Нечистота

Срещнаха се в часа, който си бяха определили. Ерик и Лор отдавна бяха тръгнали, Ришар бе отишъл в колибата и гримасничеше пред компютъра си в тихата нощ.

Еви бе изгледал един документален филм за болестите, които се предаваха от животно на човек, после се запита как да овладее влечението, което днес повече от всякога изпитва към Габи Гарлич.

Срещата щеше да е пълен провал. Еви отлично знаеше това. Но инстинктите винаги излизаха на преден план и човек се одързостяваше, и бъдещето ставаше опасно, и нищо не можеше да се направи.

От прозореца на стаята си Еви се любуваше на лунната светлина, която посребряваше елите. Вече се бе снабдил с парчетата стъкло, които му бяха нужни, като счупи бутилка „Корона“, увита в сутрешния вестник, същия, дето бе публикувал съобщение за смъртта на Патрик Сторер. Тази вечер луната блестеше особено ярко, така че не сметна за необходимо да пали лампата в стаята си. И така щеше да вижда достатъчно.

Да устои на секса може би щеше да се окаже трудно начинание.

Много неща се разправяха и за майка му, и за някои други.

Когато забеляза Габи, й направи знак да се качи, после се отдръпна от прозореца и внимателно разположи парчетата стъкло в слиповете си, от което членът му напълно се сви.

За Еви Габи бе самото съвършенство. Но дори когато Патрик бе затворен на стотици километри дори когато месеците минаваха и той не се връщаше, тя твърдеше, че наследството не е свободно, и си оставаше като диамант в обвивката си.

А сега, когато Патрик бе мъртъв? Дори Ришар беше впечатлен от вида й. Разбира се, мнението на баща му по въпроса не представляваше интерес, само че Ришар едва я позна, толкова бе променена, и подсвирна от възхищение.

Когато влезе в стаята му, Еви усети парчетата стъкло да се забиват в члена му. Габи Гарлич беше по-висока от него и няколкото години разлика й бяха създали самочувствие, каквото той далеч не притежаваше, особено при такива обстоятелства.

Тя го изгледа по-скоро със симпатия, после седна на ръба на леглото с ръце в джобовете на бледожълтия си суичър. Иначе краката й бяха голи. Разгледа стаята, в която цареше приемливо безредие — в задълженията на чистачката влизаха само прахосмукачката и мръсните чорапи. Поклати глава и заяви, че не може да повярва. Не може да повярва, че Лиза и Патрик ги няма.

Еви й предложи една бира. Тя кимна, но каза, че предпочита да попуши малко трева, ако му се намира и ако няма нищо против.

Еви съзнаваше, че не трябва да прави глупости с капана, който си бе заложил между краката, но толкова искаше да прогони секса от отношенията си с Габи, да не я желае физически, че реши да рискува.

Във всеки случай заплахата като че ли действаше — не се взираше в краката и гърдите й като хипнотизиран. Безпокоеше го единствено миризмата. Нищо не можеше да направи срещу миризмата. Ако не усещаше парчето стъкло, забило се в главичката на пениса му, щеше да се надърви само от миризмата й, нямаше никакво съмнение.

Флегматично извади от джоба на ризата си един джойнт, готов за употреба — Анаис, която ги свиваше сама, заслужаваше само комплименти.

Поднесе й огънче. Всъщност, ако не получеше ерекция и ако не се навеждаше много, всичко щеше да е наред.

Тя дръпна от цигарата, вдиша дима и го задържа в дробовете си, като затвори очи. После каза, че е видяла Ришар на компютъра му и че писателите я очароват от съвсем малка, от деня, в който за пръв път е държала книга в ръцете си.

Добави, че тревата била точно каквото й трябвало след такъв зловещ ден.

Накрая се отпусна на леглото и се загледа в тавана.

— Патрик мислеше, че той е виновен — заяви тя. — Беше се поболял от това. Плашеше ме, когато ми се обаждаше по телефона.

