Непомерното

Зимата се вдигна неочаквано рано.

Към средата на февруари небето се изчисти от облаци и на него грейна слънце, ниско и далечно наистина, но по за няколко часа ледунките по южната стряха на работилницата на Никола спускаха едри капки снежна вода.

Загледан в тях с уморените си и посърнали очи, един ден рече на зет си:

— Очисти ли се пътят от снега, отвори ли се прохода, двамата с тебе ще откараме готовите файтони в престолнината. Ти ще върнеш конете, а аз ще се заема с тамошната работилница, за да похвана истинска работа още тази пролет.

Младият Никола не скри неохотата си:

— Ако питаш мене, никак не ни е изтрябвало да се делим — рече унило.

— Изтрябвало е — погледна го Никола. — Знам, няма да стана втори Сидеров, не ме бива до там, но сам виждаш, с файтоните, които правим, годината е равна на десет години! Защо да не припечеля и да ви оставя повечко. И место в престолнината ще ви остане, а там са науките, един ден децата…

Неволно бе изрекъл „децата“, но младият Никола не обърна внимание и той побърза да заключи:

— Затуй!

Повече не се върнаха към този разговор. Младият Никола разбираше, че тъстът му е прав: сега му бе времето, той тук ще поддържа дома, а в престолнината ще се трупат пари, но не можеше да си представи работилницата и дома без майстор Никола. Сякаш направеното от него, а то бе всичко, щеше да осиротее — и домът, и работилницата, и селото.

А в смутната, притъмняла душа на стария Никола се вмъкна само един светъл лъч — очите на внучката му бяха топли, като очите на майка й: „Внучката на Никола!“. Поне тази радост ще отнесе със себе си, поне тя ще му свети и по нея ще разпознава далечния си непомерно хубав дом през планините и усоите, когато се обръща към него от престолния град в самотата си.

Когато дойде денят да откарат трите готови файтона, той най-дълго остана пред тези детски очи. Стоя приведен над резбованата люлка, докато детето се умори да гука насреща му, притвори топлите си очета и заспа.

А по пътя, седнал в първия файтон, загърбил младия Никола, който седеше във втория с привързан трети файтон зад него, нямаше от кого да се крие и отпусна всичката горчилка от душата си в мислите си: той, майстор Никола, на когото всички за всичко завиждаха в селото и околността — за жена, за дом, за златните му ръце — бе сам, отиваше си сам и отнасяше само две детски очи! Е, и ръцете си… дано му послужат още някоя и друга година, заради онова — захвърленото — дето дори две ръце, като хората, си няма. Някоя и друга година, повече не иска…

Стара, крайпътна акация изведнъж обсеби вниманието му, влязла в очите му както горчилката бе влязла в мислите му и той я загледа с покруса и съчувствие, като посестрима. Склонът под нея се бе свлякъл от топенето на снеговете и щеше съвсем да затрупа пътя, ако не го задържаха оголените й, опънати до скъсване жили — те крепяха и склона, и нея, и двете млади издънки, поникнали малко по-горе. Година-две им трябваха да се закрепят на склона сами и старата акация сякаш разбираше това: опитваше се да им даде това време с цената на корените си!

И тя като него — изгърби се Никола, — на стръмен, оснежен склон, превърнал се в свлачище.

Отвърна очи и повече не ги отклони от пътя. Навремени се заглеждаше и в охранения гръб на кончето, което го носеше със същия ситен и спорен ход, но никак не приличаше на онова изпусталяло добиче, което спазари есенес почти слепешката.

Как ли сайбията му е изкарал зимата? Без кон беднотията сигурно го е стягала с две примки. Престолнина — свят… Сидеров хвърля цяло състояние, за да плаща „сладките грехове“ на сина си, а този разменя кон за коричка хляб на децата си. Заради ей това той моли Бога да му даде някоя и друга годинка, та неговият първи внук да не стигне до там, че бедняк и сакат в този свят е все едно, а сакат бедняк — двойна беднотия!

Пред кантората на Сидеров спряха по светло. Измиха и лъснаха новите файтони така, че те светнаха и сами казваха цената си. Собствениците платиха и надплатиха. Тогава Сидеров покани Никола в кантората да поговорят за новите поръчки, ала той отложи за другия ден. Поеха към хана.

