Не пречете на палача

ПЪРВА ГЛАВА

— Ти знаеш повече от мен по този въпрос и аз не разбирам защо се обръщаш към мен за помощ.

Високият, солиден мъж в генералска униформа стана от бюрото си и бавно започна да се разхожда из своя огромен кабинет.

Събеседникът му седеше в креслото, преметнал крак върху крак, но нехайната поза и свободно отпуснатите му върху подлакътниците ръце бяха само израз на илюзорно спокойствие и самоувереност. Антон Андреевич Минаев беше отвътре като натегната струна, макар в момента да разговаряше не с противник и не със собствения си началник, а със стар добър приятел още от студентските си години. Наистина, бе дошъл да моли за услуга, за помощ, но нали пък бяха приятели. И по ранг бяха равни — не само по звания, а и по длъжност, макар и да бяха от различни ведомства.

— Какво общо имат тук знанията ми, Саша. В дадения случай информираността само пречи — отвърна Минаев. — Става дума за това, че момъкът няма да стигне до Москва, защото ще му видят сметката още на първия километър от перона на гарата. Сега аз нямам в свое подчинение оперативна група, а да искам съдействие от шефовете на други подразделения, означава да проваля цялата работа. Моля те да направиш само две неща: поискай от администрацията на затвора да ти даде оперативна информация за него и помогни да го докараме до Москва. Обстоятелствата отпреди две години ме карат да мисля, че прекалено много хора ще проявят интерес към този мъж, а аз искам да се срещна пръв с него. Това е всичко. След това нека сам си избира къде да живее и работи, ако въобще живее и работи, а не хвърли топа и не започне да се въргаля в моргата.

— Какъв интерес имаш към него? Виж какво, Антон, ако се готвиш да се набъркваш в политиката — прав ти път, но без мен. Аз в такива игрички не играя. Мога да направя това, за което ме молиш, макар да са необходими известни усилия, но няма да си мръдна и пръста, докато не ми обясниш за какво ти е притрябвал този злобен бандит Сауляк.

— Причините са много, Саша — съвсем сериозно и даже малко тъжно рече Антон Андреевич. — Но една от тях е главната. Сауляк беше агент на Булатников и се насади в затвора практически веднага след неговата гибел. Нали помниш как загина Владимир Василевич Булатников? И аз държа да разбера кой е скрил момъка и защо. Искали са да го запазят? Или напротив — да го накарат да замълчи? И ако е така, той трябва да ме доведе до тези, които знаят как и защо загина Булатников. Разбери, Саша, Булатников беше мой учител, той оглавяваше управлението, когато ме назначиха като старши инспектор. И под негово ръководство, с неговата поддръжка аз изминах целия този път от старши инспектор до заместник-началник на управлението. Нужен ми е Сауляк, защото само той знае с какво се е занимавал Владимир Василевич, когато изведнъж така странно се отправя на оня свят. И само самият Сауляк знае как и защо се е озовал зад решетките.

— Убедително — кимна с глава Александър Семьонович, продължавайки бавно да се разхожда из просторния си кабинет. — Кога му изтича присъдата на твоя момък?

— Не зная точно — някъде между първи и петнадесети февруари.

— Е, значи разполагаме с около десетина дни. Ще видя какво мога да направя, Антон. Не ти обещавам нищо конкретно. Сам разбираш, че такива неща се планират предварително, а за десет дена кой знае какво не можеш да измъдриш. Запитване до оперативния отдел на затворническата зона ще изпратим, макар че не мога да ти гарантирам качество и изчерпателност на отговора. Ще помислим и как да ти докараме момчето. Извини ме, Антон, но хайде да се срещнем не тук, а у дома. Сега е вече три и пет, а в три имам съвещание. Хората ме чакат.

Генерал Минаев тутакси се надигна от ниското кресло. Направи го с лекота и без никакво усилие, от което веднага стана ясно, че ни един негов мускул нито за секунда не се бе отпуснал по време на целия този разговор.

% % %

Приключвайки заседанието, Александър Семьонович Коновалов вече прехвърляше в ума си варианти как най-добре да изпълни молбата на своя приятел, като при това минимално да натовари с допълнителна работа собствените си подчинени. Неговата длъжност му даваше възможност да получи информация за затворника Сауляк, но при транспортирането му от Самара биха моли да възникнат значителни усложнения.

Ако Минаев бе казал истината и Сауляк действително е бил агент на самия Булатников, то биха се намерили доста желаещи да го пипнат веднага след излизането му от кафеза. Владимир Василевич Булатников беше фигура, точно толкова влиятелна, колкото и никому неизвестна — освен, разбира се, на своите колеги. И само съвсем тесен кръг от хора знаеха, че почти зад всички рокади във високите етажи на властта между август 1991-ва и октомври 1993-та година, зад всички скандални разобличения от този период, зад всички по-значителни събития стоеше генерал-лейтенант Владимир Булатников. Никой не знаеше защо, никой не можеше да разбере тези механизми, които той привеждаше в действие. Само имаше шепа хора, които знаеха: в случай на нужда — намери Булатников. Този човек може всичко.

Така поне бе представил нещата Антон Минаев, а да му се вярва или не — това вече бе друг въпрос. Александър Семьонович не бе особено загрижен как да помогне на приятеля си, тъй като бе отслужил в органите на вътрешните работи толкова години, че бе привикнал най-напред да мисли за работата, след това за интересите на своето ведомство и за личните си интереси, а за дружбата — на трето, та дори и на четвърто място. Ако Антон нищо не бе преувеличил или изопачил, то този Сауляк биха могли да го отвлекат или да му видят работата, още щом прекрачеше прага на затвора и излезеше на свобода. Ако го убиеха — голяма работа. Сауляк не беше силна фигура, не беше депутат, не беше народен артист, не беше и журналист, известен със скандалните си разкрития. Никой дори не би и забелязал убийството му. Но ако го отвлечаха — работата беше съвсем друга. Кой знае какво бе известно на този момък! През двете години, които Сауляк, бе прекарал в затвора, той си бе мълчал, бе бил по-нисък от тревата и като че ли със своите бодливи знания не се бе опитвал да си откупи свободата. Затова едва ли би се разбъбрил, оказвайки се от другата страна на затворническия портал.

Би могъл да има всевъзможни причини за мълчанието си, но бе и съвършено очевидно, че те съществуваха — и слава Богу. А ако някой поискаше да се възползва от информацията му, би трябвало да го отвлече и да му развърже езика. Последствията, от една страна, бяха непредсказуеми, но от друга пък, не бе трудно човек да се досети, че ще ги има, защото започваше предизборната надпревара. Президентът бе обещал не по-късно от 15 февруари да обяви дали ще се балотира за втори мандат. Значи до 15 февруари все още съществуваше възможност да се повлияе на решението му. Може би се бяха намерили мераклии да направят от бившия агент силен коз в голямата политическа игра.

Съвещанието завърши около пет. В шест и половина в учреждението, намиращо се в Самарска област и имащо сложен буквено-цифров код, бе изпратена шифрограма и генерал Коновалов реши да изчака отговора, преди да предприеме по-нататъшни действия.

% % %

Отговорът на шифрограмата пристигна след три дена и не зарадва с нищо Александър Семьонович. Фразите бяха гладки, стандартни, безлични — ни окото, нито умът можеха да се хванат за нещо в тях.

Излежавайки присъдата си, Павел Дмитриевич Сауляк, роден през 1951 година, осъден през март 1994-та по член 206, алинея 3 от НК на РСФСР на две години лишаване от свобода при общ режим, не се бе отличил с нищо особено. Не се бе сдушавал с „отрицателните елементи“, но и не беше сътрудничил на администрацията. Добросъвестно се бе трудил в шивашкия цех, където затворниците създавали ненадминатите творения на шивачеството — брезентови ръкавици и палатки. Нарушения на режима не бил правил, колети и писма не получавал, никой не му идвал на свиждане. Не е поставял въпроса за условно предсрочно освобождаване, но и нямал никакви особени основания за това. Да, той спазвал дисциплината, но признаци, че е осъзнал вината си, че се е разкаял, липсвали. Бил затворен в себе си, необщителен, не влизал в контакти нито с осъдените, нито с представителите на администрацията.

Сауляк бил арестуван на 4 февруари 1994 година и съответният срок за лишаване от свобода се изчислявал от момента на задържането му под стража — присъдата му изтичала на 3 февруари 1996 година.

Прочитайки този безличен текст, генерал Коновалов вдигна рамене. Той съвсем точно знаеше, че така, както бе написано, просто не се случваше. Не можеше попадналият в затвора човек спокойно и мирно да се труди, без да контактува с никого и да не влиза в конфликти. Би трябвало или администрацията да го покровителства, или той да стане член на групировка около някой лидер в така нареченото „семейство“. Във всеки друг случай контактите и конфликтите бяха неизбежни и Сауляк би бил принуден най-малко два-три пъти да цапне нечия муцуна — при това не лекичко, а както се полага — за да го оставят на мира. За това той би получил наказание от петнайсет денонощия карцер, а можеше да му лепнат и направо всичките трийсет. Само че в отговора, пристигнал от затворническата колония, черно на бяло бе написано, че осъденият Сауляк не е правил никакви нарушения на режима, че не е влизал в конфликт с другите затворници, и това навеждаше Александър Семьонович на тъжната мисъл, че или сътрудникът на оперативния отдел, който бе изготвил отговора, нищо не разбира от работата си, или тук имаше нещо гнило. Май че Антон Минаев беше прав и на този Сауляк трябваше да се обърне особено внимание.

Още един ден бе необходим на Александър Семьонович, за да реши с какви сили да се опита да опази загадъчния агент-хулиган. До трети февруари оставаха седем дни. Те не бяха чак толкова много, за да се подготви както трябва комбинацията, а на всичко отгоре тя трябваше и да се измисли...

И генерал Коновалов позвъни на човека, на когото считаше, че може напълно да се довери. Телефонира в управлението за криминално разследване на ГУВР¹ в Москва на началник-отдела за борба с тежки криминални престъпления Виктор Гордеев.

% % %

Настя Каменская отдавна не бе мръзнала толкова жестоко, както през тази зима. Предишните няколко години температурата през зимните месеци се бе въртяла около нулата, времето бе било влажно и кишаво, ботушите бяха протичали, горните прозорчета в помещенията бяха стояли отворени денонощно, но тази година природата се беше опомнила и очевидно бе решила да покаже на хората какво е истинска зима.

Сутрин на Настя й бе студено да се измъкне изпод одеялото и това само й носеше допълнителни страдания, тъй като по принцип сутрешното ставане за нея бе трагично мероприятие — особено пък, ако навън още беше и тъмно.

Скачайки от леглото тя се втурваше към кухнята, запалваше газта и на четирите дюзи на печката, след което се понасяше към банята и стоеше десет-петнайсет минути под горещия душ, очаквайки организмът й да благоволи да се събуди, а кухнята да се позатопли. Всеки ден, застанала под изгарящите водни струи, тя си мислеше все за едно и също нещо: „За какво ми е всичко това? Защо трябва да се измъчвам така? Толкова ми се иска да си легна, очите ми се затварят, краката ми се подгъват, не мога да разсъждавам, вие ми се свят. Аз не мога да ставам в шест и половина, не мога, не мога!...“ И всеки ден тя излизаше от банята, приготвяше си силно кафе, наливаше си чаша леденостуден сок и след около четвърт час животът вече й се струваше напълно поносим, а доскорошните горестни самосъжаления — глупави и безсмислени. Най-трудни бяха първите минути след ставането и й бяха необходими почти нечовешки усилия на волята, за да ги преодолее, без да рухне.

Защо Анастасия Каменская бе устроена така не знаеше никой, но всички бяха привикнали с това, включително и самата тя.

Тази сутрин Настя пак стоеше под душа и спазвайки традицията, отчаяно се самосъжаляваше.

— Да ти опържа ли филийки за закуска? — дочу гласа на съпруга си.

— Няма нужда — отвърна му със страдалчески глас.

— А какво искаш? Яйца на очи?

— Не ми трябва нищо. Искам да умра.

— Ясно — подсмихна се зад вратата Алексей. — Значи пържени филийки. Стига си се глезила, в кухнята вече горещината е тропическа.

Настя спря водата и веднага почувства как добре затоплената баня започва да се изпълва с хладен въздух, нахлуващ изпод вратата. Набързо се избърса, загъна се в дългия си плътен халат и хукна към кухнята, където я очакваше спасителната топлина.

— Върви им на някои — с шеговита завист промърмори, забивайки зъби в сочната пържена филийка, покрита с топено сирене. — Не им се налага посред нощ на работа да тичат и сутрин стават с празнично настроение без сълзи и мъчения.

— Аха — кимна Алексей. — На някои им върви със съпрузите. Търпеливи, обичливи, сутрин стават, за да приготвят закуска на жените си, пазаруват им, примиряват се с тежките им характери. Защо ти имаш такъв мъж, а аз нямам такава жена?

— Ами, не можеш да си избираш — сви рамене Настя. — За тези петнайсет години, през които ме сваля, би могъл да си потърсиш нещо по-добро. Кой ти е виновен, че си се заинатил на всяка цена да се докопаш до мен. Между другото, защо си се надигнал толкова рано? Нали се канеше днес да работиш вкъщи?

— Аз и сега се каня. Съжалих те, ленивке, и станах да ти приготвя закуска.

— Благодаря ти, слънчице, оценявам жеста ти — усмихна се мило Настя. — Кога обещаха да ви изплатят заплатите?

— На нас не ни обещават, а мълчаливо не ни ги изплащат. Откакто не ни платиха за ноември, и до ден-днешен си мълчат. Какво, да не би да се очакват проблеми?

— Още не зная, но е напълно възможно. На нас също не са ни давали януарската заплата, но поне всеки ден ни обещават. Вчера с теб имахме триста хиляди на разположение. Една седмица ще изкараме с тях, но после какво ще правим?

— Не го вземай чак толкоз навътре — намръщи се Алексей. — Тази седмица имам четири хонорувани лекции, а през следващата — три. Ще се оправим някак си.

— Скъпи, но заради твоята неизплатена декемврийска заплата ние с теб изхарчихме последния ти учебник, просто го излапахме от първата до последната страница заедно с увода, заключението и корицата. Някак си неправилно живеем, нямаме стратегия как да печелим пари и как да ги харчим. Нали помниш как бяхме планирали да запазим хонорара от този учебник за годишнината от сватбата ни — да отидем някъде. Утре ние ще изядем твоите лекции, а какво ще правим вдругиден, ако и на двама ни не дадат заплати? Ще започнем да продаваме нещата, които ти ми подари?

— Настя, този разговор, особено, когато бързаш за работа, е безсмислен, ако нямаш някакви конкретни предложения. Яж по-бързо, че ще закъснееш.

— Имам вариант и искам ти да помислиш над него. Беше ми споменал, че на последната конференция са ти направили интересно предложение...

— Настя!

Алексей рязко стана и се приближи до прозореца.

— Така или иначе, ти няма да дойдеш с мен. Разбирам, че ти е съвсем безразлично къде се намирам — редом с теб или накрай света в Канада. Ти нищо не виждаш, освен работата си, и нищо не ти е нужно, освен тази работа. Но аз не искам да се отделям от теб, скучно ми е без теб, тъгувам по

теб и ние многократно сме обсъждали този въпрос.

— Альоша, ама защо се сърдиш? Какво тогава да правим? Да пукнем от глад ли? Нито ти, нито аз сме виновни, че на „бюджетниците“ не изплащат заплати, и нищо не можем да променим. Това не по силите ни. Значи някой от нас трябва да припечели пари — друг изход нямаме. И ако ти отидеш в Канада за три месеца и си прочетеш лекциите, поне една година няма да ни пука дали ще ни дадат заплати или не.

— Няма да отида — упорито тръсна глава Алексей. — Аз и тук печеля, от глад няма да умрем.

Те не се скараха. Настя и Алексей практически никога не се караха, но горчивината от разговора си остана и Настя пристигна в службата не в най-доброто си разположение на духа.

В кабинета й беше студено и тя даже не можеше точно да определи от какво е ядосана повече — дали от хроническата си зиморничавост или от сутрешния диалог със своя съпруг. Неприятно й бе да си признае, че Алексей имаше известно право — наистина съвсем спокойно би се отнесла към факта, че той ще отсъства цели три месеца. Бе привикнала да живее сама, да не се нуждае от никого и осемте месеца семеен живот не я бяха я инжектирали със страх от раздялата със съпруга.

В десет часа трябваше да отиде при началника на отдела за сутрешна оперативка, но в десет без десет при нея се отби Коля Селуянов и й съобщи, че нямало да има оперативно съвещание.

— Че защо? — учуди се Настя. — Какво се е случило?

— Не съм в течение — сви рамене Селуянов. — Колобок² го нямаше тази сутрин, а преди пет минути се обади по телефона, че ще пристигнел не по-рано от дванайсет.

— Е, слава Богу, че не се е разболял — усмихна се с облекчение тя. — Всички останали неприятности някак си ще ги преживеем.

Както обикновено, работа имаше, колкото си искаш. Настя звънеше по телефона на някого, нещо изясняваше, събираше справки, уточняваше сведения, чертаеше схеми, правеше си записки, мръщеше се, фучеше, пиеше кафе, непрекъснато пушеше, но надвечер почувства, че нещата започнаха да се поизбистрят в главата й. Два пъти през този ден й се наложи да прекъсне увлекателните си разследвания, защото идваха свидетели, с които трябваше да разговаря. Задачата й бе възложена от началника на отдела полковник Гордеев с прякор Колобок, затова, когато към осем вечерта отново чу гласа му по вътрешния телефон, си помисли, че в тази късна доба се е натресъл още един свидел, с когото освен нея — глупачката — няма кой друг да се заеме.

— Влизай — сухо отсече Гордеев и Настя си отбеляза, че гласът на началника й не приличаше много на благодушен.

„Интересно, кога успях да се провиня и в какво?“ — мина й през ума. Само преди два часа Виктор Андреевич бе разговарял с нея спокойно, дружелюбно, бе я нарекъл „момичето ми“ и бе я похвалил за сполучливото й решение на проблема.

Но въпреки нейното лошо предчувствие, той съвсем не изглеждаше сърдит или разстроен.

— Сядай — кимна й към едно кресло. — И се постарай да не се учудваш на нищо. Кажи ми, ти вестници поне понякога четеш ли?

— Поне понякога, да — отвърна Настя с усмивка. — Но това „понякога“ се случва извънредно рядко.

— И не, гледаш телевизия?

— Гледам, но също не много често.

— Значи не се интересуваш от политика?

— Ни в най-малка степен — увери началника си тя.

— Това е лошо. Ще се наложи да ти направим политическо ограмотяване.

— Може би не трябва, Виктор Андреевич? — жално рече Настя. — Не обичам такива неща.

— Трябва, момичето ми, иначе нищо няма да разбереш.

— Че толкова ли е сложно? — недоверчиво го погледна тя.

— За мен — не, но за разлика от теб, аз чета вестници. Значи така, Настя. Живеел едно време генерал-лейтенант Булатников, започнал работа в КГБ, престанал да работи пак там, само че наименованието на учреждението било друго. И имал си той особено доверено лице — агент. Павел Дмитриевич Сауляк. През деветдесет и трета година, наскоро след октомврийските събития, генерал-лейтенант Булатников загинал при неизяснени обстоятелства, а не след дълго Павел Сауляк се оказал подсъдим и по най-кратката процедура бил изпратен на топло.

— Нещастен случай? — попита Настя. — Или сам си е виновен.

— Никой не знае, освен самия Павел Дмитриевич — разпери ръце Гордеев. — Но след седмица, на трети февруари, присъдата му изтича и той излиза на свобода. За него това е всичко засега. Нека се върнем към Булатников. Владимир Василевич Булатников е притежавал две неща, които са еднакво важни за нас в този момент. Първо, той е имал репутация на човек, който може извънредно много, прави извънредно много, но пък още повече знае. И второ, имал е ученик, когото грижливо е обучавал много години, издигал го е по служебната стълба, отшлифовал е майсторството му и в крайна сметка го е довел до длъжността на свой собствен заместник. Този човек се казва Минаев — Антон Андреевич Минаев. След смъртта на Булатников на неговото място пристигнал друг човек, който не бил съгласен да има заместник от обкръжението на Булатников, и на Минаев му се наложило да премине на друга служба, но в рамките на същото това ведомство. И тъй като генерал-майор Минаев е от хората, които не забравят за стореното им добро, мисълта за тайнствената гибел на неговия покровител и учител не му давала нито миг покой.

— И иска да зададе няколко въпроса на Павел Дмитриевич?

— Точно така — кимна Гордеев.

— Тогава какъв е проблемът? Той не умее ли да задава въпроси? Или не иска да излиза на светло и да се срещне лично с този тип?

— Минаев всичко може и иска. Но виждаш ли, момичето ми, той се страхува, че Сауляк просто няма да стигне до него.

— Че защо?

— Ето на, тъй си и знаех. Ще ми се наложи да ти обяснявам надълго и нашироко. Ти какво, не разбираш ли кой е Сауляк?

— Не, не разбирам. Какво трябва да разбера, освен че е агент на КГБ? Обстоятелството, че наскоро след смъртта на Булатников се е оказал зад решетките, подсказва, че той прекалено много знае, независимо по чия воля е станало това — по негова или чужда. Причината е само една и тя е очевидна.

— Видя ли, пък казваш, че ни си разбирала. Би трябвало да ти стане ясно, че повече от сто метра от вратата на затвора Сауляк няма да измине. И ако изминавайки тези стотина метра, той замълчи завинаги, това все още е половината беда, колкото и цинично да звучи. Вторият вариант ни заплашва с повече неприятности.

