Неустоима сила

Глава 13

Ваканцията, която Калан бе планирал за висшето ръководство на „Дау тек“, трябваше да продължи четири дни и резервацията бе направена в „Мауна Лани“ на остров Хавай. Бяха поканени повече от трийсет души от персонала, а осемнайсет от тях бяха дошли със съпругите си. Групата бе доста голяма, а цялата организация наподобяваше транспортирането на атакуваща армия. Трябваше да бъде поръчана храната, да бъдат предвидени забавленията за всяка вечер — празничните хавайски вечери, партита, фолклорни танци и срещи.

В деня, преди да отпътуват, Мередит бе готова да изхвърли всички през прозореца. А когато се оплака на Кал, той прие проблемите й като нещо забавно.

— Хората се превръщат в деца, когато пътуват някъде — недоволстваше тя, докато преглеждаха последните подробности за срещите.

Трябваше да ги планират сутрин, за да могат колегите им по-късно да поиграят тенис или голф, да отидат на плаж, да се включат в туристическа обиколка на острова или да пазаруват сувенири. Срещите щяха да са кратки, за да не бъдат нито натоварващи, нито досадни. В интерес на истината това бе преди всичко повод всички да се запознаят, но изведнъж се появиха искания за специални стаи, специална храна, а в два случая — и за масажи.

— Просто направете всичко възможно — препоръча той на Мередит и на двете жени, които й помагаха в организацията. Мередит трябваше да следи за разходите, пък и Калан вярваше на преценката й.

— Защо просто не изпратим на всички по един чек и да им кажем да отидат през уикенда в Лае Вегас? — мърмореше Мередит.

— Ще опитаме догодина — съгласи се Кал, бе запазил чувството си за хумор.

Той очакваше с нетърпение ваканцията и съжаляваше, че не може да вземе децата си. Познаваше добре хотела, беше го посещавал преди с тях и знаеше, че го бяха харесали. Но това пътуване бе само за възрастни, въпреки че служителите му се държаха като гимназисти, които отиват на екскурзия с класа. Преди да отпътуват, имаше спорове дори за стаите. Няколко души познаваха хотела и предявиха предпочитания за етажа, височината, гледката и климатичната инсталация.

Мередит разказа на Стив всичко и го попита може ли да дойде. Ала той беше на повикване, освен това си даваше сметка, че там тя ще е заета. А при неговия график наистина бе невъзможно да пътува.

— Ще ми липсваш — каза му тя по телефона вечерта преди заминаването.

— Дори няма да усетиш, че ме няма. Изглежда ще бъдеш плътно ангажирана да ощастливиш всички. — Радваше се за нея. Стори му се, че промяната ще й се отрази добре и въпреки главоболията бе сигурен, че тя ще се забавлява. Мередит не бе толкова уверена. Засега всички й създаваха проблеми.

Но в деня на заминаването, докато се събираха на летището, облечени в хавайски ризи и бели ленени костюми, колегите й бяха в прекрасно настроение. Когато тя най-сетне се настани на мястото си в самолета до Кал в първа класа, се почувства изтощена. Само няколко души от персонала пътуваха с първа класа — членовете на ръководството на компанията. Другите бяха настанени във втора класа, където заемаха голям блок места. Бе ги осигурила срещу сериозна отстъпка.

— Мога ли да знам колко ни струва всичко това? — попита я Кал развеселен, докато стюардесата им сервираше шампанско.

Мередит отказа. За нея бе твърде рано да пие шампанско в девет сутринта и тя поиска кафе.

— Ще разбереш само ако ми позволят да ти дам кислород при излитане — рече тя, отпивайки от кафето си.

— И аз така си мислех. Не ми казвай. По-добре е за моралните ми устои. Или поне така се предполага.

Щом излетяха, тя се отпусна на седалката си с купчина документи. Той й се скара, че си е взела куфарчето.

— Не мога да отида никъде без него, Кал — усмихна се тя засрамено. — В противен случай ще изпитвам вина.

— Трябва да те запишем на уроци по фолклорни танци, за да те разсеем. Не искам да работиш прекалено много по време на това пътуване, Мередит. Трябва да се позабавляваш. Както всички останали.

— Едва ли ще се случи, ако не получат специално поръчаните ястия или ако стаите им не са на посочения етаж, или ако не успеят да отидат на празнична хавайска вечеря.

— Ще го преживеят.

