Обект № 522

НЕДЕЛЯ, 22 МАЙ

2

Следата ги беше отвела от Скотсдейл през Сан Антонио до една обслужваща станция на междущатско шосе № 95 в Делауер, пълна с шофьори на камиони и пътуващи семейства. Накрая изненадващо изчезна в потайностите на Лондон.

Кой беше беглецът, преминал по този сложен път? Професионален убиец, когото Линкълн Райм преследваше от известно време. Беше му попречил да извърши ужасно престъпление, но той бе успял да се изплъзне на полицията за броени минути, беше се „разходил — както мрачно се изрази Райм — из проклетия град като турист, който трябва да се връща на работа в понеделник сутринта".

Следата изчезна като прах, отнесен от вятъра, и никой в полицията или ФБР нямаше представа къде се крие престъпникът и какво замисля. Няколко седмици по-рано Райм бе научил от свои познати в Аризона, че същият човек е заподозрян за убийството на американски войник в Скотсдейл. Следите сочеха на изток — към Тексас и Делауер.

Името на убиеца, което можеше да е истинското или фалшиво, бе Ричард Логан. Вероятно беше от Западните Щати или Канада. След усилено издирване полицията откри няколко Ричард-Логановци, но никой от тях не отговаряше на профила на убиеца.

После по стечение на обстоятелствата (Линкълн Райм никога не използваше думата „късмет") беше научил от Интерпол, европейската полицейска информационна служба, че някой в Англия е наел американски професионален убиец. Той извършил убийство в Аризона, за да се добере до военна карта за самоличност и информация, срещнал се със съучастници в Тексас и получил авансово плащане на една сервизна станция покрай Източното крайбрежие. Излетял за „Хийтроу" и се загубил някъде във Великобритания, но точно къде, не се знаеше.

Мишената на „добре финансираната и организирана на високо ниво акция" на Ричард Логан (Райм можеше само да се смее на това изтъркано описание в сводката от Интерпол) бе протестантски свещеник, който ръководел бежански лагер в Африка и там се натъкнал на мащабна схема за продажба на крадени лекарства срещу СПИН, парите, от която се използваха за закупуване на оръжие. При преместването му на сигурно място в Лондон той беше оцелял при три опита за покушение: в Нигерия, Либерия и дори в транзитния салон на миланското летище, където италианските полицаи, въоръжени с къси автомати, проверяват почти всичко и не пропускат почти нищо.

Сега преподобният Самюел Гуудлайт (по-подходящо име за свещенослужител Райм трудно можеше да измисли^[1]) се намираше в охранявана квартира в Лондон под зорките очи на „Скотланд Ярд" и помагаше на британските и международните разузнавателни служби да разнищят схемата на плана „Лекарства срещу оръжие".

Чрез закодирани сателитни телефонни разговори и електронни писма между няколко континента Райм и инспектор Лонгхърст от лондонската полиция бяха заложили клопка на престъпника. Планът, съперничещ на безупречните замисли на самия Логан, включваше двойници и зависеше от помощта на бивш крупен търговец на оръжие от Южна Африка, който осигури цяла мрежа от опитни информатори. Дани Крюгер беше натрупал стотици хиляди долари от бизнес с оръжия последователно и спокойно като всеки друг търговец, продаващ климатици или сиропи за кашлица. Едно пътуване до Дарфур миналата година обаче го беше разтърсило, давайки му възможност да види какви кръвопролития причиняват неговите играчки. Веднага се беше отказал от търговията с оръжие и се бе преместил в Лондон. В екипа участваха още служители от МИ-5, лондонското представителство на ФБР и агент от френския аналог на ЦРУ — Главната дирекция за външна сигурност.

Не знаеха дори в кой край на Великобритания се крие Логан, но Дани Крюгер бе чул, че убиецът планира удара си в близките няколко дни. Южноафриканецът все още имаше много контакти в международния престъпен свят и беше пуснал слухове за „тайно" място, където Гуудлайт се срещал с представителите на полицията. Сградата имаше открит двор, идеален за целите на убиеца, когато дойде да застреля свещеника.

Даваше и идеална възможност на полицаите да забележат и заловят Логан. Мястото беше под постоянно наблюдение; полицаи и агенти от МИ-5 и ФБР дежуряха денонощно.

Логан обаче изчезна и оттогава нямаше следа от него.

Сега Райм седеше в червената си моторизирана инвалидна количка на първия етаж в дома си срещу Сентрал Парк — холът вече не беше спокойно помещение за отдих, обзаведено във викториански стил, а добре екипирана лаборатория по криминология, с каквато много от полицейските служби в по-малките градчета не можеха да се похвалят. Райм се занимаваше с нещо, което често правеше през последните няколко дни — гледаше втренчено телефона, чийто втори бутон за бързо набиране бе програмиран на един номер в Англия, завършващ на 1212. По традиция повечето клонове на лондонската полиция имаха номера, завършващи на тези цифри, спомен за първия телефонен номер на „Скотланд Ярд" — „Уайтхол" 1212.

— Телефонът работи, нали? — попита Райм.

— Има ли причина да не работи? — каза болногледачът Том с равен глас, равносилен на отегчена въздишка.

— Ами, де да знам? Претоварена линия. Токов удар. Много неща могат да се скапят.

— Защо не пробваш тогава? За да си сигурен.

— Команда — изрече Райм, за да активира гласоразпознавателната контролна програма на компютърната система, заместваща голяма част от физическите му функции.

Линкълн Райм бе парализиран — след нещастен случай преди години при оглед на местопрестъпление, когато бе счупил врата си при четвъртия шиен прешлен. Сега можеше да движи само ограничен брой мускули на тялото си под мястото на травмата.

— Набиране — заповяда той на машината.

От високоговорителя се чу звук от набиране, после — монотонно бип… бип… бип… Това подразни Райм повече, отколкото би се ядосал, ако телефонът не работеше. Защо не се обаждаше Лонгхърст?

— Команда. Прекъсване — гневно нареди той.

— Явно работи — отбеляза Том, като постави чаша кафе в държателя на инвалидната количка.

Райм смукна от горчивата течност през сламката, стърчаща от чашата. Погледна към бутилката осемнайсетгодишно уиски „Гленморанги" на една полица — толкова близо, но недостъпна.

— Още няма обяд — напомни му болногледачът.

— Знам. Виждам, че е рано. Не искам… Просто… — От сутринта чакаше повод да повдигне темата. — Доколкото си спомням, снощи ме отряза доста рано. Само две чашки. На практика все едно нищо.

— Три.

— Ако събереш съдържанието им в милилитри, бяха колкото две, при това малки, това имах предвид.

Дребнавото заяждане, също като алкохола, може да има опияняващ ефект.

— Никакво уиски сутрин.

— Прояснява мислите ми.

— Не, не ги прояснява.

— Прояснява ги. И ми помага да мисля творчески.

— Това също не е вярно.

Том носеше безупречно изгладени риза, панталони и вратовръзка. Напоследък дрехите му се мачкаха по-малко, отколкото преди. Грижите за пациент с парализа на цялото тяло обикновено са свързани с много физически труд. Новата инвалидна количка на Райм обаче, „Инвакеър TDX" — „незаменимо усещане за движение", както я рекламираха — можеше да се разгъва като легло и значително бе улеснила работата на Том. Количката дори можеше да се изкачва по ниски стъпала и да се движи със скоростта на бягащ за здраве човек на средна възраст.

— Мисълта ми беше, че ми се пие. Това е. Искам уиски. Сега какво ще кажеш?

— Не.

Райм се намръщи и отново се втренчи в телефона.

— Ако този негодник се измъкне… — Замълча за момент. — Няма ли да постъпиш, както правят всички?

— Какво имаш предвид, Линкълн?

Стройният младеж работеше при Райм от много години. На няколко пъти беше уволняван, бе напускал и по свое желание, но пак се връщаше. Потвърждение за упоритостта (или извратеността) и на двамата.

— Казах: „Ако този негодник се измъкне." Очаква се да ме успокоиш: „О, няма. Не се безпокой." Повечето хора постъпват така. Опитват се да те успокоят, макар че не разбират за какво става дума.

— Само че аз не казах нищо. Нима ще спорим за нещо, което съм можел да кажа? Не говориш ли като съпруга, която се сърди на мъжа си, защото е срещнала красива жена на улицата и си е помислила, че той е щял да я загледа, ако е бил там?

— Не знам как ти звучи — разсеяно отвърна Райм, който отново премисляше плана за залавяне на Логан във Великобритания.

Имаше ли пропуски? Добра ли беше охраната? Можеха ли да са сигурни, че няма да изтече информация, която да достигне до убиеца?

Телефонът иззвъня и номерът се изписа на монитора до Райм. За негово разочарование обаждането не беше от Лондон, а от по-близо — от Голяма сграда, както местните ченгета наричаха главното полицейско управление на „Полис Плаза" 1 в Манхатън.

— Команда. Вдигни телефона. — Изщракване. После: — Какво има?

— Нещо си кисел днес.

— От Англия не се обаждат.

— Че защо да ти се обаждат? Не са длъжни да ти се отчитат на всеки час.

— Логан е изчезнал. Може да удари всеки момент.

— Като при чакането на бебе е — отбеляза Селито.

— Щом казваш. Говори бързо. Не искам да държа линията заета.

— При толкова съвременна техника нямаш ли възможност да приемаш по повече от едно обаждане?

— Лон.

— Добре. Има нещо, което трябва да знаеш. Преди седмица, в четвъртък, е било извършено убийство с цел грабеж. Жертвата е жена, която е живеела във Вилидж. Алис Сандърсън. Извършителят я е убил с нож и е откраднал някаква картина. Хванахме го.

Защо го занимаваше с това? Обикновено убийство, виновникът беше заловен…

— Проблем с уликите?

— Не.

— Изгарям от любопитство да разбера защо ми се обаждаш.

— Преди половин час разследващият детектив е имал обаждане…

— По-накратко, Лон. По-накратко.

Райм гледаше бялата дъска, на която бе очертана схемата за залавяне на убиеца в Англия. Планът беше сложен.

И уязвим.

Селито го изкара от размислите:

— Слушай. Съжалявам, Линк, но трябва да ти кажа. Извършителят е братовчед ти Артър Райм. Предумишлено убийство. Чакат го двайсет и пет години и според прокурора присъдата е сигурна.

3

— Откога не сме се виждали…

Джуди Райм седеше в лабораторията. Със сключени ръце, бледа, тя упорито избягваше да гледа другаде освен в очите на криминолога.

Две реакции към физическото му състояние вбесяваха Райм: когато посетителите всячески се мъчеха да се държат, сякаш недъгът му не съществуваше, и когато го смятаха за повод да се представят като негови най-добри приятели, шегуваха се и говореха цинизми, като че ли бяха стари военни другари. Джуди попадаше в първата група, внимателно претегляше думите си, преди да ги изкаже деликатно пред Райм. Все пак тя беше роднина, така да се каже, и той запази търпение, като се опитваше да не поглежда към телефона.

— Да, отдавна — съгласи се той.

Том се занимаваше с подробностите около посрещането на гости — нещо, за което Райм никога не се сещаше. Беше донесъл на Джуди кафе, което сега стоеше недокоснато на масичката пред нея, като театрален реквизит. Райм още веднъж погледна към уискито, но болногледачът се престори, че не забелязва това.

Привлекателната тъмнокоса жена изглеждаше в по-добро здраве и с по-хубава фигура, отколкото при последната им среща — около две години преди нещастния случай с него. Джуди се престраши да погледне лицето на криминолога.

— Съжалявам, че не намерихме време да дойдем. Наистина. Искахме, но не можахме.

Говореше не за роднинско посещение преди инцидента, а за визита на съчувствие след нещастието. Оцелелите от катастрофа умеят да долавят премълчаните думи във всеки разговор, сякаш ги виждат написани.

— Получи ли цветята?

Веднага след злополуката Райм постоянно беше като замаян: от медикаментите, от физическата травма, от психологическата борба с немислимото — фактът, че никога вече няма да е способен да ходи. Не си спомняше да е виждал някакви цветя от тях, но беше сигурен, че са изпратили. Бе получил букети от много хора. Да изпратиш цветя е най-лесното, трудното е да дойдеш лично.

— Да. Благодаря.

Мълчание. Джуди неволно хвърли мълниеносен поглед към краката му. Хората си мислят, че щом не можеш да ходиш, би трябвало нещо да не е наред с крайниците ти. Не, изглеждаха съвсем нормално. Проблемът беше, че не можеше да ги командва.

— Добре изглеждаш — отбеляза тя.

Райм не знаеше дали е истина или не. Не се беше замислял.

— Чух също, че си се развел.

— Да.

— Съжалявам.

„Защо?" — почуди се той. Но това беше цинична мисъл и той само кимна в знак, че приема съчувствието й.

— Какво прави Блейн?

— Живее в Лонг Айлънд. Омъжи се пак. Не поддържаме връзка. Когато няма деца, обикновено така става.

— Беше много приятно онзи път в Бостън, когато ни дойдохте на гости за почивните дни.

Тя се усмихна пресилено. Усмивката сякаш бе нарисувана на лицето й, като маска.

— Хубаво беше, да.

Уикендът в Ню Ингланд. Пазаруване, екскурзия до нос Код, пикник на брега. Райм си спомни колко прекрасно му се беше видяло мястото. При вида на зеленясалите скали на брега му бе хрумнала идеята да направи каталог на водораслите в района на Ню Йорк за полицейската лаборатория по криминология. Цяла седмица обикаля града да събира проби.

По време на пътуването към къщата на Артър и Джуди с Блейн не се бяха скарали нито веднъж. Дори на връщане, когато се отбиха в един мотел в Кънектикът, беше хубаво. Спомни си, че се любиха на задната веранда, а отвън проникваше аромат на орлов нокът.

Това посещение беше последната му лична среща с братовчед му. Бяха разговаряли веднъж за кратко по телефона. После се случи нещастието и край.

— Артър май съвсем се беше изгубил. — Джуди се изсмя сконфузено. — Знаеш ли, че се премести в Ню Джърси?

— Сериозно?

— Преподаваше в Принстън. Но напусна.

— Защо?

— Беше асистент и решиха да не му предложат щатно преподавателско място. Арт твърди, че е било по политически причини. Знаеш как е в колежите.

Хенри Райм, бащата на Арт, беше изтъкнат професор по физика в Чикагския университет — научната кариера бе наследствено поприще за този клон на рода Райм. Като ученици Артър и Линкълн спореха за предимствата на научната и преподавателската дейност в университетите пред работата в частния сектор.

— Като учен човек може да даде сериозен принос за обществото — заяви веднъж Арт, когато двете момчета, малко нелегално, пийваха бира, и успя да запази сериозно изражение, когато Линкълн добави обичайната реплика в такива случаи:

— Да, пък има и хубави асистентки.

Райм не се учуди, когато Арт кандидатства за преподавателско място.

— Можеше да продължи като асистент, но напусна. Много беше ядосан. Мислеше, че веднага ще си намери друга работа, но не успя. Известно време беше безработен. Накрая започна в една частна фирма. Производител на медицинска екипировка.

Джуди отново отмести за миг погледа си от очите му — този път към инвалидната количка. Изчерви се, сякаш направи нещо срамно.

— Не беше работата на мечтите му и не го удовлетворяваше. Сигурна съм, че е искал да те види. Но сигурно се е срамувал, че не се справя добре в живота. След като ти си толкова известен и така нататък…

Накрая отпи глътка кафе.

— Двамата имате толкова общи неща. Като братя сте. Спомням си онзи уикенд в Бостън, какви неща разправяше. Стояхме до късно и се забавлявахме. Неща, които не съм знаела за него. Свекърът ми Хенри — когато беше жив… той също много говореше за тебе.

— Наистина ли? С него доста си пишехме. Дори получих негово писмо два дни преди да почине.

Райм пазеше десетки спомени за чичо си, но един от тях особено се открояваше в паметта му. Високият, пооплешивял, червендалест мъж се накланя назад със стола си и избухва в гръмогласен смях за ужас на всеки от десетината членове на фамилията около коледната маса — смях, смущаващ всички освен самия Хенри Райм, търпеливата му съпруга и малкия Линкълн, който се смее заедно с него. Райм много обичаше чичо си и често ходеше на гости на Арт и семейството му, които живееха на петдесетина километра от дома на баща му, на брега на езерото Мичиган, в Еванстън, щата Илинойс.

Сега обаче Райм не беше в настроение за носталгични спомени и изпита облекчение, когато чу отварянето на входната врата и седем решителни стъпки — от прага до началото на килима — по които веднага позна новодошлия. След секунда в лабораторията влезе висока, стройна чернокоса жена с дънки, черна фланелка и тъмночервена блуза. На хълбока й изпод фланелката се показваше правоъгълната ръкохватка на черен пистолет „Глок".

Когато Амелия Сакс се усмихна и го целуна по устата, с периферното си зрение Райм забеляза реакцията на Джуди. Изражението й беше красноречиво и криминологът се почуди какво толкова я шокира: дали че е забравила да се поинтересува от любовния му живот сега, или защото не допускаше, че инвалид като него може да има любовна връзка — още по-малко с такава красавица като Сакс, която, преди да постъпи в полицията, бе работила като фотомодел.

Райм ги запозна. Сакс загрижено изслуша за арестуването на Артър Райм и попита Джуди как се справя. После:

— Имате ли деца?

Райм осъзна, че макар да забеляза пропуска на Джуди, самият той също бе проявил небрежност, като не се сети да попита за сина им, чието име беше забравил. Освен това се оказа, че семейството се е увеличило. Освен Артър Младши, вече ученик в гимназията, имаше още две деца.

— Хенри е на девет, а дъщеря ни Медоу — на шест.

— Медоу? — кой знае защо се изненада Сакс.

Джуди смутено се засмя:

— Освен това живеем в Джърси. Но няма нищо общо с телевизионното шоу. Не го бях гледала, преди тя да се роди.

Телевизионно шоу?

Джуди наруши краткото мълчание:

— Сигурно се чудиш защо се обадих на онзи полицай, за да потърся номера ти. Но преди това трябва да ти кажа, че Арт не знае за посещението ми тук.

— Не знае ли?

— Честно казано, аз също нямаше да се сетя. Бях страшно разстроена, не можех да спя, не можех да мисля разумно. Преди няколко дни обаче бях на свиждане на Арт в затвора и той каза: „Знам какво си мислиш, но не се обаждай на Линкълн. Това е някаква грешка. Сами ще се справим. Обещай ми, че няма да му се обаждаш." Не искаше да те притесняваме излишно… Нали го знаеш Арт. Толкова е добър, винаги мисли за другите.

Райм кимна.

— Колкото повече мислех обаче, толкова по-разумно ми се виждаше да го направя. Не искам да ходатайстваш или да правиш нещо нередно. Просто си помислих, че можеш да разпиташ тук-там, да кажеш мнението си.

Райм си представяше как ще посрещнат това в Голяма сграда. Като консултант криминолог работата му беше да разкрива истината, но големите шефове в полицията определено предпочитаха да помага за осъждането, а не за оправдаването на заподозрени.

— Прегледах някои от твоите изрезки…

— Какви изрезки?

— Арт води фамилен албум с изрезки от вестници. Има статии за твои разследвания. Няколко десетки. Постигнал си удивителни неща.

— О, аз само служа на обществото.

Най-сетне Джуди показа някаква непринудена емоция — усмихна се.

— Арт казва, че никога не би повярвал в скромността ти.

— Наистина ли?

— Да, защото самият ти никога не си вярвал в нея.

Сакс се изсмя.

Райм също се засмя, като се надяваше смехът му да прозвучи искрено. Изражението му изведнъж стана сериозно.

— Не знам колко ще успея да помогна. Разкажи какво е станало.

— Беше преди една седмица, в четвъртък. В четвъртък Арт винаги си тръгва рано от работа. Преди да се прибере вкъщи, прави дълъг крос в един парк. Обожава да тича.

Райм си спомняше десетки пъти, когато двете момчета, родени с разлика от няколко месеца, се бяха надбягвали по тротоарите или през жълтозелените нивя около родното им градче в Средния запад, как скакалците се разбягваха пред тях, как, когато спираха да си поемат дъх, по запотената им кожа накацваха мухи. Арт винаги изглеждаше в по-добра физическа форма, но Линкълн бе влязъл в скаутския отряд на училището. Братовчед му нямаше голямо желание да се запише.

Райм пропъди спомените и се съсредоточи върху разказа на Джуди:

— Тръгнал от работа в три и половина и отишъл да тича. Прибра се вкъщи около седем — седем и половина. Изглеждаше съвсем нормално, не се държеше необичайно. Изкъпа се. Вечеряхме. На другия ден обаче дойдоха полицаи, двама от Ню Йорк и един от Ню Джърси. Разпитваха го и претърсиха колата му. Намериха следи от кръв, не знам… — В гласа й прозвуча следа от шока, който беше изпитала онази мъчителна утрин. — Претърсиха къщата и взеха някои неща. После се върнаха и го арестуваха. За убийство. — Тя с мъка изрече думата.

— Какво точно твърдят, че е извършил? — попита Сакс.

— Твърдят, че е убил някаква жена и е откраднал някаква картина от дома й. — Джуди изпухтя презрително. — Откраднал картина. За какъв дявол? И убийство… Артър никога не е наранявал никого. Не е способен на такова нещо.

— Ами кръвта? Направиха ли изследване на ДНК?

— Да, направиха. И явно има съвпадение. Но при тези тестове стават грешки, нали?

— Понякога — отговори Райм, като си помисли: „Рядко, много рядко…"

— Или пък може истинският убиец да е оставил кръвта.

— Ами картината… Артър проявявал ли е интерес към нея?

Джуди се заигра с черно-белите пластмасови гривни на китката си.

— Работата е там, че навремето имахме картина от същия художник. Той я харесваше. Но когато остана без работа, се наложи да я продаде.

— Къде намериха картината?

— Не са я намерили.

— Откъде тогава знаят, че е била открадната?

— Имат свидетел. Видял някакъв мъж да я изнася от апартамента на жената около часа на убийството. Ох, това е някаква ужасна грешка. Съвпадения… Това трябва да е, странна последователност от съвпадения. — прегракнало изрече тя.

— Познавали ли са се?

— Отначало Артър каза, че не я е познавал, но после се сети, че може и да са се срещали. В една картинна галерия, която посещава от време на време. Не си спомня обаче да са се заговаряли.

Джуди спря поглед върху бялата дъска със схематичния план за залавяне на Логан в Англия.

Райм си спомни друга случка с Артър.

Ще се надбягваме до онова дърво… Не, глупчо… онзи явор там. Печели, който пръв пипне ствола! На три. Едно… две… старт!

Не каза три!

— Има още нещо, нали, Джуди? Разкажи ни — намеси се Сакс.

Беше видяла нещо в очите на жената, предположи Райм.

— Просто съм притеснена. Също и за децата. За тях е истински кошмар. Съседите ни гледат като терористи.

— Съжалявам, че трябва да съм толкова настоятелна, но е много важно да знаем всички факти. Моля те.

Джуди отново се изчерви и притисна с ръце коленете си. Райм и Сакс имаха приятелка, която работеше в Калифорнийското бюро за разследване — Кейтрин Данс. Тя беше специалист по кинесика — науката за разчитане на мимиките и жестовете. Райм смяташе тези умения за второстепенни спрямо криминалистиката, но уважаваше Данс и бе научил някои неща от специалността й. Сега виждаше, че Джуди Райм е силно стресирана.

— Разкажи ни — подкани я Сакс.

— Ами, просто полицията намери някои други доказателства. Е, не точно доказателства. Не категорични улики. Но… изкараха, че Артър е имал връзка с жената.

— Какво мислиш за това? — попита Сакс.

— Не мисля, че е вярно.

Райм забеляза по-мекия начин на изразяване. Отрицанието не беше категорично, както за убийството и кражбата. Тя отчаяно се надяваше отговорът да е „не", но сигурно бе достигнала до същото заключение, до което и Райм: ако жената е била любовница на Артър, това беше в негова полза. По-вероятно е да ограбиш непозната, отколкото любовницата си. Въпреки това като съпруга и майка тя се молеше отговорът да е отрицателен.

Джуди вдигна очи и по-смело погледна Райм, количката и другите апарати, от които зависеше животът му.

— Каквото и да е ставало, той не е убил тази жена. Не е възможно да го е направил. Чувствам го с душата си… Можете ли да направите нещо?

Райм и Сакс се спогледаха.

— Съжалявам, Джуди — отговори той. — В момента работим по важен случай. Много сме близко до залавянето на опасен престъпник. Не можем да го оставим.

— Не очаквам такова нещо. Просто… нещо. Не знам какво друго да направя.

Устните й затрепериха.

— Ще проведем няколко разговора, ще разучим каквото можем. Не мога да ти дам информацията, която не е достъпна на адвоката ти, но мога да ти кажа честно какво мисля за шансовете на прокурора да издейства присъда.

— О, благодаря ти, Линкълн.

— Кой е адвокатът му?

Тя им каза името и телефонния номер. Адвокатът беше известен и скъпо платен, Райм го познаваше. Имаше обаче повече опит в дела за финансови престъпления, отколкото за убийства.

Сакс попита кой е обвинителят.

— Бърнард Гросман. Мога да ви дам номера му.

— Няма нужда — отвърна младата полицайка. — Имам го. Работили сме заедно. Разумен човек е. Предполагам, че е предложил на съпруга ти споразумение.

— Да, и адвокатът ни искаше да приеме. Арт обаче отказа. Настоява, че е станала грешка, че всичко ще се изясни. Но невинаги става така, нали? Понякога хората отиват в затвора, дори да са невинни, нали?

„Да, случва се" — помисли си Райм, но каза само:

— Е, ще проведа няколко телефонни разговора.

Тя стана.

— Не мога да ти опиша колко съжалявам, че допуснахме така да загубим връзка. Непростимо.

За негова изненада Джуди Райм се приближи до количката, наведе се и отърка бузата си в неговата. Райм подуши миризмата на пот и две други миризми, може би на дезодорант и на лак за коса. Не долови парфюм. Джуди не изглеждаше да е от жените, които използват парфюми.

— Благодаря, Линкълн. — Тя тръгна към вратата, но спря. Обърна се към двамата и добави: — Каквото и да откриете за Артър и жената, не ме е грижа. Важно е само да не отиде в затвора.

— Ще направя каквото мога. Ще ти се обадя, ако открием нещо конкретно.

Сакс я изпрати до външната врата.

Когато се върна, Райм каза:

— Нека първо да поговорим с адвоката.

— Съжалявам, Райм. — След като той се намръщи, тя добави: — Имам предвид, че сигурно ти е трудно.

— Защо?

— Ами, толкова близък роднина да е обвинен за убийство.

Райм сви рамене, един от малкото жестове, които бе способен да прави.

— Тед Бънди също е бил нечий син. Може би и братовчед.

— Все пак…

Сакс вдигна слушалката. Набра номера на адвоката, но се включи телефонният му секретар и тя остави съобщение. Райм се запита за коя дупка на игрището за голф играе в момента.

След това Сакс се свърза с прокурор Гросман, който не се наслаждаваше на почивния ден, а беше в кабинета си в центъра. Не беше направил връзката между името на заподозрения и криминолога.

— Съжалявам, Линкълн — каза искрено, — но случаят изглежда ясен. Не пипам на сляпо. Щях да ти кажа, ако имаше непълноти, но няма. Съдебните заседатели ще го обявят за виновен. Ако го убедиш да приеме споразумението, ще му направиш огромна услуга. Склонен съм да се съглася на дванайсет години.

„Дванайсет години без право на предсрочно освобождаване. Това би убило Артър" — замисли се Райм.

— Благодаря — каза Сакс.

Прокурорът добави, че на другия ден започва трудно дело, затова няма повече време за разговори. Обеща да се обади през седмицата, ако искат.

Все пак им каза името на детектива, водещ разследването — Боби Лагранж.

— Познавам го — отбеляза Сакс.

Телефонира му на домашния телефон и отново попадна на телефонния секретар. Набра номера на мобилния му телефон и той вдигна веднага:

— Лагранж.

Свистенето на вятър и плискането на вълни, които се чуваха от слушалката, обясняваха с какво се занимава детективът в този топъл, слънчев ден.

