На юг от границата, на запад от слънцето

13

На сутринта, след като закарах дъщерите си в детската градина, отидох в басейна и преплувах обичайните две хиляди метра. Представих си, че съм риба — най-обикновена риба, на която не й се налага да мисли за нищо, дори за това как и накъде да плува. После си взех душ, облякох си тениска и шорти и отидох в гимнастическия салон да помпам мускули.

След това поех към едностайния апартамент, който ползвах за офис, и заседнах над счетоводните книги — трябваше да направя разчет на заплатите на персонала, да поработя върху плана за преустрояване на „Гнездото на червеношийката“, което се канех да започна идния февруари. В един часа, както обикновено, си отидох вкъщи да обядвам.

Юкико ми каза, че сутринта се обадил баща й.

— Отрупан е с работа, както винаги — рече. — Разказа ми за някакви акции и каза непременно да купим от тях. Получил отнякъде информация, че сега щели да поскъпнат бързо. Някакви специални акции, не обикновени. Гарантира печалба.

— Ако наистина са толкова изгодни, нямаше да ти разправя за тях, а щеше сам да купи. Чудно ми е защо го прави.

— Каза, че така иска да ти се отблагодари и че ти знаеш за какво. Аз не съм в течение. Отстъпвал ни своя дял от печалбата. Каза да инвестираме всички налични пари и да не се безпокоим, защото няма да изгубим нищо.

Сложих вилицата си върху чинията със спагети.

— Нещо друго?

— Каза, че трябва да побързаме с прехвърлянето на парите. Затова се обадих в банката, закрих сметките ни и преведох парите във финансовата агенция на господин Накамура, за да купи акциите. Събраха се едва осем милиона йени. Може би трябваше да купя повече?

Взех чаша, налях си вода и отпих няколко глътки, като се опитвах да намеря подходящите думи.

— Защо преди това не ме попита?

— За какво да те питам? — изненада се тя. — Ти винаги купуваш акции, ако баща ми ти каже. Няколко пъти сам си ме карал да купувам. Винаги си ми казвал да постъпвам както намеря за правилно. Така беше и този път. Татко каза, че акциите трябва да се закупят спешно, че не бива да се губи нито минута. Ти беше в плувния басейн и не можахме да се чуем. Какъв е проблемът?

— Никакъв. Но искам да продадеш всички тези акции — казах.

— Да ги продам ли? — Юкико присви очи, сякаш заслепена от ярка светлина.

— Продай всички акции, които си купила днес, и върни парите обратно в банката.

— Но тогава банката ще вземе висока комисионна за тази трансакция.

— Нищо. Ще я платим. Пак ти казвам. Продай всички акции, които си купила днес.

Юкико въздъхна.

— Какво се случи между теб и татко? Кажи ми?

Аз мълчах.

— Какво се случи?

— Чуй ме, Юкико. Ще ти отговоря честно. Всичко това ми опротивя, всички тези спекулации с акциите. Искам да печеля парите със собствения си труд. Досега като че се справях добре. Какво, на теб парите ли не ти стигат?

— Знам, че е така. Отлично се справяш с работата си и нямам от какво да се оплача. Знаеш колко съм ти благодарна и колко си ми скъп. Но все пак татко иска да ни помогне. Не разбираш ли?

— Разбирам. А ти знаеш ли, Юкико, какво е поверителна информация? Когато ти дават стопроцентова гаранция за печалба, знаеш ли как се нарича това?

— Не.

— Нарича се „манипулиране с акции“. Някой в някоя компания умишлено започва играта, като пробва различни комбинации за изкуствено увеличаване на печалбата, а после я дели със своите авери. И тези пари се дават за подкупи, тоест отиват в джобовете на политиците. Това съвсем не са онези акции, които баща ти ни съветваше да купуваме преди. Вероятно от тях също може да се извлече печалба. Това, което той ни съобщаваше за тях, е само полезна информация, нищо повече. Те също предимно растат, но невинаги е така. Понякога курсът им тръгва надолу. А тези са различни. Те вонят. И не искам да имам нищо общо с тях.

Юкико се замисли с вилицата в ръка.

— А ти сигурен ли си, че това е манипулиране?

