Не я дразни

Седма глава

Гренвил изпрати Арчър до колата, върна се в скромния хол и се приготви за чакане. Вероятно ще бъда сам около час, помисли той. Никак не завиждаше на Арчър за предстоящата мисия. Вече знаеше колко твърда може да бъде Хелга, дори и когато е влюбена. Макар да беше абсолютно сигурен в чувствата на тази жена, той все пак се опасяваше от реакцията й към условията на Арчър. Беше доволен от споразумението си с Арчър, но решението му да не се отделя от американеца след получаването на парите си оставаше все така твърдо. За такава сума човек трябва да бъде изключително внимателен.

Запали цигара и си представи пътя, по който минаваше съучастникът му. Първо Казарет, после изкачване нагоре, към Кастаньола. След десетина минути вече ще е във вилата. При мисълта, че цели три дни ще е принуден да остане в тази мизерна колиба, той въздъхна от досада. Но призна, че Арчър има право да настоява за крайна предпазливост. Засекат ли го навън, сбогом на целия план! Швейцарските полицаи са изключително старателни и проявяват особено внимание към чужденците. Спомни си онзи с бялата каска, който искаше да го глоби за неправилно паркиране, и се намръщи. Призна, че се беше държал глупаво. Това ченге притежава името и адресната му регистрация, несъмнено би го разпознало, ако се стигне дотам. В крайна сметка това е един незначителен инцидент, сви рамене Гренвил. След три дни той ще бъде на летище Женева и ще чака излитането на самолета за Ню Йорк. Оттам ще отлети за Маями, ще се позабавлява ден-два, след което ще потегли за някой от карибските острови.

Какво ли ще направи Арчър със своя дял, запита се той. Всъщност той съвсем не е лош човек и не може да му се отрече, че е умен. В добър костюм и прилично подстриган, би изглеждал доста солидно. Благодаря на Бога, че никога не съм стигал до неговата мизерия, въздъхна вътрешно Гренвил. Винаги беше намирал някоя глупава стара гъска, готова да му отпусне малко пари. Но с един милион долара в сметката на това ще бъде сложен край. И той ще бъде наистина свободен човек!

Слаб шум зад гърба му го накара да се обърне.

На прага се беше изправил Сегети, зад него надничаше безизразната мутра на Белмонт. Стреснат, Гренвил скочи на крака.

— Какво правите тук? — остро попита той. — Мислех, че отдавна вече сте се върнали в Женева!

— Плановете ни се промениха — отвърна Сегети и пристъпи в стаята. — Нали така, Жак?

Белмонт не отговори. Облегна се на рамката на вратата и отправи безизразен поглед към Гренвил.

— Какво искате? — в поведението на двамата ясно личеше заплахата, Гренвил изпита неприятното чувство, че го чака нещо лошо. Неволно отстъпи крачка назад.

— Какво искаме ли? — мазно се усмихна Сегети. — Искаме теб, господин Гренвил!

— Моля? — изгледа го с разтуптяно сърце Гренвил.

— Не разбираш ли английски? — учуди се онзи. — Искаме да дойдеш с нас!

— За нищо на света! — избухна Гренвил. — И прекратете тези глупости! Платиха ви добре, махайте се оттук!

Сегети измъкна огромен лугер със завинтен на дулото заглушител и го насочи в гърдите на англичанина.

— Този път няма да използваме доматен сос, господин Гренвил! — изсъска заплашително той. — Този път ще има истинска кръв!

Гренвил изтръпна, цялото му тяло се вдърви. Никога досега не го бяха заплашвали с оръжие. Черната дупка в края на заглушителя го накара да се изпоти от страх.

— Махнете това нещо! — запелтечи объркано той. — Недейте… Не стреляйте!…

— Тръгвай, господин Гренвил — тихо процеди Сегети. — Ще се повозим на кола. Ти ще седнеш отпред, а аз — отзад. В момента, в който решиш да направиш някоя глупост, ще получиш едно тихо куршумче в гръбнака! — на устата му се появи заплашителна усмивка. — И знай, че никога не си хабя думите напразно!… Хайде, мърдай!

Разтърсен и с пресъхнала от уплаха уста, Гренвил покорно последва Белмонт към паркирания пред къщичката фолксваген. Сегети го държеше на мушката си. Пъхна се на задната седалка и му направи знак да сяда отпред. Белмонт седна зад волана.

— Къде ме водите? — дрезгаво попита Гренвил. — Какво искате от мен?

— Дръж си плювалника затворен, господин Гренвил — предупреди го Сегети. — И ще си останеш цял…

Поеха по крайбрежния булевард. Движението беше оживено, в един момент колата почти спря пред униформен полицай, който упътваше някакъв пешеходец. Гренвил го погледна с копнеж, но в този момент тихо се обади Сегети:

— Без глупави идеи, господин Гренвил.

Навлязоха в кръговото движение на Пиаца Гранде, свърнаха в една от страничните улички и Белмонт натисна спирачките.

— Много внимавай, като излизаш, господин Гренвил — предупреди го Сегети. — Имам славата на изключително точен стрелец.

Гренвил се поколеба само за миг. Обзет от паника, той се запита дали да не хукне по пустата уличка. После разбра, че няма нерви за подобно начинание, и покорно последва Белмонт, който отвори някаква висока дървена порта. Озоваха се в тясно и разхвърляно дворче. Сегети затръшна портата зад гърба си.

