Нечистота

След смъртта на нежно обичан близък, след изчезването на обожавано същество, след празнотата, която изпълва сърцето в един толкова злокобен ден, повечето от нас имат склонност да идеализират скъпия покойник, да го превръщат в светец или светица, във въплъщение на съвършенството, колкото и да е глупаво това. Еви не падна в този капан — за разлика от Анаис, която превърна стаята си в музей, — но пък нещо подобно му се случи с Габи Гарлич. Направо подлуди майка си с култа си към това момиче. Много грижи й създаде на горката Лор.

За да го вразуми, Андреас успя да убеди няколко студентки да се позанимаят с Еви срещу заплащане, преди да е изгубил всякакъв интерес към секса. Напразно. Беше се съвсем скапал, откакто нямаше новини от Габи.

На един купон у семейство Арамантис така се беше натряскал с пунш и транксен, че се наложи Андреас дискретно да го измъкне от градината и да го заведе у тях — и да го завре с дрехите под душа, докато дядо му, за когото казваха, че вече изобщо не спи, се помотаваше по пантофи пред вратата и питаше дали всичко е наред.

Друг един път взе да си удря главата в стената на стаята си под една от снимките на Габи, не много силно, но в продължение на поне половин час според Джина, която реши, че има проблем с радиаторите — дум, дум, дум. На челото му излезе огромна яркочервена цицина, до която Лор и Андре не посмяха да се приближат, след като той грубо ги прати по дяволите с техните помади. Истината е, че за състоянието му нямаше лек.

Повечето от свободното си време прекарваше на платформата сред листата, завърнал се в изходната точка с допълнителна рана, чиято дълбочина още беше неизвестна. Междувременно бе настъпила истинската есен и понякога горе духаше доста студен вятър по мнението на Андреас, който не се боеше, че ще си счупи врата за втори път, и идваше да прави компания на бледия си приятел, и по мнението на Анаис, която, за да избяга от самотата си, решително доверяваше килограмите си на стъпалата от старо дърво.

Но мигар Еви се страхуваше да не хване хрема?

Питам се какво би станало, ако Лор не снимаше филм и ако не беше най-малкото доволна от това, че отново живееше, както непрекъснато повтаряше. Дали щеше да бъде смазана от събитията, или направо щеше да избухне? В случая изглеждаше просто замаяна и замайването й продължаваше, обливаше я като чиста и хладна вода, от която не можеше да изплува.

Еви забеляза само, че Лор си гризе ноктите. Но тъй като още не си хапеше лактите, се отказа да разговаря с нея и я остави на грижите на Ерик Дюнкала.

— Всяка сутрин — сподели той с Еви — се моля да е на линия и се притеснявам до смърт, можеш да ми вярваш. Възхищавам се от куража й и се надявам да издържи. Надявам се да не рухне преди края на снимките. Разбираш ли, ако това се случи, последствията ще бъдат толкова отрицателни, че направо не ми се мисли. Би било ужасно. След цялата енергия, която влага. След това изумително завръщане. Би било сякаш цялата несправедливост на света се е стоварила отгоре й. Бе било много тежко за нея.

— Но какво да направя аз? Какво искаш от мен? Като че ли мога да направя нещо… Какво? Нямам нищо общо с това, човече… Какво?

Ерик носеше чанта, която бе оставил на пода в краката си. Наведе се и извади кутия, украсена с красива златна панделка.

— Това са любимите й шоколадови бонбони — обяви той и подаде кутията на Еви. — Мисля, че би трябвало да й ги подариш. Много би оценила подобен жест в този момент… Ще й стане много приятно от вниманието.

Този път, след верандата, Андре бе решил да пристрои спортна зала към къщата на сина си и официалният повод за гостуването му беше да наблюдава как вървят работите — а те вървяха добре, между другото, въпреки досадното присъствие на стария маниак.

Без особен ентусиазъм Ерик кимна към Андре Трендел, който надзираваше разтоварването на огледалата, предназначени да покриват вътрешните стени.

— Защото не мога да разчитам на него да разведри обстановката — въздъхна той. — Кажи ми сега — има ли някакви новини?

Не, нямаше новини. Инспектор Някой си се обаждаше всяка вечер, смъкваше си ципа, щом Лор вдигнеше телефона, и лъскаше бастуна, щом чуеше гласа й, но нямаше никакви вести от Ришар, които да й съобщи, само се опитваше да удължи разговора.

— Щастлив съм, че мога да направя това за вас — уверяваше я той и се опитваше да улучи отвора на една книжна кесия, извадена от кошчето за боклук.

— Много сте мил, инспекторе.

— Знаете ли, съпругът ви се е побъркал. Според мен напълно е превъртял. Нима се надява да намери нещо, което да може да се сравнява с вас? Любопитен съм да узная.

Лор мислеше, че инспекторът има дихателни проблеми, докато той беше още млад човек, който не икономисваше спермата си, и бе голям любител на зрели и известни жени, като например Къртни Лав, чиито координати така и не успя да открие. Когато затвореше, когато тишината заместеше дрезгавия му глас, Лор се оглеждаше и си даваше сметка, че е сама със свекър си, и с невероятно усилие успяваше да задуши писъка, който се надигаше в гърлото й.

Една вечер той й бе казал, че Ришар за пореден път го покрива с абсолютен позор, че се задушава от възмущение, и се бе извинил, че не може да говори на тази тема, после напусна масата и отиде да възстанови дишането си на вечерния вятър, който вече свиреше в клоните веднага щом слънцето залезеше. После бе седнал на тревата. Или по-скоро се бе проснал на тревата с белия си панталон. По-късно, докато си почистваше грима в стаята си, тя погледна през прозореца и видя, че не е помръднал, все едно се бе вкаменил.

Лор спеше зле, на пресекулки. За да спи добре, трябваше да поглъща такива количества сънотворни, че на сутринта й беше свръх силите да се изтръгне от замайването, а да се довлече до банята си беше истински подвиг. Докато го извършваше, я чуваха да проплаква като малко момиченце, изгубило се в тъмна гора.

