Нощна стража

Четвърта глава

Сара Томас бе деветнадесетгодишна, когато взе участие в конкурса „Мис Орегон“ — по-скоро само за да опита, отколкото нещо друго. За свое най-голямо учудване спечели и веднага бе нападната от агенти и търсачи на скрити таланти, които й предсказваха голямо бъдеще на екрана. Тя обаче достатъчно се бе наслушала на истории за бъдещи звезди, които работеха като сервитьорки и миеха чинии в долнопробни закусвални, а големият им час така и не идваше. Затова реши да не залага бъдещето си на Холивуд и се записа в школа за секретарки.

Оттогава бяха минали дванадесет години. Не бе загубила нищо от красотата си, но сега русата й коса бе късо подстригана, а предизвикателните тесни джинси и тенис фланелки отдавна бяха отстъпили пред елегантните костюми на Армани и Шанел и блузите с монограм „Пучи“. От четири години работеше като секретарка в една оскъдно обзаведена кантора на двадесет и втория етаж в сградата на Обединените нации в Ню Йорк. Хартията, която използваше за писане, не носеше щемпел, а името „Люълин и Лий“, с което отговаряше на всяко позвъняване на някой от четирите черни телефона на бюрото й, бе фиктивно. На практика делегатите в ООН, които знаеха какво всъщност се намира зад тази врата без табелка, се брояха на пръсти.

Нейната стая бе преддверие към главната квартира на ЮНАКО. На стената срещу вратата, цялата покрита с ламперия от тиково дърво, имаше две незабележими плъзгащи се врати, които се задействаха с миниатюрни звукови предаватели. Лявата бе към частния кабинет на директора. Дясната водеше към командния център на ЮНАКО.

Малкълм Филпот бе прекарал цялата сутрин в командния център, откъдето следеше как се развиват събитията при трите ударни отряда, които в момента изпълняваха някакви задачи. Той бе висок мършав шотландец на около петдесет и пет години и силно куцаше с левия крак заради стара рана от времето на Корейската война. След успешна кариера в Пети отдел на военното разузнаване се бе прехвърлил в Скотланд Ярд като началник на специалния отдел и бе останал там седем години, преди през 1980 година да бъде назначен за директор на ЮНАКО. Той вършеше най-неблагодарната работа и макар че със своя суров и праволинеен подход бе стигнал преди няколко години до конфликт с генералния секретар на Обединените нации, се радваше на голямо уважение от страна на почти всички правителства и разузнавателни служби в света.

Имаше обаче и изключения. При неуспешния опит за отвличане на самолет от летище „Марко Поло“ във Венеция бяха загинали седем пътници и двама карабинери. Четиримата похитители, вероятно севернокорейци, бяха избягали в Либия, където — така поне гласяха сведенията — правителството ги бе посрещнало като герои. В ЮНАКО бе пристигнала молба четиримата мъже да бъдат изведени от страната и предния ден Филпот бе пратил Девети ударен отряд в Триполи. Либийските власти обаче не само бяха отказали да сътрудничат, но и бяха арестували членовете на отряда само час след пристигането им. Сега Филпот бе изправен пред два проблема — да освободи своите хора от строго охранявания затвор и да арестува — или да премахне — похитителите. Трябваше да включи още един ударен отряд.

Без да обръща внимание на шума от многобройните принтери, телекси и телефони наоколо, той внимателно слушаше обясненията на един специалист, какъв терен трябва да се търси в покрайнините на затвора. Стояха пред една от многото карти, покрили стените на просторната звукоизолирана стая.

— Искам основното след половин час на бюрото си — каза Филпот, когато мъжът свърши.

— Веднага ще се заема с това, сър.

Филпот отиде при монитора, свързан с цяла редица компютърни терминали. Отпред седеше мъж със сериозно лице и ловки пръсти, които шареха по клавиатурата. Очите му се спираха на екрана съвсем бегло, едва ли не случайно.

— Успях да огранича списъка до двадесет и трима, сър — каза той, като продължаваше да вкарва информация в компютъра. — Но италианците ми създават страхотни проблеми. Не могат да идентифицират нито един от терористите.

— При нас идват само големите проблеми, Джак. Свиквам групата след един час. Можеш ли дотогава да ми приготвиш съкратен списък на заподозрените?

