Не я дразни

Втора глава

Хелга Ролф, една от най-богатите жени на света, лежеше в горещата ароматизирана вана. Дългите й крака леко се раздвижиха под водата, ръцете й се обвиха около малките твърди гърди.

Макар че винаги пътуваше в първа класа и получаваше обслужване ВИП, Хелга ненавиждаше презокеанските полети. Особено, когато й се налагаше да понася компанията на Стенли Уинбърн, когото мразеше, и на Фредерик Ломън, когото считаше за ужасен досадник. Но не можеше без тях — и двамата бяха от корпорация „Ролф Електроникс“.

Когато пое президентския пост, Хелга доста се изкуши да ги уволни. Но след внимателна оценка на ситуацията беше принудена да приеме факта, че и двамата са прекалено полезни за компанията.

Именно Ломън даде идеята за създаване на дъщерна компания във Франция. Той беше приятел с министър-председателя на тази страна и това се оказа решаващо. След проведените неофициални разговори, на Хелга бяха предложени толкова изгодни условия, че тя просто не можеше да не ги приеме. Ломън предложи да отлети за Париж в компанията на Уинбърн за окончателното оформяне на сделката.

Пролет в Париж, беше си помислила Хелга и изведнъж каза, че тя също ще замине за Франция. Двамата останаха доста изненадани.

Сега обаче, отпусната в ароматизираната вода след седем часа мъчителен полет, тя не намираше идеята си за особено добра.

Пролетта в Париж наистина е вълнуваща, но когато човек е сам и свободен, мислеше си тя. В нея трудно може да се открие нещо привлекателно, когато си в компанията на двама сухи бизнесмени, които са постоянно край теб. А дори и да успееш да се отървеш от тях, ще трябва да се съобразяваш с нахалните френски репортери, които следят всяка твоя крачка… Дългите й крака отново раздвижиха ароматната вода. Вече пет месеца Хелга беше вдовица. Вълшебният ключ за милионите на Ролф отдавна беше нейно собствено притежание. В момента разполагаше с лично богатство от сто милиона долара, великолепно имение в Парадайс сити, луксозен мезонет в Ню Йорк и фантастична вила в Швейцария. Но къде беше свободата? Всяка нейна крачка се следеше от пресата, не можеше да мръдне никъде, без подире й да се втурне тълпа репортери. Господи, колко мразеше вестниците!

За нея сексът беше това, което е глътката вино за алкохолика. Когато Ролф умря, тя беше сигурна, че най-сетне ще може да има всеки мъж, който й хареса. Но бързо откри, че ако иска да избягва сензационните вестникарски заглавия, отново ще трябва да се крие и да предприема всички онези действия за заблуда на врага, които предприемаше и докато съпругът й беше жив.

През петте месеца на тъй наречената й свобода, тя беше успяла да се наслади на трима любовници — келнер в един от нюйоркските хотели, последван от стар развратник, който изобщо не даваше вид на потентен мъж. Накрая я облада някакво смрадливо хипи, което беше взела на автостоп. Грубо и несръчно, направо на задната седалка на колата.

Това не може да продължава, каза си тя. Имам купища пари, притежавам всичко, за което може да мечтае една жена. Всичко, с изключение на секс. Трябва да си намеря съпруг. Някой чудесен човек, който искрено ще ме обича и ще бъде на разположение в момента, в който ме обземе непреодолимото желание за мъжка ласка. Тогава няма да се крия, няма да прибягвам до услугите на разни случайни типове. Това е решението. Правилното и единственото!

Излезе от ваната и се изправи пред голямото стенно огледало. Вече беше на четиридесет и четири години, но природата се беше оказала милостива към нея. Разбира се, с помощта на козметици експерти и строги диети. От огледалото я гледаше жена с твърди и добре оформени гърди, стегнато тяло и приятно закръглени бедра. Руси коси, огромни сини очи, високи скули и пълни чувствени устни. Изглеждаше поне с десет години по-млада от възрастта си.

Но какво от това, горчиво се запита тя, докато се подсушаваше. Какво значение има, че изглеждаш великолепно и притежаваш тяло, на което биха завидели далеч по-млади от теб жени? Никакво, след като нямаш край себе си мъж, който да го оцени и да му се наслаждава!

Излезе от банята и видя, че камериерката беше разопаковала багажа й и всичко беше акуратно подредено в гардеробите. Предстоеше й вечеря в ресторанта на хотела, в компанията на Уинбърн и Ломън. Каква досада, Господи! Облече рокля от фино черно жарсе, положи на главата си елегантна шапка с перо от щраус и взе асансьора за ресторанта. Двамата досадници вече я очакваха.

Часът беше девет и половина. Уинбърн предложи да си поръчат коктейлите направо на масата за вечеря. Хелга усети погледите на посетителите върху себе си. Някакъв дебел американец със сипаничаво лице, заел самостоятелна маса, я зяпаше повече от другите.

Патерсън проследи с поглед компанията, която се настани през няколко маси от него. Да, Арчър е абсолютно прав, кимна на себе си той. Тази кукличка наистина се нуждае от специално отношение. Поръча си втора пържола и продължи да наблюдава Хелга. Само след няколко минути беше принуден да признае, че Гренвил наистина има големи шансове да постигне успех.

Приключил с вечерята, той си поръча двойно уиски с лед и остана на масата. След известно време Хелга се надигна, следвана покорно от двамата си компаньони. Патерсън тръгна подире им и стигна фоайето точно навреме, за да види как Уинбърн и Ломън й пожелават лека нощ пред вратата на асансьора.

