Не пречете на палача

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Настя плътно се зае с дейността на загадъчния палач и почти веднага започна да прави малки открития. Първо, убийството на депутата, макар и да се намираше в обсега на министерството, не влизаше в числото на престъпленията, за чието разкриване бе сформирана групата, защото не бе попаднало в категорията на серийните. Второ, броят на заповедите във връзка с промените на личния състав в някои области бе по-голям от други, където също имаха място серийните убийства. И трето, всичките жертви на палача бяха намерили смъртта си именно в тези райони, където правеха впечатление прекомерно многото кадрови промени.

Работата беше невероятно трудоемка, изискваща внимание, акуратност, педантичност и добра памет. Всичките си вечери, да не говорим пък за почивните дни, Настя прекарваше до компютъра, съставяйки списъци, схеми, таблици и програми за обработка на данните. Постепенно започна да й се струва, че знае наизуст имената на личния състав от органите на вътрешните работи в десетки области на Русия. Тя непрекъснато искаше от Коновалов все нови и нови данни и получаваше от него дебели папки и дълги рула разпечатки.

Изминаха две седмици, докато Настя направи четвъртото си малко откритие, което се оказа и най-важното. Тя пристигна в министерството, носейки в чантичката си дискета. Помнеше, че в кабинета на генерала има компютър, макар да не бе виждала никога Александър Семьонович да го използва.

Този път не й се наложи дълго да чака — генералът я прие почти веднага.

— Ето, погледнете — поде Настя, след като включи компютъра и разтвори на монитора записа на дискетата. — Това е картата на Русия. Със сини кръгчета са отбелязани областите, където има неразкрити серийни убийства. А с червени — областите, в които през 1992 година е правена интензивна смяна на кадрите от органите на вътрешните работи.

— А какво е обозначено с черните кръгчета? — поинтересува се Александър Семьонович.

— Почакайте, ще стигна и до тях. Нека да караме по ред. В тази папка, от която впрочем започна всичко, се намираха материалите по дванадесетте серии убийства, нали?

— Така е — потвърди генералът.

— Ето ги, дванадесет сини кръгчета. От тези дванадесет сини кръгчета пет имат до себе си кръгчета с червен цвят. Това напомня ли ви нещо?

— Засега не. А какво трябва да ми напомни?

— Световната история — пошегува се Настя, — подпалването на Райхстага например, или отделни епизоди от борбата против зараждащото се християнство.

— Не може ли по-просто? — намръщи се Коновалов.

— Може и по-просто — сговорчиво отвърна тя. — В пет района стават серии от жестоки убийства, след което започват интензивни кадрови промени в системата на органите на вътрешните работи. А в седемте региона, където стават същите такива жестоки убийства, бурни кадрови премествания няма. Като ръководител вие можете ли да дадете някакво обяснение на това?

— Тук не са нужни никакви обяснения — сви рамене Коновалов. — Едното с другото не е свързано.

— Така ли? Значи не е свързано? Вие вече сте забравил как точно преди година във връзка с убийството на известен телевизионен журналист в Москва ни в клин, ни в ръкав смениха началника на ГУВР и прокурора, а на нашия министър изказаха вот на недоверие в парламента? Забравихте ли?

— Е, добре, да допуснем, че едното е свързано с другото. Искам да чуя вашите обяснения и предположения.

— Моля, само че се въоръжете с търпение, Александър Семьонович. Та така, ние с вас установихме, че в пет района, където има престъпления, извършени от маниаци, е подменено ръководството на управленията на вътрешните работи, а това е последвано от промяна и на седемдесет процента от личния състав. По-нататък, обърнете внимание на червените кръгчета. От десетте района, където е имало интензивна смяна на кадрите, в пет, както току-що установихме, са били извършени серийни убийства. А другите пет? Там какво толкова е станало, че са били подменяни милиционерските кадри? И се изясни, че от останалите пет района, в два от тях има неразкрити престъпления, които не са попаднали в серия, но в своето време са имали голям обществен резонанс. И само в три региона през периода, предшестващ смяната на кадрите, нищо такова не се е случило. Ето тези региони са и обозначени с черни кръгчета. Сега гледайте какво се получава. Съществуват два различни фактора: смяна на милиционерските кадри и наличие на тежки неразкрити престъпления, които са известни на цялото население от областта. И има седем региона в страната, където се наблюдава наличие и на двата фактора. В пет области — серийни убийства, в две несерийни, но също много известни, и във всичките седем — почти пълна смяна на ключовите постове в нашата система. Разбираемо ли ви разказвам?

— Напълно — усмихна се Коновалов.

— Караме по-нататък. В три от тези седем региона вече ни напомни за себе си някой, когото условно ще наречем „палач“. И въпросът се свежда до това — да се разбере свързана ли е дейността на палача с тези два фактора, за които току-що ви споменах. Ако е свързана, то следващите жертви ще бъдат в останалите четири региона, тоест палачът трябва да се издирва и залавя именно там. Разбирате ли? Следващия път той трябва да се появи не в който и да било от регионите с неразкрити престъпления, а само в един от тези четири.

Настя няколко пъти докосна с молива си екрана на компютърния монитор.

— И ако ние успеем да вдигнем всички оперативни материали и да вземем под наблюдение всички, които малко или много са заподозрени като извършители на престъпленията, но чиято вина не е била доказана, то по този безхитростен начин непременно ще открием палача, защото следвайки своята логика, той трябва да се появи поне около един от тези хора.

— Разумно е — съгласи се генералът. — А имате ли съображения относно някои личности? Удаде ли ви се да очертаете кръг около хора от нашата система, които биха могли да се окажат „палачи“?

— Успях да направя това-онова — отвърна Настя, натискайки бутоните на клавиатурата. — Но съвсем приблизително. Ето ви списък номер едно. В него са изброени сътрудниците, работещи от 1992 година и досега във всичките три региона, където се е проявил палачът. Той е съвсем късичък, само от трима души, но това е и разбираемо. За четири години можеш да смениш пет-шест пъти местоработата си, случва се, но чак пък да се преселваш от област в област? За това са нужни съвсем особен характер и съвсем особени обстоятелства. Следва списък номер две. Това са сътрудниците на всеки от трите региона, уволнени през интересуващия ни период за различни нарушения на законността — преди всичко за побой над задържани и арестувани, за незаконен арест и така нататък. Техният брой е много голям, но трябва да имате предвид, че на такива основания много често уволняват по време на масови чистки, нещо което впрочем е намерило приложение и по време на интензивните кадрови промени. Затова аз направих два допълнителни списъка, спазвайки хронологията им. Списък номер три — това се тези, които са били уволнени по времето на първото от серийните убийства и преди назначаването на новия началник на УВР. Списък номер четири — уволнените след назначаването на новото ръководство, тоест през самия период на чистката.

— И на кой от списъците трябва да се отдели по-голямо внимание?

— Ако твърдо следваме нашата логика, на първия и на третия. Но аз не съм сигурна в нищо, Александър Семьонович. Просто, седейки тук, във вашия топъл и уютен кабинет, аз измислих, че палачът е наш сътрудник, бивш или действащ, разполагащ с оперативна информация за тези престъпления. Може би са му били вързали ръцете, точно когато почти е бил заловил маниака. И виждайки безпомощността на официалната правозащитна система, е решил да се разправи с убийците. А откъде черпи информация за другите престъпления? От своите приятели, които работят в най-различни области на Русия. Може би някога са учили заедно или са били негови колеги. Но разберете ме правилно, Александър Семьонович, това е само една версия. Има и втора, но по същество тя е близка до първата. Палачът не е наш сътрудник, ни бивш, нито настоящ, но така или иначе, той има приятели в милицията, и то много. Във всичките три региона. Та, може би заедно са се учили някъде, завършили са един и същи вуз. Ето ви и списък номер пет, в който сътрудниците на всичките региони са групирани в зависимост от висшето учебно заведение, което са завършили. Но едва ли ще ни е кой знае колко полезен, направих го за всеки случай. И накрая — списък номер шест. Тук са изброени сътрудниците, притежаващи едновременно няколко от интересуващите ни признаци. Например, уволнен още до започването на кадровите чистки и имащ състуденти в други управления на вътрешните работи. Или и досега работи, има приятели от института в други управления и пряко се занимава с интересуващите ни престъпления. Списъкът не е малък, но напълно се поддава на обработка.

— Ами тогава да теглим чертата — кимна Коновалов. — Вие предлагате да вземем под наблюдение две групи хора — всички, които по един или друг начин фигурират в делата по неразкритите тежки престъпления, и всички лица от нашия шести списък. Правилно ли ви разбрах?

— Да. Разбрахте ме правилно.

— Защо толкова унило го казвате? — учуди се генералът. — Уморихте ли се?

— Не е там работата. Разбрахте ме правилно, но не съм сигурна, че правилно съм го измислила.

— Не се безпокойте. Вашата версия не е единствена, отработваме и други.

— В такъв случай, трябва да се направи още нещо — да се види попадали ли са жертвите на палача в полезрението на сътрудниците от милицията, занимаващи се с разкриването на тези престъпления. Не разполагам с такива данни, а без тях ми е невъзможно да разбера дали се движа в правилната посока.

— Добре, ще се разпоредя да ви бъдат предоставени.

% % %

Настя излезе от министерството и се отправи към къщи. В метрото се опита да почете книга, но в главата и непрекъснато се въртяха фамилии, фамилии, фамилии... Като някаква натрапчива песничка. Стараеше се да ги изхвърли от мозъка си, да мисли за други работи, но нищо не се получаваше. Вместо това й хрумваха нови идеи какво още трябва да бъде проверено, какво да се съпостави, какво да се изясни. Въобще не можеше да се абстрахира от дейността на тайнствения палач, защото ситуацията беше прекалено необикновена.

Вкъщи я очакваше Алексей и това подхрани надеждата й, че някак би могла да се поразсее и отвлече.

— Нещо много рано се прибираш — изненада се той. — Още не е паднала нощта, а ти вече си у дома. Да не си обявила стачка? Отказваш да работиш?

Настя с удоволствие изяде вечерята, която й бе приготвил и дори не започна да протестира по повод на гърмящия в стаята телевизор. Алексей обичаше да слуша новините, докато седеше в кухнята и си редеше пасианс, затова включваше апарата на пълна мощност. Настя не понасяше силните звуци, но тази вечер бе изпаднала в благодушно настроение и си затрая.

Тъкмо бе измила съдовете и с удоволствие си мислеше за горещия душ и мекото легло, когато се позвъни на входната врата. На прага изникна Михаил Доценко и при цялото му обаяние и физическа привлекателност не можеше да се каже, че синината под окото и драскотината на бузата го украсяваха особено.

— Бива си ви! — подсвирна Настя, оглеждайки го от главата до петите. — Кой ви подреди така Миша? Впрочем, почакайте. Първо трябва да се измиете и да приведете в ред лицето си, а после ще ми разказвате.

Михаил дълго се бави в банята, почиствайки калта и засъхналата кръв с кислородна вода, но затова пък, когато излезе, видът му бе значително по-добър.

Настя веднага сложи пред него чиния с храна и чаша димящо кафе.

— Хапнете, Миша. След това ще разговаряме. Все още ли се занимавате с онзи автомобил?

— Вече не се занимавам — отвърна Доценко, лакомо поглъщайки пържолата, гарнирана с цветно зеле. — Установих номера му. Току-що.

— И заради това ви набиха?

— Зависи как ще го погледнеш — усмихна се той. — Биха, разбира се мен, но от полесражението избягаха те, а не аз. Господи, Анастасия Павловна, колко глупаци се навъдиха в престъпния свят! Понякога дори се чудя защо не можем да ги изловим всичките, щом като сред тях има толкова идиоти.

— Обяснявам, Миша — усмихна се и Настя. — Защото и сред нас глупаците са много. Някога замислял ли сте се с какво престъпниците се различават от всички останали?

— Ами... — едва не се задави Михаил. — Това е очевидно.

— Не, Миша, не е очевидно. И много жалко, че сте забравил всичко. Работата ви е развалила.

— Какво имате предвид?

Той остави вилицата си и изненадано се втренчи в нея.

— Помните ли при какви обстоятелства се запознахме с вас?

— Вие бяхте в командировка в Омск и посетихте нашата висша милиционерска школа. Групата ни тъкмо имаше изпит.

— Вярно. И когато дойде редът ви, започнахте да отговаряте на своя въпрос „Личността на престъпника“. Хубаво говорехте, гладко, по учебника и по разни монографии. Преподавателят ви слуша, слуша, а след това ви запита: „Та, с две думи, по какво все пак се различава личността на престъпника от личността на непрестъпника?“ Разбрах, че той се опитва да ви провокира, отново да му разкажете за дефектите във възпитанието, липсата на морални ориентири, ограничеността на интересите, користността в мотивацията и така нататък. А вие, Миша, се усмихнахте, свихте рамене и простичко му отвърнахте: „Ами, с две думи, разликата се състои само в това, че единият е извършил престъпление, а другият — не е.“ И тогава аз разбрах, че вие трябва да работите в нашия екип. Защото мислите рационално и не се поддавате на объркване дори от страна на големи авторитети. А сега ме разочаровате.

— Защо?

— Защото ви учудва нещо, на което не би трябвало да се чудите. Престъпниците са част от населението, при това не най-лошата му част, а просто част. А милицията не е най-добрата част от населението, не е елитът му. И ако сред населението е израсло определено количество малко образовани и не особено умни хора, то тези хора с еднаква честота проникват, както в редиците на престъпниците, така и в органите на милицията. Що се касае до надарените, способни и имащи висококачествена професионална подготовка хора, то те съвсем естествено се стремят да прилагат своите знания и сили там, където за тях ще им заплатят повече — тоест в търговската дейност, в бизнеса, но съвсем не и в нашите ниско платени органи. Получава се така, че сред престъпниците има толкова некадърни и глуповати хора, колкото и сред нас, милиционерските служители, което означава, че ние нямаме интелектуално предимство пред тях. При тях има повече умни и способни личности и в резултат на това интелектуалното предимство непрекъснато клони в тяхна полза. Ето ви я и цялата аритметика. Но да оставим тази тема. Какво стана с автомобила?

— Вие ми наредихте да издиря хората, които биха могли да видят сребристото ауди под прозореца ви. Аз намерих множество такива, но никой от тях не е запомнил номера му, а на вас тъкмо номерът ви е нужен. Тогава ми хрумна да потърся свидетели сред крадците на автомобили. В район където изобилстват западни коли, в групата на крадците непременно би трябвало да има местен човек, който да ги информира за собствениците им, за алармената сигнализация, за гаражите и прочие. Вие лично ме обучавахте, не помните ли?

Настя кимна с усмивка. Тя действително му бе обяснявала, че статистиката е голямо нещо, защото помага зад общите огромни числа да се видят малките смешни частности, и за пример му бе привела именно автомобилните кражби. „Вижте — беше му казала, посочвайки статистическите таблици, — ето в тези райони на града кражбите на коли се разкриват и крадените автомобили биват открити приблизително в шестдесет процента от случаите и това е добър процент за дадената сфера, висок. А ето пък в тези части на града ни се удава да разкрием само всяка десета кражба на кола, тоест разкриваемостта е десет процента. На какво се дължи такава разлика? Като минимум две версии трябва да издигнете веднага. Първата: там, където разкриваемостта е по-висока, милицията е взела на въоръжение някаква много ефективна технология на реагиране при тези престъпления. Втората: там, където разкриваемостта е по-ниска, престъпниците действат по-обмислено и по-организирано, не посягат на коли с добра сигнализация, не се опитват да отварят гаражи, които се охраняват, не крадат коли, чиито стопани бодърстват и периодично поглеждат през прозореца. С други думи, в тези групи има местен човек, който ги ориентира и информира, като предварително оглежда внимателно всяка кола и изучава навиците на нейния собственик.“

— И вие, разбира се, сте се поинтересувал как стоят нещата с автомобилните кражби на Шчелковското шосе — предположи Настя.

— Точно така. И тъй като във вашия квартал коли се крадат твърде често, а биват намирани твърде рядко, аз поех риска да се появя в участъка ви и да помоля да ми бъде уредена среща с информатора. Естествено, отначало се противяха, правеха се, че не разбират за какво става дума — нещо съвсем нормално в такива случаи. В крайна сметка, все пак успях да ги придумам. Свързаха ме с момъка, при условие да не му съобщавам, че в местната милиция знаят за подвизите му. Оказа се, че тъкмо били започнали да го обработват и чрез него се готвели да пипнат цялата банда, и изведнъж аз се появявам със своите глупости.

Михаил се усмихна обаятелно и лъчезарно, от което веднага стана ясно по какъв начин му се е удало да убеди служителите от милицията да му уредят среща с информатора.

— Та, започнах значи да му вадя вода от девет кладенеца. Така и така, казвам му, вие сте ужасно важен свидетел, а ония чичковци от сребристото ауди са такива страшни престъпници, че просто е извънредно необходимо да бъдат заловени и затворени в килията, защото иначе светът ще се преобърне целият. Той се дърпаше и не искаше да си признае, че е хвърлил око и на аудито, и на черния сааб, който бил паркиран наблизо. Между другото, саабът повече му се харесал, защото бил по-нов и най-важното — празен. А пътниците на аудито прекарали цялата нощ в него, пък и било произведено през 1991 година. Така че, ако не са били хората от аудито, саабът на вашия познат още тогава е щял да бъде задигнат.

— А номерът? Миша, не ме измъчвайте така!

— Запомнил е номера. По-точно, даде си вид, че го е запомнил. Ох, Анастасия Павловна...

Михаил не издържа и се разсмя гласно, но веднага се намръщи от болка, защото прясната рана на бузата му се обади при това рязко напрягане на лицевите мускули.

— Само да бяхте видяла тази сцена! Истинска детска градина. Питам го, запомни ли номера? Той пристъпва от крак на крак, потрива се, встрани поглежда и мънка нещо неразбираемо от рода на това, че го бил запомнил, но не бил съвсем сигурен, и че трябвало да отиде за минутка до храстите и да освежи паметта си, като пусне една вода. Хайде, върви — казвам му. Той се отдръпна настрани, обърна се гърбом, но аз го следя внимателно и виждам, че не пуска никаква вода, а вади тефтер от джоба си и започва да го прелиства. Разбирате ли? Регистрира всяка кола, записва номера, марката, цвета, адреса на собственика и всички останали данни, необходими на групата му. Но няма как да извади тефтера си пред мен. Без него той е просто успешно намерен свидетел, който случайно е запомнил номера на паркирана кола. А с тефтера веднага се превръща в съучастник, в информатор. Аз, разбира се, се престорих, че не съм забелязал нищо, записах си номера, който ми каза, сбогувах се с него и тръгнах да се обаждам в КАТ. И изведнъж ми налетяха някакви глупаци. Очевидно негови приятелчета, само че не разбрах по каква линия — дали по автомобилна или по някаква друга. Информаторът не бе успял да се отдалечи на повече от стотина метра. Те налитат на бой, а той тича обратно и им крещи да не ме закачат. Накратко казано, всичко приключи бързо, но все пак известни вреди успяха да ми нанесат.

Настя взе празната му чиния и притика към него панерчето с бисквити и парчета кекс.

— Хапвайте си, Миша, не се стеснявайте. Вие сте юнак. И успяхте ли да телефонирате в КАТ?

— Не. Къде бих могъл да отида с тая разбита физиономия? В участъка? Нали ще ми се присмиват. Бях решил да звъня от автомат, но се оказа, че нямам жетон, а пък жилището ви беше съвсем наблизо. Правилно ли постъпих, като ви се натресох така?

— Правилно. Дайте ми номера и пийте чай. Аз сама ще се обадя.

Доценко си отиде след половин час.

Още щом се затвори врата след него, от лицето на Алексей се изпари радушната усмивка на гостоприемен домакин.

— Как да разбирам това? — обърна се към Настя. — Каква е тази кола, която цяла нощ е стояла под прозорците ти?

— Нали чу — опита се да се измъкне тя. — Сребристо ауди, производство 1991 година.

— Не ме будалкай — рече й сърдито Алексей. — Ти какво, да не би пак да си се забъркала в някаква история? Какво става?

— Нищо не става. Успокой се, за Бога — отвърна Настя, прикривайки с усилие досадата си. — Това беше преди две седмици и през тези две седмици не ми се случи нищо. Значи всичко е свършило.

— Тогава защо се опитваш да ги издирваш?

— Че как иначе? — искрено се учуди Настя. — Интересно ми е, що за хора са това и защо прекараха цялата нощ под прозорците ми.

— Настя, ти пак ме лъжеш — уморено махна с ръка мъжът й. — Всяка вечер някакви коли паркират под прозорците, но ти никога не си проявявала интерес към тях. Те да не би да те следят?

— Сега вече не. Във всеки случай, не ги виждам.

— А преди?

— Преди ме следяха. Но не много натрапчиво. И при това, аз въобще не съм сигурна, че следяха именно мен.

— Тогава кого?

— Човека, с когото се върнах от командировка в началото на февруари.

Алексей замълча, прецепвайки съсредоточено колодата карти. Готвеше

се да си реди пасианс, защото обичаше това занимание. То му помагаше да разсъждава и в същото време го отвличаше от неприятните мисли. С помощта на пасианса Чистяков снемаше раздразнението и стреса си, също както в такива случаи Настя посягаше към цигарите. Тя внимателно го наблюдаваше как отделя картите на купчинки.

— Правилно ли разбрах, че този човек, с когото си се върнала от командировка, е нощувал тук преди две седмици? — внезапно я запита Алексей.

Настя трепна. „Откъде е узнал?! Впрочем, той би могъл и да се досети. Нали току-що казах, че ония типове от аудито са следили не толкова мен, колкото Павел. И щом те са стърчали цяла нощ пред дома ми, излиза, че този, когото са следили, се е намирал точно тук. Альоша има мощен интелект. Ненапразно е доктор на науките и професор.“ Тя изведнъж си помисли, че никога не се бе изкушавала да го излъже. Познаваха се от девети клас и още от първия ден на познанството им бе решила, че Альоша Чистяков е много по-умен и по-способен от нея. Оттогава бяха изминали двадесет години — тя бе вече тридесет и петгодишна, а Алексей наскоро бе навършил тридесет и шест — и нито един път не се бе усъмнила в неговото интелектуално превъзходство. В резултат на това свое убеждение не бе направила дори и опит да го лъже, защото всяка лъжа се базираше на презумпцията, че този, когото искаш да излъжеш, е по-глупав от теб самия.

— Да — отвърна с равен глас, без да откъсва очи от дългите му и силни пръсти, подреждащи картите върху масата. — Правилно си разбрал. Той нощува тук.

— И ако Миша не се бе отбил случайно у дома и не бе подел разговор за колата, престояла цяла нощ под прозорците ти, нямаше да ми кажеш нищо?

— Най-вероятно нямаше. Това са си мои служебни работи и не виждам защо да ти ангажирам ума с тях.

— Искаш да кажеш, че пренощуването на чужд мъж в жилището ни си е твоя служебна работа?

— Да, именно това искам да кажа.

— Твой колега ли е?

— Почти. Но не съвсем.

— Не може ли малко по-конкретно?

— Той е лежал две години в затвора за хулиганство. И в този смисъл, разбира се, че не бих могла да го смятам за колега. Но дотогава доста време се е занимавал с оперативна работа.

— Настя, аз не те питам защо той е прекарал нощта у дома. Ти си възрастна, разумна жена и щом вършиш нещо, очевидно го считаш за правилно. Ако изведнъж поискаш да ми измениш, ще го направиш. Никакви сцени и заплахи няма ми помогнат. Вече преминахме с теб по този път, така че имам известен опит. Довела си този човек за през нощта, значи така е било нужно. Но не разбирам защо трябва да го научавам случайно и от чужд човек, от Миша Доценко. Фактът, че се опитваш да го скриеш от мен, ме кара да мисля, че тук има нещо повече от обикновени служебни работи.

— Альоша...

— Почакай, остави ме да се доизкажа. Този разговор ми е също толкова неприятен, колкото и на теб, така че хайде да го завършим колкото се може по-бързо. Моля те, Настя, не ме карай да се съмнявам. Не знам дали разбираш какво е това мъка от ревност. Мисля, че не разбираш. А аз я познавам много добре. И ако си мълча и нищо не ти казвам, това не означава, че нищо не забелязвам и нищо не чувствам. Аз прекрасно виждах как два месеца преди сватбата ни с теб ставаше нещо. И точно така видях и как то изчезна безследно след месец. Но ти едва ли ще се досетиш какво преживях за този месец. Затова те моля, не ме карай да го изживявам отново, особено ако нямам основания за това. Вярвам, че човекът, за когото става дума, не ти е любовник. Просто вярвам и край. Защото ти ми каза така. Но аз те видях колко променена се върна от онова пътуване и добре помня разговорите, които водихме в същата тази кухня. Не си ли направила грешка и не си ли плащаш сега за последствията от тази грешка? Ти така и не ми каза какво всъщност е станало, карайки ме да гадая каква би могла да е грешката ти. Ако сама ми беше казала, че мъжът е нощувал тук, дори не би ми минало през ума да се тревожа по този повод. Но ти искаш да скриеш този факт от мен и това ми е неприятно. Разбери, Настя, не ти искам никакви обяснения. Просто те моля да не правиш така. Не скривай от мен нищо, което може да не бъде скривано. Не ме карай да се побърквам от подозрения и ревност, ако за това липсват реални основания.

— Добре, няма — покорно отвърна Настя, разбирайки, че съпругът й е прав.

Наистина нямаше какво да му възрази.

% % %

На следващата сутрин едва бе пристъпила прага на кабинета си, когато Гордеев я извика. Съблече якето си, захвърли го на бюрото, бързо приглади с четка косата си, която се бе разпиляла от течението в метрото, и се отправи към своя началник.

— Имам четири новини за теб — каза й Виктор Алексеевич. — Една лоша, една много лоша, но с оттенък на приятност, една неутрална, а четвъртата е просто отлична. Избери си в каква последователност да ти ги

сервирам.

— Започнете с лошата — въздъхна Настя. — Докато силите ми са още пресни, ще се постарая да я издържа мъжествено и достойно.

— Преди малко ми телефонира Семьонич. Палачът пак се е проявил.

— По дяволите! — изруга тя. — Още не сме успели да се подготвим. Този път къде?

— Ами там, където ти предвиди. Всъщност в това се състой и оттенъкът на приятност. Семьонич ми каза, че си набелязала още четири области, в които според твоите предположения би трябвало да действа палачът. Така че, следобед той те очаква, за да ти покаже новите данни.

— Разбрано. А сега ми съобщете лошата новина без приятност.

— Същият този Семьонич, който вече не може да живее без теб — не издържа да не я клъвне Гордеев, — ме помоли да ти предам, че нито една от жертвите на палача не е минавала през оперативните данни. По случаите са отработвани десетки хора, но нито един от потърпевшите — нито този с обеца в устата, нито с кръста на гърдите, нито с пистолета — никой не е попадал в кръга на тези хора. Разбра ли, момичето ми? Никога.

— Значи съм сгрешила — заключи спокойно Настя. — Че какво, отрицателният резултат също е резултат, защото от него могат да се направят полезни изводи. Излиза, че нашият палач най-вероятно не е от милиционерските среди. Колко труд отиде на вятъра! Жалко! Глупачка съм аз, глупачка. Трябваше веднага да се провери, а аз едва вчера се сетих.

От яд на самата себе си бузите й поаленяха и дори гласът й затрепери. Но полковник Гордеев се престори, че не е забелязал нищо и не започна да я утешава. Той я познаваше много добре.

— Какво ще обичате да ви сервирам по-нататък? — запита я весело.

— Нещо неутрално. Да си промия гърлото от горчивия хап.

— Колата, която е пренощувала под твоя балкон, принадлежи на господин Григорий Валентинович Чинцов — сътрудник от апарата на Думата. Дребна риба, не разполага с голяма власт, а подробностите за характера и личния му живот — по-късно. Е, Настя, готова ли си вече за добрите новини? Или може би да ти подхвърля още някоя мръсотийка, за да се получи по-ярък контраст?

— Не е необходимо — засмя се Настя, която бе успяла междувременно напълно да потисне яда си от собствената си недосетливост.

— Снимката на Кирил Базанов, който в дадения момент се намира в института по съдебна психиатрия, е била показана на свидетелите по делото на отдавнашното убийство на шантажиста. Поздравявам те, момичето ми, ти улучи десетката.

— Опознали ли са го? — възкликна тя. — Не може да бъде, сигурно се шегувате с мен. Не е възможен такъв късмет!

— Как така да не е възможен! — разпери ръце Виктор Алексеевич. — Можеш даже да го пипнеш, за да се увериш. Впрочем, що се отнася до късмета, не бих бил толкова категоричен. Ти откъде изкопа това убийство на шантажиста?

— От архива си. Нали знаете, че имам собствен архив на всички неразкрити убийства и изнасилвания за последните десет години.

— А какво правиш с този свой архив?

— Работя — сви рамене Настя. — Анализирам данните, които ми се е удало да събера по дадено следствено дело, групирам всички престъпления в таблици в зависимост от техните признаци и характеристики. Като че ли това не ви е много добре известно. След убийството на Лученков и задържането на Кирил Базанов се поразрових в архива си за неустановен убиец с външни белези като тези на Базанов. И ето, че се получи шантажистът. Същото убийство с пистолет посред бял ден.

— С други думи, искаш да кажеш, че постоянно работиш със своя архив? — кой знае защо уточни Гордеев.

— Ами, разбира се. Внасям в него данни за всяко ново неразкрито престъпление, измислям нови прегрупирания... Знаете ли — засмя се тя, — понякога заприличвам на смахнат филателист, който всяка вечер разтваря своите албуми и класьори, взема лупата и пинсетите и започва да се любува на съкровищата си, да ги размества и преподрежда. Така и аз се занимавам всяка свободна минута с тези убийства. Нещо като скъперникът-рицар от криминалистиката.

— Значи съм прав. Тук за никакъв късмет не би могло да става дума — решително заяви полковникът. — Просто закономерен резултат на упорит, къртовски, многогодишен труд. Заслужили си си успеха, момичето ми, и като награда ще ти съобщи най-потресаващата новина за тази сутрин.

— Пета? — учуди се Настя. — Нали казахте, че били само четири?

— Това е продължението на четвъртата. Така че, се приготви и не изпадай в безсъзнание. Нашият Кирил Базанов, както навярно се досещаш, има родители, които и досега са напълно изумени от това, което е направило синчето им. Дето се казва, нищо не го е предвещавало. Тих и послушен младеж, не се е водил с лоши компании, доста умерено е употребявал алкохол. Наистина бил избухлив и раздразнителен, но първо, това не му се случвало всеки ден и второ, бързо му минавало. Помолили родителите му да си припомнят времето, когато било извършено убийството на шантажиста, тоест април деветдесет и трета година. Разбира се, минали са почти три години, доста отдавна е било, но все пак... Не са ли са появили тогава нови познати на Кирил, не се ли се е сдобил с пари — накратко казано, стандартен комплект от въпроси. Базанов е роден през седемдесет и втора, през есента на деветдесета е влязъл в казармата, през ноември деветдесет и втора се е уволнил, през пролетта на деветдесет и трета се е намирал в Москва. И тук, Настя, започват всякакви неразбираеми невероятности или невероятни неразбираемости, не знам как по-добре да се изразя. Мамчето на нашия Базанов си припомнило, че на дванадесети април деветдесет и трета година Кирил счупил някаква чаша вкъщи и много лошо си разрязал дланта на дясната ръка. Носел чай от кухнята към своята стая, спънал се и се проснал в антрето. Майка му е сигурна, че това се случило на дванадесети април, защото преди на този ден се чествал Денят на космонавтиката, а когато бил малък, Кирил имал голям интерес към всичко, свързано с космоса. Впрочем, като всички момчета. Само че у мнозинството това увлечение преминава с възрастта, а при него то си останало. И когато майка му слагала йод на раната, Кирил пищял от болка, а тя му говорела: „Не можеш ли малко да потърпиш, Кира. Дръж се като мъж. Твоите космонавти от нищо не се страхуват, смели са, а ти една болка не можеш да изтраеш. Поне в чест на твоя любим празник потърпи.“ На тази сцена присъствал бащата на Базанов, по-малката му сестра и съседката, която помолили да дойде и да погледне дали в раната не са останали парченца стъкло. Съседката била медицинска сестра. Та, пристига твоят приятел Юра Коротков в института по психиатрия, кара Базанов да си покаже дланите, вижда белезите от порязването, а те били доста забележими, защото и порезната рана била дълбока. И го пита каква е работата. Досети се какво му отговорил Базанов.

