Обект № 522

ВТОРНИК, 24 МАЙ

33

Амелия Сакс дойде рано.

Линкълн Райм обаче се беше събудил още по-рано. Не можа да спи добре от мисли за двете настоящи разследвания — тук и в Англия. Сънува също братовчед си Артър и чичо Хенри.

Сакс влезе в стаята за тренировки, където Том тъкмо наместваше криминологът в инвалидната количка, след като Райм бе направил седем километра на велоергометъра — част от програмата с упражнения за подобряване на физическата му форма, в случай че един ден се наложи мускулите му отново да поемат ролята си от механичните системи, поддържащи сега жизнените му процеси. Сакс пое щафетата от Том, който слезе да направи закуска. Характерно за връзката им беше, че Райм отдавна бе загубил всякакви притеснения, когато тя му помагаше в сутрешните процедури, които за мнозина биха изглеждали неприятни.

Амелия беше спала в апартамента си в Бруклин, затова сега той я осведоми за новото развитие по случай 522. Виждаше обаче, че е разсеяна. Когато я попита защо, тя бавно въздъхна и отговори:

— Тревожа се за Пам.

Разказа, че приятелят на Пам се оказал бившият й учител. Освен това бил женен.

— Не… — Райм присви очи. — Съжалявам. Горкото дете. — Първото, което му хрумна да направи, бе да заплаши този Стюарт и да го накара да остави момичето на мира. — Имаш полицейска значка, Сакс. Използвай я. Ще си подвие опашката. Или ако искаш, аз ще му се обадя.

Тя обаче не смяташе, че това е правилният подход.

— Опасявам се, че ако съм твърде настоятелна или подам сигнал за него, тя ще се отчужди. Но ако не направя нещо, може много да страда. Боже мой, ами ако иска да има бебе от него? — Зачопли ожесточено палеца си. Спря. — Ако й бях истинска майка, щеше да е друго. Тогава щях да знам как да реагирам.

— Нима?

Сакс се замисли, после се усмихна тъжно:

— Е, може би не… Тези родителски грижи. Би трябвало всяко дете да върви с упътване за употреба.

Тя го закара в спалнята, където закусиха. Сакс му слагаше в устата. Както салона и лабораторията долу, тази стая сега изглеждаше много по-уютно, отколкото когато Сакс влезе за пръв път в нея. Тогава обзавеждането беше спартанско, единствената украса на стените бяха стари плакати с репродукции на картини, обърнати обратно, за да служат като импровизирани бели табла за първото им съвместно разследване. Сега плакатите бяха залепени от правилната страна и имаше нови, с картини, които Райм харесваше — импресионистични пейзажи и капризни сцени от градския живот на художници като Джордж Инес и Едуард Хопър. След закуската Сакс седна до инвалидната количка и хвана дясната му ръка, която наскоро бе възвърнала известна сетивност и способност за движение. Той чувстваше допира на пръстите й, макар че усещането беше странно, леко забавено спрямо реакцията на неувредените нерви на врата и лицето му. Сякаш ръката й бе водна струйка, гъделичкаща кожата му. Искаше му се да стисне с пръстите си нейните. И усещаше, че и тя има такова желание. Тишина. Райм обаче чувстваше, че Сакс иска да говори още за Пам, затова мълчеше, чакаше тя да продължи разговора. Загледа се в соколите-скитници на перваза на прозореца му, винаги нащрек, напрегнати, женската — по-едра. Бяха като малки кълба от мускули, готови за действие. Соколите ловуват денем, а сега имаха и малки за изхранване.

— Райм?

— Какво?

— Още не си му се обадил, нали?

— На кого?

— На братовчед си.

Аха, не било за Пам. Не му беше хрумнало, че може да си мисли за Артър Райм.

— Не. Не съм.

— Има ли нещо, което не си ми казал? Доскоро дори не подозирах, че имаш братовчед.

— Не съм ли ти споменавал за него?

— Не. Говорил си много за чичо Хенри и леля Пола. Но не за Артър. Защо?

— Винаги сме толкова заети. Няма време за разговори.

Той се усмихна; тя — не.

Дали да й каже? Райм се колебаеше. Първата му реакция бе да не й казва. Защото обяснението миришеше на самосъжаление. А това беше отрова за Линкълн Райм. Въпреки това тя заслужаваше да знае. Така е в любовта.

В засенченото пространство, където сферите на два живота се пресичат, някои основни неща — капризи, предпочитания, страхове, гняв — не могат да се скрият. Такъв е договорът.

Затова й разказа.

За Адриана и Артър, за адския студ в деня на техническия панаир и лъжите по-късно, за срама от криминалистичното изследване на корвета и дори за идеята му за годежен подарък — парчето бетон от зората на атомния век. Сакс кимаше и той се изсмя мислено. Защото знаеше какво си мисли: „Е, какво толкова? Малко юношеско увлечение, малко изневяра, малко любовна мъка. Малък калибър в арсенала на престъпленията срещу личността. Как може нещо толкова банално да развали такова силно приятелство?"

Били сте като братя…

— Джуди каза, че с Блейн сте им ходили на гости, нали? Явно сте си оправили отношенията.

— О, да. Оправихме ги. Онова бе само момчешко увлечение. Адриана беше красавица… впрочем беше висока и червенокоса. — Сакс се засмя и той допълни: — Но не си струваше да си разваляме приятелството заради нея.

— Значи има още нещо, така ли?

Райм се подвоуми. Но все пак й разказа:

— Малко преди злополуката отидох в Бостън. — Отпи глътка кафе със сламка. — Изнасях лекция на международна конференция по криминалистика. След като свърших представянето си, отидох в бара и една жена се приближи. Бивша преподавателка в Масачузетс. Фамилното ми име й направило впечатление. Каза, че преди години преподавала на студент със същата фамилия. Артър Райм. Дали случайно не сме роднини?

Казах й, че ми е братовчед. Разказа ми нещо интересно, което Артър направил. Когато кандидатствал в техническия институт, не представил есе, а научна статия. Била блестящо написана. Оригинална идея, добро изпълнение, щателно изследване… О, ако искаш да направиш комплимент на някой учен, Сакс, кажи му, че изследването му е щателно. — Райм замълча за няколко секунди. — Както и да е, преподавателката го посъветвала да поправи статията и да я публикува в научно списание. Артър обаче така и не го направил. След това не се били виждали и тя се интересуваше дали е продължил да води научни изследвания в тази област.

Стана ми любопитно. Попитах я на каква тема е била статията. Жената беше запомнила цялото заглавие „Биологични ефекти на някои наночастици"… О, и между другото, Сакс, бях я написал аз.

— Ти?

— Това беше статията за проекта ми на техническия панаир. Спечели второ място в щата. Беше доста оригинална идея, трябва отбележа.

— Артър я е откраднал.

— Да. — Дори сега, след толкова години, отново го обзе гняв. — Но това не е всичко.

— Кажи ми.

— След конференцията онова, което бях научил от нея, не ми излизаше от главата. Обадих се в комисията по приемане на Масачузетския институт. Пазеха всички кандидатстудентски документи на микрофилми. Изпратиха ми копие от моите. Молбата ми за приемане беше с моя подпис. Но всичко, изпратено от училището, от кабинета за кандидатстудентски консултации, беше преправено. Арт се беше добрал до училищното ми досие и го беше променил. Беше писал в дипломата ми „много добър", вместо „отличен", колкото имах. Беше написал фалшиви препоръки със сдържани отзиви. Звучаха шаблонно. Може би бяха препоръките, които той е получил от учителите си. Препоръката от чичо Хенри липсваше.

— Махнал я е?

— Освен това беше сменил есето ми с някаква глупост от рода на „Защо искам да уча в Масачузетс". Дори бе добавил няколко крещящи правописни грешки.

— О, съжалявам. — Тя стисна по-силно ръката му. — Тази Адриана е работила в консултационния кабинет, нали? Значи тя му е помогнала.

— Не. Отначало и аз така си помислих. Открих я и й се обадих. — Той се засмя. — Говорихме си за живота, за семействата ни, за децата й, за кариерата. После за миналото. Каза ми, че през цялото време се питала защо така неочаквано съм прекратил връзката ни. Казах й, че съм си помислил, че е решила да излиза с Артър… Това я изненада. Отговори ми, че нямало нищо такова. Само му помагала с документите за кандидатстване. Ходил няколко пъти при нея в кабинета, но говорили само за училище. Гледал примерни есета, училищни характеристики. Казал, че неговият консултант бил некадърник, а много искал да влезе в добър колеж. Помолил я да не казва на никого, особено на мен; срамувал се, че трябва да моли за помощ, затова няколко пъти се срещали тайно. Тя още се чувстваше виновна, че ме е излъгала заради Арт.

— Издебнал я е да отиде до тоалетната или да свърши нещо и е подправил досието ти.

— Точно така.

Артър никога не е правил нищо лошо на никого. Не е способен…

Грешиш, Джуди.

— Сигурен ли си? — попита Сакс.

— Да. Защото веднага след като приключих разговора с Адриана, се обадих на Артър.

Райм си спомняше разговора почти дума по дума.

Без поздрав. Направо:

— Защо, Артър? Кажи ми защо.

Мълчание. Чуваше се само дишането на Артър.

Макар че бяха минали десетилетия, братовчед му веднага се досети за какво става дума. Не попита откъде знае. Не се престори, че не разбира.

Отговорът: веднага да пристъпи в атака. Артър ядосано изпелтечи:

— Добре, искаш ли да знаеш отговора, Линкълн? Ще ти кажа. Наградата за Коледа.

Райм не разбра:

— Каква награда?

— Онази, която баща ми ти даде на Бъдни вечер, когато бяхме последна година в гимназията.

— Бетонното парче ли? От стадиона „Стагфийлд"? — Той се намръщи. — Какво имаш предвид?

Явно със сувенира, имащ значение само за шепа хора на света, беше свързана и друга драма.

— Падаше се по право на мен! — закрещя братовчед му, сякаш той беше ощетеният. — Татко ме е кръстил на човека, който е ръководил атомния проект. Знаех, че пази парчето за спомен. Знаех, че ще ми го подари, когато завърша гимназия или колежа. Това беше моят подарък за дипломирането! Мечтаех си за него от години!

Линкълн нямаше думи. Вече бяха зрели мъже, а се караха като деца за някое списание с картинки или бонбон.

— Той даде единственото, което беше важно за мен. Даде го на теб.

Гласът на братовчед му трепереше. Дали плачеше?

— Артър, аз само отговорих на няколко въпроса. Беше игра.

— Игра ли?. Каква е тази игра? Беше Бъдни вечер! Трябваше да пеем коледни песни или да гледаме някой сълзлив филм по телевизията. Но не. Не! Баща ми превърна празника в една шибана класна стая. Беше ужасно! Досадно. Но никой нямаше смелостта да възрази на великия професор.

— За бога, Арт, вината не беше моя! Аз само спечелих наградата. Не съм ти откраднал нищо.

Братовчед му се изсмя:

— Така ли мислиш? Не ти ли е хрумвало, че може би си ми откраднал нещо?

— Какво?

— Помисли! Може би… бащата.

Артър замълча, задъхваше се.

— Какво говориш?

— Ти ми открадна бащата! Питал ли си се защо никога не съм искал да участвам в училищните състезания? Защото ти беше заел тази ниша. Ами в науката? Ти беше другият син, не аз. Ти ходеше на лекциите му в университета. Ти му помагаше в изследванията.

— Ти си луд… И тебе те е канил да ходиш на лекциите му. Сигурен съм.

— Веднъж ми беше достатъчно. Той ме подложи на кръстосан разпит, докато ми се доплака.

— Той подлагаше на кръстосан разпит всички, Арт. Затова беше толкова добър преподавател. Измъчваше те с въпроси, докато се сетиш сам за правилния отговор.

— Да, но някои от нас никога не се сещаха за правилния отговор. Аз бях добър. Но не бях велик. А синът на Хенри Райм трябваше да е велик. Но той не страдаше от това, защото имаше теб. Робърт отиде в Европа. Мари замина за Калифорния. Но дори тогава той не ме искаше. Искаше теб!

Другият син…

— Не съм искал тази роля. Не съм се опитвал да те изместя.

— Нима? О, господин Невинен. Не си знаел нищо, а? Просто случайно минаваше през къщи дори когато мен ме нямаше. И може би не си го канил да идва да те гледа на състезанията? И още как. Отговори ми. Кого от двамата би искал за баща: моя или твоя? Баща ти някога хвалил ли те е? Викал ли е за теб от трибуните? Вдигал ли е одобрително вежди, когато се представиш добре?

— Това са глупости! — изкрещя Райм. — Може да съм бил близък с баща ти, но ти какво направи? Ти ме провали! Можеха да ме приемат в Масачузетс. Но ти ме опропасти! Целият ми живот се преобърна. Ако не беше ти, всичко щеше да бъде различно.

— И аз мога да кажа същото за теб, Линкълн. Мога да кажа същото… Опитвал ли си някога да се сближиш с твоя баща? Как мислиш, че се е чувствал да има син като теб, сто пъти по-умен от него? Син, който никога не е до него, защото предпочита компанията на чичо си. Даде ли поне веднъж шанс на Теди?

Райм тресна слушалката. Това беше последният им разговор. Няколко месеца по-късно стана злополуката и той се парализира.

Всичко щеше да бъде различно…

След като разказа на Сакс, тя отбеляза:

— Значи затова нито веднъж не е дошъл да те види след злополуката.

Той кимна:

— След нещастния случай единственото, което можех да правя, беше да лежа и да си мисля, че ако Арт не беше подменил документите ми, щях да вляза в Масачузетския институт и може би щях да специализирам в Бостънския университет, да постъпя в бостънската полиция или пак да дойда в Ню Йорк, но вероятно нямаше да се озова на местопрестъплението в метрото и…

— Ефектът на пеперудата. Нещо малко в миналото оказва съдбовно влияние върху бъдещето.

Райм кимна. Знаеше, че Сакс му съчувства и го разбира, но предпочита да не мисли какво е щяло или е нямало да се случи: дали сега щеше да може да ходи и да води нормален живот, дали това, че е инвалид, не му помагаше да бъде по-добър криминалист… и разбира се, дали сега щяха да се познават?

Такава беше Амелия Сакс.

Райм се усмихна леко:

— Странното, Сакс, е…

— Че в думите му имаше нещо вярно?

— О, да. Моят баща като че ли никога не ме забелязваше. Не ме провокираше, както правеше чичо ми. Аз наистина се чувствах като син на чичо Хенри. И ми харесваше.

Даваше си сметка, че може би подсъзнателно наистина се е стремял да бъде постоянно до шумния, жизнерадостен Хенри Райм. Спомняше си десетки случаи, когато се беше срамувал, че баща му е толкова свит.

— Това не е извинение за стореното от Артър — отбеляза Сакс.

— Не, не е.

— И въпреки това…

— Ще кажеш, че е минало толкова време, станалото — станало, толкова вода е изтекла…

— Нещо такова. — Тя се усмихна. — Джуди каза, че е питал за теб. Сигурно съжалява. Трябва да му простиш.

Били сте като братя…

Райм погледна съблазнителните форми на неподвижното си тяло. Вдигна очи към лицето й.

— Ще докажа, че е невинен — каза тихо. — Ще го изкарам от затвора. Ще му върна живота.

— Не е същото, Райм.

— Може би. Но повече не мога да направя.

Сакс понечи да каже още нещо, може би отново да настоява на своето, но темата за Артър Райм и миналите му прегрешения остана на заден план, защото телефонът иззвъня и на монитора се появи номерът на Лон Селито.

— Команда, вдигни телефона… Лон. Къде си?

— Здравей, Линк. Искам само да ти кажа, че компютърният ни експерт идва към вас.

Човекът му изглеждаше познат, помисли си портиерът — кимна му учтиво и излезе от хотел „Уотър Стрийт".

Портиерът също му кимна.

Човекът говореше по телефона и спря до вратата, встрани от пътя на влизащите и излизащите хора. Говореше с жена си, досети се портиерът. После тонът му се промени:

— Пати, миличко…

Дъщеря. След кратък разговор за училищния футболен мач съпругата явно отново се обади, защото мъжът заговори с по-сериозен, но все пак изпълнен с любов глас.

Портиерът познаваше този тип хора. Женен от петнайсет години. Верен на съпругата си, нетърпелив да се върне вкъщи с цяла торба безвкусни, но избрани с любов подаръци. За разлика от някои други гости — бизнесмените, които идваха с венчална халка на пръста, но излизаха на вечеря без нея. Или пийналите бизнесдами, отиващи към асансьора в компанията на някой здравеняк (те никога не сваляха венчалните си халки; нямаше нужда).

„Опитният портиер забелязва тези неща — мислеше си той. — Мога да напиша цяла книга за това."

Въпросът обаче не преставаше да го измъчва: „Откъде ми е познат?"

В този момент човекът каза:

— Гледа ли ме? Бил съм гвоздеят на новините? И мама ли ме е гледала?

Гледали го. Дали беше звезда от телевизията?

„Чакай, чакай. Сега ще се сетя…"

Да, точно така. Снощи, по телевизията. Да — този тип беше някакъв професор или доктор по нещо. Слоун… или Соумс. Компютърен експерт от някой известен университет. Оня, за когото Рон Скот, заместник-кмет или какъвто беше там, толкова говореше. Професорът помагаше на полицията за разследването на изнасилването и убийството от неделя и някакво друго престъпление.

Лицето на учения придоби сериозно изражение:

— Да, мила, не се тревожи. Нищо няма да ми се случи.

Затвори и се огледа.

— Хей, господине — извика портиерът. — Гледах ви по телевизията.

Професорът се усмихна стеснително:

— Наистина ли? — Изглежда, че се засрами от вниманието, което му оказват. — Извинете, а можете ли да ми кажете, как да стигна до „Полис Плаза" 1?

— Ето натам е. На около пет пресечки. До кметството: Лесно ще я намерите.

— Благодаря.

— Успех.

Портиерът се загледа към една приближаваща се лимузина, щастлив, че е разменил няколко думи с поредната дребна знаменитост. Щеше да разкаже на жена си за това.

Някой го блъсна и един мъж излезе покрай него. Дори не го погледна, камо ли да се извини.

„Задник" — помисли си портиерът, като гледаше грубиянина, отдалечаващ се бързо, с наведена глава, след професора. Портиерът обаче си замълча. Колкото и да бяха груби, човек свиква. Може би тоя беше приятел на някой от гостите или пък следващата седмица щеше да отседне в хотела. Дори можеше да е някой от управата, който те изпитва.

„Търпи и мълчи. Това е правилото."

Професорът от телевизията и невъзпитаният задник бързо бяха забравени, когато портиерът слезе на тротоара, за да отвори вратата на лимузината. Успя добре да надникне в деколтето на гостенката; беше по-хубаво от бакшиш, макар че тя със сигурност щеше да му пусне нещо, нямаше съмнение.

Ех… можеше да напише книга за това.

34

Смъртта е нещо толкова елементарно.

Не разбирам защо хората така усложняват нещата. Във филмите например. Не съм любител на трилърите, но съм гледал доста. Понякога, когато изляза с някоя шестнайсетична, за да разсея скуката, за да поддържам фасадата или защото смятам да я убия по-късно, отиваме на кино. По-удобно е, отколкото на ресторант, защото не се налага да говориш много. Тогава гледам филма и си мисля: „Какво, по дяволите, показват на екрана? Какви са тези измислени начини за убиване?"

Защо трябва да използваш жици и електроника, сложни оръжия и планове, когато можеш да се промъкнеш зад някого и да го пребиеш с чук за трийсет секунди?

Елементарно. Ефикасно.

Не се заблуждавайте обаче, ченгетата са хитри (и по ирония ССД и „Инър-съркъл" доста им помагат). Колкото по-сложен е планът, толкова по-голяма е опасността да оставиш нещо, по което да те открият, или някой да те види.

Днес моят план за този шестнайсетичен, когото следвам по улиците на Долен Манхатън, е самата елементарност.

Вече не мисля за провала вчера и съм въодушевен. Имам нова мисия и тя ще добави още нещо към колекцията ми.

Следвайки жертвата, заобикалям шестнайсетични отляво и отдясно. Гледай ги само… Пулсът ми се ускорява. Главата ми започна да пулсира при мисълта, че самите тези шестнайсетични са колекции — на своето минало. Повече информация, отколкото можем да съберем. Все пак ДНК не е нищо друго освен база данни за телата ни и генетичното ни развитие в продължение на хилядолетия. Ако можехме да я включим в компютър, колко ли информация щяхме да източим? „Инър-съркъл" щеше да заеме цял град.

Зашеметяващо…

Но да не се разсейвам. Заобикалям една млада шестнайсетична, подушвам парфюма, който си е сложила тази сутрин в апартамента си на Стейтън Айлънд или в Бруклин в жалък опит да изглежда стилна, но е постигнала само евтина съблазнителност. Приближавам се зад жертвата, допирът на пистолета ме успокоява. Знанието е силно оръжие, но има и други, не по-малко ефективни.

— Ало, професоре, виждам раздвижване.

— Ъхъм — отговори Роланд Бел.

Гласът му прозвуча от радиостанцията в полицейския микробус, където Лон Селито и Рон Пуласки чакаха в засада с няколко полицаи от специалния отряд.

Бел, нюйоркски детектив, който от време на време работеше с Райм и Селито, отиваше от хотел „Уотър Стрийт" към „Полис Плаза" 1. Сега вместо дънки, работна риза и спортно яке носеше измачкан костюм, за да изиграе ролята на измисления професор Карлтън Соумс.

Или, както се беше изразил с провлачения си севернокаролински акцент: „Червейче на кукичка."

Бел прошепна по микрофончето на ревера си, добре скрит като миниатюрната слушалка в ухото му:

— На какво разстояние?

— На петдесетина крачки зад теб.

— Ъхъм.

Бел беше главният изпълнител в експертния план, който Линкълн Райм бе измислил въз основа на натрупаната информация за обект 522.

— Няма да се хване на компютърния капан, но умира от желание да получи повече информация — бе заявил криминологът. — Сигурен съм. Трябва ни друг вид капан. Да организираме пресконференция и да го подмамим да се покаже. Ще обявим, че сме наели външен експерт и ще поставим някого под прикритие.

— Ако гледа телевизия — измърмори Селито.

— О, със сигурност ще гледа новините, за да разбере как водим разследването. Особено след случая на гробището.

Трябваше им човек, който не е свързан с разследването на случай 522 — Роланд Бел беше винаги на линия, стига да не работеше по друга задача в момента. Райм се обади на един познат в университета „Карнеги Мелън", където няколко пъти беше изнасял лекции. Разказа му за убийствата и ръководството на учебното заведение, което беше прочуто с дейността си в областта на компютърните системи за сигурност, се съгласи да му помогне. Включиха в сайта на университета информация за доктор Карлтън Соумс.

Родни Шарнек подготви фалшиво професионално резюме за Соумс и го разпрати до няколко научни сайта в Интернет, после направи личен сайт на самия Соумс. Селито резервира стая за професора в хотел „Уотър Стрийт", организира пресконференция и всички зачакаха обект 522 да се хване на въдицата.

И той явно се хвана.

Преди малко Бел излезе от „Уотър Стрийт" и като се престори, че говори по телефона, спря за няколко минути пред хотела, за да привлече вниманието на престъпника. Екипът за наблюдение бе забелязал друг мъж да излиза веднага след Бел и да тръгва след него.

— Познат ли ти е от ССД? От заподозрените в списъка ли е? — попита Селито Пуласки, който седеше до него и се взираше в монитора.

Четирима цивилни детективи със скрити видеокамери се движеха на около една пресечка зад Бел.

В тълпата обаче лицето на убиеца не се виждаше добре.

— Може да е някой от техниците. Или, странно, прилича малко на самия, Андрю Стърлинг. Или, не, по-скоро походката наподобява неговата. Не съм сигурен. Съжалявам.

Изпотен в горещия микробус, Селито избърса лицето си. Наведе се към микрофона.

— Добре, професоре, Пет-двайсет и две се приближава. Вече е на петнайсетина метра зад теб. Носи тъмен костюм и тъмна вратовръзка. Държи куфарче. По походката му личи, че е въоръжен.

Повечето полицаи със стаж на улицата умеят да преценяват по позата и походката дали даден човек е въоръжен.

— Ясно — лаконично отговори Бел, който носеше два пистолета и можеше да си служи еднакво добре и с дясната, и с лявата ръка.

— Ох, дано да успеем този път — измърмори Селито. — Добре, Роланд, действай.

— Ъхъм.

Райм и Селито се съмняваха, че обект 522 ще застреля професора на улицата. Какво щеше да постигне с това убийство? Райм предполагаше, че убиецът ще се опита да отвлече Соумс, да го разпита какво е известно на полицията и едва тогава да го убие или пък да го заплаши и да го принуди да спре разследването. Според плана Роланд Бел трябваше да се отклони от оживената улица, за да даде възможност на престъпника да действа. Тогава щяха да го заловят. Селито бе набелязал един строеж, подходящ за целта. Голяма част от тротоара беше заградена за пешеходци, освен това оттам можеше да се мине по-напряко за „Полис Плаза" 1. Бел мина покрай табелата „Затворено" и продължи покрай строежа, където щеше да се загуби от поглед след десетина-петнайсет метра. В другия край имаше скрит отряд, който щеше да се включи, когато обект 522 наближи.

Детективът зави надясно, прекрачи ограничителната лента и продължи по прашния тротоар. В микробуса зазвуча какофония от парни чукове и сонди.

— Виждам те, Роланд — каза Селито, след като един от техниците до него превключи на друга камера за наблюдение. — Гледаш ли, Линк?

— Не, Лон. Гледам „Танцувай със знаменитостите". С Джейн Фонда и Майки Руни.

— Казва се „Танцувай със звездите", Линк.

В гласа на Райм прозвуча напрежение:

— Да видим дали Пет-двайсет и две ще завие след него. Или ще се откаже?… Хайде, хайде…

Селито премести мишката и кликна два пъти. Мониторът се раздели на две и на едната половина се появи образ от друга камера. Улицата се виждаше под различен ъгъл: Бел, сниман в гръб, се отдалечаваше. Любопитно оглеждаше строежа, както би направил всеки случаен минувач. След няколко секунди зад него се появи обект 522, вървеше на разстояние и също се оглеждаше, макар че очевидно не се интересуваше от строителните дейности — проверяваше за свидетели или полицаи.

Спря за момент и отново се огледа. После започна да скъсява дистанцията.