Прегледаха програмата за срещите, състава на групите, както и темите, които щяха да разглеждат, и накрая Мередит захвърли документите, след което се остави Кал да я уговори да гледат филм. Летяха директно за Кона и полетът бе достатъчно дълъг, за да има време за хранене, закуска, филм и кратка дрямка преди пристигането. А на половината на пътя, тя видя, че Кал гледа замислен през прозореца и се запита какво ли го тревожи.

— Добре ли си? — попита го с топлота.

— Добре съм. — Той я погледна. — Просто размишлявах. За кратко време отведох компанията твърде далеч. Чувствам се късметлия.

— Това не е късмет, Кал. Работеше много упорито, за да стигнеш дотук.

— И ти също, особено през последните четири месеца. — Никой не бе работил толкова много. Наистина й беше благодарен, всеки път, когато се сетеше, че Чарли е напуснал и Мередит е поела работата при него. Тя бе един от най-големите му активи. — Надявам се, че си щастлива с нас, както и ние с теб — с признателност отбеляза той.

— Щастлива съм. Ако някога намерим работа на Стив, животът ми ще е идеален — допълни тя тъжно.

Беше толкова трудно съпругът й да не бъде част от всекидневието й. Струваше й се, че е безкрайно далеч. И бе точно така. Посещаваше го веднъж или два пъти в месеца, сякаш й бе стар приятел или старо гадже. Напоследък дори не го възприемаше като съпруг. Вече не бе част от всекидневието й, не можеха да се смеят или говорят, нито да сподели проблемите си с него, освен когато го повикваше по пейджъра. Струваше й се, че той се прибира все по-рядко. Също като нея и той винаги работеше. Очевидно се стараеше да преодолее самотата си, като се товареше с работа.

— Знам, че ти е трудно, Мери — тихо рече Кал. — Понякога ми се иска да мога да направя нещо.

— Може би един ден всичко ще се оправи. Междувременно просто ще трябва да го преживеем. — Ала не бе лесно. Той бе единственият съпруг, който не бе дошъл на пътуването. И тя се ядосваше, че не е тук.

— Много неприятно, че пропадна възможността в Ийст Бей. Лош късмет.

— Може би е съдба — отбеляза тя философски. — Надявам се все пак скоро да се уреди нещо по-добро.

— Дано — искрено пожела Кал.

Повече от всичко искаше тя да бъде щастлива. Ако не бе щастлива, съществуваше възможност тя да напусне компанията и мисълта за това го ужасяваше. „Дау тек“ имаше нужда от нея, както и той самият, за да води финансовите дела. Освен това изпитваше потребност от присъствието й и в личен план. Споделяше с нея всичко — страховете и радостите си, проблемите и мечтите си. Бяха партньори в бизнеса. А имаше и нещо повече. Доверяваше й се дори за децата. Бяха най-добрите възможни приятели.

— Много лошо, че Стив не успя да дойде — допълни. Съжаляваше заради нея, виждаше, че бе разочарована от отказа на Стив да пътува.

— Може би не е толкова лошо. Ще бъда много заета. — Предстояха й три презентации заедно с Кал и още една нейна на отделна среща.

— Най-добре отдели време и за малко забавления. Не искам да се разкъсаш, само и само да угодиш на всички. Нека се погрижат сами за себе си. Ти не си им гид.

— Кажи им го ти — разсмя се тя. — Би си спестил съветите, ако бе видял списъците с искания, които получих.

— Скъсай ги. Това е заповед.

— Слушам, сър — отдаде чест шеговито и той се разсмя.

После разговаряха за други неща, а той й разказа смешни случки от предишни ваканции, спомена и за лудориите, които хората правят в напълно различна среда от обичайната за тях. Преди години Чарли Макинтош се бе напил и бе спал с едно от момичетата — изпълнителка на фолклорни танци, а после не могъл да го преживее. Историята се разказвала дълго и той винаги я отричал, но всички знаели, че е истина, освен жена му.

— Ще се опитам да се държа добре — обеща Мередит, смеейки се заедно с него.

Той се загледа в очите й и тя изведнъж си спомни за Коледа.

— Надявам се — нежно рече той.

