Обект № 522

ПОНЕДЕЛНИК, 23 МАЙ

18

Доста са големи…

Амелия Сакс седеше в просторното фоайе на „Стратеджик Системс Дейтакорп" и размишляваше, че определението, което президентът на фирмата за обувки бе дал за ССД, е било, така да се каже, доста меко.

Небостъргачът в центъра на Ню Йорк беше трийсететажен сив монолит с гладки гранитни стени, в които проблесваха парченца слюда. Прозорците бяха тесни амбразури, което изглеждаше странно, имайки предвид смайващата гледка, която се откриваше от това място и тази височина. Тя познаваше сградата, известна като „Сивата скала", но досега не знаеше кой е собственикът й.

С Рон Пуласки — вече не с неделно облекло, а с тъмносиня униформа — седяха с лице към масивна стена със списък на различните клонове на фирмата по целия свят: в Лондон, Буенос Айрес, Мумбай, Сингапур, Пекин, Дубай, Сидни, Токио.

Доста големи…

Над списъка бе поставена емблемата на фирмата — наблюдателната кула със светещия прозорец.

Стомахът й леко се сви, когато си спомни прозорците на изоставената сграда срещу хотела на Робърт Йоргенсен. Спомни си думите на Райм по повод на инцидента с федералния агент в Бруклин.

Знаел е точно къде се намираш. Което означава, че те е наблюдавал. Внимавай, Сакс…

Тя огледа фоайето и видя петима-шестима бизнесмени, които чакаха. Изглеждаха притеснени и тя си помисли за президента на фирмата за обувки и страха му да не изгуби услугите на ССД. Изведнъж всички почти едновременно обърнаха главите си по посока на рецепцията. Фокусът на вниманието им бе дребен мъж, младолик и в добра физическа форма, който влезе във фоайето и се запъти директно към Сакс и Пуласки. Правеше големи крачки. Кимаше и се усмихваше, поздравяваше кратко (обръщайки се на малко име) почти всички.

Кандидат за президент. Това беше първото впечатление на Амелия.

Дребосъкът спря едва когато стигна до тях.

— Добро утро. Аз съм Андрю Стърлинг.

— Детектив Сакс. Това е полицай Пуласки.

Стърлинг беше с няколко сантиметра по-нисък от Сакс, но широкоплещест и изглеждаше в добра физическа форма. Носеше безупречно изгладена бяла риза с колосани маншети и яка. Ръцете му изглеждаха мускулести — ръкавите на сакото му бяха изпънати. Не носеше украшения. Усмихна се непринудено и около очите му се появиха фини бръчици.

— Заповядайте в кабинета ми.

Беше собственик на такава голяма компания… но въпреки това идваше да ги посрещне лично, вместо да изпрати някой подчинен да ги ескортира до тройната му зала.

Стърлинг се движеше бодро по широките, тихи коридори. Поздравяваше всеки служител, понякога се интересуваше как е минал уикендът. Те сякаш изяждаха с поглед усмивките му, когато му кажеха, че са прекарали добре, и изражението му на съчувствие, ако му съобщяха за болен роднина или пропуснат мач. Бяха десетки и той проявяваше личен интерес към всеки от тях.

— Здравей, Тони — каза на един чистач, който изсипваше кошче с нарязани документи в голям найлонов плик.

— Гледа ли мача?

— Не, Андрю, пропуснах го. Имах много работа.

— Може би трябва да направим уикендите по три дни — пошегува се Стърлинг.

— Гласувам с две ръце за това, Андрю.

Продължиха по коридора.

Сакс се съмняваше, че познава толкова хора в полицейското управление, колкото Стърлинг поздрави по време на петминутната им разходка.

Обзавеждането на компанията беше оскъдно: малки, стилни снимки и скици — нито една цветна — като миниатюрни петна върху безупречно белите стени. Мебелировката, също черно-бяла, беше семпла — и скъпа: „Икеа". Това бе един вид послание, предположи Сакс, но й се струваше твърде неприветливо.

Докато вървяха, тя си припомни какво бе научила през нощта, след като пожела лека нощ на Пам. Биографията на Стърлинг, изтеглена от Интернет, беше оскъдна. Бил много затворен — по-скоро като Хауард Хюс, отколкото като Бил Гейтс. Ранните му години бяха загадка. Тя не намери нищо за детството или за родителите му. Няколко статии даваха откъслечна информация за юношеството му. Започнал да работи на седемнайсет години: главно като търговски пътник и в телевизионния маркетинг, като постепенно продавал все по-скъпи продукти. Накрая — компютри. За хлапе със „седем осми завършена бакалавърска степен", както веднъж се изразил пред пресата, Стърлинг се смятал за добър търговец. Върнал се в колежа, завършил последната една осма от образованието си, после взел магистърска степен по информатика и инженерни науки за рекордно кратък срок. Статиите бяха все в поучителния стил на Хорейшо Алджър и включваха само подробности, възхваляващи ума и находчивостта му като бизнесмен.

Когато станал на двайсет, дошло „голямото пробуждане", както сам се изразяваше (малко в стила на китайски комунистически диктатор, помисли си Сакс). Стърлинг продавал много компютри, но не достатъчно, за да бъде доволен. Защо не печелел повече? Не бил мързелив. Не бил глупав.

Накрая осъзнал къде е проблемът: работел неефективно.

Същото се отнасяло за много други търговци.

Затова Стърлинг се научил да програмира и прекарвал седмици наред по осемнайсет часа на ден в една тъмна стаичка да пише софтуер. Заложил всичко и създал собствена фирма, основана на един принцип, глупав или гениален, още не можел да каже. Най-ценният й актив не бил собственост на фирмата, а на милиони други хора и в по-голямата си част безплатен — информацията за самите тях. Стърлинг започнал да събира база данни за потенциалните клиенти на определени отрасли от услугите и производството, демографски данни за района, където живеели, информация за доходите им, семейното им положение, превратностите във финансовото, юридическото и данъчното им състояние и много други неща — в личен и професионален план — всичко, което можел да купи, открадне или придобие по друг начин. „Ако има някакъв факт, искам да го знам" — обичал да казва.

Програмите, които пишел, ранната версия на системата за управление на бази данни „Уочтауър", били революционни за времето си и надскачали с много нашумялата SQL (произнасяно „Сикуъл", както научи Сакс). За броени минути „Уочтауър" решавала на кои потребители си струва да се обаждаш и как да ги прилъжеш и кои са неблагонадеждни (но имената им пак се продавали на други фирми за техните маркетингови цели).

Компанията растяла като чудовище в научнофантастичен филм. Стърлинг я преименувал на ССД, преместил седалището й в Манхатън и започнал да привлича в империята си по-малки фирми от информационния бизнес. Макар и трън в очите на организациите за защита на личната тайна, те не могли да уличат ССД в злоупотреби, както при скандала с „Енрон". Служителите трябвало да заслужат заплатите си — никой не получавал неприлично високи уолстрийтски бонуси — но ако фирмата печелела, печелели и те. ССД осигурявала обучение и консултации при покупка на жилище, стипендии за децата, а родителите получавали едногодишни отпуски по майчинство или бащинство. Компанията станала известна с фамилиарното общуване с работещите в нея и Стърлинг насърчавал вземането на работа на съпрузи, родители и деца. Всеки месец организирал безплатни курсове за мотивация и сплотяване на колектива в луксозни курорти.

Управителният директор не говорел за личния си живот, но Сакс научи, че не пушел, не пиел и никой не го бил чувал да изрече неприлична дума. Живеел скромно, вземал удивително малка заплата и държал богатството си под формата на акции в ССД. Избягвал висшето общество. Нямал луксозна кола и частен самолет. Въпреки уважението му към семейството Стърлинг се развеждал два пъти и в момента бил неженен. Имаше противоречиви данни дали има деца. Имал няколко къщи, но пазел местонахождението им в тайна. Може би защото познаваше силата на информацията, Андрю Стърлинг съзнаваше и опасностите от нея.

Стърлинг, Сакс и Пуласки стигнаха до дъното на дълъг коридор и влязоха в приемна с две бюра, всяко от които беше покрито с безупречно подредени купчинки листове и папки. Само един от секретарите беше в стаята — хубав младеж със строг костюм. На табелката на ревера му пишеше „Мартин Койл". Неговото работно място беше по-спретнатото — дори многобройните книги в секцията зад гърба му бяха подредени по височина, развеселена забеляза Сакс.

— Андрю. — Той кимна за поздрав на шефа си, без да обръща внимание на полицаите. — Телефонните ти съобщения са на компютъра ти.

— Благодаря. — Стърлинг погледна другото бюрото. — Джеръми провери ли ресторанта за коктейла с пресата?

— Да, тази сутрин. Отиде да занесе едни документи в адвокатската фирма. За другата работа.

Сакс се удиви, че Стърлинг има двама лични асистенти: очевидно единият се занимаваше с вътрешните дела, а другият — с външните. В полицията няколко детективи използваха една секретарка, ако изобщо имаха такава.

Влязоха в личния кабинет на Стърлинг, който не беше по-голям от всеки друг, който бе видяла във фирмата. Стените бяха голи. Въпреки воайорското прозорче на кулата от емблемата на ССД, прозорците на Стърлинг бяха със спуснати завеси, закриващи прекрасната гледка към града. Сакс потрепери от лек пристъп на клаустрофобия.

Стърлинг седеше на обикновен дървен стол, не на въртящ се кожен трон. Кимна им към други два, които поне бяха тапицирани. Зад него имаше етажерка с книги, които, странно, бяха подредени с гърбовете нагоре, а не напред. Посетителите можеха да видят какво чете само ако го заобиколят и погледнат отгоре или извадят някоя книга.

Стърлинг кимна към една кана и половин дузина захлупени чаши.

— Това е вода. Но ако искате кафе или чай, ще поръчам да принесат.

Да „принесат"? Сакс не си спомняше да е чувала друг да използва тази дума.

— Не, благодаря.

Пуласки поклати глава.

— Извинете. Само за момент. — Стърлинг вдигна слушалката на телефона си и набра номер. — Анди? Търсил си ме.

По тона му Сакс предположи, че разговаря с някой близък сътрудник, макар че очевидно говореха за бизнес. Стърлинг не издаваше никаква емоция.

— Аха. Е, ще се наложи да го направиш, струва ми се. Тези числа ни трябват. Знаеш, че не спят. Всеки ден измислят нещо… Добре.

Затвори и забеляза, че Сакс го наблюдава изпитателно.

— Синът ми работи във фирмата — обясни.

Кимна към една снимка на бюрото, на която позираше с хубав, строен младеж, който много приличаше на него. И двамата носеха фланелки с емблемата на ССД, вероятно бяха на някоя фирмена екскурзия. Стояха един до друг, но между тях нямаше физически контакт. И драмата бяха сериозни.

Значи една мистерия за личния му живот бе разбулена.

— Така — каза Стърлинг, като погледна Сакс. — Какъв е проблемът? Споменахте престъпление.

Тя обясни:

— През последните няколко месеца в града бяха извършени няколко убийства. Смятаме, че някой е използвал информацията от вашите компютри, за да си набележи жертвите, убил ги е, а после с помощта на тази и друга информация е уличил невинни хора за своите престъпления.

Човекът, който знае всичко…

— Информация ли? — Загрижеността му изглеждаше искрена. Объркването също. — Не съм убеден, че е възможно да стане, но разкажете ми по-подробно.

— Убиецът е знаел точно какви стоки са купували жертвите и е подхвърлил следи от тях в жилищата на невинни хора, за да ги уличи в убийствата.

От време на време веждите над смарагдовите очи на Стърлинг се сближаваха. Подробностите за кражбите на картината и монетите и за двете изнасилвания, изглежда, силно го разтревожиха.

— Ужасно… — Потресен от новината, той отмести очи. — Изнасилвания?

Сакс кимна мрачно и обясни, че ССД изглежда единствената фирма в района, която е притежавала цялата информация, необходима на убиеца.

Той потърка лицето си и бавно кимна:

— Разбирам безпокойството ви… Но нямаше ли да е по-лесно за убиеца, ако просто проследи хората, които иска да уличи, и да види какво купуват? Или да проникне в компютрите им, да разбие пощенските им кутии, домовете им, да запише регистрационните номера на автомобилите им от улицата?

— Точно в това е проблемът. Би могъл. Но в такъв случай ще се наложи да направи всички тези неща, за да се добере до информацията, която му трябва. Извършил е най-малко четири престъпления, а подозираме, че може да има и още. Това означава актуална информация за четирите жертви и четиримата мъже, които е искал да натопи. Най-ефикасният начин да се сдобие с тази информация е чрез мина за данни.

Стърлинг се усмихна.

Сакс се намръщи и вдигна вежди.

— Нямам нищо против този термин: „мина за данни". Пресата го измисли и сега се използва навсякъде.

Двайсет милиона резултата от търсачката в Интернет…

— Аз обаче предпочитам да наричам ССД „доставчик на знание". Като доставчиците на Интернет.

Сакс изпита странно усещане: Стърлинг сякаш се засегна. Прииска й се да му обещае, че повече няма да използва тази дума.

Той оправи една купчинка листове на изрядното си бюро. Отначало тя си помисли, че са празни, но после видя, че са обърнати надолу.

— Повярвайте ми, ако някой от ССД е замесен в това, аз не по-малко от вас искам да разбера кой е. Това може да ни се отрази много зле. Доставчиците на знание напоследък не се ползват с добро мнение в пресата и Конгреса.

— Първо — каза Сакс, — убиецът вероятно е купил повечето предмети с пари в брой. Почти сме сигурни.

Стърлинг кимна:

— Да, не би искал да оставя следи.

— Именно. Обувките обаче ги е купил с поръчка по пощата или в Интернет. Сигурно имате списък на хората, които са закупили обувки от тази марка и с този номер в Ню Йорк. — Тя му даде лист с описание на обувките „Олтън", „Бас" и „Шуър-трак". — Един и същи човек е купил и трите чифта.

— За какъв период?

— Три месеца.

Стърлинг се обади по телефона. Проведе кратък разговор и след по-малко от шейсет секунди вече гледаше монитора на компютъра си. Завъртя го към Сакс, макар че не й беше много ясно какво вижда — низове от числа и букви с информация за различни продукти.

Стърлинг поклати глава:

— Продадени са около осемстотин чифта „Олтън", хиляда и двеста чифта „Бас" и двеста чифта „Шуър-трак". Но никой не е купил и от трите модела. Дори няма такъв, който да е купил два от тях.

Райм беше предположил, че убиецът, използващ информация от ССД, е заличил следите си, но все пак се надяваха да открият нещо. Загледана в числата, Сакс се запита дали убиецът не е поръчал обувките, използвайки метода на кражба на самоличност, който беше усъвършенствал върху Робърт Йоргенсен.

— Съжалявам.

Тя кимна.

Стърлинг взе сребърна химикалка и придърпа към себе си един бележник. Грижливо записа нещо, което Сакс не успя да разчете, погледна листа и кимна замислено.

— Предполагам, мислите, че престъпникът е външен човек, който е проникнал при нас, наш служител, клиент или хакер. Така ли е?

Рои Пуласки погледна Сакс и отговори:

— Да, така е.

— Добре. Да разнищим този проблем. — Стърлинг погледна часовника си „Сейко". — Искам да поговорим с още няколко души. Ще трябва да изчакате няколко минути. По това време в понеделник провеждаме вдъхновенията си.

— Вдъхновения ли? — не разбра Пуласки.

— Мотивационни срещи на груповите отговорници с персонала. Скоро трябва да свършат. Започват точно в осем. Понякога продължават по-дълго от обикновено. Зависи от отговорника… — Стърлинг се наведе над един микрофон. — Команда, интерком, Мартин.

Сакс едва не се изсмя. Бизнесменът използваше същата гласоразпознавателна система, каквато имаше Райм.

— Да, Андрю? — чу се глас от високоговорителя на бюрото.

— Извикай ми Том, Том от охраната. И Сам. На вдъхновение ли са?

— Не, Андрю. Сам вероятно ще остане до края на седмицата във Вашингтон. Ще се върне най-рано в петък. Марк, заместникът му, е тук.

— Изпрати него тогава.

— Добре, сър.

— Команда, интерком, затвори. — Стърлинг се обърна към Сакс: — Само минутка.

Тя предположи, че когато Андрю Стърлинг повика някого, въпросният служител се явява доста бързо. Той записа още нещо. Сакс се загледа в емблемата на компанията на стената. Докато Стърлинг пишеше, тя отбеляза:

— Интересна ми е тази емблема. Кулата с прозореца. Какво символизира?

— От една страна, търсенето на данни. Но от друга… — Той се усмихна; явно му доставяше удоволствие да обяснява. — Чували ли сте за понятието „счупения прозорец" в социалната психология?

— Не.

— Научих го преди години и то се запечата в съзнанието ми. Основното е, че за да подобриш състоянието на обществото, трябва да се съсредоточиш върху дребните неща. Ако ги контролираш — ако ги подобриш — ще последват и по-големи промени. Да вземем кварталите с голяма престъпност. Можете да хвърляте милиони за полицейски патрули и охранителни камери, но те ще си останат мизерни и опасни. Вместо милиони долари дайте няколко хиляди за поправка на прозорци, пребоядисване, почистване на входовете. Може да изглеждат козметични мерки, но хората ще забележат. Ще започнат да се гордеят с квартала си. Ще започнат да подават сигнали, когато видят нарушители на реда или някого, който не полага грижи за собствеността си. Сигурно знаете, че това беше основната мярка за ограничаване на престъпността в Ню Йорк през деветдесетте години. И постигна ефект.

— Андрю? — прозвуча гласът на Мартин от интеркома. — Том и Марк са тук.

— Да влязат — нареди Стърлинг. Постави пред себе си бележника, на който беше водил записки, и се усмихна тъжно на Сакс. — Да видим дали някой е надничал през нашия прозорец.

19

На вратата се позвъни и след малко Том въведе млад мъж около трийсетте, с рошава кестенява коса, дънки, фланелка на Шантавия Ал Янкъвик и опърпано кафяво яке.

В наши дни човек не може да се занимава с криминалистика, ако не разбира от компютри, но както Купър, така и Райм си даваха сметка колко ограничени са познанията им. Когато осъзнаха компютърната връзка в случай „Пет-двайсет и две", Селито се беше обърнал към отдела за компютърна престъпност на нюйоркската полиция, елитна група от трийсет и двама детективи и помощен персонал.

Родни Шарнек влезе в стаята, погледна най-близкия монитор и каза:

— Привет — сякаш говореше на машината.

Когато погледна Райм, не прояви никакъв интерес към физическото му състояние, само към безжичното контролно устройство, свързано с облегалката на едната му ръка. То изглежда го впечатли.

— В почивка ли си? — попита Селито с явно неодобрение, като погледна дрехите му.

Райм знаеше, че детективът е от старата школа — смяташе, че полицаят трябва да бъде облечен подобаващо.

— Почивка ли? — отговори Шарнек, без да разбере намека. — Не. Защо да съм в почивка?

— Просто си помислих.

— Аха. Добре, каква е интригата?

— Искаме да заложим капан.

Идеята на Линкълн Райм да отидат в централата на ССД и да попитат дали убиецът не е от техните служители не беше толкова наивна, колкото изглеждаше. Когато прочете в сайта на компанията, че програмата „Пъблик шуър" обслужва полицията, той бе предположил, че Нюйоркското полицейско управление също е сред клиентите им. Ако беше вярно, убиецът можеше да има достъп до полицейска информация. Едно кратко обаждане бе достатъчно, за да потвърди, че нюйоркската полиция е клиент на фирмата. Софтуерът „Пъблик шуър" и консултантите на ССД извършваха информационни услуги за полицията — управление на данни и обработка на доклади и архиви. Ако патрулиращ полицай на улицата искаше да провери дали срещу дадено лице има заповед за задържане или детектив, незапознат със системата, искаше да прегледа документацията по някое убийство, „Пъблик шуър" им помагаше да получат информация на компютъра в кабинета или в патрулната кола, дори на портативния компютър или мобилния телефон, и това ставаше за броени минути.

Като изпрати Сакс и Пуласки във фирмата да разпитат кой би могъл да има достъп до информацията за жертвите, той се надяваше, че обект 522 ще научи, че полицията е по следите му, и ще се опита да проникне в полицейските компютри чрез „Пъблик-шуър", за да провери докладите от разследването. Ако го направеше, можеха да засекат кой е имал достъп до файловете.

Райм обясни ситуацията на Шарнек, който кимна с разбиране — сякаш всеки ден залагаше капани. Когато чу името на фирмата, чрез която е действал убиецът обаче, се стъписа:

— ССД? Най-голямата мина за данни в света? Имат информация за всяко Божие чедо.

— Това проблем ли е?

Безгрижното изражение на компютърния специалист се смени с безпокойство и той отговори:

— Надявам се.

Веднага се зае със залагането на клопката, като обясняваше какво прави. Извади от файловете всички подробности за разследването, които не трябваше да достигнат до извършителя, и ги прехвърли ръчно на друг компютър, който не беше свързан в Интернет. После маркира файла „Изнасилване и убийство на Майра Уайнбърг" на сървъра на полицейското управление като особено важно разследване. Добави няколко подфайла, за да изкуши убиеца: „Местонахождение на заподозрените", „Анализ на уликите" и „Свидетели", които съдържаха само общи бележки. Ако някой проникнеше в този файл — по официалния път или незаконно — Шарнек веднага щеше да получи данни за серийния номер на компютъра и местоположението му. Можеха да разберат дали онзи, който проверява информацията, е полицай, свързан с разследването, или външен човек. Ако беше външен, Шарнек незабавно щеше да уведоми Райм и Селито, които да изпратят специалния отряд на мястото. Компютърният специалист включи във файла и много публично достъпни данни за ССД — в закодиран вид, за да принуди убиеца да остане по-дълго включен в системата, докато ги разкодира. Така шансът да го заловят се увеличаваше.

— Колко време ще отнеме?

— Петнайсет-двайсет минути.

— Добре. След като свършиш, искам да проверя дали някой може да е проникнал в системата отвън.

— В системата на ССД ли?

— Да.

— Те имат защитни системи за защитите на защитите си.

— Въпреки това трябва да се провери.

— Добре, но в случай че убиецът е вътрешен човек, сигурно не искате да се координирам с тях.

— Точно така.

Шарнек се умърлуши.

— Значи направо да се опитам да проникна.

— Можеш ли да го направиш законно?

— И да, и не. Само ще тествам „стените". Не е престъпление, ако не проникна в системата им и не ги изнеса в някое скандално телевизионно предаване, в който случай всички ще завършим зад решетките… Или по-лошо — добави заплашително.

— Добре, но първо искам капана. Веднага.

Райм погледна часовника. Сакс и Пуласки вече бяха разгласили новината за престъплението в „Сивата скала".

Шарнек извади голям преносим компютър от раницата си и го постави на близката маса.

— Ще може ли малко… О, благодаря.

Том тъкмо влизаше с кафеварка и чаши.

— Точно за това щях да помоля. С повече захар и без мляко. Смотанякът си остава смотаняк, дори когато е ченге. Така не усвоих този навик, наречен сън. — Сложи си порядъчно количество захар, разбърка и изпи половината чаша на един дъх. Том му доля. — Благодаря. Така, да видим сега какво имаме. — Погледна компютъра, на който работеше Купър. — Ох.

— Защо „ох"?

— Това да не е кабелен модем с едно цяло и пет мегабайта в секунда. Знаете ли, че вече има и цветни монитори? И измислиха едно нещо, дето се казва Интернет.

— Много смешно — измърмори Райм.

— Обадете ми се, когато приключи разследването. Ще сменим някои неща и ще вкараме по-бърз ЛAH."

Шантавия Ал, ЛАН…

Шарнек си сложи очила с матови стъкла, свърза компютъра си със системата на Райм и започна да трака на клавиатурата. Райм забеляза, че някои букви са се изтрили, а контактната пластина беше силно изцапана от потни ръце. По клавиатурата се виждаха трохи.

Той погледна Селито, чието изражение казваше: „Всеки луд с номера си."

Първият от двамата мъже, които влязоха в кабинета на Андрю Стърлинг, беше строен, на средна възраст, с безизразно лице. Приличаше на бивш полицай. Другият, по-млад и предпазлив, бе младши ръководен кадър в голяма фирма. Приличаше на русия брат от онзи телевизионен сериал — „Фрейзър".

За първия Сакс почти беше познала — Том О'Дей бе работил във ФБР, а сега оглавяваше охраната на ССД. Вторият се казваше Марк Уиткъм и беше заместник-началник на Отдела за законов надзор във фирмата.

Стърлинг обясни:

— Том и неговите момчета ни пазят от външни хора с лоши помисли. Отделът на Марк се грижи ние да не направим нещо лошо на някого извън фирмата. В този бизнес стъпваме в минно поле. Сигурен съм, че сте ни проучили и знаете, че дейността ни е регулирана от стотици щатски и федерални закони и разпоредби за личната тайна: законът „Греъм, Лийч, Блайли" за недобросъвестното използване на лична информация, Законът за добросъвестно определяне на кредитния рейтинг, Законът за достъпността и отчетността на здравните застраховки, Законът за защита на личната тайна на шофьорите. Има и много щатски закони. Отдел „Законов надзор" се грижи да знаем какви са правилата и да ги спазваме.

„Чудесно — помисли си Сакс. — Тези двамата бързо ще разпространят новината за разследването и ще подмамят убиеца в капана."

Като въртеше нервно бележника си в ръце, Марк Уиткъм каза:

— Искаме да сме сигурни, че когато Майкъл Мур направи филм за доставчиците на данни, ние няма да сме главният герой.

— Не го споменавай дори на шега — засмя се Стърлинг, макар че на лицето му личеше загриженост. Обърна се към Сакс: — Мога ли да им кажа това, за което ме информирахте?

— Да, моля ви.

Той им разказа сбито и ясно за разследването. Беше запомнил всичко, което му бе казала, до марките на подхвърлените улики.

Уиткъм слушаше намръщено. О'Дей запази непроницаемо изражение. Сакс беше убедена, че поведението на агентите във ФБР не се усвоява, а е заложено генетично.

Стърлинг каза твърдо:

— Така. Това е проблемът. Ако ССД е замесена по някакъв начин, искам да знам и да се намери решение.

Сетихме се за четири възможни източника на риск: хакери, лица, проникнали отвън, служители и клиенти. Какво мислите?

О'Дей заговори:

— Да вземем първо хакерите. Компютърната ни система има най-добрата защита, която може да се намери. По-добра от защитите на „Майкрософт" и „Сън". Използваме доставчик от Бостън, който ни осигурява безопасен достъп до Интернет. Искам да ви кажа, че сме като мишена в компютърна игра — всеки хакер на света иска да проникне в компютрите ни. Но откакто се преместихме в Ню Йорк преди пет години, никой не е успял. Имали сме няколко случая на проникване в административните ни сървъри за по десет-петнайсет минути. Но нито едно проникване в „Инър-съркъл", основната ни база данни, а това е трябвало да направи вашият извършител, за да се добере до информацията, необходима за тези престъпления. Освен това не би могъл да я събере с едно проникване — трябва да влезе поотделно най-малко в три или четири отделни сървъра.

Стърлинг добави:

— Колкото до външен човек, който да проникне в сградата, това също е невъзможно. Използваме същата охранителна система, както Агенцията за национална сигурност. Имаме петнайсет щатни охранители и двайсет на непълен щат. Освен това външен човек не може да се доближи до сървърите на „Инър-съркъл". Регистрираме всеки и не позволяваме на никого да се движи свободно, дори на клиентите.

По-рано Сакс и Пуласки бяха ескортирани до фоайето на последния етаж на небостъргача от един от тези охранители — навъсен младеж, чиято бдителност не се повлия нито на йота от факта, че са полицаи.

О'Дей отбеляза:

— Имахме един инцидент преди три години. Но нищо сериозно. — Погледна Стърлинг. — Онзи репортер.

— Да, някакъв нахален журналист от един местен вестник — обясни Стърлинг. — Пишел статия за кражбите на самоличност и си наумил, че ние сме самият дявол. „Аксиом" и „Чойспойнт" бяха достатъчно разумни, за да не го допуснат в централите си. Но аз вярвам в свободата на словото и затова го приех… Отиде до тоалетната и каза, че се загубил по пътя. Когато дойде, изглеждаше много весел. Но нещо не беше наред. Охраната претърси куфарчето му и намери фотоапарат. Беше направил снимки на бизнеспланове, защитени от Закона за търговската тайна и дори на кодове за достъп.

— Това не само му струва работата — намеси се О'Дей, — ами и го осъдихме за престъпно проникване. Лежа шест месеца. Доколкото ми е известно, още не си е намерил постоянна работа като журналист.

Стърлинг леко наклони глава и погледна Сакс:

— Гледаме на сигурността много, много сериозно.

На вратата се показа някакъв младеж. Отначало тя си помисли, че е Мартин, секретарят, но после видя, че се е объркала заради приликата в телосложението и черния костюм.

— Андрю, извинявай, че те прекъсвам.

— О, Джеръми.

Аха, значи вторият асистент. Той погледна униформата на Пуласки, след това — Сакс. После като Мартин осъзна, че шефът му няма намерение да го представи на гостите, затова престана да им обръща внимание.

— Карпентър — каза Стърлинг. — Трябва да го видя днес.

— Добре, Андрю.

Щом младежът излезе, Сакс попита:

— Ами служители? Имали ли сте проблеми с някого?

— Внимателно проверяваме всичките си хора — обясни директорът. — Не назначавам никого, който е имал проблеми със закона, освен пътни нарушения. А проверките на благонадеждността са наша специалност. Но дори наш служител да иска да проникне в „Инър-съркъл", би било невъзможно да открадне данни оттам. Марк, разкажи й за хранилищата.

— Разбира се, Андрю. — Уиткъм обясни: — Имаме бетонни стени.

— Не съм наясно с компютърната терминология.

Той се засмя:

— Не, не, говоря буквално. Истински бетонни прегради. Стени и плочи. Когато получим данните, ние ги сортираме и ги съхраняваме на физически разделени места. Ще разберете по-добре, ако ви разкажа как работи ССД. Както знаете, информацията е основният ни капитал. Ако някой успее да копира данните от „Инър-съркъл", ще фалираме за броени дни. Затова правило номер едно е: „Пази капитала", Така… откъде идват данните? От хиляди източници: кредитни компании, банки, държавни архиви, магазини, фирми за поръчки по Интернет, съдилища, управления за регистрация на автомобили, болници, застрахователни компании. За нас всяко събитие, което води до създаване на данни, е транзакция. Това може да е обаждане на номер за безплатни услуги, регистриране на кола, искане за покриване на медицински разходи, подаване на съдебна жалба, раждане, сватба, покупка, връщане на стока, оплакване… Във вашия занаят транзакцията може да бъде изнасилване, грабеж, убийство — всяко престъпление. Също откриване на досие, избиране на съдебни заседатели, дело, присъда… Когато получим данни за транзакция, те отиват първо в Приемния център, където се оценяват. От съображения за сигурност имаме политика за маскиране на данните — заменяме името на човека с код.

— Социалноосигурителният номер?

По лицето на Стърлинг премина следа от емоция, първата, която Сакс виждаше.

— О, не — намеси се той. — Те са създадени само за целите на пенсионното осигуряване. Преди цяла вечност. По случайност са се наложили като идентификационни номера. Неточни, лесни за открадване или купуване. Опасни са — все едно да държиш зареден пистолет вкъщи. Нашите кодове се състоят от шестнайсет цифри. Деветдесет и осем процента от пълнолетните американци имат номер в ССД. Сега всяко дете, чието раждане се регистрира — където и да било в Северна Америка — автоматично получава код.

— Защо шестнайсет цифри? — попита Пуласки.

— Дава възможност за разширяване — обясни Стърлинг. — Така сме сигурни, че няма да останем без числа. Можем да дадем около един квинтилион номера. По-скоро на Земята няма да остане място за живеене, отколкото кодовете на ССД да свършат. Това кодиране увеличава сигурността на системата и ускорява обработването на данните. Освен това така се избягва субективният елемент и се предотвратява тенденциозното вземане на решения. Психологически всички ние имаме предварителна нагласа към имена като Адолф, Бритни, Шакила или Диего, дори без да познаваме съответния човек. Числата елиминират тази предубеденост. И увеличават ефикасността. Моля те, продължи, Марк.

— Разбира се, Андрю. След като името бъде заменено с код, Приемният център оценява транзакцията, решава към коя група спада и изпраща данните за нея в един или повече от три отделни района — нашите информационни хранилища. В хранилище А съхраняваме данните за личния живот. В хранилище В — финансовите. Например заплати, влогове, застраховки. В хранилище С са данните от обществените и държавните архиви.