У семейство Кроз някой свиреше на цигулка — Еви си представи ръцете на Патрисия, покрити с червени петна, каквито имаха от главата до петите двамата с мъжа й. Чуваше се шумоленето на гората, движението на хладния въздух между клоните, крясъците на нощните птици и всичко това започваше да се усилва в главите им, защото, макар да имаше всевъзможни недостатъци, Анаис не се шегуваше със стоката, всичко, минало през ръцете й, беше качествено — продаваше скъпо, но само най-доброто, само безупречен продукт.

— Там си беше истински затвор. И половината от момчетата бяха побъркани. Имаше право на едно телефонно обаждане седмично, като до него стоеше един тип и го слушаше. При това таксата беше пет хиляди евро на месец. А пък майка му е същински демон.

Той поклати глава — в тази област нищо не можеше да го учуди. Наблюдаваше я с крайчето на окото си и усещаше, че сърцето му се разтуптява по-силно. Доста невероятно усещане, изострено от факта, че беше по-надрусан. Стоеше срещу нея, опрян на бюрото си, вкопчил ръце в ръбовете му, с превърнат във влажна сламка пенис, и виждаше пред себе си ангел, ни повече, ни по-малко, блондинка с къси коси, със загадъчна усмивка, очевидно изпаднала от небето и приземила се в стаята му, и от тази гледка губеше и ума, и дума.

— Неприятно ли ти е да узнаеш, че съм спала със сестра ти?

Разглеждаше снимките, които Еви бе намерил в нещата на Патрик — както и един портрет на Лиза, трогателно пъхнат в портфейла му.

Отвърна:

— Не. Ни най-малко. Не, не.

На снимките имаше две голи момичета, заспали в едно легло — дори Андреас, който лесно се възбуждаше, беше изстенал от досада.

— Нямам мнение по въпроса — добави Еви, за да доизясни нещата.

Искаше да каже, че няма ретроградно мнение по въпроса. Тя като че ли остана доволна. Разказа му за бурното начало на отношенията си с Лиза, за неочакваното равновесие, което тримата бяха постигнали, и въздъхна.

Протегна се в сянката. По тази тема не би говорила с никой друг и се радвала от създаващите се между двамата отношения. Изправи се на лакът, взря се в Еви и обяви, че вижда Лиза, че на лунната светлина приликата е изумителна, че да, наистина вижда Лиза.

Той й предложи да вземе снимките, но тя каза, че не държи, че предпочита той да ги прибере или да ги унищожи, във всеки случай оценявала жеста му.

— И нека да ти кажа нещо — продължи тя, като се опитваше да срещне погледа му. — Нямам намерение да ти досаждам с въпроси.

Еви забеляза баща си, който излизаше от кабинета си и прекосяваше градината със стикове за голф на рамо — знак, че вдъхновението никакво го нямаше. Лицето му беше бледо и напрегнато.

— Всъщност съм напълно скапана — изсмя се тя.

Чуха да се отваря френският прозорец в дневната с нещо като котешко мяукане. Еви сложи пръст на устните си. Тя все пак беше страхотно сексапилна и макар да нямаше никаква неприлична мисъл, слиповете му като че ли отесняха — парчетата стъкло бяха на път да му разрежат члена.

Иначе нещата вървяха добре. Тревата беше особено силна и изостряше сетивата им — двамата се вслушваха в долитащите от кухнята шумове, в отварянето на хладилника и на чекмеджетата, в звънтенето на приборите. Обикновено Ришар не се мотаеше много. Взимаше си нещо за ядене или за пиене и се връщаше в колибата си като пожарникар в горящата къща.

Но този ден беше особен, богат на необичайни събития. Еви не повярва на ушите си, когато чу как баща му се качва на етажа — скръц, скръц, каучуковите му подметки скърцаха по мрамора. Момчето прехапа устни и се втренчи в Габи. Ришар вече вървеше по коридора. Еви би искал да отиде до вратата и да я открехне, да види какво иска баща му и да защити правото си на усамотение, но това бе технически невъзможно, вече не можеше да си позволи и най-малкия жест.

Три секунди по-късно Ришар застана на прага с намерението да попита къде са отишли бирите, които са си били на мястото, преди да си обърне гърба, после забеляза присъствието на Габи.

— О! Добър вечер. Приятно ми е да ви видя. Обърна се към сина си, който гледаше в друга посока, и добави:

— Преча ли?

