Наследникът

— Не — Джеф, вечният оптимист, сякаш не беше изненадан. — Каза да се връщам на работа. Да продължавам както досега. Разбира се, щяло да има вътрешно разследване. Вероятно ще ме глобят и със сигурност ще ме върнат в Щатите. Хал иска всичко да си остане в банката. Никакви скандали. Ако се разчуе, ще ме изхвърлят на мига.

— Спомена ли плановете си за мен?

— Мисля, че теб те чака същото — Окуражен от отсъствието на яростно избухване, Джеф продължи: — Том, за наше добро е. Помисли. Направихме грешка. С малко късмет може да мине със съвсем малко разходи…

— Аз върнах парите! — прекъсна го Том, който беше започнал да се вбесява от безсмислените дрънканици на Ленгланд. — Вкараха пет милиона от собствените си пари в «Таурус» и реализирах активно салдо от два и половина милиона от маржа в курсовите разлики.

Раменете на Ленгланд увиснаха, а устата му зина отчаяно.

— Как? Откъде…

— Защо не идеш да вземеш по още едно питие? — подкани го Том презрително.

Докато Ленгланд слизаше несигурно по стъпалата, Том започна да обмисля възможностите си. Джеф може би беше твърде замаян, за да го осъзнае, но сега вече щяха да ги изхвърлят. Фактът, че не липсваха пари, щеше в най-добрия случай да ги спаси от съд. Поне в това отношение Джеф може би е прав. Каквото и да му беше казал Том в Цюрих, за да го накара да мълчи, истината беше, че никоя банка не иска скандали. Вътрешният й контрол ще бъде изложен на съмнения и самата тя може да бъде глобена. Обаче не биваше да забравя, че Хал Гринхолм беше първокласно лайно, което правеше винаги само това, което му е удобно, и в никакъв случай не би си рискувал задника заради някого другиго.

— Знаеш ли какво, Джеф — каза Том, когато приятелят му се върна с напитките, — хайде да приключваме този разговор.

— Но аз не знаех… — прекъсна го Ленгланд почти разплакан. Защо не ми каза?

— А ти защо не ми звънна, преди да хукнеш при Гринхолм? — пресече го Клейтън, макар че вътрешно признаваше, че е трябвало да говори с Ленгланд още в мига, когато получи превода от Цюрих. — Добре де, вече е твърде късно за всичко. Ти се върни в Цюрих, а аз ще се оправя.

След тези думи Клейтън се изправи, изгълта остатъка от втория бърбън, завъртя се на пети и тръгна към официалното стълбище.

Докато чакаше пред къщи шофьорът на таксито да му върне рестото, към него се приближи един мъж, чието лице му се стори познато, но не можа да се сети откъде.

— Господин Клейтън — заговори го той и извади една блестяща служебна карта.

Тогава Том си спомни. Казваше се Браун, от охраната.

— Казвам се Мик Браун, сър — потвърди младият мъж и подаде един плик на Том. — Аз съм от…

— Зная — прекъсна Го Клейтън, докато късаше плика.

Вътре имаше писмо от Гринхолм. Обичайните неща: «временно отстраняване… пълна заплата… предстояща…» и така нататък.

Том не се изненада. Писмото завършваше с искане да предаде на Браун ключовете и служебната си карта. Не поискаха мерцедеса. Това щеше да стане по-късно, когато му прекратят договора или го помолят да напусне, каквато беше модата.

Том накара Браун да почака на площада, докато влезе вкъщи, за да вземе ключовете. Карълайн беше в кухнята на приземния етаж и хранеше децата. Трябва да го беше чула да отваря входната врата, но не се провикна както обикновено «Здравей, татенце!»

Вечерята мина мрачно и веднага след като децата си легнаха, той разказа на Карълайн най-важното от срещата си с Джеф Ленгланд. Тя не показа никакви признаци на гняв срещу техния приятел. Том изпита съмнение, че май дори му съчувства.

— Защо го направи, Том? — попита тя безстрастно.

— Предполагам, защото щяха да бъдат, и все още може да стане така, лесни пари.

— Нямаме нужда от «лесни пари»!

— Знам. Съжалявам. Мисля, че след всички тези години банката взе да ми доскучава. Имах нужда от малко адреналин.

— Ако е така, просто си смени работата — каза тя без колебание, но все още учудващо студено, сякаш беше обмисляла цял ден случилото се, изживяла и преодоляла емоционалната бъркотия и сега спокойно обявяваше заключенията си.

— Може би трябваше да го направя — за миг Том се почувства много обезверен, — защото обикновено отстраняването от работа бе само прелюдия.

— И върни парите на Дик — добави тя, пренебрегвайки последните му думи. Стана и заяви, че е уморена. Прибра празните чаши за кафе от масата, сложи ги в съдомиялната, бавно излезе от кухнята и пое нагоре по стълбището.

Том изчака, докато Карълайн си легна, и после тихо се качи в кабинета си на последния етаж. Неотворената сутрешна поща лежеше на бюрото, му, включително писмото от брокера на недвижими имоти, който потвърждаваше, че приема искането на своя клиент. Продавачите, които щяха да са доволни да се отърват от Корстън парк, също се бяха съгласили госпожа Клейтън да задържи ключа, за да може да покаже сградата на строителите и да поиска оферти. Сега това изглеждаше ужасно неуместно.

Отпусна се зад писалището и по навик включи монитора. За негова изненада паролата му за достъп до банковата система още важеше. Нещо бяха пропуснали. Вероятно ще му отрежат достъпа още утре. Той провери стойността на обменните курсове в края на работния ден. Лирата пак беше паднала. Сега предвижданата загуба на «Таурус» се беше свила до един, и половина милиона лири. Общо два милиона и двеста хиляди, което оставяше положително салдо от два и половина милиона. Плюс спестяванията му и две жилища. Съвсем грубо пресметнато, около пет милиона долара. Дори да загуби работата си, това е добро ново начало за човек, който иска да си върне живота. Взе решение: утре ще отстъпи сметката на Дик. Цялата сума. Разбира се, с изключение на петте милиона. Това са неговите петстотин шейсет и седем хиляди триста осемдесет и четири долара и двадесет и два цента плюс лихвата от малко над три процента, парите на неговия дядо. Ще подпише договор за деветдесет дена. През това време ще борави толкова внимателно с парите, сякаш са на банката. Така ще изстиска още един милион от капитала, преди да го върне. Още на сутринта ще се види със Стюарт Хъдзън, за да го накара да направи проектодоговор, който Дик да подпише. Към него щеше да приложи извлечението от сметката на Пат Клейтън от 1944 г. Като адвокат Дик щеше да разбере, че то ще издържи пред всеки съд. Въпреки това осъзнаваше много добре, че предупрежденията на Дик бяха относно друг вид правосъдие. Нямаше да го убият, преди да изтекат деветдесетте дни — никой не би зачеркнал с лекота тридесет и седем милиона долара. Опасността, ако имаше такава, щеше да се появи след това. Но у него вече се зараждаше идея как да се справи с положението.

След като се види с адвоката, щеше да посети инспектор Арчър и ще го помоли за помощ. Ще му обясни, че неговият дядо е оставил малко пари през 1944, но фактът останал скрит. Че когато той, Том, открил това, предявил претенции за банковата сметка на дядо си съвсем законно й спазвайки всички изисквания, но за съжаление през времето оттогава досега трета страна е внесла значителна сума в тази сметка по причини, които Том не може да разбере. Въпреки че нито едно от тези събития не се е случило на британска земя, анонимно лице е изпратило емисар в Лондон, един американски адвокат на име Ричард Суини, който поискал от Том да върне цялата сума, включително тази, която по право му принадлежи, под смъртна заплаха. Тази заплаха срещу живота му е била отправена в Лондон. Тогава щеше да покаже на инспектор Арчър договора, който ще поиска от Суини да подпише, и да попита дали инспекторът или някой от колегите му би дошъл в хотела в четири следобед, за да поговори с господин Суини.

Том смяташе, че по този начин Дик и Салазар ще разберат, че ако му се случи нещо, полицията ще знае съвсем точно кого да заподозре. Предположи също така, че при това положение ще предпочетат да не клатят лодката, след като крият толкова скелети в гардероба си. Салазар трябваше да осъзнае, че е късметлия. Том не можеше да си представи някой друг банкер или дилър, който, поставен на неговото място, изобщо ще допусне, че може да върне цялата сума.

Утре се очертаваше важен ден. Щеше да застане лице в лице с Гринхолм. Ако неговият началник откаже да говори с него по телефона, ще го сгащи извън банката. Гринхолм беше лайно и страшен егоист. Том щеше да отрече обвиненията на Ленгланд и да заплаши Гринхолм със скандал. Нито един съд в Англия или Америка не би могъл да докаже кой е собственикът на «Таурус». Ленгланд нямаше да свидетелства. Веднага щом разбере, че така или иначе ще го уволнят, той ще си затвори устата и ще се присъедини към него в делото за компенсации, което ще заведат. Единственото, с което разполагат, са двата и половина милиона — плод на грешка, която Том е поправил на мига, когато я е открил, и много преди Джеф да отправи своите обвинения. Том приема, че времето му в банката е изтекло, но ще настоява да получи тазгодишните премии и заплата за една година — да кажем, два милиона. В светлината на случващото се сега Том имаше важна причина да получи съгласието на Суини да си запази петте милиона.

След петък никога повече нямаше да види Дик Суини. Щеше да го помоли да предаде на кантората «Байрон» всички документи, свързани с него, Теса и Клейтънови в миналото или сега. А това, заключи той, щеше да ознаменува края на проклетата банкова сметка в Цюрих.

Той обаче бъркаше.

Високо над океана Ред Харпър не можеше да заспи. Самолетните седалки във втора класа не бяха конструирани за хора по-високи от метър и осемдесет. Обикновено молеше да го сложат да седне до някой от аварийните изходи, но днес беше закъснял и мина късно проверките, затова трябваше да се задоволи с мястото, което беше останало в препълнения с прибиращи се английски туристи «Боинг» 747.

След срещата във Вашингтон двамата с Хулио бяха пресекли коридора до правния отдел и получиха нужните разрешения за предварителни разпити. В Ню Йорк съдията Крамър се беше съгласил да се срещне с Харпър в кабинета си и подписа ново разрешение за подслушване на служебните и домашни телефони на Салазар. Но Харпър подозираше, че все пак ще пропуснат важни разговори. Салазар използваше цял арсенал от цифрови клетъчни телефони, които не само се прихващаха по-трудно, но й бяха регистрирани на имената на други лица. От правна гледна точка той ги беше взел назаем. Затова властите не можеха да получат съдебно, разрешение да подслушват телефоните на хора, които нямат дори висящо пътно нарушение. А освен това АБН трудно можеше да проследи чий телефон използва Салазар във всеки момент.

Агентите убедиха доста трудно съдията да разреши подслушването на телефоните на Суини да продължи. Мнението на съдията беше, че щом мишената е Салазар, всеки опит да се подслушват разговори те му с неговия адвокат ще бъдат отхвърлен от съда, ако се стигне до процес. Със сигурност, подчерта съдията, той би постъпил така в своя съд.

Харпър се аргументира, че те не се целят в отношенията между клиента и адвоката му и ако случайно запишат нещо подобно, записът ще бъде незабавно изтрит и няма да се опитват да го използват като доказателство. АБН разполага с доказателства, че «Суини, Тъли, Макандрюз» и особено господин Ричард Суини са участници в кръг за пране на пари. Той подчерта, че вече има записи на разговори, в които господин Суини нарежда на банката на своята собствена фирма в Швейцария да извърши преводи към сметки, за които се знае, че са контролирани от известен наркобарон. Намерението на Агенцията за борба срещу наркотиците е да представи случая на главния прокурор, което ще доведе до отделно обвинение срещу господин Ричард Суини. На тази основа, но след като постави редица допълнителни изисквания, Крамър се съгласи. Въоръжени с този жизненоважен документ, агентите на АБН се върнаха право в нюйоркската централа и изпратиха двама специалисти по телефоните да работят на «Саут стрийт». Поискаха също така още два екипа, за да подслушват двамата Салазар. След това седнаха да прочетат най-новите разпечатки от разговорите на Суини. Те потвърдиха подробностите за пътуването на адвоката до Англия и неговото намерение да измъкне пари от човек на име Том Клейтън. Също така се изясни, че Суини е получил четиридесет и седем милиона долара от банка в Джорджтаун, Каймановите острови, които на свой ред е превел на банки в Испания и Уругвай. Адвокатът беше предал тази информация на някой си д-р Шпеер в Сан Хосе, Коста Рика. Това ги изненада. АБН не разполагаше с досие на някакъв д-р Шпеер, свързан с трафика на наркотици, и Коста Рика не се смяташе за невралгичен район в това отношение. Ето още нещо за разследване. Тъй като нямаше какво повече да правят в Ню Йорк, Харпър и Карденас помолиха за транспорт до летище «Ла Гуардия», за да се приберат в Маями.

В сряда отново планираха нещата. Бяха почти сигурни, че до петък ще успеят да ужилят колумбиеца с петдесет милиона долара, но след това какво? Моралес беше влязъл в лигата на големите играчи едва преди около осемнадесет месеца. Преди това той беше просто един от многото бивши помощници на Ескобар, които си съперничеха за останките от империята на своя бивш началник. В този бизнес разликата в заплащането между началника и дори най-високопоставените му помощници беше значителна. Преди смъртта на Ескобар Моралес едва ли е изкарвал повече от петдесет хиляди месечно, и то в най-добрия случай. Сега не можеха да кажат точно колко печели. Вероятно между сто и двеста милиона долара годишно.

Преди години колумбийското правителство беше хвърлило армията срещу Меделин, град, който по това време контролираше три четвърти от кокаиновата контрабанда от Южна Америка. Картелите рухнаха, но търговията продължи, защото нова, група наркобарони запълни вакуума, създаден от търсенето, в новата наркостолица — град Кали, разположен само на четиристотин километра от Меделин.

Новият картел растеше бързо, четири или пет организации успяха да си извоюват властващи позиции, а по тяхната периферия работеха още около две хиляди по-малки групи. Всички тези групировки контролираха 80 от световния пазар.

