6. БАРИТАУН

Беше го отрязало за нещо към осем часа по часовника на майчиното му Хитачи. Свести се, гледайки прашния му преден панел, и нещо твърдо беше се завряло под бедрото му. Оно-Сендаят. Той се претърколи. Застояла миризма на повърнато.

След това беше в банята, без да е много наясно как е стигнал дотам, и пускаше крановете както си е с дрехите. Задраска по лицето си, впи пръсти в него и го задърпа. Усещаше го като гумена маска.

— Нещо се е случило. — Нещо лошо и голямо, не беше сигурен какво точно.

Мокрите му дрехи постепенно се натрупаха на теракотения под на банята. Накрая излезе изпод душа, отиде до умивалника и бръсна мократа си коса настрани от очите, зяпайки лицето в огледалото. Боби Нюмарк, няма проблеми.

— Не, Боби, има проблеми. Супер проблеми…

С кърпа около раменете си, пръскайки вода по пода, той мина по тясното коридорче към собствената му спалня, мъничко, клиновидно пространство на гърба на блока. Холопорнът му се включи, когато той влезе, и половин дузина ухилени момичета го заизучаваха с очевидно удоволствие. Изглеждаха като че ли стоят между стените на стаята, в мъгливи ивици синкаво пространство, с бели усмивки и стройни тела, ярки като неон. Две от тях се промъкнаха напред и започнаха да се докосват една друга.

— Спри — каза той.

Проекционният апарат се изключи при неговата команда, и момичетата-сън изчезнаха. По начало принадлежеше на по-стария брат на Линг Уорън, и косите и дрехите на момичетата бяха старомодни и смътно странни. Можеш да разговаряш с тях и да ги накараш да правят разни неща със себе си и една на друга. Боби си спомняше как на тринайсет години се беше влюбил в Бранди, тази със сините каучукови панталони. Сега той ценеше проектора главно заради илюзията за пространство, която те придаваха на импровизираната спалня.

— Станало е нещо шибано — каза той, нахлузвайки черни дънки и почти чиста фланелка. След това поклати глава. — Какво ли? Шибано какво? Някакъв скок на напрежението по линията? Някакъв флук надолу при Ядрения комитет? Може би базата, която се беше опитал да нападне, беше претърпяла някакво странно разпадане, или беше атакувана откъм друга страна… Но той беше останал с усещането, че е срещнал някого, някой… Той несъзнателно протегна дясната си ръка, с разперени пръсти, умоляващо.

— По дяволите. — Пръстите се свиха в юмрук. След това паметта се върна: първо, усещането на голямото нещо, на наистина голямото нещо, протягащо се към него през киберпространството, и след това момичето-усещане. Кестеняво, слабичко, свило се някъде в странна ярка тъмнина, пълна със звезди и вятър. Но когато умът му се опита да го улови, то се изплъзна.

Усетил, че е гладен, той обу сандалите си и тръгна обратно към кухнята, триейки косата си с влажната хавлия. По пътя си през всекидневната забеляза лампичката ВКЛЮЧЕНО на Оно-Сендая да свети откъм килима.

— О, по дяволите! — Той застана на място и зачовърка из зъбите си. Кибердекът все още беше включен. Беше ли възможно още да е свързан с базата, която се беше опитал да подработи? Можеха ли те да разберат, че той не е мъртъв? Нямаше представа. Едно нещо обаче знаеше със сигурност, че имат номера и данните му. Не се беше занимавал с изключвателите и прекъсвачите, които биха им попречили да го проследят обратно.

Те имаха адреса му.

Забравил глада, той се метна към банята и зарови из напоените с вода дрехи в търсене на кредитния си чип.



Имаше двеста и десет Нови Йени, напъхани в кухата пластмасова дръжка на универсална отвертка. Пъхна отвертката и кредитния чип в джинсите си, нахлузи най-старите и най-тежки ботуши, които имаше, и заизравя непраните дрехи изпод кревата. Измъкна черно брезентово яке с поне една дузина джобове. Единият от тях беше като голяма торба върху кръста, нещо като вградена раница. Под възглавницата му имаше японски гравитационен нож с оранжеви дръжки; сложи го в тесен джоб в долната част на левия ръкав на якето.

