Не пречете на палача

ПЕТА ГЛАВА

Антон Андреевич Минаев откара Павел на вилата си. Тя беше уютна, обзаведена с любов и удобна. Антон Андреевич с удоволствие би живял в нея целогодишно, ако не бяха дъщеря му и жена му, на които повече се харесваше градското им жилище, защото бяха напълно равнодушни към прелестите на провинцията.

— Навярно сте уморен и бихте искал да си почините — каза той на госта си, включвайки отоплението. — Разполагайте се и да не ви безпокои студът — след около час ще бъде направо горещо. А разговорите ще отложим за по-късно.

— Бих искал да поговорим веднага — сухо отвърна Сауляк. — По-добре е, колкото се може по-скоро да си изясним ситуацията. Не изключвам възможността да ви се прииска да ми откажете гостоприемството си.

— Е, щом толкова настоявате... — разпери ръце Минаев, радвайки се обаче вътрешно. — Тогава ще сложа чайника, тъй като ни предстои продължителна беседа.

Той приготви силен и ароматен чай, сложи на масата захар, конфитюр и купичка с бонбони, а после наряза кашкавала и хляба, които предвидливо бе взел — гостът му идваше от път и сигурно бе гладен.

— Познавате ли ме? — обърна се към него, когато привърши с домакинстването си.

— Ако не греша, вие сте полковник Минаев. А може би вече и генерал?

— Генерал — потвърди Антон Андреевич. — И сигурно знаете, че много години работих с Булатников. Издигнах се до длъжността на негов заместник.

— Да — кимна Сауляк, — знам.

— Тогава би трябвало да разбирате две неща. Първо: на мен ми е известно кой сте вие и с какво сте се занимавал. И второ: на мен не са ми безразлични обстоятелствата около гибелта на Булатников и аз искам да си ги изясня в детайли. За тази цел сте ми нужен вие, Павел Дмитриевич. Ще ви кажа и нещо повече: подозирам, че тези, които са ликвидирали Владимир Василиевич, имат пръст в лишаването ви от свобода, в тикването в затвора.

— Грешите — едва доловимо се усмихна Павел. — В затворническата зона аз се озовах съвсем самостоятелно, по собствена вина и по собствено

желание.

— И кое беше повече? Вината или желанието ви?

— Едното произтичаше от другото.

— Ясно — замислено рече Минаев. — Това донякъде променя нещата... Но впрочем — не кардинално.

Тук генералът си поизкриви душата. Той много бе разчитал да събуди у Сауляк жажда за мъст към тези, които са го пратили в затвора. Но ситуацията се оказваше коренно различна от очакванията му и това наистина променяше нещата. Дали Сауляк щеше да се заеме с убийците на Булатников? Малко бе вероятно. Ако имаше подобно желание, той не би се скрил в колонията, а би грабнал томахавката на войната и би си разчистил сметките с тях. Но не бе го направил и след две години малка бе вероятността да се удаде на генерал Минаев да разпали огъня на отмъщението у него. Дори и най-праведните емоции имаха неприятното свойство да изстиват.

— Каква задача бе ви възложил Булатников преди смъртта си?

— Прекрасно знаете, че няма да ви кажа — отвърна спокойно Сауляк.

— Но вие добре разбирате, че неговите убийци трябва да се търсят сред хората, с които е бил свързан Булатников непосредствено преди да умре. Отказвате ли да ми помогнете?

— Смятайте, че е така. Булатников беше свързан с множество силни и влиятелни хора и всеки от тях би могъл да организира покушението над него. Вашето начинание е безсмислено и безперспективно.

— Аз не смятам така! — разпалено възрази генералът. — Много години работих с Булатников и просто съм длъжен да открия истината за смъртта му, да направя така, че да възтържествува справедливостта. Това е мой дълг, разбирате ли? Дългът на ученика, сътрудника, помощника.

Павел мълчеше и бавно отпиваше от ароматния горещ чай. Той не се бе докоснал въобще до храната, а само си бе сложил в чашата лъжичка конфитюр.

На Минаев му мина през главата, че щом не бе успял да го хване на жаждата за мъст, би могъл да изиграе картата си със страха. А ако и с това не сполучеше, оставаше му в резерв чувството за благодарност. Така или иначе, трябваше да застави Сауляк да му сътрудничи, защото никой освен него не можеше да реализира замисъла му.

— Знаете ли защо организирах вашата охрана? — запита го.

— Досещам се. Освен жената, която ми изпратихте, около мен се

навъртаха още четирима. Между другото, кои са те?

— Поставяте ме в сложно положение, Павел Дмитриевич — усмихна се под мустак Минаев. — Безусловно, аз ще ви разкрия картите си, ако ние с вас ще си сътрудничим. Но ако сте безразличен към съдбата на Булатников и не желаете да ми помогнете, просто нямам право да ви обяснявам нищо. Аз също си имам своите професионални тайни.

— Вашите професионални тайни не струват кой знае колко. И без друго е ясно, че хората, на които Булатников е правил услуги, сега се страхуват от огласяване. Владимир Василиевич разполагаше с широка агентурна мрежа, но някои определен род задачи възлагаше само на мен. Та, тия хора искат да ми видят сметката, за да не си отворя устата. Даже е странно, че се оказаха не чак толкова много. Ако пред портала на затвора, от който излязох, се бе струпала половин Русия, никак не бих се изненадал. Щом не желаете да ми кажете кой конкретно се е заинтересувал от моя милост — ваша си работа. Това не ме засяга особено. Така или иначе, аз знам, че съм преследван и независимо кой го прави, мерките, които ще взема за своята безопасност, ще са едни и същи.

— Значи вие съвсем не се страхувате?

— Напротив, страхувам се. Но това не означава, че от страх ще се втурна да ви разказвам за Владимир Василиевич. Вие сте бил негов ученик и заместник, би трябвало и без моите разкази да знаете достатъчно много. А ако нещо не знаете, явно Булатников така е искал да бъде. Вие знаете точно толкова, колкото той ви е позволил да научите, и нямам намерение да вървя против волята му.

— Бих могъл да ви предоставя безопасно убежище — подхвърли Минаев.

— Благодаря. И какво ще ми струва това?

— Помогнете ми да открия убийците на Булатников. Павел Дмитриевич, повярвайте, за мен това е много важно. Тук няма никаква политика, това е чисто човешко желание. И освен това, не исках да ви споменавам, но... Виждате ли, аз все пак знам нещичко. Вероятно Владимир Василиевич е скривал от мен някои факти и обстоятелства, но уверявам ви, те не са никак много. Известно ми е с какво точно се е занимавала групата, която вие сте оглавявал. Може би, повтарям, не съм в течение на всичките ви действия, но дори и само това, което ми е известно, е достатъчно за да ви сервирам купища неприятности. Не възнамерявам да го направя, не желая умишлено да ви причинявам зло, но ако откажете да ми помогнете, страхувам се, че ще бъда принуден да разглася някои факти. Подчертавам, не за да навредя лично на вас, а само за да унищожа тези, на чиято съвест тежи животът на Булатников.

— Елегантен шантаж? Не ви прави чест, генерале.

— Плюя на честта си, майоре. Да, зная какъв сте бил, преди да станете агент на Булатников. Знам още, че по онова време, когато сте носил майорските пагони, сте имал и друга фамилия. И знам при какви обстоятелства сте загубил званието и длъжността си. Та, така, майоре, плюя на честта си, ако съм принуден да живея със съзнанието, че убийците на моя учител, приятел и командир се разхождат на свобода. Разбирате ли ме? Самото това обстоятелство не ми прави чест. Аз съм офицер и мъж, ако тези думи въобще нещо ви говорят.

— Тогава аз съм длъжен да констатирам, че вие лъжете, Антон Андреевич. Ако знаете толкова много за мен, то непременно бихте знаел и кой е убил Булатников. Не вярвам, че не го знаете.

Минаев не отвърна нищо, разбърквайки съсредоточено с лъжичка захарта в чашата си. След това вдигна към Сауляк очи, които кой знае защо бяха станали тъмни и бездънни.

— Да, Павел Дмитриевич, излъгах. Знам кой го направи. И искам да ми помогнете да унищожа тези хора. Видяхте ли, вече ви разкрих картите си. Искам не просто да изтрия тези хора от лицето на земята, но и да покрия имената им с вечен позор.

— Ясно — кимна Павел. — Но аз не споделям чувствата ви. Антон Андреевич, хайде да кажем истината поне на самите себе си, ако не можем на другите. Това, което правеше генерал Булатников, това, което вършех аз и моите хора по негово нареждане, е меко казано, престъпно. Трябваше да ни разстрелят всичките за тези наши деяния. И вас заедно с нас, защото вие знаехте за тях и си мълчахте. А сега вие искате да накажете някои хора за нещо, което самият Булатников е извършвал многократно. Излиза, че на него му е позволено, а на тях — не е? Двойно водене на сметки, двоен морал? За вас Владимир Василиевич е учител, командир и приятел, но за огромен брой хора той е най-обикновен убиец и мръсник. По този причина, ако желаете да отмъщавате за него, то това трябва да си остане лично ваша работа. Вие нямате право да въвличате в тази работа никого и от никого нямате право да искате помощ.

— Дори и от вас?

— Дори и от мен.

— Нима у вас не е останало нито капка топло чувство към него? Направо не мога да повярвам.

— Не ми е необходимо да ми вярвате. Благодарен съм ви, че ми изпратихте човек, който не ми позволи да предам Богу дух още в първите часове на свобода, и ме докара жив и здрав до Москва. Знам, че това ви струва не малко пари, и още веднъж ще повторя, че съм ви благодарен. Но не искайте от мен повече.

— Ама, голям твърдоглавец сте! — избухна Минаев.

Сауляк му се изплъзваше от ръцете, а той ужасно много бе разчитал на него. Само Павел можеше да му помогне и трябваше на всяка цена да го принуди да стори това.

— Разберете най-сетне — продължи разгорещено, — че всички разговори за чистите ръце са приказки за деца. Вие самият сте бил кадрови офицер, служил сте в нашето ведомство и трябвало да си давате сметка, че съществуват множество цели и задачи, чиито решения предполагат най-различни нарушения на морала и етиката. Цялата оперативна работа от глава до пети е омазана с мръсотия — така е било и така ще бъде. Вие нямате право да упреквате Владимир Василиевич, мен и самия себе си, че с нашите действия са били нарушавани някакви норми, и че някому е нанесена вреда. Това е неизбежно, защото го е изисквала целта. Каква полза ще има, ако сега започнете да си скубите косите и да се разкайвате за извършените грехове? С това живота няма да го промените. Генерал Булатников е предприемал всички тези постъпки в името на социално одобряема цел, а тези, които го убиха, направиха това заради собствените си интереси. Нима не забелязвате разликата?

— Значи така, Антон Андреевич — поде Сауляк, без за да гледа генерала, — хайде да оставим за друг път разсъжденията по въпросите за морала и етиката. Ние с вас имаме парично стокови отношения и аз съм готов да направя всичко, което се изисква от мен в рамките на нашата сделка. Вие осигурихте безопасността ми по пътя от колонията до Москва, вложил сте много пари в това начинание и независимо защо сте се втурнал да ме спасявате, аз трябва да ви се отплатя. По-нататък. Вие още известно време осигурявате моята безопасност, снабдявате ме с нови документи и жилище. Желателно — и с някаква легенда, докато успея да се ориентирам в ситуацията около себе си. С други думи, вие ме поддържате през периода на моята адаптация към новите условия на съществуване. Срещу тези услуги аз правя за вас това, което искате. Вие искате да сте квит с убийците на Булатников? Аз пък съм готов да ви окажа съдействието, което е по силите ми. Пак подчертавам, че нямам намерение да си отмъщавам за смъртта на Владимир Василиевич, а само да ви се издължа за помощта, която вече ми оказахте и ще ми оказвате в бъдеще. Е, спазарихме ли се?

Минаев с усилие сдържа въздишката си на облекчение. Вече бе започнал да се опасява, че с този особняк нямаше да може да намери общ език.

— Разбира се, Павел Дмитриевич. Спазарихме се. И много се радвам, че стана така. Готов съм да призная, че не бях прав, когато се опитвах да ви заставя да споделите убежденията ми. Отношението ми към Булатников и неговата гибел действително си е моя лична работа и никой не е длъжен да се съгласява с мен. А сега предлагам поне няколко часа да си отдъхнете, защото нощта вече преваля. А утре ще се захванем за работа, ако нямате нищо против.

Павел мълчаливо стана и по затвореното му сурово лице Антон Андреевич разбра, че той не възнамерява да му отговаря. За Сауляк разговорът бе приключен.

% % %

Генерал Минаев не се съмняваше, че убийството на Владимир Василиевич Булатников е дело на онези хора, заради чиито интереси той бе осъществил своята най-мръсна и кървава комбинация. Познаваше ги поименно, но му бяха необходими цели две години, за да си състави пълен списък. И сега, когато името и снимката на единия от тях започнаха да се появяват на телевизионния екран и по страниците на вестниците, Антон Василиевич се досети, че на натрупания от тази групировка криминален капитал му е станало тясно. Трябваше му размах и голям простор за действие. А за тази цел му бе нужен свой президент, който ще осигури приемането на необходимите укази, подписването на необходимите книжа и вземането на необходимите решения от свои министри. Разбира се, освен президента съществуваше още и Дума, в нея групировката вече бе успяла да пробута продажни депутати, които биха лазили и по корем, само и само да не допуснат приемането на неудобни за този капитал закони. На всичко отгоре, изборите за Дума и президентската кампания се бяха случили в едно полугодие — така на групировката й бе още по-лесно да осъществи плановете си.

Павел помоли Минаев да му даде три дена за възстановяване.

— Трябва да се погрижа за холецистита си — обясни му той, — иначе мога да получа криза в най-неподходящия момент. Освен това, трябва да се наспя и да посъбера сили.

Антон Василиевич беше готов на всичко и с радост изпълняваше всичките му условия, молейки се на Бога, той да не се откаже в последния момент. Но по всичко личеше, че Павел не бе склонен към колебания, щом веднъж вече бе взел решението си.

След три дена той заяви:

— Готов съм да се захвана за работа.

Изглеждаше много по-добре от преди — цветът на лицето му бе здрав, макар и малко бледничък. Вече не седеше с часове в креслото, затворил очи и скръстил ръце, а се разхождаше из вилата и около нея, занимаваше се с гимнастика. Веднъж Минаев го бе наблюдавал тайно как прави физическите си упражнения и бе останал поразен от способността му да скача с въже двайсет минути без прекъсване, при това, с огромна скорост.

Междувременно генералът бе осигурил на Павел ново жилище, нови документи с името Александър Владимирович Кустов, а също така международен паспорт, според който Кустов току-що се е върнал от Белгия, където е прекарал две години в брак с очарователна белгийка, но в крайна сметка несходството на характерите взело превес над желанието му да поживее комфортно и той се върнал в родината си. Двегодишното му отсъствие напълно обясняваше известната (меко казано) неинформираност на господин Кустов, например за това колко струва билетът в метрото и къде се продават билети за надземния градски транспорт. Разбира се, че беше напълно естествено след двегодишно пребиваване в чужбина Александър Владимирович да няма собствен бизнес или да не е служител в някое държавно предприятие. Засега той все още разполага с известни средства, така че не му е особено наложително да работи.

В списъка, който генерал Минаев бе изготвил за Сауляк, фигурираха седем фамилии и тази на сегашния кандидат за президент се числеше под номер едно, затова пък фамилията Чинцов я нямаше въобще. Антон Андреевич бе подбрал само тези, които непосредствено бяха свързани с организирания трафик на оръжие и наркотици, които лично бяха участвали във вземането на решения, в разработката на конкретни операции и в подялбата на печалбите. По това време Чинцов не бе бил нищо повече от дребна фигурка, от момче за всичко, на което бяха възлагали преди всичко изплитането на интриги и тяхната реализация. Тогава — преди три-четири години — с Булатников бяха контактували двамата главатари на тази банда, а мястото на Чинцов в йерархията й бе било някъде ниско в основата. Затова пък сега — и това бе известно на Антон Андреевич — Чинцов се бе присламчил към екипа на кандидата за президент и бе станал едва ли не негова дясна ръка. Освен това, Минаев знаеше, че именно Чинцов се бе заинтересувал от Павел и се бе опитвал да измъкне сведения за него чрез МВР.

— Не искам да крия нищо от вас — рече генералът, държейки в ръка списъка на лицата, подлежащи на унищожение. — Тук са изброени хората, които най-кръвно са заинтересувани от смъртта на Владимир Василиевич и които са го накарали да замлъкне завинаги. Но на мен ми стана известно, че те проявяват интерес и към вас, Павел Дмитриевич. Правили са справка за вас в Министерството на вътрешните работи и аз предполагам, че именно те са изпратили свои хора в Самара да ви убият. Вие трябва да започнете операцията, като си отваряте очите на четири. Нямам намерение да ви карам да играете на тъмно и да рискувате. За да изпълните условията на нашия договор, ще се наложи да се пъхнете в самото леговище на звяра, който е страшно нетърпелив да ви сграбчи в лапите си.

На Минаев много му се искаше да каже: „Павел Дмитриевич, не бива лично да се доближавате до тях. Нали имахте група, която ръководехте. Намерете своите хора и ги включете в работата. Хората на Чинцов познават лицето ви, докато вашите бивши сътрудници никой освен вас не ги е виждал“. Но Антон Андреевич се въздържа и нищо такова не каза. Страхуваше се да не провали с толкова труд започнатата операция, на която бе дал простичкото и никому нищо не говорещото название „Стела“. Тази латинска дума в превод означаваше просто „звезда“ и не носеше никакъв подтекст, свързан със същността на операцията. Някога в младостта си на закрит кинопоказ Минаев бе гледал един италиански филм за живота на градски просяци, дребни крадци, бандити, сутеньори и проститутки. В този филм бе имало само една прилична девойка на име Стела. Тя бе била толкова невинна, толкова искрена и простодушна на фона на всичката останала измет, че Минаев — тогава още съвсем младо лейтенантче — направо се бе просълзил от умиление, а след това буквално се беше задъхвал от ярост, когато един от героите на филма я бе накарал да проституира, за да му плати пиячката. Оттогава думата „стела“ бе станала за Антон Андреевич синоним на нещо чисто, правилно и праведно.

Сауляк пое списъка от ръцете му и бързо го прегледа. В него, освен имена, адреси и телефонни номера, имаше още кратки сведения за професиите, заниманията и за семейното положение на обречените.

— Имате ли някакви предпочитания откъде да започна или да действам по свое усмотрение? — попита Павел.

— Нямам. Преценявайте сам. Колко пари са ви необходими на първо време?

— Не знам, изостанал съм от пазарната конюнктура. Дайте ми хиляда долара, пък после ще видим. Или може би искам прекалено много?

— Не, не — припряно отвърна генералът, изваждайки портфейла си. — Това съвсем не е много, сам ще се убедите.

Докато през тези три дена Сауляк си почиваше на вилата му, Минаев бе подписал всички необходими документи и бе продал колата му, която се намираше в един охраняем гараж. Добавяйки няколко хиляди долара, той бе купил на Павел нов автомобил, който повече подхождаше на имиджа му на „жених“, завърнал се от чужбина и нямащ никакви финансови притеснения, за да е принуден да работи. Всъщност, предишната му кола бе далеч по-добра, защото зад външния й неугледен и дори предизвикващ съчувствие вид се криеше невероятна мощ и издръжливост, тъй като по двигателя й всичко бе преправено от най-добри специалисти. Разбира се, тези нейни достойнства бяха взети предвид при продажбата й и бяха включени в цената. Сега вместо свръхскоростното и свръхмощно жигули, Сауляк притежаваше чер сааб. През последните години количеството на чуждестранните марки коли по улиците толкова бе нараснало, че степента на незабележимост и невзрачност на сааба бе равна на тази на жигулито.

Павел се отправи към Москва. Минаев го изпрати до външната портичка и гледа след него, докато тънката му и изправена като натегната струна фигура не се скри зад завоя на пътя, водещ към железопътната спирка. След това Антон Андреевич бавно се върна във вилата, заключи отвътре и започна да си приготвя вечеря. Той знаеше, че сега щеше да му се наложи най-малко една седмица да преодолява пристъпите си на раздразнителност и злоба и най-добре бе през този период да не контактува с хора, които не би искал да обиди. Така се случваше винаги, когато от етапа на продължителна предварителна проработка и прецизни

приготовления операцията преминаваше към реализация. На подготвителния етап все още можеше нещо да се преиграе, преосмисли и прекомбинира. Можеше все още да се откажеш от една цел и вместо нея да си поставиш друга, можеше да се откажеш от едни изпълнители и да задействаш други. Можеше да отложиш началото на операцията, ако почувстваш, че не всички са готови, че някъде нещо не се стикова както трябва. Докато не бе настъпил етапът на реализацията, нещата все още бяха поправими. Но още щом стартираше реализацията, генералът бе обсебван от чувството, че напълно губи контрола над ситуацията. Хората започваха да действат съобразно предписанията, подключваха се отдавна приведени в готовност механизми, схемата започваше да работи, да се разгръща и всеки момент можеше да се случи нещо неочаквано, заплашващо с големи неприятности и дори с катастрофа. Можеш да конструираш и най-съвършения апарат, но когато го задействаш, разбираш, че е невъзможно да повлияеш на природните явления, и при определени метеорологични аномалии твоят механизъм отива по дяволите. Колкото и щателно да си подготвил операцията, не би могъл да предвидиш всички случайности. Именно от тази невъзможност да повлияе на случайностите и на техните последствия у генерала се пораждаше чувството на неувереност в себе си и загуба на контрол. То не му даваше да заспи, лишаваше го от апетит и му отравяше живота. Но след около седмица отминаваше.

% % %

В началото на февруари времето бе хладно, но затова пък слънчево и тихо. Само че слънчевото време дразнеше Евгений Шабанов. В служебния му кабинет компютърът бе поставен така, че лъчите на слънцето се отразяваха в екрана и му пречеха да работи. Много пъти се бе чудил как да размести мебелите така, че компютърът да намери най-подходящото си място, но тъй и не бе успял нищо да измисли. Помещението беше тясно, дълго и ако извъртеше бюрото си, то щеше да заеме цялата широчина на кабинета. Тогава на Шабанов щеше да му се наложи да седи гърбом към вратата. Той не се смяташе за нервен, но наличието на врата зад гърба му го нервираше и понижаваше неговата работоспособност.

Точно седмица оставаше до 15 февруари — денят, когато Президентът трябваше да изпълни обещанието си да пристигне в родния си град и там публично да обяви дали ще се балотира за следващия мандат. И задачата на Евгений Шабанов бе да доведе до пълно съвършенство президентското изказване. Впрочем, представата на Шабанов за това каква трябва да е тази реч се отличаваше с известна специфичност. Той се хранеше от ръката на президентския съперник.

„Аз много мислих...“ На това място Шабанов се замисли. То беше ключово и от него трябваше да изстиска всичко, което бе възможно. На всички бе известен стилът на Президента — отсечени фрази с големи многозначителни паузи и с пълна липса на меки доверителни интонации, с които толкова се славеше първият президент на СССР, който умееше да говори без листчета и да гледа хората в очите. Сегашният нямаше тая дарба, не можеше да го прави. И да се научи не желаеше. Значи какво трябваше да се предприеме в такъв случай? Ами, повече интимност да се добави в тази фраза. „Аз много мислих — зачука с пръсти по клавиатурата Шабанов, — не спях по цели нощи, спорих със самия себе си.“ Отлично! Шабанов си представи как снажният широкоплещест Президент, извисявайки се над катедрата, ще произнася този текст, поглеждайки в листчето, със своя метален, лишен от топли интонации глас. И точно на тази фраза той ще загуби поне две точки.

Като цяло текстът вече беше готов и няколко пъти бе отредактиран от разни съветници. Шабанов бе последен, защото беше имиджмейкърът на Президента. Той трябваше да постави акцентите, паузите — с други думи, да превърне литературния сценарий в режисьорски. Евгений още един път пробяга с очи по текста, стигна до думите: „от месец март нататък проблем с работните заплати няма да има“ и сложи знак, че последната дума трябва да се произнесе високо, ясно и желателно по срички. Задръжките на работните заплати вече бяха станали „притчи во язицех“⁶ и даже на глупака бе ясно, че проблемът не би могъл да се реши през март. На кой ли умник бе хрумнало да вмъкне това неизпълнимо обещание в текста на президентската реч? Така или иначе, то бе вмъкнато и нека Президентът да си произнася по-гръмко клетвата. Март чукаше вече на вратата и позорът от неизпълненото обещание щеше да му се лепне като черно петно. След като цялата страна бе чула „ня-ма да и-ма“, върви се оправяй после.

Биваше си ги съветничетата на сегашния Президент — хвани единия, та удари другия. Заклетият ти враг няма да ти напакости толкова, колкото тъпият съветник. На Шабанов не му беше много съвестно и срамно, че използваше служебното си положение, изключително за да кара Президента да губи точки. На негово място всеки друг — дори и най-преданият на държавния глава човек — при това и добър професионалист, едва ли би могъл да избегне вредата, която нанасяха тези неизвестно откъде пръкнали се съветници. Ето например, какво бе разписанието на първия ден от пристигането на Президента в родния му град. Беше февруари, студ вятър, а му бяха натрупали няколко срещи с населението и трудещите се, по време на които Президентът трябваше да държи речи не на закрито, а на улицата. Наистина голям умник го бе измислил. Та нали той щеше да пресипне като едното нищо. Или пък щеше да премръзне и щеше да пожелае да се сгрее като всеки руски мужик. А добре бе известно как се сгряват мужиците в Русия от веки веков. Така че, Президентът или трябваше да се качи на трибуната и с възпалено гърло да произнесе отговорната си реч, или... И едното, и другото бяха провал. Което пък за Шабанов бе добре. Дори много добре.

Той привърши с работата си към десет вечерта, изключи компютъра и се протегна, пукайки със стави. Вече можеше да се прибира вкъщи. Тъкмо си закопчаваше палтото, когато запищя клетъчният телефон на бюрото му.

— Да, слушам — каза нетърпеливо в слушалката.

— Ако ви интересува човекът, пристигнал от Самара — дочу непознат женски глас, — можете да получите информация за него след час на ъгъла, където се пресичат „Профсъюзна“ и „Бутлеров“.

— Кой се обажда? — объркано попита Шабанов, но жената прекъсна линията.

Дали го интересуваше човекът, пристигнал от Самара? Интересуваше го и още как! Първо, защото от него се интересуваха покровителите на Шабанов. И второ, защото да се докопа до него искаше Соломатин — един от най-отявлените привърженици на Президента. Шабанов не знаеше защо на благодетелите му беше необходим този мъж от Самара, но съвсем точно знаеше, че им е нужен ужасно. А за това, че го търси под дърво и камък и Соломатин, имиджмейкърът бе узнал съвсем случайно, подслушвайки непредназначен за неговите уши разговор.