Беше четирийсет и осмият ден на снимките и бе цяло чудо, че още е там, че още е способна да снима, да се съсредоточава в ролята си при ситуацията, която изживяваше в реалния живот — безумна, дантевска ситуация. Ришар беше зарязал всички и се бе изпарил. Толкова невероятно, нали? Толкова неочаквано — Ришар внезапно да реши, че е изплатил дълга си и че е свободен да действа както пожелае, при положение, че тя още не бе свършила с него, не, не и след всичко, което я бе принудил да преживее, не и след всичко, което този мръсен наркоман й бе причинил. Да не би да не си спомняше?

От сънотворните очите й се подуваха. Всеки ден гримьорката извършваше чудеса, а продуцентът се бе съгласил един известен специалист по хранене да се занимава със здравето й, да я вдига на крака ден след ден, да прикрива следите от безсънието й с чудотворни маски и кремове, съдържащи екстракт от кайсиеви костилки. Тъй или инак, Лор или не спеше и на сутринта беше изтощена, или спеше прекалено и изглеждаше като излязла от перална машина. И всичко това до голяма степен заради този жалък мръсен наркоман. „Благодаря ти — казваше му тя наум. — Още веднъж ти благодаря. Благодаря за всичко, Ришар… Не, честно, настоявам да ти благодаря за всичко.“

През някои вечери й идеше да се разплаче от яд. Намираше живота си за наистина катастрофален и почти изпадаше в паника. Иначе работата й вървеше добре, пробните снимки бяха сполучливи, все повече хора я поздравяваха за участието й и имаше голяма вероятност да получи награда за най-добра роля, с което отново щеше да се нареди сред най-добрите. Но тази перспектива не я очароваше толкова, колкото си бе представяла. Сега, когато целта беше близо, тя не й изглеждаше ни най-малко привлекателна. Чувстваше се освободена от този безумен апетит, който измъчваше деветдесет и девет процента от актьорите на планетата и сто процента от киноактьорите.

Ерик Дюнкала имаше право да мисли, че един жест от страна на Еви може да я ощастливи, доколкото изобщо беше възможно. Сутрин го изпускаше, защото или се чувстваше като камък на дъното на кладенец след тежкия сън, или залиташе от умора. Когато чуеше кафемашината, беше вече прекалено късно. Вечер правеше всичко възможно да се освободи и да прекара известно време със сина си, но още не бе намерила начин да говори сериозно с него за всичко това, без да се смята фактът, че Андре й се мотаеше из краката. Истинска напаст беше този човек.

Джудит Беверини се възползваше от сеансите им по йога, за да я навива да се отърве от стария досадник — сякаш някой в тази къща имаше нужда от спортна зала, сякаш мускули й липсваха на тази къща.

— На твое място не бих го понесла — заявяваше Джудит. — Пък и е толкова странно. Ако Роз беше тук, нямаше да е същото. А той само броди из къщата. На колко е? Бррр… На седемдесет?

Съпругът на Джудит отново бе заминал за Китай, за да постави „Лешникотрошачката“ в Нанкин, при комунистите, така че двете жени можеха да си бъбрят с часове за измамната природа на мъжа, за склонността му да те лъже и да ти прави мръсно. Но това не пречеше на Лор да си мисли, че нейният съпруг и нейните деца я бяха напуснали един по един, и тази констатация я ужасяваше.

— Би било нормално Еви да се чувства нещастен — смяташе Джудит. — Казвам „нормално“, но нищо не е нормално при повечето от тях. Как да знае човек какво му се върти из главата? Не мога да го разбера това момче. Знаеш това. Не го разбирам и никога няма да го разбера. Това е положението.

Лор не знаеше какво да мисли. След смъртта на Лиза си бе дала сметка за разстоянието, което я делеше от сина й, и беше неспособна да разясни на Джудит настроенията му.

— Освен това тийнейджърите са безсърдечни — подхвана Джудит, която си лакираше ноктите на краката в рубинено червено. — Безсърдечни и безжалостни. Имай го предвид. Никога не го забравяй.

Сеансът им бе свършил и се опитваха да си отпочинат, да се отпуснат на мекия килим въпреки сериозността на положението. Бяха се приютили на спокойствие у Джудит. Големи светли облаци пълзяха по небето, разпръсваха се като топки пяна над блесналата от слънцето гора. Лор продължаваше да прави упражнения с глава за раздвижване на шийните мускули и слушаше приятелката си, която рисуваше не особено ласкателен портрет на младото поколение.

— Разбираш ли, нищо не ги интересува истински. Извън това, което става в радиус от петдесет сантиметра около тях, нищо не може да ги развълнува. Грешката, която обикновено допускаме, е да смятаме, че са способни да изпитват чувства като състрадание, щедрост, толерантност и тъй нататък. Съмнявам се, че изобщо са чували за тях. Чудовищно студени са, от мен да го знаеш. Затова не искам деца. А иначе ти е известно, че обожавам децата, луда съм по тях. Но не и по тези безчувствени животни, тези равнодушни същества, тези зомбита. Такива не искам.

Когато минаваха покрай дома й, Андреас и Еви плюеха, защото мнението на Джудит за тях някак си се носеше във въздуха като облак фосфоресциращ уран, който нямаше как да не забележиш. Джудит беше малко по-млада от Лор. Но не се шегуваше — беше си вързала маточните тръби.

— Предлагат ми да подпиша нов договор — обяви Лор, докато съзерцаваше масива от сини хортензии, чиито листа падаха и чиито цветове избледняваха от другата страна на басейна. — Което значи, че ако искам, мога да започна снимки и за друг филм. Което значи, че все още имам възможност да си завра главата в торбата и нищо да не чувам, нищо да не виждам.

— Добър ли ще е хонорарът?

Лор кимна. Да. Ужасно добър на всичкото отгоре. Аксел Мендер беше противен тип, нагла свиня, но не бе най-лошият от всички и подписваше чекове, без да са пазари. Впрочем Ерик я убеждаваше да приеме предложението на „Медиа Макс“. Защото според него Лор трябваше да продължи без прекъсване, трябваше отново да заеме пространството, да заблести в четирите края на небето, всички да приказват за нея.

— Знаеш как става — въздъхна тя. — Колко много от себе си трябва да дадеш. Не ти остава много време за други неща.