Холомомичетата се включиха, когато той излезе.

— Боби, Бо-о-би, ела да си играем…

Във всекидневната дръпна жака на Оно-Сендая от панела на Хитачито, нави фиброоптичния кабел и го натъпка в гнездото му. Направи същото с набора троди, след това пъхна Оно-Сендая в гръбния джоб на якето.

Завесите все още бяха дръпнати. Усети прилив на някакво ново въодушевление. Махаше се. Трябваше да се махне. Беше забравил вече жалкото удоволствие, резултат от отъркването му в смъртта. Внимателно раздели завесите на около пръст разстояние и погледна навън.

Беше късен следобед. След час-два първите светлини щяха да започнат да премигнат по мрачните туловища на Проектите. Голямата Площадка се простираше като бетонно море, и проектите стърчаха оттатък отсрещния бряг, огромни правоъгълни структури, омекотени тук-таме от случайно пръснати ретро-стилови балкончета, резервоари за риба, слънчеви подгряващи панели и вездесъщите мрежести чинии на сателитните антени.

Две за ден сега щеше да спи някъде там, в един свят, който Боби никога не беше виждал, светът на една минкомова аркология. Той слизаше долу, за да си върти бизнеса, главно с хотдогаджиите в Баритаун, и след това се качваше обратно. Там, горе, винаги беше изглеждало хубаво на Боби, на балконите нощем ставаха толкова много неща, сред червеникавия проблясък на пушещи въглени, малки дечица само по бельо, гъмжащи като маймунки, толкова малки, че едва ги виждаш. Понякога вятърът се променя, и над Голямата Площадка увисва миризмата на готвене, а понякога делтапланер се плъзва от някоя тайничка провинция на покрива там, някъде горе. И винаги се чува смесеният ритъм на милиони мелодии, вълни от музика, които пулсират, изчезват и се появяват отново във вятъра.

Две за ден никога не говореше за живота си, за това къде живее. Говореше за бизнес, или, да бъдем по-социални, за жени. И това, което Две за ден казваше за жените, караше Боби да иска да се махне от Баритаун повече отвсякога, и Боби знаеше, че бизнесът е единственият му билет за навън. Сега обаче той се нуждаеше от дилъра по друг начин, защото беше напълно изваден от обичайното си положение.

Може би Две за ден можеше да му каже какво става. Около онази база не се очакваше да има каквото и да било смъртоносно. Две за ден я беше подбрал за него, и след това му беше дал назаем софтуера, необходим, за да се проникне в нея. И Две за ден беше готов да продаде на черно каквото Боби успее да измъкне от нея. Така че той трябваше да знае. Във всички случаи знаеше нещо.

Голямата Площадка изглеждаше достатъчно безопасна, като изключим самотен нарк, гол до кръста, погълнат изцяло от бесен разговор с Бога. Боби го заобиколи отдалече; той крещеше, подскачаше и мелеше с удари от карате въздуха. Имаше засъхнала кръв по босите стъпала и остатъците от нещо, което вероятно е било подстрижка на Чвор.

Голямата Площадка беше неутрална територия, поне на теория, и Чворовете бяха общо взето конфедерирани с Готиците; Боби имаше доста здрави връзки с Готиците, но поддържаше независим статус. В Баритаун беше несигурна работа да си независим. Бандите поне ти дават някаква структура, помисли си той, когато ядосаният речитатив на нарка заглъхна назад. Ако си Готик и Непукистите те бастисат, това не остава без последствия. Може би смисълът на всичко това беше откачен, но поне имаше правила. Самотниците обаче ги бастисваха наркове, каращи на гръбначен мозък, или налитаха на мръднали хищни единаци, довлекли се понякога чак от Ню Йорк, като например оня, Събирачът на Пениси от миналото лято, дето си носел колекцията в найлонов плик в джоба…

Боби имаше намерение да си очертае маршрут навън от този пейзаж преди да съмне пак, или поне имаше такова желание. При ходенето кибердекът в задния джоб го тупаше по гърба. Като че ли и той го предупреждаваше да се маха.

