Нулев брояч

22. ПРИ ТЪПКАЧА

Заведението на Тъпкача беше дванадесет етажа по безжизнения ескалатор по-нагоре и заемаше задната трета на най-горния етаж. Боби никога не беше виждал нощен клуб, освен заведението на Леон, и мястото му се стори едновременно впечатляващо и смущаващо. Впечатляващо заради размерите си, и заради изключителното по мерките на Боби качество на обзавеждането, и смущаващо, защото в един нощен клуб през деня има нещо не съвсем реално. Шантаво. Той се огледа, пъхнал палци в задните джобове на новите си дънки, докато Джаки водеше шепнешком разговор с дълголик бял мъж в раздърпан син комбинезон. Залата беше обзаведена с кресла от тъмен дерматин, кръгли черни маси и дузини орнаментирани прегради от надупчено дърво. Таванът беше боядисан в черно, и всяка маса беше слабо осветена от малка лампичка, поставена във вдлъбнатина и насочена право надолу. В средата имаше сцена, ярко осветена с работни прожектори, окачени на жълт статив, и по средата й стояха вишневочервени акустични барабани. Не беше сигурен защо, но точно те го смущаваха: някакво косо чувство за почти живост, като че ли нещо точно на границата на зрението му всеки миг щеше да помръдне…

— Боби, — каза Джаки, — ела се запознай с Тъпкача.

Той мина по ивицата обикновен тъмен килим с цялото спокойствие, на което беше способен, и се изправи пред дълголикия мъж. Онзи имаше тъмна, започнала да оредява коса, и носеше бяла риза под комбинезона си. Очите му бяха присвити, и хлътналите бузи потъмнели от еднодневна брада.

— Е, добре, — каза мъжът, — ти искаш да бъдеш жокей? — Гледаше към фланелката на Боби, и Боби имаше неприятното чувство, че мъжът е на път да се разсмее.

— Тъпкача е бил жокей — каза Джаки. — Тежка категория. Нали така, Тъпкач?

— Така разправят — отвърна Тъпкача, все още гледайки Боби. — Преди маса време, Джаки. Колко часа си стоял включен? — попита той Боби.

Лицето на Боби пламна.

— Ами, предполагам, един.

Тъпкача вдигна гъстите си вежди.

— Все трябва да се почне отнякъде. — Той се усмихна. Зъбите му бяха малки и неестествено равни, и твърде многобройни, помисли си Боби.

— Боби, — намеси се Джаки, — защо не попиташ Тъпкача за онзи Скандал, за който ти е разправял Финландеца?

Тъпкача хвърли поглед към нея, след това отново към Боби.

— Познаваш Финландеца? Доста си навътре за хотдогаджия, май. — Той извади син пластмасов инхалатор от задния си джоб, пъхна го в лявата си ноздра, смръкна и го набута обратно в джоба. — Лъдгейт. Скандала. Финландецът е разправял за Скандала? Трябва да го е дотирал с нещо.

Боби не знаеше какво означава това, но май не му беше времето сега да пита.

— Ами, този Скандал е някъде горе на орбита, и продава понякога стока на Финландеца…

— Без майтап? Да-а, поскри ми топката. Щях да ти кажа, че Скандала или е умрял, или е на умиране. По-щур е и от обикновените жокеи, разбираш ли какво значи това? Кукувица. Изфирясал. Не съм чувал за него от години.

— Тъпкач, — обади се Джеки, — мисля, че ще е най-добре Боби да ти разправи цялата история. Бийвър пристига тук следобед, и ще има някои въпроси към теб, та е по-добре да знаеш как стоят нещата…

Тъпкача я изгледа.

— Да-а, разбирам. Г-н Бийвър иска тази услуга, нали?

— Не мога да говоря от негово име — каза тя, — но и аз мисля същото. Имаме нужда от сигурно място за Брояча.

— Какъв брояч?

— Мен — обади се Боби. — Това съм аз.

— Супер — каза Тъпкача без нито капка ентусиазъм. — Елате тогава отзад в офиса.

