На юг от границата, на запад от слънцето

12

Оттогава до пролетта с Шимамото се срещахме почти всяка седмица. Тя идваше в някой от баровете, най-често в „Гнездото на червеношийката“ Винаги се появяваше след девет. Сядаше пред плота, поръчваше си два-три коктейла и си тръгваше към единайсет. Сядах до нея и разговаряхме. Не зная какво мисли за нас персоналът на заведението, но и това не ме вълнуваше. По същия начин на времето не ме интересуваше как ни възприемат съучениците ни.

Понякога тя ми се обаждаше по телефона и ми предлагаше да се видим на следващия ден. Обикновено се срещахме в кафенето на Омоте Сандо. Хапвахме и тръгвахме на разходка. Бяхме заедно два, най-много три часа. Когато дойдеше моментът да си тръгва, тя поглеждаше часовника си, усмихваше се и казваше:

— Е, трябва да вървя.

Колко хубава бе усмивката й! Но по нея не можеше да се отгатне какво чувства, какво преживява тя в този момент. Дали й беше тъжно, че си тръгва, или не много? Или пък се радваше, че се избавя от мен? Нямах представа. Не знаех дори дали наистина й се налагаше да си тръгне.

Така или иначе, през тези два-три часа, които прекарвахме заедно, не можехме да се наприказваме. Нито веднъж обаче не се докоснахме. Нито веднъж не я прегърнах през рамо, нито тя ме хвана за ръка.

По улиците на Токио Шимамото си възвръщаше обичайната безметежна очарователна усмивка. Нямаше и следа от бурните емоции, които бушуваха в нея през онзи студен февруарски ден, когато пътувахме до Ишикава. Топлотата и близостта, породили се между нас тогава, бяха изчезнали. Сякаш се бяхме наговорили да не споменаваме за странното ни малко пътешествие.

Вървяхме рамо до рамо и аз се питах какви чувства се таят в сърцето й, накъде я водят те. Понякога я поглеждах в очите, но откривах в тях единствено смирено мълчание. Както и преди, бръчиците над клепачите й ми напомняха далечен хоризонт. Най-после, след тези наши разходки, започнах да разбирам самотата на Идзуми. Шимамото имаше собствен малък свят в душата си. Той си беше само неин, недостъпен за другите, включително и за мен. Вратата към него се бе открехнала веднъж и тутакси се бе затворила.

Отново се почувствах като безпомощно, объркано дванайсетгодишно момче. Не знаех какво да правя, какво да говоря. Мъчех се да се успокоя, да използвам ума си, но всичко беше напразно. Каквото и да говорех, каквото и да правех в нейно присъствие, винаги беше неправилно. Но лъчистата й усмивка сякаш поглъщаше всички чувства и ми казваше: „Не се безпокой. Всичко е наред“.

Както и преди, не знаех почти нищо за живота й. Къде живее? С кого? Омъжена ли е или може би вече не. Знаех само, че детето й е умряло на втория ден след раждането и че това се е случило предишната година, през февруари. И че никога не е работила. От друга страна, тя беше винаги добре облечена, носеше великолепни, скъпи украшения. Значи не й липсваха пари. Само това знаех за нея. Навярно е била омъжена, щом като е имала дете, но пък малко ли извънбрачни деца се раждат всеки ден.

С течение на времето Шимамото започна малко по малко да разказва за ученическите си години. Нищо не свързваше тези нейни спомени със сегашния й живот и тя нямаше нищо против да говори за миналото. Разбрах колко мъчително самотна се е чувствала тогава. Правела всичко възможно да постъпва справедливо с всички, така че никога да не й се налага да се оправдава. „Човек започне ли да си търси оправдания, все така ще я кара — каза ми тя. — Аз не искам да живея така“. Но не се получавало, както тя искала. Между нея и околните възниквали глупави недоразумения, които я наранявали дълбоко. Постепенно се затворила в себе си. Сутрин често й било лошо и не искала да ходи на училище.

