Наследникът

Алберди се съгласи и с това.

— Аз бих казал те да започнат да садят нови гори, докато ние продадем нашите. — Пратс замълча, за да може Алберди да вникне в казаното, защото тропическа гора не израства за една нощ. — Или пък да купят нашите гори и да ги оставят такива, каквито са. Все пак парите са у тях.

Алберди със сигурност не можеше да възрази и на това. С третата и последна чаша от евтината ракия той взе решение. Чу жена си още да хлипа в спалнята, докато откачаше шапката си от закачалката. Тихичко излезе от къщата и тръна надолу по уличката към автобусната спирка.

Щеше да иде в града и да предупреди кмета.

Информацията, която Алберди реши да скрие, нямаше да заинтересува Хулио Роблес. Той вече знаеше. В град с размерите на Меделин беше невъзможно да запазиш в тайна проект от такъв мащаб. Роблес искаше от Алберди да му съобщи нещо друго и беше готов, ако е нужно, да рискува своето прикритие, като предложи на информатора сериозно възнаграждение за Алисия, за да разбере подробности за финансирането на проекта. Това щеше да осигури на Ред Харпър сигурна информация и може би разрешение да нанесе удар.

Затова Роблес прекара целия ден в кабинета си, пълнейки машината за рязане на документи и уреждайки несвършени неща. Трябваше да е готов да побегне всеки момент, ако бъде разкрит. Смяташе да предложи на Алберди до пет хиляди долара за имената на намесените фирми и банки. Ромуалдес сигурно съхраняваше документите в своя кабинет. Единственото, което Алберди трябваше да направи, беше да обясни на Алисия как да ги потърси. Хулио вече беше установил, че тя може да чете.

В осем Роблес потегли по пътя към Картахена и спря на уговореното място. Изчака десет минути и си тръгна. За първи път информаторът му беше пропуснал среща. Разбира се, може да има логична причина за неговото отсъствие, но Хулио беше обучен винаги да мисли най-лошото. По този начин човек живее по-дълго. Може би Андрес се беше разболял или имаше някакви семейни неприятности. А може и да са го разкрили. Ако това е причината, новината беше лоша. Щом прикритието му е разкрито, щеше да се наложи да бяга презглава от Колумбия. Така че най-доброто, което можеше да направи, бе да се опита да разбере какво става колкото може по-бързо. Той обърна и подкара колата към дома на Алберди.

В този момент Андрес Алберди слушаше Ромуалдес. Беше го потърсил в кметството, но му казаха, че кметът вече си е отишъл. Между градския център и по-добрите квартали не вървяха, автобуси, за това той провери колко пари им в джобовете и взе такси. Докато стоеше пред голямата вила, сгушена на сигурно място зад двуметровата желязна ограда, изведнъж го хвана страх и едва не побягна. Но в този момент си припомни разказа на Алисия за обещаното от кмета. Когато натисна звънеца, над вратата светна лампа и отвътре залаяха кучета. Няколко минути по-късно възрастен слуга с груби черти на лицето започна да го разпитва през затворената врата. След като прецени, че Алберди не е от типа хора, които кметът приема у дома, той му предложи да помоли за час в приемното време на общината, като подчерта «помоли».

— Моля ви — твърдо каза Алберди, който все още черпеше смелост от агуардиентето, — кажете на кмета, че е важно и че се казвам Андрес Алберди.

Прислужникът вдигна рамене и затвори прозорчето на вратата.

Алберди чу как гласът му отслабва, докато вика на кучетата да млъкнат, отдалечавайки се към къщата. Андрес се надяваше, че Алисия е споменала името му, защото нейната фамилия не беше Алберди. Но ако Ромуалдес наистина й беше обещал тези две къщи, той сигурно беше чувал за Андрес. Малко по-късно кучетата отново се разлаяха и Андрес чу как ключът се завърта в патрона.

Заведоха го в къщата и след това в кабинета на кмета. Тлъстият мъж седеше зад писалището си. Спортната му риза беше нарочно небрежно разкопчана, за да се забелязват трите дебели златни ланеца, които висяха на врата му. Той махна на прислужника да затвори вратата и след това с мрачен тон се обърна към посетителя:

— Да не се е случило нещо с Алисия?

— Не, дон Мигел, тя е добре.

— Тогава за какво си дошъл?

— Трябва да ви разкажа за един проблем…

— Андрес, аз не работя у дома — раздразнено отговори кметът. — Ела в кметството — той нарочно погледна часовника си — в подходящо време.

— Да, дон Мигел — настоя Алберди, — но все пак трябва да ви кажа. Мисля, че ще искате веднага да научите за това.

— Добре — съгласи се снизходително кметът, като издиша дълбоко, за да подчертае, че нищо, което Алберди знае, не може да бъде интересно за най-важния човек в града, — но бъди кратък.

Алберди му разказа какво знае, но инстинктът му за самосъхранение му подсказа да направи малки промени, за да не пострада. Хулио Роблес от ЕЛ БИД задавал въпроси за проекта на кмета. За училищата и къщите. Алберди знаел, че Роблес ще се противопостави на строителството. Той ще поиска американците да спрат сечта на дърветата.

Кметът се удиви.

— Защо по дяволите, ще иска информация от теб?

— Той иска да накарам Алисия да ви шпионира.

— Наистина ли? — разгневи се кметът. — А ти смяташ, че тя ще го направи, така ли?

— О, не — отговори той бързо. — Никога. Тя ви е абсолютно вярна.

Ромуалдес знаеше това, но му беше приятно да го чуе. Той замълча за малко — човекът с власт, който се готви да вземе решение.

— Добре направи, че ми каза.

Добави още, че този разговор трябва да си остане между тях двамата. Не трябва да разказва на никого. Дори на жена си и Алисия.

Андрес кимна.

— А какво да правя, ако господин Роблес отново ме потърси?

— Кажи му, че нищо не знаеш. След това ми докладвай. Разбра ли?

— Да, дон Мигел.

— Чудесно — кметът стана и бръкна в джоба си. — Пеша ли дойде?

— Не, дон Мигел, взех такси.

— Моят шофьор ще те откара у вас — обяви Ромуалдес великодушно и му подаде петдесет хиляди песос. — Аз винаги плащам добре на поддръжниците си. Схващаш ли? Така те никога няма да се изкушат да работят против мен.

Алберди се усмихна благодарно, а домакинът лично го изпрати до вратата, след което се върна в кабинета си. Жена му го повика за вечеря, но той отговори, че първо трябва да проведе един много важен телефонен разговор.

Когато Ромуалдес се обади, Моралес вече беше седнал да вечеря със семейството си в отлично настроение, защото плановете му напредваха добре. За радост на жена си и децата той обяви, че ще идат заедно на почивка. Къде искат да заминат? Могат да си изберат всяко място на света, с изключение на Америка. Докато спорът се въртеше около Париж и Сингапур, влезе икономът и прошепна в ухото на главата на семейството, че на телефона е кметът Ромуалдес.

— Кажи му да се обади утре — отговори Моралес, без да се поколебае. После се обърна към децата и ги подразни: — А сега, скъпи мои, кой иска да отгатне какво ще ви купи татко, когато отидем в Сингапур?

Алберди помоли шофьора да спре на главната улица. Предпочиташе да извърви пеша последната част от пътя, защото не искаше да го видят да пристига в кадилака на кмета. Толкова бързаше, че не забеляза Хулио Роблес, седнал в колата си, паркирана, без да бие на очи, на същата улица.

По-рано, когато Роблес отиде да търси Алберди, отвори Алисия. Зет й го няма, обясни жената. Не знаела къде е отишъл. По-красива е от описанието на Андрес, помисли си Роблес. Той й каза, че няма нищо важно и ще мине пак, и се върна да изчака в колата си. Когато видя Алберди с шофьора на кмета, разбра, че е предаден.

Върна се вкъщи, събра малкото ценни вещи, които притежаваше, в един сак, огледа за последен път жилището, излезе и заключи вратата. Всичко тук ще остане така до пристигането на следващия специалист по горите. Всички сгради на ЕЛ БИД се радваха на статута на дипломатически жилища.

Отскочи в службата и написа две кратки бележки. В първата обясняваше на шефа си от ЕЛ БИД, че се налага спешно да се върне вкъщи по семейни причини. Втората беше факс до главната квартира, с който потвърждаваше тъжната новина за своята сестра и обясняваше, че тръгва още същата вечер. Провери два пъти дали не е пропуснал нещо, пусна факса до Вашингтон и отиде да се срещне с Ромуалдес. Кметът още вечеряше със семейството си, когато чу звънеца на вратата и лая на кучетата. Не очакваше никого, но въпреки това стана от масата и отиде да провери. За голяма изненада видя слугата да води Хулио Роблес.

— Господин кмете — започна Роблес и протегна ръка, за да се здрависат, — много съжалявам, че ви безпокоя по това време, но възникна нещо важно, което се налага да споделя с вас. Можем ли да поговорим насаме? — попита той, преди онемелият от смайване Ромуалдес да успее да продума.

В кабинета на кмета Хулио пое командването в тази импровизирана среща.

— Седнете, господин кмете, няма да отнеме много време.

— С кого си мислите, че разговаряте? — Ромуалдес беше започнал да се съвзема.

— Просто ме изслушайте. — Хулио уверено заяви, че знае всичко за фондация «Моралес», за наркопарите в нея и за Ромуалдес като член на Управителния съвет, който ще движи тези кървави пари. Това са фактите, каза Роблес. Неговите хора във Вашингтон ще се оправят с тях, когато са готови. Последствия за Ромуалдес ще има, независимо какъв ще бъде завършекът на този разговор, защото кметът вече трябва да е разбрал, че той, Хулио Роблес, не е само специалист по горите в ЕЛ БИД.

— Тогава защо си правите труда да говорите с мен? — попита Ромуалдес, усещайки, че могат да му предложат някаква сделка.

— Защото, когато изляза от тази къща, потеглям право за летището и повече няма да ме видите. — Той остави време на кмета да осъзнае думите му. — Обаче, преди да си тръгна, мога да проведа един телефонен разговор. С Карлос Алберто Моралес, вашия най-виден гражданин.

Ромуалдес преглътна сухо.

— И когато му се обадя — продължи Роблес барабанния си огън, — ще му кажа, че знаем за великите му планове благодарение на голямата уста на неговия доверен кмет…

— Няма да повярва! — отвърна Ромуалдес.

— А когато му светна, че сте завели любовницата си в Богота и сте й издрънкали всичко? Ще ви цитирам да казвате колко е хубаво, че от цялата тази гадост с наркотиците най-накрая ще излезе нещо добро за хората.

— Курвенски сине, никога не съм казвал това — възрази Ромуалдес, който беше започнал обилно да се поти, и инстинктивно сложи ръка на сърцето си. Ще убия тази кучка, помисли си той.

— Зная това, кмете — тихо каза Роблес и се усмихна, — но дали Моралес го знае?

— Какво искаш от мен?

— Искам да знам откъде са дошли парите. Колко са, кога и кой ги е изпратил. Според онова, което чувам, вашата фондация ще има нужда от сто милиона.

Ромуалдес измърмори, че парите още не са пристигнали и става дума само за петдесет милиона. Роблес се вторачи в него и не продума, докато кметът не му обясни. Очаквали ги всеки момент. Два превода: за двадесет и пет милиона от Банко насионал в Монтевидео и същата сума от «Банесто» в Севиля.

— Благодаря, господин кмете — учтиво се сбогува Роблес. — Сам ще намеря пътя. А, и още нещо — каза той натъртено. — Алисия не ни каза и думичка. Изглежда, ви е напълно вярна, макар че не го заслужавате. Следихме ви и подслушвахме телефоните ви — излъга той. — Трябва да знаете, че във Вашингтон внимателно следят ставащото в Меделин. Ако по някаква причина се случи нещо неочаквано на някой от семейство Алберди, може би все пак ще проведа онзи разговор по телефона. Не го забравяйте.

Роблес затвори вратата на кабинета и се озова срещу внушителната госпожа Ромуалдес, която идваше да попита дали съпругът и ще се върне на масата за вечеря. Хулио я поздрави любезно, бяха се срещали по приемите, извини се и последва прислужника, който го преведе покрай кучетата.

Шофира цялата нощ. Първо пое на запад към Пуерто Берио, преди да завие на север и да хване пътя, който следваше течението на река Магдалена до Ел Банко. След това измина още осем километра по магистралата «Банакила». Пристигна в платиновия рудник «Сезар» точно когато слънцето започна да се извисява над върховете на Сиера Невада.

От охраната забелязаха служебните номера, провериха картата му от ЕЛ БИД и го насочиха към млад мъж, ръководител на нощната смяна. Роблес му обясни, че скоро ще кацне самолет на ЕЛ БИД, който ще го вземе. Мъжът му отговори, че не е чувал за подобно нещо. Роблес му показа своя дипломатически паспорт и се пошегува, че бюрократите рядко се презорват. След това посочи колата и обясни, че другата седмица колега от банката ще мине да я прибере. Нали господинът няма нищо против да вземе ключовете и иска ли да му донесе нещо от Венецуела? Началникът каза, че няма нищо против да се погрижи за колата и ще се зарадва на бутилка уиски с черен етикет. Те седнаха да изпият по чаша кафе, докато чуха звука на едномоторния «Центурион», който се готвеше да кацне на пистата на мината.

Роблес благодари на началника на нощната смяна за гостоприемството и се настани до пилота. Чесната зави и се понесе по късата писта, докато Роблес си слагаше колана, след което се насочи по вятъра. Секунди по-късно вече се издигаха в източна посока, за да пресекат границата с Венецуела. След час щяха да се приземят в Маракайбо, където Хулио Карденас щеше да се прехвърли на самолет за Маями.

Доволен от себе си, той най-сетне се отпусна и заспа.

7

Във вторник Том Клейтън неохотно тръгна за работа по «Броуд стрийт», защото сутринта беше ветровита и хладна. Той се съревноваваше с другите работещи в Ситито за местата под козирките, обикалящи сградите, които създаваха илюзия за защита срещу носения от вятъра ситен дъждец. Минути след като излезе от метростанцията на «Ливърпул стрийт», косата му вече беше мокра, а вдигнатата яка на шлифера му, макар да я беше стиснал с лявата си ръка, не можеше да попречи на струйките вода да се стичат по врата му. В такива сутрини винаги му се искаше да живее в Калифорния.