— Вие смятате, че ще поискат да го отвлекат, за да изтръскат от него всичко, което той знае?

— Налага ми се да мисля така. Виждаш ли, момичето ми, ученикът на Булатников, генерал-майор Минаев, разполага със сведения, че преди около три-четири месеца някой е започнал да проявява интерес към осъдения за хулиганство Павел Дмитриевич. Той има основания да предполага, че към

Сауляк се протягат пипала, при това не само от една страна, а от две — пък нищо чудно и от три. Сауляк е работил за Булатников и би могъл да знае кой и защо е премахнал генерала, а освен това, би могъл да знае и много неща, които ще влязат в работа някому при предстоящата предизборна кампания. В тази работа, както се досещаш, всички средства са добри и всеки действа според собствените си разбирания. Някой ще започне да заклеймява негодниците-управници и да изисква от тях изплащане на заплатите и пенсиите, друг ще започне да доказва, че е измислил най-ефективния метод за прекратяване на чеченския конфликт, а трети ще започне да рине земята, търсейки компромати за своя съперник и неговата групировка.

— Чудесно, но аз все пак така и не разбрах какъв е проблемът. Да не би генерал Минаев да няма възможности да осигури охрана на Сауляк? Защо изведнъж този проблем е станал ваш, а не негов?

— Защото Антон Андреевич Минаев не разполага с оперативен апарат и не иска афиширане. Защото се е обърнал със своя проблем към стария си приятел Александър Семьонович Коновалов, а генерал Коновалов на свой ред го прехвърли върху моя гръб. И защото е безсмислено да се осигурява охрана на Сауляк. Количеството ще премине в качества, но по същество резултатът ще е същият. Ако Сауляк го охранява един човек, ще похитят и двамата. Ако охраната му е от пет души, за да бъде достигната целта, пред портала на затвора ще се появят десет бандита. Ако около Сауляк се строи рота, на мераклиите ще им се наложи да проведат военна операция, за да го пипнат. Но така или иначе, те ще го пипнат, разбери това. Две години той е мълчал, две години от него не е изтекла никаква информация, което съвсем не означава, че той не разполага с такава. И тези, които сега проявяват такъв интерес към Сауляк, искат да изтръскат тази информация от него, за да я използват в политическата си игра.

— Ами че да я използват — сви рамене Настя. — На нас какво ни пука? Играта си е игра и нека си я играят.

— Ти нищо не разбираш — поклати плешивата си глава Колобок. — Първо, аз получих заповед от генерал Коновалов, която не мога да не изпълня. Той има оперативна информация, че се готви убийство или отвличане на човек, и ми възлага да предотвратя това престъпление. Така че, въпросът е приключен и измъкване няма. Второ, ние с теб — майор и полковник — сме хора тихи и незабележими, а те — генерали, богопомазани. На тях Сауляк също е нужен, защото сигурно и двамата се числят в някой отбор. И добре би било, ако са в един. Защото, ако са в различни, ние с теб можем да им сърбаме попарата. И така, аз те питам, момичето ми: знаеш ли какво трябва да се направи, за да бъде доведен Павел Дмитриевич Сауляк от затвора в Самарска област до столицата на нашата родина жив и невредим?

— Знам — отвърна тя. — Аз знам какво трябва да се направи. Само че не си представям съвсем точно как да се направи това.

% % %

Той беше спокоен и търпелив като изпаднал в анабиоза гущер. До изтичането на присъдата му оставаха само шест дни, но беше равнодушен към този факт, защото не можеше да реши добро ли е това или лошо. Сауляк четеше вестници редовно още от деня, в който бе попаднал в затвора, за да разбере преминала ли е опасността, но така и не разбра. Ту му се струваше, че може да излезе, че нищо вече не може да му се случи, ту изведнъж нещо ставаше във вътрешната политика и той разбираше, че е по-разумно да си стои на сянка. Тъй като нямаше в досието си нито едно нарушение на правилника и постоянно преизпълняваше трудовата си норма в шивашкия цех, той всеки момент би могъл да отиде при началника на отряда и да подаде молба за условно или условно предсрочно освобождаване. Причини за отказ нямаше и съдът навярно би удовлетворил молбата му. Но не беше сигурен, че там навън, на свобода, ще бъде в безопасност. И какво щеше да стане след шест дни? Може би трябваше да направи някоя дяволия и да си навлече допълнителна присъда? Или все пак да излезе?

Сауляк си имаше свои принципи за работа и един от тях беше никога да не повтаря един и същи номер, тъй като това можеше да доведе до разгадаване на замисъла му. Преди две години преднамерено бе извършил престъпление и се бе отправил зад решетките — там бе било безопасно и спокойно. Но ако имаше хора, които го наблюдаваха и очакваха да излезе, те веднага биха се досетили, че се бои от тях, ако няколко дни преди да му изтече присъдата направеше нещо, което да го задържи в дранголника. Това бе евтин и популярен трик. Така че, засега трябваше да си дава вид, че нищо особено не знае, че преди две години действително се е напил и е посегнал на когото не трябва, че дори и през ум не му е минавало, че го следят, и че за някого представлява интерес. Защо да не му минава през ума? Ами защото в главата му няма нищо интересно — само някакви си глупости. А ако покажеше страха си, все едно да си признае: да, момчета, аз знам много неща, при това такива, че от тях косми по ушите ви ще израстат, след това ще се изправят, а най-накрая от ужас ще наизпадат. Тогава във всеки затвор биха го спипали, пред нищо не биха се спрели, не биха пожалили пари за подкупи, за да го пипнат.

Павел се обърна на една страна. Въртеше го нещо кръстът — очевидно холециститът му се обаждаше. След минута се надигна и отпусна крака на пода. Помещението спеше или поне си даваше вид, че спи. Сауляк добре знаеше, че в тази измамна тишина би могло да се случи какво ли не...

Той нахлузи ботушите си и тръгна по прохода между койките, без да тропа, но и без особено да се старае да не вдига шум. Имаше мека, гъвкава походка и при желание би могъл да се придвижва почти безшумно.

— Накъде си се отправил, Черенок³? — дочу шепот зад себе си. — Внимавай, да не сгазиш лука!

Павел дори не обърна глава. Знаеше, че единственият човек, който не иска той излезе от затвора, беше младичкият голобрад Коля, осъден за някаква глупава кражба като малолетен, а после преместен в затвора за възрастни, след като навършил осемнадесет години. Бе дошъл тук съвсем наскоро — преди около два месеца — и от неговото снажно, добре оформено тяло веднага се бяха заинтересували „любителите“. Сауляк, който се бе зарекъл да не влиза в никакви контакти, предвид собствената си безопасност, бе принуден да наруши обета си, защото бе съжалил момчето. Веднъж бе дочул шушукания на тема как по-хитро да „прекарат“ Коля и търпеливо бе зачакал кога мръсниците ще пристъпят към реализация на намеренията си. Не му се бе наложило да чака дълго — мераклиите най-накрая се бяха договорили за поредността си в „мероприятието“. Той нито за миг не бе изпускал момчето от погледа си и когато бе усетил, че се започва, тихо се бе приближил до вратата, зад която се бяха укрили изнасилвачите. До нея, разбира се, стояха двама пазачи, които бабаитите бяха оставили на пост, обещавайки им да се „пооблажат“ от Коля след самите тях, но те не представляваха особено препятствие за Павел. Отдавна, само месец след пристигането на Сауляк в затвора, всички вече знаеха, че не бива да си имат вземане-даване с него, ако им е скъпа кожата.

Така че, забелязвайки безшумно движещата се фигура на Черенок, единствената им мисъл бе как да избегнат погледа му.

Вратата се оказа заключена. Без да обръща глава встрани, Сауляк протегна, ръка и със задоволство усети как в дланта му легна топлият стоманен ключ, прилежно поставен от единия „постови“. Рязко го пъхна в ключалката, завъртя го и блъсна вратата. Тъкмо навреме — все още нищо не се бе случило. Коля стоеше, силно приведен напред, за ръцете и краката го държаха четирима кучи сина, а този, който по жребий или уговорка бе пръв, вече бе смъкнал гащите си и с лигава физиономия демонстрираше „пълната бойна готовност“ на своя „пищов“. Зрелището беше ужасяващо, защото под кожата на члена, който и без това бе надарен от природата с внушителни размери, бяха имплантирани сачми — предмет на особена гордост на този скудоумен бабаит. Сауляк само за миг си представи каква нечовешка болка би изпитало бедното момче, когато това зловещо „съоръжение“ започнеше да раздира ануса му, но този миг бе достатъчен всичко да свърши мълниеносно.

Гордо стърчащият напред и нагоре дебел и дълъг пенис изведнъж започна да повяхва и пред очите на всички да се сгърчва като детско балонче, на което са изпуснали въздуха. Другите „любовчии“ бяха онемели и стояха като истукани, макар в действителност да не се бе случило нищо свръхестествено. Не покойник се бе появил от оня свят, а Черенок — точно такъв затворник, каквито бяха и те. Всички знаеха, че Черенок няма никого да издаде, няма за никого донос да направи. За две години много неща се бяха случили пред очите му, даже го бяха провокирали да стане доносник, очаквайки, че той ще се поддаде, и след това с чиста съвест да му се устрои съдилище, но така и не бяха дочакали това да стане.

Сега стояха, без да шавнат, вперили очи в пода.

Сауляк хвана Коля за рамото и го изведе навън. Момчето ридаеше гласно, като дори не направи опит да прикрие лицето си — дотолкова беше уплашено.

— Не реви — сухо му рече Павел. — Всичко свърши. Повече няма да се повтори.

— Откъде знаеш? — изхлипа Коля. — Ти да не би да си им главният?

— Не съм. Но знам.

— Ще ме вземеш ли в твоето семейство? — притеснено помоли момчето.

— Нямам семейство. Аз съм сам.

— Вземи ме при себе си. Двама ще бъдем. Другите говорят, че никой не ти изпраща колети и никой на свиждане не ти идва. А на мен мама ще ми изпраща колетчета и аз ще си ги поделям с теб.

— Не ми трябва нищо. Стига ми и това, което си имам.

— Я се виж колко си кльощав, как така ти стига! — възмути се Коля. — Ненапразно ти викат Черенок, ти и зад сап от лопата можеш да се скриеш.

— Казах — нищо не ми трябва.

С това Павел бе прекратил този разговор.

Той не бе започнал да допуска Коля близо до себе се, но непрекъснато чувстваше погледа му, пълен с признателност и свенливо възхищение. Затова сега, нахакано движейки се към изхода на помещението и дочувайки шепота зад себе си, Сауляк осъзнаваше, че всеки от отряда бе готов да се погрижи, никаква неприятност да не му се случи, защото всички искаха омразният, тайнствен и излъчващ смътна, но остра опасност Черенок най-накрая да се омете оттук. Само може би младокът Коля би желал той да се задържи по-дълго, защото се страхуваше да остане без покровител. Разбира се, за нарушение на режима не биха го задържали кой знае колко време — нямаше такъв закон да се продължава самоволно срокът на издадената от съда присъда и ако някой дръзнеше да ядоса Черенок няколко дни преди излизането му на свобода, то тези дни биха превърнали в ад живота на обитателите на помещението — в това никой не се и съмняваше.

Сауляк отвори вратата към коридора и тихо закрачи към умивалнята. Запали лампата, без да му пука от нищо, разви крана, наплиска лицето си с леденостудена вода, вдигна глава и погледна отражението си в нащърбеното мътно огледало.

Почти не се бе изменил за тези две години. Даже не бе отслабнал, защото просто нямаше накъде още да слабее — винаги бе бил тънък като глист. Тесни кости, гладка, опъната кожа, силно хлътнали бузи, високо чело, малки очи, обрамчени от къси почти незабележими ресници, рехави вежди, тънък и прекалено дълъг за такова лице нос с изразена гърбица. На главата — оскъдно количество косми, повече от които вече посребрени. През тази година навършваше четиридесет и пет. Всъщност, само по косата си личеше възрастта му. Рано бе започнал да оплешивява и на трийсет и пет тя забележимо бе оредяла. Иначе приличаше на висок строен момък със сухи мускули и с нито грам тлъстина под кожата. Имаше силни и издръжливи крака на бегач, но ръцете и раменете му бяха слаби и тънки.

По коридора се чуха стъпки и в умивалнята надникна Костяк⁴, който си отработваше предсрочно освобождаване с участието си в секцията по вътрешния ред. Не го бе домързяло да се надигне посред нощ. На всички Черенок в гърлата бе заседнал, никой не можеше да го преглътне.

— Ти какво, да не си се разболял? — загрижено попита Костяк. — Ако искаш, ще кажа на Зурлата да извика лекаря.

„Зурла“ обитателите на затворническата зона наричаха единия от дежурните помощник-началници на колонията — съкратено ДПНК — който сега беше на смяна. Да излезеш навън от бараката по това време бе забранено, а дори и да излезеш, не би отишъл далеко, защото всяка барака имаше ограда, опасана с бодлива тел, а вратата на оградата бе заключена с катинар. И без началника на отряда или ДПНК не можеше да се мине през тази врата. Така че, ако имаш нужда от лекар, то без помощта на ДПНК той не можеше да бъде доведен.

Сауляк дори не се обърна и само мълчаливо гледаше отразената в огледалото физиономия на Костяк.

— Не е необходимо — процеди най-сетне през зъби той.

— По-добре си легни, Черенок — боязливо го помоли Костяк. — ДПНК точно по това време обхожда бараките.

— Млъквай — спокойно и почти ласкаво отвърна Сауляк и Костяк се изниза, без да гъкне повече.

Когато отново остана сам, Сауляк се замисли. Хълбокът го болеше, но можеше да се търпи. Само да не вдигнеше температура. Ако се намираше на свобода, би направил, каквото е нужно — слънчогледово масло с лимон или бутилка топла минерална вода „Есентуки — 17“ с ксилит да глътне и да легне под юргана с гореща грейка от лявата страна. Това бе най-добрата профилактика, пък и пристъпът би могъл да се предотврати, ако се усетеше навреме.

Той се върна в спалното помещение и се изтегна на койката. Оставаха още шест дни. А после — какво?

% % %

— Остават само шест дни — говореше представителен мъж в сив костюм и в гласа му сякаш звънтеше метал. — А след това? Та той знае

всичко и може всеки момент да го разкаже.

— Той не е от бъбривите. Във всеки случай, през тия две години, които прекара в затвора, от него не е изтекла никаква информация. Значи си държи езика зад зъбите и не възнамерява да се възползва от сведенията, с които разполага. Защо се страхувате, че излизайки на свобода, той ще се раздрънка? Защо сте толкова сигурен в това?

— Защото аз много добре си представям какво нещо е свободата и с какво тя се различава от затвора. Намирайки се в затворническата зона, на какво той би могъл да разчита, разгласявайки сведенията, които са му известни? Само на слава. Разгласената тайна губи цената си, а да шантажира когото и да било от колонията, практически не е възможно. Оттам не може да се телефонира, а писмата се преглеждат. Затова пък, излизайки на свобода, той може да продаде своята осведоменост много и много скъпо. Надявам се, че помниш каква ми е целта. Сауляк трябва да умре, преди да разтвори натъпканата си с информация уста. Разбра ли ме? Той трябва да умре така, че на никого да не хрумне идеята да търси зад това нещо по-пикантно. Най-невинно би могло да бъде едно пиянско сбиване на някой строеж или сред полето. Съвсем точно знам, че Сауляк го пасат, чакат го и ще го преследват, за да разберат какво се крие в главата му. И, пази Боже, да се отървем от Сауляк така, че да им дадем повод да се развикат, че от него именно сме се отървали.

— Добре, Григорий Валентинович, аз всичко разбрах.

% % %

„Към днешния ден тридесет и шест инициативни групи са издигнали тридесет кандидата, но кой от тях ще се балотира на президентските избори ще стане известно малко по-късно“ — говореше очарователната чернокоса водеща на телевизионните новини.

На екрана започнаха да се появяват снимките на известни политици, за които ставаше дума.

Вячеслав Егорович Соломатин се усмихна криво, гледайки познатите физиономии. На всички до един косъмът им не бе чист, защото сред тях нямаше нито един истински независим. Зад всекиго стоеше криминален капитал, защото некриминалният, честно спечеленият, нямаше откъде да се вземе. Закон на икономиката. Честни пари в голямо количество и в едни ръце — това беше песен от далечното бъдеще, толкова далечно, че нямаше доживяване.

„За тези, които се мъдрят сега на екрана, Володя Булатников би поразказал доста — помисли си. — За съжаление обаче, него го няма, затъкнаха му устата, побояха се от него. Но нищо, жив е пък неговият помощник Паша Сауляк. Той, разбира се, по-малко знае, но достатъчно, за да се извие вратът на тези президентски недоносчета. Има само един Президент в тази страна, народът вече си го избра и друг не му е нужен. И за да елиминирам неговите конкуренти, ми е необходим Паша Сауляк.“

Вячеслав Егорович нито дори за минута не се съмняваше, че ще съумее да се споразумее с помощника на покойния генерал Булатников. Та нали всяко споразумение в крайна сметка бе само въпрос на пари и гаранции. Соломатин разполагаше с големи пари и можеше да даде всякакви гаранции.

ВТОРА ГЛАВА

Трети февруари се падаше в събота и в осем сутринта шосето от гарата до затворническата колония бе съвсем безлюдно. Беше вече светло, видимостта наоколо бе нелоша и Настя си помисли, че може би е за добро, дето Сауляк излизаше от затвора в почивен ден. Ако Гордеев бе прав и някой си точеше зъбите за този хулиганстващ агент, то в съботното утро не би било много лесно да му посегнеш в селцето, без никой да те забележи.

Преди два дни, пристигайки в Самара, бе решила да се свърже с администрацията на колонията и да се информира кога точно Сауляк ще излезе през портала. Но след това бе поразмислила малко и се бе отказала да го прави. Ако се съдеше по думите на генерал Минаев, някои се интересуваха от Павел Дмитриевич и при това, доста активно. Следователно, най-вероятно бе те да действат чрез администрацията. Така че тя — майорът от милицията Анастасия Каменская — не биваше да рискува излишно своята анонимност. Откъде би могла да бъде сигурна, че някой от служителите не е подкупен. По закона за пакостите би могла да налети точно на него.

Към осем и половина се приближи до зданието на административния корпус и приседна на една пейка. Порталът, през който трябваше да излезе Сауляк, се намираше на пет метра от нея. Настя сложи до себе си леката, но с голяма вместимост чанта, мушна ръце в джобовете си и се приготви за дълго чакане. Краката й бяха замръзнали още във влака и седейки на пейката, тя вяло размърдваше пръстите им в ботушите, за да пораздвижи кръвта си и поне малко да се стопли.

В девет и петнадесет към колонията се приближи сива волга. Шофьорът удари спирачки до самия портал, но подчинявайки се на заповедта на своя спътник, който бе огледал Настя и бе направил крива физиономия, отново включи на скорост и колата се придвижи на петнайсетина метра в посоката, в която би трябвало да тръгне току-що излезлият на свобода Сауляк.

„Първите вече цъфнаха — с удовлетворение си отбеляза Настя. — Интересно, дали и те са решили да пристигнат предварително като мен или са им съобщили точно кога ще се появи Сауляк? Ако са им съобщили, значи си имат свои хора в зоната. Ще го вземем предвид.“

Без да бърза се надигна и се приближи до самия портал. Каквото и да се случеше, трябваше първа да види Сауляк. И най-главното — трябваше нея

пък да видят тези, които се интересуваха от Павел Дмитриевич.

В девет и двадесет и пет по пътя откъм гарата се появи младеж в пухкаво кожено яке и голяма шапка от вълча кожа, който се спря на около двеста метра от сивата волга. Настя забеляза че шофьорът и неговият спътник си размениха няколко думи, след което автомобилът започна да маневрира, сякаш търсеше най-удобното място, където да се установи. Само че защо именно това положение трябваше да бъде удобно?

Момъкът с вълчата шапка постоя две-три минути, замислено гледайки криволиченето на волгата, а после се върна на шосето.

„Обсада от всички страни — помисли си Настя. — Не се шегуват хората. И срещу тази разнокожа банда — аз, малката глупачка, дори без оръжие и служебно удостоверение. Хайде, Сауляк, излизай! Не мога повече да вися тук, защото съвсем се вкочаних...“

В десет и десет чу метален звън от другата страна на порталната врата и се досети, че някой преминаваше всички етапи на заграждението. Беше права — след малко желязното крило се отмести встрани и се появи самият Павел Дмитриевич Сауляк. Позна го веднага, тъй като през последните шест дни многократно бе разглеждала снимката му. Високо чело с оплешивявания, стигащи почти до темето му, безвеждо лице със силно хлътнали бузи, тънки устни и дълъг нос с гърбица.

Погледът му я жегна.

— Ще ви се наложи да ме изслушате — каза му бързо, хващайки го под ръка. — Сивата волга пристигна за вашата душа, но аз искам да се опитам да ви защитя, макар и да не съм сигурна, че това ще ми се удаде. Хайде да седнем на пейката.

Сауляк безмълвно се подчини, а Настя извади от чантата си термос с горещо кафе и две пластмасови чаши.

— Искате ли?

Той поклати глава.

— Ваша работа. Аз ще пийна едно. Здравата измръзнах, докато ви чаках. Та, значи, Павел Дмитриевич, вас ви преследват. Не знам кой и защо иска да ви пипне, но моята задача е да ви отведа в Москва жив и невредим. За това ме наеха и за това ми платиха. Не ми е известно, що за птица сте и на кого сте притрябвал, но задачата си трябва да изпълня. Дотук ясна ли съм?