„Кой ли ми позвъни?“ — рече си, обзет от неприятно предчувствие.

* * *

Рита беше най-спокойната и най-дисциплинираната от цялата група. Може би защото не бе толкова надарена от природата като останалите. Но за определени поръчения способностите й бяха напълно достатъчни и Павел обичаше именно на нея да възлага задачи. Рита не бе нито опърничава, нито капризна, не задаваше излишни въпроси и винаги стриктно съблюдаваше инструкциите. Най-важното бе, инструкциите да са много детайлни, защото тази симпатична трийсетгодишна жена слабо владееше импровизациите.

Тя беше първата, с която се срещна Павел, връщайки се в Москва след възстановителния си период във вилата на Минаев. Влизайки в жилището й, Сауляк веднага разбра, че през последните две години Рита е била фактически без работа. Тоест, водела се е на някаква държавна служба, но заплатата й е стигала само за най-насъщното. Зоркият му поглед не забеляза нито една нова вещ — и телевизорът си беше същият, и мебелите, и мокетът на пода.

След смъртта на Булатников преди две години, когато Павел бе решил да се скрие в затвора, той най-строго бе забранил на хората от своята група да си докарват странични доходи.

— Трябва да ви стигне това, което си изкарахте вече. Потърпете, докато се върна, иначе ще изгорите — бе ги предупреждавал, макар да бе сигурен, че почти никой няма да издържи, защото в днешно време техните способности се радваха на голям интерес и услугите им много се търсеха.

Но на Рита вярваше и тя не бе го подвела, не беше нарушила разпорежданията му.

След като му отвори, Рита мълча дълго, взряна в състареното му лице. Както обикновено пък, Павел избягваше очите й. Най-накрая усети, че рухна невидимата стена, която тя мигновено бе издигнала помежду им.

— Ти се завърна — тихо промълви Рита и заплака. — Господи, върна се най-сетне...

— Нали ти обещах — усмихна се бледо Сауляк. — Хайде, малката ми, не плачи, всичко е наред. Аз се върнах и ние отново ще се заемем за работа. Сигурно си останала съвсем без пари.

— Не е там работата, Паша. По дяволите, парите! Страхувах се, много се страхувах. Лиших се от цел, от смисъл. Преди знаех за какво живея.

Имаше задачи, имаше работа и аз трябваше да я свърша добре. А после ти изчезна и всичко рухна. Бих могла да се захвана с нещо, но нали ми забрани...

— Умница си ми ти — рече й ласкаво Сауляк. — Умница си, че си ме послушала. Затова сега всичко ще отиде на мястото си. Повярвай ми, всичко ще се оправи. Още днес започваш работа. Готова ли си?

— Не знам — сви колебливо рамене Рита. — Толкова отдавна не съм работила. Може да не се получи нищо.

— Ще се получи — увери я той. — Ти само вярвай в себе си, настрой се и ще стане. Трябва да позвъниш на този човек и да му определиш среща.

Павел й подаде едно листче, на което бе записан телефонният номер на Шабанов.

— Определи му среща на пресечката между „Профсъюзна“ и „Бутлеров“. След това ще тръгнем заедно. Ти ще поговориш с него, а аз ще наблюдавам отстрани.

Рита послушно посегна към слушалката.

— А ако той не се съгласи да се срещнем? — попита, натискайки бутоните. — Трябва ли да настоявам?

— В никакъв случай. Обявявай срещата и затваряй. Ако съм му нужен, ще дойде непременно. Ако ли не — значи съм сбъркал.

След двадесет минути пътуваха в югозападна посока. Павел не отвличаше Рита с разговори, давайки й възможност да се концентрира. Наруши мълчанието чак на метростанцията „Калужская“.

— Запомни ли всичко? Той трябва да ти каже кой точно ме търси и защо. А ти на него — че съм съгласен да работя за тях, ако осигурят безопасността ми. Оттук тръгваш пеш. След срещата премини от другата страна на „Профсъюзна“ и отиди до пресечката с „Генерал Антонов“. Няма да могат да се движат с кола близо до теб, защото ти ще вървиш в посока, обратна на автомобилния поток. Ясно ли е?

— Да, Паша — отвърна Рита.

Гласът й бе лишен от всякакви интонации и Павел разбра, че тя се подготвя за работа. Остави я до метрото, придвижи се малко напред, намери подходящо за паркиране място, слезе от колата, заключи я и се отправи към мястото на срещата с Шабанов.

Неслучайно бе избрал именно това място. Наоколо имаше удобни входове и изходи, от които можеше да се води наблюдение.

Рита се появи и застана до павилиончето, правейки се, че разглежда стоката, изложена на витрината. Уговореният час вече изтичаше и Шабанов трябваше да дойде всеки момент, ако въобще дойдеше.

Павел се облегна на едно дърво и по навик скръсти ръце на гърдите си. Не биваше да се отпуска и трябваше да има готовност да се притече на помощ на Рита, ако се наложеше. Това бе малко вероятно. Задачата й беше най-обикновена, с подобни задачи се бе справяла стотици пъти и само два пъти се бе получила засечка. За пръв път това се бе случило преди десет години, когато тя току-що бе започнала да работи с Павел. Докато бе говорела на улицата, някаква кола бе блъснала едно момиченце. Рита се бе разконцентрирала, изплашила се бе и вече не беше успяла да се съсредоточи. За втори път нещо подобно бе станало след три години. Тогава се бе отправила да изпълнява поръчението си с висока температура, тъй като боледуваше от тежък грип. Павел знаеше, че не бива да се работи щом си болен, и ако Рита му бе споменала, че не се чувства добре, за нищо на света не би й възложил тази задача. Бе скрила това от него и той после я бе мъмрил доста сериозно. Но днес Рита беше здрава и му оставаше да се надява, че на улицата няма да се случи нищо непредвидено.

От неговото място се виждаше колата, която спря пред павилиончето, до което бе застанала Рита. Сауляк напрегна зрението си, за да разгледа мъжа зад волана. Както и бе очаквал, оказа се, че това е по-възрастният от двойката, която го преследваше. „Как ли се казваше? Настя май спомена — Николай. А младичкият — Серьожа. Той обаче нещо не се вижда.“

От автомобила слезе представителен мъж около четиридесетте. Рита му направи едва забележим знак и се отдръпна от витрината. Мъжът я последва и тя го отведе на няколко метра встрани. Към това място нямаше видимост от колата, защото пречеха павилиончетата.

Сауляк сложи на ухото си миниатюрен приемник.

„Вие ли ми позвънихте?“ — чу се мъжки глас.

„Не. Но на срещата с вас изпратиха мен. И така, интересува ли ви човекът, пристигнал от Самара?“

Настана тишина и Павел разбра, че Рита бе започнала да работи. Преди никога не бе започвала така изведнъж. Обикновено около десетина минути водеше най-обикновен разговор, настройваше се към своя събеседник, водейки го към прага на признанието, и чак след това подключваше своите необикновени способности. Днес нервничеше и това беше обяснимо — не беше работила две години, бе отвикнала и вероятно й се искаше всичко да свърши по-бързо. А може би се и страхуваше, за разлика от преди.

Паузата прекалено се удължаваше. Най-сетне от приемника се дочу гласът на мъжа, който изведнъж бе станал вял и безизразен:

„Да, нас много ни интересува Сауляк.“

„Защо ви е той?“

„Отначало бе планирано да бъде ликвидиран.“

„А след това?“

„След това беше решено да бъде използван. Искат да се договорят с него.“

„Как именно искат да го използват?“

„Искат да повлияе на някои хора. Да ги сплаши и да ги накара да променят решението си. Той знае много за тези хора.“

„Тоест, вие искате да го използвате за шантаж?“

„Да.“

„Само за шантаж? Или и за още нещо?“

„Не, само за това.“

„Предайте на своите приятели, че той е съгласен, но при условие, че ще му осигурите свобода за придвижване. Не се опитвайте да го търсите сами, кажете ми телефона си, той ще ви позвъни.“

„Да, да... Три-седем-пет-нула-три-нула-шест.“

„Фамилия?“

„Чинцов.“

„А име и презиме?“

„Григорий Валентинович.“

„Нещо друго?“

Отново възникна пауза. След това прозвуча гласът на Рита:

„Вие не ми казахте всичко. Говорете.“

„Да. Има една жена.“

„Каква жена?“

„Жената, която беше с него. Неговата близка. Те се интересуват и от нея.“

„Предайте им да забравят за тази жена. Тя няма нищо общо тук. Запомнихте ли? Трябва да забравят за нея.“

„Добре.“

„Кой още търси Павел?“

„Н-не знам.“

„Лъжете. Помислете и ми кажете кой още се интересува от него.“ „Соломатин.“

„Кой е той?“

„Човек от екипа на Президента.“

„Името и презимето му?“

„Вячеслав Егорович.“

„И за какво му е Павел?“

„Не знам. Наистина не знам.“

„Вие виждате ли ме?“

„Да... Виждам ви.“

„Как изглеждам?“

„Среден ръст. Руса коса. Късо кожухче, светло.“

„На колко години съм?“

„На около тридесет.“

„Грешите. Аз съм висока брюнетка към четиридесетте. В дълго палто от норки. На долната си устна имам малък белег, забележим е, но не ме загрозява. Когато говоря, заеквам леко. Съвсем лекичко. Ясно ли е?“

„Да, добре.“

„Кой е другият в колата?“

„Моят помощник.“

„Име?“

„Николай.“

„Него ще го питат ли за мен?“

„Не знам. Сигурно ще го питат.“

„Кажете му, че дребничката жена с късото светло кожухче е случайна минувачка, която аз съм помолила да ви доведе от павилиончето до мен. А вие сте разговарял с мен, онази жена си е отишла, тя не ме познава въобще. Всичко ли разбрахте?“

„Да.“

„Аз си тръгвам, а вие ще останете тук още няколко минути. Пребройте бавно до триста и можете да се връщате в колата. Предайте на Чинцов нашите условия. Павел ще му позвъни утре в десет сутринта. И помнете: той е съгласен да ви сътрудничи, но ако се опитате да го прекарате, ще ви се наложи да съжалявате за това. Павел не е от бъбривите, но е отмъстителен.“

„Да. Ще предам всичко.“

„Отивам си. Започвайте да броите.“

Рита премина покрай самия Павел. Тя следваше съвсем точно инструкциите му и не тръгна по тротоара край колата, в която чакаше

Николай, а свърна рязко зад павилиончетата. Шабанов послушно остана да брои в тъмнината и Сауляк доволно си отбеляза, че Рита не бе загубила своите способности. Всичко бе направила точно както трябваше.

Проследи я с поглед, докато светофарът светна зелено и тя премина от другата страна на улица „Профсъюзна“. После, стъпвайки леко и безшумно, Сауляк отиде до своя сааб, качи се в него и потегли към пресечката с улица „Генерал Антонов“, където трябваше да дойде Рита.

% % %

— Умори ли се? — попита я загрижено, когато се качи в сааба.

— Малко — усмихна се бледо тя. — Сигурно съм отвикнала.

— Нищо детето ми, ти си юнак, добре си свърши работата. Напразно се страхуваше. Сега ще те откарам вкъщи и ще си починеш.

— А утре?

Павел долови боязън в гласа й.

— Какво утре?

— Утре ще трябва ли да работя?

— Не ти ли се ще? Страхуваш ли се?

— Не, не е това... Страхувам се, че пак ще изчезнеш. Без теб аз съвсем...

— Какво, детето ми?

— Не знам какво да правя. Чувствам се ненужна.

— Нали все още работиш в спестовната каса?

— Сега се нарича спестовна банка. Да, там работя.

— Скучно ли е?

— Разбира се. Но съм свикнала.

Изведнъж Сауляк осъзна колко самотна е тази млада жена. Бе я включил в групата си преди десет години и отначало се бе опасявал, че Рита всеки момент би могла да се възпротиви и да започне да иска свободата си, да пожелае да си създаде нормално семейство, да ражда деца. Но после се бе зарадвал, че опасенията му се бяха оказали напразни. Рита беше послушна, изпълнителна и не предявяваше никакви претенции. Тогава не я бе разбрал и самонадеяно бе считал, че тя работи с него изключително от чувство за благодарност, тъй като съвсем навреме я бе измъкнал от болницата, където бе попаднала по инициатива на своите гадняри-съквартиранти в комуналното жилище.

Павел съвсем спокойно би могъл да мине без трайна връзка с жена. Не се нуждаеше от емоционално обвързване и душевна близост, беше студен и затворен в себе си човек. И считаше, че се разбира от само себе си, Рита да бъде точно такава, тъй като не искаше свобода, нямаше определен приятел, не напираше да се омъжва.

Сега си спомни очите й, когато го бе видяла пред прага на жилището й, спомни си как тя се бе разплакала. И осъзна, че през всичките тези години е бил пълен идиот. Че въобще не я е разбирал. А тя го обичаше.

Някога, преди десет години, бе успял да й внуши, че трябва да се гордее с качествата, подарени й от природата. Че те са ценност, която я отличава от останалите хора, че трябва да пази този природен дар и да го усъвършенства. Защото точно чрез този дар животът й ще се изпълни със смисъл. Рита бе му повярвала. А в нейните очи Павел бе бил единственият човек, който можеше да я оцени и похвали. Тя не познаваше Булатников и никога не беше го виждала. Нейният единствен шеф бе бил пак Сауляк. Освен това, Рита не познаваше останалите членове на групата и дори не знаеше за тяхното съществуване. Павел се бе надявал, че подчертавайки нейната изключителност и уникалност, ще може да поддържа интереса й към работата, затова никога не й бе споменавал, че разполага с още трима души — при това, по-силни и по-надарени. Опасно бе да предизвикваш ревност у жена, дори тя да не е спрямо любим мъж, а спрямо работата. Сауляк бе станал за Рита единственият, е когото тя би могла да говори за себе си открито, без да скрива нищо, на когото би могла да довери своя страх или умората си, от когото да чуе думи на одобрение и възхищение. И когато той бе изчезнал за две дълги и предълги години, Рита се бе почувствала самотна, предадена, захвърлена и никому ненужна. „Бедното ми момиче — помисли си Павел, — съвсем естествено е да се страхува, че отново ще изчезна, и че отново ще се лиши от работата, която я кара да се чувства необходима и полезна. Тя отново няма да има нищо друго, освен скучната си служба в спестовната банка, освен пустото си жилище и убийствената си самота.“

Стигнаха до дома й и заедно се качиха горе. Рита свенливо му предложи да вечеря у нея и лицето й радостно разцъфна, когато той се съгласи.

— Нямам нищо специално — рече му после малко смутено. — Ти се

появи толкова неочаквано.

— Нищо, момичето ми, нали знаеш, че не съм претенциозен към яденето.

— Искаш ли да ти опържа картофки?

— Искам — кимна Павел. — Да ти помогна ли?

— Не, ти си седи тук. Ще се справя сама.

Вечеряха и пиха чай с кифлички. Вече преваляше полунощ, а Павел все още не си тръгваше. Не можеше да реши дали да си отиде или да остане. Много му се искаше да си върви вкъщи, защото близостта с Рита не му бе необходима — нито преди, нито сега — но се опасяваше, че за изминалите две години нещата са се променили, и че тя би могла да се окаже единствената, която няма да го подведе. А това означаваше, че трябва още по-здраво да я привърже към себе си.

— Отдавна исках да ти кажа... — поде колебливо.

— Какво, Паша?

— По-точно, исках да те попитам. Не, не е това. Кажи ми, моето момиче, ти в мен само своя шеф ли виждаш? Или аз означавам и нещо повече за теб?

Свенлива усмивка озари миловидното й лице.

— Разбира се, Паша. Ти означаваш за мен много. Мислех си, че отдавна си се досетил за това. Нима съм се заблуждавала?

— Не, не съм се досетил. Беше ми необходимо да проживея две години далеч от теб, за да го разбера. Знаеш ли, ти ми липсваше много. Много. А аз на теб?

— Умирах без теб — изрече простичко Рита. — Къде се беше дянал цели две години?

— Бях надалеч. Вече няма значение къде съм бил. Важното е, че се върнах. Повече няма да те напускам.

— Дори и сега?

— Дори и сега. Да вървим да спим, момичето ми.

ШЕСТА ГЛАВА

Чинцов с нетърпение очакваше да стане десет часа. „Как всичко се преобърна! Който търси, намира. Работата е ясна, никой не обича мизерията и Сауляк е решил да изкара пари. Че какво, похвално намерение. Разбира се, че живият съратник е по-добър от мъртвия враг — от живия поне някаква полза има. Щом си предлага услугите, значи не се готви да пакости. Трябва да изстискам от него всичко, което мога, а после ще видим какво ще стане. Може би ще успея да го вербувам за своя екип.“

Шабанов му бе позвънил късно вечерта и бе казал, че идва веднага. Чинцов бе разбрал, че се е случило нещо, но дори не бе и предполагал каква новина ще му донесе Евгений. Най-много го бе заинтересувала онази жена. Дали пък тя не беше роднината на Сауляк, която го бе посрещнала в Самара?

— Една такава слабичка блондинка, нали? — бе запитал.

— Не — беше поклатил глава Шабанов. — Атрактивна брюнетка, малко заеква. Но долната си устна има мъничък белег.

— Значи не е тя — разочаровано бе въздъхнал Чинцов. — Не би било лошо да намерим онази роднина. Може да ни се окаже от полза. А ти защо си толкова унил, Женя? Да не би да си ударил някоя чашка от страх?

— Нищо не съм пил — бе се намръщил Шабанов. — Просто нещо ми е лошо. Някаква слабост, сам не разбирам какво точно ми е.

— Може би се разболяваш?

— Възможно е. В главата ми е такава мътилка, сякаш три нощи поред не съм спал.

— Добре, добре. Да оставим това сега. Важното е, че утре Сауляк ще ми позвъни. Хитрец е той, знае си интересите. Николай ми каза, че Сауляк бил засякъл него и Серьожа. Изглежда този момък правилно е решил, че е по-добре вместо да се крие от нас, да търси приятелството ни. Така се нареждат и неговите, и нашите работи.

Шабанов си бе отишъл, а Григорий Валентинович бе прекарал една безсънна нощ, премисляйки как най-добре да проведе разговора с неуловимия Сауляк. Беше от ясно по-ясно, че той ще поиска пари за услугите си. Може би трябваше да го посплаши и да го накара да склони на по-нисък хонорар? Или пък да се престори, че не знае нищо за него, да не стане подозрителен. Май че беше най-добре да му заплати щедро, а после

да го сгащи в нещо, когато съвсем не очаква.

Чинцов скочи от леглото още преди зазоряване и се втурна към кухнята да приготвя закуска за жена си и дъщеря си. Не че беше кой знае какъв домошар и любещ съпруг, а просто нямаше търпение те да закусят и без много да се помотават, да се измитат от къщата. Те вечно се суетяха, гиздеха се с часове и дори едни скапани яйца изпържваха за не по-малко от четиридесет минути.

Дъщеря му беше студентка, но сега не бяха ония времена, когато обучението във вузовете беше безплатно, но отсъствията от занятия ти излизаха доста солени. Днес ще влезеш на куково лято в безплатен вуз, а в платеното обучение никой не ти обръща внимание на дисциплината. Плащай си семестъра и прави каквото си искаш, можеш и въобще да не ходиш на лекции — важното е да си вземеш изпитите през сесията.

Дъщерята на Чинцов никак не обичаше да става рано и отиваше в своя платен институт за втората, а понякога и за третата лекция. Жена му също не си даваше зор да отиде навреме на работа, а на Григорий Валентинович никак не му се щеше да разговаря със Сауляк в тяхно присъствие. Това трябваше да бъде избегнато.

— Ай, Гриша — проточи глас жена му, вмъквайки се в кухнята по халат, от който се подаваше бархетна нощница. — Да не би да имаме днес някакъв празник?

— Ами, просто така — с привидно безгрижие отвърна Чинцов, — нещо не ми се спеше и затова станах по-рано. Върви да се измиеш, закуската вече е готова.

Жена му се скри в банята, а той се отправи да буди дъщеря си. Това не бе проста работа и изискваше голяма издръжливост. Лена беше разглезена и капризна девица, а за вежливо отношение към по-възрастните или поне към родителите си и дума не можеше да става.

— Махай се — злобно изръмжа тя и се обърна с лице към стената.

— Лена, ставай. Вече е осем.

— Казах ти да се махаш. Омитай се оттук!

— Аз пък ти казвам да ставаш! — повиши глас Чинцов.

— Върви, знаеш ли къде...

Лена рязко се извъртя, изрита одеялото, разголвайки се безсрамно, и започна да пищи:

— Абе, защо не вървиш на майната си! Не ме пипай! Когато си искам, тогава ще ставам!

— Мръсница! — изрева Григорий Валентинович, сграбчи одеялото и го запокити в далечния ъгъл на стаята. — Веднага ставай! И си прикрий срамотиите. Разговаряш с баща си, а не с твоя чукач! Само за беля те отгледах! Аз плащам пари за учението ти и бъди така любезна да се учиш, че иначе и чистачка няма да стане от теб. Глупачка такава!

Лена мълчаливо нахлузи през главата си една тениска, която достигна до средата на бедрата й, мина покрай баща си с демонстративно полюшваща се походка и излезе от спалнята.

Подобни скандали не бяха рядкост в семейство Чинцови — безочливата им и не особено умна дъщеря редовно даваше повод за такива „диалози“ с повишен тон. Майката в тези случай вземаше страната на своя съпруг. Тя разбираше, че скъпото им детенце не е цвете за мирисане, смяташе претенциите на Григорий Валентинович за напълно основателни и не си правеше никакви илюзии, че би могла по някакъв начин да повлияеше на устатото си и съвсем обнагляло отроче.

Лена седна да закусва с нацупена физиономия, което не се отрази въобще на добрия й апетит. Чинцов пък не можа нищо да сложи в уста, но изпи цели три чаши чай. Той даже включи ютията и изглади полата на жена си, да я изпрати от къщи колкото се може по-бързо. Струваше му се, че минутите летяха с неимоверна скорост, а жените все се ровеха, все нещо търсеха, по десет пъти сменяха ту блузки, ту бижута — сякаш се готвеха за прием в американското посолство.

Най-сетне в десет без двадесет външната врата се затвори зад тях и Чинцов облекчено въздъхна. Сега вече можеше да разговаря със Сауляк.

% % %

Вячеслав Егорович Соломатин не можеше да проумее какво ставаше с него. Кой знае защо, ръцете и краката му бяха станали оловни, по цялото му тяло се бе разляла топла тежест, а думите достигаха до него като през памук.

— Защо ви е нужен Павел? — питаше го невисока русокоса жена в късо светло кожухче.

— За да помогне — отвръщаше той, движейки с усилие устните си.

— На кого е нужна помощта му?

— На Президента.

— А Президентът знае ли, че му е нужна помощ?

— Не. Аз знам. Аз искам да му помогна.

— Защо мислите, че Павел може да направи това?

— Не знам... Надявам се. Няма на кого друг да разчитам. Всички са купени, всички са продажници наоколо.

— Павел знае ли за вас нещо компрометиращо?

— Не. Няма какво да знае. Аз нищо такова не съм направил.

— Павел опасен ли е за вас?

— Не. Надявам се. Нищо лошо не съм му сторил. И не се готвя. Искам само той да ми помогне.

— Виждате ли ме, Вячеслав Егорович?

— Виждам ви.

— Каква съм?

— В кожухче. Дребничка такава, светлокоса. Слабичка. Тъмно е, не ви виждам очите.

— Вие грешите — каза жената. — Аз съм висока и пълна. С боядисана коса, късо подстригана. Нося пухкаво зелено палто. Лицето ми е силно гримирано. На ушите си имам диамантени обеци. Нали така?

— Така е — послушно потвърди Соломатин.

„И от къде на къде ми дойде на акъла, че тя е дребна и слабичка? Я я виж какво женище е. И палтото й е наистина зелено. В него дори изглежда още по-грамадна. И обеци има на ушите си, не се вижда добре в тъмното, но съм сигурен, че са с диаманти. Нещо май ми има на очите.“

— Павел ще ви телефонира утре и вие ще имате възможност да се договорите с него за всичко. Сега аз си тръгвам, а вие постойте тук още няколко минути и си отивайте после вкъщи. И нищо няма да си спомняте, освен това, че разговарях с вас и ви обещах, че Павел ще ви позвъни. Нали така, Вячеслав Егорович?

— Да, така е — едва чуто отвърна той с неподатливи устни.

Жената отстъпи в тъмното и изчезна, сякаш се разтопи във вечерната мъгла.

Соломатин покорно чакаше, скован от някакво неразбираемо вцепенение. Постепенно самочувствието му се подобри, оловната тежест премина, ръцете и нозете му отново станаха послушни. „Какво става с мен? Какво правя тук? А, да, разговарях с някаква едра, гримирана жена със зелено палто. Разговаряхме за Павел. Обеща, че утре той ще ми се обади по телефона... Господи! — сепна се изведнъж Соломатин. — Той откъде знае, че го търся? Да не би Василий да се е издънил? Бях му наредил само отдалеч да следи Сауляк, да не се приближава и да не влиза в никакви контакти. Васка се кълнеше, че Сауляк не го бил забелязал, а изчезването му на летището в Екатеринбург се дължало на опита му да се скрие от двамата с волгата, които го причаквали до затвора. Нима Васка ме е лъгал? Или това са пак шегичките на Сауляк? Булатников казваше, че Павел можел на всекиго да развърже езика.“

Вячеслав Егорович се отърси от мрачните мисли и си погледна часовника. Вече беше десет и половина, трябваше отдавна да си е вкъщи, а той стърчеше в Кунцево, на някаква си улица „Гришин“. „Какъв ли дявол ме доведе тук?“

Стъпвайки бавно и внимателно, стигна до колата си и убедил се, че краката му го държат, решително седна зад волана.

% % %

Днес Рита се справи по-добре, увереността й се бе върнала и дарбата й се прояви с цялата си сила. Павел не си тръгна веднага. Нареди й да се качи в сааба, а той остана в тъмното и иззад едно дърво наблюдаваше Соломатин. Този път Рита не му бе внушила да брои до триста, просто му бе казала да почака малко, а Вячеслав Егорович се опомни чак след двадесет и три минути. Сауляк специално бе засякъл времето. „Браво, моето момиче!“ Страхуваше се, че след нощта, която бе прекарал с нея, тя ще отслабне и няма да може да се съсредоточи, но бе станало точно обратното. Бе започнала да работи още по-добре.

Вероятно тук беше разковничето. Рита беше най-слабата в групата, не я изпращаше на сложни задачи, но може би цялата работа беше в това, че й бяха липсвали положителни емоции. Ако нещата стояха така, съществуваше надежда, че дарбата й ще се разгърне в пълна мощ, и ако Рита беше привързана към него, тогава нямаше да му бъде нужен никой друг. „Трябва да видя какво правят останалите — напомни си Павел. — Ако са нарушили забраната ми и са се показали на светло, да вървят по дяволите. Слава Богу, никой не познава Рита и към нея няма да се проточи никаква нишка, дори и ако нещо не е наред.“

Рита имаше много измъчен вид и слепоочията й се бяха оросили от ситни капчици пот. Той със странна нежност си помисли, че тя навярно много се бе старала да си свърши добре работата, че беше дала всичко от себе си в разговора със Соломатин, защото е искала Павел да не се разочарова от нея. В досегашния му живот никога не бе имало друга жена, която да го цени и да се страхува, че би могла да го разочарова.

