Наследникът

Човекът смутено поклати глава. Всички знаеха, че човекът от ЕЛ БИД даваше по петдесет долара в зелени банкноти за всяка информация, свързана със земя, особено със земя, върху която растат дървета. И макар че върху въпросната земя растяха сравнително малко дървета, историите винаги можеха да бъдат украсени. Затова той му разказа, че кметът Ромуалдес е започнал да купува земя в Меделин — старите парцели на Кругер в центъра на града и запуснатия двор на телефонната компания, който стоеше празен вече повече от година.

Роблес вдигна рамене.

— Интересно, но какво от това? Знаеш ли за какво купува земята?

— Не — отговори мъжът, — но има и още. Също така изкупува три големи участъка. Два от тях се намират край пътя за Богота. Там растат много дървета. Някога бяха част от имението на Ангелини. Както и района, край който току-що минахме — добави той, посочвайки с ръка към града. — Около десет хектара по протежение на шосето.

Хулио кимна с разбиране и намали скоростта. Вторачи се в мрака отпред, след това хвърли поглед и в огледалата и се възползва от широките банкети от двете страни на еднолентовия път, за да направи обратен завой към града. Информаторът разбра намека и загледа очаквателно Роблес.

— Откъде знаеш?

— Какво?

— Откъде знаеш какво става, друже?

— Жената ми каза — отговори сдържано мъжът.

— Значи жена ти работи в общината?

— Не жена ми — той се поколеба, но после добави, — а сестра й.

Местни клюки, помисли си Хулио. Приказки, но тежко му на онзи, който не им обърне внимание. Може да се окажат много по-точни от «Ройтерс».

— Какво прави балдъзата ти там?

— Моята какво?

— Сестрата на жена ти — обясни Роблес търпеливо. — Какво работи в общината?

— Тя… работи за кмета, нали разбираш?

Вероятно чистачка, предположи Роблес. Реши да смени тактиката.

— Кой купува земята? Ромуалдес или градът?

— Нито едното, нито другото — добросъвестно отговори мъжът. — Фондация «Моралес».

— Чух за нея — отговори Роблес, полагайки съзнателни усилия гласът му да прозвучи безразлично, макар че цялото му тяло се напрегна само при споменаването на името.

— Да — продължи мъжът, който погрешно прие внезапното млъкване на Роблес за покана да продължи, — говори се, че това е благотворителна организация на дон Карлос, който иска да помага на бедните като…

— Алберди, това е интересна история — Хулио се опитваше да прозвучи презрително. — Не е кой знае какво, но ти благодаря. Винаги давам ухо и на най-големите клюки. Само че — той сниши глас, за да изиграе ролята на съзаклятник — не мога да разбера откъде балдъзата ти знае какво се готви. Тя не е секретарка в кметството, нали?

— Не — трябваше да признае Алберди.

— Тогава красива ли е?

— Искате ли да се срещнете с нея? — бързите рефлекси на Алберди му подсказаха, че е възможно да спечели нещо и по друг начин.

— Не — ядосано отговори Роблес, — искам да знам как една чистачка в общината може да се добере до тази информация.

— Тя се чука с кмета.

— Разкажи ми по-подробно.

— Големи цици — ухили се мъжът и показа с длани форми, стърчащи на десетина сантиметра от гръдния му кош, докато усмивката разкриваше мръсните му зъби, — маслинена кожа и задник като диня.

— Я, май те избива на поезия? — засмя се Роблес.

— И аз бих я чукал, но жена ми ще ми пререже гърлото!

— Чуй ме, приятелю — започна да лъже Роблес, но вече със сериозен тон. — За терените на Кругер не давам и пукната пара. Но другата земя е селска, така да се каже. И ако някой кандидатства за кредит, за да я развие, това вече е моя работа. Разбираш ли?

Алберди не разбираше, но това нямаше значение. Възнаграждението му изглеждаше все по-вероятно и той каза всичко, което знаеше. Алисия, сестрата на жена му, от известно време спеше с Ромуалдес. Не, кметът не говорел за бизнес в леглото, но пък и Алисия не се интересувала от работите му. Да, тя била чистачка. Само тя можела да влиза в кабинета на кмета. Докато вършела работата си, кметът не прекъсвал своята. Той говорел по телефона с кого ли не и обсъждал делови въпроси сякаш жената я нямало. За Роблес беше добре дошло, че дебелият пръч Ромуалдес притежаваше всички лоши черти на латиноамериканския мачо и нито едно от неговите достойнства. Въобразяваше си, че жената, която скъсва от чукане с онези свои майсторски изпълнения в кревата, най-вече в собствените му представи, разбира се, трябва да му е безпрекословно покорна и вярна. Алисия, от своя страна, не се е разприказвала, защото е имала намерение да му навреди. У дома, където сестра й сигурно я гълчи за поведението й, тя разказва за тези държавни дела, защото сигурно си мисли, че така възстановява до известна степен достойнството си пред семейството.

Хулио Карденас мислеше трескаво. Информацията струваше най-малко пет хиляди, но ако дадеше толкова пари на Алберди, щеше да я обезцени. Затова благодари на мъжа, даде му осемдесет долара в банкноти по двадесет и подкара право към седалището на «Банко интерамерикано де десароло» в Меделин. Там хвърли едно око в шифровъчната си книга, по-скоро като предпазна мярка, защото Хулио Карденас беше професионалист, който помнеше всички уговорени изрази. След това написа паметна бележка за началника на групата от Агенцията за борба срещу наркотиците в Меделин. Провери съдържанието два пъти, набра един номер във Вашингтон и пусна съобщението по факса.

Макар че кодът, който набра, беше на американската столица, числата, които последваха, бяха шифър, достатъчен за компютъра на Ей Ти Ти в Джаксънвил, Флорида, да прихване съобщението и да го пренасочи към дежурния тази вечер в представителството на Агенцията в Маями.

Може би значи нещо, а може би не, помисли си Карденас, докато гледаше как листът хартия минава през факса. Спомни си за офицера, който го обучаваше в «Арлингтън» преди няколко години. «Някой път ще попаднеш на парченце от пъзела, но то няма да означава нищо за теб. Но не бива да забравяш, че целият пъзел не е пред очите ти. Никога не го забравяй. Просто си намерил едно парченце от него. Затова го прати по-нагоре. Може да пасне, а може и не, но това не е твоя работа. Просто трябва да изпратиш всяко парченце, което може да завърши пъзела и дори да спаси собствената ти глава.»

Затова Хулио Роблес винаги изпращаше парченцата от пъзела, които му попадаха. И в този случай, макар че не завърши пъзела, предизвика поредица събития, която щеше да промени цялата търговия с кокаин в Колумбия.

Бруно Хьохт заемаше длъжността «мениджър депозити на частни клиенти». Той беше един от няколкото служители на подобна служба в седалището на банката. Както си седеше на бюрото и четеше пощата си в петък сутринта, Бруно се развълнува. По-рано през седмицата вицепрезидентът и шеф на отдела д-р Грубер му нареди да предаде един от хубавите депозити на Юлиус Акерман, колега със същата длъжност и само година повече служба от Хьохт. От гледна точка на банката сметката на Клейтън се смяташе за добра. Редовно се внасяха и теглеха пари и през по-голямата част от годината по нея имаше най-малко по тридесет милиона долара. Разбира се, на клиентите с подобен баланс винаги се изплащаше умерена лихва, но ударението падаше върху умерена, като по този начин банката получаваше големи възможности да печели от еднодневни депозити и кредитиране, а Бруно да обира лаврите в очите на своите началници.

А сега това писмо. Пощенската служба доставяше кореспонденцията три пъти дневно. В осем сутринта, на обяд и накрая в четири следобед. Писмата първо попадаха в пощенската служба на банката, където ги сортираха. Оттам куриерът ги разнасяше по съответните отдели, затова Хьохт получаваше първите си писма около 8:40 сутринта. Писмото от професор Майкъл Клейтън беше пристигнало с първата поща и докато го четеше, Бруно започна да се усмихва, като едва успяваше да сдържа вълнението си. Писмото се състоеше от едно-единствено изречение над подписа на изпращача, с което той нареждаше на «Юнайтед кредит банк» да закрие въпросната сметка и да преведе цялата сума в нея по сметката на правната кантора на господата «Суини, Тъли, Макандрюз» в Креди суис, Женева. Радостта му значително нарасна, когато се сети, че на този досадник Акерман ще се наложи да съобщи на Грубер, че е успял да изгуби целия депозит само за четиридесет и осем часа!

Първата му мисъл беше лично да занесе писмото на Акерман, но след това размисли и реши да се довери на вътрешната пощенска служба. На малка паметна бележка написа «Акерман, Ю., стая 543», залепи я върху писмото и го сложи в табличката с изходяща поща, за да бъде взето в 12:40. След това се зае с ежедневната си работа, като не преставаше да се усмихва. Размишляваше дали да не направи така, че излизането му в обедна почивка да съвпадне с тази на Акерман и да се качи в асансьора заедно с него само за да види физиономията му.

Но днес Акерман нямаше да ползва обедната почивка в обичайното време на деня. Всъщност той изобщо нямаше да почива, защото в един часа вече седеше срещу бюрото на един мрачен д-р Грубер и се тревожеше за своето бъдеще. Вицепрезидентът на отдела за частни клиенти току-що го беше поканил с жест да седне, но след това напълно го забрави, докато размишляваше над документите, пръснати по бюрото му. Каквото и да се окажеше случилото се, щеше да е несправедливо да хвърлят цялата вина върху него, помисли си Акерман. Но същевременно съзнаваше много добре, че трябваше да се намери изкупителна жертва и той много бързо можеше да се озове в тази роля.

Вратата се отвори и в кабинета влязоха двама мъже. Те не бяха предшествани от секретарката на Грубер, както го изискваше етикетът. Нито пък си направиха труда да почукат. Причината беше в това, че тези мъже се разхождаха из банката сякаш я притежаваха. Акерман позна Валтер Лафорж, шефа на вътрешната сигурност, а до него крачеше високият д-р Улм, член на Управителния съвет и директор «Продажби на дребно». Грубер незабавно скочи на крака и се дръпна от плюшения си стол. Беше очевидно, че д-р Улм ще председателства срещата. Докато отпускаше на стола почти двуметровата си фигура, той огледа останалите един по един. Стоманените му очи бяха напълно безизразни. Тъмносивият му костюм беше дело на най-добрите лондонски шивачи, а дискретният му «Патек Филип» бе произведен от най-добрите швейцарски часовникари. В рязък контраст с него Лафорж носеше масленозелен костюм и жълта лятна вратовръзка. Леко посивелите му слепоочия подсказваха, че въпреки младежката си външност е понатрупал години.

— Е, Акерман, обясни ми за какво става дума. — Тонът на Улм беше приятелски, но езикът на тялото — не.

Акерман обясни всичко от самото начало, като се стараеше да не пропусне нещо от мига, когато за пръв път се срещна с Клейтън, до момента, когато американецът си тръгна. Той не се задълбочи, но спомена, че е обсъдил всички стъпки с д-р Грубер. Избягвайки вторачения поглед на доктора, той изброи резултатите от всички проверки, които бяха направени в Ню Йорк, включително имената, часовете на получаване и копията от всички съобщения.

Когато Акерман свърши, Улм погледна въпросително към Грубер, който с кимване на глава потвърди изложените факти.

— А това писмо? — попита Лафорж. — Кога е пристигнало?

Акерман се прокашля, за да прочисти гърлото си.

— Един от колегите ми го е получил тази сутрин. Господин Хьохт. Той ми го препрати с втората поща.

— Кой е Хьохт?

— Той е управлявал сметката на Клейтън — обясни Акерман, — докато миналата сряда д-р Грубер не ми нареди да я поема.

— Искам да говоря с него — каза Лафорж, като не се обърна към някого конкретно, сякаш това беше заявление, а не искане.

Улм, който изучаваше документите върху писалището на Грубер, ги бутна към Лафорж и се обърна отново към Акерман.

— Говорил ли си с някого за това?

— Само с д-р Грубер, господин директор.

— Чудесно. Няма да го споменаваш пред никого. Ясно ли е?

— Да, господин директор.

— Искам да знам — обади се Лафорж, като измъкна лист хартия от купчината — как един мъртвец е успял да напише писмо?

Те го погледнаха неразбиращо, а след това обърнаха глави към Улм.

— Валтер, моля те обясни какво имаш предвид — настоя Улм.

— Осемнадесети ноември — отговори той, като размаха писмото. — Писмото от професор Майкъл Клейтън, в което ни нарежда да закрием сметката, е датирано осемнадесети ноември — Той го подаде на Улм. — Пощенският печат на плика е със същата дата — Той показа и него на Улм.

Преди някой да успее да зададе очевидния въпрос, Лафорж измъкна копието от смъртния акт на Майкъл Клейтън.

— Четвърти ноември! — натърти той. След това се обърна към Акерман: — Провери ли подписа?

— Разбира се. Още когато получих писмото. Той е… изглежда напълно истински.

— Добре — обади се Лафорж, — но ще се наложи да го проверим отново.

— Валтер, какво мислиш за това?

— Може да е фалшификация, господин директор. А може и да е някое недатирано писмо. — Той внимателно огледа шрифта и добави: — Понякога хората правят подобни неща. За избягване на наследствения данък и подобни. Но в такъв случай — подчерта той — притежателят на писмото щеше да го датира със задна дата, което в нашия случай очевидно не е направено.

— Господине, има и друго — дръзна да се обади Акерман.

— Кажи — намеси се Грубер бързо, радвайки се, че има възможност да покаже малко власт.

— Получателите на прехвърлената сума, притежателите на сметката в Креди суис…

— «Суини, Тъли, Макандрюз» — обади се Лафорж, защото прочете името на кантората от писмото на Майкъл Клейтън.

— Да, господине. Това е същата фирма, която в Ню Йорк е потвърдила смъртта на Майкъл Клейтън пред господин Излер.

— Излер? — попита Улм.