Поеха по посока на голяма постройка без прозорци, която наподобяваше хамбар. Във входа цареше полумрак, миришеше на сирене, зехтин и остри подправки. Белмонт пое нагоре по стръмните стълби. Сегети смушка Гренвил и му направи знак да следва дългокосия. Изкачиха един етаж и се озоваха в просторна стая. Мебелировката й се състоеше от легло, маса с няколко паянтови стола и малък радиоапарат. На един от столовете се беше разположил Бърни.

— О, господин Гренвил — стана на крака той. — Ние с вас не сме се срещали, но имаме общ познат — господин Арчър.

Гренвил изгледа брадатото лице на ниския и широкоплещест италианец по начина, по който би изгледал някой едър, космат паяк, незнайно как озовал се във ваната му. Бърни се усмихваше, но малките му безцветни очички, приличащи на две морски камъчета, накараха Гренвил да потръпне от ужас.

— Познавате Арчър? — учуди се той с внезапно одрезгавял глас.

— Разбира се. Моля, заповядайте, господин Гренвил. Искам да си поговорим.

Гренвил пристъпи напред с внезапно омекнали крака и тежко се отпусна в най-близкия стол. Сегети се изправи зад гърба му, а Белмонт зае обичайната си позиция при вратата.

— Не разбирам какво искате от мен — изпъшка умолително Гренвил.

— Ще ви обясня — върна се на мястото си Бърни. — Господин Арчър поиска от мен да му намеря двама надеждни мъже, с чиято помощ да осъществи някакво фалшиво отвличане. Господин Арчър каза, че става въпрос за малка шега, но аз откровено ви признавам, че не му повярвах, господин Гренвил. За моето недоверие значително допринесе и размерът на сумите, които предложи — петстотин франка на мен и осем хиляди на двамата господа. Доста голяма разлика, нали? — по лицето на Бърни се изписа крива усмивка. — А сега разбирам, че вие двамата с господин Арчър имате намерение да измъкнете два милиона долара от въпросната жена. Без помощта на мен и моите хора вие не бихте могли да поставите своите искания пред нея, затова искам да обсъдим наново размера на нашите хонорари.

— Можехте да обсъдите това направо с Арчър! — опита се да изглежда твърд Гренвил. — Защо беше необходимо да ме отмъквате по този начин?

— Добър въпрос — кимна Бърни. — Наистина, защо ви довлякохме насила тук? Отговорът е прост, господин Гренвил — вие сте отвлечен, но този път истински!

— Не разбирам — объркано промълви Гренвил и внезапно усети, че не му достига въздух.

— Господин Гренвил — изгледа го с нещо като съжаление Бърни, — вие с господин Арчър сте обикновени аматьори. Във вашата мрежа е попаднала жена, която струва някъде около осемдесет милиона долара. По вашите думи, вие сте забили в нея не кука, а цял харпун… — очите му се преместиха към Белмонт: — Така ли каза, Жак?

Белмонт само кимна с глава.

— Значи приемаме, че жената наистина е запленена от вас — разпери ръце Бърни. — За което ви моля да приемете моите най-искрени поздравления. Но само аматьори могат да поискат два милиона долара от човек, който струва повече от осемдесет! Разбирате ли какво имам предвид?

Гренвил облиза пресъхналите си устни.

— Тя… Тя е много трудна… — дрезгаво промълви той. — Според мен и два милиона са много!…

— Това още веднъж доказва, че вие с господин Арчър сте аматьори! — изгледа го с пренебрежение Бърни. — Ето защо реших да поема нещата в свои ръце. Пътьом ще ви спомена, че миналата седмица в Рим мои приятели отвлякоха един индустриалец, който в сравнение с госпожа Ролф би могъл да бъде наречен истински бедняк. Но той плати цели седем милиона долара, за да отърве кожата… — Бърни се приведе напред и насочи едрия си като банан показалец в гърдите на Гренвил: — Аз ще поискам десет милиона долара за вашата кожа, господине! Ако приемете да сътрудничите с мен, вие ще получите петстотин хиляди долара, същата сума ще бъде предложена и на господин Арчър.

Гренвил зяпна от удивление.

— Да сътруднича ли? — попита той. — Какво означава това?

— Може би ще се наложи да загубите ухо или някой от пръстите си, господин Гренвил — поясни Бърни. — Но за половин милион долара ще го направите, нали?

— Не можете да постъпите така с мен! — зяпна от ужас Гренвил.

— Вероятно още не си давате сметка, че сте отвлечен, при това истински — напомни му с леден глас Бърни. — Жак може да ви отреже ухото за секунда, а после да лекува раната ви с нагорещена ютия! Може и да ви отреже някой от пръстите, без да изпитате особена болка… Нямаме никакви проблеми в това отношение… А доколкото разбрах, онази жена е силно влюбена във вас и положително ще плати…

Гренвил почувства как му прилошава. Облегна се назад в стола, по лицето му се плъзнаха ситни капчици пот.

Бърни се изправи на крака.

— Сега ще ида да си поговоря с господин Арчър — обяви той. — Ще го помоля да действа като посредник, така ще бъде най-безопасно за нас. А вие се отпуснете, господин Гренвил. Твърде възможно е да не се стигне до раздяла с някой пръст или с част от ухото ви. Макс и Жак ще се грижат за вас… — обърна се към Сегети и подхвърли: — След половин час, както се разбрахме, Макс…

Излезе от стаята, а Гренвил покри лицето си с длани и напразно се опита да спре треперенето на тялото си.