Изведнъж си спомни как я бе видял за първи път — дребничка, слабичка, с посивяло личице, в дълъг и отвратително грозен болничен халат, залитаща от слабост след инжектираните силни лекарства. Тогава беше едва на деветнадесет години и приличаше на нещастно проскубано пиле. Отначало я бяха откарали в милицията, защото съседката й по комунална квартира бе заявила, че Рита системно крадяла и изливала в мивката водката, която също толкова системно купувал нейният мъж-алкохолик. Кварталният милиционер искал проблемът да се реши мирно и тихо, но съседката мушнала в джоба му солидна сума, за да затвори Рита за хулиганство. Добре си бе направила сметката — да изявят претенции тя и мъжът й за разширяване на жилищната си площ за сметка на освободилата се стая. Откарали Рита в участъка, поукрасили съответно материалите и документите и ги дали на следователя да възбуди наказателно дело срещу нея. А тя — свещена простота — да вземе да му каже:

— Те сами си изливаха водката. Аз въобще не съм я пипвала.

— Вие чувате ли се, момиче, какво говорите? — изумил се следователят. — Как така ще я изливат сами? Такива неща не стават!

— Стават — упорито твърдяла Рита. — Аз много исках да я изливат и те го правеха.

Повече никакви достоверни обяснения не могли да получат от нея и приели мъдрото решение: да се изпрати на съдебнопсихиатрична експертиза. Тъй като и там Рита настоятелно заявявала, че не е докосвала съседските бутилки, а съседите й само са се подчинявали на волята й, лекарите с чиста съвест я признали за невменяема и момичето било натикано в психиатрията. Добре че Булатников навреме я бе забелязал и Павел беше успял да я измъкне оттам, преди конските дози лекарства да свършат страшната си работа. Разбира се, всички лостове на нейното освобождаване бе държал Булатников. Павел по това време вече беше уволнен от КГБ и не бе разполагал с никакви възможности, но именно той бе дошъл да вземе Рита. Владимир Василиевич имаше твърдо правило: да работи само чрез Павел. Лично откриваше хората за групата на Сауляк, но нито един от тях не знаеше за връзките му с Павел и това, че истинският шеф е именно той. Тези хора трябваше да бъдат свързани само със своя куратор — Павел Сауляк.

Рита повече не се върна в своята „комуналка“. Булатников се бе разпоредил да я настанят в малка гарсониера, да я излекуват и да й бъде приложен целият комплекс от мероприятия по вербовката. Като начало Павел отдели време да й внуши, че единствено като му сътрудничеше, би могла да остане на свобода и да живее спокойно. Бе й обяснил, че в случай на отказ от нейна страна, той повече няма да я покровителства и ще й се наложи да се върне в комуналната квартира при забележителните си, добрички съседи, и че няма да чака дълго повторението на епопеята с милицията и психиатрията. Рита беше ужасно наплашена от всичко, случило се с нея, и това повторение никак не я блазнеше. Освен това, беше толкова благодарна на Павел, когото смяташе за свой избавител и благодетел, че допусна доста разпространената сред наивните девойки грешка да се влюби в прекрасния принц-спасител.

Но всичко това Павел го бе осъзнал едва сега. И не можеше да се начуди какво толкова бе харесала в лицето му, което бе доста далеч от еталона за мъжка красота.

Той я изпрати до входа, но не се качи в жилището й. Трябваше да се прибере, да се наспи, да посъбере сили и да помисли. Предстоеше му нещо, което трябваше да свърши на всяка цена, и работата едновременно за трима възложители — за генерал Минаев, за екипа на новия кандидат-президент и за привърженика на сегашния Президент, Соломатин — му бе необходима, само за да отклони опасността от себе си и да си осигури свобода на действие, за да доведе до завършек единственото важно в този момент за него начинание.

% % %

Пред дома на Михаил имаше опашка. Съвсем истинска, макар и само от четири жени. Павел веднага се сети каква е работата и изруга на ума си.

„Не е издържал Миша, не е могъл да се справи със скуката и с навика да разполага с големи пари. Започнало е частна практика копелето.“

— Коя от вас е последна? — попита.

Жените бяха на различна възраст, но кой знае защо израженията на лицата им бяха еднакви.

— А вие за кога имате час? — обади се най-възрастната.

— За петнайсет и трийсет — набързо излъга Павел.

— Това не може да бъде — убедено заяви тя. — За петнайсет и трийсет съм записана аз. Още преди две седмици се записах.

— Значи ще мина след вас — миролюбиво предложи Павел.

— Не, след нея е мой ред — обади се друга, малко по-млада дама. — Аз съм записана за шестнайсет.

— Няма проблеми, момичета. Значи, първо вие, после — аз.

Дамите го погледнаха неодобрително, но не отвърнаха нищо.

— Честно казано, аз не съм се записвал — призна си той. — Но ми се налага. Много ми се налага. Сами разбирате. Само че вие не се вълнувайте, няма да ви прередя. Всичките ще ви изчакам да минете. И не ме издавайте, че съм се наредил на опашката след вас.

Дамата, определена за четири часа, го изгледа този път съчувствено.

— Сигурно не сте дошъл от хубаво — каза тя. — Имате много измъчен вид. Не се безпокойте, днес повече никой няма да дойде. Михаил Давидович приема до пет и не записва никого за по-късно от шестнайсет часа.

Павел мълчаливо се спусна на полуетажа и приседна на перваза. „Значи Миша приема по един клиент на всеки половин час. Халтураджия такъв! Нима може за тридесет минути да направиш хубава хипноза и да убедиш човека, че всичко му е наред? За това трябва да се поработи не по-малко от два часа. А може би той дори не работи с хипноза. Миша е универсал — уникално природно явление, но е прекалено алчен и това един ден ще го погуби.“

Сауляк зачака търпеливо, отбелязвайки си, че той действаше много точно: на всеки половин час от апартамента му излизаше по една жена и влизаше друга. Впрочем, бе излязъл и един мъж. Най-сетне в четири и половина на прага се появи жената, която имаше час за шестнайсет. Павел решително изкачи няколкото стъпала и прекрачи в тъмното антре.

— Михаил Давидович — извика високо. — Може ли да вляза при вас, без да съм записан.

— Влезте — дочу се отвътре познат глас.

Павел влезе в неголямата стая и с облекчение установи, че макар да бе нарушил забраната му, Михаил не беше започнал да се прави на магьосник. Никакви свещи, кръстове, талисмани и прочие атрибути, призвани да внушат на клиентите мисълта за връзката на екстрасенса с висшите сили и с духовете от отвъдното. Михаил седеше зад обикновено бюро, облечен в най-обикновен костюм, светла риза и вратовръзка. Само че видът му съвсем не беше делови, а по-скоро бохемски — къдравите му кичури достигаха до раменете, на носа му се мъдреха очила с тонирани стъкла, а коремчето му бе станало още по-забележимо и по-закръглено.

— Павел Дмитриевич! — възкликна той.

— Май не ме очакваше, а? — мрачно рече Сауляк. — Мислел си си, че няма да разбера за твоите шмекерлъци. Сигурно цяла Москва за теб говори. И само каква опашка се беше проточила пред вратата ти.

— Няма такова нещо, Павел Дмитриевич — замънка Михаил, — нищо чак толкова особено. Аз съм обикновен терапевт... без ония глупости. Никой не ме знае, кълна ви се.

— И с какво се занимаваш тук по предварително записване. Уроки ли разваляш? Неверни любовници ли омагьосваш, кучи син такъв?!

— О, какво говорите?! Не, не — замаха с ръце той. — Просто разговарям с хората, премахвам им стреса. Обяснявам им, че не трябва да обръщат внимание на нещата, които отравят живота им. Нали знаете правилото? Ако не можеш да измениш ситуацията, промени отношението си към нея. Разбира се, внушавам и някои мисли против волята им, но те не забелязват нищо, кълна ви се. Никой не знае. Павел Дмитриевич, влезте ми в положението! Вие си отидохте и не казахте за колко време, нали трябва да се живее? Какво трябваше да направя, до гроба си ли да се мотая без работа?

— Добре, престани да хленчиш. Аз се върнах и трябва да се работи.

— Разбира се, разбира се, Павел Дмитриевич — радостно бърбореше Михаил, разбрал че му е простено. — Аз съм готов. Непрекъснато се поддържах във форма, заради това и приемен кабинет си отворих — да не си губя навика.

— Ти не навика, а живота си можеш да загубиш — сърдито го сряза Сауляк. — Нямаш ли поне малко мозък в главата си? Нали специално те предупредих!

Но гневът ум вече бе попреминал и Павел сега мислеше само за това

как най-ефективно да използва Михаил.

% % %

Юлия Третякова беше начинаеща журналистка. Разбира се, тя мечтаеше за слава, за главозамайващи скандални публикации и за разобличителни интервюта, които един ден щеше да вземе от най-известните хора в страната, а може би и в целия свят, но засега й доверяваха само да събира материал за рубриката „Срочно в броя“.

Днес в едното от управленията на вътрешните работи беше дежурен неин познат и Юлия имаше намерение да се повърти покрай него до обяд и към пет часа да донесе в редакцията дописки за грабежи и побои, а ако й провървеше — и за кървави убийства. След оперативката излезе от издателството и тъкмо се бе отправила към метрото, когато към нея се приближи импозантен възпълен мъж с тонирани очила и дълга къдрава коса.

— Госпожице — рече й той с приятен баритон, — бихте ли ми отделила няколко минути?

Юлия се озърна нервно, след това съобрази, че зданието на редакцията е съвсем наблизо, и в случай на опасност можеше да се скрие в него. От друга страна пък, този непознат би могъл да се окаже някоя знаменитост. С други думи, не можеше да се отказва от подобни разговори. Ами ако изведнъж се появеше нещо сензационно?

— Слушам ви — отвърна, усмихвайки се лъчезарно.

— Искам да ви направя предложение. Но то е от такъв характер, че не бих желал да попадам пред очите на вашите колеги. Какво ще кажете, да се отдръпнем малко настрана?

Това я заинтригува, макар някъде в съзнанието й да се прокрадна необясним страх. „Абе, журналистка ли съм или не съм в края на краищата! Нямам право да се страхувам, ако се появи възможност да се докопам до горещ материал.“

Мъжът се отправи към един безистен и Юлия покорно го последва. Влязоха във вътрешния двор и се настаниха на ниска пейчица.

— Хайде да се запознаем — поде той. — Казвам се Григорий, а вие?

— Юлия. Слушам ви, Григорий.

— Вижте какво, Юлия, аз ви наблюдавам отдавна. За първи път ви видях преди няколко месеца и представете си, влюбих се във вас. Да, да, не се смейте, дори и в нашето цинично стоково-парично време това понякога се случва. Оттогава често идвам тук, стоя пред редакцията и ви очаквам да се появите. Не бива да се плашите. Аз не възнамерявам да ви предлагам нищо лошо. Вие сте изумително момиче и бих могъл просто да ви гледам отдалеч и да се смятам за щастливец. Но сега ми се предостави възможност да ви направя услуга. Впрочем, именно затова и реших да се запозная с вас.

— Каква услуга?

— Аз мога да направя така, че за вас да се заговори в журналистическите среди.

— Да не би да имате сензационен материал? — веднага се разпали Юлия.

— Засега не. Но той може да се появи, ако вие пожелаете това.

— Не ви разбирам — сбърчи чело тя.

— А аз ще ви обясня. Имам възможност да взема интервю от Ратников.

— Какви ги говорите?! — възкликна Юлия. — Не, аз не ви вярвам. Вече две години Ратников не допуска до себе си никакви журналисти. На никого не се е удало да вземе интервю от него, откакто той се включи в екипа на Президента.

— Точно така — усмихна се обаятелно Григорий. — На никого. Нито едно интервю за две години. Затова пък в пресата и по телевизията редовно се промъква информация за това, че Ратников отказвал да беседва с журналистите. Представяте ли си какъв шум ще се вдигне около името ви, ако вие бъдете единствената, заради която непристъпният Ратников направи изключение?

— Но той няма да го направи... — колебливо възрази Юлия.

— Ще го направи. Ако вие сте съгласна, това интервю ще бъде публикувано след три дена във вашия вестник. Съгласна ли сте?

— Но аз не разбирам. Не, не ви вярвам.

— Юлия, не ви питам дали ми вярвате или не. Засега ви питам само искате ли да вземете това интервю?

— Господи, разбира се, че искам! Но как ще стане това?

— Аз лично ще взема от него интервюто. Вие сте права, той няма да ви допусне до себе си, както няма да допусне и никого от вашего брата журналистите. А аз мога да го направя. И ще ви предам касетата със записа на нашия разговор. Вие ще подготвите материала за публикация и ще сложите под него името си.

— Но това е измама! — възмути се Юлия. — И тя ще бъде разкрита моментално. Ратников ще прочете вестника и на всеослушание ще заяви, че интервюто не го е взела Юлия Третякова, а някакъв мъж на име Григорий.

— Виж, това си е моя грижа. И ви давам дума, че нищо такова няма да се случи. Е, Юлия, решавайте.

— Но защо ви е нужно това? — подозрително запита тя, борейки се с изкушението да се съгласи веднага и безпрекословно.

— Искам да направя нещо хубаво за вас — обезоръжаващо се усмихна новият й познат. Нали ви казах, че много ми харесвате. Аз не разчитам на близко познанство, защото разбирам, че такова красиво и талантливо момиче сигурно си има приятел, когото обича, който й е скъп, и когото тя едва ли ще отблъсне, заради такъв нелепо романтичен чудак като мен. Аз въобще не витая в облаците, както би могло да ви се стори, макар да съм способен на силни чувства и истинска преданост. И би ми доставило огромна радост, ако мога да направя нещо полезно за вас. Ето, това са и всичките ми подбуди.

— А гаранции? Откъде мога да бъда сигурна, че на лентата ще е записан именно гласът на Ратников? Ако се окаже, че ме лъжете.

— Ако толкова се страхувате, мога да направя видеозапис. Може да не познавате гласа му, но лицето...

В главата на Юлия цареше пълен хаос. Ужасно искаше този материал. Това щеше да бъде първата крачка по пътя към славата и при това, толкова огромна. За нея щеше да се заговори като за журналистка, за която няма затворени врати. Та нали толкова мастити „зубри“ си бяха счупили зъбите о Ратников. На всички им бе показана червена светлина, а тя бе успяла! Но пък всичко това беше някак странно. Неочаквано.

Изведнъж съзнанието й се проясни, стана й леко и свободно. Какво толкова имаше да му мисли? Такъв шанс се случваше един път в живота и би трябвало да е идиотка, за да го пропусне.

— Добре — решително заяви. — Съгласна съм.

— Чудесно. Вдругиден по същото време ще ви очаквам в този двор. Тогава вие ще получите видеокасетата с интервюто на Ратников.

— И какво ви дължа за това?

— Господи, Юлия! — възмутено възкликна Григорий. — Нима не вярвате в безкористността?!

— Ами, в такъв случай, предварително ви благодаря — надигна се от пейката тя. — Много се надявам, че няма да ме подведете или излъжете.

Излязоха заедно от безистена. Юлия зави към метрото, а новият й познайник премина от другата страна на улицата и влезе в едно вишневочервено волво.

% % %

Михаил отдавна не беше изпълнявал такива трудни поръчения. Бе уверил Павел, че е поддържал непрекъснато форма, но нима можеше да се сравни внушението, което прилагаше на истеричните и готови да повярват на всичко жени, изтерзани от постоянните неуредици и нещастия, с това което му предстоеше сега. Днес трябваше да работи със силни и здрави мъже, които на никого не вярваха и във всекиго виждаха враг. Но Михаил си даваше сметка, че на всяка цена трябваше да изпълни задачата, защото иначе Павел щеше да му откъсне главата. Пък между другото, и пари нямаше да му даде.

След като заключи, колата и намести удобно на рамото си чантата с видеокамерата, Михаил въздъхна дълбоко, за няколко секунди затвори очи, концентрирайки се, и решително влезе във входа на многоетажната тухлена сграда, намираща се на булевард „Староконюшечний“. Вътрешната врата нямаше секретна брава, пък и кому ли бе нужна, щом зад тази врата стоеше широкоплещест набит гард, на чието бедро се мъдреше разкопчан кобур.

— При кого идвате? — строго запита той, преграждайки пътя му.

Михаил безмълвно го погледна в очите и извади от джоба си

журналистическа карта, на която бе написано: „Юлия Третякова, кореспондент Гардът беше волеви момък и на Михаил му се наложи един след друг да му изпраща силни импулси, за да сломи съпротивата му. Най-сетне той пое картата.

— Трябва да ви запиша — каза вяло.

— Разбира се — съгласи се Михаил.

Той разчиташе тъкмо на тази стандартна процедура. Ако бъдеше направена проверка, в дневника щеше да бъде отразено, че тук е идвала Юлия Третякова. Охранителят си свърши работата и му върна картата.

Михаил я мушна в джоба си и бодро закрачи към асансьорите. Сега трябваше да се промъкне в апартамента на Ратников и да го застави да говори това, което бе необходимо. „Дали ще ми стигнат силите? Да, трябва да ми стигнат, не бива да се отпускам, а страхливите мисли да вървят по дяволите!“ — окуражи се той.

В асансьора отново затвори очи и се постара да се мобилизира вътрешно. Автоматичните врати плавно се отдръпнаха в двете посоки и пред него изникна поредният телохранител, който не пазеше вече всичките обитатели на сградата, а само живеещия на този етаж съветник на Президента.

Този път му се наложи да прилага по-мощно усилие. Гардът стоеше като телеграфен стълб и не се помръдваше нито на сантиметър от асансьора, макар да не употребяваше сила, което бе добър признак. „Дръпни се! — мислено му заповядваше Михаил. — Направи три крачки назад, обърни се, приближи се до апартамента на Ратников и позвъни. Ако те попитат: Кой е?, нека да чуят в отговор твоя глас. Отдръпни се, обърни се, позвъни. Отдръпни се.“

Телохранителят послушно направи три крачки назад и позвъни в апартамента.

След минута Михаил вече разговаряше с жената на съветника, която се оказа лесна плячка, тъй като абсолютно не бе подготвена за съпротива. Усмихвайки се мило, тя го поведе във вътрешността на жилището.

— Саша, имаш гости — рече напевно, отваряйки вратата към кабинета на своя съпруг.

Михаил го блъсна вълната на гнева, излъчван от Ратников. Той не очакваше никакви гости, а още по-малко пък журналисти, чийто достъп в дома му бе категорично забранен.

— Кой сте вие? Защо ви пуснаха тук? — раздразнено запита Ратников.

— Александър Иванович... — поде с мек глас Михаил.

Той беше вир-вода от напрежение, потта се стичаше по гърба му и дългите му къдрави кичури залепваха за шията му. По време на сложна работа не биваше да носи очила, за да не се задържат и разсейват импулсите от стъклата им, и Михаил не виждаше съвсем ясно предметите, намиращи се на повече от три метра. Това го изнервяше, но той се стараеше да не се отвлича и напълно да се съсредоточи в потискането на волята на президентския съветник. Все пак осъзнаваше, че бе прекарал две години в професионално бездействие. Почти беше забравил колко тежка е

истинската работа.

Но след двадесетина минути почувства, че е овладял ситуацията. Ратников отпуснато седеше в креслото зад бюрото си и гледайки в обектива на камерата, разказваше за разногласията в президентския екип. От време на време Михаил му задаваше въпроси и неговият глас също се записваше, но това не беше проблем, защото звукът на тези места можеше да бъде изтрит и ако се наложеше, на неговото място щеше да бъде монтиран гласът на Юлия Третякова. Най-главното бе, че не попадаше в кадър, тъй като стоеше пред Ратников с камерата в ръце.

Интервюто завърши. Михаил изключи апаратурата, прибра я в чантата си и се приближи съвсем близо до съветника.

— Ние с вас добре поработихме — произнесе с тих, почти лишен от интонации, глас. — И ако някой ви запита, на кого сте дал това интервю, ще казвате, че при вас е идвало момиче на име Юлия Третякова. Ето, оставям ви визитката й, за да не забравите как се казва и от кой вестник е. А мен никога не сте ме виждал. Не сте ме виждал, нали?

— Да — кимна безволно Ратников.

Очите му бяха вперени в някаква точка, където доскоро бе светила червената лампичка на видеокамерата. Той се намираше под въздействието на силна хипноза и сега можеше да му се внуши всичко и да се блокира всеки спомен.

— Довиждане, Александър Иванович — рече Михаил. — Не е необходимо да ме изпращате, сам ще се оправя. Още щом чуете хлопването на входната врата, ще дойдете на себе си. И всичко ще бъде добре. Всичко ще бъде добре. Всичко ще бъде добре. Разбрахте ли ме?

— Да — отново кимна съветникът.

— Тогава сбогувайте се с мен.

— Довиждане... Юлия.

Михаил внимателно излезе от кабинета и на пръсти се насочи към изхода. Успя лесно да се справи с няколкото секретни брави, с които бе окичена вратата от вътрешната страна, и излизайки на стълбищната площадка, се постара да я хлопне колкото се може по-силно. Ратников трябваше да чуе сигнала, по който в съответствие с програмата бе длъжен да излезе от транса. Ако това не станеше, да не дава Господ, жена му щеше да влезе при него, а той щеше да си седи с опулени очи и полуидиотска физиономия.

* * *

Михаил Давидович Ларкин добре осъзнаваше на кого и на какво дължи своето „благосъстояние“ и не си правеше никакви илюзии. Неговата необикновена дарба се бе проявила през пубертета и той без да се изплаши въобще я бе приложил в училище при получаването на добри оценки. Пак чрез нея се бе промъкнал в технически вуз, защото за тихите еврейски момченца в началото на седемдесетте входът в престижните хуманитарни вузове бе затворен. Беше слабичък по физика и математика, но на изпитите получаваше добри бележки и без стипендия не оставаше. Най-важното бе да влезе последен на изпит, за не го чуят другите студенти какви глупости дрънка. Наличието на диплома не му бе донесло знания и след разпределението на работа в едно конструкторско бюро, животът му бе станал съвсем мизерен. Началниците го ругаеха, колегите му вдигаха рамене в недоумение, виждайки неграмотните му проекти, и при всеки сгоден случай го прехвърляха от място на място, за да се избавят от баласта и да назначат свестен инженер. И тук даже хипнотизаторските му способности бяха безсилни, тъй като с никакво хипнотично въздействие не можеше да се застави да проработи прибор, изготвен по негови чертежи.

Но на Михаил му бе провървяло, защото неговата майка работеше като костюмиер в един театър, който често пътуваше на задгранични гастроли. Майка му, разбира се, не я вземаха на тези гастроли, защото в театъра имаше и други костюмиери с по-хубави лични досиета, но затова пък Ираида Исааковна беше душата на театралното задкулисие. Обожаваше я цялата трупа, споделяха с нея радости и скърби, на рамото й си изплакваха мъките, шепнешком й доверяваха всички слухове и интриги. Михаил от най-ранно детство обичаше да прекарва времето си в майчиното си ателие и него — къдравото, пухкавобузо ангелче — го глезеха, държаха го на коленете си, черпеха го с бонбони и портокали, а осемгодишен даже вече играеше мъничка роля в един спектакъл. И като възрастен Михаил Ларкин не бе престанал да се отбива в театъра, където го приемаха радушно, защото все така обожаваха Ираида Исааковна и пренасяха обичта си към нея във вид на доверие към нейния син, в чието присъствие не се стесняваха да обсъждат своите работи.

Веднъж, когато Михаил вече бе сменил пет и шест пъти местоработата си, в кабинета си го извика завеждащият сектора. Там имаше и някакъв

непознат човек.

— А ето го и нашия Михаил Давидович — кой знае защо радостно оповести завеждащият, надигайки се от своя стол. — Вие си поговорете тук, а аз ще ви оставя, за да не ви преча.

Гостът се оказа сътрудник на КГБ. Той вежливичко и интелигентно предложи на Ларкин по-внимателно да се вслушва в разговорите, които водят актьорите и останалият персонал, особено в навечерието на гастролите — дали не се готви някой от тях тайно да изнесе скъпоценности, дали не си търси валута за покупки в западни магазини, дали не изказва страшното си намерение да стане невъзвращенец и така нататък.

— Разбирате, Михаил Давидович — меко говореше човекът от КГБ, — вие сте толкова лош инженер, че пред вас проблясва реалната опасност да си изгубите мястото и да останете въобще без работа. Прехвърлят ви от едно учреждение в друго, от един сектор в друг и просто не знаят какво да правят с вас. Най-сетне ще се намери принципен ръководител, който ще ви уволни по некадърност и непригодност, а с такава характеристика в трудовата книжка повече никъде няма да ви вземат. Може би ще ви вземат само за нощен пазач. Но вие не искате да ставате пазач, прав ли съм?

— Прав сте — искрено отвърна Михаил. — Не искам да съм пазач.

— Ето, видяхте ли. Ако ни помагате, кадровият отдел ще получи указание и никой с пръст няма да ви пипне вече. Даже можете да не ходите всеки ден на работа. Ще вземате чертежите вкъщи, за това ще получите разрешение, а за да изглеждат прилично проектите ви, нашето ведомство ще има тази грижа. Между другото, споделете тайната си как ви се удаде да завършите института с такива чудовищно слаби знания. Да не сте давал подкупи на преподавателите?

— Какво говорите! Какви подкупи! — разсмя се от сърце Михаил и внезапно, подчинявайки се на някаква смътна подбуда, взе че разказа на този комисар по какъв начин се бе изхитрил да получава добри оценки на изпитите.

Дълбоко в себе си подозираше, че комисарят няма да му повярва и ще вземе разказа му за остроумна измислица, но той се отнесе към признанието му неочаквано сериозно.

— Това е много интересно — рече замислено. — Бихте ли дошъл в службата ми да си поговорим по-детайлно на тази тема?

Михаил не схвана в какво би трябвало да се състои смисълът на тази „детайлност“, но се съгласи без колебание. Той смяташе, че връзката с такава могъща организация като КГБ би могла да стане солидна опора за тихото еврейче, непритежаващо дарба за точните науки и на практика нямащо никаква професия — въобще нищо, освен една гола диплома.

Комисарят му назначи среща за по-нататъшни преговори и му остави бележка с някакъв адрес. Михаил се изненада, че този адрес не беше на улица „Лубянка“, но не каза нищо. Щом веднъж бе решил да „дружи“ с комитета, някак не вървеше още от първия момент да проявява подозрителност и да задава излишни въпроси.