Сакс се представи.

— О, да. Как я караш, Амелия? Очаквам да ми се обади един информатор. Всеки момент чакаме нещо голямо да се случи в Ред Хук.

Значи не беше на яхтата си.

— Може да се наложи да затворя бързо — добави той.

— Ясно. На високоговорител сме.

— Здравейте, детективе. Аз съм Линкълн Райм.

Колебание.

— А, да.

Гласът на Линкълн Райм бързо привличаше вниманието на хората. Той обясни за братовчед си.

— Чакай… „Райм". Името ми се стори странно. Искам да кажа необичайно. Но не направих връзката. Пък и той не е споменавал нищо за вас. В нито един от разпитите. Вашият братовчед… Леле, съжалявам!

— Детективе, не искам да преча на разследването, но обещах да разбера какво става. Току-що говорих с прокурора.

— Трябва да кажа, че арестуването беше съвсем основателно. От пет години работя в отдел „Убийства" и освен когато някой униформен стане свидетел на улично убийство, това е най-ясният случай, който съм имал.

— Какво е станало? Жената на Арт ми разказа най-основното.

С монотонен глас полицаят съобщи подробностите за престъплението:

— Братовчед ви си тръгнал рано от работа. Отишъл в апартамента на Алис Сандърсън във Вилидж. Тя също свършила работа рано. Не знаем колко е стоял там, но някъде около шест часа тя била наръгана с нож, а една картина — открадната.

— Рядка, доколкото разбрах.

— Да, но не като Ван Гот.

— Кой е художникът?

— Някой си Прескът. Умрял е немного отдавна.

— Значи цената на картините му расте?

— Предполагам. Но тази все още е струвала около сто и петдесет бона, плюс-минус. А, освен това открихме някои интересни неща в пощата на братовчед ви. Листовки за Прескът, които е получавал от няколко галерии. Стори ни се подозрително.

— Разкажете ми за дванайсети май.

— Около шест часа един свидетел чул писъци, а след няколко минути видял непознат мъж да изнася картина и да се качва на светлосин мерцедес, паркиран на улицата. Потеглил бързо. Свидетелят записал първите три букви от номера. Не беше видял от кой щат е регистрацията, но проверихме всичко в района на Ню Йорк. Стеснихме кръга на търсенето и разпитахме собствениците. Един от тях беше братовчед ви. С партньора ми отидохме в Джърси да говорим с него. Водехме един колега от щатската полиция за протокола, нали знаете? Видяхме нещо, приличащо на кръв, по задната врата и на задната седалка. Под седалката имаше изцапана с кръв кърпа. Беше същият модел като други две от апартамента на жертвата.

— И ДНК-тестът беше положителен, така ли?

— На кръвта, да.

— Свидетелят разпозна ли го на очна ставка?

— Обадил се от уличен телефон и не казал името си. Не искал да се замесва. Нямахме обаче нужда от свидетел. Момчетата от „Криминология" имаха успешен ден. Снеха отпечатък от обувка в антрето на жертвата — от същите обувки като на братовчед ви. Освен това намериха добри микроследи.

— Типови улики?

— Да, типови. Частици от пяна за бръснене, парченца чиле, изкуствена тор от гаража му. Съвпадат с откритите в дома на жертвата.

„Не, не съвпадат" — помисли си Райм. Уликите се разделят на няколко групи. „Конкретизираните" следи могат да са оставени само от един източник, такива са ДНК и пръстовите отпечатъци. „Типовите" улики имат общи характеристики с подобен вид материали, но не е задължително да идват от един и същи източник. Например влакната от килим. При ДНК-тест на кръв от мястото на убийството определено може да се получи „съвпадение" с кръвта на престъпника. Но влакна от килим, намерени на местопрестъплението, могат само да се „асоциират" с влакна, събрани от къщата на заподозрения, което позволява на съдебните заседатели да предположат, че той е бил на мястото на убийството.

— Как разбрахте дали са се познавали? — попита Сакс.

— Той твърдеше, че не се познават, но намерихме две бележки, писани от нея. Една в офиса й, другата — в къщата. Едната беше: „Арт — да пийнем нещо." Другата — „Артър". Само толкова. А, освен това името му беше в бележника й с телефони.

— Неговият номер ли? — намръщи се Райм.

— Не. Предплатена карта за мобилен. Няма възможност да вземем разпечатка за разговорите.

— Значи предполагате, че са били повече от приятели, така ли?

— Мина ни през ума. Защо иначе ще говори с предплатена карта, вместо да й даде служебния си номер? — Детективът се изсмя. — На нея явно й е било все едно. Ще се изненадате какви неща приемат хората, без да задават много въпроси.

„Няма какво толкова да ме изненада" — помисли си Райм.

— Ами телефона?

— Не го намерихме.

— Мислите, че я е убил, защото е настоявала да напусне жена си, така ли?

— Това ще бъде тезата на обвинителя. Или нещо подобно.

Райм се замисли какво знае за братовчед си, когото не беше виждал от повече от десет години, и за онова, което току-що беше чул. Не можеше нито да потвърди, нито да отрече чутото.

— Някой друг има ли мотив? — поинтересува се Сакс.

— Не. Близките на жертвата казват, че излизала от време на време с мъже, но нищо сериозно. Не знаят имена. Няма нищо сензационно. Дори ми хрумна, че може жена му — Джуди, да го е направила, но тя има алиби.

— Ами Артър?

— Не. Твърди, че е ходил да тича, но няма кой да потвърди, че го е видял. В щатския парк „Клинтън". Голямо място. И доста пусто.

— Интересно как се е държал по време на разпита — отбеляза Сакс.

Лагранж се засмя:

— Интересно, че повдигате въпроса. Това е най-странното в цялото разследване. Изглеждаше като замаян. Втрещи се, когато ни видя. Арестувал съм доста хора, някои — професионалисти. Хора с опит, имам предвид. Но никой не се е преструвал на невинен толкова успешно и с такава лекота. Голям актьор. Спомняте ли си да е имал такива заложби, детектив Райм?

Райм не отговори. Вместо това попита:

— Какво стана с картината?

Кратко мълчание.

— Това е другото. Още не сме я намерили. Не беше в къщата му, но хората ни намериха пръст по задната седалка на колата и в гаража. Съвпада с проби от парка, където е ходил да тича. Предполагаме, че я е заровил някъде.

— Един въпрос, детективе — каза Райм и замълча.

От другата страна на линията последва пауза, чуха се приглушени думи на фона на вятъра.

— Казвайте.

— Може ли да видя документацията?

— Документацията? — Не беше въпрос, по-скоро признак на колебание. — Случаят е ясен. Водим всичко според правилата.

— Не се съмняваме — побърза да уточни Сакс. — Но доколкото разбрахме, той е отказал да приеме споразумение.

— О, искате да го убедите да приеме? Да, разбирам. Така е най-добре за него. Е, при мен има само копия. Цялата документация е при прокурора. Но мога да ви изпратя докладите. След ден-два, става ли?

Райм поклати глава. Сакс каза:

— Ако говорите с хората в архива и няма проблеми, мога лично да отида да ги взема.

Вятърът отново засвири от микрофона, после внезапно спря. Лагранж се беше прибрал на завет.

— Да, добре. Ще им се обадя още сега.

— Благодаря.

— Няма защо. Късмет.

След като затвориха, Райм се усмихна:

— Беше добра идея. Да споменеш за споразумението.

— Трябва да познаваш събеседника си.

Сакс преметна чантичката си през рамо и тръгна към вратата.

4

Сакс се върна от „Полис Плаза" много по-бързо, отколкото ако беше използвала градския транспорт — или ако спираше на светофарите. Райм знаеше, че е карала с включена сигнална лампа на предното табло на червения си шевролет „Камаро SS", модел 1969, който беше боядисала в този цвят преди няколко години, за да е в тон с неговата инвалидна количка. Също като тийнейджърка, тя все още търсеше повод да пришпори мощната кола и да остави следи от гуми по асфалта.

— Преснимах всичко — каза тя, след като влезе с голяма папка в ръце. Присви болезнено очи, когато я остави на масата.

— Добре ли си?

Амелия Сакс страдаше от артрит. Гълташе глюкозамин, хондроитин, Адвил и Напрозин като бонбони, но рядко издаваше колко я боли от страх, че шефовете ще я закотвят зад някое бюро. Дори когато бяха сами с Райм, тя омаловажаваше страданието си. Сега обаче призна:

— Днес боли повече от обикновено.

— Искаш ли да седнеш?

Тя поклати глава.

— Добре. Какво имаме?

— Доклад от разследването, списък на уликите и копия на снимките. Няма видеоматериали. При прокурора са.

— Да запишем всичко на дъската. Искам да видя местопрестъплението и къщата на Артър.

Тя отиде при едно бяло табло — едно от десетината в стаята — преписа информацията от материалите в папката.

УБИЙСТВОТО НА АЛИС САНДЪРСЪН

АПАРТАМЕНТЪТ НА АЛИС САНДЪРСЪН:

* Следи от пяна за бръснене „Едж Адвансд Джел" с алое;

* Трохи от чиле „Прингълс", без мазнина, с аромат барбекю;

* Нож „Чикаго Кътлъри";

* Изкуствен тор „Тру-гроу"

* Отпечатък от обувка „Олтън", модел „Изи-уок", номер 44;

* Люспа от гумена ръкавица;

* Името Арт и номер на предплатена телефонна сметка, записани в бележника на жертвата;

* Две бележки: „Арт — да пийнем по нещо" (в офиса) и „Артър" (в къщата);

* Свидетел видял светлосин мерцедес; номерът започва с NLP.

КОЛАТА НА АРТЪР РАЙМ:

* Светлосин седан „Мерцедес" С-клас от 2004, с регистрационен номер Ню Джърси NLP 745, на името на Артър Райм;

* Кръв по вратата и пода при задната седалка (ДНК съвпада с проба от жертвата);

* Окървавена кърпа; комплект със същия десен, намерен в апартамента на жертвата (ДНК — на жертвата);

* Пръст със съдържание, подобно на пръстта в щатския парк „Клинтън".

КЪЩАТА НА АРТЪР РАЙМ:

* Пяна за бръснене „Едж Адвансд Джел" с алое като намерената на местопрестъплението;

* Чиле „Прингълс" с аромат на барбекю, без мазнина;

* Лопата, с полепнали частици пръст, подобна на пръстта в парк „Клинтън" (в гаража);

* Ножове „Чикаго Кътлъри", подобни на намерения;

* Обувки „Олтън", модел „Изи-уок", номер 44; грайфери, подобни на отпечатъка от местопрестъплението;

* Проспекти от галерия „Уилкокс" в Бостън и „Андерсън-Билингс файн Артс" в Кармъл с информация за изложби на Харви Прескът;

* Кутия с гумени ръкавици „Сейф-ханд" с химически състав, подобен на намерените частици на местопрестъплението (в гаража).

— Леле, доста силни доказателства, Райм — отбеляза Сакс, като се отдръпна назад и постави ръце на кръста си.

— Предплатен мобилен номер… И тези бележки с името „Арт". Но никъде няма адрес, служебен или домашен. Това наистина намирисва на любовна афера… Има ли други подробности?

— Не. Остават само снимките.

— Закачи ги.

Райм заразглежда написаното на дъската. Съжаляваше, че не е провел лично огледа на местопрестъплението — тоест чрез Амелия Сакс, както често правеха: с радиостанция или видеокамера, която тя носеше, докато търсеше веществени доказателства. Криминолозите изглежда си бяха свършили добре работата, но имаше пропуски. Нямаше снимки от другите помещения в апартамента освен от стаята на убийството. А пък ножът… Райм видя снимката на кървавото оръжие под леглото. Един полицай държеше покривката повдигната, за да открие по-добра видимост за фотоапарата. Дали ножът е бил закрит под плата (което би означавало, че престъпникът е пропуснал да го вземе в бързината), или се е виждал, което би навело на предположението, че е подхвърлен?

Огледа снимката на смачкани хартии на пода, явно от опаковката на картината на Прескът.

— Нещо не е наред — прошепна Райм.

Сакс, която стоеше пред дъската с ръце на кръста, го погледна.

— Картината — продължи той.

— Какво за нея?

— Лагранж спомена два мотива. Първо, Артър е откраднал картината за заблуда на полицията, защото е убил Алис, за да не му се бърка в личния живот.

— Да.

— Само че за да направи така, че едно убийството да изглежда случайно, извършено при грабеж, разумният убиец не би откраднал нещо, което може да бъде свързано с него. Спомни си, че Артър е имал картина на Прескът. Галериите са му изпращали проспекти за негови изложби.

— Така е, Райм. Няма логика.

— А пък ако толкова много е искал картината, но не е можел да си я купи… Е, в този случай би било много по-безопасно да влезе и да я открадне през деня, когато собственичката е на работа, а не да я убива. — Райм се замисли и за поведението на братовчед си, макар че обикновено не обръщаше внимание на това, когато преценяваше нечия вина. — Може би не се е преструвал на невинен. Може би наистина е невинен… Доста силни доказателства, казваш. Не. Твърде силни.

Помисли си: „Нека само да предположим, че не го е извършил." Ако беше така, последствията бяха сериозни. Защото това не беше просто полицейска грешка; уликите бяха твърде добри — включително недвусмислената връзка между кръвта в колата му и жертвата. Не, ако Арт бе невинен, някой доста се беше потрудил да го натопи.

— Мисля, че са го натопили.

— Защо?

— Какви са мотивите? На този етап не ме интересува. Основният въпрос е как. Ако отговорим на него, това може да ни покаже кой. Между другото можем да узнаем и защо, но това не е най-важното. И така, започваме с предположението, че някой, господин Хикс, е убил Алис Сандърсън и е откраднал картината, след което е нагласил нещата така, че да заподозрат Артър. Добре, Сакс, как би могъл да го направи?

Тя присви очи — пак артритът — и седна. Замисли се и каза:

— Господин Хикс е следил Артър и Алис. Видял е, че се интересуват от изкуство, засякъл ги е заедно в галерията и е научил имената им.

— Господин Хикс знае, че тя има картина на Прескът. Той също иска да притежава такава, но няма пари да си я купи.

— Точно така. — Сакс кимна към таблицата на уликите. — После прониква в къщата на Артър, вижда, че има „Прингълс", пяна за бръснене „Едж", тор „Тру-гроу" и ножове „Чикаго Кътлъри". Открадва от тях, за да ги подхвърли като улики. Знае какви обувки носи Артър, оставя отпечатъка и нацапва лопатата с пръст от парка… Да помислим какво е станало на дванайсети май. Господин Хикс знае, че в четвъртък Артър винаги си тръгва рано от работа и отива да тича в безлюдния парк — значи няма алиби. Отива в апартамента на жертвата, убива я, открадва картината и се обажда от уличен телефон, за да подаде сигнал, че е чул писъци и е видял някой да изнася картина и да се качва на кола, приличаща на Артъровата, като казва буквите от номера. После отива в къщата на Артър в Ню Джърси и оставя следите от кръв, пръстта, кърпата и лопатата.

Телефонът иззвъня. Беше адвокатът на Артър. Напрегнато повтори всичко, което по-рано бяха чули от прокурора. Не каза нищо, което би могло да им помогне, и на няколко пъти ги призова да убедят Артър да приеме споразумението с обвинението.

— Обречен е. Направете му услуга. Мога да му издействам петнайсет години.

— Това ще го съсипе — възрази Райм.

— Едва ли ще го съсипе повече от доживотна присъда.

Райм се сбогува хладно и затвори. Отново загледа таблото с уликите.

Изведнъж му хрумна нещо.

— Какво има, Райм? — попита Сакс, която беше забелязала, че е вдигнал очи към тавана.

— Мислиш ли, че го е правил и преди?

— Кой, какво?

— Ако приемем, че целта му — мотивът — е била да открадне картината, тогава това едва ли е първият му удар. Не е като да задигнеш платно на Реноар за десет милиона и да се уредиш веднъж завинаги. Тази работа намирисва на серийно престъпление. Този човек е измислил хитър начин да се изплъзва ненаказан. И ще продължи така, докато някой не го спре.

— Да, звучи логично. Значи трябва да търсим други кражби на картини.

— Не. Защо само картини? Може да е всичко. Има обаче един общ елемент.

Амелия се намръщи, после се досети:

— Убийство.

— Точно така. Понеже хвърля вината върху другиго, престъпникът трябва да убива жертвите, защото иначе ще го разпознаят. Обади се на някого от отдел „Убийства". У дома, ако трябва. Търсим същия сценарий: придружаващо престъпление, може би кражба, убийство и ясни уличаващи доказателства.

— И може би ДНК-улики, които може да са подхвърлени.

— Добре — възкликна Райм, въодушевен от мисълта, че може да са попаднали на следа. — Ако се придържа към тази формула, трябва да има анонимен очевидец, който да е подал сигнала за престъплението с информация за заподозрения.

Сакс отиде при бюрото в ъгъла на стаята и телефонира.

Той изви главата си назад, облегна я на инвалидната количка и загледа партньорката си. Забеляза следи от засъхнала кръв около нокътя на палеца й. Под червената й коса точно над ухото й имаше едва видима раничка. Сакс често го правеше: чешеше главата си до кръв, човъркаше кожичките около ноктите си, причиняваше си леки телесни поражения — както по навик, така и под влиянието на стреса, който я зареждаше.

Кимаше, докато говореше по телефона, погледът й стана по-съсредоточен, започна да записва. Неговото сърце (което не можеше да почувства пряко) също се беше разтуптяло. Тя бе научила нещо важно. Химикалката й спря. Тя я захвърли и извади друга — мълниеносно, както вадеше пистолета си на състезанията по стрелба.

След десет минути затвори.

— Слушай, Райм. — Седна до него на един плетен стол.

— Говорих с Кремъклията.

— О, добър избор.

Джоузеф Флинтик, на когото колегите съзнателно или не бяха лепнали прякор, свързан със старите огнестрелни оръжия, работеше в отдел „Убийства", когато Райм започваше кариерата си. Сприхавият старец помнеше подробности за почти всички убийства, извършени в Ню Йорк (и за много от околността) по време на дългата му служба. На възраст, на която би трябвало да играе с внуците си, Кремъклията работеше в неделя. Райм не се изненада.

— Разказах му какво знаем и той веднага ми цитира две престъпления, които вероятно се вписват в схемата. Едното е кражба на ценни монети на стойност около петдесет бона. Другото е изнасилване.

— Изнасилване ли?

Това добавяше по-сложен и много по-обезпокоителен елемент в разследването.

— Да. И в двата случая анонимен свидетел подал сигнал в полицията и дал информация, която се оказала важна за разкриване на престъпника — като очевидеца, който се обадил с описание на колата на братовчед ти.

— И двамата свидетели, разбира се, са били мъже.

— Точно така. Властите обявили награда, но никой от двамата не се явил.

— Ами уликите?

— Флинтик не си спомняше подробности, но каза, че микроследите и косвените доказателства били железни. Също като при братовчед ти. Пет-шест вида свързани типови улики на местопрестъплението и в къщите на извършителите. И в двата случая намерили кръв от жертвата върху кърпа или дреха в жилището на заподозрения.

— И сигурно при изнасилването не са намерили следи от телесни течности.

Повечето изнасилвачи получават присъда, защото оставят следи от някоя от трите течности: сперма, слюнка или пот.

— Не. Не.

— Ами анонимните свидетели — казали само част от номера на колата, нали?

Тя погледна записките си.

— Да, как позна?

— Престъпникът е имал нужда от известно време. Ако беше казал целия номер, ченгетата веднага щяха да отидат в дома на заподозрения и убиецът нямаше да може да подхвърли уликите. — Убиецът предвиждаше всичко. — Заподозрените са отричали всичко, нали?

— Да. Абсолютно всичко. Заложили са, че съдебните заседатели ще им повярват, и са загубили.

— Не, не, не, прекалено много съвпадения — измърмори Райм. — Искам да видя…

— Помолих един колега да вземе материалите за разследванията от архива.

Райм се засмя. Както много често ставаше, тя бе една крачка пред него. Той си спомни първата им среща преди няколко години: Сакс — разочарована от кариерата си като патрулиращ полицай; Райм — готов да се откаже от много повече от това. Колко път бяха извървели оттогава.

Той заговори в микрофона пред устата му:

— Команда. Набери Селито.

Беше възбуден. Чувстваше онзи трепет — тръпката от започващия лов. „Вдигни проклетия телефон" — помисли си гневно и за пръв път не мислеше за Англия.

— Здравей, Линк — прозвуча гласът със силен бруклински акцент на Селито. — Какво…

— Слушай. Има проблем.

— Малко съм зает.

В последно време бившият партньор на Райм, лейтенант детектив Лон Селито, не беше в добро настроение. Важно дело, подготвено с участието на голям оперативен екип, бе заплашено от провал. Миналата година Владимир Денко, бодигард на шефа на една руска банда от Брайтън Бийч, беше подведен под отговорност за рекет и убийство. Райм беше помогнал при анализа на уликите. За всеобщо удивление в петък делото срещу Денко и трима от съучастниците му бе прекратено, след като няколко свидетели бяха отказали да дадат показания или да се явят. Селито и колегите му от ФБР работеха през почивните дни, опитвайки се да намерят нови свидетели и информатори.

— Ще бъда кратък.

Райм обясни какво са открили за братовчед му и случаите с изнасилването и кражбата на монети.

— Два други случая? Много странно. Какво казва братовчед ти?

— Още не съм разговарял с него, но отричал всичко. Искам тази история да се изясни.

— Да се „изясни"? Какво, по дяволите, означава това?

— Мисля, че Артър не го е извършил.

— Той ти е братовчед. Разбира се, че ще го мислиш за невинен. Но какво конкретно имаш?

— Все още нищо. Затова ми трябва помощта ти. Имам нужда от хора.

— Затънал съм до гуша в кашата на Денко в Брайтън Бийч. За което, дължа да добавя, ти би трябвало да ни помагаш, а не да пийваш чай с проклетите британци.

— От това може да излезе нещо голямо, Лон. Два други случая, които смърдят на изфабрикувани улики. Обзалагам се, че има още. Знам колко си падаш по клишетата, Лон. „Разминавам се с възмездието" как ти звучи?

— Можеш да ми цитираш каквито искаш изречения, Линк. Зает съм.

— Това е израз, Лон. Изречението съдържа подлог и сказуемо.

— Каквото ще да е. Опитвам се да закърпя руската връзка. Никой в кметството или във федералната сграда не е доволен от това, което става.

— Имат искрените ми съболезнования. Издействай си да те прикрепят към друг случай.

— Това е убийство. Аз съм в „Организирана престъпност".

Отдел „Организирана престъпност" не разследваше убийства, но Райм само се изсмя на оправданието на Селито:

— Ти разследваш убийства, когато поискаш. Кога изобщо си се съобразявал с протоколни изисквания?

— Знаеш ли какво ще направя? — измърмори Селито. — Днес дежурен е един капитан. В централното управление. Джо Малой. Познаваш ли го?

— Не.

— Аз го познавам — намеси се Сакс. — Стабилен е.

— Здравей, Амелия. Оцеля ли от студения фронт днес?

Тя се изсмя. Райм изръмжа:

— Много смешно, Лон. Кой, по дяволите, е този тип?

— Умен мъж. Не прави компромиси. И няма чувство за хумор. Ще ти хареса.

— Много шегаджии станахте днес — измърмори криминологът.

— Той е боец. Дон Кихот. Жена му бе убита при опит за грабеж преди пет-шест години.

Сакс присви очи:

— Не знаех.

— Да, и той напълно се раздава в работата. Говори се, че някой ден ще получи ъглов кабинет на горния етаж. Може би дори в съседната сграда.

Имаше предвид сградата на кметството.

Селито продължи:

— Обади му се и го помоли да ти отпусне няколко души.

— Искам теб.

— Няма да стане, Линк. Командвам тази проклета акция. Кошмарно е. Но все пак ме дръж в течение и…

— Трябва да затварям, Лон… Команда, затвори.

— Ти му затвори телефона — изтъкна Сакс.

Райм само изръмжа и се обади на Малой. Щеше да побеснее, ако пак попадне на телефонен секретар.

Полицаят обаче вдигна на второто позвъняване. Още един висш полицейски служител, който работи в неделя. Е, Райм също го беше правил доста често и имаше един развод за свидетелство.

— Малой на телефона.

Райм се представи:

Кратко колебание. После:

— Е, Линкълн… Не си спомням да сме се срещали, но съм чувал за вас, разбира се.

— Тук съм с един от вашите детективи. Амелия Сакс. На високоговорител сме, Джо.

— Детектив Сакс, добър ден — сдържано поздрави Малой. — Какво мога да направя за вас двамата?

Райм разказа за случая и че според него уликите срещу Артър са подхвърлени.

— Братовчед ви? Съжалявам да го чуя — каза Малой, макар че не звучеше особено натъжен.

Опасяваше се, че Райм ще го помоли да се намеси в разследването с цел намаляване на обвиненията. Да, в най-добрия случай щеше да навреди на престижа му. В най-лошия можеше да се стигне до разследване на Вътрешния отдел и да излезе в медиите. От друга страна, на везните, разбира се, тежеше лошото впечатление, което щеше да направи, ако откаже услуга на човек, който е оказал толкова безценна помощ на полицията. На всичкото отгоре неподвижен. Политическата коректност бе основна грижа за градските чиновници.

Молбата на Райм обаче бе по-сложна. Той добави:

— Мисля, че има голяма вероятност същият престъпник да е извършил и други убийства.

Даде подробности за кражбата на монети и изнасилването.

Значи не едно, а три лица бяха арестувани по погрешка от колегите на Малой. Това означаваше, че три престъпления на практика оставаха неразкрити, а престъпникът все още беше на свобода. Това предвещаваше сериозни неприятности с медиите.

— Хъм, доста странно. Необичаен случай. Разбирам чувствата ви към братовчед ви…

— Единственото, което ме интересува, е да се разкрие истината, Джо — заяви Райм, без да се интересува дали думите му звучат помпозно.

— Е…

— Имам нужда само от двама полицаи, които да ни помагат. Отново да прегледат уликите от трите разследвания. Може би за някоя и друга полева задача.

— Аха, разбирам… Съжалявам, Линкълн. Нямам достатъчно хора. Не и за такова нещо. Но утре ще говоря със заместник-комисаря.

— Защо не му се обадим още сега?

Отново колебание.

— Не. Днес е зает.

С какво? Семейна закуска? Барбекю? Неделно матине с представление на „Младия Франкенщайн" или „Спамалот".

— Ще повдигна въпроса на утрешния брифинг. Ситуацията е малко необичайна. Не предприемайте нищо, докато не ви се обадя. Или някой друг не се свърже с вас.

— Разбира се.

Затвориха. Райм и Сакс помълчаха няколко минути.

Ситуацията е малко необичайна…

Райм погледна таблото, на което висеше трупът на едно мъртво разследване, пресечено още в зародиша си.

Сакс наруши мълчанието:

— Чудя се какво ли прави Рон.

— Защо не проверим?

На лицето на Райм се изписа усмивка — рядко срещано явление.

Тя извади мобилния си телефон, натисна копчето за бързо набиране и включи на микрофон.

След малко се чу младежки глас:

— Да, госпожо детектив?

Той от години се опитваше да накара младия патрулиращ полицай Рон Пуласки да я нарича Амелия, но той все не можеше да го направи.

— На микрофон сме, Пуласки — предупреди Райм.

— Да, сър.

Това „сър" дразнеше Райм, но точно сега не беше в настроение да поправя младежа.

— Как сте? — попита Пуласки.

— Има ли значение? Какво правиш в момента? Важно ли е?

— В момента ли?

— Мисля, че точно това попитах.

— Мия чинии. С Джени току-що закусвахме с брат ми и жена му. Ходихме на пазара за плодове и зеленчуци с децата. Много е забавно. Вие с детектив Сакс някога…

— Значи си вкъщи. И нямаш работа.

— Ами… чиниите.

— Зарежи ги. Идвай тук.

Райм беше цивилен и нямаше власт да заповядва на никого от полицейското управление, дори на регулировчиците.