При което се поусмихна. Габи не оцени реакцията му, особено след това, което бе изпушила — Jock Horror? White Widow?

Погледна часовника си. В най-добрия случай можеше да приеме нахълтването на Ришар за зазоряване. Стана.

— Изобщо не пречите — каза, без дори да го удостои с поглед.

Еви се обърна към нея в момента, когато тя затваряше ципа на суичъра си, и двамата размениха кратък поглед.

— Не си тръгвате заради мен, надявам се? — изрече Ришар.

Габи отвърна, че вече й е време. С лекота избягна колебливата ръка на Ришар, която възнамеряваше да я задържи, измърмори някакво неясно „довиждане“ и се измъкна без повече приказки.

— Приятно и възпитано момиче… — заяви Ришар, когато външната врата се затвори зад гърба й.

Обърна се към сина си — който не мърдаше, мълчеше, стоеше замислено втренчен в краката си, сякаш заварен за бюрото — и му каза с извинителен тон:

— Виж какво, не можех да знам, че е тук. Обаче това момиче винаги е имало лош характер, признай.

Еви усещаше необичайна топлина в панталона си, но мозъкът му не съумяваше да реши какво да прави с тази информация. В това време баща му стоеше там, говореше глупости, обявяваше не особено блестящото си мнение за Габи, при положение че никой не му го искаше.

— Но как можеш да говориш за някой, когото не познаваш? — каза Еви с невярващо изражение. — Колко пъти си разговарял с нея?

— Няколко. Достатъчно. Няма да се караме за такава дреболия, нали?

Ришар не искаше да се кара нито със сина си, нито с жена си, нито с папата, стига да можеше да го избегне. На четирийсет и седем години той разбираше, че трябва да пази енергията си за дългото слизане, което го очакваше — при това прогнозите не бяха блестящи, — и приемаше да заплати цената. Предпочиташе да преглътне някоя и друга обида, предпочиташе да минава за мухльо, отколкото да пипне язва на стомаха или да получи възпаление на мозъка.

За втори път от десетина часа насам Ришар постави ръка на рамото на сина си, който мълчаливо потръпна.

— Ако съм дошъл в неподходящ момент — подзе той, — държа да се извиня. Ако случаят е такъв, искрено съжалявам.

Потърси малко разбиране в изражението на Еви, но беше доста тъмно.

— Тя ще дойде пак. Щом е дошла веднъж, ще дойде пак. Нямаш причина да се притесняваш.

— Не се притеснявам — отвърна Еви през зъби. — Не е това, което си мислиш.

За миг Ришар се изненада от реакцията на сина си — във всеки случай повече, отколкото от миризмата, която се носеше из стаята, или от двата тесни процепа, в които се бяха превърнали очите на сина му. Намери за необичаен хъса, с който Еви правеше разлика между Габи и останалите момичета, и то толкова наивно, толкова очарователно, толкова по детски. Между това, което човек прави с едни и не прави с други. Горкото момче май беше влюбено до уши. Без майтап.

Ришар изпита нежно чувство към сина си. С възрастта влюбването ставаше рядкост и едва когато чуеше за нещо подобно, човек измъкваше от забравата онова състояние на вътрешна екзалтация, на космически танц, на истерична чистота, което напомняше на възрастните, че такъв живот съществува и че те не го заслужават.

— По мое време да свалиш осемнайсетгодишно момиче на твоята възраст се смяташе за невъзможен подвиг. Дори не си го и помисляхме. Невероятно е колко бързо се развиват нравите.

Когато забеляза, че синът му забелва очи, Ришар се сети за припадъка на Габи Гарлич на гробището и се запита дали това не е някаква нова мода, или може би има химически произход, или пък е чисто съвпадение. Както и да е, едва успя да го подхване, докато му разказваше спомени от младостта си въпреки пълната липса на интерес от негова страна.

От доста месеци вече Ришар изпращаше сигнали, но долавяше само далечно ехо, само признаци на далечен живот и никаква положителна реакция. Може би с Лор го бяха заченали твърде късно. Може би прекалено се бе отдавал на пороците си и сега, приклещен между смъртта на Лиза и безразличието на Еви, плащаше истинската цена.

Във всеки случай, с пресъхнала уста и омекнали крака, блед като мъртвец, Еви се отпусна в ръцете на баща си.

