Непомерното

Така че от този ден Никола започна да отделя по няколко часа, предимно вечер, за да обхожда заложните къщи и антикварните магазини в престолнината, изложби и частни колекции, домове. Пред Дуков вратите се отваряха широко, с готовност и респект, а той начаса ги „присвояваше“ с кокалената си лула, с юмруците в широките си джобове, с разновиждащите си очи, с простудения си и опушен глас — с присъствието си. Личност!… Отваряха се и устите на знаещите. Никола слушаше, гледаше, попиваше и дори опипваше потъмнелите дърворезби, олющените ъгли, скритите сглобки, ключалките. Търсеше и откриваше с какви знаци и белези, с какви форми и цветове е останало времето в мебелите, как са го постигнали старите майстори, къде са успели и къде не да вплетат дори душата на това време.

Ето я разликата! — казваше си мислено Никола. — Докато и най-добрият занаятчия може да вземе „мярката“ на отделния човек, както правеше и той, то художникът, творецът, вземаше мярката на света и времето. Дарба. Но и страшна орис да живееш в дълбоки води — да виждаш до дъното, да разплиташ сплетени корени, а да те тегли слънцето!

— Така-а — проточи един ден Дуков, — повече от това бедната ни престолнина не може да ти покаже. Видяхме почти всичките й антики и уникати. Каквото си взел — взел си от старите майстори и старите времена, сега е време да гребнеш и от днешното. Вярно, в шепата си имаш немалко от него, познаваш беднотията му, но трябва да видиш и местата, където днешното ври и кипи — ферментира… А тези места са кафенетата и кръчмите на художници-голтаци, на писатели-голтаци, на артисти-голтаци, които са голтаци, но и маята на времето.

„Художници-голтаци!“ — звънна тревожно в Никола простудения глас на Дуков. Но самият Дуков не бе голтак. Вярно, бе сам, пълен самотник, ала домът му, в който веднъж се отбиха, бе тежък, богат дом. Дом, който отвън и отвътре струваше много пари и, като стопанина си, внушаваше присъствие. Отделно, дето Дуков навсякъде харчеше с широка ръка, та в кафенетата и кръчмите го посрещаха с почит и уважение.

— Но ти не си голтак — рече му Никола.

Дуков махна с ръка:

— Късметлия съм. Но късметлиите са малко, единици, един на хиляди. Светът е на твоите Сидеровци, Никола, най-малкият Сидеров е по-богат от най-големия художник, писател, артист. Но какво да се прави — свят!

Свят, но този свят очаква и неговия внук и щом не може да се разчита на късмета, той, Никола, трябва да се залови здраво за мебелите-уникати. Клиентите му пак ще бъдат заможни и презаможни хора, пак ще плащат скъпо и прескъпо, а, от друга страна, и не на последно място, в изработката им имаше сладост, творчество, както казва Дуков. Този странен Дуков само за два месеца му отвори очите, та сега Никола не можеше да се нарадва, че виждаше по-нашироко, по-надълбоко и по-нависоко — уж, прогледна във времето назад, а започна да му се прояснява и днешното време.

Във вечерите, завърнал се от многочасовото мешане из гмежта и кипежа на престолнината, хапнал надве-натри, бързаше да утоли истинския си глад с усвояването на видяното и чутото: докато ръцете и очите му пресъздаваха в макети новите форми, сглобки и дърворезби на мебелите-уникати, мисълта му подреждаше и преподреждаше чутото, наученото, усетеното. Защото, както имаше скрити сглобки и ключалки в мебелите, така и в думите имаше скрит смисъл, скрити белези — думи-ключалки, които можеш да отвориш само ако им намериш отключа.