— И какво?

— Ами, нищо, момичето ми. Той не помни.

— Как така не помни? — намръщи се Настя. — Нима е възможно да не се помни такова нещо?

— Не помни и това е. Коротков го попитал дали си спомня как се е завърнал от казармата. Спомнил си, разказал му как е пътувал до Москва, как са го посрещнали родителите му, даже помни роклята на майка си и прическата на сестра си. Помни как са посрещали Новата 1993 година. Как са празнували осми март през тази година също помни. Как си е порязал ръката към средата на април не си спомня. А как са прекарали Първи май отново помни. Като у Винокур: тук играем, тук не играем, тук завиваме рибата, а тук пак играем. Между другото, някой от специалистите ми беше казал, че често сред олигофрените се срещали такива, които имат великолепна памет. Можели да наизустят цели страници от някоя книга без никакво усилие и това понякога им помагало да завършат нормално училище, че даже и институт. Като че ли с паметта на Базанов всичко е било наред. А в средата на април — провал. Помниш ли кога са видели сметката на шантажиста?

— Да — отвърна с пресъхнала уста Настя. — Убили са го на дванадесети април. Към обед, около единадесет часа. Какво се получава? Взрив на остра психоза, убийство на човек и след това — амнезия.

— А нима това не може да се случи?

— Може. Но нещо не се връзва. Ако това е болестно състояние, то и след убийството на Лученков той би трябвало да развие амнезия и да забрави всички събития, свързани с това убийство. А Базанов помни всичко. Всичко в детайли. При това, помни толкова ясно и отчетливо, че въобще не се обърква в показанията си.

— Добре, почакай с изводите си и ме изслушай. Още не съм ти разказал всичко. Ако не работеше с такова увлечение за Семьонич, всичко това щеше да го разбереш и по-рано. Коротков, между другото, е престанал да пие, да яде, да не говорим пък за сън. Търчи из целия град, информация събира, а ти не проявяваш никакъв интерес към нея и като че ли въобще си забравила, че освен твоя палач, съществуват и други престъпления. Те също трябва да бъдат разкривани. Та така, преди около три седмици или малко повече мамчето на нашия Базанов видяло сина си в компанията на някакъв мъж с приятна външност. Мъжът и бил непознат, в смисъл, че не са я запознавали с него и не знаела името му. Но лицето му и се сторило познато. Тя напрегнала паметта си и си припомнила, че веднъж вече била виждала този господин, и то също заедно с Кирил. По-точно, не заедно, а на едно и също място. И това било доста отдавна, малко преди Кира да си пореже ръката.

— Колко малко преди това? — уточни Настя.

— Ами, съвсем малко. Точно преди да се случи. И пита го значи майка му, кой е този твой познат? Един такъв симпатичен. А Базанов не разбира за какво става дума. Тя му припомня: „Този, с когото вървяхте от магазина към парка. Ти отдавна го познаваш, виждала съм ви заедно още преди три години.“ А в очите на любимия й син — пустота и пълно неразбиране. В края на краищата тя не постигнала нищо, но трябва да се каже, че и не се е стараела особено. Първо, защото това не е имало някакво особено значение за нея, и второ, защото й е много добре известно, че синът й е олигофрен — макар и в лека степен на дебилност, но все пак ненормално развит — и е глупаво да се изискват от него ясни и точни обяснения. Нашият Коротков, разбира се, и за това попитал Базанов. Е, неговата принципност и търпението му са по-големи от тези на Кириловата майка и той притиснал нещастника с всичкото си оперативно майсторство и ентусиазъм. И си спомнил Базанов за този много приятен чичко. Но трудно. Приближи се, казал, и помоли да му разваля банкнота от сто хиляди. Базанов тъкмо отивал на работа и човекът го спрял на улицата. Кирил бръкнал в джобовете си, извадил пари, започнал да ги брои, но за лош късмет, били дребни и той непрекъснато се обърквал. В крайна сметка се оказало, че до сто хиляди не му достигали петнадесет бона. Чичкото се извинил и прибрал банкнотата си. Известно време вървели заедно, тъй като били в една посока. Това е и всичко. Кирил го виждал за пръв път, никога преди не бил контактувал с него и не разбира защо майка му твърди, че му бил стар познат. Но това, момичето ми, са само цветчетата. Знаеш ли в какво се състои самото плодче? Ето в какво.

Гордеев подаде на Настя едно листче.

— На, прочети го. Същевременно провери и паметта си. Смятай, че съм ти устроил изпит по внимателност.

— Какво е това? — попита тя.

— Извадка от протокола на разпита на Базановата майка. Чети, чети.

Настя бързо обходи с поглед редовете и веднага разпозна почерка на

Коротков — едър, грозноват, но много четлив: „Мъж около

четиридесетте, мургав, с дълга коса като на певеца от групата „Машина на времетоДа, правилно, благодаря за подсказването. Фамилията му май че беше Макаревич. Само че на този плешивините на челото му са по-големи. И носи очила с тонирани стъкла. Не е висок, по-нисък е от Кира, а Кира е метър и седемдесет и три. Добре е облечен, дрехите му са скъпи, но не и фамозни. Може би е кавказец? Не, не ми прилича да е от Кавказките републики. Кавказците са суетни, носят обикновено вишневи или зелени сака, палтата им са дълги като на манекените от модните списания. Начинът им на обличане е доста особен... А този мъж, макар да е мургав и тъмнокос, не е кавказец. “

— Ето, на това се вика номер — въздъхна тя. — Вие ме тттатттнахте. Това е същият онзи мъж, когото са видели в хотел „Русия“ по време на Юрцевата смърт.

— Е, не бива да си толкова категорична — внимателно отбеляза Гордеев. — Дали е същият или не — засега не ни е известно, но описанията им много си приличат. Днес следобед тук ще дойдат майката на Базанов и някои участници в нефтената презентация. Ще се опитаме да направим комбиниран портрет, след това ще го покажем на Базанов заедно с още няколко портрета и ще го помолим да ни посочи мъжа, който е искал да му развали едрата банкнота. Но това засега не е твоя грижа, а на Доценко. А ти, момичето ми, поразсъждавай над нещо друго. Базанов, разбира се, не е титан на мисълта, а дори напротив, но би следвало в постъпките му да има някаква елементарна логика. Поне най-елементарна. Помисли си къде той би могъл да говори истината и къде лъже. А също така — какво произтича от това и как би могло да бъде проверено. В три часа те вика Семьонич, но преди да отидет при него, ще се отбиет в кабинета ми и ще изложит съображенията си.

Настя се върна в стаята си, окачи якето си на закачалката, включи нагревателя, за да си направи кафе, и замислено започна да изважда от бездънната си чанта книжата, които бе взела вчера със себе си, за да докладва на генерал Коновалов в министерството.

Изведнъж я връхлетя внезапна ярост и тя ожесточено започна да къса и да хвърля в кошчето за отпадъци дългите разпечатки с разни списъци и таблици, които с толкова старание и любов бе изготвяла вкъщи на компютъра.

— Глупачка! Безмозъчна идиотка! — съскаше злобно, раздирайки поредния рулон. — Защо чак вчера се сети? Длъжна бе преди всичко точно това да провериш! Преди всичко трябваше да изясниш дали жертвите на палача са от хората, фигуриращи в следствените дела. Нещо като че ли не се стиковаше, не се връзваше, но ти сметна, че това действително е така, и на тази база построи версията си за работника от милицията, който е решил лично да се заеме с правораздаване. Самонадеяна кретенка! Две седмици отидоха на вятъра, две седмици изтекоха в помийната яма. За това време можеше да свършиш маса полезна работа, а ти си уби две седмици за дявол знае какво. За такова нещо трябва да те изхвърлят от работа като

последната бездарница!

Краят на гневната й тирада съвпадна с последния от документите, подлежащи на унищожение. В този момент и водата започна да кипи в керамичната чаша. Настя си направи силно кафе, запали си цигара и започна да се успокоява. Наистина, ръцете й трепереха все още и сърцето й биеше като бясно, но злобата й към самата себе си отстъпи място на рационалното мислене.

„В края на краищата — рече си тя, — ако не се бях заела със списъците на личния състав, никога не бих узнала, че в редица области е имало интензивна смяна на кадрите, която е започнала приблизително три-четири месеца след престъпленията, чиито извършители сега методично ликвидира палачът. И ако не бях разбрала това, не бих могла да определя районите, в които най-вероятно този палач ще се подвизава в близко бъдеще. Новата му жертва доказва, че правилно съм схванала закономерността. Но от друга страна, това означава, че се очакват минимум още три жертви. Те трябва да бъдат опазени. Трябва да се открие палачът. И всеки от тях трябва да получи заслуженото си. Жалко, че жертвата не е от хората, фигуриращи в следствените списъци, защото това силно затруднява издирването и охраната й. Жалко също, че палачът може да се окаже всякакъв, а не да е задължително наш сътрудник. И този „всякакъв“ също е доста по-трудно да се издири. Но все пак, поне знаем приблизително на коя територия той ще действа...“

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Времето в началото на март се случи много хубаво. Студовете намаляха, през нощта живакът в термометрите не падаше под минус осем градуса, а през деня се вдигаше до нулата. Но снегът, който в града се превръщаше в кафеникава кал, в Подмосковието се радваше, ако не на девственост, то поне на чистота.

Днес на Григорий Валентинович Чинцов предстоеше поредната среща с новите му господари. Предишния път, когато Сергей бе видял на улицата жената — роднина на Павел, заради която на Чинцов му се бе наложило да си взема такси, бяха уговорени само общите намерения и условия за сътрудничество.

На Голубцов му бяха необходими услуги, не за да изтласка от играта съперници, а за да привлече на своя страна отделни политически групировки и съответния поддържащ ги електорат. По такъв начин лозунгът, под който отсега нататък Григорий Валентинович трябваше да изплита своите любими интриги, звучеше така: „Ела под нашето знаме, че може и по-лошо да стане!“

Информацията, че „смъртоносното“ интервю на Александър Ратников е било организирано именно от Чинцов, бе достигнала до новите му господари и Григорий Валентинович разбираше, че те го смятаха за доста могъщ и ловък човек. Че много разчитаха на него. А какво той можеше реално да им предложи? Уви, нищо. Тоест нищо такова, което да не го умеят и други хора с опит в подобна работа.

Серьожа и Николай първо бяха проследили роднината на Павел само до дома й. А когато на следващия ден тя се бе отправила нанякъде, бяха я изгуби в метрото. През последните години тези идиоти бяха свикнали да се возят само с коли и бяха забравили какво представлява московското метро в пиковите часове. Не биваше да се доближават близко до нея, защото ги познаваше по физиономия. В Уралск почти половин час бе проседяла на масата им, занимавайки ги с пиянските си брътвежи. След това я бяха открили пак, бяха я съпроводили от дома й до зданието на ГУВР на „Петровка“ и същия ден бе станало ясно, че тя се среща с Павел. Но онази хитра лисица Сауляк беше ги забелязал и се бе опитал да избяга. Нощта бе прекарал у Анастасия — или както там беше името й — а на сутринта все пак се бе изплъзнал от наблюдение. И неизвестно къде се беше скрил.

Почти две седмици Серьожа и Коля неотлъчно бяха следвали жената, но тя така и не ги бе довела при Павел.

Сега вече на Чинцов му беше ясно, че Сауляк се е скрили далеч и задълго. Нямаше да го намери. И трябваше да престане да възлага надежди на тази жена. Съдейки по това къде отиваше всяка сутрин, можеше да се направи изводът, че тя работи в Московското главно управление на вътрешните работи. И какво ли общо имаше с Павел? Впрочем, роднината си е роднина и нямаше никакво значение къде работи. Така или иначе, тя се срещаше с Павел Сауляк. Лошото в случая бе, че не можеше да бъде задействана, ако наистина имаше същите способности като неговите.

Мислите на Чинцов не бяха особено светли и оптимистични. „Щом като нямам на разположение нито Павел, нито тази жена, какво бих могъл да предложа на своите нови възложители? За съжаление, нищо екстраординарно. Най-обикновен комплект от услуги. А те разчитат, че моите възможности са далеч по-големи. И затова ме оценяват по-високо. Интервюто с Ратников за тях е моята визитна картичка. Дявол да го вземе, как не ми върви напоследък!“

Колата свърна от автострадата по един тесен път и скоро спря пред висока ограда. Седящият зад волана Серьожа даде къс сигнал с клаксона и почти веднага от вратичката излезе млад здравеняк в камуфлажен костюм. Поемайки от ръката на Чинцов документа, който удостоверяваше членството му в Думата, той се отдръпна на няколко крачки и каза нещо по мобифона. След секунди широкият портал се разтвори и даде възможност на автомобила да навлезе в охраняемия участък.

На верандата Григорий Валентинович видя още един гард в подобна петниста униформа. Съдейки по паркираните в двора коли, той не беше пристигнал пръв. Гардът също прегледа документите му, преди да го пропусне в къщата.

Най-сетне на Чинцов му се удаде да престъпи прага. Той бързо се съблече, усещайки неприятното присвиване на стомаха си. Предишния път се бе държал с новите си господари далеч по-уверено, защото в този момент Серьожа издирваше жената, която можеше да го доведе до Павел, а при повече късмет и самата тя би могла да работи за него. А днес какво щеше да им каже? Какви обещания можеше да им даде? Какви поръчения можеше да поеме? Нямаше накъде да отстъпва. Бяха му обещали добри пари и беше жалко да се лишава от тях. А с какво би могъл да се оправдае? Да им разкаже за Павел? Не биваше. Павел беше нишката към другите престъпления и мръсните нещица, с които Григорий Валентинович си бе поизцапал ръцете. Пък и ако им признаеше, че главният коз му е Павел Сауляк, за тях щеше да бъде по-лесно да го издирят и да го вземат на служба при себе си, а самият той повече нямаше да им бъде нужен. Не, за Павел наистина не биваше да им споменава, но пък ако не им споменеше, как би могъл да им обясни, че съвсем неотдавна е можел да организира и невъзможното, а сега това не му е по силите.

Поканените бяха малко, само трима, с Чинцов ставаха четирима. Стопанинът посрещна Григорий Валентинович и го запозна с останалите гости. По израженията на лицата им той разбра, че те също знаят за случая с Ратников, и още повече се вкисна.

— Известно ни е, че всички опити на Президента да разреши чеченския конфликт се блокират от силите, имащи интерес войната да продължи. Тези сили са многобройни и всяка групировка има своите интереси. Основните са три. Първата сила извлича печалби от търговията с оръжие. Втората пуска в обръщение за своя изгода парите, които се отделят от бюджета на Русия за възстановяване на Чечня. Третата контролира нефтопреработвателните заводи, намиращи се на чеченска територия, и изнася в чужбина нефтените продукти. Трите сили са се консолидирали и правят всичко възможно войната да продължи. Днес ни стана известно, че Дудаев възнамерява скоро да атакува Грозний. През това време там ще пребивава много голям военачалник. Ако щурмът на Грозний стане в присъствието на този военачалник, той няма да има друг изход, освен лично да поеме командването и да покаже на какво е способен като стратег и пълководец. Разбира се, няма да може нищо смислено да направи и репутацията му ще бъде погубена. Той представя армията и това е много важно. Ако ни се удаде да спасим репутацията му, ще ни бъде задължен. Поради това, съвършено очевидно е, че трябва да направим само едно нещо — да организираме работите така, че той да напусне Грозний поне няколко часа преди началото на щурма. Но ние в никакъв случай не бива да разгласяваме, че имаме точна информация за часа на щурмуването. Този военачалник е непредсказуем човек и е възможно настоятелно да се поинтересува откъде сме се сдобили с такава информация.

— А имаме ли я в действителност? — обади се пълен мъж в поизмачкан костюм.

— Ще я имаме — подсмихна се Стопанинът. — Но повтарям, че не бива да афишираме това. Нужен ни е друг предлог. А след като всичко свърши, военачалникът ще узнае на кого е задължен за щастливото си избавление от позора. Кой знае, може би и от смъртта, ако щурмът продължи и стане сериозен. Това е много тънка интрига, господа. В нея психологията е повече от всичко останало. Военачалниците са суетни хора и не прощават никому подозренията в собствената им професионална несъстоятелност. На него специално дори не бива да му хрумне такава мисъл.

— Аз бих предложил друг вариант — включи се в разговора строен красив мъж около петдесетте, когото Стопанинът бе представил на Чинцов, наричайки го Антон Андреевич. — Принадлежността на този военачалник към екипа на Президента е известна на всички. Ако ни се удаде да разпалим конфликт между него и останалите ръководители от Министерството на отбраната, обидените му военни ще се отвърнат от Президента. И, естествено, ще се присъединят към нас, тъй като именно ние олицетворяваме този режим, при който рейтингът на армията е много висок. Аз съм съгласен, че за този конфликт би било много продуктивно да използваме ситуацията около щурма на Грозний.

— Имате ли готова комбинация? — осведоми се Стопанинът.

— Като цяло, имам някои замисли — кимна Антон Андреевич. — Но за целта ни е нужен човек от щаба на Дудаевите войски. Имаме ли такъв?

— Ще намерим. Изложете варианта си, Антон Андреевич.

— Специалните служби на руската страна, както ви е известно, са получили информация, че щурмът на Грозний е бил планиран за двадесет и трети февруари. Войските са били приведени в готовност, но щурмът не се е състоял. От лагера на Дудаев е изтекла информация, че щурмът е отложен за десети март. Тази информация спецслужбите са и доложили на армейското командване. Трябва да се договорим с Дудаев щурмът да започне по/рано. Ние трябва точно да знаем времето на неговото начало. И то трябва да бъде в ден, когато нашият военачалник се намира в Чечня. Той ще си отиде няколко часа по-рано и това трябва да се организира много внимателно. Струва ми се, че тук ще ни окаже неоценима помощ господин Чинцов. Втори етап на комбинацията ще бъде публичното изявление на някого от високопоставените ръководители за това, че в тази ситуация специалните служби не са си свършили работата. Нещата могат да бъдат понагнетени, като се заяви, че разузнавателната дейност в Министерството на отбраната се е провалила. А след това да се намекне чрез пресата, че напротив, спецслужбите са работили съвестно и точно са установили времето за началото на щурма. И тогава ще излезе, че нашият военачалник е избягал от Грозний, именно за да не поеме лично командването и да не продемонстрира на целия свят своята професионална несъстоятелност. След това на него не му остава нищо друго, освен да подхвърли ГРУ на обществеността за оплюване и опозоряване. Той ще има само два изхода: или да признае своята страхливост, или да потвърди, че разузнаването работи лошо. Първото, както правилно забелязахте, се изключва. Остава второто. Той ще се втурне да критикува и своето, и нашето разузнаване. Ще настоява за уволнения на ръководители и за коренно преустройство на работата в специалните служби. Ще започне да предава своите приятели и съратници. След което те ще му обърнат гръб и ще се присъединят към нас.

— Примамливо е — поклати глава Стопанинът. — Но защо изключвате и трети вариант? Той може да каже, че специалните служби са си свършили добре работата, но му се е налагало на всяка цена да напусне Грозний. И би могъл да изтъкне много уважителна причина. Причина с голяма тежест. Та нали без такава причина не би могъл да се измъкне по най-бързия начин. Няма да се получи никакъв конфликт. И разузнаването е добро, и военачалникът не е страхливец. И в такъв случай какво?

— Ами, тук трябва да се постараем да направим така, че причините за спешното му напускане на Грозний да не бъдат разгласявани. Впрочем, доколкото ми е известно, нашият приятел Григорий Валентинович е голям специалист в тези неща. Нека това бъде неговият дял в нашата обща операция. Аз ще осигуря острата критика от устата на големите ръководители по адрес на специалните служби. Гадничките намеци в жълтата преса ще поеме господин Туришев. — Антон Андреевич кимна към пълния мъж в измачкания костюм. — Това е неговата епархия. А заминаването на военачалника от Чечня е ваша задача, Григорий Валентинович. Ще успеете ли? Впрочем, няма защо да ви питам. На всички са известни вашите способности при такива тънки работи. Разбира се, че ще успеете. Но трябва да се действа оперативно, господа. Времето накъсява, военачалникът тръгва за Чечня вдругиден и по предварителни данни посещението му ще трае около четири дена.

Вратата се отвори и на прага изникна поредната горила, но вече не в униформа, а в най-обикновен панталон и памучна тениска, под която напираха твърдите му мускули. След него в помещението нахлуха вълнуващи аромати на печено месо и силни подправки.

— Масата е готова — оповести горилата, поглеждайки въпросително Стопанина в очакване на по-нататъшни указания.

— Е, какво — рече той и леко се надигна, въпреки масивното си тяло. — Заповядайте на вечеря. Както беше прието да се казва едно време, щом в основни линии приемаме предложението на Антон Андреевич, то детайлите ще обсъдим на масата. Моля!

Стопанинът с елегантен и същевременно властен жест посочи вратата, водеща в съседната стая.

Антон Андреевич седна до Чинцов, Туришев и още един гост се настаниха срещу тях, а Стопанинът беше начело.

Чинцов малко се поуспокои. Задачата, която му възложиха, му изглеждаше напълно изпълнима и той вече започваше да прехвърля в главата си разни варианти за нейната реализация.

Но изведнъж ситуацията се промени и стана напрегната.

— Между другото — рече Туришев, — смятам, че ние се готвим съвсем нерационално да използваме такъв човек, като нашия Григорий Валентинович. Струва ми се, че той би могъл да направи значително повече.

— Така ли?

Стопанинът остави вилицата си с набучено на нея сочно парче свинско месо, което тъкмо бе поднесъл към устата си.

— Аз считам — продължи Туришев, — че мръсничките намеци в жълтата преса съвсем не са това, което е необходимо за такъв мощен удар, какъвто се готвим да нанесем. Къде-къде по-ефективно би било, ако някой от ръководителите на специалните служби даде интервю, в което недвусмислено да заяви, че точното време за началото на щурма е било доложено на нашия военачалник буквално сутринта на този ден, в който той така спешно е напуснал Чечня. Тоест той като че ли за нищо не намеква и никого не обвинява в страхливост, а просто се защитава от тези публични нападки, които ни обеща да организира уважаемият Антон Андреевич. А изводите вече гражданите ще си ги направят сами. Ако пък не си ги направят, ще им помогнат за това средствата за масова информация. Едно нещо са празните догадки на вестникарите, а съвсем, съвсем друго — съпоставянето и анализът на изказванията, направени от няколко ръководителя, при това, публични изказвания, а не кулоарни сплетни. Смея да ви уверя, че това ще изглежда далеч по-убедително. И още нещо, ситуация от такова естество ще стане достояние на обществеността не само в нашата страна, но и в чужбина. Отзвукът ще бъде много голям. Спомнете си, господа, колко крясъци се вдигнаха около интервюто на Ратников.

„Ето, че се започна! — ужасено се помисли Чинцов. — Само това ми трябваше. Заслугата е на Павел, Ратников да бъде разкъсан на парчета от дяволите. Такава работа не е по силите ми.“

— Е, какво? — оживи се забележимо Стопанинът. — Това е много добра мисъл. Хайде да я обсъдим.

Чинцов се втренчи в чинията си, като с всички сили се опитваше да си даде вид, че ходът на обсъждането не го интересува особено. Но в действителност всяка произнесена дума отекваше в него като погребален звън.

— Струва ми се, че тази идея не ви допада много — тихо рече седящият до него Антон Андреевич.

— Прав сте — отзова се с готовност Григорий Валентинович.

— И защо? Не вярвате ли в ефективността от такъв поврат на събитията? Или виждате някакви подводни камъни, които засега са недостъпни за взора на тук присъстващите?

— Не съм сигурен, че мога да организирам това, което е необходимо — уклончиво отвърна Чинцов. — Нямам навика да работя прибързано. За подготовката на такова интервю е необходимо много време. Разбирате ли ме?

— Отчасти — кимна Антон Андреевич. — Искате да кажете, че да заставите човек от специалните служби да изрече нужните ни думи, той много дълго време трябва да бъде подготвян предварително. Правилно ли ви разбрах?

— Абсолютно правилно — радостно се съгласи Григорий Валентинович. — Трябва човекът да се поогледа, да не говорим пък, че би трябвало първо да бъде избран от множество други. Нужно е да се проучи животът му и да се изготви оръжието, с помощта на което може да бъде заставен да прави това, което ние искаме. Това е въпрос на месеци, а не на десет дни.

— Позволете да ви попитам, а колко време отделихте за подготовката на Ратников?

— Четири месеца — излъга Чинцов, без да му мигне окото.

— Нима?

Антон Андреевич го изгледа с повишен интерес и Григорий Валентинович настръхна целият от този поглед. „Не ми ли вярва? Какво го кара да се съмнява? Да не би пък да знае истината? Но откъде?...“

— Да, представете си, четири месеца — мъжествено потвърди Чинцов.

— И при това, разполагах с много добри помощници.

— А сега какво? Къде са вашите помощници?

— Няма ги — многозначително се усмихна Григорий Валентинович. — Вероятно знаете, че се разпадна екипът, за чиито интереси аз до неотдавна работех. Моите помощници бяха хора на членове на този екип. За съжаление, те не са в мое подчинение и в момента нямам достъп до тях.

— А нашите помощници ще ви свършат ли работа?

— Трудно е да се каже — започна да увърта Чинцов. — Засега не познавам техните възможности и способности. Пък и във всеки случай, на никого не би се удало да се справи с такава сложна задача. Не, Антон Андреевич, това не е реалистично. Виждате ли, аз не искам да ви заблуждавам и да се правя, че мога всичко — даже и това, което в действителност не мога. Ние с вас се занимаваме със сериозни неща и трябва да работим с отворени очи. Моля ви, убедете приятелите си, че те напразно си правят илюзии за това интервю. Времето е прекалено малко.

— Добре, готов съм да се съглася с вас. Но ако ви намеря способен помощник, ще се заемете ли с организацията на това интервю?

— Вече ви казах, Антон Андреевич — дори с най-добрите помощници за такава работа се изисква не един месец време.

— Е, тогава по-късно ще продължим беседата си — усмихна се Антон Андреевич. — А сега нека да отдадем дължимото внимание на изкуството на готвача.

Междувременно общият разговор се бе прехвърлил на проблема за финансирането. Чинцов наостри уши и разбра, че ставаше дума за него и за задачата, която се готвеха да му възложат.

— Григорий Валентинович — рече му Стопанинът, — тук всички сме здравомислещи хора и не изискваме от вас да споделяте нашите политически интереси. Ние ви поканихме като специалист, експерт и услугите ви ще бъдат възнаградени по съответния начин. Готови сме сега да обсъдим вашите условия.

— Въпросът е за организацията на отпътуването от Чечня на военачалника, нали? — с невинно изражение се поинтересува Чинцов.

— Не, въпросът е за организацията на интервюто с един от ръководителите на специалните служби.

— Григорий Валентинович не го счита за възможно — намеси се Антон Андреевич. — И аз съм склонен да се съглася с него. Такава работа изисква много продължителна и щателна предварителна подготовка и за десет дни

тя едва ли ще бъде ефективно свършена.

— Почакайте малко — намръщи се Стопанинът. — Колкото работата е по-сложна, толкова и заплащането е по-високо. И ние сега сме готови да го обсъдим. Григорий Валентинович, по ваша оценка, колко ще струва тази работа?

— Ако разполагах с достатъчно време и квалифицирани помощници — внимателно отвърна Чинцов, — аз бих я оценил... Ами, да кажем на петстотин хиляди долара.

— Тоест за интервюто на Ратников вие сте получил именно толкова? — уточни един от гостите, чието име той не беше запомнил.

— Да — твърдо изрече Чинцов и отново излъга.

За Ратников Малков му беше платил само двеста хиляди. Но Малков вече го нямаше, а никой друг не би могъл да го уличи в лъжа.

— Ами тогава, като се вземат предвид скъсените срокове, ние ви предлагаме два пъти повече. Това устройва ли ви?

„Милион! Цял милион чудесни, шумолящи зелени долари!“

На Григорий Валентинович му секна дъхът. Той бе очаквал, че ще започнат да се пазарят, да занижават размера на хонорара му и възнамеряваше да настоява на числото „петстотин хиляди“, да подчертава усложненията, произтичащи от недостига на време и така нататък. Бе се надявал, че такава сума ще ги изплаши, и те сами ще се откажат от идеята за интервюто. И изведнъж — цял милион!

„Боже мой! Как бих могъл сега да отстъпвам?.“

— Да, това ме устройва — артикулира речевият му апарат, преди Чинцов да съобрази какъв таралеж слага в гащите си.

— И вие гарантирате изпълнението на задачата?

— Да, гарантирам — отвърна той, чувствайки как всичко наоколо заплува и се завъртя в луд танц.

„Какво правя?! Защо се съгласявам? Идиот! Но нима може да се устои на един милион долара.“

— А, ако нещо не се получи? — продължи с въпросите си мъжът от другата страна на масата, седящ до Туришев.

— Просто няма да си получа хонорара — измъчено се усмихна Чинцов, показвайки с целия си вид, че това се подразбира от само себе си.

— Не, не става така. Ние ще положим големи усилия за провеждането на предшестващите етапи на нашата комбинация, ще изръсим за това големи пари, а на последния етап ще се окаже, че всичко е било напразно, защото при Григорий Валентинович нещо не се е получило. Не можем да приемем това — възрази Антон Андреевич. — Ние току-що обсъдихме с Григорий Валентинович този проблем и той ми каза, че за подготовката на Ратников са му били необходими четири месеца. Съгласете се, не можем да очакваме, че той ще успее да свърши такава работа за десет дни. Би било прибързано и необмислено от наша страна. Предлагам да се върнем към първия вариант и да се възползваме от пресата с помощта на господин Туришев. И нека Григорий Валентинович да се заеме с организацията на отпътуването от Грозний на нашия военачалник.

— Да, между другото — вметна Туришев, — кой ще се занимава с това, ако господин Чинцов поеме интервюто? За това ние май не помислихме.

— Господин Чинцов ще направи това, което му бъде възложено — твърдо отсече Стопанинът. — И за всяка свършена работа ще получава хонорар. Вие, струва ми се, господа, сте забравили, че господин Чинцов е поканен тук като изпълнител. Нашата задача е да определим целта, да разработим комбинацията и да намерим пари за нейната реализация, а неговата — да изпълнява. Нали така, Григорий Валентинович? И ако уважаемият Григорий Валентинович си мисли, че ние не знаем кои са източниците на парите, които му е заплащал за услугите покойният губернатор Малков, то той силно се лъже. Ние знаем това и при необходимост можем да го докажем. И така, на каква сума оценявате работата си по извеждането на военачалника от Чечня?

