — Той замълча. — Ще продължим да викаме тук още, да речем до половин час.

— Слушам, сър.

Капитанът отстъпи от перископа и на негово място застана старши помощникът, който издаде няколко заповеди, за да задържи кораба в това положение. Лейтенантът продължи да вика по микрофона. Дуайт запали цигара и се облегна на масата с картите. Скоро той загаси цигарата и погледна часовника.

Някъде отпред се чу звън от метален капак; той се сепна и се огледа. Минута по-късно се отвори още един люк, после се чуха стъпки по палубата над тях.

После тичащи стъпки в прохода и лейтенант Хирш се появи в контролния пункт.

— Суейн се измъкнал през аварийния люк, сър — каза той. — Сега е на палубата!

Дуайт прехапа устни.

— Затворен ли е аварийният люк?

— Да, сър. Проверих.

Капитанът се обърна към боцмана.

— Постави караули на аварийните люкове по целия кораб.

Когато Мортимър затича, чу се плясък във водата до самия корпус. Дуайт каза на Фарел:

— Проверете дали се вижда какво прави.

Старши помощникът спусна перископа надолу, наклони призмата максимално и затърси наоколо. Командирът каза на Хирш:

— Защо никой не го спря?

— Направи го прекалено бързо. Дойде от носа и седна — седеше като на тръни. Никой не му обърна особено внимание. Аз отидох в торпедното отделение, така че не съм го видял. И докато се усетят, вече бил в спасителната шахта със затворена врата и с отворен външен люк. Никой не се осмелил да го последва там.

Дуайт кимна.

— Разбира се. Продухайте шахтата и после влезте да проверите дали външният люк е добре затворен.

Откъм перископа Фарел се обади:

— Сега го виждам. Плува към кея.

Дуайт спусна перископа надолу и видя плувеца. Изправи се и каза нещо на лейтенант Бенсън, който стоеше до микрофона. Лейтенантът натисна копчето за усилване на звука и рече:

— Старшина Суейн, слушайте. — Плувецът спря. — Заповедта на капитана е да се завърнете незабавно на кораба. Ако се върнете веднага, той ще ви вземе на борда и ще опитаме да ви обеззаразим. Трябва да се върнете на кораба още сега.

Всички те чуха отговора през високоговорителя над щурманската маса: „Я се разкарайте!“

По лицето на капитана трепна лека усмивка. Той се наведе отново към перископа и проследи с поглед как мъжът плува към брега, как се изкачва тежко по стълбата на кея. След малко се изправи.

— Е, това е — заключи той и се обърна към Джон Осбърн. — Колко дълго според вас ще живее?

— Известно време няма да има оплаквания — каза ученият. — Вероятно ще започне да повръща утре вечер. След това… Е, може само да се предполага, сър. Зависи от организма на индивида.

— Три дни? Седмица?

— Горе-долу толкова. Не смятам, че ще издържи по-дълго при това ниво на радиация.

— А докога няма да представлява опасност за нас, ако го вземем обратно?

— Нямам опит. Но само след няколко часа всичко, което той изхвърля, ще бъде заразено. Ние не можем да гарантираме безопасността на корабния екипаж, ако той се разболее сериозно.

Дуайт вдигна перископа и долепи очи до него. Все още се виждаше как мъжът върви нагоре по улицата в мокрите си дрехи. Спря пред вратата на дрогерията и погледна вътре, после зави зад един ъгъл и се изгуби от погледа му. Капитанът каза:

— Изглежда няма никакво намерение да се връща. — Той предаде перископа на старши помощника. — Изключете мегафона. Курс към Санта Мария, по средата на канала. Десет възела.

В подводницата настъпи гробна тишина, нарушавана само от заповедите на щурмана, от тихото бръмчене на турбините и пресекливото свистене на рулевата машина. Дуайт Тауърс се отправи с тежки стъпки към каютата си. Питър Холмс го последва.

— Няма ли да се опитате да го върнете, сър? Аз мога да сляза на брега в защитен костюм.

Дуайт погледна към офицера за свръзка.

— Добро предложение, капитане, но няма да го приема. Аз самият вече мислех за това. Да речем, че оставим на брега офицер с още двама души, за да го върнат. Първо ще трябва да го открият. Може би ще се забавим тук четири-пет часа, без да сме сигурни дали няма да изложим на опасност живота на всички в кораба, след като го приберем обратно. Може би ще е ял заразена храна или ще е пил заразена вода… — Той замълча. — Има и нещо друго. За да изпълним тази задача, ние ще бъдем потопени и ще живеем с консервиран въздух двадесет и седем дни, а може и двадесет и осем. Някои от нас ще бъдат в доста лошо състояние към края. Ще ми кажеш последния ден дали все още ще ти се иска да останеш под водата четири-пет часа, и то само защото сме загубили това време за старшина Суейн.

— Разбирам, сър — каза Питър. — Просто си помислих, че съм длъжен да го предложа.

— Благодаря. Ще се върнем оттук довечера или утре, малко след зазоряване. Ще поспрем тогава и пак ще го повикаме.