— Добре, слушайте. Всички да внимават — извика Селито. — Тръгва към теб, Роланд. След около пет секунди ще те изгубим от поглед, затова бъди нащрек. Разбрано?

— Да — спокойно отвърна Бел.

Сякаш отговаряше на барман, който го е попитал дали иска чаша за бирата, или ще пие от бутилката.

35

Роланд Бел не беше толкова спокоен, колкото се опитваше да покаже.

Вдовец с две деца, хубава къща в предградията и приятелка в Щата на катранените хълмове, на която почти се беше решил да предложи брак… всички тези подробности от личния живот бяха голямо неудобство, когато изпълняваш ролята на примамка в операция под прикритие.

Въпреки това не можеше да не изпълни дълга си — особено когато се опитваха да хванат престъпник като този, изнасилвач и убиец, от онези, които Бел особено мразеше. Пък и нямаше нищо против малко адреналин.

„Всеки намира своя път" — бе философията на баща му и Роланд я беше приел като основна в професионалния си живот.

Сакото му бе разкопчано, ръката му — готова на ръкохватката на любимия му пистолет, образец от най-доброто на италианската оръжейна промишленост. Беше доволен, че Лон Селито най-после млъкна. Искаше да чува ясно стъпките на убиеца, а шумът от машините беше твърде силен. Въпреки това, когато напрегна слуха си, Бел чу стъпки зад себе си.

На трийсетина крачки.

Макар че не ги виждаше, нито те него, знаеше, че момчетата от ударния отряд са някъде напред, зад следващия ъгъл. Планът беше да хванат обект 522 веднага щом сметнат, че е безопасно и наоколо няма случайни минувачи. Тази част от тротоара още се виждаше частично от главната улица и строежа, затова предполагаха, че убиецът няма да нападне, преди Бел да стигне до позицията на отряда. Той обаче се приближаваше по-бързо, отколкото очакваха.

Бел все пак се надяваше, че нападателят ще изчака няколко минути — ако се стигне до стрелба, имаше опасност някой от строителите или минувач да пострада.

Мислите му обаче бяха прекъснати от две неща, които чу едновременно: шума от стъпките на обект 522, който се затича след него, и веселото бърборене на испански на две жени (едната — буташе бебешка количка), които излязоха от задния вход на сградата, покрай която Бел минаваше точно в този момент. Момчетата от отряда бяха отцепили улицата от другата страна, но явно никой не се беше сетил да предупреди портиерите на жилищните сгради, чиито задни входове бяха от тази страна.

Бел погледна назад. Двете жени бяха застанали точно между него и убиеца, който го гледаше решително и тичаше към него с пистолет в ръка.

— Имаме проблем! Цивилни между нас. Заподозреният е въоръжен! Повтарям, въоръжен е. Действайте!

Бел посегна към пистолета си, но едната жена видя престъпника и оръжието му, изпищя и скочи назад, като се блъсна в детектива и го повали на земята. Той изпусна пистолета. Убиецът примигна смаяно и застина на място, очевидно изненадан, че професорът е въоръжен, но бързо се окопити и насочи оръжието си към Бел, който тъкмо посягаше за втория си пистолет.

— Не! — изкрещя престъпникът. — Не мърдай!

На детектива не му оставаше друго, освен да вдигне ръце. Чу гласа на Селито от слушалките:

— Отрядът ще е при теб след трийсет секунди, Роланд.

Убиецът изкрещя на жените да се махат и те побягнаха, после пристъпи напред и насочи пистолета към гърдите на Бел.

„Трийсет секунди" — помисли си детективът.

Сториха му се цяла вечност.

Капитан Джоузеф Малой отиваше от покрития паркинг към сградата на „Полис Плаза" 1. Ядосваше се, че още не са му докладвали за акцията с детектив Бел. Знаеше, че Селито и Райм отчаяно се опитват да заловят този убиец, и неохотно се беше съгласил на фалшивата пресконференция. Това беше сериозно нарушение на процедурите и той се чудеше какви ще бъдат последствията, ако планът не успее.

По дяволите, щеше да има последствия, дори да успеят. Едно от основните правила в политиката бе: Не се ебавай с журналистите. Особено в Ню Йорк.

Тъкмо посягаше към мобилния си телефон, когато почувства нещо да се опира в гърба му. Решително и целенасочено. Дуло на пистолет.

Не, не…

Сърцето му се разтуптя.

— Не се обръщайте, капитане — каза спокоен глас. — Ако се обърнете, ще видите лицето ми, а тогава ще трябва да ви убия. Разбрахте ли?

Говореше като образован човек, което кой знае защо изненада Малой.

— Чакайте…

— Разбрахте ли ме?

— Да. Недейте…

— На следващия ъгъл ще завиете надясно по онази уличка и ще продължите да вървите.

— Ама…

— Нямам заглушител, но дулото е достатъчно близо до тялото ви и никой няма да разбере откъде е дошъл гърмежът, а пък аз ще изчезна още преди да паднете на земята. Куршумът ще мине през тялото ви и в тази навалица със сигурност ще улучи още някого. Нали не искате това?

— Кой сте вие?

— Знаете кой съм.

Джоузеф Малой живееше с работата си и след убийството на жена му при опит за грабеж професията му се беше превърнала в нещо повече от кариера — бе станала мания. Може вече да работеше в ръководството, на административен пост, но не бе загубил инстинктите, които бе развил по улиците на Южния централен участък преди години. Той веднага се досети:

— Пет-двайсет и две.

— Какво?

„Спокойствие — помисли си Малой. — Запази спокойствие. Когато си спокоен, владееш положението."

— Ти си онзи, който уби жената в неделя и пазача на гробището вчера.

— Какво е това „Пет-двайсет и две"?

— Работното название на случая. Неизвестен извършител номер пет-двайсет и две.

„Дай му някаква информация. Това ще го успокои. Поддържай разговора."

Убиецът се изсмя:

— Номер? Интересно. Сега завий надясно.

Малой мислеше трескаво: „Ако искаше да те убие, вече да го е направил. Явно иска информация или да те отвлече като заложник. Спокойно. Очевидно не смята да те убие — нали затова не искаше да видиш лицето му. Лон Селито каза, че го наричат „човекът, който знае всичко". Добре, опитай се да измъкнеш някаква информация за него, която да използваш.

Пробвай да го убедиш да те пусне.

Пробвай да притъпиш бдителността му дотолкова, че да успееш да го убиеш с голи ръце." Джо Малой беше напълно способен да го направи.

След неколкостотин метра обект 522 му заповяда да спре в една уличка. Сложи плетена шапка на главата му и я нахлупи върху очите му. Добре. Голямо облекчение. „Докато не мога да го видя, няма опасност." Престъпникът върза ръцете му с водопроводно тиксо, после го претърси. Притисна рамото му и го накара да се свре в багажника на кола.

Вътре беше задушно, неудобно и тясно. Малка кола. Добре. Не миришеше на изгоряло масло. Не друсаше. Отбелязано. Не миришеше на кожа. Отбелязано. Малой се опита да следи накъде завиват, но беше невъзможно. Ослушваше се за особени звуци: бръмчене на автомобили, думкане на пневматичен чук. Нищо характерно. Крякане на чайки, корабна сирена. „Е, това няма да ти помогне много да определиш къде се намираш. Манхатън е остров. Измисли нещо полезно!… Чакай! Скърцащото серво на колата. Това е интересно. Запомни го."

Спряха след двайсетина минути. Малой чу тракане от затваряща се врата на гараж, голяма, с ръждясали панти или колела. Багажникът рязко се отвори и го стресна. Лъхна го застоял, но хладен въздух. Той се опита да вдиша дълбоко през плетената шапка.

— Излизай.

— Искам да поговорим за някои неща. Аз съм капитан…

— Знам какъв си.

— Имам голямо влияние в полицията. — Малой беше доволен от себе си. Гласът му звучеше спокойно. Разумно. — Можем да измислим нещо.

— Излизай.

Обект 522 му помогна да стъпи на гладкия под.

Накара го да седне.

— Сигурен съм, че нещо те измъчва. Но аз мога да ти помогна. Кажи ми защо извършваш тези престъпления.

Тишина. Какво щеше да стане сега? Щеше ли да получи възможност за борба? Или да продължава да опитва с думи? Сигурно вече бяха забелязали, че е изчезнал. Селито и Райм може би са се досетили какво е станало.

Тогава чу шум.

Какво беше?

Няколко изщраквания, после металически глас. Убиецът изпробваше някакво записващо устройство.

Друг шум — тракане на метал, като от събиране на инструменти.

Накрая — обезпокоително тътрене на нещо метално по бетона. Убиецът издърпа стола си толкова близо, че коленете им се допряха.

36

Ловец на глави.

Бяха хванали един проклет ловец на глави.

Или „специалист по залавяне на отклонили се лица", както ги коригира човекът.

— Как, по дяволите, е станало? — попита Линкълн Райм.

— Сега проверяваме — отговори Лон Селито, застанал в прахоляка и жегата пред строителния обект.

Мъжът, който бе проследил Роланд Бел, седеше на тротоара с белезници на ръцете. Не беше официално арестуван. Всъщност не беше извършил никакво закононарушение — имаше разрешително за пистолета и се беше опитал да задържи човек, когото мислел за престъпник, обявен за издирване. Селито обаче бе толкова ядосан, че нареди да му сложат белезници.

Роланд Бел също говореше по телефона, опитваше се да разбере дали хората му са видели обект 522 някъде в района. Засега обаче никой от ударните екипи не беше забелязал човек, отговарящ на откъслечните сведения за убиеца.

— Може и да е в Тимбукту — провлачено измърмори Бел, като затвори телефона си.

— Слушайте… — опита се да недоволства ловецът на глави.

— Млък! — изкрещя дебелият детектив за четвърти път. Отново заговори на Райм: — Проследи Роланд, застигна го и изглеждаше, че се кани да го застреля. Оказа се обаче, че действа по сигнал. Помислил Роланд за някой си Уилям Франклин. Двамата си приличат. Франклин живее в Бруклин и не се явил на дело за нападение и притежание на оръжие. Агентът го издирва от шест месеца.

— Пет-двайсет и две е инсценирал всичко. Намерил е Франклин в системата и е изпратил ловеца на глави да го търси, за да отвлече вниманието ни.

— Знам, Линк.

— Някой да е видял нещо, което може да ни послужи? Някой да ни е наблюдавал?

— Не. Роланд разпита хората си.

Мълчание. След няколко секунди Райм попита:

— Как е разбрал за клопката?

Това обаче не беше основният проблем. Единственият въпрос, чийто отговор го интересуваше сега, беше:

— Какво, по дяволите, е намислил?

За глупак ли ме мислят?

Да не би да си мислят, че спя?

Вече знаят за доставчиците на знание. За прогнозирането на действията на шестнайсетичните въз основа на поведението им и поведението на другите около тях. Това понятие е неразделна част от живота ми много, много отдавна. Би трябвало всеки да го има предвид. Как ще реагира съседът ми, ако направя това и това? Как ще реагира, ако направя онова? Как ще реагира някоя жена, ако я водите към непозната кола и в същото време се смеете? Или ако мълчите и бъркате в джоба си за нещо?

Аз изучавам техните транзакции от момента, в който те се заинтересуваха от мен. Наблюдавам ги, анализирам ги. Някои от ходовете им бяха хитри — например, когато заложиха клопката, когато разгласиха пред всички в ССД и клиентите на фирмата за разследването, като се надяваха да се опитам да проникна в материалите за убийството на Майра 9834 в компютърната им система. Почти се бях хванал, оставаше ми да натисна един клавиш, но заподозрях, че нещо не е наред. Вече знам, че съм познал.

После пресконференцията. Е, тази транзакция миришеше на гнило още от самото начало. Не се вписваше в предсказуемите и утвърдени закономерности на поведение. Полицията и кметството да свикват пресконференция по това време на денонощието? Как не. Пък и компанията на подиума беше твърде странна.

Разбира се, можеше и да не е клопка — дори най-здравата логика и най-сигурните алгоритми за предсказване на поведението понякога грешат. Трябваше обаче да проверя по-внимателно. Не можех да говоря лично с някого от тях, дори под прикритие.

Затова направих онова, което умея най-добре.

Потърсих в килерите, погледнах мълчаливите данни през тайното ми прозорче. Научих повече за хората, които видях на подиума на пресконференцията: заместник-кметът Рон Скот и капитан Джоузеф Малой, човекът, който отговаряше за разследването срещу мен.

И третият, професорът. Доктор Карлтън Соумс.

Само дето… такъв нямаше.

Беше само примамка.

На Интернет сайта на университета „Карнеги Мелън" наистина имаше информация за професор Соумс. Имаше и негова лична страница. Автобиографията му удобно беше включена в различни сайтове в мрежата.

Няколко секунди обаче ми бяха достатъчни, за да разкодирам тези документи и да прегледам метаданните. Всичко за мнимия професор бе написано и публикувано вчера.

За глупак ли ме мислят?

Ако имах време, щях да науча точно кой е полицаят. Можех да отворя архива на телевизионния канал, да намеря материала за пресконференцията, да извадя кадър от записа и да направя биометрично сканиране на лицето на мнимия професор. После щях да сравня снимката с данните от архивите на Управлението по превозните средства, полицията, ФБР и да установя истинската самоличност на негодника.

Това обаче изискваше много работа и нямаше смисъл да го правя. Не ме интересуваше кой е. Трябваше ми само начин да отвлека вниманието на полицията и да открия Малой, който разполагаше с истинската информация за разследването.

Лесно намерих заповед за задържане на човек, който имаше някаква прилика с ченгето, играещо Карлтън Соумс — бял мъж около трийсетте. Най-лесното бе да се обадя на ловеца на избягали затворници, да се представя за познат на беглеца и да му кажа, че съм го видял около хотел „Уотър Стрийт". Описах как е облечен и бързо затворих.

Междувременно чаках в покрития паркинг близо до „Полис Плаза", където капитан Малой паркираше лексуса си (отдавна е трябвало да смени маслото и да регулира колелата) всяка сутрин между 7:48 и 9:02.

Забелязах врага точно в 8:35.

Последва отвличане, кратко пътуване до един изоставен склад в Уестсайд и с умело изкарване на различни метални инструменти успях да събера добра информация от тази забележително издръжлива база данни. Изпитвам неописуемо, по-добро от сексуално удовлетворение от мисълта, че съм се сдобил с една цяла нова колекция: имената на всички шестнайсетични, които ме преследват, на някои от хората, спретнати с тях, а също информация как те водят разследването.

Някои данни са изключително полезни. (Името Райм например. Това обяснява защо са по петите ми, вече разбирам.)

Войниците ми скоро ще тръгнат към тях, ще нахлуят в Полша, ще завземат Рурската област…

И както се надявах, добавих още нещо към колекцията си — всъщност това е един от любимите ми експонати. Би трябвало да почакам, докато се прибера в Килера, но не мога да устоя на изкушението. Изваждам малкия диктофон, връщам касетата и пускам записа.

Щастлива случайност: Улучвам мястото, където писъците на капитан Малой стават най-пронизителни. От тях дори мен ме побиват тръпки.

Събуди се от неспокоен сън, изпълнен с кошмари. Гърлото го болеше от гаротата, но най-мъчителна беше сухотата в устата му.

Артър Райм се огледа в мизерната, лишена от прозорци болнична стая. По-скоро килия в лазарета на Гробницата. Не се отличаваше много от неговата килия или от ужасното общо помещение, където едва не го бяха убили.

Влезе някакъв санитар или фелдшер, огледа празното легло и си записа нещо.

— Извинете — изхъхри Артър. — Може ли да говоря с някой лекар?

Санитарят го погледна — беше як негър. Артър изпадна в паника, помисли си, че е Антон Джонсън, откраднал униформа и дошъл да довърши започнатото…

Но не, човекът беше друг. Въпреки това очите му бяха сурови и задържа поглед върху Артър не по-дълго, отколкото ако гледаше мръсно петно на пода. После излезе, без да продума.

Мина половин час, Артър ту задрямваше, ту се сепваше. После вратата се отвори и той се стресна. Доведоха друг пациент. Бяха го оперирали. Един санитар го настани на леглото. Даде му чаша вода.

— Недей да гълташ. Само плакни устата и плюй.

Пациентът изгълта водата.

— Не, казвам ти…

Пациентът повърна.

— Кретен.

Санитарят му хвърли няколко хартиени кърпички и си излезе.

Оперираният заспа, стискайки салфетките.

Тогава Артър погледна през прозорчето на вратата. Отпред стояха двама: латиноамериканец и негър. Черният присви очи и се втренчи в Артър, каза нещо на другия, който също погледна за момент.

Нещо в стойката им подсказваше, че интересът им не е породен само от любопитство — това беше затворникът, когото Мик бе спасил.

Не, май се опитваха да запомнят лицето му. Защо?

И те ли искаха да го убият?

Отново го обхвана паника. Сигурно беше въпрос на време, докато успеят.

Той затвори очи, но после реши, че не трябва да заспива. Не смееше. Щяха да го нападнат, ако заспи; щяха да го нападнат, ако затвори очи; щяха да го нападнат, ако не следи внимателно всичко, всеки, всяка минута.

Сега страдаше повече от всякога. Джуди бе казала, че Линкълн може би е открил нещо, с което да докаже, че е невинен. Не знаеше какво и Артър нямаше как да знае дали братовчед му просто е оптимист, или наистина е открил конкретно доказателство, че са го арестували по погрешка. Тази отчаяна надежда го измъчваше. Преди да говори с Джуди, се беше примирил с ада, който го очакваше, и близката смърт.

Правя ти услуга, човек. Мамка му, ти и без това сам ще го направиш след месец-два… Сега спри да риташ…

Сега обаче, осъзнавайки, че свободата е реалност, примирението премина в паника. Той виждаше надежда, която можеше да му бъде отнета.

Сърцето му отново се разтуптя като полудяло.

Той натисна копчето за повикване на санитаря. Още веднъж.

Никаква реакция. След малко на прозорчето се появиха очи. Но не беше лекарят. Дали бе някой от затворниците, които беше видял по-рано? Не можеше да разбере. Очите го гледаха.

Опитвайки се да обуздае страха, който го пронизваше като електрически ток, Артър отново натисна копчето и този път не го пусна.

Пак никой не дойде.

Очите на прозорчето примигнаха веднъж и изчезнаха.

37

— Метаданни.

По телефона Родни Шарнек, полицейският компютърен специалист, обясняваше на Линкълн Райм по какъв начин обектът 522 може да е разбрал, че „експертът" е полицай под прикритие.

Сакс стоеше наблизо със скръстени ръце и дърпаше ръкава си. Тя напомни на криминолога какво бе научила от Калвин Гедес в „Лична неприкосновеност сега!":

— Това са данни за данните.

— Точно така — потвърди Шарнек, който чу коментара й. — Вероятно е видял, че съм написал биографията снощи.

— Мамка му! — измърмори Райм.

„Е, не можеш да предвидиш всичко — помисли си. После: — Но трябва, ако преследваш човек, който знае всичко." Вече втори план за залавянето му се проваляше.

Нещо повече. Бяха издали картите си. Точно както те бяха научили за плана му с инсценираното самоубийство, сега той знаеше как действат и можеше да се предпази от следващите им ходове.

Знанието е власт…

Шарнек добави:

— Накарах един познат в „Карнеги Мелън" да издири идентификационните номера на всички компютри, от които е влизано в сайта им тази сутрин. Пет-шест са базирани в Ню Йорк, но са от обществени компютри, няма как да открием кой ги е използвал. Два са от европейски сървъри, но те няма да ни съдействат.

Естествено.

— Вече имаме Информация от файловете, които Рон свали — от свободното пространство на сървъра в ССД. Останалото още се анализира. Данните бяха… — Шарнек замълча и вероятно реши да избегне жаргонния термин, защото каза: —…доста объркани. Но вече събрахме някои фрагменти. Изглежда, че някой наистина е сглобявал досиета и ги е отварял. Знаем и псевдонима му — това е кодово име или прякор в мрежата. „Бегача". Засега това е всичко.

— Някаква идея кой може да е? Служител, клиент, хакер?

— Не. Обадих се на един приятел в Бюрото и проверих техния архив за известни псевдоними и имейл адреси. Откриха около осемстотин с прякор „Бегача", но никой не е в района на Ню Йорк. По-късно ще узнаем повече.

Райм накара Том да запише псевдонима в списъка на заподозрените.

— Ще проверим в ССД. Да видим дали името ще е познато на някого.

— Ами списъка с клиентите от диска?

— Дадох да го прегледат ръчно. Програмата, която написах, не върши работа. Има твърде много данни: различни продукти, карти за градския транспорт и за таксуване на магистралите. Повечето фирми са изтеглили информация за жертвите, но статистически засега никой не се очертава като вероятен извършител.

— Добре.

Прекъснаха връзката.

— Опитахме се, Райм — каза Сакс.

Опитахме се… Той вдигна вежди!

Телефонът иззвъня и на дисплея се изписа „Селито".

— Команда, вдигни телефона… Лон, има ли…

— Линк.

Нещо не беше наред. Гласът му звучеше тревожно.

— Друга жертва?

Селито се изкашля, преди да отговори:

— Убил е един от нашите.

Райм напрегнато погледна Сакс, която несъзнателно се беше навела по-близо до микрофона.

— Кой? Кажи ни.

— Джо Малой.

— Не — прошепна Амелия.

Линкълн затвори очи и облегна главата си на количката.

— Разбира се. Това е бил капанът, Лон. Планирал е всичко. — Той понижи глас: — Много ли е зле?

— Какво имаш предвид? — попита Сакс.

Райм прошепна:

— Не го е убил веднага, нали?

Гласът на Селито потрепери:

— Не, Линк.

— Кажи ми! — рязко попита Сакс. — За какво става дума?

Райм я погледна. В очите й се четеше ужас, който и двамата чувстваха.

— Планирал е удара, защото е искал информация. Измъчвал е Джо, за да я получи.

— О, Боже!

— Така ли е, Лон?

Дебелият детектив въздъхна. Покашля се.

— Да. Трябва да кажа, че положението е доста лошо. Използвал е инструменти. От количеството кръв мога да съдя; че Джо е издържал дълго. Мръсникът го е довършил с куршум.

Лицето на Сакс почервеня от гняв. Стисна пистолета си.

— Джо имаше ли деца? — попита през зъби.

Райм си спомни, че жената на капитана бе загинала преди няколко години.

— Дъщеря му е в Калифорния — отговори Селито. — Вече й се обадих.

— Добре ли си? — попита Сакс.

— Не, не съм.

Гласът на Селито отново потрепери. Райм не си спомняше да е бил толкова разстроен.

Спомни си гласа на Джо Малой, когато му се обади, след като бяха „забравили" да го информират за разследването. Капитанът не се разсърди и ги подкрепяше, въпреки че бяха действали зад гърба му.

Поставяше служебния дълг на първо място.

Обект 522 го беше измъчвал и го беше убил, защото е търсил информация. Проклетата информация…

В този момент обаче Райм някак мобилизира каменното спокойствие, което криеше дълбоко в себе си. Безстрастност, която според някои означаваше, че душата му е увредена, но той вярваше, че му помага да си върши по-добре работата.

— Добре, знаете какво означава това, нали? — спокойно попита той.

— Какво? — искаше да разбере Сакс.

— Обявява ни война.

— Война ли? — обади се Селито.

— Предизвиква ни. Не смята да се крие. Не смята да бяга. Той ни казва да вървим по дяволите. Ще се бие. И мисли, че ще му се размине. Уби един от началниците ни. О, да. Това е обявяване на война. И сега знае всичко за нас.

— Може би Джо не му е казал — отбеляза Сакс.

— Казал му е. Държал се е смело, но накрая му е казал. — Райм не искаше да си представя какво е преживял капитанът, докато се е опитвал да мълчи. — Не можем да го обвиняваме… Но сега всички сме застрашени.

— Трябва да докладвам пред началството — каза Селито. — Искат да знаят къде сме сбъркали. От самото начало не харесваха плана.

— Сигурен съм в това… Къде е станало?

— В един склад. В Челси.

— Склад… идеално за страдащ от вещомания. Има ли някаква връзка с него? Може би е работил там. Нали си спомняте, че носи удобни работни обувки? А може би от данните е научил, че е празен? Искам да знам всичко за този склад.

— Аз ще проверя — намеси се Купър. Селито му каза подробности за склада.

— Освен това трябва да се направи оглед — каза Райм и погледна Сакс, която кимна.

След като детективът затвори, криминологът попита:

— Къде е. Пуласки?

— Трябва да дойде от инсценировката с Роланд Бел.

— Да се обадим в ССД. Искам да знам къде са били всички заподозрени по време на убийството на Малой. Искам потвърждение от свидетели. Интересува ме кой не е бил видян в офиса. И този „Бегач". Искам да знам всичко за него. Мислиш ли, че Стърлинг ще ни съдейства?

— О, със сигурност.

Сакс си спомни колко отзивчив беше Стърлинг през цялото време. Тя включи телефона на високоговорител и набра номер.

Един от секретарите вдигна и Сакс се представи.

— Добър ден, детектив Сакс. Аз съм Джеръми. С какво мога да ви помогна?

— Трябва да говоря с господин Стърлинг.

— За съжаление в момента не може да се обади.

— Много е важно. Беше извършено още едно убийство. На полицай.

— Да, чух по новините. Много съжалявам. Изчакайте за момент. Мартин тъкмо влиза.

Чу се тих разговор, после от високоговорителчето прозвуча друг глас:

— Детектив Сакс, Мартин се обажда. Съжалявам за убийството. Но господин Стърлинг не е във фирмата.

— Много е важно да говоря с него.

— Ще му предам при първа възможност — спокойно отговори асистентът.

— Не можете ли да ме свържете с Марк Уиткъм или Том О'Дей?

— Един момент, моля.

След кратка пауза младежът отново се обади:

— Съжалявам, Марк също го няма. Том е на съвещание. Оставих им съобщения. Имаме друго обаждане, детектив Сакс. Трябва да затварям. Наистина съжалявам за колегата ви.

— „Ти, която по света се луташ уморена, нима не осъзнаваш колко важна си за мене…"

Седнала на една пейка с лице към Ийст Ривър, Пам Уилоуби почувства, че сърцето й се свива, а дланите й започват да се изпотяват.

Погледна Стюарт Евърет, застанал зад нея, осветен от яркото слънце над Ню Джърси. Беше със синя риза, дънки, спортно яке и кожена чанта през рамо. Момчешкото му лице, гъстата кестенява коса, тънките устни, сякаш готови за усмивка, която рядко се появяваше.