— Хей! Ало! — възкликна Ришар, опитвайки се да го изправи на крака.

— Ииии! — изкрещя Еви.

Вик, от който му настръхна косата.

„Какво може да подтикне едно четиринайсетгодишно момче, очевидно с всичкия си, да напълни слиповете си с парчета стъкло?“ — питаше се Ришар вече в болницата. Но като помислиш, някои се чукаха на публично място, други правеха невъзможното, за да пипнат спин, така де, значи нямаше никакъв задоволителен отговор, нямаше нищо, което да освети този мрак.

Беше един часът сутринта и дежурният санитар, който през деня работеше като актьор, го разпозна и му предложи едно уиски в пластмасова чашка срещу автограф върху визитка на клиниката. Още имаше кръв но ръцете, по ризата и кой знае по каква причина по белите мокасини, които носеше без чорапи. Но най-смешното беше, че държеше в ръка панталона на Еви, и нямаше представа защо.

Смътно си спомняше, че му го е свалил. Така и не можа да изкопчи една свястна дума от устата на този безумец, на този бездънен кретен. Наложи се сам да види какво става, да разбере откъде идва всичката тази кръв, като по чудо появила се отпред на панталона на сина му.

Чувстваше се уморен от всичко това. Имаше само едно желание, докато чакаше да превържат сина му, имаше само едно неудържимо желание — да се затвори в кабинета си и да стои там цялата нощ, че и повече. Да забрави този свят, в който децата тъпчат в панталоните си парчета от счупени бутилки, този свят с разходките по пълнолуние с настъпен педал за газта, с кофите кръв и ослепително яркото осветление, с надбягването по коридорите в посока към спешното отделение.

Щеше му се поиска един валиум или да намери младежа с уискито — дори ако трябва да му даде още много автографи, да го целуне по устата, ако се наложи, — но се задоволи да стои и наблюдава двете млади сестри, които бъбреха на рецепцията или водеха лични разговори по телефона, за да убият времето.

После един лекар, наречен Стринг — Ришар прочете картончето на гърдите му: Д-р Стринг, — шишкав човек с живи тъмни очи, дойде да изпуши една цигара и обясни, че са се забавили, защото на това място от тялото превръзките трудно се задържали. Но беше доволен от резултата и увери Ришар, че до няколко дни всичко ще е забравено.

Ришар кимна, за да му благодари. Доктор Стринг на свой ред кимна и изрази съжаление за всички тези хлапета, които му водели, до едно надрусани по един или друг начин.

— Но не казвам, че знам как да се променят нещата — добави той. — Може би си имат причини.

Ставаше все по-късно. И все по-мъчително.

— Вижте сега, драги, за какво точно говорите? — информира се Ришар. — Какво точно искате да кажете? Имате ли деца? Имате ли изобщо деца?

Нямаше. Ришар така си и знаеше. Беше някакъв неопределен ерген и говореше със свръхбанални думи, от които го заболяваше стомах, толкова изтъркани бяха, толкова преповтаряни. Доктор Стринг не бе изгубил дъщеря на осемнайсет години на дъното на езеро и нямаше син, който се упражняваше в самоосакатяване, опитвайки се да нареже на парчета интимните си части, та можеше да си позволи да говори. Можеше да намеква, че родителите са виновни. Доктор Стринг можеше да намеква, че родителите не са направили каквото трябва, доктор Стринг направо ставаше смешен, направо достигаше върха на комичното.

Но Ришар не настоя, защото в дъното на коридора внезапно се отвори една двукрила врата, през която премина количката с Еви, бутана от един сикх с чалма.

Еви вече не беше блед, беше сив. Лицето му сивееше, сякаш го бяха посипали с пепел. Ришар не искаше да го вижда такъв. Затова само поклати глава и се отправи към рецепцията. Двете млади сестри го чакаха в ореол от усмивки, простота и жизнерадост, готови да се помайтапят с мъжа, който пише книги или нещо подобно и който е женен за брюнетката, позната им от телевизията. Едната се казваше Магали, другата Рита. По-възрастната нямаше повече от двайсет и пет години. Докато им подписваше чек, Ришар шеговито ги попита дали са затворили родителите си в старчески дом, или просто са ги подлудили и те се заляха от смях.