Хелга крачеше напред-назад из спалнята. Мисълта, че Крис е отвлечен и се намира в лапите на мафията, дълбаеше главата й като свредел. Колко ли страда, горкичкият! Тя трябва да го освободи, трябва да събере парите! Никакви засечки! След три дни ще се появи онази свиня Арчър и парите трябва да са готови!

Ще замине за Бери и ще разговаря със своя швейцарски банкер. Той трябва незабавно да уреди прехвърлянето на парите в сметката на мафията. После си даде сметка, че е в състояние на пълна паника, седна на леглото и стисна главата си с ръце. Самообладанието й бавно започна да се възстановява.

Хинкъл!

Какъв глупак, Господи! Ревността така го беше заслепила, че дръзна да намекне за някакви машинации от страна на Крис! От момента, в който сподели с него, че е влюбена в Крис, старият иконом не можеше да прикрие своето неодобрение. А когато му каза за предстоящата венчавка, поздравленията му бяха доста кисели и тя отлично знаеше причината — вече не му се искаше да обслужва мъж господар. Хинкъл беше просто един стар егоист и нищо друго. Отхвърляше щастието й, просто защото новата ситуация не му изнасяше! Предпочиташе Хелга да живее скучен и самотен живот, само и само за да не изгуби възможността да пърха около нея и да я тъпче с проклетите си омлети. И никак не го беше грижа, че сърцето я боли за любовник и съпруг като Крис!

Кетчъп!

Злобна лъжа! Гренвил е бит, при това жестоко! Нали онази свиня Арчър спомена, че се е опитал да бъде храбрец? Просто не можеше да си представи Крис в лапите на бандитите! Вероятно е издебнал момента да ги нападне и е направил опит да се освободи… Господи, нейният храбър и достоен любим! Но онези престъпници са го пребили!

Кетчъп!

Старческа ревност от страна на Хинкъл и нищо повече!

Ами отключената врата?

И за това има логично обяснение, разбира се. Нов опит на Хинкъл да разколебае вярата й в Крис!

Какво чудно има във факта, че Крис действително е отворил вратата? Пожелал е да вземе глътка чист въздух, да се наслади за минута на прекрасната нощ… А после е забравил да заключи. Какво толкова?

Самоувереността й се върна и тя стана на крака. Трябва веднага да замине за Берн!

Грабна ръчната си чанта, извади леко манто от гардероба и тръгна към хола.

Хинкъл долови стъпките й и се изправи на вратата, която водеше към терасата.

— Заминавам за Берн — сухо го уведоми Хелга. — Ще се върна довечера, не зная точно в колко часа…

— Госпожо, позволете ми да…

— Не ви позволявам нищо! — сряза го Хелга. — Смаяна съм от обвиненията, които си позволихте да отправите към господин Гренвил! Разбирам защо възприемате тази линия на поведение, но нямам никакво намерение да я търпя! Възнамерявам да се омъжа за господин Гренвил в момента, в който си го върна обратно! А вие или ще приемете да работите за него, както работите за мен, или ще трябва да напуснете! Ясно ли е?

Хинкъл замръзна на мястото си. Изражението на лицето му беше толкова наскърбено и изненадано, че Хелга неволно поруменя от срам.

— Можете да вършите каквото пожелаете, госпожо — тихо промълви икономът.

— И точно така ще постъпя! — извика Хелга, ядосана на себе си от острото чувство на срам, което заля душата й. Обърна се и изтича по стълбите, които водеха до гаража.

Хинкъл остана на мястото си с тъжно наведена глава. Когато чу, че ролсът се отдалечава надолу по пътя, той бавно отиде да заключи входната врата.

Върна се в хола, лицето му беше мрачно и замислено. После, сякаш обладан от някаква внезапна идея, той вдигна глава и забърза по коридора към стаята си. Разрови дреболиите в чекмеджето на скрина и намери кожено тефтерче с телефонни номера и адреси. Отгърна го на буквата Ф и откри името, което му трябваше. Жан Фукон. Вдигна слушалката и набра парижкия номер.

Отпуснат на един стол в средата на стаята, Арчър мрачно се оглеждаше.

Къде се е дянал Гренвил?

Едва ли е проявил лекомислието да излезе от вилата и да се появи на някое от обществените места! Нито пък е излязъл на разходка. Арчър беше сигурен, че англичанинът прие предупрежденията му да не се показва никъде до получаването на откупа. Но какво тогава се е случило с него? Къде изчезна? Защо?

Стовари юмрук върху коляното си. Господи, всичко се подреждаше така добре! Беше убеден, че Хелга ще плати, а сега този глупак изведнъж изчезна!

После му хрумна друга мисъл. Може би Гренвил е изгубил самообладание или пък не е бил сигурен в успешния завършек на операцията. Сега вероятно вече е на път да напусне Швейцария с първия удобен влак! Сигурно е така, друга причина Арчър не виждаше. Проклетото лъскаво жиголо се е уплашило и е хукнало да бяга!