— Ако наистина искаш да знаеш, попитай баща си. Но аз мога да те уверя, че акции, в които не е заложен риск да се загубят пари, не съществуват. Баща ми почти до пенсионирането си, близо четирийсет години, работи във финансова къща. Работеше съвестно от сутрин до вечер. Но след себе си остави една малка къщичка. Може би просто беше несъобразителен. Майка ми всяка вечер пресмяташе колко йени сме похарчили през деня. Пази боже семейният бюджет да не се връзваше със сто-двеста йени. Разбираш ли в какво семейство израснах? Каза, че си могла да събереш само осем милиона! Говорим за реални пари, Юкико, не някакви хартийки, с които се разплащат играчите на монополи. Хората всеки ден се хвърлят в битка, блъскат се един друг в претъпкани влакове, скъсват се от работа и въпреки това не изкарват толкова за цяла година. Живях така осем години и никога не спечелих толкова пари, така че знам какво говоря. Не можех и да мечтая за осем милиона. Макар че ти едва ли можеш да си представиш такъв живот.

Юкико седеше безмълвно, прехапала устна и вторачена в чинията си. Забелязах, че й бях повишил тон, и се поправих.

— Ти с леко сърце можеш да кажеш, че за половин месец инвестираните пари ще се удвоят. Осемте милиона ще станат шестнайсет. Но според мен има нещо сбъркано в този начин на мислене. Струва ми се, че лека-полека затъвам в някаква далавера, превръщам се неусетно в съучастник. Сякаш пропадам в пустота.

Юкико ме погледна през масата. Продължих да се храня мълчешком, но ми кипеше отвътре. Какво изпитвах? Раздразнение? Яд? Каквото и да беше, то беше по-силно от мен.

— Извинявай. Не биваше да се бъркам в чужди работи — промълви Юкико след продължително мълчание.

— Няма нищо. Не те виня. Никого не виня.

— Още сега ще се обадя и ще им кажа да ги продадат всички, до последната акция. Само не се ядосвай повече.

— Не се ядосвам.

Продължих да се храня безмълвно.

— Имаш ли да ми кажеш още нещо? — попита Юкико, гледайки ме в право в очите. — Ако нещо те безпокои, кажи. Дори да е неприятно. Всичко съм готова да направя, само кажи. Знам, че съм една наивница и от нищо не разбирам, включително и от бизнес, но ми е непоносимо тежко, когато си с такава страдалческа физиономия. Не искам да те виждам нещастен. Кажи, какво ти тежи?

Поклатих глава.

— Нямам никакви оплаквания. Харесвам работата си. И те обичам. Но не са ми по вкуса методите на работа на баща ти. Не ме разбирай погрешно. Нямам нищо лично против него. Знам, че и този път е имал добри подбуди и се опитва да ни помогне. Оценявам това. Така че не изпитвам гняв. Просто вече не разбирам що за човек съм. Не мога да различа правилните постъпки от погрешните. Затова съм объркан. Но не се ядосвам.

— Но видът ти е такъв, сякаш се ядосваш.

Въздъхнах.

— И непрекъснато въздишаш — не преставаше Юкико. — Определено нещо те тревожи. Все си такъв един отнесен…

— Не знам.

Юкико не откъсваше поглед от мен.

— Криеш нещо — каза тя. — Искам да ти помогна, но не знам как.

Страшно ми се прииска веднага да й призная всичко. Какво облекчение бих изпитал! Нямаше да е нужно да крия, да се преструвам, да лъжа. „Чуй ме, Юкико, обичам една жена. Не мога да я забравя. Опитвах се да скъсам с нея, да запазя семейството ни… Но не се получи. Видя ли я отново, вече нищо няма да ме спре. Тя не ми излиза от ума — и когато съм сам, и когато се любя с теб, непрекъснато мисля за нея“. Но аз, разбира се, не казах нищо подобно. Какъв е смисълът на подобни признания — на никого нямаше да стане по-леко.

Привърших обяда си и се върнах в офиса да продължа работата си. Но умът ми наистина беше другаде. Не биваше така да се карам на Юкико. Не, всичко, което й казах, беше правилно, но не ми подхождаше да го казвам. Бях я лъгал най-безсъвестно, зад гърба й се бях срещал с Шимамото. Нямах право да й говоря такива неща. Бях последният човек, който можеше да говори за морал. Юкико искрено се тревожи за мен. А какво правех аз? И в какво вярвах? Изобщо имаше ли у мен някакво постоянство? Чувствах се като парализиран от тези въпроси, лишен от желание за каквото и да било.