— После данните се прочистват — отново се намеси Стърлинг. — Примесите се премахват и информацията се уеднаквява. Например в някои бланки полът се означава с „Ж". В други — като „Жена". Понякога е с единица или нула. Трябва да бъде само по един начин…. Освен това премахваме примесите — това са нечистите данни. Могат да са грешни, да съдържат твърде много или твърде малко подробности. Примесите са замърсяване и трябва да се премахват. — Изрече тези думи твърдо, отново някакъв признак на емоция. — След това данните стоят в някое от хранилищата ни и чакат, докато на някой клиент не му потрябва предсказание.

— Какво искате да кажете? — попита Пуласки.

Стърлинг обясни:

— През седемдесетте години компютърните архиви даваха на фирмите анализи за миналото. През деветдесетте данните започнаха да показват какво се случва в момента. Това е по-полезно. Сега сме в състояние да предсказваме какво ще направят потребителите и помагаме на клиентите си да се възползват от това.

— Значи не просто предсказвате бъдещето — отбеляза Сакс, — а се опитвате да го промените.

— Точно така. Но защо му е иначе на човек да ходи на врачка?

Лицето му беше спокойно, почти развеселено. Въпреки това тя се почувства неловко, спомни си срещата с федералния агент в Бруклин миналия ден. Сякаш обект 522 бе направил точно това — беше предсказал, че ще има стрелба.

Стърлинг даде знак на Уиткъм, който продължи:

— Така… значи данните, които не съдържат имена, а само числа, отиват в три различни хранилища на различни етажи в различни зони на охрана. Служител в хранилището за данни от обществените архиви няма достъп до хранилището за лични данни или финансовия. Освен това никой в хранилищата няма достъп до информацията в Приемния център и не може да свърже името и адреса с шестнайсетцифровия код.

— Затова Том каза, че ако е хакер, трябва да проникне в компютрите на всички хранилища поотделно — вметна Стърлинг.

О'Дей добави:

— Охраната работи денонощно. Веднага разбираме, ако някой без право на достъп се опита да влезе в някое от хранилищата. Ако има такъв, незабавно ще бъде уволнен и може би арестуван. Освен това от компютрите в хранилищата не може да се сваля информация — нямат портове — а дори да успеете да разбиете някой от сървърите и да извадите твърдия диск, няма как да го изнесете. Претърсваме всички — всеки служител, висш началник, охранител, чистач, портиер. Дори Андрю. Имаме скенери за метал и за плътни предмети на всички входове на хранилищата и Приемния център — дори на аварийните изходи.

Уиткъм отново взе думата:

— Имаме и генератор на магнитно поле, през което всеки минава. Той изтрива всички цифрови данни от всяко цифрово устройство, което носите: „Айпод", телефон или харддиск. Не, никой не може да изнесе от тези стаи дори един килобайт информация.

Сакс отбеляза:

— Значи да се откраднат данни от тези хранилища — независимо дали от външен човек, служител или хакер — е почти невъзможно.

Стърлинг кимна:

— Данните са единственият ни капитал. Пазим ги като свещена реликва.

— Какво мислите за четвъртия сценарий? Ако убиецът работи за някой клиент.

— Както каза Том, съдейки по начина на действие на този човек, той трябва да има достъп до досиетата в „Инър-съркъл" както на жертвите, така и на хората, които са били арестувани за престъпленията му.

— Да.

Стърлинг вдигна ръцете си, сякаш изнасяше лекция:

— Обаче клиентите нямат достъп до досиетата. Те и без това не им трябват. „Инър-съркъл" съдържа сурови данни, които не им служат за нищо. На клиентите им трябва анализът на данните. Използват „Уочтауър" — това е нашата система за управление на бази данни — и други програми като „Екс-пектейшън" и ФОРТ. Те търсят в „Инър-съркъл", намират необходимите данни и ги привеждат в използваема форма. Ако ви харесва сравнението с минната индустрия, „Уочтауър" изкопава тонове пръст и камъни, за да отсее златните парченца.

— Добре, но ако ваш клиент купи, да кажем, списъци за директен маркетинг, това ще му даде достатъчно информация за жертвите, за да извърши престъпленията, нали? — Кимна към списъка на уликите, който беше показала на Стърлинг. — Например извършителят може да получи списъци на всички, които са купили такава пяна за бръснене, презервативи, тиксо, маратонки и така нататък.

Той вдигна вежди:

— Хъм. Би било огромно количество работа, но теоретично е възможно… Добре. Ще ви дам списък на всичките ни клиенти, които са купили списъци, съдържащи имената на жертвите, през последните… да речем — три месеца? Не, може би шест.

— Това би трябвало да свърши работа.

Амелия започна да рови в куфарчето си — значително по-неподредено от бюрото на Стърлинг — и извади списък на жертвите и уличените невинни хора.

— Според договора с клиентите ни сме упълномощени да даваме информация за тях. Законово няма да има проблем, но ще са ни нужни няколко часа.

— Благодаря. Един последен въпрос за служителите ви… Въпреки че нямат достъп до хранилищата, могат ли да отварят досиетата на служебните си компютри.

Стърлинг кимна, впечатлен от досетливостта й, въпреки че въпросът намекваше, че убиецът може да е служител на фирмата.

— Повечето служители не могат — все пак трябва да пазим информацията си. Няколко обаче имат така нареченото „разрешение за неограничен достъп".

Уиткъм се усмихна:

— Да, но помисли кои са те, Андрю.

— Щом има проблем, трябва да обмислим всички възможности.

Уиткъм се обърна към Сакс и Пуласки:

— Работата е там, че хората с неограничен достъп са все членове на ръководството. Работят във фирмата от години. Като семейство сме. Ходим на партита заедно, на мотивационна почивка…

Стърлинг вдигна ръка, за да го прекъсне:

— Трябва да проверим и тази възможност, Марк. Искам проблемът да бъде отстранен. Искам отговор.

— Кой има неограничен достъп? — попита Сакс.

Той сви рамене:

— Аз. Началникът на „Продажби", началникът на „Технически операции". Мисля, че и директорът на „Личен състав" може да извади някое досие, макар да съм сигурен, че не го е правил. Също началникът на Отдела за законов надзор, шефът на Марк.

Каза й имената.

Сакс погледна Уиткъм, който поклати глава:

— Аз нямам.

О’Дей също нямаше.

— Асистентите ви? — попита Сакс, имайки предвид Джеръми и Мартин.

— Не… Освен това хората от поддръжката — техниците. Обикновените служители не могат да сглобят досие, но отделът има двама главни техници, които могат. Единият работи дневна смяна, другият — нощна.

Даде й и техните имена.

Сакс погледна списъка.

— Има един лесен начин да се разбере дали са невинни.

— Как?

— Знаем къде е бил убиецът в неделя следобед. Ако имат алиби, всичко е наред. Позволете ми да ги разпитам. Още сега, ако може.

— Добре — каза Стърлинг и я погледна одобрително; това би било „просто" решение на неговия „проблем".

Изведнъж Сакс си даде сметка за нещо странно. Всеки път, когато я погледнеше от първата им среща тази сутрин, той я гледаше винаги в очите. За разлика от много — ако не и повечето — мъже, които познаваше, Стърлинг нито веднъж не огледа тялото й, нито веднъж не се опита да флиртува. Тя се почуди какви ли са предпочитанията му в леглото.

— Може ли да видя системата за сигурност в хранилищата?

— Разбира се. Само оставете пейджъра, телефона и миникомпютъра си навън. И всички електронни носители. В противен случай всичките данни ще бъдат изтрити. И ще ви претърсят, когато излизате.

— Добре.

Стърлинг кимна на О'Дей, който излезе за малко и се върна с намръщения охранител, който бе довел Сакс и Пуласки от просторното фоайе на първия етаж.

Стърлинг й отпечата временен пропуск, подписа го и го даде на охранителя, който й направи знак да го последва.

Сакс беше доволна, че Стърлинг не отхвърли молбата й. Имаше скрит мотив да иска да посети хранилищата. Така не само щеше да покаже на повече хора, че се води разследване — и при малко късмет да примами убиеца в клопката — а и можеше да разпита охранителя, да провери онова, което й бяха казали О’Дей, Стърлинг и Уиткъм.

Младежът обаче мълчеше — като дете, чиито родители са му заръчали да не говори с непознати.

Минаха през няколко врати, коридори, слязоха по стълбите два етажа по-надолу. Скоро Сакс загуби ориентация. Мускулите й изтръпнаха. Помещенията ставаха все по-тесни и мрачни. Клаустрофобията й се засили — в цялата „Сива скала" прозорците бяха малки, но тук, все по-близо до хранилищата за данни, изобщо нямаше. Тя си пое дълбоко въздух. Не помогна.

Погледна името на ревера на служителя.

— Мога ли да попитам нещо, Джон?

— Да, госпожо?

— Каква е тази работа с прозорците? Защо са толкова малки — а тук няма никакви?

— Андрю се опасява, че някой може да снима поверителна информация отвън, например кодовете за достъп. Или бизнесплановете.

— Наистина ли? Възможно ли е това?

— Не знам. Понякога ни карат да проверяваме — да оглеждаме околните балкони, прозорците на близките сгради. Досега не сме видели нищо подозрително. Но Андрю настоява да го правим редовно.

Хранилищата бяха зловещи места, всяко с различен цвят. Хранилището за лична информация беше синьо, финансовото — червено, за обществените и държавните данни — зелено. Залите бяха огромни, но това не намаляваше клаустрофобията й. Таванът бе нисък, помещенията — мрачни, пътеките между наредените в редици компютри — тесни. Чуваше се постоянно бръмчене, тих монотонен шум. Климатнчната инсталация работеше на пълни обороти, но беше задушно.

Сакс не беше виждала толкова много компютри през живота си. Бяха масивни бели кутии и всеки бе маркиран, но не с числа или букви, а с ваденки на анимационни герои — Човека-паяк, Батман, Барни Ръбъл, Бързоходеца и Мики Маус.

— Спондж Боб? — изненада се тя, като кимна към един.

Джон за пръв път се усмихна:

— Това е още едно ниво на сигурност, измислено от Андрю. Имаме хора, които денонощно следят мрежата за разговори и статии, свързани със ССД и „Инър-съркъл". Ако някой спомене фирмата и името на някой анимационен герой, например Уили Койота или Супермен, значи се интересува твърде много от компютрите ни. Имената се забелязват по-лесно, отколкото ако бяха само числа.

— Хитро.

Каква ирония: Стърлинг предпочиташе да означава хората с числа, а компютрите — с имена.

Влязоха в Приемния център, боядисан в сиво. Беше по-малък от хранилищата и тук беше още по-потискащо. Украсата също се състоеше само от емблемата на наблюдателна кула със светъл прозорец и голям портрет с усмихнатото лице на Андрю Стърлинг. Отдолу пишеше: „Вие сте номер едно!"

Може би ставаше дума за мястото на фирмата на пазара или за награда, която са спечелили. А може би беше лозунг за важността на служителите. Въпреки това на Сакс й звучеше зловещо — сякаш си влязъл в списък, в който не е хубаво да бъдеш.

Фобията й от затвореното пространство се засилваше и дишането й се учести.

— Потискащо, а? — попита охранителят.

Тя се усмихна:

— Малко.

— Всички вършим работата си, но никой не се застоява в хранилищата повече от необходимото.

След като разчупи леда и предразположи Джон да отговаря с повече от една сричка на въпросите й, Сакс го разпита за охраната, за да провери дали Стърлинг и другите двама са казали истината.

Изглежда, че всичко беше така, както казваха. Джон повтори обясненията на шефа си: Никой от компютрите в тази част на сградата нямаше дисково устройство или порт за източване на данни, само клавиатури и монитори. Помещенията бяха изолирани — нямаше възможност за проникване на радиосигнали. Джон потвърди и онова, което Стърлинг и Уиткъм й бяха казали, че сами по себе си данните, от което и да е от хранилищата или от Приемния център са неизползваеми. Мониторите нямаха някаква особена защита, но за да влезеш в хранилищата, трябваше да покажеш служебна карта, да въведеш парола и да преминеш през биометрично сканиране — или да те придружава едър охранител, който да следи всяко твое движение (както правеше Джон сега, и то немного дискретно).

Мерките за сигурност извън хранилищата също бяха затегнати, както й бяха казали началниците. На излизане Сакс и охранителят бяха претърсени и трябваше да минат през скенер за метал и устройства с дебела рамка, наречено „данночистител". Машината предупреди:

— При преминаване през системата всички цифрови данни на компютри, дискове, телефони и други устройства се изтриват безвъзвратно.

На връщане към кабинета на Стърлинг Джон й каза, че не е чувал досега някой да е прониквал в ССД. О’Дей периодично провеждал учебни акции за залавяне на нарушители. Както повечето служители от охраната, Джон не носеше оръжие, но Стърлинг беше наредил в сградата да дежурят поне двама въоръжени пазачи по всяко време на денонощието.

Когато влезе в кабинета на директора, тя завари Пуласки седнал на голям кожен диван. Макар че не беше дребен, той изглежда смален — като ученик, който чака пред кабинета на директора. В нейно отсъствие младият полицай бе поел инициативата да провери Самюел Броктън — шефа на Уиткъм — който имаше право на неограничен достъп. В момента беше във Вашингтон. От хотела казали, че по време на вчерашното убийство е закусвал в трапезарията. Сакс записа тази информация, после разгледа всички имена от списъка:

Андрю Стърлинг, президент, управителен директор;

Шон Касъл, началник отдел „Продажби и маркетинг“;

Уейн Джилеспи, директор на Технически отдел;

Самюел Броктън, директор на отдел „Законов надзор“, алиби —

от хотела потвърждават, че е бил във Вашингтон;

Питър Арлонсо-Кемпър, директор „Личен състав";

Стивън Шредер, главен техник, дневна смяна;

Фарук Мамеда, главен техник, нощна смяна.

Сакс каза на Стърлинг:

— Бих искала да говоря с тях колкото е възможно по-скоро.

Той се обади на асистента си и научи, че освен Броктън всички са в града. В момента Шредер оправяше някакъв проблем с хардуера в Приемния център, а Мамеда щеше да дойде на работа едва в три следобед. Стърлинг нареди на Мартин да извика всички останали за разговор със Сакс. Щеше да осигури и свободна зала.

Директорът инструктира компютърната система да изключи интеркома и каза:

— Добре, детективе. Време е да действате. Изчистете името ни… и заловете убиеца.

20

Родни Шарнек бе подготвил клопката и сега с безгрижно изражение се опитваше да проникне в главния сървър на ССД. Тактуваше си с крак и от време на време си подсвиркваше, което дразнеше Райм, но той реши да не закача рошавия младеж. Криминалистът бе известен с навика да си говори сам по време на оглед или когато обмисля различни подходи към разследването.

Всеки луд с номера си…

Някой позвъни — беше полицай от лабораторията в Куинс. Носеше малък подарък — улики от едно от по-ранните престъпления: един нож, оръжието на убийството от кражбата на монети. Другите веществени доказателства били „някъде на склад". Бяха подали заявление за издирването им, но не се знаеше кога (ако изобщо някога) ще се появят.

Райм накара Купър да подпише формуляра за съхранение на вещественото доказателство — дори след края на делото официалната процедура трябваше да се спазва.

— Странно, че повечето други улики липсват — отбеляза Райм, но осъзна, че като оръжие ножът е бил заключен в хранилището на лабораторията, докато другите предмети са били складирани на друго място като безопасни за живота.

Погледна таблицата на уликите.

— Намерили са от тази прах по острието на ножа. Да видим дали можем да разберем какво е. Но първо, каква е историята на самия нож?

Купър въведе информацията за производителя в оръжейната база данни на управлението.

— Китайско производство, продава се в хиляди магазини. Евтин е, затова можем да предположим, че е бил платен в брой.

— Е, не бях и очаквал някаква сензация. Да видим прахта.

Купър си сложи ръкавици и отвори пликчето. Внимателно изчетка дръжката на ножа, чието острие беше тъмнокафяво от кръвта на жертвата, и събра малко бяла прах върху един лист.

Райм обожаваше прахта. В криминологията този термин се отнася за твърди частици с размер под петстотин микрометра, включващи влакна от дрехи и тапицерии, люспици от човешка и животинска кожа, фрагменти от растения и насекоми, частици от изсъхнали екскременти, пръст и различни химикали. Някои се вдигат във въздуха като аерозол, други лесно се отлагат върху повърхности. Прахта може да причини здравословни проблеми — като пневмония — или да е взривоопасна (например брашнените частици в силозите за зърно), дори да причини промени в климата.

От гледна точка на криминологията благодарение на статичното електричество и други задържащи фактори прахта често се предава от извършителя на местопрестъплението и обратно, което я прави особено полезна за полицията. Като началник на отдела по криминалистика в Нюйоркското полицейско управление Райм бе създал голяма база данни за прахта, събрана от различни места в петте квартала на града, а също от някои части на Ню Джърси и Кънектикът.

По дръжката на ножа бяха полепнали съвсем малко частици, но Мел Купър събра достатъчно, за да пусне проба на апарата за газова хроматография, комбиниран с масспектрометър, който разгражда веществата на по-малки молекули и определя състава им. За това бе нужно известно време, но забавянето не беше по вина на Купър. Ръцете му, изненадващо големи и мускулести за човек с такова крехко телосложение, работеха бързо и сръчно като на илюзионист. Докато чакаха резултатите, лабораторният специалист пусна допълнителен химически тест с друга проба от прахта за вещества, които масспектрометърът можеше и да не открие.

Накрая резултатите излязоха и Мел Купър обясни комбинирания анализ, като записваше подробностите на бялата дъска.

— Така, Линкълн. Имаме вермикулит, гипс, синтетична пяна, парченца стъкло, блажна боя, влакна от изкуствена вълна, стъклена вата, калцитни зрънца, хартиени влакна, кварцови зърна, сух спирт, метални стружки, азбест и няколко вида химикали: ароматни алкохоли, парафин, олефин, нафтен, октани, полихлорирани дифенили, дибензодиоксини — те са доста редки по принцип — и дибензофурани. А, и малко бромирани дифенилови етери.

— Световният търговски център.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм.

Прахта от срутилите се през 2001 година кули на Световния търговски център бе причинила сериозни здравословни проблеми на работещите около мястото на трагедията и данните за състава й наскоро бяха обсъждани по медиите. Райм добре знаеше какво съдържа.

— Значи е някъде в центъра.

— Вероятно. Но тази прах може да се намери навсякъде из петте квартала. Нека засега да го оставим под въпрос…

— Райм се намръщи. — Значи засега знаем това: нашият човек може би е бял или цветнокож със светла кожа. Може би колекционира монети и може би се интересува от изкуство. Може би работи или живее в Централен Манхатън. Може би има деца, може би пуши. — Присви очи и се вгледа в ножа. — Дай да го погледна по-отблизо.

Купър му го занесе и Райм огледа внимателно всеки милиметър от дръжката. Тялото му беше увредено, но зрението му беше силно.

— Там. Какво е това?

— Къде?

— Между дръжката и острието.

Имаше миниатюрна люспица от нещо бяло.

— Как го видя? — прошепна техникът. — Изобщо не го бях забелязал.

Изчопли петънцето с игла и го монтира на предметно стъкло. Погледна го на микроскоп. Започна с малките увеличения — от 4 до 24 пъти — които обикновено са достатъчни, освен ако не се нуждаеш от магията на електронния микроскоп.

— Прилича на частица от храна. Нещо печено. Оранжево оцветяване. Спектърът показва, че може би има мазнина. Може да е от царевични пръчици. Или чиле.

— Не е ли достатъчно, за да му пуснеш хроматография?

— Абсурд.

— Извършителят не би подхвърлил нещо толкова малко като улика в къщата на изкупителната жертва. Тази частица носи реална информация за нашия човек.

Какво, по дяволите, беше това? Нещо от обяда му в деня на убийството?

— Искам да го опитам на вкус.

— Какво? По него има кръв.

— Дръжката, не острието. Около мястото, където беше петното. Искам да разбера какво е.

— Няма достатъчно, за да му усетиш вкуса. Толкова малка частица? Аз дори не я видях!

— Не, няма. Ще близна дръжката. Може би ще усетя някаква есенция или подправка, която ще ни подскаже нещо.

— Не можеш да ближеш оръжие на убийство, Линкълн.

— Къде го пише, Мел? Не си спомням да съм го чел някъде. Имаме нужда от информация за този човек!

— Ох… добре.

Купър поднесе ножа на Райм, който наведе глава и докосна с език мястото, където бяха намерили петънцето.

— Боже мили!

Дръпна бързо глава.

— Какво има? — уплаши се Купър.

— Дай ми вода!

Купър хвърли ножа на лабораторната маса и излезе да извика Том, докато Райм, плюеше. Устата му гореше.

Том дотича.

— Какво става?

— Леле… боли. Помолих за вода! Преди малко близнах лют сос.

— Лют сос? Като табаско?

— Не знам какъв!

— Е, значи не ти трябва вода. Трябва ти мляко.

— Тогава донеси!

Том се върна с кофичка кисело мляко и даде на Райм няколко лъжици. За изненада на криминалиста паренето изчезна веднага.

— Пфу. Как болеше… Добре, Мел, научихме още едно „може би". Нашият човек обича чиле и люти чушки. Добре, да кажем по-общо, бърза храна и люто. Запиши в таблицата.

Докато Купър пишеше, Райм погледна часовника и извика:

— Къде, по дяволите, е Сакс?

— Ами, в ССД — смутено отговори Купър.

— Знам. Имах предвид защо, по дяволите, още не се е прибрала?… И, Том, дай още малко кисело мляко.

ПРОФИЛ НА ОБЕКТ 522:

* Мъж;

* Вероятно пуши или живее/работи с пушачи или около източник на тютюн;

* Има деца или живее/работи в близост до такива или има контакт с играчки;

* Интересува се от изкуство, монети?

* Вероятно бял или цветнокож с бледа кожа;

* Среден на ръст;

* Силен — способен да удуши жертвите;

* Разполага с устройства за промяна на гласа;

* Вероятно разбира от компютри; познава „Ауър уърлд". Други сайтове за запознанства?

* Взема трофеи от жертвите си. Садист?

* В жилището или на работното му място има тъмно и влажно място;

* Живее в/около Централен Манхатън?

* Яде бърза храна/люто.

ДЕЙСТВИТЕЛНИ УЛИКИ

* Стар картон;

* Косъм от коса на кукла, найлон BASF В35;

* Тютюн от цигари „Таритън";

* Стар тютюн, не от „Таритън", неизвестна марка;

* Спори от плесен Стахиботрис хартарум;

* Прах от атаките над Световния търговски център, вероятно свидетелство, че живее/работи в Централен Манхатън;

* Чиле с люти чушки.

21

Залата, в която заведоха Сакс и Пуласки, беше оскъдно обзаведена като кабинета на Стърлинг. Стилът в цялата фирма можеше да се определи като минималистичен.

Стърлинг лично ги заведе в помещението и им махна към два стола под емблемата със светлия прозорец на наблюдателната кула.

— Не очаквам да се отнасяте към мен по-различно, отколкото към всеки друг. Понеже имам право на неограничен достъп, и аз съм заподозрян. За вчера обаче имам алиби — цял ден бях в Лонг Айлънд. Често го правя — отивам в някой хипермаркет и наблюдавам какво купуват хората, как пазаруват, по кое време на деня. Постоянно търся начини да направя бизнеса ни по-ефикасен, а не можеш да го постигнеш, ако не познаваш нуждите на клиентите.

— С кого бяхте?

— Сам. Никога не казвам кой съм. Обичам да наблюдавам нещата такива, каквито са в действителност. С всички предимства и недостатъци. Разпечатката от картата за бързо плащане на колата ми обаче ще ви покаже, че около девет сутринта съм минал през пункта на тунел „Мидтаун" по посока изток и съм се върнал през същото място около пет и половина. Можете да проверите в управлението по превозните средства. — Той каза номера на колата си. — А, и вчера… обадих се на сина си. Той отиде с влак до Уестчестър да се разхожда сред природата. Беше сам и исках да го проверя. Обадих му се около два часа. На телефонната разпечатка ще видите, че съм се обаждал от къщата си в Хемптън. Можете да видите също приетите обаждания на мобилния му телефон. Трябва да има дата и час. Кодът е седем-едно-осем-седем.

Сакс го записа заедно с номера на вилата на Стърлинг. Благодари му. Джеръми, „външният" асистент, влезе и прошепна нещо на шефа си.

— Трябва да свърша една работа. Ако имате нужда от нещо, ми се обадете.

След няколко минути влезе първият от заподозрените. Шон Касъл, директорът на отдел „Маркетинг и продажби". Изглеждаше доста млад, може би около трийсетте, но Сакс бе видяла много малко служители на ССД, които да са над четирийсет. Търговията с информация може би беше новата Силициева долина, свят на млади предприемачи.

Касъл имаше издължено, хубаво лице и изглеждаше в добра спортна форма — с яки ръце, широкоплещест. Носеше „униформа" на ССД — в неговия случай, тъмносин костюм. Бялата му риза беше безупречна, ръкавелите му бяха закопчани с големи златни копчета. Жълтата му вратовръзка бе от чиста коприна. Беше къдрокос, с розова кожа и гледаше спокойно през очилата си. Сакс не знаеше, че „Долче и Габана" правят рамки за очила.

— Здравейте.

— Добър ден. Аз съм детектив Сакс, а това е полицай Пуласки. Седнете.

Касъл стисна силно ръката й и Сакс забеляза, че я задържа по-дълго, отколкото, когато се ръкува с Пуласки.

— Значи вие сте детективът — отбеляза директорът на „Продажби" без ни най-малък интерес към младия полицай.

— Да. Искате ли да видите документите ми?

— Не, няма нужда.

— Така… събираме информация за някои от служителите на фирмата. Познавате ли Майра Уайнбърг?

— Не. Трябва ли?

— Беше убита вчера.

— О… — Нотка на съжаление; самоуверената му фасада веднага изчезна. — Чух за някакво престъпление. Не знаех, че е убийство. Съжалявам. Наша служителка ли е била?

— Не. Но убиецът може би е използвал информация от компютрите ви. Знам, че имате пълен достъп до „Инър-съркъл". Има ли начин някой от подчинените ви да сглоби цяло досие на даден човек?

Касъл поклати глава:

— За да отворите килер, ви трябват три пароли. Или една парола и биометрично сканиране.

— „Килер"?

— О… така наричаме досиетата. В информационния бизнес използваме много жаргонни названия.

„Като скелет в гардероба" — помисли си тя.

— Никой обаче не може да ползва личния ми код. Всички тук много внимателно пазят паролите си. Андрю стриктно следи за това. — Касъл свали очилата си и ги избърса с черно парцалче, което неусетно се беше появило в ръката му. — Уволнявал е хора, които са използвали личните пароли на други служители, дори с тяхното съгласие. Уволнява ги незабавно. — Съсредоточи се върху бърсането на очилата. Отново погледна Сакс. — Нека да бъда откровен. Предполагам, че не се интересувате от лични кодове, а дали имам алиби. Прав ли съм?

— Това също. Къде бяхте вчера между дванайсет и четири часа следобед?

— Тичах. Тренирам за триатлон… Вие май също обичате бягането. Имате спортна фигура.

Ако стрелбата по мишени от десет и двайсет метра е спорт, тогава да.

— Някой може ли да потвърди?

— Че имате спортна фигура ли? За мен е очевидно.

Сакс се усмихна. Понякога е най-добре да приемеш правилата на противника. Пуласки се размърда неловко — което развесели Касъл. Обаче детектив Сакс не се нуждаеше някой друг да защитава честта й.

След като хвърли кос поглед на униформения полицай, Касъл продължи:

— Не, за съжаление няма. През нощта бях с една приятелка, но тя си тръгна в девет и половина. Подозирате ли ме?

— На този етап само се информираме — отговори Пуласки.

— Сериозно? — Въпросът му прозвуча снизходително, сякаш говореше с дете. — Само фактите, госпожо. Само фактите.

Реплика от някакво старо телевизионно шоу. Сакс не си спомняше кое.

Тя го попита къде е бил и по време на другите три убийства — на колекционера на ценни монети, по-ранното изнасилване и на собственичката на картина на Прескът. Той си сложи пак очилата и отговори, че не си спомня. Изглеждаше съвсем спокоен.

— Колко често ходите в хранилищата?

— Може би веднъж седмично.

— Изнасяте ли информация?

Той се намръщи леко:

— Ами… това е невъзможно. Системата за сигурност не позволява.

— Колко често отваряте досиета на служебния си компютър?

— Не знам дали някога съм го правил. Това са сурови данни. Твърде замърсени, за да ми бъдат полезни в работата.

— Добре. Благодаря ви за помощта. Мисля, че засега това е всичко.

Усмивката му помръкна.

— Има ли проблем? Нещо, за което да се притеснявам?

— Това е само предварително разследване.

— Аха, нищо не издавате. — Касъл погледна Пуласки.

— Крий си добре картите, нали така, сержант Фрайди.

Аха, това било — досети се Сакс. „Драгнет". Старото детективско предаване, което с баща й бяха гледали преди години.

След Касъл влезе Уейн Джилеспи, който ръководеше Техническия отдел на фирмата — отговаряше за софтуера и хардуера. Не създаваше впечатление за компютърен гений. Поне на пръв поглед. Имаше хубав тен и беше в добра физическа форма. Носеше скъпа сребърна или платинена гривна. Стискаше силно, когато се ръкуваше. При по-внимателно изучаване обаче тя реши, че е типичен компютърджия — момче, облечено от майка си за снимка с класа. Ниският, слаб мъж носеше измачкан костюм и недобре вързана вратовръзка. Обувките му бяха износени, ноктите му — нащърбени и мръсни. Косата му се нуждаеше от подстригване. Сякаш само по необходимост играеше ролята на началник отдел, но предпочиташе да бъде насаме с компютъра си в някоя тъмна стаичка.

За разлика от Касъл Джилеспи беше нервен, ръцете му постоянно бяха в движение, все бърникаха някое от трите електронни устройства на колана му: „Блакбъри", джобен компютър и мобилен телефон с много функции. Избягваше да я гледа в очите — последното, за което можеше да си помисли, бе да флиртува, макар че също като директора на „Продажби", и той нямаше брачна халка. Може би Стърлинг предпочиташе да назначава неженени мъже на ръководните постове във фирмата си. Лоялни принцове вместо амбициозни херцози.

Сакс остана с впечатление, че Джилеспи има по-малко информация от Касъл за целта на посещението й, и когато му каза за престъпленията, това силно го впечатли.

— Интересно. Да, интересно. Много хитро, да опипва данни, за да извършва престъпления.

— Да… какво?

Той нервно размърда пръсти.

— Искам да кажа, търси данни. Събира.

Не коментира нищо за трагичната смърт на жертвите. Дали беше игра? Истинският убиец вероятно би се престорил на ужасен.

Сакс го попита къде е бил в неделя и той също нямаше алиби, макар че надълго и нашироко заразказва за шифъра, който се опитвал да разгадае вкъщи, за някаква компютърна игра.

— Значи би трябвало да е документирано кога сте били онлайн вчера, нали?

Той се поколеба.

— О, само се упражнявах. Не бях онлайн. Погледнах часовника и видях, че неусетно е станало късно. Човек влиза в зона и всичко като че ли престава да съществува.

— „Влиза в зона"?

Той осъзна, че говори на неразбираем за нея език.

— О, искам да кажа, че се изключваш. Улисваш се в играта. Сякаш живееш друг живот.

Джилеспи също твърдеше, че не познава Майра Уайнбърг. Беше уверен, че никой друг не би могъл да използва личния му код.

— Пък ако някой се опита да разшифрова паролите ми, нека да заповяда. Всичките съдържат по шестнайсет случайни знака. Никога не съм ги записвал. Имам късмет, че паметта ми е добра.

Джилеспи постоянно бил „в системата". Добави като оправдание:

— Така, де, това ми е работата.

Когато Сакс го попита дали отваря на компютъра си индивидуални досиета, той се намръщи:

— Ами, няма смисъл. Да чета какво си е купил някой миналата седмица в супермаркета. Не, мерси… Имам по-смислени занимания.

Призна също, че прекарвал доста време в хранилищата, „настройвал кутиите".

Сакс остана с впечатлението, че там му харесва, действа му успокояващо — същото това място, от което тя толкова бързаше да се измъкне.

Джилеспи също не си спомняше къде е бил по време на другите убийства. Сакс му благодари и той извади джобния си компютър още преди да излезе; започна да пише съобщение с палците си по-бързо, отколкото Сакс, ако използваше всичките си пръсти.

Докато чакаха следващия заподозрян, Сакс попита Пуласки:

— Някакви впечатления?

— Ами, Касъл не ми харесва.

— Споделям мнението ти.