Сауляк кимна.

— Слушайте, Павел Дмитриевич, вие не можете ли да говорите? Или се

правите на глухоням?

— Аз ви слушам. Продължавайте — най-сетне произнесе той.

— Продължавам. Моля ви, направете няколко неща, но не като някаква голяма услуга на мен лично, а защото така ще бъде по-добре. Първо, настоявам да ми отговорите веднага: искате ли да стигнете до Москва жив или имате някакви други планове?

— Бих искал — усмихна се бледо Сауляк.

— Тогава, ето и втората ми молба: да ми вярвате и да ме слушате. Имам идея как с минимални загуби бих могла да ви доставя по предназначение, но засега не възнамерявам да ви излагам всички детайли на своя замисъл. Просто с вас ще се споразумеем така: сам вие все едно няма да стигнете, а с моя помощ имате шанс, затова не ми пречете да ви дам този шанс. Договорихме ли се?

— Не съм сигурен, но за известно време ще го приемем като аксиома.

— Добре, това ме устройва — съгласи се Настя. — Нека да бъде за известно време, а след това ще видим. И накрая трето: хайде по човешки да се запознаем. Казвам се Анастасия, може просто Настя и в интерес на общото ни дело да преминем на „ти“. Не ви протягам ръка, защото много внимателно ни гледа пътникът на волгата, а не бих искала той да разбере, че току-що сме се запознали и за нещо сме се споразумели.

— Можете да ми викате Павел. И ми налейте кафе.

— Нали помолих да си говорим на „ти“ — укорително рече тя, подавайки му чашата с гореща черна течност.

— Всяко нещо с времето си. Трябва първо да привикна. Господи, как пиете тази гадост!

Сауляк с отвращение отпи няколко глътки и се намръщи.

— Това е хубаво кафе. Странно, че не ви харесва.

— Не понасям кафето и никога не пия.

— Но нали сам ме помолихте да ви налея...

— Беше заради пътника на волгата. Ако той наистина е пристигнал за мен.

— Мисля, че да. Това лесно може да се провери. Сега ние с вас се качваме на влака и отиваме в Самара. До утре ще останем в хотела, а на сутринта ще отлетим за Екатеринбург.

— Защо? Нали се готвехте да ме доставите в Москва?

— Именно. Точно затова ще летим за Екатеринбург. Виждате ли добре пътника?

— Да.

— А шофьора?

— Също.

— Ще можете ли да ги разпознаете в друга обстановка.

— Разбира се.

— Тогава, напред към гарата. И още веднъж ви моля — хайде да преминем на „ти“.

— Не ви обещавам. Пък и не виждам необходимост от това.

— Добре. Оставяме нещата такива, каквито са. Така даже е и по-добре. Настя пъхна термоса обратно в чантата си и се надигна.

% % %

Сауляк побърза да седне в ъгъла на купето, намести се удобно на седалката и затвори очи.

— Спите ли? — предпазливо попита Настя.

— Не — отвърна той, без да вдига клепачи.

— Не желаете ли да ме попитате нещо?

— Не.

— А на моите въпроси ще отговаряте ли?

— Не.

„Върви тогава по дяволите — беззлобно си помисли тя. — Ти дори въобще не се изненада, когато те заговорих? Още от първата ми думичка разбра каква е работата. Значи е истина. Ти действително много знаеш и имаш всички основания да се страхуваш за живота си. Интересно, колко време ще успявам да баламосвам и теб, и твоите преследвачи?“

Настя отвори чантата си, извади термоса и с голямо удоволствие изпи още една чаша кафе. Много й се искаше да запуши, но се страхуваше да излезе в коридора и да остави Павел сам. Взе в ръка цигарата и запалката и колебливо започна да ги върти между пръстите си, чудейки се как е най-добре да постъпи. Като че ли никой от пътниците във вагона не представляваше опасност, но тя не познаваше този маршрут и не знаеше точно кога влакът ще спре на поредната спирка. Там всеки би могъл да се качи, пък и Сауляк би могъл да изчезне.

— Да вървим — обади се той.

Все така си седеше със затворени очи, скръстил ръце на гърдите си и преметнал крак върху крак.

— Къде?

— В коридора. На вас ви се пуши и не знаете какво да ме правите.

— Благодаря — отвърна Настя, полагайки доста усилия да прикрие удивлението си.

Сауляк стана и пръв тръгна към вратата на купето. В студения коридор той се подпря на стената, пъхна ръце в джобовете си и отново затвори очи.

На Настя й се стори, че спи прав.

— Вие не пушите ли? — попита го, вдъхвайки с наслада тютюневия дим.

— Не.

— И никога не сте пушил?

— Не.

— Вижте какво, Павел Дмитриевич, нима съвсем не ви е интересно как именно възнамерявам да действам, за да ви доставя в Москва?

— Не.

— Поне обещавате ли ми, че ще ме слушате?

— Да.

Останалия път до Самара пропътуваха в мълчание. Сауляк все така си седеше със затворени очи, а Настя се взираше през прозореца и мислеше. „Хората от сивата волга ме видяха — това е добре. Те сигурно си дават сметка, че и аз съм ги видяла и запомнила — и тях и автомобила им. Това означава, че каквото и да са си наумили да направят на Павел, те би трябвало да са разбрали, че съм опасен свидетел, и се налага да ме премахнат. Но преди да ме премахнат, трябва да си изяснят коя съм. Ако изведнъж се окаже, че съм от милицията, цялата страна ще бъде вдигната на крака.“ Това всъщност беше зрънцето, върху което Настя Каменская бе базирала замисъла си. Сауляк беше в безопасност дотогава, докато преследващите го типове не разберяха коя е тази жена, която се намира редом с него, и какво въобще става.

Тръгнаха от гарата към хотела пеша, въпреки че Настя вече не усещаше краката си от студа.

— Забравихте ли, че аз нямам паспорт? — обади се Сауляк, когато до входа на хотела им оставаха само няколко крачки.

— Не съм забравила.

Влязоха в уютното, отрупано с цветя и зеленина фоайе, и се качиха по стълбата на третия етаж. Дежурната се обърна и виждайки Настя, разцъфна в щастлива усмивка.

— Дочакахте го значи? Минавайте, минавайте.

Тя бръкна в чекмеджето на бюрото и извади ключа на апартамента.

— Сигурно сте премръзнали?

— Ужасно — призна си Настя.

— Ще включа самовара. Докато се събличате, той ще се загрее — засуети се дежурната.

— Благодаря — отвърна Настя и тръгна по коридора към апартамента си.

Бе си ангажирала хубав двустаен апартамент с хладилник и телевизор. В по-голяма стая, претендираща за званието „гостна“, имаше гарнитура от мека мебел с диван и две дълбоки кресла. Малката стая служеше за спалня и в нея нямаше нищо друго, освен два кревата, две нощни шкафчета и вграден в стената гардероб с голямо огледало от вътрешната страна на вратичката му.

— Какво предпочитате най-напред — вана или храна? — попита Настя, изхлузвайки ботушите си.

— Вана, но нямам нищо за преобличане.

— Това не е проблем.

Тя вдигна телефонната слушалка и позвъни на дежурната по етаж. След минута жената внесе в апартамента горещия самовар.

— Току-що кипна — оповести тя. — Пийнете си нещо горещо, за да се сгреете.

— Елизавета Максимовна, Павел се нуждае от дрехи. Бихте ли уредила това?

— Разбира се — кимна с готовност дежурната. — Само ми дайте списък. Наблизо има магазин и в него може всичко да се купи.

Настя набързо състави на лист от тефтерче списък на най-необходимото и й го подаде заедно с парите. Елизавета Максимовна хвърли на Павел любопитен поглед, но той стоеше встрани и мълчеше, сякаш въобще не ставаше дума за него и дрехите бяха нужни на някой друг.

Когато дежурната излезе, Сауляк все така безмълвно прекоси стаята и се скри в банята.

Настя чу шуртенето на водата и очакваше да чуе също щракване на ключалката от вътрешната страна, но така и не го дочака. След известното време шуртенето спря и тя се досети, че Павел вероятно се бе потопил във ваната. Предпазливо се приближи до вратата на банята и почука.

— Павел, всичко ли е наред?

— Да — беше отговорът му.

— Заключихте ли се?

— Не.

— Защо?

— Защото вие няма да влезете, нали?

— Няма да вляза — потвърди тя. — Впрочем, не знам. Може би ще вляза. Това плаши ли ви?

— Не. Нищо ново и неочаквано няма да видите тук.

— Вярно — подсмихна се Настя. — Всички мъже са устроени еднакво. Между другото, жените — също. Знаете ли, Павел, в детството си аз много боледувах, непрекъснато ме водеха по лекари и съвсем престанах да се стеснявам, когато се събличах пред непознати мъже, защото доста отрано разбрах, че един мъж нищо ново не би видял в мен. О, щях да забравя да ви кажа — там на поличката има два флакона. На външен вид са съвсем еднакви, но единият е с шампоан, а другият с балсам, да не ги объркате.

— Аз мога да чета.

— Описанието не е на руски.

— Нищо, ще го прочетат някак си.

— Късметлия. Аз пък нито един чужд език не зная. Искате ли нещо за пиене?

— Не.

— Е, ваша си работа.

Настя се върна в гостната, направи си кафе с гореща вода от самовара и подви крака на дивана. Трудно й бе с този Сауляк — затворен в себе си, неразговорчив, нелюбопитен. Последното бе най-лошо. Цялата й комбинация бе построена върху предположението, че и Сауляк, и неговите преследвачи имат нормално развито чувство за интерес към неразбираемото и неизвестното. Само че Сауляк май въобще го нямаше това чувство.

Настя реши, че би могла малко да се поотпусне. Докато Елизавета не донесеше дрехите, Павел нямаше да излезе от банята. Тя се изтегна на дивана, сложи пепелника на гърдите си и си извади цигара. Голяма сила бяха парите! Бе мушнала на администратора стодоларова банкнота и бе получила двустаен апартамент. Още една зелена хартийка се бе оказала в ръцете на Елизавета и тя с готовност бе дала съгласието си в апартамента й да се настани без адресна регистрация нейният познат. По всяка вероятност, на генерал Минаев този Сауляк щеше да му струва доста скъпичко. Големите разходи все още предстояха.

Погледна часовника си — беше дванайсет и половина. Време бе да позвъни на Коротков. Той трябваше неотлъчно да си стои в стаята и да чака обаждането й.

— Как е при теб? — неспокойно попита Юра.

— Засега нищо особено. Посрещнах го и го доведох.

— Някой заинтересува ли се от него?

— И още как. Двама с кола и още един любопитен, който пристигна пеш. Съпровождаха ни до самия хотел.

— Къде е той сега?

— В банята. Разкисва се.

— Що за тип е?

— Сложен. Страхувам се, че няма да се справя с него.

— Той разбра ли коя си?

— Надявам се, че не. Най-странното е, че не проявява никакъв интерес към това. Сякаш му е безразлично.

— Такова нещо не се случва.

— Знам. Добре, срещаме се в ресторанта в два. Ще го видиш лично.

На вратата се почука и Елизавета Максимовна внесе обемист пакет с поръчаните дрехи.

— Ето всичко, за което ме помолихте — оповести тя. — А това е рестото.

— Задръжте го — усмихна се Настя.

— Благодаря — блесна със златните си зъби дежурната, пъхайки припряно парите в джоба си. — Нещо друго трябва ли ви?

— Засега не.

След като заключи външната врата, Настя почука на банята.

— Павел, донесоха дрехите. Оставям ги тук.

— Добре — прозвуча отвътре.

Тя сложи пакета на пода и отиде в спалнята да се преоблече. Отвори пътната си чанта и извади козметичен несесер, обувки и красив пухкав пуловер. После откачи от закачалката в гардероба чер панталон и направи кисела гримаса. Най-добре се чувстваше в джинси и маратонки, но работата си беше работа и нищо не можеше да се направи. Нахлузи панталона и пуловера, пъхна краката си в тесни модерни обувки и се зае с лицето си. По шума от гостната се досети, че Павел най-сетне е излязъл от банята. „Интересно, преследвачите му дали са се добрали до Елизавета или още не са? — запита се. — По всяка вероятност, са се добрали и сега с недоумение предъвкват изцедената от нея информация — Павел го посреща някаква смахната милионерка. Нищо, нека си подъвчат, така челюстите им ще станат по-здрави...“

Настя със задоволство се огледа в огледалото. Приликата с онази премръзнала жена със зачервен от студа нос, която бе чакала Павел пред затворническия портал, беше доста далечна. От топлината и от умело поставения руж лицето й бе станало нежно розово, а подчертаните с грим очи — големи и изразителни.

Тя оправи косата си и решително излезе от спалната.

— Е, как са дрехите? — попита. — Станаха ли ви?

Сауляк също изглеждаше по-добре. След ваната той някак си се бе поосвежил и новият панталон отлично пасваше на тесните му бедра. Бе застанал гърбом до прозореца и дори не се обърна да я удостои с поглед.

— Да, благодаря.

— След половин час отиваме на обяд. Гладен ли сте?

— Не.

— А аз умирам от глад. Все така ли нямате въпроси към мен?

— Не.

— Затова пък аз имам няколко въпроса към вас. И ми се налага да ви ги задам, дори и ако не пожелаете да ми отговорите.

— Опитайте.

Сауляк не си направи труда да се помръдне и на Настя й се стори, че в гласа му прозвуча насмешлива нотка.

— Павел, искам да ме разберете правилно. Задавам ви тези въпроси не от чисто любопитство. Наеха ме да свърша определена задача и много-много не ме интересува кой или какво стои на дъното на цялата тази работа. Аз просто съм длъжна да си изпълня задачата и да си получа парите. Но за тази цел трябва все пак да узная някои неща. Имахте ли някакви врагове в затворническата зона?

— Това няма значение — спокойно отвърна той.

— Напротив, има. И ви моля да ми отговорите.

— Добре. Аз нямах врагове.

— Това е невъзможно. Вие ме лъжете и аз бих искала да разбера защо го

правите.

Павел се обърна с лице към нея, но очите му гледаха някъде в пространството над главата й.

— В крайна сметка, какво искате да си изясните? Дали съм имал врагове или защо не ви казвам истината?

— И едното, и другото. Аз доста добре познавам затвора и знам, че осъденият не може да мине без врагове.

— Откъде я имате тази увереност? Да не би да сте била някога зад решетките?

— Случвало ми се е. Разберете, Павел, вашите лъжи ми пречат.

— Мога ли да знам защо сте лежала в затвора?

— Можете — за мошеничество. Какво, това не ми ли отива? Искате да кажете, че истинският мошеник не би трябвало да попада в пандиза, нали затова е мошеник?

— Такова нещо не съм казал. Изопачавате думите ми.

— Добре — въздъхна Настя. — Да приемем, че съм допуснала грешка. Но това беше отдавна. Вие представяте ли си поне приблизително кой бе могъл да ви преследва?

— Не.

— Пак лъжете, Павел.

— Разбира се. Вижте какво, вашата задача е да ме откарате до Москва — тогава откарайте ме. И за Бога, не ми досаждайте!

Сауляк отново се обърна гърбом и се втренчи през прозореца. У Настя се надигна гняв, но тя се постара да се овладее. Пипна с пръст самовара и със съжаление установи, че водата бе изстинала. А с такова удоволствие би изпила сега чаша кафе.

% % %

Настя добре помнеше и хотела и ресторанта, тъй като бе идвала тук няколко пъти в средата на осемдесетте, когато Самара се наричаше още Куйбишев. За тези десетина години всичко тук се бе променило — хотелът вече си имаше собственик, стаите бяха станали по-чисти и уютни, а ресторантът бе заприличал на истински ресторант, а не на гарова закусвалня, както преди. Разбира се, с метър д’отела и със сервитьорките Настя се бе запознала още онзи ден и за двата дена, през които бе закусвала, обядвала и вечеряла, бе успяла да си изгради съответната репутация на смахната милионерка.

Едва бяха успели да тласнат стъклената врата и да пристъпят в салона, когато метър д’отелът — дребничкият, но изпълнен с достойнство Герман Валерянович — буквално се хвърли към тях.

— Добър ден, добър ден — повтаряше той, ситнейки с късите си крачета към най-хубавата маса. — Вашите места ви очакват, както ме бяхте помолила.

Той придържа стола на Настя и чинно ги изчака, докато се настанят. На масата освен приборите имаше ваза с огромен букет розови карамфили. По другите маси не се забелязваха никакви цветя.

— Обичате ли карамфили? — вдигна Настя очи към Павел.

— Не.

— Аз също. Не ги понасям. Особено пък розовите.

— Помолете да ги махнат.

— За нищо на света. Вчера специално помолих управителя да сложат на масата ми розови карамфили.

— Защо?

Настя със задоволство си отбеляза, че в гласа му се прокрадна зле прикрито изумление. „Ето че ни си чак толкова непробиваем, Павел Дмитриевич Сауляк. Вярно е, че не приличаш на другите, че си особняк, че може в нещо да си и неповторим, но и теб човек може да те хване и да поразмърда.“

— Ами така. Присъствието на негативен дразнител помага да си поддържаш формата. Какво чакате? Четете листа с менюто, избирайте си ястия.

— Не съм гладен.

— Пак лъжете. Как може да не сте гладен?

— Повтарям ви, че...

— Добре, добре — нетърпеливо го прекъсна тя. — Разбрах, не сте гладен. Но тъй като се договорихме, че ще ме слушате, моля ви да си поръчате нещо.

— На мен ми е безразлично, поръчайте вие.

— Какво ви се пие?

— Нищо.

— Съвсем нищо?

— Съвсем.

— Добре, значи кампари.

Настя специално бе избрала тази маса още преди два дена. От нея чудесно се виждаше целият салон и двете врати — към фоайето и към служебните помещения.

Точно в два часа се появи Юра Коротков и седна там, където бе седял и вчера, и онзи ден. Всичко това бе част от спектакъла. Коротков внимателно огледа залата, откри с поглед Настя, леко се надигна от мястото си и й се поклони. Тя демонстративно се начумери и присви рамене.

Сервитьорката донесе ордьоври и бутилка кампари.

— Хапнете — рече Настя. — Следващото хранене няма да е скоро. Пробвайте това, вкусно е.

Сауляк вяло си отряза парче телешки език и бавно го пъхна в устата си. Лицето му бе съвсем безизразно и той съвсем не приличаше на човек, който с всички сили се съпротивлява на глада, тъй като е под достойнството му да яде нещо, за което плаща непозната жена. По-скоро създаваше впечатление, че действително не му се ядеше.

До масата им отново прилетя чевръстият Герман Валерянович, прегърнал бутилка шампанско „Ив Роше“.

— Вашият поклонник вече е тук — усмихна се заговорнически. — И помоли да ви предам това шампанско.

— Абе тоя няма ли да миряса най-сетне! — извика с досада Настя така, че да я чуят в целия ресторант.

Сауляк седеше неподвижно и дори не извърна глава в посоката, в която тя гледаше. Настя стана и хващайки бутилката за гърлото, се отправи към масата на Коротков. В ресторанта имаше тридесетина души и всички до един бяха вперили очи във високата слабичка жена в чер панталон и син пухкав пуловер, която плавно се движеше между масите с бутилка френско шампанско в ръка.

Стигайки до Коротков, Настя с размах тресна бутилката пред него, от което приборите и чашите се раздрънчаха.

— Аз не пия шампанско — високо заяви. — И повече не ми изпращайте! Разбрахте ли ме?!

— А какво пиете? — също толкова високо попита той, без да стане от стола си. — Бих искал с нещо да ви доставя удоволствие.

— Ако желаете, можете да ме целунете направо тук и сега, но само един

път, и то при условие, че повече няма да ми досаждате.

— Ама че си гаднярка — прошепна Коротков, разтегляйки устни в усмивка.

Настя разбра какво имаше предвид. Беше малко по-нисък от нея, но токчетата на обувките й правеха разликата в ръста им доста съществена. Тя се усмихна, давайки си сметка, че ги гледа целият ресторант. Приведе се, събу обувките си и веднага стана забележимо по-ниска, почти изравнявайки се с Коротков, който носеше зимни половинки с дебели подметки. Юра пристъпи към нея, прегърна я, сложи едната си длан на гърба й, а с другата обхвана тила й. Лицето му бавно се приближаваше към нейното и на Настя й се прииска да зажуми и да отстъпи назад. Но вече бе късно за отстъпление. Устните му бяха твърди и студени. Въпреки цялата нелепост на двусмислието (или двусмислието на нелепостта) в тази ситуация, тя не можеше да не признае, че Юра се целуваше добре. Познаваха се от осем години, работеха в един отдел, той многократно бе гостувал на нея и съпруга й, изплаквал бе на рамото й горчивината си от любовните несполуки. И сега, на много километри от Москва, в ресторанта на провинциалния хотел те се целуваха пред очите на изумената публика, само затова, че някой преследваше излезлия от затвора Павел Сауляк.

„Неведоми са пътищата твои, живот милиционерски!“ — мина й през ума.

Коротков се откъсна от устните й, галантно й целуна ръка и спокойно си седна на мястото. Настя пък без да бърза обу високите си обувки, лъчезарно се усмихна и пое обратния път към своята маса.

Сауляк седеше неподвижно и въртеше между пръстите си малка виличка за десерт, без да сваля очи от нея. Настя хвърли поглед към чинията му и установи, че той не бе хапнал нищо друго, освен парченцето телешки език.