Боби не можеше да си отлепи очите от киберпространствения дек, който заемаше една трета от древното дъбово бюро на Тъпкача. Беше матовочерен, правен по поръчка, без никакви търговски марки по него. Боби все се навеждаше напред, докато разказваше на Тъпкача за Две за ден и опита му за набег, за усещането за момиче и за това как майка му беше взривена. Това беше най-жестоко изглеждащият дек, който изобщо беше виждал някога, и си спомни, че Джаки беше казала, че Тъпкача е бил страхотен жокей на времето.

Когато Боби свърши, Тъпкача се облегна назад в стола си.

— Искаш ли да го пробваш? — попита той. Изглеждаше уморен.

— Да го пробвам?

— Дека. Мислех си, че може би искаш да го пробваш. Нещо си търкаш особено задника в стола. Или ти се ще да го пробваш, или ти се пикае наистина яко.

— Шибано точно, имам предвид да, мерси, да. Бих…

— Че що не? Няма начин някой да разбере, че това си ти, а не аз, нали? Защо не се включиш с него, Джеки? Един вид да му хвърляш по едно око. — Той отвори едно чекмедже на бюрото и измъкна два набора троди. — Но не прави нищо, окей? Просто се помотай и поогледай малко. Не се опитвай да набираш координати. Дължа на Бийвър и Лукас една услуга, и се очертава като да им я плащам с това да те пазя жив и здрав. — Той подаде единия набор троди на Джаки, другия на Боби. Изправи се, хвана ръчките от двете страни на черния пулт, и го завъртя срещу Боби. — Действай. Направо ще се изпразниш. На десет години е вече, гадорията, и още ще подпали задника на буквално каквото зърне. Един образ на име Джак Автоматичния я сглоби от нулата. Някога беше хардуерният спец на Боби Куайн. Двамата заедно изгориха Сините светлини, само че това беше сигурно преди да си бил роден.

Боби вече си беше поставил тродите, и гледаше към Джаки.

— Включвал ли си се някога в тандем?

Той поклати глава.

— Добре. Ще се включим, но ще вися на лявото ти рамо. Ако кажа изключвай се, изключвай се. Видиш ли нещо странно, ще е защото аз съм с теб, ясно?

Той кимна.

Тя измъкна две дълги игли със сребърни глави от задната част на шапката си, свали я и я постави на бюрото до дека на Тъпкача. Плъзна тродите по оранжевата копринена кърпа за глава и приглади контактите върху челото си.

— Да тръгваме.

Напред на пълна скорост, все напред, декът на Тъпкача включен високо горе над неоновите бази данни, топографии, които Боби не познаваше. Огромни, като планини, отчетливи и корпоративни в несъществуващите измерения на киберпространството.

— Задръж малко, Боби. — Гласът на Джаки, нисък и спокоен, до него в пустотата.

— Господи боже, това е направо мълния!

— Да, само че го задръж малко. Нямаме никаква полза от бързане. Искаш да позяпаш. Дръж ни тук горе и позабави малко.

Той намали скоростта, докато почти заплуваха. Обърна се наляво, очаквайки да я види, но там нямаше нищо.

— Тук съм, — обади се тя, — не се тревожи.

— Кой е този Куайн?

— Куайн? Някакъв жокей, познат на Тъпкача. Той ги е познавал всичките на времето.

Той зави рязко надясно, след това наляво, въртейки се плавно по едно пресичане на мрежата, пробвайки управлението на дека. Беше изумително, абсолютно различно от всичко, което той беше усещал преди в киберпространството.

— По дяволите. Това нещо кара Оно-Сендая да изглежда като детска играчка…

— Вероятно в него има схеми на Оно-Сендай. Тъпкача казва, че някога са използвали тях. Вдигни ни малко нагоре…

Те се издигнаха без усилие през мрежата, и данните заизчезваха под тях.

— Тук горе няма на какво да ти се закачи окото — оплака се той.