— Ще го имате след половин час, сър.

— Браво на теб.

— Полковник Филпот! На телефона — подаде се иззад монитора един мъж с очила. — Сара е.

— Какво има, Сара? — взе слушалката Филпот.

— Дойдоха тримата от Трети отряд.

— Добре. Сергей там ли е?

— Господин Колхински е вече в кабинета ви.

— Кажи им да влязат. Ей сега идвам.

— Да, сър.

Филпот подаде слушалката на мъжа с очилата и огледа стаята. Имаше чувството, че го чака твърде дълъг ден.

След като говори със Сара, Сергей Колхински затвори телефона и стана от бюрото на Филпот.

Бе петдесет и две годишен мъж с оредяла черна коса и печално лице, спечелило му сред някои от оперативните работници прякора Копоя. Това име обаче бе и знак на уважение. Той имаше силен професионален нюх и острият му ум бе допринесъл много за разрешаването на някои от най-сложните случаи, възложени на ЮНАКО. Бе един от най-добрите служители на КГБ и бе работил първо в Русия, а после шестнадесет години като военен аташе на Запад, преди да бъде назначен в ЮНАКО като заместник на Филпот на мястото на свой колега, заловен да шпионира за кремълските си господари. Макар и педантичен понякога, особено що се отнася до сметките, представяни от оперативните работници след изпълнение на задачите им, той бе един от най-популярните хора в ЮНАКО.

Той отвори вратата с миниатюрния звуков предавател на бюрото, за да влязат Греъм, Уитлок и Сабрина. Стиснаха си ръцете и той затвори вратата, като им посочи двете кожени канапета до стената. После сложи цигара в устата си и я запали.

— Иска ли някой кафе? — попита Уитлок и отиде до кафемашината.

— След такава сутрин бих пийнала едно — каза Сабрина, докато сядаше.

Греъм поклати отрицателно глава. Колхински посочи пълната си чаша и се обърна към Сабрина:

— Как беше?

— Не много добре. Ще прочетеш в рапорта.

— Срещу кого те пуснаха? — попита Греъм.

— Седми отряд.

— Суейн? — сви устни Греъм.

— Правилно ли долавям саркастична нотка в гласа ти, Майкъл? — Колхински вдигна едната си вежда към Греъм.

— И още как. За човек, който пет години се е мотал край лимузината на Рейгън, той има прекалено високо мнение за себе си. Много уважавам полковник Филпот, но наистина не разбирам защо го е взел. По дяволите, не бих дал на това копеле дори да носи ковчега на погребението ми — той погледна към Сабрина. — Надявам се, че не е успял да ти избяга.

— Улучих го два пъти в гърдите.

— Жалко, че куршумите не са били истински — той само сви рамене, когато видя намръщеното лице на Колхински. — Просто не го харесвам, това е.

— Нямаше да се сетя — отвърна Колхински с насмешка и го предупреди с пръст. — Един ден може да се наложи Суейн да пази тила ти.

— Сам си го пазя. Няма защо някакъв си евтин лакей на президента да ми прави тази услуга.

Колхински изгледа безнадеждно Уитлок и Сабрина и се обърна към стената зад бюрото, когато вграденият панел се плъзна настрани и Филпот влезе от командния център. Вратата се затвори след него. Той поздрави и седна в мекото си кресло, като подпря бамбуковия си бастун на бюрото. Колхински му подаде някаква папка и двамата си зашепнаха нещо.

— Какво толкова ти е направил Суейн? — попита Сабрина.

— Преди шест години бе предложен заедно с неколцина други за Делта. И досега не знае, че наблюдавах изпитанията, водени от един наш ефрейтор. Веднага разбрах, че не става за Делта. Бе твърде вятърничав. Не го приеха, разбира се, а аз излязох в отпуска след няколко дена и забравих цялата работа. Когато се върнах обаче, открих, че ефрейторът е отзован. Разжалван, иначе казано. Суейн и още две негови приятелчета подали официално оплакване, че изпитът не бил проведен, както трябва. Вече ти казах, бях видял всичко. И дума не можеше да става за подобно нещо. Ако имаше нещо нередно, аз пръв щях да поискам да изгонят ефрейтора. Опитах се да обясня нещата на шефа, но вече бе много късно. Ефрейторът бе изгубил нашивките си. Решението не бе отменено. Той скоро напусна Делта, напълно разочарован от живота. Последното, което чух за него, бе, че държал бензиностанция в някакво затънтено градче в Небраска. Ето какво ми е направил Суейн.