Капитанът се върна в контролния пункт и застана до старши помощника, с когото се редуваше на перископа. Те преминаха близо до входа на канала Лейк Уошингтън, като изучаваха внимателно брега, заобиколиха Форт Лоутън и навлязоха в сърцето на града, към военноморския пристан и търговските докове в залива Елиът.

Градът беше непокътнат. Един тралщик чакаше пред морския приемателен пункт, а пет-шест товарни кораба стояха на търговския пристан. Стъклата на прозорците по високите сгради в центъра на града бяха все още здрави. Те не навлязоха много навътре, защото се страхуваха от подводни препятствия, но доколкото можеха да оценят положението през перископа, сякаш изобщо нищо не беше се случвало в града — само дето нямаше хора. Много електрически лампи и неонови надписи все още светеха.

Капитан-лейтенант Фарел, който гледаше през перископа, каза на командира:

— Тук имаха добри условия за защита, сър, по-добри, отколкото в Сан Франциско. Полуостров Олимпик се простира на още около сто мили западно от нас.

— Зная — каза командирът. — Там бяха разположени голямо количество управляеми ракети — същински щит.

Нямаше за какво повече да стоят там, излязоха от залива и поеха на югозапад към остров Санта Мария. Вече виждаха огромните кули на антените. Дуайт повика старши лейтенант Сандърстром в каютата си.

— Готов ли сте за тръгване? — попита той.

— Всичко е готово — каза радиоинженерът. — Остава само да навлека костюма.

— Добре. Вашата работа е наполовина свършена, преди да тръгнете, защото вече знаем, че все още има електрическа енергия. А и почти сме убедени, че няма живот, макар да не сме напълно сигурни. Залагам си главата, че причината за радиопредаванията ще се окаже просто някаква случайност. Не бих рискувал подводницата единствено за да открием причината за тези сигнали. Не бих рискувал и вас. Разбирате ли?

— Разбирам, сър.

— Добре тогава, чуйте ме сега. В бутилките имате въздух за два часа. Искам ви обратно на борда, незаразен, след час и половина. Няма да имате часовник. Аз оттук ще ви съобщавам времето. Сирената ще свири на всеки четвърт час. Едно изсвирване, когато измине четвърт час от тръгването ви, две изсвирвания — половин час и т.н. Когато чуете четири изсвирвания, ще побързате с работата си, каквато и да е тя. На петото изсвирване, захвърляте всичко и се връщате право тук. Преди шестото изсвирване трябва да сте се върнали и да се обеззаразявате в аварийната шахта. Ясно ли е всичко?

— Съвсем ясно, сър.

— Добре. Вече не държа да се изпълни тази задача на всяка цена. Искам ви на кораба жив и здрав. Без малко въобще да не ви пусна, тъй като сега знаем почти всичко, което ще откриете, но обещах на адмирала да изпратя човек на брега. Не желая да се излагате на ненужни рискове. Предпочитам да се завърнете на кораба дори да не разнищим цялата тая история за произхода на сигналите. Оправдано е да поемете риск само при положение, че откриете следи от живот на брега.

— Разбирам, сър.

— Никакви сувенири от сушата. В корпуса трябва да се появите единствено вие — гол-голеничък.

— Слушам, сър.

Капитанът се върна в контролния пункт, а радиоинженерът тръгна към носа. Подводницата си пробиваше път напред, с корпус едва подаващ се над водата, като опипваше пътя си към Санта Мария при много ниска скорост, под яркото слънце на пролетния следобед, готова да спре машините и мигновено да изхвърли баласта, ако се натъкне на някакво препятствие. Те се движеха много внимателно и беше вече пет часът следобед, когато застанаха най-после на дрейф покрай кея на острова, при шест клафтера дълбочина.

Дуайт отиде към носа и завари лейтенант Сандърстром да седи и пуши в защитния си костюм, без шлема и бутилките кислород.

— Е, приятелю — каза той. — Време е.

Младежът загаси цигарата си и почака, докато други двама наместваха шлема и бутилките. Той изпробва за въздух, погледна манометъра, вдигна палец и се изкачи в аварийната шахта, като затвори вратата след себе си.

Навън, върху палубата се протегна и дълбоко пое въздух, наслаждавайки се на слънчевата светлина и свободата. После вдигна един капак в надстройката, сне пластмасовите придържащи ремъци, разгъна лодката и натисна ръчката на бутилката с въздух, за да я надуе. Отвърза фалина и свали гумената лодка във водата, взе греблото и насочи лодката назад към кърмата и стъпалата до входовата рубка на кораба. Слезе в нея и се отблъсна от подводницата.

Трудно беше да маневрира с единственото гребло и изгуби цели десет минути, докато стигне до кея. Завърза я здраво и се изкачи по стълбата. Когато тръгна към брега, чу първото изсвирване на корабната сирена. Обърна се, помаха и продължи.

Озова се до група боядисани сгради, вероятно някакви складове. На външната стена имаше електрически ключ с предпазител срещу лошо време. Отиде до него, натисна го и над главата му светна лампа. Загаси я и продължи.