— Бре! — изуми се ханджията. — Да ме убиеш няма да повярвам, че това е дръгливата кранта от есенес. Двойна цена ще й вземеш, гарантирам! А твоят кон е напълно здрав, едва го удържам, настилката на обора изкърти.

На другия ден пазарът отдалече потвърди думите на ханджията: сега конете бяха малко, а купувачите много. Посрещнаха ги вкупом и вкупом започнаха да наддават. Никола остави зет му да се пазари, а той излезе от шумната навалица, но чуваше как кончето вече гонеше двойната си цена. В този миг съгледа бедняка, който не само се бе спрял далече от шумотевицата, но отстъпваше все по-далече и все повече се смаляваше в окъсаните си дрешки.

Никола разблъска настървените купувачи, улови кончето за юздата и рече високо:

— Не се продава! — След което решително поведе кончето през плътния кръг.

— Усети се старият — пошушна някой подире им. — Изпуснахме го!

Младият Никола последва тъста си крайно озадачен: как така не се продава, защо, нали го бяха решили?… Но съвсем се изуми, когато спряха пред някакъв окъсан бедняк и чу тъст си да му казва:

— Имаш ли да ми върнеш парите от есенес, байно?

— Нямам — сведе глава онзи. — Само… половината ми останаха.

— Нищо, вземи си го и за половината — тикна му юздата в ръцете Никола.

Беднякът сякаш изведнъж обърка ръцете си, сякаш изведнъж станаха много ли, малко ли, та не смогваше едновременно да държи коня и да подаде парите на Никола. И бъбреше объркан:

— Сполай ти… Жив да си… Здраве и радост в дома ти…

След това поведе кончето, но непрекъснато се обръщаше и питаше с очи Никола: „Вярно ли е?… Истина ли е?…“. Никола всеки път му кимаше. А кончето бе положило глава на рамото на дребния човечец и го следваше послушно.

— Събраха се — рече тихо Никола. — Дано този път не е до следващата есен… — После се обърна към младия Никола: — Реших да сторим една добрина, харизма го речи — за детето!

Младежът се смути, но преглътна и рече с признателност:

— Не биваше да се разделяме, тате!

— Трябва — изговори сурово Никола. — След време ще разбереш… Е, хайде, свършихме я тая! Ти поемай към село и носи много здраве, а аз да отивам при Сидеров, чака ме работа.

Сидеров го посрещна сам.

И веднага се разбъбри колко мющерии пратил за „зелен хайвер“, докато подбере по-едри риби за следващите поръчки. Но Никола го спря:

— Поръчките после — рече. — Първо ми кажи пазиш ли още онова дворно место?

— Ха! — подскочи охраненият търговец. — Пак ме смайваш, но този път…! Пазя го, разбира се. Е?… — Все още не можеше да повярва.

— Искам да го видя.

— Пък аз отдавна искам да чуя това от тебе. Да вървим! Сега бе ред на Никола да се удиви от скритата у Сидеров неподозирана пъргавина, от внезапната му стремителност. У сина му всичко това се набиваше в очи по всяко време и във всяко негово състояние, докато тази хищна черта у Сидеров се проявяваше, изглежда, само в непосредствена близост до жертвата. Но колкото стремително вървеше, толкова приспивно бъбреше:

— Не е далече, ще повървим, за мене дори е полезно, нали? Я се виж ти какъв мъжага си, моите кокотки те заглеждат и питат… Защо, мислиш, питат? Защото парите и жените… А, млъквам, вече ти го казах, пък и те познавам!

Но наистина млъкна и дори се преобрази, когато спряха пред дворното место — запустял и буренясал правоъгълник, с едноетажна складова постройка в дъното.

Точно за мене! — прецени с един поглед Никола.

— Ето, гледай… — замахна широко Сидеров. Много по-широко от дворното место и този щедър, но собственически размах на Сидеров накара Никола да погледне и съседното дворче. То изглеждаше по-малко, поради къщата в него, която също изглеждаше запусната.