Хелга отвори вратата на апартамента си и раздразнено въздъхна. Все същото! Все проклетите приспивателни хапчета! Ще бъда ли някога свободна да правя каквото си искам?

Влезе в просторната дневна, пристъпи към прозореца и дръпна тежката завеса. Навън животът кипеше с пълна сила. Животът на Париж. Шум, движение, всякакви хора… Но какво може да направи жена като нея в този живот?

Дръпна завесите и се обърна да огледа просторния, но празен и самотен апартамент.

Съпруг!

Само това е решението!

Съпруг!

Смъкна дрехите от себе си и се отправи към банята. Отвори вратичката на шкафчето над умивалника и извади приспивателните. Глътна две наведнъж, после се погледна в огледалото.

Значи такава ще бъде първата ми вечер в обзетия от пролетна възбуда Париж, рече си тя.

Прехвърли се в спалнята, облече къса копринена нощница и се просна върху леглото. Колко пъти беше правила това? Колко пъти хапчетата бяха замествали любовника?

Съпруг, повтори си тя, докато приспивателното бавно започна да действа. Да, това е единственото решение. Съпруг и любовник. Нежен, внимателен, прекрасен…

Не след дълго потъна в дълбок, дрогиран сън.

Пред хотела се мотаеше някакъв репортер. Хелга бутна вратата и излезе на тротоара, облян в ярка слънчева светлина. Мутрата на фотографа беше противна, заприлича й на плъх. Но въпреки това го дари с една ослепителна усмивка и вдигна ръка пред обектива на камерата му. Отдавна беше разбрала, че трябва да поддържа приятелски отношения с представителите на печата.

Тръгна пеша по булевард Марсо, прекоси улица Куентин и с наслаждение започна да попива атмосферата на Париж. Не след дълго се озова на Шан-з-Елизе, в непосредствена близост до бар-ресторант „Фуке“.

Ето това е пролетният Париж, доволно въздъхна тя. Кестените бяха обсипани с цвят, тълпи от туристи бавно се разхождаха по широките тротоари, масичките на многобройните кафенета бяха заети почти навсякъде.

Настани се на една от малкото свободни масички пред „Фуке“ и до нея светкавично се изправи келнерът. Реши да обядва по-късно и си поръча мартини с водка. Очевидно впечатлен от великолепното й палто от фина вълна и кожени ръкавели, келнерът изпълни поръчката й със смайваща бързина.

Хелга се отпусна на стола и насочи поглед към разнородната тълпа, която се влачеше пред нея като на забавен кадър. Сред нея ярко се открояваха отегчените физиономии на американските туристи и особено на разни натруфени бабички с отвратителни шапки и обсипани със скъпоценни камъни слънчеви очила. Гледката беше доста забавна.

Уинбърн предложи да обядват заедно, но Хелга решително отказа. За претекст използва най-древното женско оправдание — желанието си да пообиколи магазините. Дори перспективата за самотен обяд й се струваше далеч по-привлекателна от тъпите му приказки.

Самотен обяд, но в замяна на това в Париж! В пролетния, свеж и неповторим Париж!

Отвори чантичката си и измъкна табакерата. В момента, в който цигарата се озова между устните й, до нея се разнесе меко изщракване и под носа й се появи пламъчето на масивна златна запалка. Тя насочи върха на цигарата си към него, после вдигна очи.

Не можеше да знае, че Гренвил я беше чакал пред хотела близо час, а после я беше проследил по булевард „Марсо“ и ловко се беше настанил на съседната масичка във „Фуке“. Очите й потънаха в неговите, тялото й моментално потръпна. Това наистина беше мъж! Всичко по него беше безупречно — костюмът в кремав цвят, вратовръзката на черни и сини ивици, масивният браслет от злато и платина около силната, леко окосмена китка, прекрасната усмивка, разкриваща два реда бели и безупречно поддържани зъби.

— Пролет в Париж — проговори Гренвил с дълбокия си, мелодичен глас. — Всички мечтаем за нея, но често откриваме, че тя може да бъде и скучна, особено когато сме сами…

— Но вие положително не сте сам, нали? — погледна го в очите Хелга.

— Ще позволите ли да ви задам същия въпрос?

— Позволявам и веднага си признавам, че съм сама — усмихна се в отговор тя.

— Прекрасно. Значи никой от нас вече не е сам.

Тя се разсмя. Години наред беше разчитала на случайни запознанства и често беше съжалявала за това. Но питието, слънцето, празничната парижка атмосфера — това бяха неща, които можеха да направят безразсъден и по-опитен човек от нея.

— Не съм била в Париж цяла година, но не забелязвам особени промени — каза тя.

— Времето не може да спре — сви рамене Гренвил. — Всичко се променя, Париж също… — ръката му се стрелна към тротоара: — Погледнете тези хора. Имам чувството, че такива като вас и мен бързо се превръщат в анахронизъм… Защото бъдещето принадлежи именно на онези там, които маршируват пред нас с нискокачественото си облекло, с дългите си мръсни коси, с очуканите си китари… Хора като нас, притежаващи вкус; хора като нас, които могат да отличат добрата храна от лошата, хубавото вино от фалшификатите… хм… такива хора са на път да изчезнат… И може би така е по-добре. След като младото поколение не оценява истинските неща в живота така, както можем да ги оценим ние с вас, то не само заслужава да получи долнопробните им заместители, но и не може да оцени какво губи…

Хелга пропускаше думите му покрай ушите си и го наблюдаваше. Остави го да говори, механично оценявайки красноречието му. Плътният му мелодичен глас сякаш я приспиваше.