— Той работи за Валтер в нашия клон в Ню Йорк — обясни Грубер. — Аз му наредих лично да провери всички, данни и той го направи.

— Така. Валтер, значи става дума за фалшификат?

— Трябва да проверя. Освен това ще говоря с Мартели от Креди суис.

Всички разбраха. Съхранението на тайната е дълбоко заложено в швейцарския закон за банките и разкриването на подробности за дадена сметка е закононарушение. Но в Швейцария няма по-голямо престъпление от това да извършиш измама на нейна територия. Измамите в чужбина не се броят, но сега някой очевидно се опитваше да извърши измама в Цюрих. Или техният нов клиент Том Клейтън няма право на парите, или онзи, който иска парите да се изпратят в Женева, е крадец. Затова, ако Лафорж искаше да си поговори на четири очи със своя колега от конкурентна банка, щеше да се уреди. Мартели беше молил за същата услуга в миналото.

— А какво ще правим с петте милиона долара? — каза с глух глас Акерман.

— Какви пет милиона? — попита заплашително Улм и всички погледи се впиха в Акерман.

— Тази сутрин преведох пет милиона долара в Лондон — Акерман започна да обяснява подробностите, а тялото му се тресеше от страх. Улм и Грубер едновременно погледнаха към стенния часовник. Вече беше 13:20, час и четиридесет минути до приключването на прехвърлянето на кредити в чужбина.

— Веднага прекратете трансакцията! — нареди Улм. — Да видим как ще реагира господин Клейтън. Ако няма какво да крие, той ще вдигне скандал. Ако си замълчи, можем да обмислим наново въпроса с неговата сметка.

Всички закимаха одобрително.

— Междувременно — продължи Улм, готвейки се да сложи край на срещата — няма да правим нищо. Ако твоят клиент се обади и даде някакви нареждания — обърна се той към Акерман, — ще се държиш нормално. Но няма да правиш нищичко без разрешение от д-р Грубер. Ясно ли е?

— Да, господин директор.

Акерман изпитваше облекчение, че срещата е завършила. Стори му се, че присъдата му е отменена. Или поне временно.

4

Като се вземе предвид часовата разлика между Швейцария и Лондон, Том Клейтън успя да стигне до работното си място в три часа. От «Хийтроу» беше взел метрото до Ситито. По това време на деня пътуването му отне само четиридесет минути, през които продължаваше да се опитва да свикне с новото си богатство. Откъде може да се е взел този куп пари?

Едно е сигурно, заключи Том без особени затруднения, че не се е натрупал от лихвите на половината милион на неговия дядо. Щеше да се наложи да попритисне Суини. Със сигурност Дик знаеше повече, отколкото каза. Но засега най-важното за Том беше да оправи бъркотията в банката. Петте милиона, които беше наредил на Акерман да преведе, щяха да уредят въпроса. После щеше да реши какво да прави с останалата част от своето богатство. Своето богатство?

Влакът спря със скърцане на «Ърлс корт» и Том се загледа в слизащите пътници, но когато вратите се затвориха, отново потъна в мисли. Чии бяха тези пари и как бяха попаднали в сметката на неговия дядо или може би на неговия баща?

Четири и една четвърт процента не бяха лоша сделка, защото щяха да носят по 130 000 долара месечно. Но да оставиш парите в банкова сметка, беше присъщо за бабичките от Палм бийч. Том беше дилър и знаеше, че почти без риск можеше да удвои сумата. Ами ако заиграеше сериозно по пазарите?

При тази мисъл поклати глава и се усмихна. По-добре да не мисли за това. Не и докато не оправи сегашната бъркотия. Дали да не напусне работа? Макар да печелеше почти един милион на година, какъв беше смисълът да продължава? Истината беше, че той харесваше работата си, рисковете, удовлетворението, ако успееш правилно да разчетеш знаците, които пазарите ти дават. Или може би причината беше в безподобното весело другарство между хората във финансовия свят, които ежедневно бяха на ръба. Всичко това щеше да му липсва. Но трябваше да си признае, че все пак работи главно заради парите. Ако неговите работодатели някога намалят премиите, което вече се случи в други банки, той определено щеше да напусне. Със своите спестявания инвестициите, имуществото и печалбата от това наследство, тази нова златна мина, в момента Том Клейтън струваше повече от петдесет милиона долара. Запита се дали да продължава да работи по дванадесет часа на ден за някого другиго и да взима отпуска на части.

А какво друго би искал да върши? Какво друго би могъл да прави?

След като завърши «Харвард» с отлична диплома на магистър по бизнес администрация, той постъпи в инвестиционната банка «Саломон Брадърс» в Ню Йорк. Хареса мястото. Заплащането беше добро, работата му доставяше удоволствие, а клиентите бяха от неговия тип хора. След осем години се появи предложението да започне на сегашното място. Том беше ходил много пъти в Европа, спомняше се доста ярко първото си посещение на Хенли он Темз* с осморката от «Корнуел» през 1978. Оттогава си падна по Стария свят и специално по Англия. Докато четеше дневника на дядо си, му хрумна, че нито веднъж не бе ходил в Ирландия. Не бе предприел традиционното поклонение на американците от ирландски произход в търсене на семейните корени. Том никога не се бе замислял за своя произход. Той беше американец от Източното крайбрежие и никога не се бе възприемал по някакъв друг начин.

[* Хенли он Темз (Хенли на Темза) — град на северния бряг на река Темза, където се провежда студентска регата. — Б.ред.]

Но сега трябваше да се замисли за Ирландия. Беше обещал на Теса. Освен това трябваше, макар и неохотно, да вземе под внимание вероятността Клейтъновите пари в Швейцария да са свързани по някакъв начин с «каузата».

Влакът спря на «Ливърпул стрийт». Изведнъж се озова отново на познат терен. Закрачи енергично по «Броуд стрийт», влезе забързано в банката, размени кратки поздрави с портиерите и после мина през величествените двойни врати на дилърското помещение.

— Том! — Люси, момичето за всичко, вдигна ръка, за да привлече вниманието му. — Жена ти е на трета линия.

Нямаше поздрави. Нито «господин Клейтън току-що влезе». Никакви любезности, каквито човек може да очаква в правна кантора или в някое издателство. В света на Том парицата беше царица. Важни бяха сделките. Дали днес си тук, а утре не, нямаше никакво значение. Рядко се забелязваше нечие отсъствие и ако станеше дума, то бе съвсем бегло. Затова вдигна ръка към Люси и без да сваля палтото си, се насочи към своето бюро, за да натисне бутона за трета линия.

— Е? — развълнувано попита Карълайн. — Взе ли ги?

— Да!

— Колко? — Дори кратките думи не можеха да прикрият нейното вълнение.

— Много значителна сума — отговори Том по най-банкерски начин, в случай че някой подслушва.

— Великолепна фраза! — подхвърли Владимир Кройц, без да отмества поглед от свой дисплей.

— Това ми харесва — каза Карълайн с нарастваща възбуда.

— Не само на теб — пошегува се Том и хвърли поглед към колегата си.

— Томи, така трябва да се отнасяш към тях — обяви Кройц. — Спомени и мен. — И се засмя шумно, но без да отклонява вниманието си от обновени данни за пазарите, които минаваха пред очите му.

— Това, което мога да предложа — каза Том достатъчно високо, за да го чуе Владимир, но и достатъчно доброжелателно, за да схване Карълайн намека, — е да говориш с въпросните хора и да се срещнем довечера, за да сключим сделката.

Карълайн замълча за миг, но след това попита, защото не искаше да направи грешка.

— Имаш предвид къщата, нали?

— Точно така — отговори той, развеселен от нейното вълнение. — Смятам, че можем да сключим сделката още другата седмица.

— Томи, пипни ме за късмет — провикна се Кройц, докато продължаваше да барабани по своята клавиатура.

— Томас Клейтън — изчурулика Карълайн, — обичам те!

— Срещу парите, за които говорим — каза Том натъртено, — очаквам да бъда обичан.

— Кучи сине! — провикна се със завист Кройц.

— Върни се вкъщи, младежо — прошепна Карълайн с най-изкусителния си глас, — и аз ще разсея всичките ти съмнения.

— Как? — попита закачливо Том.

— Само се върни, господинчо — измърка тя, — а останалото остави на мен.

— Очаквам го с нетърпение — засмя се Том и затвори.

Към седем му писна да стои в банката. Гринхолм поиска пълен отчет за пътуването до Цюрих — лесна, но досадна задача. Клейтън следеше швейцарския франк, официално и неофициално, седмици, преди баща му да умре. Беше сигурен, че някъде ще се отвори възможност да избяга от позицията с лирите. Ако стерлингата паднеше само с 5%, което Том беше сигурен, че ще стане, човек можеше да направи цяло състояние. Затова поиска десет милиона, за да заложи на маржа. Гринхолм му даде двадесет и пет и той започна да продава на късо*.

[* Продажба на късо — да продаваш валута, ценни книжа или стоки, които не притежаваш, надявайки се да ги купиш обратно на по-ниска цена и да спечелиш от разликата (маржа) — Б.пр.]

Неговият личен проблем трябваше да почака, докато пристигнат парите от Цюрих. Той провери сметката на «Таурус», още беше празна, но до утре фирмата щеше да излезе на чисто. Благодари на щастливата си звезда и се замисли за Ленгланд. Бяха се запознали в «Харвард». Някога семейство Ленгланд са били богати, и то много, но бащата на Джеф пропилял цялото си състояние за по-малко от петнадесет години. Яхти, имения, състезателни коне, пътувания и безделие — старата история. През първия си семестър в «Бизнес скул» Том с изненада научи, че бяха приели Джеф безплатно в «Харвард». Може би не бяха могли да му откажат достъп до катедра, която носеше фамилното му име.

Ленгланд беше забавен съквартирант. Връзките му в обществото и трескавото му купонясване отвориха очите на Том. Старски и Хъч*, така ги бяха прякоросали зевзеците. Но през следващите години Джеф така и не порасна. С лекота си намери работа на «Уол стрийт», защото старите банки все още търсеха фамилии като неговата, но никога нямаше да се издигне до върха. Том знаеше това, знаеше го и Джеф. В света на банките централният корт беше Ню Йорк, а корт №1 в Лондон. Швейцария беше дребен играч, но Джеф Ленгланд би могъл да бъде щастлив там. Добро заплащане, късо работно време и всеки уикенд на ски пистите. След две-три години щеше да се премести в Брюксел или Франкфурт, а накрая у дома и така до пенсия.

[* Старски и Хъч — герои на известен американски полицейски сериал. — Б.пр.]

Но спомените от младостта отказваха да избледнеят — летата в Нова Англия, вятърът в платната в залива Нантъкет, сбирките от произведения на изкуството в гранитните манхатънски апартаменти, събуждането сутрин без никакви грижи. За да си върне всичко това, той разчиташе на Том. Неговият приятел се превърна в патерица. Джеф се утешаваше с мисълта за неговата мъдрост. Том Клейтън, близък приятел и финансов магьосник. Ако Том се впуснеше в спекулация, Джеф се присъединяваше към него, уверен, че печалбата ще му позволи да заеме отново своето заслужено по право място в американското общество.

Но когато нещата загрубяха, Джеф започна да се огъва. Том изпита съжаление към него — в края на краищата беше изгубил всичките си спестявания — но същевременно го беше и яд. От самото начало Джеф знаеше какви са рисковете. Том нямаше друг изход за свое собствено добро, освен да покрие загубите на «Таурус», но по един или друг начин на Джеф щеше да се наложи да плати. Два и половина милиона не бяха джобни пари. Такива бяха правилата на играта.

Преди да си тръгне за вкъщи, Том звънна на Дик Суини. Научи, че адвокатът е в чужбина и го очакват на работа следващия понеделник.

— Не е спешно — каза Том. — Ще му звънна тогава.

След това се обади на Карълайн. Какво ще каже за аперитив, вечеря и след това да изпълни по-раншните си обещания? Решиха да се видят в «Ле каприс» в осем. Карълайн щеше да запази маса.

Когато Том пристигна, жена му вече беше седнала на претъпкания бар и си пийваше отлежало «Вьов Клико». Тя му се усмихна лъчезарно, а той я целуна по бузата.

— Наистина ли взе парите? — промърмори тя нетърпеливо, като се притисна в съпруга си, докато той се наместваше до нея на претъпкания бар.

— Привет, господин Клейтън — поздрави го управителят. — Извинете за забавянето. Както казах на жена ви, скоро ще ви намерим маса. Позволете ми да ви почерпя.

Том се усмихна с благодарност и кимна към чашата на Карълайн.

— От същото, моля.

Управителят даде знак на бармана и целеустремено пое нататък. Том и Карълайн обичаха «Ле Каприс». Това беше мястото, където отидоха след онази съдбоносна първа вечер. Тук имаше атмосфера, която им се струваше като въплъщение на вълнуващия лондонски живот.

— Е? — настоя Карълайн малко по-високо, за да надвика шума в препълнения ресторант.

Хората продължаваха да влизат и районът около бара ставаше все по-оживен. Келнерите се носеха насам-натам из ресторанта, докато една по една масите постепенно се заемаха.

— В момента парите са в Цюрих.

— Колко са?

— Достатъчно, за да купим къщата като начало — отговори той усмихнат.

— Обичам дядо ти! — възкликна тя и без да се смущава, обви ръце около врата му, впивайки устни в неговите.

Над рамото й той забеляза учудените погледи на някои от клиентите. Карълайн беше удивителна във всяко отношение, но сега, седнала на високото столче пред бара в достатъчно къса пола, която се дръпна още нагоре, когато вдигна ръце, за да го прегърне, представляваше наистина възбуждаща гледка. Том отвърна на вторачените погледи приветливо, като внушението беше съвсем ясно: Гледайте си работата! Което и направиха, макар и неохотно.

— Всъщност има още нещо — каза й Том с престорена сериозност.

— Искаш да кажеш повече пари? — попита тя дяволито.

— Повече от… отколкото си мислех. Но — той й се усмихна и я хвана за ръката — ще поговорим по-късно за това. Първо ми разкажи за къщата. Обади ли се?

