На юг от границата, на запад от слънцето

2

В гимназията по нищо не се отличавах от съучениците си. Това беше вторият етап от живота ми, стъпка напред в еволюцията на личността ми. Престанах да се смятам за различен и се превърнах в обикновен, нормален човек. Внимателният наблюдател, разбира се, лесно би открил у мен цял набор от проблеми. Но кой ли ги няма на шестнайсет години? Започнах постепенно да се приближавам към останалия свят, а и той да се приближава към мен.

На тази възраст от някогашното хилаво мамино синче не бе останало нищо. В средните класове започнах да ходя на плуване, недалеч от дома ми. Усвоих стила кроул и тренирах два пъти седмично. Раменете и гърдите ми се развиха, мускулите ми укрепнаха. Вече не бях болнаво дете, което простива при всяко по-силно течение и трябва да лежи няколко дена. Често заставах гол пред огледалото в банята и дълго разглеждах тялото си. Виждах как то се променя буквално пред очите ми и тези промени ми харесваха. Радваше ме не толкова фактът, че постепенно ставах зрял човек, а по-скоро самият процес на моето преобразяване. Превръщах се в друг човек. Тъкмо това ме привличаше.

Много четях, слушах музика. От книги и музика се интересувах и преди, а дружбата ми с Шимамото само засили интереса ми. Започнах да посещавам библиотеката и да поглъщам всяка попаднала ми книга. Книгите ми действаха като наркотик. Отгърнех ли някоя, не можех да се откъсна от нея. Четях, докато се хранех, а също и във влака, в леглото до късно през нощта, по време на часовете в училище. Купих си портативна стереоуредба и прекарвах свободното си време затворен в стаята си, където слушах плочи с джаз. Ала не изпитвах потребност да споделя с някого впечатленията си от прочетеното и от музиката. Бях си напълно достатъчен. С две думи, бях саможивец с високо самомнение. Колективните спортове изобщо не ме привличаха и не можех да понасям никакви състезания, в които печели събралият най-много точки. Предпочитах плуването — плуваш си мълчаливо сам, всичко е тихо и спокойно.

При все това не бях някакъв непоправим мизантроп. Имах неколцина приятели сред съучениците ми. Но, честно казано, не обичах да ходя на училище. Имах чувството, че приятелите ми постоянно се опитват да ме смачкат и затова винаги трябваше да съм нащрек. Все пак, ако не бяха те, неспокойните юношески години биха били още по-мъчителни за мен.

След като започнах да се занимавам с плуване, престанах да бъда особено придирчив към храната, научих се и да общувам с момичетата, без да се изчервявам. И дойде денят, когато хората около мен престанаха да забелязват, че съм единствено дете в семейството си. Така — поне външно — аз се избавих от това клеймо.

И си намерих приятелка.

Не беше красавица. Във всеки случай не беше момичето, което майка ми посочваше, когато разглеждаше албума със снимки на моя клас, и казваше: „Тя е най-хубавата“. Но когато за пръв път я видях, ми се стори привлекателна. На снимка това не си личеше, но от нея се излъчваше притегателна топлина. Не бих я нарекъл хубавица, с която можех да се фукам, но и аз не бях кой знае какво.

Бяхме съученици и често се срещахме, отначало в компанията на някоя от приятелките й, после сами. С нея винаги се чувствах много спокоен. Езикът ми се развързваше, а и тя винаги слушаше моето бърборене с удоволствие и с такъв огромен интерес, сякаш бях направил важно открие, което щеше да преобърне хода на историята. След Шимамото тя бе първото момиче, което обръщаше внимание на онова, което говорех. Аз също исках да знам за нея всичко, до най-малките подробности. Какво яде всеки ден, в каква стая живее, какъв е изгледът от прозореца й.

Казваше се Идзуми. „Планински извор“ на японски. „Името ти е много хубаво — казах й при първата ни среща. — Нали има такава приказка: някой хвърля брадва в планински извор и оттам излиза фея“. Тя се засмя. Идзуми имаше сестра и брат, съответно с три и с пет години по-малки от нея. Баща й беше стоматолог, затова не беше чудно, че живееха в собствена къща. Имаха куче. Беше немска овчарка и се казваше Карл. Не е за вярване, но беше кръстена на Карл Маркс. Баща й бе член на Японската комунистическа партия. И сред комунистите се срещат зъболекари, но ако се съберат заедно, надали ще напълнят повече от четири-пет автобуса. Но аз все пак бях много учуден, че бащата на приятелката ми се оказа от такава рядка порода. Родителите на Идзуми бяха луди по тениса — дойдеше ли неделя, хващаха ракетите и отиваха на тенис корта. Зъболекар-комунист, запален по тениса — каква шантава комбинация! Обаче Идзуми, изглежда, не виждаше нищо особено в това. Всъщност тя не се интересуваше от политика, но обичаше родителите си и доста често играеше тенис с тях. Искаше да включи и мен, но този спорт никак не ме влечеше.