Заля го вълна на горчиво разочарование. Какво му е на тъпото копеле? Нищо! Млад и красив, той лесно ще си изкарва прехраната от разни богати бабички още години напред! Няма да получи един милион долара от Хелга, но ще продължава да си живее като цар!

Арчър затвори очи, представата за собственото му бъдеще беше непоносима. Отново трябва да се върне в тълпата неудачници с техните безнадеждни планове за спечелване на милиони, с фалшивите им заеми и два пъти по-фалшивите им опити да купуват и продават имоти, които не притежават! Отново ще трябва да приема мизерни хонорари за юридически услуги на съмнителни типове! Това беше неговото бъдеще. Ще става все по-беден и все по-окъсан, ще се бори за прехраната си при все по-неблагоприятни условия… Спомни си за Джо Патерсън и поклати глава. Дори при него не можеше да се върне. Налага се да потърси нов клиент, но това не можеше да стане в Швейцария. Може би трябва да опита в Англия. В шифрованата му сметка имаше десет хиляди швейцарски франка и това бяха всичките му пари. Изтегли ли и тях — край.

Господи! Какво е накарало онзи глупак да побегне? Изглеждаше толкова уверен в успеха си при Хелга!

Проклет да бъде, изпъшка Арчър. Трижди проклет!

Вече не виждаше смисъл да стои в тази занемарена къщичка. Гренвил го няма, значи и той трябва да изчезва. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Стана на крака, в същия момент на входа се позвъни.

Замръзна на място, сърцето му пропусна един такт. Кой може да бъде? Дали Хелга не се е обадила в полицията? Едва ли, рече си Арчър. Но реакциите на тази жена винаги бяха непредвидими. Дали навън не го чакат полицаи? Поколеба се, после звънецът отново издрънча и той бавно тръгна към вратата.

Сърцето му прескочи за втори път, когато видя насреща си ухилената физиономия на Бърни.

— Здрасти, Арчър — поздрави брадатият. — Много се радвам да те видя. Как се чувстваш?

Пъргавият мозък на Арчър моментално включи на високи обороти. Именно тоя набит италианец със злобни очички е причината за изчезването на Гренвил, каза си той.

— Каква изненада, Бърни — отвърна с пресилена усмивка той и се дръпна да му направи път. — Какво те води насам?

Бърни пристъпи навътре, мазната усмивка не слизаше от лицето му.

— Трябва да обсъдим някои работи, Арчър.

— Настанявай се — махна американецът по посока на тясната дневна. — Какви работи?

Бърни се огледа, избра си един по-солиден стол и седна.

— Господин Гренвил беше отвлечен — обяви той.

Макар да беше сигурен, че го очакват неприятности, Арчър неволно потръпна.

— Отвлечен ли? — прошепна той. — От кого?

— От мен — съобщи му със самодоволна усмивка Бърни. — Ти си аматьор, Арчър. Фалшивото отвличане беше една глупава идея от твоя страна. Сега операцията поемам аз. За да си получи Гренвил обратно, оная мадама Ролф ще трябва да плати десет милиона долара! На вас с Гренвил съм готов да отпусна по половин милион, стига да се навиете да ми сътрудничите. Но останалите мангизи са за мен! Ти ще бъдеш посредникът. Ще идеш при мадамата и ще й обясниш, че трябва да изкиха не два, а десет милиона долара!

— Няма да плати! — поклати глава Арчър, все още в плен на изненадата.

— Тогава ще й занесеш едното ухо на Гренвил!

Тялото на Арчър изведнъж омекна и той беше принуден да се тръшне в най-близкия стол.

— Играта свърши, Арчър — хладно го уведоми брадатият италианец. — Гренвил е в мои ръце. Ще й пратя ухото му, а ако продължава да се колебае, мадамата ще започне да получава и пръстите му… Един по един, нали разбираш? Говоря сериозно, Арчър. Можеш да забравиш детските си номера с доматения сос…

Арчър потръпна от ужас, после се стегна и вдигна глава.

— Оправяй се сам — решително рече той. — Аз се оттеглям! Не искам да имам нищо общо с тая работа!

Бърни се засмя.

— Не става, приятел — поклати глава той. — Ще правиш точно това, което ти наредя! — сакото му леко се разтвори, в ръката му се появи тежък лугер със завинтен на дулото заглушител. — Можеш да бъдеш сигурен, че ще те гръмна! Тоя пищов не вдига шум, кой знае кога ще те открият… Вероятно ще бъдеш доста вмирисан… Полицията никога няма да разбере кой те е гръмнал и защо… Това е положението. Или приемаш ролята на посредник, или си труп!

Очите на Арчър не можеха да се отделят от зейналата в гърдите му цев.

— Добре… — кимна той, в гласа му се долови нестабилност. — Ще правя това, което поискаш…

Бърни се усмихна, оръжието изчезна под дрехата му.

— Това вече е разумна приказка — похвали го той. Помълча за момент, после премина на същината на въпроса: — Доколкото разбирам, ти си отпуснал три дни на мадамата, за да събере двата милиона. Нали така? Правилно си постъпил, нека се поизпържи малко в собственото си масло… Когато изтече този срок, ще идеш при нея и ще й кажеш, че разполага с още два дни, за да събере десет милиона. Ако откаже, ще й подариш едно от ушите на Гренвил!

В същия миг внезапно издрънча телефонът.

— Обади се — махна с ръка Бърни.