Когато дойде времето, САЩ и колумбийските власти щяха да ударят здраво и Кали, но точно сега на Харпър му се откриваше възможност да пипне Моралес и само по себе си това щеше да е значително завоевание. От всеки похарчен за кокаин долар в Америка петнадесет цента влизаха в неговия джоб, затова АБН нямаше да пропусне тази възможност. Ако Моралес можеше да си позволи да изгуби петдесет милиона долара, те просто трябваше да се погрижат да му нанесат още по-тежък удар. В това отношение брънката Суини — Салазар беше особено важна. Карденас повтори още веднъж, че техните възможности биха пораснали, ако се върне отново в Меделин. Харпър трябваше да се съгласи и затова, както се бяха уговорили предварително, Карденас позвъни на Ромуалдес вкъщи. Един прислужник му обясни, че не очакват кмета преди седем и половина. Това означаваше най-малкото, че е жив и мъдро не Се е изповядал на Моралес. Фактически точно в този момент кметът беше доста жив, с лице заровено между бедрата на Алисия. Каквото имаше да се случва, когато Моралес откриеше, че парите му ги няма щеше да стане другата седмица. Междувременно Харпър искаше, да разбере повече за Лондонската връзка.

Кой беше този Клейтън?

Защо от него се очакваше да плати на Суини?

Ако Харпър можеше да предизвика ареста на Суини в Лондон, АБН щеше да има ход напред. Суини нямаше да разполага нито с контактите, нито с ресурсите, които имаше у дома. Откъснати от обичайната обстановка, хората по-лесно се пречупват. А като премия Харпър може би щеше да научи кой е Клейтън. Ако е британец, това ще е малък подарък за момчетата от Скотланд ярд. Беше обещал на началника на управлението, че Карденас няма да се набърква в операцията срещу Кали. Но ако успеят да разкрият пътя на парите от Меделин, могат да се приближат и до съкровищницата на другия картел. Докато армията се подготвя да нанесе удар, най-добрият начин да се пречи на контрабандата на наркотици е да се предизвиква хаос във веригата за пране на парите. Ако АБН успее да запуши каналите за изпращане на парите за пране, наркобароните ще трябва да натъпчат къщите си с банкноти и няма да могат да се възползват от това богатство. Така натискът срещу тях ще се увеличи и те ще станат невнимателни. Ред Харпър щеше да замине за Лондон още тази нощ, а Карденас щеше да души в Коста Рика, след което ще се върне в Меделин, като мине по същия маршрут, който беше използвал, за да избяга.

Шест часа по-късно Харпър се размърда в седалката си, за да раздвижи кръвта в долните си крайници. Без да обръща внимание на филма, който прожектираха, докато летяха на изток за среща с изгряващото слънце, той прехвърли наум фактите, с които разполагаха.

Първо: Моралес се готви да похарчи големи пари в Меделин. Той се нуждае от петдесет милиона долара, които ще дойдат на два транша, за грандоманските си планове. Едната половина се очакваше от Уругвай, а другата от Испания.

Второ: Източникът на тези пари беше Креди суис в Женева, като сумата е преведена от сметките на правната кантора «Суини, Тъли, Макандрюз».

Трето: Моралес няма да получи парите си. Шефът на Харпър получи съобщение от Държавния департамент, че сметките в Уругвай и Испания са замразени.

Но имаше много неща, които АБН не знаеше. Кой е Том Клейтън? Кой е Енрике Шпеер? Защо Суини е в Лондон и как всички се наместват във връзката Моралес — Салазар? Харпър смяташе, че ако успее да отговори на тези въпроси, ще нанесе съкрушителен удар на Моралес и може би ще прибере двамата Салазар за дълго време.

От «Хийтроу» той отиде направо в своя хотел, четиризвездния «Британия» на площад «Гросвенър» срещу американското посолство. След горещ душ и здрава закуска той тръгна лениво надолу по «Гросвенър стрийт» и влезе в голямото здание на посолството през страничната врата. Вътре показа на дежурния морски пехотинец служебната си карта от Департамента по правосъдието. Упътиха го към офиса на ФБР на третия етаж. Специален агент Дрейк вече го чакаше.

— Един посетител — започна Дрейк, като погледна бележките си. — В сряда следобед. Метър и осемдесет, около деветдесет килограма, бял, черна къдрава коса. Модни дрехи, американски акцент. Име неизвестно.

— Колко време прекараха заедно? — попита Харпър.

— Съжалявам. Не забелязах кога е влязъл. Замина си с такси. Успях да измъкна част от адреса от портиера — «Кенсингтън скуеър», но не разбрал номера.

— Благодаря. Британците включиха ли се вече?

— Да. Снощи го поеха.

Харпър щеше да звънне по-късно в Скотланд ярд, но сега имаше нужда от малко помощ от ФБР. Възможно ли е Том Клейтън да е американец? Вече бяха прекарали името през базите данни на АБН, ФБР и полицията на Ню Йорк, но нищо не намериха. Имаше шестдесет души с името Томас Клейтън, които притежаваха нюйоркски шофьорски книжки. За трима излязоха данни за дребни простъпки, превишаване на скоростта и сбивания в барове. Не разполагаха с ресурсите, за да проверят всички тези хора. А и освен това връзката беше прекалено слаба. Харпър беше решил, че Клейтън е британец.

— Посолството разполага ли с регистър на американските граждани, които живеят в Лондон?

— Зависи — отговори Дрейк. — Те не са длъжни да се регистрират. Някои го правят доброволно, а важните персони ги включваме в списъците за разпращане на покани — изложби, Четвърти юли и така нататък. Отседналите за по-дълго вероятно фигурират в регистрите на данъчната служба.

— Къде другаде можем да проверим?

— В списъка на членовете на търговската камара, търговските справочници за банки, застраховки, индустрии по вид и… в лондонския телефонен указател.

Те се спогледаха глуповато ухилени. Дрейк взе тежкия том от лавицата зад гърба си и отвори на К.

— Клейтън, Т. Д., «Кенсингтън скуеър» № 61, Лондон, Запад 8. Какво ще кажеш за този детективски метод?

— Дай да го проверим. Искам да разбера кой е.

В четвъртък сутринта, отспал и готов за акция, Тони Салазар сложи шестте имена с адресите на писалището. Набра първия номер.

— Международен разговор — каза той, стараейки се да имитира възможно най-добре операторите на Ей Ти Ти. — Търсят господин Том Клейтън от Ню Йорк. Ще приемете ли разговор за ваша сметка?

— Том Клейтън? — Аз съм Тери Клейтън. Какво за моя сметка?

— Господине, там ли е Том Клейтън?

— Тук няма Том Клейтън, приятелче. Казвам се Тери Клейтън. Кой се обажда?

— Извинете, сбъркал съм номера — Салазар затвори и задраска първия адрес.

Второто обаждане доведе до същия резултат, като се изключи това, че Тревър Клейтън избълва няколко благословии, задето са го събудили «посред нощ». Салазар погледна към часовника. Десет и четиридесет и пет. Замалко да му каже какво мисли по въпроса, но устоя На изкушението и затвори.

Обаждане номер три. Никой не вдигна. Щеше да звънне по-късно. При обаждане номер четири слушалката вдигна Томас Клейтън лично, но попита кой се обажда, преди да се съгласи да плати, защото, както той обясни, не познавал никого в Ню Йорк. Салазар се престори, че пита обаждащия се за името му, след това се извини и обеща пак да звънне.

Салазар се почувства несигурен. Мъжът не звучеше като американец, но не говореше и като англичаните, които беше срещнал досега. Трябваше да го провери. Сложи чавка на адреса.

Номер пет се оказа Таня Клейтън, а при обаждане номер шест се включи телефонният секретар. Женски глас с определено английски акцент. Той не остави съобщение, но си отбеляза номера за повторно прозвъняване по-късно. Три установени и три неизвестни. Ако мишената му изобщо живееше в града.

По обяд слезе в кафенето да хапне нещо, а след това си купи малка пътна чанта от магазина на хотела. Занесе я в стаята, където я напълни с тоалетни принадлежности, няколко ризи и малко бельо. Взе своя справочник «От А до Я» и пистолета и излезе да се повози с бентлито.

Взе си стая с изглед към полето в мотел «Скайпорт» близо до Дачет, като заяви, че ще остане три нощи — бащата на Тони беше дал на Суини срок до петък. Извади съдържанието на чантата и го разхвърля из стаята. Разбута леглото. След това се опита да телефонира още веднъж. Том Клейтън номер две вдигна и заяви, че е готов да плати разговора.

Тони Салазар малко се обърка, но бързо се усети, че мъжът е пиян, и затвори. Във всеки случай според привлекателната рецепционистка адресът беше в един от не дотам атрактивните квартали. Щеше да се върне отново към него само ако не постигне резултат с останалите двама. На последния номер, който беше набрал сутринта, все още отговаряше телефонният секретар. Така останаха само два адреса за проучване: Томас Клейтън, югозападен Лондон 7 и Т. Д. Клейтън, западен Лондон 8. В справочника видя, че двата адреса са доста близко един до друг. Уверен, че лесно ще ги открие, той заключи стаята и подкара обратно към града.

Паркира автомобила в «Куинсгейт гардънс» и закрачи небрежно по улицата. Мина покрай номер 57 и огледа внимателно къщата. Тя беше триетажна с елегантни колони на предната веранда, но под звънеца нямаше табелка с име. Днес Тони Салазар нямаше друга работа, освен да намери копелето, което беше задигнало парите. Затова си купи вестник, върна се в колата и търпеливо зачака. Рано или късно все някой щеше да излезе.

Не му се наложи да подлага търпението си на изпитание. Черен «Ягуар» спря пред къщата и шофьорът изскочи пъргаво за да отвори задната врата. Баща, майка и две малки момчета слязоха и поеха към входната врата. Всички бяха добре облечени и с изискан външен вид. Децата хукнаха нагоре по стъпалата към верандата, а мъжът извади ключовете от джоба си.

Проклет да съм, измърмори под нрс Салазар, шибани хитреци!

След като поклати объркано глава, той отново разгледа картата и запали двигателя. Още една проверка. Мина с бентлито край площад «Кенсингтън» №61. Много хубава къща на прекрасен площад. Беше готов да заложи десет към едно, че е на неговия човек. Не можа да си намери място за паркиране на площада. На ъгъла от другата страна на площада срещу № 61 намери обществен телефон.

— В момента Том го няма. Кой се обажда?

— Казвам се Тери. От Ню Йорк — отговори съвсем естествено Тони: — В банката ли е?

— Не, днес си взе свободен ден. Ще се прибере около девет и половина.

— Благодаря. Ще се обадя тогава.

— Госпожо Клейтън, имате много секси глас — каза той високо, след като остави слушалката. — Нямам търпение да видя и останалото.

Щеше да се върне по-късно. Зная телефонния ти номер, Томас Клейтън, каза си наум, докато се връщаше към колата. Зная къде работиш и къде живееш. Единственото, което остава да ми кажеш, е къде държиш парите.

Междувременно щеше да пообиколи и да види какво може да свали, а и нали трябва да се порадва на колата.

Хулио Карденас пристигна в Коста Рика от Маями и си взе стая в тризвездния хотел «Колон» в центъра на Сан Хосе. Харпър му беше разрешил да прави каквото намери за добре, но и дума не можеше да става да се изправи лице в лице с Шпеер. Предварителните проучвания бяха извадили наяве един преуспяващ адвокат по търговски дела, единствения човек всъщност с такава фамилия в града.

Работата на Хулио беше да изрови малко повече информация за него. Присъствието на американските служби в тази централноамериканска република не беше особено силно, може би един представител на ЦРУ, който обикаля и съседните страни, така че едва ли доброволно би предложил помощ. Страната не представляваше заплаха за Америка, наркотрафикантите до голяма степен я заобикаляха и в посолството нямаше представител на Департамента по правосъдие. Преди няколко години, когато Веско* ограби инвестиралите в Инвесторс оверсийс сървис АД, Съединените щати бяха притиснали властите с обичайните дипломатически заплахи. Фактът, че между двете страни няма споразумение за екстрадиция, превръщаше малката държавица в изкусително място за всички, които искаха да избягат от американските власти. Стигна се до размяна на мисли за търговските отношения и американската помощ. Веско беше принуден да си намери ново убежище и след тази история малцина наркотрафиканти се бяха опитвали да се скрият тук.

[* Робърт Веско — американски финансист мошеник, избягал през 1973 г. в Коста Рика. От 1982 г. живее в Куба, където по-късно е осъден на затвор за търговия с наркотици. — Б.пр.]

На сутринта Карденас отиде в посолството и беше приет от втория секретар. Хулио обясни, че Департаментът по правосъдието проявява интерес към Енрике Шпеер, но не спомена нищо за АБН.

Дипломатът му даде малкото информация, която можа да намери.

Очевидно Шпеер беше изряден гражданин. По рождение костариканец, завършил право в Мексико и собственик на процъфтяваща консултантска кантора в областта на търговското право. Много фирми търсели неговите услуги. От време на време пътувал до карибските страни и континента, но никога не е кандидатствал за американска виза.

— Защо Департаментът се интересува от Шпеер? — попита човекът от посолството.

— Не от него специално — обясни Хулио. — Знаем, че един от неговите клиенти е престъпник, както и че работи със заподозряно в пране на пари лице в Ню Йорк. Шпеер не ми звучи твърде латиноамериканско.

— Тук живеят много потомци на европейци и от Източна, и от Западна Европа. Мнозина са пристигнали след двете войни.

— Германец ли е?

— Предполагам.

— Как Изглежда?

— Около четиридесетте, слаб, рус, висок малко над метър и седемдесет. Независимо от времето винаги носи костюм. Ерген, канят го на всички приеми.

— Родителите му тука ли са родени?

— Това не знам и не бих могъл да питам службите, без да посоча причина.

— Молбата ни е да го държите под око и да ни информирате за всичко, което прави впечатление.

— Нямате ли собствени хора, на които това е работата?

Хулио се усмихна уморено. Беше срещал и преди такива дипломати. Живееха в безкраен кръг от политически коктейли, забравили напълно кой плаща сметките им.