— Здравей — каза тя весело.

Ядоса се на себе си, защото искаше гласът й да прозвучи строго.

— Здравей. — Той погледна на север, към основата на Бруклинския мост. — Фултън Стрийт.

— Стихотворението ли? Знам. „Преминаване с бруклинския ферибот".

От „Тревици", един шедьовър на Уолт Уитман. След като веднъж Стюарт Евърет спомена пред класа, че това е любимата му антология със стихотворения, тя си беше купила едно скъпо издание. Мислеше си, че така ще станат още по-близки.

— Не съм го преподавал в училище. Откъде го знаеш?

Пам не отговори.

— Може ли да седна?

Тя кимна.

Поседяха мълчаливо. Тя усети миризмата на одеколона му. Почуди се дали е подарък от жена му.

— Приятелката ти сигурно ти е казала за мен.

— Да.

— Хареса ми. Когато ми се обади първия път, леле… уплаших се да не ме арестува.

Пам се усмихна.

— Не беше доволна от положението — продължи Стюарт. — Но това е добре. Тя е загрижена за теб.

— Амелия е най-добрата.

— Не мога да повярвам, че е полицайка.

„Полицайка, която проверява гаджето ми… Все пак не е толкова лошо да живееш в заблуда — помисли си Пам. — Информацията е кофти нещо."

Той хвана ръката й. Прииска й се да се дръпне, но не можеше да го направи.

— Слушай, нека да го обсъдим.

Тя остана загледана в далечината; не й се стори добра идея да погледне кафявите му очи под тежките клепачи. Продължи да наблюдава реката и пристанището на другия бряг. Още имаше фериботи, но повечето бяха или частни, или товарни. Тя често седеше на брега и ги гледаше. Принудена да живее скрита дълбоко в горите на Средния Запад с лудата си майка и пасмина десни фанатици, Пам обожаваше реките и океаните. Бяха открити, свободни и постоянно в движение. Тази мисъл я успокояваше.

— Не бях честен с теб, знам. Но връзката ми с жена ми не е това, което изглежда. Вече не спя с нея. Не сме го правили отдавна.

„Това ли е първото, което един мъж казва в такива ситуации?" — почуди се Пам. Тя дори не се беше замисляла за секса, достатъчно й беше, че е женен.

— Не исках да се влюбвам в теб — продължи той. — Мислех, че ще сме само приятели. Но се оказа, че ти не си като другите момичета. Ти запали нещо в мен. Красива си, това се вижда, но също… също… много приличаш на Уигман. Нестандартна. Романтична. Поетична по свой начин.

— Имаш деца — не се сдържа момичето,

След кратко колебание той отвърна:

— Да, имам. Но ще ти харесат. Джон е на осем. Киара е в основното училище. На единайсет е. Прекрасни деца. Заради тях с Мери сме още заедно. Те са единствената причина.

Значи се казваше Мери. Пам тъкмо се чудеше.

Той стисна ръката й.

— Пам, не мога да те изгубя.

Тя се наклони към него, допирът на ръката му до нейната я успокояваше, усещаше приятната миризма на сухата му кожа и не се интересуваше кой му е купил афтършейва. Замисли се: „Може би рано или късно щеше да ми каже."

— Смятах да ти кажа. Кълна се. Просто събирах кураж. — Ръката му потрепери. — Виждах лицата на децата си и си мислех: „Не мога да разруша семейството си." После се появи ти. Най-невероятният човек, когото съм срещал… Бях самотен много, много дълго време.

— Ами празниците? — попита тя. — Исках да прекараме заедно Деня на благодарността и Коледа.

— Може би ще успея да се измъкна за единия от двата дни. Поне за няколко часа. Само трябва да се уговорим предварително. — Стюарт наведе глава. — Така стоят нещата. Не мога да живея без теб. Ако имаш търпение, ще направим така, че всичко да се уреди.

Тя се замисли за единствената нощ, която бяха прекарали заедно. Тайната нощ, за която никой не знаеше. Бяха преспали в жилището на Сакс, когато тя бе останала при Райм и целият апартамент беше на тяхно разположение. Вълшебна нощ. Искаше й се всяка нощ от живота й да бъде такава.

Пам стисна по-силно ръката му.

— Не мога без теб — прошепна той.

Примъкна се по-близо до нея на пейката. Всеки квадратен сантиметър на допир между телата им я успокояваше. Дори беше написала стихотворение за него, в което описваше привличането му като гравитационно — една от фундаменталните сили във Вселената.

Тя облегна главата си на рамото му.

— Обещавам, че никога повече няма да крия нещо от теб. Но моля те… трябва да продължим да се виждаме.

Тя си помисли за прекрасните моменти, които бяха преживели заедно, моменти, които на всеки друг биха се сторили незначителни, глупави.

Бяха несравними.

Успокоението, което получаваше от него, бе като топла вода върху рана, отмиваща болката.

Когато бягаха от полицията, Пам и майка й бяха живели със злобни мъже, които бяха готови да те ударят „за твое добро" и не продумваха пред жените и децата си, освен за да ги смъмрят или да ги накарат да мълчат.

Стюарт беше на вселени разстояние от тези чудовища.

— Само ми дай малко време — прошепна той. — Ще уредя нещата. Обещавам. Ще се виждаме, както преди… Слушай, имам идея. Знам, че обичаш да пътуваш. Другия месец в Монреал има среща на поети. Ще ти купя билет, ще ти наема стая. През деня можеш да слушаш лекциите, а вечерите ще сме заедно.

— О, обичам те. — Тя се наведе към лицето му. — Разбирам защо не ми казваше. Наистина.

Той силно стисна ръката й и я целуна по врата.

— Пам, толкова съм…

Тогава тя се отдръпна и притисна ученическата чанта до гърдите си като щит.

— Но не искам така, Стюарт.

— Какво?

Тя беше сигурна, че сърцето й бие по-силно от всякога.

— Когато се разведеш, обади ми се и ще видим. Но дотогава, не. Не мога повече да се срещам с теб.

Пам изрече това, което смяташе, че Амелия Сакс би казала в такава ситуация. Но можеше ли да запази хладнокръвие и да не заплаче? Амелия не би могла. Абсурд.

Усмихна се, опитвайки се да надвие болката, самотата и паниката. Утехата изчезна, топлината се разпадна на ледени парчета.

— Пам, ти си всичко за мен.

— А какво си ти за мен, Стюарт? Ти не можеш да бъдеш всичко. А аз няма да се задоволя с по-малко.

„Не позволявай гласът ти да затрепери" — насърчаваше се мислено.

— Ако се разведеш, ще бъда с теб… Ще го направиш ли?

Той сведе красивите си очи. Прошепна:

— Да.

— Сега ли?

— Не мога веднага. Сложно е.

— Не, Стюарт. Напротив, много е просто. — Тя стана. — Ако не се видим повече, желая ти късмет в живота.

Тръгна с бързи крачки към къщата на Амелия, която беше наблизо.

Добре, де, може би Амелия нямаше да заплаче. Но Пам вече не можеше да сдържа сълзите си. Вървеше право напред по тротоара, обляна в сълзи и — страхувайки се, че ще промени решението си — не смееше да погледне назад, не смееше да си помисли какво е направила.

Все пак й мина една мисъл, която може би някой ден щеше да й се струва смешна: „Каква глупава прощална реплика. Трябваше да измисля нещо по-добро."

38

Мел Купър се намръщи:

— За склада… в който беше убит Джо. Бил е нает от някакво издателство за складиране на хартия за рециклиране, но от месеци не е бил използван. Странното обаче е, че собствеността не е ясна.

— Какво означава това?

— Проверих всички документи. Даден е под наем на верига от три компании и е собственост на една корпорация от Делауер — която пък е собственост на една нюйоркска корпорация. Крайният собственик изглежда, че е в Малайзия.

Обект 522 обаче е знаел всичко това и че е безопасно да изтезава жертвата си там. Как? Защото той беше човекът, който знае всичко.

Телефонът иззвъня и Райм погледна номера на дисплея. „Разследване 522 е в задънена улица — помисли си, — дано поне тези новини да са добри."

— Кажете, инспектор Лонгхърст.

— Детектив Райм. Обаждам се само да ви информирам. Тук нещата се развиват доста добре.

Гласът й издаваше вълнение. Обясни, че Д'Естурн — агентът от френските тайни служби, работещ с екипа — спешно отишъл в Бирмингам, където се свързал с някакви алжирци от мюсюлманската общност в Уест Бромич. Научил, че американецът си извадил фалшив паспорт и транзитна виза през една северноафриканска страна, за да пътува за Сингапур. Оставил голямо капаро и му обещали, че всичко ще е готово за утре вечер. Щом вземел документите, щял да отиде в Лондон, за да довърши работата.

— Хубаво — подсмихна се Райм. — Това означава, че Логан вече е там. Не мислите ли? Имам предвид в Лондон.

— Със сигурност — съгласи се Лонгхърст. — Ще се опита да извърши убийството утре, когато нашият двойник ще се срещне с хората от МИ-5 в тайната квартира.

— Точно така.

Ричард Логан бе поръчал документите и беше платил голямо капаро, за да отклони вниманието на екипа към Бирмингам, а в същото време се беше върнал в Лондон за поръчковото убийство на преподобния Гуудлайт.

— Какво казват хората на Дани Крюгер?

— Че лодката ще го чака на южното крайбрежие, за да го извози за Франция.

Да го извози… Изразът хареса на Райм. Тук ченгетата не говореха така.

Отново се замисли за тайната квартира край Манчестър. И за проникването в организацията на Гуудлайт в Лондон. Имаше ли нещо, което той можеше да види, ако беше участвал в огледа с помощта на видеокамера? Някоя дреболия, която екипът бе пропуснал, а можеше да им подскаже точно къде и за кога убиецът планира удара си? Дори да е имало, вече нямаше начин да се открие. Сега можеше само да се надява, че предположенията му са правилни.

— Как сте се подготвили?

— Десет полицаи на мястото на нападението. Цивилни и с камуфлаж.

Лонгхърст добави, че Дани Крюгер, французинът и още един член на специалния отряд са взели мерки да бъдат „добре забелязани" в Бирмингам. Освен това били засилили охраната на Гуудлайт — нямаха сведения, че убиецът е узнал къде се крият, но не искаше да рискува.

— Скоро ще има развитие, детективе.

Точно когато затваряше телефона, компютърът му изпиука.

> Г-н Райм?

Думите се появиха на монитора пред него. Беше се отворило малко прозорче. Показваше поглед към хола на Амелия Сакс, видян през уебкамера. Пам седеше пред компютъра и пишеше съобщения на клавиатурата.

Той заговори на системата за разпознаване на гласа и думите му се появиха изписани на монитора:

> Здраве й памка си?

Проклет компютър! Може би трябваше да накара цифровия им гений Родни Шарнек да инсталира друга система.

Пам обаче разчете съобщението без проблем.

> добре — написа тя. — а вие как сте?

> И аз съм добре.

> амелия там ли е?

> Не се таена вън.

> © кофти. искам да говоря с нея. обадих се но не вдига.

> Мо галида…

По дяволите. Райм въздъхна и пробва друго:

> Можем ли да ти помогнем с нещо?

> не. благодаря — на монитора Пам погледна мобилния си телефон. Отново вдигна очи към компютъра и написа: — рейчъл на тел. идвам след 1 мин.

Остави уебкамерата, но се обърна с гръб и заговори по телефона. Вдигна голяма ученическа чанта в скута си, отвори я и започна да рови. Намери някаква тетрадка. Започна да чете нещо.

Райм се канеше да погледне към белите дъски, но нещо привлече погледа му към прозорчето от уебкамерата.

Нещо не изглеждаше наред.

Той се намръщи и се приближи с количката.

Не!

В апартамента на Сакс имаше и друг човек. Възможно ли беше. Трудно беше да каже, но той присви очи и се вгледа… да, някакъв мъж се криеше в коридора, на няколко метра от Пам.

Райм приближи лицето си до монитора колкото можеше. Лицето на мъжа не се виждаше, скрито под периферията на шапката му. Държеше нещо. Пистолет? Нож?

— Том!

Болногледачът не го чу. Разбира се — беше излязъл да изхвърли боклука.

— Команда, набери апартамента на Сакс.

Слава Богу, компютърното устройство направи точно каквото се искаше от него.

На екрана Пам погледна към телефона до компютъра. Но не вдигна. Къщата не беше нейна — щеше да остави да се включи телефонният секретар. Тя продължи да говори по мобилния си.

Мъжът се показа от коридора, но лицето му все така не се виждаше от шапката. Тръгна към Пам.

— Команда, компютърно съобщение!

На екрана се появи празно правоъгълниче.

— Команда, пиши: „Пам, удивителен знак." Команда, изпрати.

> Памук див и телен знак.

Мамка му!

— Команда, пиши: „Пам, опасност, бягай." Команда, изпати.

Съобщението се изпрати почти правилно написано.

„Пам, моля те, прочети го! — мълчаливо се замоли Райм. — Погледни екрана!"

Момичето обаче беше улисано в разговора. Лицето му вече не изглеждаше толкова безгрижно. Говореха си за нещо сериозно.

Райм се обади на 911 и телефонистката го увери, че патрулната кола ще бъде в апартамента на Сакс след пет минути. Но непознатият мъж можеше да достигне Пам за секунди, а тя не подозираше, че той е зад нея.

Линкълн беше сигурен, че това е обект 522. Той бе изтезавал Малой, за да изтръгне информация за всички останали от екипа. Амелия Сакс беше първа в списъка му. Само че нямаше да пострада Сакс, а едно невинно момиче.

Сърцето на Райм биеше лудо и той го усещаше като мъчителна, пулсираща болка в слепоочията. Опита отново да позвъни.

— Здравейте, аз съм Амелия. Моля, оставете съобщение след сигнала.

— Команда, пиши: „Пам, обади ми се, точка. Линкълн, точка." Команда, изключване.

Какво щеше да й каже да направи, ако му се обади? Сакс имаше оръжия вкъщи, но той не знаеше къде ги държи. Пам беше в добра спортна форма и мъжът не изглеждаше много по-едър от нея. Но сигурно беше въоръжен. Пък и от мястото, където се намираше, можеше спокойно да увие въже около врата й или да забие нож в гърба й, без тя да го усети, че се приближава.

Щеше да стане пред очите на Райм.

Накрая тя се завъртя към компютъра. Щеше да види съобщението.

„Добре, завърти се още."

Райм видя сянка на пода в дъното на стаята. Убиецът се приближаваше.

Все още говорейки по телефона, Пам се наведе към компютъра, но гледаше не монитора, а клавиатурата.

„Погледни нагоре! — мислено крещеше Райм. — Моля те! Прочети проклетото съобщение!"

Но както повечето деца в наши дни, на Пам не й трябваше да гледа екрана, за да се увери, че пише правилно. Притиснала мобилния телефон между бузата и рамото си, свела очи към клавиатурата, тя бързо натисна няколко клавиша.

> ще бягам. 4ао гн Райм ©

Прозорчето от уебкамерата се затвори.

На местопрестъплението Амелия Сакс се чувстваше неудобно с белия гащеризон, бонето и високите обувки. Клаустрофобията й се засилваше, повдигаше й се от миризмата на стара хартия, кръв и пот в склада.

Не познаваше добре капитан Джоузеф Малой, но той беше, както се бе изразил Лон Селито, „един от нашите", и тя се ужасяваше от онова, което обект 522 му беше сторил. Почти бе приключила с огледа и изнесе пликовете с улики от склада, безкрайно щастлива, че вече е на открито, макар че навсякъде миришеше на дизелови изпарения.

В ушите й звучеше гласът на баща й. Веднъж като малка бе надникнала в спалнята на родителите си и го беше заварила с полицейска униформа да бърше сълзите си. Това я разтревожи — никога не го беше виждала да плаче. Той й направи знак да влезе. Хърман Сакс винаги бе прям с дъщеря си. Накара я да седне на стола до леглото и й обясни, че негов приятел и колега загинал, докато се опитвал да залови крадец.

— Ейми, в този занаят всички сме едно семейство. Прекарваш повече време с колегите си, отколкото със съпругата и децата си. Всеки път, когато някой със синя униформа си отиде, умира и частица от тебе. Няма значение дали е регулировчик или началник, всички сме семейство и болката е същата, както ако е умрял близък човек.

Сега тя също чувстваше болката, за която й бе говорил. Чувстваше я дълбоко в себе си.

— Свърших — каза на другите криминолози, които чакаха до микробуса.

Беше направила огледа сама, но колегите й от Куинс бяха направили снимки и видеозаписи и бяха огледали вторичните местопрестъпления — местата, от които убиецът най-вероятно беше дошъл и избягал.

Сакс кимна на съдебната лекарка и помощниците й:

— Можете да го карате.

Санитарите, с дебели зелени ръкавици и гащеризони, влязоха. Докато събираше пликовете в картонените кутии, с които щеше да ги занесе у Райм, Сакс спря.

Някой я наблюдаваше.

Чу потракване — на метал върху метал, бетон или стъкло — от една пуста уличка. Погледна бързо и й се стори, че някой се крие до порутената товарна рампа на изоставена фабрика.

Търси добре, но си пази гърба…

Спомни си гробището; убиеца, маскиран с крадена полицейска фуражка, който я гледаше. Изпита същото безпокойство. Остави пликовете с улики и навлезе в уличката, като държеше ръката си върху пистолета. Не видя никого.

„Сторило ми се е."

— Детективе? — извика един от техниците.

Тя продължи да върви. Зад онова прашно стъкло не се ли виждаше нечие лице?

— Детективе — по-настойчиво извика колегата й.

— След малко идвам — раздразнено отговори тя.

— Извинявайте. Търсят ви по телефона. Детектив Райм.

Тя винаги изключваше мобилния си телефон, когато извършваше огледи, за да не се разсейва.

— Кажете му, че веднага ще му се обадя.

— Детективе, казва, че се обажда за Пам. В апартамента ви е станало нещо. Спешно е.

39

Амелия Сакс бързо изтича вътре, без да обръща внимание на болките в ставите си.

Подмина полицаите на вратата, без дори да им кимне.

— Къде е?

Единият посочи към хола.

Сакс се втурна в стаята… и завари Пам на дивана. Момичето я погледна, лицето му беше пребледняло.

Полицайката седна до нея.

— Добре ли си?

— Да. Само малко се уплаших.

— Нищо ли ти няма? Може ли да те прегърна?

Пам се засмя и тя я притисна до себе си.

— Какво стана?

— Някой е разбил апартамента ти. Беше тук. Господин Райм го видял по уебкамерата зад мен. Опитваше се да ме предупреди по телефона. На петото позвъняване вдигнах и той ми каза да започна да крещя и да бягам.

— Така ли направи?

— Не съвсем. Изтичах в кухнята и грабнах един нож. Много бях ядосана. И той избяга.

Сакс погледна детектива от местния участък, набит чернокож, който каза с плътен баритон:

— Когато дойдохме, беше избягал. Съседите не са видели нищо.

Значи наистина си беше въобразила, че вижда някого в уличката до склада, където бе убит Джо Малой. Или може би е било някое хлапе или клошар, любопитен да види какво правят ченгетата. След убийството на Малой обект 522 бе дошъл в нейния апартамент: да търси информация, улики или да довърши започнатото — да я убие.

Сакс обиколи къщата с детектива и Пам. Бюрото беше разровено, но нищо не липсваше.

— Първо си помислих, че е Стюарт. — Пам си пое въздух и добави: — Аз скъсах с него.

— Наистина ли?

Момичето кимна.

— Добре… Но не е бил той, нали?

— Не. Носеше други дрехи и имаше различно телосложение. Освен това Стюарт може да е мръсник, но никога не би разбил чужда къща.

— Видя ли го добре?

— Не. Обърна се и побягна, преди да успея.

Пам беше видяла само дрехите му.

Детективът обясни, че е описала крадеца като мъж, бял или цветнокож със светла кожа, среден на ръст, носел сини дънки и тъмносиньо карирано яке. След като научил за уебкамерата, полицаят се беше обадил и на Райм, но криминалистът беше видял само неясен силует в коридора.

Намериха прозореца, през който е проникнал. Сакс имаше алармена система, но Пам я беше изключила.

Амелия се огледа. Гневът и ужасът от жестоката смърт на Малой се смениха със същото безпокойство и чувство за уязвимост, които я измъчваха на гробището, в склада, в ССД… всъщност навсякъде, откакто бяха започнали да преследват обект 522. Като на местопрестъплението при къщата на Леон. Наблюдаваше ли я сега?

Сакс видя някакво движение зад прозореца, проблясък… Дали беше от поклащащите се от вятъра листа пред близките прозорци, отразяващи бледата светлина?

— Амелия? — тихо попита Пам, като също се огледа неспокойно. — Добре ли си?

Това я върна в действителността. „Залавяй се за работа. И то бързо! Убиецът е идвал тук — наскоро. По дяволите, намери нещо полезно!"

— Да, милинка. Добре съм.

Един униформен полицай от участъка попита:

— Детективе, искате ли някой от криминолозите ни да погледне?

— Не, благодаря — отвърна Сакс, като погледна Пам и се усмихна напрегнато. — Сама ще се справя.

Сакс извади преносимия си комплект за огледи от багажника на колата и с Пам заедно огледаха.

Е, Сакс търсеше улики, а Пам, застанала извън периметъра на огледа, показваше къде е бил убиецът. Макар че гласът й трепереше, говореше спокойно и ясно.

Изтичах в кухнята и грабнах един нож…

Понеже Пам беше при нея, Сакс помоли един от полицаите да пази в градината — откъдето бе избягал убиецът. Това не разсея съвсем притесненията й — имайки предвид невероятната способност на обект 522 да шпионира жертвите си, да научава всичко за тях, да се промъква, без да го усетят. Искаше да извърши огледа и да отпрати Пам възможно най-скоро.

Напътствана от момичето, тя претърси местата, където беше стъпвал убиецът. Не намери обаче никакви следи. Той бе използвал ръкавици или не беше пипал нищо, а по специалната леплива лента не се събраха никакви частици.

— Откъде мина навън? — попита Сакс.

— Ще ти докажа. — Пам погледна лицето на полицайката, което явно издаваше нежеланието й да излага момичето отново на опасност. — По-добре ще е аз да те заведа.

Сакс кимна и двете излязоха в двора. Тя се огледа внимателно. Попита полицая:

— Нещо подозрително?

— Не. Но когато човек очаква да го следят, му се привиждат Какви ли не неща.

— Разбрах.

Той посочи един ред тъмни прозорци от друга страна на уличката, после към гъст храсталак от азалии и чемшири.

— Проверих там. Няма нищо. Но ще продължа да наблюдавам.

— Благодаря.

Пам заведе Сакс по пътя, откъдето беше избягал обект 522, и полицайката започна огледа.

— Амелия?

— Какво?

— Бях голяма глупачка. Като ти наговорих онези неща вчера. Бях отчаяна, нали разбираш? Уплашена… Та исках да ти кажа… Извинявай.

— Напротив, беше съвсем сдържана.

— Не бях сдържана.

— Любовта ни кара да правим странни неща, миличка.

Пам се засмя.

— Ще поговорим за това по-късно. Може би довечера, зависи как се развива разследването. Ще си направим вечеря.

— Добре, чудесно.

Сакс продължи огледа, като се опитваше да преодолее тревогата си, че убиецът може още да е наблизо. Но въпреки усилията й търсенето се оказа безрезултатно. Дворът бе покрит главно с чакъл и тя не намери следи от обувки — само една близо до вратата, откъдето беше излязъл на улицата. Единственият отпечатък бе от предната част на обувката (беше тичал) — неизползваем за разпознаване. Не откри пресни следи от автомобилни гуми.

Когато се върна в двора обаче, забеляза нещо да проблясва сред бръшляна и зимзелена, с които беше покрита земята — на място, където лесно би могло да изпадне от джоба на обект 522 при бягството му към вратата.

— Намери ли нещо?

— Може би.

Сакс извади пинсети и вдигна парченцето хартия. Върна се в къщата и го постави на преносима изследователска масичка. Напръска листчето с нинхидрин, после си сложи очила и го облъчи с ултравиолетова лампа. За съжаление нямаше пръстови отпечатъци.

— Има ли полза? — попита Пам.

— Може би. Няма да ни посочи къде живее, но и повечето улики не дават такава точна информация. Ако нещата бяха толкова ясни — добави Сакс с усмивка, — нямаше да има нужда от хора като мен и Линкълн. Ще трябва да го изследваме по-добре.

Извади сандъчето си с инструменти, взе бормашината и поправи счупения прозорец. Заключи и пусна алармата.

Беше се обадила на Райм да му каже, че Пам е добре, но сега искаше да му съобщи за откритието си. Извади мобилния си телефон, но преди да се обади, спря на тротоара и се огледа.

— Какво има, Амелия?

Тя прибра телефона в калъфа си.

— Колата ми.

Шевролетът й го нямаше. Обзе я тревога. Огледа улицата, като държеше ръката си върху пистолета. Тук ли беше убиецът? Той ли бе откраднал колата й?

Полицаят тъкмо излизаше от двора и тя го попита дали е видял някого.

— Онази кола ли, старата? Ваша ли е?

— Да. Мисля, че престъпникът я е откраднал.

— Съжалявам, детективе, вдигнаха я с паяк. Ако знаех, че е вашата, щях да ги спра.

Вдигнали я? Може би беше забравила да остави полицейската си карта на таблото.

С Пам се качиха на очуканата хонда сивик на момичето и отидоха в местния участък. Сержантът на пропуска, който й беше познат, вече знаеше за проникването в апартамента й.

— Здравей, Амелия. Момчетата разпитаха всички в квартала. Никой не е видял извършителя.

— Слушай, Вини, вдигнали са ми возилото. Беше до противопожарния кран срещу къщата ми.

— Служебна кола ли?

— Не.

— Шевролетът ти?

— Да.

— О, не. Кофти работа.

— Казаха ми, че са го вдигнали с паяк. Не помня дали съм оставила служебната си карта на таблото.

— Пак трябваше да проверят номера, да видят на чие име се води. Мамка му, лайняна работа. Извинявам се, госпожице.

Пам се усмихна, за да покаже, че не се впечатлява от думите, които самата тя понякога използваше.

Сакс каза на сержанта номера на колата си; той проведе няколко разговора и провери в компютъра.

— Не, не е в гаража на пътната полиция. Изчакай още малко.

Проведе още няколко разговора.

По дяволите! Сакс не можеше без колата. Спешно трябваше да анализират листчето, което беше намерила в двора си.

