Нощна стража - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Алистър Маклейн (Пета глава) #6

Пета глава

Редици дървета покрай каналите, извити като гърбици мостове, пъстроцветни флотилии от лодки, където живеят хора, и тесни калдъръмени улички, пълни с колоездачи от всички възрасти… Но все пак най-яркият спомен на Уитлок от Амстердам си оставаше йепевер — силен концентрат с вкус на хвойна, който веднъж му бе докарал такъв махмурлук, който би превърнал и алкохолик в заклет въздържател. Разбираемо е може би защо това бе единственият случай в живота му, когато се беше напивал — през една лятна ваканция преди двадесет и пет години, когато с компания приятели от университета отидоха за една седмица в Холандия. Беше през епохата на просвещението, когато хипитата слушаха думите на Тимъти Лиъри и музиката на Джанис Джоплин, докато си подаваха от ръка на ръка общата лула с хашиш.

Застанал на стъпалата на „Райксмузеум“, Уитлок погледна към „Зингелрахт“ — Пръстеновидния канал, и си помисли, че градът почти не се е променил, откакто бе идвал за последен път. Само хипитата си бяха отишли, изместени от новото поколение тинейджъри, които слушаха думите и ритъма — той просто не можеше да нарече това музика — на разни бездарни групи, а касетофоните, кацнали на раменете им, гърмяха така, че оглушаваха всичко наоколо. Още веднъж се сети за йепевер и своя махмурлък.

Изкачи и останалите стъпала на внушителната сграда от червени тухли и влезе във фоайето, където помоли един служител да се обади на професор Хендрик Брудендик, генералния директор на музея, и да го уведоми за пристигането му.

Когато Брудендик най-сетне се появи, Уитлок бе поразен от невероятната му прилика със Сидни Грийнстрийт — същата оредяваща черна коса, прошарена на слепоочията, тежката масивна челюст, проницателните очи, подобни на мъниста, и накрая грамадната фигура — повече от сто и двадесет килограма, която бе най-типичното нещо в образа на актьора през четиридесетте години на века.

Стиснаха си ръцете и Брудендик заведе Уитлок в кабинета си в другия край на фоайето, срещу библиотеката и бюрото за печатни услуги.

— От думите на вашия господин Колхински останах с впечатлението, че сте трима — каза той, като се настани на стола зад масивното бюро от тиково дърво.

— Така е — отвърна Уитлок, докато сядаше в един фотьойл с цвят на бургундско червено вино. — Колегите ми се занимават с друг аспект на разследването.

Това, изглежда, задоволи Брудендик и той протегна ръка към телефона.

— Да ви поръчам ли чай или кафе?

— Не, благодаря. Току-що пих кафе на закуска.

— Къде сте отседнали?

— В „Парк хотел“. Сигурно го знаете, на хвърлей място оттук.

— Да, и то доста добре. Винаги там резервирам стаи за гостите на музея.

Брудендик извади от най-горното чекмедже на бюрото си една филмова лента и я бутна към Уитлок.

— Снимал е човек от нашата охрана. Не знам какво се надявате да видите, но вашият господин Колхински твърдо настоя да ви я предоставя. Наредих да инсталират видео и голям телевизор специално за вас в една стая надолу по коридора. Персоналът е изрично предупреден да не ви безпокои.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса, преди да видя филма.

— На вашите услуги — каза Брудендик и извади от вътрешния джоб на сакото си от алпака4 позлатена табакера. Предложи цигара на Уитлок, но той с жест отказа и Брудендик попита: — Имате ли нещо против, ако пуша?

— Ни най малко.

Той сложи една цигара в цигаре от слонова кост и запали със запалка „Дьнхил“. На Уитлок му се стори, че гледа гангстерски филм от четиридесетте години.

— Кажете ми нещо за Милс ван Ден. Брудендик сви рамене, но отстрани по-скоро изглеждаше, че потръпва.

— Познавам Милс от осем години — откакто станах генерален директор на „Райксмузеум“. Той е един от служителите с най-голям стаж тук, но не мога да ви кажа откога точно е в музея, без да проверя. Шестнадесет — седемнадесет години. Можем ла направим справка.

— Не, не е необходимо.

— Милс е един от онези малки сиви хора, които се срешат във всяка компания. Разбирате какво имам предвид — властна жена, къща, която никога няма ла купи, никакви амбиции. Спокойно би си останал уредник чак до пенсия. Точно затова бях приятно изненадан, когато подхвърли идеята да изпратим „Нощна стража“ на нещо като турне из Европа. Най-малкото бе проява на инициатива.

— Негова ли беше идеята? — интересът на Уитлок внезапно се бе пробудил.

— Ja. Дойде при мен миналата година. Първоначално отхвърлих идеята, но като помислих малко, осъзнах, че всъщност може би има право. Знаете ли, господин Уитлок, отдавна лелея една мечта — да видя някой ден в „Райксмузеум“ „Мона Лиза“. Така че си помислих — ако дам на заем „Нощна стража“ на Лувъра, мечтата ми ще стане поне малко по-реална.

— Значи ван Ден просто е направил веднъж такова предложение?

Брудендик захапа цигарето, докато претегляше въпроса на Уитлок.

— Може и отново да е повдигал въпроса, не си спомням. Но със сигурност не ми е досаждал, щеше да ми направи впечатление.

— А след като одобрихте окончателния маршрут на обиколката, ван Ден ли предложи кандидатурата си да придружава картината?

— Не, аз го избрах, защото в края на краищата това си бе негова идея — отвърна Брудендик и изтръска пепелта от цигарата в квадратния пепелник до лакътя си. — Изглежда, Милс ви интересува твърде много.

— Просто се опитвам да открия истината. Вие искате същото, нали?

— Вижте, макар че е толкова безличен, Милс е може би най-честният човек, когото познавам. Почтеността му никога не е била поставяна под съмнение. Ето защо, без да се колебая, го уверих, че не възнамерявам да го уволня след случилото се.

— Кога се връща?

Брудендик погледна часовника на бюрото си.

— Самолетът му трябва да е кацнал днес сутринта в шест. Казах му да си вземе няколко дни отпуск, но той поиска да се върне на работа колкото е възможно по-скоро. Напълно го разбирам. Ако си остане вкъщи, само ще се разкъсва от притеснение и безсилие.

— Бих искал да го видя, щом дойде на работа.

— Ще му кажа.

Уитлок взе филма от бюрото и се изправи.

— Благодаря ви, че ми отделихте толкова време. Ще ми обясните ли как да стигна до стаята, която сте ми приготвили?

— Втората врата надолу по коридора. Отключено е.

Брудендик продължи да гледа вратата, след като Уитлок бе излязъл, после смачка цигарата си в пепелника. Можеше ли наистина ван Ден да е замесен в кражбата? Бе направо абсурдно. Той отхвърли подобна мисъл и започна да преглежда ангажиментите си за деня от личното си тефтерче.

Тази влажна и мрачна петъчна сутрин най-големият битпазар в Амстердам, разположен на „Валкенбургерстрат“, гъмжеше от хора и търговиите с постоянни сергии се пазаряха за цените не само с местните граждани, но и с туристите, като се опитваха да се отърват от колкото се може повече стока, преди пазарът да бъде затворен за събота и неделя. Туристите непрекъснато правеха една и съща грешка — след като не успяваха да договорят цената, си тръгваха, напълно убедени, че търговецът ще ги извика в последния момент. Това никога не ставаше. Търговците предпочитаха да се откажат от продажбата, вместо да отстъпят, и то пред чужденец. Типичният холандски инат — или гордост.

Греъм още не можеше да отгатне защо връзката им бе избрал за място на срещата битпазара. Защо не хотела? Вече на два пъти в блъсканицата тълпата го разделяше от Сабрина, така че накрая се наложи тя да го хване под ръка, докато той с ожесточение си пробиваше път през мелето от купувачи. Срещата бе определена за единадесет до сергията за платове в самия край на пазара, който излизаше на „Рапенбургерстрат“. Греъм не можеше да проумее и това. Защо там? Защо не на входа? И защо, по дяволите, на проклетия битпазар, отново си помисли той.

Стигнаха до сергията за платове с десет минути закъснение. На дванадесет дървени тезгяха бяха изложени, изглежда, всички тъкани, които човек би могъл да си представи — от евтини памучни и ленени раирани платове и басми до много по-екзотичното шамбре, крепдешин и тюл. Мъжът и жената зад тях едвам смогваха — мереха, режеха, увиваха. А ако се съдеше по парите, които сменяха притежателя си, и по нестихващата глъчка, която вдигаха евентуалните купувачи, търговията очевидно вървеше добре.

— Майк? Сабрина?

Двамата се обърнаха. Мъжът наближаваше петдесетте. Имаше сребристосива коса и волево красиво лице, а в лявата си ръка държеше черно дипломатическо куфарче с инициали П.Д.Дж. на капака.

— Аз съм Питер де Джонг — представи се той и им протегна добре гледаната си ръка за поздрав. На три от пръстите му имаше златни пръстени.

— Защо сте избрали това място за среща? — попита Греъм, докато му стискаше ръка.

— Ще ви стане ясно само след минута — отвърна де Джонг и пристъпи напред към тях, за да направи път на една двойка да мине зад гърба му. — Хайде да се поразходим. Петък не е най-подходящият ден да стои човек тук, освен ако не гони някакви сделки.