Добрите обноски го накараха да отстъпи на разминаваща се с него дама. Направи крачка встрани, уцели една локва и лявата му обувка се напълни с вода. Въпреки всичко жалкият вид на Том беше свързан повече с неговите чувства, отколкото с несгодите на природата. Беше разказал на Карълайн всичко, което знаеше за сметката в Швейцария, и вместо да се зарадва, тя се уплаши. Том виждаше, че тя изказа гласно тревогата, която той самият се опитваше да потисне, че един хубав ден някой ще поиска от него да върне парите.

Двамата обсъдиха различни възможни обяснения. Първо отхвърлиха възможността за грешка на банката — твърде много хора бяха проверили сумите в Цюрих след заявката на Клейтън. Той увери жена си, че половин милион не могат да се превърнат за петдесет години в четиридесет и три милиона. Не и ако парите са оставени да дремят в банката. Очевидно към първоначалната сума бяха добавени пари. Кога? Колко? И най-важното — от кого?

Несъмнено Дик Суини знаеше отговорите, но Том беше сигурен, че едва ли ще му каже цялата истина. Не се страхуваше от Суини и все пак беше уверен, че ще изстиска достатъчно от него, за да може сам да си състави пълна картина. Карълайн го умоляваше да обещае, че няма да докосва парите, докато не научи истината, и Том се съгласи. Нито цент повече от петте милиона, които вече беше взел. Наложи се да каже на жена си за историята с Джеф Ленгланд, но отхвърли всяко предположение за закононарушение. И във всеки случай, увери я той самоуверено, веднага щом пазарите се обърнат, ще излязат на печалба. Карълайн не каза нищо — паричните въпроси винаги са били работа на нейния съпруг, но изражението й подсказваше, че съвсем не е спокойна.

Влезе в офиса към осем и тридесет. Свали си обувките и ги постави до радиатора, седна пред мониторите и се загледа мрачно в наквасените крачоли на панталона си. Когато вдигна очи, видя, че Гринхолм му маха от вратата на своя стъклен кабинет. Том се затътри натам, проклинайки мокрите си чорапи.

— Том, през целия ден ли ще си тук? — попита небрежно неговият началник.

— Нямам други планове — отговори Клейтън.

Имаше нещо тревожно в тона на Гринхолм.

— Тогава да обядваме заедно — каза той властно. — В един.

Обърна му гръб и влезе в кабинета си. Това съвсем не прозвуча като случайна покана.

Том провери сметката на «Таурус» и едва не повърна от онова, което установи. Петте милиона долара от Цюрих бяха изчезнали. Беше видял с очите си превода в петък, но също така знаеше, че всички плащания се нуждаят от потвърждение. Нима швейцарците се бяха въздържали? По какви причини? Том отпусна лявата си ръка между коленете и провери баланса на «Таурус» — един милион и шестстотин и петдесет хиляди на червено. Депозираният от тях марж покриваше загубата, но едва-едва.

Той скришно погледна към кабинета на Гринхолм. Шефът му говореше по телефона, но улови погледа на Том. Лицето му беше безизразно. Правилата в търговията с фючърси бяха прости: ако маржът бъде изразходван, преди срокът да изтече, депозитът трябва да се увеличи. Това ли стоеше зад поканата за обяд, или имаше нещо по-зловещо?

Наложи се да излезе от банката, за да намери обществен телефон. Взе два листа хартия, пъхна ги в прогизналите си обувки и излезе, без да погледне назад. Мина през охраната без сако и шлифер, промърморвайки, че има нужда от цигара, след което хукна по мократа «Броуд стрийт».

С Акерман го свързаха мигновено. Банкерът реагира с изненада на новината, че «Таурус» не е получил парите си. Може би защото това е първият превод, процедурите са отнели малко повече време от очакваното.

— Господин Акерман, моля да ми спестите подробностите — твърдо каза Том. Тъй като нямаше какво да губи, той можеше да изиграе ролята на раздразнен клиент, оказал доверие на банка, която не струва пукната пара. — Вие се съгласихте да преведете парите в петък. Не си изпълнихте обещанието. Ако искате да задържите сметките ми, трябва да осъществите превода още сега.

— Господин Клейтън, ще направя всичко възможно — Том усети нервност в гласа на Акерман. — Мога ли да ви се обадя?

— Не, не можете — отговори Том с една идея по-бързо, отколкото би трябвало. Затова си наложи да обясни: — През целия ден ще бъда в движение. Ще ви звънна следобед.

— Както желаете, господин Клейтън…

— И докато сте още на телефона — Том реши да се възползва от предимството си. — Искам да продам тридесет милиона стерлинги. Фючърсен договор, тридесет дни. По обменния курс между лирата и швейцарския франк, обявен в Цюрих — той си погледна часовника — днес на обяд.

— Господин Клейтън — възрази Акерман, — това е извън моята сфера. Ще трябва да поискам разрешение.

— Ами поискайте го — отговори рязко Том. — Ще ви се обадя следобед. Надявам се да не ме разочаровате.

Акерман веднага докладва нарежданията на Клейтън на д-р Грубер и му беше казано да изчака за отговор. От своя страна, вицепрезидентът отиде да се посъветва с директора.

Д-р Улм започна да почуква с пръсти по писалището си и да обмисля алтернативите. Ако адвокатите в Ню Йорк смятаха, че наистина имат право на претенции, тъй като бяха американци и адвокати едновременно, досега щяха да са бомбардирали ЮКВ с факсове и телефонни обаждания.

Сделката за тридесет милиона лири не представляваше риск за ЮКВ, той като на сметка при тях лежаха тридесет и седем милиона долара и с това марж от 125. Ако ЮКБ не реагира веднага, като се има предвид, че претенциите на Клейтън за парите са наред, в което Улм не се съмняваше, можеше да се наложи да плащат огромни компенсации.

В края на краищата единственото, което рискуваха, бяха пет милиона долара, и то само ако в бъдеще се появи ново предявяващо права лице, което в момента изглеждаше твърде невероятно. Сега д-р Улм имаше и втори мотив да запази отношенията с Клейтън. В понеделник беше научил от финансовото разузнаване на банката, че работодателят на Клейтън изпитва недостиг от петстотин милиона лири стерлинги.

Малки късове информация като тази можеха да струват цяло състояние в подходящите ръце, сигурни и сръчни като неговите собствени. Той беше уверен, че господин Клейтън не е глупак и навярно притежава ценна информация. Защо иначе ще рискува своите лични пари и то без знанието на своята банка? Налагаше се да държи под око действията на американеца и ако е удобно, сам да предприеме ход, преди пазарите да са се усетили.

Той заповяда на Грубер да разреши на Акерман да изпълни и двете нареждания на Клейтън. Също така временно промени субординацията, което със сигурност не се хареса на вицепрезидента, но нямаше какво да прави. Отсега нататък Акерман трябваше да докладва всички трансакции на Клейтън веднага след извършването им лично на директора. След това повика един от най-добрите анализатори и му нареди да изнамери всичко за продажбите на стерлинги, извършени от банката на Том.

В един и петнадесет Том и Гринхолм излязоха заедно от банката, бъбрейки за незначителни неща, докато крачеха по «Треаднийдъл стрийт». Дъждът беше спрял, но беше студено и влажно и лицата на хората изразяваха ясно мнението им за английските зими. Пресякоха «Линдън хол маркет», като Том просто следваше началника си, защото нямаше представа къде отиват, докато не стигнаха «Бошамп». Пред входа имаше опашка, но Люси беше запазила предварително масата на Гринхолм.

— Ако ядеш тук, получаваш допълнително мили по програмата за лоялни клиенти на «Бритиш еъруейс» — прошепна Гринхолм, докато келнерът ги водеше към тяхната маса.

И двамата си поръчаха пресни омари, а след това океански костур.

Гринхолм избра бутилка шабли от 1979 г., което пропъди и последните съмнения на Том, че банката плаща сметката. Веднага след като поръчаха, Гринхолм заговори по работа.

— Малко съм загрижен за теб — измърмори той, докато се правеше, че много внимателно маже с масло парче хляб. След това вдигна поглед и попита: — Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

Откакто получи поканата за обяд, Том беше гадал какво става. «Таурус» още беше наред. Последните загуби бяха само прогнози, които още не се налагаше да бъдат уредени. А ако Гринхолм беше надушил играта с Ленгланд, щяха да му сложат окови, а не да го водят на обяд.

Обмисли и положителния сценарий — краят на годината беше времето на премиите. Добрите и лошите новини винаги се обсъждаха предварително и според сегашните резултати това щеше да е добра година.

Възможно ли е зад всичко това да стои телефонният му разговор с Дик Суини? Всички обаждания се записваха. Такива бяха правилата — привидно за да се уреждат споровете, ако две страни по един устен договор не са съгласни с онова, за което са се договорили, макар подобни неща да се случваха много рядко — на нивото на Том играчите бяха съвършени професионалисти. Записите всъщност бяха предназначени да предотвратяват неетичното поведение и сделките с вътрешна информация. Съществуваше и мълчалива гаранция за опазване на личната тайна. Личните неща никога не се споменаваха и с времето човек свикваше с подслушването и започваше да говори свободно, както Том разговаряше с Карълайн. Дощя му се Гринхолм да стигне до същността на въпроса. Пищният обяд не означаваше нищо. По един и същи начин те канеха на ресторант, за да ти съобщят, че те уволняват или че ти вдигат заплатата.

— Хал, можеш ли да бъдеш малко по-конкретен? — кротко попита Том.

Гринхолм не се славеше с плахост. Той притежаваше самоувереността на човек със скромен произход, който сам е стигнал върха. Същевременно не беше от Бръшлянената лига и Том беше открил, че от време на време изживява комплекс за малоценност.

— Добре — съгласи се той. — Първо, наистина съжалявам за баща ти. Загубих своя не много отдавна и зная какво е…

— Това е наред — Том не искаше да допуска Гринхолм до личния си живот. — В това отношение всичко е наред.

— Също така — продължи Гринхолм, но в гласа му прозвуча нотка на нетърпение, — както ти казах, ако имаш нужда от малко време да се погрижиш за личните си работи, няма да имам нищо против.

Том поклати енергично глава.

— Добре — Гринхолм се наведе към него, — ако не е това, тогава какъв е проблемът?

Преди Клейтън да успее да отвори уста, келнерът пристигна с виното. Хал Гринхолм му махна да си върви, взе бутилката и лично наля двете чаши. Веждите му все още бяха повдигнати нагоре, подчертавайки важността на последния въпрос. За миг Том си помисли, че Ленгланд е признал всичко. И се наруга, че не звънна на Джеф, след като се върна от Цюрих.

— За какви проблеми говорим, Хал?

Гринхолм беше готов за този въпрос и започна да изброява, свивайки пръстите на едната ръка.

— Първо, като оставим настрана тези швейцарски фючърси, от месец не си сключил свястна сделка. Второ, не отработваш обичайните часове. Трето, прецакваш своята премия и оттам моята. Четвърто, мисля, че имаш финансови проблеми. Така ли е? Какво всъщност става?

— Финансови проблеми?

— Знаеш какво имам предвид — отговори Гринхолм, но вече малко по-спокойно.

Стигна се до записите на телефонните разговори, разгорещения му спор със Суини и настояването на последния да върне парите.

— Боже, Хал, погрешно си разбрал случилото се — Том поклати театрално глава.

Суини е адвокат, обясни той. Изпълнител на завещанието на баща му. Копелето, натърти Том, има генерално пълномощно за една сума, която принадлежи на неговия баща, и като мислел, че Том няма представа, си затраял. Том просто си е взел парите, всичко е законно и проверено и банката е напълно доволна.

Гринхолм, изглежда, прие версията.

— Значи си получил парите, така ли? — попита той.

— Да.

— Затова ли ходи в Цюрих?

— Да — призна си съкрушено Том, — но бях искрен за проучването, което исках да направя за нас. Фактически, ако провериш, ще видиш, че вървим нагоре…

— Зная — съгласи се Гринхолм. — Едно точка осем. Колко пари имаше по сметката на покойния ти баща?

— Три милиона долара — излъга Том.

Гринхолм подсвирна.

— И този… ъъъ… адвокат мошеник си ги иска?

— Да.

— Защо?

— Може би баща ми е имал партньор. Ще видим. Поисках от Суини да изясни всичко и той ми каза, че ще дойде в Лондон за тази цел.

— И какво ще правиш, ако е имал партньор?

— Тогава, Хал — отговори Том и вдигна рамене, — ще поискам да се срещна с него. Да поговорим. Ако ме убеди, ще му дам неговия дял. Това е.

— Струва ми се почтено — отговори замислено началникът му. — Три милиона, а?

Том се усмихна и Гринхолм напълни отново чашите. Шефът на Том изпитваше маниакална любов към парите. Уважението, което изпитваше към другите, беше пряко свързано с тяхното богатство.

— Знаеш ли кои са твоите от «Таурус»? — най-неочаквано попита Гринхолм, докато се бореше с щипките на омара.

— Мисля, че са шваби — отговори Том, насилвайки ръката си да не трепери. — От Вадуц.

— Твоят приятел Ленгланд ли те свърза с тях? — с гримаса Гринхолм остави намира омара и се протегна към купичката за плакнене на пръстите.

— Аха. Искаха малко по-голям обхват.

Гринхолм кимна с разбиране. Германците обичаха да правят сделки с Лондон. Цюрих беше прекалено близо до дома.

— Маржът се свива.

— Знам. Поисках да преведат пет милиона, ако ще остават в играта.

Гринхолм кимна одобрително.

Том безмълвно се помоли Акерман да не го подведе.

— А този адвокат, Суини, кога пристига?

— С нощния полет — отговори Том, доволен, че разговорът се отдалечава от «Таурус».

— Тогава утре можеш да не идваш на работа. Ще накарам Влад да те замести. След това искам да работиш на сто процента.