Арчър с олюляване се изправи и вдигна слушалката.

— Джак! — изкрещя в ухото му гласът на Гренвил. — Отвлякоха ме, Джак! Вината за това е твоя, направи нещо, за Бога! Искат да ми отрежат ухото, направи нещо, за да… — мембраната щракна и линията прекъсна. Здравата разтърсен, Арчър бавно остави слушалката.

— Това беше господин Гренвил, нали? — позаинтересува се Бърни. — Наредих да му позволят да ти се обади, просто за да не мислиш, че блъфирам… А сега слушай внимателно, Арчър. Вдругиден ще идеш при Ролф и ще й кажеш, че ако иска да си получи обратно момчето, ще трябва да плати десет милиона долара. В брой или в безименни акции. На теб оставям да избереш начина, по който ще я убедиш. Но гледай този начин да е наистина добър, иначе твоето приятелче ще се раздели с някои части от тялото си! — на устните на Бърни се появи усмивка: — Знаеш ли какво бих си помислил, ако бях на твое място, Арчър? Несъмнено щях да стигна до заключението, че аматьорският ми план е претърпял пълен провал, щях да забравя за Гренвил и щях да мисля единствено за собственото си спасение… А най-краткият път към него е бягството от Швейцария… Колкото по-далеч, толкова по-добре… — усмивката на италианеца се разшири, редките му зъби опасно проблеснаха: — Но това би бил погрешен начин на мислене, приятел! Погрешен и опасен! Аз не съм аматьор като теб, аз съм професионалист и разполагам с възможностите на своята организация. От този момент нататък ще бъдеш под постоянно наблюдение. Опиташ ли се да изчезнеш, положително ще станеш жертва на нелепа катастрофа… Не те искам мъртъв, Арчър… — мускулестата му ръка се протегна напред: — Дай ми паспорта си, ако обичаш. Просто за всеки случай. Може би все пак ще ти хрумне безумната мисъл за бягство…

Арчър не помръдна.

— Хайде! — повиши тон Бърни.

Бавно и с нежелание Арчър извади паспорта от вътрешния си джоб и го подаде на брадатия.

— Въпросът е приключен — стана на крака Бърни. — Вдругиден отиваш при мадамата и се залавяш за работа. Гледай да си убедителен, приятелче!

Арчър само кимна с глава.

— Добре. Засега довиждане, скоро пак ще се видим.

Бърни излезе от вилата и се насочи към фолксвагена на Сегети, паркиран отпред.

Арчър го проследи с очи. Сърцето му бясно биеше, лицето му придоби пепелив цвят.

По дългия и труден път към Берн Хелга непрекъснато си мислеше за Хинкъл. Не можеше да забрави наскърбеното изражение на лицето му, постоянно си повтаряше, че трябва да го постави на място, че не бива да му позволява да се бърка в личния й живот. Но едновременно с това си даваше сметка, че без него този живот ще бъде празен. Продължаваше да се срамува от начина, по който беше разговаряла с него. Ами ако се обиди и наистина я напусне? Не, дори не можеше да си представи това! Същевременно знаеше, че Крис е всичко за нея, че не би могла дори да диша без него! Ако й се наложи да избира между Крис и Хинкъл, икономът нямаше никакви шансове. И все пак… Животът без Хинкъл й се струваше невъзможен…

Неусетно влезе във федералната столица и не след дълго паркира ролса пред солидната сграда на банката.

Директорът, младолик и енергичен швейцарец, я посрещна на прага на кабинета си със самоуверена усмивка на уста.

— Трябват ми два милиона долара в брой — уведоми го тя веднага след размяната на приветствия. — Трябват ми за утре.

— Разбира се, мадам Ролф — кимна онзи. — Хвърлих един поглед на финансовото ви състояние и с прискърбие трябва да ви съобщя, че времето за продажба на акции е избрано изключително неблагоприятно. Ако сега решите да продавате, ще изгубите най-малко още 25% от споменатата сума. Затова ще ви предложа нещо друго, мадам — да ви отпуснем два милиона долара под формата на заем, при лихва от 8.5%. Предполагам, че така ще бъде по-удобно, за вас.

— Готови сте да ми отпуснете заем, така ли? — попита Хелга.

— Разбира се.

— Парите трябва да бъдат преведени по една шифрована сметка — поясни Хелга. — По-късно ще ви изпратя номера на сметката и името на банката.

— Никакъв проблем, мадам Ролф.

Десет минути по-късно ролсът вече гълташе километрите обратно към Лугано. Часът беше четири следобед. Още се срамуваше от поведението си към Хинкъл, никак не й се искаше да прекара цялата вечер във вилата. Отби се в хотел „Еден“, седна на терасата и си поръча мартини с водка. После направи една дълга разходка по крайбрежния булевард. Мислите й се въртяха ту около Гренвил, ту около Хинкъл…

Някъде около седем вечерта започна да изпитва глад и изведнъж си даде сметка, че цял ден не беше слагала нищо в уста. Без колебание се насочи към улица „Песина“, където беше любимият й ресторант „Бианки“.

На прага я посрещна Дино, един от келнерите, които обикновено я обслужваха тук.

— Мадам Ролф! — възкликна той. — Много се радвам да ви видя!

Тя се настани на предложената масичка.

— Нещо за хапване, Дино… Но да не бъде тежко.