Тя не му отговори. Понякога ставаха толкова близки, че тя се плашеше. В известен смисъл Кал й напомняше Стив, когато живееха в един и същи град. Нямаше нещо, което да не може да сподели с Кал. И каквото и неудобство да изпитваха за необмисленото си поведение в коледната вечер, то се изпари, когато тя се върна след Нова година. Тогава възстановиха непринуденото си приятелство. Имаше обаче моменти, когато силата на личността му беше като магнит, който я привличаше неустоимо. Понякога си мислеше, че сякаш бе предопределено да се срещнат и да работят заедно, за да изградят империя. Бяха като две половини на едно цяло, които си съответстваха идеално. Трудно й бе да повярва, че не са се познавали през целия си живот. От време на време й се струваше, че са по-близки, отколкото със Стив. В известен смисъл двамата с Кал имаха много повече общи неща, споделяха едни и същи цели, едни и същи потребности, стимули, отдаденост на работата. Стив живееше в различен свят, неговите мотиви й изглеждаха по-благородни, но сякаш бе друг тип човешко същество. Изобщо не го бе грижа за парите. Не разбираше работата, която тя вършеше, и не искаше да научи нищо за нея. Единственото, което го интересуваше, бе тя да изпитва удовлетворение от дейността си. А какво постигаше, как и защо, не бе от значение за него. Кал обаче разбираше всичко. И това я караше да се чувства добре.

Самолетът се приземи малко след обяд местно време, двамата с Кал събраха групата и всички се качиха на автобуса за хотела. Багажът щеше да пристигне по-късно, а загубеното щеше да бъде намерено. Този следобед нямаше мероприятия и не се налагаше да се срещат до вечеря. Очакваше ги хавайска вечеря, а след това — танци. Срещите започваха чак на следващата сутрин. Двамата с Кал щяха да произнесат кратки речи и да покажат диапозитиви. Тя бе организирала всичко, бяха го обсъдили в самолета. Този следобед не оставаше друго, освен да почиват, да идат на плаж или да поплуват в басейна, а после да се срещнат с другите на вечеря.

— Искаш ли да обядваме в моята стая? — попита я Кал, след като се регистрираха. Стаята му бе до нейната и, както се оказа, терасата им бе обща.

— Разбира се — непринудено се съгласи тя. — А след това да отидем да плуваме, ако не възразяваш. Може би ще се спасим от останалите до вечеря.

— Звучи ми добре — отвърна той, после отнесе куфара й до нейната стая.

Тя се изненада, когато видя, че всъщност е настанена в апартамент, както и Кал, а после се сети, че той лично е резервирал нейния. Имаше просторна, хубава дневна в пясъчни тонове и красива бяла спалня. Приличаше на реклама от списание с инкрустираната със сребро масичка за кафе с форма на раковина. Разполагаше дори с малък кухненски бокс и барче и когато влезе в апартамента си заедно с Кал, вътре звучеше музика.

— Забележително е — прошепна възхитено, когато хвърли поглед навън към палмовите дървета, отвъд които се простираше океанът.

— Стори ми се, че ще е красиво по залез. Исках да си до мен, за да не те безпокоят другите.

Останалите бяха настанени на друг етаж, което бе умно от негова страна. Дори не й хрумна, че е странно стаите им да са една до друга. За тях никога не се бе чула клюка и всички знаеха, че е омъжена. Тя говореше често за Стив.

После Кал отиде в своята стая, а няколко минути по-късно пристигна багажът им. Очевидно нищо не бе загубено, което си беше цяло чудо при такава голяма група като тяхната. Кал бе поръчал големи сандвичи и когато тя отиде при него, всичко бе сервирано на терасата. Дори й бе поръчал ликьор.

— Ще тръгна по стъпките на Чарли, ако не внимавам — засмя се тя, — и ще се напия още по обяд.

— Ако започнеш да задиряш танцьорките, Мередит, ще те изпратя с първия полет у дома.

— Ще се опитам да не го правя — обеща тя, като го погледна престорено засрамено.

Сандвичите бяха вкусни, а ликьорът бе твърде силен, но тя пи малко от него. Двамата дълго седяха на терасата, възхищаваха се на гледката и отпочиваха. Най-сетне тя се изправи и каза, че отива да плува.

— Ще ти правя компания — предложи той.

Тя се появи няколко минути по-късно в бикини и дълга плажна дреха върху тях, носеше сандали с тънки каишки и видът й бе безупречен, както винаги. По същия начин неотразим изглеждаше и той с бански и подходяща риза, обут в леки обувки. Бяха красива двойка и който не ги познаваше, не би допуснал, че не са женени. Изглеждаха толкова близки и свързани един с друг, че бе трудно да се повярва, че никога не бяха се любили. Кал подхвърли нещо в този смисъл, докато слизаха надолу, и тя го погледна с учудване.