Той продължи монолога си още десетина минути, после изведнъж млъкна и поклати глава:

— Извинете, сигурно ви отегчавам.

— Съвсем не е така — успокои го Хелга. — Говорите много интересни неща.

Прие ослепителната му усмивка и отново потръпна. Какъв мъж, Господи!

— Какво ще кажете да обядваме заедно? — предложи той. — Ако не сте ангажирана, разбира се… Тук наблизо зная едно великолепно ресторантче…

Не си губи времето, помисли си Хелга. Но беше поласкана. Мъжът насреща й изглеждаше с няколко години по-млад от нея, но от очите му струеше искрено възхищение. Защо пък не?

— Чудесно — каза тя. — Но все пак трябва да се запознаем, нали? Казвам се Хелга Ролф… — очите й внимателно следяха реакцията му. Често й се случваше фамилията Ролф да предизвика спонтанна, а понякога дори и стресната реакция. Сега обаче не забеляза нищо подобно.

— Кристофър Гренвил — отвърна мъжът, направи знак на келнера и плати както своето кафе, така и мартинито на Хелга. — Ще ви помоля да изчакате минутка-две, трябва да докарам колата си…

Тя се загледа подире му. Висок, с отлично телосложение, гъвкава походка и безупречно облекло. Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна от дробовете си. Господи, колко грешки беше правила в избора на своите случайни познати! Спомни си за онова момче, по което си беше изгубила ума в Бон и което се оказа педераст! Спомни си и за едно друго — в Насау — то пък излезе някакъв смахнат магьосник… Ами онзи привлекателен здравеняк, който се оказа частен детектив, решил да измъкне някой долар? Много, много бяха грешките й… Дано този път има късмет!

След минута-две го забеляза да й маха от тъмносиньо спортно мазерати, което ловко успя да приближи до тротоара. Скочи на крака и изтича към отворената вратичка на колата. Зад него се разнесе концерт от клаксони и ядосани викове, но Гренвил не им обръщаше внимание.

— Парижаните са най-слабите шофьори на света, ако не броим белгийците — промърмори той и включи на скорост.

— Шофирането в Париж за мен си е истински кошмар — призна Хелга.

— Красивите жени никога не трябва да шофират в Париж — категорично заяви Гренвил. — Те трябва да бъдат возени!

Тя почувства как тялото й се затопля.

Стигнал края на Шан-з-Елизе, Гренвил зави към левия бряг на Сена. Движението беше оживено, но той си проправяше път с майсторска лекота. Хелга беше възхитена от колата му.

— Мазерати? — огледа вътрешността на купето тя. — Никога не съм карала такава…

Гренвил се усмихна, спомнил си каква сума ще трябва да плати Патерсън за това удоволствие.

— На дълъг път е страхотна, но в града… — рече с лека въздишка той.

След няколко минути напусна булевард „Сен Жермен“ и свърна в някаква тясна уличка.

— Сега трябва да решим проблема с паркирането — промърмори той. — А такъв проблем може да се реши единствено с търпение…

Направи една обиколка на квартала и отново свърна в тясната уличка. Търпението му бе възнаградено. Една кола се отлепи от тротоара и той сръчно вкара на мястото й голямата лимузина, без да обръща внимание на хора от клаксони зад гърба си. После изскочи навън и отвори вратичката на Хелга, още преди тя да успее да вдигне ръка.

— Справихте се добре — похвали го тя.

— Когато човек живее в голям град, той или умее да прави подобни неща, или просто престава да съществува — сви рамене Гренвил, после хвана ръката й. — Ще направим няколко крачки пеша. Надявам се да харесате ресторантчето, особено ако вече сте гладна…

Свикнала с луксозните парижки ресторанти, Хелга не беше сигурна, че ще й хареса малкото заведение с тясна врата и месингова топка на бравата, пред което се изправиха. Гренвил отвори и пред очите й се разкри дълго, тясно помещение, изпълнено до последното място от яростно дъвчещи французи.

Иззад бара пристъпи едър мъжага с оплешивяло чело и огромен бирен корем. Двойната му гуша се разпадна на няколко увиснали гънки в момента, в който устата му се разтегна в сърдечна усмивка.

— Мосю Гренвил! — викна мъжагата. — Не може да бъде! Колко време вече не сте идвали при нас! — лапата му сграбчи ръката на Гренвил и яростно я разтърси.

— Здравей, Клод — усмихна се Гренвил. — Водя ти една своя особено специална приятелка… — обърна се към Хелга и добави: — Това е Клод, който преди години беше главен готвач на „Тур Д’Аржан“. Познаваме се от години.

Леко замаяна, Хелга се ръкува с дебелия.

— Искаме нещо специално, Клод — рече Гренвил. — Да не бъде тежко, нали разбираш?

— Разбира се, мосю Гренвил, насам… — леко задъхан, собственикът ги поведе през тясно коридорче, което завършваше с малка, уютна и безупречно чиста вътрешна трапезария. Масите бяха само четири.

— Тук е много хубаво! — възкликна изненадано Хелга и се отпусна на стола, който Гренвил издърпа за нея. — Нямах представа, че в Париж все още има подобни места!

Гренвил и Клод си размениха по една доволна усмивка.

— Както виждате, има — седна насреща й младият мъж. — А това е едно от моите най-любими заведения… Кажете, моля, бихте ли приели рибено меню за обяд?

— Да.

— Тогава по шест белонски, Клод — погледна нагоре Гренвил. — А после филе от кардинал… И бутилка мускаде, разбира се…

— Разбрано, мосю Гренвил — кимна дебелият. — Желаете ли аперитив?