— Майк, Сабрина? Извинете, че прекъсвам задушевния ви разговор, но трябва най-сетне да обсъдим задачата — каза рязко Филпот.

— Чак пък задушевен — промърмори Греъм и застана по-далеч от Сабрина.

Убеден, че вниманието им е насочено единствено към него, Филпот отвори папката пред себе си.

— Какво знаете за „Нощна стража“?

— Това е кодовото име на специалния „Боинг“ 707, който вицепрезидентът ще използва при евентуална война, ако президентът бъде убит — отговори Греъм.

— Не тази „Нощна стража“! — каза ядосано Филпот. — Говоря за картината. Имаше я във всеки вестник и във всяка телевизионна програма през последния месец. Не може да си я пропуснал, даже при твоето усамотение.

— Не съм я пропуснал, сър, просто не съм й обърнал особено внимание.

— Препоръчвам ти да й обърнеш. Това е следващата ви задача. Тази „Нощна стража“, която е пристигнала в „Метрополитън Мюзиъм“ днес сутринта, е фалшификат.

— Фалшификат ли? — Уитлок бе наистина учуден.

Филпот кимна.

— Вие тримата трябва да намерите оригинала.

— Защо ние, сър? Сигурно и от Федералното бюро ще могат да се справят?

— Разбира се, Майк, стига да бяхме убедени, че подмяната е станала в Щатите. Но не сме. Може да се е случило във всяка от шестте държави, в това число и Холандия. Освен това има още нещо. Широката публика не знае, но всяка от петте страни, включени в обиколката, е внесла предварително по петдесет милиона долара застраховка за времето, през което „Нощна стража“ се намира под нейна юрисдикция. Само при това условие картината можела да напусне „Райксмузеум“.

— И тъй като никой не знае къде е бил подменен оригиналът, никоя държава не иска да поеме отговорността и да плати застраховката — заключи Сабрина.

— Точно така — каза Филпот и натъпка лулата си с тютюн. — А ако продължават да разсъждават по този начин, оригиналът може изобщо да не бъде намерен.

— Още не разбирам защо не използваме ФБР. Все пак фалшификацията е била разкрита тук, в Щатите.

— Пропускаш нещо, Си. У. — каза Филпот и млъкна, за да запали лулата си. Издуха дима нагоре и насочи дръжката на лулата към Уитлок. — Не взимаш предвид логиката на Белия дом. Ако се разчуе, че случаят се разследва от ФБР, някой може да реши, че американците поемат отговорността за изчезването на оригинала.

— Това е лудост — отвърна Уитлок.

— Това е Белият дом — каза Греъм. — Рулетката там е спряла за последен път в деня, когато Труман е напуснал кабинета си. Оттогава все се върти.

— С какво разполагаме? — попита Сабрина.

— С твърде малко — каза Колхински, за пръв път включвайки се в разговора. — Един объркан уредник от „Райксмузеум“ и видеозапис от изнасянето на картината, който се пази за нас под ключ в Амстердам. Както каза полковникът, смяната може да е станала в която и да е от шестте страни. Точно това трябва да разберем.

— Все едно да търсиш игла в копа сено — каза Сабрина.

— Ако търсиш достатъчно дълго и упорито, рано или късно ще я намериш — отвърна й Колхински. — Задачата е зелен код, разполагаме с неограничено време.

— Който и да стои зад кражбата, ще укрие картината на сигурно място в частната си галерия и ще бъде в безопасност — добави Филпот и се наведе напред, лицето му помръкна. — Ще поддържате връзка със Сергей, аз имам друга работа. Червен код.

Той накратко им обясни положението в Либия.

— Кого ще пратите, сър? — попита Сабрина.

— Втори отряд.

— Марти!?

Филпот кимна.

— Мартин и ти, Си. У., сте най-опитните оперативни работници в ЮНАКО. А за този случай ми трябват хора с голям опит.

— Ние отговаряме на това изискване. Бихме могли да се справим — каза Греъм, като погледна първо Сабрина, а после Уитлок.

