Нулев брояч

28. ДЖЕЙЛИН СЛАЙД

— Господи, — говореше Боби на Джаки, — не можеш ли да му овържеш ръката или там нещо? — Изгорената ръка на Тъпкача изпълваше стаичката с миризма като на прегоряло свинско, която караше стомаха на Боби да се свива.

— Изгорено не се превръзва — каза тя, помагайки на Тъпкача да седне на стола си. Започна да отваря чекмеджетата на бюрото едно след друго. — Имаш ли нещо срещу болка? Дермове? Какво да е?

Тъпкача поклати глава. Дългото му лице беше отпуснато и бледно.

— Може би. Зад бара има аптечка…

— Дай я! — изстреля Джаки. — Действай!

— Какво си се толкова загрижила за него? — започна Боби, обиден от тона й. — Той се опита да пусне онези Готици вътре…

— Дай аптечката, задник такъв? Той просто се отпусна за секунда, и толкова. Изплаши се. Дай ми аптечката или ще ти потрябва на теб.

Боби изхвърча навън в клуба и намери Бийвър да свързва с жици розови кренвирши пластичен експлозив към жълта пластмасова кутия, подобна на дистанционно за детско автомобилче. Кренвиршите бяха лепнати около пантите на вратите и от двете страни на ключалката.

— Това пък защо? — запита Боби, прехвърляйки се през бара.

— Някой може да иска да отвори — каза Бийвър. — Пробва ли, ще му направим услугата ние.

Боби спря за момент, за да разгледа подреждането.

— Що просто не ги лепнеш на стъклото, да издухат директно навън?

— Твърде очевидно — каза Бийвър, изправяйки се с жълт детонатор в ръцете. — Но се радвам, че мислиш за такива неща. Ако пробваме да го издухаме директно навън, част влиза обратно вътре. Така е… по-хитро.

Боби сви рамене и се наведе зад бара. Рафтове от метална мрежа, пълни с пластмасови пликчета с крилови вафли, широк асортимент забравени чадъри, голям речник, синя дамска обувка, бяла пластмасова кутия с подобен на руна червен кръст, изрисуван с лак за нокти… Той грабна кутията и хукна обратно към бара.

— Хей, Джаки… — започна той, оставяйки аптечката до дека на Тъпкача.

— Няма нищо. — Тя отвори кутията и зарови из съдържанието. — Тъпкач, тук вътре има главно кабарчета…

Тъпкача слабо се усмихна.

— Ето. Тези ще те пооправят. — Тя размота лист червени дермове, разпечати три и ги притисна върху гърба на изгорената длан. — Макар че нещо локално би свършило по-добра работа.

— Мислех си, — започна Тъпкача, гледайки нагоре към Боби, — че точно сега можеш да си заслужиш малко време включен…

— И как така? — запита Боби, оглеждайки дека.

— Изглежда логично, че който е докарал онези карикатури отвън, подслушва и телефоните.

Боби кимна. Бийвър беше казал същото, когато излагаше пред тях плана си.

— Е, когато Бийвър и аз решихме, че двамата с теб можем да се посвяткаме малко из мрежата да позяпаме, аз всъщност имах нещо друго наум. — Тъпкача показа на Боби набор малки бели зъби. — Виждаш ли, забърках се в тая работа, защото дължа на Бийвър и Лукас една услуга. Има обаче хора, които дължат услуги на мен, услуги от доста време. Услуги, които никога не ми е потрябвало да използвам.

— Тъпкач, трябва да се отпуснеш — каза Джаки. — Просто се облегни, и толкова. Можеше да получиш шок.

— Как е паметта ти, Боби? Ще изкарам една серия чрез теб. Оттренирай я на дека ми. Без захранване, невключен. Окей?

Боби кимна.

— Изкарай я на сухо няколко пъти. Входен код. Пуска те през една задна врата.

— Чия задна врата? — Боби завъртя черния дек и постави пръсти на клавиатурата.

— Якудза — каза Тъпкача.

Джаки го зяпна.

— Хей, какво…

— Каквото казах. Стари услуги. Знаеш обаче какво казват, че Якудза никога не забравя. Важи и в двете посоки…

Миризмата на изгорена плът лъхна Боби и той се намръщи.

— Как така не си го споменавал на Бийвър? — Джаки заприбира нещата в бялата кутия.

— Ще се научиш, сладурче. Някои неща се налага да се научиш да помниш да не ги помниш…

— Виж сега, — започна Боби, фиксирайки Джаки с каквото се надяваше да е най-тежкият му поглед, — това ще го бутам аз. Така че не ми трябват твоите лоата, ясно ли е? Лазят ми по нервите…

— Не ги вика тя — обади се Бийвър, свит до вратата, с детонатора в едната ръка и южноафриканския автомат в другата, — те просто идват. Поискат ли да дойдат, и са тук. Както и да е, ти им харесваш…

Джаки притисна тродите към челото си.