— Смяташ ли, че хората ни мислят за женени? — Това изглежда я удиви. Предположението й изглеждаше странно.

— Защо не. Ние дори изглеждаме еднакво. И двамата сме руси, а очите ни са с един и същи цвят. Обичаме едни и същи неща и дори понякога се обличаме еднакво.

— Ето, че нищо не разбираш. Женените хора никога не изглеждат еднакво. Те приличат на нас двамата със Стив — единият тъмен, другият рус, а той винаги има вид, сякаш се е обличал в пълен мрак. Обичам го, но си е такъв — небрежен. Щях да го убия, когато дойде за пръв път тук, за да се запознае с теб. Носеше сако, което е поне на хиляда години. Отдавна се опитвам да го накарам да го изхвърли, но той си го харесва. В крайна сметка се отказах и приех факта, че ще го носи винаги. И той го носи.

— На мен то ми се видя хубаво — вдигна рамене Кал.

Но тя бе права. Стив изглеждаше странно до нея. Тя винаги бе облечена изискано и всичко у нея бе подредено и съвършено. Кал предполагаше, че Стив се чувства по-удобно в болничното облекло, отколкото в костюм. Дори се питаше дали изобщо има костюм. Всъщност Стив имаше няколко, купени от Мередит, но никога не беше ги облякъл.

Слязоха на плажа и едно момче от обслужващия персонал ги настани на шезлонги, предложи им и кърпи. Мередит свали дрехата си и се излегна по бикини. Изглеждаше изкусително, но Кал не каза нищо. Беше невероятна по бански. Много по-красива, отколкото той си бе представял. Взе книгата си, но при близостта на Мередит с гладката й плът и изящни извивки, за него бе невъзможно да се съсредоточи върху четенето.

— Не ти ли харесва книгата? — Тя забеляза, че Кал гледа в празното пространство и се усмихна. На лицето му бе изписано странно изражение, бе вперил поглед в хоризонта. Сякаш внезапно бе съзрял някой или нещо, което очакваше да види там.

— Не… не… искам да кажа, да… чудесна е… просто мислех за нещо друго.

— Нещо не е ли наред?

Изведнъж тя се запита дали не го е обидила по някакъв начин, но той само поклати глава, стана и тръгна сам по плажа. Притесняваше се за него и затова го последва след няколко минути. Не искаше да му се натрапва, но изпитваше неопределено чувство, което я тревожеше.

— Добре ли си? — попита го, когато го настигна.

Нямаше намерение да го безпокои, но той изглеждаше толкова разстроен, че тя инстинктивно се поддаде на порива да му помогне. Този път той се поколеба, преди да отговори. Вървеше по плажа със сведена глава, вълните мокреха краката му. После я погледна и кимна.

— Добре съм, Мери. — Но не бе убедителен.

— Какво става?

— О, не знам… просто такъв е животът, предполагам. Понякога задаваш ли си въпроса, питаш ли се дали през последните десет години не си живяла с глава, заровена в пясъка, без да знаеш накъде си тръгнала? — Болката му сякаш я блъсна в гърдите. Беше като тъмен облак, изведнъж засенчил яркото слънце, всичко потъна в сянка. Такова настроение бе нехарактерно за него.

— Какво те кара да мислиш така? Преди минути изглеждаше добре.

— Не се тревожи, добре съм. Понякога просто разсъждавам за живота си. Съсредоточавам се върху едни неща, забравям други.

— Всички го правим — увери го внимателно тя, когато наближиха края на плажа и седнаха заедно на пясъка, а прибоят биеше леко в краката им, пред тях бе само океанът. Наоколо нямаше жив човек. — Не си изгубил представата кои са важните неща, Кал. Имаш страхотни деца, хубав живот и значим бизнес. Не си си губил времето.