Сикхът вдигна Еви на ръце, настани го на мястото до шофьора и закопча предпазния му колан. Ришар стисна ръката на доктор Стринг, който замислено наблюдаваше сцената и като че ли се сърдеше. Луната светеше над хълма, развиваше сребристо синя нишка върху билото, после насочваше лъчите си към долината, на изток, към вятърната централа, и на запад, към горите и езерата — хубава разходка по магистралата през нощта, на волана на кабриолет, разходка, каквато Тренделови си подаряваха някога, всеки път, когато сменяха колата и когато животът бе много приятен, още не си беше разбил мутрата и не се бе овалял в прахта.

Обикновено Ришар избягваше да се спира на този период, да разтърсва старите призраци, които нямаше вече да се събудят, да се размечтава над спомена за розовото, почти неприлично прекрасно минало, но не винаги му беше лесно да проявява такава твърдост.

С крайчето на окото си наблюдаваше сина си, който имаше зеленикав тен и изглеждаше така, сякаш току-що е излязъл от ледена вода или са го напердашили на излизане от нощен бар. Караше бавно, за да даде време на голямото си момче, на славния резач на пишки, който несъмнено му дължеше обяснение.

След лудото спускане поршето на Ришар — порше 356, което той смяташе за свой истински приятел — спокойно се изкачваше по хълма. Плъзгаше се без никакво усилие в дефилето, прорязано от пътя сред гордите и зловещи смърчове, меко завиваше, покорно и без да бърза взимаше височините, леко мъркаше на острите виражи сега, когато нямаше нищо спешно. Не се налагаше и да се подчинява на някой от онези внезапни и неконтролируеми пристъпи на мрачна ярост, които понякога обземаха Ришар и го оставяха на някой пуст паркинг разтреперан, облян в пот и неспособен да откъсне ръцете си от волана на километри от дома си след дивото каране.

Беше ред на Еви да говори. Той трябваше да попречи стената между баща и син да продължи да расте. В това отношение Ришар нямаше никакво съмнение. По този въпрос беше категоричен. И тази увереност му беше приятна, във всеки случай — отморяваща. Не бе стигнал дотам да се усмихва в нощта или да протегне ръка навън и да я остави на вятъра, но морното му държане, умиротворените погледи, които хвърляше на сина си, свидетелстваха за решимостта му да не си отваря устата пръв. Ако Еви си въобразява, че Ришар ще му протегне ръка, много се лъже. Да го разпитва? Да го разпитва? Не, никога повече. След смъртта на Лиза с Лор се бяха сблъскали с мълчанието на сина си, с нежеланието му да изясни нещата, да каже как точно е станало всичко. Нито сълзите, нито гневът, нито нищо на света не му изтръгна и дума. Затова — никога повече. Никога повече Ришар няма да води тази тъжна и мъчителна битка. Никога нищо няма да проси от сина си. Тази увереност го успокояваше. Докато Еви упорстваше в гадното си мълчание, Ришар бе стигнал до някакво ниво на безразличие, при което чакаше, без да очаква. Щеше му се да попита сина си дали съзнава колко жалка е ситуацията, но някаква висша сила го караше да си държи езика зад зъбите.

Според доктор Стринг Еви се бе отървал на косъм — срезът бил доста дълбок, но чист и момчето имало късмет, че не е получило кръвоизлив, за чиито последствия Стринг намекваше със злокобен тон.

Късмет ли? Какъв късмет?

Ришар излезе от магистралата и пое към светлините, които блестяха в далечината пред вратите и по прозорците на безсънните му съседи. Повечето от тях се оплакваха от грижите и разочарованията, които им причиняваха децата им, но Ришар се питаше дали с Лор не държат палмата на първенството, дали някоя друга двойка бе способна да ги засенчи, да ги изпревари в състезанието по неразбиране и страдание.

А всичко изглеждаше така мирно. Вкара колата в гаража, загаси фаровете, изключи мотора и изчака една дълга минута, загледан през прозореца.

После слезе и мина от другата страна, за да отвори вратата на пътника, който се бе превърнал в блед старец с покрусено изражение.