— Грешка. Като повисиш достатъчно в празните сектори, можеш да видиш интересни работи…

Тъканта на мрежата точно пред тях като че ли затрептя.

— Ъъъ, Джаки…

— Спри тук. Задръж. Всичко е окей. Повярвай ми.

Някъде далече ръцете му се движеха над непривичната клавиатура. Задържа ги на едно място, докато част от киберпространството се замъгли и побеля като мляко.

— Какво…

— Danbala ap monte I, — каза глас, който пронизваше главата му и оставяше в устата му вкус на кръв. — Данбала я язди. — Боби някак си знаеше какво означават думите, но гласът отекваше в главата му като желязо. Побелялото пространство се раздели, като че ли забълбука и се превърна в две области от местещо се сиво.

— Легба, — каза тя, — Легба и Угу Ферай, бог на войната. Папа Угу! Сен Жак Мажьор! Viv la Vyei!

Железният смях изпълни мрежата, цепейки главата на Боби.

— Map kite tout mize ak tout giyon, — каза друг глас, течен, живачен и студен. — Гледай, Папа, тя е дошла тук, за да се освободи от лошия си късмет! — След това и този се разсмя, и Боби се напъна да подтисне надигащата се вълна от истерия, когато сребристият смях се надигна през него като мехури.

— Имала ли е тя лош късмет, конят на Данбала? — прогърмя железният глас на Угу Ферай, и за момент на Боби му се стори, че вижда в сивата мъгла да проблясва фигура. Гласът забоботи в чудовищния си смях.

— Наистина! Наистина! Но не знае го тя! Не е тя мой кон, не, иначе бих поправил късмета й! — Боби искаше да се разплаче, или да умре, каквото и да е, за да избегне гласовете, абсолютно невъзможния вятър, който беше започнал да духа от сивите облаци, горещ влажен вятър, който миришеше на непознати му неща. — И тя сторва молитва на Девата! Чуй ме, малка сестрице! La Vyej е наистина близо!

— Да, — каза другият, — тя се движи през Моето царство сега, царството на Мен, господаря на пътищата и пътеките.

— Но Аз, Угу Ферай, ти казвам, че и враговете ти също са близо! Към портите, сестро, и внимавай!

И след това сивите области избледняха, разпаднаха се и се свиха…

— Изключвай се — каза тя. Гласът й беше слаб и далечен. След това добави:

— Лукас е мъртъв.

Тъпкача измъкна бутилка скоч от чекмеджето на бюрото си и внимателно наля шест сантиметра в пластмасова чаша.

— Изглеждаш като настъпено лайно — каза той на Джаки, и Боби беше изненадан от нежността в гласа му. Бяха се изключили преди поне десет минути, и никой не беше казал каквото и да било. Джаки изглеждаше смачкана и непрекъснато хапеше долната си устна. Тъпкача изглеждаше или нещастен, или ядосан, Боби не беше сигурен кое точно.

— Откъде го изрови това, че Лукас е мъртъв? — напъна се Боби. Струваше му се, че тишината се надига в задръстения офис на Тъпкача като нещо, което може да те задави.

Джаки погледна към него, но като че ли не го виждаше.

— Нямаше да дойдат така при мен, ако Лукас беше жив — каза тя. — Има си договори, съглашения. Легба винаги се явява пръв, но трябваше да е дошъл с Данбала. Личността му зависи от това лоа, с което той се проявява. Лукас трябва да е мъртъв.

Тъпкача бутна чашата уиски по бюрото, но Джаки поклати глава, тродите още опасваха челото й, хром и черен найлон. Той направи отвратена физиономия, дръпна чашата обратно и я надигна.

— Купища дрънканици. Нещата звучаха далеч по-смислено преди вие да почнете да се мешате в тях.

— Не сме ги довели ние, Тъпкачо — каза тя. — Те просто си бяха тук, и ни намериха, защото ги разбрахме!