— Хайде, Две за ден — каза той на издигащите се Проекти. — Смъкни си задника долу и бъди при Леон, когато стигна там, става ли?



Две за ден го нямаше при Леон.

Нямаше никого, ако не броиш самия Леон, който човъркаше вътрешностите на конвертор за телевизионна стена с огънат кламер.

— Що не вземеш да вземеш един чук и да замлатиш тая бракма докато не проработи? — попита Боби. — Ще ти свърши почти същата работа.

Леон вдигна поглед от конвертора. Беше на около четиридесет, доколкото това беше възможно да се определи. Имаше вид като да не принадлежи към никоя раса, или, погледнато от друга гледна точка, да принадлежи към раса, към която не принадлежи никой друг. Силно хипертрофирали лицеви кости и грива от къдрава матовочерна коса. Подземният му пиратски клуб беше една от опорите в живота на Боби за последните две години.

Леон изгледа мътно Боби с нервиращите си очи със зеници в перламутрово сиво, размесено с някакъв вид полупрозрачно маслиново. Очите на Леон караха Боби да мисли за стриди и лак за нокти, две неща, за които не му харесваше особено да мисли във връзка с очи. Цветът им беше като на нещо, с което бършат масите в бара.

— Просто имах предвид, че не можеш да оправиш боклук като този, като го човъркаш. — добави Боби смутено. Леон поклати бавно глава и се върна към изследването си. Хората плащаха, за да идват тук, защото Леон пиратираше кино и симстим продукции от кабелната и пускаше доста неща, до които баритаунци иначе не можеха да си позволят достъп. Отзад се въртяха пазарлъци, и можеше да дадеш „дарение“ за питиета, главно чист самогон от Охайо, смесен с някакво синтетично портокалово питие, и прекарван от Леон в индустриални количества.

— Ъъъ, хм, Леон, — започна пак Боби, — да си виждал тук Две за ден напоследък?

Отвратителните очи отново се надигнаха и изгледаха Боби за твърде дълго.

— Не.

— Може би миналата нощ?

— Не.

— По-миналата?

— Не.

— Ъъъ, окей. Мерси. — Нямаше смисъл да досажда на Леон. Всъщност, имаше доста смисъл да не го прави. Боби се огледа в широката, полуосветена стая, към симстимовете и тъмните киноекрани. Клубът беше редица от почти еднакви стаи в основата на полужилищна сграда, зонирана на апартаменти и тук-таме лека промишленост. Добра звукоизолация — музиката едва се чува, а отвън никак. Много нощи той беше излизал оттук с глава, пълна със звуци и хапчета, в подобната на магически вакуум тишина, и ушите му звъняха по целия път към дома през Голямата Площадка.

Сега той имаше вероятно около час преди да пристигнат първите Готици. Дилърите, повечето чернокожи от Проектите или бели от града или някое друго предградие, не биха се появили преди да се събере групичка Готици, която да обработват. Нищо не разваляше авторитета на дилър повече от това просто да седи и да чака, защото това би означавало, че няма прясна стока, и просто нямаше начин наистина свестен дилър да виси при Леон просто за удоволствие. При Леон всичко беше хотдогаджийско, уикендери с евтини кибердекове, гледащи японски филми за ледотрошачи…

Две за ден обаче не беше като тях, каза си той, изкачвайки бетоновите стълби. Две за ден вървеше по свой собствен път. Извън Проектите, извън от Баритаун, извън заведението на Леон. Може би към Париж, или към Чиба. Оно-Сендаят го тупаше по гърба. Той си спомни, че касетата с ледотрошача на Две за ден беше все още вътре. Не искаше да му се налага да обяснява това на когото и да било. Мина покрай киоск за новини. Зад плексигласово прозорче в огледалната му страна се въртеше жълт факс на нюйоркското издание на „Асахи Шимбун“. Някакво правителство в Африка паднало, руски новини от Марс…

Беше по това време на денонощието, когато можеш да видиш нещата много ясно, и най-дребната подробност далеч надолу по улицата, започналите да се отварят зелени пъпки по черните клони на дърветата, стърчащи от дупките си в бетона, проблясък на стомана върху ботуша на момиче на един квартал разстояние, като че ли гледаш през някаква специална вода, която прави виждането по-лесно, въпреки че вече е почти тъмно. Той се обърна и се загледа към Проектите. Цели етажи никога не светеха, или бяха изоставени, или прозорците им бяха затулени. Какво ли правят там вътре? Може би щеше да попита Две за ден някой път.