Качих краката си на масата и с молив в ръка се загледах отнесено през прозореца. От офиса ми се виждаше детска площадка, където при хубаво време обичаха да седят майки с деца. Децата играеха на пясъчника, пускаха се по пързалките, а майките ги наглеждаха и си бъбреха. Като гледах тези деца, се сещах за дъщерите си. Прииска ми се да ги видя, да ги хвана за топлите ръчички и да ги поведа на разходка. Но мислите за тях отново и неумолимо ме доведоха до спомените за Шимамото. Представих си леко разтворените й устни. И тази картина прогони от ума ми лицата на децата ми. Не можех да мисля за нищо друго.

Излязох от офиса и тръгнах по главната улица на Аояма. Отбих се в кафенето, където се срещахме с Шимамото. Поръчах си кафе и четох една книга, докато ми омръзна, после отново се върнах мислено при нея. Спомних си моменти от нашите разговори и как тя вадеше от чантичката си пакет „Салем“ и палеше цигара със запалка, как безгрижно оправяше бретона си, как леко накланяше глава, когато се смееше. Стана ми непоносимо да седя сам и реших да се разходя до Шибуя. Харесваше ми да скитам по улиците на града, да разглеждам сгради и магазини, да наблюдавам хората. Обичах усещането да се движа през града със собствените си крака. Но сега наоколо беше пусто и тъжно. Сградите бяха сякаш загубили форма, дърветата се бяха обезцветили, минувачите се бяха лишили от чувства и мечти.

Влязох в един полупразен киносалон и се вторачих в екрана. След края на филма излязох и тръгнах по улицата. Свечеряваше се. Влязох в първия попаднал ми ресторант да хапна нещо. Площадът пред гарата беше пълен с връщащи се от работа служители. Един подир друг, в ускорено темпо като в ням филм, пристигаха влакове, поглъщаха тълпящите се на пероните хора и ги отнасяха. Спомних си, че преди десет години тъкмо тук бях зърнал Шимамото с червено палто и слънчеви очила. Сякаш беше преди хиляди години.

И ето че всичко се върна в паметта ми. Предпразничното оживление, походката на Шимамото, всеки ъгъл, зад който свивахме, облачното небе, книжният пакет в ръката й, чашката с кафе, която тя така и не докосна, коледните песни… Защо не я повиках тогава? Отново и отново си задавах този мъчителен въпрос. Тогава не бях обвързан с никого и нищо, нямах какво да губя. Можех да я притисна до себе си и да продължим пътя си заедно. Все едно накъде. Двамата щяхме да намерим изход. Но аз не се бях възползвал от този шанс, бях го пропуснал завинаги в мига, в който тайнственият непознат на средна възраст ме бе хванал за ръката, а Шимамото бе седнала в таксито и бе заминала в неизвестна посока.

Върнах се с претъпкания вечерен влак. Докато бях в киното, времето се беше развалило — небето беше покрито с тежки дъждовни облаци. Всеки момент можеше да завали. Бях без чадър и с облеклото, с което сутринта бях отишъл в плувния басейн — яхтсменска куртка, джинси и маратонки. Обикновено се връщах вкъщи да се преоблека в костюм, преди да отида в някое от заведенията си, но този път бях решил, че и така става. Можех да си позволя поне веднъж да отида без вратовръзка. Не вредеше по никакъв начин.

Към седем часа заваля истински есенен дъждец, кротък и продължителен. Първо се отбих, както обикновено, в бара, в който се извършваше обновяване, за да видя как върви работата. Заведението вече изглеждаше точно както си го бях представял, беше станало по-уютно и практично. Ефектът от смекченото осветление се усилваше от музиката. В дъното на салона вече имаше отделна малка кухня. Бях наел майстор готвач и заедно бяхме направили ново меню от прости, но оригинални ястия, такива, в които нямаше никакви излишни подправки, но каквито един аматьор не би могъл да приготви. Все пак това бяха само закуски към питиета и трябваше да бъдат леки. Менюто се обновяваше всеки месец. Не бе лесно да открия такъв готвач и ми струваше доста скъпо, но си заслужаваше парите — бях доволен от него, а мисля, че и клиентите също.

Към девет часа взех назаем от бара един чадър и се отправих към „Гнездото на червеношийката“. А в девет и половина там се появи Шимамото. Странно, тя винаги идваше в тихи дъждовни вечери.