Нямаше нужда да я подканя много, за да се впусне в тази тема. Да, беше се обадила на брокерската фирма и те бяха организирали оглед в късния съботен предобед. Може ли да отидат с децата? Ще освободят бавачката за деня и ще обядват в «Котсуолд». Когато Карълайн завърши разказа си как си представя тяхната събота, бутилката шампанско се изпразни и обещаната маса най-накрая се освободи.

Двамата вечеряха в приповдигнато настроение. Том беше гладен като вълк. По-рано през деня се чувстваше толкова напрегнат, че отказа предложения му в самолета обяд. За последно беше ял на закуска и след това не беше хапвал нищо, като се изключат две чашки бърбън и още две в самолета. Той започна да обсъжда менюто, но Карълайн го прекъсна, без да вдигне очи от нейното:

— Лека храна, никакъв чесън.

Това беше тяхна лична шега. Той си поръча салата от домати с моцарела и морски език от Дувър. Подчерта език, за да я разсмее, докато нищо неподозиращият келнер приемаше поръчката, плюс бутилка бяло кайлу от 1985 г.

— За мен същото — усмихна се тя.

Разговаряха за къщата, децата и как ще разпределят времето си между Лондон и провинцията. Хранеха се с удоволствие и предвкусваха бъдещето. Когато поискаха сметката и я уредиха, Том си поръча един голям коняк, а Карълайн допи виното. Многото пиене не му подейства, чувстваше се на върха.

След като излязоха от ресторанта, се наложи да повървят малко в дъжда и силния вятър, но скоро успяха да си хванат такси. Карълайн се сгуши в своя съпруг.

— Студено ли ти е?

— Измръзна ми дупето — измърмори тя в ревера му.

— Защото си англичанка — пошегува се той.

— Не заради това, а защото не нося дебели чорапогащи, както всяка разумна жена би направила — тя го погледна дяволито, — а чорапи с ръб.

— Ахаа, ами… — той хвърли поглед към шофьора.

— За да доставя удоволствие на един американски извратеняк, чието име мога да назова.

Къщата им беше тиха. Само лампата в коридора светеше. Карълайн пое нагоре по стълбите, но преди да успее да изрита обувките си, Том я настигна, дръпна ципа на роклята й и я остави да се плъзне на пода. След това я прегърна, зашепи гърдите й и притискайки я здраво към себе си, започна да я целува по врата.

— Здрасти, мамо.

Двамата погледнаха нагоре и видяха своя по-голям син по пижама да стои на стълбищната площадка.

— Патрик, какво правиш по това време? — строго попита майка му.

— Чух ви да влизате.

— Младежо, веднага се върни в леглото си — намеси се Том, но добави успокоително: — Малко по-късно ще дойда да те целуна за лека нощ.

Патрик се върна в стаята си и изчака, докато чу родителите си да затварят вратата на тяхната спалня, преди да събуди по-малкия си брат.

— Какво има?

— Току-що хванах мама и татко да го правят — обяви Патрик съзаклятнически.

— Да го правят? Как? Къде?

— На стълбището.

— Уха, но ти каза, че го правят в леглото.

— Да бе, вярно — спомни си Патрик. — Трябва да проверя тази работа.

Петъчният ден в банката беше спокоен, но Том не можеше да спре да мисли за цюрихската банкова сметка. Снощи с Карълайн бяха правили любов, забравили за децата и парите. След това заспаха прегърнати, задоволени, спокойни и малко замаяни от алкохола. Той не можа да се реши да й каже цялата истина за споходилия ги късмет, нито да изрази загрижеността си. Всичко беше станало прекалено лесно.

В ЮКБ той съсредоточи всичките си усилия в това да получи парите на дядо си. Когато му обявиха цифрата, прие късмета си за чиста истина и си тръгна. Сега, на студената дневна светлина и на хиляди километри от Цюрих, отново започнаха да го гризат съмнения. Три неща го учудваха. Сумата беше прекалено голяма. Никакъв вид банкова инвестиция не би могла да произведе от половин милион цели четиридесет и три. След това този Акерман. През цялото време говореше сякаш е обслужвал активна сметка, а не пасивна. Възможно ли е баща му да е продължил с инвестициите на неговия дядо? Сега вече беше късно да го пита. И накрая ирландската връзка. Какви бяха тези редовни преводи, които дядо му споменаваше в своя дневник? Да не би това да бяха чужди пари? Ще се наложи още да поразмишлява. Но първо да уреди въпроса с «Таурус». Петте милиона трябваше да пристигнат всеки момент и това само по себе си щеше да е добър знак, че в Цюрих не се е появил някакъв проблем.

В 11:28 вътрешната система за документиране на плащанията повдигна духа му: Кредит от 5 000 000 по търговската сметка на «Таурус» АД.

Спасение! Дупката беше запушена. Отсега нататък слънцето никога нямаше да престане да грее. Това, че е извършил плащане от пет милиона долара, преведени от неговата собствена сметка по негово лично нареждане, най-накрая наби в главата му неопровержимия факт, че вече е богат човек. Реши да си вземе половин свободен ден. Излезе от банката в 14:00 лондонско време, четиридесет минути преди отмяната на превода да се изпише на екрана. Ако беше прехвърлил парите по сметката на «Таурус», отмяната щеше да е невъзможна. Но той не го направи. Не искаше да си цапа ръцете. Нека някой писарушка да извърши надлежното плащане. Сега Том можеше да прояви повече чувствителност и да се обади на Ленгланд, за да го успокои, но беше прекалено зает със своите собствени неща, за да се сети да звънне. Това беше грешка, защото в този момент Джеф губеше и последните си сили и отчаяно се опитваше да осъзнае какво се бе случило и как може да се отърве от последствията. Когато работното време изтече, Ленгланд започна да се самозалъгва. Та той е само една пешка в играта на Клейтън, помисли си на път за вкъщи и взе решение да се изясни с банката. Трябваше да повярват, че той няма участие във втората сделка, онази, която трябваше да бъде оправена. Така поне щеше да успее да запази работата си. Беше сигурен в това. Всъщност началниците дори можеха да му благодарят.

Джеремая «Ред» Харпър дръпна езичето на кутийката «Лабатс айс» и отпи. От своя южен прозорец на 23-я етаж той имаше великолепен изглед към залива Бискейн, но очите му по навик се фокусираха върху хоризонта. Знаеше, че някъде там е Куба, а отвъд нея Колумбия. По протежение на 1400-те километра между двата субконтинента имаше стотици събирателни пунктове, които постоянно се сменяха за да се намали вероятността от разкриване, и врагът местеше своя продукт насам-натам. Понякога стоката поемаше по мъчителен маршрут — шест хиляди и четиристотин километра на юг до Буенос Айрес, девет хиляди и шестстотин километра на североизток до Мадрид, а след това се пренасяше обратно през Атлантическия океан от нови мулета. И всичко това, за да прекарат през американските митници кило тук или десет там. Друг път минаваха през Мексико, а след това поемаха през Тексас за Калифорния. На Карибските острови беше най-зле. Там пропускаха кокаина подобно на сито. Пренасяха го от Картахена с малки лодки и го откарваха до Бахамските и Вирджинските острови или до островите Търкс и Кейкъс*. Оттам го прехвърляха на друга лодка, която го прекарваше до следващата, а тя до рибарски лодки, излезли за еднодневен улов в американски териториални води. Оттам най-накрая стигаше до Флорида.

[* Търкс и Кейкъс — тропически острови, задморска територия на Великобритания. — Б.пр.]

Бреговата охрана отбелязваше успехи. Граничарите наблюдаваха движението в океана и въздуха, като самолетите им пикираха, за да следят отблизо всяка подозрителна среща в открито море. Но това беше война на нерви, просто дребни изтощителни боричкания. Човек не може да постигне пълна победа срещу един милион и шестстотин хиляди квадратни километра океан, осеян с хиляди острови и десетки юрисдикции. Харпър знаеше това добре. Той беше обходил островите, командирован за няколко месеца. Умилкваше се на местните служби, които го уверяваха, че ще получи каквато помощ поиска, но после затваряха очи и запушваха уши подобно на мъдрите маймуни. Когато се върнеше вкъщи, можеше да насочи данъчните по дирите им, за да отговарят за своите харчове. Те знаеха, че той знае, и обратното. И нищо не се случваше. Когато прихванеше някоя пратка, те то поздравяваха, а след това молеха Чичо Сам за допълнителна помощ. А щом пратката успееше да се промъкне, те му съчувстваха и ставаха още по-богати.

Големите пари купуваха мълчаливото им съгласие. Истинските крачки се правеха другаде, когато хората на Харпър успяваха да засекат следите на парите и да конфискуват няколко милиона долара наведнъж или да поставят посредниците в положение да не могат да си плащат сметките. Тогава системата си свършваше работата: една брънка биваше премахната, защото суровото правосъдие изпълняваше предназначението си. Но всеки път, когато мечът се спускаше, на хидрата й порастваше нова глава. Понякога Харпър си мислеше, че единственият изход е да се легализират наркотиците. Поне престъпленията щяха да секнат. На всички равнища от големите наркобарони в Южна Америка до дребния уличен дилър в Лос Анджелис.

Във Вашингтон шефовете на Харпър се опитваха да накарат правителството да предприеме нещо. В интерес на истината се правеха доста неща, но резултатите не отговаряха на очакванията. Притиснаха Колумбия, спряха износа й и започнаха да отказват визи на нейните граждани. Но латиноамериканските правителства се възпротивиха. Санкциите наказват само невинните, започнаха да обясняват те, и създават икономически кризи, които нанасят вреди на валутите и са в полза на левите екстремисти. Твърдяха, и то не без основание, че колумбийските наркобарони са само част от проблема. Вносителите, разпространителите и потребителите в Щатите определено бяха другата половина. Ударете тях, молеха те, и Вашингтон се принуди да смени тактиката. Така Америка започна да помага с пари, а латиноамериканците, доколкото можеха, с информация и понякога с войници.

По стандартите на Агенцията за борба срещу наркотиците операцията на Харпър беше малка, провеждаше се с ограничен бюджет и с едва половин дузина мъже. Меделин вече не беше приоритетна цел. Преди години, когато фамилиите Ескобар и Гавириа бяха главните в картела, промишленият град край река Порсе се оказа в центъра на вниманието на САЩ. Когато бандитите предизвикаха бунт в града, колумбийците бяха принудени да се задействат. Може би, ако наркобароните бяха движили бизнеса си тихо и кротко, днес щяха още да са живи. В един момент износът на кокаин от Меделин беше два пъти по-голям от целия останал износ на Колумбия, но хегемонията на тази област рухна поради царящото беззаконие.

Сега историята се повтаряше на триста и двадесет километра в южна посока и на хиляда метра надморска височина в долината Каука по протежението на река Кали. Старият колониален град с родословие, което водеше началото си от 1536 година, беше един от най-важните колумбийски културни и търговски центрове, докато в него не се настаниха търговците на кокаин. Те поеха бизнеса с наркотиците с жар, която накара скорошната история на Меделин да бледнее. Без да си губят времето с лицемерни малки пратки, те полетяха със собствен транспорт: големи «Боинг» 707, пълни догоре с кокаин. Потегляха през нощта и кацаха до Мексикали, малко преди обхвата на американските радари. Там прехвърляха товара на по-малки флотилии, които го пренасяха до северномексиканските местоназначения. И накрая мулетата прехвърляха товара през границата.

Колумбийските и американските власти насочиха вниманието си към Кали, но Харпър продължаваше да фиксира Меделин. Моралес беше умен, образован и дискретен. Контролираше хората си с желязна ръка и се справяше с предизвикателствата, като заобикаляше съдилищата отдалече. Той беше престъпник популист и поради това десет пъти по-опасен, защото дейността му не пречеше на местните, а напротив — увеличаваше благосъстоянието на района. Според Харпър хората като Моралес бяха сред най-опасните.

От прозореца се виждаше сияйният ден, както и лодките с блестящи килватери, които придаваха на гледката атмосферата на импресионистична картина. Южнокалифорнийският рай представляваше истинска идилия. Но от мочурищата Евърглейдс до Дейтона постоянно се въртяха сделки. Докарваха стоката и тя стигаше до клиентите, а чантите, пълни с пари в брой, по различни пътища се вливаха в офшорните банки. Харпър улови отражението си в стъклото, обрамчено от кафеникави пердета, и прокара ръка през късо подстриганата си коса. Торбичките под очите над осеяните му с лунички скули го накараха да се запита кога би могъл да се надява на почивка.

Примирено поклати глава, отпи още една глътка от бирата и отново се залови с факса на Карденас. Моралес беше намислил нещо, което изискваше изразходването на много пари. Следата можеше да се окаже добра. Ако екипът на Харпър успееше да прихване парите, Моралес щеше да го заболи. Може би дори щяха да успеят да разкрият някаква част от маршрута на, парите и да свържат няколко имена с веригата за изпиране. Беше време да се залавя за работа.

Салазар в Ню Йорк като начало. АБН знаеше, че той движи пари от Меделин, но това трудно можеше да се докаже. Офисът му в Ню Йорк вече беше под денонощно наблюдение. Ред щеше да помоли за още хора, които да включи в работата — да снимат всички посетители и да ги проследяват. Трябваше да поиска позволение поне за няколко седмици, а най-добре, докато се появи нещо определено. И преди беше подслушвал телефоните им в течение на три месеца, но не попадна на нищо и федералният съдия отмени разрешението. Агентите му бяха претърсвали няколко пъти кофите за боклук, но се връщаха с празни ръце. Бяха пуснали постоянна опашка след сина му Антонио, но единственото, което можеха да покажат като резултат от скъпата операция, бяха имената на дузина фльорци. С една дума нулев резултат. Но човек не биваше да се отказва, затова Харпър изпрати факс на Хулио:

«Добра работа. Порови по-дълбоко. Докладвай, когато си готов. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но сестра ти не е добре.»

Това беше код за задействането, ако Хулио реши, на предварително подготвения план за бягство. Всъщност написаното означаваше:

«Щом поискаш, сме готови да те измъкнем. Само дай сигнал.»