— Но изглежда твърде надут, за да е убиецът. Твърде наперен, ако ме разбираш. Ако можеше да убие някого със самолюбието си, тогава да. Никакъв проблем… За Джилеспи? Не знам. Опита се да се престори на изненадан, когато разбра за убийството на Майра, но не съм убеден, че не знаеше. Пък и тия изрази… „опипвам", „влизам в зона". Знаеш ли какви са? „Опипвам" означава търся кокаин, тоест проверявам всяко възможно място. Трескаво. А „влизам в зона" значи да се дрогираш с хероин или успокоителни. Така говорят хлапетата от предградията, когато се правят на много отворени пред някой пласьор от Харлем или Бронкс.

— Мислиш ли, че взема наркотици?

— Ами, изглежда доста нервен. Но ако питаш за мнението ми…

— Точно това ме интересува.

— Пристрастен е, но не към наркотиците, а към това… — Младият полицай показа около себе си. — Данните.

Сакс се замисли; беше съгласна. Атмосферата в ССД беше опияняваща, макар и не по приятен начин. Зловеща и дезориентираща. Наистина действаше като замайване от обезболяващи.

На вратата се показа друг човек — директорът на „Личен състав". Беше млад, строен чернокож със сравнително светла кожа. Питър Арлонсо-Кемпър обясни, че рядко ходи в хранилищата, но също има право на неограничен достъп, за да може да се среща със служителите на работните им места. От време на време ходел в „Инър-съркъл" за справки — но само за служители на ССД, не за външни хора.

Значи все пак беше разглеждал „килерите", въпреки онова, което Стърлинг бе казал за него.

Интелигентният чернокож с постоянна усмивка на лицето отговаряше с монотонен глас на въпросите й, като често сменяше темата, най-вече за да я уверява, че Стърлинг (винаги „Андрю", както бе забелязала Сакс) е „най-добрият, най-грижовен шеф, за когото човек може да си мечтае". Никой не би си и помислил да го предаде или да изневери на „идеите" на ССД, каквито и да бяха те. Арлонсо-Кемпър не можеше да си представи престъпник на свещената територия на фирмата.

Хвалебствията му бяха досадни.

Най-после Сакс успя да отклони темата от почти религиозната му почит и той обясни, че цяла неделя е бил с жена си (което го правеше единственият семеен служител, с когото бе говорила досега). В деня на убийството на Алис Сандърсън пък чистел дома на наскоро починалата си майка в Бронкс. Не си спомняше какво е правил по време на другите две убийства.

След като свършиха с разпитите, полицаите се върнаха в кабинета на Стърлинг, придружени от същия охранител. Директорът на компанията разговаряше с друг мъж приблизително на неговата възраст, едър и със сресана назад тъмноруса коса. Седеше приведен на един от твърдите дървени столове. Не беше служител на ССД — носеше поло и спортно яке. Стърлинг вдигна очи и видя Сакс. Бързо приключи разговора и изпрати посетителя.

Сакс погледна какво носи гостът — папка с надпис „Асошиейтид Уеърхаузинг", явно името на фирмата му.

— Мартин, би ли извикал такси за господин Карпентър?

— Да, Андрю.

— Споразумяхме се, нали, Боб?

— Да, Андрю.

Карпентър, стърчащ с цяла глава над Стърлинг, смирено пое ръката му, после се обърна и излезе. Един охранител го поведе по коридора.

Полицаите влязоха в кабинета със Стърлинг.

— Какво открихте? — попита той.

— Нищо конкретно. Някои имат алиби, други — не. Ще продължим разследването и ще видим дали уликите или някой свидетел ще ни насочат някъде. Искам да ви попитам нещо. Мога ли да получа копие от едно досие? На Артър Райм.

— Кой?

— Той е един от хората в списъка — един от онези, за които смятаме, че са били арестувани неоснователно.

— Разбира се.

Стърлинг седна на бюрото си, допря палеца си до едно четящо устройство при клавиатурата и написа нещо. Спря и погледна монитора. Натисна още няколко клавиша и документът започна да се печата. Даде й купчина от трийсетина страници — „килера" на Артър Райм.

„Стана доста лесно" — помисли си Сакс. Кимна към компютъра:

— Някъде записва ли се, когато изтеглите досие?

— Да се записва ли? О, не. Не регистрираме вътрешните тегления. — Стърлинг отново погледна записките си.

— Ще накарам Мартин да направи списък на клиентите. Може да отнеме два-три часа.

Когато излизаха, Шон Касъл влезе в кабинета. Вече не се усмихваше.

— Каква е тази работа със списъка на клиентите, Андрю? Смяташ да им го дадеш ли?

— Да, Шон.

— Защо на клиентите?

— Мислим, че някой, който работи за клиент на ССД, се е добрал до информацията и я е използвал за престъпленията — обясни Пуласки.

Касъл се изсмя:

— Очевидно, че така мислите… Но защо? Никой от тях няма пряк достъп до „Инър-съркъл". Не могат да теглят досиета.

— Може да са купили маркетингови листи, които да съдържат информацията.

— Маркетингови листи ли? Знаете ли колко пъти един клиент трябва да използва системата, за да събере информацията, за която говорите? Това е китайски труд. Помислете разумно.

Пуласки се изчерви и сведе очи.

— Ами…

Марк Уиткъм от Техническия отдел стоеше до бюрото на Мартин.

— Шон, той не знае как действа системата.

— Е, Марк, според мен тук е необходимо малко логика. Не мислиш ли? Всеки клиент би трябвало да купи стотици маркетингови листи. И вероятно три-четиристотин от тях са използвали килерите на шестнайсетичните, от които полицаите се интересуват.

— Шестнайсетични ли? — не разбра Сакс.

— Имам предвид „хора". — Касъл махна към тесните прозорци, вероятно имайки предвид хората навън. — Идва от кодовете, които използваме.

Още професионален жаргон. Килери, шестнайсетични, опипване… В тези изрази имаше нещо снизходително, ако не и презрително. Но може би й се струваше заради поведението на Касъл.

Стърлинг хладно изрече:

— Трябва да направим всичко, за да разкрием истината.

Касъл поклати глава:

— Не е клиент, Андрю. Никой от тях не би дръзнал да използва данните ни за престъпления. Би било самоубийство.

— Шон, ако е замесен някой от ССД, трябва да разберем кой.

— Добре, Андрю, прави каквото сметнеш за добре.

Без да удостои с поглед Пуласки, Шон Касъл се усмихна хладно на Сакс и излезе.

— Ще вземем списъка с клиентите, когато дойдем да разпитаме главните техници — каза Сакс на Стърлинг.

Докато управителният директор даваше указания на Мартин, Сакс чу Марк Уиткъм да шепне на Пуласки:

— Не обръщайте внимание на Касъл. Двамата с Джилеспи са златните момчета на фирмата. Млади парвенюта. Аз съм препятствие. Вие сте препятствие.

— Няма проблем.

Младият полицай се опита в отговора му да прозвучи безразличие, но Сакс" усещаше напрежение. „Има всичко друго освен увереност" — помисли си тя.

Уиткъм излезе и двамата полицаи се наканиха да си тръгват.

Неочаквано управителният директор докосна ръката на Амелия.

— Искам да ви кажа нещо, детективе.

Тя се обърна към него. Стърлинг стоеше със скръстени ръце, разкрачен, и я гледаше изпитателно. Невъзможно бе да отмести поглед от тези настойчиви, хипнотизиращи зелени очи.

— Няма да отрека, че съм в търговията на данни, за да печеля пари. Но искам също да подобря обществото. Помислете какво правим тук. Помислете за децата, които за пръв път ще получат хубави дрехи и подаръци за Коледа с парите, които родителите им спестяват благодарение на ССД. Или за младоженците, които вече по-лесно ще намерят банка, която да им даде жилищен кредит, защото ССД е предсказала, че не крият кредитен риск. За крадците на самоличност, които ще бъдат заловени, защото алгоритмите засичат отклонение от зависимостта при плащанията им с кредитни карти. За радиочестотния чип в гривната или ръчния часовник на някое дете, който показва на родителите къде се намира то по всяко време на деня. За интелигентните тоалетни, които диагностицират диабет, когато дори не подозираш, че си изложен на риск.

Помислете и за вашата работа, детективе. Да предположим, че разследвате убийство. Върху ножа, оръжието на убийството, има следи от кокаин. Нашата програма „Пъблик шуър" може да разкрие кой, арестуван за притежаване на кокаин, е използвал нож при извършване на престъпление през последните двайсет и пет години, в който поискате район на страната, дали си служи с дясната или с лявата ръка и какъв номер обувки носи. Преди още да ви хрумне, отпечатъците на тези хора ще се появят на монитора заедно със снимки, информация за метода им на действие, отличителни белези, дегизировка, която са използвали в миналото, особености на гласа и десетки други подробности.

Можем да ви кажем кой е купил нож от въпросната марка — и може би дори точно този нож. Можем да намерим данни къде е бил купувачът по време на убийството и къде е сега. Ако не успее да го намери, системата може да изчисли вероятността да се намира в къщата на свой съучастник и да покаже неговите пръстови отпечатъци и отличителни белези. И цялата тази планина от данни идва при вас за не повече от двайсет секунди.

Нашето общество има нужда от помощ, детективе. Спомняте ли си счупените прозорци? Е, ССД винаги е готова да помага. — Той се усмихна. — Това беше встъплението. Сега основното. Моля ви да водите дискретно разследването. Ще направя всичко, каквото мога — особено ако има вероятност престъпникът да е вътрешен човек. Но ако тръгнат слухове за пропуски в системата ни за сигурност, конкурентите и противниците ни веднага ще скочат. Ще бъдат настървени. Това може сериозно да затрудни основната мисия на ССД да поправи колкото може повече прозорци и да направи този свят по-добър. Разбрахме ли се?

Амелия Сакс изведнъж се почувства неудобно заради двойната си игра — за провокацията, която трябваше да примами престъпника в капана, и че не е казала за това на Стърлинг. Едва успя да издържи погледа му и отговори:

— Мисля, че и двамата сме на едно мнение.

— Чудесно. Мартин, изпрати гостите, ако обичаш.

22

— Счупени прозорци ли?

Сакс разказваше на Райм за емблемата на ССД.

— Харесва ми.

— Наистина ли?

— Да. Помисли. Това е метафора за онова, което правим тук. Намираме малки улики, които ни показват големия отговор.

Селито кимна към Родни Шарнек, който седеше в един ъгъл, без да обръща внимание на друго освен на компютъра си, и все още си подсвиркваше:

— Хлапето с фланелката заложи капана. Сега се опитва да проникне през защитата. — Провикна се: — Има ли напредък, полицай?

— Хей… тия приятели си разбират от работата. Ама и аз знам някои номера.

Сакс им каза, че според началника на охраната никой не може да проникне в „Инър-съркъл".

— Това само ме мотивира — заяви Шарнек.

Допи поредното кафе и пак започна да си свирка.

Амелия им разказа всичко за Стърлинг, фирмата и как става получаването на данни. Въпреки онова, което Том им беше обяснил вчера и въпреки предварителните им проучвания, Райм не си беше давал сметка колко мащабен е този бизнес.

— Държеше ли се необичайно този Стърлинг? — попита Селито.

Райм изсумтя при този въпрос.

— Не. Беше много услужлив. И за наш късмет изглежда истински вярващ. Данните са неговият бог. Готов е да се бори срещу всичко, което застрашава съществуването на компанията му.

Сакс разказа как Стърлинг бе проверил дори в архива дали някой не е купил всички подхвърлени улики, но не беше намерил данни. Райм не се изненада: обект 522 вероятно бе заплатил всички предмети в брой или ги беше поръчал на чуждо име.

"Сакс описа желязната система за сигурност на ССД, колко малко хора имат достъп и до трите хранилища и че е невъзможно да се открадне информация дори от вътрешен човек.

— Имали са само едно проникване — някакъв репортер — който пишел статия, не смятал да краде фирмена тайна. После лежал в затвора и кариерата му приключила.

— Отмъщение, а?

Тя се замисли над това.

— Не. По-скоро защитна реакция… Сега за служителите. Разпитах повечето, които имат пълен достъп до досиетата. Няколко от тях нямат алиби за вчера следобед. Освен това попитах дали водят отчет за всички случаи на теглене на досиета. Оказа се, че не водят. Ще получим и списък на клиентите, които са купили информация за жертвите.

— Важното обаче е, че вече знаят за разследването, споменахме името на Майра Уайнбърг пред всички заподозрени.

— Да.

Сакс извади един документ от куфарчето си. Досието на Артър.

— Помислих, че може да ни свърши работа. Ако не друго, сигурно ще ти е интересно. Да видиш какво е правил братовчед ти.

Сакс махна щипката и монтира листовете на рамката за четене до Райм — устройство, което прелистваше страниците вместо него.

Той погледна документа, после пак таблиците.

— Не искаш ли да го прегледаш? — попита тя.

— Може би по-късно.

Амелия пак бръкна в куфарчето.

— Ето списък на служителите в ССД, които имат достъп до досиетата — наричат ги „килери".

— Аха, като нещо, в което пазиш мръсните си тайни, а?

— Точно така. С Пуласки проверихме алибитата им. Трябва пак да отидем да говорим с двамата главни техници, но засега имаме това.

Сакс написа имена и някои коментари на едната бяла дъска.

Андрю Стърлинг, президент, управителен директор: алиби — на Лонг Айлънд, да се провери;

Шон Касъл, началник отдел „Маркетинг и продажби няма алиби;

Уейн Джилеспи, директор на Технически отдел: няма алиби;

Самюел Броктън, директор на отдел „Законов надзор": алиби —

от хотела потвърждават, че е бил във Вашингтон;

Питър Арлонсо-Кемпър, директор „Личен състав": алиби — с жена си, да се провери;

Стивън Шредер, главен техник, дневна смяна: предстои да се разпита;

Фарук Мамеда, главен техник, нощна смяна: предстои да се разпита.

— Мел? — провикна се Райм. — Провери в НКИЦ и управлението.

Купър провери имената в Националния криминален информационен център и неговия еквивалент в нюйоркската полиция, а също в Програмата за контрол на опасни престъпници към Министерството на правосъдието.

— Чакай… май излезе нещо.

— Какво? — попита Сакс, като се приближи.

— Арлонсо Кемпър. Дело срещу малолетен в Пенсилвания. Нападение преди двайсет и пет години. Още е засекретено.

— Възрастта съвпада. Сега е на около трийсет и пет. Със светла кожа.

— Разсекрети досието. Или поне провери дали е същият човек.

— Ще се опитам — отговори Купър.

Райм кимна към списъка на заподозрените:

— Има ли информация за другите?

— Не. Само за него.

Купър провери в различни щатски и федерални архиви и някои професионални организации. Сви рамене:

— Завършил е Калифорнийския университет в Хастингс. Не намирам връзка с Пенсилвания. Изглежда, че е единак. След колежа единствената организация, в която е членувал, е Националната асоциация на служителите в областта на човешките ресурси…. Така. Ето какво има в досието като непълнолетен. Нападнал е друго хлапе в заведение за непълнолетни… О!

— Какво „о"?

— Не е той. Няма тире. Името е друго. Непълнолетният престъпник е с малко име Арлонсо и фамилия Кемпър. — Той погледна списъка. — Този е Питър с фамилно име. Арлонсо-Кемпър. Написал съм го грешно. Ако бях сложил тирето, изобщо нямаше да излезе. Съжалявам.

Райм сви рамене:

— Не е голямо прегрешение.

Това беше отрезвяващ урок за природата на данните, помисли си той. Бяха намерили заподозрян и дори описанието на Купър подсказваше, че може да е той (Изглежда, че е единак…), но следата се оказа съвсем погрешна заради една малка неточност, един пропуснат знак. Ако Купър не беше забелязал, че е сбъркал, можеха да заподозрат неоснователно човека — да тръгнат по погрешна следа.

Сакс седна до Райм, който видя особено изражение в очите й и попита:

— Какво има?

— Странно, но след като се върнах, се чувствам, сякаш някаква магия се е развалила. Мисля, че имам нужда от независимо мнение за ССД. Загубих чувство за преценка, докато бях там. Самото място е дезориентиращо.

— В какъв смисъл? — попита Селито.

— Бил ли си във Вегас?

Той беше ходил с бившата си съпруга. Райм се изсмя:

— Лас Вегас, където единственият въпрос е колко пари мога да загубя. И защо искам да ги изхарча?

Сакс продължи:

— Почувствах се като в казино. Външният свят не съществува. Малки или никакви прозорци. Няма непринудени разговори, няма смях. Всички са абсолютно съсредоточени върху работата си. Сякаш си попаднал в друг свят.

— Искаш още едно мнение за мястото, така ли? — попита Селито.

— Да.

— На някой журналист? — предложи Райм.

Партньорът на Том, Питър Ходинс, беше работил като репортер в „Ню Йорк Таймс", а сега пишеше популярни книги за политиката и обществото. Вероятно имаше колеги, които са писали за мините за данни.

Сакс обаче поклати глава:

— Не. На някого, който е имал пряк контакт с тях. Може би някой бивш служител.

— Добре. Лон, ще се обадиш ли в Бюрото по труда?

— Разбира се.

Селито телефонира в Бюрото по труда на щата Ню Йорк. След десет минути прехвърляне от кабинет на кабинет най-после научи името на един бивш заместник-технически директор в ССД. Беше работил във фирмата доста време, но преди година и половина го бяха уволнили. Казваше се Калвин Гедес и живееше в Манхатън. Селито записа данните и даде листчето на Сакс. Тя се обади на Гедес и си уредиха среща след около час.

Райм нямаше мнение за това начинание. При разследване човек трябва да проверява всички следи. Но следи като Гедес или проверката на алибитата, която правеше Пуласки, за Райм бяха като изкривени отражения върху матово стъкло — отблясъци от истината, но не самата истина. Само категоричните доказателства, колкото и да бяха оскъдни, пазеха истинския отговор за самоличността на убиеца. Затова той отново се загледа към таблиците.

Мърдай…

Артър Райм се беше уморил да се страхува от латиноамериканците, които и без това вече не му обръщаха внимание. Големият устат негър също не беше опасен.

Тревожеше го един бял с много татуировки. Отвъртяният — както явно наричаха зависимите от амфетамини — го плашеше най-много. Казваше се Мик. Ръцете му трепереха, постоянно чешеше възпалената си кожа и страховити му бели очи подскачаха като мехурчета във вряща вода. Шепнеше си сам.

Вчера през целия ден Артър се опитваше да го избягва, а през нощта не успя да мигне и между пристъпите на депресия с трепет си представяше как утре Мик ще се махне, ще го заведат на съд и той ще изчезне завинаги от живота му.

Ама къде ти такъв късмет? Мик отново беше тук тази сутрин и като че ли се стремеше да се навърта по-близо до него. Продължи да хвърля погледи на Артър. „Ти и аз" — промърмори веднъж, от което Артър го побиха тръпки.

Дори латиносите не тормозеха Мик. Може би в затвора се спазваше някакъв кодекс. Някакви неписани правила кое е добро и кое — лошо. Хората като този хилав татуиран наркоман може би не играеха по правилата и всички тук като че ли го знаеха.

Всеки знае всичко тук. Освен теб. Не знаеш нищо…

По едно време Мик се изкикоти, погледна Артър, сякаш го позна, и понечи да се изправи, но изглежда забрави какво е смятал да направи и отново седна, като зачопли палеца си.

— Ало, Джърси!

Гласът накара Артър да подскочи.

Големият негър се беше приближил зад него. Седна до Артър и пейката изскърца.

— Антон. Антон Джонсън.

Да се очакваше да стисне юмрук и да удари юмрука на негъра? „Не бъди идиот" — помисли си и само кимна:

— Артър.

— Знам. — Джонсън погледна Мик. — Тоя, отвъртяният, съвсем се е скапал. Никога не пробвай амфетамини. Преебават те завинаги. — След малко попита: — Слушай. Ти умен пич ли си?

— Горе-долу.

— Колко „горе" и колко „долу".

„Не се прави на отворен" — помисли си Артър.

— Завършил съм физика. И химия. Бил съм в МТИ.

— Мти?

— Един институт.

— Добър ли е?

— Доста.

— Значи чаткаш от тия научни лайна, а? Химия и физика, и всичко?

Тенденцията на въпросите не беше като при разговора с латиноамериканците, които се бяха опитали да го изнудват. Джонсън явно наистина се интересуваше.

— Да. Такива неща.

— Значи знаеш да правиш бомби — неочаквано отбеляза черният. — Една голяма, дето да гръмне тая шибана стена.

— Аз… — Сърцето му се разтуптя. — Всъщност…

Антон Джонсън се разсмя:

— Ебавам се, човек.

— Аз…

— Ебавам се. С теб.

— Аха…

Артър се засмя, като се питаше дали сърцето му ще се пръсне точно в този момент, или ще почака до по-късно. Не беше взел всичко от баща си, но дали слабото сърце не беше включено в наследството?

Мик си промърмори нещо, загледа се с изключителен интерес в десния си лакът и започна да го чеше ожесточено.

Джонсън и Артър се загледаха в него.

Отвъртян…

— Слушай, бе, Джърси. Дай да те питам нещо.

— Разбира се.

— Майка ми, доста е религиозна, чаткаш ли? Та тя веднъж ми каза, че Библията била вярна. Тоест всичко било точно както си пише. Ама слушай — викам си, къде са динозаврите в Библията? Бог създал мъжа и жената, и земята, и реките, и магаретата, и змиите, и всички други лайна. Защо не пише, че Бог е създал динозаврите? Тъй де, виждал съм им скелетите. И бяха истински. Та кажи, кое е вярно, бе, човек?

Артър Райм погледна Мик. После пирона, забит в стената. Дланите му се потяха и той се замисли, че от всички нещастия, които могат да го сполетят в затвора, може би най-вероятно ще го убият заради твърдата му позиция на учен срещу религиозната теория.

„Да става каквото ще" — помисли си.

— Това противоречи на всички закони на науката, закони, които са признати от всяка напреднала цивилизация на Земята. Да се твърди, че нашата планета е само на шест хиляди години… все едно да ми пораснат крила и да излетя през прозореца.

Негърът се намръщи.

„Ето, мъртъв съм" — помисли си ученият.

Джонсън изпитателно се втренчи в него. После кимна:

— Знаех си, мамка му! Това са пълни глупости. Шест хиляди години… Таратанци!

— Мога да ти препоръчам една книга, ако искаш да прочетеш повече. Авторът се казва Ричард Доукинс и…

— Не ща да чета ник'ви книги, бе, човек. Вярвам ти.

Артър изпита искрено желание да удари юмрука на чернокожия със своя. Но се въздържа.

— Какво ще каже майка ти, ако й кажеш? — попита.

Черният го погледна удивено:

— Няма да й кажа. Това е загубена работа. С майка не се спори.

„Или с баща" — помисли си Артър.

Джонсън стана сериозен.

— Слушай. Говори се, че не си направил онова, за което са те окошарили.

— Разбира се.

— Ама все пак са те гепили.

— Да.

— Какво стана?

— Де да знаех. Мисля за това, откакто ме арестуваха. Само за това мисля. Как е могъл да го направи?

— Кой?

— Истинският убиец.

— Аха. Като в „Беглецът". Или О’Джей.

— Полицията намери всякакви улики, които ме поставят на местопрестъплението. По някакъв начин истинският убиец е знаел всичко за мен. Каква кола карам, къде живея, навиците ми. Дори е знаел какво съм купувал — и е подхвърлил такива улики. Сигурен съм, че така е станало.

Антон Джонсън се замисли. После се изсмя.

— Човече. Твоя грешка.

— Как така?

— Ами, че си купил тия неща. Трябваше да ги откраднеш! Така никой няма да знае нищо за тебе.

23

Друго фоайе.

Но много по-различно от това на ССД.

Амелия Сакс не беше виждала по-голям хаос. Може би по времето, когато беше патрулиращ полицай и я изпращаха по сигнали за домашни свади между наркомани в Хеле Кичън. Но дори онези хора имаха чувство за достойнство, стараеха се.

Това място я накара да потрепери. Организацията с идеална цел „Лична неприкосновеност сега!", разположена в бившата фабрика за пиана в Челси, биеше рекорда по немарливост.

Купчини компютърни разпечатки, книги — сред тях много юридически учебници и пожълтели сборници със закони — вестници и списания. Кашони, пълни със същото. Телефонни указатели, федерални регистри.

И прах. Тонове прах.

На едно бюро младеж по дънки и раздърпан пуловер ожесточено тракаше върху стара компютърна клавиатура и говореше тихо по мобилен телефон чрез слушалка в ухото. Развлечени хора с дънки и тениски или джинси и измачкани работни ризи влизаха в офиса, оставяха папки или вземаха бележки със съобщения, оставени по телефона, и пак излизаха.

Стените бяха покрити с отпечатани на принтер лозунги и евтини плакати.

КНИЖАРНИЦИ: ИЗГАРЯЙТЕ КАСОВИТЕ БЕЛЕЖКИ НА КЛИЕНТИТЕ СИ, ПРЕДИ ПРАВИТЕЛСТВОТО ДА ИЗГОРИ КНИГИТЕ ИМ!!!

На нагънато парче картон бе изписано знаменитото изречение от романа на Джордж Оруел „1984": Големият брат те гледа!

На олющената стена срещу Сакс гордо висеше плакат:

ПАРТИЗАНСКИ НАРЪЧНИК ЗА ЗАЩИТА НА ЛИЧНАТА НЕПРИКОСНОВЕНОСТ:

* Никога не давайте социалноосигурителния си номер.

* Никога не давайте телефонния си номер.

* Не пазарувайте с карти за редовни клиенти.

* Никога не участвайте в социологически проучвания.

* Отписвайте се от всеки списък, от който е възможно.

* Не попълвайте картите за регистрация на продукти.

* Не попълвайте „гаранционни" карти. Не са ви нужни, за да важи гаранцията. Те са средство за събиране на информация!

* Помнете — най-опасното оръжие на нацистите е била информацията.

* Стойте „вън от обсег", колкото можете повече.

Сакс се опитваше да осмисли прочетеното, когато една очукана врата се отвори и към нея се приближи дребен мъж с бледа кожа и напрегнато изражение, ръкува се с нея и я покани в кабинета си, който беше още по-разхвърлян от фоайето.

Калвин Гедес, бившият служител на ССД, сега работеше в организацията за защита на личната тайна.

— Преминах в противниковия лагер — каза с усмивка.

Бе изоставил консервативния стил на обличане в ССД и носеше жълта риза, дънки и маратонки.

Любезната му усмивка бързо помръкна, докато Сакс му разказваше за убийствата.

— Да — прошепна той, като се втренчи пред себе си. — Знаех си, че ще се случи нещо такова. Знаех си!

Гедес обясни, че е завършил информатика и е работил в първата фирма на Стърлинг, предшественика на ССД в Силиконовата долина като програмист. После се преместил в Ню Йорк и живял добре във времето на стремителния възход на ССД към успеха.

След време обаче престанало да му харесва.

— Имахме проблеми. Тогава не кодирахме данните и станаха няколко сериозни кражби на самоличност. Няколко души се самоубиха. На няколко пъти изнасилвачи се представяха за клиенти, за да се доберат до информация от „Инър-съркъл". Две жени бяха нападнати, едната за малко не умря. Разведени родители, спорещи за настойничество, използваха нашите данни, за да злепоставят бившите си съпрузи и съпруги, и отвличаха децата си. Беше труден период. Чувствах се, сякаш съм участвал в създаването на атомната бомба. Опитах се да въведа допълнителни защитни механизми. А това означаваше, че не споделям, цитирам, „визията на ССД", както я разбираше шефът ми.

— Стърлинг?

— В крайна сметка, да. Но той не ме уволни лично. Андрю никога не си цапа ръцете. Други му вършат мръсната работа. Така поддържа образа на най-прекрасния, най-добрия шеф на света. И от практична гледна точка, ако други изпълняват присъдите, доказателствата срещу него са по-малко… Е, след като напуснах, постъпих в „Лична неприкосновеност сега!".

Обясни, че организацията е като ЕПИК — Информационния център за електронна защита на личната тайна. „Лична неприкосновеност сега!" се борела срещу нарушенията на правото на лична тайна от страна на държавни, търговски и финансови институции, доставчици на Интернет, телефонни компании и фирми за търговия с данни. Организацията имала подкрепа във Вашингтон, съдила държавата по Закона за свобода на информация за незаконно следене на гражданите, а също отделни фирми, неспазващи законите за защита на личната тайна и разпространяването на информация.

Сакс не му каза за клопката, която Родни Шарнек бе заложил, но обясни в общи линии, че проверяват служителите и клиентите на ССД, имащи достъп до досиетата.

— Мерките за сигурност изглеждат доста добри, но това е според Стърлинг и хората му. Исках да чуя и независимо мнение.

— За мен е удоволствие.

— Марк Уиткъм ни каза за бетонните прегради и разделението на данните.

— Какъв е този Уиткъм?

— От Отдела за законов надзор.

— За пръв път чувам за такъв отдел. Явно е нов.

Тя обясни:

— Уиткъм е юрист и защитава правата на потребителите във фирмата. Следи всички законови изисквания да се спазват.

Това изглежда се хареса на Гедес, но той добави:

— Това едва ли е плод на добрата воля на Андрю Стърлинг. Сигурно много често са започнали да ги съдят и са решили да направят добро впечатление пред обществеността и Конгреса. Стърлинг не би отстъпил и един сантиметър, ако не бъде принуден… Но за хранилищата всичко е вярно. Информацията е Светият граал на Стърлинг. Да проникнеш в компютърната им система? Сигурно е невъзможно. Пък и няма начин някой да влезе в самото хранилище и да открадне информация.

— Той ми каза, че много малко служители имат достъп до „Инър-съркъл" и могат да източват досиета оттам. Според вас вярно ли е?

— О, да. Съвсем малко са онези, които имат такъв достъп. Аз нямах. А бях един от първите служители на фирмата.

— Хрумва ли ви кой може да е престъпникът? Някой проблемен служител? Склонен към насилие?

— Много време мина, откакто работех там. Никой не ми изглеждаше особено опасен. Макар че, трябва да кажа, въпреки фасадата на щастливо семейство, която толкова харесва на Стърлинг, не познавах добре никого от колегите.

— Можете ли да ми кажете нещо за тези лица?

Тя му показа списъка на заподозрените. Гедес го прегледа набързо.

— Работил съм с Джилеспи. Познавам Касъл. Нито един от двамата не ми харесва. Те са жертви на надпреварата за кариера, като в Силиконовата долина през деветдесетте. Амбициозни копелета. Другите не ги познавам. Съжалявам. — Погледна я изпитателно. — Значи бяхте там? — Усмихна се хладно. — Какво мислите за Андрю?

Тя се опита да измисли начин да изрази кратко впечатленията си, но мислите й блокираха. Накрая измърмори:

— Решителен, вежлив, любознателен, умен, но…

Замълча.

— Но не знаете какво може да се очаква от него.

— Да.

— Защото те посреща с това изваяно каменно лице. През всичките години, които съм работил за него, така и не успях да го опозная. Никой не го познава. Неразгадаем. Обичам тази дума. Такъв е Андрю. Винаги съм търсил нещо, което да ми покаже що за човек е… Забелязахте ли нещо странно в библиотеката му?

— Гърбовете на книгите не се виждат.

— Именно. Веднъж се промъкнах и надникнах. И знаете ли? Не бяха за компютри, за личната неприкосновеност, за данни или за бизнес. Бяха главно исторически, философски, политически: за Римската империя, за китайските императори, Франклин Рузвелт, Джон Кенеди, Сталин, Иди Амин, Хрушчов. Четеше много за нацистите. Никой не е използвал информацията като тях и той много обича да го казва. Те за пръв път са приложили изчислителната техника масово, за да следят цели етнически групи. Така затвърдили властта си. Стърлинг прави същото в света на бизнеса. Обърнете внимание на името на компанията. Ес-Ес-Де? Говори се, че нарочно го е измислил така. Ес-Ес — нацистката елитна армия. Ес-Де — службата им за държавна сигурност и разузнаване. Знаете ли какво означава според конкурентите му? „Сменяме Съвест за Долари".

Гедес се изсмя мрачно.

— О, не ме разбирайте погрешно. Андрю не мрази евреите. Нито някоя друга етническа група. Политика, националност, религия, раса — тези неща не означават нищо за него. Веднъж го чух да казва: „Информацията няма граници." Източникът на власт през двайсет и първи век ще бъде информацията, не нефтът или географското положение. А Андрю Стърлинг иска да е най-могъщият човек на земята… Не знам дали ви е изнесъл любимата си лекция „Мините на данни са Бог".

— Предпазват ни от диабет, позволяват ни да купуваме коледни подаръци на децата си и помагат на полицията да разкрива престъпления. Тази ли?

— Същата. И всичко това е вярно. Кажете ми обаче, заслужава ли си заради всички тези блага някой да знае всяка подробност за живота ви? Може би ви е все едно; стига така да спестите някой и друг долар. Но наистина ли искате лазерите на системата за мониторинг на потреблението да сканират очите ви всеки път, когато отидете на кино, или да записват реакцията ви, докато гледате рекламите преди филма?