Ришар се опита да го погледне с обективни очи. Изкушението да остави Еви сам да се оправя беше силно, почти неустоимо.

Мерна една катеричка, която прекосяваше градината. Накрая се наведе над сина си и го вдигна на ръце.

— Следващия път можеш да си завреш парчета стъкло в устата — посъветва го той, докато го носеше към къщата. — И без това езикът не ти служи за нищо.

В три часа сутринта Ерик Дюнкала, леко пиян, остави Лор пред дома й и подчинявайки се на някакъв таен порив, нежно целуна ръката й. Вярно е, че беше пил много, а обикновено изпитваше отвращение от всякакъв физически контакт с жена. Но еуфоричното чувство, което изпитваше и което го накара да извърши такава лудост, не се дължеше на злоупотребата с алкохол, нито на някаква извратеност, а на удържаната през тази страхотна вечер победа. Окончателна победа.

Като й целуна ръката, искаше да я увери в дълбоката си привързаност. Искаше да я увери, че изпитва неудържима радост от завръщането й към големите роли, за които бе предназначена. За разлика от някои други той винаги бе вярвал в нея и сега бе ударил часът на реванша.

Лор също беше замаяна от алкохола, но като че ли не споделяше напълно въодушевлението на своя агент. Макар Ерик да й беше и довереник, и приятел, тя прекъсна излиянията му.

— Още не съм казала „да“ — отрони тя. — Съжалявам, но още не съм казала „да“.

Сянка на раздразнение премина по лицето на Ерик. Но той бързо се съвзе и лъчезарно се усмихна на Лор. Според него, ако беше достатъчно да спиш с някого, за да получиш роля, нямаше да има нито една безработна актриса.

— Дължиш го само на таланта си — подзе той. — Не ставай глупава. Той иска да спи с теб — и какво от това? Да не е престъпление? А и не е толкова неприятен, да ти кажа…

— Не е там въпросът. Въпросът не е дали ми харесва, или не.

— Такива бяха жените — колкото лесно лягаха за нищо, толкова неохотно лягаха за нещо. Понякога направо го изумяваха.

Но този облак, този лек воал не успя да накърни вярата му в бъдещето. Нощта беше топла и спокойна, изпълнена с шумоленето на гората и цвърченето на щурците. Естествено бе Лор да изпитва известно смущение при мисълта за секс с човек от „Медиа Макс“, колкото и този човек да беше важен, но залога си го биваше. Залогът беше огромен, нищо по-малко от новото начало, към което тя се стремеше и което все още можеше да спре неудържимото й изчезване или потъване, както реши.

— Хайде сега, вече не си девствена и се движиш в тези среди от двайсет години — меко каза той. — Не искат от теб да скачаш на ластик…

Да. Така беше. Но й развали края на тази великолепна вечер — великолепна до момента, в който след една отлична вечеря Аксел Мендер, застаряващ мъж, женен за пети път, Аксел Мендер от „Медиа Макс“ й прошепна на ухото една невписана в договора клауза.

Разбира се, нямаше причина да се тръшка, слава Богу, Лор ги разбираше тези неща, не бе излязла от гората. Но все пак беше неприятно, като липсваща плочка от пъзела на съвършеното щастие, затрептяло на хоризонта, сянка по сияйното небе, което й предлагаше „Медиа Макс“, каквото и да мислеше Ерик.

Но нямаше избор, нали така? Отвори вратата на колата, стъпи с единия крак навън и пое дълбоко чистия въздух. После слезе.

— Ще ми се усмихнеш ли за довиждане? — попита Ерик с щастливо изражение въпреки минорната нотка, внесена от Лор. — Толкова ли е трудно?

Тя се поколеба за миг, после лицето й се разведри и грейна в широка усмивка. Ето така трябваше да се приемат нещата.

— Беше страхотен — каза тя и му намигна. — И си прав. Само победата е важна.