Ред Харпър не обичаше да губи хора.

5

В ранния следобед Валтер Лафорж се качи на централната цюрихска гара на влака до Женева. От гарата взе такси за краткото пътуване до хотел «Д'Англетер». Прекоси елегантното фоайе с решителните крачки на човек, който се чувства съвсем удобно в подобна обстановка, и пое право към луксозния дневен бар.

Мястото беше идеално за делови срещи: дискретно осветено, с отдалечени една от друга маси, удобни за конфиденциални разговори, и скрито от любопитните очи в лоби бара. Лафорж се спря на входа, за да могат очите му да свикнат със сумрачната светлина, и забеляза стегнатата фигура на Мартели в едно уединено ъглово сепаре.

— Валтер! — служителят на Креди суис стана и протегна ръка. — Радвам се да те видя.

— И аз се радвам, Гуидо — отговори искрено Лафорж.

В техния свят колегите, с които можеха да си позволят лукса да имат лична връзка, не бяха много. Когато днес по-рано му звънна по телефона, Лафорж не разкри никакви подробности, а само намекна, че може би нещо неприятно се носи във въздух. Беше съобщил на Мартели името на клиента на Креди суис и го помоли да се видят още тази вечер. Дори в Швейцария шефовете на охраната не бяха на нормиран работен ден.

Лафорж забеляза минералната вода на Мартели върху ниската маса и поръча и за себе си. Никой от двамата не носеше документи, обменената информация щеше да е само устна. След кратка размяна на любезности те преминаха към деловата част.

— Става дума — започна Мартели — за добре известна адвокатска кантора. Седалището им е в Ню Йорк. Отдавна са в играта. Пълните подробности за тях са публикувани в щатския адвокатски справочник, данните са напълно достоверни.

Лафорж кимна с разбиране и му разказа нещо в замяна. В ЮКБ са получили писмо, с което се нарежда прехвърлянето на голяма сума в Креди суис. Лафорж смята, че писмото е фалшификат. Големите трансфери обичайни ли са за този клиент? Мартели вдигна неопределено рамене. Десет, двадесет милиона долара не са нещо необичайно. Но това винаги са били пари на клиенти и не са оставали дълго. От време на време известен процент е бил задържан, а останалата част — превеждана другаде. Не е нещо необичайно за правна кантора.

— Благодаря, Гуидо — каза искрено Лафорж. — Трябва да знаеш, че за момента няма да изпълним полученото нареждане.

Сега беше ред на Мартели да кимне. Лафорж продължи с обясненията.

— Възможно е вашият клиент да поиска да научи дали въпросните средства са пристигнали.

— Искаш да ти съобщя, когато това се случи. Нали така?

— Ще ти бъда много благодарен.

— Ще включите ли полицията?

— Не на този етап.

— Ако решите да го направите, нали ще ми звъннеш преди това?

— Имаш думата ми.

— Чудесно. Ще те държа в течение. Нещо друго, което трябва да знам?

— Това е само подозрение. Нали разбираш? Адвокатската кантора може да върши нещо… ъъъ… нередно.

— Благодаря, Валтер.

— Не, аз ти благодаря.

Те си размениха още няколко любезности, поговориха за семействата си и се разделиха. Валтер Лафорж отиде право на гарата. Д-р Улм беше пределно ясен в обявяването на позицията на тяхната банка. По негово мнение писмото беше фалшификат. Може би е дело на адвокатите. Може да са сметнали, че младият Клейтън не знае за парите в Цюрих. В края на краищата той май наистина не знаеше всички подробности, когато разговаря за пръв път с Акерман и. Аликона. Но неговите документи бяха наред. Правата му върху сметката бяха безспорни. Така че, ако сме прави в нашето тълкуване на фактите, заяви Улм, повече няма да чуем нищо от мъртвеца. Но ако американските адвокати по някаква причина смятат, че имат права върху парите, те без съмнение щяха отново да се свържат с ЮКБ. Технически в полученото писмо става дума за сметка, която повече не съществува, и затова според швейцарските закони банката дори не беше задължена да потвърди получаването му. Парите бяха на Томас Клейтън, а той искаше те да си останат в «Юнайтед кредит банк», с което банката се беше съгласила. Когато влакът за Цюрих потегли по разписание, Лафорж инстинктивно погледна часовника си, но направи гримаса, щом видя, че показва седем и две минути. Налагаше се да го занесе на часовникар.

Когато се върна в кабинета си, Лафорж се възползва от часовата разлика и се обади в Колумбийския университет. Той помоли да го свържат с професор Майкъл Клейтън. Разговорът беше прехвърлен на безутешната му бивша секретарка. Тя го попита не е ли чул тъжната новина.

— Съжалявам, не знаех — Лафорж се престори на смаян, като добави, че е стар приятел на професор Клейтън от Сорбоната. — Кога почина?

— На четвърти ноември, господине. Беше ужасно. Всички бяхме изненадани.

— Ужасно — заприглася и той. — Трябва да изпратя съболезнованията си. Имате ли представа дали синът му още живее в Европа?

— Да, господине. В Лондон. Искате ли да ви дам адреса му?

— Не, благодаря. Имам го записан вкъщи. Много ви благодаря.

Вероятно д-р Улм щеше да излезе прав.

В събота сутринта Карълайн Клейтън стана рано и слезе да закуси с бавачката и децата. Във въздуха се усещаше вълнение, защото въодушевлението й беше заразително.

— Мамо, къщата наистина ли е хубава? — попита малкият Патрик.

— Ще видиш — отговори му тя с усмивка. — Сигурна съм, че ще ти хареса.

В осем и половина се обади майка й, за да си побъбрят. Карълайн спомена какви са плановете им за през деня, което доведе до покана за обяд, след като свършат с огледа. Оттам до Страуд бяха само четиридесет километра.

В девет и Том дойде да закуси. Косата му беше още мокра от душа, дрехите — спортни, като за ден в провинцията. Беше решил да не споменава петте милиона пред Карълайн. След като скри загубите си от нея, стигна до извода, че едното изключва другото. Разбира се, щеше да й каже за тридесетте и седем милиона долара, но не сега. Не и докато не научи истината за богатството си.

Той изпи само чаша кафе. Като повечето хора, които стават рано, не беше свикнал да закусва обилно.

Скоро цялото семейство потегли на запад. Брокерът, чийто офис беше в Лондон, им даде ключовете. Преди няколко месеца беше показал къщата на Карълайн и този път се съгласи да ги остави да я разгледат сами, доволен, че няма да се наложи в събота да пътува до Уилтшър. При това първо ходене брокерът беше задал няколко по-конкретни въпроса, учтиво проучвайки финансовите им възможности, и тогава научи за положението на Том Клейтън в Ситито.

В момента имотът беше необитаем. Брокерът действаше по разпорежданията на застрахователното дружество «Лойд». Предишните собственици бяха заминали да започнат нов живот на Бермудските острови, след като азбестозата* беше погълнала цялото им имущество в Средния Запад.

[* Професионално заболяване, причинено от вдишване на частици азбест. — Б.пр.]

Петнадесет минути след като бяха потеглили от техния дом в Кенсингтън, Карълайн излезе на магистралата. Тя поддържаше постоянна скорост от сто и двадесет километра в час, двадесет километра повече от ограничението на скоростта, но с десет по-малко от тази, при която полицията трябва да се намеси. Отне им повече от час да стигнат до разклонението за Чипенхам при един типичен за ноември ситен дъждец и умерено движение. Завиха към Чипинг содбъри, минаха през селото и поеха по междуселския път-, който водеше до Корстън парк.

Портите от тежък кован метал, сплетен между две каменни колони, бяха затворени. Веригата и катинарът подсказваха, че имението е имало и по-добри дни. Влязоха и подкараха по частен път, който се извиваше между заградени пространства, някога пасища за животни, сега изоставени и запуснати. Няколко дупки в пътната настилка бяха поредното свидетелство за започналия упадък. Когато настъпи пролетта, мястото ще подивее, помисли си Карълайн. На петдесетина метра след портата пътят се шмугваше в гора и излизаше на една обширна поляна, в средата на която се издигаше Корстън хаус.

Къщата беше голяма, господарска, построена от костуолдски камък, с два ниски етажа плюс обширни мансарди. Околните цветни лехи също изглеждаха занемарени, но още можеха да се спасят. Спряха пред главния вход и Том се зае с вратата, докато децата, отегчени от пътуването, с шумни викове побягнаха по чакъла на автомобилната алея и паркинга.

Дъбовата врата тихо изскърца и ги лъхна миризма на неподдържана къща. Първото впечатление беше сумрак, но Карълайн вдигна щорите и с помощта на зимната дневна светлина помещенията бавно започнаха да се събуждат за живот. Напълно оголена, вътрешността беше още по-внушителна от външността на зданието. Квадратното парадно преддверие водеше до пет приемни отляво и дясно, а над него господстваше величествено стълбище, което в основата си се издигаше към задната част на къщата, след това се завърташе под прав ъгъл, за да се върне обратно над главите на посетителите до коридора на втория етаж. В двете посоки имаше дълги коридори, по които се стигаше до шестте спални и двете бани. В двата края две по-семпли стълбища водеха до мансардния етаж, който някога е бил предвиден за жилища на прислугата и складови помещения.

Карълайн отвори двойните врати вдясно от фоайето и въодушевено повика Том, докато вдигаше щорите и дърпаше размъкнатите пердета.

— Погледни това — извика тя развълнувано.

Помещението беше великолепно. Дълго петнадесет и широко десет метра, то заемаше цялата дължина на сградата на север от входната врата и имаше елегантни, богато орнаментирани тавани и стени, В далечния край имаше огромна камина, облицована с карарски мрамор, а на пода до нея беше стоварена купчина сухи цепеници, подпалки и стари вестници — единствената следа, която напомняше, че до не много отдавна, господарската къща е била дом. За съжаление полилеите бяха изчезнали, защото предишните собственици бяха разпродали всичко, преди да се изнесат набързо.

Въпреки тези тъжни гледки къщата беше здрава. Преди няколко години, когато имаше рецесия и застрахователната компания «Лойд» беше изпаднала в затруднение, човек би могъл да я купи за половин милион. Сега исканата цена беше милион и ако някой се беше погрижил да й придаде малко по-сносен вид, можеше да донесе дори повече. Но собствениците отдавна ги нямаше, а на съдия-изпълнителите не им пукаше. За тях Корстън парк не беше нещо повече от имот на длъжници, който трябваше да бъде превърнат в пари. Затова един милион си беше направо изгодно и Том беше готов да плати исканата цена.

Той чуваше стъпките на жена си, докато тя обикаляше една по една стаите, на горния етаж. Каролайн се провикна, за да обяви нуждата от повече бани, като по този начин обезсили най-американското възражение. Том се ухили, мина под стълбището и тръгна към кухнята. Там бяха голямото помещение за миене на съдове и главната кухня. В нея нямаше никакви кухненски уреди, с изключение на една голяма комбинирана желязна печка, твърде тежка за преместване. Зад отворената врата в дъното се виждаха стъпала, които се спускаха в мазетата.

Децата го зърнаха през прозореца и започнаха да тропат по задната врата.

— Има тенис корт! — извика весело Патрик.

— И басейн! — добави Майкъл.

Том излезе навън при момчетата и последва нетърпеливите им крачки. През твърдата повърхност на игрището бяха избили бурени, а басейнът беше пълен с жабуняк.

— Е? — въодушевено се провикна Карълайн от прозореца на горния етаж. — Не е ли прекрасна?

— Нуждае се от малко ремонт.

Том се постара да прозвучи безгрижно, за да прикрие нарастващата си тревога. Това ли е всичко, което могат да ти дадат парите?

— О, ще ремонтираме стъпка по стъпка. Почакайте ме, слизам веднага.

Тя се присъедини към тях откъм задната част на къщата и четиримата закрачиха по обраслата пътека към езерото. Щом го видяха, децата хукнаха напред, пренебрегвайки предупрежденията да внимават.

— Само си помисли — заговори Карълайн, — можеш да каниш хората тук, за да се упражняват в стрелбата, вместо все да се чудиш дали ще те поканят.

Том се засмя и я прегърна през раменете.

— Няма защо да се опитваш да ми я продаваш. Харесва ми и то доста.

— Мисля, че трябва да се пазарим — настоя тя.

— Добре. Кажи им деветстотин хиляди. В брой. И ги помоли да ни оставят ключовете. Трябва да я огледаме по-подробно.

По пътя към Фром децата попитаха какво ще стане с дома им в Лондон. Том обясни, че ще го запазят. Налагаше се все още да работи в Ситито, а те да ходят на училище. Така че за известно време Корстън парк щеше да бъде за почивните дни и за ваканциите. По-късно можеше да се превърне в техен истински дом.

През следващия половин час Патрик и Майкъл с лекота изхарчиха още няколко стотици хиляди в планове за модернизиране на къщата и започнаха да спорят кой в коя стая ще се настани. Започна да вали още по пътя, но Карълайн дори не включи чистачките. Тя не искаше да позволи на някакви облаци да помрачат нейното блаженство.

Когато в понеделник Дик Суини се върна на работа, се притесни. Надяваше се да намери на писалището си съобщение, което да потвърждава, че очакваните средства са стигнали в Женева, но призракът на Том Клейтън не искаше да се махне. Нахълта в кантората, демонстрирайки стандартното нюйоркско изражение на неустрашимост, и размени няколко думи с мъжа на рецепцията, преди да последва секретарката в кабинета си. Тя изброи оставените за него съобщения, докато той закачаше палтото си в гардероба, и го увери, че всички възникнали в негово отсъствие въпроси са уредени.

— Освен обаждането в четвъртък — добави жената, — от Лондон позвъни Том Клейтън. Каза, че днес отново ще те потърси.