Сакс обаче бе детектив трета степен и макар да не беше пряк началник на Пуласки, можеше официално да поиска младежът да бъде разпределен към тях.

— Имаме нужда от теб, Рон. Може би и утре.

Рон Пуласки често помагаше на Райм, Сакс и Селите. Райм се развесели, когато научи, че работата за известния криминалист е помогнала за издигането на младия полицай в службата. Беше сигурен, че прекият му началник ще се съгласи да им изпрати Пуласки за няколко дни — стига да не се обади на Малой или на друг в централното управление, за да научи, че всъщност няма никакво официално разследване.

Пуласки каза на Сакс името на началника си в участъка. После попита:

— Сър? Лейтенант Селите участва ли в разследването? Трябва ли да съгласувам с него?

— Не — отговориха в един глас Райм и Сакс.

След кратко мълчание Пуласки каза колебливо:

— Е, тогава тръгвам веднага. Само да избърша чашите. Джени мрази петна от засъхнали капки.

5

Неделите са най-хубави.

Защото в неделя мога да правя каквото искам.

Аз съм колекционер.

Събирам всичко, за което можете да се сетите. Ако ми харесва и мога да го прибера в раницата или в микробуса си, аз го вземам. Не съм складиращ плъх, на какъвто биха ме оприличили някои. Тези гризачи винаги оставят нещо на мястото на онова, което са взели. Когато аз намеря нещо, то е само мое. Никога не го изпускам. Никога.

Неделя е любимият ми ден. Защото е почивен ден за масите, за шестнайсетичните, които наричат този удивителен град свой дом. Мъже, жени, деца, адвокати, художници, велосипедисти, готвачи, крадци, домакини и любовници (колекционирам и дискове с филми), политици, спортисти и библиотекари… Удивително е с какви неща се занимават за развлечение.

Бродят като безгрижни антилопи из града и парковете на Ню Джърси, Лонг Айлънд и щата Ню Йорк.

Дивеч за търпеливия ловец.

Точно такъв съм аз сега, зарязал всички разсейващи неделни занимания — барбекю, кино, дори една покана за голф. О, и религията — винаги популярна сред антилопите, стига ходенето на черква да е последвано от вече споменатото барбекю или гонене на малките бели топки между деветте дупки.

Лов…

В момента си мисля за последната транзакция в мисловната ми колекция — транзакция 3895-0967-7524-3630, която вървеше идеално, точно по плана. До ножа, разбира се.

Алис 3895 с онази прелестна розова рокля, подчертаваща гърдите й, съблазнително прилепнала на ханша й (мисля си за нея още като за 95-66-91, но това е една малка шега). Красавица с парфюм от азиатски цветя.

Плановете ми за нея бяха свързани само донякъде с картината на Харви Прескът, която тя има късмет (лош късмет, както се оказа) да намери на приемлива цена. След като се уверих, че е получила доставката, можех да вкарам в употреба изолиращото тиксо и да прекарам няколко часа насаме с нея в спалнята. Тя обаче развали всичко. Точно когато се канех да я хвана, тя се обърна и нададе кошмарен писък. Не ми остана друго, освен да прережа гърлото й като домат, да взема красивата картина и да офейкам — през прозореца, така да се каже.

Не, не мога да спра да мисля за красивата Алис 3895 с тясната розова рокля, ухаеща на китайска чайна. Накратко, трябва ми жена.

Сега крача по тротоарите и оглеждам шестнайсетичните през черните си очила. Те обаче не ме виждат. Точно това е целта ми — обличам се така, че да не ме забелязват, а няма по-подходящо място да бъдеш невидим от Манхатън.

Свивам зад ъгъла, промъквам се по тесни улички, купувам нещо (само срещу пари в брой, разбира се), после изчезвам в един безлюден квартал, навремето индустриален, сега — жилищен, близо до Сохо. Тук е спокойно. Хубаво. Това е добре за транзакцията ми с Майра Уайнбърг, номер 9834-4452-6740-3418 — шестнайсетична, на която от доста време съм хвърлил око.

Майра 9834, отлично те познавам. Данните ми казаха всичко. (Ох, пак този сложен езиков въпрос: като има „данни", защо няма една „данна"? Според правописния речник има само множествено число. Ами ако е само една? Тогава би трябвало да е в единствено число. Само че всички казват „данни", затова и аз говоря така, каквото и да си мисля. Старая се да не направя грешка. Езикът е река — не може да се направлява и ако се опиташ да плуваш срещу течението, започват да те забелязват. А това, разбира се, е последното, което искам.)

И така, данните за Майра 9834: Живее на „Уейвърли Плайс" в Гринидж Вилидж, в сграда, която собственикът иска да разпродаде на отделни апартаменти, след като изгони наемателите. (Аз го знам, макар че те още не подозират, а съдейки по доходите и кредитната им информация, повечето са затънали до ушите.)

Красивата, екзотична, тъмнокоса Майра 9834 е завършила Нюйоркския университет и от няколко години работи в една рекламна агенция в Ню Йорк. Майка й е още жива, баща й е починал. Блъснат от кола на улицата, шофьорът избягал и делото срещу неизвестен извършител още стои отворено. Ченгетата не се занимават с такива дреболии.

В момента Майра 9834 няма гадже и явно има проблеми с връзките, защото неотдавна отпразнува трийсет и втория си рожден ден с единична порция свинско му-шу по рецепта от династията Хан на Четвърто Авеню (нелош избор) и доста скъпо бяло вино („Кеймъс Канъндръм" за 28 долара). Последва съботна екскурзия до Лонг Айлънд в компанията на роднини и познати, която завърши в Гардън Сити с порядъчно количество „Брунело" и солидна сметка в един ресторант, който се котира високо в „Нюзуик" — като компенсация за самотната вечер, предполагам.

Майра 9834 спи с фланелки „Виктория Сикрет" — факт, за който съдя по това, че притежава пет такива с твърде голям размер, за да ги носи навън. Става рано и закусва понички „Ентенман" (никога с ниско съдържание на мазнини, за което я уважавам) и кафе „Старбъкс", което приготвя сама. Рядко посещава кафене, което е жалко, защото много обичам да наблюдавам антилопата, на която съм хвърлил око, в естествената й среда, а в градската савана „Старбъкс" е най-подходящото място за тази цел. Около осем и двайсет излиза и отива на работа в Мидгаун — рекламна агенция „Мейпъл, Рийд и Съмърс", където е младши рекламен агент.

Напред-назад. Продължавам разходката си, закрил очите си с козирката на обикновена бейзболна шапка (87,3 процента от мъжете в този град носят такива). Винаги със сведен поглед. Ако си мислите, че сателитите не могат да заснемат лицето ви от седем километра над земната повърхност, жестоко се лъжете — в някой сървър някъде по света има стотици ваши снимки, направени от космоса, и да се надяваме, че когато камерата е работела, просто сте зяпали рекламния цепелин на „Гуудиър" или някое лице на близкия прозорец.

Колекционерската ми страст е насочена не само към тези факти от ежедневието, а и към умовете на шестнайсетичните, които са привлекли интереса ми, и Майра 9834 не прави изключение. След работа от време на време излиза да пийне нещо с приятели и съм забелязал, че много често черпи, твърде често според мен. Явно се надява да купи любовта им — нали, доктор Фил? Вероятно е имала акне през кошмарния пубертет, защото от време на време ходи на дерматолог, макар че сметките й са малки — вероятно само за консултация дали да не се подложи на дермабразия (напълно безсмислено, ако съдя от наблюденията си) или да се увери, че досадните пъпки не са се промъкнали отново като нинджи през нощта.

После, след три коктейла „Космополитан" с момичетата или посещение във фитнеса, тя се прибира вкъщи и прекарва вечерта на телефона, пред вездесъщия компютър или с нещо по скромната (на най-ниската тарифа) кабелна мрежа. (Обичам да изучавам телевизионните й предпочитания. Тя е изключително лоялна към любимите си предавания. Смени кабелния си оператор, когато прехвърлиха „Зайнфелд" на друг канал, и отмени две срещи, за да прекара вечерта в компанията на Джак Бауър.)

След това си ляга и понякога си устройва самотно забавление (това личи от големите количества алкални батерии, които изразходва, при положение, че цифровият й фотоапарат и миникомпютърчето й се презареждат).

Разбира се, това са факти от обичайното й ежедневие. Днес обаче е прекрасен неделен ден, а в неделя нещата се променят. Тогава Майра 9834 яхва любимия си безбожно скъп велосипед и върти педалите по нюйоркските улици.

Маршрутът е различен. Може да включва Сентрал Парк, Ривърсайд Парк или Проспект Парк в Бруклин. Но откъдето и да мине, тя винаги се отбива през едно място към края на разходката си: през закусвалнята „Хъдсънс Гурмет Дели" на „Бродуей". После, гладна и изгаряща от желание да се изкъпе, пришпорва велосипеда по най-краткия път към къщи — който благодарение на безумното движение в центъра минава покрай мястото, където стоя в момента.

Застанал съм в двора пред едноетажната къща на Мори и Стела Гришински (купена преди десет години за — представете си — 278 000 долара). Семейство Гришински ги няма, защото са на пътешествие с кораб в скандинавските страни. Спрели са си пощата и не са наели никого да полива цветята им или да се грижи за някое домашно животно. Нямат алармена система.

Майра се бави. Хъм. Дали не е станало нещо? Може да греша.

Но рядко се случва.

Минават пет мъчителни минути. Извиквам картината на Харви Прескът от мисловната си колекция. Наслаждавам й се, после отново я връщам на мястото й. Оглеждам се и едва устоявам на изкушението да преровя препълнената кофа за боклук наблизо да видя какви съкровища са скрити в нея.

Стой в сенките… Вън от обсег. Особено в такова време. И на всяка цена избягвай прозорците. Ще се изненадате какви воайорски наклонности имат хората, колко много ви наблюдават от другата страна на стъклото, в което иначе виждате само отражения или отблясъци.

Къде се бави? Къде?

Ако не получа транзакцията си скоро…

Изведнъж… Ах! Сърцето ми се разтуптява, когато я виждам — Майра 9834.

Движи се бавно, изящните й крака се напрягат. Колело за хиляда и двайсет долара. Първата ми кола струваше по-малко.

Ах, този прилепнал по тялото колоездачен екип! Дишането ми се учестява. Копнея за нея.

Оглеждам улицата. Няма никого, само приближаващата се жена. Вече е на десетина метра от мен. Мобилният ми телефон е изключен, но го държа на ухото си, в другата ръка стискам плик от близкия супермаркет. Поглеждам жената. Излизам на тротоара, водейки разгорещен разговор с несъществуващ събеседник. Спирам и я изчаквам да мине. Намръщвам се, после я поглеждам. Усмихвам се.

— Майра?

Тя забавя. Екипът й е толкова прилепнал… Овладей се, овладей се! Дръж се естествено!

От прозорците към улицата никой не гледа. Не минават коли.

— Майра Уайнбърг?

Спирачките изскърцват.

— Добър ден.

Поздравява ме и се мъчи да си спомни откъде ме познава — хората са готови на всичко само да не изпаднат в неловко положение.

С походка на стабилен бизнесмен тръгвам към нея. Казвам на невидимия си събеседник по телефона, че ще му се обадя пак, и затварям.

— Извинете… — Тя се намръщва. — Вие сте…

— Майк. Агентът от „Оджилви". Мисля, че се запознахме на… да, точно така. На рекламната кампания на „Нешънал Фуудс" в „Дейвидс". Ние бяхме във второто студио. Бяхте с… как му беше името? Ричи. Вас ви хранеха по-добре от нас.

Тя се усмихва сърдечно.

— О, да.

Спомня си Дейвид, „Нешънал Фуудс", Ричи и храната във фотографското студио. Но не може да си спомни мен, защото никога не съм бил там. Не е имало и никакъв Майк, но тя не се замисля над това, защото така се е казвал и покойният й баща.

— Радвам се да те видя — изричам с усмивка, която трябва да подчертае, че съм приятно изненадан от случайната среща с приятел. — Наблизо ли живееш?

— Във Вилидж. А ти?

Кимвам към къщата на Гришински:

— Тук.

— Леле, цяла къща. Супер.

Разпитвам я за работата й, а тя ме пита за моята. После присвивам очи:

— Трябва да влизам. Ходих за лимони. — Вдигам пазарския илик. — Чакам гости. — Замълчавам за миг, сякаш изведнъж ми е хрумнала гениална идея. — Слушай, не знам дали имаш планове, но подготвям лека закуска. Ако искаш, можеш да дойдеш.

— О, благодаря, но не съм за пред хора.

— Настоявам… с гаджето ми цяла сутрин сме тичали за здраве, той е много спортен тип. — Хубаво хрумване, струва ми се. И съвсем импровизирано. — Потили сме се повече от теб, повярвай ми. Не е нищо официално. Ще дойде един старши рекламен агент от „Томпсън". И двама от „Бърстън". Готини, но хетеросексуални. — Разочаровано свивам рамене. — Имаме и специален гост, но няма да ти кажа кой.

— Ами…

— Хайде, де. Един „Космополитен" ще ти дойде добре… На снимките нали каза, че ти е любимият коктейл?

6

Гробницата.

Е, добре, не беше оригиналната „Гробница", строена някъде през деветнайсети век. Тази сграда отдавна вече я нямаше, но мястото, където Артър Райм седеше сега — Манхатънският център за задържане — все още бе известно с това име.

Но независимо дали сградата се наричаше Гробницата, Център за задържане или затвор „Бърнард Керик" (названието, което беше носила, преди бившият полицейски началник и директор на затвора да загуби поста си), за Артър тя беше ад.

Същински ад.

Той носеше оранжев затворнически гащеризон като всички останали, но това беше единствената прилика между него и другите затворници. Среден на ръст и с нормално телосложение, с кестенява коса, той коренно се различаваше от всички други, очакващи делата си тук. Не, не беше як и изрисуван (на тукашния жаргон това означаваше татуиран), нито с бръсната глава, глупав, чернокож или латино. Престъпниците, на които приличаше Артър Райм — бизнесмени, арестувани за финансови злоупотреби — не пребиваваха в Гробницата преди насрочване на процесите срещу тях; пускаха ги под парична гаранция. Каквито и престъпления да бяха извършили, исканата сума не можеше да се сравнява с двата милиона долара, определени за Артър.

Затова от тринайсети май живееше в Гробницата и това бе най-дългият и мъчителен период от живота му.

И най-объркващият.

Артър може и да беше срещал жената, която твърдяха, че е убил, но не си я спомняше. Да, беше посещавал галерията в Сохо, където и тя явно бе ходила, макар че не помнеше да е разговарял с нея. Да, наистина обожаваше творбите на Харви Прескът и сърцето го беше заболяло, когато се наложи да продаде своето платно, след като остана без работа. Но да открадне картина? Да убие човек? Луди ли бяха? „Приличам ли на убиец?" — питаше се.

Умът му не го побираше. Беше като с ферматовата теорема — едно математическо доказателство, което не разбираше дори след като научи обяснението. Нейната кръв в колата му? Беше нагласено, разбира се. Дори си мислеше, че може самите полицаи да са го направили.

След десет дни в Гробницата все повече започваш да влизаш в положението на О’Джей.

Защо, защо, защо? Кой стоеше зад всичко това? Замисли се за гневните писма, които беше написал, след като го прецакаха от Принстън. Някои от тях бяха глупави, заядливи, заплашителни. Е, в академичните среди имаше доста психически неуравновесени хора. Може би някой искаше да му отмъсти за шума, който бе вдигнал. После онази студентка от курса му, която дойде да му досажда. Когато й каза, че не желае да има връзка с нея, тя побесня.

Фатално привличане…

Ченгетата я бяха проверили и решиха, че не е свързана с убийството, но бяха ли положили достатъчно старание, за да потвърдят алибито й?

Артър огледа голямото общо помещение, десетките други затворници. Отначало го гледаха като изкопаемо. Уважението им като че ли нарасна, когато научиха, че е арестуван за убийство, но после си промениха отношението, след като се разбра, че жертвата не се е опитала да му открадне наркотиците и не му е изневерявала — две основателни причини да убиеш жена.

После, когато стана ясно, че е просто един от онези бели, които са оплели конците, животът му стана черен.

Блъскаха го, предизвикваха го, вземаха му млякото — също като в училище. Нямаше предложения за секс, както си представят повечето хора. Тук не. Всички бяха арестувани наскоро и все още сдържаха нагона си. Но неколцина от новите му „приятели" го уверяваха, че ще загуби девствеността си веднага щом го преместят в някое заведение за излежаване на по-дълги присъди, особено ако получи четвъртвековна — двайсет и пет години зад решетките.

Четири пъти го бяха удряли в лицето, а на два пъти онзи психопат Акила Санчес го поваля и го държа притиснат на пода, крещейки на испано-английски, докато някой отегчен надзирател не дойдеше да го издърпа.

Артър на два пъти подмокря гащите и повръща десетина пъти. Той беше червей, боклук, не ставаше дори за чукане.

Засега.

Сърцето му така биеше, че той очакваше всеки момент да се пръсне. Както се беше случило с Хенри Райм, баща му — макар че уважаваният професор не издъхна в позорно място като Гробницата, а съвсем подобаващо на общественото му положение, край сградата на колежа в Хайд Парк, Илинойс.

Как се беше случило всичко това? Свидетелят, уликите… Изглеждаше абсурдно.

— Приемете споразумението, господин Райм — беше казал прокурорът. — Горещо ви съветвам да го направите.

Адвокатът също:

— Знам как работи системата, Арт. Познавам я като на карта. Мога да ти кажа какво ще стане. Не си за инжекция. В Олбани не биха наложили смъртна присъда дори да им струва живота. Извинявай… неуместна шега. Но ще ти лепнат двайсет и пет. Мога да ги намаля на петнайсет. Приеми.

— Ама аз не съм го извършил!

— Да, да. Само че никой няма да ти повярва.

— Невинен съм!

— Разбира се.

— Не, няма да приема споразумението. Съдебните заседатели ще ми повярват. Ще ме видят. Ще разберат, че не съм убиец.

Мълчание. После:

— Добре.

Само че не беше добре. Адвокатът очевидно не беше доволен, въпреки шестстотинте и кусур долара, които вземаше на час — а откъде щяха да дойдат тези пари? Той…

Артър вдигна глава и видя, че двама затворници латиноамериканци го наблюдават. Гледаха го безизразно. Не приятелски, не предизвикателно, не агресивно. Просто любопитно.

Когато се приближиха, той се подвоуми дали да се изправи, или да остане седнал.

„Ама я погледни надолу!"

Той погледна надолу. Единият от мъжете застана пред него и постави изтърканата си маратонка пред лицето му.

Другият го заобиколи отзад.

Сега щеше да умре. Артър Райм беше сигурен. „Само го направете бързо — помисли си — и всичко да свършва."

— Хей — каза с писклив глас латиноамериканецът зад него.

Артър погледна втория, онзи отпред. Очите му бяха кръвясали, носеше голяма обица и зъбите му бяха развалени. Артър изгуби способност да говори.

— Хей — повтори онзи.

Райм преглътна уплашено. Не искаше да издава страха си, но не можеше да се овладее.

— На теб говорим. Бъди възпитан. Защо се правиш на гъз?

— Извинете. Просто… Добър ден.

— Здрасти. Ти к'во бачкаш, бе, брат? — попита онзи с пискливия глас зад гърба му.

— Работя… — Мозъкът му отказа да работи. Какво трябваше да каже? — Учен съм.

— Хайде, бе. Учен? — изръмжа оня с обицата. — Е, к'во правиш? Ракети?

Двамата се изсмяха.

— Не. Медицински уреди.

— Като ония играчки, дето казват „Отдръпни се" и пускат ток, а? Като в „Спешно отделение"?

— Не, по-сложно е.

Типът с обицата се намръщи.

— Не исках да кажа това — побърза да се оправдае Артър. — Не че няма да разберете. Просто е много трудно за обяснение. Компютъризирани системи за хемодиализа. И…

— Падат ли добри кинти? — попита пискливият глас.

— Чух, че си бил с готин костюм, когато са те довели да те обработят.

— Да ме… — О, да, „обработвам". — Не знам. Купих го в „Норстром".

— „Норстром". Какво е това, по дяволите?

— Магазин.

Артър отново сведе очи към обувките на затворника с обицата, който продължи:

— Та, викам, добри кинти, а? Колко взимаш?

— Ами…

— Само не ми казвай, че не знаеш.

— Аз…

Всъщност точно това смяташе да каже.

— Колко изкарваш?

— Не знам… Стотина-двеста хиляди.

— Мамка му.

Артър не разбра дали му се видя много или малко.

Оня с пискливия глас се изсмя:

— Имаш ли семейство?

— Няма да ви кажа нищо за тях — опълчи се Артър.

— Имаш ли семейство?

Райм се извърна към близката стена, където стърчеше самотен пирон, забит между бетонните тухли — вероятно предназначен за закачване на някоя табелка, която отдавна беше изчезнала.

— Оставете ме на мира. Не искам да разговарям с вас.

Опита се да си придаде решителен тон, но прозвуча като ученичка, която иска да прогони досаден обожател.

— Опитваме се да водим цивилизован разговор, брат.

Как се изрази? „Цивилизован разговор"?

Артър си помисли: „По дяволите, може би наистина се опитват да бъдат учтиви." Може би искаха да станат приятели, да го защитават. Бог му беше свидетел, сега всяка помощ бе добре дошла. Дали можеше да ги спечели?

— Съжалявам. Просто всичко е много странно. Никога досега не съм имал такива неприятности. Само…

— Какво работи жена ти? И тя ли е учен? Умно маце ли е?

— Аз…

Не можа да довърши мисълта си.

— Има ли цици?

— Шибаш ли я в задника?

— Слушай, учено копеленце, ето к'во се иска от тебе. Умната ти женица ще изтегли мангизи от банката. Десет бона. И ще отиде при братовчед ми в Бронкс. И… — Пискливият глас млъкна.

Към тях се приближи висок негър, дебел и мускулест, с навити до лактите ръкави. Гледаше двамата латиноамериканци с гневно присвити очи.

— Хей, помияри, омитайте се.

Артър Райм се вцепени. Не можеше да помръдне дори да започнеха да стрелят по него, което не би го изненадало дори тук, при толкова скенери за метал.

— Я си го начукай, бе, чернилко — солна се оня с обицата.

— Лайнар — озъби се типът с пискливия глас.

Негърът се изсмя, хвана оня с обицата и го дръпна настрани, като му зашепна нещо. Латиноамериканецът се втренчи в някаква неопределена точка пред себе си и кимна на приятеля си, който тръгна след него. Отдалечиха се в другия край на помещението, като се преструваха на възмутени. Ако Артър не беше толкова уплашен, щеше да му се стори забавно — приличаха на училищни побойници, на които някой по-силен е натрил носа.

— Благодаря.

— Майната ти — отговори негърът. — И на тях също, педали. Трябва да се научат как стоят нещата тука. Загряваш ли?

Не, Артър нищо не разбираше. Но каза:

— Приятно ми е. Аз съм Арт.

— Знам шибаното ти име. Всички знаят всичко тук. Освен теб. Ти нищо не знаеш.

Артър Райм знаеше едно нещо, знаеше го със сигурност: Беше мъртъв. Затова отговори:

— Добре, кажи ми тогава твоето шибано име, задник такъв.

Това бе малко по-сигурен начин да предизвика смъртта, отколкото да чака сърцето му да се пръсне.

Негърът обърна огромното си лице към него. Миришеше на пот и цигари. Артър се замисли за семейството си, за децата и за Джуди. За родителите си — първо за майка си, след това за баща си. После, изненадващо, за братовчед си, Линкълн. Спомни си как като тийнейджъри едно лято се бяха надбягвали из напечените от слънцето илинойски поля.

Ще се надбягваме до онзи дъб. Виждаш ли го, ето там. На три. Готов ли си? Едно… две… три… старт.

Негърът се отдалечи, отиде при друг чернокож затворник. Поздравиха се, като допряха юмруците си и Артър Райм сякаш престана да съществува. Наблюдавайки този израз на приятелство, той се почувства още по-самотен. Затвори очи и наведе глава. Артър Райм беше учен. Вярваше, че животът се развива според законите на естествения отбор; Божията справедливост не играеше роля.

Сега обаче, потънал в депресия, безжалостна като зимна вихрушка, той се запита дали все пак не съществува някаква възмездяваща сила, реална и невидима като гравитацията, дали не го наказва сега за греховете, които е сторил през живота си. О, той бе извършил много добри дела. Бе отгледал децата си, беше ги възпитал в дух на общочовешки ценности и толерантност, бе останал верен на жена си, подкрепяше я, когато я оперираха от рак, беше допринесъл за развитието на великата наука, която обогатяваше света.

Имаше обаче и лоши неща. Винаги има.

Седнал така със смърдящия оранжев гащеризон, той се опита да си внуши, че с подходящи мисли и обети — и вяра в системата, която с чувство на дълг подкрепяше всеки изборен ден — може да премине през лабиринтите на съдебната система и да си възвърне живота и семейството.

Да, може би с подходящото състояние на духа и добри намерения можеше да надбяга съдбата със същото задъхано усилие, е което бе изпреварил Линкълн в онази гореща, прашна нива, тичайки с всички сили към големия дъб.

Може би щеше да се спаси. Може би.

— Изчезвай.

Думата го накара да подскочи, макар че бе изречена тихо. Зад него се беше приближил друг затворник — бял, рошав, целият в татуировки, но без нито един зъб, треперещ от абстиненция. Гледаше пейката, на която седеше Артър, макар че можеше да седне навсякъде другаде. Беше блед и в очите му се четеше злоба.

Надеждата на Артър — че някаква точна и научна система за морална справедливост може да му помогне — изчезна. Една дума, изречена от този дребен, но похабен и опасен на вид човек, я беше убила.

Изчезвай…

Едва сдържайки сълзите си, Райм стана.

7

Телефонът иззвъня и това подразни Линкълн Райм. Мислеше за техния господин Хикс и начина, по който би могъл да подхвърли уликите, и не искаше нищо да го разсейва.

Бързо обаче се върна към действителността — номерът започваше с 44, телефонният код на Великобритания.

— Команда. Вдигни телефона!

Щрак.

— Да, инспектор Лонгхърст?

Не използваше малки имена. Общуването със „Скотланд Ярд" изискваше известна официалност.

— Здравейте, детектив Райм. Тук има раздвижване.

— Кажете.

— Дани Крюгер е говорил с един от бившите си клиенти. Изглежда, че Ричард Логан е тръгнал от Лондон, за да вземе нещо от Манчестър. Не знаем какво, но е известно, че в Манчестър действат доста търговци на незаконно оръжие.

— Имате ли представа къде точно се намира?

— Дани все още се опитва да разбере. Хубаво би било, ако успеем да го хванем там, вместо да чакаме да се върне в Лондон.

— Надявам се, че Дани действа дискретно.

Райм си спомни видеовръзката с едрия, загорял от слънцето, гръмогласен южноафриканец със заплашително стърчащ корем и голям златен пръстен на кутрето. Беше работил по едно разследване, свързано със събитията в Дарфур, и с Крюгер поговориха за трагичното положение в страната.

— О, той знае какво прави. Когато се наложи, е много дискретен. Иначе е настървен като ловна хрътка, когато ситуацията го изисква. Ако има начин, ще се добере до информация. Работим с колегите в Манчестър и вече подготвяме ударен отряд. Ще ви се обадя пак, когато научим нещо ново.

Райм благодари и затвориха.

— Ще го хванем, Райм — увери го Сакс, като че ли се опитваше да убеди не само него, а и себе си.

Тя също искаше да хванат Логан, тъй като едва не беше загинала при един от ударите му.

Телефонът й иззвъня и тя вдигна. Послуша няколко секунди, после каза, че ще бъде на мястото след десет минути.

— Документите по разследванията, които спомена Кремаклията, са готови. Ще отида да ги взема… А, Пам може да намине.

— Какво прави тя?

— Учи с един приятел в Манхатън. Гадже.

— Добре. Кой е той?

— Някакво момче от училището. Нямам търпение да го видя. Само за него говори. Тя заслужава да има добър човек до себе си. Не желая обаче да прибързва. Ще съм по-спокойна, ако го видя и го оценя лично.