Гренвил погледна Хелга, която поклати глава.

— Само за минутка — кимна Клод и изчезна.

— Няма да бъдете разочарована — каза Гренвил. — Тук правят най-доброто филе от кардинал в Париж. Сосът се приготвя от особен крем с датски скариди и бяло месо от омари… Наистина е нещо великолепно — отвори табакерата си и я поднесе на Хелга.

Тя си взе цигара и отбеляза:

— Красива табакера…

— Да — кимна той. — Подарък ми е от един австрийски граф… Свърших му някаква дребна услуга… — в съзнанието му се върнаха ужасните часове, през които беше принуден да лашка дебелото женище из дансинга.

Хелга внимателно го погледна. Стори й се, че в тъмните очи на младежа проблеснаха хумористични искрици.

— Какво правите в Париж? — попита тя.

— Малко бизнес и малко развлечения — усмихна се той и размаха ръце. — Но за вас със сигурност може да се каже, че сте тук да си купите дрехи, нали? Дълго ли ще останете?

— Аз също съм тук по работа, но наистина мисля да си купя малко дрехи — отвърна тя.

Гренвил изглеждаше искрено изненадан.

— Не мога да повярвам, че красива жена като вас е дошла в Париж по работа! — възкликна той, после изведнъж се плесна по челото. — Господи, Ролф!… Вие сте самата мадам Ролф! Какъв съм глупак!

Клод поднесе мидите, разположени в легла от натрошен лед, после почтително се поклони:

— Смея да заявя, че са наистина фантастични, мосю Гренвил. Сам си ги храня и отглеждам…

Гренвил опита една мида, кимна с глава и дебелият доволно се оттегли по посока на кухнята.

— Мадам Ролф! — въздъхна отново Гренвил. — Не мога да разтворя вестник, без да се натъкна на името ви. Признавам, че съм поласкан… По едно съвпадение сме отседнали в един и същ хотел, представяте ли си?

Хелга открито го погледна в очите.

— Аз съм наистина една богата жена — рече. — Но това не означава, че животът ми е безкраен празник.

Гренвил отвърна на погледа й и бавно кимна с глава.

— Мога да си го представя… Вечно в обектива на репортерите, никаква свобода, клюки и огромна отговорност… — ръцете му сръчно разтвориха черупката на една мида: — Да, наистина не ви е лесно…

— С какво се занимавате? — прямо го попита Хелга. Вече искаше да знае всичко за този вълнуващ мъж.

— С това-онова — отвърна Гренвил. — Дайте да не си разваляме обяда със скучни приказки за бизнес. Париж е в краката ви. Най-вълнуващият град на света! — след което се впусна в дълъг монолог за Париж. Говореше толкова интересно, че Хелга забрави за храната и слушаше като омагьосана. Продължи да говори и след поднасянето на филето от кардинал, същото правеше и при кафето.

— Никога не съм се хранила така добре — усмихна се накрая Хелга. — Нито пък съм била просвещавана по такъв начин…

Гренвил отвърна на усмивката й и леко сви рамене.

— Храната наистина беше великолепна — кимна той. — А пред слушател като вас просто не мога да не се разбъбря… Моля за извинение… За съжаление ми предстои една скучна делова среща и ще трябва да ви върна в хотела…

Остави я сама, за да оправи сметката и да размени няколко думи с Клод. След неизбежните ръкостискания и любезности двамата най-сетне се озоваха на улицата при паркираната кола.

Той завъртя стартерния ключ и тихо промълви:

— Питам се дали бихте приели да повторим този обяд… Обещавам да не говоря толкова много… — на лицето му се появи ослепителната усмивка: — Зная едно много приятно ресторантче във Фонтебло. Искате ли да отидем там утре вечер?

Хелга не се поколеба, този мъж определено й харесваше.

— С удоволствие.

Той паркира пред „Плаца Атене“ и я придружи до асансьора. Чакаха спускането на кабинката и се гледаха.

— Мога ли да ви наричам Хелга? — тихо попита той. — Името ви е много хубаво.

— Разбира се, Крис.

— Утре вечер в осем… Тук, във фоайето.

Тя кимна, докосна го леко по ръката и влезе в асансьора.

Седнал в една от нишите на фоайето, Джо Патерсън наблюдаваше сцената с неподправено удивление. Гренвил изчака затварянето на вратата и бавно се насочи към него.

— Няма да има проблеми, господин Патерсън — небрежно го осведоми той. — Още няколко дни и всичко ще бъде наред — после се обърна и бавно тръгна към рецепцията.

— Плик и картичка, ако обичате.

— Веднага, мосю.

Гренвил пое картичката и написа:

Сложи я в плика, залепи капачето и написа името на Хелга върху него.

— Дванадесет рози на госпожа Ролф, сметката пратете на мен — разпореди се той и бавно излезе от хотела.

Същата вечер Арчър, Гренвил и Патерсън се събраха на съвещание в ресторанта на хотел „Джордж Пети“. Патерсън беше в добро настроение и леко пийнал.

— Наистина си попаднал на подходящ човек, Арчър — рече той, след като им взеха поръчката, и очичките му одобрително пробягаха по лицето на Гренвил: — Действаш наистина светкавично, момчето ми. Кукличката вече е лапнала по теб!

— Това ми е професията, господин Патерсън — вдигна вежди Гренвил.

— Да, при това я владееш добре — похвали го сипаничавият.