Разходи се из «Плаза Индепенденсия» и се настани в едно кафене близо до кантората на Шпеер. В Коста Рика всички се прибираха за обяд. В един и петнадесет Шпеер излезе и се отправи към паркирания отпред ленд роувър. Изглеждаше умислен и разтревожен. Карденас успя да го заснеме три пъти. За момента трябваше да се задоволят с толкова. Пъхна филма в един подплатен плик, адресира го до седалището на ЕЛ БИД в Маями и го пусна от хотела. След това си събра багажа и взе такси до летището. В Каракас мина през митническата и паспортната проверка като Хулио Роблес с официалния си паспорт и картата на служител на ЕЛ БИД. После хвана самолета на компанията за вътрешни полети «Аеропостал» до Маракайбо, където го чакаше пилотът на АБН със своята «Чесна центурион», за да измине с него предпоследната част от пътуването.

Излетяха в източна посока, направиха обратен завой и полетяха над петролните платформи в плитките води на голямото езеро, което беше дало името на града. Започнаха да се изкачват, за да прелетят над Сиерас де Перия, местност, която бележеше границата с Колумбия. Оборудвана със сателитна навигационна система, малката «Чесна» не се затрудни да открие късата писта на мините «Сезар». Дежурен беше същият ръководител на смяна. Лицето му грейна, когато видя двете бутилки с черен етикет.

— Идвай винаги, когато имаш нужда — каза той с добродушна усмивка, като подаваше на Хулио ключовете от колата.

Тепърва го чакаше дълго пътуване, повече от шестстотин километра по лоши пътища, но Роблес нямаше търпение да поднови старото си приятелство с меделинския кмет.

Шпеер наистина беше загрижен. Беше звънял на «Банесто» в Севиля, защото знаеше от Суини, че трансферите от Швейцария са извършени. Ядоса се заради неочакваното забавяне, но реши да не го прави на въпрос. Тъй като беше уверил Моралес, че всичко е наред, тази сутрин поиска да се увери в това лично.

Тогава избухна бомбата.

Двадесет и четирите милиона долара наистина бяха пристигнали от Швейцария, за да закръглят сумата. За съжаление обаче по заповед на финансовото министерство сметката на строителната фирма «Малага» беше замразена. Шпеер попита защо е предприета тази мярка, но банкерът не отговори категорично. Има съмнение, каза той предпазливо, че определени суми може да са свързани с незаконно пране на пари. С проблема се оправя ръководството от седалището на «Банесто» в Мадрид. По-добре д-р Шпеер да попита там.

Адвокатът си записа номера и името на човека, с когото трябва да разговаря, но нямаше намерение да го направи незабавно. Вместо това се обади в «Банк о Насионал» в Монтевидео. Там положението беше същото, но началникът, с когото разговаря, беше по-прям:

— Властите тук смятат, че това са мръсни пари. По-точно от наркотици. Не може да се оперира с тях, докато не приключи разследването.

Все пак той се съгласи да потвърди, че парите от Женева са пристигнали и преди да бъде блокирана сметката, балансът й бил над двадесет и пет милиона долара.

Шпеер остави слушалката на вилката и започна да обмисля последиците. Фирмата «Малага строителство» беше чиста. Нямаше нищо, което можеше да я свърже с Моралес. Шпеер лично я беше създал още в началото на връзката си с колумбиеца. Нарочно беше избрал за седалище Испания, защото не вярваше в съмнителни офшорни фирми, след като парите са вече изпрани. Сериозните банки гледаха на подобни фирми с подозрение и с готовност сътрудничеха с властите, ако възникнеше проблем. Испания и Англия бяха най-добрите места за такава дейност. В Испания администрацията работеше небрежно и на никой не му пукаше какво вършат испанските фирми извън страната. От различни части на Латинска Америка можеха да се прехвърлят пари, маскирани като печалби от измислени проекти, и щом реализираш малко печалба и си платиш корпоративния данък, властите те оставят намира да си гледаш бизнеса.

В Англия човек можеше за пет минути да регистрира фирма с капитал по-малко от сто лири. Пощенски кутии на призрачни фирми струваха по пени дузината, а наетите за фасада управители не задаваха твърде много въпроси, когато им се връчеше списък с несъществуващи директори. Фирмите редовно си внасяха данъчните декларации, обявяваха около 6 печалба и плащаха 20 от нея като данък — реални разходи от цент и половина на долар, за да се снабдят мръсните пари с правдоподобно родословно дърво.

Очакванията на Шпеер бяха, че в течение на следващата година на Моралес щеше да се наложи да подслони още сто милиона долара. «Малага строителство» беше само една от дузината фирми фантоми, които бяха нужни на Шпеер, за да изпълни тази задача. Сега всичко се проваляше и той не можеше да разбере защо. Най-много четирима души знаеха истината за «Малага»: Шпеер, Салазар, Суини и самият Моралес.

В момента голямата част от парите на наркобарона се управляваше от Салазар. Той беше полезен с големия си опит в прането на пари. Моралес докарваше куфарите си в една банка на Гранд Кайман и след три месеца парите се появяваха някъде другаде, минали по господ знае какъв маршрут. Шпеер не знаеше, нито го интересуваше. Но Моралес беше оставил и узаконените си пари при Салазар, а това Шпеер смяташе, че може да промени. Той не беше по-глупав от Салазар и неговите методи бяха по-добри. Надяваше да доживее деня, когато Моралес ще прехвърли управлението им на него. Да остави Салазар да ги пере, както той си знае, но след това да предостави управлението им на Шпеер. Той беше служил добре на Моралес и очакваше най-накрая и това да стане. Тогава д-р Хайнрих, бивш Енрике, Шпеер ще открие в Бавария една небиеща се на очи кантора и ще спечели богатство, инвестирайки парите на своите клиенти в Европа. Възможностите бяха неограничени. Моралес само щеше да предостави стартовия капитал.

А сега да вземе да се случи този гаф.

Някой беше открил връзката между «Малага» и кокаина и причината за това не беше нито Шпеер, нито Моралес. Оставаха Суини и Салазар. Възможно ли е да са проявили непредпазливост? Нямаше какво друго да направи, освен да каже на Моралес, че парите му няма да пристигнат. Не му харесваше тази перспектива. Лесно можеше да се досети как ще реагира неговият клиент на загуба от петдесет милиона долара.

Същата сутрин Том Клейтън отиде да поработи на етажа над своята спалня. Седна на писалището си в седем и тридесет и нахвърли черновите на два документа. Първият беше договорът, който Суини трябваше да подпише. В него се признаваше, че сметката на Клейтън е принадлежала на дядо му и на негов партньор, клиент на «Суини, Тъли, Макандрюз», който не желае името му да се споменава. По-нататък се удостоверяваше, че след смъртта на Пат Клейтън титуляр е станал синът му Майкъл Клейтън, а след неговата смърт — Том. Като изпълнители на завещанията на Патрик и Майкъл Клейтън «Суини, Тъли, Макандрюз» потвърждаваха верността на тези факти.

Договорът също така постановяваше, че балансът на сметката на Клейтън не се разделя поравно между страните, а частта, която се полага на Томас Клейтън, възлиза на пет милиона долара. Тъй като тази сума вече е изплатена на Томас Клейтън, оставащата част от баланса е собственост на неназования партньор на Патрик Клейтън и Ричард Суини поема отговорността за предоставянето й на своя клиент. Договорът изясняваше, Том се постара да подчертае това, че Майкъл и Томас Клейтън не са имали нищо общо с неназования партньор, нито знаят неговото име и с какво се занимава. Предвид времетраенето на банковите процедури средствата ще бъдат предоставени на адвокатската кантора след деветдесет дни.

Вторият документ беше лична клетвена декларация. В нея Томас Клейтън заявяваше, че докато е упражнявал правата си според изискванията на бащиното си завещание, е посетил «Юнайтед кредит банк» в Цюрих, за да прибере баланса от сметката на името на Майкъл Клейтън. Той с изненада разбрал, че в добавка към петте милиона долара, които очаквал, е открил, че по сметката са внесени още тридесет и седем милиона. Тъй като не успял да разбере какъв е източникът на тази огромна сума, я е оставил недокосната и се обърнал към изпълнителите на завещанието на покойния си баща «Суини, Тъли, Макандрюз» и лично към Ричард Суини за обяснение, Господин Суини заявил, че един от неговите клиенти, Джо Салазар, е използвал от години тази сметка, като подправял подписите на Патрик и Майкъл Клейтън. Освен това господин Суини признал, че тези средства идват от криминални дейности. Господин Суини, който е участник в тази измама, пристигнал в Лондон, за да вземе не тридесет и седем, а четиридесет и три милиона долара от Томас Клейтън. Потвърдил, че неговият клиент иска цялата сума и че неизпълнението на това желание ще стане причина Томас Клейтън да бъде убит.

В осем и половина Том свърши с черновите, прочете ги отново и ги прибра в чантата. След това се зае с терминала и с учудване установи, че още има достъп до системата на банката. Швейцарският франк се беше покачил с още шест цента спрямо английската лира. Това му достави удоволствие по две причини. Първо, двадесет и петте милиона лири, които му бяха предоставили неговите работодатели, се бяха превърнали в петстотин милиона и показваха девет цента печалба. Това беше възвръщаемост от осемнадесет милиона лири стерлинги или 72 от изложените на риск суми. Ето ги аргументите, с които ще се изправи срещу Гринхолм.

Освен това личната загуба на Том чрез «Таурус» беше намаляла с повече от милион долара. Прищя му се да има куража незабавно да удвои сумата, но реши да го дава по-предпазливо. Все още имаше време.

В девет позвъни на Стюарт Хъдзън, извини се, че се обажда в последния момент, и помоли за спешна среща, за да обсъдят два документа. Разбраха се да се видят в десет и половина в кантората на Стюарт.

След това се обади в Скотланд Ярд и най-накрая успя да се свърже с главен инспектор Арчър. Обясни кой е, спомена Пит Андрюз и помоли за бърза консултация. Арчър му отговори дружелюбно, попита как е Пит и прие да се срещне с Том около четиринадесет часа в кабинета си.

Том нямаше желание да спори с Дик Суини по телефона, затова му написа бележка, че ще го посети в петнадесет и тридесет, и я пусна по факса на хотела, като в горния край на листа надраска с големи букви: СПЕШНО!

— Не е лошо — каза Хъдзън с усмивка, като прочете първия документ. — Като за банкер си се справил много добре.

— Стюарт, трябва ми веднага — припомни му Том.

— Добре. — Хъдзън задраска няколко изречения и ги перифразира, промени две-три думи и след като отново прочете документа, даде го на секретарката си да го препише на чисто. После се зае с клетвената декларация и усмивката му се замени от смръщване. През това време Том се опитваше да омаловажи ставащото, като хвърляше стрелички по мишената, която висеше на стената в кабинета на неговия приятел.

— Какво възнамеряваш да правиш с това? — попита Хъдзън, като остави черновата на бюрото.

— Бих искал да го оставя при теб за всеки случай — отговори Том и метна още три стрелички.

Хъдзън прочете още веднъж четирите изписани на ръка страници.

— Том — попита той мрачно, — наистина ли смяташ, че Суини го е казал сериозно? Че онзи тип Салазар ще те убие?

— Не зная — каза откровено Том, — но сигурно скоро ще разбера.

— Заслужава ли си?

— Пет милиона долара, човече! Мои са си!

— Мога да ти дам пет милиона на заем, ако си закъсал — предложи полушеговито Хъдзън.

— Гледай си работата, Стюарт — отговори Том и замахна на ужким към него със стреличката, — и се захващай да го оправиш.

— Мислил ли си да отидеш в полицията?

— Там отивам, след като свърша тук. Уговорих си среща в Скотланд ярд.

— Възнамеряваш ли да им предоставиш копия от тези документи?

— Не — твърдо заяви Том. — Ще покажа копие от клетвената декларация на Суини, за да каже на Салазар, че ще се появи на бял свят веднага щом ми се случи нещо. Искам да я оставя при теб. Ти ще свършиш тази работа, ако се стигне дотам.

— В такъв случай — тържествено заяви Хъдзън, — ако декларацията трябва да играе ролята на застрахователна полица, мисля, че трябва да попълниш празнините.

Сега дойде ред на Том да загледа изненадано.

Хъдзън обясни:

— Имам предвид да ми разкажеш всичко. Имената, адресите, датите, сумите. Така ще покажеш на Суини, че не се шегуваш. Ако са толкова зли, колкото казваш, това може да те опази жив.

Том размисли и се съгласи. През следващите тридесет минути той говори пред включения диктофон на своя приятел. Започна да разказва историята от самото начало. Контрабандата на алкохол и сдружаването между Пат и Салазар, как са измамили баща му, като не са му казали за сметката, и как Том е научил за банковия депозит. Той показа на Стюарт старото извлечение от «Юнайтед кредит банк» и преразказа всичките си разговори със Суини, като не скри нищо.

Когато свърши, секретарката на Стюарт се появи с напечатаните договори. Хъдзън й даде диктофона и поиска да свали на хартия съдържанието. Том го погледна тревожно, но Стюарт го увери, че е чувала далеч по-страшни работи. Прегледаха още веднъж първия документ и Стюарт даде две копия на Том, едното за Суини да го занесе в Ню Йорк, а другото за него самия. Третото копие щеше да остане в архива на Хъдзъновата кантора.

— Фактически — каза адвокатът — договорът трябва да бъде подписан от Салазар. Затова го написах така, че Суини да го подпише от името на своя клиент. За твоите дела това няма значение.

След това Хъдзън помълча неловко и смотолеви:

— Карълайн ми се обади.

— Карълайн? За какво? — раздразнено попита Том.

— Успокой се, Том. Просто се е уплашила — Стюарт започна да си играе с един телбод.

— И плаче на рамото на старото си приятелче, така ли? — попита двусмислено Том и веднага съжали за казаното.

— Чуй ме — твърдо каза адвокатът, — вадиш куп подозрителни пари и играеш тъпи игрички с фючърси. Отстраняват те от работа. Всичко това й се стовари в течение само на една седмица. Бъди разумен. Тя се тревожи за теб. Аз съм стар ваш приятел. Знаеш това. Няма да направя нищо без твоето одобрение, но може би мога да помогна.