Този обрат изплаши Чинцов. Бяха го притиснали до стената и сега вече нямаше път назад.

— Двеста хиляди — промърмори с внезапно вдървени устни.

— Прекрасно. Да считаме, че се договорихме. И имайте предвид, Григорий Валентинович, че ако не си отработите тези пари, то всичко, което сте сложил през последните години в джоба си, ще ви бъде конфискувано от правозащитните органи. Ние ще се погрижим за това. Трудно е човек да си представи по-мръсни пари от парите на Малков и Юрцев, а че те са плащали с тях именно на вас, не представлява никаква трудност да бъде доказано. Надявам се, че между нас не са останали неизяснени неща.

— Разбира се. Смятам, че няма да има проблеми — отвърна Чинцов, осъзнавайки, че прави поредната си крачка към ешафода.

И то — огромна крачка.

* * *

Колата на Антон Андреевич се движеше отпред и Чинцов нареди на Серьожа да не я изпреварва.

На тръгване Антон Андреевич му беше казал тихо: „Следвайте ме. Трябва да си поговорим.“

Автомобилът отпред кривна надясно и пое по един чер път.

— След него! — изкомандва Чинцов.

Спряха на десетина метра от завоя. Антон Андреевич излезе от колата си и му даде знак да направи същото.

Двамата започнаха бавно да се разхождат напред-назад.

— Струва ми се, че попаднахте в не много приятна ситуация — поде Антон Андреевич.

— Да — унило се съгласи Чиндов. — Но това е меко казано.

— Значи нямате никакви шансове да изпълните задачата?

— Те са съвсем малки. Нали ви обясних...

— Да, помня — прекъсна го Антон Андреевич. — Време, помощници и така нататък. Ако искате, бих могъл да направя опит да ви отърва.

— По какъв начин? — трепна Чинцов.

— Аз мога да уредя това интервю.

— Тогава защо не го казахте на останалите? Щяха на вас да възложат задачата. И големи пари бихте спечелил. Не ви разбирам.

— А аз ще ви обясня — усмихна се снизходително Антон Андреевич. — Считан съм за политически съратник и се предполага, че трябва да работя за идеята, а не за пари. А вие обратно — специалист сте и работите именно за пари, а не за идеята. Ако бях казал, че мога да свърша тази работа, то не би ми се полагал никакъв хонорар. Схващате ли?

— Да, разбира се.

— Освен това, не ми се ще съратниците ми да разберат за моите възможности. Това е приблизително така, както да разгласиш на всички, че имаш прекрасен зъболекар, твой близък приятел, който работи изключително добре, а взема от познатите си изключително евтино. И веднага всички започват да те молят да им ходатайстваш, да им осигуриш добър и евтин зъболекар, представяйки ги като твои близки познати. Разбирате ли? Принуден си да се съгласиш, защото ти е неудобно да им откажеш, а при това лишаваш своя приятел-лекар от нормална печалба, принуждавайки го да ги губи времето си за твои познати, които му плащат малко. През това време той би могъл да лекува други пациенти, които си плащат далеч по-скъпо. Хората, както ви е известно, са доста безцеремонни и имат неприятния навик да ти се увесват на шията и да ти искат услуги и заеми. Накратко казано, аз имам възможността да взема интервюто, но не искам да я афиширам. И безплатно да работя също не желая. И така, ще можем ли да се спогодим?

— Какви са вашите условия? — попита Чинцов, усещайки как проблясващата надежда му влива живителни сили.

— С организацията по изтеглянето на военачалника от Чечня се заемате сам и хонорарът от двеста хиляди долара също получавате сам. Интервюто ще уредя аз, но ще се знае, че то е ваша лична работа. Хонорара ще получите вие и ще ми го предадете. Това е всичко.

Милионът отплуваше, плавно полюшвайки се върху вълните и махайки за сбогом. Григорий Валентинович си я представи тази картина много живо и дори в цветове.

— Какво, целият милион ли трябва да ви дам? — попита за всеки случай, като тайно се надяваше, че поне една малка купчинка от възхитителните зелени хартийки ще се обърне и ще заплува обратно към брега.

— А нима това не ви устройва? — учуди се Антон Андреевич. — Моля, аз съм готов да изслушам съображенията ви.

— Стори ми се, че запазването на вашата тайна има някаква цена — отбеляза Чинцов.

— А запазването на вашите тайни няма ли цена? Съгласен ли сте да бъде разгласен произходът на парите, които сте получил от Малков, и към тях да прояви интерес криминалното следствие? Григорий Валентинович, ние и двамата ще мълчим и по такъв начин ще се разплатим един с друг. А милионът ще ми го дадете. Ако това не ви устройва, просто не приемайте моята помощ. Не ви се натрапвам. И, честна дума, няма да има никакви обиди.

— Не, не, съгласен съм — въздъхна Чинцов. — Всичко ме устройва. Договорихме се.

— Отлично — усмихна се Антон Андреевич. — Е, тогава — по колите.

Григорий Валентинович се върна в автомобила си. Беше му поолекнало.

Разбира се, налагаше се да се прости с милиона, но в интерес на истината, не би могъл да го спечели без Павел. А нямаше никакви основани да се надява, че за десет дни би могъл да го открие и да го придума да работи. Затова пък двеста хиляди все някак щеше да спечели, откарвайки военачалника от Грозний.

% % %

Виктор Алексеевич Гордеев замислено гледаше Юра Коротков, докато смилаше информацията, която току-що бе получил. На Коротков бе възложено да изясни кой е Григорий Валентинович Чинцов, от какво живее и диша и защо двамата мъже, разхождащи се с колата му, упорито заставаха на пътя на Анастасия Каменская. Юра бе узнал, че Чинцов работи в апарата на Държавната дума, а мъжете пътуващи със сребристото му ауди, модел 1991 година, са Сергей Яковлев и Николай Обидин. Коротков също ги бе разпознал — именно те бяха били в Самара и Уралск. Излизаше, че по принцип им беше нужен Сауляк, а не Анастасия. По всяка вероятност, именно Чинцов и неговите помощници бе имал предвид Антон Андреевич Минаев, казвайки на своя приятел генерал Коновалов, че някой бил организирал хайка за Сауляк. До този момент всичко съвпадаше.

А след това Коротков бе съобщил, че Чинцов е пътувал извън града и е посетил дома на доста известна в политическите кръгове личност. И това не би било толкова впечатляващо, ако сред гостите на този политик не фигурираше и самият Антон Андреевич Минаев. Нещо повече, по пътя обратно към Москва Минаев и Чинцов спирали за известно време и разговаряли за нещо. И този факт никак не се хареса на полковник Гордеев. Щом като в началото генерал Минаев се бе обявил за противник на Чинцов, то защо сега двамата се бяха оказали в един впряг?

Виктор Алексеевич не понасяше политическите интриги, но и не му се щеше в резултат на тия игри да пострада Настя. Цялата работа бе започнала от Сауляк, а Настя бе помогнала той да бъде изведен от затвора буквално под носа на Чинцовите хора. И ако Минаев и Чинцов бяха успели да се споразумеят, то дали това тяхно споразумение по някакъв начин нямаше да рефлектира у Каменская?

— Та, нали Настя е изпълнявала молба на Минаев — говореше Коротков. — Да не би да смятате, че той ще й отвърне с черна

неблагодарност?

— Кой го знае — угрижено поклати глава Виктор Алексеевич. — Днес е модерно да предаваш своите приятели и помощници. Мисля си, дали да кажем на Настя за Минаев или засега да си мълчим. Как смяташ?

— Аз бих й казал. Може да измисли нещо.

— Ще измисли нещо — иронизира го полковникът. — Разбира се, на теб само това може да ти мине през ума. Свикнал си да се отнасяш към нея като към някаква машина за производство на идеи. А не помисли ли, че би могла да се изплаши? Тя, между другото, също има нерви. Как би се почувствал, ако разбереш, че биха могли да те използват като разменна монета в играта между Думата и ФСБ?

— Вероятно, зле — съгласи се Коротков. — Но вие не сравнявайте Настя с мен. Тя е друго нещо. Колкото й е по-трудно, толкова по-интересно й става. Главата й другояче е устроена.

— Става дума не за нещо по-трудно, а за нещо по-опасно — отвърна с досада Гордеев. — Добре, вече взех решение. Засега нито дума на Настя. Къде е Селуянов?

— Тича — сви рамене Юра. — Къде би могъл да бъде? Тича по задачи.

— Щом като се появи — веднага при мен. Двамата. И за Бога, трай си Коротков. Знам, че с Настя сте приятели от много години, и че имаш отвратителния навик да й разказваш за всичко и всичко да споделяш с нея. Но ако само една думичка й споменеш за Минаев и Чинцов, ще ти откъсна главата, ще те уволня и ще те пратя да вървиш по дяволите! Ясно ли е?

След като Коротков си отиде, Виктор Алексеевич остана така още известно време, потънал в мислите си. После решително стана, облече палтото си, заключи кабинета и напусна зданието на „Петровка“.

% % %

— Как ти се струва моята Анастасия? — поде полковник Гордеев. — Имаш ли някакви оплаквания от нейната работа?

— Само не се опитвай да ме заблуждаваш, че си дошъл точно това да ме питаш — отвърна Коновалов. — Давай направо, Виктор. Каква ти е нуждата?

— Не, Александър Семьонович, ти имаш нужда, а не аз. Но, спомняйки си нашата стара дружба, а също и факта, че ти все пак се явяваш мой началник, макар и не пряк, сам дойдох при теб.

— Така, така — полюбопитства Коновалов. — Да послушаме.

— Ти защо, Александър Семьонович, излагаш на опасност моето момиче, а? Да не би заради това да съм й възложил твоето поръчение? Неблагородно постъпваш.

— А не може ли по-разбираемо? — застана нащрек началникът на главка.

— Не може по-разбираемо — рече сърдито Гордеев. — Аз самият нищо не разбирам. Какъв е този твой Минаев?

— Как така какъв? Нали ви запознах.

— И отдавна ли го познаваш?

— От сто години. Или от деветдесет. Накратко, отдавна. Какъв е проблемът, Виктор?

— Ами такъв, Александър Семьонович, че твоят Минаев беше помолил да защитим Павел Сауляк под предлог, че го преследвали някакви врагове. Ние му повярвахме, изпратихме Анастасия да спасява Павел, тя успешно изпълни твоето поръчение и го докара направо в горещите обятия на генерал Минаев, като при това отбеляза, че Павел действително са го пасли някакви хора, и то доста настоятелно. Нещо повече, тези хора и досега не са загубили интереса си към него и продължават упорито да го търсят и преследват. И изведнъж аз разбирам, че те работят за един гражданин, с когото Минаев се познава много добре. При това, двамата заедно посещават някакви политически седянки и, криейки се от чужди очи, водят тайни частни разговори насаме. И се поражда в мен, Александър Семьонович, едно такова недобро впечатление, че твоето приятелче от ФСБ те води за носа. А заедно с теб — и мен. А моето момиче просто го е пожертвал.

— Почакай, Виктор, почакай. Съвсем сигурен ли си в това, което каза?

— Сто процента.

— И кой е гражданинът, с когото Минаев води тайни беседи?

— Някой си Чинцов от Държавната дума. Чувал ли си за такъв?

— Не съм — поклати глава Коновалов.

— Гледай какво се получава. Ако Минаев и Чинцов са компания, то защо е била лъжата, че Павел ще бъде преследван? Търсели са го хората на Чинцов, които не представляват за Минаев никаква опасност. И щом като

Минаев е искал да отвлече Сауляк именно от Чинцов, излиза, че между двамата има някаква игра. И в тази игра забъркват моето момиче. Да вземем другия вариант. Минаев и Чинцов са се сдушили току-що. В момента, когато Сауляк е излизал от колонията, те действително са играели в различни отбори. Тогава защо хората на Чинцов продължават да преследват Анастасия. Защо цяла нощ стоят в колата под прозорците й.

Тук Виктор Алексеевич, разбира се, попреиначи нещата. Той знаеше, че в последно време хората на Чинцов, Яковлев и Обидин, са загубили интерес към Настя, но умишлено сгъстяваше боите, надявайки се да поразмърда Коновалов. Никак не му харесваше фактът за близкото общуване на генерал Минаев с човека, когото той неотдавна бе обявил за свой враг.

— Разбери, Александър Семьонович, че аз изпратих Анастасия в Самара, защото ти лично представи нещата по такъв начин. Каза ми, че непременно щели да се постараят Сауляк да бъде ликвидиран. С други думи, ние с теб, по-точно аз реагирах под свирката ти като нормален милиционер: щом се готви убийство и аз знам за това, мой дълг е да го предотвратя. Или поне да се постарая да направя това. Но ако всичко е лъжа, ако не е планирано никакво убийство, то защо тогава се старахме? Оказва се, че сме работили на тъмно за чужд чичко? Позволихме да ни излъжат като глупави хлапета? Отговори ми защо Анастасия пътува до Самара? В името на каква цел, щом в действителност нищо не е заплашвало Павел Сауляк? Какво стои зад всичко това?

— Ами, ако все пак е съществувала заплаха?

— Ако я е имало, то защо сега Минаев играе за противниковия отбор? Ти знаеш какви са правилата на тази игра. Когато бившите врагове започнат да се договарят, те си правят взаимни отстъпки като знак на примирие. Не си ли чувал, Александър Семьонович, как става това? Тогава ще ти разкажа. Единият казва на другия: твоят човек на времето ми направи беля и ми попречи по някакъв начин, нанесе ми вреда, дай ми го и аз ще го накажа за свое удоволствие и за назидание на другите. И му го дават, можеш да ми вярваш. А аз никак не желая моята Анастасия да се окаже именно такъв човек!

— Виктор, аз познавам Минаев като порядъчен гражданин и добър професионалист. Не вярвам, че е замислил някаква мръсна комбинация. Убий ме — не вярвам. Може би грешиш? Сигурен ли си в своята информация?

Генерал Коновалов знаеше как и за какво да пита.

Можеш да бъдеш сигурен само в тази информация, с която лично си се сдобил. Само в това, което си видял със собствените очи, чул си със собствените си уши, пипнал си със собствените си ръце. Всичко останало беше въпрос на доверие към този, който ти дава информацията. Можеше ли полковник Гордеев да бъде абсолютно сигурен в Коротков? Би ли могъл да заложи главата си, че Юра никъде и в нищо не е сгрешил? Можеше ли да се закълне, че информаторът на автомобилната банда, с когото е разговарял Михаил Доценко, е дал верен номер на колата? Да, като че ли за номера на колата би могъл да бъде сигурен, тъй като Юра Коротков с очите си бе видял хората, пътуващи в нея, и бе ги разпознал. Такива съвпадения бяха невъзможни. Ами, ако се бе припознал? Та, нали Анастасия не ги бе виждала в Москва и не би могла да потвърди правотата на Коротков. И след това, действително ли се бе състояла тази среща извън града у известния политик, от която Минаев и собственикът на тази кола са си тръгнали заедно? Действително ли Минаев и Чинцов късно вечерта бяха спирали по пътя и бяха разговаряли за нещо? А може би Юра грешеше и това са би съвсем други хора?

Ако Гордеев бе видял всичко това със собствените очи, далеч по-уверено би разговарял с Коновалов.

— Смятай, че това е обикновена оперативна информация — сухо рече полковникът. — И като оценяваш достоверността й, направи обичайните отстъпки и допуски. Тя ти се струва абсолютно невероятна, така ли?

— Мисля, че всичко това не е нещо повече от недоразумение — отвърна уклончиво Коновалов. — Хората могат случайно да се срещнат в даден кръг и дори да се сприятелят, без да подозират, че са стари противници. Сам знаеш, че това се случва. Не бих искал да подозираш Минаев в нещо нередно и коварно.

— Можеш ли да гарантираш за него?

— Да, струва ми се, че да — отвърна твърдо Александър Семьонович.

% % %

Виктор Алексеевич се върна на „Петровка“ напълно удовлетворен от изводите, които си бе направил от беседата си с генерала. Беше сигурен, че най-късно тази вечер Александър Семьонович Коновалов ще се свърже с Антон Андреевич Минаев и ще го информира за разговора си с полковника от управлението за тежки криминални престъпления. Не, Гордеев съвсем не подозираше началника на главка в двуличие, но предполагаше, че разговорът им ще разтревожи генерала и той непременно ще пожелае да се обади на Минаев, ако не за друго, то поне да се убеди, че полковникът греши. А същевременно и да предупреди Антон Андреевич за Чинцов — че той е същият онзи човек, чиито сътрудници са се опитвали да очистят Павел в Самара. Нещо като стар познат...

Привечер се появи Коля Селуянов и заедно с Коротков влязоха в кабинета на Гордеев.

— Значи така, деца мои — поде полковникът, пропускайки дългите предисловия. — От този момент — цялото внимание към генерал Минаев. Погледнете как ще се държи, с кого ще се срещне. Този човек не ми харесва и искам да знам всичко за него. А на Анастасия — нито думичка. Убивам ви, ако се раздрънкате. Не включваме външно наблюдение. За това, че се прави разработка на генерал от ФСБ, те са длъжни да доложат по инстанциите и да получат разрешение. Ще изтече информация, а нас подобно нещо не ни устройва. Зад всичко това няма никакво реално криминално престъпление, действаме на свой риск и страх, нелегално и по партизански. Става дума за нашата Анастасия и затова, момчета, ще трябва да се постараете. Коротков, въведи Коля в курса на нещата. Край, тръгвайте.

Около осем часа Гордеев се справи с неотложните задачи и понечи да извика Каменская на доклад по текущите дела, но размисли и лично се отби при нея.

Тя седеше зад бюрото си, отрупано с купища книжа. Беше бледа и с тъмни петна под очите, но самите й очи блестяха и полковникът се досети, че не е болна, а просто уморена.

— С какво ще ме зарадваш? — попита я бодро.

— С най-различни неща — усмихна се Настя и се изправи, потривайки схванатия си от дългото седене кръст.

Тя подробно му разказа всичко, което бе успяла да свърши през деня, и Гордеев за кой ли път се удиви на невероятната й работоспособност. Даде си сметка, че не би издържал толкова упорито да се рови в справките, цифрите и схемите. Беше енергичен човек и продължителните кабинетни заседявания не бяха по вкуса му. А Анастасия можеше по цели денонощия да не се помръдва от стола си и да се занимава с работа, изискваща педантичност и концентрирано внимание.

— Как върви работата в бригадата на Коновалов? Вече престана ли да се ядосваш?

— Да не би да ми е личало, че се ядосвам?

— И още как — усмихна се Гордеев. — Разбира се, не всички го забелязваха — само аз. Познавам те като петте си пръста. Ако говориш със съвсем равен тон, а ръцете ти треперят, значи в най-скоро време ще започнеш да чупиш съдове или да късаш чернови. Признай си, че си чупила чаши.

— Не — усмихна се и Настя. — Те са ми малко и ги пазя.

— Тогава сигурно си късала книжата си на дребни парченца.

— На едри — уточни тя. — Да, имаше такова нещо.

— Но нали сега се успокои?

— Разбира се. Сега съм бременна с нови идеи. Искам да тръгна не от биографията, а от характера. Знаете, че днес е модерно да се прави характеристика на личността на престъпника по особеностите на извършеното от него престъпление. Особено ефективно е това, когато престъпленията са няколко.

— На модерна ли си решила да се правиш? Преди нямаше такива увлечения — отбеляза Виктор Алексеевич.

— Нямам друг изход — сви рамене Настя. — Ядосвам се само при мисълта, че този палач се разхожда някъде под носа ни. А почти съм сигурна, че не съм сгрешила при определянето на областите. Следващата му жертва, ако въобще има такава, непременно ще е в един от трите останали региона. Знаете ли колко е досадно, когато знаеш къде ще се прояви, а не можеш нищо да направиш. Не успях с кръга от потенциалните потърпевши, а съдейки по всичко, така се получава и с кръга от потенциалните престъпници. Дано поне мястото съм улучила.

— Ти да не ги съжаляваш случайно тези потърпевши? И онзи изрод, който е погубил единадесет деца, и този, който е убил девойките? Не мога да те позная, момичето ми. Нека палачът ги изтрепи всичките, въздухът, ще стане по-чист.

Очите на Гордеев хитро проблясваха. Той нарочно провокираше, говорейки й очевидни и непростими за един професионалист глупости. Не биваше да се прехвърля наказателната функция върху палачи-самозванци,

както не биваше да се допуска те сами да си я присвояват.

Настя нито на секунда не се усъмни, че Гордеев се шегува, но реши да влезе в тона му.

— Ама, разбира се, никой не спори по този въпрос — рече тя. — Но все пак, трябва ли да го заловим или не? Трябва. Поне заради това, за да го запитаме: откъде, драги, си разбрал нещо, което милицията на седем области, плюс цялото руско министерство не са успели да разберат за три години?

Настя изведнъж стана сериозна.

— Слушайте, ами че аз без да искам казах умна мисъл.

— И каква е тя? Струва ми се, че още не съм чул нищо умно.

— А защо палачът убива именно сега и именно поред? Всички престъпления са извършени преди две и половина-три години. Приблизително. Кога е разбрал кой е престъпникът? Разбираемо ли говоря?

— Не много — отвърна Гордеев. — Ти се вълнуваш, момичето ми. Хайде, успокой се и започни изложението си от самото начало.

Той забеляза как затрепериха пръстите й, стискайки нервно цигарата. Полковникът знаеше, че неочакваната мисъл, внезапната догадка винаги караше Анастасия да се вълнува. Наистина, нищо на света за нея не беше по-важно и по-интересно от работата й.

— Добре, тръгваме от началото. След извършването на последното престъпление, ако разбира се, съм изчислила правилно, са изминали две и половина години. Въпрос: кога на палача е станало известно за всичките тези престъпления? Защо убива извършителите им почти едновременно? Създава се впечатлението, че е разбрал за тях едва сега, при това за всичките наведнъж. Ако е узнавал за престъпниците и ги е намирал постепенно, то защо не се е разправил с тях, още когато си е изяснявал личността им? Защо е протакал толкова време? А ако не е протакал, значи някой друг е събирал тези сведения, натрупвал ги е и сега ги е предал накуп в ръцете на палача. Може би дори го е наел да види сметката на гадовете. Но не разбирам защо информацията не е била предадена на милицията. Нима палачът или неговият възложител толкова люто ни мразят?

— Може би се е опитвал, но са му казали, че уликите са недостатъчни.

— А той пък е смятал обратното. И по всичко личи, че не е сгрешил. Следите от всички жертви на палача съвпадат с тези, които са открити по местата на съответните престъпления. Има и друг вариант: палачът е наел човек, който му е открил всичките убийци, всичките седем. И когато този човек си е свършил работата и му е направил отчет за нея, палачът се е отправил да реализира своя замисъл. Да, Виктор Алексеевич, тук трябва да се поразровим. Във факта, че палачът убива жертвите си практически едновременно има някакво рационално зърно. Ако разбера защо прави това, ще стигна до него.

— Дай Боже — ободряващо кимна Гордеев. — О, забравих да ти кажа, Семьонич позвъни и те моли да отидеш при него утре сутринта към десет часа.

— Не каза ли защо?

— Искала си от него някакви сведения.

— О, да, съвсем се бях улисала в тия книжа. Бях го помолила да ми предостави всичките материали за серийните убийства. Не обобщенията и заключенията, а първичните документи. И за жертвите на палача — също. Знаете ли, по-добре е да погледнеш с очите си, отколкото да разчиташ на припевчета от чужди думи.

— Така е — съгласи се Виктор Алексеевич. — Приготвяй се да си тръгваме. Стана късно.

— Ами, да си тръгваме.

Настя покорно започна да събира документите и да ги разпределя по папки и чекмеджета.

— Между другото — обади се неочаквано, — да не би да сте изпратил някъде Коротков?

— Защо питаш? — застана нащрек Гордеев.

— Май че ме излъга. Беше ми обещал да ме откара до вкъщи, много ми е тежка чантата. Пък изчезна някъде. Може би трябва да го почакам. Ами, ако вземе, че се върне?

— Няма да се върне — промърмори полковникът. — Сигурен съм, че няма. Не го чакай.

— Жалко — въздъхна тя. — Ще се наложи да я мъкна на собствения си гръб.

— Защо не пътуваш с кола? Имате кола и ти си много добър шофьор.

— Първо, тя е по-нужна на Альоша. Той непрекъснато ходи някъде — ту в Жуковский, ту по работа, ту при родителите си.

— А второ?

— Второ, не я обичам и се страхувам от нея. Нервите ми вече не са същите. Пък и нищо не разбирам от техника. Аз даже не зная устройството й и ако се повреди, не мога да я поправя. Предпочитам да ползвам градския транспорт. Пътувам си бавничко, предъвквам всякакви глупави мисли, а ако ми провърви, чета си нещо.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, драга? Ти просто прикриваш мързела си с красиви думи. Да караш кола и да я поддържаш, това е труд, съгласен съм. А ти не искаш да се трудиш, искаш само да си седнеш в метрото и нека то те вози.

— Нека да ме вози — отвърна сговорчиво Настя. — Нали затова си е метро. А вие само се чудите за какво да ме упреквате.

Двамата излязоха заедно на улицата и се отправиха към метростанцията.

Мислите на Гордеев непрекъснато се връщаха към генерал Минаев и връзката му с Чинцов. Дано Коротков и Селуянов добре да си свършеха работата. Минаев имаше солиден опит в оперативната дейност, не беше никак просто да бъде следен, защото можеше да забележи всяка „опашка“. И като нищо би могло да се стигне до някой приличен скандал. Виктор Алексеевич, разбира се щеше да защити момчетата, да поеме цялата вина върху себе си. Най-важното бе да не пострада Анастасия в тази неясна, но намирисваща на лошо игра.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Това беше един от редките дни, когато сутрешното ставане от леглото не предизвикваше у Настя ужас, близък до паниката. Първо, разсъмваше се достатъчно рано и събуждането не беше така мъчително, а второ, предстоеше й традиционната разходка из Измайловския парк в компанията на Иван Алексеевич Заточний, шеф на управлението за борба с организираната престъпност. Познаваха се от около година, а по време на разходките си водеха беседи на най-различни неангажиращи теми. Впрочем, понякога разговаряха и за работа. Настя знаеше, че тези разходки са известни на много хора, и че коментарите за тях са доста соленички, но Иван Алексеевич я бе посъветвал да не им обръща внимание и да се постарае да извлича полза от слуховете.

Почти винаги към тях се присъединяваше и синът на генерала, Максим, който се готвеше да кандидатства в един от вузовете на МВР и старателно усъвършенстваше кондицията си, за да се представи добре на изпита по физическа подготовка. Настя си спомняше, че през лятото той бе бил едро, леко възпълничко момче, чиято физическа форма бе доста далеч от съвършенството. Но сега, под непрекъснатия и безмилостен контрол на своя баща, Максим се бе превърнал в млад здравеняк с яки крака и внушителни бицепси.

— Чух, че Коновалов се опитал да ви примами на служба при себе си?

До преди секунди бяха разговаряли за съвсем обикновени неща и

преходът се оказа толкова рязък, че Настя дори не разбра веднага за какво става дума.

— Имаше такова нещо — кимна тя.

— И вие сте му отказала. Интересно защо? Не ви ли се иска да работите в Главното управление? Или не ви харесва самият Коновалов?

— Бих го казала другояче. Иска ми се да работя на „Петровка“ и ми харесва Гордеев. Както е известно, по-хубавото е враг на хубавото.

— Мога ли да сключа споразумение с вас? — попита Заточний.

— Опитайте — усмихна се Настя.

— Ако някога решите да напуснете Гордеев, преди всичко си помислете за мен. Договорихме ли се? Това не означава, че вие обещавате непременно да дойдете в моето ведомство. Но аз искам на първо място да си помислите за работа при мен, а след това да разгледате и другите предложения.

— Говорите така, сякаш ще стане опашка от претенденти за моята особа. Освен Коновалов, никой друг не ми е предлагал да си сменя местоработата.

— Това е така, защото всички познават Гордеев и им е ясно, че е напразна и безнадеждна работа да подмамваш кадрите му. Просто така никой не напуска полковника.

„Да, същите тези думи чух и от Коновалов. Буквално същите думи“ — рече си Настя.

— Защо съм ви, Иван Алексеевич? Вашата организирана престъпност е прекалено тясно свързана с икономиката, а аз нищо не разбирам от нея. Вече съм ви казвала, че ми прилошава от всичките тия икономически премъдрости.

— Искате ли да ви докажа, че не сте права? В течение на десет минути.

— Ами, да, пак ще започнете да ме уговаряте, че могат да се намерят пет умни книжки и да се усвоят основните им правила, а след това за една година да се вникне в тънкостите. Говорил сте ми това. Не ми е интересно.

— Давате ли ми десет минути? Готов съм да се басирам на кутия портокалов сок.

— Става. Слушам ви. Аз обичам портокалов сок.

— Аз също. И съм сигурен, че ще ви се наложи да ми го купите. Та, ето какво, Анастасия. В нашето управление се провежда оперативна разработка на голяма организирана група, която трупа пари от контрабанда на наркотици, оръжие и жива стока. Занимаваме се с нея вече година, но за нашия бранш това не е много дълго време. Знаете, че организираните групи се разработват с години.

— Разбира се — кимна Настя.

— Тази група си има междинни бази в редица области. И тези области са седем. Да ги назова ли?

Тя рязко се спря и го изгледа.

— Сериозно ли говорите?

— Абсолютно. Та, какво, да изреждам ли областите или не е необходимо?

— Не е нужно. Вярвам ви. Излиза, че съм нагазила във вашата епархия.

— Ами, вие си имате свой интерес, серия трупове. Не се чувствайте виновна, просто не сте знаела.

— А Коновалов! — с досада възкликна Настя. — И той ли не е знаел нищо? Ние сме навлезли в територия, където работите вие, мотаем ви се из

краката, пречим ви. Нещо провалихме ли ви?

— Засега не сте успели — усмихна се Заточний. — А Семьонича не го обвинявайте. При нас от веки веков дясната ръка не знае какво върши лявата. Не сме се развикали от всеки ъгъл, че провеждаме оперативни мероприятия в тези региони. Но не намирате ли, че сам по себе си фактът е прелюбопитен? И ако работехте при мен, а не в криминалното управление, то вашите многобройни трупове далеч по-рано биха се сраснали с моите контрабандисти. А за да се очертаят районите, където се подвизава вашият прословут палач, съвсем не е необходимо да се знаят основите на икономическата теория. Достатъчно е да си само Каменская. Е, какво? Спечелих ли сока си?

— Какъв предпочитате? „Яффа“ или „Уимбълдън“?

— „Севън дей“.

— Направо ме нокаутирахте, Иван Алексеевич. Вижте какво се получава: някой се възползва от ситуацията с маниака и серийните убийства, за да вдигне скандал и да предизвика пълна смяна на ръководството в правозащитните органи. Логично ли е?

— Логично. Или поне за това говорят вашите справки за кадровите промени.

— Вие виждал ли сте ги?

— И дори съм ги чел. Изпросих ги от Коновалов. Между другото, тези справки са го впечатлили много.

— Оставете това — махна с ръка Настя. — Всичко се оказа напразно. Надявах се чрез анализа на кадровите промени да предвидя пътя на палача, а по всичко личи, че той въобще не е от средите на нашите сътрудници. Колко работа отиде по дяволите. Иван Алексеевич...

