Неустоима сила

Глава 4

През следващите две седмици Стив и Мередит почти не се видяха. Тя оставаше на работа почти до полунощ всяка вечер, работеше с партньорите си за организиране на обединение от фирми за инвестиционна банкова дейност, които да гарантират предлагането на акции с цел превръщането на „Дау тек“ в акционерна компания. Осигури гаранцията на близо трийсет такива фирми. Прекарваше часове в разговори с анализаторите, за да се увери, че всички ще подкрепят предлагането в началото. Точно толкова време изразходваше в разговори със специалистите по продажбите, за да й потвърдят, че са установили контакт с ключовите институции в градовете, включени в обиколката им, и че ще изпратят инвеститори, които да присъстват на гастролната презентация. Сред тях бяха застрахователни компании, големи университети, всички, които имаха значителни средства за инвестиране. И те трябваше да бъдат привлечени. Разбира се, тя се срещаше с адвокатите на фирмата постоянно, за да подготвят документите за Комисията по ценните книжа и фондовите борси, за да е сигурна, че на всичките им въпроси за „Дау тек“ има отговор. Освен това мислеше за обема на акциите, които ще бъдат продадени, за окончателната им цена, макар че в проспекта, който вече доста надхвърляше сто страници, щяха да бъдат посочени приблизителни числа. Това бе невероятно количество работа, което изискваше постоянното й внимание, и тя имаше чувството, че си тръгва прекалено рано от офиса, а всъщност всяка вечер се прибираше у дома след полунощ.

Калан Дау бе невероятно впечатлен от сведенията, които му даваше, когато разговаряха, особено от факта, че тя бе превърнала секцията за рисковия фактор в проспекта в най-позитивната разработка за компанията, изкусно творение, създадено грижливо. Всъщност той бе доволен от всичко, което тя бе свършила, не можеше да повярва на късмета си да работи с такъв специалист.

Седмицата, преди да започне гастролната презентация адвокатите, чиито услуги използваха, изпратиха последния проспект в Комисията по ценните книжа и фондовите борси за одобрение, а Калан бе разбираемо притеснен за резултатите, макар Мередит да го успокояваше. Убеждаваше го, че това е едно от най-добрите първични предлагания на акции, по които е работила, и че той няма никакви основания за безпокойство.

В края на последната седмица всички не доизяснени подробности бяха изгладени и тя се чувстваше уверена, че са обмислили всичко. Обединението бе учредено, анализаторите бяха доволни, специалистите по продажбите бяха ентусиазирани за „Дау тек“, както и те двамата с Калан, дори Комисията по ценните книжа и фондовите борси не им създаваше проблеми.

Единственото, което я притесняваше в края на седмицата преди почивните дни за Деня на труда, беше малкото време, което прекарваше със Стивън, а от телефонните си разговори с него съдеше, че той вече е разстроен от създалото се положение. Ала тя не можеше да промени хода на събитията през последните две седмици. Трябваше да уточни твърде много важни подробности и не бе в състояние да отдели време за съпруга си.

— Имам чувството, че съм женен за имагинерна приятелка — оплака се той в четвъртък вечерта, когато й се обади. Тя все още бе в офиса в един часа след полунощ, а той самият току-що бе излязъл от операция и бе дежурен до петък на обяд. Беше в болницата с малки прекъсвания от вторник сутринта. Бяха му се обаждали четири пъти за спешни случаи, а през почивните дни бе на разположение, затова нямаше основание да се оплаква много-много от нейната заетост.

— Съжалявам — отвърна тя, тонът й бе на уморен, но доволен човек. Радваше се, че всичко върви гладко. Това бе необичайно успешна сделка за фирмата, една от редките, при които неочаквани обстоятелства не причиняваха изненадващи сривове в последната минута. — Изминаха две напрегнати седмици. Направо бе лудница, но си струваше. Не мисля, че някога сме били толкова добре подготвени за предлагане на акции, както сега. — Тя се чувстваше добре не само заради юридическата обоснованост за компанията, но и заради качеството на нейните продукти. Дори Стивън й каза, че инструментите, които прави „Дау тек“, са изключително добри. Мередит разговаряше с него на тази тема от самото начало и той я бе уверил в качеството им.

— Ако трябва да работиш през почивните дни, Мери, ще те убия. — Отново думите му прозвучаха сериозно.

— Кълна се, че ще се опитам да подготвя всичко до утре на обяд и ще съм твоя до понеделник. — Обеща си твърдо, че ще запази почивните дни за Деня на благодарността за съпруга си. Той го заслужаваше. — Ти няма да си на повикване, нали, скъпи?

— В никакъв случай. Не ме интересува дали на половин Ню Йорк няма да му изтече кръвта до смърт, нито дори ако в Сентрал парк изригне вулкан. Не съм на повикване и утре по обяд ще хвърля проклетия пейджър на боклука. Възнамерявам да прекарам почивните дни в леглото с теб, дори да трябва да те прикова с белезници към него.

— Звучи доста ексцентрично — тя се изкикоти при тези негови думи, но в същото време си даваше сметка, че той е много уморен.

А когато най-сетне Стив се прибра вкъщи по обяд на следващия ден, тя вече го чакаше. Беше един от онези влажни дни в Ню Йорк, когато въздухът бе наситен с изпарения, обичайни за края на август, и тя се разхождаше безцелно из дневната по бельо, когато той се появи в измачкани работни дрехи и с двудневна брада, за която не бе имал време да се погрижи. Седмицата бе невероятно тежка за него, но както обеща, той напусна отделението по обяд и когато видя съпругата си, се засмя и захвърли пейджъра си на кухненския плот.

— Ако това чудо се включи през някой от следващите три дни, ще убия някого — закле се той, взе си бира и се просна на дивана, а в погледа му се четеше възхита от белия сатенен сутиен и бикини на жена му. — Надявам се това да не е модел на облеклото ти на гастролната презентация. Възможно е да продадеш много акции, но нищо чудно и да предизвикаш бунт.