— Вижте какво, Павел, разбирам, че бихте могъл да имате свои принципи и съображения, но вие трябва да се храните. В края на краищата, това, което ни предстои, не е разходка из вилното ви място и е съвършено неизвестно кога ще можем да ядем следващия път. Най-малко от всичко ми се иска да ми се натресат проблеми заради вашите глупави капризи и приумици.

— Значи вие сте сигурна, че заради вашите приумици няма да имаме проблеми, така ли? — запита той, втренчен в лъскавата сребърна виличка.

„Аха! Значи си видял всичко. А си седеше като каменна статуя и даже

не си обърна главата, когато се обяснявах с Коротков.“

— Заради моите приумици проблемите ще си бъдат лично мои, ясно ли ви е? Това въобще не ви засяга. А ако у вас възникнат проблеми със здравето, не мога да ви мъкна на гърба си. Между другото, този човек също се интересува от вас, макар с всички сили да си дава вид, че го интересувам аз. А аз пък се правя, че му вярвам. Така че, може би ще благоволите да отстъпите от принципите си и да ми разясните, макар и в най-общи линии, кой толкова усърдно се опитва да ви спипа?

Сауляк вдигна очи към нея и тя усети, че изведнъж я обля гореща вълна. Не смееше да се помръдне, ръцете и краката й натежаха като оловни и клепките й започнаха да клюмват. В тази секунда й бе напълно безразлично какво ще й отговори Сауляк и ще й отговори ли въобще. Стана й безразлично ще успее ли да изпълни задачата си и да го докара до Москва, до генерал Минаев. Повече от всичко на света й се искаше да спи.

Мобилизира всичките си сили и се отърси от вцепенението си. Стори й се, че всичко това си го бе въобразила. Сауляк си седеше срещу нея, въртейки между пръстите си сребърната виличка, и очите му все така бяха приковани в лъскавия метал.

— Да си вървим — рязко каза Настя и се надигна от стола.

Тя извади от вазата розовите карамфили, приближи се до масата на Коротков и ги запокити в лицето му. Вървейки към изхода, отново чувстваше погледите на околните — някои насмешливи, други осъждащи, трети възхитени. Но освен това, съвсем точно знаеше, че поне един чифт очи са вперени в гърба й с изострено недоумение.

% % %

— Коя е тя? Откъде се взе? — нервно подвикваше Григорий Валентинович Чинцов. — Поне нещичко успяхте ли да разберете за нея?

— Доста неща, Григорий Валентинович — започна да докладва помощникът му. — Но сведенията ни са толкова противоречиви, че е трудно да се разбере на кои да се вярва и на кои — не. Казва се Анастасия Павловна Сауляк. Вероятно е негова жена или близка. Паспортните й данни взех от администратора на хотела в Самара, но не успях да ги проверя.

Тези, които я наблюдават в Самара, твърдят, че разполагала с много пари и ги пръскала наляво и надясно, без да й мигне окото. Вероятно е имала някакъв конфликт със Сауляк, защото не са се хвърлили един друг в прегръдките си, когато той излязъл от затвора. Тя за нещо му се оправдавала, а той я слушал снизходително. Изглежда не очаквал, че ще дойде да го посрещне. Тази особа е крайно неуравновесена и екзалтирана, способна е на ексцентрични постъпки. С други думи, жена с нестандартно поведение. И аз мисля, че...

— Хайде, хайде — окуражи го Чинцов. — Давай да видим какви са идеите ти.

— Аз мисля, че тя може да е от онези.

— Нима?

Чинцов се намръщи, разтърка с палец носа си, след това си наля в една дебелостенна чаша минерална вода и отпи няколко едри глътки.

— И защо ти хрумна тази мисъл?

— Поведението й е някак необичайно. И освен това, ако те имат родствена връзка, то това е още повече възможно. Знаете, че се предава на генетично ниво. Та, си помислих, Григорий Валентинович, че ако тази жена не знае нищо, бихме могли да я използваме. На времето Булатников използваше Павел, а ние ще използваме нея. Трябва само да си изясним какво и колко знае и не е ли опасно да я оставяме жива.

— Не мислиш, за каквото трябва — сърдито отвърна Чинцов. — Преди всичко, трябва да се мисли не е ли опасно да се отървем от нея. Ти си като дете, което го примамват с бонбонче и то веднага забравя, че трябва да си подготвя уроците. Основната ни задача е да накараме Павел завинаги да замълчи. А тази хубавица ни се мотае из краката, забелязала е колата и макар номерът й да е фалшив, мутрите на нашите хора в нея са били съвсем истински. Затова не можем да я пренебрегнем като свидетел. Трябва да решим можем ли да я отстраним заедно с Павел или трябва да почакаме, докато двамата най-сетне се разделят. А ти вместо това ми пробутваш разни глупашки идеи как да сме я използвали. Не ни е нужно да я използваме, набий си го това в кокошия мозък. Трябва само да бастисаме Павел и край.

— Добре, Григорий Валентинович.

Времето до вечерята прекараха в апартамента, без да си разменят нито дума. Настя лежеше в гостната, взирайки се в тавана, а Павел се бе затворил в спалнята и се занимаваше с нещо, но точно с какво, не й бе известно. В седем часа тя се надигна от дивана и без да почука, влезе при

него.

Сауляк стоеше до прозореца и внимателно наблюдаваше улицата, макар вече да се бе спуснал мрак.

— Трябва да отиваме в ресторанта — хладно оповести тя. — Време е за вечеря.

— Ужасно лакома сте — подсмихна се Павел.

— Вие какво, да не би пак да се отказвате от храна?

— Не съм гладен.

— Не ме будалкайте — уморено рече Настя. — Правите се на супермен, който може цяла седмица да издържи на глад и жажда, така ли? За Бога, само не и за сметка на работата, която трябва да свършим! Дайте ми възможност спокойно да ви докарам в Москва и можете да си гладувате после до второто пришествие.

— Като стана дума за общата ни работа, как възнамерявате да ме качите на самолета без паспорт?

— Ще се качите със служебната си бележка. Нали ви дадоха документ за освобождаването ви от затвора?

— Но да летя с тази служебна бележка, това е все едно да си окача на врата табелка: „Аз съм Сауляк“. Вие искате ли да ме доставите цял и невредим или аз нещо не разбирам?

— Не ви засяга какво искам! — сряза го Настя. — Ще летите с бележката. Омръзнаха ми вашите капризи, плащат ми, да ви измъкна оттук, а не да търпя чепатия ви характер. Между другото, за да ви спася кожата, аз се отказах от ролята, за която отдавна си мечтая. Но се убедих, че не си е струвало да правя такава жертва заради вас.

— Отказала сте се от роля? Актриса ли сте?

— Представяте ли си? Не само че съм престъпница, ами на всичко отгоре и актриса. Впрочем, станах актриса, преди да ме качат на нара.

— Пък аз си мислех, че сте частен детектив или нещо от този род.

— Виж ти. Излиза, че гладуването оказва благотворно влияние на умствената дейност. За още нещо мислите ли? Дявол да ви вземе, Павел Сауляк, аз пък мисля единствено как да хвърля пепел в очите на нашите преследвачи и да не им позволя да ви докопат. И съвсем не би било лошо, ако и вие мислите именно за това, а не за моята печална биография. Впрочем, имайте предвид, че по документи аз нося вашата фамилия.

— Защо? Защо е нужно да го правите?

— А вие поразсъждавайте малко. Щом сте толкова принципен и не искате да ядете, поне понапрегнете мозъка си. А сега излезте от спалнята, защото трябва да се преоблека.

Когато Павел затвори вратата след себе си, Настя изхлузи панталона и пуловера, а после извади от гардероба чорапогащи, минипола и памучна тениска с дълбоко изрязано деколте. Нагиздвайки се така, заприлича на евтина проститутка, но се налагаше да се примири с това. Извади козметичния си несесер и добави яркост на спокойния си дневен грим.

Сауляк нищо не й каза по повод на външния й вид и тя оцени по достойнство неговата сдържаност. Сама на себе си беше противна.

Герман Валерянович тутакси се оказа на тяхно разположение, още щом пристъпиха прага на ресторанта. Вечерно време тук публиката беше друга. Наред с гостите на хотела, слезли просто да вечерят, можеха да се видят и тъмни типове, и бизнесмени, и местни проститутки — пълен ресторантски комплект от средна величина. Салонът жужеше от приглушени гласове, но Настя знаеше, че в осем започваха работа музикантите и тогава нямаше спасение от грохота на уредбите им. Налагаше й се да издържи на това мъчение, както вече го бе изтърпяла две вечери.

Тя пое менюто от сервитьорката и без да го отвори, го подаде на Павел.

— Бъдете така любезен да направите поръчката.

— Но аз не познавам вкусовете ви — възпротиви се той, опитвайки се да й го върне.

— Аз пък не познавам вашите. Не спорете, моля ви. Струва ми се, че вече се договорихме за някои неща.

Келнерката бе застанала наблизо с тефтерче и химикалка в ръка и Настя злорадо си помисли, че в нейно присъствие Сауляк нямаше да посмее да се измъкне. Колкото тежък и чепат да бе характерът му, щом като бе бил агент на генерала от КГБ, то би трябвало да си дава ясна сметка за тази черта, до която би могъл да се любува на своята сложност и неординарност, и след която не би трябвало да го прави, защото би навредил на работата. Тази черта в случая бе присъствието на страничен човек, тоест на сервитьорката.

Павел направи поръчката, почти без да се замисля, затвори менюто и го подаде на момичето.

— Сега да не започнете да се цупите, ако съм сгафил нещо — промърмори, когато келнерката се отдалечи. — Ще ви се наложи да ядете, каквото ви донесат.

— Ще го изям — сви рамене Настя. — За разлика от вас, аз съм всеядна и непретенциозна. Просто учудващо е, че за две години в затвора сте запазил равнодушието си към храната. Я се огледайте за моя „Ромео“. Да не би вече да е пристигнал.

— Не е — веднага отвърна Сауляк.

„Хвана се — помисли си тя. — Поне за камуфлаж да бе огледал залата. Ясно е като бял ден, че си търсил с очи Коротков още от мига, в който влязохме в ресторанта.“

Този път Павел изяде всичко, каквото бе поръчано, но го правеше с такава физиономия, сякаш излежаваше каторга. Или наистина не изпитваше глад, или се преструваше, но защо му бе тази игричка, Настя така и не успяваше да разбере.

Точно в осем на подиума излязоха музикантите. Певицата, облечена в някаква умопомрачителна черна рокля с метални капси, вдигна микрофона към устните си и запя на руски популярна френска песничка. Гласът й бе слабоват и го владееше лошо, но известността на мелодията си свърши работата и на дансинга скоро започнаха да пристъпват от крак на крак няколко танцуващи двойки.

Настя си запали цигара и замислено се втренчи в тях, тананикайки си същата песен, само че в оригинал.

— Нали ми казахте, че не знаете нито един чужд език — не се стърпя Сауляк.

„Вече втори път се хваща — констатира тя. — Прогресът е налице.“

— Ами излъгах ви — отвърна, усмихвайки се безгрижно.

Искаше й се да срещне очите му, но те непрекъснато й се изплъзваха.

— И защо? Какъв е смисълът на тази лъжа?

— Това ме забавлява. Да не би да имате нещо против?

— А останалото също ли е лъжа? И присъдата за мошеничество, и новата роля?

— Виж, това няма да ви кажа. Поне засега. Съдейки по всичко, вие още не сте се научил да различавате истината от лъжата.

— А вие? Научихте ли се?

— Отдавна — засмя се Настя. — Ако ви е интересно, мога някога да ви разкажа как се прави това. А сега ще ви помоля да ме заведете да танцуваме.

— Аз не танцувам — мигновено отвърна Сауляк.

— А мен това хич не ме интересува. Можете да говорите такива неща на момиче, което не ви харесва, а иска да танцува с вас, но когато аз ви моля, вие сте длъжен да станете и да тръгнете с мен. Нещо повече, ще ви моля да бъдете мил с мен до такава степен, че ухажването ви да бие на очи. Ясно ли ви е?

— Това е изключено! Хич не ме молете.

— Грешите нещо, Павел Дмитриевич — процеди ледено Настя. — Вие сте в опасност, а не аз. И вие трябва да ми се подчинявате, а не обратното. Ще ви кажа какво ще направим сега. Ние ще танцуваме, после вие ще ме прегърнете и ще ме целунете, а аз ще ви зашлевя плесница. След това спокойно ще се върнем на масата си и тук ще ме целунете още един път, за да видят всички. И чак тогава ще седнем. Запомнихте ли?

— Аз няма да направя това — глухо каза Сауляк, облегна се на стола си, скръсти ръце пред гърдите си и затвори очи.

— Вие ще го направите, защото така трябва! И ако не разбирате защо е необходимо, ще ми се наложи да ви обясня, макар че никак не ми прилича да обяснявам такива примитивни неща на човек с вашата биография и опит.

— Какво искате да кажете? — попита той, без да отваря очи. — За какъв опит намеквате?

— За опита в работата ви с Булатников.

— Нямам намерение да обсъждам това. Още по-малко пък с вас.

— Прекрасно. Аз също не бих искала да засягам тази тема, но вие ме принудихте. Затова, още щом свърши паузата на оркестъра, ние с вас отиваме да танцуваме и да разиграем спектакъла.

— Аз няма да ви целуна.

„Отлично. Значи, да танцуваш вече си съгласен. Още една крачка по пътя към прогреса.“

— Ще ви се наложи.

— Не.

Настя протегна ръка и ласкаво погали пръстите му. Миглите му трепнаха, но очите му си останаха затворени.

— Паша — измърка сладко тя. — Моля те, миличък, направи го. Заради мен. Много те моля.

Клепачите му се повдигнаха, между рехавите ресници проблеснаха очите му, бузите му сякаш хлътнаха още повече, но устните му едва забележимо шавнаха в бледо подобие на усмивка.

— Добре. Да вървим.

Оркестърът поде нова мелодия. Пред подиума вече се бе стълпил доста народ и можеше да се танцува само с плътно притиснати тела.

Настя сложи ръце върху раменете на Павел, а той доста грубо постави дланите си върху задните й полукълба, напиращи изпод тънката й миниполичка.

— Хей, по-кротко — тихо го помоли тя. — Това вече е прекалено сериозно.

— Че аз не се шегувам. Нали сама го искахте.

— Аз съвсем не исках това и вие прекрасно ме разбирате. Длъжен сте да ме разберете.

— Погледни ме! — настоя Сауляк и Настя с някакво неприятно чувство си отбеляза, че той най-сетне бе преминал на „ти“.

Вдигна глава и се натъкна на погледа му.

— Ти го искаше — бавно и тихо заговори Павел, стискайки я все по-силно за дупето. — Ти искаше именно това, нали? Искаше го още от онзи момент, когато се целуваше днес със своя почитател в този ресторант. Целуваше се с него, а ти се искаше на неговото място да бъда аз. Ти и сега го искаш. Хайде, признай си и веднага, ще ти стане по-леко. Кажи ми, че ме желаеш.

Настя изпадна във вцепенение, подобно на онова, което я бе обхванало по време на обяда им. Ръцете й изведнъж станаха много горещи и някак слаби, струваше й се, че дори и химикалка не би могла да задържи между пръстите си. Думите вече се надигаха в гърлото й, напираха към езика и тя беше сигурна, че ей сега ще произнесе: „да, аз те желая“, че ще й олекне, и че всичко ще бъде добре — дори и отлично. Тихият му монотонен глас я омайваше, увличаше я към някаква тъмна бездна на безволието, студените му пръсти вече опипваха бедрата й под поличката...

Тя направи неимоверно усилие, изтръгна се от обятията му и му залепи плесница. Никой не им обърна внимание — музиката беше оглушителна и танцуващите двойки бяха заети със себе си. Павел ловко хвана ръката й и с такава сила стисна китката й, че в очите й избиха сълзи. Той направи още едно леко, почти незабележимо движение, натискайки точката на болката, и загубила равновесие, Настя рухна на колене. Сега вече привлякоха вниманието на околните към себе си, танцуващите отстъпиха настрани и на вратата се появиха главите на горилите, готови при първия подаден знак да се втурнат да въвеждат ред.

Павел й подаде ръка и й помогна да се изправи. Отправиха се към своята маса под удивените погледи на присъстващите в ресторанта и мълчаливо седнаха.

С крайчеца на окото си Настя забеляза Коротков. Тя махна на

келнерката да се приближи.

— Извикай Герман — нареди й, без да я поглежда.

След няколко минути дотича услужливият метър д’отел. Настя отвори чантичката си и извади три банкноти по петдесет хиляди.

— Изпратете някого да купи цветя. Розови карамфили за мен и жълти — хей там на онази маса, където седи моят поклонник. И по-бързичко!

Герман грабна парите и се понесе.

— Не ви разбирам — обади се Сауляк.

„Е, най-сетне — с облекчение си помисли тя. — Най-после ти ми заговори пръв, а не просто да отговаряш на нахалните ми въпроси. Най-после разбираш нещо. Работата помръдна, но Бог ми е свидетел какво ми струваше това... Ще ми излезе и синина на ръката!“

— Какво не разбирате? — уморено го запита, поглаждайки машинално тръпнещата си от болка китка.

— Защо купувате цветя, които не ви харесват?

— Затова, защото аз никога не купувам цветя, които ми харесват. Цветята, които ми харесват, ми ги купуват хора, държащи да ми доставят удоволствие.

— Това не е отговор.

— Друг няма да има.

— А жълтите карамфили харесват ли ви?

— Не. Аз по принцип не обичам карамфили.

— Значи, те се харесват на вашия „Ромео“?

— Откъде да знам какво му се харесва — сви равнодушно рамене Настя.

— Тогава защо.

— Не знам — прекъсна го тя. — Просто така. Аз нали не ви питам защо направихте онова нещо там, до подиума. Направихте го, защото ви се е приискало, или сте сметнал за необходимо да го направите — ето го и целият отговор. И не възнамерявам да ви искам отчет, защо сте постъпил така, а не инак. Решил сте — значи сте решил. Както сте решил, така и сте постъпил.

— Трябва да отбележа, че сте много либерално настроена особа.

— Уви, не съм. Аз съм анархистка, привърженичка съм на абсолютната свобода. Имам предвид главно свободата за вземане на решения. Затова не ви досаждам с въпроси и нямам намерение да ви се отчитам по повод на цветята. Ако сте се нахранил, можем да се връщаме в апартамента си.

— Ами цветята? Още не са ги донесли.

— Ще ги донесат в хотела.

Настя плати сметката и се качиха на третия етаж. За стодоларовата банкнота Елизавета Максимовна бе записала в регистрационния журнал, че в апартамента живеят двама души, и новата дежурна не попита нищо, а само ги изгледа с не особено любезен поглед.

— Вие ще спите в спалнята! — разпореди се Настя с нетърпящ възражения тон.

Павел кимна безмълвно.

Тя бързо влезе в спалнята, взе дрехите си и се шмугна в банята да се преоблече. С настървение насапуниса лицето си, изми крещящия си грим и застана под душа. След като се избърса, нахлузи любимите си джинси, облече си тениска и пуловер и се почувства далеч по-добре.

Влизайки в гостната, веднага забеляза огромния букет, поставен на масичката пред дивана. Павел седеше в креслото със затворени очи, скръстени пред гърдите ръце и преметнал крак върху крак. Това очевидно бе любимата му поза и в нея той се чувстваше най-комфортно.

— Хайде да спим — рече Настя. — Сигурно сте уморен.

— Не съм.

— Аз пък се уморих. И искам да си легна.

Сауляк се надигна и без да обели дума, се отправи към спалнята. Тя влезе след него, събра завивките от единия креват, отнесе ги в гостната и ги разстла на дивана. После угаси лампата, събу обувките си, съблече пуловера и се мушна под одеялото по джинси и тениска. Всичко би могло да се случи — изведнъж можеше да й се наложи да скача и да хукне през глава нанякъде.

Знаеше, че няма да може да заспи, когато съвсем наблизо, само на няколко метра от нея, се намираше човек, който излъчваше неразбираема, но доста осезаема опасност. Все пак трябваше поне да полежи, спокойно да полежи и да помисли. Длъжна бе последователно да прехвърли в паметта си всичко, което се бе случило през този ден — крачка след крачка, дума след дума — за да си изгради някаква представа кой и какъв е Павел Сауляк.

В спалнята беше тихо, но след минута-две дочу скърцане на креват, след това последваха тихи стъпки и вратата се отвори.

— Какво става? — попита Настя.

— Искам да ви задам един въпрос. Може ли?

— Може.

— В ресторанта много ли се изплашихте?

„Ах ти, гадняр такъв! — почти с умиление си помисли тя. — Ти какво, кучи сине, експерименти ли си правиш с мен? И сега си умираш от любопитство, защото не разбираш сполучливи ли са били те, или не. И до такава степен те гложди любопитството, че даже нарушаваш шибаните си принципи и пръв ми задаваш въпроси. Сън дори не те лови от любопитство.“

— Не толкова се уплаших, колкото се изненадах — отвърна му напълно дружелюбно. — Изведнъж започнахте да ми говорите на „ти“, макар че сутринта категорично отказахте да го правите. Впрочем, аз очаквах от вас нещо по-особено. Все пак сте прекарал две години в зоната и е напълно естествено в един момент да проявите неадекватност в контактите си с мен. Но това е простимо.

— Значи не се изплашихте съвсем?

— Разбира се, че не. От какво, според вас, би трябвало да се страхувам? Да не би да си мислите, че никога не съм спала с мъже?