— Но в живота ти има приоритети. Кариерата ти е по-важна от всичко. Тези, които ти разправят обратното, няма да са покрай теб и да те утешават, когато стане прекалено късно. Ришар да не би да мисли за теб? Еви да не би да мисли за теб? Съжалявам. Не мислят за теб. И двамата са от един дол дренки. Точка по въпроса. Лор, ако откажеш, би било глупава саможертва.

— Да, права си… Но ти какво би направила на мое място? Смяташ ли, че съм била прекалено строга? Дали съм го потискала повече, отколкото той мен? Нямам такова чувство. Той вече не ме докосваше, забележи. Минаваха месеци, без да прояви и най-малък интерес към мен, и най-малкото желание. Колко жени биха търпели това? А бях едва на трийсет години и си мислех, че щастието е там някъде в съседство.

Джудит огледа пръстите на краката си и въздъхна. Лор поклати глава.

— Трябваше ли да прекарам дните си с плетка в ръка? Да го чакам да избере между жена си и наркотиците, при положение, че винаги избираше наркотиците? Трябваше ли да му пожертвам цялата си младост — аз, която не вярвам в прераждането?

Засмяха се.

От притеснение Лор бе отслабнала два килограма и това бе добре за разголените сцени. Легнал отгоре й, младият й партньор имитираше полов акт и й шепнеше безкрайни комплименти на ухото. Тя, разбира се, не отговаряше, но комплиментите бяха добре дошли сега, когато преминаваше през унили прерии, когато прекосяваше пресъхнали реки, потъваше в безмълвни долини, изкачваше обрасли с гъсталаци планини. Приемаше ги с благодарност, докато младият актьор търкаше члена си в бедрото й — но Боже мой, как да му се сърди? Приемаше ги със сълзи на очи, с една идея гордост и презрение към новия удар на съдбата с подписа на Ришар.

Джудит се запита на висок глас дали би отслабнала с две кила, ако научи, че мъжът й е избягал с друга жена, с някоя китайка например. Никак не беше сигурно.

В далечината се чуваха дърводелците, които работеха под зоркото око на Андре Трендел, писъкът на електрическите триони, стърженето на рендетата, потрепването на чуковете, скърцането на шлифовалките, задвижени на триста метра оттам, за да измъкнат от небитието прословутата спортна зала.

— Този тип е луд, нали?

— Да… Доста сложно е. Всъщност защо да е сложно? Не е сложно.

Лор не уточни мисълта си, защото вниманието й беше привлечено от едно порше, което се изкачваше по пътя на хълма, въпреки че моделът и цветът бяха различни. Нищо не позволяваше да се отгатне дали Ришар ще се прибере, или не, нито дори дали ще се обади. Джудит бе убедена, че човек като Ришар не си отива завинаги, но откъде знаеше? Да не би да му бе гледала на кафе? Да не би да си въобразяваше, че ще я успокои с тези глупости?

Ако искаше да бъде съвсем честна, трябваше да признае, че се чувства изгубена. От една страна, кариерата й — кариерата й! — от друга, неумолимият разпад на семейството й, изчезването му в непрозрачната мъгла. Едва сега истински съзнаваше как се е държала с тях, каква любов им е давала. Сега, когато всичко изглеждаше свършено, когато като че ли вече нямаше връщане, можеше спокойно да състави списък на грешките си, на несръчното си държане, на категоричните си оценки, на липсата на бдителност. Сега ясно се виждаше — незаинтересована, безразлична, обърната към себе си, интровертна и напълно безполезна за другите. Всичко това се заплащаше, разбира се. Всичко това един ден се заплащаше и този ден бе дошъл, казваше си тя.

Беше доста бледа. Джудит избягваше темата, но виждаше, че Лор не е във форма. Това не бе убягнало например на Венсан Делакоста, бащата на Анаис, който бе пожелал да говори с нея за Еви, тъй като мислеше, че момчето взима силен психеделичен наркотик, докато всъщност ставаше дума за неумереното му чувство към Габи Гарлич, и който я бе намерил напълно скапана и не толкова привлекателна, колкото обикновено, въпреки високите токчета.

Истината е, че злото я разяждаше отвътре. Депресията, в която все повече изпадаше, безпокоеше сериозно и свекъра й, който не си гризеше чак ноктите, но беше позагубил съня си в деня, когато научи, че Ришар е напуснал дома си, зарязал жена си и сина си като последен негодник.

Цял ден бе крещял, стенал и обикалял из къщата си, после целуна Роз и със свито гърло взе първия сутрешен полет.

Разкритията на Дани Кларанс, ужасяващите и гадни обвинения, които отправяше към Ришар и които не можеха да се проверят, бяха изиграли само ролята на капката, от която прелива чашата — Ришар бе избягал по много причини, това бе истината, коя от коя по-глупава, детинска и достойна за презрение според Андре, когото това заключение не изпълваше с оптимизъм.

Този дом се бе превърнал в пустиня, нямаше никакво съмнение. Макар обикновено да бе сам и да прекарваше по-голямата част от времето си в надзираване на строителните работи, той добре виждаше, че двете същества, все още обитаващи къщата, се придвижват като слепци на ръба на пропаст и това го разболяваше. Тъй или инак, смяташе, че присъствието му е задължително, поне за да изгаси газта, да пререже въжето или да извика „Бърза помощ“, ако се стигне дотам, така де, но всъщност се шегуваше само наполовина.

Ако не искаше и той да се побърка, трябваше да се занимава с нещо, на всяка цена да избегне бездействието, което го дебнеше на хълма през тези мрачни и изпълнени с несигурност дни. И ето че внезапно, без много да му мисли, като по чудо се бе озовал начело на строителен обект, а не беше никак лесно да надзирава шестима работници, които пушеха цигари, разговаряха по телефона с жените или любовниците си, току сядаха да си почиват, брояха гаргите, пикаеха в тоалетната, без да вдигат капака, и си разказваха идиотски вицове.

Но, Господи, каква зловеща тишина настъпваше, след като си отидеха с камионетките си! На всичкото отгоре и Джина си свършваше работата и на свой ред изчезваше, явно несклонна да се задържа на подобно нездравословно място.

Но пък и той не би могъл да й предложи весела, нито дори усмихната компания след залез-слънце.