— Имаш го, Хал. Благодаря.

Със слушалки на главата Мак Макдугъл седеше с крака на бюрото, а очите му бягаха по спортните страници на «Ивнинг поуст». Той разполагаше с най-добрата апаратура на света и му правеше удоволствие да я използва. Колегите в АБН не разбираха как може да седи с часове и да слуша хорските разговори, но Мак виждаше нещата по различен начин. Това беше разрешено душене. Пъхаш си носа в работата на другите и отгоре на това ти плащат за удоволствието. Беше удивително какво може да научи човек, като просто си седи и слуша телефонни разговори. Правната кантора, която сега беше на мушката му, разполагаше с централа за двадесет линии и Мак беше настроил съоръжението да записва всичките. Вече не използваха ленти, записите се качваха направо на БУБ. Става много по-лесно, спретнато е, а освен това дисковете побират много повече. Цифровият дисплей показваше на Мак кои линии се използват в момента. Всички разговори се записваха, но с едно преместване на ключето Мак можеше да се включи във всяка линия и да подслушва на живо. За последните няколко дни беше научил няколко интересни неща: че някои от тези адвокати изкарваха по петстотин долара на час, че един известен магазин на Пето авеню щеше да смени собственика си, че срещата по тенис следващата събота в 3:30 на Флашинг медоуз е нагласена и че една машинописка на име Талула се надява тази вечер да се изчука.

Мак никога не използваше в частния си живот информацията, която събираше. Колкото и да му беше приятно да подслушва, той вършеше само онова, което очакваха от него. На всеки два часа сменяше диска в комбинираното записващо устройство с нов и след това пъхаше пълния диск в четеца на своя компютър. После кликваше на телефонния номер в Маями и съдържанието му изтичаше по модемната връзка от компютъра до машините на Ред Харпър на две хиляди и четиристотин километра оттук.

Екипът на Харпър разпечатваше записите и ги сортираше в папки според вътрешните номера. Пълните записи на разговорите, провеждани от номера 24 и 25, тези в кабинета на Суини, се предаваха лично на Ред Харпър. В Южна Флорида беше ранен следобед, когато Ред започна да чете втория комплект разпечатки от днешния ден и внезапно вдигна ръка със стиснат юмрук:

— Пипнах те!

Хората му вдигнаха погледи от работата си и се скупчиха около бюрото му.

— Момчета, нашият много учен член на нюйоркската адвокатска колегия току-що се е обадил на един прочут банкер — възкликна той победоносно. — Кой иска да отгатне името му? — очите му сияеха.

— Салазар! — извикаха едновременно останалите трима.

— Право в целта!

— Ей, Ред, я виж това — обади се един агент, докато ставаше от бюрото си, за да донесе новите разпечатки. — От номера на Мери Гулън, личната секретарка на великия Дик — подаде листовете на своя началник. — Птичката май отлита за Европа!

Ред Харпър зачете на глас разговора на секретарката на Суини с «Юнайтед еърлайнс»:

— Резервация, естествено първа класа, от Ню Йорк за Лондон. Моля запазете и апартамент в «Кларидж» за две нощи.

След това се върна на краткия разговор между адвоката и Салазар и също го прочете на глас. Когато свърши, всички се развикаха радостно. Суини молеше за спешна среща с Перача.

— Сигурно имаш лоши новини? — намръщи се Салазар.

— В Женева май са се получили усложнения — предпазливо отговори адвокатът.

— Какви шибани усложнения?

— Нали те предупреждавах, Джо — започна да се покрива Суини в типичен адвокатски стил.

— Нещо свързано с банкерския задник, внука на Пат Клейтън? Дик, кажи ми, че не е вярно, моля те — тонът на Салазар беше подмолно заплашителен.

— Съжалявам, Джо, но се страхувам, че е така. Предупредих те.

— А аз те предупредих какво ще стане, ако този кучи син се опита да ме окраде.

— Джо, мога да оправя нещата — умолително каза Суини.

— Ектор със сигурност може да ги оправи.

— Джо, изслушай ме.

— Слушам те — отговори заплашително Перача.

— Не по телефона. Кога мога да те видя?

— Веднага.

— Тръгвам. Може ли и Тони да присъства?

— Можеш да си заложиш главата, че ще бъде тук — отсече Салазар и затвори.

В този миг вратата на помещението на операцията под прикритие на АБН в Маями се отвори и Хулио Карденас влезе усмихнат, въпреки че имаше уморен вид.

— Добър ден, шефе — провикна се той. — Искаш ли да чуеш една новина?

Аристидес де ла Круз стисна по-здраво слушалката и се вторачи в извлеченията на писалището си. От банката в Антигуа бяха непреклонни: никакви пари не бяха превеждани от «Малага строителство», но те обещават да се обадят на д-р Де ла Круз веднага щом трансферът бъде потвърден. Първият транш от пет милиона долара за плащанията на подизпълнителите вече трябваше да е дошъл, още повече че Моралес държеше да се знае, че винаги плаща сметките си навреме. При тези обстоятелства, реши адвокатът, негов дълг бе да уведоми своя клиент.

По това време Моралес се намираше в трапезарията, която беше заприличала на архитектурно бюро, защото на масата стояха макетите на училищата, болницата и жилищните квартали. С всеки изминал ден вълнението му нарастваше.

Неговият търпелив и често свързан с опасности възход в редиците на кокаиновото братство в Колумбия не беше лесен. След като търговията с марихуана стана неизгодна с появата на кокаина, Моралес започна работа при един от изгряващите наркобарони, Пабло Ескобар, който му се стори по-добър избор от главния съперник на Пабло за оглавяването на картела, дебелия тайнствен Очоа. Така или иначе, Ескобар беше поел операциите на бившия шеф на Моралес. В началото новият наемник охраняваше с пушка помпа превозваните по суша до Картахена товари. По-късно, когато спечели достатъчно доверие, започнаха да го пращат на Бахамите да предава стоката и да прибира парите. Ескобар го изпрати и три пъти в Маями и Лос Анджелис, за да договаря условията с големите клиенти и покрай това да научи някои правила. Като това, че касиерите никога не носят наркотици. Единият екип вкарваше стоката и я скриваше на сигурно място, а другият събираше парите и ги изнасяше. По този начин не можеш да изгубиш едновременно парите и стоката.

Въпреки това при третото си пътуване до Щатите се отърва на косъм и трябваше да прекара пет дни в затвора. Един твърде разпален тип от охраната на международното летище на Маями, дето му плащаха да внимава за бомби, мамка му, отвори куфара на Моралес и му поиска обяснение какво правят в куфара му половин милион долара в брой. За щастие Моралес се беше сетил да вземе предпазни мерки и установи контакт с един опитен адвокат, близък до подземния свят, който енергично го защити, сключи сделка с признаване на вина и го измъкна след пет дни. Това беше добро постижение и Моралес научи урока колко са важни добрите адвокати. Неговият клиент е дошъл да си купи къща, заяви адвокатът, и успя да представи двама брокери на недвижими имоти, които се заклеха, че са показвали къщи на Моралес. След като не успял да намери нещо подходящо, Моралес си тръгнал с парите в брой. Наистина е трябвало да ги декларира при влизането в страната, той нямало да оспорва тази простъпка и клиентът му бил готов да плати глобата. Пет хиляди долара. Адвокатът получи петдесет хиляди и се погрижи за брокерите. Визата на Моралес беше отменена и АБН му откри досие. Просто за всеки случай.

Когато Моралес обясни за какво е похарчил парите, Ескобар се ядоса, но по това време Карлос Алберто вече беше станал ценен помощник. Затова шефът трябваше да преглътне петдесетте хиляди за хонорара на адвоката, а петте хиляди удържа от заплатата на своя помощник.

През следващите пет години Моралес спестяваше колкото може повече. Изпитваше тревога заради хаоса, който търговията с наркотици предизвика в Меделин. Не заради будната си гражданска съвест, а защото смяташе, и се оказа прав, както щяха да покажат събитията, че самата Колумбия ще изгуби търпение и ще реши да сложи край на благополучието на наркобароните.

Опита се да убеди Ескобар да вложи част от богатството си в благоустрояването на Меделин и така да си купи вярност. Ескобар хареса идеята, но вместо да остави на Моралес да я приложи, лично се зае с някакви половинчати стъпки. Държеше се като патриарх, раздаваше пари на хората и даряваше суми на черквите и за граждански проекти, чиито ръководители бяха прекалено уплашени, за да ги откажат.

Според Моралес Ескобар не беше успял да се откъсне от корените си. Той си беше грубиян и хулиган. Взимаше сам всички решения, налагаше ред със силата на неграмотни палачи и най-вече не виждаше надигащата се опасност от срив, когато на гринговците им писне от Меделинския картел. Затова попадна в затвора, е, вярно в златна клетка, но все пак клетка. А после се прости с живота.

След смъртта на Ескобар всички смятаха, че картелът също е на умиране, но Моралес успя да събере останките. За по-малко от година стегна една напълно самостоятелна организация. А сега, само три години по-късно, полагаше последните щрихи на своя велик план. Трябваше да го направи или щеше да свърши като Ескобар. Наркотиците бяха основата на богатството, но щом веднъж е спечелено, човек трябваше да го узакони. Ето един урок, който можеше да бъде научен от гринговците. Трафикантите на алкохол ставаха посланици, лихварите — банкери, а събирачите на залози — управители на хотелски вериги в Лае Вегас. Стой мирен пет години, бъди щедър с богатството си й миналото ще бъде забравено. Моралес си беше поставил цел: двеста милиона долара. Сега я беше изпълнил наполовина, а растежът вече беше започнал да става лавинообразен. Още дванадесет месеца и с лекота ще постигне планираната цифра. След това ще даде да се разбере, че се е «пенсионирал». Младоците в Кали можеха да грабнат целия бизнес, а Карлос Алберто Моралес щеше да спи спокойно и да помоли монсиньор Варела да му осигури папски орден.

И ето ти сега…

Той откровено каза мнението си по телефона на Де ла Круз, ядосан не на него, а на неспособността на толкова много други хора да направят онова, което се иска от тях, когато им се каже. Той заяви на адвоката, че лично ще се заеме с банките, и веднага се обади на Енрике Шпеер.

През това време в Ню Йорк течеше една много напрегната среща. Тони Салазар и Дик Суини седяха от другата страна на писалището на Банкера. Както винаги Ектор Перес тихичко и ненатрапчиво пребиваваше в своя ъгъл.

— Искаш да кажеш — обърна се Перача към Суини, — че малкият лайнар е прибрал четиридесет и три милиона от моите пари? — След това, преди някой да успее да каже нещо, рязко се обърна към своя син: — А ти си виновен за това.

В този момент звънна телефонът. Салазар го загледа с недоумение. Не беше в настроение за разговори, но въпреки това вдигна слушалката. На секундата гласът му стана тих и любезен.

— Енрике, приятелю, колко се радвам да те чуя — послуша известно време, след което отговори сърдечно: — Лично ще се погрижа. Още сега, приятелю.

Суини преглътна сухо. Лесно можеше да се досети за какво се обажда Шпеер.

Салазар остави слушалката и помълча известно време. Никой в помещението не посмя да наруши размисъла му. Онова, което притесняваше Перача, бяха четиридесет и седемте милиона долара. Трябваше да ги плати веднага или излизаше от бизнеса. Завинаги. В краен случай можеше да събере парите, това не беше проблем. Неговите активи струваха повече от петдесет милиона, но по-голямата част беше вложена в недвижими имоти и дългосрочни инвестиции. Парите в брой, които можеше да нарече свои, бяха колко, може би шест милиона? Най-много седем. А той беше обещал четиридесет и седем. Днес. Не можеше да пипне нито долар от управляваните от «Салазар Ко» пари. Те бяха вложени нарочно с твърде големи ограничения. Така успяваше да убеди клиентите си да му оставят за управление парите си, след като ги е узаконил. Сто на сто прозрачност и винаги на разположение за проверка от Комисията по ценните книжа и борсите, което при банкер като Салазар се случваше много често. Налагаше се да вземе назаем от средствата в преход: незаконните пари на своите клиенти, които в момента се изпираха. Нямаше нужда да проверява в компютъра си, защото знаеше цифрите наизуст до последния цент по курса на деня. В момента разполагаше с достъп до над сто милиона на Каймановите острови, което му помогна бързо да вземе решение. Щеше да вземе шест милиона от една нюйоркска мрежа за проститутки и десет милиона от най-голямата незаконна лотария по Източното крайбрежие. Вече беше осигурил четири милиона — това беше разликата между баланса на депозита на Клейтън и поисканото от Моралес. Така или иначе парите бяха на колумбиеца. Трябваше да намери остатъка от двадесет и седем милиона и Джо Салазар реши да ги вземе назаем от трите картела в Кали. От всеки по девет милиона. Ако някога разберяха, че е използвал парите им, за да помогне на конкуренцията, щяха да му видят сметката. Но след като парите бяха в преход, нямаше начин да разберат. Веднага щом посетителите си тръгнеха, Салазар щеше да се обади на Големия Кайманов остров и да нареди да му приготвят четиридесет и седем милиона долара.

Той се обърна първо към Суини.

— Добре. Ето какво ще направим. Ще ти дам назаем четиридесет и седем милиона долара. Още сега.

Суини понечи да възрази. Не искаше да взима назаем петдесет долара, какво остава за почти петдесет милиона. Проблемът не беше негов, но реши да си замълчи и да изслуша останалата част от предложението.

Тони Салазар също си мълчеше, но не успя да скрие изненадата си. Нямаше представа, че баща му може просто ей така да извади толкова пари.

— Ще ти дам седем дни, за да ги върнеш — продължи банкерът. — Ако бях на твое място, щях да се метна на първия самолет за Европа и да хвана за врата този банкерски задник. Щях да го стискам и нямаше да пусна — гласът му се извиси до ужасяващ крясък, а юмрукът му се стовари на плота на бюрото, — докато гадното копеленце не върне парите. Ясен ли съм?