— Извинявайте. Лека нощ.

Врата скръцна и Павел изчезна в спалнята.

„Да, изплаших се — рече си Настя, свивайки се на кравайче под тънкото хотелско одеяло. — За първи път се изплаших още по време на обяда. Ти си страшен човек, Павел Сауляк. Господи, как само да те докарам до Москва и после никога да не те видя?!...“

ТРЕТА ГЛАВА

Така и не й се удаде да заспи. Откъм спалнята не се чуваха никакви звуци, но Настя беше сигурна, че и Сауляк будува.

Точно в шест часа тя се надигна и почука на вратата му.

— Павел, време е за ставане.

Той се появи почти мигновено на прага, сякаш не само че не бе спал, но и въобще не се беше събличал тази нощ.

— Ще закусим на аерогарата. Тук толкова рано нищо не е отворено — рече му, прибирайки вещите си в чантата.

Сауляк мълчаливо се отправи към банята.

До аерогарата стигнаха с градски автобус. Настя бе потиснала изкушението си да вземе такси, защото с автобуса бе по-безопасно. Да спреш в ранно утро на безлюдно шосе автомобил и да надупчиш кожите на двама невъоръжени пътника, не беше кой знае какъв фокус, а с автобуса такива номера не минаваха. Тя даже не си даде труда да се оглежда през прозореца за преследвачи. Каква разлика дали ги имаше или нямаше? Планът й от това не се променяше.

Павел бе мълчал през целия път и по едно време дори бе успяла да забрави за неговото присъствие. Чак когато бе извадила от чантата си билетите, той й бе хвърлил въпросителен поглед, но както обикновено, се бе въздържал и не я бе попитал нищо.

Регистрираха се на гишето и отидоха в терминала. Там имаше много народ, нямаше къде да се седне и им се наложи да чакат цели четиридесет минути, докато най-сетне стюардесата отвори вратите и покани пътниците да се качат в автобуса. През всичките тия четиридесет минути Сауляк бе стоял облегнат на стената със скръстени ръце и затворени очи, а Настя бе разглеждала лицата на хората. До противоположната стена бе забелязала Коротков, а само на няколко метра от себе си бе зърнала познатата физиономия на младежа с вълчата шапка. Пътниците от сивата волга не се виждаха, но тя беше сигурна, че са някъде наоколо.

До самолета стигаха с последния автобус и застанаха на опашката пред трапа. Качвайки се в салона, Настя със задоволство се убеди, че почти всички пътници вече са заели местата си. По този начин, докато се добираше до своето кресло, тя имаше възможност да огледа лицата им. Още когато купуваше билетите, бе се погрижила местата им да бъдат в

самия край на салона.

„О, ето ги и тях. Седят си тук, никъде не са се дянали. И вълчата шапка, и Коротков и волгаджиите. Всички са в пълен състав. Можем да летим вече.“

— Онези тук ли са? — запита я Сауляк, когато тя се настани удобно и пристегна колана си.

— Тук са — кимна Настя. — Не ги ли видяхте? Нали ви помолих да запомните лицата им.

— Аз ги запомних.

— Нима не им обърнахте внимание, когато прекосявахте салона?

— Обърнах им.

— Тогава защо ме питате?

— Проверявам ви.

— Разбирам. Е, Павел Дмитриевич, страшничко ли е да повериш живота си на една актриса-мошеница?

— Страшно е, когато не разбираш какво и защо го прави човекът, на когото си се доверил.

— А вие питайте, не се стеснявайте — бодро го посъветва тя.

Все пак бе го пречупила. Колкото и да бе упорствал, колкото и да се бе перчил, опитвайки се да изглежда умен, прозорлив и ненуждаещ се от никакви разяснения, в края на краищата, бе издал багажа. Оказало се бе, че логиката й не беше лъжица за неговата уста.

— Защо летим за Свердловск?

— За Екатеринбург — поправи го Настя. — За да се отървем от тях. В Самара им бяхме като на длан, те ни проследиха от портала на затвора чак до самолета. В Екатеринбург ще кацнем около пладне и в течение на следващия един час оттам ще излетят четири самолета — за Петербург, Волгоград, Иркутск и Красноярск. Ние ще получим документи и ще отлетим, а те нека си помислят закъде именно.

— Но защо в Екатеринбург? Нима в другите градове разписанията са по-различни?

— Разписанията са си същите, но аерогарата е различна. Аерогарата в Колцово има много интересни входове и изходи и аз ги познавам добре. Имате ли още въпроси?

— Бих искал да узная кой ви е наел.

— Е, тук ще се наложи да се попазарим.

— Тоест?

— Аз ще ви кажа кой ме е наел, но и вие ще ми обясните защо са ме наели.

— Нима не го знаете?

— Аз за такива неща не питам. Именно по тази причина и ме наемат. Съгласете се, че е много удобно, когато можеш да възлагаш задачи, без нищо да обясняваш. Ако започна да проявявам излишно любопитство, ще остана без работа.

— Ами че не проявявайте тогава.

— Добре — съгласи се Настя. — Няма. Ще считаме, че пазарлъкът не се е състоял.

— Накъде ще полетим от Екатеринбург?

— Не знам — безгрижно вдигна рамене тя. — Закъдето има билети, за там и ще полетим.

— А ако и за четирите полета няма билети?

— Ще има, няма къде да се дянат. Прекалено се тревожите Павел Дмитриевич.

Самолетът бе набрал височина и вече летеше плавно, потрепервайки едва-едва. Безсънната нощ започна да си казва думата и на Настя ужасно й се доспа. Клепките й натежаха и с всички сили се бореше с изкушението да затвори очи и да си подремне. Не че толкова се боеше да остави Павел без надзор — на самолета това му бе хубавото, че нямаше къде да се дене — пък и Юра беше наблизо и го държеше под око. Все пак Сауляк я безпокоеше и безпокойство й нарастваше с всеки изминал час. От него се излъчваше някаква неразбираема опасност и да заспиш до него, бе все едно да си сложиш главата в устата на вълка.

Настя тъкмо отново прехвърляше в ума си всички етапи на предстоящата операция за „откъсване на опашката“ на аерогара Колцово, когато над главите на пътниците се разнесе мелодичният глас на стюардесата:

— Уважаеми дами и господа! Поради неблагоприятната метеорологична обстановка на аеропорт Колцово, нашият самолет не може да извърши кацане в Екатеринбург. Кацането ще стане на аерогарата в град Уралск. Екипажът на самолета ви поднася извиненията си.

„Това се казва номер!“ Сънливостта на Настя се изпари мигновено яко дим. „Интересно, какво ще правя сега в Уралск! Наблизо няма никой — освен Коротков, разбира се — но каква полза от него...“ Документите за нея и Павел ги очакваха в Екатеринбург. А да се опитват да отпътуват от

Уралск с документи на фамилията Сауляк, беше безсмислено. Впрочем, да отпътуват можеха, но това беше напразно изразходване на време, сили и пари. При всички случаи, за тях щеше да се лепне опашка. Без помощта от страна на служителите от аерогарата не биха се качили на нито един самолет, запазвайки анонимността си.

Настя се обърна и изгледа Павел. Той все така си седеше със затворени очи, но под тънката кожа на клепачите му очните ябълки се движеха доста бързо.

— Чухте ли? — попита го.

— Чух.

— Появява ни се проблем.

— Разбрах.

— Нашето пътешествие се закучва и престава да бъде приятно.

— Разбрах.

— Радвам се, че сте толкова възприемчив — процеди тя с неочаквана злоба. — И в интерес на общата ни безопасност би било добре да зная повече за ситуацията, отколкото знам сега.

— Какво именно искате да узнаете?

— Искам поне да си представя колко могъщи са тия хора, които се мъкнат след нас от самата колония, и какви действия биха могли да се очакват от тях.

— Те могат всичко. Въпросът е само в това, колко далеч ще пожелаят да стигнат — отвърна Сауляк, без да отваря очи.

— И какво може да повлияе на желанията им?

— Страхът да се разкрият. Страхът от разгласата, от разшифроването. Вие сте избрала правилната линия. Докато не разберат коя сте, няма да ви закачат. Защо си извадихте паспорт с моята фамилия?

— Нека си мислят, че сме близки. Това ще ги обърка поне за известно време.

— Играете си с огъня. Това е грешка от ваша страна.

— Какво, да не би да е опасно, човек да ви е роднина?

— Меко казано. Вие даже не се досещате, доколко опасно би могло да бъде.

— Ами че просветете ме тогава. Между другото, аз се стремя към това вече второ денонощие.

— Не ви трябва да го знаете. Просто си имайте едно на ум, че сте извършила голяма грешка.

„Много приятно — с раздразнение си рече Настя. — Да знаеш, че си направил нещо не както трябва, и да не разбереш къде ти е грешката. По-лошо не би могло и да се измисли. Отмъстителен кучи син!“

— С кого сте свързана, с милицията или с криминалните структури? — неочаквано попита Сауляк.

— Че защо пък само с тях? Да не би да смятате, че човекът, който ме е наел, е или милиционер, или престъпник?

— Паспортът ви е фалшив. Това могат да го направят или милиционери, или престъпници.

— Не само те — усмихна се Настя. — За тези две години вие сте изостанал от живота. Фалшив паспорт може да се купи на всеки пазар — за големи пари, разбира се, но без проблеми. Намираш човека, даваш мангизите и снимката си и му казваш имената. На другия ден си получаваш поръчката.

— И вие го направихте именно така?

— Именно така.

— Тоест, идеята да носите моята фамилия е лично ваша? Сама сте си я избрала и сама сте си поръчала паспорта, така ли?

— Точно така.

— И този, който ви е наел, нищо не знае?

— Аз не давам отчет за детайлите. За него е важен резултатът, а как ще го постигна — сама си измислям начините.

— Лошо сте ги измислила.

— Какво да се прави. Не греши само този, който нищо не върши. Вие сигурен ли сте, че моят възложител не би допуснал такава грешка?

— Аз не знам кой е вашият възложител. Може би не би я допуснал. А възможно е и да я допусне, ако не е достатъчно информиран.

Нещо жегна Настя. Генерал Минаев бе посветен в плана на операцията и знаеше, че тя е взела фамилията Сауляк. Но не бе възразил. Значи не бе достатъчно информиран. Това беше лошо. Занапред можеха да я очакват най-различни изненади — една от друга по-неприятни. „Ами, ако той е знаел, че аз не бива да правя това? Защо си е затраял? Каква ли игричка е подхванал този дяволски генерал Минаев?...“

Самолетът започна да губи височина, подготвяйки се за кацане. Ушите на Настя заглъхнаха и я заболя главата. Заради слабите си кръвоносни съдове тя тежко понасяше и излитанията, и кацанията, а сега като капак на всичко, бяха я връхлетели и мрачните предчувствия. Започна да й прилошава. Добре че колелата на самолета в този момент докоснаха пистата.

Най-припрените пътници вече ставаха и започваха да се обличат. Настя забеляза пред себе си темето на Коротков. Юра се надигна и нахлузи якето си с лице към нея. Той едва забележимо сви рамене, което означаваше приблизително: „Няма никакви специални указания, в главата ми е празно, нови идеи не се появиха, действай на собствен страх и риск“.

— Колко са? — тихо попита Павел.

— Четирима. Двама по отделно и двама заедно.

— Поклонникът и двамата от волгата. Кой е четвъртият?

— В средата на салона — младежът с рунтавата вълча шапка. Вчера сутринта идва до затвора, но видя волгата и изчезна. Не знам, може би са заедно.

— Кой от тях ви се струва най-опасен?

— Всичките. Аз не съм екстрасенс и не мога да чета мисли от разстояние.

Сауляк рязко се обърна към Настя и мигновено я връхлетя гореща вълна.

— Вие да не би да сте хипнотизатор? — насили се да се усмихне тя.

— Не. Откъде ви хрумна?

— Погледът ви е един такъв...

— Какъв?

— Лош. Хайде, ставайте да се обличаме.

— Прекалено сте нервна. Впрочем, чувал съм, че в една или друга степен, всички актриси били истерични.

— Хаш-игреков компонент — измърмори Настя, вадейки изпод седалката чантата си.

— Как го казахте?

— За такива като мен психиатрите казват, че имаме силно изразен хаш-игреков компонент. От „Ь“ и „у“ — двете начални букви от думата „истерия“, изписана на латински.

— Та, значи вие сте още и психиатър? — подсмихна се Сауляк.

— Не, но съм изкарала курс по психодиагностика.

— Според мен, вие сте толкова актриса, колкото аз съм шампион по кикбокс.

— И според мен също. Да тръгваме към изхода. И хайде да не се караме, окей?

Уралската аерогара беше малка, тясна, мръсна и неугледна. Провирайки се през тълпата от пътници, чакащи за регистрация и отвеждане до самолетите, Настя и Павел излязоха на улицата. Тук беше значително по-студено от Самара и духаше пронизващ вятър, който забръскваше в очите им дребна и боцкаща суграшица. На пътниците от техния самолет беше предложено да се настанят в хотела на аерогарата, тъй като съдейки по прогнозата на синоптиците, полетите за Екатеринбург щяха да се възобновят не по-рано от утре. От тази любезна покана се възползваха малко хора, защото до Екатеринбург можеше да стигне за десет часа и с влак.

Но Настя добре осъзнаваше, че в никакъв случай не бива да пътуват с влак. Макар и Коротков да беше наблизо през цялото време, нищо не биха могли да направят, ако ония досадни приятелчета решеха да им погодят някой мръсен номер. Във влака биха били много уязвими. За предпочитане бе да си висят тук, в Уралск, и търпеливо да си чакат самолета. Освен това, Настя можеше да се откъсне от преследвачите си само в Колцово — там я очакваха и там щяха да й дадат новите документи. Значи на всяка цена трябваше да попадне именно там, и то не откъм улицата, а откъм пистата за приземяване.

В хотела им предложиха места в женска и мъжка стая с по шест легла. Този вариант въобще не я устройваше и на Настя й се наложи да извади поредната стодоларова банкнота, след което, усмихвайки се лъчезарно, администраторът й подаде ключа от стандартна стая — стая с две легла, санитарен възел и телефон. Навярно в този хотел това бе най-висша класа.

Влизайки в стаята, тя захвърли чантата си на пода, съблече якето си и се пльосна на едно от леглата. Сауляк старателно закачи дрехите си в шкафа и седна в креслото. Настя не можеше добре да го види, но би заложила главата си, че той отново е скръстил ръце и е затворил очи.

— Ще продължите ли с гладуването? — попита го саркастично.

— А вие да не би да се огладняла? — парира Павел. — Скъпичко ще му излезе на този, който реши да ви изхранва.

— Аз имам нормален апетит на здрав човек, необременен от терзания на съвестта — весело отвърна тя. — А като ви гледам така, май нищичко не можете да преглътнете. От страх ли, от какво?

— Завиждам на оптимизма ви. Впрочем, ненапразно казват, че от много знания боляло глава.

— Тогава споделете с мен главоболните си знания и може би ще си

изгубя апетита. Така ще направим икономии от храна.

Сауляк не й отвърна нищо, но Настя със задоволство си помисли, че произнесените от него фрази днес бяха по-дълги от вчерашните. „Нищо с течение на времето ще го поразговоря още. Трябва ми само търпение и изобретателност.“ За една негова особеност вече беше съвсем наясно — той не можеше мигновено да се пренастройва. Вчера в ресторанта, когато ненадейно го бе нарекла „Паша“ и му бе заговорила умоляващо-ласкаво, беше отстъпил от твърдата си линия на поведение. И то не защото се бе размекнал от ласкавостта й, а защото се бе объркал. Именно с объркването му можеше да се обясни номерът, който й бе пробутал, танцувайки с нея. Този мъж се объркваше, когато нещо не разбираше.

„Е, добре, ще изходим от това“ — реши Настя.

Известно време тя мълчаливо си лежа и вдигнала ръце пред очите, си няколко минути съсредоточено разглежда маникюра си. После се обърна по корем, подпря брадичка на юмруците си и в упор се взря в Павел. Той въобще не реагира, сякаш се бе вкаменил.

— Как мислите — запита го, — ония във фоайето ли са или ни караулят от улицата?

— Най-вероятно, някой от тях си седи долу, а друг е във фоайето на нашия етаж. Те също се крият един от друг.

— Тук не е Москва, мащабите са други. Трябва обаче да ги отведем някъде на още по-тясно място. Нека да се поблъскат малко.

— Искате да си правите експерименти? — вдигна клепачи Сауляк.

— Че защо не? Аз обичам развлеченията, скуката ме потиска и убива работоспособността ми. Вие не сте кой знае какъв събеседник и щом не мога да се забавлявам със съмишленици, бих могла да използвам враговете си за тази цел. Как намирате идеята ми?

— Този, който ви е наел, сигурно е пълен идиот — процеди той. — И откъде ви е изровил?

— Не ставайте груб, Павел Дмитриевич. Ако вчера не бях ви посрещнала пред портала на вашето богоугодно заведение, сега бихте си изстивал в някоя крайпътна канавка и лек февруарски снежец тихо би покривал бездиханното ви тяло. Може би сте прав, считайки, че не съм чак толкова опитна, за да ви доведа до местоназначението цял и невредим, но така или иначе, едно денонощие живот ви подарих. Поне за това можехте да сте ми благодарен.

— Да, няма излишно денонощие живот, както няма и излишни пари.

— О, вие сте бил и философ? Може да се позавиди на самообладанието ви. Знаете, че ви преследват, поверил сте живота си на неопитна и глупава истеричка и като че ли шансовете ви да оцелеете са минус нула цяло и седем десети. А вие устройвате дребни интрижки, броите копейките, които харча за храна — те, между другото, не излизат от вашия джоб — и като капак на всичко, разсъждавате за тленността на живота. Браво! Та, значи така, Павел Дмитриевич, — или преставате да си играете на гордост и независимост и ние най-сетне започваме да общуваме нормално, или аз отивам в града да ям. Останете си тук във високомерно усамотение, пък аз ще погледам колко време ще издържите, когато в стаята започнат да напират вашите доброжелатели. Те най-малко са четирима и не е изключено вече да са се запознали и да са се договорили за съвместни действия. А пък вие даже и оръжие нямате.

— Да не би вие пък да имате?

— Аз също нямам. Но пък разполагам с тайнствеността, която създадох около себе си. И докато те не разгадаят моите тайни, няма да посмеят да ви докоснат пред очите ми, защото ще им се наложи да ми причинят вреда, а засега не знаят могат ли да си позволят това. Но ако ние с вас се разделим, ситуацията се променя коренно. Без мен сте абсолютно беззащитен.

— Хей, вие до какво се домогвате? Какво искате от мен?

— Искам да изпълня задачата си. И за тази цел трябва поне нещичко да знам. Съгласете се, че е много сложно да се работи на тъмно. И ако вие, Павел Дмитриевич, отказвате да разговаряте с мен на теми, които ме интересуват, то ще ми се наложи да правя грешки една след друга, излагайки и двама ни на ненужен риск. Бих могла още сега да отида в милицията и да заявя, че е изчезнал паспортът ми. Ще съобщя истинските си имена, те ще направят справка в Москва и ще ми дадат документ, в който ще фигурира истинската ми фамилия, а не Сауляк. Готова съм да сторя това, ако ми обясните защо не бива да нося вашата фамилия. Но вие мълчите, вие сте затворен и непристъпен. Отнасяте се към мен като към идиотка, която неизвестно защо ви се мотае из краката и ви пречи спокойно да се завърнете в Москва или където там сте решил да отидете след излизането си от пандиза. Да, съгласна съм, аз не съм титан на мисълта и опитът ми не е кой знае какъв, но този план, който се опитвам да реализирам, вече ни позволи спокойно да преживеем цяло денонощие, че и повече — значи той не е чак толкова глупав. Защо поне това не ми признаете?

— В самолета вече ви казах, че сте избрала правилна тактика. Искате да ви хвалят на всеки пет минути, така ли?

— Че как иначе! — засмя се Настя. — Аз съм жена и този факт обяснява всичко, ако разбира се, не сте забравил за две години какво е жена. Жените възприемат обкръжаващия ги свят чрез вербална комуникация, а на постъпките не обръщат внимание. Можеш да даваш цялата си заплата, да правиш подаръци, да не пиеш, да не изневеряваш на жена си, но ако поне три пъти дневно не й казваш колко я обичаш, тя ще сметне, че се отнасяш лошо с нея. И обратното — можеш да се държиш отвратително с нея, да й слагаш рога наляво и надясно, можеш дори и да я биеш, но ако постоянно и й повтаряш, че е най-красивата и най-любимата, тя ще придобие увереност, че съпругът й я обожава, и ще му прости за всичко.

— Слава Богу, не съм ваш съпруг, така че не чакайте комплименти от мен.

— А на какво се радвате? Между другото, не би ви било лошо да сте мой съпруг. Аз добре припечелвам, набърквайки се в афери като тази сега. Не ми липсват клиенти. Впрочем, ако искате, вие също бихте могъл да ме наемете.

— За какво сте ми притрябвала? Надявам се, че вече са ви платили за безопасното доставяне на моя милост. Да не искате да доите две крави едновременно, мошеница такава?

— Защо да съм мошеница. Аз бих могла да ви събера информация кой така жадува да ви изсмуче кръвчицата. Моят сегашен наемател очевидно е добре осведомен. Как ви се струва това?

— Ще мина някак си и без вашите услуги.

— Както искате. Питам ви за последен път — идвате ли с мен в града?

— Бих предпочел друг вариант.

— Предлагайте.

— Можем да си купим нещо за ядене и да хапнем в стаята.