Останал сам, Андре обикаляше от стая в стая, от мазето, в което бяха струпани нещата на Лиза, до спалните, които дълго оглеждаше от прага, преди да проникне вътре. Понякога сърцето му се разбиваше и бързаше да слезе долу. В дневната откриваше следи от далечното минало — стената, покрита със снимки от славния период на Лор Трендел, красива и сияйна, тук заобиколена от децата си, там хванала под ръка мъжа си, Ришар Трендел — прочут писател, после виден наркоман, както и недостоен съпруг и баща, на когото бе останало за извършване само убийството и някое и друго хомосексуално приключение, за да получи медал.

Къде се беше укрил този изрод? Къде се криеше това животно, което упорито погазваше всички възлагани му надежди? Андре сваляше снимката и разглеждаше отблизо лицето на сина си, за да види дали по него няма някой знак, който да предизвестява бъдещите му издънки, мрака, в който щеше да ги потопи, без и за миг да се поколебае — но на трийсет години малкият мръсник приличаше на ангел и по онова благословено, макар и метеоритно кратко време Андре толкова се гордееше с него, че произнасяше името му почти с благоговение.

Хомосексуалният Ерик, агентът на горката Лор — всъщност беше съвсем просто: Андре нямаше кураж да се постави на мястото на жена, преживяла толкова изпитания в рамките само на няколко месеца, — та обратният изрусен Ерик се стремеше да задържи злокобната лодка на повърхността, като водеше хора, импровизираше симпатични малки празници, на които по негласно споразумение се говореше за друго.

И успяваше. Андре трябваше да признае, че тези типове имаха дарба в организирането на очарователни събирания, ценеше разговорите, които гостите водеха, докато поглъщаха цветните коктейли, приготвени от самия Ерик — „Хей, Ерик, това синьото е силничко, но е страхотно готино!“ Обичаше да усеща топлината, която се разливаше във вените му, отпускането, до което водеше лекото опиянение, обичаше да гледа усмихнати лица, красиви, парфюмирани, приказливи жени, дори само за няколко часа.

— Добре, че сте тук — му бяха казали веднъж. — Би трябвало да ви благодарят за всичко, което правите. Без вас този дом щеше да е много тъжен, приятелю!

— Може ли да ви задам един въпрос? Защо просто не я е убил? Защо не е стигнал до края на логиката си?

— Като малък Ришар имаше силно развито чувство за противоречие. С Роз неведнъж сме се сблъсквали с него. Не можете да си представите колко пъти ме е изкарвал от кожата. Никога не се е колебал да оскърби някого.

Когато говореше за сина си, Андре Трендел често изтриваше някоя суха и пареща сълза. Една вечер направо се разрида, докато си миеше зъбите.

Навън луната блестеше. Изсекна се в една от хартиените кърпички, които употребяваше с шепи. Крехка мъгла бе плъзнала из отново пустата градина, изоставена и от последните си обитатели — преди половин час, към четири часа сутринта, две напълно неадекватни двойки бяха прекосили алеята на зигзаг, преди да се настанят в един кабриолет, изскочил от гората.

Винаги имаше вероятност някой хитряга да му сложи хапче в чашата, да си направи този експеримент с човека с побелели коси — така както дават LCD на бабата в инвалидния стол или STP на домашния любимец — от чиста проклетия, просто, за да се посмеят на седемдесетгодишния човек, който може би ще се затъркаля по земята или пък ще се насере в гащите, защо не. Всичко беше възможно. Андреас, съученикът на Еви, беше напълно способен на такова нещо. Списъкът на белите, направени от това дете, бе главозамайващ — плъховете, пуснати в магазина в центъра на града, бяха само намек за талантите му. Впрочем имаше и не по-добри от него трийсетгодишни контета, гадни типове, за които нямаше нищо свято.

Иначе и алкохолът можеше да е в основата на огромната тъга, която го превръщаше в жалък парцал.

Може би, когато остаряваш, не само се изпускаш в гащите, а и започваш да плачеш без причина под претекст, че животът е абсурден.

Една дълга минута тихо плака, преди да се успокои.

Сега очите му бяха подути, хартиените кърпички се бяха свършили, изтри се за последен път с ръкава на закопчаната си до шията пижама.

Кукумявката, която живееше в кедъра, меко забуха. Андре си изплакна устата, мислейки за стотиците пациенти, които бяха заливали със сълзите си паркета на кабинета му в продължение на четирийсет години, но от това не му стана по-леко.

После чу шум в коридора. Отначало помисли, че младите още не са заспали и правят кой знае какво в бърлогата си — по-добре да не знае какво, — но след като се ослуша, разбра, че шумът идва от стаята на Лор в другия край на коридора.

Приличаше на сумтене на едро животно, някакво дълбоко, мрачно и тревожно гъргорене, както и глухи удари, сякаш нанасяни върху звънец с омотан в плат чук — по-скоро дум, дум, отколкото динг, динг!

Скоро откри, че последният шум идваше от петата на снаха му, която спазмодично риташе ръба на ваната.

Лор не беше във ваната — лежеше на пода върху килимчето на златни точки, което бе покрито с нещо лепкаво, прилично на белтък. Дум, дум! Десният й крак подритваше във въздуха и удряше ваната като зов за помощ, докато останалата част на тялото й — едва облечено в нещо като, да речем, къс комбинезон, драматично повдигнат и залепнал за корема й — изглежда беше загубила съзнание и се валяше в повръщаното.

— Лор? Добре ли си?

Въпросът бе да не се просне на свой ред в жлъчните течности на нещастната жена. Пфу! Ужасно вонеше на кисело. Хвърли на пода няколко кърпи, за да стъпи на сухо, тъй като беше с кожените си пантофи „Валентино“, после я хвана под мишниците, беше истинска дрипа, повдигна я и предпазливо я опря на стената до мивката. В този момент тя изглеждаше като току-що излязла от локва с течна тапиока. Жалка история.

Потупа я по бузите, но тя дори не отвори очи. Само изстена. Увери се, че засега не е необходимо да вика пожарникарите, и се изправи с гримаса заради бъбреците си.