Искате ли в ключовете на колата ви да има чип, който да покаже на полицията, че миналата седмица сте карали със сто и петдесет километра в час, а маршрутът ви е минавал само по шосета с ограничение осемдесет? Искате ли непознати да знаят какво бельо носи дъщеря ви? Или по кое време на деня правите секс?

— Какво?

— Да, „Инър-съркъл" знае, че днес следобед сте купили презервативи и лубрикант, а съпругът ви се е качил на влака в шест и петнайсет. Знае, че сте сами вкъщи, защото синът ви е на мач, а дъщеря ви си купува дрехи от моден бутик във Вилидж. Знае, че в седем и осемнайсет сте пуснали порноканала по кабелната. И че в десет без петнайсет сте поръчали китайски деликатеси за подобаващ завършек на вечерта. Цялата тази информация е там… О, ССД знае дали децата ви са се държали лошо в училище и кога да ви изпрати рекламни брошури за частни учители и детски психолози. Дали съпругът ви има проблеми в леглото и дали да му изпрати дискретни листовки за лекарства срещу еректилна дисфункция. Знае кога семейните проблеми, нещата, които сте купили, и отсъствието ви от работа подсказват склонност към самоубийство…

— Но това е хубаво. Така можете да получите помощ от психолог.

Гедес се изсмя мрачно:

— Грешка. Психотерапията на потенциални самоубийци не е изгоден бизнес. ССД изпраща името ви на местни погребални агенции и психолози, които помагат на хора, загубили близък човек — които ще спечелят всичките ви близки за клиенти, не само един депресиран човек. Между другото, това се оказа много доходно начинание.

Сакс остана шокирана.

— Чували ли сте за „спрягане"?

— Не.

— ССД има информационна мрежа, в чийто център сте вие. Да я наречем „Светът на детектив Сакс". Вие сте като главина на колело, а спиците отиват към партньорите, съпрузите, родителите, съседите, колегите ви, всеки, с чиято помощ ССД може да получи информация за вас и да извлече изгода от нея. Всички, с които имате някакъв контакт, са свързани с вас. От своя страна всеки от тези хора е център и десетки други са свързани с него.

Гедес се сети още нещо и очите му заблестяха.

— Чували ли сте за метаданни?

— Какво са това?

— Данни за данните. Всеки документ, който е създаден или се пази на даден компютър — писма, досиета, доклади, съдебни материали, счетоводни сметки, списъци за покупки — се зарежда със скрити данни. Кой го е създал, къде е бил изпратен, какви промени са правени в него и кой ги е направил — всичко се записва там секунда по секунда. Пишете рапорт до шефа си и на шега започвате с обръщението „Уважаеми господин Малоумник", после го изтривате и го написвате според протокола. Обаче информацията за „господин Малоумник" се запазва.

— Сериозно?

— О, да. Размерът на един текстов файл обикновено е много по-голям от текста на самия документ. Какво е другото? Метаданни. Програмата за управление на данни „Уочтауър" има специални ботове — тоест софтуерни роботи — чиято единствена работа е да откриват и записват метаданните от всеки документ, който постъпва в системата. Наричахме я „Сенчестият отдел", защото метаданните са като сенки на основните данни — и обикновено са много по-показателни.

Сянка, шестнайсетични, хранилища, килери… За Амелия Сакс това бе цял нов свят.

Гедес обичаше да говори пред схватлива публика. Приведе се напред.

— Знаете ли, че ССД има образователен отдел?

Тя си спомни брошурата на фирмата, която Мел Купър бе намерил в Интернет.

— Да. „Едю сърв".

— Но Стърлинг не ви е разказал за нея, нали?

— Не.

— Защото не е искал да ви каже, че основната му функция е да събира колкото може повече информация за децата. Като се започне от детската градина. Какво купуват, какво гледат, какви Интернет сайтове разглеждат, какви бележки получават, какво пише в медицинските им картони… Това е много, много ценна информация за търговците. Ако питате мен обаче, най-плашещото в „Едю сърв" е, че училищните ръководства могат да вземат данните от ССД, да правят компютърни прогнози за представянето на учениците си и въз основа на това да подготвят учебните програми — все за благото на обществото, разбира се, съвсем по Оруеловски. Като гледаме досието на Били, той трябва да се квалифицира като работник в производството. Сузи става за лекар, но само в общественото здравеопазване… Ако контролираш децата, контролираш бъдещето. Между другото, това е друг елемент от философията на Адолф Хитлер. — Той се засмя. — Добре, свършвам лекцията… Вече разбирате защо не издържах повече.

Неочаквано се намръщи:

— Хрумна ми нещо, свързано с вашия случай. В ССД имахме неприятен инцидент. Преди много години. Преди фирмата да се премести в Ню Йорк. Смъртен случай. Може би е съвпадение, но…

— Разкажете ми.

— По онова време възлагахме голяма част от събирането на данни на ловци.

— На какво?

— Фирми или лица, които набавят данни. Странна порода. Приличат малко на траперите от едно време или на златотърсачите. Вижте, данните имат странно привличане. Пристрастяваш се към лова. Не можеш да се заситиш. Колкото повече намираш, толкова повече искаш. Тези хора търсят все нови начини да ги събират. Те са амбициозни, безскрупулни. Шон Касъл влезе в занаята по този начин. Беше ловец на данни.

Както и да е. Имаше един удивителен ловец на данни. Работеше в малка фирма. Мисля, че се наричаше „Роки Маунтинс Дейта", базирана в Колорадо… Как му беше името? — Гедес присви очи. — Може би Гордън някой си. Или пък това му беше фамилията? Няма значение. Научихме, че побеснял, защото ССД смяташе да погълне фирмата му. Започнал да събира всякакви данни за компанията и самия Стърлинг — обърнал нещата срещу тях. Помислихме си, че иска да злепостави и да изнудва директора, за да спре сливането. Знаете ли, че Анди Стърлинг — Андрю Младши — също работи в компанията?

Тя кимна.

— Говореше се, че Стърлинг го изоставил преди години, но хлапето го открило. После обаче се появиха слухове, че имало друг изоставен син. От един от браковете му или незаконороден. Нещо, което Андрю искал да запази в тайна… Както и да е. Докато Стърлинг и други хора преговаряха за поглъщането на „Роки Маунтинс", този Гордън умря — загина при някаква катастрофа, струва ми се. Само толкова знам. Не съм бил там. Бях в Долината и пишех програми.

— Осъществи ли се сливането?

— Да. Когато поиска нещо, Андрю си го взима… Нека да ви дам предположение кой е убиецът. Самият Андрю Стърлинг.

— Има алиби.

— Нима? Не забравяйте, че той е кралят на информацията. Ако можете да контролирате данните, можете и да ги променяте. Внимателно ли проверихте алибито му?

— Сега го проверяваме.

— Добре, но дори да се потвърди, той има хора, които работят за него и са готови да направят всичко, което поиска. Абсолютно всичко. Не забравяйте, че други му вършат черната работа.

— Той е мултимилионер. Какъв интерес има да краде монети или картини, а после да убива жертвите?

— Интерес ли? — Гедес повиши глас като учител, говорещ на ученик, който не разбира урока. — Интересът му е да стане най-могъщият човек на света. Иска да включи в малката си колекция от данни всички хора на земята.

И особено се интересува от клиенти в силите на реда и държавната власт. Колкото повече престъпления бъдат разкрити благодарение на „Инър-съркъл", толкова повече полицейски служби, тук и в чужбина, ще използват услугите му. Първата задача на Хитлер е била да консолидира всички полицейски служби в Германия. Кой беше големият ни проблем в Ирак? Разпуснахме армията и полицията — а трябваше да ги използваме. Андрю не прави такива грешки.

Мъжът се засмя:

— Мислите ме за луд, нали? Но аз живея с тези проблеми всеки ден. Запомнете, не е параноя, ако наистина има някой, който ви наблюдава във всяка минута от живота ви. А точно това прави ССД.

24

Докато чакаше Сакс да се върне, Линкълн Райм разсеяно слушаше Лон Селито да обяснява как уликите от двата по-ранни случая — изнасилването и кражбата на монети — не можели да се намерят.

— Много странно.

Райм се съгласи, но престана да слуша мрачните оценки на детектива и погледът му се спря върху досието на братовчед му, монтирано на рамката за четене. Опита се да не му обръща внимание.

Документът обаче имаше магнетично привличане. Гледайки белите листове, осеяни с черни букви, той си помисли, че може би Сакс беше права и в досието може да се открие нещо полезно. После призна пред себе си, че просто го измъчва любопитство.

СТРАТЕДЖИК СИСТЕМС ДЕЙТАКОРП, ООД

ДОСИЕ

Източник — ИНЪР-СЪРКЪЛ®

Артър Робърт Райм

Инвентарен номер 3480-9021-4966-2083

Личен живот

Досие 1А Предпочитани стоки

Досие 1В. Предпочитани услуги

Досие 1C. Пътувания

Досие 1D. Медицински данни

Досие 1Е. Развлечения

Финанси/Образование/Кариера

Досие 2А. Образование

Досие 2В. Работа, доходи

Досие 2С. финансово състояние, кредити и платежоспособност

Досие 2D. Предпочитани бизнеспродукти и услуги

Официални/Съдебни данни

Досие 3А. Жизнени характеристики

Досие 3В. Гласоподавателна регистрация

Досие 3С. Съдебна история

Досие 3D. Криминално досие

Досие 3Е. Законов надзор

Досие 3F. Имиграция и натурализация

Информацията, която се съдържа тук, е собственост на „Стратеджик Системс Дейтакорп", ООД (ССД). Използването й е регулирано от Лицензионното споразумение между ССД и клиента, дефиниран в Общия договор за информационни услуги. © „Стратеджик Системс Дейтакорп", ООД. Всички права запазени.

Командвайки устройството за прелистване, Райм прегледа дебелия документ, всичките трийсет страници. Някои категории съдържаха много информация, други — не толкова. Гласоподавателната регистрация беше засекретена, а досиетата за законовия надзор и кредитния рейтинг имаха препратки към други файлове, вероятно заради законовите ограничения за достъпа до такава информация.

Той се зачете в дългия списък на продуктите, които Артър и членовете на семейството му (означени със зловещата фраза „спретнати лица") са купували. Нямаше съмнение, че всеки, който прочете това досие, би могъл да научи достатъчно за навиците му на пазаруване, за да го уличи в убийството на Алис Сандърсън.

Райм научи за клуба, в който Артър бе членувал, но напуснал преди няколко години, вероятно след като е останал безработен. Видя какви пакетни услуги за почивка е използвал — Райм се изненада, че братовчед му е започнал да кара ски. Освен това той или някое от децата му имаше проблеми с наднормено тегло: някой бе започнал диета. Цялото семейство имаше карти за фитнес. Имаше няколко покупки на бижута около Коледа — от верига бижутерийни магазини в Ню Джърси. Малки камъни, обковани с много метал — замисли се Райм, — подарък за отбиване на номера, докато дойдат по-добри времена.

Един артикул в списъка го накара да се засмее. Също като него Артър си падаше по шотландското уиски — всъщност пиеше любимата марка на Райм, „Гленморанги".

Колите му бяха тойота „Приус" и джип „Чероки".

Усмивката на криминалиста помръкна. Той си спомни една друга кола. Представи си червения корвет, който Артър получи от родителите си за седемнайсетия си рожден ден — автомобилът, с който бе отишъл в Бостън, за да се запише в Масачузетския технически институт.

Райм си спомни заминаването на двете момчета, всеки за своя колеж. Моментът беше важен за Артър — за баща му също. Хенри Райм бе толкова щастлив, че синът му е бил приет в такова реномирано учебно заведение. Но плановете на двамата братовчеди — да бъдат съквартиранти, да се съревновават за сърцата на момичетата, да сложат в малкия си джоб останалите мухльовци — не се осъществиха. Линкълн не влезе в Масачузетския институт. Приеха го в Илинойския университет в Шампейн/ Урбана, който му осигури пълна стипендия (и по онова време беше доста нашумял, защото се намираше в същия град, в който бе роден ХАЛ, самовлюбеният компютър от „2001: Космическа одисея" на Стенли Кубрик).

Теди и Ан бяха доволни, че синът им ще учи близо до дома. Чичо му също се радваше: Хенри каза на племенника си, че ще е доволен, ако момчето се върне в Чикаго и продължи да му помага в изследователската работа, може би дори от време на време при подготовката на лекциите му.

— Съжалявам, че с Артър няма да бъдете съквартиранти — каза той, — но ще се виждате всяко лято през ваканцията. Пък и с баща ти можем някой ден отскочим до Бобения град.

— Би било хубаво — съгласи се Линкълн.

Макар че тайно страдаше, че не са го приели в Масачузетс, това си имаше и добра страна — защото Линкълн никога повече не искаше да вижда проклетия си братовчед.

И всичко това заради червения корвет.

Това се случи скоро след събирането за Бъдни вечер, на което бе спечелил историческото бетонно парче, в един мразовит ден през февруари, който, слънчев или облачен, е най-мрачният месец в Чикаго. Линкълн участваше със свой проект на панаира на Северозападния университет в Еванстън. Покани Адриана, като планираше след това да й направи предложение.

Тя обаче не можеше да дойде: щяла да ходи да пазарува с майка си в универсалния магазин в Маршал фийлд, в центъра на Чикаго, където имало голяма разпродажба. Линкълн се разочарова, но престана да мисли за това и се съсредоточи върху съревнованието. Спечели първо място в категорията за големи ученици, после той и приятелите му опаковаха проектите си и изнесоха всичко навън. С посинели пръсти, сред облачетата пара от дъха си в мразовития въздух, натовариха нещата си в багажното отделение на автобуса и се скупчиха пред вратата да се качват.

Тогава някой извика:

— Леле, гледайте! Яко возило!

Червеният корвет се приближаваше по алеята.

Братовчед му Артър седеше зад волана и в това нямаше нищо странно — родителите му живееха наблизо. Това, което изненада Линкълн, бе момичето на седалката до Артър — стори му се, че е Адриана.

Всъщност не беше сигурен дали е тя.

Беше облечена като нея: с кафяво кожено яке и пухкава шапка, на вид същата като онази, която Линкълн й беше подарил за Коледа.

— Линк, по дяволите, качвай се по-бързо? Да затворим вратата!

Линкълн не помръдна, докато колата не изчезна зад ъгъла на близката сграда.

Възможно ли беше да го е излъгала? Момичето, за което искаше да се ожени? Не можеше да повярва. Да му изневери с Артър?

Като истински учен той обмисли обективно фактите.

Факт едно. Артър и Адриана се познаваха. Братовчед му се беше запознал с нея преди няколко месеца в консултативния кабинет за кандидатстуденти в гимназията на Линкълн, където тя работеше след часовете. Много лесно можеха да си разменят телефонните номера.

Факт две. Линкълн си даде сметка, че преди известно време Артър беше спрял да го разпитва за нея. Това изглеждаше странно. Момчетата постоянно говореха за момичета, но наскоро Арт не се беше интересувал за нея.

Подозрително.

Факт три. Като си спомни разговора им, Линкълн реши, че Ади беше смутена, когато му отказа да дойде на панаира. (Освен това не й беше споменал, че се провежда в Еванстън; затова нищо чудно, че толкова спокойно обикаляше по улиците с Арт.) Той побесня от ревност. Беше готов да й подари парче от „Стаг фийлд", дявол да го вземе! Отломка от Свещения граал на съвременната наука! Замисли се за други случаи, в които е отменяла срещи с него при обстоятелства, които, погледнати в светлината на днешния ден, изглеждаха странни. Сети се за три или четири случая.

Въпреки това още не искаше да повярва. Отиде до близкия уличен телефон и се обади у тях.

— Съжалявам, Линкълн, излезе с приятели — каза майка й.

Приятели…

— Няма проблем, ще я потърся по-късно. А… госпожо Валеска, как беше разпродажбата във Фийлд?

— Не сме ходили. Разпродажбата е следващата седмица… Трябва да затварям, Линкълн, сложила съм нещо да се готви. Стой на топло. Навън е ужасен студ.

— Да, определено.

Никой не знаеше по-добре от него. Той стоеше пред телефонната будка и зъбите му тракаха; нямаше желание да се навежда за шейсетте цента, които бяха паднали от треперещите му пръсти в снега, докато се опитваше да ги пусне в апарата.

— За бога, Линкълн, качвай се в автобуса!

Вечерта се обади на Адриана и успя да проведе нормален разговор, преди да попита как е прекарала деня. Тя отговори, че с майка й напазарували, но имало много хора. Врява, блъсканица. Гласът й звучеше адски гузно.

Въпреки това Линкълн не можеше да обвинява никого без доказателства.

Затова продължи да се държи, сякаш нищо не е станало. Следващия път, когато Арт дойде на гости, той го остави да слуша музика в къщата, измъкна се навън въоръжен с четка за кучешки косми (от същите, които сега криминалистите използваха при огледи) и събра улики от дясната седалка на корвета.

Прибра частиците в найлоново пликче и при следващата си среща с Адриана тайно взе проби от шапката и палтото й. Чувстваше се като нищожество, изгаряше от срам, но това не му попречи да сравни влакната на един от микроскопите в училище. Бяха същите — космите от кожената шапка и синтетичните влакна от палтото.

Момичето, на което смяташе да предложи брак, му изневеряваше.

Освен това от състоянието на влакната в колата на Артър заключи, че се е возила неведнъж или два пъти.

Накрая, седмица по-късно, ги видя заедно в колата и вече нямаше съмнение.

Линкълн се оттегли с достойнство, не вдигна скандал. Просто се оттегли. Нямаше желание да се кара. Остави връзката им да приключи. Няколкото им срещи след това преминаха сковано, с неловко мълчание. За негово удивление тя изглеждаше разстроена от дистанцирането му. По дяволите! Да не би да си мислеше, че може да ходи с двамата едновременно? Сърдеше се на него… макар че тя беше тази, която го лъжеше.

Линкълн се дистанцира и от братовчед си. Търсеше всякакви причини: изпити, състезания и — най-великото оправдание — това, че не го бяха приели в Масачузетс.

Момчетата се виждаха от време на време — по семейни поводи, на церемонията по завършването — но между тях всичко се промени, промени се коренно. Колкото до Адриана, никой от двамата повече не спомена името й.

Целият ми живот се промени. Ако не беше ти, всичко щеше да бъде различно…

Дори сега Райм почувства пулса в слепоочията си. Вече не усещаше хладината в дланите си, но предполагаше, че са се изпотили. Мрачните му мисли бяха прекъснати от влизането на Амелия Сакс.

— Нещо ново? — попита тя.

Лош знак. Ако беше научила нещо съществено от Калвин Гедес, веднага щеше да каже.

— Не — отговори той. — Още чакам Рон да потвърди алибитата. И още никой не се е хванал на клопката на Родни.

Сакс взе чашата кафе, което й предложи Том, и един от малките сандвичи с пуешка шунка от подноса му.

— Ония със салата от тон са по-хубави — отбеляза Лон Селито. — Сам я е правил.

— И този става. — Сакс седна до Райм и му даде да отхапе.

Той нямаше апетит и поклати глава.

— Как е братовчед ти? — попита тя, като погледна досието върху рамката за прелистване.

— Братовчед ми ли?

— Как се справя в затвора? Сигурно му е трудно.

— Не съм говорил с него.

— Сигурно го е срам да те потърси. Обади му се.

— Ще се обадя. Какво казва Гедес.

Сакс призна, че срещата не е донесла големи разкрития.

— През повечето време ми изнася лекция за загубата на личната неприкосновеност.

Разказа някои от най-обезпокоителните подробности: за ежедневното събиране на лична информация, нарушенията, опасността от „Едю сърв", безсмъртността на данните, метаданните в компютърните файлове.

— Нещо полезно за нас — язвително попита той.

— Две неща. Първо, Гедес не е убеден, че Стърлинг е невинен.

— Каза, че има алиби — изтъкна Селито, като взе още един сандвич.

— Може да не го е направил лично. Да е използвал някого.

— Защо? Той е собственик на голяма компания. Какво печели?

— Колкото повече престъпления, толкова повече хората се нуждаят от ССД, за да ги закриля. Гедес твърди, че Стърлинг иска власт. Описа го като информационния Наполеон.

— Значи наема убиец да чупи прозорци, за да може той да ги поправя. — Райм кимна, леко впечатлен от идеята. — Само че планът му се обърна срещу него. Не е подозирал, че ще свържем престъпленията с базата данни на ССД. Добре. Добавете в списъка на заподозрените: „Неизвестен извършител, работещ за Стърлинг."

— Освен това Гедес ми каза, че преди няколко години ССД погълнала една колорадска информационна фирма. Главният им ловец — човек, който събира данни — бил убит.

— Някаква връзка между Стърлинг и смъртта му?

— Гедес не знае. Но си струва да проверим. Ще се заема.

Навън се позвъни и Том отиде да отвори. След малко Рон Пуласки влезе в стаята. Лицето му беше мрачно и потно. Понякога Райм се изкушаваше да му каже да не се вживява прекалено много в работата, но след като самият той я вземаше толкова присърце, реши, че съветът ще прозвучи твърде лицемерно.

Новобранецът обясни, че е проверил повечето алибита за неделята.

— Обадих се във фирмата, събираща таксите на магистралите, и оттам потвърдиха, че Стърлинг е минал през тунел „Мидтаун" в часовете, които каза. Опитах да се обадя на сина му, за да проверя дали баща му е телефонирал от Лонг Айлънд, но апаратът му е изключен… За директора на „Личен състав". Единственото му алиби е жена му. Тя потвърди, че е бил с нея, но се държеше като уплашена мишка. Приказваше същите глупости като съпруга си: „ССД е най-великата фирма на земята, дрън-дрън-дрън…"

Райм, който и без това не вярваше много на свидетели, не се впечатли особено. От приятелката си Кейтрин Данс, специалистка по психология на жестовете и кинесика в Калифорнийското бюро за разследване, знаеше, че дори човек да казва светата истина, пак може да изглежда, че лъже.

Сакс отиде при списъка на заподозрените и внесе новите промени.

Андрю Стърлинг, президент, изпълнителен директор: алиби — на Лонг Айлънд, проверено. Чака се потвърждение от сина му;

Шон Касъл, началник отдел „Маркетинг и продажби няма алиби;

Уейн Джилеспи, директор на Технически отдел: няма алиби;

Самюел Броктън, директор на отдел „Законов надзор": алиби — от хотела потвърждават, че е бил във Вашингтон;

Литър Арлонсо-Кемпър, директор „Личен състав": алиби — с жена си, потвърдено (пристрастна);

Стивън Шредер, главен техник, дневна смяна: предстои да се разпита;

Фарук Мамеда, главен техник, нощна смяна: предстои да се разпита;

Клиент на ССД(?): чака се списък от Стърлинг;

Неизвестен извършител, работещ за Андрю Стърлинг (?).

Сакс погледна часовника си.

— Рон, Мамеда вече трябва да се е появил във фирмата. Би ли отишъл да разпиташ него и Шредер? Разбери къде са били вчера по време на убийството на Уайнбърг. Секретарят на Стърлинг също трябва вече да е подготвил списъка. Ако не, стой му до главата, докато го направи. Придай си важен вид. Още по-добре — нетърпелив.

— Да отида в ССД?

— Да.

По някаква причина Пуласки не искаше да се връща.

— Добре. Само да се обадя на Джени да видя дали всичко вкъщи е наред.

Младият полицай извади мобилния си телефон и натисна копчето за бързо набиране.

От разговора, който чу, Райм се досети, че Пуласки говори със сина си, а после — с още по-голямо умиление — с дъщеричката си. Криминалистът престана да го слуша.

След малко неговият телефон иззвъня. Първите две цифри на номера бяха 44.

О, чудесно!

— Команда, вдигни телефона.

— Детектив Райм?

— Инспектор Лонгхърст.

— Знам, че работите по друго разследване, но реших да ви информирам за нашето.

— Разбира се. Казвайте. Как е преподобният Гуудлайт?

— Добре е, макар и малко уплашен. Настоява да не му пращаме нови телохранители или полицаи. Има доверие само на тези, които са стоели при него вече няколко седмици.

— Разбирам го.

— Имаме човек, който проверява всеки, който се приближи до къщата. Бивш служител на САС. Те са най-добрите в занаята… Така, претърсихме тайната квартира в Олдам от мазето до тавана. Искам да ви кажа какво открихме. Следи от мед и олово, вероятно от изпилване на куршуми. Няколко зрънца барут. И много малко количество живак. Според експерта ни по балистика Логан е правил куршуми „дум-дум".

— Да, правилно. С живак във вътрешността на куршума. Нанасят жестоки поражения.

— Намерихме също смазка, която се използва за снайперни пушки. Следи от кислород в умивалника. Вероятно се е изрусил. Няколко тъмносиви влакна — памучни, напоени с нишесте за колосване. Според базите ни от данни са от плата, който се използва за шиене на униформи.

— Мислите ли, че уликите са подхвърлени?

— Според нашите криминалисти, не. Микроследите са били в нищожни количества.

Рус, снайпер, униформа…

— Така. Тук стана още един инцидент, който ни вдигна на крака. Опит за грабеж в една неправителствена организация близо до „Пикадили". Става дума за Агенцията за помощ на Източна Африка, организацията на преподобния Гуудлайт. Охраната дошла навреме и извършителят избягал. Хвърлил шперца си в един канал. По щастлива случайност някакъв минувач го видял. Накратко, нашите хора взеха шперца и намериха следи от пръст. Съдържа останки от хмел — сорт, който расте главно в Уоруикшир. Използва се в производството на битър.

— Битър? Това някаква напитка ли е?

— Да, вид бира. В Лондон имаме архив с данни за различни алкохолни напитки и техните съставки.

„Също като моя" — помисли си Райм.

— Наистина ли?

— Лично съм го събирала — похвали се Лонгхърст.

— Чудесно. И какво?

— Единствената пивоварна, която използва този сорт хмел, е около Бирмингам. Получихме видеозапис на крадеца в неправителствената организация и покрай хмела ми хрумна да проверя видеозаписите от Бирмингам. Наистина, няколко часа по-късно същият субект е пристигнал на гара „Ню Стрийт". Носил голяма раница. За съжаление го изгубихме в тълпата.

Райм се замисли. Големият въпрос беше дали частиците от хмел са фалшива улика, оставена, с цел да ги заблуди. Можеше да предположи само ако беше участвал в огледа на местопрестъплението или вещественото доказателство бе при него. Сега обаче трябваше да се осланя само на предчувствието си.

Подхвърлено или не?

Райм взе решение:

— Инспекторе, това не ми вдъхва доверие. Мисля, че Логан се опитва да ни заблуди. Правил го е и преди. Иска да хвърлите всички усилия в Бирмингам, докато той подготвя истинския удар в Лондон.

— Радвам се, че го казвате, детективе. Аз също бях по-склонна на това предположение.

— Трябва да продължим по плана. Къде е екипът?

— Дани Крюгер е в Лондон с хората си. Човекът от ФБР също. Френският агент и представителят на Интерпол проверяват следи в Оксфорд и Съри. Засега обаче не са открили нещо съществено.

— На ваше място бих ги изпратил в Бирмингам. Незабавно. Без много шум, но да бият на очи.

Инспекторката се засмя:

— Да покажем на Логан, че сме се хванали на въдицата.

— Именно. Искам да си помисли, че се надяваме да го заловим там. Изпратете и няколко души от специалните части. Вдигнете малко шум, направете да изглежда, сякаш сваляте гарда в Лондон.

— А в същото време ще засилим наблюдението там.

— Точно така. Кажете на хората си, че ще използва снайпер. Изрусил се е и ще носи сива униформа.

— Отлично, детективе. Веднага ще се заема.

— Дръжте ме в течение.

— Дочуване.

Райм подаде команда за прекъсване на разговора и точно в този момент от другата страна на стаята се чу глас:

— Хей… вашите приятели в ССД си разбират от работата. Не мога да проникна до първа база.

Родни Шарнек. Райм съвсем го беше забравил.

Рошавият младеж стана от компютъра и отиде при другите.

— „Инър-съркъл" се охранява по-строго от форт Нокс. Същото важи и за системата им за управление на данни — „Уочтауър". Дълбоко се съмнявам, че някой може да проникне без цяла армия от суперкомпютри, които не се намират във всеки магазин.

— Но… — подкани го Райм, който видя тревогата му.

— Ами, ССД има система за сигурност, каквато досега не бях виждал. Доста солидна. Дори бих казал, страшна. Влязох с анонимно Ай Ди и заличавах следите си в движение. Но какво става? Техният бот проникна в моята система и се опита да ме разконспирира от онова, което намери в свободното пространство.

— Ох, Родни, какво точно означава това?

Младежът обясни, че в свободното пространство на твърдия диск могат да се намерят фрагменти от данни, дори изтрита информация, и има програми, които ги сглобяват в годна за разчитане форма. Защитната система на ССД разбрала, че Шарнек заличава следите си, затова проникнала в неговия компютър и започнала да чете информацията в свободното пространство на диска, за да го разкрие.

— Опасна работа. Съвсем случайно я усетих. Иначе…

Той сви рамене и отпи глътка кафе за утешение.

На Райм му хрумна нещо. Колкото повече обмисляше идеята, толкова повече му харесваше. Погледна слабия младеж.

— Слушай, Родни, какво ще кажеш да си поиграеш на истинско ченге за разнообразие?

Безгрижното изражение на компютърния специалист се промени коренно.

— Вижте, не мисля, че ставам за тая работа.

— Докато не чуеш куршума да свисти до ухото ти, все едно не си живял — отбеляза Селито, като довършваше поредния сандвич.

— Момент, момент… Единственият път, когато съм стрелял, беше в една компютърна игра и…

— О, няма да има никакъв риск — успокои го Райм и развеселено погледна Рон Пуласки, който тъкмо затваряше телефона.

— Какво? — намръщи се новобранецът.

25

— Нещо друго, полицай?

Рон Пуласки погледна безизразното лице на втория секретар на Стърлинг, Джеръми Милс. Той беше „външният" асистент, припомни си младият полицай.

— Не, всичко е наред, благодаря. Само бихте ли попитали господин Стърлинг за едни документи, които обеща да ни подготви. Списък на клиентите ви. Мисля, че Мартин трябваше да го направи.

— С удоволствие ще кажа на Андрю, след като излезе от съвещание.

Широкоплещестият младеж обиколи стаята, посочвайки ключовете на климатичната инсталация и лампите — съвсем като пиколото в луксозния хотел, където Рон и Джени бяха прекарали медения си месец.

Това напомни на Пуласки, че Джени много приличаше на Майра — жената, която бе изнасилена и убита вчера. Косата й, леко изкривената усмивка, която толкова му харесваше…

— Полицай?

Той вдиша очи, не беше чул какво му казват.

— Извинявайте.

Асистентът го гледаше изпитателно. Посочи един малък хладилник.

— Тук има вода и безалкохолни.

— Благодаря. Нямам нужда от нищо повече.

„Внимавай — каза си ядосано. — Не мисли за Джени. Не мисли за децата. От теб зависят много хора. Амелия ти има доверие, че ще се справиш с разпитите. Затова се съсредоточи."

Тук ли си, новобранец? Имаме нужда от теб…

— Ако искате да се обадите на някого, можете да използвате този телефон. За външни разговори наберете девет. Или можете да натиснете това копче и да кажете номера. Това е гласовоактивираща се система. — Джеръми посочи мобилния телефон на Пуласки. — Този вероятно няма да работи много добре тук. Сигналът се заглушава. За сигурност.

— Така ли? Добре.

Полицаят се опита да си спомни дали е видял някого да използва мобилен телефон. Не беше обърнал внимание.

— Ако сте готов, мога да извикам служителите, с които искате да говорите.

— Да, ако обичате.

Младежът излезе. Пуласки извади бележника си от куфарчето. Погледна имената на служителите, които щеше да разпитва.

Стивън Шредер, главен техник, дневна смяна;

Фарук Мамеда, главен техник, нощна смяна.

Стана и надникна в коридора. Наблизо някакъв чистач изсипваше едно кошче за боклук. Спомни си, че го е видял и предишния път. Сякаш Стърлинг се опасяваше, че многото боклук ще урони престижа на фирмата. Едрият мъж погледна равнодушно униформата на Пуласки и отново се зае с монотонното си занимание. Младият полицай погледна по-нататък в коридора и видя един служител от охраната, застанал като на пост. Пуласки не можеше да отиде дори до тоалетната, без да мине покрай него. Той се върна в стаята и зачака двамата мъже от списъка на заподозрените.

Пръв дойде Фарук Мамеда. Беше младеж от арабски произход, доколкото Пуласки можа да прецени. Красив, със сериозно и уверено изражение. Спокойно гледаше Пуласки в очите. Мамеда обясни, че е работил в малка фирма, която преди пет-шест години се сляла със ССД. Работата му беше да следи служителите от техническата поддръжка. Неженен, без близки роднини, той предпочиташе да работи нощем.