Тя страшно ми завиждаше, че съм единствено дете, защото не можеше да търпи брат си и сестра си. Наричаше ги безчувствени идиотчета. „Колко хубаво щеше да ми е без тях, казваше. Винаги съм искала да съм единствено дете, да си живея, както ми харесва, без да ми досаждат непрекъснато“.

На третата ни среща я целунах. Дойде у дома, когато бях сам — майка ми бе отишла на пазар. Приближих се към Идзуми и устните ни се докоснаха. Тя затвори очи и притихна. Бях приготвил дузина извинения, в случай че се ядоса или извърне, но не ми потрябваха. Прегърнах я и я притиснах към себе си, без да прекъсвам целувката ни. Наближаваше краят на лятото и тя бе с ленена рокля на райета, пристегната на талията с коланче, краищата на което висяха свободно отзад, като опашка. Напипах закопчалката на сутиена й. Чувствах как дъха й докосва шията ми. Толкова се вълнувах, че сърцето ми бе сякаш готово да изхвръкне. Членът ми се притисна в бедрото й и още малко и щеше да се пръсне от превъзбуда. Идзуми се отмести леко настрана, но не изглеждаше притеснена и като че не й беше неприятно.

Поседяхме прегърнати на дивана в дневната. На един стол срещу нас се беше излегнал котаракът. Той отвори очи, погледна ни, протегна се лениво и отново заспа. Галех косите й, целувах малкото й ухо. Помислих си, че трябва да кажа нещо, но нищо не ми идваше наум. Какви ти разговори! Аз едва дишах. Хванах ръката й и я целунах още веднъж. После дълго мълчахме.

След като изпратих Идзуми до гарата, не можех да се успокоя. Върнах се вкъщи, легнах на дивана и се загледах в тавана. В главата ми бе пълна бъркотия. Скоро майка ми се прибра и ме повика за вечеря. А на мен дори не ми се мислеше за ядене. Обух се мълчешком, излязох от къщи и два часа скитах из градчето. Усещах се някак странно. Вече не бях сам, а в същото време ме бе обзело такова дълбоко чувство за самота, каквото не бях изпитвал дотогава. Сякаш за пръв път си бях сложил очила и перспективата внезапно се беше преобърнала. Струваше ми се, че можех да докосна отдалечени обекти; размитите им доскоро очертания сега бяха кристално ясни.

Когато се сбогувахме на гарата, Идзуми ми благодари и каза, че се чувства щастлива. Аз също бях щастлив. И как да не бъда! Не можех да повярвам, че момиче ми е позволило да го целуна. Но все пак бях на седмото небе от щастие. Имах чувството, че съм на кула без основи. Колкото по-нависоко бях и колкото по-напрегнато се взирах оттам в далечината, толкова повече ми се завиваше свят. Защо тъкмо това момиче? Какво знам за нея? Бяхме се срещнали няколко пъти, бяхме си побъбрили и толкова. Мира нямах от тези мисли.

Ако тя беше не Идзуми, а Шимамото, ако нея прегръщах и целувах, нямаше така да се терзая. С Шимамото се разбирахме без думи и никога не настъпваха неловки моменти. Но тя вече не беше наблизо. Сега имаше свой живот, аз също. Затова беше безсмислено да я сравнявам с Идзуми. Вратата към предишния живот бе затворена и аз трябваше да намеря ориентири в нов и различен свят.

Небето на изток вече розовееше, а аз все още не бях мигнал. Дремнах два часа, взех душ и отидох на училище. Трябваше да намеря Идзуми, да поговоря с нея и да се убедя, че случилото се между нас вчера е истина. Исках да чуя от нея, че чувствата й не са се променили. На сбогуване беше казала колко щастлива се чувства, но в студената светлина на утрото това признание ми се струваше илюзорно. В училище така и не ни се удаде възможност да поговорим. През междучасието тя бе с приятелките си, а след занятията веднага си тръгна. Разменихме си само веднъж погледи — когато се местехме в друг кабинет. На лицето й се мярна приветлива усмивка и аз също й се усмихнах. И толкова. Но в усмивката на Идзуми долових потвърждение на случилото се вчера. Сякаш ми каза: „Да, всичко това наистина се случи“. И във влака на връщане към къщи от съмненията, които ме измъчваха, не остана и следа. Тя ми бе необходима и влечението ми към нея бе победило всички колебания и съмнения.

Знаех какво искам от нея. Исках да я съблека, да правим секс. Но до това все още бе далече. В тези неща си има определен ред. Първо трябва да се развърже коланчето на роклята. Но преди да се стигне до главното, трябва да се вземат двайсет, а може би и трийсет нелесни решения.