На другия ден се отправи да го търси. Оказа се обикновена жилищна сграда. Той намери посочения в бележката апартамент и натисна звънеца, но вратата му отвори не познайникът му от вчера, а съвсем друг човек, който се представи като Павел Дмитриевич. И този човек си поговори с него не за театър и гастроли, не за подслушване и доносничество, а за неговата необикновена природна надареност. През този ден нещата бяха ограничени в рамката на беседването, но Павел Дмитриевич му каза, че трябвало да се проведат изпитания, и го помоли да дойде утре.

При следващата им среща в жилището на Павел Дмитриевич имаше един мъж и една жена. Павел му предложи да продемонстрира върху тях уменията си. За чистота на експеримента Михаил трябваше предварително да напише на лист хартия това, което се готви да им внуши, а след това да започне да действа. След като свърши експериментът, извадиха листа от запечатания плик и свериха написаното с реалните резултати. Павел Дмитриевич остана много доволен. Той изпрати мъжа и жената, а него го помоли да остане.

— Михаил — поде бавно, когато останаха сами, — предлагам ви да забравите всичко, което се е случило с вас до този момент, и да започнете нов живот. Никакви проекти и чертежи, никакви хуления от началници и премествания от място на място. Оставете това в миналото. Аз ви предлагам истински мъжки живот в който над главата ви няма да виси дамоклевият меч на оскъдното ви образование и на вашата националност. Съгласете се, че в нашето общество това никак не е маловажно.

— Какво трябва да правя? — с готовност се съгласи Михаил.

— Ще бъдете назначен на спокойна и незабележима длъжност, защото дори и ние не можем да ви спасим от алинеята за безделничество. Но аз ви обещавам, че работата ви ще бъде лека, необременяваща и най-важното — неизискваща специални знания. Ще разполагате с достатъчно свободно време и това свободно време понякога, подчертавам — само понякога — ще използвате за изпълнението на задачи, поставени ви от мен и свързани с вашите необикновени способности. За нашето сътрудничество ще знаем само ние двамата, така че, ако се опасявате за своята репутация, мога да ви уверя: с нея всичко ще бъде наред. За изпълнените от вас задачи ще ви се заплаща много добре. Много — повтори натъртено Павел Дмитриевич.

— А... от какво естество ще бъдат задачите ми? — плахо попита Михаил, усещайки, че от страх подът сякаш се изплъзваше изпод краката му.

Той никога не се бе стремил към мъжкия живот. Уестърните за каубои и екшъните за шпиони не го привличаха, искаше само да бъде сит, респектиращ и богат. А в този неразбираем мъжки живот сигурно щеше да се наложи да бяга, да стреля, да участва в преследвания с автомобили. По физкултура винаги бе имал тройка, която му пишеха не за задоволителни резултати в бягането, а единствено заради добросъвестното му присъствие в спортната зала и на стадиона.

— Вече ви обясних, че поръченията ще бъдат свързани само с използването на природната ви дарба.

— И никакви засади и преследвания? — недоверчиво измънка Михаил.

— А на вас много ли ви се иска да постреляте? — усмихна се под мустак Павел Дмитриевич. — Това може да се уреди.

— Не, не! — изплаши се Ларкин. — Никак не ми се иска. Напротив.

— Отлично. Моля ви да вземете своето решение още сега. Помислете и ми кажете съгласен ли сте или не? При вземането на решението ви моля да имате предвид няколко обстоятелства. Първо: отказвайки се, вие можете да си осигурите многогодишно киснене из разни конструкторски бюра, откъдето периодично ще ви гонят. Второ: съгласявайки се, ще можете да си осигурите спокойно и комфортно съществуване. И трето: ако се откажете, цял живот ще се презирате, че дипломата си сте получил фактически незаконно, и ще се срамувате, че сте използвал дарбата си за такова нещо. Сътрудничейки на нас, вие ще се чувствате нужен и полезен, вас ще ви уважават и ценят, защото сте уникален човек. И тази уникалност ще ви позволи не само да живеете в разкош, но и да се гордеете със себе си. А сега помислете си, докато сваря кафе.

Павел Дмитриевич излезе и остави Ларкин сам в стаята. Виеше му се свят от толкова неочаквани неща, струпали се за толкова кратко време. „От една страна, някакви хитрички задачи. Но от друга — да не виждам повече шефа, да не ходя в скапаното конструкторско бюро. И пари...“ С други думи, не чак толкова дълго размишлява Ларкин, вероятно десетина минути.

И след две седмици завинаги се сбогува с инженерно-конструкторската дейност. Сега вече той работеше в бюро за пропуски в някакво особено засекретено учреждение. За тази работа не се изискваше никакво образование. Приемаха заявки от сътрудниците, а когато очакваният посетител се появеше, трябваше само да му се издаде пропускът, след като се направеше предварителна проверка на паспортните му данни — и това бе всичко. И никакви главоболия. Наистина, заплатата му беше мизерна, но Павел Дмитриевич му бе обещал, че за изпълнението на задачите възнаграждението му ще бъде коренно различно.

Павел Дмитриевич изпълни обещанието си, и то много скоро. На Михаил посочиха един човек, казаха му неговото име и му наредиха „да поработи“ над него. Миша направи всичко както трябва, доведе този човек в ресторанта, застави го да отвори дипломатическото си куфарче и да му даде да прочете всички намиращи се в куфарчето документи, а след това накара човека да внесе някои поправки в тях. После пък на масата им седнаха двама непознати мъже. Единият носеше фотоапарат и Миша фотографира тримата в приятелски разговор с чаши в ръце. След два дена голямо наказателно дело за многомилионни присвоявания и подкупи бе отменено поради липса на достатъчно доказателства и арестуваните бяха пуснати на свобода. Миша разбра, че следователят, с когото беше „работил“, го бяха притиснали със снимките, на които той весело си пийваше водка в скъп ресторант и в компанията на босове от сенчестия бизнес.

А след ден Павел Дмитриевич предаде на Михаил Ларкин плик с такава сума, която той дори и не бе сънувал.

Убеждавайки се, че може изгодно да експлоатира природната си дарба, Миша се зае да си прави експерименти, тъй като подозираше в себе си наличие на непроявени резерви. Вдъхновено се отдаде на това занимание, без да жали труда си, и след известно време се оказа, че резерви действително съществуваха. И то какви! Например след половинчасово облъчване под кварцова лампа той можеше безпогрешно да намери в непознато помещение най-щателно скрит предмет, ако наблизо имаше човек, който някога се е докосвал до този предмет. Ефектът от въздействието на лампата се задържаше два дена и после се губеше. А ако в течение на два дена употребяваше антибиотици, добиваше способността да внушава мислено. Можеше да не казва гласно нищо, а човекът правеше това, което той му внушаваше. Непрекъснатите експерименти с различни лекарства му причиниха алергични пъпки по гърба, но затова пък Михаил съвсем точно установи какви таблетки и в какви количества трябва да изпие, за да се причуват гласове на обекта му на внушение. Ларкин не се уморяваше да се самоусъвършенства и след две години стана екстрасенс-хипнотизатор от най-висока класа.

А поръченията му ставаха все по-сложни и по-сложни, като разбира се, и заплащането за тях ставаше все по-високо. По негова воля през осемдесет и шеста се проля и първата кръв... Но той вече бе обсебен от хазарта. Вече не се страхуваше.

СЕДМА ГЛАВА

Григорий Валентинович Чинцов чак подскачаше от удоволствие, седейки пред телевизора и слушайки коментарите на телевизионните журналисти по повод публикуваното в днешния вестник интервю с Александър Ратников — съветникът на Президента. Интервюто беше просто забележително и в него се казваше всичко, което трябваше да бъде казано, според поръчката на Чинцов. Този Сауляк беше наистина голяма работа. Как ли бе успял да го направи?

— По думите на Ратников, Президентът му е дал твърдо обещание да не допуска допълнителна парична емисия — говореше от екрана популярен коментатор. — Но тъй като други пътища за решаването на проблема с неизплатените заплати и пенсии засега няма, то най-вероятно е в близко време той да не бъде решен. Любопитно е да се отбележи, че самият съветник на Президента е уверил журналистката Юлия Третякова, че сред хората от най-близкото обкръжение на Президента съществува пълно единодушие по този въпрос. С други думи, всички, в това число и самият Президент, прекрасно знаят, че вътрешният дълг не може да бъде погасен в близките няколко месеца. Цитирам: „Ако от устата на Президента или на когото и да било другиго от обкръжението му чуете твърди обещания, че дълговете ще се погасят през март-април и ще бъде изплатена работната заплата, която много жители на Русия не са получавали от септември миналата година, трябва да знаете, че това е лъжа. Президентът не възнамерява да включва машината за печатане на пари. Задълженията няма да бъдат погасени.“ Край на цитата. И тези изявления бяха направени от човек, който от две години не е давал никому интервю. Какво ли го е накарало да наруши своя обет за мълчание? Ще си позволя да изкажа предположението, че в редовете на президентското войнство са възникнали разногласия, свързани със съдържанието на неговите предизборни обещания. Една група от съветниците настоява в предизборната програма на Президента да бъдат дадени само реални обещания и именно към тази група се числи Александър Ратников. Друга пък, очевидно смята, че в борбата за електорат всички средства са добри — дори и откровената лъжа. И този факт, че недосегаемият за журналистите съветник все пак е решил да се изкаже публично, говори за криза в политиката на Президента и за това, че неговото обкръжение абсолютно не е подготвено да проведе предизборната му кампания и в случай на победа да поддържа Президента през следващите четири години. Ако съветниците на Президента са единодушни в оценката си за истинското състояние на нещата, но се разминават по въпроса — да се лъже ли населението или да му се казва истината — то едва ли това може да се приеме за нормална проява на плурализъм в мненията. По-скоро би трябвало да се говори за степента на тяхната безпринципност. Остава ни само да узнаем към съветите на коя от тези две групи ще се придържа самият глава на държавата.

„Ах, само какъв текст!“ — потри длани от радост Григорий Валентинович. Сега вече единият от трите коза на Президента бе избит завинаги от ръцете му. Каквито и обещания за изплащане на заплатите да дадеше, никой не би му повярвал. И ако не искаше да се прослави като лъжец, не биваше повече да подхвърля захарен памук на народа.

Нещата се нареждаха повече от отлично. Григорий Валентинович добросъвестно изгледа информационната програма докрай, включително спортните новини и прогнозата за времето. Чак тогава позвъни на своя благодетел — новият кандидат-президент Малков.

— Слуша ли? — попита го горделиво.

— Браво — похвали го Малков и по тона му Чинцов разбра, че е много доволен. — Отлична работа. Очаква те премия.

— Нещо друго да ти трябва? Момъкът си го бива — висока класа. Трябва да го използваме.

— Остави го сега да си почине. Иначе ще си помисли, че не можем без него. Колкото повече работи за нас, толкова повече и ние ще зависим от него — сам разбираш. Той и без друго знае много, така че не бива да го ядосваме. Изплати му хонорара, който си му обещал, и нека се развлича. Кажи му да се появи след седмица, но не го притискай. Разбра ли, Гриша? Не го притискай.

— Да, разбрах.

— Страхувам се от него — замислено рече Малков. — Опасен тип е той, Гриша.

— Голяма работа — намръщи се Чинцов. — Нищо опасно няма в него. Нормален мужик, знае си интересите. Ако беше опасен, щеше да се покрие, а той тръгна да ни търси. Сигурно добре разбира, че не само той е опасен за нас, но и ние сме опасни за него. Неслучайно избяга от нашите момчета в Екатеринбург. И пръв ни предложи сътрудничеството си, защото му е ясно, че той притежава знанията, а ние — силата и не се знае кое от двете е

по-страшно.

— Така ли мислиш? — усъмни се Малков.

— Аз за своите думи отговарям.

— Внимавай, Григорий. Ако грешиш, сещаш се какво ще стане с теб.

— Не бой се, няма да сгреша — самонадеяно заяви Чинцов и след малко затвори апарата.

„Е, работата е опечена — помисли си със задоволство. — Женя Шабанов ще се постарае да направи, каквото е необходимо за посещението на Президента в родния му град. Добре се получи, че успяхме да го пробутаме в президентския екип. С такива помощничета, каквито ги има сегашният лидер, не са му нужни никакви врагове.“

% % %

В списъка, който генерал Минаев бе предал на Павел, фигурираха седем души. Пръв бе Малков, Евгений Шабанов — сегашният имиджмейкър на Президента — заемаше четвърто място, а последен в него бе генералният директор на фирма, намираща се в един от черноморските райони на страната. Казваше се Олег Иванович Юрцев. Именно през този участък от морското крайбрежие, който бе контролиран от Юрцев, преминаваше трафикът на оръжие и наркотици между Русия, Грузия, Абхазия и Турция.

Олег Иванович беше уважаван светски човек. Щедро спонсорираше различни фестивали и презентации, поради което имаше широки връзки с московските делови и творчески кръгове. С помощта на Минаев за Павел не бе трудно да узнае, че за среща с Юрцев съвсем не е необходимо да се пътува на юг, тъй като той често посещаваше столицата. Между другото, тези дни трябваше да пристигне в Москва като гост на поредното пищно мероприятие, за чието провеждане Олег Иванович бе заделил абсолютно безвъзмездно доста прилична сума.

Работата с Юрцев Павел възложи на Михаил. Ларкин беше не само най-надареният, но и най-безцеремонният от цялата група. „Докато Михаил Давидович се оправя с южняка — реши Сауляк, — трябва да видя какво е станало с другите двама от моите хора.“

Посещението му на Асатурян го зарадва. Гарик непрекъснато шареше насам-натам, занимавайки се със своите безкрайни покупки и продажби. Впрочем, това бе станало любимото му занимание, още щом бе излязъл от пелените.

При Павел попадна в началото на осемдесетте години, когато с неукротима енергия спекулираше с икони, антики и диаманти. Според оперативните данни, обемът на покупко-продажбите му беше съвсем незначителен, а печалбите — фантастични. Дълго време не го арестуваха, като непрекъснато ходеха по петите му, опитвайки се да разберат как го прави. Оперативните работници допускаха, че например едни диамантени обеци можеха да се пробутат най-много с петдесетпроцентно надуване на цената, която реално имаха. Но при тези разчети Асатурян не би могъл да изкара такива пари, каквито слагаше в джоба си. Затова логичен бе изводът, че броят на сделките му би трябвало да е много по-голям от фиксирания по време на неговото проследяване. С него не се занимаваше милицията, а КГБ, защото правеше сделките си предимно с чужденци или пък с граждани, пътуващи в чужбина.

Така и не бе изяснено как ловкият Асатурян се изхитрява да натрупа такива печалби и най-накрая го арестуваха, като му подбраха подходящ съкилийник, надявайки се, Гарик все пак ще се разбъбри. Специално го „консервираха“ няколко денонощия без никакъв разпит, като очакваха, че агентът от неговата килия ще изкопчи някаква информация, за която да се хване следователят. Но очакването им се оказа напразно. Гарик бързо се сприятели с агента, не се правеше на мълчаливец, споделяше опита си с него, но за никакви допълнителни сделки не споменаваше в тези задушевни разговори. Следователят тъкмо вече бе започнал да губи търпение, когато се получи любопитно съобщение от началника на следствения изолатор. Дежурният погледнал в килията на Асатурян и видял следната сцена: агентът-съкилийник си лежал на койката, а подследственият Асатурян се бил надвесил над него и правел някакви странни движения с тялото си. Дотичалият по сигнала на дежурния началник на изолатора се втурнал в килията и тъй като той бил по-образован и по-начетен от своя подчинен, веднага се досетил, че Асатурян хипнотизира съседа си по килия.

— Ти какво правиш?! — развикал се началникът. — Веднага прекратявай!

— Не мога — хладнокръвно отговорил Гарик. — Не мога да спра. Трябва да го извадя от хипнозата.

— Я излез — прошепнал началникът на дежурния.

Затваряйки след него вратата, той с жест повикал до себе си Асатурян.

— Ти какво, настина ли го можеш?

— Нали показвам — обидил се Гарик. — Гледайте, ако не ми вярвате.

— И какво той трябва да направи, като си го хипнотизирал?

— Наредих му да ми разкаже как се е целувал за пръв път с момиче.

— Че за какво ти и притрябвало? — учудил се началникът. — Нима ти е интересно?

— Не, разбира се. Но той не ми вярваше, че мога, и ние се договорихме, че ще го хипнотизирам и ще му заповядам да ми разкаже нещо, което не ми е известно. А след това той ще се събуди и аз ще му преразкажа всичко, което ми е говорил под хипноза. Така ще го убедя, че го мога. Нали от никого другиго не бих могъл да разбера за това момиче, освен от него самия.

— Я почакай малко — въодушевил се началникът, — а ти можеш ли да го попиташ...

— Не, шефе — веднага го прекъснал Гарик, усмихвайки се хитро. — Хич не си въобразявайте, че ще ви стана „кука“. Ако е само заради експеримента — винаги на вашите услуги, но за вас аз няма да работя.

На другия ден извикали Гарик на разпит. Своя следовател той виждал за пръв път и естествено не би могъл да знае, че това не е никакъв следовател, а самият генерал Булатников. На Асатурян популярно му разяснили, че изборът му е прост до примитивност — или бая годинки затвор, или свобода със солидни пари. При такива условия колебанието отпаднало от само себе си. Разбира се, Гарик избрал свободата. А за благодарност, че материалите за наказателното дело са унищожени, разказал на своя благодетел по какъв начин се е изхитрявал да получава високи печалби. Оказало се, че той просто внушавал нужните цени, както на продавачите, от които ги купувал, така и на своите клиенти, които оскубвал порядъчно. Хората после не можели да дойдат на себе си от изумление и все се опитвали да разберат защо диамантено колие на стойност петдесет хиляди те с нежна усмивка на уста са продали на някакъв си симпатяга за хиляда рубли. Клиентите пък, бръкнали се за същото това колие с шестдесет хиляди, считали, че са направили добра сделка. Самият Гарик чрез не особено сложни пресмятания стигнал до утешителния извод, че чисто и просто, е сложил колието в джоба си, спечелвайки сума, равна на неговата стойност, и си е докарал от сделката още девет хиляди, като при това никого не е нито окрал, нито обидил в прекия смисъл на думата.

С Гарик бе много лесно да се работи, защото материалите от следственото му дело бяха унищожени, както се казва, де юре, а де факто, те спокойно си лежаха в сейфа на благодетеля му и всеки момент можеха да бъдат извадени оттам, а следственото дело — реанимирано. Докато Михаил Ларкин, сътрудничейки на комитета, си осигуряваше сит и не свързан с омразната му професия живот, от който по принцип би могъл да се откаже при определени обстоятелства, то Гарик Асатурян се бореше за своята свобода, от която не би се отказал в никакъв случай. Затова той изпълняваше всякакви задачи, при това, с удоволствие и без угризения на съвестта дори от най-мръсната работа. Неговото главно оправдание пред себе си бе нежеланието му да попадне зад решетките за дълги години.

— Пал-Дмич! — радостно извика Гарик, виждайки Сауляк. — Най-сетне се появихте!

Павел внимателно го огледа и се подсмихна. Не беше чудно, че момъкът му се бе зарадвал. В неговото положение постоянният контакт с куратора и системното изпълнение на поръченията му беше гаранция за това, че няма да отворят проклетия сейф. Изчезването на Павел, наистина не внезапно, а предварително уговорено и представено като пътуване за някъде, бе накарало Гарик да изпита известно неудобство, което с времето бе прераснало в патологичен страх, че всяка секунда „може да се започне“. „Къде е Павел? — питаше се често. — Къде са материалите? Къде се намира страшният сейф, в чий кабинет? Ако изведнъж в службата нещо се случи, отворят сейфа и извадят следствените материали? Павел го няма и никой няма да ме прикрие и защити. Бих могъл да потърся оня тип, който пръв ме вербува, но кой го знае какъв е и къде се намира...“

— Човек може да си помисли, че си се затъжил за мен — подхвърли Сауляк, без да откъсва от очи него.

За разлика от Михаил, който бе пуснал коремче, Асатурян си бе останал все така строен и почти миниатюрен. Миша водеше спокоен и заседнал живот, а Гарик си беше все същото миткало и се занимаваше със същата дейност, каквато бе упражнявал и преди вербуването си. Единственото условие, което Павел му беше поставил, бе при сделките си да не използва своите необикновени способности. „Никой не бива да узнае какво можеш!“ — повтаряше му непрекъснато.

— Доколкото си спомням, ти имаше някакви познати мадами в „Метропол“. Не си се скарал още с тях, нали?

— Как можете да говорите така, Пал-Дмич — ухили се Асатурян. —

Жената е свещено нещо. Човек не бива да се кара с жените, а трябва да ги пази.

— Правилно — кимна Павел. — Вдругиден в „Метропол“ има мероприятие. Ще работиш.

— Винаги готов! — радостно извика Гарик и вирна ръка, имитирайки пионерски поздрав.

% % %

Последният, когото навести Сауляк, беше Карл Фридрихович Рифиниус — мъж на години, от малък играещ ролята на мрачен красавец. Карл беше по-силен от Рита, но много по-слаб от Миша Ларкин. Той беше надарен приблизително колкото Гарик Асатурян, но както биха казали актьорите, фактурата му беше друга. Едър, импозантен, с рано посивели коси и блестящи черни очи, той вземаше ума на жените, при това, без да прилага способностите си да внушава мисли. Имаше имидж на трагически герой, който си бе изградил като двайсетгодишен, и на петдесет и четири така и не бе излязъл от него.

Карл Фридрихович беше професионалист, работеше като психотерапевт и при лечението на своите пациенти прилагаше хипноза. Но имаше един недостатък, по-скоро не толкова недостатък, колкото черта на характера. Много му се искаше да го обичат, но от друга страна не изпитваше абсолютно никаква потребност самият той да обича. Никога не му липсваха влюбени в него жени, с някои от тях се сближаваше, но мнозинството ги държеше на разстояние, като постоянно им даваше аванси и ги окуражаваше, за да не се откачат от въдицата му. Той не можеше да се въздържа и от флирт с пациентките си — и не само с хубавичките, а с всички поред. Като че ли всяка влюбена в него жена му даваше нов заряд от енергия, подхранваше силите му, придаваше вкус на живота му.

И жените му бяха изяли главата.

Една влюбена до уши пациентка, след като изчакала няколко месеца красавецът-доктор да премине най-сетне от комплименти към реални действия, загубила търпение и написала заявление до прокуратурата, от което ставало видно, че доктор Рифиниус, след като я потопил в хипнотичен сън, се възползвал от нейната безпомощност и я изнасилил. Всичко би се разминало, ако Карл Фридрихович не бил допуснал наивната грешка да работи без асистент — нещо, което било забранено. Нямало свидетели на печалното събитие, но не се намерили и такива, които да потвърдят, че Рифиниус не е докосвал и с пръст своята пациентка. А съпругът на пациентката се оказал голям и преголям началник от партийно-държавния елит и на доктор Рифиниус му станало съвсем ясно, че повече няма да му разрешат лекарска практика. Очевидно така му бе писано.

Би могъл, разбира се, да се бори, да доказва, да дава интервюта, да иска възмездие от клеветницата... Но това би имало някакъв смисъл, ако тази история се бе случила три-четири години по-късно, когато се заговори вече и за демокрация, и за плурализъм, и за свобода на печата. Но това станало в осемдесет и пета и Карл Фридрихович нямал ни най-малки шансове да победи в тази борба. Нещо повече, на него съвсем ясно и недвусмислено му дали да разбере, че трябва по живо по здраво да се омита от столицата на родината и да си потърси някое забутано градче, защото такъв негодник и развратник няма място там, където живеят и работят най-добрите хора на страната — нейната чест, ум и съвест. Карл нямало какво друго да направи, освен да се заеме с размяната на московския си апартамент с прилично жилище някъде в Централна Русия.

Той бил самотник, както и всички останали, които бяха вербувани в групата на Сауляк. Семейни хора за нея не бяха необходими.

И изведнъж се появява човек, който казва, че при определени условия Рифиниус може да остане в Москва. Условията бяха три: да прекрати лечебната си практика окончателно и във всичките й разновидности, да си смени името и местоживеенето и да оказва услуги, като изпълнява поръченията, дадени му от този човек. Карл не беше нито наивен, нито глупав и по стила на решаването на проблема му съобрази, че си има работа с могъща организация, и бързо се досети от какво естество биха могли да бъдат тези услуги и поръчения. Пари не му трябваха, защото вече бе припечелил достатъчно, за да живее, както му харесва. Тъй като пациентите му бяха най-отбрани хора, то във вид на благодарност от тяхна страна той бе получил всичко, за което си мечтаеше, на нищожни цени, достъпни дори и за най-обикновен инженер. Нямаше от какво да се страхува, не беше обвинен в някакви криминални нарушения, но го изгаряше омразата. Омразата към онази преситена глупачка, която бе посмяла да му погоди този гаден номер, заради това, че не я бе изчукал.

Омразата към високомерния й импотентен мъж, когото също бе лекувал преди години. Омразата към всичко, което олицетворяваше ума, честта и съвестта в един град, където не му позволяваха да живее.

Павел му даде нови документи с името Константин Фьодорович Ревенко. Обясни му, че бе избрал това име, стараейки се да запази инициалите му, защото в противен случай на Рифиниус би му се наложило да си отработва друг подпис, а сега щеше само малко да го попромени. Пък и носните си кърпички, върху които влюбените дами старателно бяха избродирали инициалите му, трябваше да изхвърли. И би било жалко за тях — бяха от натурална батиста, а не от някаква си китайска синтетика.

Новопоявилият се Ревенко смени местоживеенето си и се разтвори в многомилионната Москва.

Той не работеше от любов и благодарност като Рита, не от алчност като Миша Ларкин, не от страх да не попадне в затвора като Асатурян. Сътрудничеше на Павел от идейни съображения, защото ненавиждаше целия свят, а особено тези, срещу които и най-често работеше. Сауляк не си правеше никакви илюзии за мотивацията на бившия доктор, затова и му даваше подходящи задачи — партийни дейци, служители от правозащитните органи, високопоставени ръководители. Той се стараеше нещата да се наредят така, че след всяко изпълнено поръчение Карл да вкуси от изгарящата сладост на мъстта.

Подбудите за работа у Рифиниус бяха емоционални, а не материални. Рита се страхуваше от психиатрията, Ларкин от мизерията, Гарик от затвора, а Карл не се боеше от нищо и това слабо място във веригата трябваше бързичко да се оправи. Едно от първите поръчения на Рифиниус-Ревенко бе да докара до самоубийство млада студентка първокурсничка. Някакви много богати, но не и много законопослушни хора бяха заинтересувани от нейния баща. Той, загубил преди година съпругата си, упорито се отказваше от изгодните условия и твърдеше: „Аз съм готов да рискувам, но ако нещо се случи и ме затворят, какво ще стане с моето момиче? Как тя ще живее с мисълта, че баща й е крадец?“ С други думи, момичето пречеше, а татенцето трябваше да омекне, защото никой друг освен него нямаше право да подпише необходимите на тези хора документи. Затова, след като дъщеря му ни в клин, ни в ръкав взе че скочи от балкона на дванадесетия етаж, успяха да го пречупят, да го заставят да изпълни исканията им и да натрупат от това колосални пари. А Павел пък се сдоби със солидни доказателства за причастността на Карл към смъртта

на момичето. Та, с тия именно доказателства и го държеше в ръцете си.