— Да? Искахте нещо да ми кажете?

— Не. Просто така.

— И все пак?

— Нали ви казах — просто така. Това не би могло да бъде.

— Не мога да ви позная, Настя. Нали точно вие твърдяхте, че така не бива да се разсъждава. Нали точно вие стотици пъти сте ми повтаряла, че е възможно всичко да се случи. Трябва само да му се измисли обяснение. Та, какво искахте да ми кажете?

— Бих искала да разбера какво е било отначало, а какво — после. Оглеждани са били районите, където е имало скандални неразкрити убийства, провокиран е бил скандал и под такъв предлог са сменяли ръководителите и са назначавали други, корумпирани, а после в тези райони са организирали своите бази. Така ли?

— Вероятно. Във всеки случай, това е твърде правдоподобно.

— А не обратното?

— Не разбрах.

Заточний се спря и обърна към нея едрото си тяло.

— Не разбрах какво имате предвид.

— Ами, ако първо са били избрани регионите?

— Шегувате се! Не може да бъде.

— Ето, виждате ли? И вие не вярвате.

— Трудно е да се повярва, Настя. Това вече граничи с фантастиката. Да избереш удобен за престъпните си цели район и след това да чакаш да се случи нещо извънредно, за да вдигнеш скандал? Невероятно. Ами, ако не се случи? Така можеш и цял живот да си чакаш.

— Иван Алексеевич, мислите прекалено хубаво за хората. Вие сте романтик.

— А вие?

— По-скоро съм циничка. И съм готова да повярвам, че тези скандални серийни убийства са били извършени преднамерено. Разбирате ли? Умишлено. Те са били част от плана. И тогава ми става ясно, че непременно има човек, който знае за това и познава тези, които са организирали и извършили престъпленията. Аз изхождах от това, не за палача издирването на убийците е въпрос на разкриване на престъпленията. Затова се и опитвах да го намеря сред сътрудниците на милицията, затова и мислех погрешно, че жертвите му са от хората, фигуриращи в оперативните материали. А в действителност това би могло да се окаже само въпрос на осведоменост. Звучи чудовищно, нали?

— Като че ли да — промърмори Заточний. — Човек не може да ви упрекне в липса на фантазия. Хайде, доразвийте мисълта си. Кой е този ваш палач и защо в такъв случай унищожава тези наемни убийци.

— Страхува се от разобличение.

— И защо се е застраховал точно сега? Та нали убийствата са били извършени отдавна. И след това, защо устройва тези ритуални игрички. Убил си — убил и край. Защо на всяка цена трябва да се покаже, че това са именно тези хора, които са извършили отдавнашните убийства? За кого е предназначен целият този спектакъл?

— Трябва да си помисля — рече много сериозно Настя. — Не съм

готова да ви отговоря веднага.

— Помислете — съгласи се Заточний. — А за да мислите по-лесно, ще ви кажа още нещичко. По тези контрабандни историйки на разработка при нас се намираха някои персони, които несъмнено ще представляват интерес за вас.

— Например?

— Например някой си Олег Иванович Юрцев. Чувала ли сте за такъв?

— Иван Алексеевич, не ми вадете душата — примоли се Настя. — Кажете ги веднага. Кой още? Мхитаров? Изотов? Малков? Лученков?

— И даже Семьонов. Целият отбор на Малков, начело със самия него. Според нашите разработки те се считат отговорни за всеки от регионите. Нещо като куратора.

— Но те са шест — бързо съобрази Настя, — а регионите са седем. Или може би греша?

— Седем са. И трябва да има още един куратор. Но засега той не ни е известен. По тази причина, драга Анастасия Павловна, аз ви моля за приятелска услуга. И ще смятаме, че сме квит. Подсказах ви това-онова за вашите трупове, помогнете ми и вие.

— Надценявате ме — поклати глава тя. — Едва ли ще мога. Нищо не разбирам от вашите работи.

— Ами, опитайте. Не съм ви началник и няма да ви наказвам за неизпълнена задача.

— Иван Алексеевич, излиза така, че палачът първо се е разправил с кураторите и чак след това се е заел с убийците. Не разбирам защо го прави.

— И аз не разбирам — въздъхна Заточний. — Отначало си помислих, че конкурентна фирма отстранява кураторите, за да заеме местата им. След това си помислих, че това го прави не конкурентна фирма, а шефът на цялата тази банда, защото не е доволен от тяхната работа. Дори допуснах, че кураторите са замислили дворцов преврат с цел да изместят главатарите, а главатарите са се усетили навреме и са потушили бунта още в зародиш. А сега не знам въобще какво да мисля. Написах докладна, в бригадата на Коновалов се включват и наши сътрудници. Да се надяваме, че със съвместни усилия все нещо ще постигнем.

Настя и Заточний се обърнаха и тръгнаха в обратна посока по алеята. Срещу тях тичаше Максим, който тъкмо привършваше петкилометровия си крос.

— Браво — похвали го баща му. — Влезе в норматива. Можеш да си починеш десет минути.

— Лельо Настя, а вие покривате ли норматива? — попита юношата, правейки в тръс кръгове около тях.

— За такива като мен още не са измислени нормативи — пошегува се Настя. — Наскоро ми се наложи да тичам след един влак, който бе потеглил, и след това цял час не можах да спра сърцебиенето си.

— Че как тогава работите в криминалното следствие? — учуди се Максим.

— Трудно. Провървя ми с началника...

— Глупости — прекъсна я Заточний. — Не ми обърквайте момчето. Началникът ви няма нищо общо с това. Запомни, Максим, че за да ти простят слабата физическа подготовка, трябва да притежаваш особени способности. Когато станеш толкова умен и талантлив като Анастасия Павловна, тогава би могъл да си позволиш да не се вместваш в нормативите. Но не и преди това. И не забравяй, че си мъж. Към теб изискванията са други.

Максим забави темпото, направи няколко дихателни упражнения и тръгна редом с тях.

— Добре ви е на вас, жените — рече завистливо.

Заточний се намръщи недоволно и Настя се досети, че на Максим му предстои да изслуша възпитателна лекция вкъщи.

Генералът се грижеше сам за сина си и не отминаваше без внимание нито една негова погрешна дума. Не си скъпеше времето и труда за детайлни и обстоятелствени обяснения на неправотата му.

След четиридесет минути стигнаха до метрото и се разделиха — семейство Заточни живееха наблизо, а Настя трябваше да пътува към Шчелковското шосе.

След разходката тя се чувстваше бодра и настроението й бе приповдигнато, защото й предстоеше да решава поредната интелектуална задачка, а това, според твърденията на Юра Коротков, за нея беше по-сладко от най-сладката бонбонка.

Но преди да се зарови в книжата, тя позвъни на Заточний.

— Иван Алексеевич, вашият седми номер е Евгений Шабанов, покойният имиджмейкър на Президента. Той нещо все ми се губеше. Първите шестима лесно се оформиха в група, а Шабанов стоеше като единак. Нали все пак е от екипа на Президента. Все се мъчех с него, не

знаех къде да го дяна.

% % %

Михаил Давидович Ларкин обичаше комфорта, уюта, топлината и спокойствието. Той не понасяше суетенето и му беше много неприятно, когато определена ситуация го принуждаваше да нервничи. Ларкин много добре знаеше, че нервността и прибързаността се отразяваха зле на необикновената му природна дарба.

Някога, работейки под ръководството на Павел Сауляк, той с увлечение се бе старал да се самоусъвършенства, упорито бе изучавал методиката на тренировките, не бе жалил силите си, когато тези тренировки изискваха уморителни в своята монотонност упражнения. Беше довел своето майсторство до съвършенство и много се гордееше с това. Дългата му практика бе доказала обаче, че всички неприятности и болести пречеха на способностите му да се изявят оптимално.

Появата на човека, претендиращ за ролята на новия му шеф, беше за него именно такава неприятност. Ларкин добре помнеше своя пръв вербуващ, с когото бе разговарял само един път в кабинета на завеждащия отдела в конструкторското бюро, където бе бил на служба по това време. И след като бе започнал да работи за Павел Сауляк, Михаил се бе уповавал на мисълта, че истината за него знаят само двама души — първият вербуващ, насочил го към Сауляк, и самият Сауляк. Оказа се обаче, че има също и трети, и това обстоятелство моментално изведе Ларкин от състоянието му на душевно равновесие. И този трети човек беше много опасен, защото бе показал на Ларкин пълен комплект компрометиращи материали — от магнетофонния запис на първия му разговор с вербуващия, при който Миша простодушно си бе признал малките тайни около получаването на дипломата си за висше образование, до видеозаписи на неговата работа при изпълнение на някои задачи, поставени му от Павел, както и резултатите от тази работа. Получаваше се повече от впечатляващо. Той никога досега не бе виждал тези компромати, казваха му, че съществуват, и Ларкин вярваше. Но когато ги зърна със собствените си очи, почувства се много неприятно. По-неприятно просто не можеше да бъде.

— Разбира се, няма да дам ход на тези записи, ако вие се отнесете с разбиране към създалата се ситуация — говореше този трети човек.

Миша винаги бързо съобразяваше, фактът, че не притежаваше способности за техническите науки, съвсем не означаваше, че е глупав. Даже обратното.

— Какво се иска от мен? — попита той.

— Изпълнение на моите поръчения, нищо повече. Трябва да работите за мен така, както сте работил за Павел.

— Ами, ако той се върне?

— Какво означава „ако“? — благодушно се усмихна мъжът. — Павел непременно ще се върне. Не се и съмнявайте. И вие ще продължите да работите с него, както и преди. Но заедно с това ще работите и за мен. И нищо няма да споменавате на Павел. Това впрочем е и всичко. Направете избора си, Михаил Давидович. Да, и още нещо. Незабавно ми се обадете, когато Павел Дмитриевич се върне. Аз ще се погрижа за вашата безопасност и още щом Сауляк се появи, ще направя всичко необходимо да не се срещнем случайно пред прага на вашия гостоприемен дом. Та, какъв е вашият отговор?

— Съгласен съм — въздъхна Ларкин. — Вие не ми оставихте избор.

— Защо говорите така, Михаил Давидович? — укорително поклати глава събеседникът му. — Избор винаги има. Вие можете да се откажете и да се предадете на органите на правосъдието.

Естествено, такъв избор никак не устройваше Миша. Нима за това години наред си бе изграждал този малък комфортен свят, за да се окаже изведнъж зад решетките? Не, не и не!

— Какво трябва да направя?

— Засега нищо. Почивайте си, събирайте сили, поддържайте формата си. В най-близко време аз ще се свържа с вас и ще ви поставя задачата.

— Сигурен ли сте, че тя ще ми е по силите?

— Разбира се. Вече сте го правил, и то доста успешно. С мен ще ви е много по-лесно да работите, отколкото с Павел, защото аз ще ви снабдя с цялата предварителна информация за човека, с когото ще ви се наложи да контактувате. Така че, гответе си и изхвърлете от главата си ненужните съмнения.

Този разговор се бе състоял преди четири дена. И ето, че четвърти ден Миша си седеше вкъщи, по-точно казано, лежеше на мекия удобен диван, поставил ръце под главата си и втренчил поглед в тавана. Никак не му се харесваше това, ама никак. Нямаше и с кого да се посъветва. Павел не излизаше на връзка, а Ларкин не знаеше къде да го търси. Нямаше нито адреса, нито телефона му. Така бе било винаги. Дори и при най-остра необходимост той никога не би могъл да открие своя шеф.

Веднъж преди доста години Павел му беше казал: „Ти, Михаиле, разбира се, си специалист от висока класа, но помни, че може да се намери някой, който е по-силен. Природата те е надарила, тя е щедра и мнозина дарява, при това на някои дава повече, отколкото на останалите. Аз напълно допускам, пък и ти трябва да допускаш, че твоята дарба не е най-мощната. И ако по-надарен човек започне да работи срещу нас, той ще съумее да те накара да разкажеш това, което знаеш. Дори няма да успееш да мигнеш и вече всичко ще си му разказал. Затова е по-добре да знаеш по-малко.“

Друг на негово място навярно би започнал да възразява, но само не и Ларкин. Той много добре знаеше как хората издаваха всичките си мисли, след като ги обработеше.

„Дали да потърся сега Павел? Правилно ли е да искам съвет от него? Ами, ако оня човек разбере и се разсърди? Ако даде ход на тези ужасни записи — и магнетофонни, и на видеолента?...“ Михаил се опитваше да разсъждава трезво и да си изясни кой е по-опасен за него — Павел или новият му познат. И по всичко личеше, че не е Павел. Макар че, щом материалите, които му бяха показани, не са били само в един екземпляр, то би било напълно възможно и Павел да има копия от тях. И тогава какво излизаше? Ако откажеше да работи за другия, той щеше да ги публикува или нещо подобно. Ако пък Павел разбереше, че Миша работи за него, също можеше да го подхлъзне на динена кора. От трън — та на глог.

Оставаше само едно — да се надява, че всичко ще му се размине. „Слуга на двама господари?! Че какво? В световната литература тази ситуация е описвана милиони пъти. И винаги се е получавало така, че слугата-плут е надхитрявал стопаните си и е излизал като победител от нея. Ненапразно казват, че умното теле от две майки бозае. Може би трябва да рискувам?.“

Мрачните му размишления бяха прекъснати от телефонен звън.

— Искам да се запиша за сеанс — прозвуча истеричен женски глас в слушалката. — Бих желала за утре, ако е възможно. Налага ми се срочно, защото обстоятелствата са особени.

Всичко беше ясно. Сигурно жената бе узнала за измяната на своя съпруг току-що или преди няколко часа. Веднага бе седнала пред телефона да звъни на приятелките си и да им разказва за „този мерзавец“. И някоя от тях я беше посъветвала да отиде при известния психотерапевт, който моментално ще премахне душевната й болка. Обстоятелствата й били особени! Като че ли само на нея съпругът й изневерява. С такива дамички се работеше лесно. Ларкин им възвръщаше душевното спокойствие само за два сеанса. По хиляда долара за сеанс.

— Сгрешила сте — реже вежливо Миша. — Вероятно търсите Михаил Давидович? Но той вече има друг номер.

— Какъв е? — запита измамената жена.

— Не го знам. Поставиха ни нова АТЦ и промениха всички номера. Сега този е моят номер.

— А откъде тогава знаете, че търся Михаил Давидович? — стана подозрителна тя.

— Не сте първата — усмихна се Миша. — По цял ден го търсят. И други искат да ги приеме.

— Но в такъв случай Михаил Давидович би трябвало да ви остави новия си телефонен номер, за да го давате на тези, които му звънят — не мирясваше дамата.

— Трябва да ви разочаровам. Вашият Михаил Давидович не ме е молил за съвети. И вас също. Всичко хубаво.

Ларкин остави слушалката и горестно изкриви устни. Парите отлитаха изпод носа му. Но Павел категорично го бе предупредил да прекрати терапевтичната си практика. Окончателно и безвъзвратно. И Миша не смееше да наруши заповедта му. Та нали Сауляк можеше да се върне всеки момент. Така и беше казал: „Пак заминавам, но този път за кратко време — седмица-две.“ Вече бяха минали две седмици. Павел все още го нямаше, но би могъл да се обади буквално всяка минута.

Михаил с тъга си помисли за Галя — мило и симпатично момиче, пухкаво и апетитно. Би могъл да я повика по телефона. Тя бе наивничка, добра, открита и душата му си почиваше в нейно присъствие. Допадаше му и в леглото — не беше взискателна, не му отнемаше много сили, пък и време също. Беше й необходим не като чукач, а за да поддържа самочувствието й. Че как иначе — такъв интересен мъж, на възраст, образован и с пари. Може би наистина трябваше да й се обади? И тя сигурно щеше веднага да пристигне.

Ларкин се претърколи на една страна и посегна към телефона, който се намираше на пода до дивана.

— Къдричке — измърка в слушалката, — неочаквано вечерта ми се оказа свободна. Ти как си?

„Как си?“ Иска ли питане. Разбира се, че незабавно ще хукне към него. Какво да донесе? Да похапнат? Непременно. Тя знае какво обича Миша и пътьом ще го купи.

Но въпреки всичко, Ларкин искаше да се покаже като джентълмен. Една жена не биваше да се охарчва заради него.

— Ще ти дам парите, като пристигнеш, така че не се скъпи — разпореди се той. — За нас с теб — само най-хубавото.

„Ето това е — каза си, след като затвори. — Трябва да се поукраси тревожното чакане с хубава храна и нежни женски ласки. Защото не се знае накъде ще се обърнат нещата утре.“

% % %

Докато Михаил Давидович нервничеше и се измъчваше, лежейки на мекия си диван, полковник Гордеев и неговите двама помощника си блъскаха главите как да го открият. Или поне да си изяснят кой е той.

Юра Коротков, зафиксирал срещата на генерал Минаев с непознатия мъж с тъмни очила, в този момент беше сам и не можеше да проследи и двамата. Оставаше му единствено да се надява, че Антон Андреевич ще го потърси пак.

— На Минаев не му се харесало, че посетих приятеля му Александър Семьонович — съобщи полковник Гордеев на Коротков и Селуянов. — Той веднага намерил свои хора сред съответните ръководства и се поинтересувал дали не сме му организирали външно наблюдение. Явно се е подскрежил. Нищо, нека сега се помъчи над въпроса откъде ни е известно за дружбата му с Чинцов.

— А сигурен ли сте, че те са тясно свързани? — попита Коротков. — Ами, ако това в действителност е била случайна среща?

— Ако е била случайна, той не би се разтревожил и не би се втурнал да проверява дали не сме му изпратили съгледвачи. Ние с вас знаем, че нямаме право да го правим, и той иска да ни уличи в незаконни действия. А защо му е това, ако е чист? Суетата, деца мои, винаги е по-красноречива от всякакви думи. Аз специално ходих при Коновалов и му разказах за подозренията си. Коновалов е нормален честен мужик и не може да не предаде нашия разговор на своя другар. Той вярва на Минаев като на самия себе си. Пък аз исках да видя какво ще се пръкне от това. Ето, че видях. Убедих се, че на Минаев не му е чист косъмът. Може би във връзката му с Чинцов няма нищо криминално и той се е хванал във възможността да ме прекара и да ми отклони вниманието към нещо друго. Излиза, че нещо друго все пак има. Антон Андреевич се е забъркал в някаква каша. Или се готви да се забърква. Затова изважда козовете от колодата и си ги пъха в ръкава.

— Странна му е логиката — сви рамене Коля Селуянов. — Първо ни моли за помощ и иска да му докараме човек от Самара, а след това се готви да ни погоди мръсен номер. Не е по мъжки.

— Но затова пък е много модерно — отбеляза Коротков. — Напълно в духа на нашето време: да помолиш някого за нещо, да го използваш и да го изхвърлиш поради непотребност. Нали гледаш телевизия — всички така постъпват. Предават своите наляво и надясно.

— Прав си, синко — рече Виктор Алексеевич и в гласа му се промъкна неприкрита заплаха. — Колкото и прискърбно да е това, ти си прав. Уважаемият генерал Минаев ни използва като безплатна работна сила. Молбата на Коновалов е закон за мен, не можех да не я изпълня, но още тогава усещах, че това няма да свърши добре. Ето, че и не свърши. А сега, разбирайки, че в нещо ставаме опасни за Минаев, той иска да ни извие ръцете. На първо място моите, като ваш началник, който ви е дал незаконна заповед. А в кюпа заедно с мен сте и вие, като изпълнители на незаконната заповед. Умен излязох все пак, че не въвлякох в това и Настя, че инак и тя като нищо щеше изгърми. Но, деца мои, не за това трябва да мислим, а за друго.

Той замълча и бавно започна да се разхожда по тесния и дълъг кабинет. Юра и Николай си седяха тихо, защото добре им беше известно, че не бива да пречат на началника си, когато той размишлява.

— Правилно го каза Юра, при нужда предават своите без никакво съжаление и угризения. Не просто за майтап и развлечение, а именно в случай на нужда. И трябва да се помисли каква именно нужда е сполетяла генерал Минаев. Сигурно не е ремонт на колата или теч от тавана на апартамента му. Защо му е нужен този коз във вид на нашите незаконни действия? За да ни задуши, деца мои, при това да ни задуши, без да гъкнем.

Да ни лиши от кислород. Той се е обърнал към своето ръководство с рапорт, че е открил наблюдение над себе си. Подире му ще изпратят съгледвачи от ФСБ и ще изяснят кой още върви по петите му. Тоест, синчета, ще ни пипнат като две и две — четири. След което ще ме извикат на мекия мъхест килим и ще започнат да ме изстискват. И в тази ситуация аз трябва да им кажа нещо, да им дам някакви обяснения. Тук ще имам два пътя. Или да им кажа истината, давайки си сметка, че след половин час всичките ми мъгляви подозрения и наличните факти ще станат известни на Минаев, или да им кажа неистината — с други думи — да излъжа. Тогава тази неистина трябва да се измисли, да се отшлифова и ние тримата ще я научим наизуст. Да няма нито най-малки разминавания.

— Ами, да, Виктор Алексеевич? — изведнъж се оживи Коля Селуянов. — Нека ни пипнат. Ние пък ще ги забаламосаме.

— А не се ли страхуваш, че ще те изхвърлят от службата? — присви очи Гордеев. — Да не говорим, че и на мен могат да ми теглят ритника по задника. Не ти ли е жал за болния и плешив старец?

— Трябва хитро да го измислим, да няма за какво да се хванат. Хайде да издигнем версията, че разработваме мъжа с тъмните очила, който по външни белези се свързва при нас с редица неразкрити престъпления. Значи ние въобще не разработваме Минаев, а нашия очилатко. Очилаткото влиза в контакт с неизвестен гражданин и ние се помъкваме след този гражданин като магаре след морков. И даже си нямаме хабер кой е той в действителност. Какво ще кажете?

— Фантазьор си ти, Николай — въздъхна Юра Коротков. — Кой ще ни повярва, че вече дни наред толкова тъпо си вървим след съответния гражданин, без да си направим труда да установим самоличността му. Ако пък сме я установи ли, то сме длъжни да докладваме, че това е генерал от ФСБ и веднага бихме получили заповед „да не сте посмели“. Правилникът не го позволява.

— Стоп! — вдигна ръка Гордеев. — Верни неща говорите, момчета. Ако разберат точно колко дни се мъкнете след Минаев, главите ви ще хвръкнат. Ами, ако не разберат? Хайде да помислим не може ли тук да си поиграем. Сигурни ли сте, че той ви е засякъл?

Коля и Юра неопределено вдигнаха рамене.

— Ами стараехме се... — смънка Селуянов.

— И няма с кого да ви заменя — замислено рече полковникът. — Не бива никого да въвличаме в тази афера, защото се движим по острието на бръснача. А този дългокос тип с очилата страшно ни е нужен. Негово дело са и Юрцев и смахнатият Базанов. Ако въобще е той, а не някой друг със същите външни белези. Как да го намерим...

След около час Юра и Николай излязоха от кабинета му и връщайки се в своята стая, веднага се заеха да приготвят чай и да слагат на масата сандвичите със сух хляб и много скъп, но вкусен салам, които си бяха купили предварително от бюфета.

— Жалко, че не можем да кажем на Настя — въздъхна Селуянов. — Тя непременно щеше да измисли нещо умно.

— А на мен Колобок популярно ми разясни, че не съм се държал колегиално — отвърна Коротков, лакомо отхапвайки от хляба със салам. — Отнасял съм се, вика, към нея като към машина за производство на идеи, а тя имала и нерви, а не само мозък. Той не иска да я плашим.

— Без съмнение, това е правилно. Но май не съм забелязал Настя да е много плашлива. А ти?

— Аз пък съм забелязвал — кимна Юра. — Тя е голяма страхливка и сама си го признава. Но това е така, защото е по-съобразителна от нас с теб, предвижда ситуацията с пет хода напред и веднага й става ясно какви неприятности могат да я сполетят.

— Както се казва, от ума си тегли.

— Знаеш ли какво, Юра? Че ние забравихме за Стасов.

— Защо да сме забравили? — учуди се Коротков.

— Колобок каза, че нямало с кого да ни замени, а не искал да въвлича странични хора в тази авантюра.

— Николай, престани да си ги измисляш.

— Какво пък. Колобок няма да разбере нищо. Ще обясним на Стасов, че трябва да се помогне на Настя. Той няма да ни откаже, сигурен съм.

— Да, и веднага ще хукне да й разказва.

— Че ние с теб да не сме хукнали? — намръщи се Селуянов.

— „Ние с теб“ — иронизира го Коротков. — Ние с теб си седим тук и с всички сили се борим с желанието си да споделим с нея. Не е ли така? Но ние сме двама и един друг се възпираме. А той? Ще се поколебае около пет минути и ще й го издрънка.

— Можем да го помолим да не го прави — настояваше Коля. — Той е професионалист, трябва да ги разбира тези неща. А от друга страна, Стасов е частен детектив, за него нашите правила не важат. Когото му е посочил възложителят, него проследява. Друго не го интересува.

— И какво ще отговаря, ако го сгащят. Ще го стиснат за врата и ще го заставят да покаже контракта с възложителя, съгласно който му е поръчано да проследи Минаев. Не, приятелю, тази работа си е гола вода. В никакъв случай!

— Почакай малко, Юрка, защо бързаш да режеш от корен гениалните ми идеи? Ами, ако той има контракт?

— Да не би ти да го сключиш този контракт? — насмешливо попита Коротков.

— Ти само гледаш да се будалкаш — обидено измърмори Селуянов, отпивайки от горещия чай. — Майтапчия...

% % %

Настя обожаваше да чертае таблици и схеми. Тя лошо възприемаше информацията, изложена в свободна и разлята форма, когато непрекъснато й се налагаше да се връща към началото на текста, да прелиства страниците назад и да търси с поглед необходимите абзаци и думи. А разпределена по колонките на таблиците или по квадратчетата на схемите информацията ставаше нагледна и леко се поддаваше на анализ.

През целия ден след сутрешната си разходка със Заточний тя бе изучавала материалите по престъпленията на палача, вмъквайки в таблиците маса различни сведения от мястото и времето на убийството до следите, открити на местопрестъплението.

Надвечер всички таблици и схеми бяха съставени. Настя ги разположи на пода по средата на стаята, седна, подвивайки крака, и започна да обмисля получения резултат.

Според времето не можеше да се определи никаква система. Четирите убийства бяха извършени в различно време от денонощието. Според мястото — също нищо повтарящо се. Но като че ли по начина имаше над какво да се замисли. Всичките четири жертви бяха удушени, при това не с голи ръце, а с връв. Какво ги обединяваше?

Личността на жертвата? Нищо общо, освен това, че следите на потърпевшите някога са били намерени на местата, където са били извършени тежките престъпления, останали неразкрити. Но този факт не подлежеше на анализ, тъй като именно от него бе започнало всичко. Какво още?

Още един любопитен факт. Нито на едно от местата, където бяха намерени жертвите на палача, обстановката практически не беше нарушена. Казано на разбираем език — нито при един от четирите случая нямаше следи от борба. Това би могло да означава, че потърпевшите въобще не са били убити там, където впоследствие са били открити труповете им. Втори вариант — потърпевшите са познавали добре убиеца-палач, нищо лошо не са очаквали от него и доверчиво са се обръщали с гръб.

Настя се пресегна за таблицата, в която бяха вписани данните за времето на настъпване на смъртта (според преценката на съдебните експерти) и времето на намирането на труповете. След това взе друга таблица, където бяха посочени местата, в които бяха открити жертвите на палача. Питаше се би ли могло да се получи така, че в интервала от времето на настъпването на смъртта до намирането на трупа покойникът да бъде преместен и да бъде оставен на мястото, където е бил намерен?

В първия случай трупът беше открит двадесет минути след убийството. При това на място, където в този момент наблизо е имало не по-малко от сто души. За двадесет минути беше изключено да се пренесе трупът покрай толкова много хора.

Във втория случай смъртта беше настъпила в десет часа сутринта, а трупът е бил открит в избено помещение в три и половина следобед. Да се товари и се превозва труп посред бял ден, също изглеждаше малко вероятно.

В третия случай трупът на убиеца на депутата и на цялото му семейство беше открит в жилището на самия потърпевш. Убитият беше млад човек, беше водил безразборен живот и неговото отсъствие бе направило впечатление твърде късно. Към момента, когато са отворили жилището му, той бил мъртъв от около четири дена и било трудно да се установи точния час на настъпването на смъртта. Но ако този човек бе убит някъде на друго място, а след това са докарали трупа му и са го внесли в жилището, то това не би могло да стане съвсем безшумно. Нещо повече — не би могло да стане през деня. „Може би през нощта? Но през нощта дори и най-малкият шум се чува ясно... Трябва да се обадя и да уточня разпитвали ли са обитателите на сградата по този въпрос“ — отбеляза си Настя.

И четвъртият — последен случай. Този път жертва на палача се оказал човек, който съдейки по всичко, бе извършил жестоки убийства на самотни старци. Трупът му бил намерен рано сутринта на една детска площадка, а смъртта била настъпила около два часа след полунощ. Нищо особено, ако до трупа не били намерени няколко фаса и експертизата не бе доказала, че по тях има следи от слюнката именно на убития. Излизаше, че преди да бъде убит, той си е седял на тази площадка и спокойно си е пушел. Едва ли палачът е бил толкова предвидлив, че да вземе цигарените угарки от истинското местопрестъпление и да ги подхвърли до пълния с пясък трап на детската площадка. „Разбира се, на този свят всичко би могло да се случи...“

Настя си вписа още една бележка в тефтерчето: „Да попитам търсили ли са микрочастици от дрехите на убития по пейчиците.“ Ако той действително бе седял известно време на някоя от малките пейки, то непременно щеше да има следи от дрехите му. А може би не бе седял, а се бе разхождал напред-назад. В такъв случай пък би трябвало да останат многобройни следи от насложени една върху друга стъпки.

Тя извади от папката ксерокопие от протокола за огледа на местопроизшествието. Не, за многобройни следи от обувки нямаше нито дума. Следите били в нормално количество и били открити по цялото протежение от края на площадката до декоративната гъбка, където било открито тялото. Там имало и много други следи, но върви, че разбери сега кои от тях принадлежат на убиеца. „Колко угарки са били намерени? Шест. За да се изпуши една цигара, отиват от пет до седем минути. Значи общо прави около тридесет-четиридесет минути. Плюс интервалите между отделните цигари — значи трябва да се прибави още около половин час. Излиза, че потърпевшият е прекарал на площадката минимум час. И при това е седял. Трябва да има следи от дрехите му.“

При всички случаи се оказваше, че жертвите на палача са били убити именно там, където са били открити труповете им. Въпросът бе, защо са позволили да бъдат удушени, без да окажат каквато и да била съпротива?

Като охкаше и се държеше за кръста, Настя се изправи на крака. Трябваше да звъни и да си изяснява детайлите. Александър Семьонович Коновалов й бе дал телефонните номера, позвънявайки на които би могла да поиска всички необходими й данни.

В кухнята Алексей с увлечение четеше някакъв детективски роман, като периодично бръкваше в плетеното панерче, пълно с кашкавалени пръчици.

— Огладня ли? — попита той, без да откъсва очи от книгата.

— Още не съм. Отивам да разоря нашия оскъден семеен бюджет. Може

ли?

— Давай. А по какъв начин?

— Трябва да проведа няколко извънградски разговора.

— Ъхъ — измуча Алексей, прелиствайки страницата. — Звъни си. Нали ще ни изпратят сметките чак след месец.

— Да не би да забогатеем за един месец? — полюбопитства Настя.