Стигна до отходните места. Поспря, после пресече и надникна вътре. Едно тяло в габардинена униформа лежеше наполовина вътре и наполовина вън в едно от отделенията, твърде разложено. Едва ли беше очаквал да види нещо друго, но въпреки това гледката го отрезви. Дръпна се и продължи нагоре по пътя.

Школата за свързочници се простираше вдясно, в самостоятелна сграда. Познаваше точно тази част от съоръженията, но не заради тях беше дошъл. Шифър-постът се намираше вляво и някъде близо до него трябваше да бъде предавателният център.

Сандърстром влезе в тухлената сграда на шифър-поста и тръгна по коридора, като опитваше вратите. Всички бяха заключени, с изключение на две, които водеха към тоалетните помещения. Не влезе там.

Излезе навън и се огледа. Един трансформатор с цял комплекс от проводници и изолатори привлече вниманието му и лейтенантът последва жиците до друга една двуетажна сграда. Като приближи, чу бученето на генератор и в същия миг сирената на подводницата се обади два пъти.

Когато тя заглъхна, младежът отново чу бръмченето и по него се ориентира до електростанцията. Конверторът, който работеше, не беше много голям, по негова преценка — около петдесет киловата. На комутаторното табло стрелките на уредите стояха неподвижно, но една за температурата се намираше в червения сектор на циферблата. Самата машина работеше със слаб стържещ звук, който се долавяше зад тихото бучене — едва ли щеше да изкара много дълго.

Напусна електроцентралата и влезе в административната сграда. Тук всички врати бяха отключени, някои от тях — отворени. Стаите в приземния етаж се оказаха канцеларии — по пода като мъртви листа, подмятани от вятъра, лежаха разпръснати книжа и шифрограми. В една от стаите липсваше цял прозорец и дъждовете бяха нанесли много щети. Прекоси помещението и погледна през отвора в стената: рамката на прозореца лежеше долу на земята, откъсната от пантите.

Сандърстром се качи горе и намери главната предавателна зала. Имаше два предавателни пулта, пред всеки се извисяваше сива метална радиоапаратура. Едната от тези апаратури беше изключена и безмълвна, всички прибори на нула.

Другата апаратура стоеше до прозореца — тук рамката беше изтръгната от пантите и лежеше върху пулта. Част от рамката на прозореца стърчеше навън от сградата и леко се люлееше от ветреца. Един от горните ъгли се крепеше на преобърната върху пулта бутилка от кока-кола. Предавателният ключ лежеше под рамката, която се опираше неустойчиво върху него, леко полюшвана от вятъра.

Посегна и я докосна с ръката си в ръкавица. Рамката се залюля върху предавателния ключ и стрелката на милиамперметъра от радиоапаратурата отскочи нагоре. Освободи рамката и стрелката падна обратно. Една от задачите на американската подводница „Скорпиън“ беше изпълнена — нещо, заради което бяха изминали десет хиляди мили, нещо, което беше погълнало толкова много усилия и внимание в Австралия — на другия край на света.

Той вдигна рамката на прозореца от предавателния пулт и внимателно я сложи на пода. Дървената част не беше повредена, много лесно би могла да се поправи и да се постави обратно на мястото. После седна на пулта, сложи ръка върху ключа и започна да предава нешифровано на английски.

„Предава Санта Мария. Докладва подводницата на Съединените щати «Скорпиън». Тук няма живот. Край на предаването.“ Продължи да повтаря това съобщение отново и отново, и докато натискаше ключа, сирената прозвуча три пъти.

Седеше там, със съзнание само наполовина заето с механичното повтаряне на съобщението, за което беше почти сигурен, че се приема в Австралия, а очите му блуждаеха из предавателната зала. От кашончето американски цигари, за които отдавна жадуваше, липсваха само два пакета, но заповедта на капитана беше категорична. Имаше и една-две бутилки кока-кола. Върху перваза на един прозорец лежеше купчина броеве на „Сатърдей Ивнинг Поуст“.

Той приключи предаването, след като прецени, че е траело двадесет минути. В последните три съобщения прибави думите: „Предава лейтенант Сандърстром. На борда всичко е наред. Продължаваме на север, към Аляска.“ Накрая завърши: „Закривам станцията и изключвам.“

Отмести ръката си от ключа и се облегна на стола. Каква само работа са вършили тия електронни лампи и клапи, този милиамперметър и роторен преобразовател. Близо две години без никакво поддържане и резервни части и все още действат така добре, както и преди! Той стана, прегледа радиоапаратурата и изключи три прекъсвача. После мина отзад, вдигна един плот и потърси името на производителя на електронните лампи — искаше му се да изпрати поздравително писмо.

Хвърли отново поглед на кашончето с „Лъки Страйк“, но капитанът беше прав, разбира се — сигурно бяха заразени и вероятно смъртоносни. Остави ги със съжаление и слезе долу. Отиде в електроцентралата, където работеше конверторът, прегледа внимателно комутаторното табло и освободи два прекъсвача. Тонът на машината постепенно премина в диминуендо. Сандърстром постоя и я погледа, докато тя окончателно спря. Беше свършила чудесна работа и щеше да бъде все така добра след ремонт на лагерите. Не искаше да я остави да работи, докато се разпадне.