— Жак успял ли е да направи нещо? — попита Греъм и тръгна до де Джонг, като се опитваше да върви в крак с него.

Той поклати отрицателно глава.

— Всички имена от списъка отпадат. Хората на Жак са ги проучили тази нощ.

— Значи се връщаме на изходна позиция, така ли? — промърмори Сабрина.

— Не непременно. Тази сутрин водих дълъг разговор по телефона с Жак. И двамата сме на мнение, че фалшификатът почти със сигурност е нарисуван в Амстердам.

— Защо? — попита Греъм.

— Преди две години и половина от една къща тук в Амстердам е била открадната картина с огромни размери, но без никаква стойност. Не било взето нищо друго, макар че точно до нея имало витрина с порцеланови фигурки от времето на Уилям Мълчаливеца. Картината, дело на неизвестен холандски художник от седемнадесети век, била петнадесет на петнадесет фута.

— Отлични размери! — възкликна Сабрина. — Така фалшификаторът е можел да включи в сметката и частта, отрязана през 1715 година.

— Не възлагайте прекалени надежди на това, може да се окаже задънена улица.

— Проследихте ли тази нишка? — попита Греъм.

— Трудно мога да си го позволя, Майк. Все пак минавам за амстердамски бизнесмен и задаването на въпроси от този род би провалило легендата ми — де Джонг спря в началото на тясна странична уличка, застлана с калдъръм. — Ето там има един магазин, в който продават керамика. Негов собственик е Франк Мартенс, най-големият търговец на крадени произведения на изкуството в града. Ако изобщо някой знае какво е станало с картината или кой я е откраднал, това е той — де Джонг погледна към Греъм. — Ето защо ви определих среща на пазара. Съмнявам се, че щяхте да откриете сами магазина дори с карта и указания.

— И на мен така ми се струва — каза Греъм, като се оглеждаше наоколо.

Де Джонг отвори дипломатическото си куфарче и им подаде по един увит в плат „Берета“. Прибраха пистолетите в джобовете на якетата си, без да ги развиват.

— Мартенс опасен ли е? — попита Сабрина.

— Винаги се е страхувал от насилието — отвърна де Джонг, после извади от джоба на сакото си лист хартия и го подаде на Греъм. — Това е списък на неразрешени случаи, в които знаем, че е бил замесен Мартенс. Не успяхме да намерим съществени доказателства за нито един от тях, но можеш да ги използваш, за да го притиснеш, ако стане нужда. Заплахата от трета присъда в затвора вероятно ще го накара да проговори — той подаде на Сабрина някакъв ключ. — От едно шкафче за багаж на Централната гара. Сложете там пистолетите, когато вече не ви трябват, и оставете ключа на рецепцията в хотела. Ще го взема оттам. Ако ви потрябва нещо, знаете телефона ми. А сега моля да ме извините, имам уговорка за обяд в дванадесет и половина — той им стисна ръка още веднъж, после тръгна обратно към битпазара и тълпата бързо го погълна.

Греъм прочете листа и го даде на Сабрина. Имаше някои подробности за открадната картина, както и бележка за седем обира — бяха посочени и датите, — вещи от които са били прехвърлени на Мартенс, за да ги продаде.

Тръгнаха по калдъръмената уличка към малкия магазин, притиснат между едно бистро за палачинки и някаква пералня. Над издадения навън прозорец, зад който се виждаха множество керамични съдове с различна големина и форма, беше изписано името Ф. МАРТЕНС. Когато влязоха, над вратата издрънча камбанка. Магазинът бе малък и опушен, по прашасалите рафтове покрай всички стени бяха наредени купища грънци и фигурки от нерисувана глина. Греъм отиде до тезгяха и удари звънеца. Вратата отзад се отвори и от стаичката излезе жена на средна възраст, която още оправяше шала на главата си. Греъм виждаше къдриците й, полузакрити от прозрачната материя.

— Kan ik u helpen?5 — попита безучастно жената.

— Търсим Франк Мартенс — каза той.

— Зает е горе — бе резкият отговор. Греъм се наведе през тезгяха:

— Тогава го доведете.

Тя погледна настрани. Не можеше да издържи втренчения му поглед.

— Доведете го! — повтори той.

Тя изчезна през вратата и токчетата й се чуха по голата стълба, докато се качваше да намери съпруга си.

Сабрина се приближи до тезгяха. Бе скръстила ръце на гърдите си.

— Тръпки ме побиват. Греъм проследи погледа й.

— Има много такива в Ню Йорк. Самюъл Джонсън вероятно би нарекъл това място последното убежище на един пропаднал човек.

Спогледаха се, когато остра миризма на стара пот подразни обонянието им, и като се обърнаха, се озоваха лице в лице с дебел мъж на около шестдесет и пет години с небръснато от седмица лице и мръсна кафява коса, която се спускаше на кичури покрай лицето му.

— Искали сте да ме видите? — попита той от прага.

— Да, ако сте Франк Мартенс — отвърна Греъм.

— Ja, аз съм Мартенс. Какво искате?

— Информация.

Мартенс се ухили и зад напуканите му устни се мярнаха пожълтели от никотина зъби.

— Не съм информатор.

— Жалко — каза Греъм и извади списъка така, че Мартенс да може да го вижда. — Обирът ван Хуген, декември осемдесет и шеста. Вие сте пласирали стоката и сте платили на крадците две хиляди долара. Полицията е оценила откраднатите вещи най-малко на двадесет и пет хиляди долара. Следва кражбата на диаманти пред „Гасън Дайъмънд Хаус“ през март осемдесет и седма…

— Кои сте вие? — извика Мартенс.

— Това не ви засяга. Важното е, че сте изиграли партньорите си и че те ще поискат възмездие, ако разберат. Единственият проблем е, че излежават присъдата си, но ако просто случайно се озовете в един и същ затвор с тях…

— Какво искате да знаете? — прекъсна го разтревожено Мартенс и нервно изтри челото с опакото на ръката си.

— Преди две години и половина от една къща на… — Греъм спря, за да погледне листа — улица „Де Клерк“ е била открадната картина. Обирът е необикновен поради две причини. Първо, размерите на картината — петнадесет на петнадесет фута, и, второ, нищо друго не е взето. Искам да знам кой стои зад кражбата.

— Не е попадала при мен. Щях да запомня нещо толкова голямо.

— Не твърдя това. Искам да знам кой я е откраднал.

Мартенс нервно се засмя.

— Mijnheer, щях да ви кажа, ако знаех. Честна дума.

Греъм сви рамене и прибра списъка.

— Май само си губим времето тук. Полицията обаче ще се заинтересува от този списък.

— Моля почакайте — повика ги Мартенс, когато тръгнаха да излизат. — Мога да разбера.

— Имаш пет минути. После отиваме в полицията.

Мартенс кимна в знак на съгласие и отиде до телефона. Докато набираше, пръстът му трепереше. След като приключи и втория разговор, на лицето му се изписа явно облекчение.

— Човекът, който търсите, е Ян Лемер.

— Какво знаете за него? — попита Сабрина, намесвайки се за пръв път в разговора.

— Бил е боксьор. Сега му възлагат предимно… — Мартенс разроши мазната си коса, докато търсеше думата, която му трябваше — наказателна работа. Разбирате ли ме?

— Напълно — каза Греъм. — Къде можем да го намерим?

— Живее в лодка близо до „Вестермаркт“, в Йордан.

— На кой канал? — притисна го Греъм.

— „Принсенрахт“. Не знам къде точно, но в района добре го познават.

— Сигурен ли сте, че е участвал в кражбата? — попита Сабрина.

— Ja, разполагам с добри източници. Сега ще скъсате ли онзи лист?

— След като видим Лемер — каза Греъм.

— Но аз ви съобщих всичко, каквото искахте.

— Ще го запазим като гаранция — отвърна му Сабрина.

Как така като „гаранция“? Какво имате предвид? — поанта притеснено Мартенс.

— Просто ако кажеш на Лемер, че отиваме да се видим с него, списъкът ще отиде в полицията — каза Греъм.

— Аз да кажа на Лемер! — избухна Мартенс, а лицето му почервеня от гняв. — Аз не говоря с него. Никога. Той е отрепка, боклук!

— Все пак ще задържим списъка — каза Сабрина.

— Но откъде да знам, че ще го скъсате, след като видите Лемер?

Греъм отвори вратата на Сабрина и погледна към Мартенс.

— Няма да знаеш.

На „Валкенбургерстрат“ махнаха на едно такси и Греъм нареди на шофьора да кара към Западния пазар, като му обеща да плати десет гулдена повече, ако пристигнат за по-малко от петнадесет минути. Шофьорът с готовност прие предизвикателството.