Тя ми показа своя снимка от последните класове на гимназията. Седи на стол в някаква градина с разцъфнали слънчогледи наоколо. Лято е. Тя е с къси джинси и бяла блузка. Истинска красавица! Гледа към фотоапарата широко усмихната. Все същата прекрасна усмивка — макар и не така самоуверена и естествена като на възрастната Шимамото. А тази неувереност и неопределеност бяха особено затрогващи. Самотните нещастни момичета не се усмихват така.

— Ако съдя по тази снимка, бих казал, че си била най-щастливото момиче на света — казах й.

Шимамото бавно поклати глава. В ъгълчетата на очите й се събраха очарователни бръчици; тя като че ли спомни нещо.

— Не, Хаджиме, нищо не може да се разбере по една снимка. На нея виждаш само една сянка, а самата аз съм далеч. Но на снимката това не се забелязва.

Гледах снимката и сърцето ми се свиваше. Толкова време бях изгубил! Скъпоценни години, които никога нямаше да се върнат. Време, което съществуваше само в минало измерение. Дълго гледах снимката.

— Какво толкова интересно намираш в нея? — попита Шимамото.

— Опитвам се да наваксам част от изгубеното време — отвърнах аз. — Не сме се виждали двайсет и пет години. Искам някак да запълня тази празнина.

Тя се усмихна и ме погледна така, сякаш нещо в лицето ми я беше озадачило.

— Странно. Искаш да запълниш тази празнина, а аз обратно — на мястото на тези години да остане бяло петно.

До завършването на гимназията Шимамото не се срещала с никого, нямала сериозен приятел. Момчетата се занасяли по нея, и как не, тя беше красиво момиче. Но Шимамото не обръщала внимание на никого. Излизала с няколко, но за кратко.

— Момчетата на тази възраст изобщо не са за харесване. Нали разбираш? Всички са недодялани и егоисти, и мислят само за едно: как да ти бръкнат под полата. Противно ми ставаше само като си помислех. Исках всичко да бъде така, както при нас с теб.

— Знаеш ли, когато бях на шестнайсет, и аз не бях по-различен: един недодялан егоист, копнеещ да бръкне под нечия пола.

— В такъв случай е по-добре, че не се срещнахме тогава — усмихна се тя. — На дванайсет се разделихме, на трийсет и седем пак се намерихме… може би това все пак е най-добрият вариант за нас.

— Не знам…

— А сега как е? Можеш ли да мислиш за друго, освен за фусти?

— Като че да — отвърнах аз. — Но ако това толкова те безпокои, може би ще е по-добре следващия път да си с панталон!

Шимамото погледна ръцете си върху масата и се засмя. Както винаги не носеше пръстен, а гривна и часовник, всеки път нови. И обеци. Но никога пръстен.

— Не исках да бъда бреме за никого — продължи тя. — Разбираш ли? Толкова неща не можех да си позволя — пикници, плуване, ски, кънки, дискотеки… Всички тези развлечения ми бяха недостъпни. Дори да вървя ми беше трудно. Оставаше ми само да седя с някого, да разговаряме и да слушаме музика. Но на момчетата на тази възраст не им е достатъчно само това. И всичко ми опротивя.

Тя отпи глътка „Перие“ от чашата си, в която плуваше парченце лимон. Беше топъл мартенски следобед. Някои от младежите, минаващи по Омоте Сандо, бяха с пъстри ризи с къс ръкав.

— Ако тогава бяхме продължили да се срещаме, постепенно щях да се превърна в бреме за теб, да ти омръзна, да започна да ти преча. Ти искаше да живееш активно, да се измъкнеш на простор в широкия свят. Нямаше да мога да го понеса.

— Шимамото-сан — започнах, — това никога нямаше да се случи. Ти не би могла да ми омръзнеш. Между нас имаше нещо… особено. Не знам как да го обясня. Но го имаше. Нещо много ценно и важно.