Райм кимна, но умът му витаеше другаде. Гледаше бялото табло с информацията за убийството на Алис Сандърсън. Отново активира телефона.

— Ало? — чу се мъжки глас. Като фон звучеше валсова музика. Силна.

— Мел, ти ли си?

— Линкълн?

— Какъв е този проклет шум? Къде си?

— На Шампионата по спортни танци в Нова Англия — отговори Мел Купър.

Райм въздъхна. Миене на чинии, театрални матинета, спортни танци. Ненавиждаше неделите.

— Слушай, трябваш ми. За едно разследване. Изключително е.

— За теб всички разследвания са изключителни, Линкълн.

— Това е по-изключително от другите, ако ми позволиш тази статистическа грешка. Можеш ли да дойдеш? Спомена Нова Англия. Не ми казвай, че си в Бостън или в Мейн.

— В Ню Йорк съм. И вече съм свободен — с Грета току-що ни елиминираха. Рози Талбот и Браян Маршал ще спечелят. Скандално — изрече Купър с известно възмущение. — Кога ме искаш?

— Веднага.

Купър се изсмя.

— Колко дълго ще ти трябвам?

— За известно време.

— Примерно до шест часа довечера? Или до сряда?

— По-добре се обади на шефа си и му кажи, че са ти възложили нова задача. Надявам се да не се проточи след сряда.

— Ще трябва да му кажа име. Кой води разследването? Лон ли?

— Нека да се изразя така: Бъди уклончив.

— Ех, Линкълн, не си забравил едно от основните правила в полицията, нали? Неяснотите не отварят врати. Конкретността отваря.

— Добре, добре. Всъщност няма водещ детектив.

— На своя глава ли действаш?

— Не съвсем. Амелия е с мен, също и Рон.

— Само това ли?

— И ти.

— Ясно. Кой е заподозреният?

— Заподозрените вече са в затвора. Двама са осъдени, един чака присъда.

— Значи се съмняваш, че сме хванали истинските престъпници.

— Нещо такова.

Мел Купър беше детектив в отдела по криминология на Нюйоркското полицейско управление, беше специалист в лабораторните изследвания и един от най-образованите — а също и най-обиграните — полицейски служители.

— Аха. Значи искаш да ти помогна да разбереш какво са сбъркали шефовете ми, та да арестуват невинни хора, и да ги убедиш да открият три нови разследвания срещу истинските извършители, които, между другото, няма да останат очаровани, когато узнаят, че все пак няма да им се размине. Не ти ли се струва загубена кауза, а, Линкълн?

— Предай извиненията ми на приятелката си, Мел. И тръгвай насам.

Сакс отиваше към червения си шевролет „Камаро", когато чу:

— Амелия!

Обърна се и видя хубаво момиче с дълга кестенява коса с червени кичури и няколко подбрани с вкус обици на ушите. Крепеше две брезентови раници. Лицето й, осеяно с лунички, сияеше от радост.

— Тръгваш ли?

— Имаме важно разследване — отговори Сакс. — Отивам в центъра. Искаш ли да те закарам?

— Ами, да. Ще взема влака от кметството.

Пам се качи в колата.

— Как е учението?

— Знаеш вече.

— Къде е приятелят ти? — поинтересува се Амелия и се огледа.

За малко го изпусна.

Стюарт Евърет учеше в манхатънската гимназия, където ходеше и Пам. Излизаха от няколко месеца. Бяха се запознали в класната стая и веднага бяха установили, че вкусовете им за музика и книги съвпадат. И двамата бяха в кръжока по поезия на училището, което успокои Сакс, че момчето не е нехранимайко или хулиган.

Пам хвърли едната от раниците, пълна с учебници, на задната седалка и отвори другата. Отвътре се показа главата на рунтаво кученце.

— Здравей, Джаксън. — Сакс го погали.

Дребната болонка захапа бисквитата с форма на кокал, която полицайката извади от една поставка за чашки, чието единствено предназначение бе за съхраняване на различни кучешки лакомства (стилът на шофиране на Сакс изключваше държането на каквито и да било отворени съдове с течности в колата).

— Стюарт не можа ли да те изпрати дотук? Що за обноски са това?

— Имаше футболен мач. Много си пада по спортовете. Всички ли момчета са такива?

Сакс се изсмя, докато излизаше на платното:

— Почти.

Въпросът прозвуча малко странно от момиче на тази възраст, което би трябвало да знае всичко за момчетата и спортовете. Пам Уилоуби обаче не беше като повечето момичета. Бе загубила баща си още като дете — в умиротворителна мисия на ООН — а психически нестабилната й майка се беше забъркала с десни политически и религиозни групировки, все по-често прибягващи до насилие. Сега излежаваше доживотна присъда за убийство (беше участвала в бомбен атентат срещу сградата на ООН преди няколко години, при който бяха загинали шестима души). Амелия Сакс и Пам се познаваха оттогава, когато полицайката бе спасила момичето от отвличане. Скоро след това Пам пак беше изчезнала, но по чиста случайност Сакс отново я спаси.

Освободена от агресивната си майка, Пам бе отишла в приемно семейство от Бруклин (което Сакс провери основно като агент от Сикрет Сървис при подготовка на президентско посещение). На Пам й харесваше в новото семейство, но със Сакс продължиха да се виждат и бяха станали много близки. Докато приемната майка бе твърде заета с отглеждането на още пет по-малки деца, Сакс беше като по-голяма сестра за момичето.

Това беше добре и за двете. Амелия винаги бе искала да има деца. Смяташе да създаде семейство с бившия си сериозен приятел, но той, също полицай, се оказа най-лошият избор, който можеше да направи (накратко: корупция, рекет и затвор). След него не беше излизала с мъже, докато не се запозна с Линкълн Райм, и оттогава бяха заедно. Криминологът не обичаше много деца, но беше добър човек, грижовен и умен и умееше да разделя хладния професионализъм от интимния си живот (за разлика от повечето мъже).

На този етап обаче щеше да е трудно да създадат семейство: трябваше да се съобразяват с опасностите и жертвите на полицейската професия, с необуздаемата енергия, която и двамата чувстваха — и с несигурността за здравето на Райм в бъдеще. Оставаше им да преодолеят и една физиологическа бариера, макар че проблемът, както научиха, беше в Сакс, не в Райм (той бе напълно способен да има деца).

Затова засега грижите, които полагаше за Пам, й стигаха. Харесваше ролята си и я приемаше сериозно: момичето все по-лесно преодоляваше недоверието си към възрастните. Освен това Райм харесваше компанията на Пам. Понастоящем й помагаше при писането на книга, в която разказваше за живота си сред десните екстремисти, озаглавена „В плен". Том й беше казал, че има шанс дори да я поканят в предаването на Опра.

Докато задминаваше с висока скорост едно такси, Сакс каза:

— Така и не ми отговори. Как върви в училище?

— Чудесно.

— Готова ли си за теста в четвъртък?

— Ще го взема. Няма проблем.

Сакс се засмя:

— Днес дори не си отворила учебник, нали?

— Стига, Амелия. Беше такъв готин ден! Цяла седмица имахме скапано време. Трябваше да излезем.

Разумът караше Сакс да й напомни колко е важно да получи добри оценки в края на срока. Пам беше умна и четеше много, но след странното си възпитание трудно щеше да влезе в добър колеж. Сега обаче изглеждаше толкова щастлива, че Амелия отстъпи.

— Какво правихте?

— Само си приказвахме. Разходихме се до Харлем, около езерото. О, имаше и един концерт до хангара за лодки, свиреха само кавъри, но направо разбиха „Колдплей"… — Пам се замисли за момент. — Да, със Стюарт главно разговаряхме. За нищо съществено. Това е най-хубавото, ако питаш мен.

Амелия Сакс не можеше да отрече.

— Симпатяга ли е?

— О, да. Много е готин.

— Имаш ли снимка?

— Амелия! Това не е готино!

— Какво ще кажеш, след като свършим това разследване, да отидем тримата на ресторант?

— Вярно ли? Наистина ли искаш да се запознаеш с него?

— Всяко момче, което излиза с теб, трябва да знае, че има някой, който ти пази гърба. Някой с пистолет и белезници. Добре, дръж кучето, че започвам да карам.

Сакс рязко смени скоростите, даде газ и гумите й оставиха два удивителни знака от каучук върху сивкавия асфалт.

8

Откакто Амелия Сакс бе започнала да прекарва някоя и друга нощ или уикенд у Райм, във викторианската къща бяха настъпили промени. Когато живееше сам, след злополуката и преди да се запознае със Сакс, жилището беше повече или по-малко подредено (зависи дали наскоро бе уволнил поредния болногледач или икономка), но не можеше да се определи като „уютно". Нямаше нищо лично, което да украсява стените — никой от сертификатите, дипломите, грамотите и медалите, които беше получил по време на блестящата си кариера като началник на отдела по криминология в нюйоркската полиция. Нито една снимка на родителите му, Теди и Ан, или на семейството на чичо му Хенри.

Сакс не го одобри.

— Това е важно — поучаваше го. — Животът ти преди, родителите ти. Ти убиваш миналото си, Райм.

Никога не беше виждал апартамента й (сградата не беше пригодена за инвалиди), но не се съмняваше, че в стаите е пълно със свидетелства за нейното минало. Разбира се, беше виждал много от снимките: Амелия Сакс като хубаво момиченце (с лунички, които отдавна бяха изчезнали) със сериозно лице; като ученичка с автомонтьорски инструменти в ръка; като колежанка в компанията на винаги усмихнат възрастен полицай и винаги сериозна майка; като фотомодел за списания и рекламни агенции, чиито очи излъчваха сдържаност (но Райм знаеше, че просто изразяват възмущението й срещу отношението към манекенките като към обикновени закачалки).

Имаше още стотици снимки, направени главно от баща й с фотоапарат за моментно проявяване.

Сакс огледа голите стени в къщата на Райм и навлезе там, където никой от болногледачите му — дори Том — не беше дръзнал да тършува: в кашоните в мазето, съдържащи безброй свидетелства за предишния живот на Райм, голямото Преди, предмети, скрити и пазени като спомени за първа съпруга от втората. Стените и полицата на камината вече бяха осеяни със сертификати, дипломи и семейни снимки.

Сега Райм гледаше една от тях — беше сниман като строен юноша, със спортен екип, минути след като бе финиширал в едно ученическо надбягване. С разрошена коса и изваян нос като на Том Круз, наведен напред, спрял длани върху коленете си, след като е пробягал една миля. Райм не беше спринтьор: обичаше романтиката, елегантността на дългите разстояния. За него тичането беше „процес".

Близките му сигурно са го гледали от трибуните. Баща му и чичо му живееха в околностите на Чикаго, макар и на известно разстояние един от друг. Домът на Линкълн беше на запад, в голата равнина, където все още имаше някакви обработваеми площи, беззащитна плячка за безскрупулни инвеститори и унищожителни торнада. Хенри Райм и семейството му бяха по-защитени и от двете опасности, на брега на езерото в Еванстън.

Хенри пътуваше два пъти седмично, за да изнася лекции по съвременна физика в Чикагския университет — дълги пътувания с прекачване през различните социални слоеве на града. Жена му, Пола, преподаваше в Северозападния университет. Имаха три деца: Робърт, Мари и Артър, кръстени все на известни учени. Първите двама — на Опенхаймер и Мария Кюри, а Арт — на Артър Комптън, който през 1942 година бил ръководител на известната Металургична лаборатория в Чикагския университет, параван на проекта за създаване на първата в света контролирана ядрена реакция. И трите деца получиха добро образование. Робърт — в Северозападния медицински университет, Мари — в Бъркли, Артър — в Масачузетския технически институт.

Робърт загина преди години при промишлена авария в Европа. Мари работеше в Китай по проблеми на околната среда. От родителите на двете семейства Райм беше останал само един жив представител — леля Пола живееше в пансион за възрастни хора, заобиколена от живи, ясни спомени отпреди шейсет години, но без голяма връзка с настоящето.

Райм гледаше втренчено снимката си от детство. Не можеше да отмести очи, добре си спомняше състезанието… В университета професор Хенри Райм изразяваше одобрението си, като леко вдигаше вежди. На зрителската трибуна обаче винаги скачаше, свиреше с уста и крещеше на Линкълн: „Давай, давай, давай, можеш!" Насърчаваше го да положи още малко усилие и да финишира пръв (което момчето често правеше).

Райм предполагаше, че след състезанието е отишъл да празнува с Артър. Двете момчета бяха заедно винаги когато можеха, всеки изпитваше нужда от брат на своята възраст. Робърт и Мари бяха доста по-големи от Артър, а Линкълн беше единствено дете.

Така двамата взаимно се осиновиха. През повечето уикенди и всяко лято двамата „братя" се втурваха към нови приключения, често с корвета на Артър (дори като преподавател чичо Хенри печелеше няколко пъти повече от бащата на Райм; Теди също беше учен, но далеч от прожекторите на славата). Момчетата се забавляваха типично по тийнейджърски: момичета, мачове, филми, спорове, сандвичи и пици, по някоя и друга нелегална бира, разговори за света. И още момичета.

Сега, седнал в инвалидната количка, Райм се зачуди къде ли са отишли с Арт след състезанието.

Артър, когото обичаше като брат…

Артър, който не дойде да го види нито веднъж, след като гръбнакът му се пречупи като гнила дъска.

Защо, Артър? Кажи ми защо…

Звънецът прогони спомените. Том излезе в коридора и след секунди в стаята влезе строен пооплешивял мъж с фрак. Мел Купър намести дебелите очила на финия си нос и кимна на Райм:

— Добър ден.

— Много официално — отбеляза криминологът, като огледа фрака.

— Заради състезанието по танци. Ако бяхме сред финалистите, да знаеш, че нямаше да дойда. — Купър свали фрака и вратовръзката и нави ръкавите на ризата си до лактите. — Кажи, сега какво имаш по това изключително разследване, за което ми приказва.

Райм му разказа накратко.

— Съжалявам за братовчед ти, Линкълн. Не си спомням да си споменавал за него.

— Какво мислиш за метода на действие?

— Ако подозренията ти са верни, гениален е.

Купър погледна таблицата с уликите.

УБИЙСТВОТО НА АЛИС САНДЪРСЪН

АПАРТАМЕНТЪТ НА АЛИС САНДЪРСЪН:

* Следи от пяна за бръснене „Едж Адвансд Джел" с алое;

* Трохи от чиле „Прингълс", без мазнина, с аромат на барбекю;

* Нож „Чикаго Кътлъри";

* Изкуствен тор „Тру-гроу"

* Отпечатък от обувка „Олтън", модел „Изи-уок", номер 44;

* Люспа от гумена ръкавица;

* Името Арт и номер на предплатена телефонна сметка, записани в бележника на жертвата;

* Две бележки: „Арт — да пийнем по нещо" (в офиса) и „Артър" (в къщата);

* Свидетел видял светлосин мерцедес; номерът започва с NLP.

КОЛАТА НА АРТЪР РАЙМ:

* Светлосин седан „Мерцедес" С-клас от 2004, с регистрационен номер Ню Джърси NLP 745, на името на Артър Райм;

* Кръв по вратата и пода при задната седалка (ДНК съвпада с проба от жертвата);

* Окървавена кърпа; комплект със същия десен, намерен в апартамента на жертвата (ДНК — на жертвата);

* Пръст със съдържание, подобно на пръстта в щатския парк „Клинтън".

КЪЩАТА НА АРТЪР РАЙМ:

* Пяна за бръснене „Едж Адвансд Джел" с алое като намерената на местопрестъплението;

* Чипс „Прингълс" с аромат на барбекю, без мазнина;

* Лопата с полепнали частици пръст, подобна на пръстта в парк „Клинтън" (в гаража);

* Ножове „Чикаго Кътлъри", подобни на намерения;

* Обувки „Олтън", модел „Изи-уок", номер 44; грайфери, подобни на отпечатъка от местопрестъплението;

* Проспекти от галерия „Уилкокс" в Бостън и „Андерсън-Билингс файн Артс" в Кармъл с информация за изложби на Харви Прескът;

* Кутия с гумени ръкавици „Сейф-ханд" с химически състав, подобен на намерените частици на местопрестъплението (в гаража).

— Какво мислиш? — попита Райм.

— Ами, половината от уликите срещу братовчед ти са намерени в колата или в гаража му. Било е много по-лесно да се подхвърлят там, отколкото в къщата.

— Точно това си мислех и аз.

Отново се позвъни. След малко Райм чу стъпките на болногледача, който се връщаше сам. Дали някой беше оставил пакет? После обаче се досети: беше неделя. Посетителят може би беше с цивилни дрехи й гуменки, с които стъпваше безшумно в антрето.

Разбира се.

Младият Рон Пуласки влезе и кимна срамежливо. Вече не беше толкова неопитен, от няколко години работеше като патрул, но все още изглеждаше като новобранец и затова в очите на Райм си оставаше такъв. Вероятно винаги щеше да бъде.

Обувките му наистина бяха маратонки „Найк" с меки подметки, но носеше много ярка пъстра риза и дънки. Русата му коса беше стилно оформена да стърчи във всички посоки, а на челото му личеше голям белег — спомен от нападение, при което едва не загина. Беше при първото му участие в разследване на Райм и Сакс. Нараняванията му бяха толкова тежки, че бе получил мозъчна травма и за малко да напусне полицията. Младежът беше решил да се бори за възстановяването си и да остане на служба, вдъхновен главно от Райм (нещо, което, разбира се, бе споделил само пред Сакс, но тя му беше казала).

Пуласки изненадано огледа фрака на Купър, после поздрави двамата мъже.

— Изми ли добре чиниите, Пуласки? Поля ли цветята? Прибра ли остатъците от обяда в хладилника?

— Тръгнах веднага, сър.

Тримата мъже вече обсъждаха разследването, когато чуха гласа на Сакс от вратата.

— Това някакъв маскарад ли е? — попита, като погледна фрака на Купър и шарената риза на Пуласки. Обърна се към лабораторния специалист: — Изглеждаш много шик. Нали това е точното определение за човек с фрак? „Шик"?

— За съжаление „полуфиналист" е единственото, което ми хрумва в момента.

— Грета как го преживява?

Той обясни, че красивата скандинавка „е излязла с приятели да удави мъката си в аквавит".

— Това е националното питие на страната й. Но мен ако питате, изобщо не става за пиене.

— Как е майка ти?

Купър живееше с майка си, жизнена възрастна дама, коренячка от Куинс.

— Добре е. На обяд е с приятелки в яхтклуба.

Сакс се поинтересува за съпругата и двете деца на Пуласки. После добави:

— Благодаря, че дойде в неделя. — Обърна се към Райм: — Нали и ти му благодари?

— О, да, и още как — измърмори криминалистът. — Така, ако благоволите вече да започваме работа… Да видим какво имаме.

Погледна голямата кафява папка, която тя носеше.

— Списък с уликите и снимки от кражбата на монети и изнасилването.

— Къде е оригиналният доклад от аутопсията?

— В архива на хранилището за веществени доказателства на Лонг Айлънд.

— Добре, да видим.

Както бе направила преди това с материалите от разследването срещу брат му, Сакс взе маркер и започна да пише на друга бота дъска.

27 март

Престъпление: убийство, кражба на шест кутии ценни монети

Причина за смъртта: загуба на кръв вследствие на многобройни прободни рани

Място: Бей Ридж, Бруклин

Жертва: Хауард Шуорц

Заподозрян: Рандал Пембъртън

УЛИКИ ОТ КЪЩАТА НА ЖЕРТВАТА:

* Грес;

* Частички от изсъхнал лак за коса;

* Полиестерни влакна;

* Вълнени влакна;

* Отпечатък от обувка „Бас", номер 43;

Очевидец е подал сигнал за мъж с тъмна жилетка, който избягал с черна хонда акорд.

УЛИКИ ОТ КЪЩАТА И КОЛАТА НА ЗАПОДОЗРЕНИЯ:

* Грес върху чадър в двора, съвпадаща с намерената в къщата на жертвата;

* Чифт обувки „Бас", номер 43;

* Лак за коса „Клерол", съвпадащ с частиците, намерени на местопрестъплението;

* Нож (микроследи по дръжката):

* Прах без аналог нито в къщата на жертвата, нито на заподозрения;

* Частици от стар картон;

* Нож (микроследи по острието):

* Кръв от жертвата. Положителна проба;

* Заподозреният притежава черна хонда акорд, модел 2004

* Монета, която е разпозната като част от колекцията на жертвата;

* Тъмна жилетка „Кълбъртън". Платът съвпада с полиестерните влакна, намерени на местопрестъплението;

* Вълнено одеяло в колата. Съвпада с вълнените влакна от местопрестъплението.

Забележка: Преди процеса бяха проверени основните търговци на монети в района на Ню Йорк и по Интернет. Никой не се е опитал да продаде откраднатите монети.

— Значи, ако извършителят е откраднал монетите, те са останали при него. И това: „прах без аналог" на никое от местопрестъпленията… Вероятно е дошъл от къщата на истинския извършител. Но какъв е този прах, по дяволите? Не са ли го анализирали? — Райм Поклати глава. — Добре, да видим снимките. Къде са?

— Сега ще ги извадя. Момент.

Сакс ги залепи на трето бяло табло. Райм се приближи с количката и с присвити очи заразглежда няколкото десетки снимки от местопрестъпленията. Жилището на колекционера на монети беше спретнато, това на заподозрения — не толкова. Кухнята, в която под умивалника бяха намерили ножа и монетата, беше разхвърляна, масата — покрита с мръсни чинии и опаковки от готова храна. Имаше купчина писма, вероятно с рекламни листовки.

— Следващият случай — обяви Райм. — Давай.

Опита се да не издава нетърпението си.

18 април

Престъпление: убийство, изнасилване

Причина за смъртта: удушаване

Място: Бруклин

Жертва: Рита Москоне

Заподозрян: Джоузеф Найтли

УЛИКИ ОТ АПАРТАМЕНТА НА ЖЕРТВАТА:

* Следи от сапун „Колгейт-Палмолив Софтсоуп";

* Лубрикант за презервативи;

* Влакна от въже;

* Прах, полепнал по тиксо, без аналог в апартамента;

* Тиксо, американска марка;

* Частици от каучук;

* Вълнено-полиестерни влакна, черни;

* Тютюн върху жертвата (вж. по-долу).

УЛИКИ ОТ КЪЩАТА НА ЗАПОДОЗРЕНИЯ:

* Презервативи „Дурекс" с лубрикант, еднакъв с намерения в жилището на жертвата;

* Въже; видът на влакната съвпада с намерените на местопрестъплението;

* Шейсетсантиметрово парче от същото въже с кръв от жертвата по него и петсантиметрова нишка от найлон BASF В35, най-вероятен източник — коса от кукла;

* Сапун „Колгейт-Палмолив Софтсоуп";

* Тиксо, американска марка;

* Гумени ръкавици от материал като частиците, намерени на местопрестъплението. Друг чифт, намерен в гаража, със следи от кръвта на жертвата;

* Тютюн от цигари „Таритън" (вж. по-долу).

— Заподозреният запазил чорапите си, изцапани с кръв, и ги занесъл у дома си? Глупости. Подхвърлени улики. — Райм отново прочете материалите. — Какво означава „виж по-долу"?

Сакс намери бележката: няколко реда, в които водещият детектив описваше проблемите, които биха могли да затруднят обвинението. Показа я на Райм.

Някои слабости, които защитата би могла да използва:

— Възможно замърсяване на уликите: частици от един и същи тип тютюн са намерени на местопрестъплението и в къщата на заподозрения, но нито жертвата, нито извършителят са били пушачи. Служителите, извършили ареста и огледа, бяха разпитани, но твърдят, че замърсяването Не е от тях.

— Не открихме други улики, съдържащи ДНК, освен кръвта на жертвата.

— Заподозреният има алиби, свидетел, който го видял пред дома му, на около шест километра от местопрестъплението, около времето на убийството. Свидетелят е бездомник, на когото заподозреният от време на време давал пари.

— Имал алиби — изтъкна Сакс. — Но съдебните заседатели не му повярвали. Очевидно.

— Какво мислиш, Мел? — попита Райм.

— На същото мнение съм. Доказателствата са прекалено очевидни.

Пуласки кимна:

— Лакът за коса, сапунът, влакната, лубрикантът… всичко.

Купър продължи:

— Логичен избор за подхвърляне на улики. Освен това вижте ДНК-пробите — не ДНК на заподозрения на местопрестъплението, а на жертвата в къщата на заподозрения. Много по-лесно за подхвърляне.

Райм продължи да разглежда таблата.

— Не при всички улики има съвпадане — изтъкна Сакс.

— Старият картон и прахът не са свързани с никое от местопрестъпленията.

— И тютюнът — добави Райм. — Нито жертвата, нито заподозреният са пушили. Това означава, че може да е от истинския извършител.

— Ами косъмът от коса на кукла? — попита Пуласки.

— Дали означава, че има деца?

— Залепи и другите снимки — нареди Райм. — Да ги разгледаме.

Както предишните местопрестъпления, апартаментът на жертвата и къщата и гаражът на заподозрения бяха добре документирани от криминалистите. Райм огледа снимките.

— Няма кукли. Няма никакви играчки. Може би истинският убиец има деца или нещо общо с играчки. Освен това пуши или има достъп до цигари и тютюн. Хубаво. Има от какво да започнем… Да направим профил на престъпника. Наричаме го „господин Хикс", но ни трябва нещо друго… Коя дата е днес?

— Двайсет и втори май — отвърна Пуласки.

— Добре. Обект Пет-двайсети две. Сакс, ако обичаш… — Криминологът кимна към една бяла дъска. — Пиши.

Обект 522, ПРОФИЛ

* Мъж;

* Вероятно пуши или живее/работи с пушачи или близо до източник на тютюн;

* Има деца или живее/работи близо до такива или около играчки;

* Интересува се от изкуство/монети?

ДЕЙСТВИТЕЛНИ УЛИКИ

* Прах;

* Стар картон;

* Косъм от коса на кукла, найлон BASF В35;

* Тютюн от цигари „Таритън".

Все пак беше някакво начало, замисли се той, макар и с твърде оскъдна информация.

— Да се обадим ли на Дон и Малой? — попита Сакс.

Райм изсумтя:

— И какво ще им кажем? — Кимна към таблицата. — Мисля, че така малкото ни нелегално разследване ще бъде прекратено много бързо.

— Искате да кажете, че не е официално? — сепна се Пуласки.

— Добре дошъл в подмолния свят — отвърна Сакс.

Младият полицай замълча, опитвайки се да осмисли току-що наученото.

— Затова сме дегизирани — добави Купър, като посочи черната сатенена ивица на панталоните си. Може би намигна, но Райм не видя през дебелите лещи на очилата му. — Какво ще правим сега?

— Сакс, обади се в отдела по криминология в Куинс. Няма как да се доберем до уликите по разследването срещу братовчед ми. Преди делото всички веществени доказателства се пазят под ключ в кабинета на прокурора. Да пробваме обаче да вземем уликите по другите два случая — кражбата на монети и изнасилването. Искам праха, картона и въжето. Пуласки, ти ще отидеш в Голямата сграда. Искам да прегледаш материалите за всички убийства през последните шест месеца.

— Всички убийства?

— Благодарение на кмета престъпността в града е спаднала в последно време, не четеш ли вестници? Радвай се, че не сме във Вашингтон или Детройт. Кремъклията се сети за тези два случая. Сигурен съм, че има и други. Търси второстепенни престъпления, кражба или изнасилване, които са завършили с убийство. Ясни типови улики и анонимно обаждане веднага след престъплението. О, и заподозреният се кълне, че е невинен.

— Слушам, сър.

— Ами ние? — попита Мел Купър.

— Ние ще чакаме — измърмори Райм, сякаш изрече мръсна дума.

9

Прекрасна транзакция.

Вече съм удовлетворен. Вървя по улицата весел и доволен. Представям си картините, които току-що включих в колекцията си. Майра 9834. Визуалните са запечатани в паметта ми. Другите са запазени на цифровия диктофон.

Вървя по улицата, оглеждам шестнайсетичните.

Гледам как се тълпят по тротоарите. В колите, автобусите, такситата, камионите.