Лентата свърши и Уитлок отново я превъртя с дистанционното управление. Колко пъти я беше гледал? Осем? Десет? Вече не помнеше. Но всеки път стигаше до едно и също заключение. Невъзможно бе картините да са сменени в „Райксмузеум“. Видеокамерата бе запечатала и най-малките подробности — как внимателно свалят картината от стената в зала 224, свиват я и я поставят в сандъка, как я изнасят надолу по стълбите и през фоайето на „Музеумстрат“, където голяма група репортери с нетърпение очакват този момент, за да го увековечат за потомството. Операторът бе снимал и поставянето на картината в дъното на бронирания фургон и филмът свършваше — ефектът наистина бе драматичен, — когато вратите на фургона с трясък се затваряха. А както се казва, камерата никога не лъже…

Лентата отново се пренави, но той дори не помръдна, за да я пусне пак. Стоеше и гледаше празния екран. Мислите му блуждаеха още откакто бяха излетели вчера от Ню Йорк. През по-голямата част от полета бе останал вглъбен в себе си и с необичайната си мълчаливост бе предизвикал учудването на Сабрина, която му припомни, че обикновено не спират да говорят, когато летят заедно. Тя наистина му бе много скъпа, но просто не можеше да й се довери. Не можеше да се довери на никого. Проблемите му с Кармен си бяха негова лична работа и само те двамата можеха да ги решат. А чашата вече преливаше. Бе се опитал, както винаги, да обясни нещата със своя флегматичен тон, но когато Кармен започна да му крещи и да го обвинява, че мисли повече за работата си, отколкото за нея, нервите му накрая не издържаха и за един кратък, ужасяващ момент му се прииска да я удари. Напусна апартамента побеснял и ядосано тръшна вратата след себе си. Оттогава бяха минали двадесет часа. Искаше да й се обади, но гневът и горчилката още бушуваха в него, а и знаеше, че една негова — или нейна — погрешна дума отново ще възпламени взаимните обвинения. Щеше да й се обади, разбира се, но по-късно.

На вратата се чу остро почукване.

— Влезте — извика Уитлок.

Лицето на ван Ден бе бледо и опънато, костюмът му висеше и бе толкова смачкан, сякаш бе спал с него през нощта. Уитлок изрази на глас впечатлението си.

— Де да беше така — отвърна ван Ден и разтри зачервените си очи. — В самолета изобщо не съм мигнал, а идвам направо от летището. Дори не съм се отбивал още вкъщи.

— Казахте ли на жена си, че се връщате?

— За щастие тя не е тук. Не искаше да остава сама, докато ме няма, и замина при майка си в Девентер. Няма да се върне преди края на седмицата. Професор Брудендик ми каза, че сте искали да ме видите.

— Искам да ви задам няколко въпроса.

— Имате ли нещо против да си поръчам първо малко кафе?

— Не, заповядайте — каза Уитлок и посочи телефона на една лавица до стената.

Ван Ден направи поръчката си, после се върна до масата и седна срещу Уитлок.

— Вашият колега Греъм смята, че съм виновен. Мога да го прочета в очите му — той унило сви рамене. — Не го виня. Аз съм единственият човек, който е бил непрекъснато с картината след изнасянето й от музея. На негово място и аз бих се съмнявал.

Уитлок не обърна внимание на самосъжалението му.

— Едно от условията, поставени от „Райксмузеум“, е било всяка галерия или музей да снима на филм приемането на картината в сградата и изнасянето й след това. КЛМ, компанията, която е транспортирала картината от една държава в друга, е снимала товаренето и разтоварването на картината на всяко едно от международните летища. Филмите са проучени от членове на нашата организация, които също като мен не са установили нищо. Остава един-единствен неясен момент — времето, през което картината е била в бронираните фургони.

На вратата се почука и влезе един служител от бюфета. Носеше табла, която остави пред ван Ден. Той си сипа кафе, прибави мляко и бавно го разбърка.

— Вие също мислите, че съм виновен, нали?

— Вижте, извършено е сериозно престъпление и на мен и моите колеги ни е възложено да открием кой стои зад него. Не ме интересува дали се чувствате засегнат — единственото, което искам, е да се доближа поне малко до истината.

Ван Ден се отпусна назад в креслото.

— Извинете. Просто имам чувството, че всичко е обърнато срещу мен. Какво точно искате да знаете за бронираните фургони?

— От докладите разбрах, че във всяка страна полицейски ескорт е съпровождал фургона от летището до галерията.

— И по обратния път — добави ван Ден. — Освен това имаше и по двама въоръжени пазачи вътре при мен.

— Тези хора служители на галерията ли бяха, или бяха наети от частна фирма?

— От частни фирми.

— Сигурно от „Райксмузеум“ не сте се обърнали към частна фирма?

— Не, защо, напротив.

— Използвали сте само охраната. Музеят е разполагал със собствен фургон, поръчан специално за случая — каза Уитлок, като погледна страниците пред себе си.

— Това бе идея на професор Брудендик, който искаше възможно най-голяма реклама на музея. Така и стана — милиони хора по света са видели фургона по телевизията, а така също и надписа с името на „Райксмузеум“ отстрани.

— А кой избра фирмата за охрана?

— Професор Брудендик. Бе официално обявено, че музеят очаква предложения.

— Как се спряхте на Кеплер?

— Фирмата предложи услугите си на минимална цена.

— Какво са спечелили тогава? Нито пари, нито реклама…

— Напротив. Фирмата пусна реклами в няколко национални вестника — със специална препоръка от професор Брудендик, че е поела охраната на картината при транспортирането й до летището. Много по-добре, отколкото телевизията да покаже някакъв техен фургон на зрители от цял свят, които така и така не биха се възползвали от услугите им. Сигурен съм, че след публикуването на тези реклами приходите им са нараснали двойно. По този начин и „Райксмузеум“, и Кеплер получиха популярността, към която се стремяха.

— Кой определи пазачите?

— Ръководителят на фирмата, Хорст Кеплер — ван Ден отпи от кафето си и насила се усмихна. — Разбирам накъде клоните, мистър Уитлок. Мислите може би, че между мен и двамата пазачи е имало тайно споразумение. Не искам да ви разочаровам, но по обясними причини Кеплер държа всичките си хора в неизвестност чак до последния момент и едва в деня на заминаването посочи кой ще придружава картината до аерогарата. Никой, дори началникът на полицията, не знаеше това, преди Кеплер да направи публично изявление.

— Кеплер е карал фургона лично. Стори ми се малко необичайно.

— Не е искал да поема никакъв риск с толкова скъпоценен товар — ван Ден допи кафето си и внимателно остави чашата в чинийката. — Според мен когато проучвате Кеплер, а сигурен съм, че ще го сторите, ще намерите достатъчно доказателства, за да отпаднат напълно подозренията ви, че е замесен в кражбата.

— Доказателства ли? — попита с интерес Уитлок.

— Той е един от най-уважаваните и търсени съветници по въпросите на охраната в Амстердам. Надали щеше да си създаде такова име, ако не можеше да му се има пълно доверие.

— Благодаря ви, господин ван Ден. Ще ви се обадя, ако се наложи.

Ван Ден бавно се изправи на крака.

— Не съм откраднал картината, мистър Уитлок. Не бих направил нищо, което да опетни името на музея. Трябва да ми повярвате.

Уитлок не отговори. Ван Ден нервно преглътна и напусна стаята.

Уитлок бе доволен от начина, по който бе преминал разпитът. Отговор на повечето от въпросите му имаше в досието, а останалото можеше да разбере от Брудендик. Нарочно бе питал ван Ден всичко това, за да може той да се почувства в свои води. Искаше да види реакциите му. В началото бе изнервен, но след като реши, че е приспал вниманието му, започна да става настъпателен и дори нагъл, но преди да се покаже твърде самонадеян — внезапно, когато вече си тръгваше, бе обхванат от нов изблик на самосъжаление. Уитлок бе твърдо убеден, че по лицето и в поведението на хората може да се прочете много, и заключенията му рядко излизаха погрешни. Вече бе сигурен, че ван Ден е замесен в подмяната на картината, а ако това бе станало във фургона по пътя към летище „Схипсхол“, както мислеше, значи Кеплер и двамата пазачи също бяха в играта. Вече бе събрал сведения за Кеплер и както правилно бе отбелязал ван Ден, в тях нямаше нищо друго освен хвалби и възхищение. Дали Кеплер бе замислил цялата работа? Или някой друг бе изработил целия план, без непосредствено да участва в изпълнението му? Къде беше оригиналът сега? В Кеплер? Или в човека зад кулисите, ако изобщо съществуваше? Можеше да гради хипотези часове наред, без да стигне до нещо конкретно. Трябваше първо да докаже вината на ван Ден. Но как? Единствената нишка бе филмовата лента, доказателството трябваше да се търси там, трябваше да бъде там.

Той отново взе дистанционното управление и натисна копчето.

Мартенс беше прав, в Йордан добре познаваха Ян Лемер. Лодката, на която живееше, бе дълга двадесет и пет фута и стоеше на котва в един канал, който се виждаше от Западната църква. Боята й — жълто и зелено, бе започнала да пада на грозни люспи, явно не бе подновявана с месеци. Мястото изглеждаше изоставено.

Греъм мушна дясната си ръка в джоба и стисна пистолета, после предпазливо се приближи до лодката и се спусна долу, за да надникне през един от прозорците, обърнати към улицата. Слънцето блестеше в стъклото и той не можа да види нищо.

— Какво искате? — попита със силен немски акцент едно момиче, което излезе на палубата от кабината. Още нямаше двадесет години.

— Търся Ян Лемер — каза Греъм.

— Не познавам такъв. Вървете си.

