Нечистота

За Коледа Аксел Мендер от „Медиа Макс“ бе убедил Лор да изскочи по бикини от огромна торта. Беше глупава идея и Ришар побесня, но му обясниха, че след толкова дълъг застой в кариерата жена му трябва да направи поне в началото някои малки отстъпки, да изпълни някои дребни задължения, за които дори не си заслужава да се говори.

Тъй или инак, бе великолепно утро, искрящо от сняг, тихо, сияйно и невероятно светло под ярко синьото небе. Самобръсначката бръмчеше — със звук на трион на дъното на гориста долина — по бузите на Ришар, който невъзмутимо оглеждаше околностите, водните повърхности, които проблясваха в далечината, там, където полята бяха наводнени. Изумителна гледка. Ужасяващо красива. Опипа корема си, за да провери състоянието на мускулите си. Все пак нивото на водата доста се бе снижило. Още малко и Дани Кларанс щеше да може да се качи на тавана си, помисли той.

Беше десет часът сутринта. Цареше абсолютно спокойствие. Само няколко сойки кръжаха около кедъра и се премятаха на слънцето.

Сега, когато знаеше, че никога вече няма да е писател, се чувстваше по-добре — можеше да прекара цял ден с разсеяна усмивка на уста, лениво да дописва някакъв сценарий или да търси гегове за някоя реклама, докато Лор дойдеше при него да изпие няколко чаши, ако не се прибереше много късно. В известен смисъл бе мъртъв, ако можеше да вярва на собствените си литературни теории, беше окончателно мъртъв и много неща му изглеждаха по-лесни. Сякаш вече нищо важно не можеше да му се случи. Сякаш да си мъртъв беше по-добре, отколкото да си жив.

Да се бръсне в банята беше лесно. Да гледа света беше лесно. Да живее в този дом беше лесно.

Долу заговори телефонният секретар.

— Ало, пак ли не вдигаш? Аз съм, баща ти. Никой ли не иска да вдигне? Там ли сте? Разбира се, че сте там. Но какво ви става? Да не сте болни? Ама наистина, с майка ти сме напълно разстроени. Роз вече дори не може да стане от леглото, представи си. Това ли искаше? Да не започнем новата година заедно? Това ли искаше? Да ни държиш настрана? Да ни погребеш живи? Е, благодарим ти за вниманието, което ни оказваш. Шапка ти свалям, Ришар! Шапка ти свалям! Добре го изигра, синко! Радвам се, че ръката ти не трепери!

Ришар натисна бутона за изтриване, после излезе по халат на терасата, за да види деня малко по-отблизо, докато си пие кафето. Студен въздух обхващаше прасците му, пара излизаше от устата му. Градината бе изчезнала под снега и цялата блестеше.

В крайна сметка не беше сигурен, че оценява номера на Лор. Бе се присъединил към общото мнение, но честно казано, нямаше кой знае какво желание да я види да изскача от гигантска торта. Топка сняг падна от един клон и се разсипа в златиста прах. Щеше да поговори с нея. Отново да зачекне тази тема. После внезапно примигна. Забеляза нещо странно на пътя и заслони очи с ръка.

— Хей, ало, приятели! — извика той. — Спрете. Чакайте малко!

Виждаше в контражур субаруто на Анаис, което гордо пренасяше обърната лодка на покрива си. Много впечатляващо. Ришар обу гумени ботуши, за да отиде да види какво става.

— Да, виждам, че нивото е спаднало — призна той, — но това не ме успокоява особено.

Искаше да узнае подробности за разстоянието, целта, продължителността на излета им и да изтръгне от тях обещания, свързани с безопасността им. Него самия всичката тази вода го потискаше и…

— Хайде стига — изръмжа Еви, без да поглежда баща си.

Ришар се изправи и ги остави да тръгнат. Това бяха първите думи, които чуваше от сина си от месец насам, откакто се бе върнал вкъщи — и на два пъти Лор бе снизходила да легне с него без особена страст, ето докъде бе стигнал, — но оценяваше явното подобрение на отношенията им, което прозираше през тези грубички думи.