Раздразнението й обаче премина в безпокойство, когато видя намръщеното изражение на Вини.

— Сигурен ли си?… Добре. Къде са я закарали?… Така ли? Добре, обади ми се веднага, когато разбереш нещо.

Той затвори.

— Какво има.

— Шевролетът… Ипотекиран ли е?

— Ипотекиран? Не.

— Странна работа. Прибрали са го със съдия-изпълнител.

— Със съдия-изпълнител? Откъде накъде?

— Според тях не си платила шест месечни вноски.

— Вини, колата е модел шейсет и девета. Баща ми ми я купи през седемдесетте. Платил е в брой. Никога не е ипотекирана. Кой е предполагаемият кредитор?

— Моят човек не знае. Ще провери и пак ще се обади. Ще разбере къде са я закарали.

— Само това ми липсваше! Колата ти тук ли е?

— Не. Съжалявам.

Тя му благодари и с Пам излязоха.

— Ако има една драскотина, ще хвърчат глави — измърмори Сакс.

Възможно ли беше обект 522 да е организирал вдигането на колата й? Не би се изненадала, макар че как го беше постигнал, умът й не го побираше.

Замисли се колко близо до нея се беше добрал, колко много информация можеше да получи за нея, и отново я обхвана тревога.

Човекът, който знае всичко…

— Мога ли да взема хондата ти?

— Разбира се — отговори Пам. — Но ако можеш, да ме оставиш при Рейчъл. Ще си пишем домашните заедно.

— Слушай, милинка. Какво ще кажеш да помоля някого от момчетата в участъка да те закара?

— Добре. Но защо така?

— Този човек знае прекалено много за мен. Мисля, че е по-добре да стоиш по-далече.

Върнаха се в участъка и Сакс уреди да закарат Пам. След като отново излезе, полицайката се огледа. Не забеляза някой да я наблюдава.

Мярна движение през един от прозорците отсреща и вдигна глава. Спомни си емблемата на ССД — наблюдателната кула и прозореца. Отсреща се беше показала някаква старица, но въпреки това отново я побиха тръпки. Бързо се качи в колата на Пам и потегли.

40

Системите внезапно изгаснаха, лишени от източника си на енергия, и в къщата стана тъмно.

— Какво, по дяволите, става? — изкрещя Райм.

— Спря токът — отговори Том.

— Досетих се — сопна се криминологът. — Искам да знам защо.

— Хроматографският апарат не работеше — отбеляза Мел Купър.

Погледна навън, като че ли искаше да провери дали и другите къщи в квартала нямат електричество, но понеже беше още светло, не можеше да прецени.

— Не можем без компютри точно сега. По дяволите. Направете нещо!

Райм, Селито, Пуласки и Купър останаха в тихата, тъмна стая; Том излезе в коридора и се обади по мобилния си телефон. Скоро се свърза с електрическата компания.

— Не е възможно! Плащам сметката онлайн. Всеки месец. Никога не съм пропускал. Имам разписки… Ами, в компютъра са, а не мога да го включа, защото няма ток. Сега може ли… Невалидни чекове? Добре, но как мога да ви ги изпратя по факса, като няма ток?… Не знам къде има Интернет клуб.

— Той е — обяви Райм.

— Пет-двайсет и две? Той ли е спрял тока?

— Да. Научил е за мен и къде живея. Малой сигурно му е казал, че командният ни пункт е тук.

Тишината беше зловеща. Райм се замисли колко уязвим е сега. Апаратите, на които разчиташе, бяха неизползваеми, не можеше да комуникира, нямаше как да заключва и отключва вратите, не можеше да използва компютърната система. Ако не пуснат електричеството, Том нямаше как да зареди инвалидната му количка и това щеше да го блокира напълно.

Не си спомняше кога за последно се е чувствал толкова уязвим. Дори присъствието на другите около него не намаляваше тревогата му. Всички бяха заплашени от обект 522, където и да се намираха.

Запита се и дали това изключване на тока не е само за отвличане на вниманието, прелюдия на по-сериозна атака?

— Внимавайте всички — предупреди той. — Може би се кани да ни нападне.

Пуласки погледна през прозореца. Купър — също.

Селито извади мобилния си телефон и се обади на някого в полицейското управление. Обясни каква е ситуацията. Завъртя очи (Селито не беше свикнал да прикрива емоциите си) и се сопна:

— Не ме интересува. Направете каквото трябва. Този кучи син е убиец. И не можем да го хванем без проклетото електричество… Благодаря.

— Том, някакъв напредък?

— Не — отговори болногледачът.

— Мамка му. — Райм се сети нещо. — Лон, обади се на Роланд Бел. Мисля, че имаме нужда от охрана. Пет-двайсет и две се опита да нападне Пам. Следи Амелия. — Кимна към тъмния монитор. — Знае за нас. Искам охрана за майката на Амелия. Приемното семейство на Пам. Къщата на Пуласки, майката на Мел. За твоя апартамент също, Лон.

— Мислиш ли, че е чак толкова опасно? — Попита дебелият детектив; после поклати глава. — Какви ги говоря. Разбира се, че е опасно.

Записа адресите и телефонните номера, обади се на Бел и го накара да изпрати охрана. След като затвори, каза:

— Ще отнеме няколко часа, но ще се уреди.

Силно тропане от външната врата прониза тишината. Все още с телефона в ръка, Том тръгна да отвори.

— Чакай! — извика Райм.

Болногледачът спря.

— Пуласки, върви с него.

Райм кимна към пистолета на кръста на младия полицай.

— Добре.

Двамата излязоха. Райм чу тих разговор и след малко двама мъже с костюми, къси коси и сериозни лица влязоха, като огледаха любопитно помещението — първо Райм, после останалата част от лабораторията — изненадани от голямото количество научна апаратура, от липсата на светлина или, по-вероятно, и от двете.

— Търсим лейтенант Селито. Казаха ни, че е тук.

— Аз съм. Какви се вие?

Двамата показаха служебните си карти и се представиха — бяха детективи от Нюйоркското полицейско управление, от Вътрешния отдел.

— Лейтенанте — каза по-възрастният от двамата. — Имаме заповед да конфискуваме полицейската ви значка и оръжието ви. Резултатите бяха потвърдени.

— Извинявайте, за какво говорите?

— Временно сте отстранен от служба. Засега няма да ви арестуваме, но ви съветваме да се обърнете към адвокат — собствен, ако имате, или от служебните защитници.

— Какво означава това, по дяволите?

По-младият полицай се намръщи:

— Тестът за наркотици.

— Какво?

— Не е нужно да отричате. Ние само изпълняваме заповеди. Конфискуваме значки и оръжие и уведомяваме заподозрените, че са отстранени от работа.

— Какъв тест, по дяволите?

Двамата полицаи се спогледаха. Очевидно досега не им се беше случвало такова нещо.

Разбира се, че не им се беше случвало. Това също бе инсценирано от обект 522, досети се Райм.

— Детективе, не е необходимо да се преструвате…

— Приличам ли на човек, който се преструва, по дяволите?

— Според заповедта за лишаване от правомощия миналата седмица сте се явили на тест за наркотици. Резултатите излязоха и показват значителни количества наркотици в кръвта ви. Кокаин, хероин и халюциногени.

— Явих се на теста заедно с всички други от управлението. Резултатите не могат да са положителни, защото не употребявам никакви наркотици. Никога не съм вземал наркотици. Освен това… Ох, по дяволите! — Дебелият детектив се намръщи. Посочи с пръст брошурата на ССД. — Те теглят информация от фирмите, които правят тестовете. Този негодник е проникнал в системата и е променил досието ми. Резултатите са фалшиви.

— Трудно би могло да се направи.

— Е, някой го е направил.

— Можете да кажете на адвоката си и да го използвате в своя защита. Сега ни дайте значката и оръжието си, ако обичате. И попълнете тези документи. Надяваме се, че няма да създавате проблеми. Нали не искате да утежнявате положението си?

— Мамка му. — Дебелият полицай им подаде оръжието си — старомоден револвер — и значката си. — Дайте ми проклетите документи.

Селито дръпна листата от ръцете на по-младия полицай. По-възрастният попълни разписка за изземане и му я подаде. После извади патроните от револвера и ги прибра в дебел хартиен плик.

— Благодаря, детективе. Приятен ден.

След като си тръгнаха, Селито извади мобилния си телефон и се обади на началника на Вътрешния отдел. Нямаше го, затова той остави съобщение. После телефонира в собствения си кабинет. Секретарката, която обслужваше него и още няколко детективи в отдел „Тежки престъпления", явно вече знаеше новината.

— Знам, че са глупости! Какво са направили?… О, чудесно. Ще ти се обадя, когато разбера какво става.

Затвори телефона толкова ядно, че Райм се почуди дали не го е счупил. Криминалистът вдигна вежди.

— Конфискували са всичко от бюрото ми — каза Селито.

— Как, по дяволите, можеш да се бориш срещу такъв човек? — попита Пуласки.

Мобилният телефон на Селито отново иззвъня. Беше Родни Шарнек. Селито го включи на високоговорител.

— Защо не ви работи стационарният телефон? — поинтересува се компютърният специалист.

— Мръсникът ни спря тока. Опитваме се да оправим нещата. Какво има?

— Обаждам се за списъка с клиентите на ССД. Открихме нещо. Един от клиентите е теглил информация за всички жертви и уличените за престъпленията в деня преди всяко убийство.

— Как се казва?

— Някой си Робърт Карпентър.

— Добре — измърмори Райм. — Какво знаем за него?

— Имам само информацията от таблицата. Собственик е на фирма със седалище в Централен Манхатън. „Асошиейтид Уеърхаузинг". Фирма за складове и съхранение на стоки.

„Складове"? Райм се замисли за мястото, където беше убит Джо Малой. Дали имаше връзка?

— Имаш ли адреса му?

Компютърният специалист го продиктува.

След като приключиха разговора, Райм забеляза, че Пуласки се мръщи.

— Мисля, че го видяхме в ССД.

— Кого?

— Карпентър. Когато ходихме вчера. Имаше среща със Стърлинг. Не изглеждаше доволен.

— Доволен? В какъв смисъл?

— Не знам. Просто останах с такова впечатление.

— Не помага — измърмори Райм. — Мел, провери този Карпентър.

Купър се обади в центъра по мобилния си телефон. Проведе неколкоминутен разговор, като отиде на по-светло до прозореца и си записваше. Затвори и се обърна към Райм:

— Знам, че не харесваш тази дума, но наистина звучи интересно. Накарах да проверят в архива. Робърт Карпентър. Живее в Горен Ийстсайд. Неженен. И чуй това, има досие. Измами с кредитни карти и чекове. Лежал е шест месеца в „Уотърбъри". Арестуван е за рекет. По-късно обвиненията били оттеглени, но когато отишли да го арестуват, побеснял. Нападнал един полицай. Съгласили се да не го съдят за това, ако се подложи на лечение за ЕУ.

— Емоционални увреждания? — Райм кимна. — И фирмата му държи складове. Идеално за вещоман… Добре, Пуласки, проучи къде е бил този Карпентър по време на проникването в къщата на Амелия.

— Да, сър.

Пуласки понечи да набере, когато мобилният му телефон иззвъня. Той погледна номера на дисплея и се обади:

— Здравей, мила… Какво?… Джени, успокой се…

О, не… Линкълн Райм се досети, че обект 522 е атакувал и на друг фронт.

— Какво? Къде си?… Успокой се, станала е грешка. — Гласът на новобранеца трепереше. — Ще се погрижа… Дай ми адреса… Добре, веднага идвам.

Затвори рязко телефона.

— Трябва да вървя.

— Какво е станало? — попита Райм.

— Арестували са Джени. От Бюрото по имиграцията.

— Имиграционните?

— Била обявена за издирване. Твърдят, че е незаконен емигрант и представлява заплаха за националната сигурност.

— Ама тя не е ли…

— Нашите прапрадядовци са американски граждани — повиши глас Пуласки. — Боже! — В очите му се изписа ужас. — Брад е у майката на Джени, но бебето е с нея. Ще ги закарат в ареста… и могат да вземат малката! Ако го направят… Ох! — Лицето му изразяваше отчаяние. — Трябва да тръгвам.

Очите му говореха, че нищо няма да го спре да отиде при жена си.

— Добре. Върви — каза Райм. — Късмет.

Младежът излезе тичешком.

Райм затвори очи за момент.

— Прицелва се точно като снайперист. — Намръщи се. — Поне Сакс ще дойде всеки момент. Тя може да провери Карпентър.

В този момент ново думкане разтърси външната врата.

Райм отвори очи. Какво сега?

Този път обаче не беше прекъсване от обект 522.

Двама криминолози от главната лаборатория в Куинс донесоха голяма картонена кутия, която Сакс им беше дала, преди да тръгне спешно към апартамента си. Това трябваше да са уликите от мястото на убийството на Малой.

— Здравейте, детективе. Знаете ли, че звънецът ви на работи? — Единият се огледа. — Май и лампите ви не светят.

— Много добре знам — хладно отговори той.

— Е, както и да е. Заповядайте.

След като полицаите излязоха, Мел Купър постави кутията на лабораторната маса; извади уликите и цифровия фотоапарат, с който Сакс беше направила снимки на местопрестъплението.

— Колко навреме — саркастично измърмори Райм, като посочи с брадичката си тъмния компютърен монитор. — Можем да гледаме чипа на слънчева светлина.

Погледна уликите — отпечатък от обувка, листа от някакво растение, тиксо и пликчета с микроследи. Трябваше да ги изследват възможно най-скоро — това не бяха подхвърлени улики и можеха да ги насочат към истинския убиец. Без апаратурата обаче нямаше как да направят анализ и да проверят в базите данни; пликчетата не можеха да послужат за нищо.

— Том — извика Райм, — какво става с тока?

— Още чакам — отговори болногледачът от коридора.

Знаеше, че идеята може би не е добра. Но се чувстваше безсилен.

Рон Пуласки много мразеше да е безсилен.

Не беше на себе си. Никога не бе чувствал такъв гняв. Когато избра да работи в полицията, очакваше от време на време да го бият и да го заплашват. Но никога не си бе помислял, че професията му може да постави Джени в опасност, още по-малко децата му.

Затова, въпреки че обикновено стриктно спазваше правилата, дори му се присмиваха за това — като сержант Фрайди от телевизионния сериал — той реши да вземе нещата в свои ръце. Щеше да действа зад гърба на Линкълн Райм и детектив Селито, дори на наставничката си Амелия Сакс. Нямаше да са доволни, когато разберат, но бе отчаян.

Затова на път към ареста на Бюрото по имиграцията той се обади на Марк Уиткъм.

— Здравей, Рон. Какво става?… Разтревожен си.

— Имам проблем, Марк. Моля те. Нуждая се от помощ. Обвиниха жена ми, че е незаконен имигрант. Твърдят, че паспортът й е фалшив и е заплаха за сигурността. Това е лудост.

— Нали има гражданство?

— Семейството й живее в страната от няколко поколения. Марк, мислим, че убиецът, когото търсим, е проникнал в системата ви. Подправил е данните от теста за наркотици на един от детективите… а сега е направил така, че да арестуват Джени. Възможно ли е да го е направил?

— Сигурно е сменил досието й с досието на някого от списъка за издирване и после е подал сигнал… Слушай, познавам хора в имигрантската служба. Мога да говоря с тях. Къде си сега?

— Отивам към ареста в Куинс.

— Ще те чакам там след двайсет минути.

— О, благодаря, човече. Не знам как да ти благодаря.

— Не се безпокой, Рон. Ще уредим нещата.

Докато чакаше Уиткъм, Рон Пуласки крачеше пред ареста на Службата по имиграцията, под временната табелка, че сега службата е под юрисдикцията на Отдела за държавна сигурност. Замисли се за телевизионните репортажи за нелегалните емигранти, които с Джени бяха гледали по телевизията; колко уплашени изглеждаха хората.

Какво се случваше на жена му в момента? Щеше ли да се наложи да прекара дни и дори седмици в чистилището на бюрократичните процедури? На Пуласки му идеше да закрещи.

„Спокойно — помисли си. — Действай умно." Амелия Сакс постоянно му повтаряше този съвет.

Действай умно…

Накрая, слава Богу, Пуласки видя Марк Уиткъм да върви право към него. Изглеждаше силно загрижен. Полицаят не знаеше как може да му помогне този човек, но се надяваше, че Отделът за законов надзор ще включи някои лостове в Службата за национална сигурност и ще издейства освобождаването на съпругата и детето му, докато нещата се изяснят.

Уиткъм се приближи, беше задъхан.

— Откри ли нещо ново?

— Обадих се преди десетина минути. Вече са вътре. Не й казах нищо. Исках да те изчакам.

— Добре ли си?

— Не. Отчаян съм, Марк. Благодаря, че се отзова.

— Няма проблем — искрено отговори Уиткъм. — Всичко ще се оправи, Рон. Не се тревожи.

— Просто това е… жена ми.

— Мисля, че мога да направя нещо. — Уиткъм го погледна в очите; беше малко по-висок от Андрю Стърлинг. — Сега… за теб е много важно да измъкнем Джени оттам, нали?

— О, да, Марк. Това е истински кошмар.

— Добре. Ела с мен.

Уиткъм заведе Пуласки зад ъгъла на сградата, после в една тясна уличка.

— Ще те помоля за една услуга, Рон — прошепна той.

— Каквото поискаш.

— Така ли?

Гласът на Уиткъм прозвуча необичайно меко, спокойно. В очите му се четеше решителност. Сякаш бе свалил маска и сега показваше истинското си лице.

— Знаеш, че понякога се налага да правим неща, които смятаме, че не са правилни. Но накрая се оказва, че е за добро.

— Какво искаш да кажеш?

— За да помогнеш на жена си да излезе, трябва да направиш нещо, което може би мислиш, че не е хубаво.

Полицаят не каза нещо, мисълта му работеше трескаво. Какво означаваше това?

— Рон, искам да направиш така, че този случай да се забрави.

— Какъв случай?

— Разследването на убийството. — Уиткъм се огледа и прошепна: — Саботирай го. Унищожи уликите. Подхвърли фалшиви. Насочи ги на друго място, само да не е към ССД.

— Не разбирам, Марк. Шегуваш ли се?

— Не, Рон. Говоря сериозно. Това разследване трябва да спре и ти можеш да го направиш.

— Не мога.

— Можеш. Ако искаш Джени да излезе на свобода — добави Уиткъм и кимна към сградата на ареста.

Не, не… това беше обект 522. Уиткъм беше убиецът! Бе използвал личния код на шефа си Сам Броктън, за да проникне в „Инър-съркъл".

Пуласки инстинктивно посегна към оръжието си.

Уиткъм беше по-бърз, в ръката му се появи черен пистолет.

— Не, Рон. Така нищо няма да постигнеш.

Уиткъм издърпа пистолета на Пуласки от кобура му и го затъкна в колана си.

Как можеше да направи такава груба грешка? Дали заради мозъчната травма? Или просто беше глупак? Уиткъм само се представяше за приятел, което не само го шокира, но и го засегна. Уиткъм му беше носил кафе, защитаваше го от Касъл и Джилеспи, предлагаше му да се видят на по чашка, помагаше му с присъствените ведомости… но това са били тактически ходове, за да се сближи с полицая и да го използва.

— Всичко е било лъжа, Марк, нали? Не си израснал в Куинс, нали? И нямаш брат, който е полицай.

— Не. — Лицето на Уиткъм помръкна. — Опитах се да те убедя, Рон. Но ти не искаш да бъдеш с мен. По дяволите! Можехме да се сработим. Виж сега какво ме караш да правя!

Убиецът изблъска Пуласки по-навътре в задънената уличка.

41

Амелия Сакс криволичеше между колите; дразнеше се от бавните реакции на бръмчащото, тромаво японско возило.

Хондата бръмчеше като прахосмукачка. И беше почти толкова мощна.

На два пъти се беше опитала да се свърже с Райм, но и двата пъти почти веднага се включваше телефонен секретар. Това рядко се случваше — Линкълн Райм почти не отсъстваше от къщи. В Голямата сграда също ставаше нещо странно — телефонът на Лон Селито не отговаряше. Рон Пуласки също не вдигаше мобилния си.

Дали и това беше дело на обект 522?

Това бе още една причина да бърза да анализира намереното в двора си. Надяваше се уликите да са добри. Може би това бе последната следа, парчето от мозайката, което щеше да им позволи да видят цялата картина.

Вече виждаше крайната цел на пътуването си. Мислейки за случилото се с нейния шевролет и за да не рискува с колата на Пам (беше сигурна, че обект 522 стои зад вдигането на колата й), тя обиколи квартала, докато намери най-рядкото от всички явления в Манхатън — свободно разрешено за паркиране място.

Гледай ти късмет!

Може би беше добър знак.

— Защо правиш това? — прошепна Рон Пуласки, докато Уиткъм го водеше по пустата уличка.

Убиецът сякаш не чу въпроса му.

— Слушай ме добре.

— Мислех, че сме приятели.

Уиткъм се покашля. Изглеждаше неспокоен, нервен. Пуласки си спомни думите на Сакс, че убиецът се чувства притиснат и това го прави по-непредпазлив. А също и по-опасен.

— Хората си мислят много неща, които се оказват далеч от истината. Такъв е животът.

Полицаят се задъхваше.

Уиткъм отново се огледа, после пак се обърна към младия полицай. Пистолетът не трепваше в ръката му, личеше, че знае как да го използва.

— Слушаш ли ме добре?

— Слушам те, по дяволите!

— Не искам това разследване да продължава. Искам да спре.

— Да спре? Аз съм патрул. Как мога да спра каквото и да било?

— Казах ти. Саботирай го. Скрий улики. Отклони другите по погрешна следа.

— Няма да го направя — решително измърмори полицаят.

Уиткъм поклати глава, почти с отвращение.

— Ще го направиш, Рон. Може да стане по лесния или по трудния начин.

— Какво ще стане с жена ми? Можеш ли да я измъкнеш оттам?

— Мога да направя каквото поискам.

Човекът, който знае всичко…

Младият полицай затвори очи, стисна зъби, както беше правил като малък. Погледна сградата, където държаха Джени.

Джени, жената, която приличаше на Майра Уайнбърг.

Рон Пуласки се примири да направи онова, което трябваше. Беше ужасно, беше глупаво, но нямаше избор. Намираше се в безизходица.

Той сведе глава и прошепна:

— Добре.

— Ще го направиш ли?

— Казах, че ще го направя — изръмжа.

— Умно постъпваш, Рон. Много умно.

— Но искам да ми обещаеш… — Пуласки се поколеба за частица от секундата, погледна зад Уиткъм, после пак лицето на убиеца —…че тя и детето ще излязат на свобода още днес.

Уиткъм проследи погледа му и бързо се обърна назад. Дулото на пистолета му леко се измести встрани.

Пуласки реагира светкавично. С лявата си ръка блъсна пистолета, вдигна крака си и издърпа малък револвер от скрития си глезенен кобур. Амелия Сакс го беше научила винаги да носи резервно оръжие.

Убиецът изпсува и се опита да се отдръпне, но Пуласки хвана дясната му ръка в мъртва хватка и удари с пистолета Уиткъм в лицето, чупейки носа му.

Убиецът извика приглушено, по лицето му потече кръв. Падна и Пуласки успя да избие оръжието от ръката му, но не успя да го задържи. Черният пистолет отхвърча настрани, двамата мъже се затъркаляха, вкопчени като тромави борци. Пистолетът издрънча на асфалта, без да стреля, и Уиткъм, с разширени от паника и ярост очи, блъсна Пуласки в стената и посегна към оръжието.

— Не, не!

Уиткъм се засили напред с глава и Пуласки, спомняйки си ужаса от удара с бухалката по челото му преди години, се дръпна инстинктивно. Това даде възможност на убиеца да го изблъска, да измъкне служебния Глок на полицая от колана си и да го насочи към главата му.

Така единственото, което оставаше на Пуласки, бе да отправи молитва към Бог и да си представи лицата на жена си и децата си, за да ги отнесе на небето.

Най-сетне токът дойде и Купър и Райм бързо се захванаха да анализират уликите от убийството на Джо Малой. Бяха сами в лабораторията; Лон Селито беше в центъра, за да се опита да отмени заповедта за отстраняването си от работа.

На снимките от местопрестъплението не се виждаше нищо съществено, веществените улики също не вършеха работа. Отпечатъкът от обувка със сигурност беше на обект 522, същият като онзи, който бяха намерили по-рано. Фрагментите от листа бяха от стайни растения — фикус и аглаонема. Микроследите бяха почвени частици с неустановен произход, пак прах от Близнаците и бяло вещество, което се оказа суха сметана „Кофимейт". Тиксото беше обикновено, не можеше да бъде проследено до източника.

Райм се изненада от количеството кръв. Спомни си за определението на Селито за капитана.

Той е Дон Кихот…

Въпреки че сам проповядваше абстрахиране от трагедията, мисълта за смъртта на Малой — и за жестокия начин, по който беше убит — силно смущаваше Райм. Гневът му също растеше. А с него и безпокойството му. На няколко пъти поглежда към прозореца, сякаш очакваше обект 522 да ги нападне в този момент, въпреки че беше накарал Том да заключи всички врати и прозорци и да включи охранителните камери.

УБИЙСТВО НА ДЖОУЗЕФ МАЛОЙ:

* Работна обувка „Скечърс", номер 44;

* Листа от стайни растения: фикус и аглаонема;

* Пръст, неустановен източник;

* Прах от взривяването на Международния търговски център;

* Суха сметана „Кофимейт";

* Тиксо, обикновено, неустановим източник.

— Запиши растенията и сухата сметана при действителните улики, Мел.

Лабораторният специалист отиде при дъската и добави двете неща в таблицата.

— Не е много. По дяволите, нямаме почти нищо.

Райм се сепна. На вратата отново се почука. Том отиде да отвори. Мел Купър се отдръпна от бялата дъска и посегна към малкия пистолет на кръста си.

Посетителят обаче не беше обект 522. Беше инспектор от нюйоркската полиция — Хърбърт Глен. Мъж на средна възраст. Носеше евтин костюм, но обувките му бяха излъскани до блясък. От коридора се чуха гласове на още няколко души.

След като се представи, Глен каза:

— За съжаление нося лоши новини за един от хората, с които работите.

За Селито? За Сакс? Какво беше станало?

Глен продължи с монотонен глас:

— Казва се Рон Пуласки. Работите с него, нали?

О, не.

Новобранецът…

Пуласки — мъртъв, а жена му и бебето — в бюрократичния ад на системата за лишаване от свобода. Какво щеше да прави?