Мъжът, който се показа от кабината, бе към средата на тридесетте и имаше жестоко лице, обезобразено от акне още когато е бил юноша. Бе облечен с джинси и бяла фланелка, а на врата му имаше татуировка — два кръстосани ножа, изцапани с кръв. Отдолу с големи червени букви пишеше хевар, опасност.

— Ти ли си Лемер? — попита Греъм.

— Какво има?

— Трябва да говоря с теб.

— Говори.

— Не пред дъщеря ти — отвърна ядовито Греъм.

— Не съм му дъщеря — озъби се момичето и хвана Лемер за ръката.

Той я отблъсна и се изсмя.

— Допада ми чувството ти за хумор, американецо.

— Още не си чул най-смешното. Избирай между нас и полицията.

— Добре, качете се — каза Лемер и се обърна към момичето. — Разходи се някъде.

— О, Ян…

— Казах ти да се разходиш, Хайди. И не се връщай до половин час, разбра ли?

Тя намусено наведе глава и се качи на тротоара. Тръгна нагоре по „Блумстрат“ да си търси компания, за да мине по-бързо времето.

— Та тя е още дете — каза възмутено Сабрина.

— На осемнадесет години е — отвърна Лемер и равнодушно сви рамене.

— Надали има и шестнадесет — със злоба каза Греъм.

— Ами родителите й? Знаят ли къде е? — попита Сабрина.

— Избягала е. От Берлин. За какво искахте да говорим?

— За обир — отвърна Греъм.

Лемер влезе в кабината и те го последваха. Вътре цареше пълен хаос. По пода се въргаляха възглавници, изпопадали от двете пейки до стените, двете маси от корково дърво бяха затрупани от празни бутилки, мръсни чаши и препълнени догоре пепелници, а до плъзгащата се врата бяха събрани накуп останките от храна, купена вероятно от някоя закусвалня.

— Снощи имах малко гости — каза Лемер, явно за да оправдае бъркотията.

Двамата успяха да видят спринцовката и пакетчето хероин, преди Лемер да хвърли една възглавница отгоре им. После седна и сложи ръка върху възглавницата.

— Казахте нещо за обир, мистър… Не разбрах името ви, нито пък на дамата.

— Така и трябва — отвърна Греъм. — Преди две години и половина от една къща на улица „Де Клерк“ е била открадната картина с размери петнадесет фута на петнадесет. Помниш ли?

— Смятате, че имам нещо общо с това? — попита Лемер. Тонът му изразяваше учудване.

Греъм, който се разхождаше напред-назад, спря пред него.

— Разполагаме със свидетел, който би се заклел в това пред съда. Както и малолетно момиче, избягало от къщи, което живее на твоята лодка, и пакетче хероин под възглавницата до теб. Ще бъдеш голям късметлия, ако се отървеш само с десет години.

Лемер се хвърли към Греъм и в ръката му блесна автоматичен нож, който бе измъкнал от задния си джоб миг преди това. Острието, дълго петнадесет сантиметра, разпра отпред якето на Греъм и двамата мъже паднаха на пода. Сабрина здраво стисна в ръка цевта на пистолета си и насочи дръжката надолу към главата на Лемер, малко зад лявото му ухо. Той я усети, обърна се и дръжката го удари право в лицето на милиметри от окото. Лемер изви като ранено животно и от цепнатината бликна кръв, но преди да успее да реагира, Сабрина го удари отново, този път зад ухото. Ножът падна от омекналата му ръка и той се строполи в безсъзнание върху Греъм.

Отвори очи от леденостудената вода, която плиснаха в лицето му. Разтърси замаяно глава, но когато се опита да помръдне ръцете си, видя, че са вързани с въже за облегалките на дървения стол, който Греъм бе открил в спалнята под палубата. Задърпа се бясно, за да се освободи, после изведнъж се отпусна на стола, главата му натежа. Бързо се окопити обаче, когато забеляза пурпурното петно на якето на Греъм. Ножът все пак го бе докоснал.

Греъм прочете мислите му и приклекна отпред до него.

— Кръвта е твоя. Виж си дрехите.

— Копеле мръсно! — процеди Лемер, като погледна надолу. Бе целият в кръв.

— Кой ти поръча да откраднеш картината? — попита Сабрина.

— Върви по дяволите, кучко такава!

— Е, най-малкото опитах — сви рамене тя.

— Няма следи от игла — каза Греъм и посочи ръцете му.

— Не се боцкам.

— Пласьорите рядко го правят — съгласи се Греъм и вдигна спринцовката. — Знаеш на какво му викат „яко друсане“, нали?

Кръвта се дръпна от лицето на Лемер.

— Сигурен бях. Вероятно дори сам си го използвал по-рано, за да се отървеш от клиенти, които почват да създават неприятности. Какво им слагаше вместо хероин? Стрихнин? Киселина? — Греъм кимна, като видя ужасеното изражение на Лемер. — Намерих малко киселина на прах в машинното отделение. Ще стигне за една спринцовка. Чувал съм, че, преди да настъпи смъртта, агонията е непоносима. Въпросът е само да открие човек вената.

Лемер примигна, когато потта, обливаща челото му, му влезе в очите.

— Няма да го направиш.

— Един от първите ми уроци като войник бе никога да не подценявам врага си — каза Греъм и прокара иглата по кожата на Лемер, около свивката на десния му лакът. — Още една-две секунди и ще намеря вената.

— Кой ти поръча да откраднеш картината? — повтори Сабрина.

— Открих я — обяви Греъм и притисна върха на иглата към ръката на Лемер.

— Добре, добре, ще ви кажа — изкрещя пресипнало той, без да откъсва очи от иглата. — Човекът се казва Хамилтън. Терънс Хамилтън.

— Къде можем да го намерим? — попита Сабрина.

— На „Калверстрат“. Близо до музея на мадам Тюсо. Има галерия там.

— Защо му трябваше картината? — продължи да настъпва Сабрина.

— Не ми е казвал — отвърна Лемер. Говореше с мъка, от устните му се стичаше слюнка.

Греъм мушна иглата в ръката му.

— Не знам, кълна се, не знам — закрещя Лемер, лицето му се бе изкривило от ужас. — Каза ми само, че ще получа хиляда гулдена за това. И петстотин за двамата, които работеха с мен. Задигнахме картината и я занесохме в галерията му, той ни плати и си тръгнахме. Изобщо не знам какво е станало с нея след това. Трябва да ми повярвате, но дяволите…

Греъм извади иглата, запуши устата му с една носна кърпа и отиде при Сабрина, която го чакаше до вратата. Хвърли прощален поглед назад и каза:

— Не се бой, дъщеря ти сигурно скоро ще си дойде.

Очите на Лемер изгаряха от омраза.

— Наистина хитър номер — каза Сабрина, щом напуснаха лодката. — Да му кажеш, че талкът, който откри в спалнята, е остатък от киселина. Слава Богу, че се хвана.

— Иначе щеше да е мъртъв — рече Греъм и сви рамене.

— Но талкът е безвреден — възпротиви се Сабрина и объркано сви вежди.

— Да, талкът — отвърна Греъм и се огледа за такси.

Сабрина каза на шофьора къде да ги закара, после шумно затвори прозорчето от плексиглас и гневно се обърна към Греъм:

— Ти ме излъга, Майк. Пак старата история, за кой ли път. Кога най-сетне ще започнеш да ми се доверяваш? Или искам твърде много?

Греъм се взираше в брояча през прозрачната преграда, замислен над думите й.

— Но аз ти вярвам, Сабрина, наистина. Ако не беше така, отдавна щях да съм подал молба да ме преместят.

Спокойствието в гласа му я изненада и притъпи малко яда й.

— Щом е така, защо непрекъснато ме заблуждаваш?

— Не разбираш, така ли?

За по-малко от минута гневът й се превърна в чувство за вина.

— Не — отвърна колебливо тя.

— Сигурно знаеш, че след отвличането на Кари и Майки се подложих на психотерапия?

Тя кимна. Бе приковала очи към лицето му — предоставяше й се рядката възможност да погледне отвътре, макар и може би съвсем бегло, неговия сложен и ожесточен към външния свят характер.

— Може би знаеш също, че отказвах каквото и да било съдействие на хората от групата. Посрещах на нож всеки опит за сближаване — той се усмихна на себе си. — Нищо чудно моят случай да се разглежда и от студентите по психиатрия в Принстън.

— Имал си причини да бъдеш такъв — каза меко тя.

— Да, и една от тях е свързана с доверието. Бях служил в Делта единадесет години и за това време си спечелих много приятели, особено през последните години, след като се ожених за Кари. Коледа прекарвахме със семействата си, но Нова година си бе празник на Делта. Всяка година се събирахме в една и съща ферма в Канзас, където можехме да вдигаме шум колкото си искаме чак до сутринта. Опитвам се да кажа, че Делта бе едно голямо семейство. После дойде отвличането. Някой, а може и да не е бил само един, се бе изпуснал за мисията ни в Либия. Няма никакво значение, дали е било нарочно, или случайно. Важното е, че дълбоката вяра, която си бях изградил за тези единадесет години, се стопи за един-единствен миг. Така че когато постъпих на работа в ЮНАКО, трябваше да започна всичко отначало. Вече ти казах — наистина имам доверие в теб. Но до една определена точка. Така е и със Си. У. Още много вода трябва да изтече, за да бъде отново както в Делта.