— Става.

„Ама разбира се, че става — помисли си Настя. — Най-накрая те поразмърдах. Дори и да ме беше помолил да отида да купя вестници и да облепя с тях стаята, пак бих се съгласила. Най-важното е да те заставя да се включиш в процеса на обсъждане, да изказваш мненията си, да поразвържеш езика си. Ти предложи компромисно решение и аз демонстрирах готовност да те послушам. Павел Дмитриевич, ние с теб трябва да се сприятелим, инак нищо няма да се получи. Ти трябва да станеш снизходителен към мен — глупавичката, ограничена, но нахална и пробивна женичка. И като почувстваш своето превъзходство, ти ще престанеш да се затваряш в черупката си. Ако продължиш да виждаш в мен силен противник, очевидно за нищо няма да се споразумеем. Имаш самолюбие, достатъчно за десет души, а високомерие — поне за дузина. Виж, с хазартността си по-зле, инак силният противник би бил предизвикателство за теб, а той просто те дразни. Или може би те плаши? Любопитно. Все пак, някои нещица започнах да разбирам за теб. И това вече е добре...“

% % %

От всичко на света Григорий Валентинович Чинцов най-много обичаше да създава интриги. Той буквално не можеше да диша, без да ги предизвиква. Даже и без най-малката, без най-глупавичката интрижка му бе скучно да живее.

Днес перспективите сияеха пред него с всичките цветове на дъгата, защото започваше кампанията за изборите на новия Президент на Русия. В тях той можеше да се разгърне мащабно, да се изяви, да си сложи мехлем на душичката.

Чинцов не беше борец за идеята, той беше борец за собствения си джоб и в името на тази си цел бе готов да се впусне във всякакви авантюри, ако те биха му донесли печалба. Днес заплиташе интрига в интерес на една групировка, издигаща своя кандидат за президентските избори. Зад гърба на тази групировка стоеше мощен криминален капитал, а издигнатият кандидат, в случай, че бъдеше избран, би блокирал поне за близките четири години приемането на неудобни за този капитал закони и укази. Освен това, той щеше да дава данъчни и митнически привилегии преди всичко на тези физически лица и предприятия, които се намираха под контрола на групировката.

Кандидатът вече си имаше готов екип: силови министри, министър на икономиката и финансите, председател на Центробанк. Ако той дойдеше на власт и разположеше тези хора на съответните постове, то за четири години те биха могли да прилапат всичко, което си пожелаеха. Само че имаше един малък детайл, който пречеше: и групировката, издигаща и поддържаща кандидата, и самият кандидат заедно със своя екип в недалечното минало активно се бяха ползвали от връзките си с генерал-лейтенант Булатников. На територията на Русия бяха избрани региони, които те бяха превърнали в своя твърдина, в свой плацдарм за порицаваната от наказателния кодекс незаконна търговия с оръжие и наркотици. Затова в определените региони трябваше да бъдат поставени свои губернатори, началници на военните гарнизони, шефове на органите на вътрешните работи и на прокуратурата. Но преди да се поставят новите, трябваше да се свалят старите. И именно в тази тънка работа генерал-лейтенант Булатников бе просто незаменим.

Всички премествания и смени бяха извършени, както се казва, по план, своите хора бяха разставени по ключовите постове, след което Булатников бе станал излишен и опасен. Той, разбира се, беше премахнат. Но най-близкият помощник на генерала бе успял да им се измъкне. По онова време не се бяха разтревожили много, защото разбираха, че щом се е скрил в колонията, значи се страхуваше. А щом се страхуваше, логично бе да не закача никого, ако самият той бе оставен на мира. С това въпросът бе приключен.

Обаче наскоро Григорий Валентинович беше узнал, че от помощника на покойния генерал са се заинтересували привържениците на сегашния Президент. Този факт не биваше да се подминава с лека ръка. С помощта на показанията, дадени от Павел Сауляк, буквално би могла да бъде смазана преобладаващата част от кандидатите, в това число, естествено, и този, за екипа на когото в дадения момент работеше самият Чинцов. Веднага ставаше ясно, че помощникът на генерала трябваше да изчезне от белия свят. Чинцов, разчитайки по навик на връзките си с МВР, беше силно разочарован, след като се бе обърнал към двама-трима стари познайници. След юнските събития в Будьоновск министърът на вътрешните работи беше снет от поста си, а новият министър си бе довел свой екип, към който Чинцов нямаше вратички. Новият министър се бе оказал не милиционер, а военен и компромати за него, които биха свършили работа на Григорий Валентинович, липсваха. Единственото, което можеше да направи, бе да разбере в кой затвор се намираше сега Сауляк и кога изтича срокът на присъдата му. Той бе изпратил хора да го посрещнат, но всичко се беше объркало от неочаквани усложнения. Първо, не само те бяха пристигнали за посрещането. Някакъв младеж се навъртал около колонията. Имало и още един тип, който пък шарел насам-натам из хотела на Павел. И най-главното — появила се някаква жена, която вероятно била роднина на генералския помощник. А може би и съпруга. Тази жена бе объркала всички карти на Чинцов и сега му се налагаше да чака, докато ситуацията се проясни.

Така в общи линии бе изглеждала картинката вчера вечерта. Обаче след някои съобщения Чинцов бе започнал да прави преоценка на своя стратегически план. Президентът бе обявил, че в най-близко време ще предприеме мерки за погасяване на социалните задължения. Знаеше се, че той разполага само с три лоста, с които да оперира в предизборната борба: да си играе на демокрация, да реши чеченския въпрос и да изплати заплатите и пенсиите. За да стане последното, трябваше да се пусне машината за печатане на пари — това бе очевидно за всички. Видните икономисти категорично възразяваха срещу такъв ход. Но дали Президентът щеше да ги послуша? Вероятно щеше да ги послуша, разбира се, че щеше да ги слуша, докато му омръзнеха, а после щеше да си прави, каквото си знае. За обикновените хора, които живееха само от заплата или пенсия, всички дрънканици за инфлация и бъдеща икономическа катастрофа бяха само празни думи, защото децата трябваше да бъдат нахранени днес, а инфлацията и катастрофата все още бяха на път. Да изплати социалните задължения — за Президента бе равносилно да си спечели народната любов. Значи трябваше да се направи така, че той да не ги погаси. Преди всичко бе необходим анализ на действащите сили. Независимите икономисти, които бяха против включването на машината за пари. И зависимите съветници, в това число по финансовите въпроси, които трябваше да бъдат притиснати. Чинцов добре знаеше, че от помощта на генерал Булатников са се ползвали не само неговите сегашни приятели. Цялата страна се бе ползвала. Нима сред съветниците на Президента не би се намерил човек, който би могъл да бъде попритиснат с ръцете на Павел Сауляк? Навярно би се намерил, и то не един. И какво следваше от това? Ами това, че генералският помощник трябваше да бъде спипан. Да не бъде ликвидиран направо, както бе планирано отначало, а да бъде здраво поразтръскан, да бъде заставен да сътрудничи, да изпее всичко, което знае. А по-нататък — каквото сабя покаже.

Само дето тази жена пречеше... И коя бе тя? Може би би могло да бъде използвана в играта. Не, не трябваше да се пипа — поне засега, докато нещата не се изясняха.

* * *

За разлика от Чинцов, Вячеслав Егорович Соломатин радееше за идеята. Личната му преданост към Президента беше безгранична. И беше готов на всичко, за да го подкрепи и да му помогне.

По принцип той разсъждаваше също като Григорий Валентинович. И за трите лоста, и за невъзможността да се пренебрегне нито един от тях. Но задачата му беше съвсем друга.

Някакъв мръсник внушаваше на Президента опасната идея да създаде две самостоятелни комисии за търсене на решение как да бъде решен чеченският въпрос. Все още той не бе приел тази идея, но по всичко личеше, че можеше да склони. В едната комисия щяха да работят членове на Президентския съвет, а в другата силовите министри. С чиито и изводи да се съгласеше, все щеше да настрои против себе си огромна част от населението на страната. Постъпеше ли така, както предлагаха съветниците му, това нямаше да се хареса на привържениците на твърдата ръка, а според неотдавнашните избори за Държавната Дума, в Русия те бяха доста много. А ако пък послушаше министрите, демократите щяха да настръхнат веднага. Единственото нещо, което би могло да спаси рейтинга на Президента в тази патова ситуация, бе неговото лично решение, несъвпадащо с предложенията на тези комисии. Само че откъде да се вземеше това решение?

В тези комисии нямаше да заседават глупаци. Те щяха да имат съвсем ясно формулирана задача: да проанализират всички възможни варианти за изход от чеченската криза и да предложат оптималния. Разбира се, че веднага щяха със зъби и нокти да се докопват до аналитици и стратези, да задействат научните институти, да изнамерят най-добрите експерти. Цялата страна щеше да си напряга мозъка. И не можеше след това да се намери оригинално решение, за което никой от тях не се бе сетил. А такова трябваше да бъде намерено. На всяка цена. В противен случай, рейтингът на Президента би спаднал главоломно и той би загубил в предизборната надпревара.

В дебелата стена, която щяха да изградят тези две комисии от тухличките на различните варианти, трябваше да бъде оставена пролука. Една такава малка пролука, за която няма да достигне една тухличка. И тогава с тази тухличка в ръка сегашният Президент достойно щеше да се

впише в предстоящите избори.

Според Вячеслав Егорович Соломатин, задачата се състоеше в това, да се осигури на Президента тухличката, тоест това единствено решение, което ще му позволи да не се съгласи с нито една комисия и да се изяви като самостоятелно мислещ политик. И за тази цел ужасно бе необходим Павел Дмитриевич Сауляк.

Независимо от сходството на избраната тактика, между Григорий Валентинович Чинцов и Вячеслав Егорович Соломатин разлика все пак съществуваше. Соломатин знаеше много повече за Павел Сауляк. Затова той не възнамеряваше да го отвлича или да прилага някакво насилие спрямо него. Знаеше, че в никакъв случай не биваше да прави това. Искаше да опита да се споразумее с бившия помощник на генерал-лейтенант Булатников. Затова сега неговите хора просто наблюдаваха Павел, проследяваха неговите придвижвания и същевременно се опитваха да установят коя е тази жена, която го е посрещнала пред портала на затвора. Бяха странна двойка. Живееха в една хотелска стая, носеха една и съща фамилия, а си говореха на „вие“. Може би искаха да прикрият някакви интимни или роднински връзки? Или си мислеха, че около тях има само пълни идиоти? Кой би повярвал, че мъж и жена, носещи една и съща фамилия, току-що са се запознали?! Или може би те никого не се опитваха да заблудят, а просто между тях имаше някакъв сериозен конфликт. В ресторанта жената дори бе ударила Павел, а той така й бе извил ръката, че тя се бе строполила на пода. Очевидно, търканията им бяха доста острички. Съвсем възможно бе ревността да е причината за това. Хората на Соломатин му бяха докладвали, че жената открито флиртувала с някакъв гост на хотела и даже се целувала с него пред очите на Сауляк. Нищо чудно, той да бе побеснял. Но защо тя го е направила? Доста много бяха неизвестните в това уравнение.

% % %

Едно от завоеванията на икономическата реформа бе размиването на разликата между столицата и провинцията в качеството и количеството на стоките и услугите за населението. В магазините на град Уралск имаше много хранителни продукти, а асортиментът им бе напълно достатъчен на Настя да организира един доста приличен обяд в хотелски условия. Италиански салати в пластмасови кофички, супи в чашки, които трябваше само да се залеят с гореща вода и да се оставят да постоят така три минути, разнообразни сладкиши и дори опаковани тънки резенчета френски кашкавал. Парите, които бе получила от генерал Минаев, бяха много и Настя нямаше никакви притеснения, докато пълнеше количката, движейки се между рафтовете.

— Размахът ви е господарски — подхвърли Павел, поглеждайки неодобрително поредния пъстър пакет с ядки, който попадна сред внушителната купчина свои събратя.

— Нищо подобно — възрази тя. — Просто аз по природа съм си мързелива и затова съм предвидлива. Никой не знае колко ще киснем в този град, докато излетим за Екатеринбург. Няма смисъл да ходим до магазина всеки път, когато огладнеем. Вие какво топено сирене искате — с краве масло, със скариди или с шунка?

— Все ми е едно.

— Но те имат съвсем различен вкус. Нима това ви е безразлично?

— Абсолютно. Аз въобще не обичам топено сирене, така че се ориентирайте според своя вкус.

— Добре. А какво обичате? Не се стеснявайте, Павел, моят клиент муха го ухапала от такива разходи.

— Нищо. На мен ми е все едно.

— Вървете тогава по дяволите. Човек не може никакво удоволствие да изпита от ходенето с вас по магазините! — сопна се Настя. — Голям темерут сте. Трябва да изпитвате удоволствие от живота, а вие се лишавате дори от най-малките земни радости, като вкусната храна например. Винаги ли сте в такова гробищно настроение?

— Направете ми тази услуга и оставете на мира моето настроение.

— Разбрах. Тогава поне се огледайте за нашите скъпи приятелчета. В края на краищата, и от вас трябва да има някаква полза.

Застанаха на опашката пред касата и Настя забеляза недалеч пред себе си Юра Коротков. Вълчата шапка й се бе мярнала пред входа на хотела, когато с Павел излизаха от него, а двойката от сивата волга никаква я нямаше. „Интересно, къде ли са се дянали?“ — запита се.

— Всички са налице — тихо оповести Сауляк. — Взели са лош пример от вас и също се запасяват с храна.

— А моят поклонник?

— Вече си напазарува и чака на улицата.

— Защо не го поканим да обядва с нас? Ще ни бъде нещо като развлечение.

— Вижте какво, престанете да ме тормозите с вашите „веселби“. Вие сте на работа — работете тогава! Аз лично не виждам нищо забавно.

— Значи още не сте се страхувал както трябва.

— Какво имате предвид? — начумери се Сауляк.

В този момент жената отпред прибра рестото си и се отдръпна. Беше техен ред да плащат и Настя използва това като претекст да не му отговори. Ако наистина на Павел му бе интересно да узнае какво е имала предвид, той нямаше начин да не я попита. Само че първо трябваше да наруши своите идиотски принципи и да подхване пръв разговора. Впрочем, това беше и нейната цел.

Съдържанието на количката струваше солидна сума и Настя кисело си помисли, че със заплата като нейната не можеше да си позволи и никога не си бе позволявала да купи такива скъпи продукти. С парите, които бе дала сега, двамата с Алексей биха изкарали цяла седмица.

На тротоара недалеч от хотела имаше вестникарска будка. Когато минаваха покрай нея, Павел позабави крачка и тя се досети, че му се иска да си купи вестник, но гордостта му пречеше да я помоли за пари. В джоба си Сауляк нямаше пукнат грош. Настя разполагаше с по-малко от секунда, за да вземе решение — дали да прояви благородство и да не го принуждава да се унижава или да се направи, че не е забелязала нищо и Павел да усети зависимостта си от нея? Страхуваше се да не сгреши и да провали за миг с толкова труд завоюваните си позиции.

— Какво, Павел Дмитриевич, да не би да изпитвате влечение към печатаното слово? — попита насмешливо, прехвърляйки чантата в другата си ръка. — Ще ви купя вестници само заради принципа. Може би в тях ще се намери рубрика „Как трябва да се държим“ и от нея вие с учудване ще узнаете, че пълните пазарски чанти се носят не от дамите, а от техните кавалери. Това не сте ли го учили в училище?

Павел безмълвно взе чантата, като при това още по-силно стисна устни и те се превърнаха в тънка резка. Настя купи няколко централни, няколко местни вестника и тънка книжка с кръстословици.

— Ако продължавате да демонстрирате мирова скръб и да се правите на велик мълчаливец, не ми остава друго, освен да решавам ребуси. Впрочем,

какво образование имате, ако не е тайна?

— Техническо — отвърна лаконично Сауляк.

— Великолепно. Ще ми помагате за думите, които аз не знам.

— А вашето какво е?

— Университетско, следвах във физико-математическия факултет.

— Да не би в него да са открили и актьорска специалност?

— Мисля, че още не. Откъде ви хрумна?

— Нали ми казахте, че сте актриса.

— Така ли? — весело се усмихна Настя. — Не си спомням да съм казала подобно нещо. Навярно така ви се е сторило.

Лицето му застина за миг и очите му се притвориха, сякаш се опитваше да се отърси от някакво привидение.

„Ядоса се — помисли си тя. — Това е хубаво. Нека да ме смята за глупачка — най-важното е да не ме разбира. Ако ме вземе за малоумна, на всяка цена ще поиска да узнае какво има в главата ми. Защо вчера говорих едно, а сега съвсем друго? Просто си лъжа и не си помня дрънканиците, въпреки старото правило, че лъжецът трябва да има добра памет. Или му погаждам номера? Той трябва поне да се заинтересува от моя милост. Нормално човешко любопитство, неограничено от страх за вероятни опасности. Страхът от неуспеха би могъл да го накара да забрави своята любознателност. Липсва му страстта към хазарта. Ако не предизвиквам страх, ако в очите му аз не представлявам никаква сложност, той сигурно ще поиска да разглоби механизма, за да види как е устроен. И точно това любопитство ще го вкара в капана...“

Като се върнаха в хотелската си стая, Настя веднага включи нагревателя, за да свари кафе, и се зае да приготвя обяда. Този път Сауляк не промърмори, че не е гладен, но тя забеляза, че хапките засядаха на гърлото му. „Нима той въобще няма апетит? Тук нещо не е както трябва. Може да го боли стомахът. или черният дроб?“

— Павел Дмитриевич, да не би да имате някакви проблеми със здравето? — попита го, похапвайки с наслада салата със скариди и гъби. — Не се храните нормално.

— Всичко ми е наред.

„На кого ги пробутваш тия — мислено прокоментира Настя, която вече си бе създала навик да води такива мълчаливи беседи с него. — Ти вчера не заключи вратата на банята, когато си вземаше вана — типично поведение на сърдечно болен, който се страхува да не му прилошее в горещата вода.

Аз самата също не се заключвам — за всеки случай. Ако нещо ми стане, ще извикам и Алексей ще дотича. Иначе докато разбие вратата, не се знае дали няма вече да е късничко. Ти може и да не си сърдечно болен, но все нещо ти има. Не искаш да ми кажеш? Правиш ми се на супермен? Ами че прави се тогава.“

След като се нахрани, Настя се разположи на кревата, подложи възглавницата под гърба си и започна да решава една кръстословица. В стаята надвисна тишина, нарушавана само от шума на вестникарските страници — Павел пък изучаваше пресата.

— Ако имате влечение към политическите новини, можете да включите телевизора — обади се Настя. — Той не ми пречи.

— Много сте любезна — отвърна спокойно Сауляк, но в гласа му се долавяше и нотка на сарказъм.

Това бе признак, че излиза от летаргията си и започва да изпитва емоции.

Той включи телевизора след петнадесет минути, когато започваше информационният блок на ОРТ⁵. Не съобщаваха нищо интересно, беше неделя — ден, не особено богат на сензации и политически скандали. Павел превключи на местния канал, по който течеше някакво публицистично предаване. Водещият се опитваше да разпали дискусия между двама чиновника, единият от които бе представител на кметството, а другият беше от градската Дума. Дискусия обаче не се получаваше, защото говореха едно и също и мненията им съвпадаха. Ставаше въпрос за това, в каква степен градските власти трябва да бъдат отговорни за дейността на управленческите органи и на техните ръководители. Водещият направо излизаше от кожата си. Вероятно не му даваха покой лаврите на един известен телевизионен журналист, по време на чието предаване двама мастити политика едва не се бяха сбили. Отчаян да размърда гостите си със собствени сили, той извади козовата си карта, очевидно надявайки се, че в положението си на отбраняващи се те ще започнат да се държат по-агресивно.

— Както ви е известно — поде, обръщайки се към зрителите, — от две години в нашия град съществува организация на родителите, чиито деца станаха жертва на кървавия маниак, който и до ден-днешен не е заловен и не е подведен под отговорност за своите злодеяния. В организацията членуват майки и бащи не само от нашия град, но и от съседните селища, където е вилнял престъпникът. Тези хора имат съвсем определена гледна точка към степента на отговорност на градските власти за състоянието на борбата с престъпността. Нека видим този видеозапис.

На екрана се появи панорама на някаква конферентна зала, камерата се приближи и започна последователно да показва присъстващите. Те бяха около четиридесетгодишни и по лицата им бе изписана някаква болка.

— Тези хора се събраха днес — прозвуча зад кадър, — за да заклеймят правозащитните органи. Те вече не разчитат на органите на вътрешните работи и на прокуратурата и искат да направят всичко възможно, трагедията, която ги е сполетяла, да не се повтори, искат да предотвратят нови жертви, да опазят живота на невръстните ни съграждани. Днес се обсъжда въпросът за набиране на средства за издаването на брошура „Как да помогнем на детето да не стане жертва на престъпление“. Инициативната група е сключила договор с известен специалист в областта на престъпността спрямо децата. Той е готов да сподели своите знания и да даде полезни съвети и препоръки, както на родителите, така и на самите деца...

Сега на екрана изникна женско лице с яростно святкащи очи.

— Ние сме готови да направим всичко, което е по нашите сили, подобно нещо да не се повтори! Да не дава Господ на някого да изживее това, което ние преживяхме преди три години. Нашата асоциация съществува само от две години, защото отначало се надявахме, че милицията ще направи поне нещичко, за да залови това чудовище. И чак след година, когато разбрахме, че нищо няма да дочакаме, а маниакът ще продължава да се разхожда на свобода, ние решихме да се обединим, за да защитим поне чуждите деца, защото на нашите вече никой и нищо не може да им помогне.