Тези вечери в дома му бяха от тихи по-тихи. Магда плетеше нещо, малкият Николчо си рисуваше, а той, понесен от мислите си, бродил из широкия свят, отново и отново се връщаше към своя дом: Домът му разполовен и светът разполовен… все от непомерното! Непомерна хубост и непомерна грозота, непомерно богатство и непомерна бедност… „И това е светът двадесет години след последната голяма война, двадесет години след разрухата, рече веднъж Дуков. Материалната разруха и раните отдавна са зараснали, а в човека тази разруха сякаш продължава, продължава… Една кошмарна тиха и невидима разруха, която разполовява, за да разполови той пък, след това, света — в един миг! И всичко пак започва отначало…“

Човекът и светът, ще рече, са направени от две половини, като картините на Дуков: камък и жива плът, душа и купчина месо, стъпило единствено върху сянката си. Студена е тази сянка, хаплива, като змия под камък, но разполовеното няма друго под себе си. Значи… трябва да се събере, да се слепят двете му половини. И на него му е време да събере двете половини на разполовения си дом…

„Ех, жено, жено!“

Ала мълком преглъщаше неизречения стон и бързаше да отпрати мислите си към по-прости, но по-важни засега неща: какви нови машини и инструменти да закупи, колко и какви благородни дървесни видове ще му трябват за скъпите мебели, какви бои, лакове, лепила. Вече е заръчал на Добри, неговият стар познайник и редовен доставчик, да се разгледа за орех, ясен, бук и да уговори всичко. Добри вече не е онзи изпосталял бедняк, който не можеше да изхрани кончето си, чифт каруци с два чифта охранени коне работеха за него. А Никола получи и първата поръчка — библиотечен шкаф от орех — Дуков, разбира се!

Пукне ли се пролетта, започва новата работа.

Но преди това… преди това трябваше да свърши последното и най-тежкото — с двете си голи ръце да събере и слепи разполовения си дом.

„Ех…!“

Един ден, когато пролетта се бе укрепила и времето се затопли, та се протегнаха ясни, меки и слънчеви дни, той рече на Магда:

— Няма да ме има около седмица.

„Знам!“ — кимна тя. Но не знаеше, не за балкана за дървен материал се стягаше този път Никола, а за село. Беше му дошло времето, всякак и на всичко: внучката му е на годинка, Зорница вече е стъпила на стъпката си, тук той има къде и с какво да ги посрещне, а мебелите-уникати обещаваха добри пари, но му бяха необходими и ръцете на младия Никола, и… най-важното, време бе домът да се събере. А Николица, както реши…

Знаеше какво му предстои, но знаеше, че е последното — да каже истината на младите и да ги събере с първородния им син. Само че това не можеше да стане на село, а единствено тук, в непознатата и неизброима гмеж на престолнината, гмеж, в която преди две години сам се заричаше никога да не нагазва, а сега в нея трябваше да нагазят децата му и внуците му. Нямаше друг избор, гмежта хем скриваше, хем добре плащаше занаята му. Ето, след библиотечния шкаф Дуков поиска маса, столове, диван — все орех, все скъпи и прескъпи. И веднага заваляха поръчки. Парвенютата на престолнината, които кокетираха с името на големия художник, не можеха да се лишат от обзавеждане „а ла Дуков!“. А за Никола се заговори: „самобитен талант… Дуков на интериора… Уникатите му чудесно пасват на платната на Маестрото!“ Никола подозираше, че това е подшушнато и внушено от самия Дуков, но художникът нито потвърди, нито отрече:

— Еснафът си е еснаф, друже — рече презрително, — дори просветеният еснаф преглъща по-лесно вещите, отколкото изкуството. Но за нас това няма значение, за нас по-важно е да постигнем изкуство и да останем в него, за да ни познаят и след години, за да познаят времето ни. Ние, помни Никола, не работим за днешните, от днешните само живеем!…

— Пари имаш ли, ще ти стигнат ли? — попита той Магда на тръгване.

— Хъ!… — изненада се тя: „Кога тази къща е оставала без пари?“.

Никола кимна и излезе. Други заръки на Магда не й трябваха, тя бдеше над малкия Николчо със строгата ревност на стара жена, запълнила по някакво чудо самотата си в края на своя живот, когато нито бе очаквала, нито се бе надявала.

Неколцината му съселяни го посрещнаха на пазара с радост и му предложиха сам да си избере с кого да пътува:

— Каруците ни са все твоя направа, избирай!