Изчакаха поднасянето на пушената сьомга и Патерсън продължи:

— Искам да разбереш същината на моя проект, Гренвил. Той просто не може да се провали… — после се зае да обяснява досадните подробности по строителството на ваканционни селища. Гренвил учтиво го слушаше, докато Арчър, на когото всичко това вече беше втръснало, лакомо се нахвърли на храната. — В днешно време покупката на земя е трудна работа — размахваше вилицата си Патерсън. — Но аз получих опция върху един терен в Южна Франция, който е истинско бижу. Сигурен съм, че ще успея да го купя, а строителството на луксозно ваканционно селище върху него ще струва около два милиона долара. Твоята задача е да убедиш мадамата да отпусне тези мангизи. Нося ти всички чертежи и изчисления, има и рекламна брошура. Проучи ги внимателно и ако нещо не ти е ясно, обърни се към Арчър…

Гренвил обеща да постъпи точно така.

— Пипнем ли я веднъж, ще мислим и за други терени — продължи възбудено Патерсън. — Вече имам предвид едно райско кътче на Корсика… Можеш да й споменеш и за него.

Арчър реши, че е време да прекъсне фантасмагориите на този глупак и сухо се намеси:

— Господин Патерсън, искам да ви напомня, че Хелга Ролф е изключително опитна жена, когато става въпрос за бизнес. Едва ли би се задоволила с ролята на пасивен партньор, който просто дава инвестиции. Повече от сигурно е, че ще поиска частичен контрол над проекта.

— Няма да позволя на някаква мадама да ми се бърка в проекта! — намръщи се Патерсън и хвърли поглед към Гренвил: — Кажи й, че може да разчита на двадесет и пет процента печалба, но никакъв контрол!

За изненада на Арчър, Гренвил остана напълно спокоен.

— Няма проблеми — кимна той. — Сигурен съм, че мога да уредя този въпрос.

Патерсън разцъфна в усмивка и го потупа по ръкава.

— Така те искам, момчето ми! Проучи тези документи и се залавяй за работа! За колко време мислиш, че ще я убедиш да инвестира сумата?

Гренвил само сви рамене. Запази мълчание, докато им сервираха стековете, после погледна към Патерсън:

— Не бива да я притискаме — рече. — Бих казал, че ще ми трябват поне десет дни… — на лицето му се появи ослепителната усмивка: — Нали трябва да я вкарам и в леглото си?

— Добре, нямам нищо против — кимна сипаничавият. — Само внимавай с разходите!

— Когато човек гони два милиона долара, не трябва да става дребнав — отвърна Гренвил и започна да реже месото в чинията си. — Мадам Ролф вече остана с впечатлението, че съм богат човек… Трябва да поддържам тази илюзия.

— Това ми е ясно, но все пак внимавай. Не съм брашнян чувал!

— Кой ли днес е брашнян чувал? — усмихна се леко Гренвил, след което се впусна в продължителен монолог за нощния живот на Париж. Познанията му бяха толкова задълбочени, че Патерсън бързо забрави за разноските.

Когато приключиха с вечерята, сипаничавият помоли Гренвил да му запише адреса на първокласния публичен дом, който беше споменал.

— Мисля да надникна там — намигна той, после поиска сметката.

— Потърсете Клодет — посъветва го с мрачен глас Гренвил. — Тя притежава точно това, от което се нуждаете.

— Клодет, значи — кимна Патерсън и мазно се ухили. — Добре. Ще поддържаме контакт и пак ви напомням да внимавате с харченето… И двамата… — после стана и с леко олюляваща се походка напусна ресторанта.

— Какво гадно човече! — въздъхна Гренвил и вдигна ръка към келнера. — Коняк и още кафе, ако обичате.

— Гадно или не, то е единственият ни източник на доходи за момента — отбеляза Арчър.

— Не мислиш, че Хелга ще приеме сериозно тъпите му идеи, нали? — изгледа го внимателно Гренвил.

— Не, разбира се — поклати глава Арчър. — Но докато той си мисли, че ще ги приеме, аз ще получавам своите сто долара седмично, а ти ще се забавляваш!

— А какво ще стане, когато Хелга отхвърли предложението му?

Арчър сви масивните си рамене.

— Ти ще си потърсиш някоя богата бабичка, която да те покани на танц, а пък аз ще се огледам за поредния глупак — промърмори той.

Гренвил пусна бучка захар в кафето си.

— Не говориш сериозно, нали?

— Човек трябва да гледа фактите в очите — рязко отвърна Арчър.

— Мили мой, Джак — въздъхна Гренвил. — Ти наистина си вдигнал бялото знаме! Добре, нека погледнем фактите в очите. В рамките на няколко часа аз успях да привлека вниманието на една от най-богатите жени в света. В момента направо изгаря от нетърпение да ме замъкне в леглото. И когато станем любовници, а това, мога да те уверя, ще се случи съвсем скоро, аз бих могъл да получа достъп до милионите й… Разбира се, ако работим внимателно и още по-внимателно обмисляме всеки нов ход… Говоря в множествено число просто защото отдавна знам, че не ме бива твърде в планирането и детайлите… Едновременно с това останах с впечатлението, че твоята сила е именно там… Кажи, че не е така, и тогава наистина няма какво да говорим.

— Продължавай — внимателно го изгледа Арчър. — Още не си казал най-главното, нали?

— Предлагам да зарежем Патерсън и да се заемем с Хелга само двамата.

Арчър се замисли, после бавно поклати глава.