Не трябва да се оплаква, каза си. Лор явно не бе на себе си, но това все пак не беше голямата катастрофа, от която се боеше.

След изчезването на Ришар имаше няколко разбираеми реакции — счупени мебели, две-три нервни кризи, опит за опустошаване на кабинета на Ришар и други дреболии, които не заслужаваха да бъдат споменавани и като цяло бяха желателни. Защото благодарение на тях Лор издържаше на напрежението, предпазваше се от фаталния жест, до който много хора в нейното положение биха прибягнали.

Като виждаше обградилите я сенки, Андре можеше само да я насърчава да следва този път, пътя на изразяването на чувствата. Повръщането беше едно от неудобствата в това отношение, но Андре все още не знаеше подходящ и елегантен лек за спасяване от тази лавина от неприятности — след изчезването на Ришар последната бе регресията на сина му, о, момчето наистина започваше да превърта и щеше да възникне сериозен проблем, ако не се вземеше в ръце.

Имаше с какво да се хвърли във въздуха планетата в замяна на малко въздух — Андре знаеше за какво става дума, тъй като бе виждал тази река от страдание да преминава през кабинета му с всичките трупове, с всичките очукани черепи, които влачеше, така че отвращението му от мръсотията, в която Лор се валяше, не беше дълбоко, нямаше особено значение.

Тъй или инак, Андре се поколеба. Трябваше да я докосне. Съжаляваше, че не си е сложила поне едни гащи, без впрочем да е сигурен, че би се почувствал по-добре. Трябваше ли да я насапуниса?

Ама че глупост. Глупаво бе да мисли за подобни неща. Във всички случаи щеше да направи необходимото. Със сигурност нямаше да се изниже само защото се е сблъскал с донякъде шокираща ситуация. А и в края на краищата не беше чак толкова изостанал, дори бе способен да посрещне с усмивчица дребните неприятности като тази, които животът забъркваше и сееше по пътя му.

Плесна я още няколко пъти, за да му е чиста съвестта, разтърси я, повдигна клепача й, повика я. Никакъв ефект. Беше настръхнала — кожата на ръцете и бедрата й приличаше на кожата на оскубано пиле. Косата й се бе слепнала. Задникът й бе потопен в прозрачна локва. Помръдваше леко глава. Той се наведе, прекара едната й ръка върху врата си, хвана я под коленете и стискайки зъби, се изправи, молейки се да не се сецне.

После я постави във ваната. И при тази маневра гърбът му можеше да се прекърши като разяждана от червеи греда, но Андре отърва кожата, само сърцето му се разтупа.

По пижамата му останаха лъскавите и лепкави следи от транспортирането. Не се изненада. Но не беше много приятно. Отвори прозореца. Къщата беше тиха, луната светеше над хълма, над пустите околности, над реда ели, които блестяха като саби по пътя. По този път Ришар бе отпратил преди месец на волана на своя болид, напускайки жена, къща, дете, без да даде никакво обяснение и за пореден път оставяйки на баща си да оправя бъркотиите му вместо него, да плаща сметката вместо него, да носи товара вместо него, както обикновено, както неведнъж, както отново и отново, гадният мръсник.

При тази мисъл Андре отново кипна, с наведена глава, стиснати юмруци, поклащайки се над Лор — нещастната, изглеждаше толкова безсрамна, докато тихо стенеше във ваната. После се овладя и бързо грабна една четка с дълга дръжка, с меки косми, след това откри сред разнообразните шишета и шишенца ароматизиран течен сапун.

Даде й последен шанс да се съвземе и да извърши операцията без негова помощ — взе подвижния душ, пусна водата и с твърда ръка я обля от главата до краката, но с топла вода и слаба струя, за да не я нарани, защото ужасно му беше жал за това нещастно същество.

— Лор? Хайде, миличка. Хайде да се събуждаме. Обаче не, тя не се събуждаше и нищо не можеше да се направи. Едва открехна помътняло око, докато й обличаше комбинезона през главата — нямаше как да го направи по друг начин, бе разгледал проблема от всички страни.

— Принуден съм да ви поизмия — заяви той и натисна помпичката на течния сапун. — Но на война като на война, нали така?

Никакъв отговор. „Течно екстази?“ — запита се той.

Всъщност нямаше значение. Не му пукаше. Хич не го беше еня. Резултатът бе налице. Покрусата се усещаше навсякъде. Навсякъде жени се просваха във ваните си и старци им помагаха. Да, така беше. Покрусата не подминаваше практически никого. Никого.

Тези мисли го разсеяха за миг от работата, която вършеше — да прекарва четка с меки косми по женско тяло, но бързо продължи, като едва докосваше гърдите и бедрата на снаха си с неудобното си сечиво. Веднага след това изплакна косите й колкото можа, после ръцете, раменете, колената.

Спря водата. Наостри уши.

Трябваше да я извади оттам и да я подсуши.

Добре. Погледна я, пое дълбоко дъх, отиде да постеле една хавлия на леглото, подхвана я под мишниците и я издърпа от ваната с много сумтене и пързаляне. Тя спокойно тежеше едно шейсет кила и не правеше нищо, за да му помогне да измине пътя до леглото, а шейсет кила не бяха малко за човек на неговата възраст. Изплъзваше му се от ръцете. По средата на пътя се отпусна в едно кресло, крайно затруднен от женското тяло в ръцете си, което не можеше да се хване как да е, нито от който и да е край — за миг го обзе паника.

След което дръзновено продължи пътя си, като наполовина я носеше, наполовина я влачеше, оставяйки влажни следи по мокета. Нямаше как, не можеше да се занимава с такива подробности, и без това правеше максималното, даваше всичко от себе си и ако нещо не беше в ред, ако нещо вървеше накриво, вината не бе негова.

Падна по гръб с нея на широкото легло, но веднага стана и скочи върху килимчето, сякаш го бе ударил ток. Взе от нощното шкафче едно от онези малки сърчица, пълни с шоколадов крем и горена захар, които тя обожаваше, а и той си падаше по тях.

Във всеки случай най-трудното бе направено. Огледа я с ръце на хълбоците. Вярно, не я беше спасил от ужасна смърт, но й бе помогнал в труден момент и изпитваше известно задоволство. Останалото беше фасулска работа.