Виждам ги през прозорците, неподозиращи, че ги наблюдавам.

Шестнайсетични… О, разбира се, не съм единственият, който нарича човеците така. Не. Това е обичайно жаргонно название в занаята. Но аз може би съм единственият, който предпочита да мисли за хората като за шестнайсетични и който получава успокоение от тази мисъл.

Шестнайсетцифреното число е много по-точно и ефикасно от името. Имената ме изнервят. Не ми харесват. А не е хубаво, когато съм изнервен — нито за мен, нито за другите. Имена… ужасно! Например фамилните имена Джоунс и Браун — така се казват около 0,6 процента от гражданите на Съединените щати. Муур — 0,3 процента, а любимото на всички Смит достига зашеметяващия един процент. Около 3 000 000 Cмитовци в цялата страна. (Ами малките имена, ако се интересувате: Джон? Не. То е на второ място — 3,2 процента. Джеймс държи първенството с 3,3 процента.)

До какво води това? Например някой казва: „Джеймс Смит". Добре, за кой Джеймс Смит става дума, когато има стотици хиляди хора с това име? И това са само живите. Помислете за всички Джеймс-Смитовци в хода на историята.

Боже мой!

Вбесявам се само като си помисля.

Изнервям се…

Да не говорим какви грешки могат да станат. Да решим, че годината е 1938 и сме в Берлин. Дали хер Вилхелм Франкел е евреин, или християнин? Има голяма разлика и каквото и да се говори за тях, момчетата с кафявите ризи са били гении при установяването на човешката самоличност (дори са използвали изчислителна техника за тази цел!).

Имената водят до грешки. Грешките са примеси. Примесите са замърсяване. Замърсяването трябва да се премахне.

Може би десетки жени се казват Алис Сандърсън, но само една е Алис 3895, която заплати с живота си, за да мога да притежавам американски семеен портрет от уважавания господин Прескът.

Ами Майра Уайнбърг? Е, едва ли има много жени с това име. Но със сигурност са повече от една. Само Майра 9834 обаче се жертва, за да бъда задоволен.

Сигурен съм, че има доста хора на име Леон Уилямс, но само 6832-5794-8891-0923 ще отиде в затвора за изнасилването и убийството й, за да мога аз да остана на свобода и пак го направя.

В момента отивам към апартамента му (всъщност апартаментът на гаджето му) с уликите, които ще осигурят успешното му осъждане за изнасилване и убийство след няма и един час обсъждане в съдебната зала.

Леон 6832…

Вече се обадих в полицията, за да подам сигнал, че съм видял стар бежов додж (неговата кола) да се отдалечава бързо от местопрестъплението с чернокож мъж зад волана.

— Видях ръцете му! Бяха целите в кръв! Ох, бързо изпратете някого! Писъците бяха ужасни!

Леон 6832 е идеалният заподозрян. Около половината изнасилвачи извършват престъпленията си под въздействието на алкохол или наркотици (сега той пие умерено бира, но преди години се е лекувал от алкохолизъм). Повечето жертви на изнасилвания познават нападателите си (преди време Леон 6832 е вършил някаква дърводелска работа в бакалницата, където покойната Майра 9832 пазаруваше редовно, затова е логично да се предположи, че са се познавали, макар че вероятно не са).

Повечето изнасилвачи са около трийсетте или по-млади (и Леон 6832 е точно на трийсет). За разлика от наркопласьорите и наркоманите те нямат много предишни задържания освен за домашно насилие — и моят човек е бил арестуван за нападение над една бивша приятелка. Е, това не е ли идеално? Повечето изнасилвачи са от по-бедните социални слоеве (Леон е безработен от месеци).

А сега, дами и господа съдебни заседатели, моля, забележете, че два дни преди изнасилването обвиняемият е купил кутия презервативи „Троян Енз", същите като двата, намерени до тялото на жертвата. (Колкото до двата, които наистина бяха използвани — моите — тях, разбира се, отдавна ги няма. Това ДНК е много опасно нещо, особено сега, когато нюйоркските ченгета събират проби от всички тежки престъпления, не само при изнасилванията. Пък във Великобритания скоро ще започнат да те дупчат и когато кучето ти се изпикае на тротоара или направиш забранен обратен завой.)

Има още един факт, на който ченгетата могат да обърнат внимание, ако си вършат добре работата. Леон 6832 е бивш войник, служил е в Ирак и не е много ясно какво е станало с 45-калибровия му пистолет, след като се е уволнил. Със сигурност не го е сдал. Бил го „загубил" при акция.

Много странно тогава за какво са му 45-калибровите патрони, които е купил преди няколко години.

Ако тази информация стигне до ченгетата, което няма да е много трудно, може да си направят извода, че заподозреният е въоръжен. Ако се разровят още малко, ще научат, че нашият човек е лекуван във военна болница за ветерани — от посттравматичен стресов синдром.

Психически нестабилен въоръжен заподозрян?

Кой полицай няма да стреля при най-малкия повод?

Да се надяваме, че ще имат такъв. Невинаги имам пълно доверие на изкупителните жертви, които избирам. Може да изскочи някое неочаквано алиби. Или съдебните заседатели да се случат идиоти. Може би днес Леон 6832 ще замръкне в чувал. Защо не? Не заслужавам ли малко повече късмет като компенсация за безпокойството, с което ме наказва Господ? Понякога животът ми е доста труден, да знаете.

До дома му в Бруклин има около половин час пеша. Все още сгрят от транзакцията с Майра 9834, аз се наслаждавам на разходката. Раницата ми тежи. Вътре нося не само фалшивите улики и обувката, с която оставих отпечатък на местопрестъплението, а и някои малки съкровища, които намерих, докато се шляех по улиците днес. За съжаление в джоба си имам, само малък трофей от Майра 9834 — парченце от нокът. Бих искал да запазя нещо по-лично, но убийствата в Манхатън са сериозна работа и всяка липсваща част привлича вниманието.

Ускорявам малко ход, наслаждавам се на ритмичното поклащане на раницата на гърба ми. Наслаждавам се на хубавия пролетен ден и на спомените от транзакцията с Майра 9834.

Наслаждавам се на спокойното убеждение, че съм може би най-опасният човек в Ню Йорк, а също неуязвим, невидим за всички шестнайсетични, които биха могли да ми причинят зло.

Светлината привлече вниманието му.

Проблясък в дъното на улицата.

Червено.

Друг проблясък. Синьо.

Телефонът започна да се хлъзга в ръката на Леон Уилямс. Говореше с един приятел. Издирваше човека, за когото доскоро работеше и който беше изчезнал, след като дърводелската му фирма фалира, оставяйки само дългове, включително повече от четири хиляди долара, които трябваше да плати на най-стабилния си работник, Леон Уилямс.

— Леон — говореше мъжът от друга страна на линията, — самият аз не знам къде е този негодник. Накара ме да…

— Ще ти се обадя по-късно.

Щрак.

Едрият негър погледна през завесата, която с Джанийс бяха окачили тази събота (Уилямс се чувстваше ужасно, че приятелката му трябва да плаща всичко — ох, как мразеше да няма работа), и широките му длани се запотиха. Светлините бяха от две цивилни полицейски коли. Слязоха двама детективи и разкопчаха саката си, но не защото беше топло. Колите се преместиха, за да блокират улицата.

Ченгетата се огледаха предпазливо, после — разсейвайки всяка надежда, че това е някакво странно съвпадение — се приближиха до бежовия додж на Уилямс, погледнаха номера и надникнаха вътре. Единият заговори по радиостанция.

Уилямс отчаяно примижа и изпъшка възмутено.

Тази жена не се отказваше.

Тази жена…

Миналата година бе забърсал едно момиче, което беше не само хубаво, а и умно, и добро. Поне така изглеждаше в началото. Скоро след като връзката им стана сериозна обаче, тя се оказа истинска вещица. Сприхава, ревнива, отмъстителна. Неуравновесена… Ходиха около четири месеца — най-лошите в живота му. През повечето време се налагаше да защитава собствените й деца от майка им.

За доброто, което бе сторил, накрая се озова зад решетките. Една вечер Летиша замахна да удари дъщеря си, че не била измила достатъчно добре някаква тенджера. Уилямс инстинктивно хвана ръката на жената, докато разплаканото момиче избяга. Успокои майката и с това си помисли, че проблемът е приключен. След няколко часа обаче, докато седеше на верандата и обмисляше как да й отнеме децата, може би да ги върне на баща им, ченгетата пристигнаха и го арестуваха.

Летиша му предяви обвинения за нападение, като показа за доказателство синините, които пръстите му бяха оставили върху ръката й. Уилямс кипна от възмущение. Обясни какво е станало, но полицаите бяха принудени да го арестуват. Стигна се до дело, но Уилямс не позволи на детето да свидетелства в негова полза, макар че то искаше. Обявиха го за виновен и го осъдиха да полага общественополезен труд.

По време на делото обаче той свидетелства за жестокото отношение на Летиша към децата. Прокурорът му повярва и даде името на жената на Социалната служба. Техен представител дойде да разследва положението на децата, скоро й ги отнеха и попечителството беше дадено на баща им.

Летиша започна да тормози Уилямс. Това продължи доста време, но преди няколко месеца тя изчезна и той бе започнал да си мисли, че го е оставила на мира…

Сега обаче… това! Знаеше, че зад всичко стои тя.

Боже мили, какво е писано да изтърпи един мъж?

Той отново погледна. Не! Детективите бяха извадили пистолетите си.

Обзе го ужас. Може би беше наранила някое от децата си и твърдеше, че той го е направил. Не би се изненадал.

Ръцете му затрепериха и по страните му потекоха едри сълзи. Изпита същата паника, която беше почувствал в пустинята, когато се обърна към другаря си и в този момент усмихнатият младеж от Алабама се превърна в червена пихтия, разкъсан от иракска граната. До този момент Уилямс беше горе-долу добре. Бяха стреляли по него, беше го засипвал пясък от експлозии, беше припадал от горещина. Но да види как Джейсън се превръща в нещо… това дълбоко го промени. Посттравматичният стресов синдром, с който се бореше постоянно, сега го облада.

Абсолютен, безпомощен страх.

— Не, не, не, не.

Започна да се задушава. Преди няколко месеца бе престанал да взема лекарствата, защото си мислеше, че вече е по-добре.

Сега, докато гледаше детективите да се приближават към къщата, Леон Уилямс си помисли панически: „Бягай, спасявай се!"

Трябваше да се махне оттук. За да покаже, че Джанийс няма нищо общо, за да спаси нея и сина й — двама души, които обичаше — трябваше да изчезне. Закачи веригата на вратата, дръпна резето и изтича на горния етаж, грабна някаква чанта и набута в нея каквото се сети. Безсмислени неща: пяна за бръснене, но не самобръсначка; бельо, но не ризи; обувки, но не чорапи.

Взе още едно нещо от гардероба.

Пистолета си, 45-калибров „Колт". Не беше зареден — и през ум не му беше минавало да стреля по някого — но можеше да блъфира, за да си осигури път за бягство или да открадне кола, ако се наложи.

„Бягай! Сега!"

Уилямс хвърли прощален поглед към общата им снимка с Джанийс и сина й, от една екскурзия в Сикс флагс. Сълзите му отново потекоха, избърса очите си, метна чантата през рамо и опипвайки ръкохватката на тежкия пистолет, тръгна надолу по стълбите.

10

— Предният снайперист на позиция ли е?

Бо Хауман, бивш сержант от армията, а сега — командир на отряда за бързо реагиране на нюйоркската полиция, посочи към една сграда, която беше идеална позиция за стрелба към дворчето на къщата, обитавана Леон Уилямс.

— Да, сър — отговори един полицай, който стоеше наблизо. — А Джони държи на прицел задния двор.

— Добре.

Прошарен, късо подстриган и жилав, Хауман заповяда на двата щурмови отряда да заемат позиции:

— И не се показвайте.

Допреди малко Хауман беше в собствения си двор недалеч оттук и се опитваше да запали барбекюто с някакви въглища, останали от миналата година, когато му се обадиха, че е извършено изнасилване и убийство и има ясни улики, сочещи към вероятния извършител. Той веднага предаде мисията по разпалването на скарата на сина си, облече бойната си униформа и тръгна бързо, като си благодареше, че не е отворил първата си бира. Хауман спокойно шофираше след две бири, но до осем часа, след като е пил, не си позволяваше да стреля — а сега, в този прекрасен неделен ден, можеше да се наложи.

Радиостанцията му изпращя и от слушалките се чу:

— Отряд за наблюдение едно до Базата. Край.

Отрядът за наблюдение се намираше отсреща, при първия снайперист.

— Базата слуша. Казвай. Край.

— Засичаме топлина. Вътре може да има човек. Не се чува нищо.

„Може да има" — раздразнено си помисли Хауман. Беше видял бюджета за специалната апаратура. За толкова пари би трябвало да определи със сигурност дали вътре има човек — дори да каже номера на проклетите му обувки и дали си е мил зъбите сутринта.

— Пак проверете.

След няколко минути, които му се сториха вечност, отново чу:

— Отряд за наблюдение едно. Да, вътре със сигурност има човек. Видяхме го през прозореца. И със сигурност е Леон Уилямс, ако съдим по снимката. Край.

— Добре. Край.

Хауман се обади на двата щурмови отряда, които заемаха позиции от двете страни на къщата.

— Така, нямаме много време за инструктаж. Но слушайте добре. Този човек е изнасилвач и убиец. Искаме да го хванем жив, но е твърде опасен, ако се измъкне. Ако направи враждебен жест, имате зелена лампа.

— Отряд В. Разбрано. Вече сме на позиция. Задният вход и улиците от север са под контрол. Край.

— Отряд А до Базата. Разбрано за зелената лампа. И ние сме на позиция пред главната врата. Покриваме всички улици на юг и изток.

— Снайперисти — предаде Хауман. — Разбрахте ли за зелената лампа?

— Разбрано.

Двамата добавиха, че са заключени и заредени. (Изразът беше болна тема за Хауман, защото бе уместен само за автоматичната пушка М-1, приета на въоръжение в армията, при която първо трябва да заключиш затвора в задно положение, после да заредиш пълнителя от горната страна; съвременните автомати не се заключват, преди да се заредят. Но сега не беше време за лекции.)

Той разкопча кобура на пистолета си и се промъкна в уличката зад къщата. Към него се присъединиха още двама полицаи, чиито планове за тази идилична пролетна неделя, също като неговите се бяха променили бързо и драматично.

В този момент от слушалките се чу:

— Отряд за наблюдение две до Базата. Мисля, че има раздвижване.

Коленичил, Леон Уилямс предпазливо надникна през една цепнатина на вратата — дупка в дървото, която възнамеряваше да запълни някой ден — но полицаите си бяха отишли.

Не, поправи се мислено, не се виждаха. Имаше голяма разлика. Видя отблясък от метал или стъкло в храстите. Може би някоя от ония странни статуетки на елени и лосове, които съседът му колекционираше.

Или полицай с пистолет.

Придържайки чантата, пропълзя до задната врата. Отново надникна. Този път рискува и погледна през прозореца, като едва овладяваше паниката.

Задният двор и уличката отзад бяха пусти.

Леон обаче отново се поправи: изглеждаха пусти.

Отново го обзе паника и изпита непреодолимо желание да изскочи навън, да извади пистолета и да хукне по улицата, заплашвайки всеки, когото види, като крещи да не мърдат.

Импулсивно посегна към дръжката на вратата.

Не…

„Не прави глупости."

Седна, облегна главата си на стената и се опита да успокои дишането си.

След малко се успокои и реши да пробва друго. В мазето имаше прозорче, водещо към страничното дворче.

На два метра през анемичната тревица имаше друго прозорче, към мазето на съседа. Семейство Уонг бяха излезли за уикенда (бяха го помолили да им полива цветята) и на Уилямс му хрумна да се промъкне в тяхната къща, да се качи на горния етаж и да избяга през задната им врата. Ако имаше късмет, можеше полицаите да не наблюдават страничното дворче. После щеше да излезе на главната улица и да изтича до метрото.

Планът не беше гениален, но така имаше по-голям шанс, отколкото да седи тук и да чака. Отново — сълзи. И паника.

„Стига, войнико. Действай."

Стана и олюлявайки се, слезе в мазето.

„Обирай си крушите. Ченгетата всеки момент ще нахълтат, ще разбият вратата."

Отвори прозорчето и се измъкна навън. Запълзя към къщата на Уонг, погледна надясно. И се вцепени.

„Мили Боже…"

Двама полицаи, мъж и жена, с пистолети в ръка, пълзяха през тясното дворче. Не гледаха към него, а настрани, към задната врата и уличката.

Отново го обхвана паника. Можеше да извади пистолета и да ги заплаши. Да ги накара да седнат, да си сложат белезници и да хвърлят радиостанциите си. Никак не му се искаше да го прави, това би било истинско престъпление. Но нямаше друг избор. Те очевидно бяха убедени, че е извършил нещо ужасно. Да, щеше да вземе пистолетите им и да избяга. Може би имаха цивилна кола, спряна наблизо. Щеше да вземе ключовете им.

Дали някой им пазеше гърба, някой, когото той не виждаше? Може би снайперист?

Е, трябваше да рискува.

Уилямс безшумно остави чантата и посегна към пистолета.

В този момент жената погледна към него. Уилямс изтръпна. „Мъртъв съм" — помисли си.

„Джанийс, обичам те…"

Жената обаче погледна някакво листче, после присви очи и пак се обърна към него.

— Леон Уилямс?

Гласът му отказа.

— Аз…

Кимна, раменете му потрепериха. Не можеше да откъсне поглед от хубавото й лице, червената коса, вързана на опашка, хладните й очи.

Тя му показа значката, която висеше на врата й.

— Полиция. Как излязохте от къщата? — После забеляза прозорчето и кимна. — Господин Уилямс, в момента провеждаме акция. Бихте ли се върнали в къщата? Там ще е по-безопасно за вас.

— Аз… — Гърлото му се беше свило от паника. — Аз…

— Веднага — настоя тя. — Когато свършим, ще ви обясним всичко. Не вдигайте шум. Не се опитвайте да излизате пак. Моля ви.

— Да, аз… Да.

Уилямс стисна чантата и понечи да се вмъкне обратно през прозорчето.

Полицайката заговори по радиостанцията:

— Тук е Сакс. Ще разширя периметъра, Бо. Той ще действа много внимателно.

Какво, по дяволите, ставаше? Уилямс не губи време за излишни размишления. Тромаво се вмъкна в мазето и се качи на първия етаж. Веднага отиде в банята. Вдигна капака на тоалетното казанче и пусна пистолета вътре. Отиде при прозореца и понечи пак да надникне навън, но спря и изтича обратно в тоалетната, точно навреме, за да повърне.

Може би ще прозвучи странно в този прекрасен ден — и след онова, което правихме с Майра 9834 — но ми се иска да съм в офиса.

Първо, обичам да работя, винаги ми е доставяло удоволствие. Атмосферата също ми харесва, приятелските отношения с шестнайсетичните наоколо, почти като семейство сме.

Освен това имаш чувството, че правиш нещо полезно. Работя в преуспяваща нюйоркска фирма. („Водеща", можете да чуете, но аз мразя това определение, този шаблон. Не, великите водачи — Рузвелт, Труман, Цезар, Хитлер — не са имали нужда да се крият зад евтина риторика.)

По-важно е, разбира се, как работата ми помага за моето хоби. Не, нещо повече. Тя е жизненоважна за него.

Работата ми е добра, много добра. Мога да се измъквам от службата, когато поискам. С известно разместване на смени намирам време през седмицата, когато мога да се отдавам на страстта си. И като се има предвид какъв съм в обществото — професионалното ми реноме, така да се каже — едва ли някой ще заподозре, че всъщност съм съвсем друг човек. Меко казано.

Често се трудя през почивните дни и това е любимото ми време за работа — освен, разбира се, когато съм зает с транзакция с красиво момиче като Майра 9834 или съм отишъл да взема картина, книги с комикси, монети или рядка порцеланова ваза. Дори когато в офиса има още няколко шестнайсетични, в празничен ден, събота или неделя, коридорите бучат от монотонния звук на колела, бавно теглещи обществото напред — към един по-дързък нов свят.

Я, антикварен магазин! Спирам пред витрината. Има картини и сувенирни чинии, чаши и плакати, които ми харесват. Уви, няма да мога да се върна да си купя нещо, защото магазинът е твърде близо до къщата на Леон 6832. Вероятността някой да направи връзка между мен и „изнасилвача" е минимална, но… защо да рискувам? (Пазарувам само в магазини или събирам неща от улицата. „И-бей" е забавен за разглеждане, но да купиш нещо по Интернет? Трябва да си луд, за да го направиш.) За момента няма проблем да се пазарува с пари в брой. Скоро обаче и тях ще ги бележат, като всички останало. Всяка банкнота с радиоидентификация. В някои страни вече се прави. Банката ще знае коя 2.0-доларова банкнота от кой банкомат си изтеглил. Ще знаят дали си я изхарчил за кокаин, сутиен за любовницата си или аванс за наемен убиец. Понякога си мисля, че трябва да се върнем към златото.

Вън. От. Обсег.

Ох, горкият Леон 6832. Знам лицето му от снимката на шофьорската му книжка, с добронамерено изражение, когато е гледал към фотоапарата. Представям си физиономията му, когато полицията почука на вратата и му покаже заповед за арестуване по подозрение в изнасилване и убийство. Представям си и ужаса, с който ще погледне приятелката си Джанийс 9810 и десетгодишния й син, ако са вкъщи, когато това стане. Чудя се дали се разплаква лесно.

Остават ми три пресечки. И…

Чакай… Има нещо странно.

Два нови форда „Краун Виктория", паркирани в тази засадена с дървета странична уличка. Статистически е малко вероятно кола с тази марка и в такова безупречно състояние да се появи в този квартал. Още по-невероятно е да се появят две, а пък тези са спрени една до друга й по тях няма нито едно листче или цветче от дърветата. Значи са дошли наскоро.

Аха, да, един кратък поглед вътре — нормално любопитство на случаен минувач — е достатъчен, за да разбера, че са полицейски.

Може би са дошли по сигнал за семейна свада или кражба с взлом. Да, статистически тези закононарушения са доста често явление в тази част на Бруклин, но много рядко се случват по това време на деня — преди биреното време. Пък и едва ли ще видите скрити цивилни автомобили, само синьо-бели патрулки, които се забелязват отдалече. Да помислим. Спрени са на три пресечки от Леон 6832… Трябва да го обмисля. Не е изключено командирът им да е казал: „Той е изнасилвач. Опасен е. Влизаме след десет минути. Спрете колата на три пресечки от къщата. Бързо."

Небрежно поглеждам в съседната уличка. Виж ти, става по-сериозно. Виждам паркиран на сянка микробус на Отряда по криминалистика. Спешна служба. Те често участват при арестуването на хора като Леон 6832. Обаче как са се появили толкова скоро? Обадих се на 911 само преди половин час. (Винаги има тази опасност, но ако се обадиш твърде късно след транзакцията, ченгетата могат да се почудят защо чак сега подаваш сигнала за писъците и че си видял подозрителен човек.)

И така, ето две обяснения за полицейското присъствие. Най-логично е след анонимното ми обаждане да са проверили в архива всички бежови доджове на повече от пет години в града (по данни от вчера броят им е 1057) и по някаква случайност да са попаднали на този. Дори без уликите, които щях да подхвърля в гаража му, те са убедени, че Леон 6832 е изнасилвачът и убиецът на Майра 9834 и в момента го арестуват или чакат да се прибере.

Другото обяснение е по-обезпокоително. Ченгетата са решили, че някой се опитва да го натопи. И сега чакат мен.

Започвам да се потя. Лоша работа, лоша работа, лоша работа…

Но без паника. Съкровищата ти са на сигурно място. Килерът ти е в безопасност. Спокойно.

Все пак трябва да разбера какво става. Ако присъствието на полицията тук е само извратено съвпадение, нямащо нищо общо с Леон 6832 и мен, ще подхвърля уликите и ще бягам в Килера.

Ако обаче са разбрали за мен, може би знаят и за другите. Рандал 6794, Рита 2907, Артър 3480…

Нахлупвам още малко шапката над очите си, намествам черните очила. Променям маршрута си, заобикалям отдалече къщата, минавам по глухи улички, градини и дворове. Държа се на разстояние от три пресечки, което те услужливо са ми очертали, като са паркирали двата форда там.

Описвам полукръг и излизам на тревния склон, водещ към главното шосе. Качвам се и отгоре виждам дворчетата и верандите на къщите в карето на Леон 6832. Започвам да ги броя, за да намеря неговата.

Няма нужда да броя. Ясно виждам един полицай на покрива на двуетажна постройка срещу къщата му. Държи дълго оръжие. Снайпер! Има още един, с бинокъл. Неколцина други, с костюми или цивилни дрехи, се крият в храстите около съседната сграда.

После две ченгета започват да сочат към мен. Виждам още един, на покрива на друга сграда. Той също ме сочи. И понеже аз не съм висок метър й деветдесет, не тежа сто и десет килограма и кожата ми не е черна като абанос, значи изобщо не се интересуват от Леон 6832. Чакат мен.

Ръцете ми се разтреперват. Представете си да се бях наврял насред тази каша с уликите в раницата.

Десетина полицаи се втурват към колите или към мен. Тичат като вълци. Обръщам се и се покатервам по склона, задъхвам се, обхваща ме паника. Чувам първите сирени още преди да стигна най-горе.

Не, не!

Съкровищата ми, моят Килер…

По шосето, общо четири платна, движението е натоварено, което е добре, защото шестнайсетичните са принудени да карат бавно. Лесно претичвам, дори без да вдигам глава; сигурен съм, че никой няма да види ясно лицето ми. Прескачам мантинелата и се втурвам надолу по друг склон. С колекционерството и други дейности се поддържам в добра форма и скоро бягам с всички сили към най-близката станция на метрото. Спирам само за кратко, за да си сложа памучни ръкавици и да извадя от раницата найлоновото пликче с уликите, които смятах да оставя. Хвърлям ги в една кофа. Не мога да допусна да ме хванат с тях. Не мога. На половин пресечка преди метрото се шмугвам в една уличка зад някакъв ресторант. Обръщам якето си, което е с две лица, сменям си шапката и отново излизам, като вече нося раницата в пазарска чанта.

Накрая стигам до станцията на метрото и — слава Богу — усещам влажния дъх на тунела, предвещаващ приближаването на влак. Чувам грохота на тежката композиция, стъргането на метал в метал.

Преди да се приближа до въртящата се преграда обаче, спирам. Шокът е преминал, но се е сменил с безпокойство. Разбирам, че още не мога да си тръгна.

Осъзнавам сериозността на проблема. Може да не знаят кой съм, но са се досетили какво правя.

Това означава, че искат да ми вземат нещо. Моите съкровища, моя Килер… всичко.

А това, разбира се, е недопустимо.

Като внимавам да не показвам лицето си пред охранителните камери, спокойно се качвам по стълбите, ровейки в чантата, и излизам от станцията.

— Къде? — прокънтя гласът на Райм от слушалките на Сакс. — Къде е, по дяволите?

— Видя ни и избяга.

— Сигурна ли си, че е бил той?

— Почти. Момчетата от отряда за наблюдение засякоха някого на три пресечки от къщата. Явно е видял колите на детективите и е променил маршрута си. Видяхме го да ни гледа и побягна. Изпратихме отрядите да го гонят.

Пуласки, Бо Хауман и шестима криминалисти бяха в предния двор на Леон Уилямс. Няколко техници и униформени претърсваха за улики пътя, по който беше избягал заподозреният, и търсеха очевидци.

— Някакви признаци да има кола?

— Не знам. Вървеше пеша, когато го видяхме.

— По дяволите! Добре, кажи ми, когато намерите нещо.

— Ще…

Щрак.

Тя намръщено погледна Пуласки, който слушаше по радиостанцията си как върви преследването. Хауман също го следеше. От онова, което Сакс чуваше, не изглеждаше много успешно. Никой на магистралата не беше видял престъпника или не искаше да си признае. Сакс погледна към къщата и видя загриженото и объркано лице на Леон Уилямс зад завесата на един от прозорците.