— Възнамерявам да направя точно това — отговори Суини, опитвайки се да запази известно професионално достойнство. — Запазих си място в самолета и казах на Том Клейтън, че трябва да ги върне. Джо, цифрата всъщност е четиридесет и три милиона…

— Отсега нататък те държа отговорен за четиридесет и седем. Когато си върнеш четиридесет и трите милиона, ще говорим отново. А сега ме слушай внимателно — продължи той с по-спокоен, но също толкова заплашителен тон. — Утре по това време моите пари ще бъдат в женевската ти сметка. Още същия ден трябва да се погрижиш швейцарските ти банкери да извършат преводите за Испания и Уругвай и да ти потвърдят, че се го направили. След това ще се обадиш на нашия добър и твърде търпелив приятел в Сан Хосе. Ясно ли е?

— Напълно, Джо — отговори адвокатът. — Не се съмнявам, че Том ще върне парите, когато му обясня недвусмислено фактите. Трябва да подчертая отново — той дръзна да прехвърли вината върху младия Салазар, — че всичко това можеше да бъде избегнато, ако беше закрил сметката преди години или поне веднага след смъртта на Майкъл Клейтън. — Което ще ти струва повече за текущия ми хонорар, помисли си той.

Салазар старши се вторачи в него, а след това насочи заплашителен взор към своя син. Тони вдигна рамене, но се въздържа от коментар.

— Остави ми данните за полета си и тръгвай — нареди Джо Салазар, без да поглежда към Суини, — чака ме работа.

Когато ирландецът излезе, банкерът се обърна към Тони:

— Заминаваш за Лондон. Вземи друг полет. Открий къде живее малкият Клейтън. Ако Суини не получи парите до четвъртък, ти трябва да ги вземеш. Ако се наложи, убий тъпото копеле. И, Тони, не се връщай в Ню Йорк без парите.

Предния ден Карденас беше останал в службата до полунощ, за да получи инструктаж от своя началник, след което се прибра със заповед да се наспи добре. Когато следващата сутрин се появи на работа, той разбра, че Харпър изобщо не е мигвал. Докато Хулио си бе почивал, началникът на групата бе седял на телефона. Беше се обадил на специален агент Аарон Коул от ФБР и бе помолил за още една услуга: да пуснат опашка на Ричард Суини само за ден-два, докато АБН успее да отправи официално искане до британските специални служби. Коул му каза да смята въпроса за уреден. Щял да звънне на лондонския пост на ФБР още сега. Харпър му даде подслушаните данни за полета и хотела и го помоли да обърне особено внимание на хората, с които Суини ще се срещне в Лондон. После телефонира на своя административен ръководител, за да поиска съдействие за операцията в Лондон. Нахалникът му каза да замине за Вашингтон, за да представи всички налични доказателства. Ред взе Карденас със себе си. Двамата излязоха от офиса в Маями и поеха направо към летище «Опа Лока», където ги чакаше лиърджетът на АБН.

По време на двучасовия полет Харпър разказа на Хулио какво е свършил и му изложи своята стратегия. Заедно съставиха доклад, основаващ се на разкритията на агента в Меделин, набраха го на лаптопа и копираха файла на дискета, която Харпър прибра в чантата си. Хулио предложи да направи кафе, което Ред прие с благодарност. Докато шеташе в малката кабинка в предната част, Карденас заговори:

— Шефе, след снощи доста размишлявах.

— А аз си мислех, че си спал — отговори Харпър с тон, в който се долавяше известен укор.

— Да, наистина се наспах, но ето какво сънувах — отговори Хулио, докато се връщаше с две чашки вдигащо пара еспресо. — Ако решим да ударим Моралес, аз ще бъда по-полезен в Меделин.

— Да не си откачил! — възкликна Харпър и чашката с кафе спря насред път.

— Не съм. Помисли малко. Ако Ромуалдес беше отишъл при Моралес да му разкаже за мен, сигурен съм, че наркобаронът щеше да измъкне истината от него и кметът на Меделин щеше да е вече мъртъв. Обзалагам се, че дон Мигел разбира това и е решил да си държи езика зад зъбите.

— Е?

— Връщам се ни лук ял, ни лук мирисал. Нали си спомняш, че заминах заради погребението на сестра си? Връщам се и продължавам работата си в ЕЛ БИД. Но сега вече ще разполагам с един много услужлив кмет.

— Той може винаги да отиде при Моралес.

— Няма да го направи. Ред, познавам човека. Пълен негодник. Не вярва на никого, освен на себе си. Ще му предложа добра сделка. Той ще ми предостави копия от всички документи, а ние ще депозираме на негова сметка петдесет хиляди долара в Маями. Ако ме предаде, ще го издам. Така и двамата ще свършим с куршум в главата. Моята кожа не го интересува, но обича своята.

Харпър помълча малко, сякаш запленен от гледката на крайбрежната ивица и Мексиканския залив под тях. Най-накрая взе решение.

— Първо, да видим какво ще свършим днес. Нямам нищо против, стига да свършим работа. Ще се върнеш в Колумбия, но преди това трябва да проверим дали Ромуалдес си е държал устата затворена.

— Какво имаш предвид?

— Едно обаждане по телефона, за да видим дали кметът още се радва на добро здраве.

Кацнаха на вашингтонското летище при силен вятър и леден дъжд, което подсети двамата пътници, че не са си взели зимните палта. За щастие шофьорът от АБН беше паркирал при стоянката на самолета и двамата новопристигнали прекараха по-малко от минутка на открито.

Движението към центъра на града вече се беше нормализирало, защото наближаваше десет часа, и само петнадесет минути след като слязоха от самолета, те пресякоха моста над река Потомак. След това колата пое по Четиринадесета улица и зави надясно по Конститюшън авеню, така че да влязат в сградата на Департамента по правосъдие от задния вход.

Хулио вдигна очи към извисяващата се над тях постройка. Гледката събуди спомени за единственото му предишно посещение тук скоро след като завърши обучението си преди около седем години. От този ден той вечно работеше на терен — Маями, Неапол, Тампа, докато не натрупа опит. След това го изпратиха в Мексико, Каймановите острови и накрая в Меделин.

Докато прекрачваше прага, Хулио изпита гордост, че работи за тази институция. Гордост за това, че е един от малцината избрани мъже и жени, които ежедневно рискуват своя живот, за да премахнат най-гнусния противник. Противник, който в името на парите съсипва животи, руши семейства, лишава деца от достойно бъдеще. Половината от децата в Малката Хавана* през ученическите години на Хулио отпадаха от училище и започваха да извършват престъпления, за да могат да си плащат дрогата. Може би приблизително една трета от тях свършваха в затвора или ковчега, убити от дилъри, от полицията или от свръхдоза, вкарана с мръсна игла на някоя самотна задна уличка.

[* Малката Хавана — квартал на Маями, населен с кубински емигранти. — Б.ред.]

Да не говорим за съкрушените сърца на надживелите ги родители. За Хулио Карденас търговците на наркотици на всички равнища бяха най-големите боклуци на земята. Той беше готов да се върне в Колумбия по всяко време.

Неговите родители бяха напуснали така наречения «Остров на свободата» с една от ранните вълни от бегълци. Уважавани собственици на магазин, избягали от Кастро, те започнаха отначало, макар и в победните квартали на Маями. Бяха добри и почтени хорица, които помагаха на своите родени в Америка деца да си пишат домашните, а в неделя ги водеха на черква. Хулио беше сред тримата от класа, които влязоха в колеж. В студентското градче в Тампа беше завербуван от АБН. Рисковете и трудностите на неговото скитническо съществуване през последните седем години изобщо не го притесняваха. Той беше изцяло отдаден на работата си.

Ред и Хулио бяха въведени веднага в чакалнята на началството. Харпър предаде дискетата с доклада на една от секретарките и я помоли веднага да им го разпечата. Докато чакаха, Карденас обиколи помещението, разглеждайки снимките на стените. Много от тях бяха на директора и неговите предшественици, които, се усмихваха и здрависваха с Рейгън, Буш, Форд и дори Никсън. Хулио забеляза, че Картър и Клинтън липсват, и се запита дали тяхното отсъствие е намек за политическите пристрастия на Морган Форбс. Имаше и снимки на техния шеф на срещи с чуждестранни президенти и министър-председатели, облечен винаги строго официално и с неизменната усмивка на лицето, която прикриваше бремето на неговата служба. Хулио разпозна някои от лицата, други не успя. В далечния край на помещението бяха щитът с герба на АБН и знамето на Съединените американски щати. Това беше сега светът на Хулио. Явно господин Карденас беше изминал дълъг път от бедняшките квартали на Маями.

— Господин Харпър, господин Карденас, шефът ви очаква — каза един помощник от вратата на кабинета.

Двамата влязоха в просторното помещение, а Форбс излезе иззад писалището, за да ги поздрави, обръщайки се към тях на малките им имена, и ги покани да седнат в креслата, подредени около масичка за кафе. Столовете за посетители срещу голямото писалище в другия край на стаята не бяха предназначени за тях. Полевите агенти на АБН, винаги казваше Морган Форбс с мекия си акцент от Нова Англия, не са посетители в неговия кабинет. Тук те са у дома си.

— Е, Хулио — обърна се началникът първо към него, — чух от Джеремая, че може да си попаднал на нещо голямо в Меделин.

— Да, сър, така мисля и аз. Освен това смятам, че ще свършим много повече работа, ако се върна там.

— Искаш да се върнеш? — Морган погледна към Харпър с повдигнати нагоре вежди. — Защо не ми спомена това?

— Една възможност, която обсъждахме по време на полета насам — предпазливо обясни Харпър.

— Хулио, не обичам излишните геройства.

— Не възнамерявам да рискувам, господин директоре. Просто ми трябват още няколко седмици, за да свърша работата.

— Ще видим — отговори уклончиво Форбс. След това се обърна към Харпър: — Да обсъдим отново исканията ти.

Харпър повтори предложенията, които беше направил снощи по телефона, като този път подкрепи думите си с факти. Първо извади разпечатките на телефонните разговори на Суини и добави доклада на Хулио за срещата му с кмета на Меделин, подробностите за фондация «Моралес» и подробностите за маршрута на парите от Испания и Уругвай до Колумбия.

— Значи ще приберем този тип? — попита Форбс.

— Това е само началото — отговори Харпър. — Надявам се следата да ни отведе до източника на парите. Ако това стане, смятам, че ще конфискуваме много повече от петдесетте милиона. Това ще е краят на Моралес. А с него и на Меделин.

— Нещо лично ли имаш срещу Моралес? — попита Форбс.

— Не — отговори натъртено Харпър, — но го смятам за най-опасния от всички наркобарони.

— Стига, Ред, на колко възлиза пазарният му дял?

— На пет процента, шефе, но не в това е проблемът.

— А в какво?

— Там Моралес е единственото умно копеле. Той се държи както трябва и дори си плаща данъците. Сега е на път да се превърне в еднолична здравноосигурителна система на Меделин. Външно погледнато, той не работи срещу страната си. С всичките проблеми, пред които е изправена Колумбия днес, може би са склонни да го оставят на мира.

Форбс кимна замислено, но нищо не каза. Харпър продължи:

— Освен това той може да се окаже точно онази брънка, която ни липсва, за да свържем наркопарите с основния перач Джо Салазар.

Директорът на АБН помисли известно време и накрая каза:

— Добре. Ще поискам съдействието на Държавния департамент и на лондонската полиция. Ако се наложи, ще идете и вие в Лондон. Срещнете се лично със съдия Крамър в Ню Йорк. След това сложете бръмбари на «Салазар Ко». Що се отнася до бандата от Кали, не съм много очарован. Не казвам «не», но не казвам и «да». Ще изчакаме да видим как ще се развият нещата.

Харпър и Карденас се спогледаха. Бяха постигнали много повече от онова, на което се бяха надявали.

8

До почивните дни оставаха три дена. Том чакаше уикенда със смесени чувства. Родителите на Карълайн ги поканиха в Глочестършър, редовно гостуване, на което винаги се радваше. Щеше да постреля по яребици, децата — да пояздят понита. На вечеря както винаги щеше да има интересни и колоритни гости. Често това бяха колеги от полка на бащата на Карълайн, които знаеха много истории и охотно ги разказваха. Но първо трябваше да се оправи с Акерман и Суини.

Тъй като си остана вкъщи в сряда — нещо необичайно в графика му, изпита известна несигурност. Наблюдаваше от студиото на последния етаж необичайната за него гледка на майки и деца в ученически униформи, които пресичаха бруления от вятъра площад. Напоследък често се замисляше какви са възможностите да останат да живеят в Лондон, ако вече не работи в банката. Освен това го тревожеше държането на Карълайн. Отнасяше се хладно към него и беше някак си странно далечна.

Макар да не говореше непрестанно за страховете си, наистина беше уплашена. Радостта от това, че върху съпруга й се е излял рогът на изобилието под формата на дядовите му пари и възможността да си купят нова къща, беше помрачена от признанието на Том, че цялата сума е четиридесет пъти по-голяма от нейните очаквания. Тя имаше лошото предчувствие, което не я напускаше, че тук е замесено някакво зло. Том се опита да я успокои. Поне пет милиона долара бяха техни. В това нямаше никакво съмнение. Тази сума се беше натрупала от нищожните лихви, събирани в течение на петдесет години. Можеше да са петдесет милиона. Ако парите бяха инвестирани в ценни книжа, сумата можеше да е толкова голяма. Том се опита да пусне шега на тази тема, като посочи, че той често изкарва по десет процента месечно на банката, за която работи. Все пак призна, че и той би искал да получи смислено обяснение, и подчерта, че Дик със сигурност ще му го даде. Така стигнаха до едно нелеко примирие. Карълайн нямаше да казва нищо по въпроса, докато Том не се разбере с Ричард Суини, но част от нейната обичайна оживеност се беше изпарила.