Тя се наведе и го целуна, а той опитно прокара ръка по копринената кожа на бедрото й, а после отново отпи от ледената бира, преди да я остави на масичката за кафе.

— Господи, колко съм уморен — въздъхна Стив. — Сякаш през уикенда половината население на Ню Йорк се бе изпозастреляло, а другата половина бе изпопадало и бе изпочупило крайниците си. Ако видя още едно ранено тяло, мисля, че ще изпадна в психически срив. — После й се усмихна, започваше да се отпуска от напрежението през трите дни, прекарани в травматологичното отделение. — Толкова е приятно да те видя. Започвах вече да се питам дали всъщност сме женени. Все едно съм женен за стюардеса — това чувство изпитвам, когато теб те няма, а аз съм тук, или когато ти си вкъщи, а аз — на работа. Понякога е малко странно, нали?

— Така е, но последните две седмици не бях в състояние да направя нищо. Когато се върна, всичко отново ще тръгне спокойно. Обещавам.

— Да, за около две минути — той изглеждаше необичайно изтощен, беше спал общо шест часа през последните три денонощия. Тя се питаше как издържа. Мередит поне можеше да се прибере вкъщи нощем и да си почине, преди на следващата сутрин пак да отиде в офиса. — Надявам се да нямаш друго първично предлагане на акции поне през следващите шест месеца — отбеляза той и тя се усмихна.

— Не съм сигурна, че партньорите ми ще приемат идеята ти — отговори тя и отпи от бирата му, после се настани до него на дивана.

Въпреки че климатикът бе включен на най-висока степен, в апартамента все пак бе горещо. Цялата седмица бе около четирийсет градуса, а към полунощ падаше до двайсет и осем. През изминалата седмица на няколко пъти намаляваха електроподаването, но тя и нейните сътрудници работиха въпреки приглушеното осветление. Болниците не бяха засегнати от икономиите, имаха собствени генератори заради операциите и животоспасяващата апаратура.

— Какво искаш да правим през уикенда? — попита той, загледан в нея с любов, нежно прокарвайки ръка по светлорусата й коса.

Беше смъртно уморен, но не можеше да не забележи, че тя е възбуждащо привлекателна и красива. Никога не я възприемаше като инвестиционен банкер, за него бе просто много красива жена. Професионалният й опит бе малко интересуващо го обстоятелство и за Стивън имаше точно толкова значение, колкото и доходите й. Гордееше се с нея, но никога не бе любопитствал колко пари печели. Когато се ожени за Мередит, тя учеше в бизнес колежа на Колумбийския университет, бе на пълна стипендия и нямаше и стотинка. Цялото й състояние и богатото възнаграждение, което получаваше сега, го караше да се чувства добре, но той не би се притеснявал, ако гладуваха и живееха в студио някъде в Уестсайд, което несъмнено щеше да се случи, ако се издържаха с неговата заплата. Финансовото неравенство между тях обаче никога не бе представлявало проблем за когото и да било от двамата. Тя получаваше огромна заплата и през годините бе направила някои превъзходни вложения, но в интерес на истината те нямаха значение за него.

— Бих искала да отида на бейзболен мач — призна тя с усмивка. Беше страстен бейзболен запалянко, когато имаше време за това, същото важеше и за него, ала този път Стив не прие особено ентусиазирано предложението й.

— В тази жега? Обичам те, но мисля, че си луда. Какво ще кажеш за един филм… след като прекарам следващите двайсет и четири часа с теб в леглото. Това преди всичко, мисис Уитман. — Усмихна й се сладострастно и тя се разсмя.

Копнежът му за нея бе огромен, дори в момент като този, когато бе съсипан от умората. За него бе рядкост да е толкова изтощен, че да не прави любов с нея, освен ако не бе прекарал изключително потискащ ден в работата и не бе загубил пациент. Само тя знаеше колко страдаше той при смъртта на негов болен, особено на дете.

— Всъщност мислех този следобед да приготвя багажа си и повече да не мисля за него през целия уикенд. Защо не се отпуснеш — изкъпи се, дремни, а когато се събудиш, ще съм приключила.

— Идеята не е лоша. Съсипан съм… ала ще се съглася само ако се закълнеш, че няма да ходиш в офиса, докато спя.

— Кълна се, няма. Те не ме очакват през следващите две седмици и искам да ти припомня, че следващия уикенд също ще се прибера при теб, след като приключим в Сан Франциско. Калан ще отиде при децата си, а аз вземам полета в петък вечерта. Ще се прибера вкъщи в събота в шест сутринта и ще остана до заминаването си за Бостън в неделя.

— Това все пак е нещо. Предполагам, че трябва да бъда благодарен за малките радости.

— А по-следващия уикенд можем да се срещнем в Лондон или Париж, когато завърша гастролната презентация.

Той я погледна моментално развълнуван при мисълта за откриващата се възможност и изчисли бързо:

— Кой уикенд е този? След две седмици? — В отговор тя кимна. — По дяволите, на повикване съм. Лукас ще бъде в Далас на някаква среща и аз ще го замествам през уикенда.

— Не се тревожи за това, тогава ще се прибера. В Париж можем да отидем друг път.

Тя се наведе и го целуна, после отиде до спалнята да си вземе необходимите неща за пътуването. А Стив се насочи към банята и стоя под душа близо половин час, за да отмие миризмата, изтощението и мъката на травматологичното отделение. А след това се изтегна на леглото да си почива гол, като я наблюдаваше как се движи спокойно из стаята и опакова багажа си. Пет минути по-късно вече спеше дълбоко.

Стори й се много хубав, когато спря веднъж-дваж да го погледа как спи. Целият им живот беше изпълнен с предизвикателства и беше подреден до последната минута, а въпреки това те продължаваха да се обичат много. Даваше си сметка, че до голяма степен тяхната връзка се развиваше толкова добре, защото той винаги я разбираше и проявяваше търпение. Знаеше, че много други мъже биха се почувствали заплашени от изискванията, които работата й налагаше. Ала не и Стив, той беше щастлив, че тя получава удоволствие от това, което прави, че е удовлетворена от работата си. Това бе идеалното съчетание.