— Боби, всичко с теб ще е наред. Не се безпокой, просто се включи. — Беше махнала кърпата за глава. Косата й беше сплетена на правилни редички, откриващи ивици бляскава кафява кожа, и в нея на случайни интервали бяха вплетени антични резистори, малки цилиндърчета изолационна гума, опръстенени с цветови ивици.

— Когато се дотракаш оттатък Топката за баскет, даваш надясно три възела и след това на дъното, имам предвид право надолу…

— Оттатък кое?

— Топката за баскет. Това е Сферата за просперитет на Слънчев пояс Далас-Фортуърт, и трябва да си завреш задника надолу на пълна скорост по целия път, след това се мотаеш както ти казах, на около двайсет възли. Всичко там е само използвани паркинги и събирачи на данъци, но просто си стой там, окей?

Боби кимна ухилен.

— Види ли те някой, е, добре, това е техен гледач. Хората, които се жакват там долу, са свикнали да виждат всякакви странни работи така или иначе…

— Човече, действай — каза Бийвър на Боби. — Трябва да се връщам обратно при вратата…

Боби се включи.

Спазваше внимателно инструкциите на Тъпкача, тайничко благодарен, че можеше да усети до себе си Джаки, и двамата полетяха надолу през всекидневието на киберпространството, и блестящата Топка за баскет искреше зад тях. Декът беше светкавичен, плъзгав като лед, и го караше да се усеща бърз и силен. Чудеше се как така Тъпкача е стигнал дотам Якудза да му дължи услуга, която той никога не се е погрижил да си поиска, и част от него беше заета да конструира сценарии, когато се блъснаха в леда.

— Господи… — И Джаки изчезна. Между тях се беше стоварило нещо, което той усещаше като студ и тишина, и секване на дишането.

— Но тук нямаше нищо, по дяволите! — Той беше някак си замразен, скован неподвижно. Все още виждаше мрежата, но не усещаше ръцете си.

— Защо, по дяволите, някой включва такива като теб в дек като този? Мястото на това нещо е в музея, а на теб — на училище.

— Джаки! — Викът беше рефлекторен.

— Човече, — каза гласът, — не връзвам. От няколко бая дълги дни не съм спала, ама ти с гаранция не мязаш на това дето бях заложила капан за него, когато ти се изръси оттам… На колко години си?

— По дяволите! — каза Боби. Това беше всичко, което му минаваше през ума за казване.

Гласът се разсмя.

— Рамирес щеше да се пукне по шевовете при тая гледка, знаеш ли? Имаше си го усета за шантавото. Едно от нещата, които ми липсват…

— Кой е Рамирес?

— Партньорът ми. Бивш. Мъртъв. Съвсем. Мислех, че може би ти можеш да ми кажеш как така му се е случило.

— За пръв път го чувал — изръси Боби. — Къде е Джаки?

— Седи студено панирана в киберпространството, докато не ми отговориш на въпросите, уилсън такъв. Как се казваш?

— Бо… Нулев Брояч.

— Да, сто на сто. Името ти!

— Боби, Боби Нюмарк…

Тишина. И след това: — Добре. Хей. Май си спомням нещичко по темата. Онова, дето вратоците на Маас го забърсаха с минохвъргачката, беше жилището на майка ти, нали? Предполагам, че не си бил там тогава, иначе нямаше и да си тук сега. Задръж за секунда…

Квадратът от киберпространството точно пред него се превъртя главозамайващо и той се оказа в бледосиня графика, която като че ли изобразяваше много просторен апартамент, ниските форми на мебелите очертани с тънички като косъмче линии син неон. Пред него стоеше жена, нещо като проблясваща анимационна заврънтулка, изобразяваща жена, с лице като кафяво петно.

— Аз съм Слайд — каза фигурата с ръце на кръста. — Джейлин. Избягвай да си правиш ебавки с мен. Никой в Лос Анджелос — тя направи жест, и зад нея внезапно се появи прозорец — не си прави ебавки с мен. Ясно ли е?

— Ясно. А какво е това? Имах предвид, ако би могла малко да пообясниш… — Той все още не можеше да се движи. „Прозорецът“ показваше синкавосив видеоизглед на палми и стари сгради.

— Какво имаш предвид?

— Тази рисунка. И ти. И тази стара картина…

— Ей, образ, платила съм на дизайнер майка си и баща си, за да го натрака това. Това е моето място, мой конструкт. Тук е Лос Анджелос, момче. Хората тук не вършат абсолютно нищо, без да се включат. Тук се забавлявам!

— Ъхъ — каза Боби, все още объркан.

— Твой ред. Кои сте там, в тая лъскава танцувалня?

— При Тъпкача? Аз, Джаки, Бийвър, Тъпкача.

— И накъде се беше юрнал, когато те пипнах?

Боби се поколеба.