Клейтън се смяташе за хладнокръвен човек, способен да се справя със стресови положения и да продължава да живее както обикновено. Но сега? Сякаш злокобна сила заплашваше семейството му и това го безпокоеше. Чувстваше, че нещо чуждо и зло е нахълтало в живота му и че трябва да се отърве колкото може по-бързо от него. На онези, които го срещаха в работата или след работно време, той се струваше весел. Човек, който няма никакви грижи на този свят, на когото другите могат да завиждат. Но Том беше и чувствителен, макар че на Карълайн рядко се удаваше да види тази негова страна. Понякога дълбоко в себе си, там, където и Карълайн не биваше допускана, той разрешаваше на мрачните мисли да се развихрят в главата му. Не по мазохистични или фаталистки подбуди, а за да бъде подготвен за нещата, които животът може да му поднесе. Как би се справил, ако се изправи пред катастрофа? Ако изгуби работата си? Ако Карълайн или някое от децата умре? Ако той самият заболее сериозно?

Той преживяваше наум тези мрачни сценарии и някак си откъснат от себе си, наблюдаваше безмълвните картини как Том Клейтън се оправя и винаги нанася ответен удар. Той ревностно пазеше и друга черна тайна: че може да проявява крайно насилие. Вероятно това беше наследството от неговия дядо, една характерна ирландска черта според опита на нюйоркските съдилища. Въпреки това винаги беше сдържал дивашките си инстинкти, само с едно изключение. Обикновено търсеше начин да облекчи напрежението чрез физически упражнения. През студентските си години гребеше всеки ден, а по-късно тръгна по гимнастически салони. Напоследък предпочиташе залите за фитнес или игрищата за скуош.

По време на последния разговор с Дик Суини почувства у себе си надигането на злия демон, но беше спасен от безликия телефон и разстоянието до обекта на своя гняв. Сега беше започнал да се тревожи за своята реакция, когато се изправи лице в лице със Суини. Неговото възмущение от маскарада на приятелство, разигран от адвоката, хвърляше заплашителен облак върху предстоящата среща.

От понеделник насам Том често започна да се оттегля в своето лично пространство и всеки път усещаше как се надига яростта, но никога не се обвини, че е допринесъл за положението, в което си намираше — нито за разкриването на цюрихската тайна, нито за това, че представи сметката за своя. Тя ясно се водеше на името на неговия баща, затова от тайнствените претенденти зависеше да се покажат и да предложат някакво смислено обяснение. И те трябваше да са много убедителни, ако очакваха Том да си помисли за връщане на малък процент от парите.

В основата на проблемите той виждаше Суини, който беше твърдял, че е приятел на неговия баща, който умееше да излъчва ореола на доброжелателен чичко, който ще се погрижи за дечицата на Майкъл, докато през цялото време е знаел много добре какво става. Докато обядваха в «Уолдорф», Дик е знаел каква е истината — че парите на неговия дядо са били укрити от баща му — и дори само заради това на Том му се искаше да му стовари една. Да, щеше да се срещне със Суини. Щеше да го накара да раболепничи и да отговори на всички въпроси. И тогава може би, но това съвсем не беше сигурно, щеше да разреши на тайнствения клиент на Дик да бъдат изплатени някакви пари. Ще прецени. Ще реши, когато се срещнат.

Разбира се, би могъл да изиска допълнителна информация от Швейцария. Например копия от банковите извлечения за последните дванадесет месеца. Но не беше много сигурен в правното си положение при подобно искане. Тогава сметката е била собственост на неговия баща. Затова е била затворена веднага, щом от банката са научили, че е починал. Технически погледнато, ако дадат на Том копията от тези извлечения, това щеше да се окаже осигуряване на достъп до информация, отнасяща се за трето лице, независимо че става дума за неговия собствен баща. Том подозираше, че швейцарците могат да излязат крайно педантични в това отношение. А и между другото, не искаше да клати лодката в Цюрих.

Той реши да приеме нещата такива, каквито са, и включи терминала на бюрото си. Чу как модемът прещраква, докато набира банката. С разтуптяно повече от обичайното сърце Том набра паролата и влезе в сметката на «Таурус». Докато компютърът на банката ровеше из файловете си, той осъзна, че някъде звъни телефон. Това го подсети, че бавачката има свободен ден, а Карълайн е отишла да вземе децата… Разсеяно вдигна слушалката, когато екранът застина и сърцето му подскочи от радост.

— Ало… ало…

Гласът на Дик прозвуча като слабо блеене, а ръката на Том със слушалката застина във въздуха, за да прочете той отново баланса на сметката: 7 500 000 долара! Акерман беше удържал на думата си.

С нова енергия той насочи вниманието си към Суини.

Самолетът му точно бил кацнал, обясни адвокатът, и той очаквал да бъде в хотела си след час. Може ли Том да дойде в девет да се видят? Том отказа. Излъга, че скоро щял да тръгва за работа. Може, продължи той ледено, да се срещнат следобед. Суини се опита да възрази, но Клейтън не отстъпи. Щеше да го накара да чака, може би така адвокатът ще стане по-услужлив, когато се видят.

Том остави слушалката, пое си дълбоко дъх и след това набра номера на Акерман. Сега швейцарският банкер беше по-дружелюбен и многословно потвърди, че и двете нареждания на господин Клейтън са изпълнени. Том беше учтив, но едносричен. Откровено казано, отбеляза той, може да се помисли, че банката не се е оказала задоволително коректна. Тонът му подсказваше, че грешката е простена, но не и забравена.

Важното обаче беше, че приемат нарежданията му. Вече нямаше съмнение кой контролира приходите от банковата сметка на Пат Клейтън.

Оставаше му още само една последна крачка, за да изчисти бъркотията с «Таурус». Той поправи «грешката», направена два месеца по-рано. Набра нареждане за прехвърлянето на два и половина милиона долара от Лондон в Цюрих и го изпрати на съответния отдел. По обед, поздрави се той, тъпата спекула, на която заложи цялата си кариера, щеше да се окаже история.

Убивайки времето до срещата със Суини, той прегледа другите фючърсни договори, които управляваше за банката. Лирата стерлинга беше паднала с няколко цента и сега те бяха четири милиона напред.

В единадесет се обади в «Кларидж».

— Кой е номерът на стаята ти? — попита той безцеремонно. — Бъди там в един.

Взе такси до «Бишопсгейт» и го накара да почака, докато размени няколко думи с Андрюз, главния портиер на банката. Бивш сержант от лондонската полиция, той често убиваше времето с Том във фоайето на банката. Този път Том се обърна към него с определена цел.

— Пит, ти нали си работил в Скотланд Ярд?

— Да, господин Клейтън, така е. Защо? — попита той усмихнато. — Да не би да са ти сложили скоби на колелата?

— Аз почти не шофирам — отговори Том в същия тон. — Не… Става дума за друго. Може би попаднах на нещо. Имам нужда от име. Някой с власт, с когото да поговоря.

— Можеш ли да ми кажеш за какво точно става въпрос?

— Разбира се, това няма нищо общо с банката — твърдо заяви Том. След това сниши малко глас и продължи: — Става дума за адвокат, който сериозно е сгазил лука, поне аз смятам така. Затова искам да поговоря предварително с човек, който е наясно с тези неща…

— Твоят човек е главен инспектор Арчър — кимна Андрюз. — Той ми беше началник.

— Много ти благодаря, Пит.

— Винаги си добре дошъл.

Когато таксито му се отдели от бордюра и потегли по маршрута, който щеше да му отнеме двадесетина минути, Том трябваше да погледне назад. Ако го беше направил, щеше да види Джеф Ленгланд да слиза от друго такси, което беше взел от «Хийтроу», и сега се готвеше да мине с булдозер през живота на Клейтън. Том влезе във фоайето на «Кларидж» и се насочи към асансьорите.

Суини му отвори вратата на стаята си, всъщност апартамент, с красиво обзаведена приемна с големи прозорци, обрамчени от шарени копринени пердета, които гледаха към «Брук стрийт». Обстановката излъчваше приглушен разкош, какъвто много хотели се бяха опитали да копират, но рядко успяваха. Том предположи, че Дик току-що си е взел душ и сменил дрехите. Беше се издокарал напълно официално със закопчаното сако, от ръкавите на което едва се показваха златните му ръкавели. Но той изглеждаше уморен и разтревожен и Том предположи, че причината не е само в часовата разлика или изразената от адвоката загриженост за добруването му.

— Адвокате, не искам да си хабим приказките — започна Клейтън направо, — затова ти предлагам да седнем и да ми разкажеш цялата история от началото.

— Съгласен съм, Том. Нали точно за това съм тук.

— Тогава започвай — отговори Том и се отпусна на едно кресло.

От това, че Суини беше разположил документите на елегантната ниска маса — могат ли изобщо адвокатите да разговарят без купчина бумаги под носа си, — личеше, че си е избрал предварително това място. Креслото наистина беше красиво, но с права облегалка и корава седалка. Нямаше съмнение, че изборът е направен, защото, седнал на него, ще изглежда по-висок и по неговите изкривени представи така ще доминира над Том. Ако не ставаше дума за нещо толкова сериозно, Том щеше да избухне в смях. В таксито, докато пътуваше към хотела, той си припомни какво си мислеше доскоро за Дик Суини. Добър приятел на неговия баща. Преуспяващ, вдъхващ доверие, въплътената надеждност. Манхатънското светило. Сега приличаше на дребен застаряващ адвокат мошеник, уплашен и може би съвсем не толкова умен. Знаците винаги са били пред очите му, но едва сега Том го осъзна.

— Том, както знаеш, твоят баща… — започна Суини.

— Първо, няколко основни правила.

— Както желаеш — отговори Суини, излъчвайки превъзходство, но се протегна да вземе писалката и тефтера си, за да не погледне Том в очите.

— Както може би си разбрал вече, аз зная много повече, отколкото си предполагал. Разбира се, не знаеш колко. Но нека ти кажа, че знам достатъчно, така че се придържай към истината, защото, ако те хвана дори в една-едничка лъжа, Дик — изръмжа Том, — ще си тръгна. Разбра ли?

— Напълно, Томас. Някакви други основни правила?

— Просто един факт. Факт, който може да ти помогне да си проясниш мисълта. Имам среща с главен инспектор Арчър от Скотланд ярд. Ако се наложи да си тръгна, защото ме баламосваш, ще отида право при него. Ако ме убедиш в противното, ще я отменя — Том нарочно спомена името на Арчър, защото Дик беше от онези хора, който щяха да го проверят.

— В колко ви е срещата? — попита Дик небрежно, докато пишеше в тефтера си.

— В пет и тридесет — отвърна Том, — но днес щял да остане до по-късно. Ако срещата ни се провали, няма да успееш да стигнеш до летището.

— Благодаря за съвета. Има ли нещо друго, преди да започна?

— Да, има. Една проверка на твоята почтеност. Каза, че съм взел пари, които не ми принадлежат. Кажи ми колко и откъде съм ги взел.

— Сумата, за която става въпрос, е четиридесет и три милиона долара плюс-минус няколко хиляди. — Взел си я, предполагам, от сметката на Майкъл Клейтън, твоя баща, открита в «Юнайтед кредит банк» на «Банхофщрасе» в Цюрих. Нещо друго?

— Това засега е достатъчно. Започни от началото и дядо ми.

Суини кимна и остави тефтера на масата. Стана, пресече стаята до малкия бар и си наля уиски. Докато пълнеше чашата си, погледна въпросително към Том, но той отказа с поклащане на глава. Дик се отпусна на дивана, който стоеше по диагонал срещу Том. Според езика на тялото му беше спокоен и доброжелателен.

— Твоят дядо — започна Суини, след като отпи глътка — беше контрабандист на алкохол. Казах ти това колкото може по-внимателно, когато ме попита за него в Ню Йорк. Внасяше контрабандно алкохол от 1920 до 1933 година. Строителната му компания вървеше добре, но никога не можа да стане нещо повече от контрабандист. Той беше също така грубиян, пияница и женкар, който можеше еднакво бързо да изкарва и да пръска пари. Може би е убил неколцина, но това не знам със сигурност. Баща ми прекарваше половината си време да го измъква от неприятности. По време на Сухия режим Пат се сдружил с млад латиноамериканец на име Джо Салазар, заемодател.

— Заемодател?

— А уж си нюйоркчанин. Заемодател. Лихвар. Те процъфтяват във всеки работнически квартал. Раздават парите през седмицата и си ги прибират, когато се плащат заплатите. Печелят по няколко хиляди процента на година от краткосрочни заеми. Това би накарало твоите сегашни началници да проточат лиги. Чупят ти краката, ако закъсняваш с вноските. Ако изобщо не можеш да си платиш, те хвърлят в реката с ведро пълно с бетон на краката. И така този мил младеж Джо става партньор на дядо ти. Той финансира покупките на алкохол с приходите от седемдневните кредити. Повечето от неговите клиенти винаги си плащали навреме. Малцината, които не го правели, видели отблизо дъното на Хъдзън.

— Тази Джо Салазар има ли син?

— Да, малък развратен гангстер на име Антонио. Защо?

— Опиши ми го.

— Метър и седемдесет, около шейсет килограма, със сресана назад лъскава черна коса. Обичайният манхатънски бандюга, фрашкан с пари.

— Кара пурпурен «Стин Грей», нали?

— Откъде знаеш?

— Продължавай, Дик. Няма повече да те прекъсвам.

Том изпита задоволство. Беше видял Антонио Салазар на погребението на баща си. Щеше да разпита още за него, но по-късно. Този въпрос, изглежда, уплаши Дик, а това щеше да го накара да се замисли, преди да го излъже.

— Както вече ти казах — продължи Суини, — Пат и Джо основават едно партньорство, което продължава дълго след края на Сухия режим. По това време бащата на Джо, Емилио, който сложил началото на лихварския бизнес, вече е мъртъв. Сега бизнесът става собственост на Джо. Когато идва краят на контрабандния алкохол, Джо се връща към лихварството. За разлика от Пат, той не си пръска парите. Но тогава, през тридесет и седма, тези двамата са били финансови наивници в свят с определени правила. Държали половината пари в брой и то вкъщи. Можеш ли да си представиш? Останалите раздавали под лихва. Тогава се включва баща ми. Той бил мошеник като останалите, но имал образование. Знаел, че ако не поумнееш, рано или късно ще загинеш. Затова разговарял с Пат и Джо, твоят прадядо гарантирал за него и баща ми заминал за Швейцария. Там открил три банкови сметки: на свое име в Креди суис в Женева, за Джо в «Юнайтед кредит банк» в Лугано, а за Пат в «Юнайтед кредит» в Цюрих.