— Ти, май, надзърташ през плета?… — улови погледа му Сидеров. — И то е мое. Но двете ще ти струват много, макар, че си струват — къща и работилница наедно. Да не говорим колко ще струват след години, две застроени дворни места, кажи-речи, в центъра на столицата!

Сега Сидеров бе напълно преобразен, търговецът в него плуваше в свои води и плуваше с размах — и с думи, и с жестове — ала малките му, присвити очи непрестанно и хладнокръвно преценяваха въздействието върху купувача: кога цената щеше да му прозвучи не само изгодно, но и като отстъпка!

Макар че Никола еднакво не понасяше многословието и гледката на запустял двор, пълни с бурени и двете, остави търговеца „да попляска и да покряка в жабешкия си гьол“, докато се задъха. Тогава притисна Сидеров с тежкия си поглед:

— Чух — рече тежко. — Цената?…

Силните му очи здраво уловиха подскачащия поглед на търговеца и повече не го изпуснаха. Притисна го така, че нито можеше да отстъпи, нито да избяга, и натискаше все повече. Лицето на Сидеров се зачерви, зачерви се чак двойната му гуша и, накрая, размаха ръце:

— Хей, побратиме, майстор си, но напразно хабиш твоя занаят! Сила има в тебе, която хваща направо за гушата и души. Приличаш ми на едни чуждоземни песове, булдози им викат…

Никола си спомни сърдития звяр, който придружаваше благородната, богато облечена възрастна жена, но продължаваше да държи здраво търговеца със силните си очи. Той се помята още някое време, подхвърли още някоя приказка, но най-накрая млъкна и отпусна ръце.

— Толкова и толкова… — назова поотделно цената на двете дворни места. — Така и двамата няма да се излъжем. Е?

— Едното е спазарено — отвърна пак Никола.

— А другото, ако отстъпя…?

— Тогава — и двете. Макар че за второто ще разбера дали ще ми трябва след ден-два.

— У-у, хаирлия да е! — протегна пухкавата си ръка Сидеров. Но я протегна към Никола като удавник. Когато той я пое, Сидеров пое дълбоко въздух, наистина като удавник, усетил спасителния бряг. И пак се разбъбри:

— Радвам се, Никола, отдавна чакам тази стъпка от тебе. Но… признавам, сега радостта ми не е пълна. Виж, ако дойдеш при мене, в моя бранш! Двамата ще правим чудеса, да знаеш, аз ще съм мекичкият памук, а ти яките пръсти, които ще вадят с този памук не хиляди — милиони! Никола се намръщи.

— Млъквам — разпери пак късите си ръце Сидеров, — няма да те насилвам. Но ще чакам, ти и за мястото се опъваше… В моята работа трябва да умееш да дочакаш момента, и на момента да грабнеш. Но какви ги плещя, седнал съм тебе да уча, ти си го имаш. А силата ти, Боже опази!

Сидеров се прекръсти през смях, ала в малките му очи още се таеше страх от Никола.

По обратния път бъбривостта му отново се възвърна, но Никола вече не го слушаше. Бе изцяло потънал в своите си работи, които му предстоеше да съгражда на празно и пусто место, и сред една гмеж, която не разбираше — колко ли време щеше да му отнеме разчистването и подреждането на новата работилница?

На другия ден отново се запъти към кантората на Сидеров, но на стотина крачки от нея се отби и седна на една пейка, поставена до някакъв храст, в малка празна ниша до улицата. Мястото беше подходящо — искаше да вижда и да го виждат, по-скоро да го виждат…!

Намери си и разтушка за очите. Отсреща, от другата страна на улицата, една кафеджийница, сигурно от турско още, събираше като магнит старците от квартала. По-запазените влизаха напето, други внимателно очукваха с бастунчетата си двете стъпала, преди да положат на тях тътрещите си нозе — една по една! Сетне беловласите им глави се очертаваха до сами стъклата на прозорците: говореха някому, слушаха и кимаха на някого, но очите им не изпускаха улицата отвън. Така хем бяха на своето си заветно място, хем сред гмеж-пазара на улицата, който вече не беше за тях. Какво друго й остава на старостта в престолнината, когато младата гмеж я избута от улицата, освен малките тихи заливчета на отминалото й време. На село е друго, помисли Никола, там всичко е вплетено и оплетено едно о друго, крепи се и крепи едновременно — деца, млади, старци… — като гора!