Избра си за спътник най-мълчаливия старец на селото, който през целия си живот, кажи-речи, бе изрекъл само следните думи: „Човек ли е, какво ще ми го хвалиш! Хвали животното, че и зло да е, и добро да е, няма да те излъже!“. Друга дума, комай, никой не помнеше да е изрекъл.

И сега, през целия дълъг път до селото, не изрече. Старецът седна отпред на каруцата, Никола седна отзад, гърбом един към друг, и сякаш преградиха каруцата със зид — на две, всеки в своята половина, всеки със своята посока…

Каруцата на стареца бе последна и до Никола стигаха подвикванията на останалите му съселяни, които разговаряха на висок глас, за да се чуват от каруца на каруца, но гласовете им се оттичаха покрай него, както пътят под него. Навремени, обаче, някоя дума се отриваше о него и той се заглеждаше в нея, замисляше се, като тая, например, че престолнината е дълбока мътна вода, която, ако се избистрела някой ден, кой знае какво щяло да се провиди!

Да се провиди ли — пак няма да се провиди всичко, защото много нещо ще остане скрито дълбоко под утайката, както и високо над избистреното. Не е толкова просто: утаено — избистрено! Самият Дуков, но повече картините на Дуков, научиха Никола, че и в най-гнусната утайка има чиста вода, както в най-избистрената има частици гнусотия. Но съселяните му не бяха виждали онзи бракуван свят пред работилницата на Твореца, свят от камъни и жива плът, в който фалуси от камък проникваха, разкъсвайки плътта, за да се възпроизвеждат в нови камъни и в нова, уязвима плът; не бяха виждали и онази купчина месо, стоварила се и стъпила на сянката си, източена и оребрена от усилие да стигне светлината — порив на падението и падение на порива едновременно, трагично разполовена и трагично цялостна…

Старата крайпътна акация за миг привлече вниманието му: още се държеше, опънатите й до скъсване жили все още се опитваха да съшият двата бряга на пукнатината на свлачището — все още се бореше за двете млади издънки. Докога ли ще издържи? — изпроводи я с горчив, съчувствен поглед Никола.

После тъмното на вечерта припадна изведнъж и скри всичко. Припламваха само смълчаните цигари на съселяните му. Навремени кон изпръхтяваше, копито изчаткваше о камък, изтръгвайки мимолетни синкави искри, и нощта отново се затваряше, като тъмна вода, над мимолетните шумове и искри. Пътят и той се изгуби, потъна в нощта, налучкван и следван единствено от инстинкта на животните.

Потънало в сянката на нощта ги посрещна и селото. Заспало. Будуваха само няколко прозореца, като живи въглени в погаснало огнище, в един от които Никола отдалече разпозна непомерно хубавия си дом.

— Благодаря! — рече на мълчаливия си спътник и скочи от каруцата, ала старецът отвърна: „Човек ли е, какво ще ми го хвалиш…“

Странна нерешителност спря Никола пред пътната врата на собствения му дом. Светлината от прозореца се разстилаше по плочника под асмата и хем го теглеше, хем го плашеше. В края на плочника бе широкото стълбище, на което преди година и нещо, сред зимната виявица, изрече в гърба на жена си онези думи, които сега трябваше да изрече в очите на младите. Онези страшни думи, които едва не повалиха него, самия, когато Кокалестата ги изрече на пазара в престолнината. Как да ги изрече той сега, та ударът да не повали младите? Болката нямаше как да им спести, самата истина е болка, но как и с какви думи да отмери удара — как? „Ех, жено, жено!“

Откъм къщата долетя приглушения, но хубав смях на Зорница, последван от мъжкия смях на младия Никола. Миг след това в този смях се вплете радостен детски крясък. Не чу само смеха на Николица, но и не очакваше да го чуе…

Най-сетне се реши, стъпи на плочника и тръгна към къщата. По стълбището нарочно се заизкачва шумно и шумно отвори входната врата. Гласовете на младите секнаха, смълчаха се. Когато влезе при тях, Зорница възкликна:

— Тате!