Сирената изсвири четири пъти — той беше все още край машината, вече трябваше да прекрати работата си. Разполагаше с още четвърт час. Колко неща можеха да се изследват, но каква полза? Знаеше, че в жилищните помещения ще намери тела като онова, което беше открил в тоалетната — не искаше да ги вижда. Ако разбиеше вратата на шифър-поста, може би щеше да намери документи, които биха заинтересували историците в Австралия, но не знаеше какво точно да подбере, а и капитанът му беше забранил да носи каквото и да е на борда.

Върна се обратно нагоре по стълбите в предавателната зала. Бяха му останали няколко минути на разположение и той се отправи към купчината броеве на „Сатърдей Ивнинг Поуст“. Както беше предполагал, сред тях имаше три броя, излезли, след като „Скорпиън“ беше напуснал Пърл Харбър преди избухването на войната, която той не беше видял, която никой от подводницата не беше видял. Разгърна ги жадно. Те съдържаха трите последни откъса от поредицата „Жената и дърварят“. Той седна и се зачете.

Сирената изсвири пет пъти и го вдигна, преди да е минал и половината от първия откъс. Трябваше да върви. Поколеба се за миг, после нави на руло трите списания и ги мушна под мишница. Лодката и защитният му костюм вече бяха заразени и трябваше да ги остави в ограждението на бойната рубка, за да бъдат измити от морската вода. Би могъл да завие и тези заразени списания в гумената лодка — може би те щяха да оцелеят, може би щяха да успеят да ги обеззаразят, да ги изсушат и прочетат, когато се върнат в безопасните южни ширини. Напусна залата, като затвори внимателно вратата след себе си, и се отправи към кея.

Офицерската трапезария гледаше към пролива, малко встрани от кея. Не й беше обърнал внимание при слизането си на брега, но сега нещо го привлече и той се отклони на петдесет ярда по посока към нея. Сградата имаше широка веранда, обърната към морето. Едва сега видя, че вътре има празненство. Петима мъже в габардинени униформи заедно с две жени седяха във фотьойли около маса. Видя как лекият ветрец развя лятна рокля. На масата имаше уиски със сода и старинни чаши.

За миг се заблуди и бързо приближи. После спря ужасен — тържеството бе продължавало повече от година. Обърна се бързо и тръгна назад към кея, копнеещ час по-скоро да се завърне обратно в тесния затвор, при топлината на приятелството и сигурността на подводницата.

На палубата Сандърстром изпусна въздуха от лодката и я прибра, след като уви в нея списанията. После бързо се съблече, постави шлема и облеклото в кабината, затръшна люка и провери дали е затворен херметически, слезе в аварийната шахта и пусна душа. Пет минути по-късно се озова във влажната задуха на подводницата.

Джон Осбърн чакаше на входа до шахтата с Гайгеровия брояч, обяви го за незаразен и го пропусна, а една минута по-късно той стоеше с хавлия около кръста и докладваше на Дуайт Тауърс в неговата каюта. Там бяха също старши помощникът на командира и офицерът за свръзка.

— Приехме сигналите по радиото — каза капитанът. — Но не съм сигурен дали са ги получили и в Австралия — сега е ден по цялото разстояние. Там е около единадесет часа сутринта. Какво ще кажете?

— Според мен са ги приели — отвърна радиоинженерът. — Там е есен и няма много електрически бури.

Капитанът го освободи да се облече и се обърна към своя старши помощник.

— Довечера ще останем тук. Вече е седем часът; докато стигнем до минните полета, ще се стъмни. — Без светлини, по които да се ориентира, той не смееше нощем да рискува през мините в провлака Хуан де Фука. — Тук сме извън течението. Изгревът е към четири и петнадесет, това е дванадесет часа на обед по Гринуич. Тогава ще отплаваме.

Тази нощ останаха в спокойните води на пристанището, малко встрани от острова Санта Мария, като наблюдаваха светлините на брега през перископа. Призори поеха на път по обратния курс и веднага заседнаха в плитчина. Отливът беше започнал и нивото на водата щеше да бъде ниско в продължение на няколко часа, но дори при това положение според морската карта би трябвало да има един клафтер вода под кила. Изхвърлиха баласта, за да изплуват, ушите им бучаха от спадането на налягането в корпуса, всички ругаеха топографическия институт, опитаха още веднъж да се измъкнат — резултатът беше същият. Накрая се отказаха и зачакаха раздразнени прилива. Едва в девет часа сутринта излязоха в главния канал и поеха курс на север, към открито море.

В десет и двадесет лейтенант Хирш внезапно извика от перископа:

— Пред нас плава лодка.

Старши помощникът на командира се втурна към окуляра, погледна за миг и каза:

— Върви извикай капитана. — Когато Дуайт пристигна, той докладва: — Пред нас лодка с извънбордов мотор, сър. На около три мили. Човек в нея.

— Жив?

— Така предполагам. Лодката се движи.

Дуайт застана на перископа и дълго време гледа през него. После се отдръпна.

— Струва ми се, че е старшина Суейн — каза той тихо. — Но който и да е, в момента лови риба. Намерил е моторна лодка, бензин за нея и е излязъл на риболов.