Мислите му и разтушката му мигом отлитнаха, когато на улицата се появи Кокалестата. Не го забеляза, защото заничаше към кантората на Сидеров, нали очакваше там да го види: вчера посредникът й непременно го е съзрял на пазара, съобщил е новината и тя вече прави проверката си — Никола на това разчиташе!

Кокалестата повървя още малко, забави крачките си и спря, заничайки все така към кантората на Сидеров. След минута-две се обърна да си върви, но тогава го съгледа и се закова на мястото си. Закова се в напрегната нерешителност. Той не бързаше да й помогне, кимна й едва след време.

Тя бързо прекоси улицата, но спря на пет-шест крачки от него.

— Ела, седни! — посочи й той пейката.

Тя седна, но пак далече от него, на другия край на пейката и всичко у нея издаваше готовността й да побегне всеки миг.

— Слушай — рече й Никола, — мъката ме срещна с тебе и ще ти платя за тази мъка, но внимавай с платата! Вярвам, досещаш се, че мога да мина и без тебе, ще ми струва само повече време. Така че внимавай какво и колко ще искаш, разбра ли?

— Разбрах — отвърна напрегнато жената. Но нещо сякаш я смрази, скова, и готовността й да побегне вече я нямаше. Пак седеше напрегнато, но, някак, безволево… обречено под силните му очи.

Странно, в продължение на два дни само той наблюдаваше за втори път въздействието на силните си очи над другите: вчера — над Сидеров, днес — над тази…! И сам усещаше тази неподозирана до сега сила у себе си, бе корава, настървена и неотстъпчива. Дали я е носил в себе си, или новите обстоятелства я бяха породили?

— Къде е детето и колко искаш? — попита мрачно. Кокалестата забави отговора си. А когато го изрече, стана ясно, че е пренареждала двата му въпроса, за да отговори първо на втория — цената!

Той очакваше повече, затова веднага отброи парите и й ги подаде.

— В Дома за бездомни деца е — рече Кокалестата, скривайки парите в пазвата си, и стана от пейката. Отстъпи заднешком и, отърсвайки се сякаш от въздействието на очите му, добави: — Добър, но и страшен човек си, байно! Да не дава господ ти да мериш и теглиш хорското ни на този, ни на онзи свят… Като камъните си, те и дом съграждат, ала и убиват!

— Според човека — прекъсна я Никола и стана и мина покрай нея, сякаш тя бе камъкът, за който говореше. Нямаше време за празни приказки: пито-платено!…

Но по улицата, по която пое, отново се върна към казаното от Кокалестата. Тя, както и да е, малко го познава, но Сидеров би трябвало да се досети, че човек, който крои файтоните според хората, преди туй е разбрал кройката и на самите хора. Е, захапката му може да е по-силна от тази на другите, като на онзи чуждоземен пес, но нали точно такава захапка му трябва сега, та да може за няколко години да отхапе толкова, колкото ще е нужно за целия живот на онова — захвърленото…

По-нататък, обаче, съсредоточи вниманието си на упътванията, които му даваха срещнатите минувачи за Дома за бездомни деца. Дом!… — помрачняваше все повече Никола. След час лутане стигна покрайнините на престолнината и спря пред висока ограда с железен парапет.

Тук изведнъж усети, че дългите зимни месеци на размисъл бяха измамно притъпили болката и горчивината от непомерното зло у него. Когато съгледа през ръждивия парапет на оградата дрипавите, недогледани и недохранени деца, наподобяващи бездомни врабци след тежка и гладна зима, душата му простена: „Къде е неговият непомерно хубав дом, къде — първородният му внук!…“

Впи ръце в ръждивите железа, а очите си в рояка деца и си наложи да гледа. Да гледа! То бе част от тежката плата, която трябваше да плати. И пак да гледа, защото искаше сам да познае внука си. Кого ли ще разпознае в него: себе си или жена си, Зорница или младия Никола, или от всеки по нещо? Знаеше, че детето е на две годинки, знаеше и недъга му, ала от вълнението ли, не виждаше подобно дете…

— Хей, байно, я се разкарай! — сепна го женски, но по мъжки дрезгав и пресипнал глас.