Стар какво? Стар приятел или стар любовник?

За миг Том погледна блуждаещо към Стюарт и след това се ядоса на самия себе си, че изобщо си е помислил подобно нещо. Карълайн не заслужаваше такова отношение.

— Нека опитам по моя начин — каза той. — Ако имам нужда от помощ по някой от двата проблема, ще се обърна към теб. Може би… ако поговориш с Карълайн… ще успееш да я успокоиш… — гласът му заглъхна.

— Разбира се, обещавам ти.

— Не искам да я загубя!

— Няма — искрено го увери Хъдзън.

На Том му се дощя да бъде и той толкова сигурен.

Нямаше какво повече да си кажат или да вършат, докато секретарката сваляше клетвената декларация от записа, затова през следващия час поиграха на стрелички.

Моралес слушаше Шпеер, без да го прекъсва. Зададе един-два въпроса, но гласът му не разкриваше какви са действителните му чувства. Когато докладът приключи, той каза на Шпеер да остане край телефона. Ще си помисли за момент какви могат да бъдат последствията и ще му се обади.

Хвърли бегъл поглед на архитектурните макети, излезе навън дълбоко замислен и пое през градината. Пазачите в горите получиха съобщение, че шефът се разхожда наоколо, и удвоиха своята бдителност. Тупак го следваше безшумно на няколко крачки.

Бяха му спрели петдесет милиона долара. Би могъл да го приеме. Ако сметките в Испания и Уругвай са били замразени едновременно, сигурно са намесени американците. Въпросът беше как са разбрали.

Информацията трябва да е изтекла или в Ню Йорк, или в Меделин. Не смяташе, че Салазар може да се е раздрънкал, макар че понякога се тревожеше, че федералните изнудват Перача и той може да сключи сделка с тях. Шпеер го беше уверил, че това е невъзможно, защото в бизнеса са намесени много клиенти, включително парите на мафията. Ако Салазар пропее, смъртта му е гарантирана. Моралес повярва на това. Салазар не му изглеждаше като човек, който ще приеме за цял живот скромна самоличност в Програмата за защита на свидетелите.

Шпеер?

Едва ли. Енрике беше амбициозен и предвидлив човек и, подобно на него самия, би предпочел да си осигури спокойно бъдеще. Моралес знаеше, че парите, които в момента носи в джоба си, са достатъчни, за да изпрати човек в Коста Рика да взриви Шпеер заедно с къщата му и да го прати в царството небесно. Сигурно и Енрике Шпеер знаеше много добре това. Не, не е и Шпеер. Тогава кой?

Ще се върне на този въпрос по-късно. Първо трябва да избере следващия си ход. Ако не извади още петдесет милиона, фондацията ще се окаже мъртвородена. Но за да направи това, трябваше да извърши нещо, което беше табу в неговия занаят: да използва законните си пари и да ги върне там, откъдето бяха дошли. Ако постъпи така, рискува да остави следа, която да свърже безукорните му инвестиции с работата му в Меделин. През изминалия месец беше изпратил още шест милиона на Каймановите острови и сега те бяха в ръцете на Перача. Разполагаше с половин милион в къщи и с още два в Насау. Но те не бяха достатъчни. Досега Ромуалдес сигурно вече е казал на всички предприемачи, че парите им са на път. В края на седмицата новината, че чековете са без покритие, ще е стигнала до Кали. Нориега или фамилията Ортега моментално ще подушат кръвта. Разчуе ли се, че Моралес не може да си плаща сметките, ще пристигнат посред нощ с пикапите, за да го отведат със семейството му. По ирония на съдбата единствената защита, на която може да разчита, е полицейският обръч, разположен около Меделин.

Така възможностите се сведоха до две. Плати сега или бягай. Салазар държеше повече от шейсет милиона негови пари. Всички бяха законно инвестирани за дългосрочен растеж. Дори ако Моралес ги поискаше незабавно, щяха да минат дни или седмици, докато ги получи. А ако зад цялата бъркотия стоеше Перача, може би никога няма да ги види.

Трябва да напусне Колумбия. Не му остава друг избор. Ще лети със собствения си самолет до Панама и дори няма да излезе от салона за транзитни пътници, докато не хване първия полет на юг. За начало Рио или Буенос Айрес ще свършат работа. След това ще види. Човек, с шейсет милиона долара може да плаща на скъпи адвокати и да си намира приятели. Но първо трябва да се оправи в Меделин. Ако американците бяха получили информацията от някого там, целият град трябва да разбере, че не си струва да ядосваш дон Карлос. Глупакът Ромуалдес ще е първият.

Той се обади на Шпеер и нареди да изтегли всичките му инвестиции от контрола на «Салазар Ко».

Том Клейтън пристигна в Скотланд ярд пет минути по-рано и беше придружен до кабинета на Арчър — просторен модерен офис с прекрасна гледка към Темза — на четвъртия етаж. Главният инспектор изглеждаше точно така, както звучеше по телефона. Макар и на възраст близка до пенсионната, беше висок и слаб. Носеше двуреден черен костюм, който някак си отговаряше на благото му държане. Поздрави дружелюбно Клейтън и го покани да седне на голямото тапицирано махагоново кресло, което, подобно на писалището в стил «Шератон», не се вписваше в типичното учрежденско обзавеждане. Арчър почука лулата си в пепелника, очевидно нарочно, за да даде възможност на посетителя да възрази, ако не понася дима, след това се зае да я пали, но не преди да попита Том с какво може да му помогне.

Том му разказа една съкратена версия на случилото се. Той уточни, че фирмата, която Ричард Суини представлява, е работила за семейство Клейтън повече от век, но че също така обслужват и друг клиент, чието име той не знае, и който сега иска пари от Том. Обясни, че е получил средства, за които е вярвал, че са част от неговото наследство, но сега излиза, че другата страна има претенции за част от тях. Том е готов да върне парите, на които няма право, но е загрижен дали другата страна ще прояви разум.

— Как я кара Пит Андрюз? — изненадващо попита Арчър.

— Прекрасно. Той е добър човек.

— Твърдите, че не знаете името на клиента на господин Суини? — Арчър зададе въпроса много небрежно, без да вади лулата от устата си.

Въпреки това на Том му светна предупредителна лампичка.

— Честно казано, господин главен инспектор — застрахова се той, — едно име беше споменато. Но само като слух. Не зная със сигурност чии са тези пари, а единствено, че Суини е тук, за да ги вземе.

— Парите от вашето наследство… къде са те сега?

— Частта, която ми принадлежи, е тук, в Лондон. Остатъкът оставих в Цюрих, където ги намерих.

— Значи Цюрих? — отбеляза презрително полицаят, след което дръпна дълбоко. — Това винаги води до усложнения — и продължи, докато гледаше как димът се вие към тавана: — Господин Клейтън, струва ми се, че би трябвало да говорите с адвокат, а не с полицията. Направихте ли го?

— Да. А той ми каза да ида в полицията.

Полицаят кимна леко, сякаш в знак на съгласие.

Не беше твърде сигурен в този господин Клейтън. Историята му не се връзваше напълно. Два часа по-рано Арчър прие посетител от Америка — Ред Харпър от Агенцията за борба срещу наркотиците, който беше препоръчан на Арчър от специалните служби. Харпър информира главния инспектор за връзката между Моралес и Салазар, за операцията по изпиране на пари и своята собствена стратегия да закове Суини в Лондон. Към края на срещата Харпър спомена за възможното участие на някой си Томас Клейтън, американски банкер, живеещ в Лондон, за когото смятат, че по някакъв начин се вписва в пътя на парите, макар че Харпър си призна, че няма никаква представа как. Арчър се беше усмихнал многозначително при споменаването на Том Клейтън и беше започнал да чисти демонстративно лулата си. После каза на смаяния Харпър, че въпросният човек ще дойде да се срещне с него в два и то по свое собствено желание. Двамата решиха, че инспекторът ще го изслуша като начало. Харпър ще остане в съседната стая да чуе разговора по включения интерком и в подходящия момент ще се присъедини към тях.

— Вашият адвокат обясни ли ви защо смята случая за работа на полицията? — попита главният инспектор.

— Защото му разказах, че когато вчера се срещнах с господин Суини, той каза, че ако не върна всички пари, включително тези, които ми принадлежат, неговият клиент ще ме убие.

— А, така нещата повече се връзват — възкликна Арчър, който изведнъж се оживи. — Предполагам, че няма свидетели на отправената заплаха.

— Не, но аз ще се срещна със Суини в петнадесет и тридесет и съм сигурен, че ще я повтори.

— Къде ще се състои срещата?

Том му каза и Арчър си записа номера на стаята.

— Да, господин Клейтън — каза Арчър успокоително, оставяйки бележката настрана, — ние можем да ви помогнем. — Той се изправи и тръгна към вратата. Несигурен къде отива полицаят, Клейтън понечи да стане и да го последва, но Арчър му махна да остане на мястото си. — Има един човек, с когото трябва да се срещнете — каза той и отвори вратата на кабинета си.

Мъжът, който влезе, беше висок около метър и деветдесет, с широки здрави рамене и спортна походка. Дебелият му врат и късата подстрижка вероятно щяха да се чувстват по-удобно в униформата на морски пехотинец, отколкото в настоящия скучен костюм с убит цвят. Той влезе и протегна ръка.

— Господин Клейтън, казвам се Ред Харпър от Държавния департамент по правосъдието.

Том сдържано се здрависа с него.

Без да го усуква, Харпър обясни, че името на Том се е появило по време на разследване и е прелетял Атлантика само за да разбере каква е връзката.

— Господин Клейтън — каза той натъртено, — съветвам ви да изясните всичко от самото начало и да не възпрепятствате работата на Департамента.

— Обвинявате ли ме в нещо, господин Харпър? — Клейтън почувства как го обзема ярост, но положи усилия да се сдържа.

— На този етап не — отговори агентът на АБН не по-малко твърдо, — но трябва да отговорите на някои въпроси.

— Питайте — каза Том спокойно, но не можеше да скрие неудоволствието си.

— Да започнем с вас. Кой сте вие? С какво се занимавате?

Том отговори изчерпателно. Име, адрес, занятие.

— Работите в банка, така ли? — попита Харпър впечатлен.

Том кимна в отговор.

— На какъв пост?

Том описа работата си, намеквайки по този начин за нивото на заплатата си. Обикновено това караше държавните служители да започнат да се подмазват. Също така спомена петте години на «Уол стрийт», преди да дойде в Лондон, и че баща му е бил професор в Колумбийския университет, а сестра му и нейният съпруг се движат в кръг на сенатори и други високопоставени политици. Три поколения в Америка вече се смятаха за финансова аристокрация.

— Та ето какво искам да кажа, господин Харпър — продължи Том, усещайки, че е спечелил леко надмощие. — Дойдох тук — и той погледна преднамерено към Арчър, — за да се оплача от заплаха, отправена срещу живота ми. А сега вие — той се обърна към Харпър — нахлувате и се държите така, сякаш съм извършил някакво престъпление. Предлагам да промените отношението си и може би ще стигнем донякъде.

— Възможно е — каза Харпър със съмнение в гласа. — А сега ми обяснете каква работа имате с Ричард Суини.

Разбира се, той беше чул какво разказа Клейтън на Боб Арчър, но не го показа. Във всеки случай беше по-добре да накара заподозрения да разкаже историята още веднъж. Така човек по-лесно забелязва лъжите.

Том се замисли за двата документа в чантата си. Нямаше начин да им покаже клетвената декларация, защото съдържаше достатъчно за завеждане на дело в Швейцария, а тогава парите можеха да бъдат замразени — цялата сума, включително петте милиона, които Том вече притежаваше. Но договорът, с който предлагаше да предаде парите, беше добре съставен.

— Мога да: направя нещо по-добро — отговори Том и вдигна чантата си от земята. Сложи я на коленете си, извади двете копия на договора и ги подаде на двамата мъже. — Това обяснява всичко.

Харпър и Арчър прочетоха документа в мълчание. Американецът първи вдигна поглед от листовете.

— Колко пари са останали в Швейцария? — попита той.

— Не знам — излъга Том.

— Тогава откъде знаете, че пет милиона са ваши?

Том обясни, че дядо му е оставил определена сума по сметката. Той знае цифрата наизуст: 567 384.22. Това е станало през 1944 и оттогава парите са недокоснати.

— Трябваше да се пазаря с швейцарците за лихвата — призна той. — Накрая се споразумяхме за три процента и девет десети или по-точно за три точка деветдесет и две. Това прави пет милиона долара. Накарах ги да ми ги преведат по сметка в Лондон. Можете да проверите в следващата ми данъчна декларация.

— Тогава за какво сте му на Суини, за да сложи ръка на остатъка? — Харпър не се отказваше лесно.

— Не знам — хладно отговори Клейтън. — Предполагам, че след като банката вече е разбрала, че татко е мъртъв, всичко внасяно и теглено незаконно от негово име сега попада под мой контрол.

— И от банката не ви казаха какъв е балансът?

— Не.

— Намирам това за странно.

— Познавам швейцарските банки — отвърна Том. — Те все още ползват печалбите от Третия райх.

— Дали ще ни кажат, ако ги попитаме?

— След разпореждане на съда — със сигурност — обясни Арчър.

— Господин главен инспектор — каза търпеливо Том, — държавата Израел ги пита от петдесет години и още чака отговор.

— Защо вие не ги попитате? — Харпър беше започнал да губи търпение.

— Не ме интересува. Просто искам Суини или който стои зад него, да вземат парите, скрити в сметката на моя нищо неподозиращ баща, и да се разкарат от живота ми.

— Като, разбира се, изключим незначителния факт, че са ви заплашили с убийство — измърмори Арчър с ъгълчето на устата си, докато разпалваше следващата лула.

— Точно затова дойдох тук — възкликна Том, зарадван от възможността да се върнат на темата.

— Още ли възнамерявате да се срещнете с него, както сте се разбрали? — попита Арчър.

— Можете да сте сигурен.

Арчър кимна одобрително.

— В такъв случай — продължи той съвсем небрежно, — нали нямате нищо против да подслушваме? По такъв начин — продължи той, преди Том да успее да възрази, — щом повтори заплахата за убийство, ще имаме повод за незабавен арест.