Тя ме погледна внимателно, без да променя изражението си.

— В мен няма нищо забележително — продължих. — Нямам с какво толкова да се похваля. Бях груб, безчувствен и арогантен. И сега съм такъв. Така че може би изобщо нямаше да си подхождаме. Но в едно съм сигурен: ти никога нямаше да ми омръзнеш. Поне в този смисъл не съм като другите, които си познавала, и наистина съм особен човек за теб.

Шимамото отново погледна ръцете си върху масата, разтвори леко пръсти, сякаш искаше да се убеди, че са в нормално състояние.

— Знаеш ли, Хаджиме, в живота има неща, които не може да се върнат, колкото и тъжно да е това. Тръгнат ли напред, каквото и да правиш, те си продължават в същата посока. Ако нещо се обърка, то така си остава, объркано.

Веднъж с нея отидохме на симфоничен концерт. Шимамото ме покани по телефона — прочут пианист от Южна Америка изпълняваше концерти за пиано на Лист. Привърших работата си и отидохме в концертната зала в парк Уено. Маестрото свири блестящо. Техниката му беше поразителна, самата музика беше едновременно изящна и дълбока и горещите емоции на изпълнителя изпълниха залата. Но въпреки това, колкото и да се стараех да се съсредоточа със затворени очи, музиката не ме завладя. Сякаш от нея ме отделяше тънка завеса — толкова тънка, че не беше ясно дали изобщо я има. Не ми се удаваше да проникна през нея. Когато след концерта споделих това с Шимамото, тя каза, че изпитвала същото.

— Но какво не ти хареса в изпълнението? — попита. — Струва ми се, че беше чудесно.

— Не си ли спомняш, че на плочата, която слушахме, в края на втората част имаше драскотина. Чуваше се нещо като пш-пш. Без шума от тази драскотина някак не мога да възприемам музиката.

Шимамото се засмя.

— Не бих казала, че това е артистично възприемане на изкуството.

— То няма нищо общо с изкуството. Нека с него се хранят плешивите лешояди. Не ме интересува какво ще каже някой си, аз обичам тази драскотина!

— Може би си прав — съгласи се тя. — А какви са тия плешиви лешояди? Знам, че лешоядите се хранят с мърша, но плешиви ли са?

Във влака на път за вкъщи много подробно й обясних по какво плешивият лешояд се отличава от обикновения. Те обитават различни ареали, издават различен крясък, размножителният им период също е по различно време.

— Плешивите лешояди се хранят с изкуство. Обикновените се хранят с човешки трупове. Съвсем различни са.

— Ти си странна птица! — засмя се Шимамото и като се понадигна на мястото си, докосна леко рамото ми със своето. Това беше първото и единствено съприкосновение на телата ни за два месеца.

Март отмина, след него и април. Малката ми дъщеря започна да ходи на детска градина. Вече имаше по-малко грижи около децата и Юкико реши да се захване с общественополезна дейност — зае се да помага на местния интернат за деца инвалиди. Най-вече моя грижа беше да водя децата на детска градина и да ги вземам вечер. Когато бях зает, жена ми ме сменяше. Момичетата растяха, аз стареех. Растяха от само себе си, независимо какво си мислех по този въпрос. Аз, разбира се, ги обичах. Да наблюдавам как растат месец след месец, беше най-голямото ми щастие. Понякога обаче, когато ги гледах, се чувствах потиснат. Имах усещането, че в тялото ми расте дърво, пуска все по-дълбоко корени, разпростира клони, притиска органите, мускулите, костите ми и се опитва да се промъкне през кожата. Понякога ми ставаше толкова тежко, че не можех да спя спокойно.