Младият Никола пристъпи и му подаде ръка. А Зорница рече смутено:

— Мама още не се е върнала…

— Откъде не се е върнала? — попита той.

— От… Тя… — смути се още повече дъщеря му. — Тя… напоследък, се промени много. Всяка сутрин и вечер ходи на църква, стои до късно. Кемерката как не й говори, и ние, но… Иначе е здрава! — побърза да добави Зорница.

По непомерно хубавото й лице, издължено и меко, осветено от материнството, се гонеха смут, тревога и виновност. Тя цялата бе непомерно хубава, с чиста, сякаш прозрачна хубост, но както се бе извърнала в тревожния си смут, най-силно поразяваше нежната й шия, в сянката на която, току над крехката ключица, пулсираше малка, трогателно беззащитна артерийка.

Младият Никола също бе навел виновно глава.

Единствена внучката му, уловила се за въжетата на люлката и поповдигнала се в безстрашното си любопитство, го гледаше открито и закачливо. Непознаваща болка и грубост, внучката му посрещаше и него, непознатия, с пълна доверчивост. А онова, живо погребаното, за което жена му дори раздаде за „Бог да прости“ на третините му, бе познало болката още при раждането си, и безмерната грубост на света, и цял живот щеше да я носи в безжизнената си ръка и в душата си!

Той се извърна и се наведе над торбата, която бе пуснал на пода. В нея скри и очите си, и въздишката си, и от нея заизважда подаръците за детето — дрънкулки разни, кукли… Подаде ги на Зорница и, укрепил гласа си, рече й:

— В торбата има и дрешки. И за вас…

Но Зорница, първо, се втурна да окачва по въжетата на люлката лъскавата и тракаща шарения, от която очите на детето заискриха, а то радостно закрещя.

— Ох, на мама! — надвеси се над него Зорница. Младият Никола също се наведе от другата му страна.

Деца! — гледаше ги с радост и мъка Никола. Дано Бог им даде сили да понесат и възкръсналото си първомайчинство и първобащинство — възкръсването на първородния им син!

Тях гледаше, а странна умора и безсилие го заливаха. Лицето му, раменете и ръцете му натежаваха и се свличаха мимо волята му. Такъв го съгледа в един миг младият Никола и свенливо докосна Зорница:

— Дядо е уморен!

— Уф, прощавай, тате! — сепна се засрамена Зорница. — Сега ще ти сложа да хапнеш и си лягай.

— Не съм гладен — спря я той. — Но наистина се поизморих, път дълъг…

Сега той спря. Спря го появилата се на вратата Николица.

Черна кърпа стегнато обрамчваше изстиналата белота на лицето й. Изстинало гледаха и очите й, но не излъчваха хлад, а изстинали в себе си, за себе си… Единственото, което се излъчваше от нея, бе нещо далечно, отвъдно, неземно сякаш.

— Дошъл си си — рече и с отвъден глас тя. — Вечеря ли?

Младите бяха навели глави, сякаш жена му бе жив укор към тях. Стори му се, че в стаята повя хлад. Дори детето утихна. Затова преди малко се радваха така! — помисли Никола. — В този дом, изглежда, радостта влиза, когато жена му излезе от него.

— Уморен съм — повтори той. — Утре ще се повидим и разговорим повече.

Николица, както се бе спряла на прага, изви се и мълком тръгна към тяхната одая. „Тяхната!…“ Сякаш не година, а безброй години бяха отчуждили тази одая от тях — от него, ала за пред младите, последва жена си.

Одаята повторно го увери, че бяха изминали безброй години — не я позна! Бе превърната в олтар, параклис, в килия на отшелник, тънеща в сумрака на мъждукаща свещ и дъх на тамян. Пламъчето на свещта изтръгваше само ликовете на разпятия и икони, плуващи сякаш около него.

Но тъмният силует на Николица, макар да се очертаваше едва-едва в сумрака на стаята, изглеждаше кощунствено момински, греховно момински сред този отвъден сумрак и дъх. Доловила сякаш това, тя побърза да коленичи на постелята под разпятията на иконите, сключи ръце и потъна в молитва. Ръцете, лицето и босите й ходила, които се подаваха изпод тъмната й дреха, напомняха гипсовите отломъци в картината на Дуков. В далечния, най-тъмен ъгъл на одаята общото им легло изглеждаше непокътнато и непокътвано от онзи страшен ден, в който той научи от Кокалестата непомерната вина на жена си.