— Идеята не е добра, Крис. Без финансовата подкрепа на Патерсън никой от нас няма да стигне далеч. Ти няма да се разкарваш с мазерати, нито пък ще живееш в „Плаца Атене“. Аз пък ще изпадна в отчаяно финансово състояние. Нямам нищо против да махнем Патерсън, но как ще се оправяме с парите? Има и още нещо… До този момент си запознат само с добрите страни на Хелга. Но аз я познавам добре. Останалите черти на характера й включват твърдост, бърз ум и отлични познания в областта на финансите. Тук му е мястото да добавя, че Хелга е дъщеря на един изключително способен специалист по международно право, завършила е с отличие право и икономика. Работеше във фирмата на баща си в Лозана, а аз бях партньор там. Познавам способностите й много добре, затова те съветвам да не я подценяваш. Има страхотен нюх, особено когато става въпрос за измама… Честно признавам, че я поставям редом с най-изявените финансисти в света. Единствената й слабост е сексът, но надуши ли, че се опитват да я доят, и сексът ще отстъпи на втори план!

— Това още не е сигурно и предстои да го разберем — отвърна Гренвил. — Доволен съм от получената информация, но все още продължавам да мисля, че трябва да се отървем от Патерсън. Не веднага, разбира се. Всичко е в твоите ръце, Джак. Сигурен съм, че ще откриеш начин да измъкнем от Хелга два милиона долара. От мен искай да я обработя, но планирането оставям на теб.

Арчър присви очи и се замисли. При последната си схватка с Хелга беше претърпял горчиво поражение и душата му гореше от желание за реванш. Но как да го стори?

— Трябва да помисля — рече на глас той.

— Точно това ти предлагам. Имаме на разположение цели десет дни, през това време ще ползваме ресурсите на гадното човече, и толкоз. До последния момент ще го заблуждаваме, че нещата се развиват благоприятно, а после ще го зарежем. Затова си помисли…

— Пак те предупреждавам да не я подценяваш, Крис — отвърна Арчър. — Хелга може да стане дяволски опасна!

— Ако я беше видял как ме гледаше следобед, щеше да разбереш, че няма от какво да се опасяваш — засмя се мелодично Гренвил. — Готова е да падне като зряла круша в скута ми!

Арчър се прибра в мизерната хотелска стаичка и се просна върху леглото. През следващите два часа не даде нито миг почивка на бързия си ум, но той все не съумяваше да роди план, който би накарал Хелга Ролф да се раздели с два милиона долара.

Уморен и обезкуражен, той включи малкото си радио да чуе новините в 23.00. Водеща сред тях беше новината за терористите, взели за заложници петима души на летище Орли. Исканият от тях откуп възлизаше на десет милиона франка.

Арчър нетърпеливо изключи апарата, стана от леглото и започна да се съблича. Изведнъж замръзна на място и забрави да изхлузи ризата си. Очите му се върнаха към безмълвния приемник на нощната масичка.

Дали пък това не е идея, запита се той.

Не заспа почти до разсъмване.

„Релей дьо Фльор“ беше малко ресторантче, закътано на една от тихите улички зад двореца Фонтебло. Хелга и Гренвил бяха посрещнати лично от съдържателката мадам Тонел, която ги въведе в уютното, запълнено от десетина масички салонче.

— Позволих си да поръчам — рече Гренвил, когато се настаниха в ъгъла. — Искам да опитате един от най-добрите френски специалитети — пиле „Оливие“. Забележително блюдо, което мадам Тонел наистина приготвя добре. За предястие предлагам да вземем малко от домашно приготвеното фондю, накиснато в ябълков оцет…

Облечена във великолепно костюмче с панталон, което имаше цвят на узряла праскова, Хелга му се усмихна през масата:

— Познавате Париж много добре, Крис… Това място страшно ми харесва. До гуша ми е дошло от луксозните ресторанти!

Никога не съм срещала толкова интересен мъж, развълнувано си мислеше тя. Вероятно е превъзходен в леглото, а още по-превъзходен би бил в ролята на съпруг!

— Обикалям насам-натам — сви рамене Гренвил. — С удоволствие бих ви развел из добрите ресторанти на Виена, Прага, а дори и на Москва! Но сега искам да ви осведомя за пилето „Оливие“. Блюдото носи името на човека, който е създал и популяризирал голяма част от френската кухня по света. Самата подготовка на пилето е толкова сложна, че не бих могъл да ви я опиша. Съставките са страшно много — жълтъкът на шест яйца, гъста сметана, масло, коняк, целина, най-различни подправки… Най-вкусното е оставено за най-накрая — така приготвеното и добре изпечено пиле се полива със сос, приготвен от бялото месо на омар…

— Звучи наистина страхотно — поклати глава Хелга.

— Изключително блюдо — усмихна се насреща й Гренвил. — За изключителни жени!

Заеха се с топеното сирене и Хелга попита:

— С какво си изкарвате хляба, Крис?

Сутринта Гренвил беше провел кратък разговор с Арчър в едно бистро на Ру дьо Севре.

„Нещо започва да се оформя в главата ми, беше казал по-възрастният мъж. Но имам нужда от по-продължителен размисъл. Засега ще се придържаш към следната линия…“ — и му беше разяснил в подробности какво поведение трябва да има при общуването си с Хелга. Гренвил слушаше внимателно и само кимаше с глава.