— Якудза. Тъпкача имаше код…

— За какво? — Фигурата се придвижи напред с анимирано нахвърлено с молив плъзгане.

— Помощ.

— Мамка му. Сигурно казваш истината…

— Наистина. Наистина, кълна се в Бога…

— Добре де, ти не си каквото ми трябва, Нулев Боби. Аз бях на поход из киберпространството, нагоре-надолу, опитвайки се да намеря кой уби моя човек. Мислех че е Маас, защото отмъквахме един от техните хора за Хосака, така че проследих един отряд вратоци от техните. Най-напред видях какво направиха със сградата на майка ти. След това трима от тях се метнаха на някакъв тип, на когото викаха Финландеца, само че не се върнаха обратно.

— Финландецът ги уби — каза Боби. — Видях ги. Мъртви.

— Наистина ли? Добре тогава, може да има за какво да си поплямпаме. След това гледах как другите трима използваха същия гранатомет по един сводникомобил.

— Лукас.

— Но едвам го направиха, един хеликоптер прелетя над тях и ги изпържи и тримата с лазер. Да знаеш нещо за това?

— Не.

— Май ти се очертава да ми разправиш твоята история, Нулев Боби. Действай бързо!

— Ами, скив, бях се засилил да направя онзи набег. И взех един ледотрошач от Две за ден, отгоре от Проектите, и…

Когато той привърши, тя мълчеше. Изрисуваната с линии анимационна фигура стоеше до прозореца, като че ли изучаваше телевизионните дървета.

— Имам идея — предложи той. — Може би можеш да ни помогнеш…

— Не.

— Ама това може да ти помогне да намериш каквото търсиш…

— Не. Просто искам да убия шибаняка, който уби Рамирес.

— Но те са ни хванали там в капан, и ще ни убият. Те са от Маас, подир които си вървяла из мрежата! Наели са едно стадо Готици и Непукисти…

— Не са от Маас — каза тя. — Група европейци оттатък Парк Авеню. Ледът около тях е цял километър дебел…

Боби го асимилира.

— Те ли са онези от коптера, дето са убили другите от Маас?

— Не. Не можах да фиксирам оня коптер, и те отлетяха на юг. Изгубих ги. Имам обаче идейка… Както и да е, пускам те. Ако искаш да пробваш оня код на Якудза, давай.

— Но, мадам, имаме нужда от помощ…

— За помощ процент не дават, Нулев Боби — каза тя, и в следващия момент той седеше пред бюрото на Тъпкача, и мускулите на гърба и врата го боляха. Отначало не можеше да си фокусира зрението, така че мина около минута преди да види, че в стаята има чужди хора.

Мъжът беше висок, може би по-висок от Лукас, но по-строен и по-тесен в кръста. Носеше някакво торбесто бойно яке с огромни джобове, което висеше по него на гънки, и гърдите му бяха голи освен черна хоризонтална ивица плат. Очите му изглеждаха насинени и трескави, и държеше най-голямото ръчно оръжие, който Боби беше виждал някога, нещо като огромен револвер с някакво странно устройство, вградено под дулото, подобно на глава на кобра. До него, олюлявайки се, стоеше момиче може би горе-долу на възрастта на Боби, също с черно около очите — въпреки че нейните бяха черни — и дълга черна коса, която имаше нужда от миене. Носеше черна фланелка, прекалено голяма за нея, и дънки. Мъжът протегна лявата си ръка и я подпря.

Боби загледа, след това зяпна, когато спомените се стовариха върху него.

Гласнамомиче, кафявакоса, тъмниочи, ледът, който го разяжда, тракащите му зъби, гласът й, огромното нещо, което се навежда…

— Вив ла Вюеж, — каза Джаки до него, изпъната, с длан, стиснала рамото на Боби, — Чудотворната Дева. Тя дойде, Боби! Данбала я изпрати.

— Беше вързан за известно време, момче — каза високият мъж на Боби. — Какво стана?

Боби премига, огледа се трескаво наоколо и срещна очите на Тъпкача, замъглени от лекарствата и болката.

— Кажи му — каза Тъпкача.

— Не можах да стигна до Якудзаджиите. Някой ме хвана, не зная как…

— Кой? — Високият мъж обхвана с ръка момичето.

— Каза, че името й било Слайд. От Лос Анджелос.

— Джейлин — каза мъжът.

Телефонът на бюрото на Тъпкача заподсвирква.

— Обади се — каза мъжът.

Боби се обърна и Джаки се протегна и натисна бутончето под квадратния екран. Екранът светна, премига и показа лицето на мъж, широко и много бледо, с подути и изглеждащи сънено очи. Косата му беше обезцветена почти до бяло и сресана право назад. Имаше най-присвитата уста, която Боби беше виждал.

— Търнър, — каза обадилият се, — по-добре да говорим сега. Нямам още много време. Мисля, че трябва да изкараш тези хора от стаята, като начало…