Уви косите й в кърпа. Избърса й ръцете, раменете, коленете. Тя бълнуваше, произнасяше думи, които той не разбираше.

Усети за миг твърдостта на гърдите й, когато прекарваше пешкира отгоре им. Напоследък Роз признаваше — на своята възраст! — че има слабост към нелепи прозрачни облекла — ето на какво я учеха в гимнастическия й клуб, освен дето й продаваха стероидни хормони, — обаче не можеше да се сравнява с Лор, разбира се. Самият той имаше сбръчкана кожа, гениталиите му обикновено висяха и задникът му бе омекнал.

Но най-изумителното, онова, което досега бе избягвал да поглежда, беше цепката, обезкосменият полов орган. Неизвестно защо Андре внезапно разтвори бедрата й в момент, в който никой не би очаквал да направи това, и нещото се разкри пред очите му с цялото си великолепие, като буквално го закова на място, порази го като гръм.

Андре се превърна в статуя. Сведен над нея. Замръзнал насред това, което бе възнамерявал да направи — да й обърше бедрата. Да, ето какво става, когато съдбата е решила така, ето какво става, когато един мъж преминава през подобни изпитания.

Каква болка, каква тъга само го обзе. Отново усети, че очите му се пълнят със сълзи, както преди това в собствената му спалня в края на тази полята с алкохол вечер. Лор леко помръдваше, бавно излизаше на повърхността, но той не забелязваше нищо, той беше другаде, стоеше парализиран пред цепката на снаха си като вярващ пред видение — без реакция, без глас.

Кой би отгатнал дълбокото вълнение, което изпитваше в момента, кой би помислил, че в този миг Андре Трендел не си играеше на гинеколог, не си плакнеше окото, не се готвеше да направи нещо отвратително, а мислеше за краткостта на съществуването, за чудотворните тайнства, които все още го очакваха?

Не и Лор, която избра точно този момент, за да отвори очи и да види свекър си, заврял нос между краката й.

Често съм забелязвал, че дори когато са напълно неадекватни, хората имат проблясъци на здрав разум, забелязвал съм го дори у истински луди хора — ако може да се нарече проблясък на здрав разум тълкуването, които Лор даде на сцената. Тя толкова широко разтвори очи, че Андре усети и на свой ред вдигна поглед.

Дълбоко в себе си се чувстваше толкова невинен, до такава степен извън всяко подозрение, че на лицето му се четеше пълно спокойствие. Чувстваше се толкова горд, че й е направил услуга — и то каква! — че не долови черната ярост, която щеше да се излее върху му.

Във вид на страхотна плесница. Забележителна плесница, която Лор му зашлеви, без ни най-малко да се въздържа.

От която му секна дъхът и му запламтя бузата. Която му разби сърцето на хиляди парчета. От която го заболя така, както рядко му се бе случвало, откакто бе дошъл на този свят.

Сащисан, той сложи длан на пламналата си буза. Не му оставаше друго, освен да напусне стаята. Менгемето на срама стягаше старата му гръд и спъваше старите му треперещи крака.

Думата на Еви срещу неговата. Думата на момче от добро семейство срещу тази на аутсайдер, заселил се в гората и припечелващ за прехраната си със съмнителни средства. На кого биха повярвали?

Въпрос, изтласкан на заден план от изчезването на баща му, но останал в съзнанието му. Дани Кларанс бе повдигнал въпрос, който се опитваха да забравят — не, не да забравят, но поне да не го споменават с надеждата, че времето ще свърши работата си.

Вярно, Ришар му показа вратата, но злото бе сторено. Съмнението щеше да остане, да проблясва сред дърветата, да се разпространява като огъня в сламата, да овонява въздуха по един или друг начин. Имаше ли някаква вина за смъртта на Лиза? Не спираше да си задава този въпрос. Заради Дани Кларанс сега трябваше отново да рови в съзнанието си, да търси образи, изчезнали от паметта му. Беше ли отговорен за смъртта на Лиза? Кой би могъл да каже? Във всеки случай не и този боклук Дани.

Но какво го беше прихванало? Какво толкова му бе направил Еви, та да заслужи подобно отношение, подобна злоба?

Никой от обкръжението на Еви не знаеше. Дори Анаис, която се хвалеше, че е спечелила доверието на Дани, не можа да получи ясен отговор — Дани твърдеше, че причината била в алкохола, че вече не му понасял, но това не изглеждаше убедително.

— Доверието на четирийсетгодишен мъж? — изсмя се Андреас. — Ти чуваш ли се? Мамка му! Или си наивна, или просто си тъпа.

Анаис не отговори. Предпочиташе да го дава по-кротко през пробния период, толкова мъчително дълго очакван, толкова скъпо извоюван. Подаде джойнта на Еви, който го подаде на Мишел, без да си дръпне — тревата му причинявала сърцебиене, така твърдеше, което отчайваше Андреас, чиято единствена цел бе да разсее приятеля си, да го отвлече от фикс-идеите му.

Свечеряваше се, духаше студен вятър. От платформата, която поскърцваше сред потръпващите листа, можеха да се полюбуват на залеза, но никой от тях не се интересуваше истински от околния пейзаж. Гледаха проблясващото езеро в далечината, силуета на хангара за лодки, над чийто асфалтиран покрив с големината на пощенска марка се извиваше бял пушек — доказателство за присъствието на Дани Кларанс.

Несъмнено Ришар бе узрял да напусне дома си, несъмнено му е трябвал само повод, и все пак. И все пак вината за проблем номер едно у Тренделови беше на Дани. И беше мъчително да си го представят спокойно настанен до огнището да пуши цигара и да си бърника лодките, след като беше подпалил фитила.

Достатъчно бе да понаблюдаваш Еви две секунди, за да си дадеш сметка колко е мъчително. Хлътналите му бузи, бледата му кожа, мътният му поглед говореха за тежкото изпитание, през което преминаваше. Анаис не беше на себе си. Приликата му с Лиза бе станала поразителна. Трябваше да се въздържа, да потиска майчинските си инстинкти, когато гледаше Еви привечер, неподвижен, обърнат към хоризонта и разяждан от мъка, трябваше да си забранява да протяга ръка към него, за да не усилва собствената си болка.