— Не знам. Може би най-сетне ще ми дадат заплата. Обещаха поне. Вземай телефона и изчезвай, че съм стигнал до най-интересното място. Ако поискаш да вечеряш, извикай ми.

Настя отмъкна апарата с дълъг кабел в другата стая и плътно затвори вратата, за да не пречи на мъжа си да узнае кървавата тайна.

След около половин час нещата се поизясниха и това само потвърди първоначалния й извод, че всичките четири жертви са били убити от палача там, където са били намерени телата им. Излизаше, че и четиримата са имали общ познат. Човек, когото те са познавали, от когото не се страхуват и спокойно го допускат близо до себе си. И дори се обръщат с гръб към него. Проверката на този факт изискваше много време — трябваше да се съберат сведения за кръга от познати на четиримата и да се намери тяхната пресечна точка. С такава обемна и отегчителна работа в днешно време малко хора се заемаха. „А-Б“-то на детективската работа бе останало в миналото и беше почти забравено.

Настя отново се върна в кухнята, запали газовия котлон и сложи чайника.

— Не пий кафе преди вечеря, ще си развалиш апетита — промърмори Алексей, все още забил нос в детективския роман.

— Ами че аз ще пукна от глад, докато се начетеш — възмути се тя. — И това ми се наричало съпруг. Защо се ожени за мен?

— Как защо?

Алексей най-сетне вдигна глава и се втренчи в нея с иронично учудване.

— За да ти чета книжките. Я виж колко ги имаш и почти всички са криминалета. А пък аз ги обожавам. Не мога да ги изчета и до пенсия. И колкото по-бързо те уморя от глад, толкова по-скоро тази разкошна библиотека ще остане за мое лично ползване. Добре де, стига си хленчила. Ей сега ще ядем.

Настя го съжали.

— От мен да мине. Можеш да си четеш още петнадесет минути. Аз

сама ще се оправя.

— Не!

Алексей веднага затвори книгата и уплашено скочи.

— Искам да поживея още. Сигурно ще приготвиш нещо такова, от което няма начин да не се отровя. Почти цяла година живеем заедно, а ти така и не се научи как правилно се пържат картофи.

— Тогава, заповядай — зарадвано отвърна Настя, като мигновено зае освободилото се място и грабна книгата, която той току-що бе чел. — Татяна Томилина. Коя пък е тази?

— Не я ли знаеш? — изненада се Алексей. — Тя е жената на твоя Стасов.

— Но нейната фамилия е Образцова. Това да не й е псевдонимът?

— Ами, да.

— И как пише? Бива ли я?

— Че прочети я. Ще ти е от полза.

— Сериозно, Альоша, как е? Четивна ли е?

— Повече от четивна. Класическо детективско четиво без всякакви ужасии и порносцени. Има тайна, има интрига, има напрежение, а към края — и развръзка. Само че финалите й най-често са тъжни. Едни такива безизходни.

— А ти какви ги искаш? Бурно да възтържествува справедливостта и в края разобличеният престъпник да поиска вода и хрипливо да рече: „Вие победихте. Записвайте признанията ми“?

— Ами, да... Нещо от този род. Много ми се иска добрите да победят.

— Скъпи мой, Татяна е следовател. На кого друг, ако не на нея, най-добре й с известно, че пълна победа на добрите в наше време почти никога не се случва. Тя пише не за това, което само с чувала, а за това, което знае от собствения си печален опит.

— Не — заинати се Алексей, като ловко режеше рибата на парчета и я оваляше в брашно и яйце, — в този жанр има закони. Има закони и в литературата като цяло. Литературата не бива да бъде точно отражение на реалния живот, инак защо въобще ще е необходима. Ако в книгата всичко е такова, каквото е в живота, защо да я четеш? Можеш просто да погледнеш през прозореца и да видиш същото нещо. В криминалето не трябва да се описва как пияният чичо Вася заради бутилка водка се е сбил с пияния чичо Петя и го е утрепал. Защото в живота тези пияни чичковци се бият всеки ден, нищо необикновено няма в това убийство и то не е интересно никому. Макар че от гледна точка на реалното отражение на действителността трябва да се описва именно такова убийство, като най-често срещащо се. Помниш ли как ни учеха в училище? Отражение на типичното в типични обстоятелства. Реализъм. На кого е нужен този реализъм? Всеки ден телевизорът е препълнен с него. А пълната и безапелационна победа на доброто над злото не е нещо типично за нашите условия. Ето за това искам да чета. За поддръжка на бойния си дух.

— Май прекалено много се разгорещи — усмихна се Настя. — Впрочем, може и да си прав. В класическия детективски роман наистина се описва необикновено, рядко срещащо се престъпление. Е, да кажем, че не е рядко, но поне не се случва всеки ден. Никой не пише за банални убийства, в които няма загадка и интрига. А баналните престъпления са повече от половината.

— Точно така — поде Алексей. — Ти някога замисляла ли си се защо уестърните се ползват с такава бясна популярност? Защото в тях има лоши момчета и добри момчета. И добрите непременно побеждават лошите. А зрителят се радва, на него му е приятно, че хората на които симпатизира, са се оказали на висота и са победили. Доброто е възтържествувало.

— Господи! — въздъхна тя, — в теб се е събудил морализаторът. Какво ли ме очаква занапред?

— Занапред те очаква изумителен пържен шаран с гарнитура от задушени зеленчуци. И остави, моля ти се, на мира книжката ми, защото няма да я получиш, докато не я дочета. И не ме гледай като заек боа, няма да ме размекнеш. Ако искаш да усетиш своята социална полезност, почисти морковите и ги настържи на едрото ренде. Това е единственото нещо, което мога да ти поверя, защото тук не можеш да развалиш нищо, освен маникюра си.

Настя послушно се надигна и се зае с морковите. Алексей беше прав — тя не можеше нищо да готви. Така и не бе запомнила с какво масло и на какъв огън се пържат картофите, за да придобият хрупкава коричка. Добре че Альоша беше купил микровълнова фурна. В нея поне нищо не загаряше, макар че вкусът на храната, разбира се, съвсем не беше същият. Ако съпругът й го нямаше и й се налагаше непременно да сготви нещо топло, винаги ползваше нея. Самият той предпочиташе котлона и при него всичко се получаваше великолепно. Бог го бе надарил с талант на кулинар.

Настя усърдно стържеше моркова, опитвайки се да се съсредоточи върху палача и неговите жертви, но нещо непрекъснато я отвличаше,

пречеше й като бръмченето на нахална муха. Дали някаква мисъл бе заблещукала в съзнанието й, дали някаква случайно подхвърлена думичка й напомняше за нещо...

Тя последователно възстанови в паметта си целия си разговор с Алексей. „Победа на доброто над злото. Отражение на типичното в типични обстоятелства. Реализъм. Пияниците чичо Вася и чичо Петя. Баналното убийство. Тайната, интригата, развръзката. Социалната значимост — да стържа моркови. Някъде тук. Какво интересно би могло да има в един морков, който трябва да почистиш и да го настържеш на едрото ренде? Но това е наистина някъде наблизо. Не ме гледай като заек боа, няма да получиш книжката, докато не я дочета. Като заек боа. Заекът знае, че боата ей сега ще го глътне целия, но нищо не може да стори. Боата го хипнотизира с поглед, предизвиквайки вцепенение. Ето го! Това е! Господи, Павел!“

В Самара той я бе погледнал и тя се бе почувствала точно така — както заекът се чувства пред погледа на боата. Ръцете и краката й бяха натежали, бяха станали непокорни и й се бе приискало да се подчини напълно на волята му, да направи това, което той й казва, и всичко щеше да бъде прекрасно.

Настя захвърли моркова и, трескаво бършейки ръцете си в престилката, се втурна в стаята. Както винаги в подобни случаи, необходимия лист беше неоткриваем, макар добре да си спомняше, че го бе сложила в синята папка. „Или може би в зелената? Да върви по дяволите, мога да погледна и в таблицата. Да, първото престъпление е извършено на четвърти февруари, в Уралск. Около единадесет часа вечерта. В бар „Каравела“. В сервизното помещение. Как се наричаше този бар, в който с Павел отидохме, след като излязохме от оная задушна кръчма? Защо не погледнах как се казва?! Откъде бих могла да предвидя. Спокойно, Настя, не се ядосвай. Ти не си погледнала, но там беше още и Коротков. Той сигурно не е такъв зяпльо като теб. Той те следваше с частно такси и напълно е възможно да е разговарял с шофьора. В този разговор, ако той е бил най-обикновен, непременно би станало дума как се казва барът или поне улицата, по която Юра е проследявал своята невярна възлюбена.“

— Какво става? — прозвуча гласът на Алексей от кухнята. — Да не си решила да стачкуваш?

— Альоша, прости ми, скъпи — извика Настя. — Случи ми се поредният пожар. Само пет минутки!

Алексей също извика нещо в отговор, но тя не го разбра, защото вече избираше домашния номер на Коротков. Юра го нямаше вкъщи и жена му, Ляля, малко сърдито й обясни, че той още не се бил върнал от работа. Но и в кабинета му на „Петровка“ никой не отговаряше.

Настя вяло остави слушалката и се запъти към кухнята. Зеленчуците вече се задушаваха в тенджерата, издавайки упоителен аромат, а Альоша отново се бе задълбочил в книгата, написана от жената на Владислав Стасов. Тя седна срещу него, протегна крака и си запали цигара.

Павел се чувстваше зле и отиде в тоалетната. Нямаше го доста дълго. А преди това той търсеше някого. Беше ми направило впечатление. Първо търсеше в кръчмата, а след това в другия бар. И дори ми се стори, че е намерил този, когото търсеше. Защо не обърнах по-голямо внимание на този факт? Защото веднага забравих за него. Защото в този момент най-важното бе да го измъкна изпод носа на Чинцовите хора. Ние се оказахме случайно в Уралск и Павел едва ли е имал някакви лоши замисли. Откъде биха могли да му хрумнат, при положение, че трябваше да летим за Екатеринбург? Излиза, че той е намерил този, когото е търсел, и е тръгнал да го убива, аз — майорът от милицията, старши оперативният работник от криминалното следствие — съм си седяла на двадесетина метра от местопрестъплението и съм прикривала убиеца! Та нали, ако не го прикривах, ако не бях се настанила на масата на Чинцовите хора, целейки да ги забаламосам с пиянски дрънканици, Серьожа и Николай непременно биха тръгнали след Павел. И нямаше да има никакво убийство. По дяволите! Как можах да го допусна?!...

„Не, не може да бъде. Това са глупости. Сигурно греша, това въобще не беше барът с романтичното име „Каравела“. Ние с Павел бяхме в съвсем друг бар, на друга улица. И Сауляк не е убивал никого. На него действително му беше лошо. Това бе съвсем очевидно. Той и в хотела, преди да излезем в града, беше болезнено блед и постоянно се потеше. Павел не е убивал. Просто е съвпадение по време.“

Изведнъж гърлото й се сви в спазъм, Настя се задави от дима на цигарата и се закашля.

„След това, през нощта, Павел ме помоли да поседя до него. Кълнеше се, че никога няма да ме нарани. Откъде се бе взела тази неочаквана сантименталност? Нима е осъзнал, че ме е направил съучастница в убийството, и ми е поискал извинение за това? А в самолета, когато вече се готвехме за кацане, държеше ръката ми и масажираше някаква точка на нея, свързана с вестибуларния апарат. И аз си седях, хванала се за ръката на убиеца, и дори се отпуснах и задремах... Съвсем наскоро пък му позволих да нощува в жилището ми. Нощ насаме с убиец! Е, Каменская, добре го даваш!.

Спри се Анастасия — заповяда си тя. — Това са само твои подозрения. Още не е известно дали барът е бил същият. А ако е бил същият, може би вие вече сте били излезли, когато е било извършено убийството. Ти дори не си погледна часовника. Дори барът да е бил и същият и времето да съвпада, то все едно не е задължително Павел да е убиецът. Не нагнетявай нещата. Помисли си пак, помисли си както следва, провери всичко до най-малките детайли.“

Настя с всички сили се опитваше да се самоубеждава. И колкото по-старателно се самоубеждаваше, толкова по-ясно осъзнаваше, че палачът е Павел Сауляк.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Антон Андреевич Минаев свали костюма си, преоблече се в спортен панталон и пуловер и тъкмо се готвеше да се заеме с вечерята, когато се звънна на входа.

— Седи си, аз ще отворя — каза жена му и тръгна към вратата.

След малко от антрето се дочуха гласове. Единият от тях беше на съпругата му, другият бе също женски, но непознат. „Сигурно някоя съседка е дошла да поиска назаем сол или кибрит“ — помисли си и започна да си сипва борш.

Жена му се появи на прага и прекъсна приятното му занимание.

— Антон, излез за малко, ако обичаш.

Минаев недоволно се намръщи, остави чинията на масата и я последва.

Дамата, която видя, веднага му се хареса. Млада, около тридесетгодишна, с панталон и дълго кожено яке. Лицето й беше мило и изражението му бе някак притеснено.

— Здравейте — смутено рече тя. — Живея наблизо, в съседната сграда. Имам една такава молба... По-скоро, предложение. Не знам дори с какво да започна...

— Давайте по-смело — окуражи я Минаев. — Ние не хапем. Какво ви се е случило?

— Слава Богу, засега нищо.

Непознатата се усмихна и стана още по-миловидна.

— Работата е там, че имам шестгодишна дъщеря, която тази година тръгна на училище. Разбирате ли, тя сега си има приятелки, съученички и постоянно си играе с тях в нашата градинка. А моите прозорци са от другата страна и не мога да виждам градинката. Постоянно съм нервна и се безпокоя. Нали разбирате, дъщеричката ми е съвсем малка. За да отиде на училище, трябва да пресича улицата. А ако се тръгне от вашия блок, не се налага да я пресича.

— Разбрах — прекъсна я Минаев. — Вие искате да направим размяна.

— Много ми се иска — кимна дамата. — Затова обикалям по всички апартаменти, да питам. Може пък някой да се съгласи. Разбира се, нямам голям избор, нали знаете.

Антон Андреевич я разбираше какво има предвид. Двете сгради бяха съвършено еднакви, но бяха проектирани така, че нямаше на всеки етаж два еднакви апартамента. Различаваха се по квадратура, по разположение на стаите, по размери на кухните и прочие параметри. Ако някой решеше да прави размяна без доплащане и без да ощети себе си, то трябваше да се обърне към собствениците на жилище като своето. Сградата, в която живееше Минаев, беше на девет етажа и като се изключеха първият и последният етаж, които бяха по-евтини, то пригодни за размяна оставаха седем апартамента.

Наистина тази очарователна мамичка нямаше особено големи шансове.

— И колко жилища вече обходихте? — попита я Антон Андреевич.

— Всичките — призна си унило тя. — Вие сте последни. Идвах през деня, но у вас нямаше никой.

— Трябва да си помислим — рече Минаев. — Разбирам проблема ви, но всичко това е толкова неочаквано...

— И трябва да огледаме вашия апартамент — вметна съпругата му.

— Той е точно като този. Не бих ви направила това предложение, ако беше по-малък. Наистина, аз му направих европейски ремонт.

— Значи искате да кажете, че ако се съгласим на размяна, трябва да ви доплатим?

— Ами.

Този път гостенката се усмихна смутено и несигурно.

— Би било желателно. Имах големи разходи покрай ремонта и апартаментът сега струва значително повече от вашия. Но ако не желаете да доплатите, то може би. Разбирате ли, детето ми е по-скъпо.

— Извинете, вие омъжена ли сте? — поинтересува се Минаев.

— Не. Живеем сами с дъщеря ми. Това има ли някакво значение?

— Абсолютно никакво. Просто си помислих, че ако имате съпруг, бихме могли да проведем деловите разговори с него и да не ви ангажираме с меркантилни проблеми. Но щом като нямате съпруг.

— Нямам съпруг — твърдо заяви дамата. — И така, бих ли могла да се надявам, че поне ще си помислите?

— Разбира се — отвърна бързо Антон Андреевич. — Ето какво ще направим: вие ни оставяте координатите си, а ние ще се отбием да огледаме жилището ви. И тогава ще разговаряме по-конкретно.

— Добре — просия тя. — Номер шест, четвърти етаж, двадесет и девети апартамент. Казвам се Ира. А кога ще дойдете? Кога да ви очаквам?

— Ами още тази вечер — обеща Минаев. — Но ако не възразявате, първо ще вечерям.

— Чудесно. Ще ви очаквам. Благодаря ви.

— Не бързайте да ни благодарите — рече съпругата му. — Ние не сме се договаряли за нищо и нищо не сме ви обещавали. Само ще погледнем, а после ще решаваме.

— Все пак ви благодаря — отново се усмихна очарователната съседка. — Другите не пожелаха дори и само да си помислят. На никого не му се иска изведнъж да започне да се мести, това е разбираемо. Да пренасяш мебели, да си опаковаш вещите, да се занимаваш с транспорт — истинска досада.

— Тя е права — каза съпругата на Минаев, когато съседката Ира си отиде и те се върнаха в кухнята. — Да събираш вещи, да мъкнеш мебели, след това да разопаковаш и на всяко нещо да му търсиш място — на кого е нужно просто така? Излишни неприятности. Ако апартаментът й поне беше по-голям.

— Може да не е по-голям, но пък му е направен евроремонт — отвърна Антон Андреевич, поглъщайки с апетит леко поизстиналия, но все пак много вкусен борш. — Имаш ли някаква представа какво струва такова нещо?

— Не. И колко струва?

— Много, Ната, много. И уверявам те, че в сравнение с ремонта едно преместване не струва нищо. Преместването си е само два-три дена мъки, още повече, че не е в друг град, а само в съседната сграда. А за ремонта отива най-малко месец, ако не и повече. Тази Ира не ми се вижда много умно момиче. Можем да се попазарим с нея и да й доплатим по-малко, отколкото в действителност струва ремонтът. Ната, това може да се окаже изгодна сделка. Хайде да отидем и да разгледаме какво представлява апартаментът й. Освен това, не забравяй, че цените се качват. Можем да поискаме сметката й за ремонта и да стъпим на тази база. Ако сами се заемем с ремонт, то сега ще ни се наложи да се охарчим далеч повече. Какво още си приготвила за вечеря?

— Кюфтенца със задушено зеле.

— Слагай ги. Впрочем, кюфтенцата ще ги изям после. Обличай се, ще отидем да разгледаме апартамента.

— Нямаш търпение, а? — разбиращо се усмихна Ната.

— Естествено. Ако се окаже, че размяната ни е изгодна, трябва да побързаме, докато не се е договорила с някой друг.

Съпрузите Минаеви бързо се облякоха и се отправиха в съседната

сграда на оглед.

Апартаментът наистина беше разкошно обзаведен. Италиански санитарен фаянс, красиви плочки, окачени тавани, скъп мокет на пода, огромни огледала в антрето и банята. Не апартамент, а мечта.

Минаев с ревниво око огледа двете стаи — не, не се забелязваха следи от мъжко присъствие. Очевидно прелестната Ирочка бе казала истината — тя действително беше самотна жена. Това бе добре. Защото, ако беше излъгала и имаше съпруг или постоянен любовник, то фактът, че сама водеше преговорите за размяна на жилището, би могъл да означава, че целта й е да предизвика съжаление и съчувствие към своята привидна самотност. С други думи, можеше да се направи изводът, че Ира съвсем не е толкова простодушна, и че трябва да се внимава много с нея. За щастие, не бе така. Беше си съвсем истинска самотна майка, макар никак да не изглеждаше бедна, съдейки по ремонта, който бе извършила.

Тя ги развеждаше из апартамента, показваше им всяко ъгълче, отваряше им вратичките на вградените шкафове, демонстрираше им как след ремонта всичко бе станало по-удобно и рационално. Минаев не пропусна да забележи, че отвътре шкафовете са направени не като неговите, а много по-добре: секциите с хоризонталните полички тук се бяха превърнали в нещо като подвижни чекмеджета. По такъв начин, ако отвориш шкафа в присъствието на странични хора, то пред погледа им изниква не някаква смесица от разхвърляно в безпорядък спално и долно бельо, а красиви чекмедженца с причудливи дръжчици. В тях бе удобно да съхраняваш вещите си, без да се объркваш къде какво си сложил.

С всяка изминала минута апартаментът се харесваше на Антон Андреевич все повече и повече. Към края на разглеждането му той вече копнееше да живее в него.

— Е, а сега да поговорим за парите — поде делово. — Колко искате за ремонта? Разбира се, трябва да се вземе предвид първо, че не сте го правила днес, тоест живяла сте известно време в ремонтирания си апартамент, и второ, тук всичко е направено по ваш вкус и на нас ще ни се наложи да вложим пари, за да променим това-онова.

— Платих за него двадесет хиляди долара.

— Охо! Златничък ви е излязъл! — подхвърли съпругата му. — Вие да не би нарочно да сте избирала най-скъпата фирма? Ние бихме извършили такъв ремонт най-много за десет хиляди. Ти само си помисли, Антон, на нас сега ще ни се наложи да се охарчваме заради това, че нашата съседка не си е направила добре сметката. Не знам, не знам... — поклати колебливо глава тя.

— Съгласна съм на десет — тихо рече Ира. — Разбира се, не сте длъжни да ми предплащате. Щом смятате, че струва десет хиляди, нека бъде така.

— Отчитайки това, което току-що ви казах, ние сме готови да ви доплатим не повече от шест хиляди — строго произнесе Минаев и с удоволствие си отбеляза, че жена му блестящо си бе изиграла ролята. — Ще ни се наложи да подменим всичките плочки в банята и кухнята. С моята съпруга не понасяме розовия цвят. Пък може би и нещо друго.

— Разбира се — още по-тихо отвърна Ира. — Щом сте съгласни да направим размяната, нека бъдат шест хиляди. Когато Анютка отиде да си играе, направо ми се преобръща сърцето. Не мога да я спирам да общува с приятелките си, а невинаги имам възможност да я придружавам. Побърквам се от тревоги, разбирате ли? Нека бъдат шест хиляди долара, само и само да се преместя във вашето жилище.

За някаква частица от секундата на Минаев му стана жал за Ира. Според неговата преценка, ремонтът струваше точно толкова, колкото бе дала за него. Безусловно струваше. Щяха да измамят тази мила жена с цели четиринадесет хиляди долара. Разбира се, никакви плочки нямаше да сменят, защото тези бяха много красиви. И въобще, едва ли щяха да похарчат дори и копейка за някакви промени. Ако се наложеше все пак нещо да се промени, той и сам би могъл да го направи, защото беше сръчен.

Антон Андреевич тръсна глава и побърза да прогони съжалението си. „Всеки трябва да си гледа изгодата. На кого му трябва размяна? На нея. Тогава да си плаща.“

Договориха се в най-близко време да подпишат всички необходими документи и се сбогуваха.

% % %

Настя не обичаше партизанщината в работата. Тя нямаше склонност към индивидуални авантюристични действия и винаги помнеше, че началниците затова са началници, за да се съветваш с тях и да им искаш разрешението. Особено пък, ако имаш за шеф човек като Виктор Алексеевич Гордеев. Няколко пъти бе опитвала да действа на своя глава, но от това не бе излязло нищо добро. Затова, прекарвайки неделната нощ в размисли за Павел Сауляк, в понеделник сутринта веднага се отправи към полковник Гордеев, за да сподели с него съмненията си.

— Известна ни е неговата фамилия в новите му документи и можем, разбира се, да го обявим за издирване, но...

— Това смущава ли те? — запита Виктор Алексеевич.

— Не съм сигурна. Не съм сигурна, че палачът е Сауляк. Бих искала да го намеря и да си поговоря с него.

— Интересно за какво? — сбърчи вежди полковникът. — Ще го питаш дали не е убил четирима души? Той, естествено, ще ти каже, че не ги е убивал. И после?

— Бих намерила за какво да разговарям с Павел. Например за неговата възлюбена Маргарита Дугенец. Бих измислила и как да проверя дали съмненията ми са основателни. Разберете, Виктор Алексеевич, ако Сауляк е палачът и ако ми се удаде да го извикам в Москва преди той да реализира намеренията си, то в най-лошия случай поне ще го спрем. Павел има на сметката си три жертви и според моите предположения му предстоят още три.

— И ти дори си представяш къде именно ще стане това?

— Представям си. Ако, разбира се, не греша в главното. Но на нас не ни стигат силите да покрием три огромни области в Русия. Още повече, аз съм сигурна, че убиецът не остава повече от денонощие там, където е извършил престъплението. Той е някъде встрани, след това пристига в дадения град, бързо открива жертвата си, убива я и незабавно се връща обратно в базата си. Ако все пак обхванем тези три области, няма ли да се окажем в ситуация да търсим черна котка в тъмна стая. При това в тази стая няма котка.

— И какво предлагаш тогава?

— Можем да започнем със снимки. Снимки на Сауляк има, тъй като той е бил на работа в нашата система. Трябва да се опитаме да установим дали някой не го е виждал някъде заедно с неговите жертви. В централната картотека се пазят отпечатъци от пръстите му, тъй като е бил дактилоскопиран при арестуването му преди две години. Трябва да се сравнят тези отпечатъци със следите, намерени на местопрестъплението. И най-важното — трябва да се разбере откъде той познава потърпевшите. Откъде би могъл да узнае, че именно те са извършили тези зверски убийства. Ако си изясним това, ще узнаем кой още би могъл да бъде осведомен по този въпрос. Ще узнаем кой по принцип би могъл да разполага с такава информация и ще изтръскаме от него имената на бъдещите три жертви. По-нататък всичко вече е ясно. Но ни е нужно време, Виктор Алексеевич. Нужна ни е отсрочка. Затова аз искам да измисля нещо, което временно ще спре Павел и ще го накара да пристигне в Москва. А когато станем готови да защитим тези, които той възнамерява да убие, ще го пуснем. Нека да върви да убива. Ще го заловим на местопрестъплението и няма да има вече къде да се дене.

— Не е глупаво — кимна Гордеев. — Никак даже не е глупаво. Харесва ми. Само че тук съществуват купища „но“. Ами ако изведнъж се окаже, че той не е палачът?

— Така е — съгласи се Настя. — Съвсем е възможно да не е той. Но схемата все пак би трябвало да си остане същата. На всяка цена да се спре палачът, докато не открием кои са потенциалните му жертви. Който отиде да ги убива, него и ще арестуваме. Ако той е Сауляк, имам идея как да го докарам в Москва, но ако е друг, ще ми се наложи да си поблъскам главата.

— И все пак, защо не искаш да бъде обявен за издирване?

— Защото не съм сигурна, че той не получава информацията си от служител на милицията. Ако зад Павел стои някой милиционер, снабдяващ го със сведения за неразобличените убийци, то нашето обявление за издирване няма да струва пукната пара. Този милиционер ще предупреди Сауляк и ще му помогне да се укрие. Пък и ние с вас фактически не разполагаме с нищо, за да му предявим обвинение. Нито веществени доказателства, нито свидетелски показания. Да кажем, че го обявим за издирване, намират го и го докарват под конвой в Москва. И по-нататък какво? Нямаме в какво да го обвиним, защото в главата си имам само празни догадки и недоказани подозрения. А ако има съобщник, то той за да отклони подозренията ни от Павел, непременно ще извърши поредното убийство именно тогава, когато Сауляк се намира в Москва да дава показания. Ето ви я и цялата работа.

— Не знам, момичето ми — колебливо рече Гордеев. — По принцип ми харесва това, което ми говориш. В него има рационално зърно. Но ме смущава едно обстоятелство. Много ме смущава.

— Какво е то?

— Не се ли сещаш сама?

— Сещам се. Виктор Алексеевич, налага ни се да избираме какво да жертваме. Вие искате да кажете, че докато аз подмамвам Сауляк в Москва, той би могъл да убие още някого? С други думи, реализацията на моето хрумване може да доведе до още една жертва. Но нали това би могло да се случи и ако го обявим за издирване. Може би той точно в този момент праща на онзи свят поредната си жертва. Само че ако го обявим за издирване и го докараме в Москва, няма да успеем да докажем нищо и ще бъдем принудени да го пуснем по живо по здраво. В такъв случай той пак ще убие тези, които още не е убил, макар и малко по-късно. Ако направим така, както предлагам, то след отпътуването си от Москва той повече няма да убива. Така или иначе, следваща, петата, жертва е неизбежна, независимо дали го подмамваме или издирваме. По всяка вероятност ще ни изпревари. Но затова пък ще спасим шестата и седмата.

— Добре, убеди ме. След два часа очаквам плана ти. А сега още нещо. Какво ново по убийствата на Юрцев, Лученков и прочие?

Настя мълчаливо заби поглед в полираната повърхност на заседателната маса. Тя не смогваше да свърши всичко, разкъсвайки се между бригадата на Коновалов и десетките други престъпления, от работата по които никой не я освобождаваше.

— Ясно — заключи Гордеев. — Много лошо. Върви. И след два часа идвай с плана си.

Тя унило излезе от кабинета му и тръгна по коридора. Стигайки до своята врата, размисли и продължи по-нататък към стаята на Юра Коротков.

— Търсих те вчера — каза му, влизайки. — Твоята благоверна ми обясни, че си бил на работа.

— Извинявай — усмихна се смутено Коротков. — Ляля ми предаде, не си звънила по телефона, но се върнах късно и не се реших да те будя. Какво ти трябваше?

— Само недей да се дивиш. Помниш ли как в Уралск ходихме със Сауляк на бар? Ти тогава ни следеше с някакво частно такси.

— Помня. И какво?

— Не обърна ли внимание как се казваше улицата?

— Шофьорът ми каза, че това било проспект „Мир“. Защо?

„Проспект „Мир“. Дявол да го вземе. И бар „Каравела“, където е бил

намерен първият убит, също се намира на този проспект.“

— А името на бара да си запомнил случайно?

— Нещо морско, „Фрегата“ ли беше или „Яхта“... Защо ти е. Да не си решила да се отдадеш на носталгични спомени за господин Сауляк?

— А може би „Каравела“?

— Точно така. Именно „Каравела“. Какво се е случило Настя? Много си бледа и някак мрачна.

— Нищо особено, Юрка. Получих мъмрене от Колобок заради Юрцев и компания.

— Голяма работа — махна с ръка Коротков. — Да не би да ти е за първи път? Колобок по принцип не ти се сърди сериозно, а ако те ругае, то е преди всичко с възпитателна цел. Никога не те е смятал за безделница. А ти бъди така любезна да не пропускаш въпросите ми покрай ушите си. Аз ти ги зададох и търпеливо чакам отговор.

— В този бар е станало убийство. Точно по времето, когато с Павел бяхме в него. Или приблизително тогава. Между другото, ти тогава си стърчал на улицата. Я понапрегни паметта си и си спомни кого си видял да влиза и да излиза.

— Искаш невъзможното, приятелко — разтвори ръце Юра. — Оттогава мина месец, че дори и повече. И после, аз се бях концентрирал върху вас и вашите наблюдатели. Другите въобще не ме интересуваха.

— Наблюдатели — замислено повтори Настя. — Наблюдателите. Това е идея, Коротков. Не й позволявай да отиде на вятъра.

— Какво имаш предвид?

— Ами сети се сам.

% % %

Владислав Стасов за пореден път се убеди, че дъщеря му все така е най-добрата ученичка в класа. Изслуша купища комплименти от класната й ръководителка и с чувство на дълбоко удовлетворение напусна зданието на училището, където бе присъствал на родителската среща. Бившата му жена Маргарита въобще не посещаваше тези срещи. Кой знае защо, точно в дните, за които те бяха насрочени, тя беше ужасно заета.