— Никога няма да бъде същото, Майк, не разбираш ли?

— Да, знам, но имам нужда от критерий, а Делта е единственият, с който разполагам — той се загледа в колите навън, после отново се обърна към нея. — Какво щеше да направиш, ако на лодката ти бях казал, че в спринцовката има киселина, а не талк?

— Нямаше да ти позволя да отидеш толкова далеч. Толкова си непредсказуем… нямаше да бъда сигурна нито за миг, че няма да изпразниш спринцовката в Лемер, ако откаже да ни даде сведенията.

— Щях да го направя, без да ми мигне окото.

— И щеше най-хладнокръвно да го убиеш? Той печално поклати глава:

— Толкова сме различни. Аз не изпитвам никакви скрупули, ако се налага да сляза до нивото на Лемер, за да получа информацията, която ми трябва. Ти, от друга страна, би го пипала с кадифени ръкавици.

— Не е вярно — избухна ядосано тя. — Мразя Лемер и хората като него не по-малко от теб, но да бъдеш едновременно съдия, съдебен заседател и палач не е никакъв изход. Такива хора трябва да бъдат предавани на правосъдието.

— Правосъдие? Така ли наричаш системата, която осъжда пласьорите на наркотици като Лемер на десет години затвор, защото са погубили с мръсната си търговия живота на безброй невинни създания, а след пет години ги пуска отново да излязат на улицата и да продължат оттам, откъдето са спрели? Правосъдието, което осъжда на доживотен затвор някой терорист, избил невинни хора в името на някаква си кауза, която проклетият мръсник и анархист дори не разбира, а после го пуска на свобода, щом други, още по-големи мръсници и анархисти хванат други невинни хора за заложници? Защо не попиташ семействата на жертвите какво мислят за това твое правосъдие?

— Разбирам за какво говориш, Майк, но щом си готов да убиеш Лемер и подобните нему съвсем хладнокръвно, ти самият също си се превърнал в анархист.

— Не съм съгласен. Те нарушават закона, а аз го защитавам. Има разлика.

— Но е съвсем тънка. Не ми харесва пътя, който си си избрал.

— И все пак ще продължавам да вървя по него, докато правосъдието в цял свят не започне да проявява повече състрадание към жертвите, вместо да се опитва да оправдае виновните с разни абсурдни и нелепи съображения.

Таксито спря и шофьорът отмести преградата, за да им покаже с ръка галерията. Някога това е бил домът на заможен холандски благородник и върху изящно издялания каменен фронтон на един от прозорците на втория етаж можеше да се види годината, когато е била построена сградата — 1673. На архитрава с черни ръкописни букви бе изписано ГАЛЕРИЯ ТЕРЪНС ХАМИЛТЪН с телефонния номер отдолу.

— Тук аз ще се оправям — каза Сабрина и отвори вратата.

— Страхуваш се да не направя нещо на този Хамилтън?

— Мина ми през ум — отвърна тя и посочи кървавите следи по якето му. — Пък и това надали ще спомогне особено за взаимното ви разбирателство.

— Да, и на мен така ми се струва — промърмори Греъм и се отпусна на седалката.

Сабрина каза на шофьора да чака и пресече улицата. Ако се съдеше по репродукциите, които висяха по стените, галерията предлагаше произведения на холандски художници — Сабрина видя както библейски сцени от Бош и Хертен, рисувани през петнадесети век, така и картини на модерниста Мондриан и експресиониста Крюйдер от двадесети.

— Kan ik u helpen? — чу тя женски глас зад гърба си.

— Надявам се — отвърна с усмивка тя на момичето. — Бих искала да видя мистър Хамилтън.

— Имате ли уговорена среща? — на безукорен английски попита служителката.

— Не, но все пак съм сигурна, че няма да откаже да ме приеме. Праща ме наш общ познат, Ян Лемер.

Младата жена помоли за извинение и я остави сама. Върна се само след минута.

— Господин Хамилтън ви очаква в кабинета си. Ето там, по дървените стълби.

Сабрина се качи горе и се озова срещу покрита с фурнир врата, на която пишеше „Т. Хамилтън — директор“. Почука.

— Влезте — долетя отвътре.

Хамилтън седеше зад бюро от черно дърво, заобиколен с кубистични картини от Брак и Пикасо. Лицето му бе като изсечено от камък. Отдавна бе минал шестдесетте. На стената зад бюрото му висеше увеличено копие на шокиращата творба на Пайк Кох „Панаирно стрелбище“.

— Искали сте да ме видите? — попита Хамилтън. Гласът му бе мек, почти женствен. С жест я покани да седне в кожения фотьойл пред бюрото му.

Имаше маникюр. — Заповядайте, госпожице… не ми съобщиха името ви по телефона.

— Да, зная. Сигурно сте зает човек, господин Хамилтън, така че ще мина направо на въпроса. Преди две години и половина един човек на име Ян Лемер и двама негови съучастници са влезли с взлом в една къща на улица „Де Клерк“ и са откраднали не особено ценна картина на малко известен художник от седемнадесети век — Йохан Зегерс. После са я донесли тук. Искам да знам какво е станало с нея след това.

Той докосна коприненото шалче на врата си и се усмихна.

— Съжалявам, но наистина не разбирам за какво говорите. А както съвсем правилно забелязахте преди малко, аз съм зает човек. Така че… — той посочи вратата зад гърба й.

С надеждата, че няма да пострада от последиците, Сабрина се реши на едно изпълнение в стил Майк Греъм. Взе от бюрото ножа за писма и раздра отгоре додолу най-близката репродукция, „Акробатът и младия арлекин“ на Пикасо.

— Какво правите, за Бога! — изкрещя ужасен Хамилтън и скочи на крака.

— Сядай долу — отвърна тя, като наблягаше на всяка сричка.

Мъжът седна, очите му шареха между ножа за писма в ръката й и разкъсаната рисунка на стената зад нея.

— Имаш две възможности — каза Сабрина. — Едната е да извикаш полиция и да поискаш да ме арестуват за вандализъм. Другата е да ми отговориш.

Хамилтън погледна към телефона на бюрото си.

— Обади се, но помни, че Лемер вече призна всичко и че показанията му може би ще бъдат достатъчни, за да осъдят и теб. Но дори да те оправдаят, с кариерата ти като търговец на изкуство в Амстердам ще бъде свършено. Това поне мога да ти обещая със сигурност.

— Коя сте вие?

Тя не отговори.

— Предавам се — каза Хамилтън. Повече не можеше да издържа втренчения й поглед. — Спомням си тази картина на Зегерс.

— За кого беше?

— За един фалшификатор. Михайлович Тойсген.

— Тойсген? В списъка на ЮНАКО нямаше такова име.

— Не е известен тук на запад — поясни той, видял изписаното на лицето й недоумение. — Картините му бяха — и по всичко личи още са — изключително популярни сред подземния свят в Москва. Дори според слуховете един негов Рембранд виси някъде в Кремъл.

— Продължавай — подкани го тя, като внимаваше да не издаде вълнението си.

— Специализирал се е по холандските майстори от седемнадесети век. Виждал съм го само два пъти — веднъж в Москва и после тук в Амстердам, когато дойде да вземе картината на Зегерс.

— Къде мога да го намеря?

— Не зная. Както вече ви казах, в Амстердам съм го виждал само веднъж. От обща култура мога да ви кажа, но все пак това е само предположение, че трябва да го търсите някъде в Йордан. Там се събират хората на изкуството в града. Опитайте в „Бохема“, един бар на улица „Лауриер“. Любимо свърталище на младите художници. Повечето от тях нямат пукната пара в джоба си, така че няколко гулдена лесно ще развържат езиците им.

— Как изглежда Тойсген?

— Малко над петдесетте, нисичък, леко плешив. Сабрина го остави да гледа унищожената репродукция и се върна в таксито.

— Доста се забави — каза Греъм, когато тя се настани до него.

— Имаше защо — отвърна тя и даде указания на шофьора. После спусна преградата и му предаде разговора си с Хамилтън, този път без изобщо да крие вълнението в гласа си.

Сабрина се обади на Уитлок от телефонната кабина до бар „Бохема“, за да му съобщи най-новите разкрития. През това време Греъм бе успял да открие в бара адреса на Тойсген с цената на една почерпка за всички. Апартаментът му се намираше на „Ейкенхаутстрат“, едно от многобройните разклонения на „Розенстрат“, на по-малко от половин миля от бара, в който Тойсген бе редовен, но самотен посетител. Четиримата млади художници, с които говори Греъм, не бяха разменяли с Тойсген нито дума — само знаеха къде живее, защото единият го бе проследил веднъж. Дори барманът призна, че го знае просто като „Мик“. Облечен винаги в един и същ старомоден черен костюм, той идвал всеки ден в три и половина следобед, сядал на едно и също място в ъгъла и си поръчвал чаша йеневер и след това халба „Ламбек“. Тръгвал си винаги в четири без петнадесет и за две години не бил нарушил този ритуал нито веднъж. Когато Сабрина затвори телефона, Греъм вече си бе изградил представа за Тойсген — затворен и саможив човек, който се опитва с таланта си да докаже на самия себе си, че струва повече от останалите.