През двете години, които Сауляк прекара зад решетките, Карл-Константин си живееше тихо и спокойно. Още не бе навършил пенсионна възраст, но работейки за Павел, бе припечелил достатъчно, за да няма никакви финансови притеснения. Разполагаше се в просторния си апартамент, грижеше се за два ирландски сетера, ходеше на лов. Понякога си водеше жени, но никога не допускаше да останат у него.

След половинчасов разговор Павел разочаровано се убеди, че омразата на Рифиниус е угаснала, и единствено би могъл да го манипулира чрез доказателствата за съпричастността му към смъртта на нещастното момиче. Стимулът безспорно бе силен и ефективен. Под въздействието на този стимул — стимулът на страха — Гарик прекрасно работеше и щеше да работи още доста години, докато не изтечеше срокът на давност. Но Гарик бе сравнително млад, нямаше още четиридесет и съответно му липсваха в известна степен спокойствие и мъдрост. Рифиниус бе доста по-възрастен и откъде човек можеше да бъде сигурен, че той няма да махне с ръка на перспективата да попадне в съда. Освен това, изобличителните материали за Гарик имаха далеч по-голяма тежест от не съвсем безспорните улики и доказателства срещу Карл.

— Радвам се, че се срещнахме — говореше Карл Фридрихович, подръпвайки от цигарата си, но Сауляк виждаше, че това не е истина.

Живял си бе спокойно цели две години и навярно му се искаше да си живее тъй и по-нататък. Очевидно, не му се щеше да си навлича неприятности и да си нарушава спокойствието.

— Карл Фридрихович, потрябва ми вашата помощ, но ви обещавам, че това е за последен път. Разбирам, че търсите покой, че сте се уморил от моя милост. Ценя това, което направихте за мен, а направихте немалко. Работата беше трудна и вие сте в правото си спокойно да си отдъхнете от нея. Но ви моля просто за лична услуга — меко нареждаше Сауляк, стараейки се да избягва очите на бившия психотерапевт. — Помогнете ми за последен път и повече никакви задачи. Разбира се, вашата работа ще бъде подобаващо заплатена.

— Добре — с въздишка се съгласи Рифиниус. — Ще направя всичко, което ви е нужно.

„Трябва наистина да свършвам с теб — мина през ума на Павел. — Ще поработиш сега и край.“

* * *

Банкетната зала на хотел „Русия“ преливаше от светлини и от пръв поглед не можеше да се определи съвсем точно чий блясък бе по-силен — на кристалните полилеи или на диамантите, с които бяха окичени от глава до пети присъстващите дами. Тазвечерното събитие тук бе свързано с нефтения бизнес, който, както е известно, влечеше след себе си много кръв и смърт, но на тези, които останеха живи носеше огромни печалби.

Олег Иванович Юрцев беше почетен гост на това мероприятие, тъй като на много от събралите се в тази зала бе давал пари, за да започнат собствен бизнес. Освен това, той по своя инициатива бе предложил на организаторите на тази презентация да поеме разходите за пътуването и за тридневното пребиваване в Москва на някои от чуждестранните бизнесмени, които нямаха нищо против да се поразходят за чужда сметка. Самите те не биха харчили пари за присъствието си тук, макар за много от тях то бе доста полезно, както от гледна точка на имиджа им, така и заради заздравяването на приятелските и деловите отношения.

Цялата публиката в залата бе щателно проверена, затова тук не се допускаха телохранители. Пък и без тях нямаше къде дори и яйце да се хвърли от народ.

Застанал пред щедро отрупаната маса, Юрцев с удоволствие си похапваше изискани специалитети, като от време на време отпиваше глътка скъпо бяло вино от висока кристална чаша. Следвайки модните тенденции, организаторите на презентацията бяха предпочели шведските маси, за да дадат на гостите пълна свобода за общуване. Вдясно от Юрцев бе застанал набит и смугъл мъж с ярко очертани изпъкнали устни — бизнесмен от Арабските емирства, а отляво — красива дама около тридесет и петте, която имаше вид на делова жена, вероятно, референт на някаква голяма фирма. Разбира се, Олег Иванович бе довел в Москва своята любовница, но тя не присъстваше на този банкет. Един час преди началото на тържеството двамата се бяха скарали за пореден път, след което Юрцев бе излязъл от хотелската стая и бе затръшнал вратата след себе си. Сега бе време да си избере обект за ухажване, за да не изглежда като бяла врана, тъй като всички поканени мъже бяха с дами. Красивата му съседка не го привличаше особено. Юрцев по принцип не харесваше деловите жени. Смяташе ги за добри бизнес партньори — акуратни, почтени и лишени от страст към глупавия риск — но според него, дори и за най-невинния флирт те не бяха подходящи. Характерът им бе прекалено мъжки — нямаше я лекотата, порочността, глезливостта — а Юрцев най-много обичаше младите лекомислени и капризни куклички.

Остави чинията си и с чаша в ръка започна бавно да се разхожда из залата, разменяйки си усмивки и поздрави с познати. Той имаше и делови интерес, но бе решил да не избързва с тази работа. Нужният му човек трябваше да се поотпусне, да си похапне до насита, да си пийне повечко и чак тогава щеше да обсъди с него нещо важно. Погледът му се спираше на нечии източени крачета или върху оголеното стройно гръбче на някоя кукличка и Юрцев лениво се питаше дали да не си я отведе в някое ъгълче и да се поразтуши с малко празни приказки, но после решаваше че би могъл да си потърси нещо по-добро.

В един момент се почувства доста особено и дори го побиха студени тръпки. Бързо се огледа наоколо, но не забеляза нищо нередно и се успокои.

По някое време успя да го въвлече в разговор стар познат, който работеше в московското представителство на американска нефтена фирма, но след десетина минути Юрцев изведнъж си помисли: „Що за идиот! И защо се занимавам с него...“ Дори се хвана, че въобще не го слуша какво му говори. Извини се учтиво и под предлог, че трябва да се срещне с някакъв господин в другия край на залата, се отдалечи.

Внезапно го хвърли в огън, подмишниците му обилно се изпотиха и Юрцев инстинктивно посегна да разхлаби възела на вратовръзката си. После пък започна до го тресе. „Какво ми става?! — изплашено си помисли. — Да не би да съм се разболял?“ Но треската му премина също така бързо, както се бе появила, и Олег Иванович се почувства нормално. Като всеки мъж, той панически се страхуваше от всяко влошаване на здравето и абсолютно не можеше да търпи нещо да го боли. „Трябва да си потърся място да поседна“ — реши Юрцев, отправяйки се към изхода на залата. В хола имаше меки диванчета и кресла, но всички те бяха заети и той продължи по-нататък към тоалетните с надеждата да си намери по-спокойно местенце. Провървя му. Завивайки по надясно по дългия коридор, видя някакъв диван с кресла и ниска масичка помежду им. И там седеше само един човек — възпълен мъж с дълга къдрава коса и тонирани очила.

Юрцев се разположи в креслото, протегна крака и с облекчение се облегна назад. Вече не го тресеше, но затова пак главата му започна да се налива с болезнена тежест и болката започна да пробожда темето му. „Сигурно наистина съм се разболял — помисли си. — Точно сега ли трябваше да ми се случи това! Как ще летя утре към къщи?“

— Глава ли ви боли? — съчувствено го попита къдравият мъж.

— Да, нещо такова... Личи ли ми?

— Разбира се, много сте пребледнял. Сигурно е от задухата. Вероятно имате проблеми с кръвоносните съдове.

— И какво да правя сега? — попита Юрцев, имайки усещането, че всяка дума кънти в черепната му кутия.

— Няма нищо страшно — усмихна се мъжът. — След трийсет и петте от това страда всеки трети, само че много хора не му обръщат внимание, а това е грешка. После се чудят откъде са се взели инсултите. Аз самият излязох тук по същата причина. Глътнах една таблетка и след пет минути ми мина напълно. Впрочем, ако желаете, мога да ви предложа и на вас. Винаги нося със себе си солиден запас от тях.

Главоболието се засилваше и на Юрцев дори му се стори, че му притъмнява пред очите.

— Но тук даже няма с какво да я глътна, нямам сили да се върна в залата.

— Не е необходимо да я гълтате. Сложете си я под езика и тя моментално ще се разтвори. Ефектът е практически мигновен.

Мъжът с очилата подаде на Олег Иванович флаконче от тъмно стъкло, пълно до половината с малки бели таблетки.

— Вземете си, веднага ще ви олекне, ще видите. Защо да се измъчвате така.

„Наистина, защо трябва така да се измъчвам? Боже мой, каква непоносима болка! Ами, ако изведнъж получа инсулт!“ — стреснато си помисли Юрцев, изсипвайки на дланта си малка таблетка.

Събеседникът му си прибра флакона и отново се усмихна.

— Преди да преброите до сто, ще ви олекне. Това е много хубаво лекарство. Моята жена ми го доставя от Канада.

Олег Иванович затвори очи и сам не разбирайки защо, започна да брои до сто. Болката му толкова бързо отслабваше, че той се удиви. На „осемдесет и шест“ направо се чувстваше отлично. Сякаш въобще не му бе имало нищо.

— Вие сте вълшебник — рече признателно. — Бих искал да си запиша как се нарича това лекарство.

— Един дявол знае как се нарича — весело махна с ръка къдравият непознат. — Жена ми го купува и трябва да питате нея.

— Нима не е написано на флакона?

— Този флакон не е оригинален. Лекарството се продава в едни големи бурканчета, които е много неудобно да ги носиш със себе си. Нали разбирате, специална разфасовка, предназначена само за болниците. Аз си отсипвам по малко във флакончета, за да мога да си ги нося в джобовете. Искате ли тези да си ги разделим с вас?

— Не ми е удобно да ви ограбвам — усмихна се смутено Юрцев.

— Дребна работа. Имам вкъщи още много, пък и на жена ми скоро й предстои да лети до Канада, ще ми донесе други. В какво да ви отсипя? Намира ли ви се някаква хартийка?

Юрцев бръкна в джоба си, извади си тефтерчето и откъсна едно листче.

— Става — кимна одобрително мъжът. — Свийте от него кесийка.

Той отново извади тъмно флаконче, махна пластмасовото му капаче и изсипа няколко таблетки в малката кесийка.

— Ето такааа. И ще ви дам един съвет — не чакайте да ви връхлети нов пристъп. Още щом почувствате, че започва да ви боли глава, веднага — таблетка под езика. Как започват пристъпите ви? В огън ли ви хвърля?

— Да — потвърди изненадано Юрцев.

— А след това изведнъж ви разтриса?

— Точно така.

— Типична картина. И при мен е точно така. Повярвайте на един препатил човек и не чакайте да ви заболи глава. Щом започне да ви тресе, веднага си вземайте лекарството. От колко време ви се случва?

— Днес ми е за пръв път. Преди никога не съм имал такова нещо.

— Аз вече четвърта година го влача — въздъхна непознатият мъж.

— А колко често имате пристъпи?

— Според ситуацията. В задушно помещение, където има струпани много хора — на всеки тридесет или четиридесет минути. А при нормален начин на живот — един път месечно, че дори и по-рядко. Зависи също от времето, от нервното претоварване, от интензивността на работата и прочее. Но вие не се плашете. Веднага таблетката под езика — и никакви проблеми.

— Благодаря — топло рече Юрцев, надигайки се от креслото. — Вие много ми помогнахте.

— Дреболия — небрежно махна с ръка къдрокосият. — Радвам се, че

успях да ви помогна.

Олег Иванович се върна в залата, чувствайки се бодър, весел и пълен със сили. Направо чудодейни бяха таблетките на този рошав очилатко. „Всъщност, от къде на къде ще рошав и очилат? Въобще не беше рошав — къса акуратна подстрижка и не носеше никакви очила. Нещо бъркам — рече си Юрцев. — Рошавия очилатко го видях вчера в хотела. Седеше във фоайето на подобно диванче в компанията на умопомрачителна дългокрака брюнетка. А този с таблетките беше съвсем друг. Нима толкова ми се обърка мозъкът от тази болка, че да наслагвам образи един върху друг?...“

Започна да търси човека, с когото бе отлагал разговора си, очаквайки го да се наяде и напие. Не беше лесно да го намери в това стълпотворение и Олег Иванович бавно обхождаше залата, кимайки, усмихвайки се и разменяйки си учтиви фрази с познайници. Най-сетне откри този, който му трябваше. Ставаше дума за предоставяне на кредит при изгодни условия. Банкерът се оказа доста несговорчив и Олег Иванович пусна в действие цялото си обаяние и красноречие. Но изглежда бе поизбързал и събеседникът му не бе пил достатъчно.

Изведнъж отново го хвърли в огън и му се стори, че в залата е страшно задушно. „Трябва да вземе таблетка — проблесна в мозъка му. — И то по-скоро, докато не е започнала пак да ми се цепи главата от тази ужасна болка...“

Извини се на банкера, отдръпна се настрана и извади от джоба си кесийката с таблетките. „Бързо, по-бързо да си пъхна една под езика, преди да е започнал пристъпът.“

Понечи да прибере кесийката, но кой знае защо, пръстите не го слушаха и все не улучваха джоба му. Юрцев усети, че се задушава, и силно му се зави свят. Той разпери пръсти, изпускайки пакетчето, и трескаво се вкопчи във възела на вратовръзката си. Пред очите му заплува всичко, размаха ръце напосоки и събори на пода чашата с шампанско на някаква жена, която стоеше наблизо. Преди да се потопи в пълна тъмнина, успя с една частица на гаснещото си съзнание да отбележи, че не е чул звъна на строшения кристал, и даже го учуди този факт.

Човекът под номер пет в списъка на генерал Минаев вечеряше в „Метропол“ със своята съпруга, празнувайки двайсетгодишнината от тяхната сватба.

Гарик Асатурян, осигурил си съдействието на една позната сервитьорка, търпеливо чакаше да се появи в полезрението му обектът — депутатът от Държавната дума, Изотов. Сервитьорката трябваше да го извести, когато Изотов излезете от залата, за да отиде в тоалетната, да се обади по телефона от фоайето или по каквато и да било друга причина. Гарик не възнамеряваше да се появява в ресторанта, но и да се навърта около входа и да привлича любопитни погледи, също не влизаше в плановете му. Беше показал Изотов на своята позната и сега седеше в ъгъла, откъдето към залата нямаше видимост, но и него самия никой не го виждаше. За всеки случай, се беше уговорил със своята приятелка, тя да измисли някакъв предлог, за да изведе Изотов от ресторанта, ако той не излезеше по собствена инициатива.

Но предлог не потрябва, защото депутатът се накани да излиза.

Още щом го забеляза да се надига и да се отправя към вратата, сервитьорката дотича през служебния вход при седящия тихо като мишка Асатурян.

— Тръгна — оповести тя и отново се втурна навътре.

Гарик пъргаво скочи.

Изотов влезе в тоалетната, а той го последва, дочака го да излезе от кабинката и внимателно докосна рамото му.

— Леонид Михайлович, ще ми разрешите ли само две думи?

— И точно тук ли? — високомерно вдигна вежди депутатът.

— Прав сте, по-добре ще е навън.

Когато се оказаха във фоайето, Асатурян му посочи с жест мястото, където бе прекарал три мъчително дълги часа. Беше сигурен, че там никой нямаше да им попречи.

Той се концентрира. Бе наблюдавал Изотов почти половин ден, преди да дойде с жена си в ресторанта, и бе успял да забележи, че Леонид Михайлович се отнасяше към категорията на така наречените кинестици — хора, възприемащи обкръжаващия ги свят, в това число и своите събеседници, чрез жестовете. За работа с кинестиците съществуваше специална методика, която се различаваше от тази, предназначена за другите категории — аудиалисти и визуалисти, въздействието върху които трябваше да се осъществява съответно по вербален начин или чрез зрителна последователност. Асатурян вече беше разбрал кои жестове и пози на Изотов отговарят на състоянията „доверие“ и „подчиненост“ и умело им подражаваше, произнасяйки при това предварително подготвен текст, от който можеше да се направи извод, че той се договаряше с депутата за пространно интервю, но и в който изкусно бяха вплетени думи-сигнали, предназначени да потиснат волята му.

След няколко минути Гарик усети, че Изотов е „готов“.

— А сега, от този момент — заговори му бавно, без да променя интонацията си, — вие ще слушате само мен. Вие повече няма да имате собствени мисли и мотиви, ще слушате само моя глас и ще правите само това, което той ви нареди.

За разлика от Михаил, далеч по-щедро надарен от природата, в работата си Гарик трябваше да произнесе цялата формула, за да потопи Изотов в хипнотичен транс, и за това му бе необходимо известно време. Най-накрая той премина към главното:

— Вие ще се върнете при жена си и ще се държите така, сякаш нищо не е станало. Ако тя ви попита защо сте се забавил, ще й кажете, че сте срещнал някакъв познат — бивш колега от предишната ви работа. Ще останете в ресторанта още половин час и после ще си тръгнете. Ако жена ви предложи да си вземете такси, не се съгласявайте под предлог, че сте пил, в ресторанта е било задимено, боли ви глава и ви се иска да повървите пеша до метростанция „Тверская“. Ще тръгнете бавно по „Тверская“. Не бива да нервничите, всичко ще е наред. Когато стигнете до „Пица-хат“, кажете на жена си, че сте размислил и искате да спрете такси. Ще излезете с нея на пътното платно и ще я блъснете под някой автомобил, който се движи с голяма скорост... После вие ще се отърсите от транса, но за мен и за нашия разговор никога няма да си спомните. Няма да си спомните и няма да кажете на никого.

Сега оставаше само да се чака.

Изотов се върна в ресторанта, а Гарик се шмугна в стаичката, където се преобличаха сервитьорките, взе си палтото и излезе на улицата. След интензивната работа главата му бе понатежала и той с удоволствие се разхождаше по тротоара, вдишвайки сухия и студен въздух.

Съпружеската двойка се появи след около тридесет и пет минути и Асатурян доволно си отбеляза, че всичко вървеше по план, формулата беше произнесена правилно.

— Хайде да вземем такси — дочу гласа на Изотовата жена.

— По-добре да повървим пеша, ще се разходим по „Тверская“ — отвърна депутатът. — Ние с теб толкова рядко се разхождаме заедно. Пък и главата ми нещо се мотае от алкохола.

— Ами, да вървим тогава — съгласи се охотно тя и то хвана под ръка.

Двамата бавно поеха към метростанция „Тверская“, а Гарик ги следваше

на почетно разстояние. Стигайки до зданието, на което светеше надписът „Пица-хат“, те изведнъж се спряха. Изотов се бе обърнал с лице към Асатурян и той се прикри в някаква сянка. Не ги чуваше какво си говорят, но съдейки по жестовете им, те очевидно спореха за нещо. Жената нервно местеше чантичката си от едното рамо на другото и явно не бе доволна от решението на своя съпруг. Най-сетне стъпиха на платното и заобиколиха паркираните автомобили. Кръстовището се намираше далеч и движението на този участък бе доста интензивно.

„Хайде — мислено подканваше депутата Гарик. — Хайде, блъсни я, какво се бавиш! Блъскай!“

Струваше му се, че времето е спряло, макар да бяха минали само няколко секунди, откакто Изотов и жена му бяха слезли от тротоара. Очевидно, Изотов, следвайки програмата, избираше най-удобната за своята цел кола, която щеше да премине най-близо до него. Асатурян се обърна и стисна клепачи, защото такова напрегнато очакване винаги му причиняваше физическа болка.

И в този миг се дочу тъп удар, последван от скърцане на спирачки и ужасени вопли на минувачи.

% % %

Най-леката задача Павел възложи на Рита. Предварително бе прегледал списъка на Минаев и беше избрал човека, за когото се изискваха най-малко усилия при работа с него. „Как може да е още е жив — бе си помислил мрачно. — Гробът отдавна плаче за него.“

За този човек не съществуваха никакви правила — дори и най-елементарните, съблюдаването на които подсказваше не законопослушанието, а здравият инстинкт за самосъхранение. Той постоянно сядаше пиян зад волана и караше колата си с главозамайваща скорост, пушеше на бензиностанциите и правеше още множество толкова глупави и опасни неща. Освен това, беше невероятно внушаем и неустойчив, леко се поддаваше на всякакви провокации, позволяваше да бъде въвличан в авантюри, обожаваше облозите и не умееше да отстоява своята гледна точка, при най-малкия натиск преминаваше на страната на своя опонент и във всичко се съгласяваше с него. Това беше човек, за когото бе по-лесно да каже „да“ в отговор на най-невероятното предложение, отколкото да отговори с „не“ и да обясни причината за своя отказ. Той просто се страхуваше от всяко интелектуално усилие. Напрягането на мозъка му се струваше толкова трудно и невъзможно, както да вдигне с голи ръце товар от един тон.

— Нека в интервала между шест и седем часа вечерта на пълна скорост да завие от „Садовое колцо“ на „Сретенка“ и да премине около петстотин метра — наръчваше Павел на Рита. — След това да спре, да излезе от колата и да чака да дойдат при него.

Както обикновено, Рита не задаваше много въпроси. Щом трябваше да спре и да чака до колата, значи така трябваше. Павел си знаеше работата.

— Да блокирам ли паметта му? — уточни тя.

— Задължително. Ти ще разговаряш с него през деня и той не бива да разказва на никого за тази среща. Неговата поява на „Сретенка“ за заинтересованите хора трябва да изглежда като собствена инициатива, а не като изпълнение на нечие нареждане.

Рита послушно кимна.

Тя причака човека, числящ се под номер пет в списъка на Минаев, когато той излизаше от жилището на своята любовница. Това беше най-доброто решение, защото до офиса му можеха да бъдат забелязани от познати или от сътрудници.

Павел седеше наблизо в колата си и с миниатюрен приемник следеше работата й.

— Трябва да поговоря с вас — дочу приветливия й алт. — Имате ли нещо против да се качим в колата ви?

— Моля.

Гласът на мъжа бе сит, ленив и благодушен.

„Явно визитата у любовницата е преминала повече от успешно“ — иронично си помисли Павел.

— С какво бих могъл да бъда полезен на прелестната непозната?

— О, с много неща — засмя се Рита. — Първо, искам да ме погледнете внимателно.

— И какво? Трябва ли да ви позная? Къде сме се срещали?

— Отначало ме погледнете както трябва, а после ще ви обясня.

Настъпи пауза. Рита работеше, взирайки се в очите на мъжа. Тя с лекота

потапяше събеседника си в транс, използвайки умело погледа си и мимиките, като при това не отстъпваше даже и на Михаил Ларкин. Слабостта й се състоеше в друго — тя не можеше да застави човека да престъпи някои бариери. Имаше постъпки, за извършването на които бе необходимо да се прекрачи определена черта, и далеч не всеки можеше да го направи по своя собствена воля. А за да заставиш обекта на въздействие да премине тази черта, бе необходима много голяма степен на потискане на волята и пълно блокиране на самоконтрола. Много трудно бе да заставиш даден човек да убие някого, а още по-трудно — да убие самия себе си. Миша Ларкин можеше това и Гарик го можеше, и Карл. А Рита не можеше — силиците не й стигаха.

— Вие не бива да се връщате в офиса си — отново прозвуча в слушалката гласът й. — Аз сега ще си тръгна, а вие ще отидете някъде с колата на тихо местенце, ще спрете и ще останете в нея до шест без десет. До шест бе десет. След това ще излезете на „Садовое колцо“, ще стигнете до площад „Сухаревская“ и с пълна скорост ще завиете по „Сретенка“. Ще изминете по „Сретенка“ петстотин метра, ще спрете и ще излезете от колата. При вас ще дойде някой и ще ви каже какво ще направите после...

След няколко минути Рита се настани в сааба до Павел. Нямаше вид на уморена, защото обектът действително не бе представлявал никаква трудност за нея.

— А сега към къщи, момичето ми — рече й ласкаво Сауляк. — Ще те откарам.

— А ти?

— Имам още работа. Ти си почини, а аз ще дойда довечера.

Около шест той застана на пост до изхода на метростанция „Сухаревская“. В шест и четвърт от „Садовое колцо“ на „Сретенка“ с пълна скорост зави ново лъскаво БМВ, а след миг се разнесе грохот и скърцане на смачкан метал.

Движението по „Сретенка“ беше еднопосочно само по посока на „Садовое колцо“, а не и обратно. Аварията беше неизбежна.

Но Рита съвсем не бе длъжна да знае това.

Обработка — ТНе ^а5Т Зигумогз

Сканиране: ^аепе^у5, 2018

Разпознаване, корекция и форматиране: пейюй, 2018

ОСМА ГЛАВА

Все пак Президентът назначи две комисии за изработване на варианти за изход от чеченската криза и Вячеслав Егорович Соломатин бе доволен от своята предвидливост — работата по търсенето на „личното решение“ на Президента бе започната своевременно. Сауляк бе обещал да направи всичко възможно. Самият Соломатин така и не се бе срещнал с него, защото Павел избягваше да му се появи пред очите, но по телефона му бе казал: „Разбирам вашата загриженост и вашите мотиви. Трудно се оправям в политиката, още повече след като две години фактически бях изолиран от нея. Но аз съм привърженик на стабилността и обичам своите навици. Допада ми сегашният Президент, не преследвам смяна на курса и не жадувам за социални промени. Затова съм готов да ви помогна в името на това, всичко да си остане такова, каквото си е.“

Соломатин бе останал удовлетворен от обещанието му и не се бе заел да разяснява на Сауляк своите истински мотиви и да му показва истинската дълбочина на загрижеността си.

Трагедията на Вячеслав Егорович се състоеше в това, че явявайки се по своя статус нещо като портиер, той имаше душата на слуга и самочувствието на посивял кардинал.

Някога преди много години комсомолският лидер от по-горните класове по време на един съботник се приближи до шестокласниците, хвърли критичен поглед на работния им фронт и заяви назидателно:

— Ама че сте ми работничета! Сякаш не заради себе си миете, а заради някой чужд чичко. Вие ще живеете и ще се учите в това здание, на вас самите трябва да бъде приятно, когато стъклата на прозорците са чисти и прозрачни. А вие какво? Само ги размазвате. Я погледнете у това момче как чистичко се получава. Той истински се старае, по пионерски, а вие само отбивате номера. Вземайте пример от него.

Слава Соломатин се изчерви. На него му викаха „маминото синче“. Нямаше баща, майка му се трудеше на две работни места, а сестричката му беше много мъничка и Слава непрекъснато ту ходеше до магазина, ту водеше сестричката си на детска градина, ту я вземаше оттам, ту пък миеше пода и прозорците на тяхната квартира. Той ужасно се притесняваше от това и когато момчетата го викаха да поиграят футбол или да отидат на кино, им отказваше под предлог, че „мама не му е разрешила“.