Стасов се приближи до колата си и тъкмо бе извадил ключовете си, когато някъде отстрани се появиха трима млади мъже с много неприветливи лица. Дори би могло да се каже недоброжелателни. Единият от тях здраво го сграбчи за рамото, вторият изтръгна от дясната му ръка ключовете на колата, от лявата — дипломатическото му куфарче, а третият с тих, но доста изразителен глас му каза:

— Ще се наложи да дойдете с нас.

— Надалеч ли? — поинтересува се Владислав.

Въпросът му беше повече риторичен, защото се досещаше накъде ще отпътува.

— Не е много далеко — противно се ухили мъжът. — Но не ви съветвам да се съпротивлявате. Ние сме трима и документите ни са в пълна изправност. А вашите?

— В общи линии и моите също.

Стасов направи опит да вдигне рамене, но желязната ръка, която се бе впила в бицепса му, съществено ограничаваше свободата на движенията му.

— От къде на къде съм длъжен да дойда с вас?

Пред очите му се появи служебно удостоверение с вълшебните думи „Федерална служба за контраразузнаванеТова означаваше, че всякакви спорове са безсмислени. Каквото трябваше да се случи, щеше да се случи.

Той покорно тръгна с тях към паркираната наблизо кола. Типът, който му бе показал удостоверението си, седна зад волана, а Владислав се оказа на задната седалка, плътно притиснат между две мускулести тела. Пътуването беше сравнително кратко. След петнадесет минути колата спря пред входа на многоетажна тухлена сграда. Съпроводен от тримата мълчаливи непознати, мъкнещи в джобовете си служебни карти на ФСБ, Стасов се изкачи на шестия етаж и влезе в някакъв апартамент. Не му предложиха да свали якето си и веднага го вмъкнаха в просторна, обзаведена с хубави мебели и ярко осветена стая. Срещу него се надигна строен, красив мъж около петдесетте и насмешливо го изгледа.

— Казах си защо само да се измъчвате и да се мъкнете след мен. Пък и бензин горите доста. Хайде най-сетне да се запознаем и да решим всички въпроси. Сядайте и разказвайте защо ме следите.

— А не може ли прав? — спокойно попита Стасов.

В същата секунда два чифта ръце го хванаха и насила го заставиха да седне в мекото ниско кресло. Дотолкова ниско и дотолкова меко, че да се скочи мигновено от него нямаше никаква възможност. Стасов беше висок около два метра и в тази поза коленете на дългите му крака почти се

опираха о брадичката му.

— Вие грешите — рече той, опитвайки се да си спомни дали бе взел със себе си всички необходими документи.

Май че бяха всичките. Бе очаквал, че нещата всяка минута могат да се обърнат по такъв неприятен начин и се бе постарал да е в пълна бойна готовност.

— В какво съм сгрешил?

— Аз не следя сътрудниците на ФСБ. И никога не съм го правил.

— На детска градина ли ще си играете? Срамота е, подполковник.

— И отново грешите. Аз не съм подполковник. И не работя в милицията.

— Значи пътувате с чужда кола?

— Напротив, със своята. Да ви покажа ли документите?

Стасов посегна към джоба си, но единият от мускулестата тройка сграбчи китката му.

— Не бива да правите резки движения, Владислав Николаевич — строго каза Минаев. — Ние сами ще извадим документите ви и ще ги разгледаме.

Той кимна леко и една ловка ръка мигновено измъкна от джоба му портфейла и документите.

— Е, какво има там, Игор — нетърпеливо попита Минаев.

— Документите на колата са издадени на негово име. Собственик — Стасов, Владислав Николаевич.

— Виждате ли колко лошо се получи — укорително поклати глава Минаев. — Защо лъжете?

Стасов се усмихна вътрешно. От опит му бе известно колко бавно се предвижваше справочната информация. Тези бабанковци бяха установили самоличността му чрез КАТ по номера на автомобила. В кадровите справки на МВР имаше сведения за това, че той повече не е работник от милицията, но на никого не му бе минало през главата да изпрати тези сведения и в КАТ. Според техните сводки той се числеше като подполковник от милицията. И още дълго щеше да фигурира като такъв — чак докато не се наложеше да си сменя колата. Когато регистрираше новата си кола, разбира се, щеше да им съобщи къде и като какъв работи. Но това кой знае кога щеше да стане...

— В такъв случай, на какво основание ме следите?

— Искам — следя ви — този пък си позволи широко да се усмихне

Владислав. — Никой не може да ми забрани да ходя по улиците, които съм си избрал. Дори и при положение, че по тези улици ходите и вие. Не ви знам кой сте, но ще ви повторя пак: не се занимавам със следене на хора от ФСБ.

— А как тогава се нарича това, което правите? Ще благоволите ли да ми обясните? Аз съм генерал от ФСБ, вие ме следвате по петите, и при това не го отричате. Та, как според вас се нарича?

Стасов гръмко се разсмя.

— Вие какво, сериозно ли? Вие — генерал от ФСБ?

— Стига сте се правил на палячо! — повиши тон Минаев и в очите му проблесна злоба, примесена с напрежение. — Не се опитвайте да ме баламосвате, че не сте знаел.

— Но аз действително не знаех. Честна дума.

— Защо трябва да ви вярвам? И в края на краищата, защо ме следите?

— По поръка на възложителя. Виждате ли, аз съм частен детектив. Поръчват ми и следя. А вие имате ли нещо против?

— Имате ли лиценз за частна детективска дейност?

— Естествено. Документът е в портфейла ми. Наредете на своя Игорчо да го погледне.

Минаев даде знак на помощника си, стоящ зад гърба на Стасов, и той зашумоля с книжата.

— Да, Антон Андреевич — чу се след малко гласът му. — Има лиценз. Издаден е през август 1995 година.

— И кой е вашият възложител?

— Е, Антон Андреевич, това е несериозно — усмихна се отново Владислав. — Нима имам право да разгласявам тайната? Вие пръв ще престанете да ме уважавате.

— Вижте какво. — Гласът на Минаев стана спокоен и търпелив. — Струва ми се, че не разбирате цялата сериозност на ситуацията. Вие да не си мислите, че тук си разиграваме игрички с вас? Ще повторя, ако не сте разбрал — аз съм генерал от ФСБ. Работя в контраразузнаването. И ако открия, че съм следен, то имам пълни основания да смятам, че това е свързано с моята служебна дейност. И или вие ми доказвате, че това не е така — в което, честно казано, силно се съмнявам — или разговорът ни ще продължи не тук, а в официална обстановка. Затова ще ви се наложи да ми съобщите името на своя възложител.

— Не мога — въздъхна Стасов. — С удоволствие, но законът не ми го

позволява. Влезте ми в положението.

Минаев помълча няколко секунди, усмихвайки се криво и крачейки напред-назад из стаята. Досега бе стоял прав и извисен над потъналия в ниското кресло Стасов. Този номер беше стар и целеше психически натиск, но той не бе оказал необходимото въздействие върху Владислав.

— Да погледна ли в куфарчето, Антон Андреевич — обади се Игор.

— Погледни — кимна генералът.

Стасов дочу щракване на ключалки за гърба си и шумолене на книжа. Изпита задоволство от своята предвидливост — бе сложил договора най-отгоре, за да не преровят всичките документи. Най-отдолу на самото дъно имаше плик, който още беше рано да бъде показан на генерала.

Минаев взе листа, подаден му от Игор, прегледа го набързо и се засмя.

— Боже мой! Кой би могъл да си го помисли! Ех тази Ирочка!

Стасов затаи дъх. Засега нещата се нареждаха добре. Именно на такава реакция беше разчитал.

% % %

Очарователната съседка, предложила на семейство Минаеви размяна на жилищата, си бе наела частен детектив!

„Ама че чудеса! А нямаше вид на такава...“

— И какво искаше да установи вашата възложителка чрез наблюдение над мен? — развеселен запита Минаев, небрежно захвърляйки договора на масата.

— Доколкото разбирам, нея я безпокои въпросът за доплащането, за което сте се споразумели. Ирина Вениаминовна ми обясни, че цените на жилищата ви съществено се различават, и вие трябва да й доплатите известна сума на ръка извън рамките на официалните документи. И тъй като тя нищо не знае за вас и не е сигурна дали може да ви се довери, помоли ме да установя кой сте и не сте ли случайно някакъв мошеник. Не се ли занимавате с някакви незаконни операции. И въобще честен човек ли сте.

— Е, установихте ли?

— Антон Андреевич, предвид на това, че вече знам кой сте и къде работите, въпросът отпада от само себе си. Струва ми се, че ако сам бяхте казал това на Ирина Вениаминовна, тя не би започнала да си харчи парите за моите услуги.

— Че какво — великодушно рече Минаев, — радвам се, че недоразумението бе разрешено в посока на взаимното удоволствие. Смятам, сега с чиста съвест можете да докладвате на Ирочка, че не възнамерявам да я мамя и тя ще получи всичките си пари до копейка. Надявам се, че и вие не се съмнявате в това.

— Ни в най-малка степен — увери го Стасов. — И ви благодаря, че ми спестихте сили и време, тръгвайки на директен разговор с мен. Това е достойна постъпка за един мъж.

Изведнъж Стасов леко се измени в лице, сякаш го бе осенила някаква догадка.

— Антон Андреевич — колебливо рече той, — това, което чух от вас, ме накара да погледна с други очи на някои неща. Може ли да си поговорим насаме?

Предложението му не се хареса на Минаев. „Какво означава насаме? Защо? Какви тайни би могло да има между мен и този бивш подполковник?“

— Игор, провери ли за оръжие?

— Тъй вярно, Антон Андреевич. Оръжие няма.

— Добре, оставете ни.

Тримата юначаги недоволно се спогледаха и излязоха от стаята. Минаев и гостът му останаха сами.

— Е, какво сте си наумил?

Стасов напрегнато мълчеше, сякаш събираше мислите си. Най-сетне се реши.

— Разбирате ли, както навярно сте забелязал, аз ви наблюдавам вече трети ден. И през тези дни видях нещо любопитно. Това нямаше особено значение за мен, тъй като не знаех, че работите в контраразузнаването. Но сега, след като вече разбрах, струва ми се, че трябва да ви го съобщя. Вас ви следят, Антон Андреевич. Нямам обаче предвид себе си.

— Следят ли ме?

Минаев рязко спря да се разхожда из помещението и впи очи в него.

— Кой ме следи?

— Ако ми разрешите да си взема куфарчето, ще ви покажа едни снимки. Още първия ден забелязах тези хора и за всеки случай ги фотографирах.

Предвид поръчението, което получих от Ирина Вениаминовна, аз сметнах, че ако ви следят, то това би могло да бъде в резултат на вашите конфликтни отношения с криминални субекти. И ако вие сте въвлечен в подобни отношения, бихте могъл да се окажете не съвсем честен човек. Затова аз отделих известно внимание на хората, които ви наблюдаваха, за да си изясня с какво се занимават.

Стасов понечи да се надигне от креслото, но Минаев го спря с властен жест. Антон Андреевич дори и в този момент не искаше да загуби преимуществото си на погледа „от горе на долу“. И освен това имаше известни опасения относно съдържанието на дипломатическото му куфарче. Игор бе казал, че няма оръжие, но все пак... Той лично го взе, приближи се до масата и го отвори.

— На дъното му има голям плик и в него са снимките.

Генералът бързо намери плика и измъкна фотографиите. Веднага разпозна хората на Чинцов. По-младият от тях шофираше, когато Чинцов бе пристигнал за преговори извън града. А вторият — по-възрастният — придружаваше Чинцов при втората им среща преди няколко дни. Той също бе карал колата му. Очевидно този тарикат Григорий Валентинович не обичаше никак да върти волана. И двамата Чинцови лакеи бяха заснети около дома на Минаев, а също така на проспект „Кутузов“, недалеч от сградата, където генералът вчера бе ходил по работа. В кадъра бе попаднал даже автомобилът на Чинцов.

„И какво излиза? Чинцов е пуснал след мен копоите си. Смотаняк такъв! Кретен! На какво се надява? Че ще успее да разбере кой е човекът, с чиято помощ ще уредя интервюто на стойност един милион долара, че ще започне да наддава за хонорара му и сам ще заграби този милион? Жалък аматьор! Амбициозен мръсник!“ Дланите на Минаев чак се изпотиха от гняв.

— Не познавам тези хора — бавно рече той. — Но благодаря все пак, че ме предупредихте. Аз сам ще се заема с този проблем.

— Това още не е всичко, Антон Андреевич. Прегледайте всичките снимки. Тези хора вчера и онзи ден посетиха Главното управление на вътрешните работи в Москва. Тъй като доста години съм работил там, проследих ги без никакви проблеми и се уверих, че те не са служители на милицията. Викани са били там с известия. Оказва се, че са ви следили някакви криминални типове. И смятам, че трябва го знаете.

Минаев трескаво прехвърли останалите снимки. „Да, така е. Дявол да го вземе, какво означава всичко това? Вероятно Стасов има скрита камера и е снимал дори в коридорите на „Петровка“. Ето го този младият — влиза в някакъв кабинет и дори номерът на кабинета се вижда. А по-възрастният си седи на стола до същата тази врата и си очаква реда.“

— Владислав Николаевич, по всичко личи, че вие сте професионалист, и сигурно имате някаква версия, която би обяснила тази ситуация — предпазливо произнесе генералът, стараейки се да не издаде вълнението си. — Бих искал да я споделите с мен. Бог ми е свидетел, че абсолютно не разбирам какъв интерес бих могъл да представлявам за тази двойка криминални типове.

— Аз пък още по-малко бих могъл да знам — разпери ръце Стасов. — Е, Антон Андреевич, ако сме си изяснили вече всички въпроси, навярно мога да си тръгвам. Ще ми се да се надявам, че нямате към мен никакви претенции. И не се сърдете на Ирина Вениаминовна. Тя е самотна, беззащитна жена и не й се иска да бъде измамена. Ами ако наистина се бяхте оказал нечестен човек? Размяната е оформена документално, преместил сте се в жилището й, а тя не си е получила парите за доплащането. Как би си ги взела от вас?

— Разбира се, разбира се — разсеяно отвърна Минаев, мислейки си за съвсем други неща.

„Стасов каза, че е влизал без никакви проблеми на „Петровка“. Бил работил много години там. Сигурно има маса приятели и познати. Не бива да го изпускам просто така. Не бива. Трябва незабавно да си изясня ситуацията.“

— Владислав Николаевич — решително поде генералът, — мога ли да ви помоля за една услуга? Като професионалист вие трябва да се отнесете с разбиране към моята молба.

— Слушам ви.

Стасов се бе надигнал от ниското кресло и вече се извисяваше сред стаята като двуметрова канара.

— Възползвайки се от своите връзки, не бихте ли могъл да разберете по какъв въпрос тия двамата са били викани на „Петровка“? Може би нещо би могло да се изясни. Разбирате ли, характерът на работата ми е такъв, че...

— Не е необходимо да ми обяснявате нищо — усмихна се Стасов. — Като професионалист аз настина добре разбирам безпокойството ви. Искате да се опитам да го направя още сега?

— Ако не ви затруднява.

— В такъв случай аз имам контра молба. Докато телефонирам и търся подходящите хора, нека някой от вашите момчета да докара тук колата ми. Тя остана до училището на моята дъщеря. Не бих искал да губя време.

— Разбира се — с облекчение се съгласи Минаев, радостен, че не се бе наложило да го уговаря дълго. — Дайте си ключовете, ще изпратя Игор.

— Взеха ми ги — вдигна рамене Стасов. — Но това си е в реда на нещата. Как бих могъл да се обиждам, когато става дума за генерал от ФСБ.

Генералът изпрати Игор да докара колата и се върна в стаята, където Владислав вече телефонираше на някого от познатите си.

Минаев се бе разтревожил не на шега. „Защо Чинцов държи в обкръжението си престъпници? Да не би кукувица да му е изпила ума? Или пък е толкова небрежен, че не проверява приближените си и те се занимават с тъмни работи за гърба му?“

— Саша? — заговори Стасов, избирайки поредния телефонен номер. — Здрасти, Стасов те безпокои. Нормално, благодаря. Засега съм жив. Саша, време е за вечеря, няма да те измъчвам дълго. Знаеш ли кой заема сега кабинета на стария Ваганов? Нахълтах като у дома си, а там седи някакъв непознат мъж. Неудобно се получи. Аз една папчица пазех у стареца, в сейфа му беше, докато се готвех да излизам в пенсия. Сега тя ми дотрябва, пристигам и хоп... Как? Селуянов? Не, не го познавам. А името му? Коля? Добре, благодаря.

Той избра следващия, без да оставя слушалката.

— Светлана? Здравей, аз съм Стасов. Не по служба, а по дружба. Дай ми домашното телефонче на Селуянов. Не бъди толкова любопитна, това са си наши мъжки работи. Не се сърди гълъбче, нали виждаш, че ти помня номера наизуст. Благодаря ти, красавице моя.

Бутоните на апарата отново защракаха.

— Николай? Добър вечер. Казвам се Стасов. Доскоро работех в РУОП. Моля за извинение, че ви безпокоя вкъщи, но имам малък проблем.

Минаев напрегнато се вслушваше в късите реплики на Стасов, мъчейки се да разбере накъде отива работата.

Най-сетне Владислав привърши разговорите си и се обърна към него.

— Фамилиите на тези приятелчета са Яковлев и Обидин. Разпитвали са ги във връзка с някакво произшествие в хотел „Русия“. Самоубийство на известен криминален бос. И още за някои неща, свързани със Самара. Говори ли ви нещо това?

— Не — колкото се може по-равнодушно сви рамене Минаев. —

Абсолютно нищо. Не мога да си обясня какво отношение биха могли да имат към мен тези двамата. Е, Владислав Николаевич, благодаря ви за помощта.

След като изпрати Стасов, генералът отново се върна в стаята. Този апартамент беше конспиративен. Трябваше да се облича и да се прибира вкъщи, но беше останал съвсем без сили. Бяха викали хората на Чинцов в милицията във връзка със Самара и хотел „Русия“. И това би могло да означава само едно: търсеха Павел Сауляк, защото по някакъв начин бяха го свързали с убийството на Юрцев. А може би и с другите трупове.

Но не биваше да го намерят. Не биваше в никакъв случай. И трябваше незабавно да се погрижи за това.

% % %

След убийството на Рита и пътуването си до Москва Павел повече не се върна в Белгород, макар че този град му харесваше. Сега той живееше на съвсем друго място и не в хотел, а в частна къща, чийто собственик беше самотен пенсионер. На Павел не му бе зле с него — старецът не беше заядлив, не му придиряше за дреболии и изискванията му бяха само: никакви жени и никаква водка. С тези неща Сауляк пък нямаше никакви проблеми. Би могъл да мине без женска компания колкото си поиска, а отношенията му с алкохола рязко се бяха усложнили след лечението му в болницата. За пиене въобще не се и сещаше.

Къщата, в която се бе настанил, беше добре обзаведена и подредена, за разлика от обкръжаваща я градина от около три ара. Докато стаите и сервизните помещения бяха старателно и с любов поддържани, то градината изглеждаше съвсем запустяла. Съдейки по всичко, стопанинът й не изпитваше влечение към земеделската работа, макар че дълго и с удоволствие седеше между подивелите дървета в стария си люлеещ се стол. Бе казвал на Павел, че обичал природата в нейния първичен вид, а не обезобразена от цивилизацията.

В този град Павел Сауляк живееше тихо, скромно и почти никъде не излизаше, тъй като срещу допълнително заплащане се хранеше у своя хазяин. Ставаше рано, закусваше и отново се връщаше в стаята си под предлог, че възстановява силите си след продължително боледуване. Впрочем достатъчен бе само един поглед на изпитото му, посивяло и с хлътнали бузи лице, за да му се повярва. Хазяинът, разбира се, му вярваше, стараеше се да приготвя по-силна храна за своя тих наемател и не му досаждаше с разговори. Вечер гледаха заедно телевизия — новините, някой филм, а в единадесет и половина — „Времечко“¹⁰. Хазяинът преди не беше следил това предаване, но Павел го бе посъветвал да му хвърли поне един поглед, твърдейки, че то е интересно. И още след първия път старецът се бе запалил. Особено му хареса фактът, че докато то течеше на екрана, в студиото можеше да позвъни всеки, който си пожелае — дори от чужбина — и да разкаже нещо смешно или пък ужасно. Дори имаше конкурс за най-голямата новина на седмицата.

Александър Петрович — така се казваше хазяинът — не можеше да се начуди за какви глупости понякога звъняха хората в телевизията, забавляваше се от сърце и правеше възсолени, но справедливи коментари.

Тази вечер двамата вече бяха гледали новините по първи канал и поредната серия за детективската агенция „Лунна светлина“, след това превключиха на НТВ, където изгледаха почти цялата серия за доктор Куин-лечителката. Преди да започне „Времечко“ Александър Петрович донесе чайника, тъй като обичаше да съвместява удоволствието от предаването с ароматен билков чай.

— Напразно, Паша, не си пийваш от чая ми — за кой ли път укори Сауляк. — Той съдържа толкова полезни и целебни неща. Знам по себе си как въздейства. А ти си толкова блед и измъчен, че чак е страшно да те гледа човек. Не знам от какво си боледувал в твоята Москва, но виждам, че е било дълго и сериозно. И как ще събереш сили и ще се възстановиш, като нищо полезно нито ядеш, нито пиеш. Само с едно лежане и спане?

— Хайде, не преувеличавайте, Александър Петрович.

Павел се насили да се усмихне леко. Този разговор се повтаряше всяка вечер и го нервираше ужасно, но той се владееше и не го показваше. Старецът не беше лош човек пък и не се знаеше още колко време щеше да му се наложи да остане у него.

— Аз най-добросъвестно ям всичко, което ми готвите. Грях ви е на душата да се оплаквате. А що се отнася до чак не се обиждайте, но не съм свикнал да пия заварка. Обичам го натурален.

На екрана се появи позната заставка и Александър Петрович се размърда на дивана, за да се настани по-удобно за предстоящото удоволствие. След няколко минути телефоните в студиото започнаха да звънят и пълният, дългокос водещ натисна бутона.

„Да, говорете.“

„Ало!“ — дочу се далечен женски глас.

„Да, вие сте в ефир. Говорете.“

„Ало!“

„Слушаме ви, говорете. Вие сте в ефир.“

„Чувате ли ме?“

„Чуваме ви, да, говорете“.

„Обаждам се от Мурманск“ — без да бърза съобщи жената, очаквайки вероятно в отговор да гръмнат аплодисменти.

Павел с усилие сдържаше нервите си. Тези телефонни разговори буквално го вбесяваха. Бе готов да убие водещите, които отговаряха на позвъняванията, защото тези водещи не слушаха хората, които се обаждаха, а предимно самите себе си. Те не даваха на зрителите, успели да се свържат със студиото, да кажат нещо членоразделно, а прекъсваха плахите им опити да подемат разговор със своите безкрайни и досадни „говорете, да, говорете, вие сте в ефир, слушаме ви“. От друга страна пък, и самите обаждащи се най-често не ги биваше. Според авторския замисъл прякото включване в ефир бе предназначено да се дава информация за забавни, ужасни, зашеметяващи, невероятни събития, а телефонираха за всевъзможни глупости и дори не за да съобщят за интересни случки, а за да изкажат мнението си по повод не нещо или да зададат въпрос на водещия. Та, и на тази жена от Мурманск вероятно й бе станало скучно по време на дългата полярна нощ и бе решила да се изяви пред цяла Русия. Нека всички да чуят гласа й, а по какъв повод — това вече бе съвсем отделен въпрос.

„Знаете ли — все така бавно продължи тя, — у нас, в Мурманск, днес бананите поскъпнаха два пъти, а портокалите един път и половина. Аз не знам какво си мисли нашето правителство. Нима може да се допуска такова безобразие! Не са ни изплащали от три месеца заплатите, а вдигат цените...“

Павел за миг се откъсна от ставащото екрана, стараейки се да потисне надигащата се у него вълна на ярост. Навсякъде бе пълно с толкова много идиотизъм, тъпотия и безвкусица!

— Ама че новина — обади се Александър Петрович, сякаш прочел мислите му. — Какво си въобразява тая от Мурманск, че в Москва все още царува развитият социализъм без повишение на цените, и че бананите са по две рубли килото? Цените си растат навсякъде. Какво има толкова да се обажда в телевизията?

Сауляк мълчаливо кимна. Когато за първи път старецът се бе впечатлил от безсмислието на телефонните обаждания, беше се опитал да му ги обясни като своего рода самоутвърждаване на тези зрители, като стремеж те да бъдат забелязани, а освен това — като глупост и недостиг на интелект. Тогава хазяинът бе приел доводите му, но очевидно никога нямаше да се примири с това, че съществуват хора, които не разсъждават като самия него. С други думи, ако за него, седемдесет и двегодишният старец, беше разбираемо с какво се различава интересната новина от всичко останало, то откъде се вземаха толкова много хора, на които това не им е ясно. Та нали беше толкова просто.

„Ало! — отново високо и с леко раздразнение произнесе водещият. — Говорете, вие сте в ефир.“

„Днес в Москва стана много забавна случка — прозвуча зад кадър добре обработен мъжки глас. — В трамвая, движещ се по маршрут номер двадесет и седем, в участъка между академията „Тимирязев“ и улица „Соболевская“ във вагона се вмъкнаха два дресирани пудела без стопанин. Цели три спирки без всякаква команда те развличаха пътниците с най-различни трикове, при това доста сложни, а после застанаха на задни лапи и така преминаха по цялата дължина на вагона. На нашийниците им имаше прикрепени торбички и развеселените пътници щедро пускаха в тях пари. На спирка „Соболевская“ пуделите скочиха от трамвая и аз видях през прозореца как те преминаха на отсрещната страна на улицата и се спряха на трамвайната спирка. Очевидно се готвеха да пътуват към Тимирязевската академия.“

„Потресаващо! — заврещя дългокосият водещ. — Това действително е удивителна случка. Отначало към древната просяшка професия бяха тласнати старците, инвалидите и децата, а сега са пуснати в ход и дресирани животни. Сигурен съм, че тази новина ще бъде главният претендент за приза „Новина на седмицата“.

Павел затвори очи и скръсти ръце на гърдите си. Той най-добре се чувстваше именно в тази поза. Затворен и ограден от всички. Никого не виждащ и не пускащ никого в себе си, в своя свят.

— Ето, това се казва работа! — възхити се Александър Петрович. — Чудеса на дресурата. Сигурно са били циркови пудели. Ти какво мислиш, Паша?

— Да, вероятно.

Трамвай, движещ се по двадесет и седми маршрут. Два пудела. Пътували са три спирки. Двадесет и седем, две, три. След това излезли и се приготвили да пътуват обратно. Две-седем-две-три. Кодовите цифри, означаващи, че трябва колкото се може по-бързо да се върне в Москва. Нещо се беше случило и генерал Минаев информираше Павел, че присъствието му в Москва не бе само желателно, а крайно наложително. Беше се случило нещо много важно. Може би бяха открити убийците на Рита?

След като бе изпълнил поръченията на Минаев и бе отпътувал от столицата, Павел всяка вечер гледаше „Времечко“, тъй като се беше уговорил с Антон Андреевич, че връзката им ще се осъществява по такъв безхитростен начин като позвъняване в студиото. Програмата се излъчваше пет пъти седмично — от понеделник до петък — и възможността за предаване на оперативна информация чрез нея беше напълно надеждна. Павел трябваше да я гледа, обръщайки внимание само на позвъняванията в студиото, и да анализира „промъкващите се“ в тях числа. Имаше няколко числови кода и всеки от тях бе предназначен за предаване на абсолютно конкретно съобщение. „Лягай на дъното, търсят те.“ „Излез на връзка, срочно.“ „Бъди внимателен, опасността е съвсем наблизо.“ „Връщай се незабавно“.

„Връщай се незабавно.“

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Това беше една от класическите „многоходовки“, каквито бяха разработвани и проигравани многократно. Преди няколко години чрез такава „многоходовка“ екипът на Виктор Алексеевич Гордеев бе примамил в Москва и бе задържал при опит за покушение над Настя Каменская професионалния килър с голям стаж Гала. Имаше един доста влиятелен човек, разполагащ с възможността чрез няколко звена по веригата да се свърже с Гала. Този човек бе изправен пред необходимостта да се възползва от услугите на килъра, за което се бе наложило Гала да бъде извикан в Москва, тъй като постоянното му местожителство беше в Петербург. После чрез редица сложни маневри Гала бе провокиран да направи опит да убие Анастасия Каменская, при това сам да извърши убийството, а не да го възлага на своите помощници. След задържането на убиеца Настя горещо бе благодарила на природата за това, че не й бе предопределила склонност към преждевременно побеляване на косите. Тя бе била сигурна, че ще побелее, защото беше прекарала няколко часа с човека, който специално бе пристигнал, за да я убие, и дори не бе скривал това от нея.

Съвсем наскоро с помощта на същата тази комбинация бе им се удало да задържат и още един убиец, но тези случаи бяха далеч по-прости от операцията, която провеждаха сега. И в двата предишни случая убийците бяха свързани в отношения на подчиненост с тези, които ги бяха извикали в Москва. Главната задача бе била да се застави „стопанинът“ да извика убиеца, а това, че той наистина ще пристигне, не подлежеше на никакво съмнение.

Сега беше необходимо не само да се накара генерал Минаев да призове Павел Сауляк. Трябваше да бъдат сигурни, че Павел ще му се подчини. А тази сигурност липсваше. Оставаше им само да се надяват на благоприятно развитие на нещата.

Неуморният, изобретателен и със склонност към авантюри Коля Селуянов бе открил живеещата в съседство с Минаев млада актриса Ира Асланова. След това, затваряйки се в жилището си, той беше изготвил снимките, умело монтирайки кадрите така, че в крайна сметка излизаше, като че ли действително Яковлев и Обидин се мъкнеха след генерала. Коля беше голям запалянко на тема фотомонтаж и умееше да се възползва от своето хоби. Впрочем снимките, направени на „Петровка“, бяха истински.

Хората на Чинцов бяха викани там и с тях беше разговарял пак Селуянов. Възможно бе генерал Минаев да има познати в ГУВР и затова тази част от операцията трябваше да се инсценира максимално правдоподобно, за да не се получат неприятни сривове при евентуално разкриване на измамата от негова страна.

Но Юра Коротков все пак се бе оказал пророк. Въпреки уговорките и специалните предупреждения, Стасов, разбира се, беше разказал всичко на Анастасия. При това не бе скрил своето намерение още от самото начало.

— Разберете, момчета — беше казал на Юра и Николай, — когато изпълняваш сложна комбинация, не трябва да оставяш успеха й да зависи от случайности. Не бива нищо да се скрива от Настя, иначе всичко може да отиде по дяволите дори само и поради едно нелепо недоразумение. Тя ще каже една неправилна дума, ще направи погрешна крачка и — край.

— Гордеев не разрешава — вяло се бяха съпротивлявали оперативните работници. — Главите ни ще откъсне, ако се раздрънкаме пред нея.

— А вие си мълчете. Аз сам ще се раздрънкам. На мен нищо не може да ми стори.

Бяха спорили дълго, но предимно заради чистата си съвест. В края на краищата, очевидно беше, че Владислав е прав.

Ира Асланова започна играта с Минаев за размяна на жилищата и бързичко подписа със Стасов документ, който трябваше да изпълнява функцията на договор за охрана. За това актрисата, играеща в един от московските театри, бе възнаградена с извънреден безплатен абонамент за охрана на апартамента й, с бележка, че автомобилът й е минал годишния технически преглед и с комплименти за артистичната й дарба.