Ерик бе агент, който заслужаваше своите двайсет процента. Той знаеше колко труден е бил пътят й и можеше всичко да разбере. Бе човек, който я виждаше съвсем гола и който знаеше. За късмет беше хомосексуален. Махна му с ръка и си тръгна, като си мислеше, че хомосексуалните имат особени нрави, чукат когото и да е и дори каквото и да е, затова Ерик не би могъл да разбере колебанията на една жена, нежеланието й да се изчука с такъв като Аксел Мендер, независимо как изглежда. Вкара ключа в ключалката и си даде дума, че ще го накара да сложи презерватив и ще откаже да се целува по устата. Отново спря и дълбоко пое дъх. Усещаше, че е дошъл моментът пак да тръгне на курсове по йога заедно с Джудит — която между другото разглеждаше въпроса за прелюбодеянието с най-голямата възможна снизходителност, с неподражаема лекота и ведрост.

Дневната тънеше в относителна тъмнина. Едно от многобройните предимства на живота на хълма бе отсъствието на отсрещна къща, така че никакъв зид, никаква кула, никакъв съсед не ви лишаваше от лунната светлина, която минаваше през градината и влизаше вътре в къщата, разстилаше се по повърхността на предметите като най-фина прах.

Затова веднага забеляза Ришар, или поне силуета му, който се открояваше на канапето, проектирано от Джон Хютън за „Касина“.

— Късно е — заяви той с неутрален тон, вдигайки чашата си към нея.

— Да. Дори много късно — отвърна тя.

Отправи се по навик към бара, но в последния момент смени посоката и извади бутилка „Перие“ от хладилника. В скоби казано, дали щеше да издържи? Замисли се за сухия режим, който смяташе да си наложи, и перспективата я ужаси — ще устои ли? Щеше ли отново да се сблъска с отчаянието, което едва не я бе унищожило при смъртта на Лиза, без капка алкохол? Ще намери ли сили? В момента се наслаждаваше на мекото опиянение, което я предпазваше от океана от болка, разплискал се в периферията, от сенките, чиито криле плющяха над главата й. Дали ще може да се откаже?

Закле се пред себе си да хвърли всичките си сили в битката, да вложи цялата си душа и с решителен жест затвори хладилника.

После осъзна нелепостта на сцената. Какво правеше там Ришар? На това място. По това време.

Но преди всичко трябваше да седне, защото се чувстваше замаяна от алкохола. Една почивка беше добре дошла, преди да атакува стълбите към етажа. И тя имаше намерение да се възползва от нея, за да му каже, че късметът й отново й се усмихва.

Но с какъв студен душ я поля той, когато й разказа какво е направил синът им. С какъв студен душ само! На някои места му се наложи да повтаря и дори да се кълне, че не лъже, защото Лор мислеше, че се шегува.

— Но защо е направил такова нещо? — стенеше тя с изкривено в ужасена гримаса лице. — Да не би да е полудял?

Отвори широко френския прозорец. Загледа се в небето с ръце на кръста, неподвижна, очите й се навлажниха, устните й потрепериха. За пореден път Еви показваше, че не си поплюва. Някой ден сигурно щеше да я убие, щеше да досъсипе сърцето й — вече преумореното й, измъчено, изтерзано сърце.

Повдигаше й се от тази история. Ришар замислено подръпваше от цигарата си и наблюдаваше тази жена, която се прибираше полупияна в три часа сутринта и научаваше, че докато я е нямало, синът й почти се е кастрирал и е кървял като недоклан.

— Това учудва ли те? Не трябва ли да очакваме такива неща?

Попречи й да се спусне към стълбището. Постави ръце на раменете й и й показа, че няма никаква причина да се качва горе, защото той спи. Сега Еви си почиваше, имаше повече нужда от почивка, отколкото от посещението на майка си. В същото време се питаше колко ли свобода си позволяваше Лор и отговорът му нагарчаше. Но поне се прибираше — трябваше да се чувства щастлив. Явно това беше посланието: поне се прибираше. Така все пак се спазваше известно приличие. От време на време Ришар се чудеше защо се е отказал от хероина — най-прекрасните години от живота му бяха онези, през които бе затънал в белия прах до гуша. Шегата настрана, но наистина бе преминал от рая в ада, където го очакваха дълбоки разочарования, по един или друг начин. Да се завърне в този живот понякога наистина изглеждаше най-глупавото нещо на света.

Сутринта бяха присъствали на погребение. И двамата мислеха за него. Чувстваха се все още разтърсени.