„Довечера ще я изведеш, а после ще я прибереш в хотела, каза Арчър. Няма да спиш още с нея. Колкото повече я накараш да чака, толкова по-лесно ще я манипулираш в последствие. Утре ще се разкараш нанякъде и ще стоиш настрана поне два дни. Ще й изпратиш прочувствено послание и ще изразиш съжаление, че ти се налага да заминеш по работа. Ще я оставиш да се топи от нетърпение. После ще се върнеш в хотела и ще я вкараш в леглото си. Тогава вече със сигурност няма да имаш проблеми…“

Гренвил прие съвета безпрекословно.

Сега, изчакал въпроса на Хелга, той сви рамене с престорено безразличие.

— Имам стабилен доход от фондацията „Гренвил“, който ми осигурява спокойно съществуване — рече. — В момента работя за един богат американец, който се занимава с недвижими имоти. Налага ми се да разговарям със скучни типове и да ги убеждавам да инвестират капитал в проекта — на лицето му се появи усмивка: — Така по-лесно ми минава времето, пък кой знае? Може би ще намеря някой със свободни капитали и тогава ще получа добра комисиона…

— Какъв е този проект? — попита Хелга.

— Нищо, което би представлявало интерес за вас — промърмори равнодушно Гренвил, съвсем според указанията на Арчър. — Но много ви моля, не искам да говоря за бизнес в компанията на прекрасна дама като вас!

В този момент се появи мадам Тонел с пилето. За пръв път в живота си Хелга опитваше толкова вкусно блюдо.

По време на вечерята Гренвил продължи да говори, но Хелга почти не го слушаше. Мислеше за това, което беше казал преди малко. Сделки с недвижими имоти? Разполагаше с достатъчно пари да се включи в неговия проект и лесно можеше да го стори. Печалбата не я интересуваше, но така положително би впримчила изкъсо този интересен мъж насреща си.

Върна се към темата, едва когато се качиха в мазератито и поеха по обратния път към Париж.

— Разкажете ми нещо за вашия проект, Крис. Бих могла да проявя интерес…

Гренвил изпита дълбоко уважение към новия си приятел. Арчър наистина познаваше тази жена като петте си пръста!

— Абсолютно изключено! — поклати глава той. — Вашият бизнес в „Ролф Електроникс“ е на светлинни години от това, с което съм се заловил просто ей така, за развлечение… Не, тази работа не е за вас!

— Откъде знаете? — повиши тон Хелга. — Може пък да ме интересува!

— Не мога да разговарям с вас без благословията на шефа си — продължи да упорства Гренвил. — Съжалявам, Хелга, но това е положението… Освен това съм сигурен, че подобен бизнес не е за човек като вас…

— Много добре — хладно отвърна Хелга и стисна уста.

Гренвил се зае да й разказва историята на гората Фонтебло, но тя почти не го слушаше. Ядоса се от упоритостта му и започна да изпитва болезнено любопитство по отношение на тайнствения проект. Точно според предвижданията на Арчър. Ако намери рационално зърно в начинанието на неизвестния американец, тя би получила възможност за инвестиции в нова област, но най-важното беше, че ще получи възможност да притежава Крис!

Скоро пристигнаха пред хотел „Плаца Атене“.

— За съжаление имам делова среща със своя бос — промълви Гренвил, когато двамата влязоха във фоайето. — Вечерта беше чудесна, благодаря за компанията ви.

Хелга вдигна глава към лицето му. Настанен в едно от близките сепарета, Патерсън внимателно ги наблюдаваше.

— Аз трябва да ви благодаря — отвърна тя. — Това пиле беше наистина невероятно!

Гренвил я изпрати до вратата на асансьора, целуна ръката й и изчака потеглянето на кабината.

Хелга влезе в апартамента си, съблече се и се тръшна в леглото, макар да беше едва единадесет часът.

Чувстваше се отпусната и щастлива.

Вече знаеше, че е влюбена в този мъж. Погледът му долу, при асансьорите, беше достатъчно красноречив. Той също беше влюбен! Никой не може да гледа така, ако не е наистина влюбен, каза си тя. Разбира се, нямаше никаква представа за професионалните умения на Кристофър Гренвил.

Отпусната в леглото, тя изведнъж беше обзета от паника. Гренвил не беше споменал нищо за среща на следващия ден! Мисълта, че ще бъде в Париж и няма да го вижда, изведнъж я хвърли в дълбока депресия. Без него Париж е нищо, абсолютно нищо! Той е влюбен в мен! Утре ще телефонира и ще отидем на още някое прекрасно място заедно! Прекалено възбудена, тя отново се принуди да прибегне до приспивателните.

Събуди се късно, някъде след десет. Поръча си кафе по телефона и влезе в банята. Телефонът иззвъня, когато се обличаше, тя скочи и грабна слушалката.

— Рецепцията, мадам — обади се равнодушен мъжки глас. — За вас е оставено писмо, да го изпратя ли горе?

— Да! — по-рязко от необходимото отвърна Хелга, изпитала горчиво разочарование, че това не е Гренвил.

След няколко минути на вратата на стаята почука пиколо с букет рози и бял плик в ръка. Съдържанието на писмото я хвърли в дълбоко отчаяние.

Два дни!

Нищо не е загубено! Той иска да се видят! Тя трябва да прояви търпение!

Пристъпи към прозореца и насочи поглед към оживената улица. Слънцето светеше все така ярко, но за нея пролетта престана да съществува. Поне за два дни!

И тези два дни се превърнаха в истинско мъчение, точно според предвижданията на Арчър. Ломън предложи да отскочат до Версай и да разгледат терена на бъдещата фабрика. Тя прие, просто защото нямаше какво друго да прави. Цял ден обсъждаха проблемите на строителството с някакъв младши чиновник от съответното министерство. Хелга не прояви никакъв ентусиазъм, а Гренвил просто не й излизаше от главата. Чиновникът ги покани на делови обяд, по време на който щяха да обсъдят условията на сделката. Пак от липса на нещо по-добро, Хелга прие да се присъедини към мъжете в ресторанта на „Плаца Атене“.