Той най-сетне прекрачи прага на одаята и притвори вратата й зад себе си. Николица, очаквала като че ли само този звук, изрече тихо и бездушно:

— Обрекох се. Обрекох се да ида в манастир. Вие… както решите.

Млъкна. Но мълчеше и Никола, поразен от чуждия, отвъден глас на жена си. След минутно мълчание гласът й пак се обади, попита:

— Намери ли детето, взе ли го? — И сама си отговори: — Взел си го… Така трябва, нали ти правиш и поправяш! Кажи и на младите, помогни им… само на детето не казвай — никога, кажи му, че няма баба, че съм умряла. Няма да излъжеш, аз мене си погребах, за мене си раздадох на третините. Нека знае майка си, баща си и… тебе, тебе трябва да те знае. То вече те знае, знае те… — Отвъдният й глас сякаш се стопи в отвъдното, заглъхна.

Никола провлачи нозе през одаята и се отпусна на отдавна недокосваното легло. Изгърби се, пъхна юмруци между бедрата си и ги стегна до болка. Да можеше, главата си би стиснал така, би я строшил и премазал като орех!

— Като си тръгнеш — върна се гласът на Николица от отвъдното, — ще вземеш и мене. Оттатък престолнината, в балкана, има манастир. Писала съм на игуменката, тя ми отвърна… Това е, решила съм, обрекла съм се!

Тя отключи молитвено сплетените си ръце и заопипва постелята около себе си като слепец. След което рече:

— Ти си легни там. Моята постеля е тази, тук…

В сумрака Никола по-скоро отгатваше движенията й, с които тя намести възглавето си, заметна се с някаква тънка завивка и притихна, свита на кравай.

Той отпусна бедрата си и нахлулата в юмруците му кръв го опари като вряла вода, след което пак така внезапно се отдръпна и букна в главата му. Тялото му, мимо неговата воля, мимо сумрака и тамяновия дъх на отвъдно, мимо страшната пропаст, зееща между него и жена му, припознаваше това свито на постелята тяло — зной на ръжена нива и мамещи бучки лед — и, макар окаменяло, се устремяваше безпаметно и сляпо към нея…

Но не той, леглото под него простена и този отколешен стон го вцепени. Вцепени се, застина и Николица под тънката завивка, сякаш изведнъж почувства колко е беззащитно слаба под нея, и под тънкия сумрак, и под оброка си дори.

— Пожали ме… — прошепна обезсилено.

Шепотът й се източи като нишка от паяжина, в двата края на която провиснаха телата им, окаменели и гърчещи се едновременно от близостта си и от паметта на далечния спомен: „Кого да виниш — човеци, за какво да ги виниш — хубост!“…

Пробуди го тихо пропукване — свещта ли пропука, или свитите му в бели юмруци пръсти, или някое зърно от броеницата на Кемерката в другия край на селото? Нишката на паяжината изведнъж се скъса и той полетя… не, повлече натежалите си нозе към вратата.

Излезе от одаята, излезе от притихналата къща и се отправи към работилницата. Седна и опря пламтящия си тил о хладните камъни на зида. Селото спеше. Цялата отсамна половина на земята спеше в сянката си: „Нощта е сянка…“ Будуваше само той, Никола, Кемерката и Николица.

… Тежко и горко на оногова или на онова, което не може да заспи, будуването е проклятие — от хубост или по хубост, от зло или по зло — все е проклятие!…

Тръгваме още утре! — реши Никола. Заранта ще намери как да поговори със зет си — да му каже истината, а на Зорница ще кажат, когато изпроводят Николица в манастира. Не биваше да отлага повече: колкото и внимателно да опъваш, една душа винаги се къса отведнъж — по-добре отведнъж!

Там, пред работилницата, изгледа отместването на сянката на нощта от селото, но студеният зид така и не охлади пламналата му глава.