Малко след четири часа Мередит затвори и последната пътна чанта и седна да почете списание и да си почине, нещо, което правеше рядко, но вече бе привършила цялата си работа и дори безкрайно променяните забележки в червено бяха готови. Куфарчето й беше сложено до чантите и през следващите два дни и половина тя нямаше какво друго да прави, освен да се наслаждава на съпруга си.

Той все още спеше дълбоко и похъркваше леко, когато тя чу странно жужене откъм дневната и когато се запъти натам да види какво е, разбра, че е пейджърът му. Загледа се в него подозрително, все едно бе животно, което можеше да я нападне, ако отиде твърде близо до него, но изпитваше и чувство на вина да го пренебрегне. В болницата знаеха, че не е на разположение и след като го търсеха, може би беше важно, може би някой в тежко състояние имаше нуждата от опита и умелите ръце на Стив. Тя бавно се приближи и погледна екранчето на пейджъра. Мигащата червена светлина трепкаше и на интервали се изписваше номер 911. Каквото и да беше, нямаше съмнение, че е спешно. Знаеше какво трябва да направи. Взе го в ръка, влезе тихо в спалнята им и нежно докосна съпруга си по рамото. Той се размърда за миг и се усмихна насън, а после се протегна да напипа гърдата й. Вече беше готов да изпълни дадените обещания, но се намръщи, когато чу жуженето на пейджъра си. Отвори очи и я погледна. Без да каже дума, тя му го подаде и той видя изписания номер 911.

— Кажи ми, че имам кошмари — той се преобърна и го взе от нея. — Този уикенд Лукас си е тук, не им трябвам — промърмори с тежка въздишка.

— Може би трябва да се обадиш — нежно го посъветва тя, седнала до него на леглото. — Може би Лукас иска да се консултира с теб за нещо важно. — Двамата със Стив работеха рамо до рамо и взаимно се уважаваха.

Стив въздъхна дълбоко и се протегна към телефона до леглото с нещастно изражение.

— По-добре да се обадя — каза той, докато набираше телефона и чакаше отсреща да му отговорят. Стори му се, че се бавят прекалено дълго, но персоналът бе недостатъчен и винаги бе зает. — Доктор Уитман се обажда — обясни той лаконично, когато вдигнаха. — Току-що получих повикване от 911 на пейджъра си с мигаща червена светлина. Кажи ми, че е грешка, Барби — рече той, когато позна гласа от другата страна на линията, а после дълго време слуша и Мередит не можеше да разбере за какво става дума. Лицето му побледня, после стисна очи. — По дяволите. Колко души? Колко са при нас? — Въздъхна тежко, когато му отговориха. — Къде ги слагате? В гаража?… Полудели ли са? Какво според тях можем да сторим със сто осемдесет и седем души в критично състояние? Сякаш говорим за битката при Гетисбърг, за Бога… Добре, добре… Ще дойда до десет минути.

Затвори телефона и погледна тъжно жена си. Проваляха не само вечерта, но и уикенда му, а вероятно и цялата седмица.

— По-добре пусни новините. Някакви ненормалници се опитали да взривят Емпайър стейт билдинг в четири часа, точно когато всички все още са в офисите си, а и е пълно с туристи. Убити са близо сто души, над хиляда са ранени. Изпращат ни някъде между двеста и триста ранени в тежко състояние. Останалите с по-леки наранявания разпределят между болниците в целия град. Имам седемдесет и пет легла в травматологичното отделение, а в коридорите са прибрани над сто души заедно с хората от „Бърза помощ“, други сто ще пристигнат през следващия един час. Обаждат се на медицинския персонал от Лонг Айланд и Ню Джързи, Уикендът ни отиде по дяволите. Съжалявам, скъпа.

Той имаше вид на човек, чийто най-добър приятел е умрял, всъщност бяха загинали най-добрите приятели на много хора, съпрузи, съпруги и деца. Приличаше на случая с „Титаник“. Мередит включи телевизора, докато той се обличаше, всички канали предаваха за трагичния инцидент. От едната страна на сградата се бе образувала огромна дупка, виждаше се, че цялото здание е обвито в дим, проблясваха огнените езици от бушуващия пожар, причинен от експлозията на бомбата, и това създаваше впечатлението за вулкан, който ще изригне всеки момент.

Двамата се загледаха за миг, после камерите се обърнаха по посока на воя на линейките и пожарните, които се задаваха по улицата, все още извеждаха хората от сградата, някои от тях се бяха промъквали надолу по стълбите в дима и тъмнината, облени в кръв и ранени, а после показаха смразяващи кадри на трупове, покрити с брезент. Те илюстрираха по ужасяващ начин на какво бе способна човешката раса понякога.

— Как е възможно някой да стори подобно нещо? — попита Мередит с приглушен глас, докато Стив пристягаше връвта на работния си панталон и нахлузваше чехлите на краката си. Добре поне, че бе поспал два часа и отново се чувстваше бодър. Предстоеше му продължително натоварване и двамата го знаеха. — Мога ли да помогна с нещо, ако дойда с теб? — Тя ненавиждаше мисълта да остане вкъщи, напълно безполезна. А сърцето я болеше от видяното в телевизионните новини.

— Не мисля, скъпа. Доброволците обикновено не вършат никаква работа в подобна бъркотия. От общината ще ни дадат хора от гражданската отбрана, а Барби спомена, че ще ни изпратят медицински персонал от Националната гвардия от Ню Джързи. Ще ти се обадя веднага щом се освободя за миг.

След видяното по телевизията, тя знаеше, че това няма да е скоро.

След две минути вече бе излязъл, а тя седна на леглото и се загледа в телевизора с невярващ и ужасен взор как интервюират десетки от оцелелите. После превключи на друг канал, където картината бе още по-потискаща. Изобщо не можеше да си представи какво ще види Стив в болницата, особено след като щяха да изпращат при тях най-тежко ранените. Напомняше й за бомбения атентат в Оклахома през 1995 година, но бе по-лошо.