Клейтън не беше обмислял подобна възможност. Ако сложат бръмбар в стаята на Дик, нямаше да може да изиграе своя коз — клетвената декларация, която ще подскаже на Салазар, че не може да спечели, ако го убие, и ще е най-добре да приеме тридесет и седемте милиона и да се разкара.

— Разбира се, нямам възражение. Дано го пипнем — съгласи се въодушевено Том, но ясно съзнаваше, че трябва да води много внимателно разговора със Суини.

Подготовката беше завършена много бързо. Някъде от мазето се качи един недодялан тип на име Ъркуарт и закачи предавател с големината на кибритена кутийка във вътрешния джоб на сакото на Том. После закрепи с лепенки за гърба на ризата му тридесетсантиметрова антена. Арчър се обади в «Кларидж» и се свърза с един от заместник-управителите, който се ужаси от идеята да подслушват някого от гостите и решително отказа да изпълни молбата на главния инспектор. Тогава Арчър потърси директора на групата «Савой», която притежаваше «Кларидж», негов стар приятел. След няколко уверения, че става дума за наистина сериозно нещо, той получи подкрепата му.

Апартаментът на Суини се намираше на края на коридора и стаята до него беше заета, затова се спряха на помещението отгоре. Ъркуарт потегли от Скотланд ярд с такси, като носеше екипировката си в сак. Том изчака петнадесет минути, след което и той взе такси в същата посока. Арчър и Харпър се качиха в полицейска кола без отличителни знаци и влязоха в хотела през задния вход откъм «Брукс мюс».

Денят на кмета Ромуалдес беше започнал с приповдигнато настроение, което бързо започна да спада. Той се обади на де ла Круз вкъщи и го помоли да дойде в общината в седем и тридесет, за да прегледат отново всички висящи фактури.

Банката вече беше приготвила купчини чекови книжки за «Малага строителство» и фондацията. Дори ги пуснаха, преди още по сметките да има пари, защото се съобразиха с високото положение на директорите и членовете на Управителния съвет. Кметът с радост се зае лично да пише чековете, като ги подаваше на Де ла Круз да ги подпише и да ги закачи към съответната фактура, а след това със замах добавяше своя собствен подпис. В течение само на час той раздаде един милиард песо. Мигел Ромуалдес очевидно беше човек с тежест.

В осем започна да звъни телефонът, но сега той не нареди на секретарката си да отклонява хората. Кметът пожела да говори с всеки, порицаваше го строго, че му липсват вяра и опит, след като си мисли, че при толкова огромен проект нещата могат да се уредят за един ден. Търпението, продължаваше Ромуалдес с маниер, който беше нов за него, е добродетел, урок, който предприемачите трябва да запомнят добре за следващия етап на строителните работи. На онези, които се обръщаха към него смирено и предлагаха лично да си вземат чековете, той определяше часове след седемнадесет часа, когато банките вече бяха затворени. На другите, особено на онези, които във времето на изпитания му бяха отказали обещаните преди това услуги, подробно обясняваше, че «Малага строителство» няма куриери, затова всички чекове ще бъдат изпратени още тази вечер по пощата.

В девет се обади на директора на банката в Антигуа и го помоли да му звънне веднага, когато един от двата превода влезе в тамошните банкови сметки. След като до девет и половина нищо не се случи, отново се обади в банката. Изслуша извиненията, че парите идват чак през Богота, което е нещо нормално, и настоя да се свържат със столицата и да накарат бюрократите да се размърдат.

В десет и тридесет започна да звъни частният му телефон и той ядно се протегна за слушалката, но замръзна, като чу гласа на Моралес. Наркобаронът пожела кметът веднага да дойде при него. Все още реещ се в небесата на своята собствена суета, Ромуалдес му отговори, че е доста зает, забравяйки за миг с кого разговаря. Пронизителното мълчание, което настъпи след изпуснатите думи, го приземи твърде грубо и той се поправи, добавяйки, че естествено ще зареже всичко и незабавно ще дойде. Помоли Де ла Круз да го изчака, нямало да се бави дълго, и да се оправя с предприемачите така, както той беше правил. След това освободи шофьора, както правеше винаги в подобни случаи, и излезе от Меделин в посока Вила дел Кармен.

Когато пристигна, му махнаха да мине през портала и той очакваше да види Моралес на верандата. Вместо това, когато спря пред входа на къщата, единият от двамата индианци телохранители на Моралес отвори рязко вратата на колата, размаха пистолет пред лицето му и му заповяда да седне на предната седалка на спрелия наблизо джип. Другият индианец, който винаги се навърташе близо до наркобарона, вече седеше на задната седалка. Опитвайки се да запази известно самообладание, Ромуалдес настоя да разбере къде е дон Карлос, но придружителите му запазиха мълчание. Амая завъртя ключа на стартера и подкара към джунглата.

След няколко километра слязоха от горския път и завиха по тесен коловоз, който се изкачваше в планината. На едно място, където коловозът завиваше остро надясно и джипът трябваше да намали, от шубраците излязоха въоръжени мъже, но щом разпознаха телохранителите на дон Карлос, им махнаха да продължат напред. След двадесет минути стигнаха до полянка. За пръв път кметът видя фабрика за преработка на кока. Амая спря колата точно в средата на полянката и после двамата индианци съпроводиха Ромуалдес до най-голямата колиба.

Там ги чакаше Моралес.

В колибата се намираше лабораторията: дървени маси, покрити със стъкленици, везни и съоръжения за пакетиране. До стената бяха подредени петкилограмови пакети кокаин. Тупак блъсна кмета към голям дървен стол и го натисна да седне.

— Дон Карлос, искам да знам за какво е всичко това! — запротестира той, но гласът му се пречупи.

Моралес не продума.

Тупак започна да връзва дясната ръка на Ромуалдес към плоския подлакътник на стола. Когато кметът се опита да издърпа ръката си, индианецът му нанесе силен удар в гърдите и продължи. Само за няколко минути ръцете и краката на дон Мигел бяха вързани за стола, а торсът му беше омотан с въже и притиснат здраво към облегалката. Моралес вдигна ръка и двамата телохранители излязоха от колибата, затваряйки вратата след себе си.

— Какво става? Какво съм направил? — умолително попита дебелакът.

— Ти ми кажи, Мигел — гласът на наркобарона беше студен като арктически лед. — Някой току-що ми открадна — изсъска той в лицето на Ромуалдес — петдесет милиона долара. Петдесет.

— Не съм аз, дон Карлос, не съм аз, кълна се в Бога! — кметът се замоли да бъде разбран, защото това е ужасна грешка. — Парите още не бяха пристигнали, когато тръгнах от общината, за да дойда у вас.

— Кажи ми, Мигел, имаш ли представа колко са петдесет милиона долара?

— Нямам нищо общо с това. Кълна се!

— Как би се почувствал, ако бяха откраднали такова богатство от теб? А? — Моралес напъха дясната си ръка в азбестова ръкавица и кметът загледа ужасено как с мензура гребна изпускаща пари киселина от голям стъклен резервоар.

— Моля те, дон Карлос, кълна се, не съм аз!

— О, Мигел, сигурен съм, че не си ги взел — отговори Моралес и му се усмихна, — но може би ще съумееш да ми помогнеш да разбера кой го е направил.

— Всичко, което поискаш. Моля те — отговори той с треперещ глас. На хоризонта се появи лъч надежда, но пленникът не отместваше очи от мензурата.

— Ето как аз виждам нещата — обясни наркобаронът. — Само трима души знаеха откъде идват парите. Банкерът, Аристидес и ти. — Той се вторачи в кмета, който преглътна, и продължи: — Аристидес? Смяташ ли, че ме е ограбил?

— Не, дон Карлос. Не. Той ти е напълно верен.

— Съгласен съм. Не и Де ла Круз. Тогава е банката?

— Може би — потвърди въодушевено Ромуалдес. — Може би банката ви е предала.

Моралес премести мензурата над ръката на Ромуалдес и лекичко я почука. Няколко капки капнаха върху опакото на дланта му. Кметът нададе пронизителен писък и загледа изумено как киселината започна да поглъща плътта му. Доповръща му се от хидрохлорните пари.

— Приятелю мой, ти май не мислиш достатъчно трезво — каза Моралес и пак приготви мензурата за още няколко капки.

— Кълна се в Дева Мария, не съм аз!

Сега Моралес изля щедро количество киселина, което превърна ръката на пленника в кървава каша и стичайки се между пръстите, си прояде път почти до костите.

Ромуалдес зарева като хванато в капан животно и писъците му събудиха ехото в долината.

— Ти ли беше, мръсно копеле?

— Не, не, не!

— Кой тогава? — и вдигна мензурата над другата ръка.

— Роблес! Този кучи син Роблес!

Моралес остави мензурата на дървената маса, придърпа стол и седна толкова близо срещу кмета, че лицата им почти се докосваха. Погледна към вонящата ръка на Ромуалдес, поклати неодобрително глава, наведе се още към него и прошепна:

— Роблес, казваш? И кой е този човек?

— Хулио Роблес. Работи за ЕЛ БИД.

— Кое те кара да мислиш, че той ме е ограбил?

— Разпитваше за твоите банкови сметки.

— Тебе питал ли те е?

— Казах му да се разкара, но мисля, че е душил в банката.

— Радвам се, че си си държал устата затворена. Ние сме приятели, нали?

— Разбира се, дон Карлос. Винаги.

— Къде мога да намеря Роблес?

— Замина си. Изплаши се, защото го притиснах.

Моралес повика Амая да отвърже кмета. Извади от един долап аптечка за първа помощ, зае се да изстиска голяма доза антисептичен мехлем върху тампон и нежно го сложи върху ръката на кмета. Придирчиво отмери нужната дължина бинт и грижливо бинтова раненото място.

— Мисля, че сега трябва да си вървиш. Иди на лекар.

— Благодаря, дон Карлос.

— Роблес каза ли къде отива?

— Не, но предполагам — в Америка.

— Значи гринговците са ме ограбили, така ли?

— Вероятно.

— Да, ама въпреки това трябва да платим на предприемачите, нали?

Ромуалдес вдигна въпросително очи и Моралес се усмихна.

— Ще намеря още петдесет милиона. Този път в брой. Предполагам, че ще ми трябва около седмица. Дотогава ще накараш ли всички да си мълчат, приятелю мой?

— Ще го направя. Разчитай на мен.

— Обичам добрите приятели. Ти ще си получиш заслуженото.

Индианците заведоха Ромуалдес до джипа и потеглиха обратно. Моралес остана в бараката още половин час, провери счетоводните книги, поговори с хората си и след това си тръгна за вкъщи. Когато се озова отново в своята бърлога, той отвори телефонния указател на Меделин и звънна в ЕЛ БИД.

— Моля ви, господин Роблес — каза той.

— В момента го няма — отговори телефонистът. — Мога ли да знам кой се обажда?

— От кабинета на кмета. Няма го в сградата или в страната?

— Знам само, че ще се върне днес следобед, господине.

— Благодаря, ще го потърся пак.

Моралес тресна слушалката и за миг му се дощя да беше хвърлил Ромуалдес в киселината. След това се успокои. Имаше причина да не убива кмета. Ако Моралес искаше да започне нов живот някъде в Южна Америка, обвинение в «предполагаема контрабанда на наркотици» беше нещо, с което можеше да се живее, но убийството на правителствен служител беше повод за екстрадиране. Гангстерите с много пари ги търпяха, но убийците на политици — не. Нека Тупак да се оправя с кмета. След като Моралес е заминал.

Междувременно трябваше да свърши по-важна работа. Изпрати да повикат телохранителите и им заповяда да намерят Хулио Роблес, да го хванат жив и да го доведат във вилата. След това седна на хамака на верандата, поиска да му донесат едно уиски и зачака Шпеер.

В едно голямо имение на десет километра западно от Кали Рикардо Нориега хапваше втора закуска. Външният му вид даваше невярна представа за неговото богатство и власт. Седеше на опърпан ракитов стол, отпиваше бира направо от шишето и ръфаше парче франзела, обилно натъпкано с шунка. Носеше мръсни джинси, маратонки «Рибок» и тениска с надпис «Лейкърс», а по бузите му чернееше тридневна брада. Беше извървял дълъг път от незавидната позиция на бияч от бандата на Очоа в Меделин. Сега ръководеше собствена организация, но начинът му на живот не се бе променил. На тридесет и шест години командваше триста души и беше на четвърто място в йерархията на престъпния свят в Кали. Нямаше семейство. Имението, което беше придобил, след като подсказа на петото поколение собственици, че ще живеят по-дълго, ако се преместят в Богота, беше негов дом, кабинет и база за разпространението на кокаина. Бандитите се мотаеха из вилата в колониален стил, слагаха крака върху ценните мебели и лепяха лекета от смазката на автоматите по нежните тъкани на тапицериите. Шест докарани от Буенавентура курви денонощно се разхождаха полуголи.

С пълна уста Нориега даваше заповеди на своите помощници. Тази вечер трябваше да се откара тристакилограмова пратка до Баранкила. Стана, защото чу пристигащата пощенската кола. Излезе на терасата и видя как хората му обкръжиха пощаджията, който извади от пикапа едно дървено сандъче.

— Какво е това, по дяволите? — провикна се той към тях, но те само вдигнаха рамене.

Сандъчето си лежеше там, дълго деветдесет сантиметра, широко четиридесет и пет и също толкова високо, а мъжете стояха и го гледаха, докато пощенската кола се отдалечаваше.

— Отворете го — нареди Нориега.

Задачата не им допадна особено. Членовете наркокартела не бяха чужди на бомбените изненади, но Нориега стоеше заплашително на терасата, а на рамото му сякаш случайно се полюшваше автомат «Хеклер Кох».

Един от мъжете тръгна към гаража и се върна с малък железен лост. Когато пъхна извития край между капака и стеничката, останалите благоразумие заотстъпваха назад. Дървото изскърца пронизително в тихия сутрешен въздух и пироните започнаха да излизат. Капакът се повдигна, мъжът се отпусна на колене, за да надникне вътре, и внезапно се дръпна назад с изкривено лице, а другите се проснаха на земята. Нориега дори не трепна.