Притежателката на този глас се оказа много ниска и много дебела жена, с цигара в устата и тънка, жилава пръчка в ръцете.

— Разкарай се, рекох! — повтори дебеланата. — Тук няма нищо за гледане. Те са гледани, та прегледани. Айде!…

Дебеланата се отдели от вътрешната страна на оградата, до която бе стояла, и тръгна към него с поклащаща се, патешка походка. Бе около шейсетте.

Никола не успя да й отговори. Нещо изведнъж стегна гърлото му, а ръцете му така стегнаха ръждивите железа на оградата, сякаш се готвеше да ги превие или изтръгне. Иззад дебеланата съзря къдрокос малчуган, който съсредоточено драскаше оградата с парче от керемида. Парчето керемида бе голямо, оградата — неравна, поради което цялото му малко телце участваше в това усилие. Единствена лявата ръка на малчугана висеше безжизнена, чужда…

— На сакатото ли се чудиш? — отгатна погледа му дебеланата. — То си е за чудене — сакато, а все драска, рисува — художник! — Дрезгавият й глас премина в дрезгав смях, ала тя бързо го спря и пак му посочи пътя: — Айде, тръгвай си, че трябва да пазя „художника“ от тия хайти! — И тя кимна към боричкащите се деца: — Дали защото не е като тях, все налитат връз него — ту керемидката му вземат, ту рисунките му изтриват, ту го поступат…

В дрезгавия й глас се прокрадна неочаквана доброта, която даде смелост на Никола да попита:

— Мога ли да си взема едно… да го осиновя? — кимна към децата.

Дебеланата видимо се промени, изгледа го с подозрение, сякаш премерваше и претегляше, а ръцете й заогъваха тънката, жилава пръчка, преди да му отговори:

— Можеш да си вземеш — рече. — Ама с осиновяването не бързай, има ги разни, първо го опознай, опознайте се и… тогава.

— Добре, ще дойда подир седмица.

— Твоя работа. От дека си?

— От тук — отвърна той.

Тя не му повярва, поклати глава, но нищо не рече и се отправи към малчугана, към когото вече се прокрадваха двама палавника.

— Ида! — заплаши ги тя и те начаса побягнаха. Никола със сила се откъсна от ръждивия парапет на оградата, със сила и болка, сякаш желязото бе обледено и късаше от дланите му живо месо. Тръгна си с невиждащи очи, в гледа им бе останал само къдрокосият малчуган — отиваше си бързо от него, а всъщност вървеше забързан към него — мислите му го носеха все натам: Значи, мога да не го осиновявам веднага! Това е добре… След време майка му и баща му сами ще си го осиновят. Като му дойде времето, за да е всичко по реда си — той само ще изтегли и върже скъсаната нишка, а по-нататък те ще си я втъкнат в тяхното си платно, където й е мястото. Той само ще поправи злото, непомерното зло по непомерна хубост.

Двамата майстори-бояджии го чакаха пред кантората на Сидеров, както се бяха уговорили, но той влезе при търговеца и му кимна:

— Да вървим! Пътем ще оставим майсторите в къщата, да започват, а ние ще идем да уредим покупките.

— Значи, вземаш и двете дворни места?

— Вземам ги — отвърна късо Никола.

Изглеждаше напълно спокоен, с нищо не издаваше онова сдържано кипене в него, което всеки път предхождаше всяка нова работа, с която се залавяше. А сега залавяше нова работа на ново место и със съвсем нови измерения. Беше си дал една седмица, в която да свърши стотиците нови неща: мислил бе и премислил времето до секунда, парите — до стотинка! Повече нито можеше да си даде, нито можеше да даде другиму, повече от седмица не би могъл да остави в гледа си къдрокосия малчуган до оградата, под защитата единствено на тънката жилава пръчка на дебеланата. Не можеше да го остави повече да драска там с керемидата… да драска в душата му, че и в собствената си детска душа — драскотините болят и… остават за цял живот!