— Кажете ми какво е станало!

Глен погледна назад и махна на други двама да влязат в стаята — мъж с прошарена коса и тъмен костюм и по-млад по-нисък, облечен по подобен начин, но с, голяма превръзка на носа. Инспекторът ги представи: Самюел Броктън и Марк Уиткъм, служители в ССД. Райм забеляза, че Броктън е в списъка на заподозрените, макар че имаше алиби за убийството в неделя. Уиткъм беше заместник-началник на отдел „Законов надзор".

— Кажете ми какво е станало с Пуласки!

Инспектор Глен продължи:

— За голямо съжаление…

Мобилният му телефон иззвъня и той вдигна. Докато говореше приглушено, погледна Броктън и Уиткъм. След няколко минути затвори.

— Какво е станало с Пуласки? Искам да знам!

Навън се позвъни и след малко Том и Мел Купър въведоха още двамата души в лабораторията. Единият носеше служебна карта на агент от ФБР, другият беше Рон Пуласки, с белезници.

Броктън посочи един стол и агентът от ФБР накара младия полицай да седне там. Пуласки очевидно бе уплашен, също целият в прах, опръскан с кръв, но не личеше да е ранен. Уиткъм също седна и предпазливо опипа носа си. Не смееше да погледне никого.

Самюел Броктън показа служебната си карта.

— Аз съм агент от Отдела за законов надзор към Службата за държавна сигурност. Марк е мой помощник. Вашият човек нападна федерален агент.

— Който ме заплашваше с пистолет, без да се представи — възрази Пуласки. — След като…

„Отдел за законов надзор". Райм никога не беше чувал за такова подразделение. Но в сложната система на Службата за национална сигурност организациите никнеха и изчезваха като гъби.

— Мислех, че сте служители на ССД.

— Имаме хора в ССД, но сме федерални служители.

„Какво, по дяволите, е правил Пуласки?" — запита се Райм. Радостта му, че вижда младия полицай жив, бързо се смени с раздразнение.

Новобранецът понечи отново да заговори, но Броктън го накара да замълчи. Райм обаче се сопна:

— Оставете го да говори.

Броктън се подвоуми. Очите му излъчваха спокойствие, което подсказваше, че каквото и да каже Пуласки или който и да е друг, това ни най-малко не го засяга. Накрая кимна.

Новобранецът разказа на Райм как се е срещнал с Уиткъм, като се е надявал той да му помогне за освобождаването на Джени от ареста. Уиткъм поискал да саботира разследването на обект 522, после, след като той отказал, го заплашил с оръжие. Пуласки ударил Уиткъм в лицето с ръкохватката на пистолета си.

Райм гневно погледна Броктън и Глен:

— Защо се бъркате в разследването ни?

Броктън явно едва сега забеляза, че Райм е парализиран, но бързо се абстрахира от това. Заяви спокойно:

— Опитахме по по-деликатен начин. Ако полицай Пуласки се беше съгласил, нямаше да се наложи да използваме такива мерки… Това разследване причини главоболия на много хора. През цялата тази седмица трябваше да имам срещи с хора от Конгреса и Министерството на правосъдието. Наложи се да отменя всичко и да се върна тук, за да се оправям с тази проклета каша… Така, информацията за това, което ще ви кажа, не трябва да излиза от тази стая. Разбрахме ли се?

Райм неохотно потвърди, Купър и Пуласки — също.

— Отделът за законов надзор анализира рисковете и осигурява охрана на частни компании, които са евентуални цели за терористи. Това са фирми, важни за инфраструктурата на страната. Нефтени и авиационни компании, банки. Информационни доставчици като ССД. Имаме внедрени агенти в тях.

Сакс бе казала, че Броктън прекарвал много време във Вашингтон. Това обясняваше защо.

— Защо тогава лъжете? Защо се представяте за служители на ССД? — измърмори Пуласки.

Райм никога не беше виждал младежа ядосан. Сега явно кипеше от гняв.

— Не искаме да се набиваме на очи — обясни Броктън. — Разбирате защо нефтопроводите, фармацевтичните компании и заводите за преработка на хранителни продукти са примамливи цели за терористите. Замислете се обаче какво може да се направи с информацията, която се съхранява в ССД. Ако компютрите им се развалят, цялата икономика ще рухне. А какво ще стане, ако терористи се доберат до информация за навиците на изтъкнати политици и бизнесмени и други лични данни, които се пазят в „Инър-съркъл"?

— Вие ли подменихте резултатите от изследването за наркотици на Лон Селито?

— Не, трябва да го е направил вашият заподозрян… този Пет-двайсет и две — отговори инспектор Глен. — Той стои и зад арестуването на съпругата на полицай Пуласки.

— Защо искате да прекратите разследването? — измърмори Пуласки. — Не разбирате ли колко е опасен този човек?

Говореше на Марк Уиткъм, но заместник-началникът на Отдела за законов надзор още стоеше с поглед, забит в земята, и мълчеше.

— Според нашите изследвания той е еднодневка — отговори Глен.

— Какво?

— Аномалия. Случайно явление — поясни Броктън. — ССД анализира ситуацията. Профилът и прогнозирането ни показаха, че е възможно такъв социопат да се възползва от информацията ни. Но скоро ще престане с това, което прави. Просто ще се откаже.

— Да, но още продължава да го прави, нали?

— Така е. Но ще престане. Програмите никога не грешат.

— Ще сгрешат, ако бъде убит още някой.

— Трябва да сме реалисти. Да преценим плюсовете и минусите. Не можем да допуснем да се разчуе колко важна е ССД като мишена за терористи. И не можем да издаваме с какво се занимава Отделът за законов надзор на Службата за национална сигурност. Трябва да запазим тази информация в тайна, доколкото може. Едно разследване на убийство ще извади всичко наяве.

Глен се намеси:

— Ако искаш да работиш с конвенционалните методи, Линкълн, няма проблем. Веществени улики, свидетели… Но не трябва да намесвате ССД. Тази пресконференция беше огромна грешка.

— Говорихме с Рон Скот в кметството, говорихме с Джо Малой. Те се съгласиха.

— Е, не сте говорили с подходящите хора. Това влоши отношенията ни със ССД. Андрю Стърлинг не е длъжен да ни помага с информация, нали разбираш?

Говореше като собственика на фирмата за обувки, уплашен да не разсърди Стърлинг и ССД.

Броктън добави:

— Така, значи… трябва да съобщите, че убиецът не е получил информацията от ССД. Само това искаме.

— Разбирате ли, че Джоузеф Малой беше убит заради ССД и „Инър-съркъл"?

Лицето на Глен стана сериозно. Той въздъхна:

— Съжалявам за това. Много съжалявам. Но той беше убит при изпълнение на служебния си дълг. Трагично е. Но това е полицейската професия.

Трябва да съобщите… само това искаме…

— Така — поде Броктън. — ССД вече не е част от разследването ви. Разбрано?

Райм кимна мрачно.

Глен даде знак на агента от ФБР:

— Можеш да го освободиш.

Агентът свали белезниците на Пуласки, който се изправи и разтърка китките си.

— Върнете Лон Селито на работа и освободете жената на Пуласки — каза Райм.

Глен погледна Броктън, който поклати глава:

— Ако го направим на този етап, би означавало да признаем, че за престъпленията е използвана информация от ССД. Засега ще трябва да изчакаме.

— Това са глупости. Знаете, че Лон Селито никога не е вземал наркотици.

— Това ще се изясни в хода на разследването — успокои го Глен. — Ще изчакаме всичко да си мине по стандартния ред.

— Не, мамка му! Според информацията, която убиецът е вкарал в системата, той вече е виновен. Също и Джени Пуласки. Записано е в досиетата им!

Инспекторът отговори спокойно:

— Засега ще трябва да остане така.

Федералните агенти и Глен излязоха.

— О, Марк! — извика Пуласки и Уиткъм се обърна. — Съжалявам.

Федералният агент примигна от изненада при това извинение и докосна превързания си нос.

— Съжалявам, че счупих само носа ти — добави Пуласки. — Проклет предател!

Виж ти, новобранецът имал кураж.

След като агентите си тръгнаха, Пуласки се опита да се обади на жена си, но не успя да се свърже. Гневно затвори телефона.

— Казвам ти, Линкълн, не ме интересува какво казват, няма да се откажа.

— Не се тревожи. Продължаваме, както и досега. Мен не могат да ме уволнят — нали съм цивилен. Могат да уволнят само теб и Мел.

— Аз всъщност… — измънка Купър.

— Спокойно, Мел. Все пак имам някакво чувство за хумор, каквото и да си мислят някои. Никой няма да разбере какво правим… освен ако новобранецът не пребие още някой федерален агент, разбира се. Така, започваме с Робърт Карпентър, онзи клиент на ССД. Искам да го разнищите. Веднага.

42

Значи аз съм 522.

Чудя се защо са избрали този номер. Майра 9834 не беше петстотин двайсет и втората ми жертва (каква възбуждаща мисъл!). Това число не се съдържаше в никой от адресите на жертвите… Чакай! Датата. Разбира се. Тя умря в неделя — двайсет и вторият ден на петия месец — и тогава са започнали разследването срещу мен.

Значи за тях аз съм едно число. Номерирали са ме. Чувствам се поласкан. Вече приключих по-голямата част от проучването си и сега съм в моя Килер. Работният ден е свършил, хората се прибират вкъщи, излизат на ресторант или да се видят с приятели. Но това е хубавото на данните — те никога не спят и войниците ми могат да нанесат удар върху живота, на когото поискам, когато реша, където избера.

В момента искам да прекарам още няколко минути със семейството на Прескът, преди да започна атаката. Полицията скоро ще постави охрана на домовете на моите врагове и семействата им… Но те не разбират същността на моите оръжия. Клетият Джоузеф Малой ми даде предостатъчно материал за работа.

Например детектив Лоренцо — или Лон — Селито (положил е огромни усилия да скрие истинското си първо име) вече е отстранен от работа, но го чака още. Онзи нещастен случай преди няколко години, когато един престъпник е бил убит при арест… сега ще се появят нови улики, показващи, че заподозреният не е бил въоръжен — свидетелят е излъгал. Майката на убитото момче ще чуе за това. Освен това ще изпратя писма с расистки изявления по негов адрес в няколко Интернет сайта на десни екстремисти. После ще замеся и преподобния Ал — това ще е умъртвяващият ми удар. Горкичкият Лон може дори да полежи в затвора.

Проверих и спретнатите лица на Селито. Понякога си мисля за сина от първата му жена, който сега е тийнейджър. Някое обвинение в употреба на наркотици може би. Какъвто бащата, такъв и синът. Хубаво ще се получи.

Онзи поляк, Пуласки… е, в крайна сметка ще успее да убеди имиграционните власти, че жена му не е терористка или нелегална емигрантка. Но как ли ще се изненадат, когато свидетелството за раждане на детето им се изгуби и друго семейство, чието бебе е изчезнало от болницата преди една година, реши, че момченцето на Пуласки може да е тяхното? Ако не друго, дребосъкът ще обикаля социалните институции с месеци, докато нещата се изяснят. Това може да му причини трайни увреждания. (Както знам от личен опит.)

После идват Амелия 7303 и този Линкълн Райм. Е, за да си подобря малко настроението, Роуз Сакс, на която другия месец й предстои операция на сърцето, ще изгуби здравната си осигуровка… хъм, мисля, че мога да я изкарам фалшива.

Амелия 7303 вероятно е бясна заради колата си, но чакай само да научи истинската лоша новина — че без да усети, е натрупала огромен дълг. Може би за двеста хиляди долара или там някъде. С почти убийствена лихва.

Това обаче са само ордьоврите. Научих, че бившият й приятел лежи в затвора за отвличане, нападение, кражби и изнудване. Ще се появят нови свидетели, които ще изпратят анонимни писма, твърдящи, че тя също е била замесена и крие голяма част от откраднатото в гаража на майка си, където ще подхвърля някои неща, преди да се обадя във Вътрешния отдел.

Може да отхвърли обвиненията — все пак е минала давност — но ще се вдигне шум и това ще съсипе репутацията й. Благодаря ти, свобода на пресата! Бог да пази Америка…

Смъртта е един вид транзакция, която можеш да използваш, за да забавиш преследвачите си, но несмъртоносната тактика може да бъде също толкова ефективна и според мен е много пo-елегантна.

Колкото до този Линкълн Райм… Хъм, там положението е интересно. Разбира се, беше голяма грешка да избера братовчед му за изкупителна жертва. Но в интерес на истината, бях проверил всички спретнати лица около Артър 3480 и не попаднах на никаква информация за братовчед му. Много интересно. Роднини са, а от десет години не поддържат връзка.

Допуснах грешка, като разбудих звяра. Той е най-трудният противник, с който съм се сблъсквал. Спря ме, когато отивах у Леон 6832; дори почти ме хвана на местопрестъплението, което никой досега не е успявал. И според онова, което чух от Малой, преди да издъхне, постоянно напредвал в разследването.

Разбира се, и за него имам план. В момента не мога да използвам „Инър-съркъл" — трябва да внимавам — но статиите в пресата и други източници на информация са достатъчно показателни. Проблемът, разбира се, е как да съсипя живота на човек като Райм, който вече е съсипан физически. Накрая ми хрумна решение. Ще унищожа някого, който е спретнат с него и от когото той е зависим. Болногледачът на Райм, Том Рестън, ще бъде следващата ми цел. Ако младежът умре — по особено неприятен начин, Райм едва ли ще се възстанови много лесно от шока. Разследването ще замре; никой няма да може да го води, както го води той.

Ще натоваря Том в багажника си и ще отидем в друг склад. Там ще се позабавлявам с бръснача „Крузиъс Брадърс". Ще запиша всичко с камера и ще изпратя файла на Райм. Като опитен криминолог, какъвто изглежда, ще трябва да изгледа внимателно целия запис, за да търси улики. Ще трябва да го гледа отново и отново.

Гарантирам, че това ще го направи неспособен да води разследването, а може би и изобщо да работи повече.

Отивам в стая три на моя Килер и вземам една от видеокамерите си. Наблизо има и батерии. От стая две вземам бръснача, прибран в стара кутия. По острието още има кафява коричка от засъхнала кръв. Нанси 3470. Преди две години. (Неотдавна съдът отхвърли последната молба за обжалване на убиеца й, Джейсън 4971, с мотиви, че уликите са били фалшифицирани — твърдение, което дори адвокатът му сигурно би обявил за смешно.)

Острието е затъпено. Спомням си, че срещнах известно съпротивление от ребрата на Нанси 3470. Мяташе се повече, отколкото бях очаквал. Няма значение. Малко ще поработя с едно от осемте ми колела за точене, после с кожения ремък и ще съм готов.

Възбудата от преследването зареждаше Амелия Сакс.

Уликите от двора й я бяха насочили по заплетена следа, но тя имаше предчувствието — извинявай Райм — че сегашният й план ще успее. Слезе от колата на Пам и бързо се приближи към къщата, където живееше следващият човек от списъка й, човек, от когото силно се надяваше да получи някаква информация за самоличността на обект 522.

Двата опита досега бяха неуспешни. Щеше ли да получи отговора от третия човек, с когото смяташе да говори? Замисли се, че обикалянето й из града много прилича на мародерско разравяне на стари гробове.

Вече притъмняваше и Сакс погледна адреса под една улична лампа, намери къщата и изкачи няколкото стъпала до входната врата. Тъкмо посягаше към звънеца, когато нещо започна да я безпокои.

Спря.

Дали беше от параноята, която чувстваше през целия ден? Дали от усещането, че я следят?

Тя бързо огледа наоколо — малкото минувачи, прозорците на близките жилищни сгради и магазинчета… Не видя обаче нищо подозрително. Никой не й обръщаше внимание.

Отново понечи да натисне звънеца, но отдръпна ръката си.

Нещо не беше както трябва…

Какво?

Сега разбра. Не беше проблемът в чувството, че някой я следи — проблемът беше в миризмата. Изведнъж си даде сметка какво надушва — плесен. Миришеше на плесен, цялата къща, пред която стоеше, издаваше тази миризма.

Дали беше съвпадение?

Сакс безшумно слезе по стълбите и заобиколи по калдъръмената пътека отзад. Сградата беше огромна — с тясна фасада, но дълга. Тя се приближи до един прозорец. Беше закрит с вестник. Огледа цялата задна страна на къщата и наистина, всички прозорци бяха облепени. Спомни си думите на Тери Добинс: И стъклата на прозорците сигурно са боядисани в черно или са облепени. Той иска да се изолира от външния свят…

Сакс бе дошла само да потърси информация — не беше възможно това да е къщата на обект 522, уликите не съвпадаха. Сега обаче бе сигурна, че са грешили — без съмнение това беше скривалището на убиеца.

Амелия посегна към телефона си, но изведнъж чу шум по пътеката отзад. Бързо се завъртя и посегна към пистолета си. Но преди да го хване, нещо я удари. Тя се блъсна в стената на къщата. Полузашеметена, падна на колене.

Задъхана, погледна нагоре и видя суровите очи на убиеца, ръждивото острие на бръснача, спускащ се към гърлото й.

43

— Команда, набери Сакс.

Телефонът й обаче се включи на гласова поща.

— По дяволите, къде е? Намерете я… Пуласки? — Райм се завъртя с инвалидната количка и погледна младежа, който говореше по телефона. — Какво става с Карпентър?

Младежът му даде знак да почака. След малко затвори.

— Най-накрая се свързах със секретарката му. Карпентър си е тръгнал рано, трябвало да свърши нещо. Вече сигурно се е прибрал вкъщи.

— Искам някой да отиде там. Веднага!

Мел Купър изпрати съобщение на Сакс по пейджъра, после се опита да се свърже с нея по джобния й компютър.

— Нищо.

Обади се още на няколко места и пак обяви:

— Не. Не мога да я намеря.

— Да не би Пет-двайсет и две да й е изключил телефона? Като нашето електричество?

— Не, казаха ми, че не е изключена. Апаратите й са дезактивирани — счупени или с извадени батерии.

— Какво? Сигурни ли са?

Страхът започна да го завладява.

Отвън се позвъни и Том отиде да отвори.

Лон Селито, с размъкната риза и запотено лице, влезе в стаята.

— Не могат да направят нищо, за да ме възстановят на работа. Ставало автоматично. Дори да си направя друг тест, ще бъда отстранен, докато не ме разследват. Проклети компютри. Обадих се в „Пъблик шуър". Казаха, че „щели да погледнат". Нали знаеш какво означава? — Погледна Пуласки. — Какво стана с жена ти?

— Още е в ареста.

— По дяволите!

— Обаче това не е всичко.

Райм разказа на Селито за Броктън, Уиткъм, Глен и Отдела за законов надзор към Службата за национална сигурност.

— Мамка им. Никога не съм чувал за такъв отдел.

— Искат да прекратим разследването, поне що се отнася до ССД. Има обаче по-голям проблем. Амелия е изчезнала.

— Какво?

— Така изглежда. Не знам какво е направила, след като се прибра вкъщи. Не се обади… Ох, Бога ми, нямаше ток, телефоните не работеха. Мел, провери гласовата поща. Може да се е обаждала.

Купър набра номера. Сакс наистина се беше обаждала. Казваше обаче само, че отива да провери една следа. Нищо повече. Искаше Райм да й се обади, за да му обясни.

Той тревожно затвори очи.

Следа…

Къде водеше? Към някой от заподозрените? Той погледна таблицата.

Андрю Стърлинг, президент, управителен директор: алиби — на Лонг Айлънд, проверено. Потвърдено от сина му; алиби за убийството в гробището (според присъствения лист е бил в офиса);

Шон Касъл, началник отдел „Маркетинг и продажби няма алиби;

Уейн Джилеспи, директор на Технически отдел: няма алиби;

Самюел Броктън, директор на отдел „Законов надзор": алиби — от хотела потвърждават, че е бил във Вашингтон;

Питър Арлонсо-Кемпър, директор „Личен състав": алиби — с жена си, потвърдено (пристрастна);

Стивън Шредер, главен техник, дневна смяна: бил е на работа (според присъствения лист);

Фарук Мамеда, главен техник, нощна смяна: няма алиби; алиби за убийството в гробището (според присъствения лист е бил в офиса);

Клиент на ССД(?): Робърт Карпентър (?);

Неизвестен извършител, работещ за Андрю Стърлинг (?);

„Бегача".

Дали следата беше свързана с някого от тях?

— Лон, отиди да провериш Карпентър.

— И какво да му кажа? „Добър ден, аз вече не съм полицай и нямам право да ви разпитвам, но бихте ли отговорили на въпросите ми, защото съм много точен пич"?

— Да, Лон, така му кажи.

Селито се обърна към Купър:

— Мел, дай ми значката си.

— Значката ми ли? — нервно попита лабораторният специалист.

— Няма да я повредя — измърмори дебелакът.

— Повече се притеснявам да не отстранят и мен от работа.

— Поне няма да съм единствен. — Селито прибра значката и взе адреса на Карпентър от Пуласки. — Ще ви се обадя да ви кажа какво е станало.

— Лон, внимавай. Пет-двайсет и две се чувства притиснат. Ще се опита да ни удари силно. И не забравяй, че…

— Че проклетият кучи син знае всичко — изръмжа той и излезе от лабораторията.

Райм забеляза, че Пуласки изучава дъската.

— Детективе?

— Какво?

— Мислех си нещо. — Той посочи таблицата с имената на заподозрените: — Алибито на Андрю Стърлинг. Той ми каза, че когато бил в Лонг Айлънд, се обадил на сина си, който бил на разходка в Уестчестър. Обадил му се от къщата си и това се вижда на разпечатката от телефонните му обаждания. Проверено е.

— Е, и какво?

— Ами, спомних си, че според него синът му отишъл до Уестчестър с влак. Но когато говорих с Анди, той каза, че отишъл с колата. — Младият полицай вдигна глава. — Има и още нещо, сър. Когато беше убит пазачът на гробището, проверих присъствените ведомости. Видях името на Анди. Беше излязъл веднага след Мигел Абрера, чистача. Секунди след него. Тогава не се замислих, защото Анди не беше заподозрян.

— Добре, но синът няма достъп до „Инър-съркъл" — отбеляза Купър, като кимна към таблицата на заподозрените.

— Според баща му няма. Но… — Пуласки поклати глава. — Вижте, Андрю Стърлинг беше толкова услужлив, че приемахме всичко, което ни каже, за чиста монета. Твърдеше, че никой друг освен хората от списъка няма достъп. Нямаме обаче информация от независим източник. Лично не сме проверили кой в действителност може да тегли данни от „Инър-съркъл".

— Да, Анди може да е ровил в компютъра на баща си и да е взел паролата му — съгласи се Купър.

— Действай, Пуласки. Добре, Мел, сега ти си най-старши. Събери специален отряд и го изпрати в къщата на Анди Стърлинг.

Дори най-точният прогностичен анализ, извършен от гениалния изкуствен мозък на „Екс-пектейшън", невинаги може да предскаже всичко.

Кой за милиони години би предвидил, че Амелия 7303, замаяна и с белезници на няколко метра от мен, ще дойде пред вратата ми?

Въпрос на късмет, трябва да отбележа. Тъкмо тръгвах за вивисекцията на Том, когато я забелязах през прозореца. Така е в моя живот — късметът компенсира мъчителното безпокойство.

Спокойно обмислям ситуацията. Добре, колегите й в полицията не ме подозират; дошла е само да ми покаже портрета на фоторобот, който намерих в джоба й заедно със списък с десет имена. Двете най-горе са задраскани. Аз съм щастливият номер три. Някой със сигурност ще дойде да ме попита за нея. Когато се появят, ще кажа: „Да, дойде, показа ми портрета и си тръгна." Толкова.

Извадих батериите на електронните й устройства и ги прибирам в съответните кутии. Хрумна ми да използвам нейния телефон, за да запиша последната, отчаяна агония на Том Рестън. Би било добра симетрия, много елегантно. Но тогава, разбира се, ще има доказателство, че е идвала при мен, а тя трябва да изчезне безследно. Ще я сложа да спи в мазето ми, при Карълайн 8630 и Фиона 4892.

Ще изчезне безследно.

Няма да е толкова прегледно, колкото би могло да бъде — ченгетата много ще се зарадват, ако намерят трупа — но за мен е добре.

Този път ще трябва да взема хубав трофей. Не само нокътче от моята Амелия 7303…

44

— Какво е положението? — нервно попита Райм.

Говореше с Пуласки, който бе на пет километра от къщата, у Андрю Стърлинг Младши в Горен Ийстсайд.

— Влязохте ли? Сакс там ли е?

— Не мисля, че Анди е убиецът, сър.

— Не мислиш? Той ли е, или не?

— Не, не е той.

— Обясни.

Пуласки разказа, че Анди Стърлинг наистина е излъгал за заниманията си в неделя, но не за да прикрие ролята си в убийството и изнасилването. Бе казал на баща си, че отива в Уестчестър да се разхожда сред природата, но в действителност беше пътувал с кола, както се бе изпуснал неволно пред младия полицай.

Поставен натясно пред двама полицаи от специалния отряд и Пуласки, смутеният младеж призна защо е излъгал баща си. Анди нямаше шофьорска книжка.

Приятелят му обаче имаше. Андрю Стърлинг може да беше номер едно сред доставчиците на информация в света, но не подозираше, че синът му е гей, и момчето така и не можеше да събере кураж да му каже.

Пуласки се обади на приятеля на Анди и той потвърди, че двамата са били извън града по време на убийството. От фирмата за електронно събиране на такси на магистралите също се получи потвърждение.

— Мамка му. Добре, връщай се тук, Пуласки.

— Слушам, сър.

Вървейки по тъмната уличка, Лон Селито си мислеше: „По дяволите, трябваше да взема и пистолета на Купър." Разбира се, да използваш чужда значка, когато те отстранят от работа, беше едно, но съвсем друго бе да носиш незаконно оръжие. Ако от Вътрешния отдел научеха, това вече нямаше да е леко провинение, а щеше да му навлече сериозни неприятности.

Така щеше да им даде пълни основания да го уволнят, дори разследването да покаже, че не е вземал наркотици.

Наркотици. Проклятие!

Той намери адреса, който търсеше — къщата на Карпентър в едно тихо кварталче на Горен Ийстсайд. Вътре светеше, но през прозорците не се виждаше никой. Отиде при главната врата и натисна звънеца.

Стори му се, че чува някого вътре. Стъпки. Изтропване на врата.

После нищо.

Селито инстинктивно посегна към хълбока си, където до вчера носеше оръжието си.

По дяволите!