В действителност, майка му беше непрекъснато на работа, но Слава не можеше да се застави да произнесе: „Не мога да дойда, защото трябва да обеля картофи, да смеля месо, а след това да взема сестричката си от градината“. Предпочиташе момчетата да си мислят, че има много строга майка. Затова му бяха лепнали и това „мамино синче“.

И изведнъж го похвалиха — при това не тихичко, а публично, на всеослушание. Похвалиха го именно за тези му навици, от които толкова се срамуваше. Той усети върху себе си внимателните погледи на своите съученици и продължи с двойно по-голямо усърдие да търка стъклата. Вътре в него всичко пееше радостно и танцуваше.

Първо не издържа момичето, което му харесваше още от втори клас, но с което той не се решаваше дори да седне на един чин. Тя беше отличничка и дъщеря на директора на машиностроителния завод.

— Слава, покажи ми, моля ти се, как го правиш — рече му вежливо. — Аз търкам, търкам и все ми остават размазани петна.

— Вземи един вестник — довери й той шепнешком домакинската си тайна. — Най-добре се изтрива с вестник, когато измиеш основната мръсотия. Ето, погледни, вземаш парче вестник, смачкваш го и триеш. Никакви петна не остават.

— А ти откъде взе вестника? — също шепнешком попита момичето.

— Донесох го от къщи. Нали още вчера ни предупредиха, че нашият участък ще са стъклата на втория етаж.

— Ако си ми приятел, ще ми услужиш с едно парченце, нали?

Разбира се, Слава й услужи. А в понеделник сутринта пред строя

направиха отчет на резултатите от съботника и същият този комсомолец от десети клас си спомни за Слава Соломатин и високо, пред цялото училище, даде за пример неговата добросъвестност и старанието му. Много красив беше този комсомолски водач! Източен, широкоплещест, дълги извити вежди, гъста права коса, сресана назад. Слава го гледаше с влюбени очи, осъзнавайки, че цял живот няма да може да му се отплати за това, което бе направил за него, без дори да подозира. Повече не му викаха „маминото синче“ и съвсем неочаквано го избраха за отряден председател. Похвалиха го и на родителската среща. Наистина, на тази среща майка му я нямаше — тя, както винаги, беше на работа — но присъстваха съседи, родители на неговите съученици.

Два дена след срещата, приготвяйки закуската, майка му рече:

— Благодаря ти, синко.

— За какво — учуди се Слава, защото още нищо не бе свършил тази сутрин.

— Леля Люба от петия етаж ми каза, че много са те хвалили на родителската среща и са те давали за пример на всички момчета. Знаеш ли колко приятно ми стана! Та нали, когато теб хвалят, това е награда и похвала и за мен самата. Значи правилно те възпитавам, растеш ми добро момче — добро и достойно. И аз мога да се гордея с теб.

— Наистина ли? — не повярва Слава. — Ти действително ли се гордееш с мен?

— Разбира се, синко. А сега, дръж се на ниво и не излагай семейството ни!

Майка му се гордееше с него. Съучениците му бяха респектирани! Слава беше на върха на щастието. А когато към всичко това се прибави и дружбата с момичето, което отдавна му харесваше, Слава Соломатин си каза: „Ако се наложи да дам живота си за него — ще го направя. Защото той е най-добрият човек на света!“ Под него естествено се подразбираше комсомолският деец-десетокласник, който с едно мигване на окото бе станал за дванайсетгодишния Слава светъл лъч, идеал, лидер. Именно — Лидер. И именно с голяма буква.

След две години Слава срещна своето божество в районния комитет на комсомола. Бяха извикали класа му за събеседване, преди да им връчат комсомолските значки. Божеството разпозна Слава и дори благоволи да се пошегува:

— Ето че виждам сред вас един момък, който може не само да си седи над книжките, но и да работи с ръцете си. Помня как ви съветвах да вземате пример от него. Я си признайте, ама честно, кой от вас се научи да мие прозорците като него?

Всички разбраха, че инструкторът се шегува, и раболепно се заусмихваха. Но седмица след приемането им в комсомола повикаха Слава и му предложиха да оглави бюрото на ВЛКСМ в неговото училище.

— Теб те познават в райкома — казаха му с тон, нетърпящ възражения, — и на теб ще ти бъде по-лесно да решаваш въпросите.

Той и не мислеше да се отказва. С характеристиката, в която щеше да бъде написано, че е ръководил комсомолската организация в училище, щеше да му бъде отворен пътят към всеки вуз. И армията не беше страшна. Майка му щеше да се гордее, че синът й е студент. А той можеше да си потърси някаква работа, където в свободното си от учебни занятия време би могъл да изкарва пари, за да подпомага семейния бюджет. Сестричката му вече беше голяма, бе тръгнала на училище и се нуждаеше от ученическа униформа всяка година, защото растеше бързо. Освен това, й бяха необходими и доста други неща — раници, тетрадки, химикалки, чорапки, корделки и така нататък. На него самия пък му бяха наболи мустачки. Докато беше ученик още година-две, все някак щеше да я кара, но завършеше ли училище, с парите ставаше лошо. Не можеше вече да ходи в ученическа униформа, всичко трябваше да си купува тепърва. Сестра му щеше да е още по-голяма. С други думи, трябваше да се освободи от военна служба, а за тази цел трябваше да влезе в някой институт. И Соломатин се държеше със зъби и нокти за комсомолската работа чак до зрелостните изпити.

Понякога срещаше в райкома Лидера, но не влизаше в разговор с него. Лидерът преминаваше покрай него, крачейки стремително със своите дълги и мускулести крака на спортист, и само леко му кимваше в движение. Но и това му бе достатъчно, за да се чувства щастлив.

В навечерието на зрелостните изпити извикаха Слава Соломатин в райкома. Той никак не се разтревожи, защото предполагаше, че завършването на училището автоматично прекъсва дейността му в ученическото бюро на ВЛКСМ, и че ще го помолят да даде отчет за извършената работа и да предаде документите на своя приемник, който ще заеме този пост.

Но стана дума за съвсем друго.

— Какви са ти плановете? — попита го познат инструктор от райкома. — Какво възнамеряваш да правиш след училището? Сигурно ще започнеш работа?

— Искам да си опитам късмета в някой институт — смутено си призна Слава.

— Така ли — оживи се инструкторът. — И в кой по-точно?

— В автотранспортния.

— В автотранспортния? — разочарова се комсомолският деец. — А защо именно в него? Кой те посъветва?

— Никой не ме е съветвал. Сам си го избрах, защото ми е интересно.

— Слушай, Соломатин — рече многозначително инструкторът. — Ние всички те познаваме като човек отговорен, с добре развито чувство за дълг. Ти винаги си готов да протегнеш ръка за помощ на своите другари, нали?

Слава вдигна рамене, без да разбира накъде отива работата.

Инструкторът, омотавайки се в думите, за да не каже нещо излишно, и стараейки се в същото време да изложи същността на нещата, му обясни, че Лидерът е получил повишение — отивал в градския комитет на комсомола, където му било възложено да оправи работата във вузовете, намиращи се на територията на града. И сега на Лидера били нужни във всеки вуз такива хора, на които той ще може да се довери — хора, които ще станат гръбнак на обновените комсомолски организации на институтите и висшите училища. В автотранспортния институт такива хора имало, но в строителния не било така. Затова било много желателно комсомолецът Вячеслав Соломатин да стане студент в строителния институт, а не в автотранспортния. В края на краищата, особена разлика нямало — все си било технически вуз. А помощта за тяхното общо комсомолско дело била огромна.

„Аз съм му нужен! — радостно пееше сърцето на осемнадесетгодишния Соломатин. — Нужен съм на него и на неговото дело. Той ме повика и аз съм длъжен да направя всичко, което той очаква от мен. Той ми вярва. И аз няма да подведа своя Лидер!“

Откъде би могъл да знае, че Лидерът дори не помни името му. Той действително се бе издигнал в градския комитет, действително контролираше градските висши учебни заведения и се нуждаеше от съмишленици, които да активизират комсомолската дейност в тях. Но да се подберат такива хора, бе възложил на своя лакей, защото той лично бе зает с по-важни дела. Лакеят, без много-много да се замисля, се бе втурнал към райкома, където преди беше работил Лидерът, и бе започнал да събира сведения за хората там. Бяха му описали Соломатин като дисциплиниран, изпълнителен, организиран, спокоен, сдържан. И най-главното — Лидерът го познавал лично и много пъти са ги виждали да се поздравяват.

Слава успешно издържа изпитите за строителния институт. Веднага от градския комитет дойде позвъняване с препоръка: „При вас в първи курс има студент на име Вячеслав Соломатин. Би било много желателно да го направите незабавно секретар на курса и да го вкарате в бюрото на ВЛКСМ при института.“ Телефонното обаждане бе прието като закон и Слава бе включен в работата, съобразно указанията, които бе дал Лидерът, събирайки в една огромна зала за конференции всички активисти на градските вузове.

Целият по-нататъшен живот на Вячеслав Егорович Соломатин преминаваше по същата тази схема. Лидерът се движеше напред и нагоре и всеки път му бе необходим екип от предани и надеждни хора, на които да разчита. Но съвсем не всеки се движеше след Лидера. Той сменяше длъжностите си и областите, в които ръководеше, и тези, които довеждаше със себе си, заемайки предишната длъжност, не искаха да променят сферата си на дейност и своето местоживеене, следвайки Лидера, получил вече ново назначение. Разбира се, не се отказваха всички — някои от тях се съгласяваха да вървят по-нататък и да започват всичко отначало, но след две или три премествания се спираха.

И само Соломатин следваше своя Лидер, сякаш бе здраво завързан за него. Още с постъпването му в института за него се знаеше: той е от екипа на Лидера. Естествено, при новото назначение лакеят, макар и вече съвсем друг, отново намираше Соломатин. И по-късно винаги го намираха, защото знаеха: той дойде с екипа на Лидера на онази длъжност, след това на тази, значи той е човек на Лидера.

А Лидерът, както и преди, не помнеше фамилията му и дори бе позабравил как изглежда лицето му. Заповедите за назначаването на хората подготвяха лакеите-помощници и доверявайки им се напълно, Лидерът поставяше подписа си, без да си дава труда да се запознае лично с тях.

Целия си живот Вячеслав Егорович Соломатин посвети в служене на своя Лидер — служене беззаветно и предано. След четиридесет и петте в него изведнъж се пробуди честолюбието. Той с горчивина осъзна, че Лидерът не забелязва неговите заслуги, защото напред напираха по-наглите; по-зъбатите, а Соломатин винаги бе считал за свой дълг на честта да изпълни възложената му задача и после да не огласява от всеки ъгъл своите постижения. Той се бе надявал, че всеки момент Лидерът ще му обърне внимание и ще каже: „Ех, Слава, Слава! Целия си живот изминахме заедно, рамо до рамо, и за мен ти винаги си бил надеждна опора. Без теб нищо не бих могъл да постигна.“ Разбира се, това трябваше да го чуе цялата страна, а не само Вячеслав Егорович. И то би било напълно достатъчно на Соломатин да приеме, че не е пропилял напразно живота си. Но кой знае защо, Лидерът мълчеше...

Сега Вячеслав Егорович заемаше не особено висока длъжност в администрацията на Президента. И както преди, най-много от всичко на света му се искаше, след като бе станал Президент, Лидерът да го забележи и оцени. Колко жертви бе дал, колко жилища бе сменил, колко скандали му бе вдигала жена му, заради постоянните премествания от град на град и от една работа на друга. И всичко това би имало смисъл, само ако поне за известно време станеше човек, приближен на Президента, човек, чието име и чието лице познаваше цялата страна. Тогава значи не всичко бе било напразно.

Но през първия мандат на Лидера като Президент Соломатин не бе успял да се добере близо до него. Не му бе достигнало съвсем малко. И сега възлагаше огромни надежди, Президентът да бъде избран за втори мандат. А за тази цел трябваше да се постарае по-множко. Цял живот Вячеслав Егорович се бе грижил сам за себе си, без да разчита на никого. И при това, той наистина беше предан на своя Лидер и беше готов на всичко заради него.

% % %

Още откакто за пръв път, като студент, Слава Соломатин бе попаднал в екипа на Лидера, почти винаги му възлагаха да работи в области, свързани с науката и образованието. Случайност ли бе това или нечия воля — трудно бе да се каже, но където и да последваше своя Лидер, все му се налагаше да се занимава с висши учебни заведения или научноизследователски учреждения — ту работейки като началник на кадровия отдел или като щатен партиен секретар, ту наблюдавайки ги по линия на партийните органи. Затова, преценявайки своите не особено богати възможности да окаже помощ на Президента в предизборната борба, Соломатин се спря именно на чеченските проблеми, а не на икономическите. Съображенията му се състояха в това, че в столичните научни учреждения той имаше добри връзки и широк кръг от познати. Нито за миг не се съмняваше, че цялата работа ще бъде свършена именно от научните учреждения, а не от самите комисии, които бе назначил Президентът. Такава бе била практиката още по времето на застоя, такава беше и сега.

По-нататък му се наложи да направи избор между институтите, които ще работят за комисията на Президентския съвет, и тези, от които ще черпят гениални идеи министрите, начело с премиера. Мнозинството от членовете на Президентския съвет не бяха хора на практическите действия — учени, специалисти, експерти; академици и професори; демократи и либерали; борци за правата на човека и строители на правната държава.

Соломатин си даваше сметка, че с тях нямаше да се оправи.

А виж с министрите нещата стояха другояче. Вячеслав Егорович, който преди доста години бе работил в апарата на столичния градски комитет на партията в отдела, ръководещ науката, познаваше добре московските научноизследователски учреждения и си представяше доста добре къде би могло да се работи по интересуващите го проблеми. И основната маса от тези институти по съвсем разбираеми причини се бе оказала в подчинение на силовите министри. Като бял ден беше ясно, че чеченската война ще бъде проучвана преди всичко в институтите, работещи за Министерството на отбраната, за МВР, ФСБ⁷ и за Министерството на извънредните ситуации.

В тези ведомства, както и да бъдеха прекръствани, влиянието на партийния контрол винаги бе било особено силно и за Соломатин не представляваше никаква трудност да намери там свои познати. Сауляк още не бе излязъл от колонията, още излежаваше последните си дни на нара, а той вече всичко бе проучил най-детайлно. Най-перспективни за неговите цели се оказаха два института, единият от които бе подчинен на МВР, а другият — на Министерството на извънредните ситуации. В тях работеха специалисти-конфликтолози, а проблемите, подобни на чеченския, се разработваха в рамките на отделни големи теми от авторски колективи, включващи политолози, социолози, юристи, военни експерти, икономисти, та дори психолози и психиатри. С други думи, в тези два института проблемът се изучаваше комплексно, широко и щателно — нещо, което не можеше да се каже за другите научни учреждения, чийто потенциал се намираше в разположение на правителството.

След това трябваше да се определи в кой от тези институти имаше повече шансове за успех. И тук Вячеслав Егорович знаеше къде да погледне и от какво да си направи изводи. Шефовете на единия институт бяха хора от старата закалка, тоест от тези, които се бяха утвърдили през шестдесетте-седемдесетте години, когато царстваше принципът: който първи докладва — той е по-способен, който повече приятни новини докладва — той става любимец. Но съществуваше и трети принцип: който докладва — той е прав.

В другия институт началникът (именно началник, а не директор, тъй като двата института бяха в подчинение на военизирани ведомства и техните сътрудници носеха на раменете си пагони) беше от старите, но затова пък заместниците му не бяха по-възрастни от четиридесетте и не се нуждаеха от одобрението на своя министър, както и на цялото министерство като цяло. Те имаха интересна научна работа, научни степени, като доктори на науките и професорски звания, по двадесет години трудов стаж зад гърба си, което им даваше право да излязат на пенсия, и в случай на взаимно недоволство, което би могло да възникне между тях и ръководството на министерството, с лекота можеха да смъкнат пагоните си и, въздъхвайки свободно, да започнат да печелят пари от четенето на високо платени лекции и от писането на разобличителни публицистични материали за вестниците и списанията. Тези млади заместници-учени не биха започнали да си дърпат един друг от ръцете готовия документ, за да си сложат под него личния подпис и да го изпратят в комисията, която ръководи премиерът.

Затова Вячеслав Егорович спря зоркия си поглед на този институт, където средната възраст на ръководния състав бе значително по-висока. Неговият началник наистина бе успял със зъби и нокти да се докопа до докторска степен, когато бе започнала да се шири практиката за защита по доклад и съвкупност от отделни разработки. Нормална и пълноценна дисертация той не би написал никога, това го знаеха всички и тихичко се смееха, когато началникът бе отишъл на защита, а щом седмица след защитата той открито бе започнал да търси връзки, за да си докара званието „академик“ в която и да било академия, хората се смееха вече гръмогласно и си разказваха един на друг новината като мръсен виц. Беше време, когато започваха да се появяват множество разни академии, раздаващи звания наляво и надясно. Тези звания не: задължаваха никого и за нищо, за тях не се даваше надбавка към заплатата и не повишаваха стойността на научното ръководство на аспирантите. Но се намираха хора, на които беше много приятно под документ или под някакво, каквото и да било, писмо да сложат лаконичното: „Академик Еди-кой си“. Пък и защо да ни си го сложат и да се кефят — полза никаква, но и вреда на никого не нанасяха.

Възрастният началник-академик имаше четири заместника. В действителност, те бяха повече, но занимаващи се с наука — четирима — и всеки от тях оглавяваше свое подразделение, състоящо се от отдели, лаборатории и сектори, и имащо собствена научна проблематика. Заместниците по кадрите, по тила и прочие не влизаха в сметката на Соломатин.

И сега, през първата половина на 1996 година, ситуацията изглеждаше долу-горе така: началникът-академик бе решил да си вземе солидния остатък от отпуска си за миналата година, бе отишъл във ведомствения санаториум в Приморие и бе определил за свой пръв заместник единия от четиримата шефове на научноизследователските подразделения, а именно — шестдесет и двегодишният кандидат на науките Прибилов, който според слуховете, вече двадесет години дописваше докторската си дисертация. Когато от министерството пристигна разпореждане срочно да се изготви разгърнат аналитичен материал, съдържащ варианти за изход от чеченската криза, временно изпълняващият длъжността началник на института Прибилов възложи тази задача на другия заместник-началник, в чието подчинение се намираше именно групата от политолози-конфликтолози, разработваща съответната тематика. Този втори заместник, по фамилия Сергун, беше малко по-млад — на петдесет и седем — също имаше кандидатска степен от памтивека и упорито разпространяваше слухове за докторска дисертация, която всеки момент щял да представи за защита, но толкова отдавна ръководеше науката, при това и толкова класно, че просто бе забравил какво нещо е това наука.

И както правилно бе разсъдил много опитният Вячеслав Егорович Соломатин, въпросът на ниво ръководство опираше само до едно — кой ще подпише готовата вече научна разработка: заместник-началникът на института, под чието пряко ръководство тя е подготвена; заместник-началникът на института, официално изпълняващ длъжността началник; или титулярният началник, който отсъства от Москва и в близко време не се очаква да се появи, но пък заради такава работа едва ли би се поколебал да довтаса...

Пак от опит Соломатин си бе изградил твърдото убеждение, че колкото повече хора са въвлечени в конфликта, толкова по-лесно е да се манипулират кофликтуващите, като не им се дава възможност да постигнат съгласие и компромис. В тази връзка, първото нещо, което трябваше да направи, бе да извести безгрижно почиващия си началник за срочната задача, стоварила се върху неговия институт. Разбира се, Вячеслав Егорович не го направи лично, защото нямаше намерение да афишира пред целия свят своята заинтересованост. Но така или иначе, началникът-академик узна за задачата и веднага се втурна да звъни на Прибилов, когото бе оставил за свой заместник.

— Игор Николаевич, днес летя за Москва — рече му делово. — Съберете утре в шестнадесет часа всички заместници, поканете. — и той изброи няколко фамилии на научни сътрудници. — Ще създадем работна

група за подготовката на документа, която ще оглавя лично.

Прибилов едва не се пръсна от ярост. Не можеше да проумее, откъде началникът бе разбрал за това. Толкова бе разчитал на шанса да изпрати готовия документ със своя подпис, докато шефът му отсъстваше. Разбира се, Прибилов не беше глупак и също имаше идеята да създаде работна група. Всичко беше много просто, но един лаик едва ли би заподозрял как стоят нещата. А нещата стояха така: научните работници, които добре познаваха проблема, щяха да подготвят документа, Прибилов щеше да го прегледа, щеше да го коригира тук-таме и щеше да подмени няколко нищо не означаващи думички. После щяха да препечатат този документ, съобразявайки се с неговите „поправки“, и щяха да напишат съпроводително писмо. А в писмото щеше да пише: „Изпращам Ви аналитичния материал, изготвен от работна група под ръководството на кандидата на науките Прибилов“ големият бос, след като получеше този документ, щеше да го погледне и да си каже: „Умен човек е този Прибилов. И добър екип си е създал, и е успял да го мобилизира за работа, и самият той е наясно с проблема“. Което всъщност бе и голямата цел на Прибилов.

% % %

Работна група беше създадена и я оглави, разбира се, самият началник-академик.

Но Прибилов този път нямаше намерение да се примирява с участта си. Той прекалено дълго бе бил заместник и му се искаше най-сетне да си поживее и като началник. И Прибилов се отправи към един свой познат от министерството, който имаше достъп до „високите“ кабинети.

След като няколко минути си поговориха за това-онова, Прибилов въздъхна и поклати глава:

— Ще провали нашият началник цялата работа, това е лошото. Такива умни и талантливи момчета има в института ни, но нищо не може да стане под неговото ръководство.

— Почакай малко — обезпокои се министерският чиновник. — За какво става дума?

— Говоря ти за нашия началник. Разбираш ли, той отдавна е усетил, че

могат да ни възложат такава задача, затова набързо си взе отпуската и изчезна надалеко. Знаел е, че няма да се справи. Нищо не разбира от това и се страхува да не се издаде. Всеки път, когато му поднесат някой документ за изпращане, той го задържа със седмици и знаеш ли защо? Защото нито думичка не разбира от написаното и се страхува, че в него може да има нещо нередно. Та, и сега отиде в Приморие, именно за да не подготвя материала за Чечня. Но се намери някакъв идиот да му съобщи, че заданието вече е спуснато отгоре. Представяш ли си какво му е в този момент? Разчитал е, че няма да му кажат, а когато се върне, ще му докладват, че е имало указание, и са подготвили съответния документ. А ако в този документ нещо не е така, както трябва, той няма да носи никаква вина и ще накаже подчинените си за допуснатите грешки. Удобно, нали? А сега какво му остава? Щом вече са му съобщили, не може да се направи, че не знае. Качил се в самолета и долетял лично да ръководи, защото заданието е все пак от първостепенна важност за страната — няма къде да се дене. Създаде работна група под свое ръководство. А самият той смуче валидол и с ужас очаква следващото утро. Жалко за човека, никак не му се искаше да се забърква в тази работа. И ми е много интересно кой го натопи така?

— Защо да го е натопил? — възрази чиновникът. — Никой не ти е топил началника. Съвсем естествено е да се докладва на шефа, че неговото учреждение е получило задание. Какво задкулисно виждаш в това?

— Работата е там, че по време на неговия отпуск аз съм шефът. Аз, разбираш ли? И като ръководител, аз напълно съм в течение какво става в моя институт. И именно аз, а не някой си от министерството, трябва да решавам за какво да съобщавам на намиращия се в отпуск началник и за какво не. Ние с него се разбрахме още преди месец, че щом възникне вероятност за такова задание, той веднага си взема отпуск и изчезва, а документа ще подготви работна група под мое ръководство, защото за разлика от него, аз умея да се оправям в тази проблематика. Ако шефът се намира в Москва, става съмнително защо той сам не оглавява групата, изготвяща такъв важен за цялата страна материал. А иначе — никакви въпроси. Можеш ли да ми обясниш защо са го известили? С това позвъняване здравата са го притиснали в ъгъла. След такова съобщение той повече не е могъл да остане в санаториума, длъжен е бил незабавно да реагира, да се завърне и да оглави работната група. Което е и направил. И кой има полза от това?

— Не мога да разбера защо толкова си се притеснил — сви рамене чиновникът. — Щом като по статус му се полага да оглави групата, нека официално си я оглавява, а материалите ще изготвяш ти, щом те са в твоята компетенция. Всички правят така, не виждам в това никакви проблеми. Винаги името на шефа е стояло само проформа, никога началниците не са правили нищо сами.

— Ти май наистина нищо не разбираш — спокойно отвърна Прибилов. — Докторската ми дисертация е почти готова, на мен сега са ми необходими внедрения, а и репутация също. Ако аз оглавя групата, ще бъде издадена заповед и този факт винаги може да бъде потвърден. А ако групата официално се ръководи от шефа, от това нямам абсолютно никаква полза. Аз, приятелю, вече не съм на такава възраст, че да си пилея силиците за тоя, дето духа. Така че, имай го предвид — нашият институт ще провали заданието. Ще се опозорим пред цялото министерство, а министерството — пред правителството.

— Странно разсъждаваш — отбеляза чиновникът. — Нали сега точно ти ръководиш института, ти изпълняваш длъжността началник. И най-спокойничко ми говориш, че твоят институт няма да изпълни поръчението на министерството и правителството? С други думи, ти си лош началник и не можеш да се оправиш с ръководството на института, така ли?

— Щом аз съм началник, значи и групата трябва да оглавя аз! — заяви твърдо Прибилов. — В такъв случай, аз лично отговарям за качеството на възложения документ и мога да ти гарантирам, че той ще бъде точен и смислен. А ако групата се оглави от нашия академик, то вие като хора стриктни и порядъчни трябва да подготвите заповед за прекратяване на отпуска му. И тогава документът ще бъде провален не под мое ръководство, а под негово. Разберете най-сетне, че така подхлъзвате не само него, но и мен. Не ми давате да възглавя групата и да организирам работата по подготовката на документа и отговорността за провала на документа възнамерявате да стоварите на гърба ми. Мили мой, как смятате, нищо ли няма ви се случи от такива разкошни управленчески решения?

— Май че си прав — замислено произнесе чиновникът.

На другия ден началникът-академик по заобиколни пътища узна, че във връзка с подготовката на документа за чеченската криза в министерството някой упорито създава интриги против института. Академикът започна да нервничи. Информацията, която стигаше до него, беше непълна и противоречива, а сроковете за подготовката на документа бяха доста скъсени. По лицето на Прибилов си личеше, че от него не можеше да се очаква никаква помощ. Единствената му надежда беше Сергун — другият му заместник — в чието подчинение работеха политолозите и конфликтолозите, ангажирани с изготвянето на материала.