Лор го поздрави за напредъка. Трябвало да постоянства. Той поклати глава. Обаче денят се очертаваше толкова натоварен, че тя нямаше време за спорове. Стана от леглото точно когато той се готвеше да седне на него и се укри в банята.

Той бе размислил. Заяви, че е размислил относно онова излагане на показ и че след зрял размисъл се връща на първата си реакция по повод на това излагане на показ, което не одобряваше.

— Значи, ако правилно те разбирам, идеята не ти харесва — каза тя.

— Мога да обясня на Мендер, че хората не са маймуни.

— Че с какво право? Да не би ти да се отнасяш с мен по друг начин? Мислиш ли, че след като двайсет години съм ти била жена, все още мога да се боя да не стана смешна?

Той се изправи — не намираше какво да отговори.

Въртя педалите като луд, вдига гири, разтяга пружини в продължение на цял час. После се появиха някакви типове и започнаха да разместват мебелите в дневната, да навиват килимите, да пълнят кашони с чинии, бельо, гирлянди, тенджери…

Лор го изпрати до града да вземе дрехите от химическото чистене и там съвсем случайно попадна на доктор Стринг, който бе дошъл да си прибере вечерния костюм и който го попита как е Еви.

— Пращи от здраве — отвърна Ришар.

Изчакаха реда си на тротоара, защото, по някаква тайнствена причина, центърът за проверка на кредитните карти не работеше и това предизвикваше задръстване на касата.

Доктор Стринг примигваше с очи на слънцето.

— Често си мисля за Еви — каза той. — Ще го поздравите ли от мен?

Ришар кимна. Заради всеизвестното съчувствие, което доктор Стринг изпитваше към юношите, към ужасната им участ, към раните, които получаваха, към всичко, което им се случваше, родителите никога не се чувстваха съвсем комфортно в негово присъствие. А фактът, че бе член на училищния съвет в „Брийанмон“, ги радваше още по-малко.

— Чух колко е бил привързан към онова момиче. Мисля, че е било важно за него. Та кажете му, че мисля за него. И ако мога да му помогна с каквото и да е, ако вие мислите, че мога да бъда полезен, да не се колебае, да дойде да се видим. Знае къде да ме намери.

— Мислите, че можете да му намерите нова годеница? — каза Ришар с гримаса.

— Не, за съжаление — призна докторът.

— Във всеки случай много е важно да му се намери някоя, която не се чука на път и под път.

Каза го и си прехапа устните. Какво го прихващаше? Наведе глава и помоли доктор Стринг да го извини за тези глупави думи.

Повървяха малко заедно в студения въздух, под лъчистото слънце, и се загледаха в един човек на отсрещния тротоар, който тичаше с едно куче — великолепно куче със сини очи.

— Или преминават рубикона и съзряват — въздъхна доктор Стринг, — или не го преминават и не е ясно какво излиза от тях. Това е труден период, през който им се налага да се сбогуват с много неща.

— Само дето не може да се преминава от една крайност в друга. Нито да се опростява проблемът, така че решението да стане абсурдно. Не е ли така? Не сте ли на това мнение?

Докторът отвори уста, после се отказа да продължава по този път в навечерието на новата година. Освен това знаеше, че ако настоява, ако продължава да разглежда въпроса разумно, рискува за пореден път да го укорят, че няма деца и говори наизуст.

— Чистотата ли? Да ви я нарисувам ли чистотата? — изсмя се Ришар.

— Не, не беше необходимо. Не беше нито времето, нито мястото да се говори за нелепата идея — фикс, която обсебваше Еви Трендел и онова бедно момиче, онази Габи Гарлич — мир на праха й, — чиито последни мигове — положението на тялото не оставяше място за съмнение — не са били посветени на молитвата, нито на каквато и да е благородна задача.