Най-сетне завесата на едно странично прозорче се размърда. Вратата се отвори и Селито видя едър мъж със сресана назад коса. Той погледна незаконната му значка. Очите му проблеснаха плахо.

— Господин Карпентър…

Не успя да каже нещо повече, защото тревогата на човека се смени с гняв.

— Мамка му, мамка му! — закрещя Карпентър.

Лон Селито от години не беше участвал в схватка с престъпник и сега осъзна, че този човек лесно може да го пребие и да му пререже гърлото. Защо, по дяволите, не взе пистолета на Купър, пък каквото ще да става?

Оказа се обаче, че не Селито е причината за гнева на Карпентър.

Странно, но яростта му бе насочена към президента на ССД.

— Този мръсник Андрю Стърлинг го направи, нали? Той ли ви се обади? Иска да ме натопи за тия убийства, за които се говори напоследък. Ох, боже, какво ще правя? Вероятно вече съм в системата и „Уочтауър" е вкарала името ми в списъци из цялата страна. Ох, леле! Какъв идиот бях да се забърквам със ССД!

Селито се поуспокои. Прибра значката и попита дали може да поговорят вътре. Мъжът го пусна да влезе.

— Прав ли съм? — изръмжа домакинът. — Андрю ли стои зад всичко това?

Селито не отговори, само попита къде е бил по време на убийството на Малой.

Карпентър се замисли.

— Бях на среща.

Каза имената на няколко души от ръководството на една голяма банка, също и телефонните им номера.

— Ами в неделя следобед?

— С жена ми имахме гости. На ранен обяд.

Алиби, което лесно можеше да се провери.

Селито телефонира на Райм, за да му съобщи какво е научил. Купър каза, че ще провери алибитата. След като затвори, детективът отново се обърна към развълнувания Боб Карпентър.

— Той е най-отмъстителното копеле, с което съм работил — заяви домакинът.

Селито потвърди, че са получили името му от ССД. Когато чу това, Карпентър затвори очи за момент. Гневът му понамаля и се смени с възмущение.

— Какво каза за мен?

— Теглили сте информация за жертвите непосредствено преди престъпленията. Няколко убийства през последните месеци.

— Така става, когато Андрю се ядоса. Връща ти го тъпкано. Не съм предполагал, че ще стане така… — Мъжът се намръщи. — През последните месеци ли? Това теглене… кога е било последното?

— През последните две седмици.

— Тогава със сигурност не съм аз. От началото на март съм изключен от „Уочтауър".

— Изключен?

Той кимна:

— Андрю прекрати достъпа ми.

Телефонът на Селито иззвъня, беше Купър. Съобщи му, че двама от посочените са потвърдили алибито на Карпентър. Детективът накара компютърния специалист Родни Шарнек отново да провери данните от диска, който им беше донесъл Пуласки. Затвори телефона и попита Карпентър:

— Защо ви е блокирал?

— Ами, вижте, аз имам склад за данни и…

— Склад за данни?

— Съхраняваме информацията, която фирми като ССД обработват.

— Не е като склад, където се държи стока, така ли?

— Не, не. Това е компютърно депо. На сървъри в Ню Джърси и Пенсилвания. Както и да е, аз бях… е, може да се каже, че бях съблазнен от Андрю Стърлинг. Успешният му бизнес, толкова пари… Исках и аз да започна да добивам данни като ССД, не само да ги съхранявам. Смятах да си потърся своя ниша в пазара, в няколко бранша на икономиката, където ССД все още не са толкова силни. Не исках да се конкурирам с тях, не съм правил нищо незаконно.

Селито долови нотка на отчаяние в тези оправдания.

— Беше дребен бизнес. Но Андрю научи и блокира достъпа ми до „Инър-съркъл" и „Уочтауър". Заплаши, че ще ме съди. Опитах се да преговарям, но днес ме изгони. Прекрати окончателно достъпа ми. Наистина не съм направил нищо лошо. — Гласът му затрепери. — Само си гледах бизнеса…

— Мислите, че Стърлинг е подправил файловете, за да излезе, че вие сте убиецът, така ли?

— Някой в ССД го е направил.

„За нас най-важното е, че Карпентър не е убиецът и само си губим времето" — помисли си Селито.

— Нямам повече въпроси. Приятна вечер.

Карпентър явно съжали за поведението си. От гнева му вече нямаше и следа. Изражението му издаваше отчаяние, дори — замисли се Селито — страх.

— Вижте, господин полицай, не искам да останете с погрешно впечатление. Изказах се твърде необмислено. Не твърдя, че Андрю го е направил. Бях ядосан. Но това е необмислена реакция. Няма да му кажете, нали?

Когато си тръгна, детективът хвърли един поглед назад. Бизнесменът изглеждаше, сякаш всеки момент ще заплаче.

Още един заподозрян изпадаше от списъка.

Първо Анди Стърлинг. Сега Робърт Карпентър. Купър бе проверил алибитата на бизнесмена, които потвърждаваха, че той не е обект 522. След като се върна в лабораторията, Селито веднага телефонира на Родни Шарнек, който обеща да провери къде е грешката. Обади се след десет минути.

— Хе. Опа…

Райм въздъхна:

— Казвай.

— Ами, Карпентър наистина е изтеглил достатъчно списъци, от които би могъл да събере информация за жертвите, но го е направил в течение на две години. Все като част от законни маркетингови кампании. И наистина от март не е теглил нищо.

— Нали преди това каза, че е теглил информацията непосредствено преди убийствата.

— Така е според списъка. Само че метаданните показват, че някой в ССД е променил данните. Например Карпентър е изтеглил информацията за братовчед ви преди близо две години.

— Значи някой в ССД иска да насочи вниманието ни към Карпентър.

— Да.

— Сега, големият въпрос: Кой, по дяволите, е подменил данните? Той е Пет-двайсет и две.

— В метаданните няма друга кодирана информация — отговори компютърният експерт. — Логовете на администратора и рутера не са…

— Достатъчно е да кажеш просто „не". Това ли е отговорът?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Благодаря — измърмори Райм и затвори.

Синът на Стърлинг беше невинен, Карпентър — също…

„Къде си, Сакс?"

Райм се сепна. Почти бе използвал малкото й име в мислите си. Но между тях имаше негласно споразумение да се обръщат един към друг само по фамилия. Иначе носеше лош късмет. Сякаш можеше да стане по-лошо.

— Линк. — Селито посочи списъка на заподозрените. — Единственото, което мога да направя, е да проверя всичките. Сега.

— Как смяташ да го направим, Лон? Имаме един инспектор, който изобщо не иска такова разследване да съществува. Как можем…

Изведнъж замълча и се втренчи в профила на обект 522 на дъската.

Погледна досието на братовчед си върху рамката за прелистване.

Личен живот

Досие 1А. Предпочитани стоки

Досие 1В. Предпочитани услуги

Досие 1C. Пътувания

Досие 1D. Медицински данни

Досие 1Е. Развлечения

Финанси/Образование/Кариера

Досие 2А. Образование

Досие 2В. Работа, доходи

Досие 2С. финансово състояние, кредити и платежоспособност

Досие 2D. Предпочитани бизнеспродукти и услуги

Официални/Съдебни данни

Досие ЗА. Жизнени характеристики

Досие ЗВ. Гласоподавателна регистрация

Досие ЗС. Съдебна история

Досие 3D. Криминално досие

Досие ЗЕ. Законов надзор

Досие 3F. Имиграция и натурализация

Информацията, която се съдържа тук, е собственост на „Стратеджик Системс Дейтакорп, ООД (ССД). Използването й е регулирано от Лицензионното споразумение между ССД и Клиента, дефиниран в Договора за обслужване. ©„Стратеджик Системс Дейтакорп", ООД. Всички права запазени.

Райм набързо прегледа досието. Погледна другите документи, закачени на белите дъски. Нещо не беше както трябва.

Отново телефонира на Шарнек.

— Родни, кажи ми… Какво място на диска заема файл от трийсет страници? Като досието от ССД, което сега е пред мен.

— Хе. Досие. Само текст, предполагам.

— Да.

— Ако е в архива, значи трябва да е компресиран. Да кажем… двайсет и пет килобайта. Най-много.

— Това е доста малко, нали?

— Хе. Като пръдня в урагана от данни.

Райм завъртя очи при това сравнение.

— Имам още един въпрос.

— Хе. Казвай.

Главата й пулсираше от болка, устните й кървяха от удара в стената на къщата.

След като допря бръснача до гърлото й, убиецът взе пистолета й и я завлече през вратата на мазето в предната част на къщата, съвременно обзаведена в строг стил, наподобяващ черно-белия декор в ССД.

После я блъсна през една врата в задната част на хола.

По ирония се оказа, че това е килер. Убиецът я избута между някакви дрехи, миришещи на застояло, и отвори друга врата на задната стена, вкара я вътре и й взе радиостанцията, телефона, ключовете и сгъваемото ножче от задния джоб на панталоните. Завлече я при един радиатор между високи купчини стари вестници и я закопча с белезници за студената метална тръба. Тя се огледа. Мястото беше раят на вещомана — влажно, мрачно, вонящо на старо, на застояло и пълно с повече боклук и вехтории, отколкото бе виждала някога на едно място. Убиецът занесе нещата й на голямо бюро, отрупано с какво ли не. Със собствения й нож започна, да разглобява мобилния й телефон. Работеше прилежно, наслаждаваше се на всяка част, която вадеше, сякаш правеше дисекция.

Обект 522 все още седеше на бюрото и пишеше нещо на компютъра. Беше заобиколен от огромни купчини вестници, цели кули от сгънати хартиени пликчета, кибритени кутийки, стъклени съдове, кутии с надписи „Цигари", „Копчета", „Кламери", стари бирени и консервени кутии от шейсетте и седемдесетте, препарати за чистене. Стотици други опаковки.

Тя обаче не се интересуваше толкова от колекцията. Ужасено размишляваше как ги бе измамил. Обект 522 изобщо не беше някой от техните заподозрени. Оказваше се, че са грешили, като подозираха нахаканите мениджъри, техниците, клиентите, някой хакер или въображаем наемник на Андрю Стърлинг, вършещ черната работа за фирмата.

При все това беше служител на ССД.

Защо, по дяволите, не се беше досетила за най-очевидното?

Пет-двайсет и две бе служителят от охраната, който я беше завел в хранилищата в понеделник. Сакс си спомняше табелката с името му. Джон. Фамилията му беше Ролинс. Сигурно я бе видял да идва с Пуласки във фоайето на ССД в понеделник и бързо беше предложил услугите си да ги заведе до кабинета на Стърлинг. После се беше навъртал навън, за да научи повече. А може би дори предварително е знаел, че ще отидат, и бе уредил той да бъде на смяна тази сутрин.

Човекът, който знае всичко…

Докато я развеждаше из „Сивата скала", тя трябваше да се досети, че служителите от охраната имат достъп до всички хранилища и Приемния център. Спомни си, че когато човек влезе в хранилищата, вече няма нужда от парола, за да се включи в „Инър-съркъл". Все още не можеше да си обясни как е успял да изнесе дискове с информация за жертвите си — въпреки претърсването на излизане — но някак го беше направил.

Тя присви очи, като се надяваше болката в главата й да понамалее. Не се получи. Погледна стената пред бюрото, където висеше някаква картина — много реалистичен семеен портрет. Разбира се — платното на Харви Прескът, заради което беше убил Алис Сандърсън и бе уличил невинния Артър Райм.

Когато зрението й най-после се нагоди към сумрака, Сакс се зае да огледа по-добре врага. Не му беше обърнала особено внимание, докато я развеждаше из ССД. Сега обаче го виждаше ясно — слаб, блед, малко безличен, но с хубави черти. Хлътналите му очи се движеха бързо, пръстите му бяха много дълги, ръцете — силни.

Убиецът усети, че го наблюдават. Обърна се и я погледна. Пак се обърна към компютъра и продължи да пише трескаво. На пода бяха натрупани още десетина клавиатури, повечето — счупени или с изтъркани клавиши. Безполезни за всеки друг освен за него. Обект 522, разбира се, не беше способен да ги изхвърли. Наоколо имаше хиляди бележници, изписани с дребен, равен почерк — от тях явно бяха хартиените частици, които бяха намерили на едно от местопрестъпленията.

Миризмата на непрани дрехи и спално бельо беше нетърпима. Сигурно толкова бе свикнал с вонята, че не му правеше впечатление. А може би му харесваше.

Сакс затвори очи и облегна главата си на една купчина вестници. Невъоръжена, безпомощна… Какво можеше да направи? Ядосваше се на себе си, че не е оставила на Райм съобщение с повече информация къде отива.

Безпомощна…

Изведнъж се сети нещо. Девизът на цялото разследване: Информацията е сила.

„Добре, извлечи някаква информация, по дяволите! — помисли си. — Узнай нещо за него, което да можеш да използваш като оръжие. Мисли!"

Джон Ролинс, служител от охраната на ССД… Това име не й говореше нищо. Не го беше срещала никъде по време на разследването. Каква беше връзката му със ССД, с престъпленията, с данните?

Сакс заоглежда тъмното помещение, замаяна от количеството боклук, което виждаше.

Примеси…

„Съсредоточи се. Не бързай."

Нещо в другия край на помещението привлече вниманието й. Една от колекцията му: огромна купчина карти за лифтовете в различни скикурорти.

Вейл, Копър Маунтин, Брекинридж, Бийвър Крийк.

Възможно ли беше?

Добре, струваше си да опита.

— Питър — уверено каза тя, — трябва да поговорим.

Когато чу името, той се сепна и я погледна. За момент очите му проблеснаха неуверено. Изглеждаше, сякаш неочаквано е получил плесница.

Да, оказа се права. Джон Ролинс беше — какво друго? — фалшиво име. В действителност това бе Питър Гордън, известният ловец на данни, който беше умрял… или по-скоро беше инсценирал смъртта си, след като ССД присъединила фирмата, за която работел в Колорадо преди няколко години.

— Чудехме се как си инсценирал смъртта си. Как успя да фалшифицираш ДНК-данните?

Той спря да пише на компютъра, загледа се в картината. След няколко минути каза:

— Не е ли това най-странното свойство на данните? Как им вярваме, без да се замисляме. — Обърна се към нея. — Щом компютърът казва, приемаме, че е вярно. Ако пък и божеството ДНК потвърждава, значи със сигурност е истина. Няма какво повече да се каже. Край.

Сакс продължи:

— Значи ти — Питър Гордън — изчезваш. Полицията намира колелото ти и разложен труп с твоите дрехи. Животните не са оставили много. Вземат проби от косми и слюнка от къщата ти. Да, ДНК съвпада. Няма никакво съмнение. Ти си мъртъв. Но космите и слюнката, които са намерили в банята ти, не са били твоите, нали? Взел си косми от човека, когото си убил, и си ги оставил в къщата си. Изтъркал си зъбите му със своята четка за зъби, нали?

— И оставих малко кръв по едно ножче за бръснене. Вие в полицията много обичате кръвта.

— Кого уби тогава?

— Някакъв младеж от Калифорния. Пътуваше на автостоп по 1-70.

„Дръж го в напрежение. Информацията е единственото ти оръжие. Използвай я!"

— Едно само не можахме да си обясним, Питър. Защо го направи? За да саботираш сливането на ССД и „Роки Маунтинс Дейта"? Или има още нещо?

— Да ги саботирам ли? — удивено прошепна той. — Нищо не разбираш. Когато Андрю Стърлинг и хората му дойдоха в „Роки Маунтин" и поискаха да я присъединят към ССД, аз събрах всякакви данни, каквито намерих за него и компанията му. Това, което открих, беше смайващо! Андрю Стърлинг е Бог. Той е бъдещето на информацията, което означава, че е бъдещето на обществото. Беше способен да открие данни, които дори не подозирах, че съществуват, и да ги използва като оръжие, като лекарство, като светена вода. Аз трябваше да участвам в онова, което правеше.

— Аха, но не можеше да станеш ловец на данни за ССД. Заради плановете ти. Заради… другото, което колекционираш? И начина, по който живееш.

Сакс кимна към боклуците в стаята.

Лицето му помръкна, очите му се разшириха.

— Исках да съм част от ССД. Мислиш ли, че не исках? Ох, на какви места можех да отида! Но не ми е било писано. — Замълча, после махна към колекциите си. — Да не мислиш, че сам съм си избрал да живея така? Мислиш ли, че ми харесва? — Беше прегракнал, задъхваше се. Леко се усмихна. — Не, животът ми трябва да е вън от обсег. Само така мога да оцелея. Вън. От. Обсег.

— Затова си инсценирал смъртта си и си откраднал чужда самоличност. Присвоил си името и социалноосигурителния номер на някого, който е умрял.

Лицето му вече не издаваше емоция.

— Да, едно дете. Джонатан Ролинс, тригодишен, от Колорадо Спрингс. Много е лесно да си смениш името. Маниаците по оцеляването го правят редовно. Има книги на тази тема… — Усмихна се леко. — Само не забравяй винаги да ги плащаш в брой.

— После си постъпил в охраната. Но нямаше ли опасност някой в ССД да те познае?

— Не се бях срещал с никого от компанията лично. Това е чудото на този занаят. Можеш да събираш данни, както си седиш спокойно в собствения си Килер.

Изведнъж замълча. Изглеждаше смутен, дали наистина бяха свързали Ролинс с Питър Гордън? Дали нямаше да дойде друг, който да провери по-внимателно следата? Явно реши, че не може да рискува. Гордън грабна ключовете от колата на Пам. Реши да я скрие. Погледна устройството за автоматично заключване.

— Боклук. Няма радиочип. Но всеки сканира регистрационните номера в наши дни. Къде си паркирала?

— Мислиш ли, че ще ти кажа?

Той сви рамене и излезе.

Стратегията й се оказа успешна. Беше се добрала до информация и успя да я използва. Не беше много, разбира се, но поне бе спечелила време.

Достатъчно ли беше обаче, за да изпълни онова, което бе замислила — да извади ключа от белезниците, скрит дълбоко в джоба й?

45

— Слушайте. Партньорката ми изчезна. И трябва да видя някои файлове.

Райм говореше с Андрю Стърлинг по видеовръзка.

Президентът на ССД беше в спартанския си кабинет в „Сивата скала". Седеше абсолютно изправен на твърд дървен стол, по ирония наподобявайки скованата поза на Райм в инвалидната количка. Стърлинг отговори тихо:

— Сам Броктън е говорил с вас. Инспектор Глен също.

Гласът му не издаваше нито следа от безпокойство.

Никаква емоция, любезната усмивка беше като нарисувана на лицето му.

— Искам да видя досието на партньорката ми. Полицайката, която идва при вас. Амелия Сакс. Цялото й досие.

— Какво имате предвид под „цяло", капитан Райм?

Криминологът забеляза, че Стърлинг използва званието му от полицията, което не беше известно на повечето хора.

— Знаете какво имам предвид.

— Не, не знам.

— Искам да видя досие ЗЕ — „Законов надзор".

Кратко колебание.

— Защо? Там няма нищо интересно. Малко правна информация. Стандарти по Закона за личната тайна.

Стърлинг лъжеше. От поалифорйийската агентка Кейтрин Данс Райм бе получил някакви познания по кинесика — тълкуване на жестовете и мимиките — анализиране на човешките реакции. Колебанието, преди някой да отговори, обикновено е признак на неискреност, защото човекът се опитва да измисли правдоподобен, но лъжлив отговор. Хората говорят бързо, когато казват истината — няма нужда да измислят.

— Защо тогава не искате да го видя?

— Просто няма смисъл да… Няма да ви помогне с нищо.

Пак лъжа.

Зелените очи на Стърлинг бяха спокойни. Той само веднъж отмести леко поглед и Райм се досети, че погледна към мястото, на което Рон Пуласки би трябвало да се вижда на екрана му (младият полицай стоеше в дъното на лабораторията, зад криминолога).

— Тогава ми отговорете на един въпрос.

— Да?

— Преди малко говорих с един компютърен специалист от полицията. Попитах го колко е голямо досието на братовчед ми.

— Да?

— Каза, че трийсет страници текст би трябвало да заемат около двайсет и пет килобайта памет.

— И аз съм загрижен като вас за партньорката ви, но…

— Силно се съмнявам. Сега ме изслушайте.

Стърлинг само вдигна едната си вежда вместо отговор. Райм продължи:

— Едно обичайно досие съдържа двайсет и пет килобайта информация. Във вашата брошура обаче пише, че имате над петстотин петабайта данни. Това е толкова много, че повечето хора не могат да си го представят.

Другият мъж мълчеше.

— Ако всяко досие се събира средно на двайсет и пет килобайта, базата с данни за всеки човек на Земята ще заема около сто и петдесет милиарда килобайта, максимум. „Инър-съркъл" обаче съдържа над петстотин трилиона килобайта. Какво има в останалата част от „Инър-съркъл", Стърлинг?

Пак колебание.

— Ами, много неща… Графики и снимки. Те заемат много памет. Административни данни например.

Лъжа.

— И обяснете ми защо изобщо някой трябва да има досие „Законов надзор"? Кой с какво „надзирава"?

— Следим да се спазват изискванията на закона.

— Стърлинг, ако досието не дойде в компютъра ми до пет минути, ще се обадя в „Таймс" и ще им разкажа как фирмата ви помага и прикрива престъпник, който използва информацията ви, за да планира изнасилвания и убийства. Хората от Отдела за законов надзор във Вашингтон няма да ви спасят от тези заглавия. А съм сигурен, че ще излязат на първите страници.

Стърлинг просто се изсмя, лицето му излъчваше спокойствие.

— Това никога няма да стане. Довиждане, капитане.

— Стърлинг…

Образът изчезна.

Райм затвори очи за момент. Приближи се с количката до дъските с таблиците на уликите и списъка със заподозрените. Вгледа се в думите с почерците на Том и Сакс, някои надраскани набързо, други — грижливо изписани.

Не виждаше отговор.

„Къде си, Сакс?"

Знаеше, че тя живее на ръба, че не можеше да я накара да избягва опасните ситуации, които като че ли я привличаха. Но беше бесен, че е тръгнала да проверява следа без подкрепление.

— Линкълн? — тихо заговори Рон Пуласки.

Райм погледна младия полицай, който с необичайно хладен поглед се взираше в снимките на мъртвата Майра Уайнбърг.

— Какво?

Младежът се обърна към криминолога:

— Имам една идея.

Лицето на Уиткъм, с превързан нос, изпълни екрана.

— Ти можеш да теглиш информация от „Инър-съркъл", нали? — хладно попита Пуласки. — Каза, че нямаш достъп, но имаш.

Заместник-началникът на Отдела за законов надзор въздъхна.

— Да — отвърна след няколко секунди.

За момент погледна към камерата, но бързо отмести очи.

— Марк, имаме проблем. Трябва да ни помогнеш.

Пуласки разказа за изчезването на Сакс и подозренията на Райм, че досието й „Законов надзор" в ССД може да им помогне да я намерят.

— Какво има в досието?

— Досие „Законов надзор"? — прошепна Марк Уиткъм. — Достъпът до тях е абсолютно забранен. Ако ме хванат, мога да отида зад решетките. А пък какво може да направи Стърлинг… ще е по-лошо от затвор.

Пуласки се сопна:

— Излъгахте ни и умряха хора. — Добави по-меко: — Ние сме на страната на добрите, Марк. Помогни ни. Не позволявай още някой да пострада. Моля те.

Замълча и тишината се проточи.

„Браво, новобранец" — помисли си Райм, който в този разговор бе доволен да бъде само слушател.

Уиткъм се намръщи. Огледа се, погледна към тавана. Дали се боеше от подслушвателни устройства и камери? — почуди се Райм. Така изглеждаше, защото заговори припряно:

— Пиши. Нямаме много време.

— Мел! Ела бързо. Влизаме в системата на ССД. В „Инър-съркъл".

— Така ли? Охо, не звучи добре. Първо Лон ми взима значката, сега това.

Специалистът бързо отиде на компютъра до Райм. Уиткъм каза Интернет адрес и Купър го въведе. На екрана се появи съобщение, че са влезли в контакт с вътрешния сървър на ССД. Уиткъм му продиктува временно потребителско име и след кратко колебание — три дълги пароли от случайно подредени символи.

— Изтегли програмата за разкодиране в центъра на екрана и натисни „ИЗПЪЛНИ".

Купър го направи и на монитора се отвори нов прозорец:

Добре дошъл, НГХ0235, моля въведете (1) 16-цифрения ССД-код на субекта или (2) страната и номера на паспорта на субекта, или (3) името на субекта, настоящото му местожителство, социалноосигурителния и телефонния му номер.

— Въведете информацията на човека, който ви интересува.

Райм продиктува данните на Сакс и на екрана се появи нов прозорец: Потвърдете достъпа до досие „Законов надзор Да/Не.

Купър натисна „Да" и се появи ново съобщение, приканващо го да въведе още една парола.

След още един поглед към тавана Уиткъм попита:

— Готови ли сте?

Сякаш щеше да се случи нещо много важно.

— Да, готови сме.

Уиткъм продиктува още една шестнайсетцифрена парола. Купър я въведе и натисна клавиша за нов ред.

Екранът започна да се изпълва с текст и криминологът прошепна:

— Боже мой!

Малко бяха нещата, които можеха да изненадат Линкълн Райм.

ПОВЕРИТЕЛНО

ПРИТЕЖАВАНЕТО НА ТОВА ДОСИЕ ОТ КОГОТО И ДА БИЛО, НЕРАЗПОЛАГАЩ С РАЗРЕШИТЕЛНО ОТ НИВО А-18 ИЛИ ПО-ВИСОКО, Е НАРУШЕНИЕ НА ФЕДЕРАЛНИТЕ ЗАКОНИ

Досие „Законов надзор"

ССД-номер на субекта: 7303-4490-7831-33478

Име: Амелия X. Сакс

Страници: 478

Кликнете на темата, която искате да разгледате.

Забележка: За архивираните материали може да се наложи да изчакате до пет минути.