— Бих ви предложил тост „Пучини“, полят със сос от гъби и месо на дребни рачета.

Тя кимна с глава.

По време на вечерята мислеше единствено за Хинкъл. Трябва да го спечеля на своя страна, каза си тя. Трябва да го убедя, че Крис се е превърнал в част от живота ми, че не бих могла да дишам без него! Трябва!

Прибра се във вилата малко след осем. Още от колата видя, че в хола свети, а когато се изправи пред вратата, тя се отвори и Хинкъл я посрещна с лек поклон. Подпухналото му лице беше безизразно.

— Уредих всичко — съобщи му тя и се насочи към хола.

Хинкъл сложи резето и се присъедини към нея.

— Ще вечеряте ли, госпожо?

— Не, благодаря. Вече вечерях в Лугано — отпусна се в едно кресло и добави: — Хинкъл, трябва да си поговорим…

— Разбира се, госпожо — отвърна икономът и се насочи към дъното на помещението.

— Аз съм влюбена, Хинкъл — започна тя. — А когато една жена е влюбена, тя често се държи неразумно, бих казала — дори глупаво. Крис е моят живот, Хинкъл. Искам добре да осъзнаете това. Моля ви да забравите какво казах тази сутрин, защото и вие сте част от живота ми! Без вас съм загубена… — очите й се насълзиха. — Много съм нещастна, ужасно съм разтревожена… Това не ме оправдава, разбира се. Много, страшно много съжалявам, за това, което казах сутринта! Ще ме извините ли, Хинкъл? Ще се опитате ли да ме разберете?

Очевидно развълнуван, Хинкъл бавно вдигна глава:

— Ще бъда щастлив да ви служа, госпожо — промълви той. — До края на живота си, ако вие го искате… Говорим откровено, затова ще призная, че изпитвам искрено възхищение към вас. И го изпитвам отдавна, още от годините, в които бях на разположение на господин Ролф. Вие сте забележителна жена, вие притежавате нещо, което винаги съм поставял на най-висок пиедестал. И това нещо е куражът, госпожо… — замълча за момент, после я погледна право в очите: — Именно от кураж ще имате нужда в този момент! — после леко се поклони и се насочи към вратата: — Ще ме извините, но трябва да се погрижа за някои неща…

Обзета от чувство на дълбока самота, Хелга излезе на терасата и отправи поглед към водите на езерото, облени от лунната светлина. Помисли си за Крис, нощта и денят след нея й се сториха нетърпимо дълги.

Кураж?

Какво искаше да каже Хинкъл?

Приспивателните тази нощ бяха три и тя с благодарност се отпусна в лепкавите вълни на съня.

Точно в осем и половина Хинкъл почука на вратата на спалнята и вкара вътре количката със закуската. Леко замаяна от силната доза приспивателни, Хелга бавно се намести върху възглавниците.

— Сигурно сте спала дълбоко, госпожо — отбеляза Хинкъл, докато наливаше кафето.

— Взех три приспивателни — обясни му тя.

Той й подаде чашата и отстъпи крачка назад.

— Денят ще бъде тежък за вас, госпожо. Доколкото разбрах, господин Арчър ще се обади едва утре сутринта…

Хелга само кимна с глава.

— Предлагам да потърсите някакви развлечения. Когато човек седи и чака, времето се точи много бавно…

— Ще се оправя — тръсна глава Хелга. — Ще поседя на терасата, имам да мисля за много неща…

— Точно това не бива да правите, госпожо! — твърдо рече Хинкъл. — Предлагам да отскочите до Комо, да поразгледате магазините и да обядвате там. Седенето на терасата само ще увеличи напрежението ви.

Прав беше, разбира се. До появата на Арчър имаше цели тридесет и шест часа, тя можеше само да седи и да си хапе нервите. С нищо не би могла да помогне и на Крис…

— Добре, Хинкъл — погледна го тя, — ще отида до Комо.

Не можеше да знае, че Хинкъл с нетърпение очаква телефонното обаждане на Жан Фукон и никак не държи да разговаря с него в присъствието на господарката си.

Някъде около единадесет, бледа и уморена, Хелга най-сетне се качи в колата и потегли надолу по пътя. Хинкъл изпусна една дълбока въздишка на облекчение. После започна да се разхожда напред-назад по терасата, час по час хвърляше нетърпелив поглед на часовника си.

Телефонното позвъняване дойде чак в единадесет и половина. Хинкъл беше приключил с работата си, дори успя да похапне и един сандвич. Когато апаратът започна да звъни, той скочи на крака и се завтече към хола.