— Не се съмнявам, Майк, но не пращам хората си там, за да стрелят. Ситуацията е изключително деликатна, така че имам нужда от дипломат, а не от стенобойна машина. Работата е за Мартин и неговата група.

— А не за нас — довърши мисълта му Греъм.

— Не за теб — отвърна Филпот и леко се усмихна. — Струваше си да опиташ, Майк, но се страхувам, че ще трябва да се задоволиш с картината.

— Откъде започваме? — попита Сабрина и се изправи.

— От „Метрополитън Мюзиъм“. Очакват ни — каза Колхински.

Филпот задейства предавателя на бюрото си, за да отвори плъзгащата се врата, и каза:

— Желая ви успех. Извинявай, Си. У., може ли за минута?

Уитлок изчака другите да излязат и се приближи до бюрото.

— Някакъв проблем ли има, сър?

— Ти ще кажеш. Носят се слухове, че напоследък се държиш доста странно.

За миг Уитлок се изкуши да излее душата си пред него. Не си бяха чужди. Познаваха се още от Оксфорд, когато Филпот го вербува за военното разузнаване. Той обаче остави мига да отлети — просто не можеше да обсъжда личния си живот с друг човек. Сам щеше да се справи с проблемите си, трябваше му малко време.

— Така ли? Но при мен всичко е наред, сър. Бях на преглед миналата седмица и лекарят каза, че съм в отлична форма.

— Да, видях рапорта. Но разбираш какво имам предвид.

— Всичко е наред, сър. Наистина. Чувствам се малко изморен напоследък, това е всичко.

— Е добре, знаеш, че вратата ми е винаги отворена за теб, ако има нещо.

— Благодаря ви, сър. Дълбоко ценя това. Филпот замислено го проследи с поглед, докато напускаше кабинета му. После затвори вратата. Безпокойството му за душевното състояние на Уитлок изчезна почти веднага щом насочи вниманието си към предстоящата операция в Либия, означена с червен код.

Станхолм се приближи до прозореца и надникна през жалузите долу към улицата. Събралата се пред музея опашка непрекъснато нарастваше и краят й, проточил се надолу по Пето авеню към „Уитни Мюзиъм“, вече се губеше от погледа. Още стотици хора чакаха зад музея, в Сентръл парк. Директорът вече два пъти бе слизал долу, за да се извини пред неспокойната тълпа за забавилото се отваряне на музея. Първия път бе оправдал закъснението с това, че автентичността на картината трябвало да бъде официално потвърдена от специален експерт — доста неуместна шега при създалите се обстоятелства. След това бе хвърлил вината върху пресата и бе обяснил, че някои представители на телевизията още не били завършили напълно репортажите си. Оттогава бе минал половин час и хич не го блазнеше мисълта да застане пред тълпата за трети път. Бяха му казали, че идват хора да разследват случая, но защо ги нямаше? И кои бяха всъщност? Никой от висшестоящите не му бе казал, ако изобщо и те самите знаеха. Всичко изглеждаше толкова тайнствено.

Вратата се отвори и влезе ван Ден. След двадесетминутния телефонен разговор с „Райксмузеум“ лицето му бе пепелявосиво.

Арман бутна настрани чашата с изстинало кафе и сложи лакти на масата, като подпря брадичка върху свитите си в юмрук ръце.

— Е?

— Какво? — попита ван Ден и се тръшна в най-близкото кресло.

— Как посрещнаха от музея вашата некомпетентност?

— Не е ваша работа! — сопна му се ван Ден и погледна Станхолм. — Вече достатъчно го понасях. Накарайте го да ме остави на мира.

На вратата се почука и Станхолм, благодарен за прекъсването, което идваше съвсем навреме, побърза да отвори.

— Доктор Станхолм?

— Да — отвърна предпазливо той.

— Казвам се Колхински. Надявам се, че сте предупреден и ме очаквате.

— Слава Богу, че най-сетне сте тук. Заповядайте, влезте.

Колхински пристъпи в стаята, следван от Греъм, Сабрина и Уитлок. Представи ги на Станхолм, който от своя страна ги запозна с Арман и ван Ден.