Преди да успее да се съвземе, адвокатът забеляза чисто написаната паметна бележка на своя помощник: господин Излер от «Юнайтед кредит банк» е идвал. Поискал да му бъдат потвърдени подробностите за смъртта на професор Клейтън, както и фактът, че кантората им е изпълнител на завещанието. Уестън Хол потвърдил тези неща, които са широко известни, и предложил на г-н Излер да се свърже с г-н Суини, ако има нужда от допълнителна информация. Г-н Суини можел да се свърже с г-н Излер на «Броуд стрийт», където е седалището на клона на КЖБ в Долен Манхатън.

Суини се тръшна на стола си, впил поглед в бележката.

— Добре ли сте? — попита секретарката.

— Да, да, всичко е наред — отговори той доста неубедително. — Още не съм се оправил от отвратителния полет. Мери, налага се веднага да се заема с една работа. Задържай всички обаждания. Или ако е подходящо, прехвърляй ги на Уестън. Никакво прекъсване, докато не кажа! Разбра ли?

Тя кимна и излезе от стаята леко объркана от нетипичното държане на своя началник. Адвокатът кръстоса ръце зад тила си и с гръб натисна облегалката назад, като преди това избута стола си от бюрото. Остана така с впити в тавана невиждащи очи. И сега какво? Беше предупредил Салазар, но на такива клиенти човек не натяква «нали ти казах».

Преди петнадесет години, когато Еймън Суини се пенсионира, той каза на сина си за сметката на Салазар. Тя печелела добри пари за фирмата и освен това Джо бил добър приятел. Не че Дик имаше някакви резерви да се занимава с незаконен бизнес. Той вярваше, че светът се движи от корупцията, и смяташе, че думи като правда и неправда поначало са лишени от смисъл. В бизнеса само резултатът има значение. Успехът е нещо добро, а средствата нямат значение.

Границата, която Дик не можеше да прекрачи, беше убийството. Той се страхуваше, че ако някога Майкъл Клейтън или неговият син откриеха измамата, Салазар нямаше да изпитва подобни задръжки.

В края на тридесетте години на миналия век, когато Дик още беше дете, баща му и Пат Клейтън бяха неразделни. Не минаваше събота или неделя, без да си гостуват семейно. Двамата приятели пиеха ирландско уиски до зори и слушаха келтски песни. Клейтън беше як мъж. Изисканите му дрехи не скриваха силното му тяло, закоравяло от годините, прекарани в улични сражения.

В началото на века Ню Йорк представляваше етнически архипелаг, в който всяка общност черпеше сили от сплотяването със своите. Скоро строителната компания на Клейтън стана влиятелна. Някои от ирландските имигранти се справяха добре и искаха да имат собствени къщи. Клейтън ги убеди да му възлагат строителството. Така започна да строи тук къща, там паркинг и да ухажва църквата, което му осигури поръчка да построи няколко училища. Когато неколцина от своите, вече забогатели, поискаха да преместят бизнеса си другаде и да се интегрират с англосаксонската висша класа, Клейтън им припомни как са се държали англичаните към тях у дома и постави под въпрос морала на всеки, наричащ себе си ирландец, но готов да даде бизнеса си на протестанти. Ако това не помагаше, той им подсказваше да изпратят част от парите в помощ на патриотичната кауза у дома в Ирландия, като наблягаше, че дистанцирането от този кръстоносен поход няма да бъде добре прието. Един издигащ се по социалната стълбица вносител на платове възложи постройката на своя нов склад на външни хора. Веднага щом строежът бе завършен, складът изгоря до основи. Живеещите в Ню Йорк ирландци знаеха, че това е дело на Пат Клейтън, но както обикновено Еймън Суини Ко го измъкнаха от ръцете на правосъдието.

През 1919 г. конгресът прие 18-ата поправка. Слагайки черешката на върха на вълна от сбъркана пуританска демагогия, конгресменът Андрю Дж. Волстед стигна до извода, че алкохолът е вреден за Америка и че нацията трябва да престане да пие. Той спечели поддръжката на пъстра група привърженици на тъпата си идея: Лигата за борба срещу пивниците, Протестантското евангелско движение, Фронта срещу чужденците. През януари 1920 г. законопроектът на Волстед стана закон и само за дни се роди незаконна индустрия с невъобразими размери. Задоволявайки една нужда на нацията, засилена от забраната да се пие, тази индустрия изгради: основите на кошмара с наркотиците, който по-късно през същия век щеше да копира нейните методи — товари, превозвани с камиони от Канада, с кораби от Европа и Карибите. Безброй тонове алкохол бяха вкарвани контрабандно в страната на крилете на подкупите. Скоро се появиха първите алкохолни барони — хората, които имаха куража и властта да организират разпространението на стоката. В Чикаго за тази позиция се водеше борба между италианците и ирландците. Някой си господин Алфонс Капоне, гангстер от Бруклин, натрупа сто милиона долара до 1927 г. В Бостън ирландците владееха пазара сравнително кротко, но Ню Йорк бе твърде голям за една-единствена група и етническите архипелази се отграничаваха още по-ясно. Клейтън посети Ирландия и си осигури доставчици. Скоро всяко домакинство и нелегална кръчма, които искаха да получат най-качествената напитка от Смарагдовия остров, трябваше да въртят бизнес с Патрик Клейтън.

Така той се запозна с младия пуерториканец от Бронкс Джо Салазар, само на осемнадесет и с ужасен английски. Той изкарваше прехраната си с акъл, раздавайки заеми на по-ниските слоеве от латиноамериканската общност. По това време работеше за баща си Емилио, който започнал лихварския бизнес с капитал от три хиляди долара, осигурен след смел набег срещу голяма заложна къща. Джо обикаляше кварталите, давайки назаем тук десетачка, там двадесетачка на хора, които не биха могли да получат банков заем, и с лихви, които само за месец удвоиха капитала на Салазар. Когато синът му стана на шестнадесет, Емилио започна да го учи на занаята. На осемнадесет младежът изпитваше удоволствие да се разправя с длъжниците, които не успяваха да платят навреме.

Една вечер в апогея на сухия режим Джо влезе в някакъв ирландски бар. Макар да не ходеше често там, заведението се намираше в квартала на Салазар и хората го познаваха. Собственикът го почерпи с двойно ирландско уиски и след това поиска помощта му. Имал нужда от петстотин долара за една седмица.

— За какво са ти? — попитал Джо, а мъжът измъкна бутилка «Бушмилс» изпод тезгяха.

— За най-добрата пиячка, която може да се купи с пари — каза барманът, показвайки етикета.

Салазар направи една бърза сметка наум.

— Тридесет процента за седем дни — обяви той и бръкна във вътрешния си джоб.

Мъжът протегна ръка, за да скрепят сделката, и с удоволствие пое петте стодоларови банкноти. Седем дни по-късно Салазар се отби да прибере своите шестстотин и петдесет долара.

— От тази пиячка — започна той, като вдигна чашата, която току-що му бяха налели — колко можеш да продадеш?

— В този бар? — мъжът се наведе, за да чува по-добре младия латиноамериканец. — Десет каси седмично не са проблем, но…

— Не каси — прекъснал го Салазар, говори ми в пари.

— Без да се напъвам, две хилядарки седмично.

— Откъде я купуваш?

— Е, Джо — опъна се ирландецът, — не мога да ти кажа.

— Ще трябва — възрази спокойно Салазар, — ако искаш да бъдем партньори.

Тогава О'майли покани Салазар в задната стаичка да обсъдят нещата. На следващата сутрин посетиха Пат Клейтън и платиха пет хиляди долара за доставка на уиски.

Когато 21-ата поправка сложи край на сухия режим в 1933 г., Джо Салазар отдавна се бе разделил с О'майли и бе поел целия латиноамерикански пазар в Ню Йорк, превръщайки се в най-големия клиент на Пат Клейтън. Еймън Суини помагаше и на двамата. За разлика от безумния Капоне, който убиваше безнаказано и попадна в затвора за неплатени данъци, Суини научи Клейтън и Салазар как да водят счетоводните си книги и как да търгуват чрез истински и фиктивни фирми. През 1933 и двамата вече бяха богати. Клейтън отново се зае със строително предприемачество, а Салазар си купи офис в Манхатън и се развихри в лихварството.

После дойде войната, а с нея и черният пазар. От покупко-продажбата на лекарства, оръжия и муниции можеше да се спечели състояние. Салазар и Клейтън отново обединиха усилията си. Първият осигуряваше парите, сега той разполагаше с множество външни инвеститори, а вторият съживи своята задгранична контрабандна мрежа. Все още разполагаха и с помощта на Еймън Суини. Той ги предупреди за новите федерални агенти. ФБР не можело да бъде купено като местните полицаи. Освен това ги посъветва да не държат пари, чийто произход не могат да обяснят, в Америка. В онези дни Швейцария беше леснодостъпна. Всеки можеше да си отвори сметка там, без да му задават въпроси. Суини откри такива сметки за своите двама клиенти в различни градове и банки.

Един хубав ден двамата мъже се разделиха. През 1944 Америка воюваше от три години. Тонове морфин се превозваха до военните болници в района на Тихия океан и Европа, но той се търсеше много и от нюйоркските наркомани. Салазар посети Клейтън с предложение за съвместен бизнес, но ирландецът отказа. Срещу къркането и куршумите нямал нищо против, защото бил израснал с тях в Донегал, но наркотиците се продавали на децата. В този момент различното им мислене би могло да доведе до сблъсък, но се намеси съдбата и девет дни след като отказа на Джо Салазар, Пат Клейтън умря от сърдечен удар.

Следващия месец, когато Салазар прибра парите си от пратката морфин, той си каза с тъга, че за пръв път от години ще изпрати само една вноска в Швейцария вместо две. И тогава му хрумна: всъщност защо не две? Защо да не запази сметката на Пат Клейтън? Швейцарците не знаят, че той е умрял, а Джо разполага с достатъчно копия от подписа на бившия си съдружник. И опита: писа до «Юнайтед кредит банк» на бланка с логото на фирмата на Пат, подписана от него, и нареди на банката да преведе 5 000 долара на сметката на дребен доставчик на дрога. Три седмици по-късно морфинът пристигна. Така Джо Салазар откри безопасен път да движи мръсни пари — от името на някой друг. Той затвори всичките си сметки, запазвайки само онези с чисти пари. За останалите първо използваше имената на покойници, но скоро осъзна, че не е необходимо да прави това. Включи в системата реални лица с рождените им дати, професиите и номерата на социалната им осигуровка. По-късно щеше да използва тези сметки, за да внася печалбите на своите клиенти от незаконен бизнес, защото научи, че големите пари идват, когато оставиш някой да върши мръсната работа, а друг да носи рисковете. Така Салазар се върна при своите корени. Лихварят от задните улички сега се бе превърнал в банкер в пълния смисъл на тази дума.

Хората, които избираше, за да открива банкови сметки, бяха абсолютно неизвестни. Той ги наричаше «моите призраци». Макар да беше малко вероятно, ако някога властите ги заловяха, те не можеха нищо да им кажат, защото нямаха никаква представа в какво са въвлечени. Ако по случайност някой от призраците разкриеше измамата, какво толкова? На този етап на своя живот на Салазар нямаше да му е трудно, нито пък щеше да се поколебае, да организира нещастен случай със смъртоносен край, преди още човекът да е започнал да осъзнава какво става.

Дълги години схемата работеше отлично, но всеки си има ахилесова пета, а тази на Салазар беше сметката на Пат Клейтън. През 1944 г. той оформи генерално пълномощно, давайки пълен достъп до сметката на нищо неподозиращия Майкъл Клейтън, чийто подпис не познаваше, но банката също нямаше представа как изглежда. Джо използваше пълномощното, за да действа от името на сина. Без да знае, Майкъл стана първият от второто поколение призраци на Салазар. Петдесет години по-късно тази сметка се беше превърнала в съществен елемент от веригата за изпиране на пари. Салазар тайно се подиграваше на швейцарците, които го скубеха с плащаната от тях нищожна лихва. Те нямаха представа, че печалбата на Джо е десет процента. Но не на година, а на превод.

Еймън Суини не възрази на така подкараната работа. Той смяташе, че Пат би го одобрил, представяйки си как федералните агенти пилеят силите си в проследяването на мръсни пари само за да открият, че престъпникът отдавна е мъртъв. Обаче синът на Еймън, Ричард, не приемаше нещата така. Той харесваше Майкъл Клейтън и макар да знаеше, че ако се наложи, той винаги може да докаже своята невинност, увещаваше Салазар да закрие сметката.

Сега се проклинаше, че не се осмели да притисне повече Салазар, и реши да се обърне към Том. Щеше да се наложи да му каже част от истината. Може би и да го сплаши малко, но Дик най-много се надяваше, че ще успее да говори с него, преди да е разклатил много лодката.

Погледна часовника на стената и вдигна слушалката. Първото му обаждане беше до Креди суис в Женева. След като удостовери самоличността си с предварително уговорените пароли, той попита какво става с един превод на стойност четиридесет и три милиона долара от «Юнайтед кредит банк». Служителят му отговори, че до момента не са пристигнали никакви пари. Попита дали Суини желае банката да се свърже с ЮКБ, но Дик отказа, обяснявайки, че ще се обади отново, след като говори с подателя на превода. Служителят обаче не му каза, че когато набра номера на сметката на «Суини, Тъли, Макандрюз» на клавиатурата на своя компютър, на екрана се появи съобщение, че всяка операция или разговор, свързани с тази сметка, трябва да се докладват незабавно на господин Гуидо Мартели.

Дик остави слушалката на място и се замисли. Салазар каза, че нареждането за прехвърлянето на парите е било пратено преди седмица. На писмото му трябват три дни, за да стигне до Швейцария. Следователно беше възможно нареждането да е получено едва днес. Може би се самозаблуждава, но все пак ще почака до сряда. Тогава ще се наложи или да попречи на Том да направи нещо глупаво, или — в краен случай — да каже на Салазар. По първата част на това решение трябваше да почака, докато в Женева стане пет. Тогава щеше да провери наново и ако парите не бяха пристигнали, щеше да звънне на Том. В края на краищата разполагаше с претекста, че му връща обаждането.