Старши помощникът се втренчи в него.

— Е, как ви се струва, а!

Капитанът постоя замислен:

— Приближете към лодката и застанете на дрейф. — Ще поговоря с него.

В подводницата настана тишина, нарушавана единствено от заповедите на старши помощника. Скоро той спря машините и докладва, че лодката е близо до борда. Дуайт изтегли дългия проводник на микрофона и отиде до перископа.

— Говори командирът. Добро утро, Ралфи. Как я караш?

Всички чуха отговора по високоговорителя.

— Добре съм, командире.

— Кълве ли рибата?

Старшината вдигна от лодката една сьомга.

— Хванах една. — А после рече: — Чакайте малко, капитане, закачихте кордата!

В подводницата Дуайт се ухили и каза:

— Намотава си кордата на макарата.

Капитан-лейтенант Фарел попита:

— Да дам ли малко напред?

— Не, задръж така. Сега я освобождава.

Почакаха, докато рибарят оправи такъмите си. После Суейн рече:

— Кажете, капитане, сигурно ме смятате за мерзавец, задето напуснах подводницата по този начин, а?

— Всичко е наред, приятелю — отвърна Дуайт. — Знам какво е. Въпреки това няма да те взема отново на борда. Трябва да мисля за останалите от екипажа.

— Разбира се, капитане, знам това. Аз съм облъчен и сигурно с всяка минута ставам все по-заразен.

— Как се чувстваш в момента?

— Засега добре. Бихте ли попитали господин Осбърн колко време ще изкарам така?

— Той смята, че ще изкараш още ден или горе-долу толкова и после ще започне да ти се гади.

От лодката рибарят се обади:

— Е, поне случих много хубав ден като за последен. Представяте ли си, ако валеше!

Дуайт се засмя.

— Точно така трябва да се приеме… Кажи ми, как е на брега?

— Тук всички са мъртви, капитане — предполагам, че се досещате… Отидох у дома. Татко и мама бяха мъртви в леглото си — струва ми се, че са взели нещо. Обиколих да видя момичето си. И тя беше мъртва. Направих грешка, че отидох. Няма кучета, нито котки, нито птици — нищо живо. Сигурно всичко е измряло. Иначе си е съвсем като преди. Съжалявам, че дезертирах, капитане, но съм щастлив, че съм у дома. — Той замълча. — Намерих колата си и бензин за нея, имам собствена лодка с извънбордов мотор и собствена въдица. И денят е хубав и слънчев. Предпочитам да свърша по този начин, тук, в моя роден град, отколкото през септември в Австралия.

— Разбира се, приятелю. Зная как се чувстваш. Искаш ли нещо, което да ти изнесем на палубата? Ние тръгваме и няма да се връщаме.

— Имате ли от онези чудотворни хапчета в кораба, които се пият, когато стане прекалено лошо? Цианкалий?

— Нямаме от тях, Ралфи. Ще изнеса на палубата един пистолет, ако искаш.

Рибарят поклати глава.

— Имам свой собствен револвер. Щом се върна на брега, ще огледам аптеката — може би там има нещо. Но сигурно с револвера ще бъде най-добре.

— Искаш ли друго?

— Благодаря, капитане, но на брега имам всичко, което ми е необходимо. Съвсем безплатно. Само поздравете момчетата от мене.

— Ще ги поздравя, приятелю. Сега ще тръгваме. Наслука!

— Благодаря, капитане. Хубаво беше да се служи при вас и съжалявам, че дезертирах.

— Няма нищо. Сега само внимавай за тягата от витлата, като дадем напред.

Тауърс се обърна към старши помощника.

— Поемете управлението. Напред, по курса, десет възела.

Тази вечер Мери Холмс позвъни в дома на Мойра. Беше проливнодъждовна вечер в късната есен, вятърът свиреше около къщата в Харкъуей.

— Миличка — каза тя, — пристигнала е радиограма от тях. Всички са добре.

Момичето ахна — толкова неочаквано беше.

— Как са могли да изпратят съобщение?

— Капитан Питърсън току-що ми позвъни. Получили са го от онази загадъчна станция, която е трябвало да изследват. Изпратил го е старши лейтенант Сандърстром и е предал, че всички са добре. Не е ли чудесно?

За миг на момичето му прималя — толкова дълбоко беше облекчението.

— Чудесно — прошепна то. — Кажи ми, може ли да се изпрати съобщение до тях?

— Едва ли. Сандърстром е казал, че закриват станцията и че там не е останал никой жив.

— О-о… — Момичето замълча. — Е, добре, като че ли ни остава единствено да бъдем търпеливи.

— Нещо специално ли държиш да изпратиш?

— Всъщност не. Просто нещо, което исках да кажа на Дуайт. Но ще трябва да почака.

— Мила! Ти не искаш да кажеш, че…

— Не, не.

— Добре ли се чувстваш?

— Чувствам се много по-добре, отколкото преди пет минути. — Тя замълча. — Как я караш ти? Как е Дженифър?

— Тя е добре. Добре сме, само дето вали непрекъснато. Не можеш ли да прескочиш някой път? Цяла вечност не сме се виждали.