% % %

Пьотр Павлович Сергун също искаше да поучаства в подялбата на баницата. Наистина, той нямаше толкова грубо прагматичен интерес като Прибилов, но все пак интерес имаше. Пьотр Павлович искаше да ръководи собствено научно направление и да застане начело на група специалисти, които ще се занимават само с проблеми в рамките на това направление. На него не му бяха интересни никакви други проблематики и да се занимава с тях не желаеше нито за пари, нито за длъжности. Той мечтаеше за слава на учен и тази слава би могла да дойде само в резултат на създаването и утвърждаването на самостоятелно научно направление, разработващо проблеми на социалните конфликти в полиетническите социуми. Разбира се, и на него много му се искаше в съпроводителното писмо да бъде написано, че документът е изготвен от работна група под ръководството на кандидата на науките Сергун. Ако нещата се наредяха така, един ден, когато започнеше пробива си за създаване на собствена лаборатория, а защо не и на институт, всички щяха да заговорят: това е същият този Сергун, който подготви документа за Президента; това е този Сергун, който е давал консултации по въпроса за прекратяването на войната в Чечня; това са онези момчета, които са работили със Сергун, това е неговата школа. Тогава и институтът щеше да си бъдеше негов, и финансирането, и кадрите.

Но Сергун не знаеше какво да направи, за да попадне името му в съпроводителното писмо. И нищо не можеше да измисли.

Тази вечер трябваше да се прибере вкъщи с метрото, защото пътищата бяха заледени и не му се рискуваше сутринта да взема колата. Вече бе доста късно — около десет н петнайсет — но отдалечавайки се на няколко метра от института, той вдигна глава и погледна към прозорците на петия етаж. Те светеха и това означаваше, че сътрудниците му все още работеха. За тях не беше необичайно, поне един път месечно от министерството да им натресат нещо „пожарно“ и всички се трудеха, без да си жалят времето, защото носеха пагони на раменете си и винаги можеше да им бъде заповядано: докато не си свършите работата, никъде няма да мърдате. И те не мърдаха, стараеха се, бачкаха.

Институтът се намираше в центъра на Москва, сред гъсталака от криви и изпоразровени улички, на които само тук-таме светеха лампи, и перспективата да попаднеш в някой трап и да си счупиш крака беше повече от реална. Оттук можеше да се отиде на три различни метростанции, но разстоянието до тях беше еднакво голямо.

Пьотр Павлович изцяло се бе съсредоточил в тротоара под краката си, стараейки се да не се подхлъзне или спъне и затова не забеляза откъде се бе взел този мъж — дали срещу него бе вървял, дали го бе изпреварвал или пък се бе появил отстрани.

— Вие сте Пьотр Павлович? — попита той с плътен, добре обработен глас.

— Да — машинално отвърна Сергун, вдигайки в недоумение поглед към непознатия.

Пред него стоеше висок, добре облечен мъж на средна възраст, без шапка, с гъсти посивели коси и тъмни блестящи очи.

— Отделете ми, моля, няколко минути. Няма да ви задържам много, ако разбира се, сам не пожелаете това.

— Извинете ме — решително рече Сергун, който в служебна обстановка носеше униформа с полковнически пагони, — но вече е късно, пък и много бързам. Освен това, ние не се познаваме. Ако нещо имате към мен, потърсете ме в службата.

— Как ще ви намеря в службата — миролюбиво възрази сивокосият непознат, — щом като в учреждението ви няма да ме пуснат без специални документи. Аз имам само паспорт, а той е абсолютно недостатъчен, за да се проникне във вашата обител. И не мога да ви позвъня, защото не ви знам телефонния номер.

„Май ще е по-добре да го изслушам тук и да си вървя, вместо да му оставя номера си и после да се чудя как да се отърва от него“ — помисли си Сергун.

— Добре изложете ми проблема си по пътя към метрото — разреши му накрая.

— Моля за извинение, но вероятно неправилно са ме възпитали — вметна сухо сивокосият. — Аз мога да разговарям с човек, само когато го гледам в лицето, както и подобава на един мъж. А да беседвам с човек, който си гледа в краката и мисли само как да не се подхлъзне, просто не умея.

Сергун изпита неочаквана симпатия към този човек, който бе толкова различен от припрените и суетящи се молители, напиращи да ти пробутат в движение някое документче за подпис, когато едва ли ще започнеш да четеш какво подписваш.

Той се озърна и съзря недалеч една детска площадка с пейчици. Тази вечер като че ли бяха запалени всички лампи, на улицата беше доста светло, насам-натам минаваха коли и Сергун не видя нищо опасно и осъдително в това, да поседи на пейката няколко минути и да изслуша този човек, който буквално излъчваше достойнство.

— Да отидем да приседнем — предложи му, посочвайки с ръка детската площадка.

Така и направиха. Пьотр Павлович намести на коленете си своето дипломатическо куфарче и се обърна към непознатия мъж, който с всяка изминала секунда му ставаше все по-симпатичен, макар да не вършеше и да не говореше нищо особено.

— Слушам ви — каза Сергун или по-скоро искаше да каже, защото кой знае защо, изведнъж езикът му започна да не го слуша.

Той се накани да се учуди, но после се отказа. Топлите пръсти на сивокосия мъж меко се отпуснаха върху ръката му и на Сергун му стана спокойно и хубаво, сякаш току-що си бе взел вана и си бе легнал в кревата, завит с пухкаво одеяло. И в това нямаше нищо учудващо. И беше напълно естествено, именно гласът на мъжа да му нарежда как да постъпва. Разбира се, че трябваше да му се подчинява — как иначе.

— Кога трябва да предадете документите на ръководителя на работната група? — питаше непознатият.

— На деветнадесети, в понеделник.

— Кога документът в своя завършен вид трябва да отиде при министъра?

— В сряда, на двадесет и първи.

— Каква е степента на неговата готовност към днешния ден?

— Имаме всичките материали, но поотделно. Трябва да се направи компактен текст от всичко това.

— Колко време е необходимо?

— Много.

— Колко много?

— Ами много. Но ние можем да свършим бързо тази работа, имаме голям опит.

— Слушайте ме внимателно, Пьотр Павлович. Вие трябва да подготвите този документ още по-бързо, отколкото можете. Разбирате ли? Точно два дена по-бързо, отколкото можете. И ще ми го донесете. Можете да ми го донесете на дискета, не е необходимо да правите разпечатка. И след това още два дена няма да показвате материала на никого и на никого няма да споменавате, че е готов. Ще можете ли да уредите това?

— Не знам. Трудно е. Те са много. Този, който ще печата последния вариант, също ще знае, че той е готов. Никой няма да ме разбере защо не докладвам на ръководството.

— Кажете, че сте го взел вкъщи и го четете внимателно. Документът е отговорен и това няма да ги усъмни. Вие трябва да направите това, Пьотр Павлович. Трябва. Вие непременно ще го направите. Ще ми предадете материала в петък, шестнадесети февруари. На шестнадесети февруари вие ще вземете готовия материал, като си тръгвате към вкъщи. По пътя аз ще се приближа до вас и вие ще ми го предадете. До шестнадесети февруари остават три дена. През тези три дена вие ще се намирате в транса, в който ви потопих. Ще ходите на работа, ще изпълнявате своите задължения, ще вземате решения, но при това ще помните, че аз съм част от вас, част от вашето съзнание, и че аз строго следя дали правите това, което ви наредих. Вие на никого няма да споменете за нашата среща, но непрекъснато ще помните какво трябва да направите. И вие много ще се стараете да го направите по най-добрия начин и в определения срок. Разбрахте ли ме?

— Да — рече тъпо Сергун.

% % %

В петък, шестнадесети февруари, на път към къщи Пьотр Павлович Сергун отново срещна сивокосия, с блестящи тъмни очи, мъж и му предаде дискетата, на която бе записан аналитичният материал от шестдесет страници. Този път непознатият носеше голяма чанта. Той извади от нея портативен компютър, включи го и провери дискетата.

Сергун наистина бе донесъл точно това, което трябваше да донесе. Всъщност, Рифиниус въобще не се съмняваше, че човекът, когото бе потопил в хипнотичен транс, би се възпротивил да изпълни заповедта му, но за всеки случай, проверка трябваше да бъде извършена. Ами ако дискетата имаше някаква хитра защита и не можеше да се презапише или разчете от друг компютър? Или пък, ако Сергун погрешно бе взел от бюрото си друга дискета? Накратко, би могло да се случи какво ли не.

Но всичко се оказа наред.

— Вие никога няма да си спомните как изглеждам — започна да говори Карл Рифиниус, държейки ръката на Сергун и взрян в лицето му. — Но ще помните всичко, което се случи между нас. Ще помните, че сте ми давал дискетата с материала два дена преди да я предоставите на ръководството. И вие никога няма да се учудвате и възмущавате, ако чуете, че някой е използвал този материал. Ще казвате, че е станало най-обикновено съвпадение. Та, нали щом една мисъл може да хрумне на някого, тя би могла да осени ума и на другиго. Просто някой се е досетил за това преди вас — това е нормално явление, което често се случва в научната област. Никакво възмущение! Никакво учудване! Никакви коментари! Аз искам да разбирате всичко, което правя, защото само тогава вие ще ми се доверявате. Бих могъл да блокирам паметта ви и вие никога не бихте си спомнил за това, че ние сме се срещали, и сте ми давал дискетата. Но утре вие ще отидете на работа и отново ще започнете да работите с този материал, а след няколко дни ще чуете от средствата за масова информация как някой представя вашите идеи за свои собствени. Разбира се, ще започнете да се възмущавате, ще размахвате юмруци и ще търсите сред своите сътрудници изменника и предателя, с други думи — този, който е представил идеите от вашия документ за лични. А такъв няма да има. Вие ще обидите невинни хора, ще настроите срещу себе си своите подчинени, а в края на краищата, неминуемо ще се окаже, че всичко това сте го направил вие самият. И с вас ще бъде свършено и като учен, и като ръководител, и като офицер. Затова вие трябва да помните всичко, което се случи, и да не вършите глупост. Ако се държите правилно, никой нищо няма да узнае. Ако пък не ме послушате, лошо се пише само на вас. Защото моето лице няма да запомните и никога няма да ме разпознаете. Като връх на всичко, ще се озовете и в психиатричната клиника. Вярвате ли ми?

— Да — прошепна хрипливо Сергун, — аз ви вярвам.

— Ще направите ли така, както ви казах?

— Да ще направя всичко.

— Повторете какво трябва да направите.

— Аз не ви познавам, аз не помня как изглеждате. Ние никога не сме се срещали. Аз давах на някого дискетата, но абсолютно не помня на кого и защо. И трябва да си мълча за това.

— Правилно, Пьотр Павлович. Сега ще ви изведа от транса, последвайте ме, бавно, не бързайте, ще ви водя, аз знам пътя, доверете ми

се...

ДЕВЕТА ГЛАВА

Григорий Валентинович Чинцов се намираше в състояние, близко до паниката. Един след друг отпадаха от пробега най-силните и най-надеждните помощници на Малков — неговата опора, както финансова, така и идеологическа. Ни в клин, ни в ръкав, бе посегнал на живота си Юрцев — направо на самия банкет, организиран от нефтената компания, се бе нагълтал с някаква отрова. Впрочем, някои очевидци твърдяха, че той като че ли не бил на себе си, изглеждал зле и все се държал за главата. След това отишъл при някакъв банкер да се договаря за кредит и банкерът му отказал. Юрцев се отдалечил само на две крачки, извадил отровата от джоба си и я глътнал. Имаше и вероятност да не се е отровил самият той, а да са го ликвидирали конкурентите му. Олег Иванович беше чепат, безкомпромисен човек, никой не бе получил от него пощада и нищо чудно да са му видели сметката.

През тази същата вечер депутатът Изотов пък на пияна глава бе блъснал собствената си съпруга под колелата на една кола. Кой знае какъв бяс му бе влязъл под кожата, а може би ревността е била причина да му причернее пред очите. Сега си седеше в килията и депутатският му имунитет не струваше пукната пара, след като бе убил жена си на публично място.

И онзи безмозъчен тип Семьонов си бе строшил главата с БМВ-то си. Още от съвсем млад си бе бил такъв и никой не бе успял да го вразуми. Не признаваше никакви правила и правилници. Натряскваше се и сядаше зад волана — което бе и всичко, което умееше добре да прави.

Но това се бе случило преди три дена. А вечерта, след като показаха на цялата страна посещението на Президента в родния му град, се беше обесил Евгений Шабанов.

„Кой глупак ще повярва, че се е обесил сам! — мислеше си Чинцов. — Помогна ли са му, не ще и съмнение. Прекалил е с нещо Шабанов. И той не си знае мярката. Колко пъти му е казвано: внимателно трябва да се действа, за да направиш крачка напред, предварително две трябва да отстъпиш. А той какво? Стана му широко около врата, забрави за всичко и превърна президентската визита в цирково представление. Само пълният глупак не би се досетил, че всичко е работа на едни и същи ръце. Кой изготви програмата? Шабанов. Кой посъветва Президента да отиде рано сутринта на гробището и да се поклони на покойните си родители? Ами, този, който знае, че по тези места до единадесет часа мразът не омеква, че ако прогнозата за деня е минус двадесет, то значи сутринта ще е минус тридесет и чак към обяд времето ще се постопли малко. Кой следи какви костюми и какви обувки носи Президентът, кой следи за външния му вид от гледна точка на неговия имидж? Пак същият този Шабанов. А той не е посъветвал държавния глава да си обуе обувки с дебели подметки. И си ходи Президентът цял час из гробищата при тридесетградусов мраз само по едни тънки кожени половинки. А кой шлифова текста на неговата реч? Все Шабанов. Решил, идиотът му с идиот, да се повесели и да превърне в клоунада президентското изказване. Защо не си е купил билет за цирка, щом толкова му се е дощяло да се кикоти! Президентът няма само врагове, има и привърженици. И не са малко, никак не са малко. Те са очистили Женя Шабанов. Жалко за него. Както се казва, в негово лице имахме своя ръка направо в пазвата на Президента. Трудно ще ни бъде сега без него. Но от друга страна, така му се пада. Сам си е виновен.“

Така разсъждаваше Григорий Валентинович през нощта, след като късно вечерта вчера бе узнал за смъртта на Шабанов. Но следобед мислите му промениха посоката си. Около два часа го застигна страшната вест, че човекът от екипа на Малков, когото самият Малков го бе предвидил, в случай на евентуална своя победа в кампанията, за министър на вътрешните работи, беше станал жертва на умопобъркан маниак, който нападнал бъдещия министър направо пред входа на жилището му и го бе прострелял няколко пъти. Разбира се, маниакът бил заловен, тъй като убийството станало около десет часа и наоколо било пълно с народ. Но това практически нямаше никакво значение и не облекчаваше положението, защото бъдещият министър на вътрешните работи бе предал Богу дух още преди пристигането на милицията и на линейката.

И чак сега Григорий Валентинович осъзна, че един след друг затриваха всички тези, които толкова се страхуваха от излизането на Павел Сауляк от затворническата колония. Тези, в чийто интерес бе проведена „чистката“ в редица региони на страната. Тези, които най-много се бяха облажили, превръщайки „прочистените“ региони в бази, през които преминаваше трафикът на оръжие и наркотици.

„Нима някой е разбрал и е започнал планомерно да ликвидира конкурентите? Не — възрази си Чинцов. — Това не може да бъде. Юрцев се е отровил лично, всички са го видели. Изотов също сам е блъснал съпругата си под колелата. Ако някой си е разчиствал сметки, то го е направил с жена му, а не с него. Семьонов също самичък е предизвикал катастрофа, никой друг не е пътувал в колата му. Ами Шабанов? Да, Евгений едва ли се е обесил сам. Тук са се потрудили хора от екипа на противника. Отмъстили са си, че е прекарал Президента. А онзи последния, в който е стрелял маниакът? Маниакът си е маниак и това е. Трябва да прогоня глупавите мисли от главата си! — решително си каза Григорий Валентинович. — Нищо особено не се е случило. Обикновени съвпадения.“

Само че, не му беше толкова лесно да се отърси от подозрителността си. И първото му подозрение, разбира се, падна върху Павел. Но след пет минути се поразмисли и се засмя. „Какво общо има с това Павел? Защо му е притрябвало? Разбираемо би било, ако Сауляк беше започнал да измъква пари заради своето мълчание. А като ликвидира тези хора, каква ще му е изгодата? Ами, никаква. Те лично на него не са му направили нищо, така че, няма причина да си разчиства с тях сметките. А самият факт, че Павел потърси връзка с нас и ни предложи небезвъзмездна помощ, говори само за това, че той е човек трезвомислещ, практичен и лишен от глупави сантименталности. Всеки друг, само не и Павел, би могъл да има отношение към тези покушения.“

Налагаше се обаче да се помисли и за това, че екипът на Малков бе намалял с пет души. И бяха извадени от строя именно тези петима, които даваха за предизборната му кампания най-тлъстите суми. Зад гърба на Малков стоеше криминален капитал, натрупан от търговия с оръжие, наркотици и жива стока. Почти зад всеки кандидат стоеше подобен капитал и разликата беше само в степента на неговата криминалност. Зад едни президентски кандидати — нефтът и газът, зад други — тежката промишленост, зад трети — отбраната, зад четвърти — банките. Всяка групировка преследваше своите интереси и на всяка от тях беше нужен свой президент. Това беше ясно като бял ден.

Отдавна, още по времето на съветската власт, имаше група хора, организиращи „прозорци“ на границите и митниците, които вземаха за предоставените възможности да се възползваш от тези „прозорци“ солидни такси. В условията на тотален стоков дефицит процъфтяваше Спекулацията, а през тези „прозорци“ ентусиастите на спекулативното дело сновяха насам-натам из страните на бившия социалистически лагер и внасяха в Русия всевъзможни стоки за ширпотреба — козметика, дрешки, битова техника и други дребни неща, но на големи партиди. Имаше и такива, на които им се удаде да се промъкнат в бленувания

капиталистически свят.

След това, в началото на деветдесетте, проблемът със стоките отпадна някак от само себе си, но „прозорците“ се запазиха и се повдигна въпросът как те да бъдат използвани колкото се може по-ефективно. Зад Малков стояха именно такива хора, които имаха добри и добре заплатени връзки на митниците и на границите.

От друга страна, излезлият от нелегалност бизнес в сянка започваше трескаво да търси къде би могъл в полза за общото дело да вложи натрупвания много години капитал. Така и се намериха едни други притежателите на „прозорци“ и хората, направили пари от незаконно, „ляво“ производство на трикотажни изделия. И щом като имаше пари, спечелени от „ляв“ трикотаж, и дупки на границите и митниците, подготвени още в онези времена, когато се намираха мераклии да пътуват нелегално до Полша и България за ширпотреба, то защо тези възможности да не бъдат обединени в нещо по-голямо?

Двете групировки се събрали за преговори, пийнали си хубав коняк, напарили се в банята и се споразумели. Ние, значи, имаме прекрасни възможности за нелегално преминаване на границите и за прекарване на стоки от всякакъв род. Но нямаме достатъчно пари, за да се снабдим с ценна стока и да използваме своите гранично митнически възможности не за дреболии, за които дори е срамно да се говори, а с размах. С други думи, да не ни е срамно за безцелно преживените години. От друга страна, вие, господа, не си знаете парите, но пък нямате възможности да ги вложите в такова дело, че да ги завъртите и да ги умножавате бързо, редовно и пак с размах. Тоест да не залагате само на една операция, та била тя и печеливша, а да се организира систематично извличане на доходи и с увереност да се гледа в светлото и свръхосигурено бъдеще.

Тези разсъждения се сторили на поканената страна логични, а доводите — солидни. Накратко, те се споразумели. И започнали да подготвят плацдарми в регионите, намиращи се наблизо до „прозорците“ в граничния и митническия контрол. Товарът минава през „прозореца“, спира в „своя“ регион, отлежава в щателно законспириран и добре охраняем склад, докато се подготвят съответните му книжа и се подмени опаковката му, а след това се определя по-нататъшният му маршрут. През „прозореца“ той е преминал в един голям контейнер, а от региона ще излиза на малки партиди, имащи конкретен адресат-купувач. В процеса на първоначалните преговори „трикотажниците“ настоявали да не се рискува излишно с тези плацдарми и

складове — колкото по-бързо се отървеш от стоката, толкова ти е по-спокойно. Приел си я през „прозореца“ — веднага я разтиквай по предназначение. „Граничарите“ обаче се придържали към друга гледна точка, знаейки, че да продаваш на едро, разбира се, е по-безопасно, но пък и продаваш по-евтино, а на дребно — по-опасно, но и по-печелившо. Помнете — убеждавали те „трикотажниците“, — когато предаваш такава голяма партида, винаги разбираш, че твоят купувач не е последната инстанция. Част от стоката той ще вземе за себе си, но останалото ще започне да вкарва не в своята мрежа, а където и както му попадне. Нима можем да проверим къде е попаднала стоката ни? А да разчитаме, че нашият пласьор ще проверява щателно тези, на които я препродава, също е наивно. Ние ще изгорим по-бързо, отколкото ще спечелим при такъв начин на работа. По-добре е да вложим пари в системата за безопасност, да укрепим своите региони с подходящи ръководители и да си работим на спокойствие. И след това, ако се заемем с нов бизнес, имаме предвид с жива стока, на нас ще са ни нужни бази за натрупването й. Ние не можем да ги прекарваме поединично. Значи, трябва да ги държим някъде, докато се събере цяла партида. И е желателно това място да не бъде много отдалечено от съответния „прозорец“.

„Трикотажниците“ помислили и се съгласили. Начело на цялото мероприятие стояли седем души — четири „граничаря“ и трима „трикотажници“. Именно те в своето време бяха се свързали с Владимир Василиевич Булатников с молба да им разчисти необходимите региони. А когато работата беше свършена, когато капиталът заработи, те очистиха генерал-лейтенант Булатников. Защо им е човек, който толкова много знае за техните работи? Абсолютно за нищо. Хора, обременени с ненужни и опасни знания, никому не са нужни. Те кой знае защо, пречат на всички.

И сега от цялата тази седморка живи бяха останали само двама — кандидатът за президент Сергей Георгиевич Малков и някой си Глеб Арменакович Мхитаров, на когото при победа на Малков в изборите бе обещан пост министър на финансите.

Да работят с Мхитаров, Павел възложи на Гарик и Рифиниус. По принцип Сауляк не беше привърженик на груповите действия и дълго време не бе запознавал членовете на своята група един с друг, основателно считайки, че така е по-безопасно за всички. И работата не беше само в излишните знания, които в дадения случай на никого не бяха от полза, но и в опасността да се пробудят ревността, хазартът, конкурентният дух.

Но за изпълнението на една задача през деветдесет и първа година на Павел му бяха дотрябвали двама души. Както и да го въртеше, както и да го обмисляше, не можеше да се мине само с един изпълнител. Тогава му се бе наложило да запознае Гарик Асатурян с Карл Рифиниус-Константин Ревенко. Но с това запознанство се бе и ограничило нарушаването на принципа му. Те, както и преди, не знаеха за съществуването на Рита и Миша Ларкин, също както Рита и Михаил Давидович не знаеха нищо нито за тях, нито един за друг.

Мхитаров живееше в Петербург и държеше под крилото си Калининградското пристанище и Виборгския район, откъдето минаваше границата с Финландия. Гарик и Карл се оправиха към него с експреса „Червената стрела“, купувайки си билети в двуместно купе на спалния вагон.

Техните психофизиологични особености бяха съвсем различни. Преди работа Гарик ядеше много, но само определена храна, докато в същото време Рифиниус се стараеше да яде колкото се може по-малко, но затова пък пиеше големи количества минерална вода. Още щом влакът потегли от Ленинградската гара в Москва, Асатурян веднага отвори чантата си и започна да слага на масичката огромни яркочервени чушки, дебели връзки копър, магданоз и целина, дълги краставици и твърдо сварени яйца. Той с добре оттренирано движение „напред-назад“ извади от чушките семенниците им заедно със сърцевината, обели яйцата и ги напъха цели в изчистените вече чушки. После оформи солидни букетчета от подправките и ги мушна след яйцата.

Вземайки едно от готовите си вече кулинарни произведения, Гарик отхапа голямо парче от него и блажено притвори очи.

Рифиниус равнодушно наблюдаваше гастрономичното му свещенодействие и отпиваше дребни глътчици минерална вода от чаша, която си носеше от къщи.

В купето им надзърна кондукторката на вагона — симпатична дебеланка с весели очички и апетитни трапчинки на бузите.

— Какво желаят господата? Чай, кафе, сандвичи, бисквити, вафли?

— За мен чай, моля — рече Карл.

— За мен също, стопанке — намигна й Гарик. — Случайно да ви се намира и лимонче?

— За хубав човек всичко ни се намира — шеговито пропя дебеланката.

С крайчеца на окото си Гарик забеляза, че се измени лицето на

партньора му, и се досети, че той е решил да изпробва как биха се сработили като двойка. Все пак за тази цел бе необходима тренировка, а тяхното първо и единствено партниране се бе състояло толкова отдавна.

— Направете ми една услуга, включете и мен в списъка си на хубавите хора — произнесе Карл, като при това се промени интонацията му, ритъмът на речта му и дори ритъмът на дишането му.

Очевидно, бързо се настройваше на тази пухкавелка.

„Интересно — помисли си Гарик, — на какво тя отреагира, обещавайки ми лимон за чая? На думата „стопанка“ или на намигването ми? Ако е реагирала на „стопанка“, значи е аудиалистка, а ако е било на намигването — визуалистка. Карл започна да работи с нея чрез речта и дишането, значи се е ориентирал вече къде какво. Много е бърз дяволът.“

— Ще ви запиша в списъка на солидните — засмя се кондукторката.

— Да не би да разполагате с друг асортимент за солидните — включи се Асатурян, стараейки се да влезе в ритъма й на говор. — В такъв случай, струва ми се, че би имало смисъл да се премине от хубавите към солидните. Какво ще ме посъветвате? Погледнете моя колега с опитното си женско око и ми кажете защо винаги така не ми върви?

Кондукторката послушно премести погледа си върху Рифиниус и той мигновено я сграбчи в менгемето си. Карл работеше с очи и лице, с движения на веждите и на ръцете, с жестове и пози, а Гарик непрекъснато бърбореше, стараейки се да не се отклонява от ритъма, зададен от нейното дишане и от начина й на говор.

— Колко години вече пътувам с него по командировки, и всеки път едно и също. На него предлагат всичко най-добро, а мен въобще не ме забелязват. Ще ви доверя и нещо повече, всички жени, които съм имал, ме напускаха и отиваха при него...

Карл му направи едва забележим знак и той млъкна.

Дебеланката продължаваше да стои облегната на вратата и да гледа Рифиниус. Сякаш дори не й бе направило никакво впечатление, че Гарик е престанал да разговаря с нея.

Паузата беше съвсем кратка и би я забелязал само много опитен човек, който разбира какво става тук.