А през следващите двайсет и четири часа Стивън изобщо не се обади. Тя остана в апартамента, страхуваше се да не пропусне обаждането му, ако се освободи за миг и й позвъни, но очевидно той нямаше възможност. Мередит отново прегледа материалите си за пътуването, тъй като нямаше какво друго да прави.

Стив й се обади чак в събота, в полунощ. Бяха минали трийсет и един часа, след като бе излязъл от апартамента. Каза й, че откакто е дошъл на работа, дори не е сядал, не е спал и не е ял друго, освен чипс и понички. Бяха изгубили петдесет и двама от близо триста тежко ранени пациенти, изпратени при тях, а другите все още бяха в тежко състояние. Сред тях имаше и деца, и неизбежната група туристи.

— Добре ли си? — попита го тя с безпокойство в гласа.

— Добре съм, скъпа. С това си изкарвам прехраната. Би трябвало да стана дерматолог, ако искам отпуск и почивни дни в края на седмицата. Съжалявам само, че не прекарах този уикенд с теб, преди да заминеш. Ала такъв бе професионалният им живот и те не си правеха илюзии. Мередит отдавна бе приела този факт. — Не мисля, че ще се прибера, преди да си заминала в тона му прозвуча извинение.

— Не се тревожи за това. Ще се видим следващия уикенд.

— Вероятно ще съм тук дотогава. Ще ти се обадя по-късно. Сега трябва да вървя.

Все още му предстояха операции, продължаваха да им прехвърлят пациенти от други болници, които не можеха да се справят с тежките случаи. Той си даваше сметка, че още няколко дни ще трябва да се справя с хаоса. По-късно вечерта пак й позвъни, но ситуацията не се бе променила кой знае колко. Чуха се и в неделя, малко преди обяд. Стори й се изтощен. Каза, че е успял да поспи два часа предната нощ, но това бе единственият му сън, откакто бе излязъл от къщи. Живееше на кафе.

— Трябва да поспиш малко, Стив.

Тя се тревожеше за него, боеше се, че е твърде уморен, а в такова състояние можеше да не разсъждава трезво и да вземе грешни решения. Но това сякаш никога не му се случваше. Обикновено се опитваше да работи в разумни граници, но при големи злополуки всички граници отиваха по дяволите. А в случай като този, тя знаеше, че ще остане в болницата толкова дълго, колкото е необходимо. Сякаш имаше неизчерпаема енергия да е винаги на крак, а в интерес на истината, знаеше го, в такива моменти той беше във вихъра си. Ненавиждаше случилото се с пациентите му, мразеше това, което ги бе довело при него, но след като веднъж бяха дошли тук, той им се отдаваше напълно и би умрял за тях. Именно това го правеше толкова добър лекар. Имаше издръжливостта на боен кон.

— Ще поспя два часа — обеща й той. — В графика за операционната съм вписан след няколко часа. Лукас обаче е тук и той ще поеме вместо мен.

Бяха страхотен екип и Мередит бе сигурна, че от експлозията насам бяха спасили живота на безброй много хора. По-рано същия ден група душевноболни екстремисти бяха поели отговорността за атентата, но досега никой от извършителите не бе задържан.

— Ще ти се обадя, преди да тръгнеш утре.

Не бе за вярване, че първият ден от работната седмица бе наближил. Дори за нея пътуването изглеждаше светско и шокиращо маловажно в сравнение с тази трагедия, засегнала толкова много невинни хора.

— По-добре утре тръгни за летището рано, скъпа — предупреди я той, — ще затегнат навсякъде мерките по сигурността и може да изгубиш много време в проверки. — Добре беше да й напомни това и тя си отбеляза наум, че трябва да тръгне рано, макар да отиваше само до Чикаго.

— Ще ти звънна утре, докато пътувам, ако мога да те хвана. Не се притеснявай, ако не успееш да ми се обадиш. Знам, че си зает.

Той се засмя, като чу думата зает, тъй като тя бе твърде слаба, за да опише истинското положение. Човек се промъкваше с труд през коридорите на травматологичното отделение. Хора лежаха на легла и носилки, където ги бяха оставили санитарите от „Бърза помощ“, а някои дори бяха на матраци по пода. Отделението бе пълно до краен предел, а персоналът му бе изтощен.

— Благодаря на Бога, че повечето са на интравенозни системи и не се налага да ги храним — иронично отбеляза той. — Националната гвардия осигуряваше камиони с храна, за да поддържа персонала, а Червеният кръст им бе изпратил батальон доброволци, обучени да дават първа помощ, за да им съдействат. — Приятен път, Мери… дай им да се разберат в Чикаго!

— Благодаря ти, скъпи. Грижи се за себе си. Ако е възможно, не се преуморявай.

— Добре… мислех утре да поиграя тенис и след това да отида на масаж… Бъди добро момиче… да не вземеш да се мотаеш на презентацията по бельо… внимавай с онзи Дау…

Той не бе забравил сравнението с Гари Купър и това явно не му харесваше, ала и вярваше и знаеше, че никога не би му изневерила. Не обичаше да са разделени толкова дълго, а това вече се случваше със седмици. Надяваше се нещата да се променят, щом приключат ангажиментите им по злополуката и нейните пътувания.

— Може би през някой уикенд ще можем да заминем.

— С удоволствие.

Той й се обади още веднъж преди тя да тръгне за летището в понеделник следобед, но беше в паузата между две операции и се наложи да затвори след секунди. Веднага след това тя взе пътните чанти и куфарчето си и излезе навън да хване такси до летището. По улиците цареше пълен хаос. Както Стив бе предвидил, мерките за сигурност бяха много големи и тя се регистрира за полета си до Чикаго едва след час. Имаше чувството, че напуска военна зона. На летището имаше дори въоръжена охрана и войници с автомати.

С облекчение се качи най-сетне на самолета и след време се озова в относителното спокойствие на летище, „О̀Хеър“ в Чикаго. Един час по-късно вече се бе настанила в хотела, а когато се регистрира, Калан Дау все още не бе дошъл. Обади й се от стаята си час и половина по-късно, заприлича й на дете, което за пръв път отива на лагер, малко уплашен и превъзбуден.