С Шимамото се срещахме всяка седмица. Отвеждах дъщерите си в детската градина, прибирах ги обратно, два пъти седмично се любех с Юкико. След като отново срещнах Шимамото, започнах по-често да спя със съпругата си. Но не защото се чувствах виновен. Просто се надявах, че сексът с нея ще ме предпази от полудяване.

— Какво става с теб? Напоследък ми се струваш някак променен — попита ме Юкико, след като се бяхме любили. — Никой не ми е казвал, че когато мъжете станат на трийсет и седем, се превръщат в полови атлети.

— Нищо особено не става. Всичко си е както преди — отвърнах.

Юкико ме погледна и поклати леко глава.

— Ех, да можех да узная за какво мислиш сега.

В свободното си време слушах класическа музика и гледах през прозореца гробището Аояма. Почти престанах да чета — все по-трудно ми беше да се концентрирам.

Няколко пъти видях младата жена с мерцедес 260 Е. Докато чакахме децата пред вратата на детската градина, с нея си разменяхме местни новини: пред кой супермаркет е най-лесно да се паркира и по кое време; в един италиански ресторант бил сменен главният готвач и качеството на предлаганите ястия се влошило; другия месец в „Мейджия“ ще има разпродажба на вносно вино. С други думи, говорехме си за всякакви дреболии, интересни само на обитателите на Аояма. „Гледай ти, мислех си. Превръщам се в истинска махленска клюкарка“. Но какво да се прави, като не намирахме други общи теми за разговор.

В средата на април Шимамото отново изчезна. За последен път се видяхме в „Гнездото на червеношийката“. Седяхме пред плота и разговаряхме. В десет без нещо се обадиха от другия ми бар и ме помолиха спешно да отида там. Казах на Шимамото, че ще се върна след около половин час.

— Добре — усмихна се тя. — Аз междувременно ще почета.

Но след като уредих нещата и се върнах, нея вече я нямаше. Часът беше единайсет и нещо. На плота беше оставена кибритена кутийка, а на гърба й Шимамото беше написала: „Може би известно време няма да мога да идвам тук. Сега трябва да си вървя. Всичко хубаво“.

Изпаднах в мрачно настроение, което не ме напусна дни наред. Мотаех се из къщи, шляех се безцелно по улиците, пристигах по-рано в детската градина да взема момичетата. Разговарях с дамата с мерцедеса. Веднъж отидохме до едно близко кафене, пихме кафе и пак дърдорихме за зеленчуците в „Кинокуния“, за яйцата в „Начъръл хаус“, за разпродажбата в „Мики хаус“. Оказа се, че жената е поклонничка на дизайнера Йошие Инаба и преди началото на всеки сезон си поръчва по каталог всички облекла, които са й необходими. Поговорихме също и за ресторанта на Омоте Сандо, близо до полицейското управление. Там предлагаха чудесни ястия със змиорки, но ресторантът беше закрит. Получи се наистина приятен разговор. Моята събеседничка се оказа много по-дружелюбен и сърдечен човек, отколкото ми се стори отначало. Не че ме привличаше сексуално. Просто ми беше нужно да си поговоря с някого — все едно с кого — за нещо безобидно и леко, дори безсмислено, стига да не беше свързано с Шимамото.

Когато нямах какво да правя, отивах на пазар и купувах каквото ми падне, без много-много да подбирам. Веднъж по приумица награбих шест ризи. Купувах играчки и кукли на дъщерите си, бижута за Юкико. Няколко пъти се отбих в салона на „БМВ“ да разгледам модела М 5. Всъщност не възнамерявах да купувам кола, но изслушах търпеливо всички обяснения на продавача.