Погледна към рекламния часовник на Кока-Кола на киоска. Майка му щеше да се връща от Бостън сега, трябваше да се връща, или щеше да изпусне една от любимите си сапунени опери. С нова дупка в главата. Тя и така си беше луда, това нямаше нищо общо с куплунга, който тя носеше още отпреди той да е роден, но последните години непрекъснато хленчеше за смущения и лошо качество и сензорно просмукване, така че накрая беше отделила средства да иде до Бостън за някаква евтина подмяна. На някое от оня тип места, където дори не се записваш предварително за операцията. Влизаш и те просто ти го навиват в главата… Той я познаваше, да, щеше да влезе с пакетирана бутилка под мишницата, нямаше дори да си свали палтото, просто щеше директно да иде и да се включи към Хитачито, и да си сапунисва мозъка здраво поне шест часа. Очите й щяха да се разфокусират, и понякога, ако епизодът беше наистина добър, щеше да бълнува по мъничко. На около всеки двайсет минути тя си припомняше да поеме дамска глътчица от бутилката.

Тя винаги си беше такава, откакто той я помнеше, потъвайки все по-дълбоко в половината дузина синтетични живота, поредни симстимови фантазии, за които Боби трябваше да слуша през целия му живот. Той все още се бореше с натрапчивото впечатление, че някои от героите, за които тя говореше, са му роднини, богати и красиви чичовци и лели, които може би щяха да се появят някой ден, ако той не беше едно скапано малко лайно. Може би това в известен смисъл е вярно, си мислеше той сега; тя беше си включвала тези помии през цялата бременност, беше му казвала, че го е правила, така че фетусът Нюмарк, свит там вътре, е бил подложен на хиляда часа от „Хора с влияние“ и „Атланта“. Не му се искаше обаче да мисли за това как е бил свит в корема на Марша Нюмарк. Караше го да се чувства потен и зле.

Марша-мама. Едва през последната около година Боби беше започнал да разбира света достатъчно добре — какъвто го виждаше сега — за да се учудва как всъщност тя е успяла да съществува в него, по колкото и маргинален начин да беше това, с компанията си, състояща се от бутилката и симстимовите призраци. Понякога, когато беше в подходящо настроение и на подходящ брой глътки, тя все още се опитваше да му разказва истории за баща му. Още от четиригодишна възраст той знаеше, че те са измислица, защото често се променяха, но с времето беше започнал дори да получава известно удоволствие от тях.

Намери един заден двор на няколко квартала на запад от бара на Леон, заграден от улицата с голям, прясно боядисан в синьо контейнер за боклук. Новата боя блестеше върху подбитата, назъбена стомана. Над двора висеше самотна халогенна лампа. Седна на един удобен бетонен парапет, внимавайки да не повреди Оно-Сендая. Понякога просто трябва да изчакаш. Това беше едно от нещата, които беше научил от Две за ден.

Контейнерът беше препълнен с разнообразна смес от индустриални отпадъци. Баритаун имаше своя дял в полулегалното производство, част от „икономиката в сянка“, за която лицата от екрана обичаха да разговарят, но Боби никога не обръщаше особено внимание на лицата от екрана. Бизнес. Всичко беше просто бизнес.

Около халогенната лампа по извити орбити се въртяха мушички. Боби гледаше безучастно как три хлапета, най-голямото на може би десетина години, се катереха по синята стена на контейнера, използвайки мръснобяло найлоново въже и саморъчно направена кука, която може би някога е била част от облицовъчно скеле. Когато и последното се покатери на върха между пластмасовите боклуци, въжето бързо беше издърпано нагоре. Боклукът започна да трака и скърца.