— Същите дрънканици — уморено каза Тъпкача. — Каквото и да са те, и откъдето и да са дошли, те просто са се нагодили към това, което няколко откачени чернилки са очаквали да видят. Чактисваш ли? Няма една капка начин там вътре да има к’вото и да било, на което да трябва да му плямпаш на шибан тарамбукски хаитянски! И ти, и твоят вуду култ просто сте видели тези работи, и сте видели далаверата, и Бийвър и Лукас и останалите са преди всичко бизнесмени. А тези проклети неща си ги бива да сключват сделки! Естествено е! — Той зави капачката на бутилката и я бутна обратно в чекмеджето. — Знаеш ли, захарче, може би просто някой много голям, с купища мускули в мрежата просто те използва. Проектира ти тези неща, всичките тези глупости… И ти знаеш, че това е възможно, нали? Нали, Джаки?

— Няма начин — каза Джаки. Гласът й беше студен и равен. — Но не мога да обясня откъде го знам…

Тъпкача измъкна черна пластмасова кутийка от джоба си и започна да се бръсне.

— Да-да — каза той. Бръсначът бръмчеше покрай линията на челюстта му. — Живял съм в киберпространството осем години, нали? Е, добре, знам, че там нямаше абсолютно нищо, поне не тогава… Както и да е, искаш ли да се обадя на Лукас, или да те успокоя по един или друг начин? Имаш ли телефона на Ролса му?

— Не. Не си давай зора. По-добре да не вдигаме много шум, докато не се появи Бийвър. — Тя се изправи, махна тродите и взе шапката си. — Отивам да се опъна и да пробвам да поспя. Хвърляй по едно око на Боби… — Обърна се и излезе. Изглеждаше, като че ли ходи насън, всичката й енергия беше изчезнала.

— Великолепно — каза Тъпкача, прокарвайки бръснача по горната си устна. — Искаш ли едно питие? — попита той Боби.

— Ами, — започна Боби, — май е малко рано…

— За теб, може би. — Тъпкача пъхна бръснача обратно в джоба си. Вратата се затвори зад Джаки, и той се наведе леко напред.

— Как изглеждат те, малкия? Зърна ли нещо?

— Някак си сивкави. Мъхнати…

Тъпкача изглеждаше разочарован. Облегна се обратно назад в стола.

— Не вярвам да можеш да ги видиш добре, освен ако не си част от нещата. — Той потропа с пръсти по ръкохватката на стола. — Мислиш ли, че са реални?

— Ами, не бих пробвал да си правя бъзици с някой от тях…

Тъпкача го изгледа.

— Не би? Е, може да си по-хитър, отколкото изглеждаш. И аз също не бих пробвал да си правя бъзици с тях. Излязох от играта преди да почнат да се появяват…

— И какво мислиш, че са те?

— Аха, и ставаш още по-хитър… Просто не знам. Както казах вече, нещо ми е трудно да преглътна, че те са група хаитянски вуду божества, но кой знае? — Той присви очи. — Възможно е да са вирусни програми, които са тръгнали по мрежата и са се възпроизвеждали, и са станали наистина умни… И това вече е страшничко; може би Тюринговите ченгета искат да не се вдига шум. Или пък може ИИ-тата да са намерили начин да отцепват части от себе си в мрежата, от което Тюринговците ще пощуреят. Познавах един тибетчанин, правеше хардуерни джаджи за жокеите, та той казваше, че са тулпи.

Боби премига.

— Тулпата е мисловна форма, нещо от сорта. Предубеждение. Наистина големите хора могат да създадат нещо като призрак, направен от негативна енергия. — Той сви рамене. — Още дрънканици. Като на вуду приятелите на Джаки.

— Ами, имам чувството, че Лукас и Бийвър и останалите направо твърдо играят като че ли всичко това е реално, не като че ли е просто идея…

Тъпкача кимна.