В продължение на няколко седмици не можех да си намеря място, докато най-накрая успях отново да се съсредоточа върху работата си. Казах си: „Край! Стига вече!“ и поканих един дизайнер и един специалист по вътрешно обзавеждане да поговорим за това как да променим интериора на моите барове. Крайно време беше да се преустрои и поосвежи това-онова, а също и да си направя сериозна равносметка по отношение на бизнеса си. При баровете е също като при хората: има периоди на затишие и периоди на резки промени. Застинеш ли на едно място, започваш да губиш енергия, да оглупяваш, да изпадаш в летаргия. Дори въздушните кули омръзват, ако от време на време не се освежават. Започнах с „Гнездото на червеношийката“, оставяйки другия бар за по-късно. Трябваше да махна всички прекалено кичозни украси, които, от какъвто и ъгъл да ги погледнеше човек, бяха просто досадни, да преправя всичко, което пречеше на замисъла на дизайнера, и въобще да превърна бара в по-функционално заведение. Стереоуредбите и климатиците също се нуждаеха от основен ремонт. Трябваше да се състави ново меню. Поговорих с целия персонал и направих дълъг списък с предложения за евентуални подобрения. Много подробно изложих пред дизайнера виждането си за новия бар, помолих го да начертае скица, после няколко пъти я поправях, добавяйки мои нови хрумвания, и му я връщах за преработване. Избрах строителните материали, събрах оферти от доставчиците, направих разчети колко трябва да платя за извършената работа. Три седмици обикалях токийските магазини в търсене на идеалните умивалници за тоалетните. С две думи бях много зает. Но нали тъкмо от това се нуждаех тогава.

Измина месец май, дойде юни, а Шимамото все не идваше. Започнах да си мисля, че повече няма да я видя. „Може би известно време няма да мога да идвам тук“, беше написала тя. Тъкмо тази неопределеност — „може би“, „известно време“ — ме потискаше най-вече. Може би някой ден тя щеше да се появи. Но аз не можех да седя и да чакам, уповавайки се на неясни обещания. Струваше ми се, че ако продължава така, не след дълго ще се превърна в пълен идиот. Затова гледах винаги да съм зает с нещо. Започнах всяка сутрин да посещавам плувния басейн — плувах два километра без почивка. После се качвах в гимнастическия салон и вдигах тежести. След седмица мускулите ми се разбунтуваха. Един ден, чакайки на светофара, почувствах, че левият ми крак се схваща и не мога да натисна педала на съединителя. Но скоро мускулите ми привикнаха с физическите усилия, които ме предпазваха от излишни мисли и ми помагаха да се съсредоточа върху всекидневната работа. Стараех се да избягвам празното фантазиране. От миенето на лицето до слушането на музика — всичко вършех сериозно и съсредоточено. Иначе просто нямаше да оцелея.

През лятото двамата с Юкико често водехме децата на вилата в Хаконе. Далеч от Токио, сред природата, жена ми и децата бяха спокойни и щастливи — беряха цветя, наблюдаваха с бинокъл птиците, играеха на гоненица, плискаха се в реката. Или просто се излежаваха в градината. „Но те не знаят истината“, мислех си. Ако през онзи снежен зимен ден самолетът бе заседнал в Ишикава, щях да зарежа всичко и да остана с Шимамото. Бях готов, без много да му мисля, да се откажа от работата, семейството, парите. Ето, и сега мислех само за нея. Не можех да забравя как я прегърнах тогава, как я целунах по бузата. Помъчих се да залича образа й в съзнанието си и да го заместя с този на Юкико, но напразно. Никой не знаеше какви мисли ме вълнуват, точно както аз никога не можех да се досетя за какво си мисли Шимамото.

Реших да използвам остатъка от лятото да довърша преустройството на бара. Докато Юкико и децата бяха в Хаконе, останах сам в Токио да следя как върви работата, давах последни разпореждания, а през свободното си време посещавах басейна или гимнастическия салон. В края на седмицата заминавах за Хаконе, вземах децата и ги водех в хотел „Фуджия“, където също имаше плувен басейн. После обядвахме заедно. Вечер се любех с Юкико.