— Е-ех, жено, жено! — простена дълбоко в себе си. Но и този стон не му пролича, не се чу. Спокойно крачеше до Сидеров и бе напълно спокоен, докато уреждаха покупко-продажбата. А после…

После, от тъмно до тъмно, че и в тъмното, не си позволи миг покой. Докато двамата майстори-бояджии стягаха отвътре изоставената къща, той разчисти и двете дворни места. Бурените и боклука струпа до оградата, подравни ги и ги почисти до шушка, та светнаха, сетне закърпи и самите огради, измаза ги и им окачи нови врати.

— Сполай! — поздрави го неочаквано на третата привечер непознат каруцар от улицата. Позна го, когато онзи скочи от каруцата и той се вгледа в него — бе собственикът на кончето, което си препродадоха на два пъти!

— На доброто — с добро… — засмя се радостно човечецът и като курдиса каруцата до оградата започна да товари буренака с широка лопата. Навремени спираше да си отдъхне, но радостта му не спираше:

— Сполай на Бога — възкликваше, — даде ми по човешки да се отблагодаря на човещината! Щото тогава, на пазара, така се забърках, че… И не се тревожи, Никола, няма да ме подядеш, покрай кираджилъка, на замин-помен, ще се отбивам да помогна с нещо. Пък и по-нататък, потрябва ли ти превоз, насреща съм!

— Ще ми трябва, Добри — кимна Никола, — тепърва ще ми трябва. Но се огледай за още едно конче и ги охранвай, че за свличането на дървен материал от балкана ще ми трябват яки коне и здрава каруца. Няма да си на загуба!

В края на седмицата Никола се разплати с двамата майстори-бояджии, зад които къщата светна отвън и отвътре, а Добри за първи път не откара, а докара пълна каруца в разчистения двор. След обзавеждането на къщата с най-необходимото, бе дошъл ред и на работилницата — тезгяси, сечива и инструменти бързо намериха местата си и помещението изведнъж се изпълни с приветлив и делови, организиран уют. В празния ъгъл подредиха и материалите за първата поръчка. Едва тогава Добри склони да си тръгне.

— Наслука!… — пожела. И припадащата вечер бързо го скри от очите на Никола.

Умората сякаш бе чакала този миг на самота, за да се стовари върху него. Първо приведе плещите му, сетне го прекърши и го принуди да се свлече до прясно варосаната стена.

Така го завари Сидеров. Ала удивлението му се насочи към свършената работа. Сякаш не вярваше на очите си и не можеше да познае бившата си собственост: сякаш самият сумрак на вечерта не смееше да докосне чистотата, подредбата и белотата на къщата и работилницата, на дворовете. Когато обиколи и разгледа всичко, спря с извити от почуда вежди пред Никола.

— Дар Божи имаш, Никола, но силата ти е дяволска! — възкликна. — Не знам друг, който би свършил толкова работа за една седмица…

Никола не му отвърна, вдигна само очите си към него и Сидеров разбра:

— Ето ти парите за първата и… последната чрез мене поръчка — въздъхна търговецът. — Вече си им под ръка, сами ще идват при тебе.

Бяха се уговорили клиентът да предплати цялата сума. Никола се бе охарчил до шушка, а трябваше да събере пари не само за себе си — нов дом отваряше, ново семейство…

— Лека нощ! — въздъхна повторно Сидеров и, като откъсна с усилие очите си от Никола, врътна се и си тръгна.

Никола го изпроводи с уморен поглед и уморена мисъл: „Сидеров е там, където са парите! Свърши комисионната му при Никола, свърши интереса му към него…“ Ще си намери друг, други — улиците на престолнината са пълни с гмеж-дивеч за вълци като Сидеров!

Тази гмеж и сега бучеше в съседните улици, сякаш престолният град бе кошер от нощни пчели, които се събуждат и зажужават от първите светнали прозорци. Но и близката гмеж, и близките светлини бяха безкрайно далечни за Никола. Близка и острозъба бе единствено захапката на самотата, която го притискаше и смазваше до прясно варосаната стена. На какво и на кого да се опре, та да се вдигне?… И изведнъж, пред уморените му очи изплува друга стена, стена-ограда, о която самотата бе притиснала къдрокос малчуган, опитващ да си пробие път към широкия свят с парче от керемида. Пред него — стена, в слабата му ръка — керемида, а зад него сляпа детска ожесточеност, възпирана от една тънка пръчка. Но кой ще възпре ожесточеността, когато малчуганът надрасне оградата и прекрачи в широкия свят!