Бяха спасили поредната жертва на обект 522 благодарение на щастливо съвпадение и добре свършена работа.

Заслугата беше на Рон Пуласки. Младият полицай с пъстрата хавайска риза бе изпълнил заповедта на Райм: беше отишъл на „Полис Плаза" 1 и бе започнал да преглежда за престъпления, извършени по метода на обект 522. Не беше намерил нито едно, но докато разговарял с един детектив от отдел „Убийства", получили сигнал от телефонната централа за анонимно обаждане. Някой чул писъци от една къща в Сохо и видял чернокож мъж, който избягал със стар бежов додж. Веднага на мястото бе пристигнал униформен полицай, който намерил млада жена — Майра Уайнбърг — изнасилена и убита.

Пуласки веднага обърнал внимание на анонимното обаждане, което напомняше на по-ранните случаи, и се обади на Райм. Криминологът се досети, че ако обект 522 стои и зад това престъпление, вероятно ще действа по обичайния си план: ще подхвърли улики при набелязаната изкупителна жертва. Оставаше да разберат кого от повече от хиляда и триста собственици на бежови доджове е нарочил. Разбира се, престъпникът може да не беше обект 522, но дори в този случай имаха възможност да хванат убиеца.

По нареждане на Райм Мел Купър направи кръстосана справка в Управлението по превозните средства и полицейския архив и намери седем чернокожи, осъждани за престъпления, по-сериозни от нарушения на закона за движение по пътищата. Спряха се на един от тях: с присъда за нападение срещу жена. Леон Уилямс беше идеален за изкупителна жертва.

Съвпадение и полицейска находчивост.

За да се изпрати ударен отряд, беше необходимо нареждане от лейтенант или по-старши офицер. Капитан Джо Малой още не подозираше за нелегалното разследване 522, затова Райм се обади на Селито, който не беше доволен, но накрая склони да се обади на Бо Хауман и да нареди специална операция.

Амелия Сакс и Пуласки също отидоха на мястото и научиха, че в къщата е Уилямс, а не обект 522. Заеха позиции, за да заловят убиеца, когато дойде да остави уликите. Планът бе импровизиран, имаше много слабости — и явно се беше провалил, макар че успяха да спасят един невинен човек от арестуване и обвиняване в убийство и може би щяха да намерят добри улики, които да ги заведат при истинския престъпник.

— Нещо ново? — обърна се Сакс към Хауман, който разговаряше с неколцина от хората си.

— Не.

Радиостанцията отново изпращя и Сакс чу глас:

— Отряд едно. Намираме се от другата страна на шосето. Изглежда, че се е измъкнал. Сигурно е избягал в метрото.

— Мамка му — измърмори тя.

Хауман се намръщи, но нищо не каза.

Гласът от радиостанцията продължи:

— Проследихме пътя, по който вероятно е минал. Може да е хвърлил улики в кофа за боклук.

— Това вече е нещо — оживи се Сакс. — Къде?

Записа адреса, който й каза полицаят.

— Да отцепят района. Отивам след десет минути.

Сакс се качи по стълбите на верандата и почука на вратата. Леон Уилямс отвори и полицайката каза:

— Съжалявам, че нямаше време да ви обясня. Човекът, когото искахме да хванем, идваше във вашата къща.

— В моята ли?

— Така смятаме. Но се измъкна.

Сакс разказа за Майра Уайнбърг.

— О, не… мъртва ли е?

— За съжаление, да.

— Съжалявам, ужасно съжалявам.

— Познавахте ли я?

— Не, никога не съм чувал това име.

— Предполагаме, че убиецът е искал да натопи вас за престъплението.

— Мен ли? Защо?

— Нямаме представа. По-късно може да се наложи да ви разпитаме.

— Разбира се. — Той й каза номерата на домашния и мобилния си телефон. После се намръщи. — Може ли да попитам нещо? Изглеждате сигурна, че не съм го извършил аз. Откъде знаете, че съм невинен?

— Колата и гаража ви. Нашите хора ги претърсиха и не откриха улики от местопрестъплението. Почти сме сигурни, че убиецът е искал да подхвърли някои неща, с които да ви уличи. Разбира се, ако бяхме дошли след него, щяхте да имате проблеми… А, и още нещо, господин Уилямс.

— Да, детективе?

— Просто някои любопитни факти, които могат да ви заинтересуват. Знаете ли, че притежаването на нерегистрирано огнестрелно оръжие в Ню Йорк е сериозно престъпление?

— Мисля, че някъде съм чул такова нещо.

— Ето още един любопитен факт. В момента има обявена амнистия. Човек може да предаде оръжието си в местния полицейски участък и няма да му създадат никакви проблеми… Добре, пазете се. Възползвайте се от остатъка от уикенда.

— Ще се опитам.

11

Наблюдавам как една полицайка претърсва кофата, в която хвърлих уликите. Отначало се шокирах, но после осъзнах, че не би трябвало да ми прави впечатление. Ако са достатъчно умни, за да се досетят за мен, би трябвало да се сетят да претърсят и боклука.

Съмнявам се, че са ме огледали добре, но внимавам. Разбира се, не съм на улицата — седя в един ресторант от другата страна и насила преглъщам хамбургер с чаша вода. В полицията имат едно подразделение, наречено „Антикриминално", което звучи абсурдно. Сякаш другите подразделения са прокриминални. Полицаите от антикриминалното подразделение са цивилни, обикалят около района на местопрестъплението и търсят очевидци, а понякога дори престъпниците, ако някой се върне. Повечето престъпници го правят, защото са глупаци или постъпват неразумно. Но аз съм тук по две конкретни причини. Първо, защото осъзнах, че имам проблем. Не мога да живея с него и затова се нуждая от решение. А не можеш да решиш проблем, без да имаш информация. Вече узнах няколко неща.

Например познавам няколко от хората, които ме преследват. Като тази червенокоса полицайка с белия гащеризон, изкуствена материя, която се съсредоточава при огледа на местопрестъплението, както аз се съсредоточавам върху данните.

Виждам я как излиза от оградения с жълта лента район, носейки няколко плика. Прибира ги в няколко сиви пластмасови кутии и съблича гащеризона. Въпреки стаения ужас от катастрофата този следобед аз чувствам как нещо в мен трепва при вида на тесните й дънки. Удовлетворението от транзакцията с Майра 9834 започва да преминава.

Когато ченгетата се връщат при колите си, тя се обажда по телефона.

Плащам сметката и непринудено излизам от ресторанта, държейки се като всеки друг клиент в този прекрасен неделен следобед.

Вън. От. Обсег.

О, коя е втората причина да съм тук?

Много проста. За да защитя съкровищата си, да защитя живота си, което означава, че трябва да направя всичко възможно, за да ги накарам да се махнат.

— Какво е оставил в кофата? — попита Райм по телефона.

— Не е много. Но сме сигурни, че това са неговите неща. Кървава хартиена салфетка и течна кръв в найлонови пликчета, която е искал да остави по колата и в гаража на Уилямс. Изпратих проба за предварителен анализ в лабораторията. Има още компютърна разпечатка на снимката на жертвата. Руло тиксо — марка „Хоум Депоу". И една маратонка. Изглежда нова.

— Само една ли?

— Да. Дясна.

— Може би я е откраднал от къщата на Уилямс, за да остави отпечатък на местопрестъплението. Някой видял ли го е добре?

— Един снайперист и двама души от отряда за наблюдение. Но не много отблизо. Вероятно е бял или цветнокож с бледа кожа, среден на ръст. Тъмна спортна шапка, черни очила, раница. Не знаем възрастта му, нито цвета на косата.

— Това ли е?

— Да.

— Добре, донеси уликите. После искам да направиш оглед на мястото на убийството на Уайнбърг. Ще го запазят непокътнато, докато отидеш.

— Имам още една следа, Райм.

— Така ли? Каква?

— На дъното на плика с уликите имаше залепена бележка. Извършител Пет-двайсет и две е бързал да се отърве от уликите, но не съм сигурна, дали е искал да изхвърли и бележката.

— Какво пише на нея?

— Номер на хотелска стая в Горен Ийстсайд, Манхатън. Искам да я проверя.

— Мислиш ли, че Пет-двайсет и две живее там?

— Не. Обадих се на рецепцията и ми казаха, че наемателят е бил в стаята си през целия ден. Някой си Робърт Йоргенсен.

— Трябва да се направи оглед на местопрестъплението, Сакс.

— Изпрати Рон. Ще се справи.

— Предпочитам ти да го направиш.

— Мисля, че е по-важно да проверя дали има връзка между този Йоргенсен и извършител Пет-двайсет и две. И то бързо.

Райм не можеше да отрече. Освен това бяха провели сериозна подготовка на Пуласки как да извършва оглед по метода на мрежата — предпочитаният метод на Райм, при който вероятността за намиране на повече веществени доказателства е по-голяма.

Със смесени чувства на началник и родител, Райм знаеше, че рано или късно младежът ще трябва да направи първия си самостоятелен оглед на място на убийство.

— Добре — изръмжа — Да се надяваме, че от тази бележка ще излезе нещо съществено… — Не се сдържа и добави: —…а не е безсмислена загуба на време.

Сакс се засмя:

— Не се ли надяваме всеки път да е така, Райм?

— И предупреди Пуласки да не се изложи.

Затвориха и Райм каза на Купър, че уликите скоро ще дойдат.

Загледа се в таблото и измърмори:

— Измъкнал се е.

Нареди на Том да запише оскъдните данни, които имаха за външния вид на извършителя.

Вероятно бял или с бледа кожа…

Какво можеше да им помогне това!

Амелия Сакс седеше на предната седалка на форда си с отворена врата. Топлият пролетен ветрец полъхваше в колата, която миришеше на стара кожена тапицерия и машинно масло. Водеше си записки за доклада от огледа. Винаги го правеше възможно най-скоро след претърсването на местопрестъплението. Удивително бе колко лесно забравя човек. Цветовете се променяха, лявото ставаше дясно, врати и прозорци се преместваха от една стена на друга или съвсем изчезваха.

Тя спря и отново се замисли за странните факти в това разследване. Убиецът почти бе успял да хвърли вината за ужасяващо изнасилване и убийство върху невинен човек. Но как? Никога не се беше сблъсквала с такъв престъпник — подхвърлянето на улики за заблуда на полицията не беше необичайно, но този човек бе гений в насочването по погрешна следа.

Беше спряла на две пресечки от кофата за боклук, където бе намерила плика, в пуста, сенчеста уличка.

С периферното си зрение мярна някакво движение. Помисли си за обект 522 и се сепна. Погледна в огледалото и видя някакъв човек, който вървеше към нея. Присви очи и го огледа внимателно, макар че изглеждаше безобиден: късо подстриган мъж с вид на бизнесмен. Носеше плик с храна за вкъщи, говореше по мобилния си телефон и се усмихваше. Типичен жител на квартала, излязъл да си купи китайска или мексиканска храна за вечеря.

Сакс отново се съсредоточи върху бележките си.

Довърши последното изречение и ги пъхна в куфарчето си. Изведнъж усети, че нещо не е наред. Мъжът с плика вече трябваше да е подминал колата й. Но тя не го видя. Дали беше влязъл в някоя от близките сгради? Тя се обърна да погледне тротоара, където го беше видяла за последно.

Не!

Пликът бе захвърлен на паважа зад колата. Бил е само за маскировка!

Сакс посегна към пистолета си, но преди да успее да го извади, вратата от дясната страна се отвори рязко и тя видя присвитите очи на убиеца и дулото на оръжието му, насочено към лицето й.

Отвън се позвъни и след няколко секунди Райм чу други познати стъпки. Тежки.

— Влизай, Лон.

Детектив Лон Селито кимна за поздрав. Дебелото му тяло беше натъпкано в сини дънки и тъмнопурпурна риза „Айзъд", освен това носеше маратонки, което изненада Райм. Криминологът рядко го виждаше с цивилни дрехи. Удиви го също фактът, че макар Селито винаги да ходеше с безобразно измачкани костюми, сегашните му дрехи изглеждаха така, сякаш току-що са свалени от дъската за гладене. Единствените гънки бяха там, където големият му корем стърчеше над панталона, и около издутината над недобре скрития му служебен пистолет.

— Офейкал е, доколкото разбрах.

— Изчезнал яко дим — изсумтя Райм.

Дъските изскърцаха под тежестта на дебелака, който се приближи до таблицата с уликите и я огледа.

— Така ли го кръстихте? Пет-двайсет и две?

— Защото е двайсет и втори май. Какво стана с руската връзка?

Селито сякаш не чу въпроса.

— Господин Пет-двайсет и две оставил ли е нещо на местопрестъплението?

— Скоро ще научим. Хвърлил е плика с уликите, които е смятал да остави. Всеки момент ще ми ги донесат.

— Това вече е полезно.

— Чай, кафе?

— Да — обърна се детективът към Том, който също бе влязъл в стаята. — Благодаря. Кафе. Имаш ли обезмаслено мляко?

— Два процента.

— Добре. Ами от онези бисквити като миналия път? Шоколадовите?

— Само курабийки с овесени ядки.

— Те също са вкусни.

— Мел? — попита Том. — Ти искаш ли нещо?

— Ако ям или пия около работната маса, ще ми се развикат.

Райм се сопна:

— Не съм виновен аз, че адвокатите на защитата толкова обичат да отхвърлят веществени доказателства поради странични замърсявания. Не измислям аз правилата.

— Виждам, че настроението ти не се е подобрило — отбеляза Селито. — Какво става в Лондон?

— Точно сега не ми се говори за това.

— Е, за да те ободря, имаме още един проблем.

— Малой?

— Да. Чул, че Амелия извършва оглед и е наредила специална акция. Зарадвал се, като си помислил, че е по случая „Денко", но много се вкиснал, когато разбрал, че не е. Попита дали има връзка с теб. Готов съм да поема юмрук в лицето вместо теб, Линк, но не и куршум. Изтропах те… О, благодаря.

Селито кимна на Том, който донесе кафето и бисквитите. Болногледачът постави друга чаша и чинийка на масата до Купър, който си сложи гумени ръкавици и взе една бисквита.

— За мен малко уиски, ако може — побърза да поръча Райм.

— Не.

Том излезе.

Райм се намръщи:

— Очаквах, че Малой ще ни отреже, след като научи за специалната акция, но сега, след като сме по гореща следа, имаме нужда от подкрепата на началството. Какво ще правим?

— По-добре бързо измисли нещо, защото иска да му се обадим. Спешно.

Селито отпи глътка кафе и с известна неохота остави половината от нахапаната бисквита, явно решен да не я дояде.

— Имам нужда от подкрепата на началството — натърти Райм. — Изпратил съм хора да търсят този негодник.

— Да се обадим тогава. Готов ли си?

— Да, да.

Селито набра и включи микрофона.

— Намали звука — предупреди Райм. — Подозирам, че ще има викове.

— Малой на телефона.

Райм чу свистене на вятър, гласове и звън на съдове и прибори. Може би следобедна закуска.

— Капитане, тук съм с Линкълн Райм. Включени сме на микрофон.

— Добре, какво, по дяволите, става? Можехте да ми кажете, че Линкълн иска да използва специалния отряд. Не знаехте ли, че съм забранил всякакви специални акции до утре сутринта?

— Не, не е знаел — отговори Райм.

— Да, но знаех достатъчно, за да се досетя — измънка Селито.

— Трогнат съм, че така се подкрепяте взаимно, но въпросът е защо не ми казахте.

— Защото имахме добра възможност да заловим опасен изнасилвач и убиец. Сметнах, че не можем да си позволим забавяне.

— Аз не съм дете, лейтенант. Вие ми излагате фактите, а аз решавам какво да се прави. Такава е системата.

— Съжалявам, капитане. Тогава решението ми се стори правилно.

Мълчание. После:

— Обаче се е измъкнал.

— Да — потвърди Райм.

— Как?

— Събрахме спешно екип, но подготовката не беше от най-добрите. Извършителят е бил по-близо, отколкото очаквахме. Предполагам, че е видял някоя от колите или някого от екипа. Избяга. Но остави улики, които могат да ни помогнат.

— И те сега пътуват към лабораторията в Куинс… или към вас?

Райм и Селито се спогледаха. В институции като Нюйоркското полицейско управление хората се издигат в йерархията благодарение на опит, амбиция и бърз ум. Малой вече бе предвидил действията им.

— Помолих да ми ги донесат тук — отговори Райм.

От микрофона се чу отегчена въздишка.

— Линкълн, надявам се, че разбирате проблема, нали?

Конфликт на интереси, помисли си криминологът.

— Има крещящ конфликт на интереси между работата ви като консултант на полицията и опитите да помогнете на братовчед си. Освен това искате да изкарате, че сме арестували погрешния човек.

— Защото точно така е станало. Освен това са осъдени двама невинни. — Райм напомни на Малой за изнасилването и кражбата на монети, за които им беше казал Флинтик. — И не бих се изненадал, ако има още такива случаи… Знаете ли за принципа на Локар, Джо?

— Този от вашата книга, учебника по криминология?

Френският криминалист Едмон Локар е формулирал правилото, че между извършителя и местопрестъплението или жертвата винаги се извършва пренос на материали, които могат да послужат като веществени доказателства. Имал е предвид главно прах, но правилото важи за много вещества. Връзката може да е трудна за откриване, но винаги съществува.

— Принципът на Локар е инструмент в нашите разследвания, Джо. Този престъпник обаче го използва като оръжие. Това е методът му на действие. Убива и се измъква от правосъдието, защото осъждат друг за престъпленията му. Знае точно кога да нанесе удара си, какви улики да подхвърли и кога да го направи. Криминалистите, детективите, хората в лабораторията, прокурорите и съдиите… той използва всички, прави ги съучастници. Това няма нищо общо с братовчед ми, Джо. Единствената ми грижа е да спра този опасен човек.

Последва дълго мълчание.

— Добре. Давам ви зелена улица.

Селито вдигна вежди.

— При едно условие. Ще ме информирате за всичко ново по случая. Без изключение.

— Разбира се.

— А пък ти, Лон, ако отново се опиташ да ме подведеш, ще те изпратя в счетоводния отдел. Ясно ли е?

— Да, капитане. Абсолютно.

— Освен това, след като така и така си при Линкълн, предполагам, че искаш да те прехвърля от случая „Владимир Денко" към новия.

— Пити Хименес е навътре в нещата. Свършил е повече работа от мен и е взел случая присърце.

— Делрей се занимава с информаторите, нали? Oт страна на федералните?

— Точно така.

— Добре. Освобождавам те. Временно. Отвори досие за новото разследване… тоест регистрирай официално досието, което вече си отворил нелегално. Сега слушайте внимателно: нямам намерение да разгласявам за никакви невинно осъдени. Не искам да се разчува. Вие също ще мълчите. Проблемът не трябва да става публично достояние. Единственото престъпление, което разследвате, е днешното изнасилване и убийство. Точка. Този извършител може се опитва да хвърля вината върху невинни хора и това да е методът му на действие, но не разрешавам да давате никакви други подробности. Ще казвате само това и то само ако ви попитат. Няма да повдигате сами темата и за Бога, в никакъв случай не го споменавайте пред пресата.

— Аз не разговарям с пресата — заяви Райм. Кой би разговарял, ако можеше да го избегне? — Ще трябва обаче да прегледаме другите два случая, за да разберем как действа извършителят.

— Не съм казал, че не може — отговори капитанът с твърд, но не рязък тон. — Дръжте ме в течение.

Затвори.

— Е, спасихме разследването — отбеляза Селито, като се предаде на изкушението, лапна останалото парченце от бисквитата и го прокара с глътка кафе.

Застанала на тротоара заедно с други трима мъже с цивилни дрехи, Амелия Сакс говореше с добре сложения мъж, който бе отворил вратата на колата й и беше насочил оръжие срещу нея. Оказа се не обект 522, а агент от федералното бюро по наркотиците.

— Още не можем да си обясним как е станало — каза той, като погледна началника си, заместник-главен агент в бруклинския клон на Бюрото.

— След няколко минути ще научим повече — увери я заместник-главният агент.

Малко по-рано пред дулото на пистолета Сакс бе вдигнала бавно ръцете си и се беше представила като полицай. Агентът взе оръжието й и два пъти провери документите й. После й върна пистолета, като поклати глава:

— Не разбирам.

Извини се, но не личеше да съжалява особено. Лицето му изразяваше главно недоумение.

Няколко минути по-късно дойдоха шефът му и други двама агенти.

Заместник-главният агент проведе неколкоминутен разговор. След като затвори, обясни какво е станало. В Бюрото получили анонимно обаждане от човек, който твърдял, че въоръжена жена, отговаряща на описанието на Сакс, току-що е застреляла някого след скарване, вероятно свързано с наркотици.

— В момента работим в квартала — обясни агентът. — Разследваме няколко убийства. — Кимна към подчинения си, който се беше опитал да арестува Сакс. — Антъни живее на една пресечка оттук. Началникът на операцията го изпрати да прецени ситуацията, докато той събере екипа.

Антъни добави:

— Реших, че се каните да избягате, затова взех няколко плика от готова храна и реших да действам. Леле…

Сега осъзнаваше какво е могло да стане. Пребледня, а Сакс се замисли, че пистолетите „Глок" имат много мек спусък. Запита се за колко й се е разминало да я застрелят.

— Какво правехте тук? — попита заместник-главният агент.

— Разследваме случай на изнасилване и убийство. — Тя премълча за обвиняването на невинни хора. — Предполагам, че извършителят ме е видял и е подал сигнала, за да ни забави.

„Или да се погрижи да ме застрелят" — помисли си.

Федералният агент поклати глава и се намръщи.

— Какво има? — попита Сакс.

— Просто ми хрумна, че този тип трябва да е много хитър. Ако се беше обадил в градската полиция, както биха постъпили повечето хора, там щяха да знаят за вашето разследване. Ние знаехме само, че сте въоръжена. Щяхме да бъдем много внимателни и готови да стреляме, ако посегнете към оръжието. — Намръщи се. — Много хитър ход.

— И дяволски опасен — добави Антъни, все още пребледнял.

Агентите си тръгнаха и тя натисна копчето за бързо набиране.

Райм вдигна и тя му разказа за случилото се.

След кратко мълчание криминологът измърмори:

— Обадил се е на федералните?

— Да.

— Като че ли е знаел, че имат акция в района. И че оня агент живее наблизо.

— Няма как да е знаел — възрази тя.

— Може би. Но със сигурност е знаел едно нещо.

— Какво?

— Знаел е къде точно се намираш. Значи те е следил. Внимавай, Сакс.

Райм обясняваше на Селито как извършителят е заложил клопка Сакс в Бруклин.

— Сериозно? — удиви се детективът.

— Да.

Двамата обсъждаха как би могъл да се добере до такава информация, когато телефонът иззвъня.

От микрофона прозвуча гласът на Лонгхърст:

— Детектив Райм, как сте?

— Добре.

— Чудесно. Исках само да ви кажа, че намерихме скривалището му. Не беше в Манчестър, а в едно градче наблизо. Олдам. На изток от града. — Лонгхърст обясни, че от един информатор на Дани Крюгер научили за човек, отговарящ на описанието на Ричард Логан, който се интересувал да закупи някакви оръжейни части. — Забележете, не цялото оръжие. Но ако можеш да използваш частите, за да поправиш оръжието, вероятно можеш и да си сглобиш.

— Карабини?

— Да. Голям калибър.

— Някаква идентификация?

— Не, но го помислили за американски военен. Обещал да им осигури голямо количество боеприпаси на ниска цена. Имал официални военни документи — инвентарни списъци и технически характеристики.

— Значи в Лондон може да стане напечено.

— Така изглежда. Да кажа за скривалището. Имаме наши хора в индуската общност в Олдам. Изрядни са. Чули са за американец, който наел стара къща в покрайнините на града. Локализирахме я, но още не сме я претърсили. Нашите момчета са готови да го направят, но решихме първо да говорим с вас. Мисля, че той не подозира, че сме открили тайната му квартира. Освен това очаквам вътре да намерим полезна информация. Обадих се на познати в МИ-5 и взех назаем една доста скъпа играчка. Видеокамера с висока разделителна способност. Бихме искали един от служителите ни да я сложи, а вие да го ръководите, докато извършва огледа, да ни казвате мнението си за онова, което виждате. Екипировката трябва да е там след около четирийсет минути.

Щателен оглед на скривалището, включително входовете, шкафовете, тоалетните, леглата… това щеше да отнеме почти цялата нощ.

Защо се случваше точно сега? Когато беше убеден, че обект 522 е особено опасен. Всъщност, като имаше предвид интервала на извършване на престъпленията — по-ранните случаи, уличаването на братовчед му и днешното — те като че ли зачестяваха. Последните събития особено го бяха разтревожили: извършителят се беше обърнал срещу тях и почти бе предизвикал смъртта на Сакс.

Да. Или не?

След неколкоминутен мъчителен размисъл Райм отговори:

— Инспекторе, много съжалявам, но тук възникна нещо спешно. Имаме серийни убийства и трябва да се съсредоточа върху тях.

— Разбирам. — отвърна Лонгхърст с типичната британска резервираност.

— Ще се наложи да поверя цялото разследване на вас.

— Няма проблем, детективе. Разбирам.

— Действайте както намерите за добре.

— Благодарна съм ви за доверието. Ще хванем този човек и ще ви държим в течение. По-добре да се хващаме на работа.

— Късмет.

— На вас също.

На Линкълн Райм му беше изключително трудно да се откаже от преследване, особено от преследването на този престъпник.

Решението обаче бе взето. Сега залавянето на обект 522 беше единствената му задача.

— Мел, обади се да разбереш къде, по дяволите, се губят уликите от Бруклин.

12

Ето нещо неочаквано.

Имайки предвид адреса в Горен Ийстсайд и факта, че Робърт Йоргенсен е хирург ортопед, Амелия Сакс очакваше „Хендерсън Хаус Резидънс", хотелът от бележката, да е много по-изискано място от това, което беше всъщност.

Алеята отпред беше отвратителна, свърталище на наркомани и пияници. Нацвъканото от мухи фоайе, пълно с разнородни вехти мебели, смърдеше на чесън, евтин препарат за миене, безполезен ароматизатор и пот. Повечето приюти за бездомници бяха по-уютни..

Тя спря на мрачния вход и се обърна. Все още изнервена от лекотата, с която престъпникът бе изпратил федералните агенти да я арестуват в Бруклин, много внимателно огледа улицата. Никой не й обръщаше внимание, но все пак убиецът е бил около къщата на Леон Уилямс, а тя изобщо не го беше забелязала. Огледа една изоставена постройка отсреща. Дали някой я наблюдаваше от прашните прозорци?

Или там! На втория етаж един голям прозорец бе счупен и тя почти със сигурност видя нещо да се движи в тъмното. Дали беше лице? Или светлина от дупка в покрива?

Сакс се приближи и внимателно огледа сградата. Не видя никого и реши, че е било халюцинация. Отново се приближи към хотела и влезе. Показа служебната си карта на невъзможно дебелия служител на рецепцията. Той не показа изненада или безпокойство, че го посещават полицаи. Посочи й асансьора. Вратата се отвори — вътре вонеше ужасно. По-добре да се качи по стълбите.

С присвити очи заради болките от артрита Сакс бутна вратата към коридора на шестия етаж и намери апартамент 672. Почука и се отдръпна встрани.

— Полиция. Господин Йоргенсен? Моля, отворете вратата.

Не знаеше каква връзка има този човек с убиеца, затова държеше ръката си върху ръкохватката на верния си Глок.

Никой не отговори, но й се чу шум от поместване на металното капаче на шпионката.

— Полиция — повтори тя.

— Пъхнете картата си под вратата.

Тя го направи.

След кратка пауза се чу тракане от откачването на няколко вериги. После изщрака резето. Вратата леко се отвори, ограничена от предпазен лост. Пролуката бе по-голяма, отколкото ако беше закачена с верига, но недостатъчно, за да мине човек.

Показа се главата на възрастен мъж. Косата му беше дълга и мръсна, чертите му — загрозени от рошава брада. Очите му — неспокойни.

— Вие ли сте Робърт Йоргенсен?