— Какъв е този град, в който живееш — започна той без предисловия. — Гледам новините от петък. Божичко, ужасно е!

— Така е. Съпругът ми работи в главната травматологична болница в Ню Йорк. От петък при тях са постъпили над триста тежко ранени пациенти.

— Сигурно е много зает — отбеляза Калан, в гласа му прозвучаха уважение и възхищение.

— Вярно е. Оттогава не съм го виждала. При всеки наш разговор съобщаваше ужасни подробности. От експлозията досега са починали близо двеста души. Както и да е, какво става с теб? Готов ли си за голямата презентация утре?

Започваха с работна закуска сутринта, където щяха да направят презентацията си пред потенциални инвеститори. Щяха да покажат диапозитиви, следваше няколкоминутно нейно експозе, после тя щеше да представи Калан Дау, който да направи презентацията на кампанията си, а след него щеше да говори финансовият директор Чарли Макинтош. Щяха да завършат с въпросите на присъстващите. По обяд започваха всичко отначало за друга група потенциални инвеститори. Даваше си сметка, че в края на седмицата всичко щеше да му е познато, но за момента, преди да са започнали, очакваше той да е нервен.

Това бе велик момент, за който всички бяха работили усърдно. Мередит изобщо не се тревожеше. За нея бе интересно да види кой ще дойде и да дирижира всичко безкрайно прецизно. Надяваше се да бъдат добре приети, а кандидатите за емисията да се окажат повече от очакваното, което означаваше поръчки за повече акции, отколкото бяха запланувани. Целта винаги бе кандидат-купувачите да са повече, да се наберат повече поръчки, отколкото можеха да бъдат удовлетворени, защото това гарантираше висока цена на вторичния пазар, ако акциите в обръщение не бяха достатъчно. В този случай поръчките на „зелено“ в размер на пет до десет процента повече акции би трябвало да бъдат добавени към първоначално предвидените, което щеше означава повече акции, но все пак недостатъчно за задоволяване на всички поръчки. Желателно бе търсенето на потенциалните инвеститори да не бъде удовлетворено напълно, което би означавало пълна победа за фирмата на Калан и нейните гаранти. На Мередит много й се искаше в случая да се стигне точно до това.

— Не ми е приятно да го призная — притеснено каза Калан, сякаш бе момче, — но ми се струва, че съм малко нервен. Все едно съм девственица.

— Няма да е за дълго — засмя се тя. — Когато стигнем до Ню Йорк, вече ще бъдеш професионалист и гарантирам, че ще ти хареса. Човек се пристрастява.

— Щом казваш.

Тя го запозна с някои подробности — кой ще присъства на работната закуска и обяда на следващия ден. След това заминаваха за Минеаполис, за да организират там вечеря, а в сряда сутрин на същото място щеше да има закуска. После продължаваха за Лос Анжелис за вечеря, четвъртък цял ден щяха да прекарат там, а късно вечерта заминаваха за Сан Франциско за закуска и обяд в петък. После той се прибираше у дома, а тя вземаше директния полет до Ню Йорк с надеждата да се види със Стив през уикенда. По това време щеше да е изминала седмица от раздялата им и тя бе сигурна, че и двамата ще бъдат изтощени, но и щастливи да бъдат заедно. Дотогава обаче й предстоеше усилна работа.

— Изтощавам се само като слушам програмата ни — отбеляза Калан, но в гласа му се усещаше задоволство. — Ако някой от полетите ни се забави, можем да провалим цялата сделка — допълни той с нескрито безпокойство.

— Уредила съм чартърни полети от всеки град, ако стане нужда. Ще видим как ще тръгнат нещата. Утре обаче трябва да побързаме за полета до Минеаполис.

Беше действала хладнокръвно, както винаги. Бе помислила за всички подробности. Бе свикнала с тези ситуации, както и да урежда и най-дребните детайли. Дори бе разбрала от секретарката му какво обича да пие и бе осигурила в хотелския му апартамент бутилка от любимото му шардоне и съставките на коктейла „Сапфирено мартини“ — малък жест, който той оцени, когато огледа обстановката. Тя беше невероятна жена.

— По-добре си почивай тази вечер, за да си свеж за първата ни презентация утре. — Заприлича му на икономка, която се грижи за момчетата в училищен пансион, и той се разсмя.

— В интерес на истината, надявах се да вечеряш с мен. Можем да отидем по-рано, Мередит. Ако остана тук сам, ще се тревожа и до сутринта ще полудея.

Тя сякаш се поколеба за момент. Беше прекарала уикенда самотно вкъщи, без Стив, и предложението за вечеря й се видя привлекателно.

— Не съм сигурна, че трябва да ти позволя да правиш това, но може би ако отидем по-рано на вечеря, Кал… Не искам да стоиш буден до късно.

Той отново се разсмя и обеща да се прибере в стаята си веднага след вечеря.

— Все едно се чувам как разговарям с децата. Ще се оправя. Обещавам. Ще се прибера тук и ще пия мартини до сутринта.

— О, страхотно — засмя се Мередит. — Може би трябваше да прибера тези бутилки. Вече си мисля, че е най-добре да ти дам приспивателно, за да заспиш дълбоко. Разбира се, че ще се оправиш. Когато всичко свърши, ще бъдеш много горд с „Дау тек“. Всички ще се гордеем.

— Толкова съм ти благодарен за всичко, което направи за мен, Мередит. Ти си невероятна.

Несъмнено бе искрен, но в момента бе също много притеснен.

— Не повече от всеки друг от фирмата, Кал — скромно отвърна тя. — В подготовката участваха много хора, а анализаторите и пазарните експерти помогнаха също, както и партньорите ми.

— Дори Комисията по ценните книжа и фондовите борси беше добра с нас — потвърди той със задоволство. Проспектът бе изчерпателен и те, изглежда, го бяха харесали. — Както и да е, хайде да вечеряме и да празнуваме. Вероятно това ще е последната ни сносна вечеря за тази седмица.