Стасов веднага се лепна зад Антон Андреевич, като не се стараеше особено да остане незабележим, но пък и не му се натрапваше. Всичко трябваше да изглежда естествено. В края на втория ден Владислав разбра, че Минаев го беше засякъл, в началото на третия се появиха съгледвачите му, а вечерта се разигра и сцената в конспиративната квартира на генерала. Всичко мина дори повече от благопристойно според Стасов, който съвсем сериозно се бе подготвял да бъде бит. И както бе казал великият Остап Ибрахимович Бендер¹¹ — „нищо чудно и с ритници“. Размина му се без бой. Владислав с всички сили разиграваше изненада и смущение, че обектът, който следи по поръка на Ирина Вениаминовна, се явява ни повече, ни по-малко генерал от ФСБ. След това дойде ред на етюда „Професионална солидарност“ или „Не мога да мълча“. Кулминацията беше в третото действие. Според авторския замисъл на спектакъла, то трябваше да се изиграе под лозунга „Ти — на мен, аз — на теб“, но тук до голяма степен нещата зависеха от самия Минаев. Той можеше да се изплаши. Можеше да не се обърне към Стасов с молби за съдействие. Можеше просто да не повярва. Можеше да направи всичко, каквото си пожелае.

За щастие, не го направи. Двадесетте години детективски стаж не бяха отишли напразно. Владислав винаги се бе славил с умението си да изпълнява поставените му задачи. Той беше изобретателен, пластичен, виртуозен, беше чувствителен към настроението на събеседника си, към хода на неговите мисли. И ако на работниците от криминалното разследване даваха специални оскари та артистичност, той несъмнено би излязъл в пенсия като лауреат.

Но Стасов беше се пенсионирал като никому неизвестен подполковник.

% % %

Бяха разпратени „посрещачи“ на Павел Сауляк по всички гари и летища. Те не трябваше да го задържат, а само да го зафиксират и да водят по-нататъшно наблюдение. Генерал Минаев бе държан под око от Коля Селуяиов. Той вече познаваше Стасов, а Коротков не рискува да се „освети“, тъй като Минаев всяка минута би могъл да се срещне с Чинцов, а около Чинцов непременно щяха да се окажат или Яковлев, или Обидин, които прекрасно помнеха Юра от Самара и Уралск.

На следващия ден след срещата си със Стасов генералът посети сградата, намираща се на малката уличка „Графская“. Селуянов успя да определи само етажа, на който Минаев се качи, но на него имаше четири апартамента и той не можа точно да разбере в кой от тях влезе Антон Андреевич. След като се убеди, че от „Графская“ генералът се отправи към къщи, Коля спокойно направи завой и тръгна към районното управление на милицията в квартал „Алексеевский“. Беше му необходим само половин час, за да узнае кой живее в четирите апартамента, а момичетата от паспортната служба обещаха да му помогнат със снимки на техните обитатели. На два от тях собственици бяха кореняци московчани, а в останалите два се бяха настанили преселници, но те отдавна бяха тук и вече вероятно бяха успели да си подновят или паспортите или снимките.

Седейки в топлия кабинет, Селуянов мъжествено се бореше със съня, глада и желанието си да пийне нещо. Именно в такава последователност, защото най-много от всичко му се спеше. Ако не можеше да поспи, то поне да похапне. А ако и това не може, то поне някой да му беше налял една чаша, че да забрави и за съня, и за яденето. И въобще за всичко. За децата, които бившата му жена беше отвела в друг град при новия си съпруг. За огромното си пусто жилище, в което не му се искаше да се връща, защото там царяха прахът, скуката и самотата. И там никога не миришеше на вкусна храна. Освен, разбира се, през вечерите, когато пристигаше да пренощува близкият му приятел Юра Коротков, при когото пък беше обратно — тясна квартира, скандали и болести. Никаква скука, а още по-малко пък — самота. Юра обичаше добре да си похапва и умееше вкусно да готви. А Селуянов можеше само да яде. С готвенето нищо не се получаваше. Но за разлика от мнозинството детективи, принудени да се хранят, когато им се удаде случай и каквото Бог дал, Коля Селуянов не можеше да яде неща, които не му харесваха. Не понасяше безвкусната храна. Дори и когато беше много гладен. Затова пък пиеше. Отначало, за да забрави любовта към жена си и мъката си по децата. След това, за да убива глада си. После, за да не плаче от самота. А най-накрая се пристрасти. Но си знаеше мярката и я спазваше стриктно. По време на работа — нито капка. Само вечер, вкъщи. Голяма чаша, разпределена на три порции. Двеста и петдесет грама — на три глътки.

— Коля, спите ли? — раздаде се над ухото му момински гласец.

Николай тръсна глава и с изненада осъзна, че наистина бе заспал. Смутено погледна младата жена, застанала пред него с тесте картони в ръка. Стройна, не много висока, опакована в сиво униформено панталонче, синя блузка, запасана в него, твърд колан, подчертаващ тънката й талия. На раменете — лейтенантски пагони, фигурка — за радост на очите. Но муцунката й малко не я биваше. А може би и повече.

Той взе картоните със залепени в ъглите им снимки и почти веднага се натъкна на познато лице. Всъщност никога не беше виждал този човек, но го познаваше. Дълга къдрава коса. Дълбоки плешивини на челото. Тъмни очила. Михаил Давидович Ларкин.

Почувства как огромна тежест се смъкна от плещите му. Край. Сега можеше да си отиде вкъщи и да спи. Да спи. Да спи. След това да се наяде.

И пак да спи. Според описанието, Ларкин попадаше в случаите с Юрцев и Базанов. Над него вече можеше да се установи наблюдение по официален път, без нищо да се скрива и никой да не бъде лъган. Павел „осигуряваха“ по линията на Коновалов. Ларкин щяха да го „покрият“ органите на ГУВР. А Минаев оставаше встрани. Той повече не беше нужен. Можеше вече да не бъде следен.

Селуянов вдигна уморено очи към момичето пред себе си.

— Как се казвате? — запита я внезапно.

— Валя — усмихна се тя.

Усмивката й не беше красива. Както впрочем и лицето й като цяло.

— Омъжена ли сте?

— Не.

Тя не се учуди на въпроса му. И това се хареса на Селуянов.

— А днес свободна ли сте?

— Вечерта ли? — уточни Валя.

— И вечерта, и през нощта. До сутринта.

Николай беше пределно конкретен и точен в предложенията си. Той смяташе, че намеците и недомлъвките са недостойни за един истински мъж.

— Свободна съм до сутринта — отвърна му съвсем сериозно Валя. — Но не съм сигурна, че си струва да се свързвате с мен.

— Защо? Да не сте болна от СПИН?

„Очи, не се затваряйте. Трябва някак си да се домъкна до вкъщи. Освен това трябва да уговоря тази страшничка, но ужасно апетитничка Валечка да ме откара, да ме нахрани и да остане за през нощта.“

— Не, здрава съм. Но имам труден характер.

— В какво се проявява трудността му?

— Не понасям вещи, принадлежащи на други жени.

Всичко беше казано съвсем ясно. Ако жена ти е отишла в командировка и си решил да кръшнеш, не ме кани в жилището си и въобще нищо не ми предлагай.

Селуянов се усмихна.

— В апартамента ми вече четири години няма нищо женско. Има само много стаи, много книги, много прах и много самота. Карате ли кола, Валя?

— Разбира се — кимна тя. — Научих се да шофирам, преди да изуча азбуката. Баща ми е автомобилен инструктор.

— Ще ме откарате ли вкъщи? Очите ми направо лепнат.

— Ще ви откарам.

— И ще ми приготвите вечеря?

— Ако имате продукти.

— Ами ако нямам? Не си спомням добре, но ми се струва, че нямам нищо.

— Значи ще трябва да напазаруваме по пътя. Какво още включва програмата?

— Не искам да ви лъжа, затова не обещавам нищо друго. Уморен съм до смърт. Нали няма да ми се разсърдите?

— А аз нали не ви приличам на сексуална маниачка? — отново се усмихна Валя.

Този път усмивката й кой знае защо му се стори просто възхитителна. И защо ли не му бе харесала още от самото начало? „Глупак такъв, нищо не разбираш от женска красота!“

— Не — отвърна много сериозно Николай, — не приличате на сексуална маниачка. Вие приличате на жена, която просто ми е необходима. Моля ви, не ми отказвайте.

— Аз не ви отказвам.

— На колко години сте, Валя?

— На двадесет и четири.

— По-възрастен съм от вас с тринадесет години. С цели тринадесет дълги години, изпълнени с мръсотия, кръв, трупове, страдания, водка и псувни. Това не ви ли отблъсква?

— Ще видим — лукаво отвърна тя. — Ако не ми хареса, тогава ще решавам как да постъпя.

Николай позвъни на полковник Гордеев, получи благодарност от него и разрешение да се прибира вкъщи, с усилие домъкна натежалото си от няколкото денонощия прекарани на крак тяло до колата, пльосна се на задната седалка и откърти, едва успявайки да промърмори адреса си на седналата зад волана Валентина.

Събуди се весел и бодър, но дълго не можеше да осъзнае къде се намира и защо толкова са му отекли краката. После дойде на себе си и установи, че лежи в собствената си кола, на задната седалка и грижливо завит с одеяло. Хвърли поглед на часовника си и се ужаси — беше два след полунощ. „Добре си си поспал, грохнал детективе!“ Постепенно мозъкът му се поразмърда и си спомни момичето от паспортната служба, което трябваше да го откара до жилището му. Дали го беше докарала или само му бе обещала? Погледна към улицата — колата бе паркирана пред сградата, в която живееше. А одеялото? Откъде се бе взело? Това беше неговото одеяло, което стоеше на дивана в дневната. С него се завиваше, когато оставаше да нощува там.

„Ами момичето? Сигурно се е отчаяла, че не може да ме разбуди, обидила се е и си е отишла. Точно това се е получило. Много конфузна ситуация! Стоп. Ами това одеяло? Нищо не разбирам. По дяволите, няма какво да умувам тук. Трябва да се добера до апартамента.“

Когато обаче се качи с асансьора на своя етаж, Селуянов установи, че ключовете ги няма в джобовете му. Това вече беше много неприятно. Но в следващата секунда неведомо как прехвърлилото се от апартамента в колата му одеяло се свърза с ключовете и той зарадван се зае да натиска бутона на звънеца. Вратата се отвори почти веднага. Валя, облечена в стар анцуг и в също така стара тениска, стоеше пред него с парцал в ръка.

— Събуди ли се? — мило му се усмихна, преминавайки на „ти“. — Бива си я мръсотията в жилището ти. Кога за последен път си го почиствал?

— Никога — призна си Селуянов, ликувайки вътрешно, че тя не му се бе обидила и не си бе отишла. — Преди да се разведа, чистеше жена ми, а мен никак не ме бива за тази работа. Нали не ми се сърдиш?

— Че за какво?

— Ами така... Поканил съм момиче на гости, а съм заспал.

— Ти не ме покани да ти гостувам, а да ти стана домашна помощница. Да те докарам до вкъщи, да напазарувам, дати сложа да ядеш. Това твои думи ли са?

— Мои — смути се той. — Но за чистене не съм споменавал нищо.

— Инициативата е лично моя. Ще ме почерпиш едно голямо парче торта.

И изведнъж на Коля му стана толкова леко и хубаво, както не му се беше случвало много отдавна. Още от времето, когато бе ухажвал бъдещата си жена. Но щом се бяха оженили, животът му се беше превърнал в ад — изпълнен с ревност, ревност, ревност. Двадесет и четири часа в денонощието. Седем дни в седмицата. Дванадесет месеца в годината. Жена му беше невероятно, предизвикателно красива и Коля все не можеше да повярва, че се е омъжила за него по любов. Непрекъснато имаше чувството, че го мами, постоянно я подозираше в невярност, лъжа, корист. И дори след като тя го бе напуснала, вземайки и двете им деца със себе си, той продължаваше да я обича и да умира от ревност. За четири години това

мъчение бе попреминало, но радостта и лекотата така и не се бяха върнали. До този момент...

Влизайки в кухнята, Николай установи, че на път към дома му са се отбивали в магазина. Върху печката имаше четири тенджери, в които нещо вреше на слаб огън.

— Като ти видях домакинството, веднага ми стана ясно, че ходиш вечно гладен. Реших да ти сготвя храна поне за една седмица напред. — рече Валя, пристъпвайки след него. — Ето в тази тенджера има супа, а в тази агнешко печено с картофи. Тук е задушеното месо със зеленчуци, подправки ще си сложиш по свой вкус. Можеш да добавиш също макарони или ориз. Тук пък е рибата. Изпържих я и я оставих малко да се задуши в сметанов сос. Сега какво ти се яде?

— Печено. Не, задушено. А може би риба — обърка се Селуянов, усещайки, че му се вие свят от глад. — Струва ми се, че мога да изям всичко наведнъж. Хайде да започнем от супата, а после ще видим.

Двамата изядоха по чиния супа. После видяха. Само че не следващите блюда, а самите себе си. Без да си продумат, станаха едновременно и се отправиха към леглото.

На сутринта Николай Селуянов за пръв път от много години насам разбра, какво означава да се събудиш щастлив.

% % %

Три пъти дневно върху бюрото на полковник Гордеев се слагаха сводките от външното наблюдение на Михаил Ларкин. Ларкин се държеше някак неразбираемо и безсистемно — ходеше по улиците, влизаше в големите магазини, но не купуваше нищо. Отбиваше се в евтини закусвални, пиеше отвратително полуизстинало кафе, дъвчеше вяло предлаганите на посетителите образци на кулинарното изкуство и отново започваше да броди из улиците. И това бродене беше абсолютно безцелно. Отначало наблюдаващите заподозряха, че Михаил Давидович се върти около някакво определено място — може би търсеше възможност да се срещне с някого или да се добере до тайник. Все пак бе започнал тези свои разходки след визитата на контраразузнавача Минаев, така че и шпионските му страсти не можеха напълно да бъдат изключени. Но това подозрение не получи никакво реално потвърждение. Ларкин пътуваше ту до „Соколники“, ту до парк „Горкий“, ту до ВДНХ, ту до панаирите в Конково или в Петровско-Разумская. А после изведнъж започваше да избягва многолюдните места и бавно крачеше по алеите на „Бульварное кольцо“, като дълго се заседяваше по пейките. Накратко казано, нищо не можеше да се разбере.

Изминаха четири дена и Михаил Ларкин прекрати хаотичните си предвижвания из града. Оперативни работници зафиксираха срещата му с някакъв млад мъж около тридесетте, след която Ларкин с видимо облекчение се отправил към жилището си на улица „Графская“. Мъжът още същия ден беше „обработен“, но сведенията за него не предизвикаха у Гордеев и неговите сътрудници нищо друго, освен тихо удивление. Виталий Князев продаваше горещи кренвирши и бира в една палатка, разположена в пресечката недалеч от метростанция „Новокузнецкая“. При Князев се отбиваха служителите от близките учреждения, хапваха си, пийваха си бира и си разменяха по някоя и друга дума с него. Какво общо би могло да има между Князев и Ларкин?

Решиха да почакат, надявайки се, че това ще се изясни. Но не се изясни нищо. Ларкин отново заседна в дома си. Значи кратката му, двеминутна беседа с Виталий Князев се бе оказала венец на продължителните му блуждаения из града. Нима този кренвиршчия беше толкова необикновен!

% % %

Павел пристигна в Москва и за всеки случай позвъни на Минаев направо от летището. Може би не биваше да посещава апартаментите си — нито този, където беше зарегистриран като Сауляк, нито другия, който бе „собственост“ на завърналия се от Белгия след раздялата си със своята очарователна съпруга Кустов.

— Хубаво е, че сте тук — рече зарадван Минаев. — Много сте необходим. Отивайте в жилището, което се числи на името, вписано в сегашните ви документи, и за известно време не излизайте никъде. Не бива да излизате, докато не ви кажа.

— Защо?

— Така. Това не е разговор за телефон, Павел Дмитриевич. Отивайте си вкъщи, заключвайте се и си седете тихо. Не вдигайте слушалката, ако ви звънят. И сам на никого не телефонирайте. Вдругиден точно в дванайсет излезте от апартамента. В дванайсет и пет до аптеката за малко ще спре бяло жигули. Ще се качите в него и ще ви докарат при мен. Ако изпълните точно инструкциите ми, няма да успеят да ви лепнат „опашка“, а такива опити ще има, гарантирам ви.

Павел не зададе повече никакъв въпрос и послушно се отправи към дома си, намиращ се на улица „Черепанови“ в една стара панелна девететажна сграда. Той се прислуша в себе си и осъзна, че му харесва това извикване в Москва. Нещата се връщаха на старите си места: бе се появил шефът, който ще му възлага задачи, а неговата работа беше да ги изпълнява колкото се може по-добре. Минаев и преди, още след излизането му от затвора, се бе опитвал да го командва, но тогава ситуацията бе била по-различна. Тогава Павел си имаше собствена задача, която бе решил да изпълни на всяка цена. Затова и си бе давал вид на опърничав, неотстъпчив и непризнаващ ничие върховенство. В действителност той много тежко бе преживял времето, докато изпълняваше Минаевите поръчения за ликвидирането убийците на Булатников. Беше свикнал да се подчинява. Беше свикнал да решават вместо него. Над него и до него винаги бе имало стратег, който определяше задачите в перспектива, а Павел бе бил длъжен да ги изпълни по най-добрия начин — нещо, което бе правил през целия си съзнателен живот, започвайки от безусловното и безпрекословно подчинение на своя баща и завършвайки с изпълнението на затворническия режим. И изведнъж всичко коренно се бе променило през последните седмици...

Сауляк нямаше склонност да се самоидеализира и сега ясно разбираше, че самостоятелно не би могъл да организира живота си. Необходим му бе ръководител, шеф. И беше готов да му служи като верен пес. Дори и ако този шеф бе Минаев. Трябваше само да довърши делото си, с което се беше заел. Оставаше му съвсем малко, а след това можеше да премине в пълно подчинение на Антон Андреевич. И всичко отново щеше да стане ясно и разбираемо, както едно време.

В празния апартамент на улица „Черепанови“ нямаше дори хляб. Отпътувайки от Москва, той не знаеше кога ще се върне и затова старателно бе изхвърлил всичко, което би могло да се развали или плесеняса, и бе измил хладилника. Пътьом си купи това-онова, колкото да изкара два дена. И без друго след ден трябваше да отиде при Минаев. А оттам накъде — един Господ само знаеше. Може би в апартамента на името на Кустов, а може би и на съвсем непознато място. Вероятно това щеше да се изясни чак след като Минаев му обяснеше какво толкова се е случило, за да го извика по тревога в Москва.

Щом като се прибра вкъщи, Павел първо си взе вана, а след това застла дивана с чисти чаршафи и си легна. През цялото пътуване бе чувствал някаква огромна слабост. Знаеше, че тя не се дължи на някакво заболяване, защото имаше добро здраве, ако не се брои холециститът, който периодично се изостряше много неприятно. Сауляк бе невероятно издръжлив, можеше дълго да върви и да бяга, можеше да мине цели денонощия без храна и сън. Но хипнотизирането му изпиваше всичките сили. Природата не бе била особено щедра, надарявайки го със способност да въздейства на хората. Дори и най-слабият резултат му костваше почти нечовешко напрежение, след което Павел се чувстваше съвсем болен.

Лежейки на дивана, той обхождаше стаята с поглед и се радваше, че бе успял да запази библиотеката на своите родители. В днешно време не бе никакъв проблем да си купиш каквато си поискаш книга. Но преди тридесет-четиридесет години не всеки би могъл да намери достъп до хубавите издания. Тогава семейството му живееше в чужбина и от посолството им изпращаха каталог на всички книги, излизащи на руски език в бившия СССР. Наричаше се „бял списък“. Баща му отбелязваше с химикалка интересуващите го заглавия и връщаше каталога обратно в Русия. За годините на дипломатическата си служба в Унгария и Чехословакия той бе натрупал чрез „белия списък“ огромна библиотека.

Преди да се скрие в затворническата колония Павел се беше погрижил тази библиотека да остане в надеждни ръце. Беше станал опекун на един познат старец-библиофил, бе го извадил от комуналната му квартира, претъпкана с бежанци и временно пребиваващи в Москва, и го беше регистрирал в своя апартамент. Така беше сигурен, че оставя жилището и библиотеката на сигурен човек. И само се бе молил през тези две години старецът да не почине. Слава Богу, старецът бе доживял излизането му на свобода, а генерал Минаев се бе погрижил да го настани в друго жилище.

Сауляк понечи да отметне одеялото и да стане, за да си вземе някоя книга, но се отказа. Хубавите книги, чието четене успокоява и те кара да забравиш проблемите си, бяха много. Но сега не беше време за литературни занимания. Първо трябваше да си изясни какво толкова внезапно бе сполетяло Минаев. После да доведе докрай започнатото и най-накрая всичко щеше да си влезе в обичайния коловоз. Заемайки мястото на Булатников, Антон Андреевич ще му поставя задачи, а той ще ги изпълнява, възлагайки отделни звена от комбинацията на Ларкин, Гарик или Карл. За съжаление Рита вече я нямаше. Кой ли я бе убил? И защо?

Павел механично бръкна в джоба си за тефтерчето, в което беше записан телефонният номер на Анастасия. „Може би вече са намерили убиеца на Рита — мина му през ума. — А, да, Минаев ми забрани да ползвам телефона. Добре, мога и да почакам. В каква странна посока тръгна животът ми. Принуден съм всичко да отлагам за после. Да попитам за Рита — после. Да прочета хубава книга — после. И ще живея сигурно също после. Но кога ли ще дойде това толкова неясно „после“?“

% % %

За втората среща на Михаил Давидович Ларкин с продавача на кренвирши Виталий Князев оперативните работници се готвеха така, както на времето цялата страна се подготвяше за юбилея на Октомври. Срещата се състоя, продължи три часа и половина и се проведе на улица „Графская“ в апартамента на Ларкин. Два часа след приключването й върху бюрото на полковник Гордеев се появиха две касети — видео и аудио. Техниката за записите бяха събирали парче по парче, а за строителната „люлка“, с чиято помощ я бяха монтирали, им се бе наложило да се бръкнат в личните си джобове с по няколко десетхилядни банкноти.

На мониторния екран Ларкин съвсем мирно си беседваше с Князев. Всъщност беседата им беше някак си едностранчива — говореше предимно Ларкин, а Князев само от време на време му подаваше къси реплики. Затова пък да се наблюдава Князев беше много интересно. Мимиката му беше доста жива, в началото на разговора от лицето му не слизаше глуповатата усмивка, постоянно хихикаше, правеше разни физиономии на Ларкин и му намигаше. И въобще създаваше впечатление за пълен глупак. Постепенно обаче глуповатостта изчезна, лицето му се успокои и Князев повече нито се хилеше, нито се кривеше. Той седеше в креслото срещу Ларкин, отпуснал ръце върху подлакътниците, и с полупритворени очи ритмично кимаше в такт с думите на Михаил Давидович. После Князев бавно стана, отиде до дивана и се изтегна на него по гръб. Отстрани изглеждаше, че спи, но той периодично повдигаше ту едната, ту другата си ръка и правеше някакви неразбираеми жестове, след които Ларкин одобрително кимаше и Князев отпускаше ръката си. И така — до края на видеокасетата.

Върнаха касетата отначало и включиха магнетофона, стараейки се поне приблизително да синхронизират звука с картината. През първия половин час в разговора нямаше нищо съществено. На екрана Князев се хилеше и намигаше, а от говорителя на магнетофона се разнасяха фрази от типа: „Такъв расов мъж като теб сигурно няма проблеми с момичетата, нали?“ „Ама, разбира се. Всичките са мои.“

„Ето за това искам да си поговоря с теб, Виталий. Ти ми изглеждаш надеждно и ловко момче, може да се върши работа с теб. На теб мога да ти се доверя, но на други — не.“

„Тук си прав“ — отново хилене и подмигване.

„И ако с теб се споразумеем, можем да направим хубави пари. Повярвай ми, ти имаш голям избор на момичета, а аз пък имам идеи как да направим така, че те да ни донесат голяма и красива печалба. Е, съгласен ли си?“ „Иска ли питане!“

След около тринадесет минути текстът на Ларкин леко се видоизмени, макар тематиката да си остана все същата.

„Ако ме слушаш, всичко ще бъде добре. Просто отлично. Трябва да ми се довериш, трябва да ми повярваш, че ти желая доброто, трябва да ме слушаш за всичко. Защото само аз знам какво е правилно за теб и какво не. И ако ти станеш послушно оръдие в ръцете ми, ние заедно ще направим невъзможното. Ние ще станем най-силните и най-богатите и всички ще ни се подчиняват. Но затова ти трябва да ме слушаш. Ти трябва да забравиш за всичко свое собствено, лично, което имаш в себе си. Ти трябва да забравиш всичките си мисли и усещания и да ми се довериш...“

Князев вече не се кривеше, седеше си спокойно и само от време на време кимваше в такт. След това легна на дивана, а Ларкин продължи:

„От тази минута ти ще слушаш само мен. В твоята глава повече няма да има нито една мисъл, която си измислил сам. В нея ще звучи моят глас и той ще ти дава заповеди, а ти ще ги изпълняваш.“

И още след час:

„Утре ти трябва да убиеш човека, който в определено време ще излезе

от определено жилище. Това е необходимо, за да започнем с теб нашето дело и да станем най-силни и богати. Този човек може да ни попречи и непременно трябва да го убием, преди да се захванем с нашата работа. Утре ти ще отидеш до номер деветнадесет на улица „Черепанови“, ще намериш корпус три, ще се качиш на петия етаж и ще чакаш. Точно в дванадесет часа от апартамента на петия етаж ще излезе мъж...“

— Улица „Черепанови“, деветнадесет, корпус три — адресът на Сауляк!

— почти извика Настя. — Да не би да се е завърнал? И Ларкин се готви да го убие чрез ръцете на този хилещ се идиот?

Гордеев рязко изключи магнетофона, сграбчи слушалката на телефона и вдигна такава гюрултия, че присъстващите трябваше да си запушат ушите.

— Твоите хора спят! — крещеше той на генерал Коновалов. — За какво си ги поставил тия постове по всички гари и летища? Да свалят мацки? Сауляк е пристигнал, приятелчетата му знаят за това, аз знам за това, а ти

— не. Макар че ти си длъжен да разбереш преди всички. Имаш късмет, Александър Семьонович, че до мен седи жена, защото иначе щях да ти река едни такива думички. Едва не се провали цялата операция заради твоите немарливци! Питам те, как сте могли да не го забележите! Всеки има негова снимка в ръката си и двете му фамилии са ви известни, а той е минал между вас като между рейки. Откъде знам ли? Виж, това няма да ти кажа, Александър Семьонович. Ти дори не можа да използваш както следва и тази информация, която ти дадох. Пратих в бригадата ти най-добрата си сътрудничка. Тя свърши толкова работа за теб, а за какво е било? За да провалиш всичко на последния етап, защото не си осигурил нормални, умни момчета за транспортните възли? Не ме интересува, че това не било твоя работа, а на Шуплов. Длъжен си лично да проконтролираш какви хора дава Шуплов. Ти какво, да не си забравил всичките детективски принципи, седейки в топлото си кресло?

Настя разбираше какво има предвид началникът й. Случаят, който поемаш и по който работиш от самото му начало, над който размишляваш ден и нощ, губейки апетита и съня си, в крайна сметка става дотолкова лично твой, че ти не допускаш никого до него, без предварително да си проверил надеждността и добросъвестността му. Такова разследване беше нещо като творба, плод на твоите мъки и радости — като книгата за писателя или картината за художника. Нима можеше един писател, недописал последните глави на книгата си, да я изостави и да я преотстъпи на първия срещнат? Едва ли някой би могъл да я довърши така, както той би я дописал? Но ако все пак се случеше тъй, че по обективни причини писателят не може лично да сътвори последните глави, то той непременно трябва да избере най-способния литератор, дълго и щателно да му разясни идеята си и подробно да го инструктира какво трябва да се напише в тях. Да му издиктува всичко, което смогне, а после хиляди пъти да препрочете и препровери останалото. Същото беше и в оперативната работа — ако си принуден да възложиш на някого дори и късче от делото, което си изстрадал, ти не жалиш нито сили, нито време да му обясниш всичко, да го предупредиш за възможните грешки и усложнения. И ревниво се взираш в този човек, опитвайки се да разбереш дали той няма да разруши това, което си градил с такъв труд и толкова дълго време.

Разбира се, генерал Коновалов нямаше тази възможност да дава указания на генерал Шуплов кого от своите подчинени да избере. Шуплов сам си беше стопанин на ведомството. Но пък Коновалов би могъл да изпрати свои хора по гарите и летищата, които да проверят как работят Шупловите орли. И ако те забележат нещо нередно, да напишат доклад, да поискат засилване на дисциплината и задачата да бъде възложена на по-опитни и съзнателни сътрудници. Много начини имаше да се провери дали няма опасност партньорът ти да провали операцията. А генерал Коновалов бе подценил контрола и именно поради това сега крещеше в слушалката почервенелият от гняв Виктор Алексеевич Гордеев.

Настя постепенно напълно се изключи от острата размяна на реплики по телефона и се замисли за глуповатия Виталий Князев и за дебилния Кирил Базанов. И колкото повече мислеше, толкова по-ясно й ставаше всичко, случило се през последния месец. То беше чудовищно! И абсолютно невероятно...

% % %

Павел Сауляк знаеше цената не само на минутите, но и на секундите. И щом Минаев толкова прецизно бе определил времето за пристигането на бялото жигули, значи бе длъжен да бъде пунктуален. В дванадесет без пет вече напълно облечен стоеше в антрето. Откъм кухнята се носеше тиха музика, защото бе оставил радиото включено, за да чуе сигнала за точно време. След шестото изписукване той превъртя ключа и отвори входната врата.

И изведнъж нещо стана. Дори не разбра какво точно. Кой знае защо на стълбището се бяха оказали прекалено много непознати хора. Глух трясък, щракване и тихо бръмчене. Павел инстинктивно замижа и отново отвори очи. Един полуетаж по-надолу трима здравеняци държаха някакъв млад мъж, чиито ръце бяха оковани в белезници. Малко по-нагоре на стъпалата стояха още двама и единият държеше пистолет със заглушител. Още по-нагоре пък имаше други двама с видеокамери на рамо. Павел веднага се досети какъв е произходът на звуците: изстрел на пистолет със заглушител, заключване на белезниците, работещи камери. А като цяло? Какво се случваше тук?

— Павел Дмитриевич Сауляк? — обърна се към него някакъв оперативен работник. — Ние току-що задържахме човека, който се опитваше да ви застреля. Желаете ли да дадете показания сега и тук или ще дойдете с нас на „Петровка“?

„Да отида на „Петровка“? Да давам показания? Ами бялото жигули, което трябва да ме откара при Минаев?“ Павел хвърли поглед на часовника си. Ако побегнеше, може би щеше да успее да хване момента, когато колата преминава покрай аптеката. „Но кой ще ми позволи да избягам?...“

Веднага възникна вторият въпрос: „Опитали са се да ме убият? Кой?“ Впрочем въпросът до голяма степен беше риторичен. Преди месец и половина самият той бе казал, че не би се изненадал, ако половин Русия се нареди на опашка да му види сметката. Беше му любопитно как милицията бе надушила за това покушение. Очевидно момчетата от криминалната служба не дремеха. Всичко това му бе дошло съвсем ненавреме. Никак не го радваше и перспективата да посети „Петровка“, но там поне съществуваше някаква надежда да се срещне с Анастасия. Тя винаги се бе отнасяла с разбиране към него. И прекрасно знаеше, че има предостатъчно мераклии да го изпратят на онзи свят. Бе се убедила в Самара със собствените си очи. С нейна помощ можеше да направи опит да се измъкне от тази история. Точно сега нямаше в какво да го обвинят. Само да не се раздрънкаха тези, които му бяха изпратили наемния убиец, и да не изплува на повърхността онова — предишното.