Селото заспа с новината, че си е дошъл Никола, но се пробуди с новината, че той още днес преселва целия си дом в престолнината.

Кемерката не заспа от първата, та чак до втората новина.

Непомерното й безсъние бе подпряло клепачите й с клечки… И така се занизаха мислите и промислите й, така се успоредиха със зърната на броеницата й, че… Колкото зърната на една броеница имат край, толкова и мислите човешки в непомерното безсъние!

Седеше си тя до огнището и, прехвърляйки зърно подир зърно, върна се много назад в годините, във вчерашното и завчерашното село, когато непомерно хубавата Николица потегли селото и цялата околност към хубост. Натам и оттам зърната на броеницата й се плъзгаха равно, гладко, ала стигнеше ли до първото раждане на Зорница, до онази прихлупена нощ, която прикапваше само в светлината на фенера, зърното на броеницата й засядаше, затягаше в кордата, и тя трябваше да го насилва. И другояче щракваше туй зърно, другояче пропукваше, та пукотът му се отделяше от пукота на останалите в цялата броеница. С него сякаш свършваше, или започваше нещо, или: и свършваше, и започваше в непомерно хубавия дом на Николица! Ала зърното не казваше нищо. Ами ако тъй трябва?… — запита се пак и пак почна отначало. Но колкото пъти стигаше до туй зърно, проклетото, то пак затягаше и затягаше.

На зазоряване, когато сянката на нощта се отмести от прозореца й и той изряза все още мътната виделина на утрото, Кемерката събра в шепа броеницата си, събра и всичките си мисли и промисли, и се запъти към дома на Никола.

Натам се бе напътило вече цялото село, всичко живо, старо и младо: че как да се не напъти, ставаше чудо нечувано, Никола пръв от селото, и сам, изтръгваше корена си и го местеше в престолнината. И какъв корен!… Дето жилите му бяха най-дълбоки и най-здрави, а върхът му вдигаше очите на всички към непомерната хубост, и към непомерните усилия на Никола да я постигне, да я наподоби.

Неколцина мъже и жени помагаха при товаренето на багажа, ала мнозинството стоеше смълчано и гледаше.

Никола и внукът на Кемерката се бяха отделили до работилницата и си говореха нещо. По-право, говореше Никола, а внукът й кимаше. Тя спря до тях и чу Никола да казва:

— Работилницата и всичко в нея оставям на тебе. Пари сега не ти искам, нито сетне ще ти ги искам наведнъж — работи, спастряй и, на вноски, за десетина години все ще я изплатиш.

Никола изведнъж млъкна, срещнал грейналите очи на младо и непомерно хубаво момиче, което слушаше думите му с не по-малко внимание от внука на Кемерката.

— Много по-рано ще се наплатиш… — рече той тихо и с тъжна усмивка, която накара Кемерката така да стисне броеницата в шепата си, че зърната изхрущяха.

Никола отклони очите си към този звук, след това взе същата тази ръка на Кемерката, с всичките зърна на броеницата в нея, с всичките помисли и промисли, и я целуна.

— Сполай ти…! — рече със същата тъжна усмивка.

Но още преди да се доизрече, преди да се изправи и преди тъжната усмивка да се стопи на лицето му, младото и непомерно хубаво момиче грабна неговата ръка и я целуна.

— Сполай на тебе, чичо Никола! — изрече хем пламенно, хем засрамено и побягна.

Внукът на Кемерката се разсмя високо и щастливо подире й.

— Щом майсторът си има подобна хубост, селото ще има добър майстор! — Никола стисна ръката на внука на Кемерката и отиде да нагледа товаренето на багажа.

Когато двете каруци побраха всичко, подредено и овързано, когато бе привършило и сбогуването с всички, към Кемерката приближи Николица.

— Отивам в манастир, майко, благослови ме! — рече тихо. А почернената й, непомерно моминска фигура, както и непомерно обледенените й очи, не казваха нищо повече. Като зърното на броеницата…

„Сигурно така трябва!“ — прекръсти я Кемерката.