Той вече бе чувал, че храната на гастролните презентации по правило е отвратителна и обикновено отговаряше на определението „гумено пиле“. Ала той не се тревожеше дали храната ще е добра, интересуваше го само всичко с презентацията да е наред. А след като бе в умелите ръце на Мередит, вече започваше да се заразява от нейния оптимизъм.

Срещнаха се точно в седем и трийсет. Бе поръчал лимузина, която да ги откара до ресторанта, и тя ги чакаше отвън, а Кал изглеждаше както винаги красив и безупречно елегантен, и разбира се, с калифорнийски тен. Приличаше й повече на актьор или на фотомодел, отколкото на бизнесмен, ала тя работеше с него от доста време и вече се бе убедила в деловите му качества. Но най-много харесваше у него блестящия му ум, съобразителността и непринуденото му чувство за хумор. Когато бяха заедно, тя винаги прекарваше добре.

Разговаряха по пътя до ресторанта, където ги настаниха на уединена маса в ъгъла. След като си поръчаха пържоли и вино, той се обърна към нея с усмивка и й зададе въпрос, който не очакваше.

— Е, разкажи ми за този доктор Килдеър, за когото си омъжена, Мередит. Работата на травматолога трябва да е доста напрегната, особено след атентат като този през уикенда. Сигурно не го виждаш много-много.

— Така си е — тя се усмихна, — но аз също съм твърде заета. Между нас има добър баланс в това отношение.

— Отдавна ли сте женени? — Той явно се интересуваше от нея, а досега тя не бе споменала нищо за личния си живот. Единственото, което бе научил, е как се справя професионално.

— От четиринайсет години. Оженихме се, когато бях в Колумбийския университет, в бизнес колежа.

Донесоха виното и сервитьорът напълни чашите.

— Имате ли деца?

— Не. — Произнесе го с изненадваща твърдост в гласа, а той повдигна едната си вежда, учуден от тона й.

— Това ми прозвуча като категорично не. Да разбирам ли, че идеята не ти допада много?

Мередит бе пробудила любопитството му.

— Нямах предвид това. Просто и двамата страдаме от липса на време. Винаги съм смятала, че един ден ще имаме… просто не виждам кога. Започвам да мисля, че е възможно да не се случи никога.

— Ще бъдеш ли разочарована, ако не стане? — Жадуваше да научи за нея колкото бе възможно повече, пък и тя нямаше нищо против да разговаря с него. Така или иначе през следващите две седмици щяха да прекарат доста време заедно. Нямаше да навреди, ако знаеха повече един за друг.

— Мисля, че не — искрено му отвърна тя. — В известен смисъл би било облекчение да не мисля за това, да не се налага да преценявам кога и дали ще сме в състояние да го направим и дали ще бъдем почтени към децата си и един към друг. Съпругът ми обаче би се разочаровал, ако нямаме деца. Напоследък често повдига този въпрос.

— А ти? Разговаряш ли с него по тази тема?

Кал я притискаше.

Тя се усмихна в отговор на въпроса му.

— Говорех повече за твоето първично предлагане на акции, за забележките в червено — ето за какво говорех.

— Това е показателно, нали?

Той също й се усмихна.

— Просто не виждам смисъл да имаш деца, след като през по-голямата част от времето си на работа до полунощ, а понякога и до два часа през нощта. А когато в болницата настъпи напрежение, Стив работи на смени по шейсет и осем до седемдесет и два часа, или докато имат нужда от него, а после остава при пациентите колкото е необходимо. И кога при това положение е възможно да бъдем с децата си? В някой от редките ни уикенди заедно или за седмица през лятото? Не би било честно към тях. Те заслужават да получат повече от родителите си. Ами ти? Как се справяш? Последния път, когато бях в Калифорния, ми каза, че имаш три деца.

— Така е. Майка им много приличаше на теб. Тя беше адвокат в развлекателния бизнес. Когато се запознахме, работеше в Лос Анжелис. По това време живеех там. Дори не искаше да се женим. Уговарял съм я да се омъжи за мен, насилвал съм я, както казваше по-късно, а когато преди години се преместих в Сан Франциско, за да стана част от Силициевата долина, тя отказа да дойде с мен.

— И това бе краят? — Мередит го погледна изненадано, не проумяваше как е възможно съпругата му да е била толкова непреклонна. Сан Франциско не изглеждаше лошо място за живот, а тя предполагаше, че и там има адвокати в развлекателния бизнес, макар и не с този размах, както в Лос Анжелис. Ала Калан й отговори с усмивка:

— Не, това не беше краят. Тя пътуваше до Лос Анжелис и обратно. Лудницата беше пълна. Никога не се случвахме заедно в един и същи град, а когато успявахме и се събирахме или нещо ни тревожеше и изобщо не общувахме, или бяхме изморени. Изненадващото във всичко това бе, че решихме да имаме деца. Може би решихме не е точната дума. Първото се появи по случайност, а следващите две бяха в резултат на моето настояване, че не е добре да имаме само едно дете.

— Аз съм едно дете — отбеляза Мередит развеселена.

— И аз — отвърна Калан и не я изненада кой знае колко.

Той притежаваше енергичността, стимула и амбицията да успее, които бяха типични за единствените деца.

— Сега няма проблем, но не мисля, че ми беше много приятно като дете. Пък и смятах, че след като ние сме толкова заети, е добре да имат брат или сестра.

— Изненадана съм, че е приела теорията ти.

— Тя беше лоялна. Наистина положи усилия за известно време. И двамата искахме нещата да потръгнат, но струва ми се, аз бях този, който не разсъждаваше трезво. Тя никога не е била със силно развит майчински инстинкт и се интересуваше много повече от бизнеса, отколкото от децата си. Наехме детегледачка и веднага след раждането се връщаше в Лос Анжелис със следващия самолет, който беше в състояние да вземе. Когато си идваше през уикендите, приличаше по-скоро на леля, дошла на посещение, отколкото на тяхна майка. Накрая започна да се прибира вкъщи все по-рядко. Казваше, че е прекалено шумно и цари голям хаос. Истината е, но аз никога няма да я кажа, че децата я подлудяваха.