Точно като мен, помисли си Боби, и аз правех същата гадост, пълнех си стаята с всякакви боклуци, които можех да намеря. Веднъж сестрата на Линг Уорън намери част от нечия ръка, все още увита в зелена пластмаса и овързана с ивици гума.

Марша-мама понякога получаваше двучасови пристъпи на религиозност, идваше в стаята на Боби и изхвърляше най-хубавите му боклуци и залепваше някоя божествено отвратителна хололепенка над леглото му. Може би Исус, може би Хабърд, може би Дева Мария, за нея това нямаше никакво значение, когато беше в съответното настроение. Боби побесняваше от това яко, докато един ден не беше вече достатъчно голям, за да отиде във всекидневната с ковашки чук и да го вдигне над Хитачито: пипнеш ли ми нещата пак, ще убия приятелите ти, мам, всичките. Тя никога повече не ги пипна. Но лепенките-холограми все пак бяха оказали някакъв ефект върху Боби, в смисъл че религията сега беше нещо, за което той смяташе, че го е обмислил и се е отказал от него. В основни линии той мислеше, че просто има някои хора, които имат нужда от тия глупости, и той предполагаше, че винаги е имало, просто той не беше от тях, така че не се интересуваше.

Едно от хлапетата в контейнера за боклук се показа, проучи с присвити очи околността, след което отново се скри. Чу се дрънкащ и скърцащ звук. Малки бели ръце прехвърлиха подбит метален варел през ръба и го спуснаха по найлоновото въже. Добра находка, помисли си Боби: можеш да я замъкнеш при изкупвач на вторични суровини и да изкараш нещичко. Спуснаха го на паважа на около метър от носовете на ботушите на Боби. Когато докосна земята, то се търкулна, показвайки шесторогия символ, означаващ биоопасност.

— По дяволите — каза той и инстинктивно отдръпна крака.

Едно от тях се спусна по въжето и спря на място варелчето. Другите две го последваха. Той видя, че те са по-малки, отколкото мислеше.

— Ей, — каза Боби, — знаете ли, че това може да е нещо наистина гадно? Да ви докара рак и там подобни.

— Бегай лижи кучи задник доде пусне кръв — посъветва го хлапето, което първо се спусна по въжето, и те откачиха куката, намотаха въжето и повлякоха варелчето зад ъгъла на контейнера, по-далеч от погледа.



Изчака час и половина. Достатъчно време: при Леон вече започваха да готвят.

В главната стая поне двайсетина Готици се въртяха като стадо от динозаври-бебета, и лакираните им във формата на кръстове коси се клатеха и мятаха. Мнозинството се доближаваше до идеала за Готик: висок, слаб, мускулест, някак си мрачно неспокоен, млади атлети в ранен стадий на измършавяване. Гробищната бледост беше задължителна, и косата на Готика беше по дефиниция черна. Боби знаеше, че малкото, които не могат да си докарат телата до подобие на този субкултурен модел, биват избягвани; да си дребен Готик значеше проблеми, а да си дебел Готик беше самоубийство.

Сега той ги гледаше как се клатят и блестят в бара на Леон като някакво съставно същество, буца протоплазма с играеща повърхност от тъмна обработена кожа и бодили от неръждаема стомана. Повечето от тях имаха почти еднакви лица, чертите им бяха преработени така, че да приличат на древните прототипи от киноархивите. Той избра един особено живописен Епископ, чиято коса се люлееше като гривата на нощен гущер.

— Брато, — започна Боби, без да е сигурен срещал ли е този преди.

— Мой човек — отговори Епископът апатично. Лявата му буза беше разтегната от буца дъвка. — Брояча, бейби — подметна той на момичето си, — Прекъсване за Нулев Брояч. — Дългата бяла длан с пресен белег на гърба стисна задника на момичето през кожената й пола. — Брояч, това ми е цедилката. — Готичката изгледа Боби с умерен интерес, но без и капка от разпознаване, като човек, като че ли гледаше реклама за продукт, за който е чувала, но няма намерение да го купува.

Боби огледа тълпата. Няколко безизразни лица, но нито едно, което да му е познато. Две за ден го нямаше.