Хелга с мъка си пробиваше път в оживеното движение по централните улици на Комо. Най-сетне видя едно свободно място и ловко паркира ролса. Тръгна да се разхожда, очите й механично се спираха по богатите витрини, но нищо не виждаха. Мислеше за Крис. Какво ли прави сега? Дали онези бандити му дават храна? Утре парите ще я чакат. Ще ги даде на оная свиня Арчър и до вечерта Крис вероятно ще бъде свободен… Представи си каква нощ ги очаква и тялото й потръпна от внезапна възбуда. Отново ще бъдат заедно! Какво са два милиона в сравнение с тази радостна възбуда? Нищо, абсолютно нищо! Тя обича този мъж! Господи, колко много го обича! Веднага ще заминат за Парадайс сити и там ще се оженят. На душата й стана леко, беше сигурна, че е успяла да постигне разбирателство с Хинкъл. А вила „Хелиос“ ще бъде обявена за продан. Прекалено много станаха неприятните й преживелици в нея! Вече никога не би могла да живее тук. Обядва и подкара колата обратно към Лугано. Малко след като влезе в града, пред очите й се появи рекламата на някаква агенция за недвижими имоти. Отби колата и спря, просто за да убие малко време. В кантората се срещна лично със собственика на агенцията — сдържан и добре облечен швейцарец, който я увери, че може да продаде вилата без никакви проблеми. Имал богат клиент, който търсел нещо подобно, а исканата от нея цена била съвсем разумна… Без капка съжаление в душата Хелга го упълномощи да сключи сделката и обеща да опразни вилата в двуседмичен срок.

После се отби в хотел „Еден“, хапна един стек на скара и потегли нагоре към Кастаньола.

Малко преди портала на вилата си с изненада видя, че насреща й се спуска полицай на мотоциклет, с кафява униформа и бяла каска на главата. Той я подмина, каската му проблесна на лунната светлина.

Остави колата в гаража и пое по стъпалата. Хинкъл отвори вратата и я изчака да влезе.

— Какъв беше този полицай тук? — рязко го попита тя.

— Забравил съм да направя регистрация на престоя ни в общината, госпожо — безстрастно й съобщи Хинкъл. — Но вече всичко е наред. Добре ли прекарахте деня?

— Да — кимна тя и се насочи към хола. — Обявих вилата за продажба. Ще заминем за Парадайс сити в момента, в който се върне господин Гренвил. Искам вие да останете тук за известно време. Ще се отървете от обзавеждането и ще контролирате сделката… Ще го сторите ли?

— Разбира се, госпожо.

— О, Хинкъл! — усмихна му се тя. — Толкова съм сигурна с вас! Когато продадете имота, веднага ще се завърнете у дома, нали? Искам вие да се погрижите за сватбената церемония!

— На вашите услуги, госпожо.

Тя забеляза тъжния му поглед и изпита внезапно безпокойство.

— Нали всичко ще бъде наред, Хинкъл?

— Да се надяваме, госпожо — склони глава икономът. — Желаете ли нещо?

Тя хвърли кратък поглед към часовника над камината. Беше девет и четвърт, до появата на Арчър оставаха около четиринадесет часа.

— Не, мисля да си легна — отвърна тя и вдигна глава към лицето му: — Бъдете търпелив с мен, Хинкъл. Все за него си мисля… Къде го държат, как се отнасят с него…

— Разбирам, госпожо.

Тя леко го докосна по рамото.

— Просто не зная какво бих сторила без вас, Хинкъл!

Обърна му гръб и се насочи към спалнята си. Хинкъл залости вратата, спусна жалузите на прозорците и тръгна към своята стая. На леглото му беше оставен дебелият плик, който му донесе преди малко униформеният полицай.

Икономът си сложи очилата, разкъса плика и започна да чете материалите, които му беше изпратил Жан Фукон.

Когато Хинкъл се появи със своята количка, Хелга вече беше будна. Трите приспивателни й помогнаха да прекара нощта сравнително спокойно, събуди се някъде около седем и половина и всичко изглеждаше наред. Арчър ще дойде и тя в негово присъствие ще телефонира на банката си. Ще им нареди да прехвърлят два милиона долара по сметката, която той трябва да даде, и някъде следобед всичко ще бъде свършено. Уверил се, че парите са преведени, онзи мошеник ще даде сигнал на мафиотите да освободят Крис. Остана в леглото, потънала в розови мечти. Мислеше само за Крис, почти физически усещаше ръцете му около тялото си. Кошмарът ще остане само спомен, двамата с него ще отлетят за Парадайс сити и всичко ще бъде забравено!

— Надявам се, че спахте добре, госпожо — обади се Хинкъл, докато наливаше кафето.

— Благодарение на хапчетата, Хинкъл — усмихна му се тя. — Довечера той ще бъде тук! Искам да ми опаковате багажа, утре отлитаме за Парадайс сити!

— По-добре да изчакаме посещението на господин Арчър, госпожо — отвърна Хинкъл. — Следобед ще имам достатъчно време за нещата ви…

— Всичко ще бъде наред! — остро го погледна тя. — Парите са готови и довечера господин Гренвил ще бъде свободен!

— Сега ли да ви приготвя ваната, госпожо? Или предпочитате да полежите още малко…

— Сега.

Загриженото лице на Хинкъл я накара да потръпне от тревога. Той се насочи към банята, завъртя крановете и тръгна да си излиза.

— Какво има, Хинкъл? — изпитателно го погледна тя. — Имам чувството, че криете нещо от мен!

— Моля да ме извините, госпожо — спокойно отвърна икономът. — Чака ме много работа — после се обърна и напусна спалнята.

Хелга се намръщи. Има моменти, в които Хинкъл е направо нетърпим! Дали нещо не е наред? Стана и влезе в банята. ЖЕНА, ИЗПРАВЕНА ПРЕД СЕРИОЗНИ ПРОБЛЕМИ, ГИ РЕШАВА НАЙ-ДОБРЕ, КОГАТО ИЗГЛЕЖДА ДОБРЕ… Нещо такова беше казал икономът, нали? Облече костюмчето си с цвят на узряла праскова, кимна одобрително на образа си в огледалото и тръгна към терасата.