— На коя дата през 1937? — попита Том, защото искаше Дик да се чувства контролиран.

— Не знам. Трябва да се провери.

— Добре. Продължавай. Три банкови сметки в Швейцария. Честно казано, пукната пара не давам за останалите две. Значи 1937. И какво става по-нататък?

— Следващите седем години до смъртта на Пат минават много бързо. През 1939 в Европа започва войната и с нея възникват възможности за черен пазар, затова Пат сменя маршрута на доставките. С парите на Джо купува в Америка ценни по време на война стоки като цигари, найлонови чорапи, консервирани храни и ги прекарва до Ирландия. Тамошните му роднини ги прехвърлят по някакъв начин в Англия. Изкарвали добри пари, но не като от алкохола. През септември 1941 Америка влиза в играта, а през 1944 Пат е мъртъв.

— От какво е умрял?

— От сърце, просто му спряло сърцето. Честна дума, Том. Пат се напивал всяка вечер, живеел в постоянно напрежение, на практика нямал семеен живот през последните си години. Знаеш ли нещо за баба си?

— Разкажи ми.

— Мери Финеган била удивителна красавица на седемнадесет години, когато се омъжила за Пат. Имали три деца. Твоят баща, Магдалин, която стана монахиня, и малкия Томас. Томас починал при раждането си и след него Мери повече не можела да ражда. Това я вкарало в гроба. От ирландките се очаква да родят най-малко шест деца. Ако имаш десет, папата лично става кръстник на последното. Жените с две деца били подозрителни. Старите чанти в Куинс казвали, че са наказани от Бога. Тя била укорявана дори от свещениците, което вбесило Пат. Затова извадил баща ти от началното училище «Сейнт Дънстън» и го пратил в презвитерианското подготвително. Мери остаряла бързо и починала от разбито сърце.

— Да се върнем в 1944. Пат умира. Мери вече е починала, но баща ми е жив и здрав. Защо баща ти е решил, че има право да скрие от него информацията за банковата сметка в Цюрих?

— Никога не съм казвал подобно нещо, Том.

— Дик, а аз твърдя, че точно това е станало. Бъди така добър да си спомниш какво ти казах, че ще стане, ако ме баламосваш.

— Защото — отговори Суини твърде бързо, — както вече ти казах, те били партньори. Предполагам… сигурен съм, че парите са били общи.

— Майната ти, Дик — студено каза Том. — Аз си тръгвам, а ти започни да си стягаш багажа. Тази нощ, а и още много други, ще прекараш в затвора.

След тези думи той пое към вратата.

— За Бога, Том, не те лъжа. Ако излезеш оттук, със сигурност ще умреш. И това няма да има нищо общо с мен, кълна се — задъхано произнесе Суини.

Клейтън го загледа решително.

— Разкажи ми за Шон.

— Шон? — Суини го погледна неразбиращо.

— Ш-О-Н. Шон. Помисли си добре. Разполагаш с пет секунди.

— Шон чий? В каква връзка, за Бога?

— Шон във връзка с Патрик Клейтън.

— Имаш предвид чичо Шон? Най-малкия брат на Пат?

— Разкажи ми за него — Том затвори вратата и се насочи обратно към креслото си.

— Виж, Том, никога не съм ходил в Ирландия и ти ще направиш най-добре, ако стоиш настрана от това място. Разбрахме се да не те будалкам. Окей. Ще ти разкажа какво знам за семейството, но това са само слухове. Баща ми се изпускаше от време на време.

— Добре — съгласи се Том и седна. — Продължавай.

— Клейтънови са били осем братя и сестри. Не знам почти нищо за момичетата. Патрик бил най-големият, но той заминава за Америка през 1915 с последния кораб, пресякъл океана преди «Лузитания»*. Деклан е следващият син. Подобно на всички Клейтънови, той също вярва в свободна Ирландия и се включва във въстанието на Де Валера**, което излязло голяма грешка. След въстанието на Великден 1916 е арестуван и разстрелян от британците край Дъблинския замък. Майкъл и Сеймъс, двамата близнаци, през 1919 се присъединяват към борците за свобода от ИРА и воюват две години във войната за независимост. Умират заедно на двадесет и три, убити от протестантите на стадиона «Кроки парк» през 1923.

[* Лузитания — луксозен английски параход, потопен от германската подводница У-20 през 1915 г., което става една от причините за включването на САЩ във войната. — Б.пр.]

[** Емон де Валера — ръководител на въоръжената борба срещу разделянето на Ирландия; по-късно влиятелен политик — министър-председател и президент на Ейре. — Б.ред.]

— Откъде по дяволите знаеш тези дати?

— Томас Клейтън, в дома на моя баща датите, водещи към ирландската независимост, се споменаваха в молитвите преди всяко ядене!

— И семейство Суини ли са били ирландски патриоти?

— Моят баща беше и още е. За останалите не знам, но и не ме интересува.

— Значи остава Шон.

— Шон бил най-младият. Когато англичаните създават марионетната свободна ирландска държава, той не я приема. Едва навлязъл в юношеството, напуска дома си и отива да се бие за ИРА. Когато ИРА се превръща в официалната армия на свободната държава, Шон отказва да служи и се присъединява към една нова група — Извънредните. В гражданската война се бие на страната на победените. Неколцина от Извънредните оцеляват, включително Шон. Те запазват оръжията си и започват да вербуват нови бойци. Когато ги обявяват извън закона, започват да взривяват бомби в Англия. Арестуват го през 1936 и вади късмет, че не увисва на бесилката. През четиридесетте отново е на свобода и каузата му побеждава. Ирландия става република, а бойната организация се влива в Шин Фейн.

— И след това заживял мирно?

— Не и Шон. Сега възникнал въпросът със Северна Ирландия. Шон играе главна роля в разцепването на Шин Фейн. Едната част са политиците, а Извънредните, с Шон в центъра, се превърнаха в днешните закоравели престъпни типове.

— Още ли е жив?

— Ако е жив, трябва да е на осемдесет и нещо.

— Да се върнем на банковата сметка. Как попада в ръцете на Джо Салазар?

— Нямаше нужда да попада, Том, защото Джо винаги е движил паричните въпроси Пат вършеше работата, установяваше връзките. Джо прибираше плащанията. Щом откриха швейцарските си сметки, Джо просто отделяше от сумите, нужни за работата, а остатъка делеше на две и изпращаше в Европа.

— Пат толкова много ли е вярвал на Джо?

— Не. Но всеки е знаел, че другият ще го убие, ако прекрачи границата.

— Какво става със сметката на Пат, след като умира?

— Джо просто продължи да я използва, подписвайки се вместо Пат. Но вместо безкрайно да фалшифицира подписа и да рискува да бъде разкрит, ако банката разбере, че Пат е мъртъв, той го подправя само още веднъж. Пише на банката от името на Пат и предоставя генерално пълномощно на твоя баща.

— Искаш да кажеш, че баща ми е въртял бизнес със Салазар?

— Не, по дяволите! Майк така и не разбра. Подписът на Майк Клейтън на формулярите беше подправян от Джо. През последните години Джо просто се подписваше на купчина празни листа и ги даваше на това лайно Тони. Сега той борави със сметката.

— Откъде идват парите?

— Пране, Том. Пране на големи пари, но не мога да ти кажа никакви имена, защото просто не ги знам — излъга Суини.

— И сега очакваш от мен да върна на Салазар неговите четиридесет и три милиона?

— Ако не го направиш, ще те убият. Каквото и да мислиш за мен, аз дойдох тук от приятелски чувства. Винаги съм се противопоставял на използването на името на баща ти за тази сметка. Казах това и на баща си, когато за пръв път научих за тази практика, което всъщност не беше толкова отдавна. Том, трябва да ми повярваш. Салазар няма да се спре пред нищо, за да си ги върне. Ако не върне парите, истинските им собственици сигурно ще го убият.

— И кои са истинските собственици по-конкретно?

— Не ти трябва да знаеш.

— Кои са, Дик — твърдо попита Том.

— Кой, мислиш, си поръчва да му перат парите, тъпанар такъв? За Бога, използвай главата си! — Агресивността на Суини явно се дължеше на страх.

Том реши да смени тактиката и попита:

— Колко време ще останеш в Лондон?

— Само толкова, колкото трябва, за да уредим това.

— А после?

— Връщам се обратно. И ти обещавам, че ако предадеш парите, ще те оставят на мира. Има начини това да се гарантира.

— Ще си помисля няколко дни. Можем да се срещнем в петък.

— Трябва да стане по-бързо, Том.

— Не, не трябва. А междувременно можеш да зададеш на шибания Салазар един въпрос от мое име. Кажи му, че когато Пат умира, той има повече от половин милион долара в тази сметка. Според онова, което ти ми разказа, те са несъмнено собственост на Пат. Също така пак от твоя разказ, ако Салазар ги беше взел, докато Пат е жив, той, Джо, сега щеше да е мъртъв. Не е лошо да му звъннеш и да чуеш какво може да ми предложи.

— Да ти предложи? Том…

Клейтън стана и пое към вратата. Суини го последва.

— Какво да поискам? — запита той умолително, когато влязоха в асансьора. — Искаш половин милион, така ли?

— Не съвсем — отговори Том. След това изчака, докато прекосиха фоайето, за да изложи искането си: — Искам петстотин шейсет и седем хиляди триста осемдесет и четири долара и двадесет и два цента. Плюс лихвите за петдесет и четири години и някакво сериозно възмездие за използването на татковото име.

— Как по дяволите очакваш да поискам такова нещо?

— Не знам, Дик. Ти си адвокат и по една случайност нашият семеен адвокат — каза Том с много мрачна усмивка, докато портиерът му задържа вратата. — Влез в играта и се напъни за мен.

Суини остана със зинала уста, докато таксито потегляше. Той не забеляза младия мъж в тъмносин костюм, който четеше вестник във фоайето. Но специален агент Дрейк видя Том Клейтън и си отбеляза няколко неща за външността на посетителя, както и малката подробност, че говореше с американски акцент.

През същата тази сряда, когато Клейтън и Суини се срещнаха в Лондон, на други места се случваха още три събития. Ако те им бяха известни, щяха да придадат съвсем различно звучене на техния разговор.

В Женева един служител на Креди суис, който насочваше получените през деня междубанкови плащания, получи съобщение да уведоми Гуидо Мортели, когато постъпи един определен превод. Когато началникът на охраната беше информиран за превода на четиридесет и седем милиона долара, получени от банка на Гранд Кайман, той взе още две платежни нареждания, получени предишната вечер, и отиде да се срещне с директора на банката. След кратко обсъждане те стигнаха до заключението, че нямат никакво основание да не изпълнят нарежданията на титуляря на сметката. Директорът лично се разпореди да се изплатят двадесет и три и двадесет и четири милиона долара на «Банко насионал» в Монтевидео и банка «Банесто» в Севиля.

Преводите бяха направени в четири следобед швейцарско време и веднага след това Мартели се обади на Лафорж в «Юнайтед кредит банк» в Цюрих. И двамата, изглежда, бяха доволни от края на историята. Лафорж изпита облекчение, че парите са се материализирали и вероятно няма да има повече опити да се извади този депозит от неговата банка. Това си мнение той съобщи незабавно на директор Улм.

По-рано същия ден американският посланик в Испания излезе от резиденцията си в Пуерто де Йеро в покрайнините на Мадрид, но вместо както обикновено да отиде в посолството, потегли направо към двореца Монклоа, където министърът на външните работи се бе съгласил да го приеме На ранна сутрешна аудиенция.

След като си размениха обичайните дипломатически любезности, посланикът изложи молбата си: сметката на една строителна компания, намираща се в «Банко Еспаньол де кредито» в Севиля, да бъде незабавно замразена в очакване на документи от Вашингтон, които ще я свържат недвусмислено със сериозни международни престъпления.

Външният министър изрази своето разбиране и обясни, че подобни въпроси са в правомощията на генералния контрольор на банковото дело и че може би ще бъде по-добре господин посланикът да се обърне направо към министъра на финансите. Посланикът се съгласи, че при нормални обстоятелства това би била подходящата процедура и че държавният секретар много добре знае това, но като се вземе предвид колко е спешно искането, посланикът е решил да потърси разбирането на външния министър. Тогава министърът обеща лично да осигури сътрудничеството на всички испански власти, за да се удовлетвори веднага молбата на държавния секретар на САЩ, и добави, че винаги е удоволствие да помогнеш на стар и сигурен съюзник. След това попита дали посланикът има време да закуси с него, защото така ще имат възможност да си побъбрят неофициално за американската позиция по досадния проблем с Гибралтар.

Посланикът изрази съжаление, би му било много приятно да закусят заедно, но се налага да се върне в посолството и незабавно да информира държавния секретар за положителния резултат от разговора. Същевременно ще поиска незабавно инструкции за позицията на правителството по гибралтарския проблем и за него ще бъде чест да намине отново, когато на господин министъра му е удобно.

На около десет хиляди километра от Мадрид посланикът на Съединените щати в Република Уругвай, на когото беше възложена същата задача, нямаше подобни затруднения. Когато получи искането от Вашингтон, той се усмихна, защото в десет сутринта имаше насрочена лична среща с уругвайския министър на икономиката, за да обсъдят нерешените въпроси, възникнали от плановете за икономическа интеграция, поставени от МЕРКОСУР*.

[* Меркосур — букв. Южен общ пазар — регионално търговско споразумение между Бразилия, Аржентина, Уругвай и Парагвай. — Б.пр.]

След като помоли министъра за разговор на четири очи, той изложи молбата на своето правителство, като уточни, че в момента Съединените щати не предявяват претенции към тези средства и нямат нищо против те да останат в Монтевидео. Той увери министъра, че след няколко дни от Вашингтон ще пристигнат високопоставени полицейски служители с всички нужни доказателства и че всички действия, които трябва да се предприемат след това, ще бъдат изцяло оставени на преценката на уругвайските съдилища. Посланикът е тук с мисията да посочи на една приятелска нация, че чуждестранни престъпници злоупотребяват с нейната банкова система. На техните действия в Уругвай и в Съединените щати трябва да бъде сложен край.