Полицаят се изненада, че в говора на младежа няма и следа от чужд акцент. Попита го дали е чул за разследването. Мамеда отговори, че не знае подробности — което може би беше вярно, защото работеше нощна смяна и току-що бе дошъл на работа. Андрю Стърлинг му беше казал само, че от полицията искат да го разпитат във връзка с някакво престъпление.

Намръщено изслуша обясненията на Пуласки:

— Наскоро са били извършени няколко убийства. Мислим, че извършителят е използвал информация от ССД.

— Каква информация?

— За местоживеенето на жертвите, какви стоки купуват…

Интересно, но следващият въпрос на Мамеда беше:

— Всички служители ли разпитвате?

Каква част от истината да му каже? Каква част да премълчи? Пуласки така и не се беше научил да преценява. Амелия казваше, че е много важно да смажеш добре колелата на разпита, да поддържаш разговора, но никога да не издаваш твърде много. Той мислеше, че след травмата на главата способността му за преценка се е влошила и се чувства по-нервен, когато говори със свидетели и заподозрени.

— Не, не всички — отговори.

— Само с някои, които са подозрителни, а? Или които сте решили; че са подозрителни — процеди през зъби Мамеда. — Разбирам. Няма проблем. Напоследък това е често явление.

— Лицето, от което се интересуваме, е мъж и има пълен достъп до „Инър-съркъл" и „Уочтауър". Разпитваме всеки, който отговаря на тези условия. — Пуласки се досещаше за притесненията на Мамеда. — Няма нищо общо с националността ви.

Опитът да успокои събеседника си се провали. Мамеда се сопна:

— Националността ми е американец. Аз съм гражданин на Съединените щати. Също като вас. Ако предположим, че сте гражданин. А може би не сте? Все пак много малко хора в този страна произхождат оттук.

— Съжалявам.

Мамеда сви рамене:

— Човек трябва да се примири с някои неща в живота. Каква ирония. Страната на свободата в същото време е и страна на предразсъдъците. Аз…

Изведнъж замълча и се втренчи в нещо зад Пуласки, сякаш там стоеше някой. Полицаят леко се обърна. Нямаше никого. Мамеда смени темата:

— Андрю каза, че иска да окажа пълно съдействие. Ето, съдействам ви. Бихте ли побързали с въпросите? Имам работа.

— Става дума за досиетата — наричате ги „килери", нали?

— Да. Килери.

— Четете ли ги на компютъра си?

— Защо да чета досиета? Андрю не би одобрил.

Интересно: гневът на Андрю Стърлинг беше основното, което го спираше. Не полицията или съдът.

— Значи не четете досиета, така ли?

— Никога. Ако има някаква грешка, ако данните са объркани или има проблем с интерфейса, може да погледна част от текста или заглавията, но само толкова. Колкото да определя проблема, да поправя компютърния код.

— Възможно ли е някой да е открил паролите ви и да е проникнал с тях в „Инър-съркъл"? Да е изтеглил по този начин досиета?

Мамеда се замисли за момент.

— Не, от мен няма как да ги вземат. Не ги държа написани.

— Често ходите в хранилищата, нали? И в Приемния център?

— Да, разбира се. Работата ми го изисква. Поправям компютрите. Поддържам потока от данни.

— Бихте ли ми казали къде бяхте в неделя следобед между дванайсет и четири часа?

— Аха. — Мамеда кимна. — Това било. Дали съм бил на местопрестъплението?

Пуласки трудно издържа погледа на тъмните, гневни очи на младежа.

Мамеда опря ръцете си на масата, сякаш се канеше да стане и да излезе демонстративно. Но отново се облегна назад и отговори.

— Сутринта закусвах с приятели… Познати от джамията, ако ви интересува.

— Щях…

— Остатъка от деня прекарах сам. Бях на кино.

— Сам ли?

— Така по-малко се разсейвам. Обикновено ходя сам. Гледах филм на Джафар Пахани, един ирански режисьор. Гледали ли сте… — Мамеда стисна устни. — Няма значение.

— Пазите ли билета?

— Не… След това ходих да пазарувам. Прибрал съм се вкъщи около шест. Обадих се да проверя дали имат нужда от мен тук, но кутиите работеха добре, затова излязох на вечеря с един приятел.

— Следобед купихте ли нещо с кредитна карта?

— Разглеждах витрините. Взех си кафе и сандвич. Платих в брой… — Наведе се напред и прошепна дрезгаво: — Съмнявам се, че задавате на всеки точно тези въпроси. Знам какво си мислите за нас. Мислите, че се отнасяме към жените като към животни. Не мога да повярвам, че ме обвинявате в изнасилване. Това е варварство. Обиждате ме!

Пуласки положи усилие да погледне младежа в очите и каза:

— Слушайте, господине, ние задаваме тези въпроси на всеки, който има достъп до „Инър-съркъл". Включително на господин Стърлинг. Това ни е работата.

Мамеда се поуспокои, но пак се намръщи, когато Пуласки го попита къде е бил по време на другите убийства:

— Нямам представа.

Не каза нищо повече. Кимна мрачно, стана и излезе.

Пуласки се опита да осмисли току-що видяното. Дали Мамеда се държеше като виновен, или като невинен? Не можеше да прецени. Чувстваше се надхитрен.

„Помисли по-внимателно" — каза си.

Вторият служител, който трябваше да разпита, Шредер, беше пълна противоположност на Мамеда: типичен компютърен маниак. Тромав, с измачкани дрехи не по неговия размер, мастилени петна по ръцете. Очилата му бяха като очи на бухал, с изцапани лещи. Очевидно не беше излят по калъпа на ССД. Докато Мамеда се държеше агресивно, Шредер като че ли не знаеше нищо. Извини се, че е закъснял — което не беше вярно — обясни, че тъкмо е „дебъгвал пач". Започна да обяснява с подробности, сякаш полицаят бе завършил информатика, и Пуласки се принуди да го прекъсне.

С потрепващи пръсти, сякаш пишеше на въображаема клавиатура, Шредер изрази изненада — искрена или престорена — когато чу за убийствата. Изказа съчувствие, след което в отговор на въпроса на Пуласки обясни, че често ходи в хранилищата и би могъл да вади досиета, но никога не го правел. Той също беше уверен, че няма как някой да научи паролите му.

За неделя имаше алиби — бе дошъл на работа около 13.00, за да довърши оправянето на един проблем от петък, който също се опита да обясни в детайли, преди Пуласки да го прекъсне. Младежът отиде при компютъра в единия ъгъл на стаята, написа нещо и обърна монитора към полицая. На екрана имаше присъствен лист. Пуласки прегледа информацията за неделя. Шредер наистина беше дошъл в 12:58 и си бе тръгнал малко след пет.

Понеже Шредер е бил на работа по време на убийството на Майра, полицаят не го разпитва за другите престъпления.

— Мисля, че това е всичко. Благодаря.

Нервният младеж излезе и полицаят се облегна назад.

Погледна през едно тясно прозорче. Дланите му се потяха, стомахът му се свиваше. Извади мобилния си телефон. Джеръми беше прав. Нямаше покритие.

— Здравейте.

Пуласки подскочи. Разтреперан, погледна към вратата и видя Марк Уиткъм с няколко бележника под мишница и две чаши кафе в ръка. Той вдигна вежди. До него стоеше малко по-възрастен мъж с преждевременно прошарена коса. Пуласки предположи, че е служител на ССД — понеже носеше униформената бяла риза и тъмен костюм.

Какво означаваше това? Полицаят сви рамене, опита се да се усмихне непринудено и им кимна.

— Рон, това е шефът ми. Сам Броктън.

Двамата мъже се ръкуваха. Броктън внимателно огледа Пуласки и каза, като се усмихна накриво:

— Значи вие сте накарали камериерките в хотел „Уотъргейт" във Вашингтон да ме проверят?

— Боя се, че да.

— Така поне не съм сред заподозрените. Ако имате нужда от нещо, свързано с моя отдел, кажете на Марк. Той ми разказа накратко за разследването.

— Благодаря.

— Късмет.

Броктън излезе. Уиткъм подаде едното кафе на Пуласки.

— За мен ли е? Благодаря.

— Как върви? — попита Уиткъм.

— Върви.

Младежът се засмя и отметна кичур от челото си.

— И вие пазите тайните си като нас.

— Може би е така. Трябва да призная, че тук всички са много услужливи.

— Добре. Свършихте ли?

— Само чакам да получа нещо от господин Стърлинг.

Пуласки си сложи твърде много захар в кафето. Нервно започна да го разбърква и спря, когато си даде сметка, че го е правил твърде дълго.

Уиткъм вдигна чашата си като за наздравица. Погледна през прозореца. Небето беше синьо, градът — обагрен в нюанси на зелено и кафяво.

— Тези прозорчета никога не са ми харесвали. В центъра на Ню Йорк сме, а няма никаква гледка.

— Точно това се чудех. Защо?

— Андрю се притеснява за сигурността. Да не би да ни снимат отвън.

— Наистина ли?

— И не е съвсем без основание. В търговията с данни има много пари. Много.

— Предполагам.

Младият полицай се почуди какви тайни могат да се видят през прозореца от разстояние на четири-пет пресечки, където се намираше най-близката сграда с такава височина.

— В града ли живеете? — поинтересува се Уиткъм.

— Да. В Куинс.

— Аз живея на Лонг Айлънд, но съм отраснал в Астория. Около булевард „Дитмарс". Близо до гарата.

— Ха. Аз съм на три пресечки от там.

— Наистина ли? Ходите ли в „Сейнт Тим"?

— „Сейнт Агнес". Ходил съм в „Сейнт Тим" няколко пъти, но на Джени не й харесаха проповедите. Прекалено много наблягат на вината.

Уиткъм се засмя:

— Отец Олбрайт.

— Ооо, да, същият.

— Брат ми — той е полицай във Филаделфия — казва, че за да накараш убиец да се признае за виновен, трябва просто да го оставиш насаме с отец Олбрайт. Само пет минути и ще си признае всичко.

— Брат ви е полицай, така ли? — засмя се Пуласки.

— В отдел „Наркотици".

— Детектив?

— Да.

— Моят брат е патрул. В Шести район, Гринидж Вилидж.

— Гледай ти. И двамата ни братя… Заедно ли бяхте в академията?

— Да. Навсякъде сме били заедно. Близнаци сме.

— Интересно. Моят е с три години по-голям. Но е много по-едър от мен. Аз мога да мина изпита по физическа подготовка, но едва ли ще победя някой бандит.

— Не ни се налага много често да надвиваме престъпници. Винаги се стараем да ги убедим с добро. Вероятно и вие в Надзорния отдел правите същото.

Уиткъм се засмя:

— Да, доста често.

— Предполагам, че…

— Я, виж кой е тук! — прекъсна го друг глас. — Сержант Фрайди.

Пуласки погледна към вратата и стомахът му се сви. Шон Касъл влезе в стаята, последван от верния си другар, твърде „открехнатият" технически директор Уейн Джилеспи, който добави:

— Върнахте се да съберете още факти, а? Само фактите.

Понеже с Уиткъм бяха говорили за църквата, Пуласки си спомни времето в католическото училище, където с брат си постоянно враждуваха с момчетата от Форест Хил. По-богати, по-добре облечени, по-умни. И по-коварни. („Хей, братята мутанти!") Истински кошмар. Понякога Пуласки се чудеше дали не е постъпил в полицията само заради уважението, което му носеха униформата и пистолетът.

Уиткъм стисна устни.

— Здравей, Марк — каза Джилеспи.

— Как върви, сержант? — обърна се Касъл към полицая.

На улицата Пуласки бе търпял мрачни погледи и обиди, беше прикляквал, за да избегне — успешно или неуспешно — плюнки и хвърлени по него тухли. Ала никой от тези инциденти не го смущаваше толкова, колкото любезните думи, изречени по такъв коварен начин. Игриво, с усмивка. Но усмивка на акула, преди да нагълта жертвата си. Пуласки бе потърсил „сержант Фрайди" в Интернет и бе научил, че е персонаж от стар телевизионен сериал, озаглавен „Драгнет". Макар че Фрайди беше герой, мнозина го смятаха за „квадрат", което явно означаваше сухар, скучен човек.

Едва тогава младият полицай осъзна, че Касъл му се подиграва; ушите му пламнаха от гняв.

— Заповядайте. — Касъл му подаде диск в пластмасова кутийка. — Надявам се да ви послужи.

— Какво е това?

— Списък на клиентите ни, които са теглили информация за жертвите. Нали това искахте?

— О. Очаквах да видя господин Стърлинг.

— Андрю е зает човек. Помоли ме аз да ви го дам.

— Благодаря.

— Доста работа ви чака — отбеляза Джилеспи. — Над триста клиенти в района. И до един са теглили по над двеста маркетингови листи.

— Предупреждавах ви — добави Касъл. — Ще се поизпотите. Така ли се получават нови нашивки?

Сержант Фрайди често бил осмиван от хората, които разпитвал…

Пуласки се усмихна широко.

— Стига, момчета.

— Спокойно, Уиткъм — каза Касъл. — Само се шегуваме. Бога ми. Не бъди такава консерва.

— Какво правиш тук, Марк? — попита Джилеспи. — Не трябва ли да търсиш какви нарушения на закона сме направили?

Уиткъм завъртя очи и се усмихна кисело; личеше, че забележката на колегата му го смути — и обиди.

— Имате ли нещо против да погледна списъка тук? — попита Пуласки. — В случай че имам въпроси?

— Заповядайте.

Касъл отиде при компютъра в ъгъла и го включи… Сложи диска, стартира го и се отдръпна, за да направи място на Пуласки да седне. На екрана се появи съобщение какво иска да прави. Изправен пред няколко възможности, полицаят не знаеше какво да избере — нямаше представа какво означават.

Касъл надникна над рамото му.

— Няма ли да го отворите?

— Ще го отворя. Само се чудех с коя програма е най-добре.

— Нямате много възможности — засмя се Касъл, сякаш беше очевидно. — „Ексел".

— Екс-Ел?

Пуласки съзнаваше, че ушите му са почервенели. Мразеше, когато станеше така. Как мразеше!

— Табличният редактор — опита се да му помогне Уиткъм, но на него и това не му говореше нищо.

— Не познавате ли „Ексел"? — изненада се Джилеспи.

Наведе се и започна да пише на клавиатурата толкова бързо, че полицаят не можеше да следи пръстите му.

Програмата се отвори и на екрана се появи таблица с имена, адреси, дати и часове.

— Нали и преди сте чели таблици.

— Разбира се.

— Но не на „Ексел"? — Джилеспи изненадано вдигна вежди.

— Не. Някои други.

Пуласки осъзна, че така сам се напъхва в капана им. „Просто млъкни и се захващай за работа" — помисли си.

— Някои други? Наистина ли? — попита Касъл. — Интересно…. Е, това е, сержант Фрайди. Късмет.

— Казва се E-K-C-E-Л — произнесе Джилеспи буква по буква. — Ето го изписано на монитора. Разучете я. Лесно се учи. Всяко дете я знае.

— Ще я разгледам.

Двамата мъже излязоха.

— Както казах по-рано — отбеляза Уиткъм, — никой не ги харесва много. Но фирмата не може без тях. Те са гении.

— И явно не пропускат да го покажат — измърмори Пуласки.

— Правилно сте забелязали. Добре, ще ви оставя да работите. Да имате нужда от нещо?

— Ще се справя.

— Ако пак минавате насам, обадете се.

— Добре.

— Или защо не се видим в „Астория"? На кафе. Обичате ли гръцка кухня?

— Обожавам я.

Пуласки си представи приятни мигове на почивка. След травмата на главата бе занемарил няколко приятелства, тъй като не беше сигурен, че на хората им е приятно в компанията му. Щеше да е хубаво да излезе с друг младеж, да пият по бира, може би да гледат някой екшън, все неща, от които Джени не се интересуваше.

Е, по-късно щеше да помисли за това — след края на разследването, разбира се.

Когато Уиткъм излезе, той се огледа. Беше сам. Все пак си спомни неспокойния поглед на Мамеда. Замисли се за специалното предаване за едно казино в Лас Вегас, което с Джени наскоро бяха гледали по телевизията — охранителни камери навсякъде. Спомни си също охранителя в коридора и репортера, чийто живот бил съсипан, след като се опитал да шпионира ССД.

Е, Рон Пуласки горещо се надяваше тук да няма камери. Защото задачата му днес включваше много повече от вземането на диска и разпитването на заподозрени. Линкълн Райм го беше изпратил, за да проникне в може би най-сигурната компютърна система в Ню Йорк.

26

Отпивайки от силното и сладко кафе в кафенето срещу Сивата скала, трийсет и девет годишният Мигел Абрера прелистваше една брошура, която наскоро бе получил по пощата. Това беше поредното от серията необичайни събития, случили се наскоро в живота му. Повечето бяха просто странни или досадни, но това го безпокоеше.

Той отново погледна брошурата. Затвори я и се облегна назад, като погледна часовника си. Имаше още десет минути, докато дойде време да се връща на работа.

Мигел беше специалист по поддръжката, както ги наричаха в ССД, но той казваше на всички, че е чистач. Каквото и да беше названието, задачата му беше да чисти. Той си вършеше добре работата и я обичаше. Защо да се срамува от името й?

Можеше да прекара почивката си в сградата, но безплатното кафе, което осигуряваха в ССД, не беше вкусно, а и не му слагаха истинско мляко или сметана. Освен това не беше от приказливите и предпочиташе да се наслаждава на вестника и кафето си сам. (Цигарите му липсваха. В спешното отделение бе заложил цигарите и макар че Бог не беше спазил своята част от сделката, Мигел се отказа от навика да пуши.)

Вдигна очи и видя свой колега да влиза в кафенето — Тони Петрън, по-възрастен чистач, който сега работеше като директор по поддръжката. Двамата мъже си кимнаха и Мигел се разтревожи, че другият ще седне до него.

Петрън обаче също се усамоти в един ъгъл и извади мобилния си телефон да чете текстовите си съобщения. Мигел отново погледна брошурата, която бе адресирана лично до него. Отпи глътка подсладено кафе и се замисли за другите необичайни неща, които му се бяха случили наскоро.

Например присъствената ведомост. В ССД служителите просто минаваха през въртяща се бариера и компютърът регистрираше по служебната карта дали си влязъл или излязъл. На два пъти през последните няколко месеца обаче системата отказваше да го регистрира. Той винаги работеше по четирийсет часа на седмица и получаваше заплата за четирийсет часа. Няколко пъти обаче случайно погледна ведомостта и видя, че е сгрешена. Беше записано, че е дошъл на работа по-рано и си е тръгнал по-рано. Или че не е работил някой ден през седмицата, но е дошъл в събота. Той обаче никога не правеше така. Уведоми за грешките прекия си началник, който сви рамене:

— Някаква грешка в софтуера може би. Ако не ти режат от надниците, няма проблем.

После се появи проблемът с банковата му сметка. Преди месец за свое удивление установи, че балансът му е с десет хиляди долара по-висок, отколкото би трябвало да бъде. Когато отиде в банката да провери какво става, балансът му вече беше коригиран. И това се беше случвало три пъти досега. Една от погрешно внесените суми бе седемдесет хиляди долара.

Това обаче не беше всичко. Наскоро му се бяха обадили от една фирма за молбата му за ипотека. Само дето не беше искал ипотека. Живееше под наем. С жена му се бяха надявали да купят нещо, но след като тя и синът им загинаха при автомобилна катастрофа, той дори не смееше да си помисли за собствена къща.

Разтревожен, той провери кредитния си доклад. Там обаче нямаше информация за искане на ипотека. Нямаше нищо необичайно, освен че кредитният му рейтинг се беше повишил — при това значително. Това само по себе си беше странно. Макар че той нямаше нищо против тази малка грешка.

Никое от тези неща обаче не го разтревожи толкова, колкото брошурата.

Уважаеми Господин Абрера,

Както добре знаете, в различни периоди от живота си ние преживяваме травматизиращи случки и страдаме от тежки загуби. Разбираемо е в такива моменти хората да срещат трудности с адаптирането в живота. Понякога дори си мислят, че бремето е твърде голямо и предприемат импулсивни, непоправими действия.

Ние, в „Сървайвър Каунсълинг Сървисиз", разбираме трудностите, пред които се изправя човек като вас, който е преживял тежка загуба. Нашите обучени служители ще ви помогнат да преминете през този тежък период с комбинация от медицинска интервенция, сеанси на четири очи и групова психотерапия, ще ви донесат утеха и ще ви напомнят, че животът си струва да се живее.

Мигел Абрера никога не беше мислил за самоубийство, дори в тежките дни веднага след катастрофата преди година и половина. Да сложи край на собствения си живот беше немислимо.

Самият факт, че получаваше такава брошура, беше обезпокоителен. Но две неща сериозно го тревожеха. Първо, брошурата му бе изпратена директно — не препратена — на новия му адрес. Никой от кабинета на бившия му психолог или от болницата, където починаха съпругата и детето му, не знаеше, че преди месец се е преместил в ново жилище.

Второто беше последният абзац: Сега, след като направихте съдбовната стъпка да ни потърсите, Мигел, ние сме готови да ви поканим на безплатна диагностична сесия в удобно за вас време. Не се бавете. Ние можем да ви помогнем!

Той не беше предприемал никакви стъпки, за да търси такава фирма.

Откъде имаха името му?

Е, може би беше странна серия от съвпадения. По-късно щеше да мисли за това. Време беше да се връща на работа. Андрю Стърлинг бе най-добрият и грижовен шеф, който можеше да желае. Но Мигел не се съмняваше, че слуховете са верни: Стърлинг лично проверяваше присъствената ведомост на всеки от служителите си.

Сам в сградата на ССД, Рон Пуласки се взираше в дисплея на мобилния си телефон, докато трескаво крачеше из стаята — осъзна, че я обикаля, сякаш се движи по мрежа, като при оглед на местопрестъпление. Никъде нямаше обхват. Точно както бе казал Джеръми. Трябваше да използва стационарния телефон. Дали се подслушваше?

Изведнъж осъзна, че макар да се беше съгласил да помогне на Линкълн Райм за това начинание, има сериозен риск да изгуби най-важното нещо в живота си след семейството — работата си като полицай. Замисли се колко влиятелен е Андрю Стърлинг. Щом е могъл да съсипе живота на репортер от голям вестник, младият полицай нямаше никакви шансове. Ако го усетеха, щяха да го арестуват. С кариерата му щеше да е свършено. Какво щеше да каже на брат си? Какво щеше да каже на родителите си?

Беше бесен на Райм. Защо не се възпротиви срещу плана да открадне данните? Не беше длъжен да го прави. О, да, детективе… както кажете.

Това беше лудост.

Пуласки си представи тялото на Майра Уайнбърг, втренчена към тавана, с паднал върху челото кичур коса, много напомняща на Джени. Без да се замисля повече, се наведе напред, притисна слушалката на стационарния телефон с брадичката си и набра деветка.

— Райм.

— Детективе. Аз съм.

— Пуласки, къде, по дяволите, се бавиш? — изръмжа криминалистът. — И откъде се обаждаш? Номерът е блокиран.

— Едва сега останах сам — дръпнато отговори полицаят. — И мобилният ми няма покритие.

— Добре, да действаме.

— На компютъра съм.

— Добре, ще извикам Родни Шарнек.

Обектът на кражбата беше онова, за което бе разказал компютърният им специалист — свободното пространство на твърдия диск. Стърлинг твърдеше, че компютрите не водят отчет кога някой служител изтегля досие. Шарнек обаче обясни за информацията, която се съдържа в свободното пространство на компютрите в ССД, и Райм се досети, че тя може да включва данни за изтеглени файлове.

Според Шарнек това бе напълно възможно. Той каза, че няма начин да се проникне в „Инър-съркъл", но трябва да има пo-малък сървър, използван за административна работа, например присъствената ведомост на служителите и тегленето на файлове. Ако Пуласки успееше да проникне в системата, Шарнек щеше да се опита да изтегли данните от свободното пространство. След това щеше да ги сглоби и да види дали някой от служителите е теглил досиета на убитите и на уличените в убийствата жертви.

— Така — обади се Шарнек. — В системата ли си?

— Чета диска, който ми дадоха.

— Хей. Това значи, че са ти дали пасивен достъп. Дай да пробваме нещо друго.

Продиктува на Пуласки няколко команди, които да въведе; абсолютно неразбираеми.

— Казва ми, че нямам разрешение да го правя.

— Ще се опитам да ти намеря вратичка.

Шарнек продиктува на младия полицай няколко още по-неразбираеми команди. Пуласки ги обърка няколко пъти и лицето му пламна. Ядоса се на себе си за досадните разменяния на букви или че пишеше наклонена надясно чертичка, вместо наклонена наляво.

Мозъчна травма…

— Не мога ли просто да използвам мишката?

Шарнек обясни, че операционната система е „Юникс", не някоя от по-лесните за използване, като „Уиндоус". Използваше дълги команди, които се въвеждаха от клавиатурата.

— Ох.

Накрая компютърът прие командата и му даде достъп. Пуласки се почувства страшно горд.

— Включи сега устройството — нареди Шарнек.

От джоба си младият полицай извади преносим 80-гигабайтов харддиск и го включи в Ю Ес Би порта на компютъра. Следвайки инструкциите на Шарнек, стартира програмата, която щеше да превърне свободното пространство на сървъра в отделни файлове, да ги компресира и да ги запише на преносимия диск.

В зависимост от размера на неизползваното пространство можеше да отнеме няколко минути или часове.

На екрана се появи малък прозорец, който извести Пуласки, че програмата „работи".

Той се облегна назад, започна да преглежда информацията за клиентите от компактдиска, която все още беше на монитора. Тези данни също бяха почти неразбираеми. Имената на клиентите, адресите, телефонните им номера и имената на хората с достъп до системата бяха ясни, но голяма част от информацията беше под формата на rаг и zip файлове, явно компресирани маркетингови листи. Той стигна до последната страница — 1120.

Леле… дълго, много дълго трябваше да се рови из тях, докато разбере дали някой от клиентите е имал информацията за жертвите и…

Гласове от коридора прекъснаха мислите му. Приближаваха се към стаята.

„О, не, не сега." Той внимателно взе бръмчащото дисково устройство и го пъхна в джоба на панталоните си. То изщрака. Съвсем слабо, но Пуласки беше сигурен, че се чу и в другия край на стаята. Свързващият кабел се виждаше.

Гласовете се приближиха.

Единият беше на Шон Касъл.

„Още по-близо… Не. Махнете се!"

Прозорчето още стоеше на екрана: Работи…

„По дяволите" — помисли си Пуласки и придърпа стола си напред. Ако някой влезеше, веднага щеше да забележи кабела и прозорчето.

Изведнъж вратата се открехна и Касъл надникна вътре.

— Хей, сержант Фрайди. Как върви?

Полицаят потрепери. Касъл щеше да види дисковото устройство.

— Добре, благодаря.

Премести крака си пред Ю Ес Би порта, за да закрие кабела. Жестът му се стори очевиден.

— Как се справяте с „Ексела"?

— Добре. Много ми харесва.

— Отлично. Това е най-добрата програма. Освен това може да експортира файлове. Работите ли често на „Пауър пойнт"?

— Не много. Не.

— Някой ден може да ви послужи, сержант… когато станете началник. А „Ексел" е много добър за домашните финанси. С него можете да следите всичките си инвестиции. О, върви в пакет и с някои игри. Ще ви харесат.

Пуласки се усмихна, макар че сърцето му биеше шумно като бръмчащия диск.

Касъл му намигна и изчезна.

„Екселът" вървял с игри… Ние в полицията ядем дисковете, арогантен кучи сине!"

Пуласки избърса дланите си в панталоните, които Джени бе изгладила сутринта, както правеше винаги призори или вечерта, ако Рон трябваше да ходи рано на работа.

„Моля те, Боже, не позволявай да загубя работата си" — помоли се наум той. Спомни си деня, в който с брат си се явиха на изпита за полицаи.

И деня, в който завършиха полицейското училище. Церемонията за полагане на клетва, сълзите на майка им, погледите, които размениха с баща си. Това бяха едни от най-хубавите моменти в живота му.

Щеше ли да загуби всичко това? По дяволите. Добре, де, Райм беше гений и никой не преследваше престъпниците с по-голям хъс от него. Но да нарушава закона по този начин… По дяволите, седеше си спокойно в инвалидната количка и всички му прислужваха. Нищо не можеше да му се случи.

Защо трябваше Пуласки да бъде жертвеното агне?

Въпреки тези мисли той се съсредоточи върху нелегалната си задача. „Хайде, хайде, хайде!" — мислено подканваше програмата, но дискът продължаваше да бръмчи тихо, издавайки само, че още работи. Нямаше постепенно запълваща се линийка, нямаше часовник с обратно броене като на филмите.

Работи…

— Какво беше това, Пуласки? — попита Райм.

— Някакви хора. Отидоха си.

— Как върви?

— Добре, струва ми се.

— Струва ти се?

— Ами…

На екрана се появи ново съобщение: Свалянето завърши. Записване на файл?

— Готово, свърши. Пита дали да запише файл.

Шарнек се обади:

— Това е много важно. Прави точно каквото ти казвам.

Даде му инструкции как да създаде файлове, да ги компресира и да ги запише на твърдия диск. С треперещи ръце Пуласки въведе командите. Беше целият в пот. След няколко минути всичко беше готово.

— Сега ще заличиш следите си, ще върнеш всичко, както си беше. За да сме сигурни, че никой няма да повтори това, което направихме току-що, и да те разкрие.

Шарнек му обясни как да намери файловия регистър и го накара да напише още няколко команди. Накрая и това бе изпълнено.

— Готово.

— Добре. Идвай тук, новобранец — нетърпеливо нареди Райм.

Пуласки затвори телефона, изключи дисковото устройство и го прибра в джоба си, изключи компютъра. Стана и излезе. Примигна изненадано, когато видя, че охранителят е застанал по-близо до вратата. Даде си сметка, че беше същият, който бе придружил Амелия до хранилищата — сякаш ескортираше крадец.

Дали беше видял нещо?

— Полицай Пуласки. Ще ви заведа в кабинета на Андрю.

Лицето му беше сериозно, не издаваше нищо. Пуласки тръгна след него по коридора. При всяка стъпка дискът го удряше по крака, изгаряше го, сякаш беше нажежен.

Полицаят погледна тавана; беше от шумоизолиращи плочи, не се виждаха камери.

Всичко в тези коридори предизвикваше параноята му.

Когато стигнаха, Стърлинг му направи знак да влезе в кабинета, прелисти няколко разпечатки, с които работеше.

— Получихте ли каквото ви трябваше, полицай?

— Да.

Пуласки показа компактдиска като дете, получило неочакван подарък.

— Чудесно. — Бизнесменът го погледна с проницателните си зелени очи. — Как върви разследването?

— Добре върви.

Това бяха първите думи, които хрумнаха на Пуласки. Почувства се като глупак. Какво би казала Амелия Сакс? Нямаше представа.

— Наистина ли? Намерихте ли нещо интересно в списъка на клиентите?

— Само го прегледах, за да се уверя, че всичко се чете. Ще го анализираме в лабораторията.

— Лаборатория. В Куинс ли? Там ли работите?

— Там. И на други места.

Стърлинг не коментира уклончивия му отговор, само се усмихна любезно. Бизнесменът беше с десетина сантиметра по-нисък, но младият полицай се чувстваше като джудже. Стърлинг го изпрати в преддверието на кабинета си.

— Добре. Ако ви трябва още нещо, само ни кажете.

— Благодаря.

— Мартин, довърши онази работа, за която говорихме. После изпрати полицай Пуласки.

— Мога и сам да намеря изхода.

— Той ще ви изпрати. Лека вечер, полицай.

Стърлинг се върна в кабинета си. Вратата се затвори.

— Само няколко минути — каза Мартин; вдигна телефона и се извърна леко, за да не може да го подслушва.

Пуласки отиде при вратата и отново погледна в коридора. От една стая излезе някой. Говореше тихо по мобилен телефон. Явно в тази част на сградата имаше пълно покритие. Другият мъж присви очи и се вгледа в Пуласки; бързо приключи разговора и затвори.

— Извинете, полицай Пуласки?

Пуласки кимна.

— Аз съм Анди Стърлинг.

А, ясно, синът на големия шеф.

Погледът на младежа беше уверен, макар че ръкостискането му бе колебливо.

— Струва ми се, че сте ме търсили. Освен това баща ми е оставил съобщение, че трябва да говоря с вас.

— Да, точно така. Имате ли една минутка?

— Какво ви интересува?

— Проверяваме къде са били някои от служителите на фирмата в неделя следобед.