Преди всичко се налагаше да се снабдя с презервативи. Всъщност надали щяха да са ми необходими много скоро, но непременно трябваше си да намеря. Но не можех да вляза просто така в някоя аптека и да си купя. Добрите ученици не си купуват такива неща… Просто не ми достигаше кураж. Наблизо имаше няколко автомата за кондоми, но страшно се боях някой да не ме види. Умувах над този проблем три-четири дена.

Но накрая всичко се нареди по-лесно, отколкото очаквах. Имах приятел, който минаваше за местен експерт по тези въпроси. Реших да се обърна към него.

— Знаеш ли, трябват ми презервативи.

— Лесна работа. Мога да ти дам цяла кутийка — отвърна невъзмутимо той. — Брат ми си ги поръчва по каталог. Има цяла купчина. Не знам защо са му толкова много. Шкафът му е пълен. Изобщо няма да забележи, ако липсва една кутийка.

— Супер.

На другия ден той донесе в училище гумичките в книжно пликче. Аз го почерпих един обяд в столовата и го помолих да не казва на никого. Той обеща и, разбира се, раздрънка на приятелчетата си, а те разнесоха слуха из цялото училище. Накрая мълвата стигна и до Идзуми. След часовете тя поиска да се качим на покрива на училището и рече:

— Хаджиме, чух, че Нишида ти е дал презервативи.

Думата „презервативи“ се изтръгна с мъка от устата й — прозвуча като наименование на страшно инфекциозно заболяване.

— Ъ-ъ-ъ… — смънках аз, като се опитвах безуспешно да подбера правилните думи. — Ами да… Просто си помислих, че е по-добре да имам няколко. За всеки случай.

— Заради мен ли ги взе?

— А, не. Интересно ми беше да видя какво представляват. Нищо повече. Извинявай, ако ти е неприятно. Ще ги върна или ще ги изхвърля.

Бяхме седнали на малка каменна пейка в единия ъгъл на покрива. Като че всеки момент щеше да завали. Бяхме съвсем сами. Наоколо беше необичайно тихо.

Училището ни се намираше на върха на хълм и от покрива се разкриваше прекрасна гледка към градчето и морето. Веднъж аз и приятелите ми задигнахме няколко стари плочи от училищния „Клуб на радиолюбителя“ и започнахме да ги хвърляме от покрива. Те политаха щастливо по вятъра, описвайки красива дъга към пристанището, сякаш оживяваха за миг. Но една от тях не успя да набере нужната височина, запремята се напосоки из въздуха и падна право на тенис корта, като стресна две трениращи начални стъпки в тениса момичета. Тогава за наказание ни бяха задържали след часовете. И ето че повече от година след този случай, на същото място приятелката ми ме въртеше на шиш заради някакви си презервативи. Вдигнах поглед към небето и видях, че там бавно кръжи птица. „Сигурно е чудесно да бъдеш птица, помислих си. От теб не се иска нищо друго, освен да летиш в небето. Не е необходимо да мислиш за предпазни мерки“.

— Наистина ли ти харесвам? — попита тихо Идзуми.

— И още как! — отвърнах аз. — Разбира се, че ми харесваш.

Тя сви устни, погледна ме право в очите и толкова дълго не отвърна поглед от мен, че се смутих.

— И аз те харесвам — каза след малко.

„Сега ще каже: но…“, помислих си и познах.

— Но няма защо да бързаме.

Кимнах.

— Не бъди нетърпелив. Не мога така изведнъж. Просто не мога. Трябва да се подготвя. Можеш ли да почакаш?

Пак кимнах безмълвно.

— Обещаваш ли? — попита тя.

— Обещавам.

— Нали няма да ми причиниш болка?

— Няма.

Тя сведе глава и погледна обувките си — обикновени черни мокасини. В сравнение с моите те изглеждаха съвсем малки, като кукленски.

— Боя се — продума тя. — Напоследък имам чувството, че съм се превърнала в гол охлюв.

— И аз се боя — обадих се аз. — Понякога ми се струва, че съм жабок с раздрани ципи.

Идзуми ме погледна и се усмихна.

После двамата се надигнахме мълчешком и отидохме под сянката, която хвърляше съседна сграда, прегърнахме се и се целунахме. Гол охлюв и жабок без… Притиснах я към себе си. Езиците ни се докоснаха плахо. Плъзнах ръце по блузата й и напипах гърдите й. Идзуми не възрази, само затвори очи и въздъхна. Гърдите й бяха малки и се вместиха удобно в дланите ми, сякаш там им беше мястото. Идзуми също притисна ръка към гърдите, досами сърцето ми, и докосването й сякаш се сля с глухите му удари. „Тя не е Шимамото“, казах си. Не мога да очаквам от нея онова, което ми даваше Шимамото. Но е моя и ето, старае се да ми отдаде всичко, което може. Как бих могъл да я нараня?

Но тогава нищо не разбирах. Дори не се досещах, че бих могъл да нанеса на някого толкова дълбока рана, че никога повече да не се възстанови, че човек може да нарани непоправимо другиго, просто като съществува.