Часът беше 9.45. Още два часа!

Седна и подложи лицето си на топлите слънчеви лъчи. До стола й изведнъж изникна Хинкъл и тя с изненада отбеляза, че е свалил обичайната си бяла престилка. На нейно място беше облякъл тъмносин костюм и строга сива вратовръзка. В ръцете си държеше голям оранжев плик.

— Госпожо Ролф — тихо, но отчетливо промълви той, — искам да си поговоря с вас. Не като прислужник, а като човек, който ви желае доброто. И който, ако позволите… изпитва приятелски чувства към вас…

— Какво има? — втренчено го изгледа Хелга. — Защо сте облечен по такъв начин?

— В случай, че намерите за неприемливо това, което ще ви кажа, аз възнамерявам веднага да напусна — отвърна Хинкъл. После придърпа съседния стол и се отпусна върху него, без да поиска разрешение. Никога не беше си позволявал подобно поведение и Хелга смаяно го гледаше.

— Да напуснете ли? — объркано попита тя. — Мисля, че се разбрахме, Хинкъл…

— Аз ви разбрах, госпожо — погледна я спокойно икономът. — А сега е ваш ред. Затова ще ви помоля да не ме прекъсвате. После, разбира се, ще имате пълната свобода да приемете или отхвърлите това, което ще чуете…

Хелга усети как по гърба й пробягват студени тръпки, в душата й нахлу предчувствието за огромно нещастие.

— Поведението ви е наистина странно, Хинкъл — промърмори тя. — Кажете каквото имате да ми казвате…

— Имам една племенница, госпожо — започна икономът. — Дъщеря на сестра ми. Преди петнадесет години се омъжи за един французин на име Жан Фукон и оттогава насам живеят в Париж. Фукон беше полицай, малко след сватбата го прехвърлиха на работа в Интерпол. Там направи добра кариера и в момента е заместник главен комисар на тази организация. Със съжаление ще ви призная, госпожо, че още в момента, в който видях господин Гренвил, аз изпитах към него съвсем определени подозрения. Вчера телефонирах на господин Фукон и го попитах дали Интерпол разполага с някаква информация за господин Гренвил…

Лицето на Хелга стана бяло като стената зад гърба й.

— Как сте посмели! — извика тя. — От ревност сте си изгубили ума! Не искам да ви слушам повече!

— Трябва да чуете това, което искам да ви кажа, госпожо — тъжно я изгледа Хинкъл. — Разполагам с неоспорими доказателства, които подкрепят фактите. Снощи един униформен полицай ми донесе копие от досието на господин Гренвил. Моят зет ми направи услугата да го изпрати по спешност в Женева. Полицията в Германия търси господин Гренвил по три обвинения в многоженство.

Хелга потръпна от ужас, ръцете й конвулсивно се притиснаха към пламналите бузи.

— Многоженство?!

— Да, госпожо. Според данните в полицейското досие господин Гренвил се е занимавал с възрастни жени. Методите му са били прости — намира подходяща, задължително богата и самотна жена, сключва брак с нея и живее на нейни разноски, докато му омръзне. После просто изчезва и повтаря номера с друга самотна жена, на друго място…

— Не вярвам! — пронизително изкрещя Хелга. — Не искам да слушам, не вярвам!

Хинкъл поклати глава и продължи разказа си с явна неохота.

— Отвличането на господин Гренвил е фалшиво, госпожо. Полицията установи, че само преди два дни той е бил в компанията на господин Арчър, засечени са във вашия ролс. Това е неоспорим факт, тъй като господин Арчър е дал на полицая визитната си картичка, а господин Гренвил му е показал паспорта си. Прослушах внимателно записа на вашия разговор с господин Арчър и отбелязах момента, в който той твърди, че никога не е виждал господин Гренвил. Но само ден преди това те са били засечени във вашата кола.

Хелга затвори очи, пръстите й се свиха в юмруци.

— Всички подробности са тук, в този плик.

— Многоженство! — изстена Хелга. — Този мръсник е искал и мен да включи в колекцията си!

Хинкъл съчувствено я наблюдаваше. Промяната настъпи изведнъж, направо пред очите му. Тялото й се стегна, очите й широко се разтвориха. Лицето й се превърна в мраморна маска, а зениците — в две сини ледени късчета.

Скочи на крака и започна да се разхожда напред-назад по терасата. Хинкъл мълчеше и чакаше, свел поглед към изпъстрените си с лунички ръце. След няколко минути тя бавно пристъпи към него.

— Какви глупачки са жените, нали? — тихо попита Хелга и сложи ръце на раменете му. — Ще бъдете ли така любезен отново да облечете бялата престилка?

— За мен ще бъде удоволствие, госпожо! — скочи на крака Хинкъл, очите му заискриха от радост.

— След един час Арчър ще бъде тук — изгледа го през полуспуснатите си клепачи тя. — Пратете го на терасата, ще се разбера с него насаме!

Стоманената нотка в гласа й накара Хинкъл да изпусне една въздишка на облекчение.

— Много добре, госпожо — кимна той.

Хелга го изчака да се скрие във вътрешността на вилата, после направи усилие да сдържи гнева, които клокочеше в гърдите й, и започна да чете документите от оранжевия плик.