— Бях на екскурзия в Уестчестър. Отидох по обяд и се върнах…

— О, не, не се интересуваме от вас. Само проверявам къде е бил баща ви. Каза, че ви се е обадил около два часа от Лонг Айлънд.

— О, да, обаждал се е. Само че не му вдигнах. Не исках да спирам разходката си. — Младежът понижи глас. — Андрю не умее да разделя работата от личния живот и се опасявах, че ще ме повика в офиса. Не исках да си провалям деня. Обадих му се по-късно, около три и половина.

— Може ли да погледна телефона ви?

— Разбира се.

Анди извади мобилния си телефон и показа списъка с приетите повиквания. В неделя сутринта беше провел няколко разговора, но от следобед имаше само едно обаждане — от номера, който Сакс беше дала на Пуласки, къщата на Стърлинг в Лонг Айлънд.

— Добре. Това е достатъчно. Благодаря.

Младежът изглеждаше разтревожен.

— Онова, което чух, е ужасно. Изнасилване и убийство, така ли?

— Да.

— Ще хванете ли убиеца?

— Проверяваме няколко следи.

— Хубаво. Такива хора трябва да се застрелват.

— Благодаря за съдействието.

Мартин се появи от стаята и погледна отдалечаващия се Анди.

— Бихте ли ме последвали, полицай Пуласки?

С усмивка, която можеше да се разтълкува и като намръщване, тръгна към асансьора.

Пуласки трепереше от нерви, не можеше да мисли за друго освен за диска. Сигурен беше, че всички виждат очертанията на устройството в джоба му. Опита се да завърже някакъв разговор.

— Значи, Мартин… отдавна ли работите във фирмата?

— Да.

— И вие ли сте специалист по компютрите.

На лицето на секретаря се изписа друг вид усмивка, също толкова неразгадаема, колкото предишната.

— Не съвсем.

Продължиха по коридора — черно-бял, стерилен. Пуласки мразеше това място. Чувстваше, че се задушава, потискаше го. Искаше улицата, искаше Куинс, Южен Бронкс. Не се плашеше от опасностите. Искаше да се махне оттук, да избяга.

Обхвана го лека паника.

Репортерът не само загуби работата си, ами го осъдихме за незаконно проникване. Лежа шест месеца.

Той се чувстваше дезориентиран. Това не беше същият път, по който бе дошъл в кабинета на Стърлинг. Мартин зави по друг коридор и отвори масивна врата.

Полицаят се стъписа, когато видя какво има от другата страна: детектор за метални предмети и рентгенов скенер, обслужвани от трима навъсени охранители. Не бяха в хранилището, затова нямаше система за изтриване на информация, но не можеше да изнесе дисковото устройство незабелязано. При предишното му идване с Амелия Сакс не бяха минали през такъв контрол. Дори не беше видял тези апарати.

— Миналия път не минахме през такъв уред — отбеляза той, като се стараеше да прозвучи непринудено.

— Зависи дали сте оставали без наблюдение за известно време — обясни Мартин. — Имаме компютър, който преценява и сигнализира. — Усмихна се. — Не го приемайте като обида.

— О, не. В никакъв случай.

Сърцето му биеше лудо, дланите му се потяха. Не, не! Не можеше да изгуби работата си. Просто не можеше. Беше толкова важна за него.

В какво, по дяволите, се беше забъркал, като се съгласи да участва в това? Мислеше си, че помага за залавянето на убиеца на жена, която приличаше на Джени. Ужасен човек, който беше готов да убие всеки, стига да отговаря на целите му.

„Въпреки това не е правилно" — помисли си.

Какво щяха да кажат родителите му, когато узнаят, че са го арестували за кражба на информация? Ами брат му?

— Носите ли някакви данни, господине? — попита единият охранител.

Пуласки му подаде компактдиска. Охранителят разгледа кутийката. Натисна някакво копче и набра номер. Леко се изпъна и заговори тихо. Отвори диска на компютъра си и го прегледа на монитора. Дискът явно беше в списъка на разрешените предмети, но въпреки това охранителят го огледа внимателно на скенера. Кутията излезе на конвейера от другата страна на апарата.

Полицаят понечи да мине, но третият охранител го спря.

— Извинявайте, господине. Моля, извадете всичко от джобовете си и свалете всички метални предмети от себе си.

— Аз съм полицай — възрази Пуласки, като се опита да прозвучи небрежно.

— Ние изпълняваме държавни поръчки, затова вашата служба се е ангажирала да се съобразява с мерките ни за безопасност. Правилата важат за всеки. Можете да се обадите на началника си да проверите, ако искате.

Той беше в капан.

Мартин продължаваше да го наблюдава внимателно.

— Сложете всичко на конвейера, моля.

„Мисли, бързо! — каза си Пуласки. — Измисли нещо. Мисли!

Блъфирай и се измъкни.

Не мога. Не съм достатъчно умен.

Не, умен си. Какво би направила Амелия Сакс? Ами Линкълн Райм?"

Той се обърна, коленичи и внимателно развърза обувките си, събу ги. Изправи се и ги сложи на поточната линия, изпразни джобовете си от всичко метално и го сложи в една табла.

Понечи да мине през детектора, който запищя пронизително.

— Имате ли друго метално?

Пуласки преглътна нервно, поклати глава, потупа джобовете си.

— Не.

— Трябва да ви проверим с портативен скенер.

Той се отдръпна от детектора. Вторият охранител провери тялото му с портативно устройство. Когато го доближи до гърдите му, то запищя.

Полицаят се засмя:

— О, извинявайте. — Разкопча ризата си и показа бронираната си жилетка. — Има метална пластина над сърцето. Бях забравил. Спира всичко освен бронебойни патрони.

— Може би и „Дезърт Ийгъл".

— Ето моето мнение: Пистолет с петдесети калибър просто не е нормално — пошегува се Пуласки и най-после накара охранителите да се усмихнат.

Започна да разкопчава ризата си.

— Няма нужда. Не се събличайте, полицай.

С треперещи ръце той закопча ризата си над мястото, където беше скрил дисковото устройство — под бронираната жилетка, където го беше пъхнал, докато събуваше обувките си.

Взе вещите си.

Мартин, който беше минал отстрани на детектора, го заведе до друга врата. Влязоха в главното фоайе — голямо, мрачно помещение със стени от сив мрамор, на които бе гравиран по-голям вариант на наблюдателната кула с прозореца.

— Приятен ден, полицай Пуласки — пожела му Мартин и му обърна гръб.

Пуласки тръгна към масивната стъклена врата, като се опитваше да спре треперенето на ръцете си. За пръв път забеляза охранителни камери. Заприличаха му на лешояди, кацнали на стената, търпеливо чакащи ранената плячка да падне и да умре.

27

Дори когато чу гласа на Джуди, даващ му някаква утеха, Артър Райм не можеше да спре да мисли за татуирания бял мъж, отвъртяния Мик.

Наркоманът постоянно си говореше, през пет минути бъркаше в панталоните си и почти толкова често поглеждаше към Артър.

— Мили?.Чуваш ли?

— Извинявай.

— Трябва да знаеш нещо — каза Джуди.

За адвоката, за парите, за децата. Каквото и да беше, не искаше да слуша. Артър Райм имаше чувството, че главата му ще се пръсне.

— Казвай — прошепна примирено.

— Отидох при Линкълн.

— Какво?!

— Трябваше… Виждам, че не вярваш на адвоката, Арт. Това няма да се реши от само себе си.

— Да, но… нали ти казах да не му се обаждаш.

— Това засяга и семейството, Арт. Не е само каквото ти искаш. Засяга мен и децата. Трябваше по-рано да се обадим.

— Не искам да го ангажираме. Не, обади му се пак и му благодари; кажи му, че няма проблем.

— Няма проблем? Луд ли си?

Артър понякога си мислеше, че тя е по-силна от него — може би и по-умна. Беше побесняла, когато научи, че е напуснал Принстън, след като не му дадоха щатно място. Каза му, че се държи като сърдито дете. Искаше му се да я беше послушал.

Джуди промълви:

— Надяваш се, че Джон Гришам ще се появи в последната минута в съда и ще те спаси. Но това няма да стане. За Бога, Арт, трябва да си ми благодарен, че правя нещо.

— Благодарен съм ти. — Думите излетяха от устата му като подплашени птички. — Просто…

— Просто какво? Този човек, който едва не загина, сега е парализиран и прикован на количка. А прекрати всичко, което правеше, само и само да докаже, че си невинен. Какво, по дяволите, си мислиш? Да не би да искаш децата ти да пораснат с баща в затвора?

— Разбира се, че не.

Той отново се замисли дали Джуди вярва на твърденията му, че не е познавал Алис Сандърсън — онази, в чието убийство го обвиняваха. Разбира се, едва ли подозираше, че я е убил, но може би се питаше дали не са били любовници.

— Аз вярвам в системата, Джуди.

Боже, колко жалко прозвуча!

— Линкълн е системата, Арт. Трябва да му се обадиш и да му благодариш.

Артър се подвоуми. После попита:

— Какво казва той?

— Говорихме едва вчера. Обади ми се да попита за обувките ти — които са приети като веществено доказателство. Оттогава не сме се чували.

— У тях ли си ходила? Или само му се обади?

— Бях у тях. Живее срещу Сентрал Парк. Къщата му е много хубава.

Връхлетяха го спомени, свързани с братовчед му.

— Как изглежда? — попита Артър.

— Може да не повярваш, но почти не се е променил от оня път, когато ни гостува в Бостън. Не, дори сега е в по-добра форма.

— И не може да ходи?

— Изобщо не може да се движи. Само главата и раменете.

— Ами бившата му жена? Вижда ли се с Блейн?

— Не, има си нова приятелка. Една полицайка. Много е красива. Висока, червенокоса. Признавам, че бях изненадана. Не би трябвало да ми изглежда странно, но така е.

Висока, червенокоса? Артър веднага си помисли за Адриана. И се опита да пропъди спомена. Не успя.

Кажи ми защо, Артър. Кажи ми защо го направи.

Мик изръмжа като куче. Отново бръкна в панталона си и впери изпълнен с омраза поглед в Артър.

— Съжалявам, скъпа. Благодаря, че му се обади.

В този момент почувства топъл дъх във врата си.

— Ей, затваряй.

Зад него стоеше някакъв латиноамериканец.

— Затваряй!

— Джуди, трябва да прекъсвам. Това е единственият телефон тук. Времето ми изтече.

— Обичам те, Арт…

— И аз…

Латиноамериканецът пристъпи към него и Артър затвори, после се оттегли към пейката си в ъгъла на общото помещение. Седна и се втренчи в пода, в едно петно с формата на бъбрек. Опита се да се съсредоточи.

Петното на пода обаче не можеше да задържи вниманието му. Мислеше си за миналото. Още спомени изплуваха в съзнанието му. Къщата на родителите му на брега на езерото. Тази на Линкълн в предградията. Хенри, бащата на Артър, строг като крал. Брат му Робърт. И срамежливата, умна Мари.

Замисли се за бащата на Линкълн, Теди. (Зад прякора стоеше една интересна случка — малкото му име не беше Тиодор; Артър знаеше историята, но колкото и странно да изглеждаше, Линкълн най-вероятно — не.) Винаги беше харесвал чичо Теди. Мил човек, малко срамежлив, малко затворен — но кой не би останал малко в сянка при голям брат като Хенри Райм? Понякога, когато Линкълн го нямаше, Артър отиваше при Теди и Ан. В малкия, облицован с ламперия хол чичо и племенник гледаха някой стар филм и говореха за американската история.

Петното на пода в Гробницата сега му заприлича на Ирландия. Сякаш се движеше пред втренчения поглед на Артър, съсредоточен, желаещ със силата на волята си да се махне оттук, да се пренесе на някое друго място.

Артър Райм беше обзет от пълно отчаяние. Сега осъзна колко е бил наивен. Тук нямаше магически пътища за измъкване — нито реални. Той знаеше, че Линкълн е гениален. Беше прочел всички статии за него, които му бяха попаднали. Дори някои от по-научните му съчинения. „Биологични ефекти на някои наночастици…"

Той обаче разбираше, че Линкълн не може да направи нищо за него. Положението му беше безнадеждно и той щеше да прекара остатъка от живота си зад решетките.

Не, ролята на Линкълн беше съвсем логична в случая. Братовчед му — човекът, с когото навремето бяха толкова неразделни, че се чувстваха като братя — трябваше да присъства на падението на Артър.

Той се усмихна мрачно и отново се втренчи в петното на пода. Изведнъж осъзна, че нещо се е променило.

Странно. Всички бяха изчезнали някъде.

Чу стъпки.

Разтревожен, вдигна очи и видя някой да се приближава бързо към него, тътрейки крака. Приятелят му Антон Джонсън. Погледът му беше хладен.

Артър разбра. Някой го нападаше в гръб!

Мик, разбира се.

Джонсън идваше да го спаси.

Той скочи, обърна се… Толкова се страхуваше, че му се плачеше. Огледа се за наркомана, но…

Не. Нямаше никого.

В този момент Антон Джонсън стегна гърлото му с гарота — вероятно самоделна, направена от ивици плат, откъснати от някоя риза и увити като въже.

— Не, ка…

Артър започна да рита. Едрият негър го издърпа от пейката. Завлече го до стената със стърчащия пирон, който бе видял по-рано, на около два метра над земята.

Артър изстена, започна да се гърчи.

— ТТТттттттт.

Джонсън се огледа в пустото помещение.

Артър се опита да се съпротивлява, но сякаш се бореше с дебела греда, с бетонен блок. Заудря с юмрук по врата и раменете на негъра, почувства, че краката му се отделят от пода. Джонсън го вдигна и закачи импровизирана примка на пирона. Пусна го и се отдръпна назад, като наблюдаваше как Артър рита и се мята, опитвайки се да се освободи.

„Защо, защо, защо?" — опитваше се да попита, но от устните му излизаше само сподавено хриптене. Джонсън го гледаше с любопитство. Не гневно, не със садистичен блясък в очите. Просто го наблюдаваше с интерес.

Тогава, докато се гърчеше и пред очите му постепенно се спускаше мрак, Артър осъзна, че всичко е било подготвено — Джонсън го беше спасил от латиноамериканците по една-единствена причина: искаше го само за себе си.

— Ннннн…

Защо?

Негърът се наведе към него и прошепна:

— Правя ти услуга, приятел. По дяволите, сам щеше да го направиш след някой и друг месец. Ти не си за тук. Сега престани да се мяташ. Така ще е по-безболезнено, чаткаш ли?

Пуласки се върна от мисията си в ССД и показа гладкия сив диск.

— Браво, новобранец — похвали го Райм.

Сакс му намигна:

— Първата ти тайна мисия.

Пуласки се намръщи:

— Не ми приличаше на мисия. По-скоро имах чувството, че извършвам престъпление.

— Сигурен съм, че ако се напънем, ще измислим основателна причина за претърсване — увери го Селито.

Райм се обърна към Родни Шарнек:

— Действай.

Компютърният специалист свърза преносимия диск в очукания си лаптоп и започна да пише със силни, уверени удари по клавишите.

— Добре, добре.

— Има ли име? — нетърпеливо попита Райм. — Някой от ССД, който е теглил досиетата?

— Какво? — Шарнек се изсмя. — Не става така. Ще отнеме известно време. Трябва да го кача на главния сървър в компютърния отдел. Тогава…

— Колко? — изръмжа криминологът.

Шарнек примигна, сякаш за пръв път виждаше, че той е парализиран.

— Зависи от нивото на фрагментиране, възрастта на файловете, алокацията, разчленяването, а също…

— Добре, добре, добре. Само гледай да е по-бързо.

Селито се обърна към Пуласки:

— Какво друго откри?

Младият полицай разказа за разпита на двамата компютърни специалисти, които имаха пълен достъп до хранилищата. Добави, че е разговарял и с Анди Стърлинг, чийто мобилен телефон бе потвърдил, че баща му е бил на Лонг Айлънд по време на убийството. Наистина имаше алиби. Том допълни информацията за заподозрените.

Андрю Стърлинг, президент, изпълнителен директор: алиби — на Лонг Айлънд, проверено. Потвърдено от сина му;

Шон Касъл, началник отдел „Маркетинг и продажби няма алиби;

Уейн Джилеспи, директор на Технически отдел: няма алиби;

Самюел Броктън, директор на отдел „Законов надзор": алиби — от хотела потвърждават, че е бил във Вашингтон;

Питър Арлонсо-Кемпър, директор „Личен състав": алиби — с жена си, потвърдено от нея (пристрастна);

Стивън Шредер, главен техник, дневна смяна: бил е на работа (според присъствената ведомост);

Фарук Мамеда, главен техник, нощна смяна: няма алиби;

Клиент на ССД(?): списък, осигурен от Стърлинг;

Неизвестен извършител, работещ за Андрю Стърлинг (?).

Значи вече всички служители на ССД, които имаха пълен достъп до „Инър-съркъл" знаеха за разследването… но все още програмата, пазеща файла „Убийство на Майра Уайнбърг", не беше регистрирала опит за проникване. Дали убиецът бе прекалено предпазлив? Или идеята за клопката не беше добра? Дали хипотезата, че убиецът е свързан със ССД, не беше грешна? На Райм му хрумна, че могъществото на Стърлинг и фирмата толкова ги бе впечатлило, че бяха пренебрегнали други заподозрени.

Пуласки извади един компактдиск.

— Ето списъка на клиентите. Прегледах го набързо.

Общо са около триста и петдесет.

— Ох!

Райм се намръщи.

Шарнек взе диска и го отвори на един компютър. Криминалистът погледна списъка на плоския си монитор — имаше около хиляда страници плътен текст.

— Примеси — измърмори Сакс.

Обясни, че според Стърлинг данните са неизползваеми, ако са повредени, твърде оскъдни или твърде подробни. Техникът се разрови в това блато от информация — кой клиент какви продукти е купувал, какви застраховки е вземал, от кой банкомат е теглил пари, каква кола притежава… Твърде много данни. На Райм обаче му хрумна нещо:

— Показва ли дата и час, когато са теглени данните?

Шарнек погледна монитора.

— Да, показва.

— Да погледнем информацията, която е теглена непосредствено преди престъпленията.

— Браво, Линк — обади се Селито. — На обект 522 са му трябвали актуални данни.

Шарнек се замисли.

— Мисля, че мога да изтегля една програмка, която да го направи. Ще отнеме известно време, но… ще стане. Само ми кажете кога точно са извършени престъпленията.

— Лесна работа. Мел?

— Веднага.

Купър се зае да събере данните за кражбата на монети, кражбата на картината и двете изнасилвания.

— Хей, ти „Ексел" ли използваш? — обърна се Пуласки към Шарнек.

— Да.

— Какво представлява точно?

— Най-елементарен табличен редактор. Предназначен е главно за финансови изчисления и отчети, но напоследък хората го използват за всякакви неща.

— Мога ли да се науча да работя с него?

— Разбира се. Можеш да се запишеш на курс. Например в „Ню Скуул" или „Лърнинг Анекс".

— Трябваше да се сетя по-рано. Задължително ще проверя тези курсове.

Райм сега разбра нежеланието на Пуласки да се върне в ССД.

— Не се впрягай прекалено много, новобранец.

— Защо, сър?

— Не забравяй, че хората имат навика да се заяждат за всякакви неща. Не приемай, че са прави, а ти грешиш само защото знаят нещо повече от теб. Въпросът е: Трябва ли да го знаеш, за да си вършиш по-добре работата? Ако е така, тогава се постарай да го научиш. Ако не, значи е излишно разсейване. Да върви по дяволите.

Младият полицай се засмя:

— Разбрах. Благодаря.

Родни Шарнек извади двата диска и прибра лаптопа си, за да отиде в отдела за компютърни престъпления и да ги анализира по-внимателно.

След като компютърният експерт си тръгна, Райм погледна Сакс, която говореше по телефона. Издирваше повече информация за смъртта на ловеца на данни в Колорадо преди няколко години. Не я чуваше какво говори, но беше ясно, че е попаднала на нещо важно. Държеше главата си леко наведена напред, хапеше устни и въртеше около пръста си кичур коса. Очите й блестяха и бяха фокусирани в една точка. Позата й му се стори страшно еротична.

„Стига глупости! — помисли си той. — Мисли за проклетото разследване." Опита се да преодолее чувствата си.

Сакс затвори телефона.

— Научих нещо интересно от Щатската полиция на Колорадо. Ловецът на данни се казвал Питър Джеймс Гордън. Един ден отишъл на излет с велосипеда си и не се прибрал. Намерили колелото на дъното на една пропаст, разбито. На брега на дълбока река. Тялото изплувало след около месец, на трийсетина километра надолу по течението. ДНК-резултатите били положителни.

— Разследвано ли е?

— Не са си дали много труд. В района постоянно някой се пребива с колело, моторна шейна или на ски. Писали са го нещастен случай. Има обаче няколко неизяснени неща. Първо, изглежда, че Гордън се е опитал да проникне в сървърите на ССД в Калифорния — не в базата данни, а във файловете на фирмата и личните досиета на някои от служителите. Никой не знае дали е успял. Потърсих други хора от бившата му фирма, „Роки Маунтинс Дейта", но не мога да намеря никого. Изглежда, че Стърлинг е купил компанията, взел е базата данни и е освободил всички.

— Има ли някой, който може да ни каже нещо повече за него?

— Няма роднини, поне според полицията.

Райм кимна:

— Добре, това е интересно, ако мога да използвам любимото ти определение за тази седмица, Мел. Значи Гордън започва да рови из файловете на ССД и открива нещо за обект 522, който усеща, че положението става напечено и има опасност да го хванат. Затова убива Гордън и го прави като нещастен случай. Сакс, полицията в Колорадо има ли някакви материали по случая?

Тя въздъхна:

— В архива са. Обещаха да потърсят.

— Добре. Искам да разбера кой е работил в ССД тогава, по време на смъртта на Гордън.

Пуласки се обади на Марк Уиткъм в ССД. След половин час той позвъни. Съобщи, че десетки от служителите на фирмата са работили в нея и тогава, сред тях Шон Касъл, Уейн Джилеспи, Мамеда и Шредер, а също Мартин, единият от двамата лични асистенти на Стърлинг.

При толкова много стари служители следата с убийството на Гордън нямаше да им покаже много. Райм все пак се надяваше, че ще получат пълния доклад за разследването от Колорадската щатска полиция. Може би там щеше да намери улики, които да ги насочат към някой от заподозрените.

Той отново се загледа в списъка, когато телефонът на Селито иззвъня. Той се обади и изведнъж настръхна.

— Какво? — извика и погледна към Райм. — Стига, бе! Какво е станало?… Обадете ми се колкото може по-скоро.

Затвори. Стисна зъби и се намръщи.

— Линк, съжалявам. Братовчед ти. Нападнали са го. Опитали са се да го убият.

Сакс се приближи до Райм и постави ръка на рамото му. Той почувства тревога в жеста й.

— Как е сега?

— Директорът пак ще ми се обади. Закарали са го в спешната клиника към затвора. Още нищо не се знае.

28

— Здрасти.

Пам Уилоуби влезе усмихната. Поздрави членовете на екипа, които й отвърнаха бодро въпреки лошата новина за Артър Райм. Том я попита как е било в училище днес.

— Чудесно. Много добре. — Тя понижи глас и попита:

— Амелия, имаш ли свободна минутка?

Сакс погледна Райм, който кимна към момичето.

"Мисълта му беше ясна: „Няма какво да направим за Арт, докато не разберем повече. Затова — отивай."

Двете излязоха в коридора. „Странно как при децата можеш да прочетеш всичко по лицата им" — помисли си Сакс. Поне настроението им, ако не причините за него. Когато разговаряше с Пам, понякога съжаляваше, че не е усвоила уменията на Кейтрин Данс, за да чете чувствата и мислите на момичето. Този следобед Пам очевидно беше много щастлива.

— Знам, че си заета — каза момичето.

— Няма проблем.

Влязоха в една стая.

— Е? — попита Сакс, като се усмихна съзаклятнически.

— Ами, направих, каквото ме посъветва. Просто попитах Стюарт за другото момиче.

— И?

— Ами, каза, че ходели, преди да се запознае с мен. Дори ми беше казал за нея преди време. Срещнали се случайно. Само си приказвали. Тя е от онези лепки… Държала се така и когато излизали. Това било една от причините да не желае да се виждат повече. Досаждала му така, когато Емили ги видяла — и той се опитвал да се измъкне от нея. Това е. Та, значи… всичко е наред.

— Браво. Значи съперничката е елиминирана, а?

— О, да. Сигурно е така, както казва… тъй, де… не може да ходи с нея, защото има опасност да си загуби работата… — Момичето изведнъж млъкна.

Сакс не се нуждаеше от опита си при разпитите на заподозрени, за да осъзнае, че тя крие нещо.

— Да си загуби работата ли? Каква работа?

— ми, нали знаеш…

— Не знам, Пам. Защо може да си загуби работата?

Пам се изчерви и се втренчи в ориенталския килим под краката им.

— Ами, такова… защото тази година й преподава.

— Стюарт е учител?

— Нещо такова.

— В твоята гимназия?

— Тази година не. Сега е в „Джеферсън". Беше при нас миналата година. Значи няма проблем двамата да…

— Чакай, Пам… — Тя се опита да си спомни предишните им разговори… — Ти ми каза, че бил от училището.

— Казах, че се запознахме в училище.

— Ами поетичният кръжок?

— То там…

— Той е водел занятията — досети се Сакс и се намръщи. — Все едно да наречеш треньора футболист. Само че той тренира, не играе.

— Не съм излъгала.

„Без паника — помисли си Сакс. — Това няма да помогне."

— Слушай, Пам. Това е…

Е, какво беше? Имаше твърде много въпроси. Амелия зададе първия, който й хрумна:

— На колко години е?

— Не знам. Не е толкова стар.

Пам я погледна. Изражението й бе сурово. Сакс я беше виждала сърдита, капризна, решителна. Но никога така — уплашена и затворена в себе си, агресивна.

— Пам?

— Ами, предполагам, може би на около четирийсет и една или някъде там.

Въпреки решението си да не се поддава на паника, Сакс започна да губи самообладание.

Какво, по дяволите, трябваше да направи? Да, Амелия Сакс винаги бе искала да има деца — подтикната от спомените за прекрасните моменти, които бе преживяла с баща си — но не се беше замисляла за тежките задължения на родителя.

„Бъди разумна" — помисли си, но този съвет не беше по-ефективен от „Без паника".

— Слушай, Пам.

— Знам какво ще кажеш. Но изобщо не е това.

Сакс не знаеше. Когато мъж излиза с жена… До известна степен винаги става дума за това. Тя обаче не искаше да мисли за сексуалния аспект на проблема. Това само би засилило паниката й и би й попречило да разсъждава разумно.

— Той е различен. Има такова излъчване… Имам предвид… момчетата в училище се интересуват само от спорт и компютърни игри. Толкова са скучни.

— Пам, има много момчета, които четат поезия и ходят на театър. В поетичния кръжок нямаше ли момчета?

— Не е същото… Не съм казвала на никого какво съм преживяла, с майка ми и така нататък. Но споделих със Стюарт и той ме разбра. Той също е преживял много. Бил е на моя възраст, когато баща му е загинал. След това трябвало сам да се издържа, работел на две-три места.

— Просто идеята не е добра. Има проблеми, които сега дори не можеш да си представиш.

— Той се държи добре с мен. Харесва ми да сме заедно. Не е ли това най-важното?

— Важно е, но не е само това.

Пам предизвикателно скръсти ръце.

— Пък и дори да не ти е учител сега, може да има сериозни проблеми в бъдеще.

Кой знае защо, казвайки това, Сакс почувства, че вече е загубила спора.

— Той каза, че е готов да рискува заради мен.

Не беше необходимо да си Фройд, за да се досетиш какво става. Девойка, чийто баща е загинал още докато е била малка, и чиято майка и втори баща са я тормозили вкъщи… съвсем логично бе да хлътне по някой внимателен възрастен мъж.

— Стига, Амелия. Не съм тръгнала да се омъжвам. Само излизаме.

— Защо тогава не си дадеш малко почивка? За един месец. Опитай се да излизаш с други момчета. Да видиш какво ще стане.

„Колко си жалка!" — помисли си Сакс. Аргументите й бяха твърде слаби.

Пам демонстративно се намръщи:

— Защо да го правя? Аз не съм тръгнала на лов за момчета, само и само да си имам гадже като останалите момичета от класа.

— Миличка, знам, че изпитваш нещо към него. Но изчакай да мине малко време. Не искам да бъдеш наранена.

На света има много други прекрасни момчета. За теб ще е по-добре да си с някое от тях, а и в дългосрочен план ще бъдеш по-щастлива.

— Няма да скъсам с него. Обичам го. И той ме обича. — Пам вдигна учебниците си и добави хладно: — По-добре да тръгвам. Имам да пиша домашни. — Тръгна към вратата, но спря и се обърна. Изрече шепнешком: — Когато ти започна да излизаш с господин Райм, не ти ли казваха, че идеята е глупава? Не те ли съветваха да си намериш някого, който не е прикован на количка? Че има много други „прекрасни момчета"? Сигурна съм, че някой ти е говорил така.

Пам се вгледа за момент в очите й, после се обърна и излезе.

Сакс се замисли: Да, наистина някой я бе съветвал така. Всъщност беше използвал абсолютно същите думи.

И не друг, а родната й майка.

Мигел Абрера 5465-9842-4591-0243, „специалистът по поддръжката" според евфемистичния речник на ръководството, си тръгна от работа както обикновено, в 17:00. — Сега излиза от метрото близо до дома си в Куинс и аз вървя точно зад него.

Опитвам се да бъда спокоен. Но не е лесно.

Те — полицията — се приближават, приближават се към мен! Никога досега не се е случвало. За толкова години на колекционерство, след толкова мъртви шестнайсетични, толкова съсипани животи, толкова невинно осъдени заради мен, никой не е бил така близо, както те сега. След като научих за подозренията на полицията, аз се старая да поддържам добра фасада и успявам, сигурен съм. В същото време трескаво анализирам ситуацията, пресявам данните, търся златното зрънце, което ще ми подскаже какво знаят и какво — не. Доколко съм в опасност. Отговорът обаче ми се изплъзва.

В данните има твърде много примеси!

Замърсяване…

Опитвам се да си спомня как съм се държал наскоро. Бях внимателен. Данните могат да работят срещу теб — могат да те приковат с карфица като препарирана синя пеперуда Морфо менелаус, миришеща на горчиви бадеми, върху облицована с кадифе дъска. Но ние, посветените, можем да използваме информацията, за да се защитаваме. Данни могат да се изтриват, да се предават, да се изкривяват. Можем да ги замърсяваме с излишни подробности. Можем да поставим набор от данни А до набор от данни X, за да изглежда, че А и X повече си приличат — или се различават — отколкото в действителност.

Можем да вършим най-елементарните измами. Да вземем радиочиповете например. Можеш да пъхнеш картата си за бързо плащане на магистралите в чуждо куфарче и тя ще покаже, че колата ти е обиколила десетина места през уикенда, а тя през цялото време е стояла в гаража. Или помислете колко е лесно да сложиш служебната си карта в плик и да го изпратиш в службата, там да остане няколко часа, след което да помолиш някого да я вземе и да ти я донесе в някой ресторант в града. „Съжалявам, забравих я. Благодаря. Аз плащам обяда…" Какво ще покажат данните? Ами, че си се трудил добросъвестно, докато в действителност по това време си стоял с кървав бръснач в ръката над нечий изстиващ труп. Няма значение, че никой не те е видял в офиса. „Ето присъствения ми лист, полицай…" Ние се доверяваме на данните, но нямаме доверие на човешкото око. Има още десетина подобни трикове, в които съм се усъвършенствал.

Сега се налага да прибягна към една по-крайна мярка.

Пред мен Мигел 5465 спира и поглежда през витрината на един бар. Знам, че пие малко и ако влезе за някоя биричка, това ще ме забави, но няма да провали плановете ми за вечерта. Той обаче не влиза в бара, а продължава по улицата, държейки главата си наклонена на една страна. Става ми жал, че не си позволи това последно удоволствие, защото му остава по-малко от час живот.

29

Най-накрая от затвора се обадиха на Лон Селито.

Той кимна няколко пъти, докато слушаше.

— Благодаря. — Затвори. — Артър ще се оправи. Наранен е, но не сериозно.

— Слава Богу! — прошепна Сакс.

— Какво е станало? — поинтересува се Райм.

— Никой не знае. Извършителят е Антон Джонсън, който излежава присъда за отвличане. Преместили са го в Гробницата, защото чака друго дело по подобни обвинения. Явно просто е превъртял. Отначало твърдял, че Артър сам се е обесил. Твърдял, че искал да умре и го помолил за помощ.

— Надзирателите ли са го спрели?

— Не. Това е странното. Друг затворник нападнал Джонсън. Мик Галента, който е за втори път зад решетките за притежаване на амфетамини и хероин. Два пъти по-дребен е от Джонсън, но го повалил, зашеметил го и свалил Артър от стената. Почти започнал бунт.