Жената преглътна, очите й се наляха със сълзи и камерата деликатно премина към една групичка хора, които обсъждаха оживено нещо до катедрата.

Видеозаписът свърши, на екрана отново се появиха водещият и неговите събеседници.

Настя остави настрана кръстословицата, която решаваше. На нея добре й бе известно за какви престъпления ставаше дума. Преди три години в този район бяха извършени единадесет убийства на момченца от седем до деветгодишна възраст. По труповете им нямаше никакви следи от сексуално насилие, но върху гърдите на всяко от тях бе изрязан православен кръст. Извършителят на тези престъпления наистина все още не беше разкрит, макар разследването да се водеше под контрола на МВР.

Изведнъж екранът угасна. Павел бе изключил телевизора и отново се разшумоля с вестниците си.

— Не ви ли е интересно да слушате за маниака? — запита Настя с досада.

— За маниака вече се наслушах. Сега те ще говорят за отговорността на отделните ведомства и ще започнат да си прехвърлят топката един на друг. Това не ми е никак интересно. Но ако държите да ги чуете, мога пак да включа телевизора.

— Няма нужда — сухо отвърна тя.

В действителност много й се искаше, но не биваше да го показва. От маниака се интересуваха всички, това бе разбираемо и не събуждаше никакви подозрения. А виж, да се интересува от властта, от борбата с престъпността и от отговорността за организацията на тази борба можеше майорът от милицията Анастасия Каменская, но не и глуповатата, нахалница и пробивна авантюристка. Затова Настя изобрази непроницаема физиономия и отново се зае да попълва кръстословицата.

След известно време й направи впечатление, че не чува вече шум от разлистване на страници. Вдигна глава и погледна към Сауляк. Той седеше неподвижно в креслото си със затворени очи. Лицето му бе пепеляво, а по челото му бяха избили ситни капчици пот. Изглеждаше някак сив и много болен.

— Какво ви е?! — изплаши се Настя. — Да не би да ви е прилошало?

— Всичко ми е наред — процеди той, почти без да помръдне устни.

— Сигурен ли сте? Видът ви е съвсем болнав.

— Казах ви, че нищо ми няма. Нали искахте да се поразвлечете? Хайде да се разходим из града.

Без да прикрива изумлението си, Настя стана от леглото.

— Ами, да вървим тогава. Искате да ми доставите удоволствие, така ли? Оценявам жеста ви.

— Просто искам да се поразходя — надигна се и Павел.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

На Коротков се падна стая с четири легла, където негови съквартиранти се оказаха трима непрекъснато наливащи се с водка мъже от Воркута, които също не бяха успели да долетят до Екатеринбург. Юра никак не бе очарован от тяхната компания. След като прекара половин час в помещението, вмирисано на алкохол, лук, чесън и тютюн, той излезе в коридора и с виновна усмивка се приближи до дежурната по етаж във фоайето.

— Имате ли нещо против, ако погледам малко телевизия? — попита я.

Жената кимна съчувствено.

— Вие от триста и втора ли сте?

— Да. Разбирате ли...

— Разбирам, разбирам. Там даже хлебарките предадоха богу дух. Какво да се прави, вече трети ден отменят полетите до Екатеринбург и тези юначаги са му отпуснали края. Вече им намекнахме няколко пъти, че с влак ще пристигнат по-бързо, но те си знаят тяхната — купили сме си билети за самолет и със самолет ще пътуваме, а парите за влака ще изпием. И сега ги изпиват, да им преседне дано.

Юра се разположи в креслото и се втренчи в телевизора, като не забравяше от време на време да хвърля по едно око на широкото стълбище. Стаята на Настя се намираше на горния етаж и ако тя решеше да излезе от хотела, щеше да мине по тези стъпала, защото нямаше асансьор.

Вече бе ходил до магазина, следвайки Настя и Сауляк, но бе купил само бонбони и бисквити, защото се бе сприятелил с дежурната и бе получил покана от нея да пият чай.

Около осем часа вечерта Настя и Сауляк отново се спуснаха надолу по стълбището. Той уж неохотно се надигна от мястото си, нахлузи якето си с качулка, което предвидливо си бе взел от вонящата стая, и без да бърза, тръгна след тях, казвайки на дежурната, че е решил да си потърси някое симпатично ресторантче в града и да похапне.

Времето силно се беше застудило, бе излязъл вятър и Юра мрачно си помисли, че ако отвореха летището в Екатеринбург, в Уралск пък като нищо можеха да го затворят. „Ще я загазим с този Сауляк!“ Но трябваше на всяка цена да кацнат в Колцово. В последно време организацията на оперативните мероприятия бе преминала от нивото на управленческите решения и заповеди на нивото на личните контакти. И не малка роля за тази „промяна“ бе изиграло осъзнаването на печалния факт за корупцията и недобросъвестността на милиционерските кадри. Като се знае, че не можеш да се довериш безрезервно на никого, трябваше да базираш всяка операция на връзките си с приятели или поне с добри познати. Такива приятели Юра имаше в Колцово, а в Уралск нямаше. Затова се налагаше да се чака милост от природата.

Той застигна Настя и Сауляк на автобусната спирка. Имаше много народ, защото по тази линия се движеха автобусите за гарата. Коротков реши да не рискува, тъй като не знаеше какво точно Настя е наговорила на Сауляк за него, и не бе много разумно да им се мярка често пред очите. Спря едно частно такси и пробута на шофьора баналната историйка за невярната възлюбена и коварния съперник. Момъкът веднага се съгласи, че не си струва да се разбиват муцуни, но пък че едно малко проследяване никога не е излишно. Речено — сторено.

— Тя да не се е довлякла при своя чукач? — попита съчувствено той.

— Не, летеше за Екатеринбург. Нещо като командировка, а той й прави компания. Сега заседнаха тук у вас и не се знае за колко време. Аз ги следвах със следващия полет, за да не ме забележат. Знаех закъде са я командировали, така че ги открих лесно. А моят самолет също тук кацна и сега се блъскаме в хотела на една педя място.

— Ама ти обещаваш ли, че няма раздаваш юмруци и да проливаш кървища? — за всеки случай уточни шофьорът, който междувременно се бе представил като Виктор.

— Спокойно бе, обещавам. Ако се наложи, мога да му разбия муцуната и като се приберем. Трябва да ти кажа, че не съм особен привърженик на резките движения. Само искам да разбера това-онова.

— Знанието е сила — съгласи се Виктор. — О, ето че пристигна и автобусът.

След като се убедиха, че Настя и Сауляк се качиха, последваха общественото градско возило с таксито. След петнадесетина минути се озоваха в центъра на града и тук им се наложи да изчакват автобуса на всяка спирка, за да не изтърват „влюбената“ двойка. Най-сетне те се мярнаха сред слизащите.

— Откъде твоята красавица го е намерила този динозавър — неодобрително поклати глава всичко виждащият Виктор. — Той даже ръка не й подаде на стъпалата. Ух, че е страшен, Господи! Направо тръпки те побиват. Не можеш ги разбра тези жени. Какво толкова му е харесала? Да

не би да има много пари?

— Не знам, още не съм си изяснил нещата. Затова и ми се иска по-внимателно да го огледам и да разбера какво толкова има в него, което на мен ми липсва. Как ти се струва, къде биха могли да отидат?

— Тук ли? — озърна се Виктор. — Ами, магазините вече са затворени... Може би в някой ресторант или бар. Виж, тръгнаха към булеварда — там няма нищо, освен няколко павилиончета.

— А по-нататък?

— Ако стигнат до пресечката с проспект „Мир“, там има два ресторанта и няколко бара.

— Карай тогава към проспекта. Там ще ги причакаме, щом твърдиш, че няма къде другаде да се дянат.

— Твоя воля, командире — сви рамене Виктор и включи на скорост.

Задминаха ги и след около петстотин метра спряха до кръстовището.

Настя и Сауляк скоро се изравниха с таксито, забавиха крачка, обсъждайки нещо, след това завиха надясно, където според думите на Виктор, би трябвало да се намират ресторантите и баровете. Проспектът бе добре осветен и Коротков видя как те, без да удостоят с вниманието си ресторантите, хлътнаха зад някаква невзрачна врата.

— Какво има там? — обърна се към Виктор.

— Бар, където се сервира предимно бира. Твоята красавица да не би да е любителката на бирата?

— Не я понася.

— Значи гледа да му угоди. Е, командире, ще чакаме ли или какво?

— Ще чакам — решително заяви Коротков. — Не се бой, ще ти платя за престоя. След няколко минути влез в кръчмата да провериш каква е работата.

— Сам ли да те оставя в колата? — промърмори Виктор.

— Ако не ми вярваш, вземи ключовете. Ако искаш, и паспорта ми вземи. Къде ще се дяна без него.

— Така е — кимна шофьорът на таксито.

Коротков бе казал самата истина — Настя действително не понасяше бирата. Но идеята да се отбият в тази кръчма принадлежеше на Павел и не счете за разумно да спори с него. Нека Сауляк разбереше, че тя не капризничи за дреболии и е сговорчива, ако към нея се отнасят по човешки.

В кръчмата беше шумно, многолюдно и не особено чисто. Трудно си намериха две места на масата, където се бяха разположили двама съмнителни типа, разговарящи на някакъв непознат език — най-вероятно на унгарски.

Имаше няколко вида бира, а за мезе сервираха горещи пушени кренвирши и огромни розови скариди. Настя забеляза, че Павел малко се пооживи, и в името на това бе готова дори да пийне от омразната бира и да похапне от лютавите кренвирши, обилно полети със сос. Той си бе поръчал скариди и умело се справяше с крехките им и сочни телца.

— Не можах да се науча да правя това — призна си Настя, наблюдавайки го как бързо и ловко отделяше черупките им. — Половината от месото го опропастявам.

— Това е заради дългите ви нокти, те ви пречат.

— Прав сте — въздъхна тя. — Маникюрът изисква жертви.

— Ами че махнете го, кой ви кара да си го оставяте. Сами си създавате проблеми, след това упорито ги преодолявате, като при това искате да ви съчувстват.

— Аха — усмихна се Настя. — Искаме. Нали заради вас, мъжете, се стараем. Нали вие искате да сме красиви и нежни. На нас самите това въобще не ни трябва. Защо непрекъснато се оглеждате? Търсите ли някого?

— Нашите наблюдатели. Вие сте толкова заета с храната, че забравихте за своите задължения, и на мен ми се налага да ги поема върху себе си.

Настя си премълча, давайки си вид, че упорито се бори с кренвирша с помощта на тъпия нож и криворогата вилица. Тя отдавна бе „фотографирала“ всички, освен Коротков, който не се бе появявал в кръчмата. И бе готова да си заложи главата, че Павел я бе излъгал. Той не се оглеждаше за тях. Младежът с вълчата шапка се беше мярнал само за миг и след като се бе убедил, че мирно и тихо си пийват биричка, бе излязъл навън на студа, за да ги чака да излязат. Двойката от сивата волга седеше почти зад гърба на Настя и за да ги види, на Павел не му се налагаше да се озърта, а само да вдигне глава. Интересно, кого ли очакваше?

— Между другото, вие обещахте да ми разкажете как отличавате

истината от лъжата — внезапно каза той.

„Става още по-интересно! Какво му е? Защо е тази рязка промяна у него? Да не би да е решил да става мил и разговорчив? Внимавай, Настя, Павел Дмитриевич си е наумил нещо. Или може би обратно — до този момент е предчувствал някаква опасност и е бил напрегнат, а сега опасността е преминала и той се поотпуска? Какво ли се е случило? Какво? Мисли, скъпа, напрегни мозъка си, да не те сполети поредният неприятен сюрприз!“

— Ще ви разкажа. И каква ще бъде вашата отплата?

— А вие какво искате?

— Също да ми разкажете нещичко.

— Хей, прекалявате с вашата алчност.

— Не прекалявам. Просто обичам да се пазаря. Но понеже сте ми симпатичен, за вас ще направя едно изключение. Само че първо ми донесете още един кренвирш. Както правилно забелязахте, аз не само съм алчна, но и лакома. Ето ви пари.

Павел безмълвно стана и се отправи към барплота. Настя с ужас си помисли, че ще й се наложи да се тъпче с още една порция от прекалено лютите кренвирши. Но искаше непременно да прекара Павел през цялата кръчма, за да провери своите подозрения. Искаше да го понаблюдава отстрани.

Предположенията й се потвърдиха — той наистина търсеше някого, но не сред клиентите, а сред обслужващия персонал. Приближавайки се до барплота, Павел на няколко пъти хвърли поглед към служебния вход, откъдето се появяваха мъже в не особено чисти бели сака, които обикаляха масите, събираха празните халби и мръсните чинии, вземаха поръчки от клиентите и донасяха пиене и мезета.

„Защо ме доведе тук? — питаше се Настя. — Да не би да има свои хора, с помощта на които ще се опита да се откачи от мен? Малко е вероятно. В този град ние попаднахме съвсем случайно. Само че има всякакви случайности... Може би точно тук Сауляк си има приятелчета. Той сам предложи да излезем на разходка. И идеята за тази кръчма пак е негова. Е, скъпа, готви се за неприятности. Да се надяваме, че Коротков е някъде наблизо и ще се притече на помощ, ако нещо стане.“

Павел се върна и сложи пред нея чиния с поредния отвратителен кренвирш.

— Вашият апетит ще ви изиграе лоша шега — подметна той. — Вие се тъпчете с всичко, каквото ви попадне. Не се ли страхувате за черния си дроб?

„Така значи, черният му дроб не е наред. Поддаде се на провокация, както казват психолозите. Ако имаше гастрит или язва, щеше да ме пита за стомаха. Всеки си говори за това, което го боли...“

— Страхувам се — кимна Настя, без да си криви душата, защото лютивото пушено месо с лют сос действително й внушаваше страх. — Но какво да правя, като обичам да ям люто.

За последното обаче излъга, защото не й понасяше на гастрита. Само че в кръчма като тази не можеше да разчита на диетично меню.

— Аз честно изпълних задължението си, а сега вие започвайте да разказвате.

„Охо, у него и симптоми на чувство за хумор се появяват! С широки крачки се движим към прогреса. Това не ще е на добро“ — помисли си тя.

— Разбирате ли, Павел Дмитриевич, грешката на мнозинството от хората се състои в това, че те се опитват да оценяват същността на казаното. Кажеш нещо на човека, а той започва да се пита истина ли е или не. Това не е правилно.

— Така ли? А как е правилно?

— Сега ще ви обясня. Трябва да се оценяват не думите, а фактите. Човекът е изрекъл съвсем конкретна фраза и истината се състои в това, че той е счел за нужно да я каже. Схващате ли разликата?

— Не съвсем.

— Тогава ще ви дам пример. Вие общувате с жена, ухажвате я или тя ви ухажва и изведнъж ви казва, че ви обича. Като преобладаващия брой мъже вие се опитвате да разберете дали ви говори истината или ви лъже. Просто и безперспективно занимание. Погледнете на това от друга страна. В дадената конкретна ситуация тази жена е счела за необходимо и правилно да ви каже, че ви обича. Постарайте се да се досетите защо ви го е казала. Мотивите, намиращи се в основата на постъпката й, ще бъдат и истината. Истината в този случай се състои в следното: на нея й е нужно да мислите, че ви обича. Защо й е нужно ли? За да ви предразположи към себе си и да се сдобие с това, което желае да получи от вас. Да ви размекне. Да ви принуди да я отведете в леглото. Да ви застави да извършите някакво действие в нейна полза. Или пък обратното — да не извършите нещо. Спектърът на мотивите, които биха могли да лежат в основата на постъпката й, е много широк и вашата задача е да определите правилно мотива й. Още един път ще подчертая, че няма никакво значение дали наистина тази жена ви обича. Важното е само това, че тя счита за необходимо при известни обстоятелства да ви го каже. Сега разбрахте ли?

— Оказва се, че вие сте не само лакома, но и цинична — подсмихна се Сауляк. — Впечатляващ комплект от душевни качества.

— Не съм цинична, а просто трезвомислеща — възрази Настя. — Хайде да разгледаме друг пример. Ние с вас се познаваме от два дена. За тези два дена вие не ме глезехте с пространни беседи, зададохте ми минимално количество въпроси, а на моите въпроси отговаряхте скъпернически и предимно с едносрични думи. Смятате, че от това аз съм си направила извод, че сте мълчалив и неконтактен човек? Нищо подобно. Бих била голяма глупачка, ако си го бях помислила.

— И какъв извод си направихте?

— Ами реших, че искате да ми направите впечатление на затворен и неразговорчив човек. И сега задачата ми е да разбера защо ви е нужно това. Ако го разбера, значи съм узнала истината.

— Имате ли някакви варианти?

Върху лицето на Павел се мярна заинтригуваност. При това не преднамерена, а съвсем истинска.

— Колкото щете. Вариант първи: аз категорично не ви харесвам, с нещо ви дразня много силно и вие сте стараете да общувате с мен колкото се може по-малко; искате да не ви досаждам с разговори и глупави въпроси. Втори вариант: вие нямате нищо против мен, но се чувствате зле и ви е трудно да разговаряте; не искате да се оплаквате, защото аз съм съвсем чужд човек, а вашето добро възпитание, плюс мъжката гордост, не ви позволяват да признаете на една непозната жена физическата си слабост. Вариант номер три: вие искате да ме провокирате, да ме раздразните със своята сухост, уклончивост и загадъчност, да ме накарате да избухна и да загубя самоконтрол. Този вариант би могъл да бъде правилен само в случай, че не ми се доверявате и смятате, че ви лъжа, че не съм тази, за която се представям, и представлявам за вас опасност. Четвърти вариант: вие настина сте мълчалив тип. Съществуват още пети, шести и седми варианти. Надявам се обаче, че току-що изложените са напълно достатъчни, за да схванете основната ми мисъл. Важни са не думите, а стоящите зад тях мотиви и подбуди.

— И според вас, в кой вариант се крие истината?

Лицето на Павел някак почти неуловимо се измени, но Настя не можа да разбере какво ставаше с него. Дали разговорът сериозно го бе заинтригувал и маската му на хладно безразличие бе паднала или пък й пробутваше някакви трикове, за да не забележи някаква друга промяна в него. А може би някой от изброените варианти се бе доближил прекалено много до истината, която той би искал да прикрие, и това го е изплашило?

— Още не знам — колкото се може по-безгрижно отвърна тя. — За да си изясня това, трябва или достатъчно дълго да ви наблюдавам, или да предприема някакви специални проверовъчни действия. Но нямам намерение да го правя. Моята задача е да ви доставя по предназначение. А да се ровя в душата ви, не ми е интересно.

— Ако се възползвам от вашия метод, то и аз трябва именно така да подходя към въпроса за вашето образование. Ту ми заявявате, че сте актриса, ту твърдите, че сте завършила физико-математически факултет. От това следва ли, че ме дезинформирате съзнателно, за да ме накарате да си поблъскам главата?

— Това е само един вариант. С друг не разполагате ли?

— Вие сте глупава, наивна и не запомняте собствените си лъжи.

— Браво! И още какво?

— Вие действително сте актриса, но някога сте следвала във физико-математическия.

— Способен ученик сте, Павел Дмитриевич. Моите комплименти. Но къде е все пак истината?

— Имам възможност да си изясня въпроса без особен разход на труд. Имате ли нещо за писане?

Настя отвори чантата си, извади химикалка и му я подаде. Павел взе една книжна салфетка и изписа дълго уравнение.

— Моля, продемонстрирайте знанията си по математика — притика я пред нея.

Тя бързо огледа дългата редица от знаци и цифри, след това взе химикала, задраска един знак и написа над него друг.

— Доколкото разбирам, вашият пример би трябвало да изглежда ето така. Това е задачка от книгата на Пой „Математика и правдоподобни разсъждения“, нали така? Аз сто пъти съм я решавала. Да ви изпиша ли логическия ред или просто ще ми повярвате?

— Ще ви повярвам.

Сауляк смачка салфетката и я пусна в пепелника.

— Остана само да проверя дали сте и актриса.

— Това вече е по-сложно — засмя се Настя. — Тъй като сте техничар, въпросът с математиката се реши без проблеми. Но как възнамерявате да проверите моето актьорско майсторство?

— Ще си помисля. Ако сте се нахранила, може би ще тръгваме, а?

„Ясно. Тук го няма този, когото търсиш. Сега сигурно ще ме поведеш и

някъде другаде...“

— Къде? — невинно попита тя. — Навън е трийсет градуса под нулата. Да не би да си въобразявате, че ще използвам актьорския си талант, за да се заставя да умирам от жега в такъв мраз? Даже системата на Станиславски няма да ми помогне.

— Ще потърсим друго заведение. Тук вече ми писна.

Те станаха, облякоха се и се отправиха към изхода. Двамата от волгата също се надигнаха, като на крак допиха остатъка от бирата в халбите си. Явно не им се искаше да се минат.

След задухата в кръчмата студът навън се стори на Настя като свежа прохлада. Бяха изминали само няколко метра и тя дори още не бе започнала да премръзва както трябва, когато Павел направи крачка встрани и натисна вратата на някакво друго заведение. Оказа се бар. Тук обстановката бе значително по-цивилизована, по-чиста, по-тиха и дори се виждаха закачалки. Имаше доста народ, но успяха да си намерят свободна маса.

— Защо дойдохме? — попита озадачена Настя, когато се настаниха. — Вие не пиете нито кафе, нито алкохол, а тук освен кафе и алкохол друго няма.