Веднага след като Суини затвори телефона, банковият служител на Креди суис се обади на Мартели. Той не се запита каква е причината шефът на охраната да се интересува специално от случая, а просто му докладва времето и съдържанието на разговора. Мартели благодари и изпрати секретарката си в мазето да намери лентата със записа, за който стана дума. Когато го получи, звънна на Лафорж в Цюрих.

— Гуидо, много съм ти задължен — съвсем искрено му благодари Лафорж.

— Удоволствието е мое, Валтер — отговори Мартели. — На този етап ще уведомите ли властите?

— Имам усещането, че още е рано — призна Лафорж, — но трябва да обсъдя това с началството. Ще ти звънна веднага, след като се разбера с шефа.

— Добре — съгласи се Мартели, — а аз ще продължавам да те държа в течение.

Лафорж потърси д-р Улм на частния му номер и поиска незабавно да се срещнат. Улм се съгласи и Лафорж взе асансьора за последния етаж.

Улм се наведе, прехвърли тежестта на тялото върху лактите, разтворени широко, и облегна брадичката на върховете на пръстите, притиснал длани като за молитва. Впил поглед в попивателната, той изслуша внимателно доклада на Лафорж. Когато началникът на охраната, приключи, директорът се облегна на стола и го погледна.

— Какво предлагаш, Валтер?

— Господин директор — започна Лафорж, като внимателно подбираше думите, си, — както аз виждам нещата, нашият клиент Томас Клейтън не е направил нищо незаконно. Правата му върху сметката са наред.

Улм кимна неопределено и подкани Лафорж да продължи.

— Ако това предположение е вярно — каза началникът на охраната, след като погледна в бележките си, — лицето Ричард Суини се надява да получи пари, които не принадлежат нито на него, нито на човека, който ни е изпратил нареждането за превода.

— Валтер, провери ли много внимателно подписа на това писмо? — попита Улм, намеквайки за по-раншния им разговор.

— Проверих го, господин директоре, и проблемът е, че е действителен. Няма съмнение, че принадлежи на професор Майкъл Клейтън.

— Който е бил мъртъв по времето, когато е написал писмото? — зададе риторичен въпрос Улм.

— Точно така. Което ме кара да вярвам, че може би другата ми теория е вярна — позволи си да подчертае Лафорж и продължи, защото шефът му не реагира, — а именно че адвокатите на професор Клейтън са притежавали подписано и недатирано писмо, може би дори празен подписан лист. Хората често улесняват така своите доверени адвокати. След смъртта на своя клиент те са решили да присвоят парите.

— Смятайки погрешно — завърши Улм очертания от Валтер сценарий, — че синът не знае за съществуването на сметката, защото не е специално упомената в завещанието.

— Точно така господин директор.

— Валтер, каква според теб е правната страна на проблема?

— Засега — заяви убедено Лафорж — в Швейцария не е извършено престъпление.

Улм отново кимна одобрително.

— Обаче не можем да пренебрегнем факта, че е налице опит да се извърши такова.

— Според теб трябва ли да уведомим полицията? — Улм не можа да скрие отвращението си при мисълта за подобна вероятност.

— Обмислих тази възможност, но какво можем да им кажем? Ние не знаем кой ни е изпратил въпросното писмо. Би било неразумно да признаем, че Креди суис ни предоставя информация, а престъпникът, ако някога бъде намерен, така или иначе не е в Швейцария. Всичко, което нашите власти биха могли да направят, ако изобщо предприемат нищо, след като няма доказателства, е да изпратят запитване до американската полиция.

— Съгласен съм с теб — каза Улм и поклати глава. — Така нищо няма да постигнем.

— Ако господин Суини наистина вярва, че царите трябва да пристигнат в сметката на неговата фирма, той ще трябва да предостави нужните доказателства.

— И какво, Валтер, нищо ли няма да предприемем?

— Това ми изглежда най-разумно, господин директор — отговори колебливо Лафорж.

— Освен ако какво?

Тогава Лафорж предложи нещо. Макар да бяха единодушни, че банката не е задължена да направи каквото и да е, би било добре да се подсигурят с доказателство, че все пак са реагирали на проблема. В резултат д-р Улм нареди депозитът да си остане на място. Четиридесет и три милиона долара бяха капчица в океана за ЮКБ, но все пак е по-добре да са при теб, отколкото да ги прехвърлиш на друга банка, освен ако не си принуден да го сториш. Ако «Суини, Тъли, Макандрюз» вършеха нещо нередно, имаше дискретни начини да ги уведомят, че истината е известна, и същевременно да се докарат пред една много важна инстанция — правителството на Съединените щати.

През 60-те години на миналия век американците се бяха заловили яко с швейцарската банкова тайна. В страната на капитализма законодателите бяха решени да прочистят досието на «Уол стрийт». Онова, което по-късно щеше да бъде наречено «сделки с помощта на вътрешна информация», тогава беше нещо обикновено не само на Нюйоркската фондова борса, но и в Лондон, Париж, Токио и навсякъде другаде, където хората по силата на служебните си задължения получаваха поверителна информация и се възползваха от нея. Американската общественост беше започнала да негодува, а Комисията по ценните книжа и борсите се осмели да атакува. Първи в света Съединените щати забраниха сделките на основата на вътрешна информация. Налаганите наказания бяха жестоки. Но старите навици умират бавно и онези, които не можеха да пропуснат възможността да изкарат бързо пари, започнаха да основават офшорни компании и се уговориха с швейцарските си банкери по команда да купуват и продават ценни книжа. И всичко това се случваше зад плътната завеса на банковата тайна. Облагодетелстването с помощта на вътрешна информация и укриването на данъци в САЩ не бяха престъпления, извършени на швейцарска територия. Комисията по ценните книжа и борсите и данъчната служба се обърнаха към Държавния департамент, който помоли дипломатите си да прошепнат на швейцарците: дръжте се прилично или ще поставим извън закона всички американски сделки със страни, където не се предоставя финансова информация на властите. В известна степен швейцарците отстъпиха на натиска. Затова всички, които искат да търгуват с американски ценни книжа през Швейцария, трябва да подпишат съгласие банките да предоставят техните лични данни на правителството на САЩ. Това сработи и мошениците преместиха своя бизнес на наскоро освободените Кайманови острови.

Оттогава американците разположиха свои хора в Швейцария. Експерти по измамите от ФБР, Комисията по ценните книжа и борсите и от време на време страната домакин ги захранваха с полезна информация. Лафорж познаваше доста добре едно такова лице. Той можеше да разговаря с него неофициално и поверително. Най-малкото ще изкара акъла на Суини, ако се готви да направи някоя глупост. Вероятно нямаше никога повече да чуят за него. Идеята се хареса на Улм. Той разреши на Валтер Лафорж да действа, разбира се, само устно.

На третия етаж в сградата «Джон Едгар Хувър»* във Вашингтон имаше две оскъдно мебелирани долепени една до друга стаи без табелки на вратите. Най-общо казано, в тях се сортираха получените сигнали. Работеше се денонощно, за да се покриват всички часови зони, да се координира получената разузнавателна информация от постовете в чужбина и да се осигурява помощ в замяна. Един устат служител на ФБР някога беше нарекъл работещите тук Чуждестранния легион и прякорът им се лепна. Това бюро, разбира се, бе федерална служба, чиято дейност според устава е ограничена в рамките на Съединените щати. Голяма част обаче от делата под нейна юрисдикция възникват в чужбина. Затова специалните агенти на ФБР, разположени в чужбина, по-точно казано, офицери за свръзка и наблюдатели, събират и изпращат информация, която може да помогне при разследването на федерални престъпления. Известен брой от тези агенти са разположени в Европа**, откъдето изпращат своите доклади на Чуждестранния легион.

[* Джон Едгар Хувър — основател на Федералното бюро за разследване и негов първи директор (в периода 1924-1972 г.). — Б.ред.]

[** ФБР има бюро и в България. — Б.пр.]

Специален агент Коул буташе нощното дежурство в понеделник. Когато факсът изплю информацията от Женева, той беше сам в офиса, вдигнал крака на бюрото и задълбочен в Чърчиловата «История на англоезичните народи».

Аарон Коул не беше типичен служител на ведомството на Хувър. Първо, той беше черен, а легендарният началник никога не би назначил съзнателно цветнокож. Освен това беше хомосексуалист, а Хувър не е наемал и обратни, макар да се говори, че той самият е бил такъв. Коул беше приет във ФБР благодарение на Програмата за положителни действия, но се гордееше с това, че е толкова добър оперативен работник, колкото и останалите. След като беше доказал, че политиката на Хувър е била погрешна в тези две точки, сега доказваше, че е била сбъркана и в трета: Коул споделяше информацията с останалите правителствени служби. И от това имаше полза.

Той прочете факса и веднага пусна името Ричард Суини в базите данни. Излезе едно попадение. Прегледа трите страници, които излязоха на екрана. От сведението ставаше ясно, че ФБР е проявило слаб интерес към Суини По-голямата част от информацията беше изтеглена от файловете на Агенцията за борба срещу наркотиците. Коул разлисти адресника си и звънна на един приятел, някогашен любител на наркотиците. Зададе му няколко въпроса, записа си едно-две неща и му прати въздушна целувка, преди да затвори.

Специален агент Коул беше носител на Медала на Конгреса и Пурпурното сърце* и имаше диплома на юрист от Щатския университет в Тенеси. От трите отличия той смяташе дипломата за свое най-голямо постижение. Коул не даваше пукната пара за бюрократичните правила. Беше американец, обичаше страстно страната си и мразеше търговците на наркотици, които съсипваха държавата и закопаваха негрите още повече. Той прегледа бележките си и набра телефона на Харпър в Маями.

[* И двете отличия се дават за храброст пред лицето на врага. — Б.пр.]

— Банко интерамерикано.

— Моля ви, искам да говоря с Ред Харпър.

— На телефона.

— Господин Харпър, обажда се специален агент Аарон Коул, ФБР. Моля ви да затворите, да телефонирате в седалището на ФБР във Вашингтон и да поискате да ви свържат с мен.

Две минути по-късно Коул вдигна слушалката още след първото позвъняване.

— Сега вярвате ли, че говорите с ФБР? — попита той.

— Да.

— Господин Харпър, разполагам с информация, която искам да ви предоставя, разбира се, неофициално.

— Защо правите това? — попита предпазливо Харпър.

— Защото и двамата преследваме едни и същи мръсници, само че в този случай мисля, че вие можете повече да им навредите.

— Защо смятате така, господин Коул?

— Защото един общ приятел ми каза. Неофициално.

— Този общ приятел има ли си име?

— Тревър Лински, неофициално.

— А мръсниците как се казват?

— Те са двама: Ричард Суини и Джо Салазар.

В слушалката настъпи мълчание, след което Харпър смени тона.

— Благодаря, това ме интересува. Какво можете да ми кажете?

Коул му разказа какво беше научил. Суини очаквал големи пари в Женева, а в архива на ФБР неговото име е свързано с това на Салазар. Проблемът е в това, че парите не били преведени, и по тази причина господин Суини може би ще стане невнимателен. Край на съобщението.

— Не разбирам много-много — призна си Аарон, — но си помислих, че може да ви помогне.

— Така е — отговори честно Харпър. — Какво иска бюрото в замяна?

— Бюрото ще ми откъсне топките, ако някога се разчуе за този разговор.

Харпър се засмя и преформулира въпроса си.

— Какво иска Аарон Коул в замяна?

— Нищо, Ред, само едно «Благодаря». Засега това е достатъчно.

В пет без пет източно време Дик Суини телефонира отново в Женева, но резултатът беше същият: не бяха получили превод. Банковият служител съобщи на Мартели за обаждането, а той звънна на Лафорж.

Без някой в правната кантора да подозира, в мазето на сградата на Пето авеню двама инженери с работните комбинезони на «Бел телефон» работеха сред хаос от кабели, опитвайки се да открият телефонните на «Суини, Тъли, Макандрюз». Те разполагаха с модерни инструменти, а единият от тях носеше във вътрешния си джоб съдийско разрешение за подслушване, подписано от районния съдия Хауърд Дж. Крамър. Откриха нужните кабели и монтираха мостови клеми, а след това свързаха краищата им с тези, които обслужваха стая 507. От една година Агенцията за борба срещу наркотиците плащаше наема на този апартамент, но в течение на девет месеца стаите си останаха празни. Вероятно нещо ставаше, предположи техникът, след като им бяха наредили да дойдат отново, тук. Те огледаха работата си за последно, провериха отново чертежите, които им бяха дали от телефонната компания, затвориха шкафа, събраха багажа си и взеха асансьора до петия етаж.

Суини попита секретарката си дали има съобщения за него, повтори нареждането никой да не го безпокои и набра номера на Том Клейтън в Лондон. Телефонната централа на банката го препрати към вътрешния номер на Клейтън. Преди Дик да успее да каже каквото и да било, Том го помоли да остане на апарата, а той продължи да говори по другия телефон. Сърцето на Суини прескочи, когато го чу да се съгласява да похарчи милиони. След това изслуша как Том приключва сделка и разбра, че само си върши работата.

— Том Клейтън слуша.

— Том, Дик Суини се обажда.

— О, Дик, опитах се да се свържа с теб — весело каза Том.

— Знам, току-що получих съобщението. Какво мога да направя за теб, Том?

— Свързано е с моя дядо — внимателно започна Том, защото усети тревожната нотка в гласа на Суини.

Дик прочисти гърлото си.

— Дядо ти? Какво за него?

— Дик, мисля, че знаеш много добре. Моля те, не ме баламосвай — Том замълча и остави думите си да увиснат в нищото.

— Можеш ли да бъдеш по-конкретен?

— Добре, щом искаш, така да го изиграем. Разкажи ми за златното яйце на татко в Швейцария.

— За Бога, Том, какво по дяволите си намислил?

— Защо не ми кажеш?

С дланта на лявата си ръка Суини избърса рукналата по челото му пот.

— Том — започна той успокоително, — стой настрана от това. За Бога, та Пат е мъртъв от петдесет години! Това няма нищо общо с теб.