Всичко това звучеше тъжно на Мередит, точно това не искаше да се случи в живота й. Питаше се как ли се чувстват сега децата му и колко висока цена са платили в емоционално отношение за безотговорното поведение на майка си.

— А къде е тя сега?

— Това е друга история. Онова, за което не си дадох сметка, улисан в проблемите, е, че те с партньора й са имали романтично увлечение в продължение на няколко години преди да се запознаем и през по-голямата част от брака ни. Бяхме женени от седем години, когато тя ми призна. Вече имахме три деца, а тя искаше да ни напусне. Даде ми попечителство върху децата, без да й мигне окото, година по-късно те закриха практиката си в Лос Анжелис и се преместиха в Лондон, за да открият кантора там. Бяхме разведени от осем години, когато преди няколко години тя най-сетне се омъжи за него, и мисля, че са много щастливи. Не е нужно да казвам, че нямат деца.

— Вижда ли понякога децата?

— Три-четири пъти в годината идва за по няколко дни. Обикновено ако някой от нейните клиенти прави филм в Лос Анжелис, и тогава вижда децата. Всяко лято ги води за няколко седмици в Южна Франция.

На Мередит това й се струваше безсърдечно и й стана жал за децата.

— Мразят ли я за това… или просто са разочаровани?

— Нито едно от двете. Мисля, че я приемат такава, каквато е. Те не познават други отношения. А и аз съм край тях през повечето време. Опитвам се да не работя до много късно, разрешил съм им да ми се обаждат в офиса, ако имат проблем. Уикендите са свещени, всяко лято вземам месец отпуск и прекарваме на езерото Тахо. Всичко се подреди много добре, но не така си представях нещата. Мислех, че ще сме от онези симпатични семейства с мама и татко и ято деца край тях. Вместо това сме аз и ятото… или по-точно ятото и аз. — Той й се усмихна. — Прекарваме добре заедно и те ангажират цялото ми внимание, особено през уикендите.

— Изненадана съм, че не си се оженил отново — призна честно Мередит. — Сигурно не е лесно да гледаш сам три деца.

— В известен смисъл е лесно — отвърна той с изненадваща прямота. — Не е необходимо да спориш с друг как да ги възпитаваш. Няма битки за това кое е правилно или неправилно и дали е добро за тях. Вземаш сам всички решения. Отношенията ни са прекрасни и мисля, че те ме уважават. И за да бъда откровен, струва ми се, че Шарлот ме изцели. Никога повече не съм пожелавал да имам подобна връзка. Има нещо невероятно изкуствено и непочтено в брака.

Особено ако жена ти през цялото време спи с бизнес партньора си. Ала Мередит се постара да не каже това гласно. В края на краищата те с Кал може и да се сприятеляваха, но той все пак й беше клиент.

— Трябва да си бил много обиден, когато ти е казала истината — внимателно отбеляза Мередит. — Изненадан ли беше, или го подозираше?

— Не съм го подозирал и за миг. Смятах я за най-почтената жена под слънцето. Тя самата имаше същото мнение за личността си. Много се гордееше със себе си, че той бил единственият друг мъж, с когото е спала, преди да се оженим. В нейните очи това бе равносилно да ми бъде вярна. Аз обаче не приех нещата по този начин. Преживявах го дълго време.

— А сега? — попита Мередит, след като допиха първата си чаша вино и започнаха да вечерят.

Разговорът бе интересен и й даваше неочакван поглед за личността му. Историята му будеше съчувствие у нея. Даваше си сметка, че ако Стив някога бе имал връзка, тя би била съсипана. Що се отнасяше до Стив обаче, сигурна бе, че той никога не би постъпил така. Ала изглежда съпругата на Калан бе от друга порода.

— Преживяваш ли още?

— Да преживявам? Не, вече не. Наистина, когато се замисля за това, понякога се ядосвам. Постъпката й не бе почтена, но често става точно така. И не съм склонен да извърша същата глупост като се обвържа отново. Не искам да си слагам главата на дръвника и да предлагам на някого възможността да я отсече или пък да изтръгне сърцето ми. Бракът понякога прилича на гладиаторска арена, подобно на Колизеума. Просто вече нямам силите да се предлагам на лъвовете.

Той използваше силни изрази, а картината, която рисуваше чрез тях, бе сурова. Беше измамен от жената, която бе обичал и на която бе вярвал, майката на неговите деца, и беше очевидно, че изобщо не й е простил, нито бе преживял измяната напълно. Мередит не бе сигурна, че трябва да го обвинява за това.

— Колко са големи децата ти?

Той се усмихна. Не беше трудно да се види, че ги обичаше с цялото си сърце.

— Мери Елън е четиринайсетгодишна, трудна възраст, бих казал. Допреди година ме смяташе за велик, според нея оттогава коефициентът ми на интелигентност непрекъснато намалява. В нейните очи съм вече едва ли не изкуфял. Джули е на дванайсет и все още ме признава, но и тя започва да навлиза в същата зона като Мери Елън. Още една година и авторитетът ми ще се срине и пред нея. Андрю е на девет. По някакво чудо той все още смята, че съм страхотен. Надявам се да се запознаеш с тях някога, Мери. — Без предисловия той започна да я нарича галено по същия начин като Стив, но тя не обърна внимание.

— И аз се надявам. Изглежда са чудесни деца.

Ала не можеше да не се запита дали не им е трудно да растат без майка край себе си, особено на момичетата, които бяха в пубертета. Не можеше да си представи, че им е лесно — нито на тях, нито на Кал. Тази история бе много вълнуваща. Клиентът й очевидно бе интересна личност и й се искаше да научи нещо повече за него. Не искаше да го разпитва, но се чудеше дали има приятелка, или беше един от онези мъже, които, след като веднъж са били наранени, се задоволяват с тълпа временни компаньонки край себе си, може би от време на време и само с една от тях, но която можеше да бъде отстранена в момента, в който се сближи твърде много с него. Не й приличаше на човек, на когото му допада идеята да се ангажира, не и след преживяното първия път, и в известен смисъл тя изпитваше жалост към него.