— Бих могла да се отбия някоя вечер след работа и да се върна на следващия ден.

— Ще бъде чудесно!

След две вечери Мойра пристигна на гарата във Фолмаут и извървя две мили нагоре по хълма под ситния дъждец. Мери я чакаше в малкото жилище с буен огън във всекидневната. Тя си смени обувките, помогна на Мери да изкъпят бебето и да го приспят, а после вечеряха. По-късно седнаха на пода пред огъня.

— Кога мислиш, че ще се върнат? — попита момичето.

— Питър каза, че ще си дойдат към четиринадесети юни. — Мери посегна към календара върху бюрото зад нея. — Още три седмици — малко повече. Аз зачерквам дните.

— Смяташ ли, че са стигнали навреме, по разписание там, откъдето са изпратили радиограмата?

— Не зная. Трябваше да питам Питърсън. Дали ще е удобно да му позвъня утре и да го питам?

— Сигурно няма да има нищо против.

— Ще му се обадя. Питър каза, че това му е последната задача от военноморските сили. След като се върнат, ще го освободят. Мислех си дали няма да можем да заминем на почивка през юни или юли. Толкова е гадно тук през зимата — само дъжд и вятър.

Момичето запали цигара.

— Къде бихте отишли?

— Някъде, където е топло. Куинсланд или другаде. Колко досадно е да нямаш кола. Сигурно ще трябва да разнасяме Дженифър по влаковете.

Мойра изпусна дълго облаче дим.

— Не смятам, че Куинсланд ще е много подходящо място.

— Заради лъчевата болест ли? Тя е толкова далече.

— В Мерибъроу са се заразили — каза момичето. — Това е малко по на север от Брисбейн.

— Но все пак има и други топли места, където може да се иде, не е задължително да се ходи точно там, нали?

— Не смятам, че ще са останали. А и радиацията неотклонно идва насам, на юг.

Мери се обърна и я погледна.

— Кажи ми, наистина ли мислиш, че ще стигне дотук?

— Да, така мисля.

— Искаш да кажеш, че всички ще умрем от това? Както казват мъжете?

— Сигурно.

Мери издърпа от купчината разхвърлени книжа по канапето един каталог за градински цветя.

— Днес ходих в „Уилсън“ и купих сто жълти нарциса. Луковици. От ония — „Крал Алфред“. — Тя показа картинката. — Смятам да ги посадя в ъгъла край стената, където Питър изкорени дървото. Там е закътано. Но ако всички умрем, това ще е глупаво.

— Не по-глупаво от това да започнеш да учиш стенография и машинопис — каза иронично момичето. — Ако питаш мен, всички ние сме мръднали по малко. Кога цъфтят нарцисите?

— Би трябвало да цъфнат до края на август — каза Мери. — Разбира се, тази година няма да има много, но следващата и по-следващата ще бъдат истинска прелест. Нали знаеш, че те се размножават.

— Е, разбира се, че е разумно да ги засадиш. Така или иначе, ще ги видиш и поне ще знаеш, че си направила нещо.

Мери я погледна с благодарност.

— Точно така разсъждавам и аз. Искам да кажа, че не бих понесла да… просто да скръстя ръце и да не правя нищо. Човек би могъл и сега да умре и да сложи край на всичко.

Мойра кимна.

— Ако е вярно това, което казват, никой от нас няма да има време да свърши всичко, което е запланувал. Но поне да го вършим, докато можем.

Седяха върху килимчето пред камината, Мери си играеше с ръжена в огъня. След малко каза:

— Забравих да те питам дали не искаш бренди или нещо друго. Има една бутилка в шкафа, а мисля, че има и малко сода.

Момичето поклати глава.

— За мен не. Нямам нужда.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Да не си решила да ставаш примерна или нещо от тоя род?

— Или нещо от тоя род — повтори момичето. — У дома никога не го докосвам. Само когато съм навън, на гости или с мъже. Особено с мъже. В действителност вече ми е опротивяло.

— Не от мъжете, нали, мила? Или поне не сега. Имам предвид Дуайт Тауърс.

— Да — каза момичето. — За Дуайт Тауърс си права.

— Не ти ли се иска да се омъжиш? Искам да кажа, дори ако всички ние умрем през септември.

Момичето се вторачи в огъня.

— Исках да се омъжа — каза тя тихо. — Исках да имам всичко, което ти имаш. Но сега вече няма да мога.

— Не би ли се омъжила за Дуайт?

Момичето поклати глава.

— Едва ли.

— Сигурна съм, че той те харесва.

— Да — каза тя. — Той наистина ме харесва.

— Целувал ли те е?

— Да — каза тя отново. — Целуна ме веднъж.

— Сигурна съм, че ще се ожени за тебе.

Момичето отново поклати глава.

— Той има жена и две деца в Америка.

Мери се втренчи в нея.

— Мила моя, той не може да има жена и деца. Те сигурно са мъртви.

— Той не мисли така — каза Мойра уморено. — Мисли си, че през септември ще си отиде у дома, за да ги види. В неговия роден град, в Мистик. — Тя замълча. — Всички ние откачаме по свой начин. А това е неговият начин.