— Скив, — каза той, — такива ми ти работи с мен, търся един много близък приятел, бизнес приятел, — при тези думи Готикът надуто разклати кръста си, — викат му Две за ден… — Той спря. Готикът гледаше празно и си дъвчеше дъвката. Момичето изглеждаше неспокойно, скучаещо. — ’Уераджия — добави Боби, повдигайки вежди. — Черен софтуераджия.

— Две за ден — каза Готикът. — Аха. Две за ден. Нали, бейби? — Момичето му кимна и се загледа настрани.

— Знаеш ли го?

— Аха.

— Тук тая вечер?

— Не — каза Готикът и се ухили безизразно.

Боби отвори уста, затвори я и се насили да кимне.

— Мерси, брато.

— Всичко за мой човек — отвърна Готикът.



Още един час, още от същото. Прекалено много бяло, варовиково бледо Готическо бяло. Празните лъскави очи на момичетата им с токчета като черни игли. Опитваше се да стои извън стаята със симстимовете, където Леон въртеше някаква странна шибана лента за джунглата, включваща те към някакви животинчета, маса шантаво скачане напред-назад горе по дърветата, което действуваше на Боби малко дезориентиращо. Беше достатъчно гладен, за да усеща леко гадене, или може би това беше послеефект от това, което му се беше случило преди, но започваше да му е трудно да се концентрира, и мислите му плуваха в странни посоки. Като например кой ли се е катерил по тези дървета, пълни със змии, и е свързвал тези плъхоподобни животни към симстим?

Готиците обаче го харесваха. Те махаха с ръце и подскачаха, потънали в идентификацията с дървесните плъхове. Новият хит на Леон, реши Боби.

Точно от лявата му страна, но достатъчно далече от обхвата на стима, стояха две момичета от Проектите, и бароковото им изящество остро контрастираше с едноцветието на Готиците. Дълги черни кожени палта, отворени над изпънати червени комбинезони с копринена бродерия, полите на огромните бели фланелки висят под колената. Тъмните им черти бяха прикрити зад увисналите периферии на меки дамски шапки, надупчени и окачени с неща от старо злато: игли, талисмани, зъби, механични часовници. Боби ги наблюдаваше с ъгълчето на окото си: дрехите им казваха, че те имат пари, но че ако се опиташ да им отмъкнеш нещо, някой ще се погрижи за теб. Веднъж Две за ден беше дошъл от Проектите в леденосив велурен костюм с диамантени закопчалки на крачолите, сигурно не беше имал време да се преоблече, но Боби беше действувал все едно уераджията носеше кожени дрехи както обичайно, защото смяташе, че космополитичността е ключова за бизнеса.

Той се опита да си представи как отива при тях напълно естествено, и просто им казва: Хей, момичета, може би познавате моя приятел господин Две за ден? Но те бяха по-възрастни от него, по-високи, и се движеха с достойнство, което той смяташе за унижаващо. Сигурно просто щяха да се разсмеят, но на него това някак си хич не му се искаше.

Това, от което имаше сега нужда, и то остра нужда, беше храна. Той докосна кредитния си чип през плата на дънките. Да пресече улицата и да отиде да си вземе сандвич… След това си спомни защо е тук, и внезапно идеята да изполва чипа не му изглеждаше много блестяща. Ако го бяха погнали след опита за бягство, сега щяха да имат номера на чипа му; да го използва означаваше да го посочат на всеки, който го следи през киберпространството, да го осветят в мрежата на Баритаун като магистрален фар в тъмен стадион. Имаше пари в банкноти, но не можеш да купиш с тях храна. Не че беше забранено да ги притежаваш, просто никой никога не правеше нещо законно с тях. Щеше да трябва да намери Готик с чип, да купи срещу кредита си Нови Йени, вероятно с шибана отстъпка, и след това да накара Готика да плати за храната. И как ли, по дяволите, се предполагаше да си получи рестото?