Министърът, който не можа да види каква вреда би могло да предизвика оставането за неопределено време на една значителна сума в Уругвай, увери посланика, че ще говори с президента на «Банко Насионал» и няма да разрешат никакво движение на тези пари.

Посланикът изрази благодарността на държавния секретар и след това заговори по останалите въпроси.

Така малкото късче информация, която Хулио Роблес беше изпъкнал преди няколко дни от разстроения кмет Ромуалдес, се намести точно в пъзела и увеличи щетите на неприятеля до почти сто милиона долара.

9

Тони Салазар кацна на летище «Хийтроу» в сряда вечерта. Като изключим няколко посещения на крайграничните градове в Мексико и Карибските острови, където перяха парите, това беше първото му истинско излизане от Съединените щати. Той взе сутрешния полет и пристигна значително по-рано от определения час, защото трябваше да направи някои проучвания.

След като мина проверката на багажа и остави единствената си чанта, той се отправи към гишето на «Херц» и попита коя е най-добрата кола, която предлагат под наем в Лондон. Отхвърли с презрение идеята за «Ролс Ройс» с шофьор. Искаше нещо с повече устрем и определено без шофьор. «Форд Проуб» беше твърде далеч от представата, която се въртеше в главата му, затова, без да благодари на служителя, се завъртя на пети и отиде на щанда на «Авис». Предложеният «Ягуар» беше някаква възможност, ако не намери нещо по-добро. От «Аламо» излязоха с «Воксхол Калибра купе», на което Тони се изсмя, а в «Бъджет» измислиха лимузина «Мерцедес», който според него беше ужасно скучен. Най-накрая в представителството на «Евроспорт» той улучи десетката: можеха да му предоставят един «Бентли Континентал купе». Седем часа по-късно той взе ключовете в залата за пристигащи на «Хийтроу» и след като изслуша упътванията на чиновника, потегли към града.

Отседна в хотел «Интерконтинентал» и веднага се обади на баща си. Научи, че Суини се е срещнал с Клейтън, но последният иска голям дял, преди да върне останалото. Джо Салазар беше наредил на Суини да му даде половин милион.

— Половин милион? Ти да не си мръднал? — възрази Тони.

— Има причина да му дам парите и тя не е твоя работа. А сега слушай внимателно — Перача обясни, че Клейтън ще отсъства от града и Суини ще се срещне с него чак в петък. Да не прави нищо. Просто да седи мирен няколко дни. Ако предложението бъде прието и задникът върне парите, Тони трябва да остане, докато Суини уреди всичко. Ако обаче Дик се провали, Тони трябва да измъкне парите от Клейтън с всякакви средства, защото след това така или иначе трябва да го убие.

— Ясно ли ти е?

— Да, но никакъв половин милион, ако аз трябва да оправям нещата.

— По дяволите, сине, ако вземеш мангизите, можеш да запазиш този половин милион.

На Тони това му хареса. Надяваше се Суини да се провали с трясък. Лесно ще убие този тип, както се оказа лесно да донесе пистолет в Лондон. Беше го пъхнал в издълбан том на речника «Уебстър», който изпрати на свое име чрез куриерска служба до хотела. Ако този колет се окажеше единият на един милион, който отварят, за да проверят съдържанието, щеше да отрече всичко. Можеше да стане напечено, но добър адвокат щеше да го измъкне без забавяне. Но колетът не беше проверен и чакаше на рецепцията, когато Тони пристигна. Преди да убие Клейтън, трябваше да вземе парите, а за да свърши тази работа, се налагаше да открие къде ги е скрил този задник. А ако мангизите са все още в Швейцария? Това можеше да създаде много проблеми.

Тони Салазар знаеше от собствения си опит в управлението на тази сметка, че е невероятно Клейтън да е подписал освобождаване от отговорност, което да позволи на банката да приема нареждания по телефона. Не и за толкова голяма сума. Но как да закрие сметката? Може да опре пистолет в главата на Клейтън и да го принуди да подпише писмо до банката, но после какво? Ако го гръмне веднага след това, а после излезе, че нарежданията са нарочно прецакани или дори невалидни (погрешна банка, сбъркан номер на сметката), Тони Салазар щеше да изпадне в голяма беда.

Имаше нужда от средство за натиск. Нещо, което да накара Клейтън да прави каквото му се нареди и да стои далеч от ченгетата. Копелето има жена и деца. Беше ги видял на погребението. Къде ли живее? Разбира се, Суини можеше да отговори на тези въпроси, но Тони нямаше да го пита. Не вярваше на адвоката. Всички знаят, че тези ирландци се поддържат. Във всеки случай Тони искаше да оправи тази бъркотия по свой начин. Така щеше да натрие носа на своя старец. Знаеше къде работи Клейтън, така че в краен случай можеше да го проследи до вкъщи, когато си тръгва в петък, ако се окаже, че задникът е достатъчно тъп, за да продължи да работи на заплата, макар че е докопал четиридесет и три милиона долара.

Зае се с телефонния указател. В Централен Лондон имаше шейсет и девет души с фамилия Клейтън. Шестима носеха малко име, започващо с «Т». Това беше поносимо. Той взе лист от папката за писма с логото на хотела, записа си адресите и го прибра в джоба. На друг лист написа целите имена с адресите и телефонните номера. Него сложи в чантата си. Вече беше почти полунощ. Слезе във фоайето, което, както можеше да се предположи, беше доста спокойно. Видя дежурната рецепционистка да работи на писалището си и отиде при нея.

— Казвам се Тони Салазар — започна той с най-обаятелната си усмивка. — От стая 853. Можете ли да ми помогнете?

— Ще се радвам, господин Салазар — отговори тя и посочи празния стол. — Какво мога да направя за вас?

Той обясни, че е за пръв път в Лондон. Работи в нюйоркска банка, която иска да открие клон в Лондон. Той ще ръководи филиала й трябва да си намери много бързо място за живеене. Един брокер на недвижими имоти му е дал списък с жилища, които да огледа. Разбира се, тези адреси нищо не му говорят и той й показа, списъка, който беше съставил.

— Знаете ли къде ще бъде вашият офис? — попита жената, докато четеше списъка.

— «Бишопсгейт» — отговори той, използвайки местоположението на банката на Том. — Търся наистина добър квартал, нещо изискано. Разходите не ме притесняват.

— Добре — каза рецепционистката, — най-добрият квартал за живеене е Мейфеър, в който се намираме в момента — и тя му се усмихна. — След това може би Найтсбридж, Белгрейвия, Кенсингтън или Челси. Някои от тях са в тези райони — каза тя, докато гледаше списъка на Тони. — Имате ли «От А до Я»?

— Моля? — попита Салазар.

— Много полезна малка книжка, ако ще живеете в Лондон. Ако желаете, мога да ви я взема от магазинчето — тя кимна в посока на хотелския вестникарски щанд — и да ви отбележа адресите. Струва около пет лири.

Салазар й благодари и й даде двадесетпаундова банкнота, показно измъкната от дебелата пачка банкноти в джоба, и след това се загледа след нея. Хубаво дупе, помисли си той. Жалко, че съм зает.

Тя изключи три от адресите, изразявайки съмнение, че господин Салазар би искал да живее там, и отбеляза останалите три. Обясни му, че много американци предпочитат да живеят извън столицата и че може да огледа места като Ричмонд и Уентуърт, ако не успее да намери нищо в града, което да му хареса.

Следващото нещо, от което Тони Салазар имаше нужда, беше оперативна база. Работеше по една идея, която вече беше започнала да придобива плът, но «Интерконтинентал» не беше подходящото място. Излезе на улицата и помоли портиера да му докара колата. След като се посъветва с «От А до Я», пое нагоре по «Хамилтън плейс» до «Парк лейн», а след това зави наляво към «Хайд парк корнър». Следвайки картата, която разгъна на пътническата седалка, мина покрай «Хародс», чиято ярко осветена фасада изглеждаше нелепо на фона на пустия Западен Лондон, след това продължи по «Корнуел роуд» към А4, който вървеше успоредно на магистралата. Час по-късно и за голямо негово разочарование още не бе успял да намери подходящ мотел. По-рано, когато влизаше в града откъм летището, беше забелязал няколко познати емблеми. Сега прегледа наново всички летищни хотели: «Рамада», «Шератон», «Холидей ин». Нито един традиционен мотел от онези, където можеш да спреш колата си пред своята стая. Всички заведения, които провери, изискваха гостът да мине през фоайето, за да стигне до стаята си.

Отчая се и реши да обърне. Тия гадни англичани не ходеха ли някъде да изчукат набързо секретарките си, нима всички бяха отвратителни педали. И тогава го видя. От лявата страна на пътя, закътан встрани от шосето, се издигаше едноетажен мотел, който се падаше на запад от «Хийтроу». Стаите бяха разположени в два реда, притиснали гърбове една в друга, а прозорците им гледаха към околните полета. Това щеше да свърши работа. Стана му приятно, че видя няколко коли. Записа си името и се върна в града. Имаше пистолет и успя да си намери база. Следващото нещо, което трябваше да направи, бе да намери копелето Клейтън. Тони Салазар беше сигурен, че Суини ще се провали, и твърдо вярваше, че той самият ще блесне.

Когато влезе отново в хотелската стая, вече беше два и тридесет четвъртък сутринта, а в Колумбия беше десет и тридесет сряда вечерта. Кметът на Меделин погледна часовника и реши, че вече е време да си ходи вкъщи. Стана бавно от леглото и хвърли поглед към спокойното тяло на Алисия, която заспа след цяла вечер чукане. Спеше като дете на лявата си страна с притиснати към корема крака. Лявата й ръка беше пъхната под възглавницата, а десният палец в устата. Ромуалдес остана за миг загледан в щедрите извивки на нейното тяло и стегнатия задник, който пръв беше привлякъл вниманието му. Почувства възбуда и му се прищя да си легне до приятните й форми, но тогава в съзнанието му застрашително проблесна образът на Моралес и страстта му угасна. Влезе в банята на любовното гнезденце, което си беше устроил в центъра на града, и пусна душа.

Няколко седмици по-рано Ромуалдес се рееше из висините. Програмата и фондацията, в чието създаване участваше, вече бяха започнали да се оформят и дори ако властта зад кулисите беше и щеше да си остане в дон Моралес, той, кметът, беше видимото лице на властта. Това му харесваше. Бизнесмените и предприемачите се редяха на опашка, за да се срещнат с него, усърдно раболепничейки, за да получат дял в договорите на стойност четиридесет и три милиона долара, които той, Мигел Ромуалдес, имаше власт да раздава. В началото душата му се загърчи от толкова пропуснати възможности, защото трябваше да подписва тлъсти договори, без дори едно песо от човешката благодарност да влезе в джоба му. Но знаеше със сигурност, че колкото и да е голяма сумата, не си заслужава да рискува гнева на Моралес. Някои от онези, които печелеха от неговата щедрост, по навик донасяха запечатани пликове, които Ромуалдес не можеше да си позволи да отвори, камо ли да се подаде на изкушението да прибере. Единственото, което можеше да прави, бе да се опита да познае сумите в тях по тежестта и размера на пликовете. Беше отблъсквал едно по едно предложенията за благодарност на удивените приносители.

— Фондация «Моралес» е благотворителна организация — обясняваше им той мрачно, — създадена за полза на бедните хора в Меделин.

Неговите гости изразяваха възхищение, докато се опитваха да прикрият своето неудобство. Без изключение посетителите заявяваха, че ако някога кметът почувства нужда от каквото и да било за тях ще бъде удоволствие да му услужат. В началото той пренебрегваше тези уверения, но после се научи да извлича полза от неловката ситуация. Преструвайки се на изненадан от неочакваното предложение, той съвсем мимоходом подхвърляше:

— Като стана дума…

Така започна да прибира по-различен вид подкупи — използването на яхта, швартована в Картахена, или на частен самолет, организиране на рождения ден на дъщеря му, лимузина с шофьор за жена му. Това наистина не беше същото като пари в брой, но така поне Моралес нямаше да се ядоса. В края на краищата щедростта и приятелските услуги си бяха нещо в реда на нещата между богатите и властимащите в Латинска Америка.

И точно когато Ромуалдес се зарея из висините, а слънцето обещаваше да грее вечно над всяко негово още по-бляскаво утре, в живота му се появи огромна пукнатина, която го запрати надолу с главата в един безкраен кошмар. За което трябваше да благодари на онзи курвенски син Роблес. Проклетия гватемалец и извратените янки!

Ромуалдес вече беше разпитал Алисия и със задоволство установи, че казва истината. Тя нямаше представа кой е Роблес, макар че веднъж беше ходил у тях, и никога не беше говорила за делата на своя любовник. С едно изключение — нали трябваше да каже на сестра си и Андрес за къщите, които ще получат. Как би могла да запази в тайна най-голямото събитие, което предстоеше да се случи в техния живот?

Ромуалдес беше кимнал одобрително и приел, че е невинна.

Слава Богу, Роблес, изглежда, беше напуснал Колумбия, както каза. Кметът не възнамеряваше да се обажда в ЕЛ БИД, за да провери това със сигурност. Следващия път, когато срещне някой от служителите на ЕЛ БИД, ще попита небрежно и може би ще разбере какво е станало. Копелето обаче надуши всичко за банките в Уругвай и Испания, където основно Моралес държеше парите си според сметките на кмета. Ето какво го тревожеше до смърт.

Слава Богу, само той и Роблес знаеха какво се беше случило онази вечер в неговия кабинет. Ромуалдес не виждаше какво би могъл да спечели Роблес, ако изтропа на Моралес. Но гринговците имаха пипала по цялото земно кълбо и достатъчно влияние, за да пипнат тези пари. Самата мисъл караше язвата му да кърви.