ПРОФИЛ

* Име/Прякори/Псевдоними

* Социалноосигурителен номер

* Сегашен адрес

* Сателитна карта на сегашния адрес

* Предишни адреси

* Гражданство

* Раса

* Произход

* Националност

* Физическо описание/отличителни белези

* Биометрични данни

Снимки

Видеоматериали

Пръстови отпечатъци

Отпечатъци от стъпалото

Сканиране на ретината

Сканиране на ириса

Особености на походката

Сканиране на лицето

Особености на гласа

* Тъканни проби

* Медицински картон

* Политическа ориентация

* Професионални организации

* Клубове/сдружения по интереси

* Религия

* Военно досие

Служба/освобождаване

Годност за военна служба

Годност за Националната гвардия

Владеене на оръжия

* Дарения

Политически

Религиозни

Медицински

За благотворителни организации

За медии

Други

* Психологически/психиатричен профил

* Профил по метода на Майерс-Бригс

* Сексуална ориентация

* Хоби/интереси

* Клубове/организации

СПРЕГНАТИ ЛИЦА

* Брак

* Интимни връзки

* Деца

* Родители

* Братя и сестри

* Баба и дядо (от страна на бащата)

* Баба и дядо (от страна на майката)

* Други роднини по пряка линия (живи)

* Други роднини по пряка линия (починали)

* Роднини по съребрена линия

* Съседи

Сегашни

През последните няколко години (архивирано, отварянето може да се забави)

* Познати

Лично

По Интернет

* Лица, представляващи интерес (ЛПИ)

ФИНАНСОВИ ДАННИ

* Работа — сегашна

Категория

Растеж на заплатата

Дни на отсъствие/причини за отсъствието

Уволнение/Безработица

Поощрения/наказания

Случаи на дискриминация по точка 7

Инциденти по Закона за охрана на труда

Други

* Работа — предишна (архивирано, отварянето може да се забави)

Категория

Растеж на заплатата

Дни на отсъствие/причини за отсъствието

Уволнение/Безработица

Поощрения/наказания

Случаи на дискриминация по точка 7

Инциденти по Закона за охрана на труда

Други

* Доходи — сегашни

Декларирани

Недекларирани

В чужбина

* Доходи — минали

Декларирани

Недекларирани

В чужбина

* Активи — сегашни

Недвижима собственост

Автомобили и лодки

Банкови влогове/ценни книжа

Застрахователни полици

Други

* Активи — през последните дванайсет месеца, необичайни продажби или придобивки

Недвижима собственост

Автомобили и лодки

Банкови влогове/ценни книжа

Застрахователни полици

Други

* Активи — през последните пет години, необичайни продажби или придобивки (архивирано, отварянето може да се забави)

Недвижима собственост

Автомобили и лодки

Банкови влогове/ценни книжа

Застрахователни полици

Други

* Кредитен рейтинг

* Финансови транзакции — към институции в Съединените щати

Днес

През последните седем дни

През последните трийсет дни

През последната година

През последните пет години (архивирано, отварянето може да се забави)

* Финансови транзакции — към институции в чужбина

Днес

През последните седем дни

През последните трийсет дни

През последната година

През последните пет години (архивирано, отварянето може да се забави)

* Финансови транзакции, плащания чрез посредници и в брой — в Съединените щати и чужбина

Днес

През последните седем дни

През последните трийсет дни

През последната година

През последните пет години (архивирано, отварянето може да се забави)

КОМУНИКАЦИИ

* Действащи телефонни номера

Мобилни

Стационарни

Сателитни

* Недействащи телефонни номера — от последните дванайсет месеца

Мобилни

Стационарни

Сателитни

* Недействащи телефонни номера — от последните пет години (архивирано, отварянето може да се забави)

Мобилни

Стационарни

Сателитни

* Факсови номера

* Пейджъри

* Входящи/изходящи обаждания — мобилен телефон/ пейджър

За последните трийсет дни

За последната година (архивирано, отварянето може да се забави)

* Входящи/изходящи обаждания — стационарна линия

За последните трийсет дни

За последната година (архивирано, отварянето може да се забави)

* Входящи/изходящи обаждания — сателитни връзки

За последните трийсет дни

За последната година (архивирано, отварянето може да се забави)

* Подслушване

По Закона за чуждите разузнавателни служби

Други, със съдебна заповед

Други, странични

* Телефонни разговори през Интернет

* Интернет доставчици, сегашни

* Интернет доставчици, през последните 12 месеца

* Интернет доставчици, през последните пет години (архивирано, отварянето може да се забави)

* Предпочитани Интернет сайтове

* Електронна поща

Използвани адреси

Предишни адреси

* Кореспонденция по електронната поща през последната година

TC/PIP история

Изпратени писма, адреси

Получени писма, адреси

Съдържание (за отваряне може да е необходима съдебна заповед)

* Кореспонденция по електронната поща през последните пет години (архивирано, отварянето може да се забави)

TC/PIP история

Изпратени писма, адреси

Получени писма, адреси

Съдържание (за отваряне може да е необходима съдебна заповед)

* Уебсайтове, настоящи

Лични

Професионални

* Уебсайтове, през последните пет години (архивирано, отварянето може да се забави)

Лични

Професионални

* Влогове, профили, уебсайтове (Вж. приложенията в секция Текстове, представляващи интерес (ТПИ))

* Членство в сайтове за комуникация („Май спейс", „Фейсбук", „Ауър уърлд", други) (Вж. приложенията в секция Текстове, представляващи интерес (ТПИ))

* Прякори в Интернет

* Кореспондентски листи

* „Приятели" в електронната поща

* Разговори в реално време

* Търсения в Интернет (ключови думи/резултати)

* Техника на писане на клавиатура

* Особености на използваните граматика, синтаксис и пунктуация в Интернет

* Доставки от куриерски агенции

* Доставки по пощата

* Експресни/препоръчани писма

БИТОВИ ОСОБЕНОСТИ

* Покупки за деня

Опасни предмети и стоки

Дрехи

Превозни средства и свързани с тях стоки

Храна

Алкохол

Битови уреди

Електроника

Други

* Покупки за последните седем дни

Опасни предмети и стоки

Дрехи

Превозни средства и свързани с тях стоки

Храна

Алкохол

Битови уреди

Електроника

Други

* Покупки за последните трийсет дни

Опасни предмети и стоки

Дрехи

Превозни средства и свързани с тях стоки

Храна

Алкохол

Битови уреди

Електроника

Други

* Покупки за последната година (архивирано, отварянето може да се забави)

Опасни предмети и стоки

Дрехи

Превозни средства и свързани с тях стоки

Храна

Алкохол

Битови уреди

Електроника

Други

* Книги/списания, купени по Интернет

Подозрителни/подривни

Други, представляващи интерес

* Книги/списания, купени от книжарници

Подозрителни/подривни

Други, представляващи интерес

* Книги/списания, забелязани от персонала при пътуване със самолет

Подозрителни/подривни

Други, представляващи интерес

* Библиотеки

* Подаръци

* Видеокасети

* Кабелни телевизионни програми, гледани през последните трийсет дни

* Кабелни телевизионни програми, гледани през последната година (архивирано, отварянето може да се забави)

* Абонамент към радиостанции

* Пътувания

Мотоциклети и мотопеди

Личен автомобил

Автомобили под наем

Градски транспорт

Такси/лимузини

Автобус

Влак

Самолет, вътрешни полети

Самолет, международни полети

Проверки от Службата за транспортна безопасност

Неявяване за полет

* Посещение на места, представляващи интерес (МПИ)

Местни

Джамии

Места на подозрителна дейност (МПД)

В Съединените щати

Джамии

Места на подозрителна дейност (МПД)

В чужбина

Джамии

Места на подозрителна дейност (МПД)

* Пребиваване или преминаване през критични зони (КЗ): Куба, Конго, Уганда, Либия, Южен Йемен, Либерия, Гана, Судан, Демократична република Конго, Индонезия, Палестинските територии, Сирия, Иран, Ирак, Египет, Саудитска Арабия, Йордания, Пакистан, Еритрея, Афганистан, Чечения, Сомалия, Судан, Нигерия, Филипини, Северна Корея, Азербайджан, Чили.

ГЕОГРАФСКО МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ НА СУБЕКТА

* Джи Пи Ес засичане (всички места днес)

Автомобил

Ръчни устройства

Мобилни телефони

* Джи Пи Ес засичане (всички места за последните седем дни)

Автомобил

Ръчни устройства

Мобилни телефони.

* Джи Пи Ес засичане (всички места за последните трийсет дни)

Автомобил

Ръчни устройства

Мобилни телефони

* Джи Пи Ес засичане (всички места за последната година) (архивирано, отварянето може да се забави)

Автомобил

Ръчни устройства

Мобилни телефони

* Биометрично засичане

Днес

През последните седем дни

През последните трийсет дни

През последната година (архивирано, отварянето може да се забави)

* Радиочестотно засичане, без пунктове за събиране на пътни такси

Днес

През последните седем дни

През последните трийсет дни

През последната година (архивирано, отварянето може да се забави)

* Радиочестотно засичане от пунктове за събиране на пътни такси

Днес

През последните седем дни

През последните трийсет дни

През последната година (архивирано, отварянето може да се забави)

* Пътни нарушения, снимки/видео

* Камери за наблюдение, снимки/видео

* Наблюдение със съдебна заповед, снимки/видео

* Теглене на пари

Днес

През последните седем дни

През последните трийсет дни

През последната година

* Засичане на мобилен телефон/пейджър/джобен компютър

Днес

През последните седем дни

През последните трийсет дни

През последната година

* Пребиваване в близост до обекти, важни за националната сигурност

Днес

През последните седем дни

През последните трийсет дни

През последната година

ПОЛИЦЕЙСКО НАБЛЮДЕНИЕ

* Извършени закононарушения — САЩ

Наблюдение

Задържане/разпити

Арести

Присъди

* Извършени закононарушения — в чужбина

Задържане/разпити

Арести

Присъди

* Наблюдение/следене

* Граждански жалби

* Ограничителни заповеди

* Действия като информатор

ДРУГИ ДОСИЕТА

* Федерално бюро за разследване

Централно разузнавателно управление

Агенция за национална сигурност

Национална разузнавателна организация

Военни разузнавателни агенции

Сухопътни войски флот

Военновъздушни сили

Морска пехота

* Щатски и местни полицейски органи

ОЦЕНКА НА РИСКА

* Оценка на риска за сигурността

В личния сектор

В обществения сектор

И това беше само съдържанието. Досието на Амелия Сакс беше близо петстотин страници.

Райм прегледа списъка и отвори няколко глави. Страниците бяха изписани плътно.

— ССД има всичката тази информация? — прошепна той. — За всеки жител на Америка?

— Не — отговори Уиткъм. — За децата под петгодишна възраст имаме много малко данни, което е обяснимо. При много възрастни също има пропуски. Но ССД прави всичко възможно. Постоянно се усъвършенства.

Усъвършенства се…

Пуласки кимна към рекламната брошура, която беше изтеглил Купър:

— Четиристотин милиона души?

— Да. И числото постоянно се увеличава.

— На всеки час ли актуализирате информацията? — попита Райм.

— Най-често в момента на получаването й.

— Значи държавната агенция, за която работите, Уиткъм, този Отдел за законов надзор… вие не пазите информацията, вие я използвате, нали? За да търсите терористи.

Уиткъм се подвоуми. Но понеже вече беше изпратил досие на някого, който няма разрешително А-18, каквото и да беше то, явно реши, че ако издаде още малко информация, едва ли ще влоши повече положението си.

— Да. И не само терористи. Също и други престъпници. ССД използва програми за прогнозиране, които изчисляват вероятността някой да извърши престъпление, кога и как. Много сигнали, които постъпват в полицията и разузнавателните служби, изглеждат, че са подадени от будни граждани, предпочитащи да останат анонимни. Всъщност това са аватари. Несъществуващи адреси. Създадени са от „Уочтауър" и „Инър-съркъл". Понякога дори получават обявените парични награди, които се връщат на държавата, за да бъдат използвани отново.

— Вие сте държавна агенция, защо използвате услугите на частна фирма? — попита Мел Купър. — Защо сами не вършите тази работа?

— Налага се да използваме частна фирма. След единайсети септември Министерството на отбраната се опита да направи нещо такова: Програма за пълна информационна готовност под ръководството на бившия съветник по националната сигурност Джон Пойнтдекстър и представител на ФБР. Но я прекратиха — нарушения на Закона за личната тайна. В очите на обществото прекалено много напомняше за Големия брат. ССД обаче не трябва да се съобразява със същите законови ограничения, както официалните власти.

Уиткъм се изсмя цинично:

— Освен това, с цялото ми уважение към моите работодатели, хората във Вашингтон не са особено талантливи. В ССД са гении. Двете основни думи в речника на Андрю Стърлинг са „знание" и „производителност". Никой не ги комбинира по-добре от него…

— Не е ли незаконно? — попита Купър.

— Има някои нарушения — призна Уиткъм.

— Добре, важното е дали може да ни помогне с нещо. Това искам да разбера.

— Може би.

— Как?

— Ще проверим географското положение на детектив Сакс за днешния ден. Аз ще пиша. — Уиткъм се наведе над клавиатурата. — В прозореца в долната част на вашия екран ще прочетете какво трябва да направите.

— Колко време ще отнеме?

Смехът на Уиткъм прозвуча приглушено през счупения нос.

— Няма да е дълго. Системата е доста бърза.

Още не беше довършил изречението, когато на екрана се появи нов текст.

ГЕОГРАФСКО МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ

СУБЕКТ 7303-4490-7831-3478

Времеви параметри: Последните два часа.

* 16:32. Телефонно обаждане. От мобилния телефон на субекта до стационарния телефон на субект 5732-4887-3360-4759 (Линкълн Хенри Райм; спрегнато лице). Субектът е бил в жилището си в Бруклин, Ню Йорк.

* 17:23. Биометрично засичане. Охранителна камера, Нюйоркско полицейско управление, 84-ти участък, Бруклин, Ню Йорк. 95 % съвпадение.

* 17:23. Биометрично засичане. Субект 3865-6453-9902-7221 (Памела Д. Уилоуби; спретнато лице). Охранителна камера, Нюйоркско полицейско управление, 84-ти участък, Бруклин, Ню Йорк. 92,4 % съвпадение.

* 17:40. Телефонно обаждане. От мобилния телефон на субекта до стационарния телефон на субект 5732-4887-3360-4759 (Линкълн Хенри Райм; спретнато лице). 12 секунди.

* 18:27. Сканиран радиочип. Кредитна карта „Манхатън Стаил Бутик", Западна осма улица номер 9. Не е направена покупка.

* 18:41. Биометрично засичане. Охранителна камера, бензиностанция „Преско", Зап. четиринайсета улица номер 546. Колонка 7. Покупка: 55,3 л бензин, обикновен. 43,86 щатски долара.

* 19:01. Сканиран регистрационен номер. Охранителна камера. Авеню „Америка" и двайсет и трета улица, „Хонда Сивик" MDH459, посока север.

* 19:03. Телефонно обаждане. От мобилния телефон на субекта до стационарния телефон на субект 5732-4887-3360-4759 (Линкълн Хенри Райм; спретнато лице). Субектът е бил на авеню „Америка" и двайсет и трета улица. 14 секунди.

* 19:07. Сканиран радиочип. Кредитна карта „Асошиейтид Кредит Юниън", авеню „Америка" и двайсет и трета улица. 4 секунди. Не е направена покупка.

— Добре, значи е с колата на Пам. Но защо? Къде е нейната?

— Какъв е номерът? — попита Уиткъм. — Всъщност няма значение. По-бързо ще стане с нейния код. Да видим…

На екрана се появи нов прозорец с информация, че шевролетът й е бил конфискуван и вдигнат пред къщата й. Нямаше данни в кой гараж са го откарали.

— Това е дело на Пет-двайсет и две — измърмори Райм. — Той трябва да го е направил. Както тази гадост с жена ти, Пуласки. И с тока тук. Напада всички ни. По всевъзможен начин.

Уиткъм въведе команда и на мястото се информацията за автомобила се появи карта, показваща различните точки на засичане от профила. Сакс бе тръгнала от Бруклин за Централен Манхатън, но там следата се губеше.

— Последното засичане. Сканиране на радиочип. Къде е било?

— Четящото устройство на някой магазин е засякло чипа на една от кредитните й карти. Но е било за кратко. Вероятно е пътувала с колата. Или е ходила много бързо.

— Дали е продължила на север? — заразмишлява на глас Райм.

— Това е цялата информация, с която разполагаме. Скоро ще се актуализира.

— Може да е завила по Трийсет и четвърта улица към Уестсайдското шосе и да е излязла от града на север.

— Там има платен мост — каза Уиткъм. — Ако мине по него, камерите ще сканират регистрационния й номер. Момичето, на което е колата — Пам Уилоуби — няма електронна карта за плащане. „Инър-съркъл" щеше да ни каже, ако имаше.

По нареждане на Райм Мел Купър — най-старшият полицейски служител сред тях — подаде сигнал за издирване на хондата на Пам.

Райм се обади в полицейския участък в Бруклин, където успя само да получи потвърждение, че шевролетът на Сакс е бил вдигнат. Сакс и Пам бяха минали за малко през участъка, но не казали къде отиват след това. Райм се обади на мобилния на момичето. Пам беше с приятелка. Тя потвърди, че Сакс е намерила някаква следа след проникването в дома й в Бруклин, но не казала каква или къде отива.

Райм затвори.

Уиткъм каза:

— Ще въведа данните за местоположението й и всички данни, които имаме за нея, във ФОРТ, програмата за изчисляване на връзки, после в „Екс-пектейшън". Това е прогнозиращият софтуер. Ако има начин да се предвиди къде може да е отишла, те ще го направят.

Уиткъм отново погледна тавана и се намръщи. Стана и отиде до вратата. На монитора си Райм видя как я заключи и постави един стол под дръжката. Когато пак седна на компютъра, леко се усмихна. Започна да пише на клавиатурата.

— Марк? — каза Пуласки.

— Да?

— Благодаря ти. Този път искрено.

46

Животът, разбира се, е борба.

С моя идол — Андрю Стърлинг — имаме една и съща страст към данните, и двамата оценяваме тайнството им, привличането им, огромната им сила. Но преди да навляза в неговата сфера, не осъзнавах пълните им възможности да се използват като оръжие, разширяващо кръгозора ти до всяко кътче на света. Да превърнеш целия живот, цялото съществувание в числа, а после да виждаш как прерастват в нещо нетленно.

Безсмъртната душа…

Преди да бъда съблазнен от Андрю и „Уочтауър", аз обожавах програмата „Сикуъл", еталона в управлението на данни. Кой не би й се възхищавал? Мощта и елегантността й са завладяващи. Благодарение на Андрю (макар и косвено) успях да оценя напълно света на данните. Никога не ме е удостоявал с повече от учтиво кимване или да се поинтересува как е минал уикендът, но знаеше името ми, без да се налага да поглежда табелката на ревера ми (какъв удивителен ум!). Мисля си за нощите, които съм прекарвал в кабинета му, около два часа, когато в ССД няма никого, седнал на стола му, чувствайки присъствието му, докато чета находчиво подредената му библиотека. Не от ония педантични и глупави ръководства за преуспелия бизнесмен, а томове и томове, разкриващи много по-широк мироглед, книги за власт и завоевания: Съединените щати при завладяването на Запада през деветнайсети век, Европа при Третия райх, морската сила на римляните, целият свят под влиянието на католическата църква и исляма. (Между другото, всички те са оценявали сломяващата мощ на данните.)

Ех, какви неща съм научил от Андрю само от дочутото от време на време или наслаждавайки се на черновата му за доклади, писма или книгата, върху която работи.

Грешките са примес. Примесите са замърсяване. Замърсяването трябва да се премахва.

Само победителите могат да си позволят да бъдат великодушни.

Само слабите правят компромиси.

Или намери решение на проблема си, или престани да го приемаш като проблем.

Човек се ражда, за да се бори.

Който разбира, печели; който знае, разбира.

Питам се какво ли ще си помисли Андрю за това, с което се занимавам, и вярвам, че ще одобри.

И така, борбата срещу тях продължава.

Отново натискам копчето на автоматичния ключ и най-после една кола изпиуква леко.

Да видим, да видим… Аха, ето. Леле, гледай какъв боклук, хонда сивик. Взета назаем, разбира се, защото колата на Амелия 7303 сега е на паркинг за принудително вдигнати автомобили — удар, с който особено се гордея. Никога досега не съм опитвал такова нещо.

Отново се замислям за красивата червенокоса. Дали блъфираше за информацията, която имат? За Питър Гордън? Това е най-интересното при знанието — границата между истина и лъжа е толкова тънка. Не мога обаче да рискувам. Ще трябва да скрия колата.

Отново се замислям за жената.

Уплашените й очи, червената коса, тялото й… Едва ли ще издържа още дълго.

Трофеи…

Набързо оглеждам колата. Няколко книги, списания, хартиени кърпички, празни бутилки от минерална вода, салфетка от „Старбъкс", маратонки с разпадащи се подметки, списание за тийнейджъри на задната седалка и учебник по поезия… И кой е собственикът на това велико творение на японското автомобилостроене? Регистрационният номер ми казва, че е Памела Уилоуби.

Ще получа повече информация за нея от „Инър-съркъл", след което ще я посетя. Чудя се как ли изглежда. Ще погледна снимката й в Управлението по превозните средства, за да реша дали си струва труда.

Колата запалва добре. Изкарвам я на улицата, внимавам да не преча на другите шофьори. Не искам да правя сцени. Стигам до следващата пресечка и завивам по тясна уличка.

Какво обича да слуша госпожица Пам? Рок, рок, алтернативна музика, хип-хоп, развлекателни програми. Фиксираните канали на радиото са много полезни.

Вече си правя план за бъдеща транзакция с Памела — започвам да я опознавам. Ще се срещнем на възпоменателната служба за Амелия 7303 (щом няма труп, няма и погребение). Ще й изкажа съболезнования. Ще кажа, че съм се запознал с нея по време на разследването, по което е работила. Много ми е харесала. О, не плачи, миличка! Няма нищо. Знаеш ли какво? Хайде да се поразходим, ще ти разкажа разни случки с Амелия. За баща й. И интересната история как дядо й дошъл в Америка. (След като научих, че е тръгнала да ме преследва, проверих досието й. Наистина интересна история.) Трябва да станем приятели. Много ми е мъчно… Какво ще кажеш да пием кафе? Обичаш ли да посещаваш „Старбъкс"? — Всяка вечер ходя там, след като тичам в Сентрал Парк. Сериозно!

И ти ли? Виж ти какво съвпадение.

Ох, като си мисля за Пам, онова чувство отново се връща. Дали е грозна?

Ще трябва да почакам, докато я вкарам в багажника… Но първо трябва да се погрижа за Том Рестън — и за някои други неща. Е, поне имам Амелия 7303 за довечера.

Вкарвам колата в гаража — ще остане тук, докато й сменя номерата, после ще отпътува на дъното на езерото Кротън. Сега обаче не ми е до това. Зает съм с други мисли, с плана за транзакцията с моята червенокоса приятелка, която чака вкъщи, в моя Килер, като съпруга мъжа си след тежък ден в службата.

Съжаляваме, в момента не може да се направи прогноза. Молим, въведете още данни и отново опитайте.

Въпреки данните от най-големия архив на света, въпреки най-съвременния софтуер, анализиращ всеки детайл от живота на Амелия Сакс със скоростта на светлината, програмата беше безсилна.

— Съжалявам — каза Марк Уиткъм, като опипа носа си.

Свръхпрецизната система за видеовръзка показваше пораженията на носа му с подробности. Изглеждаше сериозно; Рон Пуласки добре го беше подредил.

Младежът подсмръкна и продължи:

— Няма достатъчно данни. Програмата изчислява резултата според това, което е въведено. Най-добре работи с поведенчески профили. Сега единственото, което може да каже, е, че тя отива на място, където не е била досега.

„Направо в къщата на убиеца" — тревожно си помисли Райм.

Къде беше, по дяволите?

— Чакайте малко. Данните се актуализират…

Екранът примигна и информацията се промени.

Уиткъм възкликна:

— Намерихме я! Няколко радиочестотни засичания преди двайсет минути.

— Къде? — шепнешком попита Линкълн.

Уиткъм извади картата на екрана. Беше в тихо кварталче в Еорен Ийстсайд.

— Две засичания от магазини. Първото е за две секунди. Второто е малко по-дълго, осем секунди. Може би е спряла да провери някакъв адрес.

— Обадете се на Бо Хауман! — извика Райм. — Веднага!

Пуласки натисна копчето за бързо набиране и след секунди командирът на специалния отряд беше на линия.

— Бо, имаме следа от Амелия. Тръгнала е да търси Пет-двайсет и две и изчезна. Проследихме движението й с компютърна програма. Преди двайсетина минути е била на Източна осемдесет и осма номер шестстотин четирийсет и две.

— Можем да сме там до десет минути, Линк. Ситуация със заложници?

— Бих казал, да. Обади ми се, когато научите нещо повече.

След като затвори, Райм се замисли за съобщението й на гласовата му поща. Толкова крехък, толкова мъничък изглеждаше този пакет от цифрови данни.

Гласът й ясно звучеше в ушите му: „Попаднах на следа, Райм, добра следа. Обади ми се."

Неволно се замисли дали това няма да е последният път, когато чува гласа й.

Екип А на специалния отряд на Бо Хауман бе разположен около входа на голяма къща в Горен Ийстсайд. Бяха четирима полицаи с бронирано облекло и компактни черни автомати МР-5. Внимаваха да не се показват пред прозорците.

Хауман трябваше да признае, че през цялата си кариера в армията и полицията не е виждал такова нещо. Линкълн Райм бе използвал компютърна програма, за да засече местоположението на Амелия Сакс, но не чрез телефона или Джи Пи Ес устройството й. Може би това бе бъдещето на полицията.

Програмата не беше дала координатите на постройката, около която се намираха сега. Няколко души обаче бяха видели червенокоса жена да спира пред два от близките магазини и да влиза в къщата отсреща.

Там вероятно бе пленена от престъпника, когото наричаха 522.

Накрая от екип В, разположен зад къщата, се обадиха:

— Екип В до командира. На позиция сме. Не виждаме нищо. На кой етаж е? Край.

— Не знаем. Просто влизаме и претърсваме. Да действаме бързо. Там е от доста време. Ще позвъня и когато той отвори, влизаме.

— Прието. Край.

— Екип С. След три-четири минути ще сме на покрива.

— Побързайте! — изръмжа Хауман.

— Слушам.

Хауман работеше с Амелия от години. Тя имаше повече кураж от много мъже под негово командване. Не беше убеден, че я харесва — бе твърдоглава, дръпната и често прекалено настъпателна — но със сигурност я уважаваше.

Нямаше да позволи да бъде убита от изнасилвач като обект 522. Той даде знак на един детектив от специалния отряд, чакащ на верандата — облечен с елегантен костюм, за да не събуди подозренията на убиеца, когато почука на вратата. След като престъпникът отвори, хората, скрити около входа, щяха да нахълтат. Детективът закопча сакото си и кимна.