Стигнаха до „Ейкенхаутстрат“ пеша. Апартаментът на Тойсген се оказа на последния етаж на един склад от червени тухли, строен през шестнадесети век и превърнат в жилищна сграда. Подемната греда още стърчеше от покрива, но скрипецът не бе употребяван от години и отдавна бе ръждясал. Входът на приземния етаж излизаше направо на покритата с калдъръм уличка, така че можеха да влязат необезпокоявани в сградата.

Вратата на апартамента зееше отворена. Тойсген лежеше на голия под в антрето и невиждащите му очи бяха вперени в тях. Гърлото му бе прерязано от едното ухо до другото.

Внезапно в другия край на коридора се хлопна вратата на пожарния изход. Греъм каза на Сабрина да огледа апартамента и като изваждаше в движение своя „Берета“ от кобура, изтича до края на коридора и със замах отвори вратата. Чу трополенето на тежки стъпки по металните стъпала и се спусна надолу. Някой отвори шумно вратата в края на стълбата, тя се блъсна в стената и после настъпи тишина. Той се озова долу само миг по-късно и като остави отворено, се измъкна навън в прохода до сградата. Огледа се на двете страни — нямаше никой. Наляво бе „Ейкенхаутстрат“, а надясно — друг проход. Реши да тръгне наляво, но едва бе направил няколко крачки, когато чу зад себе си двигателя на кола. Обърна се бързо. В прохода се бе появил светлосин форд „Гранада“, който идваше право срещу него. На волана седеше Лемер. Греъм погледна към пожарния изход. Нямаше никакъв шанс да се добере дотам, преди колата да го стигне. Безопасната „Ейкенхаутстрат“ също бе прекалено далеч, а фордът се приближаваше все повече и повече. Стреля два пъти към връхлитащата го кола и Лемер се сви, когато куршумите пробиха предното стъкло, без да го засегнат. Греъм хвърли пистолета и се метна към перваза на един прозорец. Улови се за него и мускулите му се напрегнаха до краен предел, когато тялото му се притисна към стената високо над пътя. Сви силно крака, като опря пети до бедрата си. Фордът на Лемер кривна към сградата и близна стената, от удара дясната врата хлътна навътре и изскочиха искри. Покривът на колата докосна коленете на Греъм. Той скочи на улицата и отново грабна пистолета, но фордът вече бе изчезнал по „Ейкенхаутстрат“. Изтича след него, но от колата нямаше и следа. Изруга злобно и пъхна пистолета си обратно в кобура, после се върна в апартамента на Тойсген и разказа на Сабрина какво се бе случило.

— Как е разбрал, че сме по следите на Тойсген? — попита тя, щом Греъм свърши.

Той сви рамене и посочи наоколо:

— Откри ли нещо?

— Не, но още не съм проверила ателието. Влязоха в ателието заедно и се огледаха. Цялата насрещна стена бе заета от нещо като тезгях, буквално задръстен от четки, палитри, всевъзможни шишета и бурканчета и купища туби с маслени бои. Някои лежаха на пода, изстискани върху дървени дъсчици. Вдясно от вратата имаше пет изцапани с боя триножника. Четири от тях бяха празни, а платното на последния бе покрито с бял чаршаф, нашарен с петна от боя. Сабрина дръпна чаршафа и се озова пред недовършена още картина — „Майсторът на дантели“ от Вермеер. Внезапно я озари една мисъл. Дали не беше предназначена за нова подмяна както в случая с „Нощна стража“?

— Сабрина, виж!

Тя отиде при Греъм. Той бе коленичил на пода пред купчина платна и отмести няколко от тях настрани, за да й покаже това, което бе останало най-отпред и което представляваше умалена версия на „Нощна стража“. Бе осем на осем фута и възпроизвеждаше оригинала съвсем точно. Сабрина погледна точката в центъра на барабана. Бе пурнурночервена.

— Мисля, че намерихме нашия фалшификатор — каза тя.

Греъм кимна и се запъти към вратата.

— Губим си времето тук. Най-добре да дойдат експерти на ЮНАКО и да приберат картините, преди да са попаднали в лоши ръце.

— Къде отиваме сега?

— Връщаме се при лодката на Лемер.

— Стига да е там…

— Има само един начин да проверим. Хайде, да тръгваме.

На сто ярда от лодката на Лемер имаше полицейски кордон. Близо до нея бяха спрели линейка и две полицейски коли, а голям катер, пуснал котва в залива, бе довел и група гмуркачи.

— Какво се е случило? — попита Сабрина един мъж, който пушеше лула.

— Нещо направо ужасно, ужасно — отвърна той и поклати невярващо глава. — Познавах ги и двамата, лодката ми е недалеч оттук.

— Но какво е станало?

— Убил я е, а момичето беше само на шестнадесет години. От самото начало беше ясно, че няма да види добро с него, но не искаше и да чуе. Мислеше го едва ли не за бог. Предполагам, че е виждала в него нещо като баща, нали беше избягала от къщи.

— Как е умряла? — понита Сабрина. Дори в собствените й уши въпросът прозвуча патологично.

— Чух един полицай да казва, че гърлото й било прерязано. Направо ужасно… та тя си бе дете.

— Хванали ли са го?

— Не, избягал е и няма да се върне. Няма да посмее.

Греъм я побутна с лакът и тръгнаха да търсят такси, за да се върнат в „Райксмузеум“.

Уитлок спря филма, когато Греъм и Сабрина влязоха в стаята.

— Е, какво разбрахте от Тойсген?

— Почти нищо. Мъртъв е — отговори Греъм, докато отиваше към телефона. — Каза само, че имат свой човек в музея, но умря, преди да успее да ни съобщи името му.

Сабрина се обърна изумено към него и той бързо постави пръст на устните си, като им направи знак да се приближат. После вдигна писалката, която лежеше до телефона. В капачката й беше монтиран миниатюрен подслушвател.

— Довечера имам среща с информатор, ще разбера името от него. Знаел кой е вътрешният човек — каза Греъм и върна писалката на мястото й в старото положение. После тръгна към вратата: — Хайде, елате да хапнем нещо.

Веднага щом излязоха във фоайето, Сабрина го сграбчи за ръката и попита:

— Как разбра за подслушвателя?

— Предчувствие, да речем. Как иначе Лемер се е озовал при Тойсген толкова бързо? — той утешително потупа Уитлок по гърба. — Няма защо да униваш. Не си го видял, защото не си знаел, че е там.

— Мръсник такъв! — разкрещя се ядосано Сабрина. — Нарочно си ме накарал да се обадя на Си. У. и да му кажа за Тойсген! Много добре си знаел, че ван Ден ще подслуша разговора, и си искал да видиш какво ще предприеме. Дано поне си доволен.

— Доволен съм — отвърна Греъм. — Обзалагам се, че в момента ван Ден се поти в кабинета си. Обзалагам се също, че знае къде се крие Лемер. Трябва само да му се обади и съм белязан.

— Искаш Лемер да тръгне след теб?

— Нямаме никаква полза от него, Си. У., докато се крие в някой затънтен хотел. Тойсген е мъртъв, а Хамилтън е само един търговец на крадени вещи, който си придава важност. Лемер е единственият човек, който може да поддържа връзка с ван Ден. Трябва да го измъкнем на светло.

— Защо си толкова сигурен, че Лемер ще играе по твоите правила? — запита рязко Сабрина. — Вече е убил два пъти, няма какво да губи.

— Не става въпрос какво има да губи, а какво може да спечели. Сделка с прокуратурата например. Намаляване на присъдата, в случай че се съгласи да свидетелства срещу съучастниците си.

— Ние изобщо нямаме връзки с прокуратурата, Майк.

— Това го знаем ние, Си. У. Лемер не го знае. Сабрина разстроено поклати глава.

— Изобщо не те е грижа, че заради твоите номерца и двойни игри загина Тойсген, нали?

— На война винаги падат жертви.

— Но смъртта му бе съвсем излишна…

— Стига вече — намеси се Уитлок и вдигна ръце. — Ако толкова държите да се карате, правете го, когато сте само двамата. Хайде да ходим да обядваме.

— Нещо изгубих апетит — промърмори Греъм. — Както и да е, и без това исках по-отблизо да видя бронирания фургон на музея. Може да изскочи нещо.

— Добре — каза Уитлок, зарадван от малката почивка. — Ще се видим пак тук след половин час.

Греъм взе от секретарката на Брудендик ключовете за фургона, както и за специално отделения за него гараж, и заобиколи музея от задната страна. До настлания с чакъл път, който в края на сградата излизаше, както се оказа, на „Музеумстрат“, имаше цяла редица гаражи, общо десет. Той отключи последната врата и я отвори, като я дръпна към себе си. Запали неоновото осветление и с изненада установи, че вътре има достатъчно място да обиколи целия фургон — бяла „Тойота“ с мрежеста решетка на предното стъкло и бронирани странични стени, дебели четири инча. Отключи задните врати на фургона, които бяха без прозорец, и ги отвори. Вътре беше празно, без да се броят разпилените по бронирания стоманен под въжета и скоби. Влезе вътре и почука със свити пръсти по стените — бяха наистина здрави. Заключи вратата и като легна на пода, се промъкна под фургона. Не откри нищо. Върна се в музея и даде ключовете на секретарката на Брудендик, после отиде в определената за тях стая и превъртя лентата. Усещаше, че прозрението е съвсем близо. След това пусна филма.