— Искаш да кажеш, той наистина мисли, че жена му и децата са живи?

— Не зная дали така мисли, или не. Не, едва ли. Смята, че ще бъде мъртъв през септември, но че ще си иде у дома, при Шеърън и Дуайт младши, и Хелън. Купува им подаръци.

Мери се опитваше да разбере.

— Но щом така мисли, защо те е целунал?

— Защото обещах, че ще му помогна за подаръците.

Мери се изправи.

— Ще си налея нещо — каза тя решително. — Струва ми се, че и за теб е по-добре да пийнеш. — А когато седнаха с чаши в ръце, тя попита с любопитство. — Сигурно е много особено да изпитваш ревност от някой, който вече е мъртъв?

Момичето отпи от чашата си и се втренчи в огъня.

— Не го ревнувам от нея — каза най-сетне Мойра. — Тя се казва Шеърън. Искам да се запозная с нея. Сигурно е чудесна… Разбираш ли, той е такъв един практичен мъж.

— Не искаш ли да се омъжиш за него?

Момичето дълго стоя, без да продума.

— Не зная — каза то накрая. — Не зная дали искам, или не. Ако не беше всичко това… бих изиграла всякакъв мръсен номер — позволен или не, — за да го откъсна от нея. Вече знам — едва ли с друг бих могла да бъда щастлива. Но сега, сега няма време за щастие с когото и да било.

— Все пак има три-четири месеца — каза Мери. — Веднъж видях едно мото — от ония, дето ги окачват по стените, за да те окуражават. То гласеше: „Не се тревожете — това може никога да не се случи.“

— Аз смятам, че наистина ще се случи — отбеляза Мойра. Тя хвана ръжена и започна да играе с него. — Ако беше за цял живот, щеше да бъде по-различно. Щеше да си струва да й направя мръсно, ако това означаваше, че ще имам Дуайт завинаги, и деца, и дом, и пълноценен живот. Пред нищо не бих се спряла, ако виждах някакъв шанс. Но да й направя мръсно само за тримесечно удоволствие и в крайна сметка да не излезе нищо — е, това е друга работа. Може да съм разпусната жена, но съм сигурна, че не съм толкова неморална. — Тя погледна нагоре усмихната. — Във всеки случай вече нямам време. Сигурно ще заслужа похвалите й.

— Божичко — рече Мери. — Нещата са толкова сложни!

— Не би могло да бъде по-лошо — съгласи се Мойра. — Вероятно ще си умра стара мома.

— Това е безсмислено. Но какво ли има смисъл в тия дни. Питър… — Тя спря.

— Какво Питър? — попита момичето с любопитство.

— Не зная. Беше ужасно, подлудяващо. — Тя се размърда неспокойно.

— Какво е станало? Кажи ми.

— Убивала ли си някога човек?

— Аз? Още не. Често съм искала. Най-вече провинциалните телефонистки.

— Говоря ти сериозно. Да убиеш някого, е ужасен грях, нали? Искам да кажа, че ще отидеш в ада.

— Не зная. Предполагам. Кого искаш да убиеш?

Майката каза глухо:

— Питър каза, че може да се наложи да убия Дженифър. — Появи се сълза и се процеди надолу по бузата й.

Момичето импулсивно се наведе и докосна ръката й.

— Мила, не може да е така! Сигурно погрешно си го разбрала.

Мери поклати глава.

— Не е грешка — изхлипа тя. — Точно така е. Той ми каза, че може би ще трябва да го направя и ми показа как. — Сълзите й рукнаха.

Мойра я прегърна и докато я утешаваше, историята постепенно се изясни. В началото момичето не можеше да повярва на думите, които чуваше, но по-късно вече не беше толкова сигурна. Накрая отидоха заедно в банята и разгледаха червените кутийки на лавичката.

— Чувах за нещо подобно — каза Мойра сериозно. — Но не съм предполагала, че са стигнали толкова далече… Една лудост следва друга.

— Не бих могла да го направя сама — прошепна майката. — Колкото и зле да е тя, не бих могла да го направя. Ако Питър не е тук… Ако нещо се случи със „Скорпиън“… ще дойдеш ли да ми помогнеш, Мойра? Моля те!

— Разбира се, че ще дойда — каза тихо момичето. — Разбира се, че ще дойда и ще помогна. Но Питър ще си е тук. Те ще се върнат благополучно. Дуайт е от този род мъже. — Тя извади една малко смачкана на топка носна кърпа и я подаде на Мери. — Избърши се и да си направим чай. Ще отида да сложа чайника.

Те изпиха по чаша чай пред гаснещия огън.

Осемнадесет дни по-късно „Скорпиън“ изплува на повърхността в незамърсен въздух на тридесет и един градуса южна ширина, близо до остров Норфолк. През зимата в Тасманово море беше студено, морето бурно и долната палуба се заливаше от всяка вълна. Екипажът можеше да излиза единствено на мостика, по осем души наведнъж; те изпълзяваха нагоре, пребледнели и треперещи, свиваха се в мушамените си дрехи под шибащия дъжд и пръските. През по-голямата част от деня Дуайт държа кораба на дрейф, с нос по вятъра, докато всеки получеше полагаемия му се половин час чист въздух, но малко от мъжете останаха на палубата толкова дълго.