— Това е въпрос на лично мнение. Разбрах какво е оставил Пат след смъртта си. А ти си затрая. «Суини, Тъли, Макандрюз» — изпълнители на завещанието. Чудя се какво ли ще кажат в Нюйоркското адвокатско сдружение.

— Исусе Христе! — избухна Суини, като внезапно скочи на крака. — Не ги пипай! Не си заслужава. Не си заслужава да си изгубиш живота, задник такъв!

— Да не ги пипам? — Сега и Том започна да се ядосва. — Вече е късно за това, адвокате! И кой точно заплашва живота ми?

Дик рухна обратно на стола.

— Том, трябва да поговорим. Повярвай ми. За твое добро е.

— Щом искаш, говори, аз ще те слушам — отговори Том спокойно.

— Не по телефона.

— Дик, съвсем скоро бях в Ню Йорк. Имаше възможност да говориш с мен. Сега не мога да дойда пак.

— Тогава по-добре аз да дойда в Лондон.

— Знаеш къде да ме намериш. Междувременно моето ще си остане мое. — И Том затвори, преди адвокатът да успее да каже нещо.

Известно време Суини остана неподвижен със слушалката на ухото. Чу пиукане, когато международната линия прекъсна, и още някакъв звук, но просто не му обърна внимание. На петия етаж двамата мъже току-що бяха довършили закачането към линията му. Разговорът на Суини с Том щеше да е последното обаждане от и до кантората, останало незаписано.

— Томи, какво става? — шумно кресна Кройц.

— Малка неразбория в Ню Йорк. Ще се оправя.

— Е, тогава да се залавяме да правим пари, а?

— И то много, но няма да те пипам за късмет, Влад.

— Егоистичен копелдак.

Том си погледна часовника. Пет и половина и вече му беше дошло до гуша. Време е да си върви. Беше го яд на Суини и същевременно се чувстваше леко еуфоричен след неочакваното забогатяване и самонадеяно уверен, че петте милиона долара вече са в сметката на «Таурус». Забеляза, че лирата стерлинга е паднала с два сантима в Цюрих, което го зарадва, и реши да сложи край на работния ден. Новината, че преводът на петте милиона е отменен, тепърва го очакваше.

Звънна на своя приятел Стюарт Хъдзън, за да го покани да поиграят скуош. И денят на Стюарт беше минал кофти, както му обясни, затова с радост прие предложението. Хъдзън беше партньор в правна кантора, която обслужваше банката на Том. Двамата се бяха запознали малко след като Том пристигна в Лондон, и скоро откриха, че споделят една и съща страст към нощта. Връзките на англичанина отвориха всички врати в града за американеца. Стюарт беше този, който в онази съдбоносна нощ запозна Том с Карълайн. Малко по-късно тази вечер, докато лежаха изтощени в леглото, след като бурно бяха правили любов за първи път, Том я попита откъде познава адвоката.

— Две години излизах с него — отговори тя.

— Със Стюарт?

— Аха.

— Странно, че никога не го е споменавал — отбеляза Том, необяснимо раздразнен от това разкритие.

— Няма и да го направи, защото е джентълмен — подразни го Карълайн.

И наистина е такъв, помисли си Том. Поразително богат, красив, умен, а на всичко отгоре баща му е пер на кралството.

— Как се случи, че го изпусна? — попита Том, изненадан от обземащата го ревност.

— С него беше забавно, но това не беше любов.

Карълайн каза това с неподлежаща на съмнение решителност и Том нямаше намерение да спори.

Той взе такси до «Фулъм роуд» и за да не се наложи да разговаря с таксиметровия шофьор, се престори, че чете «Ивнинг стандарт». Опита се да остане безпристрастен и да се заеме с фактите. Беше прибрал четиридесет и три милиона долара. Факт. Парите бяха негови. Банката в Цюрих беше проверила два пъти и стигна до извода, че са негови. Ако имаше и най-малкото съмнение, щяха да го изхвърлят. Не можеше да има никакви съмнения. И това беше факт.

Но Дик наистина ли искаше да каже, че животът на Том е в опасност? Лондон беше много далеч от Ню Йорк, но Том трябваше да се съгласи, че за четиридесет милиона долара човек може да бъде убит навсякъде по света. Чии пари са това? Изведнъж го полазиха мравки по гърба. Надявам се, че не са на проклетата ИРА!

В дневниците беше прочел нещо, което не разбра, но Дик би могъл да обясни. Шон. Къде се вписваше той? Кой беше този човек? Чичо Шон? Всеки месец дядо му си беше записвал: Шон, 5 000, Шон 4 000. И така си вървеше. Веднъж цели десет хиляди, но обикновено сумите бяха по-малки. Дали Пат Клейтън не е въртял бизнес с брат си? В това ли е проблемът? Да не би Шон да твърди, че парите са негови? Ще поживее и ще види. Ако някой успее да го убеди, той беше готов да сподели част от богатството си. Това щеше да е неговата теза. Но нямаше начин да се раздели с всичките четиридесет и три милиона. По право това беше неговото наследство.

Хъдзън спечели първите две игри с девет на четири и девет на шест и водеше с шест на три в последната част. Въпреки че беше по-нисък от Том, той покриваше игрището не по-малко умело от него.

— Е, друже, май не ти върви днес, а? — закачи го Хъдзън, като оправяше кърпата, която стягаше русата му коса, и напрягаше мускули, за да сервира.

— Млъкни, Стюарт, и играй — отговори ядосано Том и се приведе, за да отрази отскочилата топка.

Когато Том се изправи, резултатът вече беше седем на три. Той застина, вторачен в своя приятел, и изведнъж си представи Карълайн в прегръдките му. Това свърши работа. Оттук нататък Хъдзън нямаше да спечели нито един сервис. Клейтън започна да удря топката така, сякаш я мразеше, и да подскача по игрището, както не беше правил от години. Той не каза нито дума на Хъдзън, нито поглеждаше към негова само удряше и скачаше, докато не спечели с девет на седем.

— За какво беше всичко това? — попита Стюарт малко по-късно, докато седяха на питие в бара на клуба.

Том му разказа в най-общи линии за парите, които откри в Швейцария, и намекна, че може и да не са негови.

— Скъпи приятелю — започна Стюарт много сериозно, — ако швейцарците са ти ги дали, аз бих казал, че са наистина твои. Тези копелдаци не правят нищо от добро сърце.

— В петък този адвокат ще дойде да се срещнем — обясни Том. — Ще видя какво има да ми казва.

— Ако имаш нужда от правна помощ, само се обади.

— Знам. Благодаря — отговори Том съвсем искрено. — Ако се наложи, ще се възползвам от любезното ти предложение.

6

Моралес погледна наляво към дупката, а след това обратно към краката си.

Замахна леко със стика и улучи топката чисто. Позволи си да се усмихне самодоволно, докато наблюдаваше съвършената линия на движение на топката. И тогава без никаква причина тя се поколеба, отклони се от пътя си и спря на пет сантиметра вляво от целта. Той изруга на глас и след това се обърна, за да наругае своя градинар.

— Тъпанар такъв! — изрева Моралес.

Мъжът застина на място от смайване. Той беше работил седмици върху грийна* на игрището, беше минал всеки квадратен сантиметър с косачката, а след това на колене беше изрязал останалите тук-там бурени и по-дълги стръкове трева с ножица.

[* Грийн — района около дупките на игрището за голф с ниско окосена трева. — Б.пр.]

— Това какво е? — продължи да реве Моралес, докато крачеше към провинилата се туфа, и стовари стика с все сили в центъра й.

Градинарят продължи уплашено да мълчи.

— Ето, идиот с идиот! Тука, тука, тука! — повтаряше той, докато ритмично нанасяше удари по игрището.

След това запрати стика по градинаря и закрачи към къщата. Докато вървеше, си мислеше, че е заобиколен от тъпанари. Как е възможно да въртиш бизнес, след като за всяка дребна подробност трябва да се грижиш лично?

— Къде е Ромуалдес? — попита той един телохранител на минаване през верандата към дневната.

— Пътува насам, дон Карлос — отговори набитият индианец от племето аравак, — заедно с господин де ла Круз.

Моралес нареди да му донесат уиски, без да се обръща специално към някого, и седна. Беше минал почти цял месец, откакто за пръв път огласи плановете си пред Шпеер. Сега вече беше готов за следващия рунд и искаше бързи резултати. След като бизнесът с коката се премести в Кали, Моралес следеше тамошното развитие с ревностно внимание. Някога величественият южен град беше започнал да запада и да потъва в хаос. Една-две фамилии като тази на Ортега се наложиха като водачи, но улиците на града се управляваха от бандити. Те нахално пръскаха пари и местните търговци отговаряха на това внезапно благоденствие с равна по големина алчност. В магазините на Кали човек можеше да си купи най-ексцентричните дрехи и бижута, а в ресторантите сметките надвишаваха с много тези в Богота. Много от старите жители на Кали бяха заминали. Хората, притежаващи от поколения земеделските земи, разпродаваха именията си, защото се страхуваха да откажат на търговците на наркотици писти за техните самолети. Въоръжени бандити скитаха по улиците и труповете в канавките бяха нещо обичайно. Моралес виждаше как Кали поема по пътя на Меделин. Някой ден щеше да дойде армията и тогава касапницата беше неизбежна.

Невежи тъпаци, дошли отникъде и неспособни да се справят с опиянението от внезапно придобитото богатство. Моралес беше различен. Неговите родители бяха скромни учители, но Карлос Алберто още от малък се стремеше към нещо по-голямо. В. гимназията получаваше най-високите оценки и от Меделин замина за столицата, където се записа в правния факултет на Националния университет. Но скоро действителността го застигна и той отпадна след ужасна година в мизерните студентски квартири заедно с останалите бедни момчета от провинцията. През тази година на безкрайна слугинска работа, за да плаща образованието си, той гледаше как децата на богатите потеглят след лекции с колите, купени от техните родители, към богаташките квартали. Една година, през която наблюдаваше как неговите преподаватели се опитват да спечелят благоволението на по-богатите студенти, защото преподавателите бяха и адвокати, които се надяваха, че техните контакти в аудиториите ще доведат богати клиенти в скромните им кантори. На Моралес му трябваше само една година, за да разбере напълно недвусмислено, че млад адвокат без връзки можеше да се надява единствено на посредствен живот.

Тогава се прибра в Меделин, където откри един цял нов свят, който предлагаше големи възможности. Неколцина предприемчиви фермери изкарваха пари от бурени. Новото колумбийско злато се садеше срещу няколко песо в долината Абура и раждаше най-богатата реколта на света. Полицията си затваряше очите. Това беше нещо безобидно, една временна мода в Америка и Европа, която носеше на страната им толкова нужните пари в брой.

Деветнадесетгодишният Моралес започна работа при един такъв фермер с пет пъти по-висока заплата от тези на двамата му родители заедно.

След време беше открито едно още по-доходоносно растение, което се развиваше добре и по високите райони на Боливия и Перу. Листата на коката бяха сочни, големи и евтини. Индианците, миньорите и селяните дъвчеха листата, за да оцелеят на големите надморски височини, но колумбийците се научиха как да извличат активния алкалоид и да го превръщат в хидрохлоридна сол. Те все разполагаха с разпространителска мрежа и скоро по пътя на марихуаната щеше да поеме един нов бял прах, подобен на пудра. Това беше сбъдната мечта, едно истинско Елдорадо, и рождената дата на картелите. Мечтата продължи с години, а Моралес забогатя.

Единственото, което искаше сега, беше най-много една година. Никога нямаше да разрешат на Меделин да се върне към миналото. Затова той прекарваше колкото може повече стока, пестеше парите си и бързаше да се превърне в стълб на обществото в града. Тогава щеше да стане недосегаем.

Но днес имаше друг проблем. Някъде в неговите структури се криеше предател, някакъв глупак, който получаваше пари от Кали. В дузината местещи се из горите разпръснати производствени звена работеха около двеста човека, които бяха на заплата при Моралес. Те бяха онова, което той успя да спаси от наследството на Ескобар. Те движеха рафинериите, събираха товарите и изсичаха гората за опасните самолетни писти. Моралес използваше само леки самолети, които купуваше за по двеста хиляди долара. След като се сваляха ненужните финтифлюшки и се монтираха резервоари за дълги преходи, те прелитаха по хиляда и шестстотин километра покрай Хаити чак до островите, превозвайки по половин тон, а някой път и повече. Там той продаваше своя продукт, който по други канали заминаваше за Америка. За последната част от пътуването цената се удвояваше, но по този начин самолетите на Моралес винаги се връщаха, готови да поемат още един товар, а след него и следващия. Милионите направо се изсипваха в джобовете му.

Тази седмица беше изгубил самолет. След като излетя, избухна над джунглата, разкъсан на парченца от почти петстотин литра керосин. Несъмнено ръката на Кали. Тъпите копелета искаха всичко. Но на тази самолетна писта не е имало чужди хора. Значи някой от неговите трябва да е поставил бомбата. Наркобаронът знаеше, че няма друг избор, освен незабавно да отиде в джунглата и лично да се погрижи за този проблем. Не можеше да допусне да го пренебрегват.

Кметът и адвокатът пристигнаха точно в момента, когато Моралес отпи от скоча с лед. Ромуалдес носеше нов костюм и имитация на панамена шапка. С вид на преуспял човек той мъкнеше голям наръч навити чертежи, а де ла Круз — куфарче с документи. Тримата се здрависаха и се преместиха в трапезарията.

Ромуалдес беше щастлив да докладва, че покупката на терените е завършена. Един от тях обаче създал проблеми. Вдовицата на Ангелини не искала да продава, но Ромуалдес беше поговорил търпеливо с нея, както се похвали, и я спечелил. Разгъна чертежите на масата, а адвокатът извади документите.

— Дон Карлос, смятам, че уговорените цени са добри — каза де ла Круз, като следеше бележките си. — Трите хектара — на Дуранте край шосето за Богота срещу 10 000 долара, а съседните два хектара за осем хиляди. Земите на Ангелини, десет хектара, за двадесет и пет хиляди. Тези три парцела ще са за жилищния квартал.