Срядата, прекарана в Градския съвет, беше съкрушителна. Предприемачите звъняха един през друг и всеки път, щом кметът или де ла Круз се обаждаха в банката в Антигуа, получаваха един и същ отговор: не е получен никакъв превод. Проблемът беше, че от желание да впечатли наркобарона Ромуалдес реши да действа бързо. Още с подписването на договорите за покупката на земята булдозерите започнаха работа. Бяха подготвени дълбоките изкопи, прекарани временните пътища и след седмица основите започнаха да се наливат с бетон. Поръчаха строителните материали, платиха депозити и постигнаха договореност доставката да стане за два пъти по-малко време. Тази дейност се гарантираше от обещанията за плащания в брой точно на уговорените дати и без никакви административни спънки и бавене. И сега сметките, представени на главния изпълнител «Малага строителство», вече възлизаха на почти седем милиона долара, а за тяхното изплащане нямаше и един цент в наличност.

Ромуалдес беше планирал да прекара следващия уикенд в панамския град Фрийпорт на пазар с Алисия, но в последния момент обещаният от компанията, отдаваща под наем строителни машини и съоръжения, частен самолет «спешно» трябваше да замине за Каракас. На Ромуалдес му се дощя да не бъде повече лице на фондацията, защото, за разлика от смаяния де ла Круз, той имаше представа какво става. Последното нещо, което искаше, беше да се срещне с Моралес, затова каза на Аристидес да се оправя с проблема и да докладва на дон Карлос, когато е готов.

Аристидес де ла Круз, който нямаше основания да се страхува от своя най-изтъкнат клиент, постъпи точно така. Първо, посети банката в Антигуа и се заключи за час с управителя. По настояване на адвоката последният се свърза с банките в Монтевидео и Севиля и попита защо не са извършени преводите. От двете банки заявиха, че могат да обсъждат сметките, които държат, само със законните собственици или упълномощени от тях лица. Служителят на «Банесто», с когото разговаряха, намекна, че те самите чакат превод, за да извършат нужните прехвърляния. Тогава Де ла Круз се обади на своя клиент у дома, но му казаха, че Моралес ще отсъства до петък. Аристидес подозря, че «отсъства» означава «в джунглата», където лично надзирава някоя голяма пратка на север.

Де ла Круз беше прав за местонахождението на своя клиент, но стоката, която Моралес се готвеше да изпрати, щеше да поеме на юг. Той си сложи брезентовия колан с кобур отдясно и полицейска палка отляво и излезе, придружаван от двамината си телохранители аравакски индианци, Тупак и Амая. Те бяха дребни набити мъже, родени бойци, които носеха калашниците така, сякаш се бяха сраснали с тях. Бяха неграмотни и не хранеха особени амбиции. За техните нужди и тези на семействата им се грижеше шефът. В средата на сънародниците им най-важното нещо беше доброто име. Те бяха воини, имаха мъжка работа — не обработваха земята и не се унижаваха в града за жалка заплата. На подобни хора Моралес можеше напълно да се довери, а останалата част от бандата се страхуваше от тях.

Моралес седна зад волана на своя «Нисан патрул» и подкара към полевата рафинерия, където бяха събрани всички присъствали на взривяването на самолета. Ако някой от тях не беше дошъл, Моралес щеше да знае кой е предателят, но всички единадесет души се бяха събрали и го чакаха. Работата ще се окаже трудна, помисли си той. Онази измет в Кали явно плаща добре на своя шпионин.

Рафинерията представляваше паянтова постройка от залепени едно до друго помещения с ламаринени покриви, подпрени на колове. Така разглобяването и пренасянето сред хълмовете — защото фабриките редовно се местеха — ставаше лесно. Пастата от листа на кока идваше от Перу и Еквадор в бидони и вързопи и се преработваше на пудра със стопроцентова чистота. Шестдесет души се трудеха на импровизирани работни маси, ръководени от химик, който проверяваше крайния продукт, преди да го обяви за редовен. Сега на всички беше наредено да спрат работа и те се бяха скупчили на малки групи в сянката на горичката, която обграждаше издигнатия на едно възвишение лагер. Заподозрените и обезоръжени единадесет мъже седяха на Земята видимо ужасени. Наказанието трябваше да е публично. Инцидентът беше коствал на Моралес самолет, пилот и четиристотин килограма кокаин. На следващия ден шестима от хората му изчезнаха безследно — вероятно за да си търсят работа далеч от Меделин. Наркобаронът знаеше правилата. Ако някога го сметнеха за уязвим, организацията му щеше да рухне за броени дни.

— Един от вас — каза Моралес достатъчно високо, за да го чуват всички — ме предаде. Един от вас е сложил бомба в моя самолет. Разполагате с пет минути, за да ми кажете, кой е. Иначе всички ще умрете.

Индианците заредиха демонстративно и вдигнаха калашниците. Товарачите се спогледаха уплашено и си зашепнаха със задавени гласове.

— Домингес — обърна се Моралес към бригадира на товарачите, — ти носеше отговорност за операцията. Искам да знам кой го направи?

— Не видях, шефе, кълна се — отговори мъжът и се изправи. — Дон Карлос, кълна се в живота на децата си.

— Плащам ти, за да виждаш, идиот с идиот! — избухна Моралес, измъкна своя «Колт» 45 от кобура и здраво притисна цевта в челото му. — Помисли отново. Кой?

Мъжът онемя от ужас. Вероятно наистина не знаеше, но въпреки това Моралес дръпна спусъка и горната част на главата му просто изчезна. Останалите изскимтяха при оглушителния трясък и направо замръзнаха, когато кръвта, парченцата мозък и кичурите коса ги засипаха, преди още безжизненото тяло да рухне на земята с глухо тупване.

— Три минути! — изрева Моралес, като насочваше пистолета към всеки поотделно.

Мъжете започнаха да викат един през друг. Един от тях зададе въпрос и когато получи отговор, неколцина погледнаха към свой колега, който седеше сам в края на редицата. Внезапно всички започнаха да му крещят. Случаят, изглежда, започна да се разплита. Никой не го бе видял да поставя бомбата, но знаеха за двама-трима, които не са могли да го направят. След светкавично последователно изключване, тласкани от инстинкта си за оцеляване, всички се насочиха към този мъж. Импровизираният съд приключи. Предполагаемият престъпник скочи на крака и се хвърли към джунглата. Моралес вдигна ръка, за да попречи на индианците да открият огън.

— Върнете го — нареди той и работниците като един хукнаха да го гонят.

Петнадесет минути по-късно довлякоха своята плячка. Страхът в очите им беше заменен от омраза. Саботьорът, подкупен от картела в Кали, изглеждаше примирен, но погледна предизвикателно Моралес, когато той извади палката си и му нанесе удар от горе надолу. Всички чуха пукането на строшената раменна кост и предателят рухна на колене.

— Кажи ми кой те нае и ще умреш бързо.

— Рикардо Нориега — измърмори смъртникът.

Моралес кимна на своите телохранители и погледна към колибата. Те преметнаха автоматите през рамо, подхванаха мъжа и го повлякоха. Останалите чакаха безмълвно. Мъжът започна да вие да го застрелят в главата. Индианците го вдигнаха с лекота и го хвърлиха с главата напред в големия казан. Той потрепери няколко секунди, а зрителите ахнаха, когато усетиха острата миризма на хлорни пари от варела.

— Когато киселината си свърши работата — нареди Моралес на управителя на фабриката, — искам да сложиш костите в дървена кутия и да ми ги донесеш вкъщи. След това преместете лагера на осем километра в северна посока.

Той се обърна и тръгна към джипа, а охраната го последва. Утре щеше да изпрати кутията с костите на домашния адрес на Нориега в Кали.

В четвъртък следобед Де ла Круз работеше в градината си, когато му звънна дон Карл ос, научил за по-раншното обаждане на адвоката. Аристидес докладва за празните сметки и Моралес му предложи да дойде във Вила дел Кармен, за да обсъдят лично ставащото.

Де ла Круз намери Моралес много сериозен, но въпреки това в добро настроение. Наркобаронът изслуша търпеливо подробния разказ за трупащите се проблеми, но поне външно не показа загриженост. Покани адвоката да разгледа макетите на масата и да изпие нещо студено, докато проведе един телефонен разговор от кабинета си.

Моралес се обади на Енрике Шпеер в Сан Хосе и го помоли да изясни необичайното забавяне. В миналото Перача винаги беше изпълнявал даденото обещание. Шпеер му разказа за разговора си със Салазар във вторник. Перача дал дума, че средствата ще бъдат преведени още същия ден. В сряда Ричард Суини се обадил за да потвърди, че току-що е получил нужните пари, и наредил на банката си в Женева да преведе парите на «Малага» и да го уведоми, когато това стане. Същия ден по-късно Суини се обадил наново, за да каже, че двете плащания са били извършени в 16:30 швейцарско време и «Банко Насионал» и «Банесто» ще могат да прехвърлят средствата в Меделин най-късно в петък сутринта.

Въоръжен с тази информация, Моралес отиде в трапезарията и успокои Аристидес, че той и Ромуалдес ще могат да подпишат всички чекове в петък и да ги изпратят на предприемачите.

Когато се върна в кантората си, адвокатът се опита да се свърже с кмета. Научи, че вече си е тръгнал, но още не се е прибрал вкъщи. Де ла Круз предположи, че Ромуалдес се е отбил в любовното си гнездо. Нямаше да го безпокои там. Остави съобщение да му се обади, щом се прибере у дома.

Ромуалдес спря горещата вода и остави студената струя да го залее с пълна сила. В настъпилия дискомфорт, на който той гледаше едновременно като на дар и наказание, кметът се прекръсти и отправи молитва към Дева Мария. Моля те, не позволявай да ми се случи нещо лошо, безмълвно замърдаха устните му. Моля те, нека този проблем, какъвто и да е той, да ме отмине. Моля те, не забравяй, че това е благотворителност за твоите деца и бедните хора с благословията на епископа. Моля те!

След това спря водата, избърса се и се облече. Отвън го чакаше колата, за да го откара у дома. Когато му предадоха съобщението да се обади на д-р Де ла Круз, той затвори вратата на кабинета и се приготви за най-лошото. Но след като изслуша Аристидес, избухна в сълзи, вдигна очи към небето и обеща, че в неделя, когато заведе семейството си в катедралата на литургия, ще направи голямо дарение за черквата и ще се причести.

След срещата със Суини Том се прибра вкъщи в късния следобед на срядата. Въпреки перченето думите на адвоката го бяха разтърсили.

— Кой, мислиш, поръчва да му перат парите? — беше креснал Дик.

Тонът му беше нахакан, но Том видя страха в очите му.

Мафията? Руснаците? Колумбийците? Какво значение има? Дали едните или другите — все си беше смъртоносно. Може би трябва да върне наличните пари. И ако «Таурус» излезе на печалба до Коледа, да им даде и останалите.

Вкъщи намери бележка от Карълайн.

«Заведох децата на джудо. Ще се върнем около осем. Обади се Джеф Ленгланд. Той е отседнал в клуб «Реформ».

Любов, К.»

Том изруга. Не се бе сещал за Джеф вече цели четиридесет и осем часа. Сега поне можеше да му каже добрата новина и да обсъдят възможността Джеф да плати половината, ако «Таурус» все пак излезе на загуба.

— Здрасти, приятел. Какво те води в Лондон? — попита той добродушно.

— Том, трябва да поговорим — Джеф звучеше ужасно.

— Ела вкъщи — продължи Том самоуверено. — Успях да уредя всичко.

Джеф замълча. Беше разбрал, че Том още не знае. И не би могъл.

— По-добре да се видим при мене — каза той най-накрая. — Можеш ли да дойдеш сега?

— Разбира се — отговори Том, който усети нещо особено в гласа на Ленгланд. — Джеф, какво става?

— Том, просто ела. Моля те.

— Разбира се. Никакъв проблем — Клейтън се опита да прогони едно ужасно предчувствие. — След половин час съм при теб.

Остави бележка на Карълайн и взе такси до «Пел Мел». Във внушителното главно фоайе на клуб «Реформ» бизнесмени и делови дами стояха на малки групички и разговаряха с приглушени гласове. В единия край на дълга маса се раздаваха напитки и Том се насочи натам, но видя Джеф да му маха от главното стълбище.

Джеф му посочи свободно кресло до малка маса на балкона и седна срещу него. Дори не му подаде ръка. Беше блед и ръцете му трепереха. На масата стояха две недокоснати тумбести кристални чаши с уиски.

— Като те гледам на какво приличаш, по-добре изпий първо това — каза Том, взе едната от чашите с бърбън и посочи другата.

— Днес се срещнах с Гринхолм.

— Какво си направил? — попита невярващо Том, но се овладя, защото забеляза, че хората започнаха да хвърлят скришни погледи нагоре. — Джеф, какво по дяволите си направил?

— Том, моля те, изслушай ме — настоятелно каза Ленгланд.

— Предполагам, че така ще е най-добре.

Смайването на Том нарастваше с всяко изречение, произнесено от неговия приятел. Джеф обясни, че не можел да продължава повече. Вече не можел да спи, а жена му се върнала бясна в Ню Йорк, когато й казал какво са направили.

— Казал си й всичко?

— Трябваше да го направя, Том.

Клейтън се замисли за своята собствена жена. Тя също се беше почувствала нещастна, но щеше ли да го остави? Карълайн беше различна, но в подсъзнанието му започна да пищи аларма.

— Какво каза на Гринхолм?

Почти всичко, както се оказа: че са използвали «Таурус» като прикритие за загубата на първия милион, и как са доплатили.

— За сегашното ни положение. За парите, които взехме назаем, и моето тържествено обещание, че ще ги върнем — допълни картината Джеф.

— Тъпак такъв — бавно каза Том, като невярващо клатеше глава. — Гаден тъп задник!

Ленгланд не продума, беше подготвен за всичко.

— Какво каза Хал?

— Не много. Всъщност много по-малко, отколкото очаквах. Знам, че провери «Таурус», но не можах да видя екрана му. Просто го разглежда известно време, но нищо не каза.

— Искаш ли да знаеш защо? — попита Том през стиснатите си зъби и преди Джеф да успее да отговори, продължи: — Уволниха ли те?