— Мамка му — нетърпеливо заговори Хауман по станцията на екипа от задната страна на къщата. — Заехте ли вече позиция?

47

Вратата се отвори и тя чу стъпките на убиеца в смърдящата, клаустрофобична стая.

Амелия Сакс бе клекнала въпреки болките в коленете и се мъчеше да извади ключа за белезниците от предния си джоб. Но заобиколена от огромните купчини вестници, не можеше да се извърти достатъчно, за да го достигне. Напипваше го през плата, усещаше формата му — примамливо чувство — но не можеше да пъхне пръстите си през процепа.

Трепереше от чувство за безсилие.

Още стъпки.

Къде, къде?

Още съвсем малко да достигне ключа… Почти, но не съвсем.

Когато стъпките се приближиха, тя се отказа.

Значи, трябваше да се бори. Добре. Тя бе видяла очите му, похотта, глада. Знаеше, че ще дойде за нея всеки момент. Не знаеше как ще му се съпротивлява със закопчани зад гърба ръце и жестоката болка в рамото и главата. Но мръсникът щеше да си плати за всяко докосване до нея.

Само че… къде беше?

Стъпките бяха спрели.

Къде? Сакс нямаше представа за разположението на стаята. Коридорът, през който беше минал, за да я залови, бе шейсетсантиметров проход между кули от стари вестници. От мястото си тя виждаше само бюрото и купчините боклуци, списанията.

„Хайде, ела! — мислеше си Сакс. — Готова съм. Ще се престоря на уплашена, ще се дърпам. Изнасилвачите търсят контрол. Ще се почувства силен, когато ме види да треперя — и това ще притъпи вниманието му. После, когато се наведе по-близо, ще го захапя за гърлото. Ще държа и няма да пускам, каквото и да става. Ще…"

В този момент сградата се срути, избухна бомба.

Вехториите се срутиха върху нея, повалиха я на пода, притиснаха я неподвижно.

Сакс изстена от болка.

Едва след няколко минути си даде сметка, какво е станало — може би очаквайки, че тя ще се съпротивлява, убиецът просто беше бутнал няколко купчини вестници върху нея.

С притиснати ръце и крака, с беззащитно изложени гърди, рамене и глава, тя лежеше затисната под стотици вонящи вестници.

Обхвана я клаустрофобия, паниката беше неописуема и тя изпищя отчаяно. Опита се да овладее страха си.

Питър Гордън се показа в края на тунела. В едната си ръка държеше бръснач. В другата — касетофон. Огледа я изпитателно.

— Моля те — изстена тя; донякъде беше преодоляла паниката.

— Красива си — прошепна той.

Понечи да каже още нещо, но в този момент се чу звън.

Гордън спря.

Звънецът отново се чу.

Убиецът отиде при бюрото, натисна няколко клавиша на клавиатурата и погледна монитора — вероятно показващ образа от видеокамера, монтирана до входната му врата. Намръщи се.

Убиецът се подвоуми. Отново я погледна, внимателно сгъна бръснача и го прибра в джоба си.

Отиде при вратата на килера и пак спря за момент, но после я отвори и излезе. Сакс чу тракане на верига от другата страна. Отново започна да промъква пръстите си към мъничкото метално късче в джоба си.

— Линкълн.

Гласът на Бо Хауман се чуваше приглушено.

— Кажи — прошепна Райм.

— Не е била тя.

— Какво?

— Резултатите — от компютърната програма — са верни. Но не е била Амелия.

Хауман обясни, че Сакс е дала кредитната си карта на Пам да напазарува. Смятали да вечерят заедно и да обсъдят някои „лични въпроси".

— Предполагам, че това е засякла системата. Пам отишла в магазина, после позяпала малко витрините и накрая дошла тук — у приятелката си. Пишеха домашни.

Райм затвори очи.

— Добре, благодаря, Бо. Прибирайте се. Засега можем само да чакаме.

— Съжалявам, Линкълн — каза Рон Пуласки.

Райм кимна.

Погледна към камината, където на полицата имаше снимка на Сакс с черна пилотска каска зад волана на състезателен автомобил. До нея имаше друга — двамата заедно, Райм в количка, прегърнат от Сакс.

Не можеше да я гледа. Отмести очи към таблицата на уликите.

ПРОФИЛ НА ОБЕКТ 522:

* Мъж;

* Вероятно непушач;

* Неженен и няма деца;

* Вероятно бял или цветнокож с бледа кожа;

* Среден на ръст;

* Силен — способен да удуши жертвите;

* Разполага с устройства за замаскиране на гласа;

* Вероятно разбира от компютри; познава „Ауър уърлд". Други сайтове за запознанства?

* Взема трофеи от жертвите си. Садист?

* Жилището или работното му място е тъмно и влажно;

* Яде бърза храна/люто;

* Носи обувки „Скечърс", номер 44;

* Вещоман, страда от ОКР;

* Вероятно има „таен" живот и „фасада";

* Фасадата му е противоположност на истинския му характер;

* Жилище: не живее под наем, вероятно има две различни жизнени пространства — едно нормално и едно тайно;

* Стъклата на прозорците му вероятно са облепени или боядисани;

* Склонен към насилие, когато събира неща за колекцията си или чувства, че е застрашена.

ДЕЙСТВИТЕЛНИ УЛИКИ:

* Стар картон;

* Косъм от коса на кукла, найлон BASF В35;

* Тютюн от цигари „Таритън";

* Стар тютюн, не от „Таритън", неизвестна марка;

* Спори от плесен Стахиботрис хартарум;

* Прах от атаките над Световния търговски център, вероятно свидетелство, че живее/работи в Централен Манхатън;

* Чипс с люти чушки;

* Влакна от въже, съдържащи:

— цикламат от диетично безалкохолно (старо или чуждо);

— нафталин от препарат против молци (стар или чужд);

* Леопардова лилия (стайно растение, нуждае се от светлина);

* Следи от два различни бележника, жълти на цвят;

* Отпечатък от работна обувка „Скечърс", номер 44;

* Листа от стайни растения: фикус и аглаонема;

* Суха сметана.

„Къде си, Сакс? Къде си?"

Райм се загледа в таблиците, сякаш искаше да ги хипнотизира, да ги накара да проговорят. Но тези откъслечни факти не му подсказваха нищо повече от данните в „Инър-съркъл" на сървъра на ССД.

Съжаляваме, в момента не може да се направи прогноза…

48

Някакъв съсед.

Натрапникът е някакъв съсед от квартала, който живее на Западна деветдесет и първа улица номер 697. Чакал доставка, но не я получил. От магазина му казали, че може да са изпратили на номер 679, тоест на моя адрес. Да са объркали цифрите.

Намръщвам се и казвам, че не съм получавал нищо. Да се обади пак в магазина. Иде ми да му прережа гърлото, задето прекъсна срещата ми с Амелия 7303, но, разбира се, само се усмихвам съчувствено.

Той се извинява, че ме е обезпокоил. „Приятен ден, сигурно и вие сте доволни, че най-после довършиха този ремонт на улицата…"

Влизам в къщата и отново започвам да си мисля за моята Амелия 7303. Но като затварям вратата, изведнъж ме обхваща паника. Осъзнавам, че съм взел всичките й вещи — телефона, оръжията, сълзотворния спрей, ножа, но не и ключа за белезниците. Трябва да е в джоба й.

Този съсед ме разсея. Зная къде живее и ще го накажа за това. Сега обаче бързо влизам в моя Килер, изваждам бръснача от джоба си. Бързо! Какво прави тя вътре? Дали им се обажда да дойдат да я спасят?

Тя се опитва да ми отнеме всичко! Мразя я! Страшно я мразя…

Единственото, което Амелия Сакс беше постигнала, докато Гордън го нямаше, бе да овладее паниката си. Отчаяно се опитваше да достигне ключа, но ръцете и краката й бяха затиснати от вестниците като в менгеме и нямаше как да премести тялото си, за да бръкне в джоба.

Да, беше преодоляла клаустрофобията, но болката бързо идваше на нейно място. Извитите й крака се бяха схванали, острият ъгъл на някакъв картон се забиваше в гърба й.

Надеждата й, че посетителят може да я спаси, умря. Вратата на скривалището отново се отвори и тя чу стъпките на убиеца. След минута Сакс вдигна очи и го видя да я гледа втренчено. Гордън заобиколи планината от хартия и приклекна, видя, че белезниците още са на ръцете й.

Усмихна се облекчено:

— Значи аз съм номер Пет-двайсет и две.

Тя кимна, почуди се откъде е разбрал кодовото име, което му бяха измислили. Вероятно от капитан Малой, след като го беше измъчвал, и тази мисъл още повече я вбеси.

— Предпочитам номер, който има връзка с нещо. Повечето числа се избират произволно. В живота има твърде много случайни неща. Това е датата, на която сте разбрали за мен, нали? Пет-двайсет и две. Това вече има някакъв смисъл. Харесва ми.

— Ако се предадеш, ще издействам споразумение.

— Да ми „издействаш споразумение"? — Той се изсмя зловещо, мрачно. — Какво споразумение може да се издейства за човек като мен? Убийствата бяха умишлени. Никога няма да изляза от затвора. Хайде, стига.

Гордън се скри за момент и когато се появи отново, носеше голямо парче найлон. Разпъна го на пода пред нея.

Сакс се вгледа в покафенялата от засъхнала кръв материя и сърцето й се разтуптя. Спомни си какво бе обяснил Тери Добинс за вещоманите и осъзна, че убиецът се опасява да не изцапа колекцията си с кръвта й.

Гордън постави касетофона на близката купчина вестници, която беше по-ниска от другите, само около метър. Най-горният бе вчерашният „Ню Йорк Таймс". В горния ляв ъгъл грижливо бе изписано число: 3529.

Каквото и да се опиташе да й направи, със сигурност щеше да го заболи. Сакс щеше да се бие със зъби, колене, крака. Да, много щеше да го заболи. Само да се приближи.

„Престори се на беззащитна — помисли си, — престори се на слаба. Примами го."

— Моля те! Боли… Не мога да си движа краката. Помогни ми да ги изпъна.

— Не. Казваш, че не можеш да си движиш краката, за да се приближа и да ме изриташ в гърлото.

Точно така.

— Не… Моля те!

— Амелия седем, три, нула, три… Мислиш ли, че не съм те проучил? В деня, когато с Рон четирийсет и две, осемдесет и пет дойдохте в ССД, отидох в хранилищата и ви проверих. Досието ти е доста информативно. Между другото, шефовете те харесват. Мисля, че се страхуват от теб. Ти си независима, луда глава. Караш бързо, стреляш добре, способна криминоложка си и за капак през последните две години някак си успяла да участваш в пет специални операции… Затова не е разумно да се приближавам до теб, без да взема предпазни мерки, нали?

Тя не го слушаше. „Хайде — мислеше си. — Приближи се. Хайде!"

Той отново се скри за момент и се върна с електрошоков пистолет.

„О, не… не."

Разбира се. Като охранител сигурно имаше цял арсенал. И от това разстояние нямаше как да не улучи. Той свали предпазителя и пристъпи към нея… но изведнъж спря, ослуша се.

Сакс също чу някакъв шум. Капеща вода?

Не. Трясък от счупено стъкло, като разбиващ се прозорец в далечината.

Гордън се намръщи. Направи крачка към вратата на килера — но тя внезапно се отвори и го блъсна назад.

В стаята нахълта някакъв човек с метална щанга в ръка, примигна, за да нагоди зрението си към полумрака.

Гордън падна тежко и изпусна електрошоковия пистолет. Присви очи от болка, изправи се на колене и посегна към оръжието, но нападателят замахна с щангата и го удари по ръката. Чу се изпращяване на кости и убиецът изпищя.

— Не, не!

С присвити от болка и изненада очи Гордън се втренчи в нападателя.

— Май не си толкова недосегаем! — изкрещя другият мъж. — Кучи син!

Беше Робърт Йоргенсен, лекарят с открадната самоличност, с когото Сакс бе говорила в евтиния хотел. Стискайки щангата с две ръце, с все сила удари убиеца по врата и рамото. Главата на Гордън издрънча на пода. Обели очи и остана да лежи абсолютно неподвижно.

Сакс примигна удивено.

Кой е той? Той е Бог, а аз съм Йов…

— Добре ли сте? — попита той, като тръгна към нея.

— Махнете тези вестници от мен. После ми свалете белезниците и му ги сложете. По-бързо! Ключът е в джоба ми.

Йоргенсен коленичи и започна да разчиства вестниците.

— Как се появихте? — попита тя.

Йоргенсен гледаше ококорено, както си го спомняше от мизерната стая в хотела.

— Следя ви, откакто дойдохте в стаята ми. Живеех на улицата. Знаех, че ще го насочите към мен.

Кимна към Гордън, който беше неподвижен и едва-едва дишаше.

Задъхан, Йоргенсен гребеше хартията с широките си длани и я хвърляше настрани.

— Значи вие сте ме следили. На гробището и при склада в Уестсайд.

— Да, аз. Проследих ви от склада до апартамента ви, до полицейския участък, после до онзи небостъргач в Манхатън, сивия. След това дотук. Видях, че заобиколихте зад къщата и когато не се появихте, се почудих какво е станало. Почуках на вратата и той отвори. Казах, че съм съсед и търся недоставена пратка. Погледнах вътре. Не ви видях. Престорих се, че си тръгвам, но го видях да влиза в хола с бръснач в ръка.

— Не ви ли позна?

Йоргенсен се изсмя мрачно, като подръпна брадата си:

— Вероятно ме е виждал само на снимката от шофьорската книжка. Но тя беше от времето, когато още си давах труд да се бръсна — и можех да си позволя да отида на фризьор. Леле, това тежи.

— По-бързо.

Йоргенсен продължи:

— Вие бяхте най-добрият ми шанс да го открия. Знам, че трябва да го арестувате, но искам преди това да остана малко насаме с него. Трябва да ми позволите! Ще го накарам да плати за всичко, което ми причини.

Сакс започваше да чувства краката си. Погледна към Гордън, все още проснат на земята.

— В предния ми джоб… стигате ли ключа?

— Не съвсем. Трябва да отместя още от това.

Още вестници се разпиляха по пода. Едно заглавие гласеше: ЩЕТИ ЗА МИЛИОНИ ОТ РАЗМИРИЦИ СЛЕД СПИРАНЕ НА ТОКА. Друго: ВСЕ ОЩЕ НЯМА НАПРЕДЪК В КРИЗАТА СЪС ЗАЛОЖНИЦИТЕ В ТЕХЕРАН.

Най-сетне Сакс успя да изпълзи изпод вестниците. Изправи се непохватно на изтръпналите си крака, доколкото й позволяваха белезниците. Облегна се нестабилно на друга купчина хартия и се обърна към Йоргенсен.

— Ключът. Бързо.

Той бръкна в джоба й, извади ключето и се пресегна зад гърба й. С леко изщракване едната от белезниците се отключи и Сакс успя да се изправи.

Обърна се да вземе ключа от Йоргенсен.

— Бързо. Трябва…

Чу се оглушителен гърмеж и тя почувства ситни капчици да поръсват лицето и ръцете й в същия момент, в който куршумът — изстрелян от Питър Гордън от собствения й пистолет — улучи Йоргенсен в гърба, опръсквайки я с кръв и парченца плът.

Той извика и падна върху нея, като я повали назад и така я спаси от втория куршум, който изсвистя покрай нея и се заби в стената на сантиметри от рамото й.

49

Амелия Сакс нямаше избор. Трябваше да нападне. Веднага. Използвайки тялото на Йоргенсен като щит, тя скочи срещу превития на две, окървавен Гордън, грабна електрошоковия пистолет и стреля.

Електродите не се изстрелват с толкова голяма скорост, колкото куршумите, и той се отдръпна точно навреме. Тя грабна металната щанга на Йоргенсен и се хвърли към убиеца. Гордън се поизправи, вдигна пистолета и точно когато Сакс замахваше, стреля. Куршумът се заби в бронежилетката й. Болката беше убийствена, но той я улучи доста под слънчевия сплит, където щеше да й изкара въздуха и да я парализира.

Щангата удари лицето му, като издаде почти недоловим пукот, и той изкрещя от болка. Въпреки това не падна, още стискаше пистолета. Сакс се обърна в единствената посока, накъдето можеше да избяга — наляво — и хукна през един проход между предметите, с които беше пълно това зловещо място.

„Лабиринт", това бе най-точната дума. Тесен коридор между колекциите му: гребени, играчки (много кукли — от някоя от тях вероятно бе паднал и косъмът, който бяха намерили на едно от местопрестъпленията), стари тубички от паста за зъби, внимателно навити; козметика, чаши, хартиени пликчета, дрехи, обувки, празни консервени кутии, ключове, химикалки, инструменти, списания, книги… През живота си не беше виждала толкова много вехтории.

Тук повечето лампи бяха изключени, само няколко слаби крушки хвърляха жълтеникава светлина, а през прашните щори и вестниците, залепени на стъклата, проникваше бледо сияние от улицата. Всички прозорци бяха с решетки. Сакс се препъна на няколко пъти, но успяваше да запази равновесие точно преди да падне върху някоя купчина порцеланови съдове или огромна кофа с щипки за пране.

„Внимателно, внимателно…"

Едно падане би било фатално.

Едва сдържайки се да не повърне от удара в корема, тя се вмъкна между две извисяващи се над главата й купчини „Нешънал Джеографик" и си пое дъх, наведе се точно навреме, за да избегне куршумите на Гордън, който се появи зад ъгъла на десетина метра от нея, видя я и присвивайки очи от болка, стреля два пъти с лявата си ръка. Тръгна към нея. Сакс подпря с лакът една кула от лъскави списания и ги събори в прохода, напълно блокирайки пътя. Отново побягна, зад гърба й отекнаха още два изстрела.

Седем изстреляни — тя винаги броеше куршумите — но това беше Глок и имаше още десет. Оглеждаше се за възможност да излезе, за прозорец без решетки, през който да може да се измъкне, но в тази част на къщата нямаше. Стените бяха закрити от етажерки с порцеланови статуетки и други дреболии. Сакс чуваше Гордън, който гневно разритваше списанията и си мърмореше.

Лицето му се показа зад купчината и той се опита да се покатери, но гланцираните корици бяха хлъзгави като лед и той на два пъти се изпързаля, като крещеше от болка, докато се опитваше да се задържи със счупената ръка. Накрая се покатери. Понечи да вдигне пистолета, но се вцепени от ужас, затаи дъх.

— Не! — изкрещя. — Не, моля те!

Сакс бе хванала с две ръце една етажерка, пълна с древни вази и порцеланови статуетки.

— Не, не ги пипай. Моля!

Тя си спомни какво бе казал Тери Добинс за страха на вещомана да не загуби нещо от колекцията си.

— Хвърли пистолета насам, Питър. Веднага!

Не очакваше да го направи, но изправен пред ужасната перспектива да изгуби завинаги предметите от етажерката, той се колебаеше.

Знанието е власт…

— Не, недей, моля те… — прошепна жално.

Изведнъж очите му се промениха. Заприличаха на тъмни точки и тя разбра, че ще стреля.

Сакс блъсна етажерката в друга и сто килограма керамика се разби на парченца на пода, оглушителна какофония — която бързо заглъхна в сърцераздирателния, животински вой на Питър Гордън.

Още два шкафа с грозни фигурки, чаши и чинийки се изсипаха.

— Хвърли оръжието или ще изпочупя всички проклети боклуци тук!

Гордън бе загубил напълно самообладание.

— Ще те убия, ще те убия, ще те убия…

Стреля още два пъти, но полицайката се скри. Знаеше, че ще я последва веднага щом преодолее купчината от „Нешънал Джеографик", и се опита да прецени местоположението си. Тя бе заобиколила откъм вратата на килера, а Гордън все още беше откъм задната част на къщата.

За да достигне вратата обаче, трябваше да мине покрай входа на помещението, в което сега се намираше той и в момента вероятно се опитваше да мине през шкафовете и натрошената керамика. Сакс обаче не чу никакъв шум. Дали се беше досетил за затрудненото й положение? Дали я чакаше с насочен пистолет като на стрелбище към помещението, което тя трябваше да премине, за да се добере до изхода — и спасението си?

Или беше заобиколил препятствието и сега се промъкваше към нея по друг, неизвестен за нея път.

Из цялата къща се чуваше скърцане. Дали беше от неговите стъпки? Или просто от слягането на дъските?

Обхвана я паника и тя се завъртя. Гордън не се виждаше. Сакс знаеше, че трябва да действа бързо. „Хайде! Сега!" Пое си дълбоко дъх, опита се да не обръща внимание на болката в краката си и приведена, хукна покрай купчината списания.

Той не стреля.

Не беше тук. Сакс спря за момент, като облегна гърба си на стената и се опита да успокои дишането си.

Тихо, тихо…

По дяволите. Къде, къде, къде? По този коридор между кутиите от обувки, по онзи между консервираните домати, покрай грижливо сгънатите дрехи?

Пак скърцане. Откъде се чуваше?

Едва доловим шум като вятър, като дишане.

Накрая Сакс се реши — просто щеше да бяга: „Сега! Към входната врата! И се моли да не е зад теб или да се е промъкнал напред през друг проход. Хайде!"

Сакс се затича — по нови проходи между нови купчини от книги, стъклени съдове, картини, жици и електроника, консерви. В правилната посока ли бягаше?

Да, така се оказа. Отпред видя бюрото на Гордън, заобиколено от жълти бележници. Робърт Йоргенсен — проснат на пода. „По-бързо! Тичай! Забрави телефона на бюрото" — рече си след кратко колебание дали да не пробва да позвъни в полицията.

„Бягай! Бягай!"

Затича се с всички сили към вратата на килера.

Колкото повече се приближаваше, толкова повече растеше паниката й. Чакаше всеки момент да усети куршума.

Само още пет метра…

Може би Гордън си мислеше, че Сакс се крие отзад. Може би бе коленичил и плачеше неутешимо за скъпоценния си порцелан.

Три метра…

Зад ъгъла, спиране за секунда — за щангата, изцапана с кръв.

После към вратата.

Сакс се закова на място, дъхът й спря.

Видя го право пред себе си, като силует на входа на килера. Явно наистина бе минал по друг път, отчаяно осъзна тя. Вдигна тежката желязна щанга.

За момент той не я видя, но надеждата й, че ще мине незабелязано, изчезна, когато Гордън се обърна към нея и приклекна, вдигна пистолета и пред очите на Сакс изплува образът на баща й, а после още един — на Линкълн Райм.

Ето я — Амелия 7303, точно на прицел.

Жената, която унищожи стотици от моите съкровища, жената, която иска да ми отнеме всичко, да ме лиши от всички бъдещи транзакции, да изложи моя Килер пред света. Нямам време да се забавлявам с нея. Нямам време да записвам писъците й. Тя трябва да умре. Сега.

Мразя я, мразя я, мразя я, мразя я, мразя я, мразя я, мразя я, мразя я, мразя я, мразя я, мразя я, мразя я…

Никой няма да ми отнеме нищо, никога вече.

Прицелвам се и дръпвам спусъка.

Амелия Сакс се олюля назад, когато пистолетът пред нея стреля.

Падна и закри главата си с ръце, отначало безчувствена, но бързо почувства усилващата се болка.

„Умирам… умирам…"

Обаче… обаче единствената болка, която чувстваше, беше от артрита в коленете й, на които се беше приземила, не на мястото, където би трябвало да са я улучили куршумите. Тя опипа лицето, врата си. Нямаше рана, нямаше кръв. Нямаше как да не я е улучил от толкова близо. Но не беше.

Гордън се втурна срещу нея. С решителен поглед, с мускули, обтегнати като стоманени въжета, Сакс стисна щангата.

Той обаче притича покрай нея, дори не я погледна.

Какво означаваше това? Сакс бавно се изправи, като присви от болка очи. Без светлината зад отворената врата на килера мъжът се виждаше по-ясно. Не беше Гордън, а един познат детектив от Двайсети участък — Джон Харвисън. Полицаят предпазливо се приближи до тялото на човека, когото току-що бе застрелял, като държеше пистолета насочен напред.

Сега Сакс разбра: Питър Гордън се бе промъкнал безшумно зад нея, смятайки да я застреля в гръб. От мястото си обаче не беше видял Харвисън на вратата на килера.

— Амелия, добре ли си?

— Да. Добре съм.

— Други въоръжени?

— Мисля, че няма.

Сакс се изправи и отиде при детектива. Всичките му куршуми бяха улучили целта; един бе попаднал право в челото на Гордън. Раната беше огромна. Кръв и мозъчно вещество бяха опръскали портрета на американското семейство от Прескът над бюрото.

Харвисън беше опитен полицай около четирийсетте, имаше няколко награди за проявена храброст при престрелки и залавяне на опасни наркопласьори. Бе истински професионалист и сякаш не забеляза странната обстановка. Взе пистолета от окървавената ръка на Гордън, спусна предпазителя, извади пълнителя и ги прибра в джоба си. Изрита и електрошоковия пистолет на безопасно разстояние, макар че нямаше вероятност за чудотворно възкресение.

— Джон — прошепна Сакс, втренчена в обезобразения труп. — Как? Как, за бога, ме намери?

— Получихме сигнал всички свободни коли да тръгват към този адрес, че имало отвличане. Бях на една пресечка по разследване за наркотици и дойдох. — Погледна я. — Беше се обадил онзи тип, с когото работиш, как му беше името?

— Кой?

— Райм. Линкълн Райм.

— Аха.

Тази информация не я изненада, макар че въпросите, които възникваха от това, бяха повече отколкото онези, на които даваше отговор.

Чуха тихо изпъшкване. Обърнаха се. Звукът бе дошъл от Йоргенсен. Сакс се наведе.

— Извикай „Бърза помощ". Още е жив.

Натисна раната.

Харвисън извади радиостанцията си и поиска да изпратят линейка.

След броени минути двама други полицаи от отряда за бързо реагиране нахълтаха през вратата с извадени оръжия.

Сакс нареди:

— Убиецът е мъртъв. Едва ли има други, но за всеки случай проверете къщата.

— Разбрано, детективе.

Единият тръгна с Харвисън между купчините вехтории. Другият спря за момент и сподели:

— Адски зловещо място. Виждали ли сте нещо подобно, детективе?

Сакс не беше в настроение за приказки.

— Намерете ми бинт и кърпи. По дяволите, при всичките тези боклуци мога да се обзаложа, че има поне половин дузина преносими аптечки. Искам нещо, с което да спра кръвотечението. Веднага!