— Какво те прави толкова сигурна? И откъде знаем кое е истински важното? Как да разбера дали децата ми няма да ме мразят след десет години заради нещо, което съм направил, или не съм сторил, или пък съм пропуснал да видя и разбера? Мисля си, че през повечето време съм прав, но дали наистина съм се насочил в правилната посока. Понякога си мисля, че вървя тъкмо в обратната. След петдесет години кой ще дава пукната пара за „Дау тек“ и за всичко, което смятам за важно? Може би единственото, което е от значение, са близките ти хора — той се поколеба, а после завърши мисълта си с онова, което най-много го тревожеше. — През последните осем години бях толкова ангажиран с мисълта, че Шарлот ме е изоставила, че в живота ми никога не остана място за някой друг. Оставих гневът да ме завладее. Единственото, което ме вълнуваше, бе колко ме е наранила. — За пръв път изразяваше болката си пред някой друг по този начин. — Знаеш ли, дълго време смятах, че я мразя. Сега чувствам, че съм си пропилял времето с емоции, които са ме водели наникъде. А сега какво?

— Какво имаш предвид? — Тя бе озадачена от чутото. Мислите му бяха твърде сериозни за плажа в Кона, където бяха, за да се забавляват.

— На петдесет и една години съм. Изоставен съм от съпругата си, отишла си преди осем години. Имам деца, които ще пораснат в близките няколко години. И целият ми живот е само бизнес.

— Имам чувството, че се оплакваш, Калан Дау. — Винаги бе пряма и открита с него. — Самосъжаляваш се. Ти си на петдесет и една, не на деветдесет. Имаш много време да промениш нещата, ако искаш. Никой не е казал, че трябва да останеш сам до края на живота си и не трябва да се чувстваш изоставен от Шарлот.

— Не мисля, че това вече ме вълнува. Може би в това е проблемът. Освен обичта към децата ми, омразата към нея беше основната емоция в живота ми в продължение на близо десет години. Ако изключим това, какво друго имам? Твърде малко е, Мери.

— Сигурно е дошло време да погледнеш в нова посока — отвърна тя.

Мередит умееше да се ориентира с лекота в сложни емоционални състояния и ситуации и стигаше направо до същността на въпроса. Това бе едно от нещата, които той ценеше у нея, когато ставаше дума за бизнес. Но харесваше у нея още много други неща. Твърде много. В известно отношение.

— Какво предлагаш? Накъде да погледна? Към децата, които да изпълват изцяло живота ми, докато не ме напуснат и не поемат по своя път? Към някоя незначителна жена, за която не ме е грижа, която ще заведа на вечеря пет-шест пъти, преди да разбера, че ме отегчава, или към някоя, която се интересува повече от имуществото ми, отколкото от мен самия? Мери, възможностите не са много.

— Това не е вярно — възпротиви се тя, изтегна дългите си крака към водата и започна да играе с пръстите си с мокрия пясък, той я наблюдаваше, без да откъсва очи. — Не всички са отегчителни, не всички преследват парите ти.

— Не бих се обзаложил. Ами ти? — попита я той мрачно. — Какво би направила, ако се разделиш със Стив? Мислила ли си някога за това?

— Опитвам се да не мисля. — Но истината бе, че напоследък често размишляваше по въпроса. Животът им на двата противоположни бряга носеше огромно напрежение и за двамата и понякога тя се плашеше. Имаше чувството, че съдбата ги разделя, сила, по-мощна от тях самите. Никога преди не го бе чувствала и усещането бе плашещо. — Не знам какво ще правя — честно отговори тя. — Твърде дълго Стив е бил част от живота ми, ще бъда загубена без него. Той е добър с мен и аз го обичам. Животът ми би бил много потискащ без него.

Докато говореше, изпита ужас, сякаш щеше да падне в дълбока пропаст. Не искаше дори да й минава мисълта, че може да го изгуби. Ала знаеше, че ако нещата не се подобрят, ако един от тях не направи стъпката в най-скоро време, това можеше да се случи. Вече се изправяше пред този проблем. След като живееха разделени от близо четири месеца, те изглежда поемаха различни посоки и скоро трябваше да предприемат нещо.

— Какво ще направиш, ако двамата се разведете?

— Ще се самоубия — отвърна твърде бързо, за да е искрена, а после се замисли. — Не знам. Ще събера парчетата и ще започна отново, предполагам. Но ще ми отнеме време. Както ти е отнело и на теб, Кал. Това не е учудващо. Вложил си много в брака си. Три деца, седем години, очевидно си вярвал в нея, доверявал си се, а тя те е предала. Мисля, че ще мине много време, преди да се възстановя от нещо подобно, ако може да се каже, че и ти си се възстановил напълно.