— Какво е това? — настоя той.

— Исусе мили, шефе, това са човешки кости! — извика мъжът с лоста.

— Свали капака — нареди Нориега и тръгна по стълбите.

Проснатите на земята мъже наставаха засрамени. Обкръжиха сандъчето и се втренчиха вътре. Скелетът беше спретнато подреден. В единия край беше положен черепът, съвършено оголен от киселината. Нориега приклекна, взря се по-внимателно, протегна се и извади парченце ламиниран картон — беше част от лична карта.

Наркобаронът изруга на глас и тръгна с тежки крачки към къщата. Моралес, този курвенски син Моралес, отново се беше опитал да го унижи. Двамата съперници се познаваха отдавна, още от времето, когато Моралес работеше за Ескобар, а Нориега — за Гавириа, тогавашните наркокрале на Меделин. Още тогава се мразеха и в червата, но трябваше да се подчиняват на чужди заповеди. Нориега често си беше мечтал неговият началник да нареди удар срещу Ескобар, за да се възползва незабавно да очисти Моралес.

Но такава заповед никога не бе дадена. С годините и двамата производители на наркотици бяха забогатели и стигнали на свой ред до върха. Нориега мразеше покровителственото държане на Моралес, който сякаш можеше да проследи дедите си чак до Писаро. Сега дон Карлос трябваше да си плати за това открито предизвикателство. Единственият въпрос беше как.

Той не се страхуваше от Моралес. Вярно, че господарят на Вила дел Кармен командва двеста души, но се говореше, че изпитва парични проблеми. Ако Нориега го нападне масирано, половината от хората на Моралес ще дезертират. Единствената пречка бяха ченгетата в Меделин. Откакто силите на реда от Богота проведоха чистка в града, там бяха разквартирувани петстотин добре обучени и въоръжени от армията полицаи. Те патрулираха по шосето, свързващо Кали с Меделин, й контролираха всички подходи към града. Уличните войни в Меделин останаха в миналото. Ако искат да пробият полицейския обръч, трябва да са готови да убиват ченгета и сами да понесат загуби. Нориега не го беше грижа за жертвите, но мъртвите ченгета щяха да докарат отново армията. А това щеше да навреди на бизнеса. И тогава като гръм от ясно небе съдбата реши да му помогне. Телефонът звънна и един от хората му го повика.

— За теб, шефе.

— Кой е?

— Бил ти приятел.

— Кажи му да го духа.

Мъжът заговори отново в слушалката, а след това към Нориега:

— Свързано е с Меделин, непременно трябвало да го изслушаш.

Нориега стана и сграбчи слушалката.

— Кажи на боклука, дето му лижеш задника — изрева той, — че схванах посланието. Сега той трябва да си стиска гъза и да чака отговор.

— Ако искаш да пипнеш Моралес, аз мога да ти помогна — каза гласът от другия край на линията.

— Кой си ти, по дяволите?

— Можеш да ми викаш Хулио Инглесиас.

— А ще ли ти се да пропееш? — каза той закачливо, за радост на хората си. — За Моралес ли работиш?

— Да.

— Какво?

— Планирам и осигурявам маршрутите за излизане от Колумбия.

— Пари ли искаш? Колко?

— Искам работа, когато приключиш с Моралес. Наскоро той изгуби много пари. Тук вече няма бъдеще.

— Кое те кара да мислиш, че ще ми трябва помощта ти?

— Ще ми дадеш работа, защото съм най-добрият с маршрутите. Досега не съм изгубил нито една пратка.

— Трябва да знам името ти.

— Когато му дойде времето. Ще дойда при теб и ще ти припомня за Хулио Инглесиас.

— Добре. Докажи, че можеш да помогнеш, и ще получиш работа.

— Удари го утре вечер. Между шест и осем вечерта наоколо няма да има нито едно ченге.

— И мислиш, че ще се хвана на тази глупост?

— Нали имаш шпиони в Меделин? Провери. Няма да ти се отвори втора възможност.

Хулио затвори.

10

Суини крачеше из апартамента си в хотела и непрекъснато проверяваше колко е часът. Том щеше да дойде всеки момент и той си повтаряше наум всички възможни аргументи. Как да накара този глупак да разбере, че няма никаква друга възможност?

Беше разговарял два пъти със Салазар. В началото банкерът се беше съгласил за половин милион, но когато Суини му изложи исканията на Клейтън, той изпадна в дива ярост. Суини се опита да го вразуми — от правна гледна точка нещата бяха ясни. Пат Клейтън беше оставил над половин милион през 1944, Том разполагаше с доказателство за това и лихвите трябваше да се платят. Пет милиона беше много разумна цифра.

— Помисли си, Джо — му каза той. — Ако мога да прибера тридесет и седемте милиона, повече няма да имаш проблеми с него.

Клейтън беше заплашил, че ще иде в полицията, и Суини смяташе, че не се шегува. Ако това стане, цялата сума от четиридесет и три милиона долара ще бъде загубена. Заслужаваше ли си?

По-късно през деня Салазар се съгласи неохотно, при условие че Клейтън предаде тридесетте и седем милиона веднага. Суини трябваше да го накара да напише писмо на банката с нареждане да прехвърли парите по сметката на правната кантора в Женева. Дик му напомни, че говорят за внука на Пат Клейтън, и настоя, че щом прехвърлянето бъде извършено, Том не бива да пострада.

— Давам ти дума. Само върни парите и приключваме с това. Завинаги.

Малко след един и тридесет на вратата се почука и Суини въведе Том Клейтън, който изглеждаше свеж и делови. След кратка размяна на поздрави седнаха отново около масичката за кафе.

— Надявам се, че си успял да вразумиш клиента си — започна Том без предисловия.

— Сигурно не ми вярваш — отговори сериозно Суини, — но причината да съм тук е, че вземам присърце твоето и на Карълайн добро.

— Не намесвай жена ми — изсъска Том, но веднага съжали, че си бе изпуснал нервите.

— Както, желаеш, но независимо дали ти харесва или не, тук съм, за да помогна. Аз съм твоят единствен шанс.

— Моят единствен шанс, Дик? — Том съзря възможност да бъде записана заплахата. — Или какво?

Суини само го изгледа, без да обръща внимание на въпроса. Не искаше да задълбават в тази посока.

— Най-важното е, че ти запазваш пет милиона — увери го адвокатът. — Моят съвет е да приемеш парите и да върнеш остатъка. Използвах цялото си красноречие, за да убедя клиента. Том, недей да клатиш лодката.

— Дик — започна търпеливо Том, имайки наум подслушвачите, — ти май забравяш как започна всичко това. Ти или твоят клиент сте скрили парите в сметката на татко. Аз не знам откъде сте ги взели. Мисля, че по-подходящо ще е да се извиниш, вместо да ми даваш съвети.

— Добре, да зарежем дрънканиците. Какво възнамеряваш да правиш с парите на моя клиент?

Том отвори чантата си и извади договора, който Хъдзън беше съставил. Подаде едното копие на Суини и след това прегледа набързо второто, докато адвокатът четеше своя екземпляр.

— Изглежда ми наред — каза Дик след малко. — Къде са парите?

— Моите пет милиона са тук, в Лондон, а остатъка не съм докосвал.

— Значи са още в Цюрих?

Том кимна.

— На чие име?

— Преди да преминем към подробностите, искам да изясним нещо. Заплахата отменена ли е?

Заплаха? — попита Суини, който изведнъж усети, че нещо не е наред. — Каква заплаха?

— Вчера ти съвсем ясно ми заяви, че ако не върна парите, съм мъртъв.

— Е, млади момко, позволи ми да те поправя. Нито сега съм отправял заплахи, нито вчера. Тук съм, за да разреша едно голямо недоразумение. Пари, които не ти принадлежат, са ти дадени погрешка. Моят клиент си ги иска. Казах ти, че той е ядосан, много ядосан, което е твърде разбираемо.

В стаята над апартамента Харпър и Арчър се спогледаха. Нямаше да се получи, но въпреки това разполагаха с достатъчно следи, свързващи Суини със Салазар. Можеха да го арестуват и да се надяват да се огъне.

— Много добре си спомням какво каза, Дик. Щом искаш, отричай го. Давай да подпишем тези документи и да се разделяме. Вече ми писна от теб.

— Разбира се. Веднага щом ми покажеш как точно възнамеряваш да върнеш парите.

В този момент звънна телефонът. Суини стана и вдигна слушалката. Хвърли тревожен поглед към Том, когато чу колко е гневен Салазар. Клейтън се запита дали полицията подслушва разговора. Арчър и Харпър също чуха звъна на телефона и се запроклинаха, че не чуват какво се говори. Бяха се опитали да се включат към телефоните, но управителят на хотела настоя да спазват закона. Интересите на неговите гости били на първо място, независимо какво се говори за тях. Той не можел да попречи на полицията да наеме стая, било му наредено да я предостави, но подслушването на телефонните разговори изисква съдебно нареждане. Няма ли такова — няма бръмбари. Скотланд ярд ще набави такава заповед, обясни Арчър, на което управителят отговори, че могат да заповядат и да подслушват, когато документът стане готов. Подобно на Том, те чуваха само онова, което казваше Суини, и то беше достатъчно да се разтревожат.

Суини се обърна към Том с паника в очите.

— Страхувам се, че сделката се отменя — каза той тъжно. — Сега искат всичко.

— Искат моите пари? — попита невярващо Том.

— Цялата сума. Моят съвет е, да я върнеш.

— Казваш ми да дам на един гангстер в Ню Йорк пет милиона, като знаеш много добре, че парите са мои?

Суини го гледаше с тъга и само повтори думите си.

— Просто ги върни.

— И казваш, че не съм бил заплашван?

— Не от мен, синко. Върни проклетите пари.

Суини не можеше да предаде на Клейтън думите на банкера. Салазар беше изпаднал в ярост. Изглежда, нещо се беше случило след вчерашния разговор, защото Джо крещеше, че бил вътре с петдесет милиона от собствените си пари и след минутка други седемдесет ще се изпарят. Той хвърли вината за провала изцяло върху Том Клейтън и нареди на Дик да вземе цялата сума от четиридесет и три милиона, и то днес, или да се връща в Ню Йорк. Ако не се справи, фирмата щяла да поеме събирането на сумата.

— Отговорът е не — отговори твърдо Том, бръкна в джоба си и откачи антената на предавателя.

Той предположи, че полицията ще нахлуе след минута, и каза на Суини онова, което не искаше да бъде записано.

— И още нещо. Кажи на проклетия Салазар, че подписах клетвена декларация. В нея разказвам цялата история с имена включително твоето, дати, суми. Ако нещо се случи с мен или моето семейство, там има достатъчно да срине целия му бизнес.

Преди Дик да успее да отговори, на вратата се почука. Том стана, отвори и пусна двамата мъже да влязат.

— Господин Ричард Суини? — зададе реторичен въпрос единият от тях. — Аз съм главен инспектор Арчър от Скотланд ярд. Трябва да ви задам няколко въпроса.

— А вие кой сте? — попита Суини по-високия мъж, който не му заприлича на английски полицай.

— Казвам се Харпър, господин Суини, от Департамента по правосъдието на САЩ. Аз също искам да ви задам няколко въпроса.

Шпеер пристигна в Меделин на смрачаване и веднага се отправи към Вила дел Кармен. Той прочете на глас и обясни всички документи, които щяха да му осигурят пълна власт над парите на неговия клиент, и Моралес ги подписа един по един. Нямаше никакви проблеми около инвестициите. Титуляри бяха различни фирми, контролирани и управлявани от Салазар. Съществуваше и пълномощно, което щеше да бъде анулирано. На летището в Сан Хосе Шпеер купи вестник «Уолстрийт джърнал» и брой на «Файненшъл таймс» отпреди два дни. От информацията, която успя да извлече от тях, и от данните, предоставени от Перача, той успя да състави приблизителна оценка на портфейла.

— Енрике, колко са според теб?

— Най-малко шейсет и пет милиона.

— Грижи се за тях — каза Моралес.

Шпеер изложи идеите си. Вече ги беше споменавал. Най-добре е парите да се изтеглят напълно от Америка, повтори той. Европа беше по-сигурна и най-вече — надалеч.

Моралес кимна одобрително. Щом американците са го взели на мушка, най-добре ще бъде да разчисти всичко, преди да избяга.

Няма време за губене, продължи Шпеер. Ако Салазар е компрометиран по някакъв начин, трябва веднага да прекъснат всички връзки с него. Моралес посочи телефона и адвокатът се обади в Ню Йорк. Ще бъде там преди обяд, за да направи значителни промени в начина, по който се управляват инвестициите на дон Карлос. Ще трябва да види всички акции, права на собственост и сметки. След това попита Моралес дали може да ползва неговия самолет. Тази вечер не беше останало време да направи връзката в Богота. Преди да си тръгне, той даде на Моралес фактура за свършената до днес работа на стойност 146 000 долара. И може би още една подобна сума по сметката му?

Моралес се смръщи на това предложение, но Шпеер обясни, че докато не утихне бурята, за него ще е по-добре да се държи настрана. Моралес нямаше друг избор. Само Шпеер можеше да свърши тази работа за него. Отвори шкафа и извади няколко пачки банкноти, които Шпеер с благодарност прие и прибра в чантата си. На сутринта, преди да замине от Аруба, щеше да помоли свой приятел да го запознае с хората от неговата банка. Ханрих Шпеер щеше да си открие сметка с десет хиляди долара и да наеме банков сейф, където да остави остатъка от парите. Нямаше намерение да влезе и излезе през летище «Кенеди» с двеста хиляди долара в брой по джобовете си.

Самолетът на Моралес се приземи на холандска територия още преди полунощ. Шпеер си запази място за сутрешния полет до Ню Йорк, звънна в «Хаят» за стая и след това пое направо за «Недер гаудас». Маркус и неговите момичета го поздравиха приятелски и той помоли приятеля си за малка услуга. Решиха да се срещнат в осем сутринта пред офисите на банката.

На следващия ден кацна на летище «Кенеди» в 9:30 и звънна на Салазар, за да му каже, че вече пътува към него. В единадесет двамата мъже седнаха един срещу друг.