— Точно така. И освен това намазват от цялата работа наистина много яко, така че там има нещо. — Той сви рамене и се прозя. — И аз трябва да поспя. Можеш да правиш каквото искаш, стига да си държиш ръцете по-далече от дека ми. И не се опитвай да излезеш, иначе десет вида аларми ще се съдерат да пищят. В хладилника зад бара има сокове и сирене и дрога…

Боби реши, че мястото все още е малко страшничко, дори при положение че сега беше негово, но че е достатъчно интересно, за да си струва шубето. Той се разходи напред-назад зад бара, докосвайки дръжките на кранчетата за бира и хромираните им отвори. Имаше машина за правене на лед, и друга, която цедеше вряла вода. Той си направи една чаша японско бързоразтворимо кафе и прегледа списъка от аудиокасети на Тъпкача. Никога не беше чувал за който и да било от съставите или певците. Чудеше се дали това означава, че Тъпкача, който е стар, обича старите работи, или че всичко това е толкова ново, че няма да стигна до Баритаун през Леон поне още две седмици… Под сребристо-черния универсален кредитен пулт на края на бара откри оръжие, малък дебел автоматичен пистолет с пълнител, стърчащ право надолу от дръжката. Беше залепен под бара с ивица от зеленикаво велкро, и той реши, че няма да е добра идея да го пипа. След малко вече не се чувстваше наплашен, само му беше скучно и нервно. Взе изстиващото кафе и отиде сред масичките. Седна до една и си представи, че е Нулевият Брояч, най-големият пултов герой в Агломерата, и че чака някакви типове да дойдат да обсъждат една сделка, да предложат някакъв набег, от който те остро се нуждаят и който никой друг освен него не би могъл и да си помисли да направи.

— Разбира се — каза той със замъглени очи на празния нощен клуб. — Ще го срежа за вас… Ако имате достатъчно пари… — Те побледняха, когато той назова цената си.

Мястото беше звукоизолирано; изобщо не се чуваше шумът от сергиите на четиринайсетия етаж, само бръмченето на някакъв климатик и от време на време гъргоренето на машината за гореща вода. Уморен да си играе на всесилния Нулев Брояч, Боби остави чашата кафе на масата и отиде до входната врата, прокарвайки длан по старата преплетена копринена връв, окачена между полираните месингови дръжки. Внимавайки да не докосва самите стъклени врати, той се покатери на евтино желязно столче с облепена с лепенки дерматинова седалка, оставено до прозорчето към гардероба. В гардероба светеше прашна крушка; можеш да видиш една дузина стари дървени куки, увиснали на стоманени пръчки, и на всяка от тях окачено кръгло жълто надписано на ръка номерче. Той предположи, че Тъпкача понякога поглежда оттук, за да провери клиентелата. Беше му трудно да си представи защо всъщност някой, който е бил такъв забележителен жокей на времето си ще иска да върти нощен клуб, но предполагаше, че това сигурно е нещо като хоби. Предполагаше, че ако въртиш нощен клуб, можеш да си намериш един куп момичета, но вероятно ако си богат можеш да си ги намериш така или иначе. А ако Тъпкача беше бил топ-жокей осем години, то Боби предполагаше, че той трябва да бъде богат…

Припомни си сцената в мрежата, сивите облаци и гласовете. Потрепери. Все още не разбираше как това може да означава, че Лукас е мъртъв. Как така Лукас можеше да е мъртъв? След това си спомни, че майка му е мъртва, и това също не му изглеждаше особено реално. Господи. Всичко това му лазеше по нервите. Искаше му се да е навън, от другата страна на вратите, да разглежда сергиите и купувачите и хората, които просто се разхождаха наоколо…

Той се протегна и побутна велурената завеса настрани, само колкото да може да погледне през дебелото старо стъкло, поглъщайки дъгоцветната шарения на сергиите и характерната небрежна походка на купувачите. И право срещу него, точно в средата на всичко, зад маса, претрупана с допълнителни аналогови VOM-ове, логически анализатори и регулатори на напрежението, стоеше безрасовото, с щръкнали кости лице на Леон, и дълбоко разположените отблъскващи очи изгледаха Боби така, че като че ли се чу прещракване от разпознаването. И след това Леон направи нещо, което Боби не можеше да си спомни да го е виждал да прави когато и да било. Усмихна се.