Телефонът иззвъня и Райм погледна номера на обаждащия се. Кодът беше 201.

Джуди Райм.

Той изкомандва системата да вдигне.

— Чу ли какво е станало, Линкълн?

Гласът й трепереше.

— Да. Чух.

— Защо са го направили? Защо?

— В затвора стават такива неща. Това е друг свят.

— Ама това е само временен арест, Линкълн. Щях да разбера, ако беше затвор с осъдени за убийство. Но повечето от тези хора чакат да се явят пред съда, нали?

— Да.

— Защо му е на някого да рискува по-тежка присъда, като се опита да убие друг затворник?

— Не знам, Джуди. Няма логика. Говори ли вече с него?

— Позволиха ми да му се обадя. Не може да говори много добре, но не е много зле. Ще остане в клиниката няколко дни.

— Добре. Слушай, Джуди, исках да те попитам за още информация, но… Почти съм сигурен, че мога да докажа невинността на Артър. Изглежда, че някой друг стои зад това престъпление. Вчера е убил друга жена и мислим, че можем да го свържем и с убийството на Сандърсън.

— Не! Наистина ли? Кой, по дяволите, е този човек, Линкълн?

Вече не се боеше какво ще каже, не подбираше думите и не се интересуваше дали ще прозвучи обидно. За двайсет и четири часа Джуди Райм коренно се беше променила.

— Това се опитваме да разберем. — Той погледна Сакс, после пак се обърна към микрофона. — И изглежда, че убиецът не е имал връзка с жертвата. Никаква връзка.

— Ти… — Гласът й потрепери. — Сигурен ли си?

Сакс се представи и каза:

— Вярно е, Джуди.

Чуха как жената на Артър си поема дъх.

— Да се обадя ли на адвоката?

— Той не може да направи нищо. Засега няма начин Артър да излезе от ареста.

— Да се обадя ли на Арт да му кажа?

Райм се подвоуми, но отговори:

— Да, разбира се.

— Той пита за теб, Линкълн. Когато му се обадих в клиниката.

— Така ли?

Райм почувства погледа на Амелия Сакс върху себе си.

— Да. Каза, че каквото и да стане, ти е благодарен за помощта.

Всичко щеше да бъде различно…

— Трябва да затварям, Джуди. Имаме много работа. Ще ти се обадим, когато открием нещо ново.

— Благодаря, Линкълн. Благодаря на всички. Бог да ви благослови.

— Дочуване, Джуди.

Той не си даде труд да подава гласова команда. Прекъсна връзката с показалеца на дясната си ръка. Движеше по-добре безименния на лявата, но и показалецът му служеше добре.

Мигел 5465 е преживял тежка трагедия и съвестно изпълнява служебните си задължения. Редовно посещава сестра си и съпруга й в Лонг Айлънд. Изпраща пари на майка си и другата си сестра в Мексико. Той е човек с висок морал. Веднъж, година след смъртта на жена му и детето му, изтегли четиристотин долара от банкомат в един район на Бруклин, известен с публичните си домове. След това обаче явно е размислил. На другия ден парите отново се върнаха във влога му. Несправедливо, но му удържаха такса от 2,5 долара за обслужване на сметката.

Знам за Мигел 5465 малко повече, отколкото за другите шестнайсетични в базата данни — защото той е един от аварийните ми изходи.

А в момента отчаяно се нуждая от път за бягство. След смъртта му старателните полицаи ще започнат да сглобяват пъзела: Ура, открихме убиеца, изнасилвача, крадеца на монети! Той признава за престъпленията в предсмъртната си бележка — обезверил се е след смъртта на близките си и скръбта го е подтикнала към убийствата. В кутийка в джоба му намерихме нокътя на Майра Уайнбърг.

Я, гледай какво друго има тук! Различни суми, които преминават през сметката му и после изчезват безследно. Мигел 5465 е обмислял да вземе голяма ипотека, за да си купи къща на Лонг Айлънд за половин милион, въпреки че получава само четирийсет и шест хиляди годишно. Разглеждал е сайтове на галерии, интересувал се е от картини на Прескът. В мазето му има бири „Милър", презервативи „Троян", крем за бръснене „Едж" и снимка от личния сайт на Майра Уайнбърг в „Ауър уърлд". Също ръководства за хакери и флаш устройства с програми за разбиване на компютърни кодове. Бил е в депресия и миналата седмица се е обаждал в клиника за психоанализа на склонни към самоубийство, за да поиска брошура.

Присъствената му ведомост разкрива, че не е бил на работа по време на убийствата.

От ясно по-ясно.

В джоба си нося предсмъртната бележка, приемлива имитация на почерка му от отказани чекове и молби за кредит, сканирани и скандално леснодостъпни в Интернет. Написана е на хартия, подобна на купената от него преди месец от кварталната книжарница, с мастило от същата марка химикалки, десетина, от които има в жилището му.

И понеже последното, което иска полицията, е да разследва основния си информационен доставчик — ССД — това би трябвало да е краят. Той ще умре. Край. А пък аз ще се върна в Килера си, ще видя какви грешки съм допуснал и ще направя план как да действам по-внимателно в бъдеще.

Нали човек се учи цял живот?

Колкото до самото самоубийство, погледнах сателитните снимки в „Гугъл Ърт" и направих компютърна симулация на пътя му от станцията на метрото към къщи, след като свърши работа в ССД. Мигел 5465 най-вероятно ще мине през една градинка тук, в Куинс от едната страна на магистралата. Заради изнервящия шум на автомобилите и вонята на изгорели газове по това време на деня паркът ще е пуст. Ще се приближа зад него (не искам да ме познае и да заподозре нещо) и ще му нанеса пет-шест удара по главата с метална тръба. После ще пъхна в джоба му предсмъртната бележка и кутийката с нокътя, ще го завлека до предпазната мрежа и оттам — хоп, двайсет метра надолу на шосето.

Мигел 5465 върви бавно и разглежда витрините. Следвам го на десетина метра отзад, с наведена глава, със слушалки в ушите, сякаш релаксирам с хубава музика след работа като десетки други хора, прибиращи се вкъщи, но в действителност миникомпютърът ми е изключен (музиката е едно от малкото неща, които не колекционирам).

До парка остава една пресечка. След малко…

Чакай, нещо не е наред. Той не продължава към парка. Спира пред един корейски ресторант, купува цветя и се отдалечава от търговския район към един запустял квартал.

Опитвам се да разбера какво означава това, анализирам поведението му според данните, с които разполагам. Прогнозата не се сбъдва.

Приятелка? Роднини?

Как, по дяволите, може да има факт, свързан с него, за който да не знам?

Примеси в данните. Мразя ги!

Не, не, лоша работа. Цветя за приятелка — това не отговаря на профила на депресиран убиец, решил да сложи край на живота си.

Мигел 5465 продължава по тротоара. Въздухът ухае на току-що окосена трева, люляк и кучешка урина.

Аха, сега разбирам. Успокоявам се.

Чистачът влиза в гробището.

Разбира се, съпругата и детето му. Прогнозата е вярна. Само малко ще се забавя. За да се прибере вкъщи, пак трябва да мине през парка. Така дори може би е по-добре, с последно посещение на гроба на жена си. Прости ми, че убивах и изнасилвах в твое отсъствие, мила. Продължавам да го следя на безопасно разстояние, стъпвам леко с удобните си обувки с гумени подметки, които не издават никакъв шум.

Мигел 5465 отива направо при един двоен гроб. Там се прекръства и коленичи. Оставя цветята до четири други букета. Защо данните не ми показаха, че редовно ходи на гробищата?

Разбира се — защото плаща цветята в брой.

Той се изправя и се отдалечава.

Тръгвам след него, като си поемам дълбоко дъх.

Изведнъж:

— Извинете, господине.

Застивам. Обръщам се бавно към пазача на гробището. Той се приближава безшумно, стъпвайки леко върху меката, роена трева. Премества погледа си от лицето към дясната ми ръка, която бързо пъхам в джоба си. Дали е видял бежовата ръкавица, която нося?

— Добър вечер — поздравявам го.

— Видях ви в храстите.

Как да му отговоря?

— Храстите ли?

Погледът му издава, че сериозно изпълнява задължението си да бди над мъртвите.

— Може ли да попитам при кого идвате?

Името му е изписано на униформата му, но не мога да го прочета добре. Стоуни? Що за име е това? Изпълва ме гняв. Те са виновни… Те, хората, които ме преследват! Те ме карат да бъда невнимателен. Всички тези примеси, цялото това замърсяване, объркват ме! Мразя ги, мразя ги, мразя…

Успявам да се усмихна съчувствено.

— Аз съм приятел на Мигел.

— О! Познавахте ли Кармела и Хуан?

— Да, познавах ги.

Стоуни или Стенли се чуди какво правя още тук, след като Мигел 5465 вече си тръгна. Леко премества тежестта си. Да, все пак е Стоуни… Посяга към уоки-токито на колана си. Не си спомням имената на надгробните плочи. Може би жената на Мигел се е казвала Роса, а синът му — Хосе и аз току-що се хванах в клопката на пазача.

Толкова е досадно, когато другите се мислят за много хитри.

Стоуни поглежда към радиостанцията, а когато отмества очи от нея, вижда ножа, който вече е наполовина забит в гърдите му. Нанасям още три бързи удара, като умело избягвам ребрата — ако не внимаваш, може да си навехнеш пръст, както знам от печалния си опит. Много боли.

Макар и шокиран, пазачът на гробището е по-упорит, отколкото подозирах. Пристъпва напред и ме хваща за яката с ръката, с която не притиска раната си. Започваме да се борим, вкопчени един в друг, блъскаме се, дърпаме се, мрачен танц сред гробовете. Най-сетне той ме пуска и се просва по гръб на алеята, криволичеща асфалтирана ивица, водеща към централната сграда на гробището. Напипва уоки-токито в момента, в който острието прониква в гърлото му.

Шат, шат, с две бързи движения прерязвам вената или артерията, или и двете и към небето извира невероятен кървав фонтан.

Отдръпвам се.

— Не, не, защо? Защо!

Той посяга към раната, услужливо маха ръцете си и ми позволява да направя същото от другата страна на врата му. Шат, шат, не мога да се спра. Не е необходимо, но кипя от гняв, бесен съм — на тях, които ме изкарват от равновесие. Те ме принуждават да използвам Мигел 5465 като авариен изход. А сега те ме карат да греша. Да постъпвам непредпазливо.

Още няколко удара… Изправям се и след трийсет секунди, след няколко отчаяни преритвания, човекът изпада в безсъзнание. След шейсет животът преминава в смърт.

Оставам неподвижен, смразен от този кошмар, задъхан. Стоя приведен и се чувствам като жалко животно.

Полицията — те — ще разберат, че аз съм го извършил. Разбира се. Данните го показват. Убийството е извършено на гробище, където са погребани близките на служител от ССД, и след сборичкването на пазача със сигурност някое старателно ченге ще намери улики, свързващи го с другите престъпления. Нямам време да почистя.

Ще разберат, че съм проследил Мигел 5465, за да инсценирам самоубийството му, и пазачът ме е прекъснал.

От уоки-токито се чува пращене, някой пита за Стоуни. Гласът не е разтревожен, просто проверява. Но когато не се обади, скоро ще дойдат да го търсят.

Обръщам се и бързо си тръгвам, като опечален, обхванат от скръб и тревога за бъдещето.

А това, разбира се, е доста близко до истината.

30

Ново убийство.

И нямаше съмнение, че е дело на обект 522.

Райм и Селито бяха в списъка за незабавно известяване за всички убийства на територията на Ню Йорк. Когато им се обадиха, няколко въпроса бяха достатъчни, за да узнаят, че жертвата, пазачът на едно гробище в Бруклин, е била убита до гроба на съпругата и детето на служител от ССД, най-вероятно от някого, който го е следил.

Твърде много съвпадения, разбира се.

Служителят, един от чистачите, не беше заподозрян. Говорел с друг посетител пред входа на гробището, когато чули виковете на пазача.

— Добре. — Райм кимна. — Пуласки?

— Да, сър?

— Отиди в ССД. Опитай се да разбереш къде са били всички от списъка на заподозрените през последните два часа.

— Добре.

Младият полицай се усмихна стоически. Мястото определено не му харесваше.

— Сакс…

— Ще направя оглед на гробището.

Тя вече се беше запътила към вратата.

След като Сакс и Пуласки излязоха, Райм се обади на Родни Шарнек в Отдела за компютърни престъпления. Обясни за последното убийство и добави:

— Предполагам, че изгаря от желание да разбере какво знаем. Някой попадал ли е в капана?

— Никой извън отдела. Само една проверка. От кабинета на капитан Малой в Голямата сграда. Преглеждал е файла двайсетина минути, после е излязъл.

Малой ли? Райм се засмя мислено. Макар че Селито го информираше периодично, както се бяха разбрали, капитанът явно не можеше да преодолее детективската си природа и искаше сам да провери данните — може би смяташе да даде свои предложения за разследването. Райм трябваше да му се обади и да му каже за капана, да му обясни, че файловете са само за примамка и не съдържат важна информация.

Шарнек каза:

— Реших, че не е проблем да погледнат, затова не ви се обадих.

— Добре.

Райм прекъсна. Дълго време остана загледан в таблицата с уликите.

— Лон, хрумна ми нещо.

— Какво? — попита Селито.

— Нашият човек винаги е с една крачка пред нас. Ние се отнасяме към случая като към всяко друго разследване. Но това не е обикновен престъпник.

Човек, който знае всичко…

— Искам да пробвам нещо различно. И ми трябва малко помощ.

— От кого.

— От центъра.

— Доста широко понятие. От кого по-точно?

— От Малой. И кметството.

— Кметството ли? За какво, по дяволите? И защо си мислиш, че изобщо ще се съгласят да говорят с теб?

— Защото ще бъдат принудени.

— Това ли е основната причина?

— Трябва да ги убедиш, Лон. Трябва да стреснем този тип. Можеш да го направиш.

— Какво по-точно искаш от мен?

— Мисля, че ни трябва експерт.

— Какъв?

— Компютърен.

— Нали Родни е с нас.

— Нещо друго имам предвид.

Пазачът беше убит с нож.

Умело наистина, но и с безпричинна злоба, прободен в гърдите, след което му бяха нанесени многобройни удари по врата — в пристъп на ярост, прецени Сакс. Това беше още нещо, характерно за обект 522. Беше го наблюдавала и при другите престъпления — енергичните и добре насочени удари подсказваха, че убиецът губи самообладание.

Това беше добре за разследването — емоционалните престъпници по-лесно допускат грешки. По-лесно се издават и оставят повече улики, отколкото по-хладнокръвните. От опита си като патрулиращ полицай обаче Амелия Сакс знаеше, че са и много по-опасни. Гневните и непредвидими извършители като 522 не подбираха жертвите си — можеха да бъдат невинни минувачи, полицаи.

Всяка заплаха — всяко неудобство — трябва да се премахне на секундата, безкомпромисно. По дяволите здравия разум.

Под ярките халогенни прожектори, монтирани от екипа, къпещи гробището с нереална светлина, Сакс огледа убития: проснат по гръб, с изкривени крака, застинали в тази поза при предсмъртните гърчове. Локва кръв като гигантска запетайка се беше събрала върху асфалтираната алея на мемориалния парк „Форест Хил" и по тревата отстрани.

Полицаите не бяха намерили свидетели, а Мигел Абрера, чистачът от ССД, не знаеше нищо. Беше силно разстроен, както защото бе потенциална жертва на убиеца, така и защото беше загубил един приятел — познаваше пазача от честите си идвания на гроба на съпругата и сина си. Тази вечер изпитал смътното чувство, че някой го следи по пътя от метрото, и дори спрял веднъж да погледне в една витрина, надявайки се да види отражението на натрапника. Не видял обаче никого и продължил към гробището.

Сега, облечена с белия гащеризон за огледи, Сакс накара двама полицаи от главната лаборатория в Куинс да фотографират и да направят видеозаписи на всичко. Обработи тялото и започна огледа на района. Правеше го много старателно. Това местопрестъпление беше изключително важно. Убийството бе извършено бързо и жестоко — пазачът явно бе изненадал обект 522 — и се бяха борили, което означаваше по-голям шанс да намери улики, водещи към убиеца, жилището му или работното му място.

Сакс започна огледа — като се движеше една стъпка в едната посока, една стъпка в другата, после една перпендикулярно и една назад, върху един и същи участък.

Нещо я накара да спре внезапно.

Някакъв шум.

Сигурна бе, че чу стъргане на метал. Вкарване на патрон в цевта? Отваряне на автоматичен нож?

Огледа се бързо, но видя само тънещото в сумрак гробище. Амелия Сакс не вярваше в призраци и обикновено места като това й вдъхваха спокойствие. Сега обаче стисна зъби, дланите й в гумените ръкавици се запотиха.

Отново се обърна към трупа, но нещо я накара да затаи дъх, някакъв проблясък.

Дали светлината от улична лампа, проникваща през храстите?

Или обект 522, който се приближаваше с нож в ръка?

Изкаран от равновесие… Нямаше как да не си спомни, че вече е правил опит да я убие — инсценировката с федералния агент в квартала на Леон Уилямс. Може би сега искаше да довърши започнатото.

Тя отново се зае с огледа, но малко преди да свърши, отново я побиха тръпки. Отново движение — този път в периферията на осветения район, но пак в границите на гробището, което беше отцепено от полицията. Дали вятърът клатеше клоните? Или минаваше някое животно?

Баща й, човек с диагноза „полицай" и неизчерпаем извор на улична мъдрост, й беше казвал: „Забрави мъртвите, Ейми, те нищо не могат да ти направят. Пази се от онези, които са ги направили мъртви."

В същия дух беше и предупреждението на Райм: „Гледай добре, но си пази гърба."

Амелия Сакс не вярваше в шестото чувство. Поне не по начина, по който някои хора вярват в свръхестественото. За нея светът бе толкова удивителен, а нашите сетива и мисловни процеси — толкова сложни и всеобхватни, че човек не се нуждаеше от свръхестествени способности, за да бъде проницателен.

Тя беше сигурна, че там има някой.

Излезе от района на огледа и разкопча кобура си. Опипа ръкохватката на служебния си Глок, за да се подготви, ако се наложи бързо да го извади. Отново се върна към огледа, събра последните улики и бързо се обърна към мястото, където по-рано бе забелязала движение.

Светлината я заслепяваше, но тя беше сигурна, че в сянката на близката сграда стои някой, гледаше я от задната страна на крематориума. Може би някой, който работеше тук, но тя не искаше да рискува. С ръка върху пистолета, Сакс направи няколко крачки към него. С белия гащеризон беше идеална мишена, но тя реши да провери.

Извади оръжието си и бързо мина през храстите, затича се към силуета въпреки болката в ставите си. Изведнъж обаче спря и се намръщи. Вгледа се в товарната рампа на крематориума, където беше видяла човека. Стисна устни, ядосана на себе си. Мъжът, чийто силует се очертаваше на светлината от една улична лампа отзад, беше полицай; тя забеляза контурите на униформена фуражка и присвитите рамене на човек, който се отегчава на поста си.

— Полицай. Видяхте ли някого там?

— Не, детектив Сакс — отвърна той. — Няма никого.

— Благодаря.

Сакс приключи с опаковането на уликите и освободи трупа за съдебния лекар.

Върна се при колата си, отвори багажника и започна да съблича белия гащеризон, като си приказваше с колегите от отдела по криминология в Куинс. Те също се преобличаха. Един от тях се намръщи и се заоглежда.

— Загуби ли нещо? — попита Сакс.

— Да, фуражката ми. Сигурен съм, че я бях оставил тук.

Сакс настръхна.

— Какво?

— Няма ми я фуражката.

По дяволите! Тя хвърли гащеризона в багажника и изтича при сержанта от местния участък, който отговаряше за отцепването на района.

— Бяхте ли оставили някого на пост при товарната рампа?

— Там ли? Не, реших, че няма нужда. Бяхме отцепили целия район и…

Мамка му!

Тя се обърна и се затича към рампата, като извади пистолета си. Изкрещя на най-близкия полицай:

— Тук беше! До крематориума. Бързо!

Сакс спря при старата тухлена сграда и забеляза отворена врата, водеща към улицата. Набързо претърсиха гробището, но от обект 522 нямаше следа. Тя излезе на улицата и се огледа. Коли, любопитни минувачи — десетки хора. Убиецът беше избягал.

Сакс се върна при рампата и не се изненада, когато видя хвърлена наблизо полицейска фуражка. До нея на стената имаше надпис: „Оставяйте ковчезите тук." Тя взе фуражката, прибра я в найлонов плик и се върна при колегите си. Сержантът изпрати полицаи из квартала да разпитват за очевидни. Сакс се върна при колата си. Разбира се, извършителят сигурно беше далече, но въпреки това тя не можеше да се отърси от тревогата — която се дължеше до голяма степен на факта, че убиецът не се уплаши, когато тя го видя, а спокойно остана на мястото си.

Най-много обаче я безпокоеше споменът за спокойния му глас — когато изричаше името й.

— Ще го направят ли? — нервно попита Райм, когато Лон Селито влезе в стаята.

Дебелият детектив се връщаше от мисия в центъра, на която трябваше да убеди капитан Малой и заместник-кмета Рон Скот да подкрепят измисления от криминолога „Експертен план".

— Не им хареса много. Разходите са много големи и…

— Глу-по-сти. Свържи ме с кметството.

— Чакай, чакай. Съгласиха се. Ще го направят. Исках само да кажа, че не бяха доволни.

— Трябваше от самото начало да кажеш, че са се съгласили. Не ме интересува колко са недоволни.

— Джо Малой ще ми се обади да каже подробности.

Около 21:30 вратата се отвори и Амелия Сакс влезе с уликите от убийството на пазача в гробището.

— Той беше там — каза от вратата.

Райм не разбра.

— Пет-двайсет и две. Беше на гробището. Гледаше ни.

— Стига, бе! — възкликна Селито.

— Докато се усетя, беше изчезнал.

Тя показа полицейската фуражка и обясни за дегизировката му.

— Защо, по дяволите, ще го прави?

— Информация — тихо отговори Райм. — Колкото повече знае, толкова по-силен става, а ние — по-уязвими…

— Търсихте ли свидетели? — попита Селито.

— Изпратихме момчетата от участъка. Никой нищо не е видял.

— Той знае всичко. Ние не знаем нищо.

Тя отвори кутията и криминалистът поглъщаше с поглед всяко пликче с улики, които изваждаше.

— Борили са се. Трябва да има добри микроследи.

— Да се надяваме.

— Говорих с Абрера, чистача. Каза, че през последния месец забелязал странни неща. Присъствената му ведомост била променена, на сметката му се появявали суми, които не е внасял.

Купър се намеси:

— Като случая с Йоргенсен. Кражба на самоличност.

— Не, не — измърмори Райм. — Обзалагам се, че Пет-двайсет и две го е подготвял за изкупителна жертва. Може би е смятал да инсценира самоубийство. Да остави бележка… Гробът е на жената и детето му, нали?

— Да.

— Ясно. Той е депресиран. Самоубива се. Оставя предсмъртно писмо, в което признава за всички престъпления. Ние прекратяваме разследването. Само че пазачът на гробището е осуетил плана му. Сега Пет-двайсет и две е притиснат. Не може отново да пробва този номер, защото вече очакваме инсценирано самоубийство. Ще трябва да опита нещо друго. Но какво?

Купър започна да изследва уликите.

— По фуражката няма косми, няма никакви микроследи… Но знаете ли какво открих? Частици от лепило.

— Отстранил е микроследите, преди да остави шапката — намръщи се Райм.

Обект 522 го изненадваше все повече и повече.

— От другото място! — възкликна Купър. — Близо до гроба. Намерих влакно. Подобно на нишките от въжето, което е използвал при предишното убийство.

— Браво! Какво има в него?

Купър приготви пробата и я анализира. След малко обяви:

— Така, открих две неща. По-обичайното е нафталин в инертна кристална форма.,

— Препарат срещу молци — обяви Райм; беше се натъквал на веществото преди години при едно разследване на отравяне. — Но трябва да е стар. — Обясни, че вместо нафталин вече се използват по-безвредни вещества. После добави: — А може да е внесен от чужбина. В много други страни изискванията за безопасност на продуктите за бита не са толкова строги.

— Има и още нещо. — Купър посочи на монитора, където беше изписана химична формула: Na(C^fHⁿNHSO²O). — И е свързано с лецитин, палмов восък, лимонена киселина.

— Какво, по дяволите, е това? — изръмжа Райм.

Купър провери в друга база данни.

— Натриев цикламат.

— Аха, изкуствен подсладител, нали?

— Точно така — отговори той и продължи да чете: — Службата по храните и лекарствата го е забранила преди трийсет години. Забраната все още се оспорва в съда, но от седемдесетте години насам не е произвеждано нищо с това вещество.

Мисълта на Райм направи няколко скока подобно на очите му, прескачащи между редовете на таблиците върху белите дъски.

— Стар картон. Плесен. Изсъхнал тютюн. Косъм от коса на кукла. Стара безалкохолна напитка. Нафталин. Какво, по дяволите, означава това? В антикварен магазин ли живее? Над такъв?

Продължиха да анализират: миниатюрно количество фосфорен сесквисулфид, основната съставка на кибрита; още прах от „Търговския център"; листа от дифенбахия, наречена още леопардова лилия. Обичайно стайно растение.

Имаше още частички от хартия, използвана в бележниците, вероятно два различни вида, защото имаше лека разлика в оцветителите. Нямаше как обаче да установят точния източник. Имаше още от лютата субстанция, която Райм бе намерил по ножа от убийството на филателиста. Този път следите бяха достатъчно, за да установят структурата и цвета.

— Това са люти чушки — обяви Купър.

Селито измърмори:

— Навремето беше достатъчно доказателство, че заподозреният живее в мексикански квартал. Сега лютите сосове са навсякъде. От вегетарианските ресторанти до малките супермаркети.

Единствената друга улика беше отпечатък от обувка в пръстта на един пресен гроб близо до мястото на убийството. Сакс предполагаше, че е от обект 522, защото изглеждаше, че е оставен от някого, който е тичал към изхода.

След проверка в архива за електростатични отпечатъци от обувки установиха, че убиецът носи силно износени „Скечърс", номер 44, не много стилен, но удобен модел, предпочитан от работници и туристи.

Телефонът на Сакс иззвъня и тя вдигна, Райм нареди на Том да запише в таблицата данните от току-що анализираните улики. Криминологът се загледа в таблото — вече имаха доста повече информация от онова, с което бяха започнали. Но пак не водеше наникъде.

ПРОФИЛ НА ОБЕКТ 522:

* Мъж;

* Вероятно пуши или живее/работи с пушачи или около източник на тютюн;

* Има деца или живее/работи в близост до такива, или има контакт с играчки;

* Интересува се от изкуство, монети?

* Вероятно бял или цветнокож с бледа кожа;

* Среден на ръст;

* Силен — способен да удуши жертвите;

* Разполага с устройства за замаскиране на гласа;

* Вероятно разбира от компютри; познава „Ауър уърлд". Други сайтове за запознанства?

* Взема трофеи от жертвите си. Садист?

* В жилището или на работното му място има тъмно и влажно помещение;

* Живее в/около Централен Манхатън?

* Яде бърза храна/люто;

* Живее близо до антикварен магазин?

* Носи обувки „Скечърс", номер 44.

ДЕЙСТВИТЕЛНИ УЛИКИ:

* Стар картон;

* Косъм от коса на кукла, найлон BASF В35;

* Тютюн от цигари „Таритън";

* Стар тютюн, не от „Таритън", неизвестна марка;

* Спори от плесен Стахиботрис хартарум;

* Прах от атаките над Световния търговски център, вероятно свидетелство, че живее/работи в Централен Манхатън;

* Чиле с люти чушки;

* Влакна от въже, съдържащи:

— цикламат от диетично безалкохолно (старо или чуждо);

— нафталин от препарат против молци (стар или чужд);

* Леопардова лилия (стайно растение, нуждае се от светлина);

* Следи от два различни бележника, жълти на цвят;

* Отпечатък от работна обувка „Скечърс", номер 44.

31

— Благодаря, че се съгласи да ме приемеш, Марк.

Заместник-директорът на отдел „Законов надзор" Марк Уиткъм се усмихна любезно. Пуласки си помисли, че много обича работата си, щом работи толкова до късно — малко след девет и половина. После обаче младият полицай осъзна, че и той още е на работа.

— Ново убийство? И същият човек го е извършил?

— Почти сме сигурни в това.

Младежът се намръщи:

— Съжалявам. Боже мой. Кога?

— Преди около три часа.

Бяха в кабинета на Уиткъм, който изглеждаше доста по-уютен от този на Стърлинг. И по-разхвърлян, което го правеше да изглежда много по-удобен. Уиткъм остави настрана бележника, в който записваше нещо и махна към един стол. Пуласки се настани, забеляза няколко семейни снимки на бюрото, няколко хубави картини на стените, а също дипломи и професионални сертификати. Спокойно огледа цялото помещение, изключително доволен, че Касъл и Джилеспи, лошите момчета на офиса, ги няма.

— Това жена ви ли е?

— Сестра ми.

Уиткъм се усмихна по особен начин, по който полицаят го беше виждал да се усмихва и преди. Означаваше, че темата е деликатна. Дали жена му беше починала?

Не, явно беше другата причина.

— Разведен съм. Тук имаме много работа. Трудно е да имаш семейство. — Младежът махна с ръка, имайки предвид ССД, предположи Пуласки. — Но работата е важна. Много важна.

— Разбира се.

След като се опита да намери Андрю Стърлинг, Пуласки се беше свързал с Уиткъм, който се съгласи да го приеме и да му даде присъствените ведомости за деня — за да видят кои от заподозрените са били на работа в часа на убийството в гробището.

— Имам кафе.

Пуласки забеляза, че Уиткъм е приготвил сребърен поднос с две порцеланови чаши на бюрото си.

— Спомних си колко много ти хареса.

— Благодаря.

Стройният мъж му наля.

Полицаят отпи глътка кафе. Беше хубаво. С нетърпение очакваше деня, когато финансовото му положение щеше да се подобри дотолкова, че да си купи кафемашина. Обожаваше да пие кафе.

— Всяка вечер ли работиш до късно?

— Много често. Законовите изисквания са доста строги в производствения сектор, но в информационната индустрия проблемът е, че никой не знае какво иска. Например щатските власти могат да печелят добри пари, като продават информация за шофьорските книжки. На някои места гражданите негодуват и тази практика е забранена. В други щати обаче няма никакъв проблем. На някои места, ако някой проникне в компютърната ти система, фирмата е задължена да предупреди онези, чиято информация е открадната, за каквито и данни да става дума. На други трябва да го направиш само ако е открадната финансова информация. Има щати, които не те задължават да го правиш изобщо. Пълна каша. Ние обаче трябва да следим всичко.

Като стана дума за прониквания в компютърната система, Пуласки се почувства гузен за кражбата на данните от свободното пространство на компютрите в ССД. Уиткъм беше говорил с него, преди да изтегли файловете. Дали щеше да заподозре нещо, ако Стърлинг открие кражбата?

— Ето. — Уиткъм му подаде двайсетина страници с информацията за присъствието на служителите през изминалия ден.

Пуласки ги прегледа, намери имената на заподозрените. Първо, забеляза, че Мигел Абрера си е тръгнал малко след пет часа. Сърцето му се разтуптя силно, когато случайно попадна на името на Стърлинг. Президентът на фирмата си беше тръгнал няколко секунди след Мигел, сякаш го е следил… После обаче осъзна, че е сгрешил. Анди Стърлинг си беше тръгнал тогава. Баща му бе излязъл по-рано — около четири часа — беше се върнал само преди половин час, вероятно след някоя бизнес вечеря.

Пуласки отново се ядоса на себе си, че не е прочел внимателно. Когато видя съвпадението в часовете на тръгване, бе готов веднага да телефонира на Райм. Как само щеше да се изложи. „Внимавай" — смъмри се мислено.

Оказа се, че от другите заподозрени Фарук Мамеда — отговорникът по техническата поддръжка, който работеше нощна смяна — е бил на работното си място по време на убийството. Техническият директор Уейн Джилеспи бе излязъл половин час преди Абрера, после се беше върнал в офиса в шест и бе останал още няколко часа. Пуласки леко се разочарова, че това изваждаше единия от двамата фирмени хулигани от списъка на вероятните извършители. Всички други си бяха тръгнали достатъчно рано, за да могат да проследят Мигел до гробището или да отидат преди него и да го причакат. Всъщност по време на убийството повечето служители си бяха тръгнали. Шон Касъл бе отсъствал през по-голямата част от следобеда, но преди половин час се беше върнал.

— Нещо полезно? — попита Уиткъм.