— Трябваха ми доста години — призна той спокойно, излегнал се на топлия пясък до нея. Красотата й го завладяваше. Тя изобщо не съзнаваше какво впечатление прави, и той бе благодарен за това. Така бе по-просто. Нямаше да допусне същата грешка, като на Коледа. — Може би твърде много — допълни той. — Вече ме обзема чувството, че съм пропилял последните осем години. Просто исках да покажа на всички колко твърд и циничен съм, за да не разберат колко ме боли. Но истината е, че бях наранен. Твърде много, твърде дълго. — Но мрачното му настроение бе изчезнало.

— А сега? — продължи да настоява Мередит. Той се усмихна. Тя бе чудесен приятел.

— Просто искам да продължа и да заживея отново. Изведнъж усетих остро липсата на всичко, което съм пропуснал през годините, седя тук и се чудя къде съм бил и какво съм мислил.

— И го искаш незабавно — тя се засмя. Както във всичко друго, той бе нетърпелив и искаше моментални резултати без отлагане.

— Разбира се. — Лицето му засия, не се бе чувствал така добре от години. Обичаше да разговаря с нея. Тя не само бе блестящо допълнение към неговия бизнес, но и най-добрият приятел, когото бе имал. Денят, в който я бе срещнал, бе благословен от щастлива звезда. — Добре, намери ми идеалната жена.

— Сводничеството влиза ли в длъжностната ми характеристика.

— Разбира се. То е част от нея.

— Страхотно. И къде, според теб, да я намеря?

— Да ме убият, ако знам — отвърна той с момчешка усмивка. — Със сигурност нямам представа. Не мисля, че има много идеални жени. Повечето са досадно глупави, както твърдят децата ми. Идеалните, изглежда, се крият. — Той се загледа дълго и настойчиво в нея, докато лежаха един до друг. — Или са омъжени. — Тя разбра комплимента и бе трогната, но не каза нищо.

Известно време продължиха да лежат безмълвно и накрая той стана и й помогна да се изправи, после двамата се върнаха обратно по плажа, хванати за ръце като деца. Чувстваше се по-добре, след като поговориха, а когато отново се настаниха на шезлонгите, установиха, че някои от другите им колеги също са излезли на плажа и са се излегнали близо до тях. Ала Кал отново се бе върнал в нормалното си състояние и облакът, който изглежда бе надвиснал над него, за момента се бе разсеял. Поръчаха питиета и побъбриха с другите. След няколко часа Мередит и Кал се прибраха да се преоблекат.

Тя взе душ и когато се появи отново, бе облечена в бяла копринена рокля с тюркоазен гердан, косата й бе чиста и блестеше, беше обула бели отворени обувки на висок ток. Изглеждаше невероятно. Всичко у нея бе прекрасно и когато му се усмихна на общата тераса, той усети, че отмалява. Тя го познаваше твърде добре и Кал се притесни, че ще забележи смущението му, но тя не даде знак, че е разбрала каквото и да е.

— Готова ли си за нападение? — попита я и й подаде чаша бяло вино. Двамата постояха заедно, пийваха, докато наблюдаваха величествения залез. — Тук е хубаво нали?

— Прекалено много. — Натъжи се, че вижда такава красота, без да може да я сподели със Стив. Вече бяха пропуснали много такива моменти. Изобщо не можеше да се свърже с него, откакто бе пристигнала на остров Хавай. От сутринта почти непрекъснато бе в операционната. — Знаеш ли, бих искала да не се присъединяваме към другите, нека да останем тук, на терасата, и да вечеряме спокойно.

— Няма да имаме такъв късмет, скъпа — разсмя се той. Трябваше да вечерят с петдесет души, всичките готови да прекарат страхотно, шумно и весело на Хаваите. Но и той споделяше желанието на Мередит да прекарат тиха вечер.

Както винаги, тя бе любезна с всички, представяше един на друг хората, които не се познаваха, държеше под око всичко, което се случваше, и изглежда предугаждаше проблемите, преди да са се появили. Никой не го разбра, освен Кал. Но той бе наясно какви усилия полага тя, за да гарантира успеха на вечерта за всички присъстващи.

— Ти си удивителна, Мери — каза й, когато се прибираха в стаите си в полунощ. — Подобно на вълшебник се движиш сред тълпата, виждаш всичко и с вълшебната си пръчка правиш всички щастливи. Дори мен. — Тя знаеше, че той не харесва хавайската храна, бе й го признал веднъж, докато планираха това пътуване, затова се погрижи да му сервират стек и пържени картофи със салата. Когато ги поставиха пред него, той се изуми, но веднага разбра какво се е случило. — Има ли нещо, което не успя да предвидиш?