Арман отново седна и се зае да ги изучава с интерес и с известна доза мнителност. Когато Станхолм му бе казал, че разследването ще се води от някой си Колхински, той просто реши, че става въпрос за американец от руски произход. Но истински руснак? Значи не можеха да бъдат от нюйоркската полиция, ФБР или ЦРУ. А двама от тях бяха облечени с джинси и фланелки. Никой детектив на застрахователна компания не би се облякъл така. Какво оставаше тогава? Частни детективи? Съмняваше се — не и при кражба от такъв мащаб. За кого работеха тези хора? Любопитството му го завладя напълно и той зададе на глас въпросите си.

— Не ни е позволено да ви кажем — отговори извинително Колхински.

— Сигурно все пак имаме право да знаем? — продължи да настъпва Арман, който погрешно бе сметнал тона му за проява на слабост.

— Всичко, което трябва да знаете, е, че сме тук, за да разследваме изчезването на оригиналната „Нощна стража“ — каза твърдо Колхински и се обърна към Станхолм. — Може ли да видим фалшификата? Сигурно вече е изложен в залата?

— Да, не искахме да даваме повод за каквито и да било ненужни подозрения. Журналистите и без това се въртят наоколо като ято лешояди. Ако дори за миг се усъмнят, че нещо не е наред… — той млъкна и поклати глава. — Новината веднага ще обиколи света.

Като остави ван Ден в кабинета си, Станхолм ги поведе нагоре по стълбите към втория етаж, където бе европейското изкуство. Фалшификатът бе изложен в отделна зала, точно срещу вратата, и висеше почти на два метра пред стената. Станхолм обясни, че свръхчувствителната алармена инсталация, свързана с гърба на картината, се задейства, щом някой се опита да докосне рамката или платното. Освен това щеше да има денонощна въоръжена охрана по време на целия престой на картината в музея. Така предвиждаше строгата програма за сигурност, която по изрично настояване на „Райксмузеум“ се спазваше и в петте включени в обиколката галерии още преди картината да напусне Амстердам.

Сабрина добре помнеше оригинала, който бе виждала в „Райксмузеум“. Фалшификатът бе абсолютно същият — наистина бе дело на гений.

— Как може фалшификаторът да напука боята така, че картината да изглежда по-стара, без да засегне по някакъв начин и самото платно? — попита тя, без да поглежда Арман, който стоеше зад нея.

Той се замисли за минута и отговори:

— Първо платното се намазва с лепило, например клей или смола. Това, от една страна, прави невъзможно абсорбирането на боята от грунда, а, от друга, има огромно значение за успешното „разпукване“.

— Разпукване ли?

— Да, за напукването на боята. След като се намаже платното, се приготвят боите. Всички туби се изстискват на голям лист попивателна хартия и престояват една нощ, за да може попивателната да абсорбира всички мазнини и примеси от боята. На следващия ден боите се смесват с паста, приготвена от бял цинков окис и яйчена темпера, и се нанасят върху платното. След като изсъхнат, върху картината се полага втори слой растителен лак и платното се оставя близо до огън. Изсъхването и свиването на лака предизвикват напукване на боята. Вместо огън може да се използва и сешоар или даже фурна. Резултатът е същият. Накрая картината се покрива с цветен лак, обикновено копал, и виберткафяво, което може да се разрежда, докато се постигне необходимата на фалшификатора датировка. Има и друг начин — лакът се смесва с боята, преди да е изсъхнала; втвърдяват се едновременно, така че да се образува добра спойка и да не може да се отстрани лакът, без да се повреди картината. На практика това означава, че изобщо не може да се провери колко стара е боята.

— А датировката с рентгенови лъчи и радиокарбон? — попита Уитлок. — Вероятно фалшификаторите са намерили начин да се справят и с това?

— Както вече казах, единият начин да се избегне проверката с радиокарбон е боята и лакът да изсъхнат заедно. Може също така да се използва основа от стара „гъска“ — Арман забеляза недоумението, изписано на лицето на Сабрина, и поясни. — Наричаме „гъски“ всички долнокачествени произведения на изкуството, създадени единствено за нари — той посочи картината. — Например за „Нощна стража“ фалшификаторът само е трябвало да намери оригинална „гъска“ от седемнадесети век.

— Сигурно не е лесно да се намери картина с такива размери — каза Сабрина.