— Малко. Може ли да задържа списъка?

— Разбира се, вземи го.

— Благодаря.

Полицаят сгъна листата и ги прибра в джоба си.

— О, говорих с брат си. Ще бъде в града другия месец. Не знам дали ще ти е интересно, но си помислих, че мога да ви запозная. Може би ще дойдеш с твоя брат. Ще си разказвате случки от полицейския живот.

Уиткъм изведнъж се засрами, сякаш бе предложил нещо, което изобщо няма да се хареса на младия полицай. Пуласки го увери, че ченгетата обожават да си разказват случки от службата.

— Ако разследването е свършило дотогава — бързо добави Уиткъм. — Или как казвате в такива случаи?

— Приключено.

— Като в телевизионните сериали… Да, ако е приключено. Сега може би не е позволено да пиете бира със заподозрени.

— Ти не си заподозрян, Марк — засмя се Пуласки. — Но, да, вероятно е по-добре да изчакаме. Ще видя дали и брат ми ще може.

— Марк — чу се тих глас зад тях.

Пуласки се обърна и видя Андрю Стърлинг. Беше с черни панталони и бяла риза с навити ръкави. Той се усмихна добронамерено:

— Полицай Пуласки. Толкова често започнахте да идвате, че май трябва да ви назначим на договор.

Полицаят се усмихна засрамено.

— Не знаех, че пак ще идвате, полицай.

— Опитах се да се свържа с вас, но се включи телефонният ви секретар.

— Така ли? — Президентът на фирмата се намръщи. — А, да. Днес Мартин си тръгна рано. С какво можем да ви бъдем полезни?

Пуласки тъкмо смяташе да каже за присъствените ведомости, но Уиткъм бързо се намеси:

— Рон казва, че имало ново убийство.

— Не! Наистина ли? Същият човек?

Полицаят осъзна, че е допуснал грешка. Глупаво бе да върши нещо без знанието на Стърлинг. Не че смяташе президента на фирмата за виновен или се опитваше да скрие нещо от него, просто информацията му трябваше бързо — и честно казано, не искаше да се среща с Касъл и Джилеспи, което можеше да стане, ако беше поискал присъствените ведомости по официалния ред.

Сега обаче осъзна, че е получил информация за ССД от друг източник, а не от Андрю Стърлинг — което беше сериозен грях, ако не и престъпление.

Почуди се дали бизнесменът усети смущението му.

— Да, така мислим — отвърна. — Изглежда, че престъпникът е набелязал за жертва един от служителите на ССД, но в крайна сметка е убил случаен човек.

— Кой служител?

— Мигел Абрера.

Името беше познато на Стърлинг.

— Аха, от поддръжката. Той добре ли е?

— Добре е. Малко е уплашен, но нищо му няма.

— Защо е бил набелязан? Мислите ли, че знае нещо?

— Нямам представа.

— Кога е станало?

— Между шест и шест и половина.

Директорът се намръщи и около очите му се появиха фини бръчки.

— Хрумна ми какво може да се направи — заяви. — Трябва да вземете данните за работното присъствие на всички заподозрени. Така ще стесните търсенето.

— Аз…

— Аз ще се заема, Андрю — бързо се намеси Уиткъм и седна зад компютъра си. — Ще ги изтегля от „Личен състав". — Обърна се към Пуласки: — Няма да отнеме дълго.

— Добре — каза Стърлинг. — После ми кажете какво сте открили.

— Добре, Андрю.

Изпълнителният директор се приближи към Пуласки и го погледна в очите. Стисна силно ръката му.

— Лека вечер, полицай.

Когато Стърлинг излезе, Пуласки каза:

— Благодаря. Трябваше да питам първо него.

— Да, трябваше. Предположих, че си го питал. От всичко Андрю най-много мрази да го държат в неведение. Ако е осведомен, дори новините да са лоши, той е доволен. Досега познаваш само добрата страна на Андрю Стърлинг. Лошата не изглежда много по-различно. Но повярвай ми, има коренна разлика.

— Нали няма да си навлечеш неприятности заради мен?

Уиткъм се засмя:

— Не. Стига да не разбере, че съм изтеглил присъствените листи един час преди той да ми нареди.

Когато отиваха към асансьора, полицаят погледна назад. В дъното на коридора Андрю Стърлинг разговаряше с Шон Касъл. Директорът на отдел „Продажби" кимаше. Сърцето на Пуласки се сви. Стърлинг се прибра в кабинета си. Касъл се обърна и като бършеше очилата си с черното парцалче, погледна направо към Пуласки. Усмихна му се за поздрав. От изражението му личеше, че изобщо не е изненадан да го види.

Асансьорът дойде, вратата се отвори и Уиткъм махна на младия полицай да се качи.

Телефонът в лабораторията на Райм иззвъня. Рон Пуласки съобщи какво е научил от присъствените листи на заподозрените. Сакс записа информацията в таблицата на заподозрените.

Оказа се, че само двама са били на работа по време на убийството — Мамеда и Джилеспи.

— Значи може да е всеки от останалите шестима — измърмори Райм.

— Във фирмата нямаше почти никого — каза младият полицай. — Толкова късно малко хора работят.

— Не е нужно да стоят до късно — вметна Сакс. — Компютрите вършат цялата работа вместо тях.

Райм каза на Пуласки да се прибира при семейството си. Облегна главата си на инвалидната количка и се загледа към таблицата.

Андрю Стърлинг, президент, изпълнителен директор: алиби — на Лонг Айлънд, проверено. Потвърдено от сина му; алиби за убийството в гробището (според присъствения лист е бил в офиса);

Шон Касъл, началник на отдел „Маркетинг и продажби няма алиби;

Уейн Джилеспи, директор на Технически отдел: няма алиби; алиби за убийството в гробището (според присъствения лист е бил в офиса);

Самюел Броктън, директор на отдел „Законов надзор": алиби — от хотела потвърждават, че е бил във Вашингтон;

Питър Арлонсо-Кемпър, директор „Личен състав": алиби — с жена си, потвърдено (пристрастна);

Стивън Шредер, главен техник, дневна смяна: бил е на работа (според присъствения лист);

Фарук Мамеда, главен техник, нощна смяна: няма алиби; алиби за убийството в гробището (според присъствения лист е бил в офиса);

Клиент на ССД(?): чака се списък от Компютърния отдел на полицията;

Неизвестен извършител, работещ за Андрю Стърлинг (?).

Дали обаче обект 522 беше някой от тях? Райм отново си зададе този въпрос. Замисли се за онова, което му беше казала Сакс за понятието „примеси" в данните. Дали тези имена не бяха просто замърсяване? Разсейване, отвличане на вниманието?

Райм направи умела маневра с инвалидната количка и пак я обърна към таблиците. Нещо го безпокоеше. Какво?

— Линкълн…

— Шшшът.

Нещо, което беше чул или чел някъде. Не, едно разследване — отпреди много години. Малко му трябваше да се сети. Дразнеше го. Сякаш ухото го сърбеше, а не можеше да се почеше.

Купър го гледаше изпитателно. Това също го дразнеше. Той затвори очи.

Почти…

Да!

— Какво?

Явно бе изказал мислите си.

— Мисля, че разбрах. Том, нали си в час с попкултурата?

— Какво означава това, за бога?

— Четеш вестници, списания. Гледаш реклами. Цигарите „Таритън" произвеждат ли се още?

— Не съм пушач. Никога не съм пушил.

— „По-скоро ще се бия, отколкото да ги откажа" — обяви Лон Селито.

— Какво?

— Това беше една реклама през шейсетте. Човекът с насиненото око, сещаш ли се?

— Не си я спомням.

— Баща ми ги пушеше много.

— Още ли се произвеждат? Това ме интересува.

— Не знам. Но не съм ги виждал напоследък.

— Точно така. Другият тютюн, който намерихме, също беше стар. Значи, пушач или не, логично е да предположим, че колекционира цигари.

— Цигари ли? Що за колекционер е това?

— Не, не само цигари. Старото безалкохолно с изкуствен подсладител. Може би събира алуминиеви кутии или бутилки. Освен това нафталина, кибрита, куклите. Плесента, прахта от Кулите-близнаци. Не мисля, че живее в центъра на Манхатън. Мисля, че просто не е чистил от години… — Райм се изсмя мрачно. — Освен това за каква друга колекция разбрахме напоследък? Данни. Обект Пет-двайсет и две има мания да колекционира… Той е вещоман.

— Какво?

— Трупа вехтории. Никога нищо не изхвърля. Затова има толкова много стари неща.

— Да, мисля, че съм чувал за такива хора — измърмори Селито. — Побъркани. Откачени.

Навремето Райм беше разследвал смъртта на един вещоман, който бе загинал смачкан от купчина паднали книги — лежал притиснат два дни и издъхнал от вътрешни наранявания. Той описа причината за смъртта като „неприятна". Не се беше интересувал много от това болестно състояние, но знаеше, че в Ню Йорк има специална служба, която оказва психиатрични консултации на вещомани и защитава съседите им и тях самите от маниакалното им поведение.

— Да се обадим на нашия психолог.

— На Тери Добинс?

— Може би той познава някого от службата за консултации на вещомани. Ще го накарам да провери. И да дойде тук лично.

— В този час? — изненада се Купър. — Минава десет.

Райм не си даде труд да му отговори с една от любимите си реплики в такива случаи: „Ние не спим, защо да оставяме другите да спят?" Погледът му беше красноречив.

32

Линкълн Райм бе изпълнен с енергия за работа.

Том пак беше сготвил и макар че обикновено не отдаваше голямо значение на храната, криминологът обичаше сандвичите му с пилешко и домашно приготвен хляб.

— По рецепта на Джеймс Биърд — обяви болногледачът, макар че името на известния кулинар и автор на готварски книги не говореше нищо на Райм.

Селито налапа един сандвич и си взе друг за вкъщи, преди да излезе. („По-хубави са дори от тези с риба тон" — обяви.) Мел Купър помоли да запише рецептата на хляба за Грета.

Сакс седеше на компютъра и пращаше писма. Райм тъкмо смяташе да я попита какво прави, когато на вратата се позвъни.

След малко Том въведе Тери Добинс, полицейския психолог, когото Райм познаваше от години. Беше малко по-плешив и по-закръглен от първата им среща — когато бяха разговаряли с часове в онзи ужасен период веднага след нещастния случай, оставил криминалиста парализиран. Лекарят все още имаше онзи добродушен, проницателен поглед, който Райм помнеше, и същата успокояваща, неиздаваща укор усмивка. Криминологът гледаше скептично на психологичното профилиране и предпочиташе твърдите научни факти, но не можеше да не признае, че Добинс много му е помагал със съвети при не едно разследване.

Психологът поздрави всички, взе чаша кафе от Том и отказа храна. Седна до количката на Райм.

— Предположението ти, че убиецът е вещоман, е добро. Мисля, че си на вярна следа. Първо, нека да ти кажа, че се обадих в консултационната служба и оттам провериха всички известни вещомани в града. Не са много и най-вероятно не е един от тях. Изключих жените. От мъжете повечето са твърде възрастни или инвалиди. Единствените двама, които отговарят на функционалния профил, са на Статън Айлънд и в Бронкс, но по време на убийството в неделя са били със социални работници или с роднини.

Райм не се изненада. Обект 522 беше твърде хитър, за да не е заличил следите си. Все пак се беше надявал поне на малък напредък. И отново се оказаха в задънена улица. Райм се намръщи.

Добинс само се усмихна. Това беше тема, която бяха обсъждали още преди години. По отношение на личния си живот Линкълн винаги се стараеше да сдържа гнева и тревогата си. При проблеми от професионално естество обаче не пропускаше да им даде израз.

— Мога обаче да ви дам някои полезни насоки — продължи психологът. — Нека първо да ви разкажа за вещоманията. Това е форма на обсесивно-компулсивно разстройство, възникващо, когато пациентът се сблъска с конфликт или напрежение, с което не може да се справи емоционално. Много по-лесно е да се фокусира върху определен тип поведение, отколкото върху основния проблем. Честото миене на ръце и броенето са симптоми на заболяването. Също и трупането на безполезни вещи.

По принцип е рядко явление човек, вманиачен по трупането на вещи, да е опасен за околните. Има, разбира се, рискове за здравето — развъждане на гризачи и насекоми, плесени и опасност от пожар — но по принцип вещоманите искат просто да бъдат оставени на мира. Живеят заобиколени от колекциите си и ако могат, никога не излизат от къщи.

Вашият човек обаче е странен случай. Комбинация от нарцисизъм, антисоциално поведение и вещомания. Ако иска нещо — монети, картини или сексуално удовлетворение — той трябва да го получи. На всяка цена. Не се спира пред убийство, стига да му помогне да придобие някакъв предмет или да защити колекцията си. Дори бих си позволил да предположа, че убийствата го успокояват. Живите хора го стресират. Те го разочароват, изоставят го. Неживите предмети обаче — вестници, кутии от пури, бонбони, дори трупове — могат да се складират в скривалището ти; те никога няма да те предадат… Предполагам, че не се интересувате от факторите в детството му, които са довели до развитието на този синдром.

— Не особено, Тери — отговори Сакс и се усмихна на Райм, който поклати глава.

— Първо, трябва му пространство — продължи Добинс. — Много пространство. При тези цени на имотите, трябва да е или много находчив, или много богат. Вещоманите обикновено живеят в големи стари къщи. Никога под наем. Не могат да понесат мисълта, че хазаинът има право да навлезте в личното им пространство. Най-често боядисват стъклата на прозорците в черно или ги облепят с хартия. Така се изолират от външния свят.

— Колко пространство? — попита Сакс.

— Много стаи, стаи и пак стаи.

— Някои от хората в ССД би трябвало да са доста заможни — отбеляза Райм. — Ръководните кадри.

— Така. Ако работи на такъв висок пост, извършителят би трябвало да води двойствен живот. Наричаме ги „таен" живот и „фасада". Той има нужда от външния свят — за да увеличава колекцията си и да я поддържа. Затова трябва да се държи като обикновен човек. Вероятно има втора къща или ако е само една, част от нея, която да изглежда нормално. О, сигурно предпочита да живее в тайното си скривалище. Но ако стои само там, хората ще започнат да забелязват. Затова би трябвало да разполага с жилище, което прилича на дома на всеки друг с неговото социално-икономическо положение. Двете жилища са свързани или разположени в близост едно до друго. Може би приземният етаж е нормален, а колекцията е на горния. Или в мазето… Колкото до поведението му, във фасадния живот вероятно играе роля, противоположил на истинския му характер. Да предположим, че истинският обект Пет-двайсет и две е злобен и заядлив. Пред други хора той ще се представя като уравновесен, спокоен, зрял, учтив човек.

— Възможно ли е да се представя за бизнесмен?

— О, разбира се. Сигурно много добре изпълнява ролята си. Защото така се налага. Това го ядосва, изпълва го с омраза. Знае обаче, че ако не го прави, съкровището му ще бъде застрашено, а той не може да позволи такова нещо.

Добинс погледна таблиците и кимна:

— Така, забелязвам, че се чудите дали има деца. Дълбоко се съмнявам. Може би просто колекционира играчки. Това също идва от детството му. Освен това не е женен. Рядко се срещат вещомани, които да са семейни. Манията му да колекционира е твърде силна. Не би искал да дели времето и пространството си с друг — пък и честно казано, трудно може да си намери партньорка, която толкова да го обича, че да го търпи.

Сега за тютюна и кибрита. Той събира кутии от цигари и кибрити, но дълбоко се съмнявам, че пуши. Повечето вещомани трупат големи количества вестници и списания, леснозапалими предмети. Този престъпник не е глупав. Никога не би рискувал да причини пожар, защото така би унищожил колекцията си. Или най-малкото, ще се издаде, когато дойдат пожарникарите. Освен това вероятно няма особен интерес към монети или картини. Пристрастен е към колекционирането само за себе си. Няма значение какво колекционира.

— Значи вероятно не живее близо до антикварен магазин, така ли?

Добинс се изсмя:

— Точно на такъв прилича домът му. Но, разбира се, без купувачи… Е, не се сещам за друго. Само трябва да ви предупредя, че е опасен човек. От това, което ми казахте, разбирам, че вече няколко пъти сте осуетили плановете му. Това го вбесява. Готов е да убие всеки, който застраши съкровището му. Без да се замисля. Каквото и да кажа по тази тема, ще е слабо.

Благодариха му. Добинс им пожела късмет и си тръгна. Сакс актуализира профила на обекта въз основа на наученото от психолога.

ПРОФИЛ НА ОБЕКТ 522:

* Мъж;

* Вероятно непушач;

* Неженен и няма деца;

* Вероятно бял или цветнокож с бледа кожа;

* Среден на ръст;

* Силен — способен да удуши жертвите;

* Разполага с устройства за замаскиране на гласа;

* Вероятно разбира от компютри; познава „Ауър уърлд". Други сайтове за запознанства?

* Взема трофеи от жертвите си. Садист?

* В жилището или на работното му място има тъмно и влажно място;

* Яде бърза храна/люто;

* Носи обувки „Скечърс", номер 44;

* Вещоман, страда от ОКР;

* Вероятно има „таен" живот и „фасада";

* Фасадата му е противоположност на истинския му характер;

* Жилище: не живее под наем, вероятно има две различни жизнени пространства — едно нормално и едно тайно;

* Стъклата на прозорците му вероятно са облепени или боядисани;

* Склонен към насилие, когато събира неща за колекцията си или чувства, че е застрашена.

— Нещо полезно? — попита Купър.

Райм само сви рамене.

— Какво мислиш, Сакс? Възможно ли е да е някой от онези, които разпита в ССД?

Тя се замисли.

— Според мен Джилеспи е най-близо. Той се държеше твърде странно. Касъл обаче е най-хитрият — умее да си създава добра фасада. Арлонсо-Кемпър е женен, което според Тери го изключва от списъка. Не разговарях с техниците. Рон ги е виждал.

Телефонът иззвъня и на екрана се изписа номерът на абоната. Беше Лон Селито, от дома си, но вероятно още работеше по експертния план, който с Райм бяха измислили по-рано.

— Команда, вдигни телефона… Лон, какво става?

— Всичко е готово, Линк.

— Къде сме?

— Гледай новините в единайсет и ще разбереш. Аз си лягам.

Райм затвори и включи телевизора в ъгъла на лабораторията.

Мел Купър му пожела лека нощ. Събираше куфарчето си, когато компютърът му изпиука. Той погледна монитора.

— Амелия, имаш писмо.

Тя отиде да види.

— От Щатската полиция на Колорадо ли е? За Гордън? — попита Райм.

Сакс не каза нищо, но вдигна вежди, докато четеше дългия документ. Зарови пръсти в дългата си червена коса, вързана на опашка, и започна да се чеше.

— Какво има?

— Трябва да тръгвам — отговори тя и стана бързо.

— Сакс? Какво има?

— Не е свързано с разследването. Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

След тези думи излезе, оставяйки след себе си чувство за тайнственост, ефирно като аромата на лавандула от сапуна, който й беше станал любим в последно време.

Разследването на обект 522 вървеше бързо, но полицаите винаги трябва да лавират и между различни проблеми в личния си живот.

Ето защо сега Сакс стоеше смутена пред входа на малката къща в Бруклин, недалеч от собствения й апартамент. Вечерта беше приятна. Лек ветрец, ухаещ на люляк и мокра слама, танцуваше около нея. Приятно щеше да е, ако поседи на тротоара или на стълбището пред къщата, вместо онова, което се канеше да направи.

Онова, което трябваше да направи.

„Боже, мразя да правя това."

Пам Уилоуби се показа на вратата. Носеше анцуг и косата й беше вързана на опашка. Говореше с друго от децата в приемното семейство, също тийнейджърка. Лицата им имаха онова дяволито и в същото време невинно изражение, което подрастващите момичета носят като грим. Около тях лудуваха две кучета: Джаксън, малката болонка, и много по-големият, но също толкова палав бриар, Космическия каубой, който живееше с приемните родители на Пам.

Полицайката и момичето понякога се срещаха тук, когато отиваха на кино или за сладолед. Лицето на Пам обикновено грейваше, щом видеше Сакс.

Не и тази вечер.

Сакс слезе от колата и се облегна на топлия капак. Пам взе Джаксън и отиде при нея.

— Извинявай, че идвам толкова късно.

— Няма проблем — предпазливо отвърна момичето.

— Как са домашните?

— Домашни като домашни. Някои са добре, други са скапани.

Училището си беше същото, както по времето на Сакс.

Тя погали кучето и Пам го притисна ревниво. Често правеше така с нещата си. Никога не позволяваше друг да й носи чантата с учебниците или торбите с покупки. Сакс предполагаше, че толкова неща са й били отнети, че сега се стремеше да задържи всичко, което притежава.

— Добре. Какво има?

Нямаше начин да започне по-внимателно този разговор.

— Говорих с приятеля ти.

— Кой приятел?

— Със Стюарт.

— Какво! — извика Пам.

Под светлината, процеждаща се между листата на близкото гинково дърво, тревогата, която се изписа върху лицето й, беше очевидна.

— Трябваше да го направя.

— Не, не трябваше.

— Пам… Тревожех се за теб. Накарах един приятел в управлението да го провери.

— Не!

— Исках да видя дали няма някоя скрита тайна.

— Нямаш право!

— Така е. Но го направих. И преди малко получих отговора.

Сакс почувства как стомахът й се свива. Сама срещу убийци или с двеста километра в час по шосетата… това беше детска игра. Много повече се страхуваше сега.

— И какво, да не би да е престъпник? — сопна се Пам. — Сериен убиец? Терорист?

Амелия се подвоуми. Искаше й се да докосне ръката на момичето, но не го направи.

— Не, миличка. Но е… женен.

Пам смаяно примигна.

— Женен…

— Съжалявам. Жена му също е учителка. В частно училище в Лонг Айлънд. И има две деца.

— Не! Сбъркала си!

Пам бе стиснала юмрука на свободната си ръка толкова силно, че мускулите сигурно я боляха. Очите й се изпълниха с гняв, но не личеше голяма изненада. Сакс се почуди какви моменти се опитва да си спомни Пам. Може би Стюарт й беше казал, че няма домашен телефон, а само мобилен. Или пък я бе помолил да му пише на специален имейл адрес, а не на официалния.

Пък и вкъщи е такава бъркотия. Не искам да я виждаш. Нали съм учител. Толкова сме разсеяни… Трябва да наема чистачка.

Момичето промълви:

— Сигурно е грешка. Сбъркала си го с друг.

— Преди малко бях у тях. Попитах го и той ми призна.

— Не, не е вярно! Лъжеш! — Очите на Пам проблеснаха, на лицето й се изписа хладна усмивка, която прониза като с нож сърцето на Сакс. — Същата си като майка ми! Когато не искаше да направя нещо, тя ме лъжеше! Също като теб сега.

— Пам, никога не съм…

— Всеки иска да ми отнеме нещо! Няма да ти позволя! Обичам го и той ме обича, няма да ми го вземеш!

Завъртя се и стискайки силно кученцето, тръгна към къщата.

— Пам! — Сакс се задави. — Миличка, недей…

Преди да влезе, Пам се обърна за момент и погледна назад, косата й се развя, тялото й бе напрегнато като метална статуя. Амелия Сакс се радваше, че светлината от входа не й позволи да види очите на момичето — нямаше да понесе омразата, което знаеше, че излъчват.

Мисълта за фиаското на гробището ме изгаря като жив въглен.

Мигел 5465 трябваше да умре. Ченгетата трябваше да го получат забучен като пеперуда върху кадифена възглавничка. Да кажат „случаят е приключен" и всичко щеше да е наред.

Обаче не. Тази пеперуда отлетя. Не мога да пробвам с друго инсценирано самоубийство. Те научиха нещо за мен. Получиха ново знание…

Успокой се… Но с годините ми става все по-трудно да се владея.

Отмених някои транзакции за вечерта (смятах да отпразнувам самоубийството) и сега се прибирам в моя Килер. Съкровищата ми ме успокояват. Разхождам се из ухаещите стаи и прегръщам няколко предмета. Трофеи от различни транзакции през последната година. Допирът на изсъхнала плът, нокти и кичури коса ми носи такава утеха.

Чувствам се уморен. Сядам пред картината на Харви Прескът и я гледам. Хората от семейството също ме гледат. Както при всички портрети очите им те следят, където и да си.

Утешаващо. И малко зловещо.

Може би една от причините да харесвам картините му е, че тези хора са измислени от него. Не са обременени със спомени, които да ги изнервят, да не им дават сън нощем, да ги карат да скитат по улиците, за да събират съкровища и трофеи.

Ах, спомени…

Юни, петгодишен. Татко ме слага на коляното си, оставя незапалената си цигара и ми казва, че не съм тяхно дете. „Взехме те, защото те искахме, много силно те искахме и те обичаме, въпреки че не си наш роден син, разбираш ли?…" Не съвсем, не разбирам. Гледам го втренчено. Мама бърше потните си ръце с хартиена салфетка. Мънка, че ме обичала като собствено дете. Не, обичала ме повече, макар че не разбирам защо. Звучи като лъжа.

Тате тръгва за второто място, на което работи. Мама отива да се погрижи за другите деца, оставяме да размишлявам сам. Чувствам се, сякаш са ми отнели нещо. Но не знам какво. Поглеждам през прозореца. Тук е красиво. Планини, зеленина, чист въздух. Но аз предпочитам стаята си и се затварям в нея.

Август, седемгодишен: Тате и мама се карат. Най-голямата от нас, Лидия, плаче. „Не си отивай, не си отивай, не си отивай…" Аз се подготвям за най-лошото, запасявам се. С храна и центове — хората никога не забелязват, когато им изчезне някой цент. Нищо не може да ми попречи да ги колекционирам, сто трийсет и четири долара в лъскави или потъмнели медни монети. Крия ги в кутии в килера си…

Ноември, седемгодишен. Тате се връща от мястото, където е бил един месец „да гони проклетите долари", както обича да се изразява. (С Лидия се усмихваме, когато и той се усмихва.) Пита къде са другите деца. Мама му казва, че не може да се грижи за всички.

„Абе, ти можеш ли да смяташ? Какво си мислиш, по дяволите? Хващай телефона и се обаждай в социалното. "

„Тебе те нямаше“ — проплаква тя.

С Лидия не знаем какво става, но не е на добро.

В килера си имам двеста петдесет и два долара в монети по един цент, трийсет и три консерви домати, осемнайсет от други зеленчуци, дванайсет пакета спагети, които изобщо не обичам да ям, но въпреки това ги държа. Това са всичките ми ценни неща.

Октомври, деветгодишен. Мама говори по телефона със социалното. Отново спешно настаняване при приемни семейства. Вече сме девет. С Лидия помагаме. Тя е на четиринайсет и знае как да се грижи за по-малките. Лидия моли тате да купи кукли на момичетата — защото тя никога не е имала, а е важно — но той казва: „Как да крънкам социалното за пари, ако харча за боклуци?"

Май, десетгодишен. Прибирам се от училище. С част от събраните центове купих кукла на Лидия. Нямам търпение да видя реакцията й. Само че виждам, че съм забравил вратата на килера отворена. Тате е в килера и отваря кутиите. Монетите лежат като мъртви войници на бойното поле. Той напълва джобовете си и взема кутиите. „Крадецът губи всичко." Започвам да плача, уверявам го, че съм намерил монетите. „Чудесно — триумфално заявява тате. — Аз също ги намерих, значи са мои… Точно така, младежо. Можеш ли да отречеш? Не можеш. Леле, това са почти петстотин кинта. " И взема цигарата иззад ухото си.

Искате ли да разберете какво е някой да ти отнеме нещата, войниците ти, куклите ти, центовете ти? Просто затворете уста и стиснете носа си с пръсти. Точно така се чувстваш и не можеш да останеш дълго в това състояние, защото ще се случи нещо ужасно.

Октомври, единайсетгодишен. Лидия си тръгна. Без дори да остави бележка. Не е взела куклата. Четиринайсетгодишният Джейсън идва от поправителния дом да живее с нас. Една нощ нахълтва в стаята ми. Иска да спи в леглото ми (моето е сухо, а неговото — не). Аз лягам на мокрото. И така всяка нощ през този месец. Оплаквам се на тате. Той ми казва да си затварям плювалника. Казва ми, че им трябват пари, а получават допълнително за хлапета с ЕУ, като Джейсън и… Замълчава. Дали има предвид и мен? Не знам какво е ЕУ. Все още.

Януари, дванайсетгодишен. Мигащи червени светлини. Мама плаче, другите осиновени деца плачат. Изгарянето на ръката на тате е болезнено, но пожарникарят казва, че за щастие газта за запалки, с която е бил пропит матракът, не се е запалила бързо. Ако било бензин, щял да изгори жив. Докато го отвеждат с мрачен поглед под навъсените вежди, Джейсън крещи, че нямал представа как шишето с газ и кибритът са се озовали в ученическата му чанта. Не го бил направил, не бил той! И не бил закачил той онези снимки на хора, изгорели живи, в класната стая.

Тате крещи на мама: „Гледай какво направи!"

„Ти искаше бонуса!" — крещи му тя.

Бонуса за деца с ЕУ.

„Емоционални увреждания", вече знам какво е.

Спомени, спомени… Ах, с някои колекции спокойно бих се разделил, бих ги хвърлил в контейнера, ако можех.

Усмихвам се на мълчаливото семейство, на семейството на Прескът. После отново се замислям върху основния проблем — те.

Сега съм по-спокоен, тревогата е намаляла. Уверен съм, че като лъжливия ми баща, като уплашения Джейсън Стрингфелоу, отведен от полицията, като шестнайсетичните, пищящи в кулминацията на транзакция, моите преследвачи — те — скоро ще бъдат мъртви, прах. Пък аз ще продължавам да живея щастливо с моето двуизмерно семейство и моите съкровища тук, в Килера.

Моите войници, данните, скоро ще влязат в битка. Аз съм като Хитлер в бункера си в Берлин, когато е заповядал на телохранителите си от СС да посрещнат врага. Те са загинали, а данните са безсмъртни.

Наближава 23:00. Часът на новините. Трябва да разбера какво знаят те за убийството в гробището. Включвам телевизора.

Предават „на живо" от кметството. Заместник-кметът Рон Скот, мъж с осанка, обяснява, че полицията е създала специална оперативна група, за да разследва едно изнасилване и убийство отпреди няколко дни и извършено тази вечер друго убийство в едно гробище в Куинс. Двете престъпления изглеждали свързани.

Скот представя полицейски инспектор Джоузеф Малой, който „ще даде повече подробности".

Само че той не дава никакви подробности. Показва фоторобот на извършителя, който прилича на мен, колкото на още поне двеста хиляди други мъже в града.

Бял или цветнокож със светла кожа? Моля ви се!

Малой предупреждава хората да внимават:

— Подозираме, че извършителят използва методи за кражба на самоличност, за да се добере до жертвите си.

Да притъпи вниманието им.

„Внимавайте — предупреждава той, — с хора, които не познавате, но имат информация за покупките ви, банковите ви сметки, плановете ви за отпуска, пътните ви глоби."

— Дори за дреболии, на които обикновено не обръщате внимание.

В града току-що бил пристигнал експерт по информационно управление и безопасност от университета „Карнеги Мелън". Идните дни доктор Карлтън Соумс щял да помага на следователите, като ги съветва по въпросите на кражбите на самоличност. Смятат, че така най-лесно ще разкрият престъпника.

Соумс е типичен рошльо от някое градче в Средния Запад, който изненадващо се е оказал умен. Смутена усмивка. Костюм, леко изкривена на една страна вратовръзка. Позамазани очила, което личи от несиметричните им отблясъци. А колко ли е износена тази венчална халка? Доста, мога да се обзаложа. Прилича ми на ония мухльовци, които се женят млади.

Той мълчи и гледа журналистите и камерите като уплашено животно. Капитан Малой продължава:

— Във време, когато кражбите на самоличност зачестяват и последствията стават все по-тежки, ние сериозно приемаме задълженията си да защитаваме жителите на този град.

Репортерите скачат като озверели, засипват заместник-кмета, капитана и смаяния преподавател с въпроси, които и третокласник може да измисли. Малой се въздържа да коментира. „Следствена тайна" е основното му извинение.

Заместник-кметът Рон Скот уверява обществеността, че градът не е опасен и полицията прави всичко за сигурността на гражданите. Пресконференцията свършва бързо.

Връщаме се на обикновените новини, ако могат така да се нарекат. Развалени зеленчуци в Тексас. Някаква жена на капака на джип при наводнение в Мисури. Президентът бил настинал.

Изключвам телевизора и отивам в моя тъмен Килер, като се чудя как е най-добре да извърша тази транзакция.

Изведнъж ми хрумва нещо. Толкова е очевидно, че не ми се вярва. Но изненада, само три телефонни обаждания са достатъчни — до хотели около „Полис Плаза" 1 — за да открия къде се е регистрирал доктор Карлтън Соумс.