Той се вгледа в лицето й, после отново погледна служебната й карта, вдигна я към светлината, макар че не беше прозрачна. Върна я на Сакс и отключи застопоряващия лост. Вратата се отвори. Той огледа коридора зад полицайката, кимна й да влезе. Тя го последва предпазливо, все още с ръка на оръжието. Провери стаята и гардеробите. Мъжът бе сам и невъоръжен.

— Вие ли сте Робърт Йоргенсен? — повтори.

Той кимна.

Сакс огледа по-внимателно мизерната стая. Имаше легло, бюро и стол, кресло и разкривен диван. Тъмносивият килим беше целият в петна. Помещението се осветяваше само от една стояща лампа, щорите бяха спуснати. Всичките му вещи изглежда се побираха в четири големи куфара и един спортен сак. Нямаше кухня, но в единия ъгъл на хола имаше хладилник и две микровълнови печки. Също и кафеварка. Изхранваше се главно със супа и фиде. Стотина хартиени папки бяха грижливо подредени до едната стена.

Дрехите му бяха от друг период в живота му, от по-добро време. Изглеждаха скъпи, но бяха опърпани и мръсни. Токовете на скъпите му обувки бяха износени. „Изгубил е правото да практикува заради наркотици или алкохол" — опита се да отгатне Сакс.

В момента беше зает със странно занимание: дисекция на дебел учебник с твърди корици. На бюрото имаше очукано увеличително стъкло на стойка и Йоргенсен бе нарязал много от страниците на ивици.

Може би някакво душевно заболяване го беше докарало до това падение.

— За писмата ли идвате? Крайно време беше.

— Какви писма?

Той я огледа подозрително.

— Не идвате ли за писмата?

— Не знам за никакви писма.

— Изпращах ги до Вашингтон. Ама вие обичате да приказвате, нали? Всички вие, ченгетата. Пазителите на реда. И още как. Няма друг начин. Всички говорят. Криминалните архиви и така нататък…

— Не разбирам за какво говорите.

Той като че ли й повярва.

— Е, тогава… — Изведнъж се ококори и се втренчи в ханша й. — Чакайте, телефонът включен ли е?

— Ами, да.

— Боже всемогъщи на небесата! Луда ли сте?

— Аз…

— Защо не изскочите гола на улицата да крещите на всеки непознат адреса си? Извадете батерията. Не е достатъчно просто да го изключите. Батерията!

— Няма да го направя.

— Извадете я. Или веднага се махайте. Изключете и джобния си компютър. И пейджъра.

Сакс заяви решително:

— Няма да рискувам да изтрия паметта на джобния си компютър. Телефонът и пейджъра ще ги изгася.

— Добре — изръмжа той и се наведе да гледа, докато тя извади батериите от двете устройства и изгаси компютърчето.

След това Сакс поиска документите му за самоличност. Той се поколеба, но извади шофьорска книжка. Адресът беше Гринидж, Кънектикът, един от най-лъскавите градове в околността на Ню Йорк.

— Не съм дошла във връзка с писмата ви, господин Йоргенсен. Искам само да ви задам няколко въпроса. Няма да ви отнемам много време.

Той й махна към вехтия диван и седна на един скърцащ стол до бюрото. Сякаш не можеше да се сдържи, обърна се към книгата и отряза ивица от гърба й с ножа, който бе оставен наблизо. Работеше с острието като специалист — бързо и точно. Сакс се зарадва, че бюрото ги дели и пистолетът й е подръка.

— Господин Йоргенсен, идвам във връзка с едно убийство, което бе извършено тази сутрин.

— А, да, разбира се. — Той наду бузи и я погледна с изражение на примирение и отвращение. — И какво твърдите, че съм направил този път?

Този път?

— Става дума за изнасилване и убийство, но знаем, че не сте замесен. Били сте тук.

Той се ухили ехидно:

— Аха, следите ме. Разбира се. — Намръщи се. — По дяволите!

Това беше реакция на нещо, което намери или не успя да намери в парченцето от книгата, която разфасоваше. Хвърли го в боклука. Сакс забеляза полуотворени найлонови пликове, съдържащи останки от дрехи, книги, вестници и кутийки, всичките нарязани на парчета. После надникна в по-голямата микровълнова фурна и видя, че и там има книга.

„Човекът има фобия от микроби" — помисли си.

Той забеляза накъде гледа и обясни:

— Микровълните са най-доброто средство за унищожаването им.

— На бактериите ли? На вирусите?

Той се изсмя на въпроса й, сякаш го прие за шега. Кимна към учебника на бюрото.

— Понякога обаче много трудно се откриват. Но трябва да ги намеря. Човек трябва да познава врага си. — Кимна към микровълновата печка. — А много скоро ще започнат да правят такива, дето не можеш да ги унищожиш и с атомна бомба. Вярвайте ми.

Те… тях… Сакс бе работила няколко години като патрулиращ полицай. Районът й беше около Таймс Скуеър — е, преди да го преименуват на „Дисниленд Норт". Полицай Сакс имаше богат опит с бездомници и емоционално разстроени. Разпознаваше симптомите на параноята, може би дори и на шизофренията.

— Познавате ли Леон Уилямс?

— Не.

Тя му каза имената на убитите и на изкупителните жертви, включително на братовчеда на Райм.

— Не, не съм чувал никое от тези имена.

Изглеждаше, че говори истината. За половин минута книгата погълна цялото му внимание. Откъсна една страница, вдигна я и пак се намръщи. Захвърли я настрани.

— Господин Йоргенсен, номерът на тази стая бе записан на бележка, която намерихме близо до местопрестъплението днес.

Ръката, с която държеше ножа, застина във въздуха. Йоргенсен я погледна уплашено. Попита задъхано:

— Къде? Къде, по дяволите, я намерихте?

— В една кофа за боклук в Бруклин. Беше залепнала за някои улики. Възможно е убиецът да я е изхвърлил.

— Знаете ли името му? — зловещо попита той. — Как изглежда? Кажете ми!

Надигна се от стола и лицето му стана яркочервено. Устните му затрепериха.

— Успокойте се, господин Йоргенсен. Спокойно. Не сме сигурни, че той е оставил бележката.

— О, той я е оставил. Мога да се обзаложа. Това копеле! — Наведе се напред. — Знаете ли името му?

— Не.

— Кажете ми, по дяволите! Поне веднъж ми помогнете с нещо. След всичко, което ми причинихте!

— Ако мога да ви помогна, ще го направя — твърдо заяви тя. — Но сега се успокойте. За кого говорите?

Той остави ножа и се облегна назад, отпусна рамене. Тъжно се усмихна.

— Кой? Кой? Ами, Бог, разбира се, кой друг?

— Бог ли?

— Аз съм Йов. Знаете ли за Йов? Невинният човек, когото Бог измъчвал. Всички изпитания, на които го подложил? Това е нищо в сравнение с това, което аз съм преживял… О, да, той е. Открил е къде се крия и е записал адреса на вашата бележка. Мислех си, че съм се измъкнал. Но той пак ме намери.

На Сакс й се стори, че видя сълзи.

— За какво става дума? — попита тя. — Моля ви, разкажете ми, господин Йоргенсен.

Мъжът потърка лицето си.

— Добре… Преди няколко години бях практикуващ лекар. Живеех в Кънектикът. Имах жена и две прекрасни деца. Пари в банката, пенсионна осигуровка, вила. Живеех добре. Бях щастлив. Един ден обаче се случи нещо странно. Дребно неудобство, поне в началото. Подадох молба за нова кредитна карта — за да натрупам летателни километри в абонамента ми за редовен клиент. Печелех по триста хиляди годишно. Не бях пропускал плащане по кредит или ипотека. Но ме отхвърлиха. Помислих си, че е грешка. От компанията обаче казаха, че съм рисков клиент, защото съм се местил три пъти през последните шест месеца. Само че това не беше вярно. Някой бе използвал името, осигурителния ми номер и кредитните ми данни, за да наема апартаменти за моя сметка. После престанал да плаща наема. Но преди това купил стоки за близо сто хиляди долара с доставка на тези адреси.

— Кражба на самоличност?

— О, колосална кражба на самоличност. Бог изваждаше кредитни карти на мое име, трупаше огромни сметки, даваше различни адреси за изпращане на извлеченията. Нищо не плащаше, разбира се. Оправях една поразия, а той забъркваше друга. И получаваше всякаква информация за мен. Бог знаеше всичко! Моминското име на майка ми, рождения й ден, името на първото ми куче, първата ми кола — всички тези неща, които фирмите те карат да слагаш като парола. Натрупа телефонна сметка за десет хиляди долара. Как? Обаждаше се на точно време или на метеорологична прогноза в Москва, в Сингапур или в Сидни и оставяше телефона отворен с часове.

— Защо?

— Защото той е Бог. А аз съм Йов… Кучият син купи къща на мое име! Цяла къща! После просрочил ипотеката. Научих, когато един частен съдия-изпълнител дойде в клиниката ми и поиска да платя триста и седемдесет хиляди долара, които съм дължал. Бог натрупа дългове за четвърт милион от залагания по Интернет. Подаде фалшиво заявление за изплащане на застраховка от мое име и Комисията за професионална етика ме отряза. Не можех да работя без осигуровка, а никой не искаше да сключи договор с мен. Наложи се да продадем къщата и, разбира се, всеки цент отиваше за покриване на дълговете, натрупани на мое име, които бяха достигнали около два милиона долара.

— Два милиона?

Йоргенсен затвори очи за момент.

— После стана още по-лошо. До този момент жена ми се държеше. Беше трудно, но тя бе до мен… докато Бог не започна да изпраща подаръци — скъпи подаръци — от мое име, купени с моята кредитна карта, на някои от бившите сестри в клиниката. Изпращаше им и бележки с предложения и покани. Една от жените бе оставила съобщение, в което казваше, че с огромно удоволствие ще прекара уикенда с мен. Дъщеря ми го чула първа. Плакала неутешимо, когато казала на жена ми. Мислех, че вярва в невинността ми, но след четири месеца ме напусна и отиде да живее при сестра си в Колорадо.

— Съжалявам…

— Съжалявате? О, много благодаря. Но още не съм свършил. О, не. Малко след като жена ми ме напусна, започнаха арестите. Изглежда, че пистолети, купени с моята кредитна карта, и фалшива шофьорска книжка на мое име са били използвани във въоръжени грабежи в Източен Ню Йорк, Ню Хейвън и Йонкърс. Един служител бил тежко ранен. От ФБР ме арестуваха. Накрая ме пуснаха, но информацията е в досието ми. Белязан съм завинаги. После ме арестуваха от Бюрото по наркотиците, защото чек на мое име бил използван за купуване на нелегално внесени забранени лекарства. О, да не забравя — лежал съм и в затвора за известно време. Е, не лично аз, а някой, на когото Бог беше продал фалшива кредитна карта и шофьорска книжка на мое име. Разбира се, затворникът беше съвсем друг човек. Кой знае истинското му име? Но във всички официални документи е записано, че Робърт Самюел Йоргенсен, социалноосигурителен номер девет-две-три, шест-седем, четири-едно-осем-две, бивш жител на Еринидж, Кънектикът, е лежал в затвора. Това също ще остане в досието ми. Завинаги.

— Трябваше да изясните случая. Да се обадите в полицията.

Той се изсмя:

— Ох, моля ви се! Вие сте полицай. Знаете с какъв приоритет се гледат такива случаи. Малко по-голям, отколкото пресичанията на червено.

— Вие сам научихте ли нещо, което би могло да ни помогне? Нещо за него? Възраст, раса, образование, местожителство?

— Не, нищо. Навсякъде, където търсех, попадах само на един човек — на себе си. Той ми открадна живота… О, казват, че имало защитни механизми, предпазни мерки. Глупости. Да, ако си изгубиш кредитната карта, може би до известна степен си защитен. Но ако някой иска да разруши живота ти, нищо не можеш да направиш. Хората вярват на онова, което ни казват компютрите. Ако казват, че дължиш пари, значи дължиш пари. Ако казват, че има кредитен риск, значи има кредитен риск. Ако в досието ти пише, че нямаш кредит, значи нямаш, дори да си мултимилионер. Ние вярваме на данните, не се интересуваме от истината… О, искате ли да видите какво работех за последно?

Той стана, отвори гардероба и й показа униформа от заведение за бързо хранене. После се върна на бюрото и отново се зае да разфасова книгата, като мърмореше:

— Ще те пипна, негоднико. — Погледна Сакс. — Искате ли да ви кажа най-лошото?

Тя кимна.

— Бог не беше стъпвал в апартаментите, които бе наел на мое име. Не беше пипнал нелегалните медикаменти. Не се беше докосвал до стоките, чиято доставка бе поръчал. Полицията иззе всичко. Не беше живял дори един ден в луксозната къща, която бе купил. Схващате ли? Единствената му цел беше да ме измъчва. Той е Бог, аз съм Йов.

Сакс забеляза една снимка на бюрото му. Беше на Йоргенсен с руса жена на неговата възраст, прегърнали две деца: момиче на гимназиална възраст и по-малко момченце. Къщата, която се виждаше зад тях, беше много хубава. Тя се почуди защо обект 522 е положил толкова усилия да съсипе живота на този човек. Дали с него е изпробвал методите, чрез които сега се добираше до жертвите си. Дали Робърт Йоргенсен е бил неговото опитно зайче?

Или обект 522 беше жесток социопат? Онова, което бе сторил на Йоргенсен, можеше да се нарече несексуално изнасилване.

— Мисля, че трябва да си потърсите друго място за живеене, господин Йоргенсен.

Той се усмихна мрачно:

— Знам. Така винаги е по-безопасно. Винаги добре скрит.

Сакс си спомни един израз, който баща й бе използвал. Виждаше в тези думи отражение и на собствения си живот. „Когато се движиш, не могат да те хванат…"

Йоргенсен кимна към книгата:

— Знаете ли как ме откри тук? Имам предчувствие за това. Всичко започна да се разпада наскоро, след като я купих. Все си мисля, че отговорът е в нея. Опитах се да я обезвредя, но не стана. Отговорът трябва да е вътре. Трябва да е тук!

— Какво точно търсите?

— Не знаете ли?

— Не.

— Ами, "устройства за следене, разбира се. Вграждат ги в книгите. И в дрехите. Скоро ще ги има навсякъде.

Значи не бяха микробите.

— Микровълните унищожават устройствата за следене, така ли?

— Повечето. Можете да счупите и антената, но вече ги правят твърде малки. Почти микроскопични.

Йоргенсен замълча и се втренчи в нея, сякаш обмисляше нещо. След малко каза:

— Вземете я.

— Кое?

— Книгата. — Очите му зашариха трескаво из стаята. — Тя съдържа отговора, отговора за всичко, което се случи с мен… Моля ви! Вие сте първата, която не завърта отегчено очи, когато чува историята ми, единствената, която не ме гледа, сякаш съм луд. — Наведе се напред. — Вие искате да го хванете. Имате всякаква апаратура, сигурен съм. Сканиращ микроскоп, сензори… Можете да го намерите! И то ще ви отведе при него. Да!

Бутна книгата към нея.

— Е, не знам какво трябва да търсим — призна Сакс.

Той я изгледа със съчувствие:

— Ох, на мен ли го казвате? Точно това е проблемът. Постоянно променят тия неща. Винаги са една крачка пред нас. Но… моля ви.

Те…

Сакс взе книгата, като се подвоуми дали да я пъхне в плик за веществени доказателства и да попълни регистрационен картон. Колко ли щяха да й се подиграват, когато се върне при Райм? Може би беше по-добре да я вземе така.

Йоргенсен се наведе и силно стисна ръката й.

— Благодаря ви.

Отново заплака.

— Ще се преместите ли? — попита тя.

Той потвърди и й каза друг хотел за дългосрочно настаняване, в Долен Ийстсайд.

— Не го записвайте. Не казвайте на никого. Не споменавайте името ми по телефона. Те слушат постоянно.

— Обадете ми се, ако ви хрумне нещо за… Бог — заръча тя и му даде визитата си картичка.

Той запамети информацията и я скъса. Отиде в тоалетната, хвърли половината от картата и пусна водата. Забеляза любопитния поглед на Сакс и обясни:

— Ще пусна другата половина по-късно. Да изхвърлиш нещо в тоалетната на един път е все едно да оставиш квитанциите си за тока в пощенската кутия с вдигнато червено флагче. Хората са толкова глупави.

Изпрати я до вратата и се наведе към нея. Тя усети миризмата на непрани дрехи. Той се вгледа настойчиво в лицето й с кръвясалите си очи.

— Полицай, чуйте ме. Знам, че имате голям патлак на кръста. Обаче той няма да ви помогна срещу този тип. За да го застреляте, трябва да се приближите. На него обаче не му трябва да се приближава. Може да си седи спокойно някъде, да пие червено вино и да разбие живота ви на пух и прах. — Йоргенсен кимна към книгата в ръката й. — А сега, след като това е у вас, вие също сте заразена.

13

Гледах новините (в наши дни има толкова много ефикасни начини да получиш информация), но не казаха нищо за застреляна червенокоса полицайка в Бруклин.

Поне са се стреснали.

Сигурно вече са на нокти.

Чудесно. Защо аз да съм единственият?

Вървя по улицата и размишлявам: „Как се случи? Как е възможно да се случи така?

Не е добре, не е добре, не е, не е…"

Като че ли знаеха точно какво смятам да направя, коя е жертвата ми.

Знаеха, че отивам към къщата на Леон 6832 точно в този момент.

Как?

Припомням си данните, сравнявам ги, анализирам ги. Не, не мога да разбера как успяха.

Засега. Трябва да помисля още.

Нямам достатъчно информация. Как мога да си вадя заключения, ако нямам данни? Как?

„По-бавно, по-бавно" — казвам си. Когато бързат, шестнайсетичните изпускат данни, разкриват всякаква информация, поне за тези, които са достатъчно умни, за да я уловят, за тези, които могат да си правят изводи.

Шляя се по сивите улици, неделният ден вече не ме радва. Ужасен ден, провален. Слънцето изгаря и е забулено от мараня. Градът е студен, враждебен. Шестнайсетичните са цинични, насмешливи и надути.

Мразя ги!

Дръж главата си наведена, преструвай се, че се радваш на хубавия ден.

И най-вече — мисли! Анализирай. Как един компютър, изправен пред този проблем, ще анализира данните?

Мисли. Как биха могли да разберат?

Една пресечка, втора, трета, четвърта…

Не достигам до отговор. Само до един извод: те са добри. И до друг въпрос: Кои точно са те? Предполагам…

Хрумва ми ужасна мисъл. О, не… Спирам и започвам да ровя в раницата. Не, не, не, няма го! Листчето беше залепнало за плика с уликите и съм забравил да го взема, преди да хвърля всичко в кофата. Адресът на любимия ми шестнайсетичен: 3694-8938-5330-2498, моят домашен любимец — известен на всички останали като доктор Робърт Йоргенсен. Току-що бях открил къде е избягал, къде се опитва да се скрие, и бях записал адреса на едно листче. Бесен съм, че не го запомних и не хвърлих бележката.

Мразя се, мразя всичко. Как може да съм толкова невнимателен?

Плаче ми се, искам да закрещя…

Моят Робърт 3694! Две години той беше моето опитно зайче, моят експериментален обект. Лични данни, кражба на самоличност, кредитни карти…

Най-голямото удоволствие обаче бе да го съсипя, най-голямата възбуда. Като оргазъм, неописуема. Като кокаин или хероин. Да вземеш един нормален, щастлив семеен човек, добър, съвестен лекар, и да го унищожиш.

Е, не мога да рискувам сега. Приемам, че някой ще намери бележката и ще говори с него. Той ще избяга… и ще трябва да го пусна.

Днес ми отнеха още нещо. Не мога да опиша как се чувствам, когато се случи. Болката изгаря като огън, обхваща ме сляпа паника, сякаш падам и знам, че всеки момент ще се размажа в приближаващата се земя, но… не… още.

Бродя сред стадата от антилопи, тези шестнайсетични, шляещи се безцелно в почивния ден. Щастието ми е съсипано, спокойствието ми е унищожено. Докато само преди няколко часа гледах на всички с добронамерено любопитство или похотливо желание, сега искам само да се нахвърля върху някого и да нарежа бледата му плът с някой от осемдесет и деветте си бръснача.

Може би с модела „Крузиъс Брадърс" от края на деветнайсети век. Той е с по-дълго острие, дръжка от еленов рог и е гордостта на колекцията ми.

— Уликите, Мел. Дай да ги видим.

Райм имаше предвид намереното в кофата за боклук близо до дома на Леон Уилямс.

— Пръстови отпечатъци?

Първото, което Купър провери за отпечатъци, бяха найлоновите пликове — големия с уликите, които обект 522 е искал да подхвърли, и по-малките пликчета вътре, съдържащи все още несъсирена кръв и кървава хартиена кърпичка. Върху найлона обаче нямаше следи от пръсти — за съжаление на детективите, защото този материал ги запазва много добре. (Често отпечатъците върху найлон са видими, не латентни, и могат да се наблюдават с просто око, без помощта на специални химически вещества или облъчване.) Купър намери признаци, че извършителят е пипал пликовете с памучни ръкавици — от онези, които престъпниците предпочитат пред гумените, които задържат отпечатъците им от вътрешната страна.

С различни спрейове и източници на светлина Мел Купър огледа останалите предмети, но и по тях нямаше отпечатъци.

Райм осъзна, че това разследване, както и другите, свързани с обект 522, се различава от обичайните по това, че предоставя два вида улики. Първо, онези, които убиецът е смятал да остави в къщата на Леон Уилямс; за тях със сигурност щеше да се погрижи да не съдържат нищо, което да води към него. Второ, истински улики, които е оставил случайно и могат да помогнат за разкриването му, например тютюна и косъма от косата на кукла.

Кървавата салфетка и кръвта спадаха към първата група, предназначени за оставяне. Тиксото, което бе смятал да подхвърли в колата или в гаража на Уилямс, несъмнено щеше да е същото като използваното за запушване на устата и връзване на очите на Майра Уайнбърг. Обект 522 обаче сигурно го е държал далеч от дома си, за да не задържи частици.

Маратонката „Шуър-трак" номер 47 сигурно е щяла да бъде оставена някъде в къщата на Уилямс, но тя също бе „подхвърлена" улика, защото обект 522 вероятно я беше използвал, за да остави отпечатък като от обувките на чернокожия. Все пак Мел Купър я изследва и откри някои микроследи: засъхнала бира върху грайферите. Според базата данни за съставките на алкохолните напитки, създадена преди години от Райм за Нюйоркското полицейско управление, марката вероятно беше „Милър". Това можеше да е както фалшива, така и истинска улика. За да бъдат сигурни, трябваше да изчакат да видят какво ще намери Пуласки на мястото на убийството на Майра Уайнбърг.

В плика имаше и компютърна разпечатка на снимката на Майра, сложена вероятно като доказателство, че Уилямс е разучавал жертвата по Интернет — следователно също спадаше към фалшивите улики. Въпреки това Райм накара Купър да я провери внимателно, но при нинхидриновия тест не се проявиха пръстови отпечатъци. Микроскопският и химическият анализ разкриха обикновена хартия, отпечатана на лазерен принтер „Хюлед-Пакард", но тази информация също не им помагаше с нищо.

Все пак откриха нещо, което можеше да се окаже полезно. Купър намери някакви частици, полепнали по хартията — спори от Стахиботрис хартарум. Това е спечелилата си лоша слава „плесен на болните сгради". Понеже количеството на спорите беше нищожно, обект 522 едва ли ги бе сложил нарочно. По-скоро идваха от къщата на престъпника или от работното му място. Наличието на следи от тази плесен, която расте почти само на закрито, подсказваше, че извършителят вероятно живее или работи в тъмно и влажно помещение. Плесените не растат на сухо.

Бележката с адреса на Йоргенсен също едва ли бе сложена, с цел да бъде подхвърлена. Беше от хартия ЗМ, не от най-евтината, но пак не можеха да установят с точност източника й. Купър не откри други микроследи по нея, само още спори от плесента, което поне затвърди предположението им, че бележката е оставена от обект 522. Мастилото беше от химикалка за еднократна употреба, каквито се продават в безброй магазини из страната.

Това бяха всички улики засега. Междувременно се обадиха от външната лаборатория, в която Райм бе изпратил проба от кръвта, да потвърдят, че е от Майра Уайнбърг.

Телефонът на Селито иззвъня. След кратък разговор той затвори и каза:

— Нищо… Обаждането в Бюрото по наркотиците е направено от уличен телефон. Никой не е видял обаждащия се. И никой на магистралата не е видял някой да тича. При проверката в двете близки метростанции не е установено някой да е видял подозрителен човек.

— Разбира се, че няма да изглежда подозрително — тросна се Райм. — Какво са очаквали твоите хора? Че убиецът ще прескочи бариерите и ще се съблече по суперменски костюм?

— Само ти казвам какво ми съобщиха, Линк.

Райм се намръщи и накара Том да запише новите данни на таблото.

УЛИЦАТА ПРИ КЪЩАТА НА ЛЕОН УИЛЯМС:

* Три найлонови плика, херметични за замразени храни, 3-литрови.

* Дясна маратонка „Шуър-трак", номер 47, без следи от износване. Засъхнала бира между грайферите (вероятно „Милър"). Няма други микроследи. Купена, за да остави отпечатък на местопрестъплението?

* Хартиена кърпичка с кръв в пликче. Предварителният тест потвърждава, че е от жертвата.

* Два милилитра кръв в найлоново пликче. Предварителният тест потвърждава, че е от жертвата.

* Бележка с адреса на „Хендерсън Хаус Резидънс", стая 672, където пребивава Робърт Йоргенсен. Хартия и мастило от неустановим източник. Спори от Стахиботрис хартарум.

* Снимка на жертвата, отпечатана на принтер. Цветна. Мастило „Хюлет-Пакард". Източник — неустановим. Спори от Стахиботрис хартарум.

* Тиксо „Хоум Депоу", неустановим източник.

* Пръстови отпечатъци липсват.

Позвъни се и след малко Рон Пуласки влезе бързо в стаята с две картонени кутии, пълни с найлонови пликчета — улики от мястото на убийството на Майра Уайнбърг.

Райм веднага забеляза, че изражението му е променено. Лицето му беше безизразно. Пуласки често гледаше уплашено, объркано, понякога гордо, дори се изчервяваше, но сега очите му бяха като празни дупки, нямаше я предишната решителност. Той погледна Райм и кимна кратко, приближи се до работната маса, даде на Купър уликите и картончетата за съхранение на веществените доказателства, които лабораторният специалист подписа.

Младежът се отдръпна и впери поглед в таблицата, която Том беше начертал на дъската. С ръце в джобовете на дънките, той гледаше, но не виждаше.

— Добре ли си, Пуласки?

— Да.

— Не изглеждаш добре — отбеляза Селито.

— Не, нищо ми няма.

Не беше вярно. Нещо при първия му самостоятелен оглед на място на убийство го беше разстроило.

След малко младежът заговори:

— Тя просто лежеше там, по гръб, втренчила се в тавана. Беше като жива и като че ли търсеше нещо. Намръщена, сякаш й беше любопитно. Очаквах да е покрита.

— Да. Е, нали знаеш, че не ги покриваме — измърмори Селито.

Пуласки се загледа през прозореца.

— Работата е там, че… е, може да прозвучи глупаво. Просто малко приличаше на Джени. — Това беше жена му. — Странна работа.

Като професионалисти Линкълн Райм и Амелия Сакс много си приличаха. И двамата смятаха, че при оглед на местопрестъпление криминологът трябва да се опита да влезе в кожата на престъпника и жертвата, да почувства какво са изпитвали. Така човек оценява по-добре онова, което вижда, и може да намери улики, които иначе би пропуснал.

Онези, които притежават това умение, колкото и мъчително да е, са майстори на огледите.

По един въпрос обаче мненията им се различаваха. Сакс вярваше, че полицаят никога не трябва да претръпва за ужаса на престъплението. Трябва да го чувства всеки път, когато отиде на оглед, и след това. „Ако не го изпитваш — казваше тя, — сърцето ти се вкаменява и се доближаваш до бездушието на онези, които преследваш." Райм, от друга страна, смяташе, че човек трябва да бъде колкото може по-безразличен. Само хладнокръвното дистанциране от трагедията може да ти помогне да си вършиш по-добре работата — и по-ефикасно да предотвратяваш бъдещи трагедии. („Това вече не е човек — говореше пред по-младите си колеги. — Това е източник на веществени доказателства. И то дяволски добър.")