— Оригиналната „Нощна стража“ е четиринадесет на дванадесет фута. Разбира се, човек не среща такива картини всеки ден, но фалшификаторът е имал добри връзки, предполагам, и е могъл сравнително лесно да намери, каквото му трябва. При това положение, след като вече разполага с „гъска“, фалшификаторът първо сваля с пара кафявата хартия от гърба на основата, а после маха всички пирончета, като внимава да не надраска основата. Тя трябва да остане невредима — запомнете, основата е единственото, което го интересува. След това, пак с помощта на пара, той отделя старото платно от основата, слага на негово място своята картина и я залепва към основата с брашняно лепило. Добрите фалшификатори дори слагат малко прах по краищата, за да изглежда картината по-автентична. Тук рентгеновите лъчи са безпомощни — те могат само да засекат и стария образ, ако една картина е рисувана върху друга — доста разпространена техника за фалшифициране, преди да бъде открит рентгенът.

— Добре измислено.

— Така и трябва да бъде, мис Карвър. В наши дни фалшификацията на произведения на изкуството е голям бизнес. Ако не изпреварва съвременните методи, фалшификаторът ще бъде заловен. Съвсем просто е.

Колхински се приближи до Греъм.

— Какво има, Майкъл?

— Нищо — отвърна с безразличие Греъм. — Просто никога не съм бил много на ти с изкуството. Например тази картина. Оригинал или не, изобщо не ми прави впечатление.

— Разбирам какво искаш да кажеш — съгласи се Колхински. — Но нашето мнение е без значение в случая. Тук сме само за да открием оригинала.

Греъм прокара пръсти през косата си и каза:

— Чудя се дали след триста години хора като Арман ще се превземат така и за изкуството на Анди Уорхол…

Колхински се усмихна и леко сложи ръка на рамото му.

— Искам със Сабрина да вземете показания от ван Ден.

— По-добре кажи признания.

— Смяташ, че и той е замесен?

— Просто предчувствие.

Колхински махна на Уитлок и Сабрина да се присъединят към тях.

— Си. У., говори с Арман, виж какво можеш да разбереш за фалшификаторите. Ще засечем информацията със списъка, който ще изготвят в главната квартира. Сабрина, искам с Майкъл да измъкнете каквото можете от ван Ден.

Станхолм докосна Колхински по ръката.

— Извинете, че ви прекъсвам, но дали вече можем да отворим музея за посещение? Хората отвън вече започват да губят търпение.

— Да, свършихме работата си тук, благодаря ви. Той изчака Станхолм да се отдалечи, преди да продължи.

— Трябва да се върна и да помогна на полковника. Обадете се на Сара, щом приключите тук, ще я предупредя да има кола на разположение. И не изоставяй онова свое предчувствие, Майкъл. Засега е най-добрата следа, която имаме.

Сара остави слушалката и им се усмихна.

— Господин Колхински ще ви приеме веднага.

Сякаш в отговор на думите й плъзгащата се врата се отвори и те влязоха в кабинета на Филпот. Колхински, който седеше зад бюрото, отново задейства предавателя и затвори след тях.

Огледа поред лицата на тримата, носле се отпусна назад в мекия фотьойл и обезсърчено въздъхна.

— Значи нищо?

— Подложихме ван Ден на кръстосан разпит, но той държи на версията си — каза Сабрина и извади миниатюрната касетка от малкия касетофон „Сони“, който носеше в чантата си. Остави я на бюрото пред Колхински. — Всичко е тук.

— Добре се справя, признавам — каза Греъм и се тръшна на едната черна кушетка.

— Но предчувствието ти остава?

— Да, дори се засилва. Притеснен е, разбира се, но не защото подмяната е станала, докато той е носел отговорност за картината. Притеснен е, защото фалшификацията е разкрита. Ако Арман не беше такъв авторитет, и то специално за тази картина, подмяната изобщо нямаше да бъде разкрита. Картината щеше да се върне в „Райксмузеум“ и никой нямаше да разбере нищо. Кой знае докога щеше да виси там като оригинал. Може би завинаги, или поне достатъчно дълго, за да не бъде ван Ден на мушката. Сега обаче му е ясно, че — ако проследим оригинала и го открием, колекционерът едва ли ще си държи устата затворена, за да могат да се измъкнат другите участници в кражбата, включително и самият ван Ден.

Колхински погледна Сабрина.

— А твоето впечатление от ван Ден? Споделяш ли предчувствието на Майкъл?