Гледаше го за четвърти път, когато Уитлок и Сабрина се върнаха. Тя остави някакъв пакет на масата до него:

— Помислих си, че може вече да си огладнял. Идеята бе на Уитлок, нещо като предложение за мир.

— Мерси — каза Греъм, без да откъсва очи от екрана.

— Откри ли нещо? — попита Уитлок.

— Не — отвърна кратко той. — Можех и да открия, ако ме бяхте оставили на мира да гледам.

Уитлок вече се канеше да избухне, когато Греъм го хвана за ръката и посочи писалката. После ги отведе към другия край на стаята.

— Май че попаднах на нещо — шепотът му едвам се чуваше. — Но ван Ден не трябва да заподозре нищо. Нека смята, че единственият начин да го пипна здраво е като се срещна с тайнствения си осведомител довечера.

Излязоха от стаята и тихо затвориха вратата след себе си.

— Е? — настоя Уитлок. — Гледах записа поне петнадесет пъти и мога да се закълна, че нищо в него не показва, че смяната е станала тук в Амстердам.

— Щях да се съглася с теб, ако не бях видял фургона.

— Открил си нещо във фургона? — попита Сабрина.

— Нищо, което да се хвърля в очи — отвърна Греъм и погледна Уитлок. — Човек може да се разхожда в задната част на фургона съвсем свободно, опитах. На записа обаче единият от мъжете се е извил на една страна, докато отива да закрепи скобите. Може би се дължи на ъгъла на снимане или дори на това, че картината е твърде близо до стената. Но все пак мисля, че си струва една допълнителна проверка.

— Какво имаш предвид? — попита Уитлок.

— Да извикаме хората още веднъж, за да възпроизведат поставянето на картината във фургона. Така ще видим дали пред стените не са били поставени фалшиви панели.

— Какво смяташ да използваш вместо картината? — попита Сабрина.

Греъм се смути, но Уитлок му дойде на помощ.

— Доколкото знам, музеят разполага и с втори сандък със същото тегло и размери като онзи, в който са сложили картината. Използвали са го по време на цяла поредица „генерални репетиции“, така да се каже. Не вярвам да са го изхвърлили след това.

— Ще говориш ли по въпроса с Брудендик, Си. У.? — помоли го Греъм. — И мисли му, ако не го уредиш за утре сутрин.

— Разбира се, че ще говоря — отвърна Уитлок и забърза надолу по коридора към кабинета на Брудендик.

— А ние какво ще правим? — попита Сабрина.

— Ти ще гледаш филма, за да се запознаеш с него, а аз ще хапна това, което си ми донесла. Направо умирам от глад.

На вечеря говориха само за работа. Започнаха от това, какво според тях ще излезе от замисления за следващия ден експеримент, за да стигнат накрая до шансовете за успех на Втори ударен отряд в Либия.

Греъм допи последната глътка кафе и избърса устни със салфетката.

— Е, аз съм готов.

Уитлок подписа сметката и я прехвърли на номера на стаята си, после бръкна в джоба си и сложи на масата малък предавател с формата на копче:

— Може да се улови само в радиус от петстотин метра, така че се придържай към плана.

— Добре де, добре — измърмори Греъм и пъхна предавателя в джоба си. — Дайте ми няколко минути преди старта. Лемер изобщо не трябва да заподозре, че има човек зад гърба ми.

— Споразумяхме се вече за това — каза Уитлок.

— Ако изобщо Лемер те чака отвън, за да тръгне след теб — добави Сабрина.

— Разбира се, че ме чака. Ван Ден не би пропуснал такава великолепна възможност.

Излязоха от трапезарията и се качиха с асансьора на третия етаж. Стаите им бяха една до друга. Уитлок спря пред вратата на своята и каза:

— Да си сверим часовниците.

— Моят показва осем и двадесет и четири — отвърна Греъм и останалите нагласиха своите.

— Имаш на разположение три минути — каза Уитлок.

— Три минути — повтори той и изчезна зад вратата на стаята си.

Машинално посегна към якето си, но се сети за кървавото петно и отвори гардероба, където висеше сакото, дадено му на заем от Уитлок. Свали го от закачалката и го облече. Беше му почти по мярка. Сложи нов пълнител на пистолета си и го мушна в джоба си. Въпреки че постепенно бе свикнал с пистолета „Берета“, който Сабрина още в началото му бе препоръчала да използва, той продължаваше тайно да мечтае за своя колт, с който си бе служил във Виетнам и по-късно в Делта. Той бе много по-мощно оръжие, но имаше една голяма слабост — само седем куршума в пълнителя. „Берета“ имаше петнадесет, а точно тези осем куршума в повече се бяха оказали решаващи в предишните им операции.

Асансьорът спря във фоайето, той остави ключа си на рецепцията и бързо излезе на улицата. Ярко осветената сграда на „Райксмузеум“ се виждаше на по-малко от сто метра. Погледна часовника си. Оставаше му минута и половина. Извади предавателя от джоба си, като внимателно оглеждаше приближаващите се пешеходци. Избра някакъв бизнесмен, здраво стиснал очукано кожено куфарче, и когато се изравни с него, се престори, че се спъва, и незабелязано пусна предавателя в джоба на сакото му. Започна да му се извинява за непохватността си, но мъжът само се усмихна и продължи по пътя си. Поне отиваше в посоката, в която Уитлок и Сабрина мислеха, че ще се движи той. Пъхна ръце в джобовете си и бързо тръгна нагоре по „Стадсхаудерскаде“, в обратна посока. Нямаше да им позволи да се мъкнат подире му като след някой пощенски гълъб. Щеше да се оправя с Лемер, както той си знае.

Нарочно спря пред витрината на някакъв магазин, за да провери дали го следят — Лемер щеше да очаква от него точно това. Не можа да го забележи, но знаеше, че холандецът е някъде зад гърба му. Напусна „Стадсхаудерскаде“ на пресечката й с „Хофстрат“ и продължи към Вондел парк — многобройни езерца и ливади, пръснати на площ сто и двадесет акра. Бе минал по същия маршрут преди вечеря под претекст, че иска да се разходи, за да му дойде апетит, и бе открил стар склад на „Буркстрат“, едно от многото разклонения на „Хофстрат“. Приличаше на склада, в който живееше Тойсген, но бе изоставен. Изглеждаше прокълнат и обречен. Греъм сви по „Буркстрат“ и погледът му се задържа върху склада, зловещо очертан в мъждивата светлина на уличните лампи. Бутна вратата с крайчеца на пръстите си и трепна, когато пантите изскърцаха и звукът отекна в мъртвата тишина наоколо. Стъклата на прозорците отдавна бяха разбити и светлината, която падаше вътре, хвърляше неспокойни сенки по изрисуваните с графити стени. Той извади пистолета от джоба си и предпазливо се промъкна към стълбите в другия край на помещението. Голяма част от парапета липсваше и стъпалата, увиснали в лъч светлина, бяха напукани и прогнили. Реши да не рискува.

В този момент върху него падна някаква сянка, но едва бе успял да се обърне, когато Лемер влетя през прозореца и лакътят му удари Греъм отстрани по главата. Двамата паднаха върху стълбата, която се срути под тежестта им, и пистолетът се изтърколи от ръката на Греъм. Той сграбчи някаква подпора, но преди да успее да се прицели, Лемер заби юмрук право в стомаха му. Греъм политна към стената и от разклатения таван върху него се посипаха прахоляк и мазилка. Парчето дърво падна от ръката му и втори юмручен удар, този път в тила, го повали на колене. Лемер измъкна отнякъде ръждясала верига и я омота около врата му, като ожесточено я стегна отзад. Греъм се вкопчи във веригата, когато тя се впи в гърлото му, но беше безсилен да отслаби примката. Усети, че губи съзнание. Лемер хвана веригата с една ръка, а с другата извади автоматичния нож от джоба си и острието блесна на сантиметри от крака му. Той дръпна по-силно веригата, за да Изтегли назад шията на Греъм, но тъкмо когато се навеждаше да пререже гърлото му, някой отвори вратата зад гърба му с толкова силен ритник, че тя се удари в стената и се разлетя на парчета. Сабрина стреля два пъти в гърба на Лемер и той се олюля за миг, преди да се строполи на пода, пронизан и от собствения си нож. Уитлок се втурна покрай нея и като притисна броунинга си към врата на Лемер, потърси пулса му. Не чу нищо. Сабрина прибра пистолета в джоба си и изтича към мястото, където лежеше Греъм. Веригата още бе на шията му. Тя внимателно го освободи и стисна зъби, когато почувства, че металът се отделя заедно с плътта. Халките на веригата се бяха забили в кожата, но нямаше много кръв. Постави го да седне до стената и попи кръвта с кърпичката си, очите й нервно се стрелкаха по лицето му в очакване да дойде на себе си.

Уитлок клекна до нея и нежно сложи ръка на рамото й.

— Как е?

— Ще се оправи — отвърна със суров глас Сабрина. — Следващите няколко седмици ще ходи със синини на врата, това е всичко.