— Безразлично ми е — отвърна, без дори да се старае да изглежда спокоен.

В края на краищата, нали току-що му бяха казали, че някой е искал да го

убие. Какво ти спокойствие в такава ситуация!

— Както е по-добре за вашата работа, така и постъпете. А кой е този човек?

— Казва се Виталий Сергеевич Князев. Познавате ли се с него?

Мъжете, които държаха Князев, силно го разтърсиха, заставяйки го да

вдигне глава и да даде възможност на Павел да разгледа лицето му.

— Не — сви рамене Сауляк. — Виждам го за пръв път.

Изведнъж го връхлетя ужасна слабост, краката му се подкосиха и многодневната преумора се съедини с осъзнаването на факта, че се бе разминал на косъм от смъртта. Облегна се на стената и бавно се свлече на студения мозаечен под.

% % %

Настя не помнеше кога за последен път бе нервничила толкова много, колкото сега. Готвеше се за разговор с Павел, но все не можеше да реши как да го построи. „С какво да започна? С коя карта да тръгна? Какви карта да му покажа и кои да запазя скрити?“ Мисълта й скачаше от едно нещо на друго, тя не можеше да се съсредоточи и от това започваше още повече да се ядосва и да нервничи.

Узнавайки, че Князев е задържан на местопрестъплението при опит да стреля в Сауляк, и че всички вкупом са се отправили от улица „Черепанова“ към „Петровка“, Настя бе започнала да се щура насам-натам из кабинета си, а после бе заудряла с юмрук по стената, отделяща я от стаята на Михаил Доценко. Той моментално бе щръкнал на вратата й с изплашена физиономия.

— Какво се е случило, Анастасия Павловна?

— Миша, огледайте се внимателно наоколо и махнете всички предмети, които са пригодни за недобросъвестно използване.

— Защо?! — бе се изумил Доценко.

— Защото Сауляк владее хипнозата. Ами ако изведнъж не успея да му устоя? Той ще ми нареди да му дам оръжието си и аз ще му го дам. Представяте ли си какво ще стане?

— А къде е оръжието ви?

— В сейфа.

— Дайте го. Ще го взема при себе си. Имате ли нож?

— Имам, в бюрото ми е.

— Дайте ми и него.

Миша си бе отишъл, отнасяйки със себе си всичко, което Сауляк би могъл да използва, за да доведе Настя до състояние на вцепенение.

Минутите си течаха и тя постепенно започна да се успокоява. В края на краищата, неслучайно бе казано, че който е осведомен, той е и въоръжен. Вече бе изпитала върху себе си силата на въздействието му и бе успяла да се справи. Значи не беше чак толкова страшно.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Първоначално беше планирано Ларкин да бъде задържан в момента, когато пристигне на среща с Князев след убийството на Павел. Във формулировката на Михаил Давидович имаше указание веднага след като убие Сауляк Виталий да отиде на улица „Новокузнецкая“ и да започне да продава кренвирши и бира, като че ли нищо не се е случило.

„Отваряш палатката и спокойно си работиш. Не ходи никъде, докато не те навестя. Ще дойда около три следобед. Като ме видиш, не ме заговаряй. Извини се пред клиентите си, ако има такива, кажи им, че ще направиш прекъсване за половин час и тръгни след мен по трамвайната линия.“

Замисълът беше ясен. Веднага след покушението Ларкин трябваше да изведе Князев от транса и да блокира памет му. Виталий никога нямаше да си спомни за къдравия, възпълен мъж с тъмни очила, който го бе заговорил на улицата и го беше поканил в дома си, за да му изложи плановете си за бързо забогатяване чрез хубави момичета. Никога нямаше да си спомни, че е ходил на улица „Черепанови“ и е стрелял в мъжа, който в точно определено време е трябвало да излезе от точно определен апартамент. Разбира се, най-добре би било, ако след убийството Князев отидеше в дома на Ларкин, където Михаил Давидович би могъл спокойно да поработи над него — на тишина и без да бърза. Но пък ако се случеше нещо непредвидено, за Виталий би могла да се лепне опашка и той да я домъкне до улица „Графская“. Не биваше да се поема такъв риск. Затова Ларкин му бе наредил да се върне в палатката си на „Новокузнецкая“. Той сам щеше да отиде при него, за да обработи съзнанието и паметта му.

В идеалния вариант на плана трябваше да бъде направен магнетофонен запис как Ларкин внушава на нещастния кренвиршчия, че двамата никога не са се срещали, и че не е имало никакво убийство. Но ако се предоставеше възможност на Ларкин да завърши работата си, Князев не би могъл да дава показания. Той не би си спомнил нищо. Освен това Князев беше задържан при опит за убийство и никой не би разрешил да му се махнат белезниците и да му бъде позволено да се върне в палатката си на „Новокузнецкая“, за да продава кренвирши. Впрочем, здравият смисъл подсказваше, че при всички случаи показанията му не струваха нито грош. Ако той се намираше в транс, не биваше да бъде разпитван. Ако пък позволяха на Ларкин да го изведе от транса, щеше да забрави всичко.

Настя се консултира със специалисти и те единодушно я увериха, че истинският майстор на хипнозата — а съдейки по всичко, Ларкин наистина беше майстор — кодира съзнанието със специални думи и никой освен него самия не може да изведе съответния човек от транса. Нямаше съмнение, че същото се бе случило и с Кирил Базанов. След убийството на шантажиста Ларкин се беше срещнал с него, беше го извел от транса, бе блокирал паметта му и след това той вече нищо не си спомняше. А след разстрела на Лученков Михаил Давидович не бе успял да се добере до Кирил, който беше задържан на местопрестъплението, и той добросъвестно, макар искрено да недоумяваше защо, бе разказал за „гласовете, които му повелявали...“

Нещата се нареждаха така, че от Князев не се получаваше никакъв свидетел. Не можеше нищо да се узнае от него, а ако се узнаеше, не би могло да се докаже. Единственото доказателство бяха записите, от които се виждаше и чуваше как Ларкин потопява Виталий в транс и му внушава да убие човека, излизащ от апартамента на петия етаж в трети корпус на номер деветнадесети от улица „Черепанови“. После следваше видеозаписът на който Князев добросъвестно изпълняваше внушените му действия. И накрая добре би било да се запише как Ларкин го извежда от транса. Но от правна гледна точка ситуацията доста издишаше. Нямаше подобни прецеденти. Как можеха да се квалифицират действията на Князев и Базанов? Нито една експертиза не би ги признала за невменяеми. А в закона не се споменаваше нищо за хипнозата. Затова дори и ако се докажеше, че на Базанов и Князев е въздействано чрез хипноза, това не ги избавяше от отговорност. Защото в закона беше казано: „Не подлежи на криминална отговорност лице, което по време на извършването на обществено опасно действие се е намирало в състояние на невменяемост, тоест не е можело да си дава сметка за своите действия или да ги контролира вследствие на хроническо душевно заболяване, временно разстройство на психическата си дейност, слабоумие или болестно състояние.“ С други думи, всичките разстройства трябваше да имат болестен характер. А хипнозата не беше болестно разстройство. И това, което си извършил в състояние на хипнотичен транс, автоматично ти се зачита за вина. Учените-юристи сигурно трябваше да защитят поне сто дисертации, докато измислят правно решение за такива казуси. Но задържаните не можеха да ги чакат. Тяхната съдба трябваше някак да бъде решена.

А в какво би могъл да бъде обвинен Ларкин? Заради какво можеше да бъде подведен под отговорност? Лично никого не бе убил и дори не се бе приближавал до жертвите. Хипнозата беше недоказуема. Говорил бил някакви думи? Че говорете си и вие, никой не ви пречи, само че кой ще ви послуша и ще направи това, което му нареждате. И Ларкин никой не го е послушал. И въобще нищо особено той не е говорил. Обикновена психотерапевтична беседа. Премахвал е стрес. Че какво, да не би да е забранено? А, записът ли? Ами просто си е експериментирал. Правел си е шегички. Баламосвал е доверчивия Князев. И той отишъл да убива? Ама какво говорите? Не може да бъде! И кого? Човека от улица „Черепанови“? Но как е могло да се случи. Брей, че глупаво момче. Че Ларкин му е подхвърлил първия адрес, който му е хрумнал. Той дори си няма и хабер кой живее там.

Гордеев и следователят Олшански спореха до пресилване, опитвайки се да решат какво да правят с Ларкин. Михаил Давидович бе следен непрекъснато и можеше да бъде задържан всеки момент, но те не бяха сигурни трябва ли да направят това, а ако го направеха, то по какъв начин. Нямаше в какво да го обвинят. Едва ли биха успели и да го провокират с нещо. А ако се вземеха предвид необикновените му способности, то успехът на дори и най-ловката и изпитана тактика за разпит ставаше съмнителен.

В крайна сметка решиха засега да не пипат Ларкин.

% % %

— Влизайте, Павел Дмитриевич — каза колкото се може по-приветливо Настя.

Бе успяла да се овладее напълно, да се успокои и да се подготви за този разговор.

— Изглежда, че имате ангел хранител — усмихна се тя. — Значи ненапразно ви измъкнах от Самара. Щеше да ми бъде много неприятно, ако днес ви бяха убили. Познавате ли човека, който се опита да ви застреля?

— Не, лицето му ми е непознато. И името му чувам за пръв път.

Настя виждаше, че той не лъже. Виждаше още, че е крайно изтощен и

едва се държи на краката си.

— Имате ли поне някакви подозрения? Кой е той, кой го е изпратил, чие поръчение е изпълнявал?

— Споменавал съм ви вече, Анастасия, че не страдам от липса на недоброжелатели.

— И не ви ли учудва фактът, че сред тях се оказва вашият покровител?

Сауляк се намръщи. Очите му пак я избягваха — спираха се ту на

стената над главата й, ту на пода, ту на прозореца.

— Кого имате предвид?

— Антон Андреевич Минаев. Той е изпратил наемника. Бих искала да узная с какво сте се провинил пред него.

— Вие грешите.

В гласа му отново звучеше високомерие като в Самара, когато току-що се бяха запознали.

— Не, Павел Дмитриевич, не греша. Генерал Минаев се е срещал с някакъв посредник. Този посредник е намерил наемника Князев и го е изпратил при вас с пистолет в джоба. Аз разполагам със снимки, с видео- и магнетофонни записи, потвърждаващи това. Разберете, Павел, ние тук на „Петровка“ не сме богове, не сме вездесъщи и нашите сътрудници не биха могли да се окажат случайно във вашия вход, когато се е появил Князев с намерението да ви убие. Ние разработвахме този посредник и затова засякохме контакта му с Минаев. Нима това не ви звучи убедително?

— Не. Не намирате ли, че разговорът ни е безпредметен?

Той не й вярваше. Или може би напротив — веднага бе признал правотата й, но имаше някаква причина, поради която не можеше да признае, че е съгласен с нея. Разбира се, Сауляк трябваше да отстоява тезата си, че Антон Андреевич Минаев е по-голям светец от всички светии. „Отстрелът“ на Малковия екип бе започнал няколко дни, след като Павел се бе върнал в Москва. И бе завършил два дена преди той да замине в Белгород и да се настани там в хотела. Минаев просто не можеше да няма отношение към това. А където беше Минаев, там бе и Павел. Така че и двамата щяха да поддържат версията за своята безгрешност. „Е, добре, Павел Дмитриевич, сега ще ти дам да разбереш“ — закани се мислено Настя.

— Павел Дмитриевич, предмет на нашия разговор се явява последователността на жертвите. Давате ли си сметка, че сте последен в този списък?

„Ето така, Павел Дмитриевич. А сега мисли. Опитвай се да познаеш какво съм имала предвид. Никога няма да се сетиш. И ще започнеш да се проектираш. Ще заговориш за това, което те безпокои най-много. Хайде, започвай.“

— И кой според вас е първият в списъка?

„Хитруваш Паша. Да речем, че ти кажа кой е първият. Все едно, пак няма да разбереш нищо. Защото този човек е пръв и в двата списъка — и в твоя, и в моя.“

— Пръв е бил генерал Булатников. Струваше ми се, че това е очевидно.

— И много ли са хората в тази кървава поредица?

— Павел Дмитриевич, хайде да престанем да си играем на гатанки. Вие прекрасно разбирате за какво става дума. И продължавате да прикривате Минаев, като че ли ви е направил много добрини. Той ви е изпратил убиец, поне това не ви ли е ясно? Завербувал е вашия помощник, не знам как му се е удало — чрез шантаж или за пари, но е направил така, че вашият помощник е изпратил наемника при вас.

— Това не може да се докаже — произнесе равнодушно Сауляк. — Не знам за какъв помощник говорите. И изобщо не ви вярвам.

— Напразно — отвърна почти весело Настя. — Искате ли да ви покажа малко кино? Сам ще видите как Михаил Ларкин потапя бъдещия ви убиец в хипнотичен транс и му внушава да ви убие. Даже му назовава вашия адрес, за да не сбърка случайно.

— Глупости са това — бавно изрече Павел.

% % %

Беше безсмислено да крие познанството си с Михаил. Бяха го видели жените, които той приемаше в своя кабинет. Ако бяха ги открили, би било наивно да отрича този факт.

— Това са глупости — повтори, претегляйки внимателно всяка дума. — Аз наистина се познавам с психотерапевта Ларкин, но не толкова добре, че да му дам повод да ме убие. Освен това не съм му оставял своя адрес. И едва ли би могъл да го открие по някакъв начин. Та той не знае дори фамилията ми.

— Ето виждате ли, някой му е дал вашия адрес. Някой, който знае фамилията ви, адреса, а също така, че сте се върнал в Москва и че трябва точно в дванадесет часа да излезете от жилището си. Наемникът не е чакал, Павел Дмитриевич. Той е влязъл във входа в дванадесет без пет. Още ли се съмнявате?

Павел не се съмняваше. Но нима би могъл да признае, че между него и генерала съществува тайна, заради която е станал опасен.

— Вие не ме убедихте. Не виждам защо Минаев трябва да ме премахне. Той положи толкова усилия, за да ме измъкне от Самара цял и невредим. На вас ли точно да го обяснявам?

Сауляк си позволи да се усмихне едва-едва.

— Минаев направи толкова много, за да оцелея.

— Добре, да допуснем. А Рита?

— Какво Рита? — трепна изненадан той.

— Маргарита Дугенец също ли влизаше във вашата група?

— Не разбирам за какво говорите. Рита беше просто моя годеница.

Сърцето заби в гърдите му като ковашки чук. „Защо ме запита за това?

Какво й е известно?“

— Едното не изключва другото. Тя би могла да бъде едновременно и годеница, и ваша помощничка.

— Не съм имал никакви помощници — раздразнено каза Павел. — Какво, по дяволите, сте си измислила?

— Така ли смятате?

Гласът й достигна до него сякаш някъде от много далеч. Той осъзна, че кръвното му налягане рязко е подскочило и ушите му са се запушили.

— Тогава чуйте историята, която ще ви разкажа. Вие не я знаете. Съвсем не я знаете. Затова ще ви бъде интересно.

„Сега ще започне да ми говори за Булатников и за групата на Малков. Вероятно е понатрупала откъслечна информация и ще се опита да скърпи някаква долу-горе правдоподобна историйка. Е, добре, нека си разказва. Аз през това ще се посъвзема малко...“

— Генерал Минаев винаги е мразел своя по-възрастен другар и началник Булатников. Не е можел да го търпи. Не е можел да си намери място от омраза и злоба. Завиждал му, защото не разбирал откъде Булатников има такава власт и толкова пари. И си поставил задача да си изясни това. Е, Павел Дмитриевич, интересно ли ви е? — попита Настя.

Павел й хвърли объркан поглед. Тя говореше съвсем различни неща от

тези, които бе очаквал. Неща, които действително не му бяха известни.

— Продължавайте — кимна сдържано, стараейки се да не издава любопитството си.

— Прилагайки най-различни забранени прийоми, Антон Андреевич узнал, че Булатников има вас, Павел Сауляк, а вие пък имате група. Но кои са тези хора и колко са на брой, той така и не успял да разбере. Макар че се постарал доста. Затова пък разбрал как действа групата ви и какви методи прилага. И съобразил, че това е златна мина. Решил да сложи ръка на групата. Как мислите, какво е направил на първо място?

— Не! — рязко отвърна Павел. — Това не може да бъде. Аз не ви вярвам.

— Но защо? Като се съди по бързия ви отговор, вие сам се досетихте какво е извършил вашият сегашен покровител генерал Минаев. Той е организирал убийството на Булатников. Той, а не Малков е инициаторът на това убийство. Той е подхвърлил на Малковите хора информация, която ги е разтревожила и ги е накарала бързо да ликвидират генерала, който толкова много им е помагал и естествено, знае толкова много за тях. Но през този период е била допусната малка грешка и някой от великолепната седморка на Малков узнал за причастността на генерал Минаев към убийството на неговия началник, приятел и учител. А известно време след гибелта на Булатников вие, Павел Дмитриевич, сте усетил миризма на изгоряло и сте предпочел да се укриете в затворническата колония. И гениалният план на Антон Андреевич забуксувал на място. Виждате ли, Минаев много разчитал, че у вас ще се разгори пожарът на благородната мъст. Или поне ще поискате да узнаете истината за смъртта на своя шеф Булатников. И за тази цел ще задействате своята група. Наблюдавайки ви, Антон Андреевич разчитал да открие всичките й членове. А вие, Павел Андреевич, не сте оправдал надеждите му, не сте се втурнал да мъстите и да си изяснявате истината, а сте проявил разумна предпазливост и сте се скрил. Докато вие сте излежавал присъдата си за хулиганство, Минаев не си губел времето напразно. Предварително си бил направил дубликати от всички ключове на Булатников. Той никога не бил особено внимателен и подозрителен в присъствието на своя любим ученик и заместник, оставял ключовете си на бюрото и така нататък. След кончината на Булатников Антон Андреевич се добрал до всички компромати, с помощта на които е била държана под юзда вашата група. В това число и вашите, нали? И след като изтекоха двете дълги години и вие се върнахте в Москва, той ви посплаши с тези компромати. Вие сте му бил нужен, Павел, бил сте му жизнено необходим, защото само вие сте знаел имената и адресите на хората от групата ви. Защото в материалите, които е извадил от потайния сейф на Булатников, е имало само сведения как и какво вършат хората ви. Нямало е нито имената, нито адресите им. А те са били нужни на Минаев, за да установи контрол над тях. И без вас не можел да направи нищо. Затова е положил толкова усилия да ви достави в Москва жив и здрав.

— Прилича на кошмарна приказка — рече тихо Павел.

Вече му бе съвсем ясно, че репликите му нямат никакво значение. Тя знаеше всичко. И знаеше дори повече от него. „Но как е разбрала? Откъде? Нима Минаев й е разказал всичко? Това не може да бъде!“

— Да вървим по-нататък — продължи невъзмутимо Анастасия. — Минаев започва да ви уговаря да отмъстите на убийците на своя приятел и наставник. Мога да си представя какви думи ви е наприказвал. На моите началници е говорил същото. Че бил офицер и мъж, че не можел да остави неотмъстена смъртта на своя ръководител, в чието подчинение била преминала цялата му служебна кариера. Само че на моите началници той казал, че иска с ваша помощ да се опита да узнае кой е убил Булатников. А на вас какво ви каза? Че знае кой го е убил и иска да му отмъсти? Права ли съм? В действителност той е искал с един куршум да уцели два заека: да очисти тези, които знаят за съпричастието му в гибелта на Булатников, и да застави вас да му покажете цялата си група. И всичко това се е получило.

— Глупости! — твърдо упорстваше Павел.

Ушите му все още бучаха от повишеното кръвно налягане. Той седеше в обичайната си поза, облегнат назад и скръстил ръце на гърдите си. Само че не беше затворил очи.

— Глупости ли? — насмешливо попита Настя, слагайки пред него някакъв лист. — А вие все пак погледнете това?

Павел се пресегна и взе листа. На него имаше изписани шест фамилни имена: Малков, Семьонов, Изотов, Лученков, Мхитаров, Юрцев. Шест фамилии. Липсваше само Евгений Шабанов, имиджмейкърът на Президента.

— Тук са само шестима. Но е имало и седми. Бях почти сто процента сигурна, че седмият е Евгений Шабанов, но много разчитам да го потвърдите. А сега погледнете тук.

Тя плъзна към него няколко снимки. Павел ги разгледа и изстина от ужас. Рита. Гарик Асатурян. Карл. Мъртви. Всичките мъртви. „Този изверг ги е проследил и ги е убил. Оставил е жив само Миша Ларкин. Миша е най-силният и най-безпринципният. Той и сам е достатъчен на Минаев. Боже мой, нима е истина това, което ми разказва?! “

Изведнъж Сауляк почувства огромна слабост и безразличие. „Тя знае всичко. Играе си с мен като котка с полумъртва мишка...“

— Какво искате от мен? — запита измъчено. — Защо ми разказвате всичко това?

— Искам да получа отговори на някои въпроси. Как успяхте да надхитрите хората на Малков? Нали те се опитваха да се доберат до вас още от момента, в който излязохте от затворническата колония. Вие почти три седмици сте живял в Москва и тихичко сте ги премахвал един по един. А те? Защо не са ви докоснали? Да не би да сте се откупил с нещо от тях? Искам да разбера с какво. Искам да разбера защо са престанали да ви преследват тогава. По-нататък. Искам да разбера кой е Ревенко. Защо Минаев е направил всичко възможно да затрудни установяването на самоличността му? Подозирам, че в миналото този човек е имал друго име и на Минаев никак не му се е искало този факт да стане известен някому. Антон Андреевич би предпочел трупът на Ревенко да си остане неидентифициран вовеки веков.

— Това ли е всичко?

— Не, Павел Дмитриевич. Това не е всичко. Искам да разбера защо и как Минаев ви е извикал в Москва. Как ви е открил? Къде сте бил в този момент? По какъв начин е обявил срочното ви призоваване?

— Аз не успях да разговарям с него. Ако вашите хора не ме бяха докарали тук, сега щях да бъда вече при Минаев. Тъкмо се канех да тръгвам.

— Павел Дмитриевич, вече ви обясних, че сте последен в този списък. Минаев е възнамерявал да ви убие. И още не се е отказал. Дори през ум не му е минавало да ви обяснява нещо. Той ви е извикал в Москва и е наредил на Ларкин да намери човек, който да ви убие, когато излизате от жилището си. Точно на пладне. Нима не разбирате? Вие повече не сте му нужен. Той се е обезопасил, открил е цялата ви група, огледал е хората, отървал се е от най-слабите и е оставил жив най-силния. Аз мога да докажа, че Асатурян и Ревенко са ходили в Петербург и са работили с Мхитаров, след което той се е застрелял. Вашият Ларкин е работил с Юрцев и му е пробутал бързодействаща отрова под формата на безобиден транквилант. Ревенко също е имал такива таблетки, намерихме ги в апартамента му. Между другото, историята за произхода на препарата бих искала да чуя от вас. Същият този Ларкин е организирал смъртта на Малков и Лученков. Много се надявам, че ще ми разкажете какво се е случило с Изотов и Семьонов. Кой е работил с тях? Вашата годеница Маргарита? Или някой друг?

Павел взе решение. В този живот повече нищо не му трябваше. Не бе довел докрай делото си, но това беше единственото нещо, за което съжаляваше в момента. Всичко останало вече нямаше нито значение, нито смисъл. Жената със светли очи и бледо лице, седяща пред него в тесния неуютен кабинет, тази жена, която го бе посрещнала пред портала на затвора и го бе докарала в Москва, знаеше прекалено много. Щеше му се само да му разрешат да се върне вкъщи. Или поне да го пуснат оттук.

— Искате да кажете, че Антон Андреевич Минаев е убил Рита? — попита глухо. — Не мога да повярвам.

— Престанете, Павел. Вие отдавна повярвахте в това, което ви казах. Не се опитвайте да заровите главата си в пясъка като щраус. Но ние можем да се споразумеем.

— Да се споразумеем? С вас? За какво?

— За всичко. Вие ще дадете показания, които ще ни позволят да разговаряме с Минаев. Ще ни разкажете всичко подробно и правдиво.

— И какво ще получа в замяна?

— Ще ви дам възможност да не отговаряте за убийствата, които сте извършил лично.

— Не ви разбирам — хладно рече Сауляк. — Вие току-що с такова увлечение ми разказвахте, че нито аз, нито моите хора не сме извършвали никакви убийства. Противоречите си.

— Паша...

Тя се надигна от стола си и го погледна с жал и съчувствие. От този поглед нещо в него се преобърна.

— Паша, защо правиш това? — попита го тихо и печално. — Добре знаеш, че тези нещастници не са виновни за нищо. С тях работеше Ларкин, нали? Най-силният от цялата група и най-безмилостният. Той най-много е опръскан с кръв, затова и Минаев е избрал само него. Ларкин може най-лесно да бъде държан под юзда. Бих те разбрала, ако беше убил именно Ларкин. Но защо убиваш тези, които в действителност не са виновни за нищо.

И в този момент Сауляк разбра, че тя сякаш бе прочела мислите му. Чула ги бе. И бе готова да го пусне, ако й разкаже всичко. Може би

наистина така би било по-добре...

— Значи да смятам, че сме се споразумели? — процеди през зъби.

— Да.

— Обещавате ли?

— Да.

— Ако ви разкажа всичко, ще ме пуснете ли да си отида оттук?

— Да. Надявам се, че правилно се разбрахме един друг.

— И аз се надявам. Какво искате първо да чуете?

— Отговора на въпроса: защо го правите?

Защо го бе правил. Нима можеше да се обясни с две думи. Той бе работил много години за Булатников, но никога не му се бе случвало да види мъката на тези, чиито близки са убивани по негова поръка. Беше робот, автомат, бездушна машина. По навик се подчиняваше на заповедите и се радваше, че не му се налага да взема самостоятелни решения. И изведнъж в Уралск, където се бе оказал по стечение на случайни обстоятелства, бе включил телевизора и бе видял очите на майките и бащите, чиито деца бяха отнети по волята на Булатников. В тези очи гореше такава огромна мъка, такова изгарящо страдание, че решението му бе дошло само за един миг. Трябваше да убие всички тези, чиято смърт ще утоли неизмеримата им горест. И нямаше никакво значение, че убийците всъщност не са виновни. Нямаше значение, че вината е на тези, които са поръчали тези серии от нечовешки престъпления, и на тези, които са ги организирали — Булатников, Ларкин и лично той, Павел Сауляк. За него бе важно само едно: родителите, в чиито очи бе видял неизразимата, нечовешка болка, трябваше да узнаят, че убиецът на техните деца е наказан. Може би тогава щеше да им стане малко по-леко. Знаеше от Ларкин с кого конкретно той работи във всеки отделен случай. Винаги контролираше работата на своята група. Пътуваше с Ларкин и оглеждаше тези, които Михаил бе избрал в качеството на свои оръдия.

Именно поради тази причина правеше всичко възможно причастността на собствените му жертви към предишните убийства да не остават зад кадър. И сметките му излизаха точни. Всичко ставаше така, както го бе планирал. Само че не му олекваше на душата. Още след първото убийство бе разбрал, че това е безсмислено. Но никога не променяше решенията си. А това решение, макар и неправилно, макар жестоко и безсмислено, изпълняваше ролята на заповедта, подчинявайки се на която Павел Сауляк изграждаше своето съществувание. Щом като нямаше човек, който да управлява живота му, тогава щеше да го замени целта, на която ще служи. И му оставаше съвсем малко...

% % %

Настя се прибра вкъщи изтощена до крайност. Днешната й среща с Павел й бе коствала толкова усилия, че сега, когато всичко вече беше минало, й се искаше да плаче. Отказа се от вечерята, която грижливо бе приготвил съпругът й, и веднага се мушна в постелята, завита до брадичката и с лице към стената.

Алексей не започна да й досажда с разговори и тихо си седеше в кухнята, редейки вечния си пасианс. Само един път влезе в спалнята, колкото да й предложи чаша горещ чай. Тя измърмори нещо неразбираемо и дори не се обърна към него.

Към полунощ иззвъня телефонът. Алексей вдигна слушалката, а след това надникна през вратата.

— Настя, търси те Гордеев. Ще дойдеш ли или да му кажа, че вече спиш?

Анастасия безмълвно се измъкна изпод одеялото и зашляпа боса към кухнята.

— Момичето ми, изглежда, че ние с теб нещо сме сбъркали — дочу гласа на Виктор Алексеевич.

„Сбъркали сме? Значи Павел е изпълнил замисъла си. Правилно сме се разбрали един друг.“

— Сауляк е посегнал на живота си. Отровил се е с точно същите таблетки, каквито са били намерени у Юрцев и Ревенко. Не биваше да го пускаме да си ходи.

— Но нали така бяхме го планирали — вяло отвърна Настя. — Да го извикаме в Москва и да го задържим под благовиден предлог, докато не стане ясно кои са следващите му жертви. Благодарение на Минаев се сдобихме с предлог и нещата биха могли да се наредят.

— Биха могли — въздъхна Гордеев. — Но не се получи. Затова пък сега Минаев няма да ни се изплъзне. Имаме за него толкова материал, че даже артисва. Утре отивам при шефовете и ако всичко тръгне благополучно, привечер прокуратурата ще възбуди дело срещу Минаев. Но все пак е жалко, че изтървахме Сауляк.

— Жалко е — съгласи се тя.

Всъщност никак не беше жалко. Защо му трябваше да живее? Само за да се измъчва и да тормози и другите? Когато животът ти е толкова опропастен, с никакъв съд и с никакво наказание не може да се поправи.

Палачът бе изпълнил присъдата над последната си жертва. Последната в дългия списък. И не биваше да му бъде попречено.

% % %

„Все така новина номер едно във всички информационни съобщения си остава продължаващият щурм на Грозний — говореше красивата чернокоса водеща на новинарската програма. — В средствата за масова информация интензивно се обсъжда въпросът за евентуалната оставка на военния министър. Според оценката на експертите от силовите ведомства, неочакваното начало на атаката срещу чеченската столица свидетелства за слабата работа на специалните служби. Днес нашите кореспонденти съобщават от Кремъл за поредната кадрова промяна в екипа на Президента. В частност, новият президентски съветник вече е малко известният в политическите кръгове Вячеслав Соломатин. Неофициални източници, приближени до Кремъл, твърдят, че именно на Соломатин Президентът е задължен за това, че при разработката на варианти за изход от чеченската криза той е успял да не се солидаризира нито със силовите министерства, нито с демократите. Още едно съобщение пристигна днес от прокуратурата на Русия. След ареста на изпълняващия длъжността Генерален прокурор, завеждането на наказателни дела срещу високопоставени ръководители на правозащитните структури изглежда се превръща в добра традиция. Днес е възбудено наказателно дело срещу генерал Антон Минаев, заместник-шеф в едно от управленията на ФСБ. С това аз се разделям с вас, а след рекламната пауза следват още новини от света на спорта. Всичко хубаво.“