— Приготвих всичко, което поиска, приятелю каза арогантно банкерът. — Ще ми кажеш ли за какво става дума?

— Не можех да ти обясня по телефона — решително отговори Шпеер, — но парите, които изпрати на дон Карлос, не стигнаха до него.

Салазар замълча за няколко секунди, опитвайки се да асимилира чутото.

— За преводите към «Малага строителство» ли говорим? — той изглеждаше искрено учуден.

— Да.

— Енрике, това е невъзможно — възкликна Перача. — След последния ни разговор лично се погрижих.

Той обясни как е превел четиридесет и седем милиона долара по сметката на «Суини, Тъли, Макандрюз» в Женева и как, от своя страна, Суини е придвижил уговорените суми нататък.

— Специално го помолих — добави банкерът — да ти звънне за потвърждение.

— Направи го. Още в сряда вечерта каза успокоително Шпеер.

— Тогава къде е проблемът?

— Когато сумите стигнаха в Испания и Уругвай, сметките бяха замразени. Нито цент не успя да стигне до Колумбия.

— Ние платихме. «Салазар Ко» винаги си плащат. Като адвокат трябва да се съгласиш, че ние не можем да носим отговорност за небрежността на твоя клиент.

— Не намеквам подобно нещо и се радвам да чуя, Джо, че винаги си плащате — каза Шпеер натъртено.

— Защото това е следващата тема, която искам да обсъдим. Обаче — той отново натърти на думите си — за момента съм съгласен с теб. Ти даде парите на Суини, а той ги изпрати на «Малага». Не съм сигурен, че моят клиент е проявил небрежност. Въпросът е кой прецака «Малага»?

— В този кабинет това име е известно само на мен — отговори Перача с известно предизвикателство в гласа.

— Разбира се, не си ти, нито аз, нито пък Моралес. Кой тогава? Суини?

Салазар се замисли за малко. Дик беше алчен, но страхлив. Да се обърнеш към закона, се изисква кураж. Суини би предпочел да гние в затвора, отколкото до края на живота си да чака Салазар да го пипне.

— Не мисля — отговори той на Шпеер.

— Гарантираш ли за него? В края на краищата той е твой адвокат. Предполагам, се досещаш, че дон Карлос няма да остави това така.

— Кажи на нашия приятел, че според мен не е Суини. Ако Суини го е предал, аз лично ще се погрижа за него.

Шпеер си отбеляза наум, че Перача не предложи компенсация, но реши да не го прави на въпрос. Имаше по-важни неща, заложени на карта.

— Добре, Джо, ще предам твоята гаранция. А сега — започна бавно да обяснява Шпеер — сигурно ще проявиш разбиране, че при тези обстоятелства моят клиент е много загрижен за своите средства, които ти е оставил да управляващ. Ако от твоята фирма има изтичане на информация, цялото му състояние може да бъде изложено на опасност. Бих искал да установя с точност какво е положението и да обсъдим алтернативни решения.

Салазар пребледня, но не трепна. Първо, малкият Клейтън му открадна четиридесет и три милиона. След това беше принуден да вземе назаем четиридесет и седем, за да не разсърди Моралес. Замразените суми вероятно щяха да останат за правителството. Кой друг може да окаже такова влияние, че да бъдат блокирани сметки в Испания и Уругвай? Сега Шпеер говореше за изтеглянето на седемдесетте милиона, оставени му за управление. Салазар естествено ще оцелее и без тях, но ще изгуби един милион и четиристотин хиляди годишно от хонорари и такси. Това бяха чисти законни пари и ако някой клиент искаше да премести парите си в «Ситикорп» или «Чейз Манхатън», «Салазар Ко» трябваше бързо да изпълнят това желание, иначе можеха да загубят лиценза си и което е по-лошо, да предизвикат паника сред останалите инвеститори. От загубата на бизнеса с мръсните пари на Моралес щеше повече да го заболи. През последната година колумбиецът беше израснал като силен наркобарон, като доскоро пренасяше по пет милиона седмично в Джорджтаун. От тях Салазар щеше да изгуби десет процента. Но той все още имаше за клиенти новите момчета от Кали, което го подсети, че им дължи двадесетте и седем милиона или по-скоро Томас Клейтън им беше длъжник. Да, двадесет и седем милиона и на всичкото отгоре има претенции! Тогава се сети, че Шпеер го гледа мълчаливо и чака отговор, и си пое дълбоко дъх.

— Добре, приятелю — усмихна се той, стана и покани адвоката да го последва до съвещателната маса в единия край на кабинета. — Тук са всички документи, свързани с инвестициите на дон Карлос. Ще ти оставя време да ги проучиш, а аз ще отида да проведа няколко телефонни разговора. Ако имаш нужда от нещо, Ектор с удоволствие ще ти услужи.

Салазар излезе и отиде в кабинета на сина си, за да използва мобилния си телефон. Проведе два телефонни разговора. Първият беше с Лондон.

— Дик Суини — каза адвокатът в слушалката.

— Взе ли вече парите? — направо попита Салазар.

— В момента съм в среща — предпазливо отговори Суини и стрелна поглед към Том Клейтън.

— Не ми пука дори английската кралица да е при теб. Той плати ли?

— Всичко е уредено.

— Хубаво. Забрави тридесет и седемте милиона. Искам цялата сума.

— Това може би няма да е възможно.

— Ти изпрати ли петдесетте милиона на Моралес?

— Във вторник. Нали ти казах?

— Може би ще ти е интересно да узнаеш, че парите не са стигнали до него. Задържани са по пътя.

— Исусе, как е могло да стане?

— Ще разберем. А сега кажи на онзи задник, че има пет минути да върне всички мои пари. Ако вземеш парите, звънни ми. И в двата случая хващай самолета за Ню Йорк още тази вечер.

Вторият му разговор беше с неговия син Тони.

— Суини се провали — каза той, пропускайки поздрава. — Сега всичко зависи от теб. Искам те утре тук с четиридесет и седемте милиона. Направи, каквото е нужно.

— Разчитай на мен, татко — отговори Салазар младши. — Още тази вечер ще ги измъкна от него.

Докато се водеха тези разговори, Шпеер си записваше данни в бележника. Нещата бяха забележително прости. Един инвестиционен тръст със седалище на Бермудските острови държеше почти една четвърт от облигациите, които лесно можеха да се обърнат в пари. Около единадесет и половина милиона бяха вложени в акции, търгувани на Нюйоркската фондова борса, още шест милиона и осемстотин хиляди — в общински облигации в Сиатъл, Мемфис, Финикс — разумен избор. Фирмата «Ронда пропъртис» от Тъскон, Аризона беше собственик на ранчото «Ронда», закупено за три милиона долара, и търговски център за осем милиона. И двата имота се стопанисваха от номинални директори*, а работата в ранчото се вършеше от наемни работници. Компанията «Алба инвестмънтс», регистрирана в Панама, също се управляваше от номинални директори, а за целия й капитал бяха издадени акции на приносител. Тя притежаваше осеметажна сграда на Осемдесет и четвърта улица в Ню Йорк, за която Салазар беше платил дванадесет милиона долара само преди три месеца. «Съншайн холдинг» от Маями притежаваше шест жилищни блока до «Кий Бискейн» на стойност два милиона и четиристотин хиляди и също така разполагаше с банков депозит от шест милиона. Под събирателното название «Клиентски сметки» Салазар беше вложил девет милиона долара от парите на Моралес в американски държавни облигации. Шпеер трябваше да признае, че Джо беше куражлия. Освен това имаше голф клуб за седем милиона, до него хотел за други шест, събрани под наименованието «Палм спрингс леджър». Накрая компанията притежаваше представителство на «Форд» близо до Сан Диего.

[* Номинален директор — лице, което действа като директор в борда на фирма от името на друго лице, фирма или банка; най-често това са жители на офшорни зони. — Б.пр.]

Общият сбор възлизаше на впечатляващата сума от седемдесет и три милиона и седемстотин хиляди, натрупани през осемнадесетте месеца възходящо развитие на Моралес. Износът на кокаин без съмнение беше добър бизнес.

Когато Салазар се върна, Шпеер изложи нещата пределно ясно: от момента той поема пълния контрол върху активите на Моралес. След това показа на Джо генералното пълномощно, което колумбиецът му беше дал, и Банкера разбра, че е безсмислено да спори. Това беше неудобството да въртиш легален бизнес: ако някой вложител иска да прекрати договора, няма какво друго да направиш, освен да му изплатиш парите.

Заедно прегледаха наново всички документи. Акциите на приносител бяха предадени на Шпеер, а правата за администриране — анулирани. При назначаването си номиналните директори винаги подписваха недатирани оставки. Шпеер ги провери една по една и ги добави към растящия куп хартия. За един час Салазар подписа всичко, което трябваше, и се поздрави наум, че успя да запази спокойствие. След това обсъдиха въпроса за парите, които още се намираха в «преход» Салазар обясни, че са около седем милиона. Щяха да са му нужни тридесет дни, за да премести тези средства от Гранд Кайман, след което ще ги предостави на Шпеер, на което място пожелае, естествено, след като си удържи обичайната комисионна.

Двамата се разделиха хладно, но учтиво. Докато чакаше такси, Шпеер не забеляза мъжа с телеобектив на апарата, който го снимаше. На агента на АБН бяха наредили да снима всички, които излизат или излизат от сградата на Салазар. След края на работното време щеше да изпрати филма по куриерска служба до адрес в Маями.

Шпеер се върна право в хотела и звънна на една адвокатска кантора в центъра. Беше я използвал и преди за делата в Коста Рика и сега трябваше да даде нареждания. Адвокатите щяха да използват генералното МУ пълномощно, за да продадат всички имоти на компаниите в САЩ. Неговите клиенти, които са собствениците им и не са нито американци, нито живеят в САЩ, искат да се отърват от доларите. Целият портфейл от имоти трябва да бъде превърнат в пари, а сумата да се преведе в «Дрезднер банк» в Германия. Те се споразумяха за хонорарите и веднага се заеха с подготовката на нужните документи. Шпеер им каза, че ще остане още един ден в Ню Йорк. Съзнавал, че продажбата на някои инвестиции, основно недвижимите имоти, ще изисква повече време. Обаче акциите и облигациите можеха да бъдат ликвидирани доста бързо и би искал да види парите от тях и останалите средства в брой, преди да напусне града на път за Германия.

След това се обади в клона на «Дрезднер» в Мюнхен и им каза какво да очакват. Отново обясни, че той и група инвеститори се отказват от долара, нещо, към което германците проявиха разбиране, и че той ще ги посети много скоро, за да обсъдят възможностите за инвестиции. Господин доктор Шпеер е добре дошъл по всяко време, гласеше отговорът.

Разпитваха Суини повече от час в хотелския му апартамент, но той отказа да отговаря, като отричаше всички обвинения. Дори се озъби на представителя на АБН, поставяйки под въпрос правото му да присъства на разпита. Той е адвокат, припомни му Дик, и общуването с неговите клиенти е адвокатска тайна. Ако Департаментът по правосъдие е придобил конфиденциална информация, неговата кантора ще се обърне към федералните съдилища.

Той призна, че «Салазар Ко» са клиенти на адвокатската му кантора, но отказа категорично да говори за техните работи. Те са частни банкери, притежаващи законен лиценз, и Суини няма да каже нищо повече. Когато Арчър го попита каква е целта на идването му в Лондон, той отговори, че и Томас Клейтън е негов клиент. Дошъл е да му даде съвет по един сериозен проблем, но също отказа да разкрие каква е същността му, като се позова на поверителния характер на отношенията между адвоката и неговия клиент. Арчър подчерта, че Клейтън е помолил за тяхната помощ, като цитирал заплахи, отправени от адвоката, но Суини не се огъна. Той отхвърли обвинението и изрази съжаление, че господин Клейтън е постъпил толкова глупаво, защото въпросът, по който го съветвал, бил финансов и търговски и по никакъв начин не е бил свързан с каквото и да е насилие.

Харпър спомена за прехвърлянето на наркопари от Женева. Суини отговори, че всички тези трансфери са от сметки на клиенти и съгласно с техните нареждания. Но това също са поверителни сведения, които той няма намерение да обсъжда.

Когато поканиха Клейтън да каже мнението си, той разказа историята така, както вече я беше изложил пред главния инспектор. После извади договора, който беше донесъл, и заяви, че постигнали съгласие за условията и точно се готвели да го подпишат, когато звъннал телефонът. Веднага след това Суини променил намеренията си.

— Кой се обади? — попита Харпър.

— Един клиент — отговори адвокатът без колебание. — И това е всичко, което ще кажа, и то по същите причини, които вече посочих. Освен това отричам решително всички внушения, че съм бил готов да подпиша този документ — посочи той договора, съставен от Стюарт Хъдзън.

— Господин Суини, колко дълго възнамерявате да останете в Лондон? — попита Арчър, знаейки, че адвокатът лъже поне по тази точка.

— След като очевидно съветът ми беше отхвърлен — отговори Суини, като погледна към Том, преди да насочи погледа си отново към полицая, — ще замина още тази вечер за Ню Йорк.

— Трябва да ви уведомя, че това не е възможно.

— Искате да кажете, че съм арестуван?

— Можете да останете доброволно, за да ни помогнете в нашето разследване. Ако не, да, ще ви арестувам тук и сега.

— В какво ме обвинявате?

— О, във възпрепятстване на правосъдието и отправяне на заплахи срещу живота на господин Клейтън.

— Нищо подобно не съм правил.

— Господин Суини, срещу вас бяха отправени обвинения и ние трябва да ги разследваме. Ще останете ли по своя воля, или ще ме придружите до Скотланд ярд?

— Ще остана двадесет и четири часа и ще се срещна с адвокат. Ако в този срок не ме обвините, си заминавам.

— Задължен съм ви, господин Суини. Ще ви бъдем благодарни, ако тази вечер останете в хотела. Може да се наложи пак да разговаряме.

— Добре.

— И за да избегнем възможни недоразумения, мога ли да получа паспорта ви?

— Предполагам, че не ме молите?

— Да речем, че е част от уговорката. Символ на взаимното ни доверие.

— Разбира се, още сутринта ще се срещна с адвокат — повтори Дик, докато му подаваше паспорта си.