Греъм мъчително започна да кашля и посегна към врата си, но Сабрина му попречи — щеше само да влоши положението, ако се опиташе да разтърка кожата си. Дишаше тежко и неравномерно. Внезапно тръсна глава, за да избистри замъгленото си съзнание, и отвори очи. Погледът му се премести от Сабрина към Уитлок и накрая спря върху Лемер, проснал се по очи на пода близо до тях.

— Мъртъв е — каза Уитлок и мрачно поклати глава. — Благодари на бога, че Сабрина те познава толкова добре, иначе ти щеше да лежиш там. Тя очакваше, че може да скроиш някой номер, така че не Сме те изпускали от очи от мига, когато излезе от хотела. По дяволите, Майк, какво те прихваща? Що за идиотски приумици са това? Ние сме твои колеги, да те вземат дяволите! Наистина ли искаме твърде много? Просто да работиш с нас, а не срещу нас?

Сабрина го докосна по ръката.

— Не сега, Си. У. Ще имаме достатъчно време за обвинения след това.

Уитлок се изправи и протегна ръка на Греъм:

— Хайде тогава, трябва да те върнем в хотела.

— Мога… и сам… да се справя — каза Греъм със стържещ шепот.

— Вечно сам, вечно независим — промърмори Уитлок и се зае да завлече тялото на Лемер под полуразрушената стълба.

— Пистолета ми — прошепна Греъм и посочи къде приблизително трябва да търсят.

Уитлок претърси мястото и намери пистолета близо до вратата. Мушна го в джоба си и излезе с бърза крачка. Тръгна надолу към „Хофстрат“, където махна на едно такси и се върна с него в склада. Въпреки че едвам се държеше на крака, Греъм отказа помощта им и сам стигна до таксито. Сабрина и Уитлок се спогледаха многозначително и се качиха след него, после тя затвори вратата и каза на шофьора да ги закара в хотела.

Уитлок влезе в стаята си, ритна настрани обувките си и пусна телевизора. Попадна на някаква поп програма и опита на друг канал. Този път уцели телевизионна дискусия. От програмата върху телевизора, написана на холандски и английски, разбра, че Би Би Си може да се хване на трети канал, и натисна съответното копче. Вървеше някакъв сериал и той отвратено изпъшка, но все пак остави телевизора включен и след като провери за подслушвателна апаратура — нещо задължително за всеки оперативен работник, който е напускал стаята си, без значение колко дълго е отсъствал, — отиде до леглото. Опря една възглавница на таблата и се излегна, като взе от масичката до леглото някакъв брой на „Хералд Трибюн“. Намери кръстословицата, сгъна вестника на две за по-удобно и с писалка в ръка прочете първия въпрос. Не успя нито с него, нито със следващите четири и хвърли вестника на пода, после изморено разтърка очи. Бе имал тежък ден. Сам обаче знаеше, че това е само оправдание. Съзнанието му бе прекалено заето с други неща, за да решава и някаква скучна кръстословица.

Бе обикалял двадесет и пет минути с колата улиците на Амстердам да търси денонощна аптека за болкоуспокояващи лекарства, за да му кажат накрая в хотела, че Греъм е заспал. Само си беше загубил времето. Греъм му създаваше неприятности — заради своята непреклонна гордост и твърдоглавие бе рискувал живота си. Ако кажеше на Колхински какво се бе случило, Греъм щеше сериозно да си изпати. Колхински щеше да бъде принуден да доложи на Филпот, който вече бе мъмрил Греъм, макар и устно, за неестественото му поведение по време на акция. Второ мъмрене би довело до писмено предупреждение, копие от което Филпот бе длъжен да прати и на генералния секретар на ООН. Той рядко се намесваше в работите на ЮНАКО, тъй като имаше пълно доверие във Филпот, но можеше да нареди да изтеглят Греъм от оперативна работа за неопределено време, докато случаят бъде преразгледан.

Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Ало?

— Си. У.?

— Да?

— Сергей се обажда.

Той смъкна крака от леглото и изложи пред Колхински събитията от деня, завършил със схватката между Греъм и Лемер.

— Тежко ли е състоянието на Майкъл?

— Не, само вратът му е целият в синини.

— Добре, но щом сте имали предавател, както казваш, защо сте пристигнали със Сабрина толкова късно? — попита Колхински.

Това бе въпросът, от който се страхуваше. Дали да каже истината, и то за доброто на Греъм, преди неговата независимост да е довела до фатална грешка? Или да застане на страната на колегата си, към когото изпитваше дълбока почит и дори възхищение, защото бе един от най-добрите в ЮНАКО? Хрумна му и друго — ако кажеше истината и след тази задача изтеглеха Греъм от оперативна работа, просто щеше да се изпълни капризът на някой политик, седнал на топло на пет хиляди мили от тях. Проклет да бъде, ако допуснеше подобно нещо.

— Грешката е моя — каза той след кратко мълчание. — Реших да останем със Сабрина по-назад, за да не ни види Лемер. Не прецених правилно разстоянието.

— Не си човек, който би направил такава грешка, Си. У.

— Но все пак съм човек, Сергей. Важното е, че стигнахме навреме.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? Полковникът се безпокоеше за теб още преди да заминеш от Ню Йорк.

Уитлок тихо изруга Греъм, заради когото подозренията срещу него се засилваха.

— Всичко е наред, Сергей. Вече ти казах, просто сбърках. Всички бъркаме понякога — аз, ти, дори полковникът.

— Сигурно си прав — промърмори Колхински.

— Как вървят нещата в Либия?

— Генералният секретар се срещна днес с либийския посланик.

— И какво стана?

— Нищо, либийците отказват каквито и да било преговори.

— Още ли не знаят кого са задържали и за коя организация работят тези хора?

— Не, още не.

— Кога изпращате Втори ударен отряд?

— Чакаме разрешение от генералния секретар. Той твърдо е решил първо да изчерпа всички дипломатически възможности.

— Проклети политици, единственото, което правят, е да си седят на задниците и да взимат решения…

— Стига, Си. У., достатъчно — рязко го прекъсна Колхински. — И ние изпитваме същото, но в случая ръцете ни са вързани. Генералният секретар е убеден, че постъпва правилно.

— И Чембърлейн е бил убеден в същото през тридесет и осма — ядосано каза Уитлок.

— Няма смисъл да обсъждаме тези неща но телефона, Си. У. Не можем да предприемем нищо без изричното нареждане на генералния секретар.

— Утре ли летиш за Амстердам?

— Оставам прикован до бюрото си до… — Колхински дълбоко въздъхна, — знам ли докога. Най-малкото докато генералният секретар реши как точно иска да уреди проблема с Либия.

— Тогава ще ти се обадя утре.

— Добре. Ако изникне нещо непредвидено, ще ви пратя Жак Ръст от Цюрих.

Линията прекъсна.

Уитлок остави слушалката и отново легна, като сложи ръце под главата си. Гледаше тавана, без да го вижда, и си мислеше, че много добре знае как се чувстват в момента Мартин Коен и колегите му от Втори ударен отряд. Изпитват гняв, сдържан донякъде от безсилието и несигурността. Генералният секретар имаше всички основания да желае дипломатическо разрешаване на конфликта — не негови приятели изнемогваха в някой забравен от бога затвор. Самият Уитлок бе попадал в подобна ситуация преди две години, когато Жак Ръст още бе член на отряда. Тримата — ако си спомняше правилно, това бе бойното кръщене на Сабрина, чакаха в готовност, докато генералният секретар се опитваше да се споразумее с властите в Мароко за освобождаването на един оперативен сътрудник на ЮНАКО, хвърлен в затвора за непохватното убийство на двоен китайски агент. Когато след седемчасов разговор генералният секретар най-сетне се призна за победен, Трети ударен отряд веднага бе изпратен в Мароко да измъкне колегата си от затвора. Мисията им приключи успешно и щом се върнаха в Ню Йорк, въпросният колега набързо получи пост в Изпитателния център.

Мисълта за Ню Йорк го накара с угризение да си спомни за Кармен. Беше й обещал да се обади вечерта. Но ако още беше сърдита? Ако отново се скараха толкова жестоко, както онази вечер в апартамента, преди да тръгне за летището? Знаеше, че единственият начин да се освободи от съмненията си е да й се обади. Тъкмо се канеше да позвъни вкъщи, когато се сети, че тази нощ Кармен е до късно на работа в хирургията.

— Добър вечер, консултантският кабинет на доктор Уитлок — каза женски глас насреща.

— Здравей, Лаура. Си. У. Уитлок се обажда. Жена ми там ли е още?

Както и Кармен, Лаура Душ Сантуш беше пуерториканка. Работеше като нейна секретарка от седем години.

— Да, още е тук, господин Уитлок. Ще ви свържа с хирургията.

Още веднъж вдигнаха слушалката.

— Ало, на телефона е доктор Кармен Уитлок.

— Здравей, аз съм. Можеш ли да говориш?

— В момента в хирургията няма никой, ако това имаш предвид — гласът й беше студен и чужд.

— Как си?

— Изненадвам се, че все още те е грижа след вчерашното ти изпълнение.

Отново му прикипя. Защо, по дяволите, й се беше обадил? Беше ясно, че само ще продължат караницата оттам, където бяха спрели предния ден.

— Не искам да споря с теб по телефона, Кармен.