— Чистотата? И какво правим с чистотата? — промърмори Ришар. — Чекия си правим с чистотата.

Извърна поглед.

Когато се прибра, бяха донесли огромната торта, структурата, в която трябваше да се напъха Лор и от която трябваше да изскочи. Едва се въздържа да не направи всичко на парчета.

Ново съобщение от баща му с леко истеричен глас: „Не можеш да се държиш така с мен, Ришар. Освен ако не искаш да ме умориш, не можеш да се държиш така с мен. Вдигни проклетия телефон! Припомни си колко години съм те подкрепял, как съм изпълнявал бащинския си дълг! Правил съм го, Ришар, правил съм го! Вдигни шибания телефон! Само една дума кажи, и взимаме самолета. Куфарите ни са готови. Можем да хванем обедния полет. Вие сте ни деца, вие сте нашето семейство! Ние сме семейство! Мълчанието ти е непоносимо, чуваш ли ме? Защо, Ришар? Защо? Но какъв дявол се е вселил в тебе, да му се не знае?“

Ришар не би могъл да каже какъв дявол се е вселил в него. Помисли си дали да не залепи капака на тортата, или да се напие до смърт. Да се напие до смърт изглеждаше най-удачното решение при настоящата ситуация. В коридора срещна Лор, която му каза:

— Знаеш ли, няма какво да се цупиш. Няма полза.

През това време, на по-малко от километър оттам, преминавайки от сянката в светлината, лодката спокойно плаваше през черния гъсталак, задвижвана от пръта, с който Анаис боравеше с учудваща лекота.

Навсякъде покритите със сняг искрящи дървета бяха стъпили във водата. Двете езера бяха изчезнали. Стотиците хектари, които се простираха на северозапад, бяха залени с вода, напълно наводнени, вече нямаше път, нямаше пътеки, нямаше животни освен птиците и шепа подплашени катерици. Дърветата проблясваха, тихи и неподвижни. От време на време Анаис даваше инструкции, за да насочат лодката между дънерите или за да избегнат увисналите клони, които препречваха пътя им, но извън тези забележки не говореха много.

С напредването израженията им ставаха все по-загрижени, все по-сериозни, все по-напрегнати. Следите от потопа, настъпил в края на ноември, ставаха съвсем отчетливи — изтръгнати дървета, полегнали дървета, изпочупени клони, покрити с изсъхнала кал клони, спуснали се по склоновете на съседните хълмове, за да заемат позиция в ниското, повличайки огромни скални късове и всичко, попаднало на пътя им. Потопът, между другото, бе причинил смъртта на осем души, което не беше малко. И седемдесет и двама други ближеха раните и синините си в болницата.

Наоколо се разнасяше миризма на гнилоч, на застояло. Трябваше да мине поне месец, за да може да се стъпи на твърдо. Но нивото доста бе спаднало през последните дни.

Бавно преминаха покрай колибата на Дани Кларанс, която бе залята до етажа и от чийто покрив отлетя една чапла. На върха на хълма се различаваше въпреки снега канарата, от която бяха дебнали завръщането на Дани до момента, в който дъждът се бе обърнал в бедствие.

Слънцето джапаше във водата, почукваше по щорите, но гледката си оставаше потискаща. Само капките, стичащи се от пръта, който Анаис ритмично спускаше във водата, нарушаваха злокобната и напрегната тишина.

Петстотин метра по-нататък стигнаха до моста, където прииждащата вода бе изненадала Дани Кларанс и Габи Гарлич в процес на яростно чукане — според инспектора дори не бяха намерили слиповете им, — яростно чукане на задната седалка, понеже Дани Кларанс предпочиташе да бъде пръв, каприз, който им бе струвал скъпо. Най-вероятно някоя кална вълна ги бе запратила в скалите и двамата не бяха имали време дори да извикат.