И Гарик продължи отново:

— Вие сега ще се върнете в служебното си купе, ще ни приготвите две чаши чай с лимон и ще напишете две бележки. В едната ще има редчета от вашата любима песен, а в другата от вашето любимо стихотворение. Написаното ще донесете тук заедно с чая и ще ми го дадете. Тръгвайте.

Кондукторката се обърна, с усилие отвори вратата на купето и излезе в коридора. След няколко минути се върна в ръцете си с поднос, върху който имаше две чаши чай и две листчета, сгънати наполовина.

Гарик и Карл взеха чашите и бележките. Любима песен на кондукторката се оказа песента за синия вагон от един популярен мултипликационен филм, а любим неин стих беше: „Я так долго напрасно молил о любви“ от Надсон.

Гарик прибра листчетата, изведе дебеланката от транса и затвори вратата след нея.

— Интересна смес има в главата си, нали? — замислено рече Карл. — Простичка детска песничка — и изведнъж малко известно стихотворение от поет, който не се изучава в училище, пък и не са много хората, които го помнят въобще. Навярно е имала романтична връзка с човек, който се е опитвал да я приобщи към изисканата поезия, но в песенния жанр не и бил силен и не е успял да повлияе на примитивните й вкусове. Може би това е било неговото любимо стихотворение и нашата кондукторка го е наизустила — то е и съвсем късичко. Така че, носи го в паметта си, защото не може да забрави този мъж.

Гарик не отговори нищо. Той хрускаше последната пълнена чушка и интензивно работеше с челюстите си. Карл допи чая си и започна меланхолично да смуче лимоновото резенче.

— Вие знаете ли защо работим заедно? — обади се Асатурян. — Какви сложности има в тази задача?

— Никакви сложности, доколкото ми е известно — сви рамене Рифиниус. — Просто трябва да се помни за единството на психолингвистичното пространство.

— Какво? — ококори се Гарик. — Какво имате предвид?

— Мхитаров е порусил се арменец и вие, Гарик, лесно ще можете да подберете думи-символи и думи-сигнали, които да проникнат в неговото подсъзнание. За мен това може да се окаже непосилно. В някои случаи много е ефективно използването на майчиния език на обекта, особено ако той отдавна не говори на него. Употребата на думи и понятия, неразривно свързани с ранното детство, връщат човека към това състояние на зависимост и на безпрекословно послушание, което е доминирало във взаимоотношенията му с неговите родители през онези години. Вие знаете този език, а аз — не. Затова Павел Дмитриевич възложи тази задача на вас. От друга страна, господин Мхитаров няколко пъти се е оплаквал на лекарите от безсъние и повишена раздразнителност. Не изключвам това да е следствие на някакви аномалии в психиката му и ако наистина е така, методиката на работата с него ще бъде по-особена. По тази причина за изпълнението на тази задача Павел Дмитриевич покани също и мен. Аз трябва като специалист да огледам Мхитаров и да коригирам, ако се наложи, прилаганата методика.

— Сега разбрах — кимна Асатурян. — Искате ли краставичка? Много добре промива организма. Гледам ви, че непрекъснато пиете вода. Тя сигурно също промива.

— Ами — усмихна се снизходително Рифиниус, — просто навик. Без никакви лечебни цели.

Гарик си изгриза краставицата, а Карл си допи водата от високата бутилка. Повече нямаше за какво да разговарят и около един и половина те си легнаха да спят.

А сутринта точно в 8 часа и 29 минути „Червената стрела“ пропълзя под сводовете на Московската гара в Санкт Петербург.

% % %

Сергей Георгиевич Малков беше губернатор на голяма област. Разбира се, в този регион плацдарми нямаше. Съществуваше желязно правило — не мърсувай там, където живееш.

Малков често посещаваше Москва — както по служебна, така и по лична работа — но Миша Ларкин бе решил, че най-добре ще е все пак да работи с него в домашни условия. Павел не бе възразил по този въпрос.

Московската милиция и без Малков си имаше достатъчно грижи около Юрцев и маниака. Именно затова Ларкин бе пътувал и след Президента в неговия роден град и там се беше оправил с Шабанов по-далече от столицата. След това се бе върнал, бе поспал един ден, понатрупал бе сили и се бе отправил към „бащинията“ на Малков.

Сергей Георгиевич беше дебел, плешив и постоянно потен. На кръглото му лице хладно проблясваха сини очички, които при случай можеха да стават топли и дружелюбни, но можеха също така да хвърлят искри. И децата му имаха удивителна прилика с него: прекалено охранени, пухкави и малко подвижни. Само че характерите им бяха съвсем различни. Синът му завършваше единадесети клас, беше многократен победител в републиканските олимпиади по литература, чужди езици и история. Готвеше се през есента да влезе в университета. Родителите му нямаха никакви проблеми с него. Но дъщерята беше друго нещо и от нея те получаваха само непрекъснато главоболие.

Беше се родила в годините, когато по съветските екрани триумфираха филмите за Анжелика и нейните многобройни любовници. И не беше чудно, че семейство Малкови бяха дали на своето момиченце името Анжелика — тогава то бе било много модерно. Но вместо сексапилна блондинка с нежни устни и стройна снага, Анжелика бе израснала като дебела, уродлива и невероятно разпусната самка. Тя отрано беше разбрала, че е доста далеч от еталона за женска красота, но бе решила да компенсира този свой недостатък с имитация на собствена сексуална привлекателност.

— Каква е разликата дали съм красива или не — говореше на приятелките си. — Важното е, че момчетата с удоволствие се чукат с мен.

Приятелките й вярваха на нейните думи, защото с очите си виждаха, как на забавите и на купоните момчетата се уединяваха с Анжелика, докато в същото време много по-привлекателни момичета си оставаха без внимание от тяхна страна. Откъде можеха да знаят, че тя разполага с широк асортимент от трикове-примамки, с които ловеше доверчивите глупаци. Основният й номер беше този за обзалагането.

— Познавам двама души — говореше със заговорнически шепот, — които се басираха за теб и за мен.

— Как така са се басирали? — чудеше се момъкът.

— Много просто. Единият твърди, че не можеш да спиш с мен, а другият — обратното.

— Че защо да не мога? — възмущаваше се младежът.

— Защото съм дебела и грозна. Той мисли, че няма да ти стане оная работа. А парите са големи. Ако успея да те вкарам в леглото, другият ще ми даде част от спечеленото. Виж какво ти предлагам. Сега ще отидем в съседната стая, ти не се бой, ще ти помогна, аз ги умея тия неща. И няма никаква опасност, вземам предпазни средства, дори няма да ти се наложи да мислиш за нищо. Тук постоянно някой надниква зад тази врата, така че на онзи човек непременно ще кажат, че ти се е вдигнал, и че си ме изчукал. После ще си поделим парите, които ще ми дадат. Съгласявай се, те не са никак малко.

Кой мъж не би се съгласил при такъв комплект от условия? Жената сама се предлага, обещава помощ, ако нещо не е наред, няма да ти се надсмива и да издевателства, ако възникнат проблеми, сама се предпазва, няма никакви претенции, че на всичко отгоре и ти плаща.

Така Анжелика бе започнала на петнадесет години, харчейки за своите сексуални занимания всичките пари, които се изхитряваше да изкопчи от своите благосъстоятелни родители. На седемнадесет тя все пак бе забременяла и майка й, след като хубавичко я бе шамаросала, се бе отправила към лекаря да урежда документите за аборт. На двадесет Анжелика се беше развела с втория си мъж и се бе пристрастила към наркотиците. А към двадесет и петте вече бе станало опасно да я пускат да излиза от къщи. Тя се бе превърнала в някаква смахната, която в ума си имаше само три неща: обилна и вкусна храна, секс от всякакъв вид и качество и хероин. Последното май беше най-опасно, защото струваше скъпо, а разпуснатата Анжелика не признаваше никакви прегради по пътя към реализацията на своите въжделения. Тя помиташе тези прегради с безогледността на абсолютния цинизъм и с мощта на танкова дивизия.

Миша Ларкин се появи пред прага на голямата къща, в която живееше губернаторът, с огромен букет рози в ръце. Очакваха го, защото той предварително бе позвънил по телефона и дълго бе разговарял с майката на Анжелика.

— Казвам се Аркадий Гринберг — вежливо й говореше Миша със своя приятен баритон. — Знаете ли, аз се запознах с Анжелика преди няколко години, когато гастролирах във вашия град.

— Вие артист ли сте?

— Не съвсем. Аз съм музикант, свиря в симфоничен оркестър. Та, едни мои приятели ми казаха, че Анжелика се била променила много. Не съм сигурен дали ме разбирате...

— Разбирам ви много добре — усмихна се губернаторшата. — Сега съм принудена да си стоя вкъщи и да я пазя. Само за малко да ме няма — тя изчезва нанякъде и всеки път никой не знае какъв край ще имат похожденията й. Нали виждате, Аркадий, нищо не скривам от вас, пък и без друго, целият град вече знае за нашето нещастие. Нищо не можем да направим, за да разрешим този проблем.

— Трудно ми е да повярвам — добави в гласа си още малко ужас и обърканост Ларкин. — Знаете ли, ние имахме романтична връзка и ми се струваше, че Анжелика ме обича истински. Аз почти съм сигурен, че бих могъл да пробудя у нея онова хубаво нещо, което тя притежава и винаги го е притежавала. То не би могло да изчезне. Просто не всеки е способен да го види.

— Страхувам се, че вие се заблуждавате — тъжно въздъхна госпожа Малкова. — Нищо хубаво не е останало у дъщеря ми. Понякога се моля на Бога, да я прибере, колкото и чудовищно да ви звучи това.

— Не бива да говорите така! — разпалено възрази Михаил Ларкин. — Не трябва да се отчайвате. У всеки човек има по нещо хубаво. Сигурен съм, че ако поговоря с Анжелика за нашата любов, тя ще се опомни. Такива силни чувства не могат да си отидат, без да оставят трайни следи.

— Добре, да опитаме тогава — съгласи се тя, без особен оптимизъм.

И Миша се яви „да опита“. Той ненапразно се бе представил като Аркадий Гринберг, знаейки колко силна е в Русия магията на имената и националностите. Такова име подхождаше на благопристоен млад евреин. Разбира се, музикант. И в никакъв случай — наркоман.

След като връчи цветята на стопанката — едра, но съвсем не пълна жена, с приятно, малко поувехнало лице — Ларкин бе съпроводен до втория етаж, където, затворена в стаята си, Анжелика очакваше сгоден случай да се изпари от къщи. Вчера бе успяла да свие масивната златна верижка на баща си, която той бе забравил да си сложи след сутрешния си масаж. За нея биха й дали достатъчно хероин така да се надруса, че след това два дни да не се помръдне от леглото.

Миша влезе в стаята й и гнусливо се намръщи. Анжелика вероятно тежеше около сто и двадесет килограма и външният й вид в никакъв случай не би могъл да се нарече приличен. Ларкин веднага се досети, че е друсана, но ефектът от наркотика вече бе към своя край.

„Това е добре — помисли си той. — Ако успея да се вмъкна в системата на наркотично й светоусещане, докато още не се е продухала, ще мога още днес да свърша всичко.“

— Салют — рече му губернаторската дъщеря с противен писклив глас.

— Ти кой си?

Ларкин се обърна и след като се убеди, че вратата зад него е плътно затворена, на пръсти се приближи до широкия креват, на който се бе изтегнала пищната особа.

— Аз съм твоят принц, красавице — тихичко й каза. — Ти спа толкова години, докато ме чакаше. И ето — аз дойдох. Сега аз ще започна да те будя, ти ще се събудиш и ще започнеш такъв живот, какъвто се случва само в приказките. А преди това ти си спала много години, измъчвали са те кошмари и затова ти е било толкова лошо и тежко. Разбираш ли?

— Аха — отвърна Анжелика. — Само че как ще стане? Първо ще ме чукаш и след това ще ме будиш или обратно?

— Едновременно — усмихна се неотразимо Ларкин. — Сега ти ще се съблечеш и аз ще започна да те будя. Ще ти хареса, ще видиш.

— Добре — послушно се съгласи тя. — Ти кой си наистина? Аз познавам ли те?

— Разбира се.

Миша приседна в края на леглото и хвана ръката й. Пръстите й бяха пухкави и някак лепкави. Другата си ръка прекара няколко пъти пред очите й и след това подпъхна дланта си зад тила й.

— Разбира се, че ме познаваш — заговори Ларкин, стараейки се да имитира ритъма на нейната реч и на дишането й. — Аз съм музикант, казвам се Аркадий Гринберг. Аркадий Гринберг. Преди няколко години бях тук на гастрол със своя оркестър, ние с теб имахме любовна връзка. Ти много силно ме обичаше. Аз теб също. Даже след това идвах няколко пъти специално, за да се срещна с теб. После ти ме прогони. Именно така беше

— не аз те изоставих, а ти ме прогони...

След два часа той излезе от стаята на Анжелика, внимателно затвори вратата подир себе си и се спусна на първия етаж, където го очакваше майката на неговата „любима“.

— Това е ужасно, нали? — с тъга му рече тя. — Сигурно не сте предполагал, че ще е толкова лошо. Май нищо не се получи между вас, а?

— Да — кимна унило Миша. — Тя даже едва ме позна. Боже мой, Боже мой, какво е направила със себе си!

Той с трагичен жест се хвана за главата.

— Но знаете ли, все пак ми се струва, че има надежда — поде след това, решавайки че трагизмът и безизходността са вече в достатъчно количество.

— На мен ми се удаде да се добера до онова хубаво нещо, което още не е

умряло в нея. И ми се струва, че дори й е срамно за постъпките й. Разбира се, съвсем малко. При наркоманите чувството за срам и за разкаяние почти напълно липсва, но у нея се е запазило отчасти... Ех, да можех да остана тук и да я посещавам всеки ден! Уверен съм, че бих могъл да я излекувам. Чувствам, че мога.

— Но какво ви пречи да го направите?

— Налага ми се да си отида.

— Кога?

— След седмица.

— И не ви ли е възможно да поостанете?

В гласа на губернаторшата затрептя слаба надеждица, че би могло да стане чудо, и този млад музикант-евреин да спаси дъщеря й, да спаси всички.

— Уви, не. След десет дни отивам с моя оркестър на гастрол в Австралия. Но може би, когато се върна. Ще се постарая да направя така, че да остана тук колкото се може по-дълго. Много ми се иска да направя за Анжелика всичко, което е по силите ми.

В това време по стълбището се дочуха тежки стъпки. Двамата едновременно вдигнаха глави и видяха Анжелика, която се спускаше към тях, напълно прилично облечена, измита и даже вчесана.

— Имате ли нещо против да приготвя чай? — запита тя със светски маниер.

Губернаторшата объркано погледна госта, тъй като никога не бе чувала дъщеря си да говори така.

— Благодаря ви, Анжелика Сергеевна — влезе в тона й Ларкин, — много сте любезна, но трябва да си тръгвам. Надявам се обаче, че майка ви с удоволствие би приела чаша чай.

— Жалко, че толкова бързо си отивате — все така бавно и вежливо каза Анжелика. — Ще разрешите ли да ви изпратя? Мамо, ти тук ли ще се сбогуваш с нашия гост?

— О, не — скочи губернаторшата, — аз също ще го изпратя.

Двете излязоха на верандата и останаха там рамо до рамо, чак докато Ларкин под бдителните очи на охраната излезе зад оградата на голямата къща.

Госпожа губернаторшата не можеше да дойде на себе си от изумление. След като гостът си отиде, Анжелика не само че не бързаше да се усамоти в своята стая, но и изяви желание да направи нещо из къщата. Внимателно подбирайки думите си, майка й се отказа от нейната помощ. Анжелика никога нищо не беше правила и тя имаше всички основания да подозира, че не би се справила дори и с най-обикновената домакинска работа.

— Толкова се срамувам, мамо — рече дъщеря й. — Аз се държах просто безобразно. И живеех безобразно. Сякаш спях и сънувах кошмари. А сега се събудих. Сега всичко ще се промени, обещавам ти.

Гласът й беше тих и безизразен, но този факт не се стори странен на губернаторшата. Анжелика я следваше по петите и непрекъснато питаше:

— Къде е татко? Кога ще се върне? Искам да му се извиня за всичко лошо, което съм сторила. Толкова ми е тежко. Искам да му се извиня и да смъкна тази тежест от себе си.

В четири часа се върна от училище по-малкият син. Хапна набързо и се качи в стаята си, където както обикновено щеше да остане чак до девет, упорито залегнал над книгите.

Около осем се разнесе шум от автомобилен двигател и се тракна врата.

— Ето че пристигна и баща ти — усмихнато оповести майката на Анжелика.

В следващата секунда пистолетен куршум проби тила й.

Нещастната жена така и не узна никога, че нейната дебела и неповратлива дъщеря се втурна в антрето и щом на прага се показа Малков, отново натисна спусъка и стреля няколко пъти в него.

Ларкин чакаше в хотела вечерната емисия на местните новини. Бе решил да не си тръгва от града, докато не се убеди, че работата е свършена. Не беше изключен някой срив и тогава щеше да му се наложи утре да се върне в голямата губернаторска къща и да я довършва. Именно заради този нежелателен, но напълно възможен срив бе организирана трогателната сцена на колективно сбогуване: майката и дъщерята стоят рамо до рамо на верандата и махат с ръце на музиканта Гринберг. И тогава утре охраната щеше да го пропусне без особени формалности, дори можеше и да не предупреди стопаните за визитата му.

Но всичко се бе наредило още днес. Дикторът от телевизията, сдържайки с усилие възбудата си, коментираше кадрите, заснети от репортерите в губернаторския дом и около него. Жената на губернатора лежеше ничком в кухнята с прострелян тил. Самият губернатор представляваше безформена маса от човешко месо, пльосната в антрето. Дебелата Анжелика седеше с олимпийско спокойствие на едно кресло в дневната, обкръжена от лекари и милиционерски служители, а върху малка масичка за списания пред нея беше поставен пистолет.

— Откъде имате този пистолет? — попита я висок цивилен мъж, вероятно следовател от прокуратурата.

— На татко е — отвърна с изненадващо детска интонация тя. — Татко има много пистолети, аз намерих този и го скрих.

— Защо го взехте? Имахте ли някаква цел?

— Не знам. Не помня. Днес си спомних и реших да ги убия.

— А защо? Анжелика, защо убихте своите родители?

— Ами, за да не ми пречат да живея. Вечно едно и също: това не бива, това не трябва, пари не ми даваха... Писна ми.

Видеозаписът свърши и сега на екрана отново изникна физиономията на говорителя.

— Тази страшна трагедия още един път ни напомня на всички нас: няма нищо по-важно от борбата с такова голямо зло, каквото е разпространението на наркоманията. Наркотиците не щадят никого — нито тези, които ги употребяват, нито техните близки, нито даже съвсем страничните хора. Един ден всеки от нас би могъл да стане жертва на някой наркоман.

„Нямам повече работа тук — помисли си Михаил Ларкин, докато се събличаше да си ляга. — Утре си отивам у дома.“

% % %

Не бяха успели да изчезнат от вестниците ехидните коментари по адрес на депутатите от Държавната дума, блъскащи жените си под бързо движещи се автомобили, когато се появиха вледеняващите кръвта съобщения за трагичната смърт на кандидата за президент, застрелян от собствената си дъщеря-наркоманка.

Прочитайки за това в пресата, Вячеслав Егорович Соломатин въздъхна с облекчение. Шабанов вече бе отстранен от пробега, а сега и кандидатите за президентския пост ставаха с един по-малко. Съдбата се грижеше за Лидера и му помагаше в нелеката праведна борба.

През този ден Президентът публично беше заявил, че към края на седмицата създадените от него комисии за решаване на чеченския въпрос ще докладват своите съображения. Доколкото му било известно, щяло да има седем варианта за изход от кризата, но самият той имал и свой личен — осми вариант.

Соломатин тържествуваше. Бе успял да се добере до Лидера с това решение и Лидерът го беше забелязал. И не просто го бе забелязал, а и му беше благодарил. Вячеслав Егорович не бе пропуснал да напомни на Президента за старото им познанство. Държавният глава, разбира се, се бе усмихнал приятелски и си бе дал вид, че си спомня всичко, че всъщност въобще не е забравял за него, но по всичко си бе личало, че не го помни. Само че това не беше от особено значение — главното бе, да го забележи сега и да не го забравя повече.

И Вячеслав Егорович си помисли още, че ненапразно Владимир Булатников толкова бе хвалил своя помощник Павел Сауляк. „Умее момчето да работи, и дума да не става. Как ли се е изхитрил да се докопа безшумно до документа? Един дявол го знае. Жалко, че го няма сега Булатников. Някога човек по всякакъв въпрос можеше да се обърне към него. За Булатников невъзможни неща не съществуваха, стига да си платиш. Само да бих могъл да назнача Павел на служба при мен!“

Но Соломатин разбираше, че за това няма да му излезе късметът. Павел не беше от хората, които ще ти паднат в ръцете, изплъзваше се винаги, дори и лицето си не показваше. Звънеше само по телефона и получаваше хонорара за своята работа чрез специален тайник.

% % %

Соломатин и Булатников живееха в един и същи вход. Те едновременно се нанесоха в новите си апартамента, когато току-що построената сграда се заселваше с ръководни кадри и партийни дейци, затова нямаше нищо учудващо в това, че голям началник от КГБ и функционер от градския комитет на партията се оказаха съседи по етаж. Те бързо се сдружиха, обменяйки си инструменти за смяна на брави и патрони, за забиване на дюбели и за окачване на полилеи. Ходеха си на гости, понякога водеха и съпругите си, по едно време дори синът на Соломатин ухажваше дъщерята на Булатников и двамата съседи шеговито обсъждаха перспективата да се сватосат.

А след това на Вячеслав Егорович нещо не му потръгна. При избора на поредната приятелка на своето сърце и тяло той бе направил непростима грешка. Дамата се оказа бодлива, прилепчива и въпросът за развода на партийния любовник бе поставен от нея повече от категорично. При това, тя изобразяваше страстна любов, абсолютна невъзможност да живее разделена от любимия си и твърдо намерение да си отиде от този свят, в случай че не се възсъединеше с единствения мъж на нейния живот. И ненатрапчиво, но доста прозрачно намекваше, че в предсмъртното си писмо, което неминуемо ще попадне в ръцете на компетентните органи, ще разкаже защо не желае повече да живее. Тази перспектива никак не зарадва Соломатин. По всичко личеше, че съпружеската му изневяра щеше да стане достояние на всички, а това автоматично означаваше, че трябваше да се прости с партийната си кариера.

След като една вечер си бе пийнал порядъчно количество водка, Вячеслав Егорович сподели болката си със своя добър приятел и съсед. Разказа му, че цял живот е бил много внимателен и предпазлив във връзките си с жени, а сега изведнъж се беше насадил на пачи яйца. Владимир Василиевич се окашля, захапа за момент долната си устна и каза, че безизходни ситуации няма. И каза още, че ако партийният деец Соломатин е готов да съдейства на Московското управление на КГБ в работата му по изключването от редовете на КПСС на няколко другари, то той, Булатников, ще му помогне в решаването на дамския въпрос.

След известно време влюбената дама рязко престана да телефонира на Вячеслав Егорович, а на неговите позвънявания с напрегнато и виновно гласче отвръщаше, че е осъзнала колко е била неправа, че повече няма да иска нищо от него. И въобще май било по-добре да скъсат, за да не разрушават едно здраво съветско семейство. Соломатин беше напълно съгласен с това — действително беше по-добре.

Но го измъчваше любопитството и страшно му се искаше да узнае по какъв начин Булатников бе успял да направи това толкова бързо и абсолютно безболезнено. Започна да досажда на съседа си с въпроси, но той само хитровато се усмихваше и си премълчаваше.

Веднъж Соломатин, връщайки се със съпругата си от театър, на две преки от своя дом видя съседа си по етаж, застанал до непозната кола, да разговаря с висок, слаб мъж. Булатников също го забеляза, но не реагира въобще и не прекъсна разговора си. На другия ден Соломатин се отби в апартамента му и след като пийнаха няколко чашки водка, за да отбележат поредния държавен празник — Деня на граничаря — Вячеслав Егорович подхвърли:

— Интересно, на такива страховити мъжкари, като онзи твой познат, дали също всичко им е наред с мацките. Човек не може да го гледа, без тръпки да го побият.

— Остави го на мира! — строго рече Булатников. — Той е моята дясна ръка. Съдбата му не е за завиждане, но момчето не се пречупи, понесе всичко по мъжки. Сега отново работи с мен, само че нелегално. Между другото, своето щастливо избавление от любвеобилната красавица ти дължиш именно на него.

Тук Соломатин не издържа и като пиявица се залепи за съседа си, упорито настоявайки да му обясни какво точно се е случило. Може би под влияние на алкохола и пък защото го беше засегнело ироничното подмятане по адрес на неговия сътрудник, Булатников му разказа, че на младата жена са били предоставени снимки, изобразяващи как тя в самозабрава се чука със съвсем друг мъж — в смисъл, не със Соломатин. И тези снимки много силно подронвали издигнатата от нея теза за неземната любов, всепоглъщащата страст и абсолютната невъзможност да живее без своя единствен мъж Вячеслав Егорович. По такъв начин прилепчивата особа била лишена от своя основен коз — натискът върху съвестта на Соломатин и неговите най-съкровени чувства.

— Ама че кучка! — възкликна гневно Вячеслав Егорович. — Пък аз, глупакът, й повярвах, че наистина обича само мен, съжалявах я, мислех си, че съм й развалил живота.

— Хайде хайде — опита се да го охлади Булатников. — Не бива така. Работата е свършена и това сега е най-важното. Няма защо да я ругаеш.

Соломатин повече за нищо не го попита, но тъй като бе умен и пресметлив човек, досети се, че въпреки всичко, жената му е била вярна, а снимките са някакъв хитър фокус, който е направил кльощавият и възгрозен помощник на Булатников, казващ се Павел.

С годините дружбата им се заздравяваше, сдържаността на Булатников намаляваше, особено след като си пийнеше, и Соломатин успя да узнае, че

Павел Сауляк е изключително способен и по поръчение на Булатников може да прави просто фантастични неща. Наистина, съседът му не споменаваше от какво естество са тия поръчения, държеше си езика зад зъбите, но хвалбите си за Павел не пестеше.

Когато генерал-лейтенантът загина, първият човек, за когото си помисли Соломатин, беше именно Павел. Такъв помощник на него самия беше страшно необходим. Възползвайки се от връзките си, той откри координатите на Сауляк, но още преди да отиде при него с някакво предложение, Павел беше арестуван за някакво особено тежко хулиганство и скоро след това го изпратиха в затвора.

Но Соломатин беше търпелив. Той умееше да чака и твърдо вярваше в своята щастлива звезда.

% % %

Антон Андреевич Минаев дебело зачеркна последната, най-горната фамилия в своя списък. Известно време замислено се взираше в листа на бюрото пред себе си, след това решително го накъса на малки парченца и го изгори в пепелника.

Първата част на операция „Стела“ беше завършена.

За съжаление обаче, Павел беше изчезнал неизвестно къде...