Пред това видение ръцете му несъзнателно се впиха в коленете му, очите му намериха опора в тъмнотата, дъхът му — в земята под него и той бавно, мъчително бавно се заизправя, отривайки с гърба си прясно варосаната стена. Дрехата му стържеше стената, сипеха се люспи от вар, от коленете му — болка, от очите му — сълза… Но се изправи.

И, отърсил сякаш умората и самотата от себе си, прииска му се начаса да похване работа. Ала не можеше. Престолнина е, град, къщите една до друга, людете един до друг, а нощта е една за всички — за отмора и сън. Утре!

Щом светът е малък, както казва Кемерката, какво остава за един престолен град, колкото и голям да е — срещат се човеците в него!

Оказа се, например, възрастната благородна дама със свирепия пес, бе главната настоятелка на Дома за бездомни деца. Тя не позна Никола, ала злопаметният звяр застана между тях и не го изпусна от очи до края на разговора, който водеха. Всъщност говореше настоятелката, след като чу намерението му:

— Правите голямо благодеяние, но поемате и голяма отговорност — рече благородната жена. — Дано Бог ви даде сили да го изведете до край. Защото едно добро дело е угодно Богу, когато стигне добрия си край!

Но докато чакаше главната настоятелка, дебеланата с жилавата пръчица го посрещна по-иначе и по-други приказки му наприказва. Изстъпи се пред него, огледа го с подозрение и го заяде направо с дрезгавия си глас:

— Сакатото искаш да вземеш, нали? Сетих се аз още миналия път… — Смукна от цигарата, очите й се стесниха до цепки и гласът й изведнъж озлобя: — Пърчовски грях ще поправяш, а? Не клепай, познах по приликата. Господ се грижи тя да личи най-много в мърсуването.

— Не е мой грях — намръщи се Никола.

— Не съм казала, че е лично твой… — А тесните й очи казваха: „Знаем ги тия, ако не е твой, на сина ти е!“

— Не питай — рече с променен глас Никола, който озадачи дебеланата: „Тук работата, комай, е по-дълбока, по-грозна…“ И тя отмести тесните си очи към къдрокосия малчуган, който пак драскаше с керемидка стената на обичайното си место.

Никола въздъхна:

— Един ден сама ще разбереш, ако… приемеш да се грижиш за него?

Дебеланата се сепна. Предложението му я завари неподготвена, най-малко бе очаквала нещо подобно.

— Колко ти плащат тук? — попита той.

— За единия хляб — отвърна безхитростно жената. — Повече не ми и трябва, сама душа съм. А, виждаш ме, да чистя стълбища не е за мене… — И късите й дебели ръце безмилостно очертаха късото й, дебело тяло.

— Ако ти плащам малко повече, и храната — отделно, ще се съгласиш ли? — Но му се стори, че дебеланата се готви да откаже и побърза да добави: — Поне през деня! И аз съм сам, а трябва да работя.

— Тук, в престолнината?

— Тук — потвърди той. — Купих къща, работилница…

— Заради него…? — посочи малчугана тя.

— Заради него.

— Що да не опитаме — рече неочаквано простичко дебеланата.

След което погледна жилавата пръчица в ръцете си, скърши я на две и я пусна в нозете си.

— Иди към входа — рече му, — госпожата вече идва! Аз ще доведа детето там.

Той вдигна вързопа от оградата, в който бяха новите дрешки на внука му, и се отправи към главния вход на Дома. Беше доволен, още първия път бе оценил привидната грубост на тази жена, безцеремонната й прямота и безхитростност, а сега напълно се увери в тях. Освен това, детето я познаваше, бе свикнало с нея, както и тя с него — личеше привързаността й: Защо да търси друга, да налети на някоя фльорца, лъжкиня или крадла?…