— Виж, Ришар, получих ролята.

— Мисля, че не даваме добър пример на това дете — въздъхна той.

— Съгласна съм. Даваме му възможно най-лошия пример, ако питаш мен.

— Като например да вижда майка си в това състояние — продължи той с изкуствена усмивка. — Да вижда майка си да се прибира призори, като едва се държи на краката си. А? Какво ще кажеш? Предполагам, че това не би му се отразило добре.

Толкова често бяха повдигали този въпрос, че не успяваха да се засегнат — с подобен стар материал успяваха само да се раздразнят. На упреците на Ришар тя лесно можеше да противопостави кошмара да си живял с наркоман и обикновено спираха дотам, особено след убийствения удар, нанесен им от смъртта на Лиза.

— Виж — каза тя. — Може би това е извън силите ни. Наистина. Може би вече не сме способни да се справим. Страх ме е, че е така. Във всеки случай аз наистина не знам какво да направя. Няма да ми стигне енергията, разбираш ли? Вече не мога да понасям такива тежки удари, разбираш ли?

Ришар отпусна глава на облегалката. Над него се полюшваше някакво апаратче, сътворено от едно северноамериканско племе и предназначено да прогонва лошите сънища, но Ришар не беше съвсем доволен от него. Намираше, че апаратчето не изпълнява обещанията си. Трябва да си Лор Трендел, така си мислеше, за да повярваш, че можеш да прогониш лошите сънища, при положение че не живееш нито в Мексико, нито в индиански резерват, а в сърцето на Запада, в света на белите хора, в света на телефоните, небостъргачите и антидепресантите.

Въпреки полумрака двамата размениха смутени погледи.

— Все по-лоши ли ставаме? — запита се Ришар на висок глас. — Или е заради хормоните, които тикат в месото, искам да кажа, заради това, което ядат?

Искаше му се да скочи в поршето, но се въздържаше. Лор намираше това за толкова инфантилно, че той предпочиташе да го прави тайно — като мастурбирането, дейност, за която се бе абонирал, откакто Лор бе загубила интерес към секса, поне с него. Предпочиташе да избегне сарказма й. Като по-млад потегляше, натиснал газта до дупка, в облак завихрена прах, и така уталожваше гнева си въпреки подигравките й, но това беше в доброто старо време. Сега би предпочел да пукне на място, отколкото да се отдаде на порока си пред нея.

За последен път бе чукал Лор преди шест месеца. Случаят беше извънреден — две хапчета екстази, попаднали в чашите им по време на купон у семейство Беверини и чийто ефект не бе отшумял два часа по-късно, когато Лор си почистваше грима по гащички, след което се бе оказала гореща като жарава. Но това беше преди сто години.

Докато наблюдаваше Лор, която вероятно му бе избягала завинаги, Ришар се запита дали тази история с филма нямаше да я главозамае, дали щеше да стане буквално невъзможно да се живее с нея, когато изпаднеше в състояние на непрекъснато напрежение и захванеше да сипе огън и жупел около себе си. Много ще е лошо за Еви, помисли си той. В момент, когато към момчето трябваше да се проявява засилено внимание, в момент, когато би било добре да знае, че има баща и майка, накратко, в момент, когато Еви щеше да има нужда от спокойствие и почивка, Лор започваше да се снима във филм. Ясно бе какво означава това.

— Поговори с баща си. Поискай му съвет — заяви тя.

Абсурд. Как можеше да мисли, че онзи стар глупак все още го бива за нещо? Нима бе имало някаква полза от него при смъртта на Лиза? Какво друго бе направил, освен да си пуши пурите на верандата в очакване нещата да се успокоят? Кой имаше нужда от психиатър? Кой би желал да сподели и най-малкия проблем с подобен тъпанар? Ако Лор имаше други подобни предложения, можеше да си ги запази за себе си.

— Добре. Прави каквото искаш — въздъхна тя.

Някъде далеч се чуваше жалостивата песен на цигулка. Двамата се взираха един в друг над букет Pink Beauty, изпълнени с едно и също чувство на безпомощност пред ситуацията и пред празнотата на отношенията ми. Трудно им бе да разговарят. Трудно им бе да не разговарят.

Решиха да си легнат.