— За щастие, не много — отговори тя, доволна, че той е забелязал усилията й. Не й влизаше в задълженията да се грижи за всичко, но на нея й харесваше да го прави и бе очевидно, че никой друг не е способен да го свърши.

— Вечерта бе прекрасна, благодарение на теб. Ти едва ли си се забавлявала, защото не престана да работиш.

— Напротив забавлявах се. Художественото оформление бе забележително, атмосферата бе непринудена и празнична.

— Искаш ли да поседим на терасата? — предложи той и тя кимна утвърдително.

Кал имаше бутилка шампанско в бара си и сипа по чаша от него. Не бе пила нищо след чашата вино на терасата, преди да отидат на вечеря. Другите се бяха отдали на коктейли и ликьори и тя знаеше, че на сутринта ще ги боли глава. Предпочете да остане трезва и свежа. Седна до него в топлата тропическа нощ. Останаха безмълвни, чувстваха се прекрасно един с друг. Нямаше нужда да говорят, просто се наслаждаваха на усещането за хармония и завършеност, напълно отпуснати.

След малко Мередит остави чашата си и без да каже нищо, той се протегна и взе ръката й, двамата се усмихнаха един на друг.

— Благодаря ти, че си такъв добър приятел, Мери.

— Кал, ти направи много за мен.

— Това е само началото.

Щяха да отведат компанията му далеч напред и той дори мислеше да създаде нов отдел с нейна помощ. Говореха за това от месеци, но не това бе в ума му сега, когато я погледна, и както бе постъпил преди шест седмици, се наведе, неспособен да се противопостави на привличането, което изпитваше, и я целуна. Когато го направи, усети по тялото му да преминава електричен ток и го обзе паника, че не постъпва почтено, но не можеше да се сдържи. За негова изненада тя откликна, обви врата му с ръце и отговори на целувката му. Двамата останаха така дълго, силно прегърнати. Кал си даваше сметка, че трябва да й се извини, но този път не можеше да се застави, защото знаеше, че изобщо не съжалява.

— Не бива да ти го казвам — прошепна той най-сетне, — но те обичам, Мери.

Това признание се изтръгна от дъното на душата му. Бе си дал сметка за това от известно време насам. И тя го усещаше. Всъщност, знаеше го, без да й е казал, и затова кимна. Това бе силата, която я разделяше от Стив. Калан.

— И аз те обичам, Кал — с нежност изрече тя.

Онова, което бушуваше между тях, не бе просто желание. Бе нещо повече. Сякаш бяха части от едно и също тяло, от една душа. И каквото и да се случеше след този миг, тя знаеше, че изцяло му принадлежи.

Той отново я притегли в обятията си, не я пускаше, всяка негова фибра жадуваше за нея. Бе копнял за това от много време. Тя го целуваше със страст, която не бе изпитвала никога преди, дори към съпруга си. Ръцете й се плъзнаха под ризата му и замилваха тялото му, а той внимателно свали бялата копринена рокля от раменете й. Когато тя се изправи, роклята падна в краката й и Мередит застана пред него прекрасна, в бели сатенени бикини и обувките на високи токове. Затаи дъх, както на плажа, и след миг я вдигна и я внесе в спалнята си. Положи я нежно на леглото, възхитен от нейната красота.

— Ти се невероятна — прошепна Кал.

— Не съм правила това никога преди — тихо призна тя, в гласа й пропълзя страх.

— Знам. — Беше му казвала преди, че е била вярна на Стив. Но сега бе различно. Владееше ги потребност — силна и разтърсваща, потребност, на която никой от двамата не можеше да се съпротивлява. — Не се страхувай, Мери… — Ръцете му я опознаваха, устните им се срещаха, тя стенеше тихо. — Толкова те обичам… Никога не съм обичал така — шепнеше той и сякаш думите му бяха като ехо на всичко, което изпитваше тя, на нещо, което част от нея бе разбрала от самото начало.

Насилваше се да си внуши, че постъпва грешно, но с цялото си сърце чувстваше обратното. С всяка частица на душата си усещаше, че той е мъжът, за когото бе родена и при когото трябваше да бъде.