— Мога да си поръчам някакъв сок. А вие обичате кафе. Сервират и кампари.

— Решил сте да ми доставите удоволствие, така ли?

— Не искам да злоупотребявам с вашите безкористни услуги. Вие ме научихте как да различавам истината от лъжата и аз трябва да ви се отплатя — ако не с пари, то поне като угаждам на желанията ви.

— Паша, вие сте истинска прелест — засмя се тя.

На лицето му за пръв път от два дни се мярна някакво бледо подобие на усмивка.

— Аз оцених вашите самоотвержени усилия за моето спасение и се разкаях. Не искам да ме смятате за неблагодарник. Действително съм ви благодарен, че дойдохте да ме посрещнете, макар да не ми личи много. Какво да ви донеса от бара?

— Кафе, торта и мартини. Ако мартини няма — тогава кампари.

Настя му подаде няколко банкноти.

— Не забравяйте и себе си. Разбирам, че ви унизявам, като всеки път ви давам пари, но ще се наложи да се примирите с това. Просто помнете, че това не са мои пари, а на моя наемател. И той ми плаща не заради красивите ми очи, а заради вас. Вие сте му нужен и е готов да похарчи неограничени суми. Така че, имате върху тези пари същите права, каквито имам и аз.

Сауляк кимна и се отдалечи. Настя не го изпускаше от очи. Както и бе очаквала, той започна да се оглежда, при това, вниманието му предимно бе насочено към служебния вход. Без съмнение, търсеше някого — някого, който според него, би трябвало да работи в евтино заведение на тази улица. „Барман? Мияч на съдове? Готвач? Портиер? Келнер? Доставчик? Или някой от собствениците? — питаше се Настя. — Интересно, има ли в този район много такива заведения? Така ли ще обикаляме от едно в друго? Един дявол знае. Нищо не мога да направя, освен да се правя, че вярвам в благородните му пориви. Не трябва да бъда прекалено умна и наблюдателна. Това, което му демонстрирам, засега май се вмества в представите му за мисленето на човек с математическо образование. Значи трябва да се придържам към тия рамки...“

Павел се завърна и тя веднага разбра, че нещо се е случило. Челото му отново бе покрито със ситни капчици пот, устните му бяха стиснати в тънка резка, а очите — полузатворени.

„Да не го е намерил?“ — мина й през ума.

Бе й донесъл кафе, еклер и мартини, а за себе си бе взел бутилка пепси. Поемайки чашата с мартини, Настя неволно докосна пръстите му. Бяха ледени.

— Паша, започва да ми харесва ситуацията, когато вие демонстрирате своята благодарност — безгрижно изчурулика тя. — Какво трябва да направя, за да продължите да бъдете все така мил с мен?

Не й отговори нищо. Седеше със скръстени на гърдите ръце и спуснати клепачи. Лицето му отново бе сиво и болнаво, както неотдавна в хотела.

— Павел Дмитриевич, чувате ли ме? Лошо ли ви е?

Той бавно отвори очи и поклати глава.

— Наред съм.

— Видът ви е съвсем болнав. Какво ви е?

— Казах ви, че съм наред.

„Май пак трябва да се връщаме на изходните позиции. Току-що беше нормален събеседник, започна да се шегува, още малко — и щеше дори да се усмихне. И изведнъж такава рязка промяна..

Настя го огледа внимателно. Бе стиснал юмруци с такава сила, че кокалчетата му бяха побелели и като че ли всеки момент можеха да пробият тънката кожа.

— Е, ваша си работа — сви рамене тя, отхапвайки от еклера. — Ще се правите на принц в изгнание, така ли?

Сауляк отпи скъперническа глътка пепси и се втренчи някъде в ъгъла на бара. Настя се обърна, но не забеляза нищо интересно. Изведнъж осъзна, че бе забравила да се интересува от преследвачите. Тези два дни бяха доказали, че е избрала правилната тактика. Не трябваше да прилага кардинални мерки към тях — поне засега. Но в Москва я очакваха много неизвестности. Затова трябваше да бъде непрекъснато нащрек и да играе започната игра до победен край — до този момент, когато ще предаде Павел в ръцете на генерал Минаев.

— Права сте.

Сауляк внезапно остави чашата си на стола и стана.

— На мен наистина ми е лошо. Трябва да изляза.

— На чист въздух ли?

— Не, трябва да отида до тоалетната. Можете да бъдете спокойна, няма да избягам никъде. Ако се позабавя, не се тревожете — това ми се случва понякога.

— Не мога да ви пусна сам.

— Казах ви, че няма да избягам.

— Ами вашите доброжелатели? Или забравихте за тях?

— Поемете ги върху себе си. Нали се смятате за велика актриса.

Настя виждаше, че наистина му е лошо. Разбираше също, че веднага

щом се разделяха, той можеше да стане много уязвим. „Какво да предприема? Бих могла да застана до входа на тоалетната, но ако ония бабаити решат да влязат вътре, няма как да ги спра.“

— Тръгвайте — кимна тя и също се надигна.

Заедно преминаха през бара и стигнаха до изхода. Павел се отправи към тоалетната, а Настя се обърна и се приближи до масата, където седяха двамата от сивата волга.

— Момчета, хайде да спечелим хиляда долара — заяви тя и, пльосвайки се на свободния стол, най-безцеремонно си взе цигара от кутията върху масата.

— Моля? — вдигна вежди по-възрастният мъж, който вчера пред портала на затвора бе седял на пътническото място вдясно от волана на колата.

По-младият щракна запалката и й поднесе огънче. През това време очите му бяха приковани към вратата, през която току-що бе излязъл Сауляк.

— Пашка твърди, че вчера ви е видял в Самара — при това няколко пъти — и че сте летели в нашия самолет. Пък аз му казах, че сигурно страда от мания за преследване. Разбирате ли — понижи глас Настя и глуповато изхихика, — той нещо не е добре и навсякъде му се привиждат бели мишки. В общи линии, ние се басирахме на хиляда долара дали ви и е видял или не.

— Разбира се, че не е — бързо рече по-възрастният мъж. — Сигурно само така му се е сторило, защото ние не сме ходили в Самара.

— Ъхъ, ний сме тукашни — потвърди другият.

— Тъй си и знаех. Викам му да се лекува, ама не ме слуша. Мисли си, че искам да го вкарам в лудницата и да му взема парите. Че за какво са ми скапаните му мангизи? Аз, дето се вика, се чудя собствените си милиони къде да дяна. Между другото, приятелче — Настя бръкна в чантата си за портмонето, извади едра банкнота и я подаде на по-младия, — върви ми донеси нещо за пиене. Рестото си запази, задето ми правиш услугата. Вземи мартини, само че гледай да не е сухо, а „бианко“. Да не го сбъркаш, малкия!

— Пашка — това вашият мъж ли е? — внимателно попита по-възрастният.

— Мъж като говно у дъжд — сопна му се тя.

Отговорът й бе пошловат, но в дадения случай — единствено правилен. Нито да, нито не — разбирай го, както си искаш.

— И той отдавна ли е толкова подозрителен?

— Един дявол го знае — махна с ръка Настя. — Не съм го виждала цели две години, докато лежеше в дранголника. Вчера го пуснаха. Слушай, татенце, твоето птиченце е много миличко. Едно такова възпитано, вежливичко. Като нищо бих му се отдала. На колко годинки е?

— На двайсет и шест.

— Ууу — разочаровано измуча тя, — възстаричък е за мен. Мислех си, че е на деветнайсет-двайсет. Над двайсетте не ми върши работа.

— А вие на колко сте? — ухили се събеседникът й.

— На много, татенце. Почти колкото теб. Ти гониш четирийсете, нали? Е, и аз съм някъде там.

„Птиченцето“ се завърна и сложи пред нея чашата с питието. Настя го опита и направи доволна физиономия.

— На това му викат хубава пиячка. Мерси, бебчо. И така, момчета, разчитам на вас. Ако той пак започне да си дрънка неговата, водя го при вас и вие му казвате, че само му се е привидяло, окей? Направо ми писна от неговата мания за преследване.

— Ама, разбира се — закимаха с готовност и двамата. — Ще му кажем, не се безпокойте.

Павел все още се бавеше и Настя започна да нервничи. Нямаше вече повод да остане на масата им, а се налагаше, защото докато разговаряха с нея, поне беше сигурна, че няма да втурнат да го търсят.

— Слушай, приятелче — обърна се към „птиченцето“, — ти на колко години си, а? Вярно ли е, че си на двайсет и шест?

Той изненадано се втренчи в нея, а след това погледна по-възрастния си партньор.

— Нашата гостенка каза, че й харесваш много, само че възрастта ти не била подходяща — обясни му той.

— За ваше сведение, гостенката ви се казва Анастасия — вметна Настя. — А ти, бебчо, как се казваш? Хайде да се запознаем по този случай.

— По какъв случай? — тъпо попита „птиченцето“.

— По случай, че спечелих хиляда долара. Та, как ти е името?

— Серьожа... — смутено се запъна младокът. — А той е Коля.

— За неговото име не съм те питала — ласкаво му рече Настя. — Защо, бебчо, се бъркаш в работата на възрастните? Той вече е голям и сам ще си каже името си, ако поиска, или ако аз го попитам.

Тя все пак успя да ги въвлече в разговор, правейки се на вулгарна, не особено трезва и леко смахната мацка. Галеше Серьожа по ръката, похотливо намигваше на Николай, вземаше си цигара след цигара от кутията им и с вътрешния си хронометър отчиташе минутите. „Къде се дяна Павел? Защо се забави толкова?“

Усети, че нейните събеседници междувременно бяха преодолели първоначалното си объркване, бяха се пренастроили и вече си задаваха въпроса: „Коя е тази?“. Настя им подхвърляше информация, която нямаше нищо общо с действителността, и с всички сили се стараеше да им замотае главите, като не преставаше да бърбори нито за секунда.

Най-сетне в рамката на вратата се появи Павел.

— О!

Тя мигновено отдръпна пръстите си от дланта на „птиченцето“.

— Пашка пристигна. Чао, момчета. Беше ми гот да се запознаем.

Павел изглеждаше ужасно. Стори й се дори, че се движи с неимоверни

усилия.

— Хей, толкова ли е лоша работата? — попита го разтревожена.

Той кимна мълчаливо.

— Тръгваме ли си?

— Да, май така ще е най-добре.

Не си направиха труда да се върнат на своята маса. Взеха дрехите си от закачалката, облякоха се и излязоха на улицата.

— Можем ли да си вземем такси? — попита Сауляк с отпаднал глас.

— Разбира се. Те няма да ни преследват. Дори ще се постараят да се държат далеч от нас.

Настя отиде в края на тротоара и вдигна ръка. След минута пред тях спря едно такси.

— На аерогарата — наведе се тя към спуснатото странично стъкло.

— Колко давате?

— Колкото кажеш. Не съм оттук и не ви зная тарифите.

— Петдесет гущера.

— Дадено.

Настя седна до шофьора, а Сауляк се настани на задната седалка. Изминаха целия път в мълчание. Също така мълчаливо излязоха от таксито, влязоха в хотела и се качиха на своя етаж.

И чак когато останаха сами в стаята, Настя се разфуча.

— Може би е време да се сложи край на тия детски игрички?! — яростно процеди, гледайки как Павел се опитва с вдървени пръсти да смъкне ципа на якето си. — Какво става с вас, Павел Дмитриевич? Аз трябва да ви доведа до Москва, а вие като нищо можете да предадете Богу дух направо в ръцете ми. Защо не искате да ми кажете от какво боледувате и как да ви помогна, ако ви стане още по-лошо?

Погледът му отново я отбягваше. Той така и не я бе погледнал в очите даже в минутите, когато бе разговарял с нея напълно дружелюбно.

Най-накрая Сауляк успя да се справи с ципа, съблече се и без да обели дума, легна на кревата.

— Или незабавно ще ми кажете каква е работата, или викам линейка.

Никак не ме блазни перспективата да докарам в Москва студения ви труп.

— Не се безпокойте — тихо рече той със затворени очи. — Нищо няма да ми стане. Скоро всичко ще отмине. Вече нищо не ме боли.

— А какво ви болеше?

— Нищо. Казах ви да не се тревожите. Обещавам ви, че всичко ще бъде нормално.

— Не ми се вярва много — отвърна по-спокойно Настя. — Наистина ли ви е по-добре? Да не ме лъжете?

— Не ви лъжа.

Беше вече късно, време бе за сън, но кой знае защо, й се струваше, че още щом угасеше лампите, с Павел непременно щеше да се случи нещо. Изхлузи ботушите си, съблече пуловера и се мушна под одеялото по джинси и тениска.

— Защо не угасихте? — попита той.

— За да ви виждам. Така няма да пропусна момента, когато ви прилошее съвсем.

— Няма да ми прилошее, нали ви казах. Изключете осветлението и заспивайте. Трябва да си починете.

— Много съм трогната от вашата загриженост — промърмори Настя и се зави до брадичката.

— Загасете лампите. Моля ви — тихо рече Павел.

В тона му имаше нещо, което я накара послушно да стане от леглото и да завърти електрическия ключ. Сега стаята се осветяваше само от светлината на уличните лампи и от прожекторите на летището. „Опитай се да заспиш тук — с раздразнение си помисли Настя. — Самолетите реват над самата ми глава, а на съседния креват има тежко болен човек. Обстановката не е най-подходящата за здравословен отдих.“

Павел лежеше толкова тихо, че тя постепенно започна да се поуспокоява — когато човек го боли нещо, той обикновено не може да лежи неподвижно, а се върти насам-натам, търсейки най-подходящото положение на тялото си. Даваше си сметка, че при този грохот едва ли би й се удало да заспи, затова реши поне да поподреди малко нещата в главата си. Методично, минута по минута, възпроизведе изминалия ден, припомняйки си всяка дума на Павел, всеки негов жест, всеки поглед. „Какво ценно нещо успях днес да разбера за него?...“

— Настя — прекъсна мислите й тих глас от съседното легло.

Тя подскочи като ужилена. През тези две денонощия Сауляк за пръв път я наричаше по име. По всяка вероятност нещо ставаше с него, но какво именно?

— Да? — отвърна му също така тихо.

— Не спиш ли?

— Не.

— Седни при мен.

„О, вече сме на „ти“! Нещо не ти е наред, Павел Дмитриевич, и много ми се ще да разбера какво е то.“

Настя припряно отметна одеялото и приседна в края на леглото му. Ледените му пръсти докоснаха дланта й.

— Студено ли ти е? — загрижено го попита тя. — Защо не се завиеш?

— Не е необходимо, всичко е нормално. Просто поседи при мен.

— Добре.

Настя стисна леко пръстите му, но след миг Павел отдръпна ръката си. Минутите си течаха, на Настя започна да й става студено, но не смееше да се помръдне. Тя въобще не разбираше какво става, но ясно осъзнаваше, че не бива да нарушава крехкото равновесие между доверието и отчуждението, което изведнъж се бе възцарило помежду им.

— Проклет да бъда, ако някога те обидя — изведнъж високо и отчетливо произнесе Павел.

Настя с усилие се въздържа да не му отвърне нищо. Само потърси в мрака ръката му и лекичко я погали с върховете на пръстите си.

— Лягай си — каза й вече по-тихо той. — Не ми обръщай внимание. Дрънкам само глупости. Хайде, лягай си.

Настя стана и отново се мушна под одеялото в своя креват.

До сутринта Павел повече не й продума.

% % %

Около осем загъгна радиоточката на нощното шкафче:

„Внимание! Молим пътниците от полет номер 726 по маршрута Самара-Екатеринбург да се явят в сградата на летището за регистрация. Повтаряме съобщението. Започва заверката на билетите и оформянето на багажа на пътниците от полет 726, Самара-Екатеринбург. Самолетът излита

в десет часа и петдесет минути.“

Двамата скочиха от леглата си и бързо започнаха да се приготвят.

— Как ви се струва, имам ли време за един душ? — попита Павел.

„Аха, пак сме значи на „ви“. Сигурно се стеснява заради слабостта си,

която прояви снощи. Щом така го е намислил — негова си работа.“

— Имате — кимна Настя. — Разполагате с цели двайсет минути.

Той влезе в банята и пак не заключи вратата. След петнадесет минути излезе гладко избръснат и изглеждаше повече от задоволително. Във всеки случай, никой не би казал, че съвсем наскоро е имал силен пристъп на някаква болест.

По-нататък всичко премина изненадващо безпроблемно. Самолетът наистина излетя от Уралск около единадесет часа, а около един и половина получиха нови паспорти и билети за полета Екатеринбург-Волгоград.

Късно вечерта, след като се качиха на самолета, който трябваше да ги откара от Волгоград в Москва, Настя си отдъхна малко — като че ли нещата се нареждаха по план. Наоколо нямаше нито една позната физиономия, дори и Коротков не се виждаше никакъв. Това беше правилно, защото Сауляк не биваше да се съмнява, че им се е удало да се отърват, а Настя му бе представила Юра като един от техните преследвачи.

— Е, Павел Дмитриевич, последни усилия и край — каза тя, когато стюардесата обяви, че започва приземяването.

— Ще ни посрещнат ли на аерогарата?

— Боя се, че не. Ще ми се наложа лично да ви отведа до местоназначението.

— Вече е нощ и няма никакъв транспорт. Или може би за последните две години този въпрос е разрешен?

— На паркинга трябва да ни чака кода.

— Надявам се, че поне сега ще ми кажете при кого ще ме откарате.

— Не мога — поклати глава Настя. — Ами, ако изведнъж това не ви се понрави? Пак ще избягате. Нелепо е след толкова митарства да ви загубя преди самия финал. Бъдете сигурен, че ще стигнем, където трябва. И държа да ви уверя, че този човек не понася гнусния замисъл да бъдете ликвидиран, в противен случай, той не би се опитвал да попречи на тия, които искат да го реализират. Така че, в близка перспектива животът ви е гарантиран.

— Много обнадеждващо — подсмихна се Павел. — Дайте си сега

ръката.

— Защо? Да не би да сте решил да ми предсказвате бъдещето?

— Просто ще ви помогна, нали трудно понасяте кампанията.

— Откъде знаете?

— Личи ви. Не летим за пръв път заедно, нали? Дайте си ръката, няма да ви изям.

Настя послушно сложи длан в неговата. Този път пръстите му бяха топли. Той опипа китката й, намери някаква точка и силно я натисна. В първия миг Настя потръпна от болка, но веднага след това усети, че гаденето й започна да стихва. Сауляк продължи да държи ръката й и тя с изненада осъзна, че странната му манипулация дава добър ефект. Дори се отпушиха и ушите й. Притвори клепки и се отпусна назад в креслото си. Вече трета поредна нощ не спеше и сега умората я връхлетя с пълна сила. Сънливостта я сковаваше, ставаше й топло и спокойно...

— Събудете се — чу някак отдалеко гласа на Павел. — Пристигнахме.

— Господи! — изплаши се тя. — Да не би да съм заспала?

— И още как. Даже стенехте насън.

— Дано поне не съм говорила.

— Говорихте. И ми издадохте всичките си тайни.

Настя разбираше, че Сауляк се шегува, но лицето му бе необичайно сериозно и даже някак сърдито. „По дяволите! Точно сега ли намерих да заспя, когато се намирам само на няколко сантиметра от източника на повишена опасност! Добре го давам, няма що!“

Другите пътници вече се отправяха към трапа, а тя нямаше сили да се надигне. Павел също не ставаше и продължаваше да държи ръката й. Настя мобилизира цялата си воля.

— Да вървим! — заяви решително.

На паркинга пред аерогарата намери колата, която лично бе оставила преди няколко дни. За нейно щастие, напоследък времето тук бе било сравнително меко и не бе нанесло никакви поражения на двигателя. Успя да го запали без особени мъки.

Пътуваха в пълно мълчание. В съзнанието на Настя се прокрадна неприятната мисъл, че бе използвана като пешка в нечия игра. Тя тъй и не бе успяла да си изясни кой е Павел Сауляк, а също така — кой и защо го преследваше. Впрочем, такава задача не й бе възложена, а сигурно генерал Минаев прекрасно знаеше това и без нейна помощ.

В три часа след полунощ шосето, свързващо летището с града, беше безлюдно. След контролния пост на пътната милиция Настя трябваше да премине покрай автобусната спирка, а на около триста метра от спирката трябваше да ги чака кола. Така и стана. Забелязвайки мерцедеса със светещи габарити, Настя намали скоростта, бавно се приближи и спря плътно до него. От тъмнината се появи някакъв мъж и отвори вратата на нейната кола откъм мястото на Сауляк.

— Излизайте, Павел Дмитриевич — нареди му той.

Сауляк дори не се помръдна.

— Настя? — рече тихо.

Това бе вторият път, когато се обръщаше към нея по име.

— Да?

— Благодаря ви.

— Няма защо.

— Не забравяйте какво ви казах. Довиждане.

— Довиждане, Павел.

Той излезе от колата, старателно затвори вратата и се отправи към мерцедеса, но след няколко крачки внезапно се спря. На Настя й се стори, че иска да й каже още нещо. Бързо отвори и изскочи навън. Деляха ги някакви си два-три метра. В тъмнината не се виждаше изражението на лицето му, но тя бе сигурна, че я гледаше в очите. И отново я заля горещата вълна, и отново се почувства мека и податлива като разтопен восък.

Сауляк леко й кимна, след това рязко се обърна и се мушна в мерцедеса. Двигателят изрева, автомобилът бързо набра скорост и скоро се скри зад завоя.

Настя седна зад волана, но не можа да намери сили в себе си, за да потегли. Чувстваше се абсолютно изцедена.