Моралес кимна и махна на адвоката да продължава.

— Същото важи и за градските парцели — Той погледна към кмета, за да получи подкрепа. — Мигел и аз постигнахме съгласие за ниска оценка, но не чак толкова, че да предизвика неприятности в столицата. Както поиска — продължи той, като се обърна отново към Моралес, — парцелът от пет хиляди квадратни метра на телефонната компания ще подслони болницата. За него постигнахме цена осемдесет хиляди. Парцелите на Кругер са два от по две и половина хиляди всеки. Искаха по четиридесет и пет хиляда, но успяхме да се спазарим, защото момчетата на Кругер имат нужда от пари. Така за първия се разбрахме за тридесет и пет хиляди, а вторият ще струва четиридесет хиляди.

— Чудесно — обади се Моралес. — Каква е общата сума?

— Сто деветдесет и осем хиляди долара заедно с таксите.

— Добре. А сега дайте да видя проектите.

Кметът разтвори бодро ръце над разгънатите чертежи. Неговият зет бил архитект. Той се чувствал горд, че може да работи за фондация «Моралес», и хонорарите му ще бъдат разумни. Лично Ромуалдес ще се погрижи за това.

Моралес хвърли поглед на проектите и веднага ги оцени.

Триетажната сграда на болницата беше проста, но внушителна, с обща разгъната площ петнадесет хиляди квадратни метра. На покрива имаше надпис с тъмносини букви: «Многопрофилна болница Фондация Моралес».

Той кимна одобрително и насочи поглед към скиците на училищата. Тук закоравелият наркобарон наистина се разчувства. Двете сгради бяха почти еднакви, всяка от тях на два етажа. Наричаха се Училище за момчета «Паскуал Моралес» и Училище за момичета «Луиза Моралес» — на имената на починалите родители на именития син. Понякога Ромуалдес проявяваше политическа прозорливост. Черквата бе предпочела училищата да са разделени по пол — така със сигурност ще осигурят монаси и монахини, за преподаватели.

Жилищата бяха проектирани просто, за да бъдат евтини, но със сигурност изпълняваха условието, което Моралес беше поставил: да са солидни и спретнати. Едноетажните бунгала имаха покриви от червени керемиди. Всяко жилище имаше деветдесет квадратни метра площ и малка градинка отпред, а между постройките се източваха павирани улици.

— Ще построим четиристотин жилищни сгради на земите на Ангелини — гордо обяви Ромуалдес, — плюс още сто и двадесет и съответно осемдесет на другите два парцела. Помислихме си, че можете да поискате сам да кръстите жилищния квартал.

— Аристидес, имаш ли вече оферти? — попита Моралес адвоката.

— Да, дон Карлос — каза той и извади още документи. — Обединение от местни фирми. Тези строежи са твърде големи за някоя от меделинските фирми поотделно, но аз ги събрах в кантората и постигнахме съгласие. Всички са горди с онова, което правиш, и за тях ще бъде чест да участват в проекта.

— Колко души знаят за ставащото? — попита Моралес.

— Дон Карлос, накарахме всички да се закълнат, че ще пазят тайна — намеси се Ромуалдес, — но разбира се, не можехме да минем без скици и план-сметки…

— Общо колко ще струва? — прекъсна го той.

— Осемдесет хиляди квадратни метра строителни работи, дон Карлос! Ще струват общо тридесет и пет милиона и петстотин хиляди долара до последния пирон!

Моралес се зарадва. По тези сметки метърът строителни работи щеше да му излезе по четири и петдесет. Собствената му къща му струваше десет пъти повече. Моралес стана и отиде до бюфета, върху който лежеше папка с документи, взе я и се върна на масата. Извади книжата и ги подаде на де ла Круз.

— «Малага строителство» — обясни той. — Това са регистрацията и разрешителните, издадени от местните власти в Андалусия, Испания. — Той замълча, за да даде възможност на адвоката да се запознае с документите, и след минута продължи: — Тя ще бъде главният изпълнител. Всички местни фирми ще бъдат подизпълнители на «Малага».

— Не виждам някакви проблеми, дон Карлос. Фирмата — каза адвокатът и погледна към кмета — вероятно ще се нуждае от разрешителни за работа в Меделин…

Ромуалдес вдигна ръка внушително и се усмихна самодоволно. Нямаше нужда да се споменава нарочно, че нужните разрешителни ще бъдат издадени още същия ден.

— Аристидес, ти ще съставиш договорите между «Малага» и строителните фирми — продължи Моралес. — Обичайните условия. Плащане на части и така нататък. Оставям подробностите на теб. А сега за фондация «Моралес». Подготви ли документите?

— Всичко е тук — отговори адвокатът и отвори чантата си.

Моралес прегледа документацията и кимна одобрително.

— След като и тримата членове на управителния съвет са тук — обяви той, — ще подпишем документите още днес.

Де ла Круз попита внимателно как ще бъде финансиран проектът. Моралес го погледна с тази небрежна гордост, която притежават само много богатите хора.

— Утре ще идеш в банка «Антиокиа» и ще откриеш две сметки. Една за «Малага» и една за фондацията. В банката ще те чака генерално пълномощно — посочи към документа, който беше изготвил Шпеер. — Следващата седмица «Малага» ще изпрати петдесет милиона долара по своята сметка. Тя ще предостави парите за целия проект.

Той погледна към кмета, за да види как ще преглътне тази чудовищна цифра, която толкова леко се беше отронила от устата му. — След известно време «Малага» ще поиска да си получи парите и аз ще направя дарение на фондацията. Искрено се надявам — той погледна пронизващо кмета, — че деловата общност на Меделин няма да чака да я молят, за да даде своя принос.

— Дон Карлос, уверявам те, че нашите съграждани ще те подкрепят — импулсивно възкликна Ромуалдес. — Лично ще се погрижа за това.

— Хубаво. След като свършиш работата в банката, обади ми се да ми кажеш номерата на сметките, за да мога да ги изпратя на адвокатите на «Малага».

Моралес плесна с ръце и поръча по едно питие, след това извади златна писалка и лично я подаваше на всеки, преди да добави и своя подпис под устава на фондация «Моралес». От този миг най-забележителната институция на Меделин вече действаше.

След това стана и помоли гостите да го последват в неговия кабинет. Там отвори един стенен шкаф и ги остави да позяпат съдържанието му. Двата рафта бяха натъпкани с американски долари, а дъното му беше покрито с по-големи и износени колумбийски банкноти. Гостите не пропуснаха да забележат, че шкафът дори не бе заключен, толкова голяма беше самоувереността на Моралес сред собствените му стени. Той взе няколко стегнати пачки и ги постави на писалището.

— Тук са двеста и петдесет хиляди — каза той на де ла Круз. — Внеси ги в банката като първото ми дарение за фондацията. След това ги използвай, за да платиш земите.

Адвокатът започна да прибира царите в чантата си, но осъзна, че няма да се поберат. Тогава извади документите, които можеше да носи под мишница, и продължи да тъпче пачките вътре. Моралес извади един по-малък плик от шкафа и го подаде на Ромуалдес, който го огледа жадно, но устоя на подтика да го отвори, преди да го пъхне в джоба си.

— Аристидес, ти сигурно ще ми представиш сметка, за своята отлично свършена работа — той натърти на «своята», за, да разграничи адвокатските хонорари от подкупите на кмета, но после добави нещо окуражително и за Ромуалдес. — Винаги съм вярвал, че човек трябва да плаща добре на своите поддръжници. По такъв начин — той се засмя на абсурдната идея, — те никога няма да си помислят да се заловят с бизнес за собствена сметка.

След това изпрати двамата мъже до колата им и изчака, докато тя изчезна от погледа му сред дърветата. После отиде да потърси стика си за голф. Над хълмовете на Меделин се спускаше прекрасна вечер.

Недалеч от имението на Моралес Андрес Алберди размишляваше върху една морална дилема. Хулио Роблес искаше да се срещнат отново, но онова, което Алберди щеше да му каже, нямаше да го зарадва. Миналия уикенд Алисия не се прибра у дома, защото беше заминала за Богота с кмета. Върна се сияеща в Меделин, снабдена с купища дрехи, чийто етикети човек можеше да види само в чуждестранните списания. Беше спала в хотел на име «Хилтън», висок двадесет и три етажа, както се кълнеше. През нощта човек можел да види от покрива му как целият град проблясва, сякаш някой е свалил звездите и ги и пръснал между планините. Стаята им била пълна с карамфили и пили вина, внесени чак от Чили. Разказа още, че Ромуалдес обещал, че съвсем скоро ще я заведе на почивка в Дисниленд във Флорида.

— Значи любовникът ти е забогатял, а? — попита на вечеря нейната обикновена, благочестива и по-възрастна сестра, отказвайки да се впечатли, защото в нейните очи въпреки всички парцали Алисия поддържаше една греховна връзка.

— Той ще построи шестстотин къщи — отвърна предизвикателно Алисия — за бедните хора в Колумбия! И — добави тя с необичайна жар, — две са за нас! Една за теб и Андрес и една за мен.

Те се смаяха.

— Какви ги говориш? — попита невярващо Ана Алберди.

— Той ми обеща. Даде ми честната си дума. Показа ми картите и ми позволи да си избера. Две къщи една до друга по пътя за Богота точно пред града. Разбра ли!

— Ха! — провикна се по-голямата сестра. — И как смяташ да платим твоите хубави къщи, глупаво момиче?

— Ще платим само толкова, колкото можем. Мигел всичко ми обясни — На това място малко се поколеба, защото не се сети какво точно й беше казал. — Всеки според възможностите си. Ако нямаш работа, нищо няма да платиш. Ако си по-заможен, ще платиш повече. Но къщата ще си остане твоя.

— Да бе! Сега разправя така, но после ще се появят агентите на собствениците с пушки, за да събират наема.

— Не и този собственик — каза тя упорито. — Мигел знае. Ти нищо не разбираш.

— Кой е собственикът? — попита Андрес, който беше мълчал досега.

— Нарича се фондация «Моралес» и Моралес е член на управителния съвет. Това означава, че ще стане онова, което той казва. Разбра ли!

— Света дево Марио — завайка се от ужас жената на Андрес, — ти, момиче, не знаеш какви ги говориш. Моралес е лош човек.

— Не е — отговори Алисия уверено. — Ти не знаеш дори половината. Никой не знае, освен Мигел. Той ще построи и болница, където ще лекуват безплатно, и две училища! Две училища, които също ще са безплатни, за нашите деца!

— Чии деца? — попита Ана, която беше бездетна, и гласът й издаде колко я мъчи това.

— Моите деца — отговори Алисия и внезапно омекна. — Когато всичко свърши, той ще се ожени за мен.

Ана Алберди избухна в сълзи и избяга в стаята си, Андрес беше оставен на мира да обмисли своята морална дилема.

Шестстотин къщи можеха да означават само едно нещо — нямаше да остане нито едно дърво. Хулио Роблес сигурно ще да иска да научи това. ЕЛ БИД беше силна. Ако поискат, можеха да спрат всичко. А Андрес повярва в историята на Алисия. Той огледа старата си къща и се вторачи в покрива, който през лятото държеше горещо, а през дъждовния сезон не успяваше да опази топлината. Ана много искаше нова къща с градина. Той също беше чувал разни слухове за Моралес. Продавал бил кокаин на янките. Е и какво? Сънародниците на Андрес не употребяваха кокаин. Това си беше проблем на тъпите гринговци.

Знаеше го, защото веднъж в мъжкия клуб Пратс, бръснарят, който беше работил в Сакраменто, му го беше казал с приглушен глас. В Америка всички имат много пари и работят само пет дни в седмицата. Всяко домакинство има по няколко коли и цветен телевизор във всяка стая. Не ходят на църква и могат да си купят каквото поискат, когато им се прииска, и да платят за него по-късно. Проблемът им е, обясни съзаклятнически Пратс, като проблясваше със златния си зъб, че се отегчават. Затова си измислят начини да убиват времето. Купуват си секс по телефона и плащат петдесет долара за съвсем мъничко кокаин. Той показа на своята недоверчива публика колко малко, като взе солница от бара й изсипа точното количество на плота.

Затова Пратс не останал там. Той беше спестявал в Америка и веднага щом събра достатъчно, за да си купи собствена бръснарница, се върна в Меделин. Калифорния, беше заявил авторитетно той, не е място за отглеждане на деца.

Алберди отиде до кухнята и се върна в предната стая с бутилка агуардиенте, ракия от захарна тръстика. Седна на масата и си наля щедро. Трябваше да признае, че харесва Роблес. Вярно, че беше твърде директен и понякога, когато Андрес се опитваше да го забаламоса, ставаше раздразнителен. Но пък винаги плащаше и никога не увърташе. Когато се срещнаха за първи път, беше разказал на Андрес за дърветата. Нещо, на което викат екосистема. Отсичаш дърветата и земята умира. Така беше обяснил господин Хулио. И докато умира, прави дупка в атмосферата горе на небето. Не можеш да я видиш, но е там. Учените знаят тази работа. Нас, обясни господин Хулио, отдавна няма да ни има, когато хората ще усетят последствията. Нашите деца няма да могат да отгледат и едно растение.

Андрес му повярва, защото беше забелязал, че днес има много по-малко цветя, отколкото по време на неговото детство.

Затова беше важно човек да се грижи за дърветата.

Той си наля още една чаша агуардиенте и тя го подсети за питието, което бяха изпили с Пратс, когато Алберди се беше опитал да покаже познанията си за екосистемата. Пратс изглеждаше впечатлен.

— Няма съмнение — съгласи се той, което накара Алберди да се почувства горд, — но може да се каже и по друг начин. Гринговците изсякоха собствените си гори и спечелиха състояния от това. Разбра ли?

Алберди не можеше да не се съгласи. В края на краищата Пратс беше живял на Север.

— А сега ни казват, че ние в Южна Америка не можем да сечем собствените си дървета, защото щели да станат дупки в небето. Така ли е?