— Съгласна съм, че ван Ден беше притеснен, но не съм толкова убедена във вината му, както Майк. От друга страна, работила съм с Майк достатъчно дълго, за да знам, че предчувствията му не трябва да се отхвърлят с лека ръка. Разрешавали са цели случаи друг път.

— Ако Майкъл е прав, възниква нов проблем. Какво ще попречи на ван Ден да се свърже с човека, в който е оригиналът на „Нощна стража“, и да му съобщи какво е станало? Тогава вече картината ще потъне вдън земя.

— Теоретично погледнато, това е силен аргумент — каза Уитлок. — Но ако зад смяната стои ван Ден, логично е да се допусне, че ще получи добри пари за свършената работа. Също така е логично да се допусне, че няма да му платят предварително. Вероятно става въпрос за значителна сума в брой, по-голямата част от която ван Ден ще получи, след като фалшификатът безпрепятствено бъде върнат в „Райксмузеум“. Защо ще изплюва камъчето и ще рискува да изгуби парите, които му дължат? Малко хора знаят, че в „Метрополитън Мюзиъм“ виси фалшификат. Всичко това обаче са само предположения.

— Не ви разбирам, момчета. Особено теб, Сергей — Греъм потупа папката на коляното си. — Какво ще кажете за този рапорт от обиколката, който получихме от шофьора, за да го прочетем по пътя насам? Едно нещо буквално бие на очи при това турне. Охраната. Мерките за сигурност. Всяка галерия — той ги изброи на пръсти: — „Кунстхисторишес Музеум“ във Виена, галерията „Далем“ в Берлин, Лувъра в Париж, Националната галерия в Лондон и сега Мет, е разполагала с охрана, с която би могъл да се гордее и държавен глава. Всяка страна е използвала собствени сили за охрана, като отделните хора изобщо не са се срещали, преди да поемат картината. Невъзможно е било да организират нещо за толкова кратко време. Дори при преминаването от една държава в друга картината е била в пълна безопасност. Вземете например полета Лондон — Ню Йорк. През цялото време картината е била пред очите на двама души от ФБР и на двама старши служители от Скотланд Ярд — от момента, когато е напуснала Националната галерия, чак до прехвърлянето й в бронирания фургон на летище „Кенеди“. И четиримата са разбрали за възложената им задача само двадесет и четири часа по-рано. План за кражба и фалшива картина не се изготвят толкова бързо, нали? Единственият човек, който е имал и време, и възможност да осъществи подмяната, е ван Ден. Нима не разбирате?

— Съгласен съм с теб, Майкъл, доводите срещу ван Ден са много силни, но не забравяй, че работим с факти, а не с теории. В момента нямаме и най-дребната улика срещу него. Ако наистина е виновен, трябва да го докажем. Предчувствията не са достатъчни.

Иззвъня телефонът.

— Извинете — каза Колхински и вдигна слушалката. Изслуша внимателно това, което му казаха, и тихо отвърна нещо, преди да затвори. — Обади се доктор Станхолм. Готови са резултатите от проверката с радиокарбон. Основата на картината е от средата на седемнадесети век.

— Може би това е ключът — каза Сабрина и се обърна към Уитлок. — Помниш ли какво каза Арман? За използването на основа от стара картина, за да се заблуди датировката с радиокарбон?

— Разбирам накъде биеш — кимна Уитлок. — Някой търговец може би добре си спомня продажбата на толкова голямо платно, особено ако го е купил известен фалшификатор или пък покупката е направена от негово име.

— Картината може и да е била открадната — добави Греъм.

— Да, и това е възможно — призна Уитлок.

— Не искам да охлаждам ентусиазма ви, но не мислите ли, че пропускате някои дребни подробности?

— Старата картина може да е купена — или открадната — от който и да е град в света, и то преди три-четири години — отвърна с хладна усмивка Сабрина на Колхински. — Наистина е малко вероятно да излезе нещо, Сергей, но все пак е следа, а засега те не са кой знае колко.

— Струва си да се опита — каза Колхински, като помисли малко. — Ще се свържа с Жак Ръст в Цюрих веднага щом бъде готов списъкът на фалшификаторите, който изготвят в командния център. Неговите хора ще проучат имената.