Ала той я изненада със следващия въпрос.

— Мередит, защо според теб не искаш деца? Пропускаш едно вълшебно преживяване, но хората, които не са минали по този път, не го знаят.

— Никога не съм имала време за бебе. Просто съм твърде заета. И мисля, че няма да е честно към моите деца. Не искам да постъпя като съпругата ти, да наема детегледачка и да се върна бързо на работа. Децата заслужават майките им да са непрекъснато до тях, но ако трябва да съм честна, струва ми се, че това не би ми било приятно. Прекалено голямо удоволствие изпитвам от работата си.

— Смяташ ли, че наистина е така, или това по-скоро показва, че не си дотам привързана към съпруга си?

Тя се вцепени и бързо поклати глава в знак на отрицание:

— Мисля, че двамата със Стив сме доста привързани един към друг. Никога не е имало проблеми помежду ни. Наистина е свързано с кариерите ни.

— Същото ми каза и Шарлот, когато за пръв път й предложих да имаме деца. Ала истината е съвсем различна. Тя имаше връзка с друг мъж, който никога не е искал да се ожени за нея. А и не мисля, че тя бе сигурна в чувствата си към мен, въпреки че си представяше обратното. Струва ми се, че когато една жена наистина вярва на някой мъж, тя иска да има деца от него. Може би ти не си толкова сигурна в доктор Килдеър, както смяташ, Мередит, нито пък в чувствата си към него.

Теорията му бе шокираща и тя дори не искаше да я слуша. Със сигурност не важеше за тях със Стивън, независимо дали Калан Дау си вярваше.

— Гарантирам ти, случаят не е такъв. Ние сме много влюбени един в друг. Възможно е да съм просто една от онези жени, които нямат нужда от деца, и съм достатъчно умна, за да си давам сметка за това. Може би няма да съм много добра майка. Това обаче няма нищо общо с привързаността ми към съпруга ми.

— Не го вярвам, Мередит. Ти сигурно си въобразяваш, че си привързана към него, но според мен е естествено, ако ти истински вярваш във вашата връзка, да искаш деца. — Думите му започваха да я дразнят.

— Това са глупости, Кал, и ти го знаеш. Не мога да повярвам, че наистина си мислиш подобни неща. Кажи ми, че се шегуваш.

— Съвсем не се шегувам. Не е нужно да го признаваш пред мен. Но помисли върху думите ми, когато останеш сама тази вечер. Отговори си на въпроса защо не искаш неговите деца?

— Защото през последните дванайсет години правех това, което исках — организирах банкови обединения, пишех забележки в червено в проспектите с помощта на юристите и придружавах клиентите си на гастролни презентации. Според теб кога съм имала време за деца?

— По всяко време, ако си ги искала. Твоите клиенти не могат да заместят бебето в ръцете ти, Мередит. Всички ние идваме и си отиваме, а детето е завинаги твое. Но може би това не важи за брака ти. — Той я погледна крадешком и забеляза, че я е обидил, така че побърза да промени темата.

През следващите два часа те разговаряха за неговата емисия акции и за гастролната презентация. Ала въпреки уверенията, които му даде, той така и не успя да я успокои. И когато Мередит се прибра в стаята си в хотела, малко след десет часа, тя все още мислеше върху думите му. Казаното от него бе нелепо. Тя имаше всички сериозни основания, които жените изтъкваха, за да не допуснат някоя непростима грешка и да имат деца, когато не ги искат или ако не са готови. Кариерата, й беше точно толкова важна за нея, колкото и за Стив, а нейната по-специално отнемаше и същите усилия. Не беше възможно да съчетае деловия си живот с отглеждането на деца, освен ако не бе готова да намали до крайност дейността си или да напусне фирмата. Дори Стив разбираше това и не можеше да си представи, че Калан не схваща положението. Само защото той има три деца, това не означаваше, че всички останали биха искали или биха изпитвали радост от тях. Бог бе свидетел, че това не важеше за жена му и постъпката й се стори още по-грозна на Мередит, защото първо ги бе родила, а после се бе отказала от тях и ги бе изоставила заради мъж, кариера и живот в друга страна. Мередит не би постъпила така, ако вече имаше деца. Предпочиташе да не изпада в положението на Шарлот Дау, която бе отхвърлила с лека ръка отговорностите си като майка. Мередит по-скоро би направила операция на тръбите си и нерядко бе мислила върху това, но знаеше, че Стив би се разстроил, ако го стори. Неведнъж я е молил да не го прави.

Не можеше да разбере защо не успя да убеди Калан, че е напълно отдадена на брака си. Фактът, че не искаше деца, несъмнено не означаваше, че не обича Стив, тъкмо напротив, обичаше го толкова много, че не искаше да го дели с никого.

Когато си легна, все още бе разстроена от разговора. След като не заспа в тъмнината в продължение на половин час, разкъсвана от терзания, реши да се обади на Стив, само за да му каже, че го обича.

Сестрата, която отговаряше на телефоните в травматологията, я информира, че не знае къде е, видяла го преди десет минути, но мислела, че е на друг етаж, за да вземе някакви рентгенови снимки, затова Мередит му изпрати съобщение по пейджъра. Написа му телефона в стаята си и започна да чака обаждането му. Ала двайсет минути по-късно той още не се беше обадил и тя се запита дали отново не е влязъл в операция. Докато чакаше, започна да се унася, мислеше за него, но въпреки това нещо я глождеше. С всяка своя фибра бе сигурна, че му е напълно отдадена, че го обича силно и не даваше пет пари кой й вярва, след като Стив й вярваше. А фактът, че тя не искаше деца, нямаше нищо общо с любовта й към него. Просто имаше други приоритети в живота, убеждаваше сама себе си. Но след като заспа, се мята неспокойно цяла нощ, преследвана от сънища, в които Стив й крещеше, заобиколен от множество деца, които плачеха и викаха, и се вкопчваха в нея като малки демони.