— Това е ваше право — усмихна се Арчър. — Ако забележите някой да ви следва, не се плашете. Ще бъдат нашите хора.

Хулио Роблес беше репетирал думите си, преди да поеме към общината малко след десет. Той предположи, че в началото кметът ще откаже да се срещне с него, но в такъв случай просто ще остане да чака. Рано или късно Ромуалдес ще започне да се пука по шевовете от безпокойство какво е намислил Хулио и ще го приеме. Ромуалдес знаеше много добре, че е предал Моралес, и не би посмял да дразни човека, който знае това.

Но докато агентът на АБН крачеше към общината, видя как кметът излиза от сградата, как шофьорът му отваря вратата и как Ромуалдес потегля сам.

Хулио се върна на бегом при своята кола и го последва, като се надяваше, че си отива вкъщи, където би било по-удобно да осъществи плана си. За съжаление обаче Ромуалдес излезе от града.

Тогава Роблес осъзна къде отива неговият човек: пътят водеше към имението на Моралес. Не можеше да рискува да го следва в тази посока, затова отби, обърна и потегли обратно за Меделин. С връщането си в Колумбия беше разбрал, че Моралес има проблеми. Петдесет милиона проблеми, помисли си той с удовлетворение. Говореше се, че сметките за величествената програма на фондацията още не били платени. Хулио вярваше, че Ромуалдес не е продумал за тяхната последна среща. Той реши, че посещението при Моралес е нещо нормално, и престана да мисли за това. Също така предположи, че когато си тръгне от Виладел Кармен, кметът ще се прибере за обяд.

Паркира колата си от другата страна на улицата срещу къщата на кмета, но на около петдесет метра по-надолу. Три часа по-късно търпението му беше възнаградено, когато видя колата на Ромуалдес да идва срещу него с надут клаксон. Забравил за съседите, кметът зави, спря пред затворената врата и отново натисна клаксона. Когато видя разтворените врати, Роблес се измъкна от колата си и закрачи към къщата, докато един разтревожен прислужник се бореше с вратата. Оставаха му още двадесет метра, когато видя кадилакът да потегля със свистене на гумите и да се стрелва вътре.

Веднага след това крилата започнаха да се затварят.

Хулио правилно предположи, че Ромуалдес не е от хората, които поглеждат в огледалото за задно виждане. Едно от крилата вече беше затворено, а другото почти, но Роблес успя да се промъкне през процепа. Той поздрави прислужника, който го позна, и продължи да крачи по автомобилната алея. Вратата на кметския «Кадилак» беше отворена и Ромуалдес бавно се измъкваше навън, без да забелязва присъствието на Роблес. Хулио видя превързаната лява ръка и как дебелият мъж я държи настрана от тялото си, докато се опитва да се оттласне от седалката, използвайки дясната си ръка и левия лакът.

— Добър ден, господин кмете — произнесе ясно той, а след това застана усмихнат срещу него, наблюдавайки реакцията му.

Ромуалдес го зяпна невярващо. Първоначалната тревога и уплах се смениха с проблясване на гняв, който на свой ред отстъпи място на откровен ужас.

— Ти! — промълви думата така, сякаш беше видял привидение. — Как смееш да се връщаш тук?

Хулио престана да се усмихва. Беше разчитал сам да поеме инициативата.

— Трябва да поговорим. Още сега — каза той твърдо. Разполагаше с още муниции, ако кметът откажеше, но дебелакът имаше вид на съкрушен и страдащ човек. Хулио посочи превръзката и попита как е пострадал.

— Какво искаш? Върви си, защото накрая ще ме убият.

Ако беше малко по-предвидлив, Хулио трябваше да забележи, че последните думи на кмета бяха малко странни. Убият? Защо? Ако Ромуалдес си е държал устата затворена, няма нищо нередно в това кметът на Меделин да се среща с лесовъд от ЕЛ БИД. Но съзнанието на Хулио беше твърде съсредоточено върху непосредствената цел, за да забележи тази жизненоважна следа.

— Трябва да говорим. Още сега и на четири очи — повтори той твърдо, докато помагаше на кмета да слезе от колата.

В къщата ги посрещна госпожа Ромуалдес, която първо се усмихна и започна да сипе любезности, защото по-възрастните жени винаги се разтопяваха пред красавеца Хулио, но изведнъж ахна.

— Мигел, какво се е случило? — възкликна тя уплашена, когато видя превързаната му ръка.

— Леко произшествие — отговори й уклончиво той. — Нищо сериозно. Моля те, обади се на д-р Палмиро. Помоли го да дойде веднага.

След като останаха насаме в кабинета на кмета и вратата беше затворена, Хулио премина към деловата част.

— Господин кмете, мисля, че имате сериозни проблеми.

— Закле се, че ще ме оставиш намира. Защо се върна тук? Казах ти каквото искаше, копеле такова!

— Знам, благодарен съм ти и си удържах на думата, не се обадих на твоя приятел от Вила дел Кармен, за да му кажа как пипнахме парите му.

— Какво искаш? Не зная нищо друго, което да те заинтересува.

— Ромуалдес, не съм дошъл да взема нещо от теб, а да ти дам.

Хулио извади цигара от сребърната кутия върху богато украсеното писалище, пъхна я, между устните на кмета, който имаше такъв вид, сякаш глътка дим щеше да му дойде добре, и му поднесе огънче. След това му заговори толкова търпеливо, сякаш обяснява на дете проблемите на възрастните.

— Очевидно не си се разприказвал, защото иначе щеше да си мъртъв. Нали така?

Ромуалдес само кимна.

— Ако нашият приятел не е готов да рискува още петдесет милиона, фондацията никога няма да плати сметките.

Сега Ромуалдес се почувства по-добре. Знаеше, че Моралес щеше да извади още петдесет. И то в брой, както каза. Трябваше да го направи, иначе Меделин щеше да му се види тесен.

— Мога да те уверя, че това няма да се случи — твърдо каза Хулио, — защото сега знаем с подробности как прекарва парите. А е мръднал и един долар, а е по паднал в хазната на Чичо Сам. Това наистина ще го ядоса, нали?

— Той и така е достатъчно ядосан. Защо се върна, гринговска подлога?

— Да отстраня Моралес завинаги.

— Няма да можеш и с пръст да го докоснеш.

— Бъди уверен, че ще го направя. И ти ще ми помогнеш.

— Забрави! Писна ми вече! Направих каквото поиска, стига толкоз. Довиждане — Ромуалдес направи опит да стане, но Хулио вдигна ръка предупредително.

— Приятелю, ти не мислиш трезво. Бавно изброи възможностите, които оставаха на кмета. Фондацията няма никога да иззида и една стена. Каквито и пари да се изпращат от офшорните зони, сумите ще бъдат конфискувани още преди да са наближили Меделин. Като кмет Ромуалдес ще бъде свършен. Какво го очаква тогава? Забрава в най-добрия случай, ако Моралес го остави жив. Дори нещо по-лошо: Хулио припомни, че винаги може да звънне по телефона и да остави на Моралес да избере съдбата на дон Мигел. Ромуалдес изстена и подхвана със здравата си ръка подлакътницата на ранената.

— Какво става? — попита Роблес, загледан с любопитство в превързаната ръка.

— Мисля, че си счупих пръстите. Прищипах се на една шибана врата.

Кметът все още имаше инстинкт за самосъхранение, макар и много отслабнал.

Хулио се засмя.

— Трябва повече да внимаваш — каза той с нравоучителен тон. След това изигра коза си, изваждайки лист хартия, който остави на бюрото.

— Разписка за петдесет хиляди долара от националната банка във Флорида, платени от АБН. Сметка на името на Мигел Ромуалдес. Ако ги искаш, твои са. Имам предвид разписката и парите. Ако не искаш, ще ги пусна по пощата до Моралес. Е, какво избираш?

— Какво искаш в замяна?

— Нещо наистина много просто. Поне веднъж в живота си да бъдеш добър кмет. Ти си притеснен от възникналото положение. Фактури на предприемачите за почти десет милиона са останали неплатени, не са платени и надниците на работниците… могат да възникнат граждански безредици. Добрият кмет би трябвало да предугади това и да направи нещо по въпроса.

Ромуалдес го гледаше с празен поглед, защото не го разбираше, а и ръката му пулсираше от болка.

— Подготви се. Свикай утре събрание в общината. Покани и полицаите и сподели най-мрачните си опасения. Строителството може да бъде спряно, така че трябва да се очакват бунтове, плячкосване, безредици. Поискай да те посъветват, да ти дадат предложения за план за действие при непредвидени случаи. Каквото се сетиш. Само ги задръж там два часа. Два часа. Разбра ли? Това е единственото, което искаме.

— Какво ще получа, ако го направя?

— Петдесет хиляди за начало и след това още. Освен това ще останеш кмет и най-важното — жив.

— Да не искаш да кажеш, че ще се погрижиш за Моралес?

— Когато приключиш, него вече няма да го има.

На Ромуалдес това му хареса. Изведнъж болката в ръката му намаля. Гринговците винаги излизаха по-силни. Ако успееше да стане техният човек в Меделин, това щеше да му осигури много пари. Госпожа Ромуалдес почука и надникна, за да каже, че д-р Палмиро вече е тук. Кметът й махна да си върви, подхвърляйки, че ще свършат след минутка.

— Сто хиляди — каза той решително — и смятай въпроса за уреден.

Налучка сума, която му звучеше добре. Да, кметът отново беше във възход.

Прислужникът изпрати Роблес до вратата и той тръгна към колата си. Беше успял. Нямаше време да иска разрешение от Вашингтон. Утре бандитите от Кали ще свършат онова, за което американските агенти дори не можеха да си мечтаят. Бързо и откровено правосъдие плюс премия от тежки загуби от двете страни. Кали също е проблем, но може да почака. Когато му дойде времето, там също ще си получат заслуженото. Хулио запали двигателя и настрои внимателно радиото, защото свиреха една от любимите му колумбийски песни. Докато певецът възпяваше чудесата на свети Сантандер, Хулио Роблес почувства студения метал на автоматичен пистолет 45, притиснат във врата му.

— Завий наляво в първата пресечка и след това карай направо — заповяда му глас с твърд индиански акцент.

Съдейки по посоката, в която поеха, американецът разбра, че най-накрая ще се срещне лично с Моралес.

Когато Ричард Суини се тръшна в едно от креслата в своя апартамент с голяма чаша уиски в ръка, Тони Салазар се приготви да излезе от своя хотел. Потърси Клейтън в банката и там му казаха, че днес няма да се връща. Набра домашния му телефон. Вдигна жена, но гласът не беше на онази, с която Салазар разговаря по-рано. Тони вече беше стигнал до заключението, че ще бъде непрактично, ако пресрещне Клейтън на връщане от банката. Улиците в Ситито бяха оживени и тесни и дори Тони да закове плячката си с насочен пистолет, те не предлагаха много възможности за бягство дори с кола като бентлито.

За сметка на това «Кенсингтън скуеър» беше тъмен и удобно разположен в западната част на града. След седем движението щеше да намалее. Тони смяташе, че за десет минути с лекота може да стигне до магистралата. Във фоайето на хотела взе под наем мобилен телефон, помоли да включат разговорите към сметката на стаята, след това се качи в колата и потегли. Когато наближи площада, се притесни дали ще намери стратегическо място за паркиране. Като във всички големи градове тук местата за паркиране бяха ограничени. Около площада се издигаха триетажни къщи, разположени в кръг около една градинка. Външният им вид подсказваше, че това са домакинства, които разполагат най-малко с два автомобила. Затова Тони прие за добър знак, че намери празно място срещу № 63. След като паркира умело бентлито, той звънна отново на същия номер. Вдигна същата жена и каза, че съжалява, но господин Клейтън още не се е върнал. Тони отново не се представи, нито остави съобщение, а излъга, че е негов колега от банката. На бавачката това не се стори подозрително. Тя беше свикнала с обажданията на американци, много от които не бяха възпитани според британските представи.

Салазар видя в огледалото за обратно виждане една кола да завива в площада към мястото, където беше паркирал. Остана неподвижен, докато тя бавно мина край него и спря пред номер 61. Попипа револвера си в десния джоб на палтото, дръпна ръчката, която освобождаваше капака на огромния багажник на бентлито, и подбирайки внимателно момента, понечи да излезе. И в този миг сърцето му подскочи. Това не беше Клейтън, а една много привлекателна жена. Външният й вид отговаряше на гласа, който беше записан на телефонния секретар, и Тони Салазар инстинктивно разбра, че е открил по-добрия начин. Таксито потегли и тя закрачи към входната врата.

— Госпожо Клейтън? — попита той, докато вървеше към нея.

— Да? — отговори тя и се усмихна нищо неподозираща. Не успя да разпознае лицето, но акцентът несъмнено беше американски.

Салазар се доближи, докато тя стоеше все още усмихната, наполовина извърната към него, продължавайки да бърка в чантата за ключовете. Той я хвана здраво за ръката и притисна оръжието в стомаха й.

— Не вдигай шум и тръгвай с мен — каза той тихо и властно, докато изкуствената усмивка още стоеше залепена на лицето му.

Даде й само две секунди да се съвземе и да осъзнае положението. Винаги действаше така. Човек трябва да даде на жертвата време да помисли, защото иначе се паникьосва и прави глупави опити да избяга. Той се съсредоточи върху очите й. Когато видя в тях разбиране, продължи:

— Защото иначе ще вляза и ще почна да стрелям из къщата.

Това подейства. Със сигурност вътре имаше деца, а всички майки по света бяха еднакви. Тя тръгна покорно редом с него, мърморейки несвързани въпроси. Когато отвори багажника на бентлито, той усети очакваното колебание, затова престана да се усмихва, ръгна цевта в тялото й и яростно нареди:

— Влизай вътре.

Карълайн се подчини. Той я следеше как се намества и свива на кълбо в просторния багажник и започна внимателно да спуска капака.

— Не вдигай шум, отпусни се. Ще отидем на едно място на най-много двадесет минути път от тук. Аз ще карам. Ако направиш някоя глупост, ще ти издухам мозъка, разбра ли? — след което натисна здраво капака надолу, докато не чу как ключалката изщрака.