Трудно издържаха на студа и влагата върху мостика, но поне всички се съживиха. След тридесет и един дневния строг тъмничен затвор в корпуса лицата им бяха бледни и анемични. Имаше и три случая на силна депресия, която беше направила и тримата негодни за работа. Командирът здравата се беше изплашил, когато лейтенант Броуди разви всички симптоми на остър апендицит; с помощта на Джон Осбърн той беше изчел всичко за една евентуална операция и се беше подготвил да я направи върху масата в каюткомпанията. Симптомите обаче изчезнаха и пациентът почиваше сега удобно в каютата си. Питър Холмс пое всички негови задължения и капитанът се надяваше, че Броуди ще издържи, докато влязат на док в Уилямстаун след пет дни. Питър Холмс се чувстваше като всеки друг на борда. Джон Осбърн беше нервен и раздразнителен, макар все още да се справяше с работата. Непрекъснато говореше за своето „Ферари“.

Йоргенсъновият ефект беше опроверган. Бяха проникнали бавно в залива Аляска, като използваха минния детектор срещу плаващи айсберги, и достигнаха петдесет и осмия градус северна ширина, в съседство с Кодиак. Близо до сушата ледът беше по-плътен и те не приближаваха брега. Там горе нивото на радиацията беше все още смъртоносно и съвсем малко по-различно от онова, което бяха регистрирали около Сиатъл. Нямаше смисъл да рискуват повече, отколкото беше необходимо; записаха данните от приборите и поеха курс на югоизток, докато открият по-топли води, с по-малка вероятност за лед, а после тръгнаха на югозапад към Хавай и Пърл Харбър.

В Пърл Харбър не научиха практически нищо. Навлязоха в пристанището, до кея, от който бяха отплавали преди избухването на войната. От психологическа гледна точка изпитанието беше сравнително леко за тях, защото Дуайт беше проверил още преди да предприемат плаването, че никой от екипажа на кораба не е имал дом в Хонолулу или пък някакви близки на островите. Той можеше да свали на брега офицер в защитен костюм, както на Санта Мария, и няколко дни, преди да стигнат островите, с Питър Холмс обмисляха дали да постъпи така, но решиха, че нищо не могат да постигнат с подобна експедиция. Лейтенант Сандърстром бе използвал свободните си минути на Санта Мария, за да почете „Сатърдей Ивнинг Поуст“, а те не бяха в състояние да измислят каква по-полезна задача да възложат на офицера, който би слязъл на брега в Пърл Харбър. Нивото на радиацията беше близко до това в Сиатъл. Огледаха и описаха многобройните кораби в пристанището, значителните разрушения по брега и после отплаваха.

Този ден, на дрейф в Тасманово море, те влязоха лесно в радиовръзка с Австралия. Издигнаха радио мачтата и изпратиха съобщение, с което докладваха разположението си и времето на пристигането им в Уилямстаун по техни изчисления. В отговор получиха радиограма, с която ги питаха за здравословното им състояние и Дуайт отговори сравнително подробно, като съобщи и за старшината Суейн. После получиха няколко служебни радиограми за метеорологичните прогнози, условията за зареждане с гориво и предстоящия ремонт, когато влязат на док, а малко предобед дойде едно по-важно известие.

То носеше дата отпреди три дни. В него се казваше:

Дуайт прочете съобщението в каютата си с безизразно лице. После изпрати да повикат офицера за свръзка, тъй като и без друго вече беше изпратено копие на австралийците. Когато Питър дойде, той му подаде радиограмата, без да каже дума.

Капитан-лейтенантът я прочете.

— Поздравявам ви, сър — каза той тихо.

— Благодаря… — отвърна командирът. — Предполагам, това означава, че с Брисбейн е свършено.

Брисбейн бе на двеста и петдесет мили северно от тяхното местоположение. Питър кимна, съзнанието му беше заето с цифровите показания за радиоактивността.

— Дори вчера следобед положението беше доста лошо.

— Смятах, че може би ще напусне кораба си и ще дойде на юг — каза командирът.

— Изобщо ли не можеха да се придвижат?

— Нямаха гориво — каза Дуайт. — Наложи им се да прекратят всякаква дейност. Цистерните бяха абсолютно празни.

— Смятах, че ще дойде в Мелбърн. В края на краищата той е главнокомандуващ военноморските сили на САЩ…

Дуайт се усмихна малко криво.

— Това вече не означава нищо. Не, истинската причина е, че той беше командир на своя кораб, а корабът му не можеше да се движи. Не е пожелал да изостави екипажа.

Нямаше какво друго да се каже и Дуайт освободи офицера си за свръзка. Нахвърли черновата на кратка радиограма и я даде на радиста да я предаде чрез Мелбърн с копие за командващия австралийските военноморски сили. Малко след това старшината се върна при него и постави радиограма на бюрото му.

Капитанът кимна.

— Добре — каза той. — Оставете я.