Еви усети топка в гърлото си. За да не хвърлят напразно средства, градът бе решил да изчака водата да спадне, преди да вдигне автомобила, и сега лодката се плъзна над изоставения на тинята метален ковчег и продължи пътя си, а зад нея изчезна белезникавият проблясък на един опел астра с цвят на яйчена черупка.

Този път бе най-краткият. Ако бяха минали от другаде, трябваше много да заобикалят, а те искаха да свършат бързо и да се приберат преди мръкнало, включително и заради студа, който настъпваше внезапно веднага щом залезеше слънцето.

Еви размени погледи с другите трима. Би искал да може да им каже, че Габи не е далеч и че хич не му пука какво мислят по въпроса, но не изпитваше истинска потребност да го направи.

Понякога се чувстваше като риба извън водата. Сякаш беше се мятал на дъното на лодката до пълно посиняване.

— Човече, ще ти измръзнат топките, няма никакво съмнение — изсмя се Андреас, измъквайки ръката си от зелената и ледена вода.

Ще му измръзнат ли? Еви на свой ред се изсмя, вътрешно.

Стана и започна да събува панталона си, докато Анаис насочваше лодката право към хангара, някога разположен на брега на езеро, в което Лиза бе загинала при доста странни обстоятелства.

Имаше около метър вода. Откриха, че по-голямата част от покрива бе рухнала, и решиха, че това е добър знак — поне щяха да видят нещо.

Еви остана седнал, докато другите разбиваха катинара с лост. Въпреки яркото слънце студът щипеше гърба му. Не много отдавна самата мисъл да докосне водата на това езеро му беше непоносима, а ето, че сега се готвеше целият да се потопи в нея, напълно да потъне вътре. Кой може да обясни как стават тези промени, откъде се взимат тези противоречиви нагласи, с които иначе се сблъскваме всеки ден, на които сме редовни и неуморни свидетели? Явно нищо вече не би трябвало да ни учудва.

Андреас го бе попитал дали този обрат има връзка с факта, че водите, отнесли Лиза, се бяха смесили с водите, отнесли Габи, и бе заключил, че Еви е напълно превъртял — той лично предпочитал да куца, така казваше, хиляди пъти предпочитал да куца, вместо да си поставя непостижими цели или да си усложнява живота без причина.

Вътре се поклащаха няколко лодки, но повечето бяха потънали при срутването на покрива. Пред очите им се разкри гробище на лодки, на стари водни колела, канута, сърфове. Плуващо гробище на весла, спасителни пояси, спасителни флуоресциращи жилетки, флагчета, които се отместваха от пътя им, докато напредваха към дъното на опустошения хангар.

Мишел, която беше едновременно чувствителна — бе повярвала, че свирките й бяха предизвикали драма, и Еви успя да я утеши едва след като миналата седмица бе смукал катеричката й в продължение на четвърт час, и милосърдна — смяташе Ришар Трендел за един от най-сексапилните мъже на земята, разгъна една голяма хавлиена кърпа и преди Еви да скочи през борда, го целуна по устата.

Той потъна в ледената вода до средата на гърдите и дъхът му секна. Андреас му хвърли впечатлен поглед.

— Човече, с теб сме! — заяви той.

Ято врабчета прекосиха небето, чуруликайки така, сякаш ги преследваше ужасен и могъщ враг.

— Мамка му, сега вече няма как — продължи Андреас. — Човече, мисли, че това ще е краят на грижите ни. Мисли за това с всички сили. Мамицата му, съдбата ни е в твоите ръце, окей?

И наистина, знам със сигурност, че от скривалището на Дани Кларанс Еви извади половин килограм надеждно опакована бяла прах, афган, екстази и успокоителни в количества, достатъчни за година време, и че още същата вечер всички се качиха на дървото, настаниха се на платформата и здравата се надрусаха, докато Ришар се питаше дали отново да не напусне жена си, а Лор дали да не се приземи върху коленете на Аксел Мендер сега, когато обратното броене бе започнало.