Селото се повлече подир двете каруци, като жилите на изтръгвано от земята дърво. Ала и като тях се протегна, проточи се и някои от тези жилки взеха да се късат — да спират. На билото на хълма спряха, скъсаха се и последните, и започнаха да се извръщат глави ту подир двете отдалечаващи се каруци, ту към селото. Когато каруците съвсем се изгубиха от очите им, извърнаха се към селото и се загледаха в Кемерката, която бе спряла първа, в самата му окрайнина, и сега, връщайки се, изчезваше между къщята.

— И Кемерката си отива… — рече някой.

Всички спряха. Какво е едно село без Кемерка в него, само хубост и майстор не стигат, щом няма кой да рече: „Кого да виниш — човеци, за какво да ги виниш — хубост!…“

И както бяха спрели, замислени и с наведени глави, не видяха жената, която се приведе над пътя и вдигна от прахта изпуснатата от Кемерката броеница. Сетне щяха да я видят…

На тоя свят нищо няма свършек. Нито мерното, нито непомерното — може да се късат, но се и навързват — свят!…

Двете каруци спряха зад железопътната гара на престолния град. Николица бе пожелала тук да се разделят. Тук да й спазари Никола файтон, който да я откара в манастира. Зорница се опита да я убеди да поостане поне ден при тях, или поне само да види новия им дом, но майка й бе непреклонна:

— Моят дом е друг — рече. Взе малката си бохча от каруцата и тръгна към файтона, който Никола вече бе спазарил и платил.

Николица се покачи във файтона вдървено, вдървено седна и остана вдървена, вперила очи право пред нея си. Не погледна нито встрани, нито към тях се обърна. Такава я отнесе файтона.

— Като че не е тя — промълви Зорница. — Ние не можахме, дано Бог й помогне!

— Никой не може й помогна! — рече неочаквано сурово баща й. Рече го с нещо недоизречено, ала като присъда. Зорница трепна и отправи към баща си очи, пълни с уплаха?

Да, Никола бе решил Зорница тук да научи непомерната истина, непомерна откъм зло и добро! Тук, а не в новия си дом, за там трябва да остане само доброто.

Младият Никола усети намеренията на тъста си и се изправи до Зорница, от другата страна на каруцата. От отсамната й страна се изправи баща й. Но не вдигна очи към нея, а първо огледа багажа, който я подпираше отзад, сетне младия Никола от другата й страна, и детето, заспало в скута й. То щеше да я подпре и възпре в най-страшния миг, когато Никола изречеше непомерната истина.

— Защо никой не може й помогна? — попита младата Зорница. А уплахата в очите й питаше още и още: „Защо мълчите и двамата, защо сте такива, защо стоите като истукани, защо…? Какво има?“

— Защо…? — промълви и се приведе към баща си.

— Ще ти кажа — въздъхна Никола. — Но ти… внимавай, ще притиснеш детето, заспало е, пази го! — Като се увери, че детето е не само в ръцете й, но и в мислите й, продължи: — Много е тежко за казване и дваж по-тежко за слушане, ала вече трябва да го знаеш. Досега бе грях на майка ти, ще стане и наш грях, ако още мълчим. Не, не е зло туй, дето ще го чуеш сега! Злото е сторено от майка ти при раждането на първото ти дете, сега го поправяме — злото поправяме, в добро! И пак ще те заболи много, знам, но и много ще те зарадва. Събери силите си и за едното и за другото, и… дръж здраво детето, пази го. Чуваш ли, майка си… майка си… майка си…!

През всеки две думи напомняше на Зорница, че е майка, през всеки две думи сочеше детето в скута й, през всеки две думи преглъщаше своята и нейната болка — през всичките думи я крепеше с ръката си, с очите си, с дъха си… Напразно!

Последната дума, която едва не бе повалила и него, прекърши Зорница.

— Боже… — прекърши се тя върху детето в скута й, бяла като платно.