— Мисля, че нашият човек ще е в списъка. Фалшификатът сам по себе си е шедьовър, а както каза Арман, хората, които могат да направят подобно нещо, се броят на пръсти.

— Не бих разчитал прекалено на това, Си. У. Ще помоля Жак да уведоми човека ни в Амстердам, така че цялата информация, която ви е необходима, ще ви чака в хотела, когато пристигнете — той извади три плика от чекмеджето и ги хвърли на бюрото.

Във всеки от тях имаше основни инструкции по задачата, които трябваше да се унищожат, след като бъдат прочетени, а също така самолетен билет, набор от карти на града, писмено потвърждение на резервациите в хотела, кратка справка за колегата им от ЮНАКО и известна сума в гулдени. При изпълнение на задача нямаше ограничения за разходите на оперативните сътрудници (всички имаха по две кредитни карти за извънредни случаи), но след това всички трябваше да се отчитат пред Колхински с разписки и фактури.

Сабрина взе пликовете и погледна Колхински.

— Какви са последните новини за Девети отряд в Либия?

— Нищо ново. Днес следобед генералният секретар ще се срещне с представителя на Либия в ООН. Има най-добри намерения, но нищо няма да излезе. Хората от Втори ударен отряд са в пълна готовност — червен код.

— Има ли опасност пресата да надуши нещо? — попита Сабрина.

— Вече са разбрали. Тази сутрин либийското правителство е направило изявление. Имам копие — Колхински бутна папката на бюрото си. — Никой от нашите не е носел документ за самоличност, така че либийците няма как да разберат кои са всъщност. Най-много ни тревожи заплахата на либийците да организират процес колкото е възможно по-бързо. Ако ги признаят за виновни — а процесът е чиста формалност, — могат да ги разстрелят като наемници — той погледна часовника си. — Това обаче не е наш проблем. Самолетът ви излита след три часа.

— Три часа! — възкликна Греъм. — Взел съм си дрехи само колкото да изкарам до края на маратона утре. Не мога да пътувам до Амстердам по фланелка и шорти!

— Ще ти заема някои дрехи — предложи Уитлок.

— Не искам да те засегна, Си. У., но вкусът ни в това отношение е доста различен.

— Според теб какво ти трябва, Майкъл?

— Няколко фланелки, няколко пуловера. Предполагам, че ще мога да изпера джинсите в хотела.

— Използвай кредитните си карти от ЮНАКО и си купи всичко, от което имаш нужда. Купи си и други джинси, ако трябва на всяка цена да носиш такива дрехи. Не бих искал да те заловят по долни гащи.

Засмяха се.

— При първа възможност ще се присъединя към вас в Амстердам. Зависи колко бързо ще успеем да разрешим проблема с Либия — Колхински им отвори вратата от бюрото си.

Щом излязоха в коридора, Сабрина каза през смях:

— Не зная как го постигаш, Майк. Не бих имала нищо против да си купя някои дрехи с кредитната си карта от ЮНАКО.

— Басирам се, че е така, особено ако носят марката на екстравагантен дизайнер от някой претенциозен бутик на Пето авеню.

— Просто се пошегувах — промълви тихо тя, загледана след отдалечаващата се фигура на Греъм.

— Знаеш го какъв е — каза Уитлок и се опита успокоително да я прегърне през раменете.

— Няма нужда — грубо му се сопна тя и се запъти към асансьора.

Той закри лицето си с ръце и дълбоко въздъхна. Не му стигаха грижите покрай засилващата се съпротива на Кармен срещу работата му, ами сега и Греъм възобновяваше стария си навик да се заяжда със Сабрина при всеки удобен случай. И както винаги той бе притиснат между двамата. Погледна часовника си. Кармен вече се бе върнала от работа, а това означаваше, че му предстои нов скандал, когато се прибере и започне да стяга багажа си за Амстердам.

Вратите на асансьора се отвориха и той се озова лице в лице с една объркана учителка, заобиколена от група десетгодишни момчета. Двамата размениха мимолетни усмивки и Уитлок влезе в асансьора. Вратите се затвориха и той автоматично протегна ръка към бутона за главното фоайе. Нямаше защо да си прави труда. Някой от тези мърльовци бе натиснал всички бутони от двадесет и втория етаж до долу. Като че си нямаше достатъчно грижи…