Наближавах средната възраст, но засега бях в добра форма — нямах излишни килограми, косата ми беше гъста, без бели косми. Упражненията ми помагаха да държа на разстояние неизбежния физически упадък. „Води редовен живот, не си позволявай излишества и спазвай диета“ — беше мотото ми. Никога не боледувах и според много хора не изглеждах на повече от трийсет.

Жена ми обичаше да докосва тялото ми — да прокара ръка по мускулите на гърдите и плоския корем, да погали и да си поиграе с онова, което се намира по-надолу. И тя ходеше редовно на фитнес, но фигурата й не ставаше по-стройна.

— Какво да се прави! Сигурно възрастта си казва своето — въздишаше тя. — Килограмите ми намаляват, но тлъстините по ханша и талията си стоят.

— И така ми харесваш. Добре изглеждаш, не се измъчвай с тази физкултура и с разни диети. Изобщо не си пълна — казвах й и наистина мислех така. Харесвах закръгленото й меко тяло. Голямо удоволствие ми доставяше да я галя по голия гръб.

— Ти просто не разбираш — поклащаше глава Юкико. — Лесно ти е да приказваш, че всичко е наред. Но не знаеш какви усилия полагам, за да не пълнея.

На някой страничен наблюдател можеше да изглежда, че сме идеална двойка. Понякога и аз си мислех същото. Имах чудесна работа, която ми носеше добри доходи. Притежавах четиристаен апартамент в Аояма, малка вила в Хаконе, БМВ, джип „Чероки“. Имах безупречно, щастливо семейство. Обичах жена си и двете си дъщери. Какво друго му трябва на човек? Ако, да кажем, Юкико и децата ме попитаха какво трябва да направят, за да станат още по-добри и аз да ги обичам още по-силно, нямаше да знам какво да им отговоря. Просто не можех да си представя по-щастлив живот от нашия.

Но откакто Шимамото отново изчезна, ми се струваше, че живея в безвъздушно пространство, като на Луната. Струваше ми се, че ако не я видя повече, няма да ми остане нито един човек, пред когото мога да разкрия истинските си чувства. Лежах на леглото през безсънните нощи и пред очите ми беше една и съща гледка — затрупаното със сняг летище „Комацу“. Очаквах след известно време тези спомени да избледнеят. Нищо подобно. Колкото по-често този ден изплуваше в паметта ми, толкова по-отчетливи и ярки бяха те. Надписът „Полетът е отменен“ на таблото на летището; от прозореца се вижда как снегът навън вали толкова силно, че не се вижда нищо на повече от петдесет метра. Шимамото с тъмносиня шуба и шал, увит около врата, седи безмълвно на пейката. Тялото й излъчва мирис на сълзи и печал. Все още си го спомням. А до мен на леглото кротко спи жена ми. Спи и нищо не знае. Затворих очи и тръснах глава. Тя нищо не знае.

Пред очите ми изплуват изоставеният паркинг до залата за боулинг и отново Шимамото. Снегът се топи в устата ми и аз го вливам в нейната уста. Седим в самолета, прегръщам я. Очите й са затворени, от леко разтворените й устни се изтръгва въздишка. Тялото й е меко, отпуснато. Тогава й бях необходим, сърцето й беше открито за мен. Но как постъпих аз? Отдръпнах се в този свят, пуст и безжизнен като лунната повърхност. И накрая тя ме изостави и целият ми живот се оказа зачеркнат.

Понякога се будех посред нощ и, обзет от тези спомени, не можех повече да заспя. Ставах, отивах в кухнята, наливах си уиски и с чаша в ръка дълго гледах тъмнеещото гробище и светлините от фаровете на преминаващите автомобили. Колко дълго се точеха тези мрачни часове преди разсъмване. Ако можех да заплача, вероятно щеше да ми олекне. Но за какво да плача? И за кого? Твърде голям егоист бях, за да плача за другите. А да плача за себе си, би било смешно на моята възраст.

После настъпи есента. И аз взех окончателно решение: повече не бива да живея така.