Двамата мъже мигом я вдигнаха, разтърсиха я, но не те, а писъкът на детето я изтръгна от дълбокия й безсвяст. В първия миг се отдръпна от него като от въглен, но на секундата го грабна, притисна го о пазвата си и го залюля. Люлееше го със сухи очи, люлееше се тя, цялата, люлееше каруцата, като че се опитваше да я прекатури — да прекатури целия този свят, или да го изправи на нозете му!

Баща й и младият Никола напразно се силеха да я спрат, напразно бъбреха объркани:

— Чувай, детето…! Виж детето! Опомни се…

Тя сама, изведнъж се спря, и тогава от очите й бликнаха сълзи. Заизвираха едри и тежки, парещи, и не спираха, не спираха… Детето пак бе заспало и спеше спокойно на пазвата й, а сълзите й падаха и шушнеха в личицето на спящото дете:

— Да вървим, миличко, при… батко ти.

Едва сега светът около тях оживя. Чу се локомотивна свирка, изгромоли влак, кон изцвили, човешки гласове, смях и шум от потеглящи файтони изведнъж нахлуха в съзнанието на тримата. Зорница учудено огледа тази разнолика гмеж, но се сепна и рече на баща си:

— Да вървим, тате! Искам час по-скоро да съм там, при него…

Потеглиха.

Седнал до дъщеря си, Никола подръпваше поводите на коня, но повече бе зает да разказва и описва — да разкаже и опише всичко, та Зорница да го има в очите си и сърцето си от сега: домът за сираци, баба Магда, къщата, работилницата и най-вече малкият Николчо, с чудната му дарба да рисува! Отвори дума и за художника Дуков, и за мебелите-уникати, които сега работеше.

— Като сме заедно, работата ще потръгне още по-спорно — рече Никола. — Работа има за всички, и за тебе, дърворезбата плаче за женски ръце, ще те науча. Нали помниш какво казваше Кемерката: „Работи! Седиш ли и злото седи в тебе.“

— А детето?… — все подпитваше и подпитваше Зорница.

— Казах ти, детето е здраво, ще се зарадва. То отдавна знае, че майка му и баща му са на село и някой ден ще си дойдат.

— Но не знае, че точно днес…

— Не знае, не исках да го тревожа. И баба Магда не знае.

— Искам тя да остане, тате — рече умолително Зорница. В молбата й прозираше признателност към старата жена и потребност от присъствието й в дома.

— Ще остане — успокои я Никола. — Тя и занапред ще ни е нужна, както и ние на нея — сама душа е.

Магда хлъцна, когато видя двете каруци, пълни с багаж и покъщнина, да влизат в малкото дворче. Подпухналите й очи запримигваха, късите й ръце се засуетиха около пълното й тяло и тя само повтаряше:

— Най-сетне… Най-сетне… Най-сетне!

— Сполай ти, бабо! — докосна я забързано, но с признателност Зорница и хлътна в къщата.

— Сполай ти! — последва я нетърпеливо и младият Никола, сподирил Зорница.

Нека бързат, нека вървят, щяха да намерят първородния си син здрав, сит и чисто облечен, улисан както обикновено с поредната си рисунка върху масичката! Нека са сами в тази първа среща…

Никола се дотътри до Магда с последни сили. На душата му бе леко и празнично, а тялото му сякаш бе покосено.

— Хем хубав, хем тежък ден, Магдо — рече. — Свърши… днес свърших последната си и най-важна работа на тоя свят.

— Не си — рече, след като помълча Магда, — ти имаш още работа, още много работа, Никола. Виж, аз моята я свърших тук. Но съм ти благодарна, Никола, плати ми щедро, спастрих нещичко и няма да доживея старините си на улицата.

— Така ли! — сепна се Никола. — А ние се надявахме да останеш. По пътя за насам тъкмо туй си говорехме със Зорница.

— Ами! — хлъцна този път Магда така, че се задави и закашля.

Кашли дълго, след което пребърса насълзените си очи и рече насилено сърдито и разпоредително:

— Какво стоиш, влизай, гладен си… гладни сте всички, а аз се помайвам тук с тебе, хайде!

Но и двамата се заслушаха в гласовете идващи от къщата, различни гласове, а гласове на един дом. Останаха да им се наслушат.