На другия ден бяха на официален обяд с министър-председателя на Франция. През цялото време тя изпитваше безумна скука и все се питаше дали Гренвил мисли за нея така, както тя мисли за него… Пожела да вечеря в апартамента си, а после погълна две приспивателни и заспа с мечтите за утрото.

Гренвил напусна Париж и прекара два приятни дни в Ост ду Шато и Фер-ан-Тарденоа. Наслаждаваше се на добрата храна, направи приятна обиколка на историческата област около река Марна, където през Първата световна война се бяха водили ожесточени сражения. Харесваше му да бъде сам и да харчи парите на Патерсън. Дори за секунда не си спомни за Хелга.

Прибра се в хотела след два дни, около 11.00 часа преди обяд. Отключи вратата на апартамента си и побърза да се обади на Арчър.

— Иди и я победи — рече в слушалката Арчър. — Говорих с Патерсън и успях да го успокоя — после продължи с инструкциите си.

Гренвил обеща стриктно да изпълни всичко, което чу, след което добави:

— Бедата е там, че паричките ми свършват, Джак…

— По този въпрос трябва да се обърнеш към Патерсън — въздъхна в слушалката Арчър. — Аз не мога да ти помогна.

Наложи му се да направи кратко посещение в стаята на Патерсън. Завари го над разгърната карта на Корсика, в компанията на Ед Шапило.

— Какво става? — раздразнено вдигна глава сипаничавият. — Къде, по дяволите, беше цели два дни?

Гренвил седна на един от свободните столове и се усмихна.

— Поддържах огъня на една мадама, която интересува някои хора в тази стая — отвърна той. — Двамата с Джак обсъдихме положението и стигнахме до извода, че трябва да се спася някъде за ден-два и да оставя мадамата да се поти от притеснение. Довечера ще оберем плодовете от тази операция.

— Разумна постъпка, господин Патерсън — подкрепи го и Шапило.

— И какво ще става тази вечер? — изсумтя Патерсън.

— Ще й разясня в подробности проекта „Синьо небе“, а после ще си легнем…

Патерсън се замисли за миг, после кимна с глава:

— Дотук ми звучи добре. А после?

— Всичко е относително — вдигна ръце Гренвил. — Мисля, че ще приеме идеята ни веднага, но човек не може да бъде сигурен… Операцията е все още в началото си. Може да захапе въдицата веднага, но може и да се колебае… Аз ще работя до постигането на положителен резултат. Имате думата ми, че до десет дни ще получите инвестицията, господин Патерсън.

— Хубаво — кимна Патерсън и изпусна гъст облак дим от пурата си. — Действай!

— Ще действам, но отново опираме до парите, господин Патерсън — спокойно отвърна Гренвил. — Вашите пет хиляди франка изчезнаха. Ако искате операцията да продължи, ще трябва да ми дадете още пет.

Сипаничавият се вторачи в него, очичките му злобно се присвиха.

— Нито цент повече, Гренвил! — изръмжа заплашително той. — Финансирай се сам! Ще получиш добър процент, когато свършиш работата, но дотогава ще се финансираш сам!

— За нещастие не разполагам със свободни средства, господин Патерсън — все така спокойно отвърна Гренвил. — Мисля, че още в началото бяхте уведомен за това. Нещата са много прости — или получавам пет хиляди франка, или операцията се прекратява!

Лицето на Патерсън стана мораво от притока на кръв.

— Какво направи с парите, които ти дадох? — изрева той. — Искам да ми представиш точна сметка!

— Ще го сторя, господин Патерсън — изправи се на крака Гренвил. — Но честно ще ви призная, че се държите, меко казано, странно, когато ставката е два милиона долара! Е, добре, значи ще забравим цялата работа, така ли? Имам достатъчно други предложения, освен това се отегчавам, когато се заговори за дребни сметки…

Патерсън се поколеба за момент, погледна към Шапило, който му кимна с глава, и извади портфейла си. Отброи от съдържанието му три банкноти по хиляда франка и ги постави на масата.

— Това е всичко, което ще получиш! — изръмжа той.

Гренвил тъжно поклати глава.

— О’кей, господин Патерсън. Да забравим какво сме говорили. Вероятно ще успеете да ми намерите заместник. Когато казвам пет хиляди, аз имам предвид именно пет! — извърна се към Шапило и се усмихна: — Следобед ще взема самолета за Мадрид, там ме чака едно доста интересно предложение. Някаква богата вдовица иска да си купи замък — сви рамене и подхвърли: — Бедната Хелга Ролф! Ще изгуби своя мечтан любовник заради смешната сума от две хиляди франка! Но аз винаги съм казвал, че това, което губи една жена, ще бъде спечелено от друга!… — отвори вратата и вдигна ръка: — Сбогом, господин Патерсън.

— Хей, я почакай!

Гренвил спря с презрително извити вежди.

— Ето ти проклетите пет хиляди франка! Но искам резултат!

Патерсън прибави още две банкноти към купчинката на масата. Гренвил се приближи да ги вземе, после закова очи в лицето на сипаничавия.

— Мисля, че вече ви казах нещо, господин Патерсън — ледено процеди той. — Никога не се опитвайте да ме заплашвате! А резултатът оставете на мен!

След тези думи се обърна и затръшна вратата зад себе си.