Може просто да си напълнил гащите, каза си той. Не беше сигурен, че са го проследили обратно, и базата, която се беше опитал да пробие, беше легална, или поне се предполагаше, че е легална. Затова и Две за ден му беше казал, че няма нужда да се бои от черен лед. Кой ще огради с програми за смъртоносна обратна връзка място, което дава под наем софтпорно филми? Идеята беше той да изсмуче няколко часа дигитализирани филми, нова продукция, която още не е попаднала на пазара на крадени неща. Това не беше тая категория неща, за която някой да иска да те очисти…

Но някой се беше опитал. И се беше случило нещо друго. Нещо абсолютно различно. Той отново затропа нагоре по стълбите, навън от заведението на Леон. Знаеше, че в мрежата има много неща, които не знае, но никога не беше чувал за нещо толкова странно… Вярно е, разправят се истории за призраци, и разни хотдогаджии се кълнат, че са виждали разни неща в киберпространството, но той ги смяташе за уилсъни, които просто се включват наркосани; можеш да халюцинираш в мрежата точно така, както и извън нея…

Може би точно това се е случило, помисли си той. Гласът е бил просто част от умирането, от клиничната смърт, някаква луда безсмислица, която мозъкът ти е сготвил, за да те накара да се чувстваш по-добре, и нещо се беше случило обратно при източника, може би някакво смущение в тяхната част на мрежата, така че ледът беше изпуснал хватката, в която държеше нервната му система.

Може би. Но той не знаеше. Не познаваше този терен. Незнанието му напоследък беше започнало да го гризе, защото му пречеше да предприема ходовете, които трябваше да направи. Не беше дори и мислил кой знае колко за това преди, но той всъщност не знаеше кой знае колко за каквото и да било. И това беше характерно за Готиците, и затова Готиците стояха тук и се наркосваха, или Непукистите ги бастисваха, и този процес на износване щеше да произведе процента от тях, който някакси ще стане следващата вълна от детеродни и купуващи жилища баритаунци, и цялата история ще се повтори отново.

Той беше като дете, израснало край океана, което го приема за даденост така, както той приемаше небето, но което не знае нищо за теченията, пътищата на корабите или това как се променя времето. В училище беше използвал кибердекове, играчки, които те изстрелват през безкрайните дистанции на това пространство, което не беше пространство, немислимо комплексна консенсуална халюцинация на човечеството, мрежата, киберпространството, където големите корпоративни бази данни греят като неонови свръхнови, и данните са толкова плътни, че сетивата ти се претоварват, ако се опиташ да възприемеш нещо повече от най-общи очертания.

Но откакто беше започнал хотдогаджийството си, той имаше някаква идея за това колко мъничко знае за това как действува всичко, и не само в мрежата. То някакси се разширяваше, и той започваше да се чуди, да се чуди и мисли. Как действува Баритаун, какво поддържа майка му да продължава да съществува, защо Готиците и Непукистите влагат цялата тази енергия в това да се бастисват едни други. Или защо Две за ден беше черен и живееше горе в Проектите, и до какви разлики водеше това.

Докато ходеше, той продължаваше да търси дилъра. Бели лица, още бели лица. Стомахът му беше започнал да издава звуци; той си мислеше за пресния пакет пшенични котлети на лавицата в къщи, изпържваш ги с малко соя и отваряш пакет крилови вафли…

Минавайки отново покрай киоска, той погледна часовника на Кока-Кола. Марша сигурно си беше в къщи, дълбоко в лабиринтовата сложност на „Хора с влияние“, живота на жената-главен герой на който беше споделяла през куплунга в продължение на почти двайсет години. Факсът на Асахи Шимбун все още се точеше зад малкото си прозорче, и той се приближи точно навреме, за да види първото съобщение за експлозията в Блок А, Ниво Три, Квартал „Ковина Конкурс“, Баритаун, Ню Джърси…

След това то изчезна, изгуби се, и потече съобщение за формалното погребение на кливлъндския бос на Якудза. Строго традиционно. Всички носеха черни чадъри.

Беше проживял целия си живот в апартамент 503 в блок А.

Това огромно нещо се беше протегнало да смачка Марша Нюмарк и нейното Хитачи. И беше търсело него…

— И някой не е направил нищо — чу се да казва.

— Хей! Мой човек! Брояч! Наркосал ли си, брато? Хей! Накъде така?

Очите на двамата Епископи се завъртяха, следвайки го в лудата му паника.

Загрузка...