Впрочем накрая бе приела, че Еви не си спомня нищо — достатъчно бе, пак казвам, да го понаблюдаваш две секунди, за да се убедиш, че е невинен — и че твърденията на Дани миришат на гадно. Този тъпанар със сигурност не е видял нищо или пък е бил толкова друсан, да, така трябва да е било, а и видимостта не беше добра през онази нощ. Анаис си спомняше валмата мъгла, виснали над горския път.

Поне, казваше си тя, що се отнася до Еви, никое момиче не ходеше подире му и това й стигаше — можеше да се каже, че като се чука с Ришар Трендел, Габи върши страхотна работа.

Сега Анаис използваше пластмасовата кутия „Тъпъруеър“ с нещата на Лиза, за да крие вътре дрогата, и всички оценяваха жеста й, всички признаваха, че проявява много добра воля и заслужава известно уважение, още повече че сезонът вече не ставаше за шорти. А и единствено тя поддържаше контакт с Дани, който си оставаше най-добрият й снабдител и й продаваше трева на прилична цена.

— Всичко, което знам, е, че се виждат в града.

— Така ли? И кой те е молил да ги следиш?

— Стига! Достатъчно! — избухна Андреас, сечейки листата с бастуна си от сребро и абанос — любимия бастун на Франк Запа.

Писнало му бе от тази история. Виждаше най-добрия си приятел, изпаднал в черно отчаяние, и това го вбесяваше, подлудяваше го, питаше се какво да направи, за да го измъкне от дупката.

Но защо продължаваше да се качва тук така упорито, с риск отново да си разбие мутрата, без да говорим за мъката, за усилието, което трябваше да полага с болния си крак — кинезитерапевтът, младеж, който връзваше косата си на кукуригу, твърдеше, че като се има предвид напредъкът от началото на сеансите, щяха да му трябват още поне двайсет години, за да се оправи напълно, — та защо си даваше този труд?

Защо упорстваше, ако не от чисто приятелство?

Вярно е, че понякога му идеше да удуши Еви със собствените си ръце. Особено, когато ставаше дума за Габи. За образа на Габи, който тази откачалка съхраняваше в главата си. Образ на светица. На идол. На скъпоценен камък. Недосегаема богиня. Ангел на невинността. „Мамка му! — казваше си той. — Да се надяваме, че няма да започне отново! Няма да започне като по времето на шибаната си сестра!“ Но беше възможно, възможно беше, разбира се, и на Андреас това не му харесваше особено. Още повече, че не виждаше какво удоволствие може да изпитва човек, като не чука такова разтропано момиче като Габи Гарлич, подробност, която, между другото, не беше убягнала на бащата. Ришар Трендел не бе проявил същите скрупули, нито същия вкус към въздържанието като фанатичния си син.

Както и да е впрочем, Габи си живееше живота и му се щеше Еви да разбере това, да го знае, да го смели, независимо че продължаваше да противопоставя на фактите безумната си вяра, яростното си отричане — Андреас мислеше, че накрая истината ще проблесне в съзнанието на този глупак.

— Та какво казваше, Анаис?

Поне бяха успели да го накарат да слезе от дървото, което не беше проста работа. На третия ден Лор изпадна в криза, вече не издържаше и възнамеряваше да повери съдбата на сина си на грижите на частна клиника, която поемаше подобни случаи, проявявайки най-голяма дискретност. Андре Трендел беше съгласен. Баща, който напуска домашното огнище, със сигурност оскърбява сина си. И ако на всичкото отгоре отплува с приятелката му, не е чудно, че момчето се покатерва на едно дърво и отказва да мръдне оттам.

Успяха да убедят Еви, че не е добре да оставят старите долу да се вълнуват дотолкова, че да предприемат подобно действие.

Вярно е, че все още прекарваше доста време горе, че се качваше веднага след часовете — след като бе видял Габи Гарлич в някое от междучасията и изпитваше нужда от самота, за да поддържа жив пламъка, който изгаряше сърцето му и изсмукваше силите му. Настаняваше се сред клоните и се отдаваше на Бог знае какви заклинания, мрачни спомени, медитации, Бог знае какво предъвкваше там горе. Но после слизаше. За голямо облекчение на майка му и на дядо му, съюзени в тревогата, смазани от поведението му. Слизаше, щом се стъмнеше, и мълчаливо се прибираше в стаята си — което все още не им позволяваше да смятат, че са спечелили битката, но ги оставяше да си отдъхнат.

Възползвайки се от момента, когато можеше да му каже две думи насаме — двете момичета приготвяха цигарите, пликчетата и хапчетата за купона у Арамантис, — Андреас прошепна на ухото на приятеля си, че според слуховете Габи Гарлич плаща дрогата си в натура на онзи мръсник Дани. Стояха на ръба на платформата като на носа на кораб, чийто великолепен корпус пори вълните на лунната светлина, гледаха право пред себе си тъмнината, която ставаше по-гъста, и светлините на хоризонта. Чуваха патиците, които се рееха в небето, клоните, които тъжно скърцаха.

— Това са глупости — отвърна Еви с равен глас.

— Не са глупости. Така му плаща, независимо дали ти харесва, или не.

— Бих искал да знам защо всички се опитват да я очернят. Наистина бих искал да знам. Да не би да смятат, че ще си променя мнението за нея?

Никой не би успял, никой не би могъл да се похвали, че е успял — каза си Андреас, който вече бе преживял епизода с Лиза и познаваше степента на заслепение, на която бе способен Еви, когато се заинатеше, познаваше тайната му, неподозирана от никого страстна природа. Ако не желаеше да види, нищо на света не можеше да му отвори очите, а ако поставя Габи Гарлич на същия пиедестал като сестра си, помисли Андреас с раздразнено примирение, изгубени сме.

Все едно. Андреас постави ръка на рамото на Еви и заяви със загадъчен вид — нищо чудно, вече бе пушил, — че е техен дълг да се закрилят един друг.

По-късно, когато момичетата привършиха с подготовката — купон у семейство Арамантис обикновено означаваше много артистични натури и следователно много заможни потребители на незаконни продукти, четиримата слязоха от големия червен дъб и напуснаха гората в индианска нишка, като Анаис вървеше най-отзад.

Андре Трендел вече се беше издокарал. Сега, когато беше вразумил внука си, приемаше приятелите му с всичката любезност, на която бе способен, често се спускаше към хладилника да извади сода и ги питаше как са, как върви училището.

По това време болезненият инцидент между Лор и дядото на Еви още не се бе случил, така че обстановката не беше прекалено напрегната. Несъмнено Андре с нищо не допринесе за разведряването й, като започна да строи спортна зала — този нелеп жест издаваше паниката му, безсилието и объркването му, — за което никой не го бе молил. Единствената му заслуга бе, че внесе безредие и шум, без които всички спокойно биха минали. Все пак оставаше му някаква възможност да не стане непоносим за последните обитатели на тази къща.

Ришар се бе изпарил преди петнайсет дни и в известен смисъл Андре сдържаше дъха си, за да може да долови първите признаци, показващи отклонение на стрелата на болката, която излиташе толкова високо в тази долина на сълзите. Предполагаше се, че надзирава строителните работи, но всъщност наблюдаваше главно снаха си, която всеки ден отиваше на снимачната площадка и проявяваше забележителен кураж — кураж, който той и Роз много бяха хвалили при други случаи, когато беглецът беше още безотговорен наркоман, в чието лице се бе изплюл, и днес, в светлината на новото му предателство, не съжаляваше за това. Наблюдаваше и Еви, горкото момче, което вече нямаше нито баща, нито гадже — на всичкото отгоре двете неща бяха свързани, — който отказваше да се види дори с училищния психолог и не желаеше да говори с членовете на семейството си.

Очарован бе да научи, че и те ще ходят на празненството — колкото до него, Марлен Арамантис, майката на анорексичната госпожица, която се бе проснала на италианското канапе и за малко да събори великолепната ваза, донесена от Андре и Роз от Санкт Петербург, с великолепните фрезии Purple rain вътре, та Марлен Арамантис лично му се бе обадила, за да го покани. Наистина бе очарован. И убеден, че малко отпускане ще е добре дошло за всички — да се посмеят, да се позабавляват и да мислят за нещо друго поне една вечер. А иначе заяви на Ерик Дюнкала, който току-що бе пристигнал и вече раздаваше бира, че да се предлага алкохол на малолетни е безотговорно и престъпно, така че двамата се посдърпаха, което натъжи Андре, защото в миналото с Ришар бяха страстни любители на този вид спорове и прекрасно умееха да се замерят с оскърбления, а сега сина му го нямаше.

Пак бе прекарал част от следобеда в кабинета на Ришар — възползвайки се от това, че Еви беше на училище, а Лор на снимки, за да не престъпва установените принципи, — където методично продължи да рови. Чекмеджета, етажерки, компютър, кошче за боклук. Порносайтовете и порносписанията не липсваха. Бележници, стекове с цигари, амулети, химикалки, кутии, кашу. Не че се надяваше да намери някакво обяснение. Обикновено действията на Ришар нямаха задоволителна причина. Защо да имат този път? Речници, справочници, будилник, принтер, аспирин, телефон, телефонен секретар, бележка от Александра Сторер, която се опитваше да го убеди, че е истински и блестящ писател днес, както и вчера, и че прекалено присърце взима оценката на онова момиче, класьори, факс, пепелници, алкохол, лекарства, договори, термос. Вътре в бунгалото се бе загнездило или се носеше, или вибрираше някакво чувство на горчивина и на съжаление, което не учудваше Андре — че синът му не е в ред, не беше новост за него.

По едно време седна зад бюрото и се замисли за бележката на Александра, от която ставаше ясно, че Ришар си задава въпроси за това колко струва и че това момиче — отново тази Габи Гарлич, която сега пък се правеше на литературен критик, — че това момиче му бе отнело и последната надежда.

Изглеждаше логично. Ришар беше достатъчно глупав, за да се опре на оценката на осемнайсетгодишно момиче. Което знаеше какво всъщност? Което си нямаше представа за силата си. Благовония, очила, пиличка за нокти, помада за устни, огледало, ножички, хартиени кърпички.

Все едно, Ерик Дюнкала беше хомосексуален и Андре не искаше да си разваля вечерта, като спори с този обратен на тема, която не търпи никакъв компромис. Така че след като каза каквото имаше да казва и понеже не искаше да изглежда като вечния досадник в очите на младите, той се отдалечи и запали една пура.

Няколко часа по-късно леко залиташе покрай басейна с чаша в ръка и разсеяно слушаше някаква отчаяно вкопчила се в него жена на неговата възраст, въпреки всичко доволен, че е тук, сред тези физиономии, повечето от които все някъде бе виждал.

Всичко беше чудесно. Луната светеше, тревата блестеше, шампанското искреше, жените носеха бижута, мъжете бяха страхотни, бюфетът бе отличен, още на никого не бе призляло и обслужването, което Марлен Арамантис дискретно наблюдаваше, беше безупречно.

Всъщност имаше само една сянка на картината. Но тя не засягаше много хора, нито дори главната заинтересована, Марлен Арамантис, която твърдеше, че е недоволна, само за очи. Официално съпругът й беше задържан на някакво американско летище, на което бе обявена тревога. Тези янки бяха направо непоносими. Марлен въздишаше, оплакваше отсъствието на стопанина, взираше се в небето, после молеше всички наред да се забавляват, за да й се отпусне малко душата.

Изглежда, молбата й бе чута. Сто и петдесетте поканени се бяха пръснали около басейна, около бюфета, из къщата, седяха на шезлонгите с пълни чаши в ръце или се кикотеха, или дъвчеха патешки хапки, надянати на бамбукови шишове, или зяпаха гърдите на жените, или се укриваха в тоалетните, където смъркаха кокаин, или започваха да разказват живота си.

Хубава като картинка, Александра Сторер обясняваше на Лор между две дайкирита, че в представата на Ришар да не може повече да пише е равносилно на смърт, а Лор я гледаше и леко поклащаше глава, мислейки си ама как така ти знаеш за този човек повече от мен, Господи, как е възможно? — и това й се струваше толкова трагично, толкова ужасно, толкова тъжно, че очите й се пълнеха със сълзи.