Пуласки имаше потенциала да стане повече като Райм, смяташе криминалистът, но на този етап от кариерата си беше все още в лагера на Амелия. Райм съчувстваше на младежа, но сега водеха разследване. Довечера Пуласки можеше да прегърне съпругата си и мълчаливо да скърби за жената, която приличала на нея.

— Тук ли си, Пуласки? — измърмори кисело криминологът.

— Да, сър. Добре съм.

Виждаше се, че не е, но Райм бе успял да привлече вниманието му.

— Взе ли проби от трупа?

Младежът кимна:

— Бях със съдебния лекар. Заедно направихме огледа. Накарах го да сложи гумени ленти на обувките си.

За избягване на смесването при отпечатъците от обувки Райм бе въвел практиката при оглед на местопрестъпление всички да носят гумени ленти на краката си, дори когато бяха със специалните найлонови костюми с качулка, чиято цел беше да се предотврати замърсяването с косми, епителни клетки и други микроулики.

— Добре. — Райм погледна нетърпеливо картонените кутии. — Да започваме. Провалихме му плана. Сега може би е ядосан и търси нова жертва. Може би си купува билет за Мексико. И в двата случая трябва да действаме бързо.

Младият полицай отвори бележника си.

— Значи…

— Том, ела тук! Том, къде си, по дяволите?

— Ето ме, Линкълн. — Болногледачът влезе и се усмихна бодро на работодателя си. — Винаги съм готов да се отзова на такава учтива покана.

— Трябваш ни. Нова таблица.

— Така ли?

— Моля те.

— Не си искрен.

— Том.

— Добре, добре.

— Място на убийството на Майра Уайнбърг.

Болногледачът записа и застана готов с маркер в ръка.

Райм попита:

— Така, Пуласки. Доколкото разбрах, не е била в своя апартамент, така ли?

— Точно така, сър. Собствениците са на почивка, с кораб. Успях да се свържа с тях. Не са чували за Майра Уайнбърг. Леле, трябваше да ги чуете — бяха много разтревожени. Нямаха представа кой може да е убиецът. За да влезе, е счупил ключалката.

— Значи е знаел, че апартаментът е празен и няма аларма — намеси се Купър. — Интересно.

— Какво мислиш? — измърмори Селито. — Че предварително е избрал мястото?

— Кварталът беше съвсем пуст — добави Пуласки.

— Какво е правила жертвата според теб?

— Намерих колелото й навън. В джоба й имаше ключ, който ставаше за веригата.

— Карала е колело. Може би е знаел маршрута й и че ще мине оттам в определен час. Освен това отнякъде е научил, че собствениците ги няма и никой няма да го смущава… Добре, новобранец, разкажи ни какво намери. Том, бъди така добър да записваш.

— Прекалено се стараеш.

— Ха… Причина за смъртта? — обърна се Райм към Пуласки.

— Казах на доктора да ни изпратят доклада от аутопсията.

Селито се изсмя мрачно:

— А той какво каза?

— Нещо от рода на „Да, бе. Веднага." И още няколко неща.

— Още хляб трябва да ядеш, преди да започнеш да раздаваш такива заповеди. Но оценявам усилията ти. Каква е предварителната оценка?

Пуласки погледна записките си.

— Ударил я е няколко пъти по главата. За да я зашемети според патолога. — Замълча за момент, вероятно си спомни нараняванията, които бе получил преди няколко години. После продължи: — Причината за смъртта е удушаване. В очите и от вътрешната страна на клепачите има петехии… тоест миниатюрни кръвоизливчета…

— Знам какво са, новобранец.

— А, добре. Така. Освен това спукани вени по главата и лицето. Оръдието на убийството вероятно е това.

Показа около метър въже в един найлонов плик.

— Мел?

Купър взе плика, внимателно го отвори над лист бяла хартия и изтръска въжето. Огледа частиците, които бяха паднали, и взе проби от влакната.

— Какво е? — нетърпеливо попита Райм.

— Чакай да го изследвам.

Новобранецът отново се скри зад записките си.

— Колкото до изнасилването, било е вагинално и анално. След настъпване на смъртта според патолога.

— Някаква специална позиция на тялото?

— Не… но забелязах нещо особено, детективе. Всички нокти на жертвата бяха дълги, с изключение на един. Беше отрязан късо.

— Кръв?

— Да. Отрязан до живеца. — Пуласки замълча за миг. — Вероятно преди настъпване на смъртта.

„Значи 522 си пада малко садист" — помисли си Райм.

— Обича да причинява болка. Провери снимките от по-ранното изнасилване.

Младият полицай побърза да намери снимките. Прегледа ги и извади една. Присви очи.

— Вижте това, детективе. Да, и тук е отрязал един нокът. На същия пръст.

— Нашият човек събира трофеи. Това е полезна информация.

Пуласки кимна ентусиазирано:

— И забележете — от безименния пръст, където обикновено се носи брачната халка. Може би нещо от миналото му… Може би жена му го е изоставила, може би майка му го е тормозила или…

— Браво, Пуласки. Това ми напомня… забравихме нещо.

— Какво, сър?

— Провери ли хороскопа си тази сутрин, преди да започнем разследването?

— Моя…

— О, и кой ще хвърля бобовите зърна днес? Все забравям.

Селито се изкиска. Пуласки се изчерви.

Райм се сопна:

— Психологическите профили не ни вършат работа, фактът, че е взел нокът, е важен, защото сега знаем, че Пет-двайсет и две притежава ДНК, свързваща го с престъплението. Освен това, ако разберем какъв инструмент е използвал, за да вземе трофея, може би ще успеем да го намерим. Веществени доказателства, новобранец. Не психологически фантасмагории.

— Добре, детективе. Разбрах.

— Можеш да ми викаш „Линкълн".

— Да. Добре.

— Какво става с въжето, Мел?

Купър преглеждаше базата данни за различни видове влакна.

— Обикновено конопено въже. Продава се в хиляди магазини из цялата страна. — Погледна резултатите от химическия анализ. — Няма микроследи.

„Боклук" — помисли си Райм.

— Какво още, Пуласки? — попита Селито.

Младежът продължи по списъка. Жертвата била вързана с рибарска корда, която се врязала в кожата на ръцете й и станала причина за кървенето. Устата й била запушена с тиксо — разбира се, марка „Хоум Депоу", откъснато от рулото, което обект 522 бе хвърлил в кофата — назъбените краища съвпадаха идеално. До тялото имало два неразопаковани презерватива. Младият полицай ги показа в едно пликче. Марка „Троян Енз".

— А ето натривките.

Мел Купър взе пликчетата и изследва вагиналните и ректалните проби. Патоанатомът щеше да даде повече подробности, но още сега стана ясно, че сред различните вещества има лубрикант като използвания в презервативите. Никъде на местопрестъплението нямаше сперма.

Друга натривка — от пода, където Пуласки бе намерил отпечатък от маратонка — съдържаше следи от бира. Марката се оказа „Милър". Електростатичното копие на отпечатъка естествено беше от дясна маратонка „Шуър-трак", номер 47 — същата, която убиецът бе хвърлил в кофата.

— В къщата нямаше бира, нали? Провери ли в кухнята и килера? — попита Райм.

— Да, сър. Не намерих бира.

Лон Селито кимна замислено:

— Готов съм да заложа десет долара, че „Милър" е любимата бира на Леон.

— Не бих се обзаложил срещу теб, Лон. Какво още?

Пуласки вдигна найлоново пликче с кафява люспица, която намерил зад ухото на жертвата. Анализът показа, че е тютюн.

— Какво още, Мел?

Лабораторният специалист установи, че парчето е от нарязан на ситно тютюн, какъвто се използва в цигарите, но не беше от марка „Таритън". Линкълн Райм беше един от малкото непушачи в града, който не одобряваше забраните за пушене — тютюнът и пепелта бяха отлични улики. Купър не можа да определи марката. Предположи обаче, че понеже тютюнът е много изсъхнал, вероятно е стар.

— Майра пушела ли е? Или собствениците на къщата?

— Не намерих свидетелства за това. И направих онова, което винаги ни казвате да правим. Помирисах местопрестъплението, когато пристигнах. Не миришеше на дим.

— Хубаво. — Райм беше доволен от огледа дотук. — Какво е положението с пръстовите отпечатъци?

— Взех проби от отпечатъците на собствениците — от аптечката и нощното шкафче.

— Значи не си ме излъгал. Наистина си чел книгата ми.

В учебника си по криминология Райм изрично наблягаше колко е важно да се съберат контролни отпечатъци от местопрестъплението и обясняваше откъде е най-добре да се вземат.

— Да, сър.

— Доволен съм от теб. Даде ли приноса си за авторския ми хонорар?

— Взех я от брат ми.

Братът-близнак на Пуласки също беше полицай — в Шести участък в Гринидж Вилидж.

— Да се надяваме, че поне той е платил за нея.

Райм обясни, че повечето от отпечатъците, намерени в къщата, са от собствениците — личеше от контролните проби. Другите вероятно бяха от посетители, но не беше невъзможно обект 522 да е допуснал небрежност. Купър изпрати всички отпечатъци в Автоматизираната система за идентифициране на пръстови отпечатъци. Резултатите скоро щяха да се получат.

— Добре, кажи ми, Пуласки, какво е впечатлението ти от местопрестъплението?

Въпросът явно стъписа младежа.

— Впечатление ли?

— Това са дърветата — каза Райм, като посочи с очи пликчетата с улики. — Какво мислиш за гората?

Младият полицай се замисли.

— Е, хрумна ми нещо. Но е глупаво.

— Знаеш, че ако теорията ти е глупава, аз ще съм първият, който ще ти го каже.

— Ами, просто… когато отидох там, първото ми впечатление беше, че не е имало борба.

— В какъв смисъл?

— Ами, колелото й беше заключено на една улична лампа пред къщата. Като че ли го е оставила спокойно, не е подозирала опасност.

— Значи не я е отвлякъл на улицата.

— Да. За да се влезе в къщата, се минава през главната порта и дълга пътека. Тя е много тясна и е задръстена с всякакви неща, които собствениците са складирали навън: буркани и бутилки, спортни вещи, отпадъци за рециклиране, градински инструменти. Няма обаче нищо съборено. — Пуласки посочи друга снимка. — Но вижте вътре. Ето къде е започнала борбата. Масата и вазите. Точно до входната врата. — Добави по-тихо: — Изглежда, че се е съпротивлявала отчаяно.

Райм кимна:

— Добре. Извършителят я подмамва в къщата, убеждава я да влезе. Тя заключва велосипеда, минава по пътеката и влиза. Спира в антрето, разбира, че я е излъгал, и се опитва да избяга.

Замисли се.

— Значи е знаел достатъчно за Майра, за да спечели доверието й… Ами да, помислете. Той събира всякаква информация: знае имената на хората, знае какво купуват, кога отиват на почивка, дали имат аларма, откъде минават… Не е зле, новобранец. Вече знаем нещо конкретно за него.

Пуласки се опита да се усмихне.

Компютърът на Купър изпиука. Той погледна монитора и обяви:

— Няма съвпадения за отпечатъците. Нищо.

Райм сви рамене. Не се изненада.

— Това е най-интересното — че знае толкова много. Някой да се обади на Леон Уилямс. Да видим дали убиецът е бил прав за всички улики.

Селито проведе кратък разговор и действително: Уилямс носеше маратонки „Шуър-трак", номер 47, редовно купуваше презервативи „Троян Енз", имаше двайсеткилограмова рибарска корда, пиеше бира „Милър" и наскоро беше пазарувал тиксо и въже от „Хоум Депоу".

Райм погледна таблицата за по-старото изнасилване и забеляза, че там обект 522 е използвал презервативи „Дурекс" — защото Джоузеф Найтли е купувал такива.

Попита Уилямс по микрофона:

— Липсва ли някоя от маратонките ви?

— Не.

— Значи е купил нов чифт. Същата марка и същия номер, каквито носите — каза Селито. — Откъде е знаел това? Виждали ли сте наскоро някого в двора си, например да се навърта около колата или гаража ви? Или да е влизал крадец?

— Не, не е имало такова нещо. Сега съм без работа и през повечето време се грижа за къщата. Щях да забележа. Освен това кварталът не е от най-сигурните — имаме аларма. Винаги я включваме.

Райм му благодари и затвори.

Изви главата си назад и погледна таблицата. Започна да диктува на Том:

МЯСТО НА УБИЙСТВОТО НА МАЙРА УАЙНБЪРГ:

* Причина за смъртта: удушаване. Чака се доклад от патолога;

* По тялото няма осакатявания или белези, само нокътят на левия безименен пръст е отрязан, вероятно преди смъртта. Трофей?

* Лубрикант за презервативи „Троян Енз";

* Неразопаковани презервативи „Троян Енз" (2);

* Няма употребявани презервативи или телесни течности;

* Следи от бира „Милър" по пода (източник извън местопрестъплението);

* Корда, единична, 20-килограмова, обикновена;

* Еднометрово кафяво конопено въже;

* Тиксо на устата;

* Парченце от тютюн, стар, от неустановена марка;

* Отпечатък от маратонка „Шуър-трак", номер 47;

* Пръстови отпечатъци липсват.

— Нашият човек се е обадил на деветстотин и единайсет, нали? — попита Райм. — За да подаде сигнал за доджа.

— Да — отговори Селито.

— Провери обаждането. Какво е казал и как е звучал гласът му.

Детективът добави:

— Ще проверя и за предишните случаи. С братовчед ти, кражбата на монети и другото изнасилване.

— Да, добре. Не се бях сетил.

Селито телефонира в полицейската централа. Обажданията на номер деветстотин и единайсет се записваха и се пазеха определено време. Той поиска записите. След десет минути отново се свързаха с него. Записите от обажданията по случая с Артър и днешното убийство още бяха в системата. От централата ги изпратиха на електронната поща на Купър като аудиофайлове. Записите от по-ранните случаи се пазеха в архива на дискове. Можеха да минат дни, докато бъдат намерени, но от централата веднага изпратиха някого да ги поиска.

Когато аудиофайловете се получиха, Купър ги пусна. Мъжки глас твърдеше, че е чул писъци, и призоваваше полицаите да побързат. Описваше колите на заподозрените. Гласът на двата записа звучеше еднакво.

— Гласов отпечатък? — попита Купър. — Ако хванем заподозрян, можем да го сравним.

В полицейските среди гласовите отпечатъци се ползват с по-голям престиж от детектора на лъжата и в някои съдилища ги приемат за веществено доказателство. Райм обаче поклати глава.

— Заслушай се. Говори през кутия. Не чуваш ли?

„Кутия" е устройство, което изкривява гласа на обаждащия се. Той не звучи странно, като на Дарт Вейдър — тембърът е нормален, макар и малко глух. В много фирми за справки по телефона и в отделите за обслужване на клиенти използват тези устройства, за да уеднаквяват звученето на гласовете на служителите си.

Вратата се отвори и Амелия Сакс влезе в стаята. Носеше голям предмет под мишница. Отначало Райм не разбра какво е. Тя кимна, после погледна таблицата с уликите и каза на Пуласки:

— Изглежда, че добре си се справил.

— Благодаря.

Сега Райм забеляза, че носи книга.

— Какво е това, по дяволите?

— Подарък от нашия приятел доктора. Робърт Йоргенсен.

— За какво си я взела? За веществено доказателство?

— Трудно е да се каже. Имах странно преживяване — тази среща с него.

— В какъв смисъл „странно", Амелия? — попита Селито.

— Представи си Батман, Елвис и извънземните да са замесени в убийството на Кенеди. В такъв смисъл странно.

Пуласки се изсмя гръмко, с което си спечели изпепеляващия поглед на Райм.

14

Сакс разказа за откраднатата самоличност и съсипания живот на бившия лекар. За човека, който наричаше своето наказание Бог, а себе си — Йов.

Очевидно беше откачен („странен" беше твърде слабо), но дори да беше вярна само отчасти, историята му бе трогателна и будеше съчувствие. Един разбит живот и едно абсолютно безсмислено престъпление.

Сакс обаче привлече цялото внимание на Райм, когато каза:

— Йоргенсен твърди, че виновникът за всичко това го следи постоянно, откакто купил тази книга преди две години. Престъпникът като че ли знае за всичко, което той прави.

— Знае всичко — повтори Райм, като погледна таблиците с уликите. — Точно за това говорехме преди няколко минути. Получава за жертвите си всякаква информация, от която има нужда.

Накратко й разказа какво са научили досега

Сакс даде книгата на Мел Купър и му каза, че според Йоргенсен вътре имало устройство за следене.

— Устройство за следене? — изсмя се Райм. — Сигурно гледа прекалено много филми на Оливър Стоун… Добре, проверете я, ако искате. Но да не пренебрегваме истинските следи.

Сакс се обади в полицията в различните райони, където Йоргенсен е имал проблеми, но без особен успех. Наистина, ставаше дума за кражба на самоличност.

— …но — каза един полицай от Флорида — знаете ли колко често стават такива неща? Откриваме фалшив адрес и отиваме, но жилището е празно. Престъпникът е взел всички стоки, които е купил с парите на жертвата, и е отпрашил за Монтана или Тексас.

Повечето знаеха за Йоргенсен (наистина беше написал доста писма) и му съчувстваха, но никой нямаше конкретна информация за лицето (или лицата), което стоеше зад престъпленията, и не можеха да отделят необходимото време за разследване.

— Дори да имахме още сто човека на щат, пак нямаше да постигнем нищо.

След като затвори, Сакс обясни, че понеже обект 522 знае адреса на Йоргенсен, е помолила администратора на хотела да й телефонира веднага, ако някой се обади или дойде и разпитва за него. Обещала му, че няма да уведоми градската строителна инспекция, ако получи съдействие.

— Добър ход — отбеляза Райм. — Знаеше ли, че има нарушения?

— Не, докато не се съгласи да ни съдейства със скоростта на светлината.

Сакс се приближи до уликите, които Пуласки бе събрал в Сохо, и ги разгледа.

— Хрумва ли ти нещо, Амелия? — попита Селито.

Тя се втренчи в таблиците, чоплейки единия си нокът, докато се опитваше да осмисли тази разнородна смесица от улики.

— Откъде е взел това? — Сакс вдигна пликчето със снимката на Майра Уайнбърг. — Трябва да разберем.

Добро хрумване. Райм не се беше замислил откъде е взета снимката, бе предположил, че обект 522 я е намерил някъде в Интернет. Повече го интересуваше произходът на хартията.

На снимката Майра Уайнбърг стоеше до цъфнало дърво и гледаше усмихната в обектива. Държеше чаша за мартини с някаква розова течност.

Райм забеляза, че Пуласки също гледа снимката с тревожно изражение.

Просто… приличаше малко на Джени.

Снимката имаше ясна рамка, от дясната страна се виждаха чертички, напомнящи части от букви.

— Изтеглил я е от Мрежата — измърмори Райм. — За да излезе, че Леон Уилямс я е разучавал в Интернет.

— Може би ще го намерим по сайта, от който я е свалил — предложи Селито. — Как ще разберем откъде я е взел?

— Да пуснем търсене с името й в „Гугъл".

Купър опита и получи десетина резултата, няколко от които бяха за други жени на име Майра Уайнбърг. Сайтовете, свързани с жертвата, бяха все на професионални организации. Никоя от снимките обаче не приличаше на тази, която обект 522 бе отпечатал.

— Хрумна ми нещо — обяви Сакс. — Ще се обадя на компютърния ми специалист.

— Кой, онзи тип от „Компютърна престъпност"? — попита Селито.

— Не, някой по-добър.

Взе телефона и набра.

— Пами, здравей. Къде си?… Хубаво. Имам една задача за теб. Влез онлайн в чата. Ще говорим там.

Обърна се към Купър:

— Можеш ли да пуснеш уебкамерата, Мел?

Лабораторният специалист натисна няколко копчета и на екрана се появи стаята на Пам в дома на приемните й родители в Бруклин. След малко хубавото момиче седна пред компютъра. Образът бе леко изкривен от широкоъгълния обектив.

— Здравей, Пам.

— Здравейте, господин Купър — прозвуча напевният й глас от колонките.

— Дай на мен — каза Сакс и седна на мястото на Купър пред клавиатурата. — Мила, имаме една снимка и мислим, че е изтеглена от Интернет. Можеш ли да я погледнеш и да кажеш откъде може да е взета?

— Разбира се.

Сакс вдигна снимката пред камерата.

— Малко блести. Можеш ли да я извадиш от найлона?

Полицайката си сложи гумени ръкавици и внимателно извади листа. Отново го показа пред камерата.

— Така е по-добре. Да, снимката е от „Ауър уърлд".

— Какво е това?

— Ами, безплатен сайт за създаване на Лични страници. Като „Фейсбук" или „Май спейс". Голям хит е. Всички са се зарибили по него.

— Знаеш ли за тези сайтове, Райм? — попита Сакс.

Той кимна. Странно, но наскоро беше мислил затова.

В „Ню Йорк Таймс" бе прочел статия за сайтовете за контакти и виртуалните светове като „Секънд Лайф". С изненада бе научил, че някои хора прекарват повече време в компютърния свят, отколкото в реалния — във форуми, сайтове за запознанства и чатове. Тийнейджърите стояли вкъщи повече, отколкото, в който и да е друг период от американската история. По ирония благодарение на специален режим за раздвижване самият Райм стоеше по-малко на закрито и по-често излизаше навън. Границата между здравите и инвалидите се размиваше.

— Сигурна ли си, че е от този сайт? — обърна се Сакс към Пам.

— Да. Имат специална рамка. Ако се вгледаш, ще видиш, че не е права линия, а е съставена от миниатюрни глобуси като Земята.

Райм присви очи. Наистина, рамката беше точно каквато я описа момичето. Той отново се замисли, спомни си какво пишеше за „Ауър уърлд" в статията.

— Здравей, Пам… Сайтът има много регистрирани потребители, нали?

— О, здравейте, господин Райм. Да. Около трийсет-четирийсет милиона души. Чий е този свят?

— Свят? — не разбра Сакс.

— Така наричаме личните си страници — „светове". Коя е тази жена?

— Съжалявам, днес беше убита — с равен глас отговори Сакс. — Това е разследването, за което ти казах.

Райм не би издал пред детето, че става дума за убийство, но сега Сакс говореше — тя решаваше каква информация да даде и кое да премълчи.

— О, съжалявам.

Пам съчувстваше на жертвата, но явно не беше шокирана или ужасена от новината.

— Пам, може ли друг човек да проникне в твоя свят?

— Ами, човек трябва да се регистрира. Но ако не искаш да създаваш собствен свят или да качваш нова информация, можеш да влезеш само да огледаш.

— Значи човекът, който е отпечатал тази снимка, разбира от компютри.

— Да, предполагам. Само че не можеш да принтираш нищо.

— Как?

— Сайтът не позволява да принтираш или да сваляш снимки. Дори с командата за отпечатване от монитора. Системата има филтри — за защита от досадници. Не може да се кракне. Прилича на защитата на авторското право при четенето на книги онлайн.

— Как тогава е взел снимката? — попита Райм.

Пам се засмя:

— Ами, сигурно го е направил, както всички в училище правим, когато искаме снимката на някой готин пич или някоя шантаво татуирана мацка. Просто снимаш монитора с фотоапарат. Всички правят така.

— Аха — поклати глава Райм. — Не ми беше хрумнало.

— О, не се тревожете, господин Райм. Хората много често пропускат най-очевидния отговор.

Сакс погледна Райм, който се усмихна на това утешение.

— Добре, Пам. Благодаря. Ще ти се обадя по-късно.

— Чао!

— Да попълним профила на нашия човек — обърна се Райм към колегите си.

Сакс взе маркер и се приближи до бялата дъска.

ПРОФИЛ НА ОБЕКТ 522:

* Мъж;

* Вероятно пуши или живее/работи с пушач или около източник на тютюн;

* Има деца или живее/работи с деца или около играчки;

* Интересува се от изкуство, монети?

* Вероятно бял или цветнокож с бледа кожа;

* Среден на ръст;

* Силен — удушава жертвите;

* Има устройство за замаскиране на гласа;

* Вероятно разбира от компютри; познава „Ауър уърлд". Други сайтове за лични страници?

* Взема трофеи от жертвите. Садист?

* В къщата или където работи, има тъмно и влажно помещение.

ДЕЙСТВИТЕЛНИ УЛИКИ

* Прах;

* Стар картон;

* Косъм от коса на кукла, найлон BASF В35;

* Тютюн от цигари „Таритън";

* Стар тютюн, не от „Таритън", неизвестна марка;

* Спори от плесен Стахиботрис хартарум.

Райм преглеждаше подробностите, когато Мел Купър се изсмя:

— Виж ти, виж ти…

— Какво?

— Това е интересно.

— Бъди по-конкретен. Не ме интересува колко е интересно. Интересуват ме фактите.

— Все пак е интересно. — Лабораторният специалист оглеждаше разрязания гръб на книгата на Робърт Йоргенсен. — Мислеше, че докторът е луд, като говори за проследяващи устройства. Обаче знаете ли какво? Може би тук има нещо от филмите на Оливър Стоун — тук има вградено нещо. В гърба на книгата.

— Наистина ли? — Сакс поклати глава. — Мислех, че е откачил.

— Дай да видя — нареди Райм; любопитството му взе връх над скептицизма.

Купър освети книгата с ултравиолетови лъчи и насочи към нея малка камера с висока разделителна способност. Под корицата на гърба имаше миниатюрна правоъгълна пластинка от кръстосани нишки.

— Извади го.

Купър внимателно разряза гърба на книгата и извади пластмасова пластинка с дължина около два сантиметра, съдържаща нещо, наподобяващо интегрална схема. Имаше и поредица от числа и името на производителя: „ДМС Инкорпорейтид".

— Какво е това, по дяволите? — попита Селито. — Наистина ли е устройство за следене?

— Не виждам как може да работи. Няма батерия или друг източник на захранване.

— Мел, провери фирмата.

След бърза справка научиха, че фирмата е „Дейта Мениджмънт Системс", със седалище в околностите на Бостън. Един отдел се занимаваше с производството на тези малки устройства — известни като РЧИ (съкратено от радиочестотна идентификация).

— Слушал съм за тях — обади се Пуласки. — В едно предаване по Си Ен Ен.

— О, този незаменим източник на информация за криминалиста! — саркастично отбеляза Райм.

— За какво служи? — попита Сакс.

— Това е интересно.

— Пак интересно…

— По принцип това е програмируем чип, който се чете от специален радиоскенер. Няма нужда от батерии — антената улавя радиовълните и получава от тях достатъчно енергия, за да работи.

— Йоргенсен говореше, че за да ги изкараш от строя, трябва да се счупи антената — отбеляза Сакс. — Също, че някои могат да се унищожат в микровълновата. Но този… — посочи чипа —… не можел да го обезвреди. Поне така твърдеше.

Купър продължи:

— Производителите и търговците ги използват за инвентаризационен контрол. В скоро време всяка стока, продадена в САЩ, ще има индивидуален радиочестотен чип. Някои крупни търговски фирми вече го поставят като изискване, преди да поръчат големи количества от някой нов продукт.

Сакс се изсмя:

— Точно това ми разправяше Йоргенсен. Може би не е толкова откачен, колкото си мислех.

— Всеки продукт ли? — изненада се Райм.

— Да. Така магазините ще знаят къде са нещата от инвентаризационния им списък, какво количество имат от всеки продукт, кое се продава повече и кое — по-малко, кога да изнесат нова стока на щандовете, кога да направят нова поръчка от производителя. Авиокомпаниите ги използват, за да следят багажа, без да се налага да сканират баркодовете. Има ги също в кредитните карти, шофьорските книжки, служебните карти.

— Йоргенсен поиска да види служебната ми карта. Разгледа я много внимателно. Може би от това се интересуваше най-много.

— Чиповете се използват навсякъде — продължи Купър.

— В картите за намаление към супермаркетите, в картите за редовни клиенти на авиокомпаниите, в картите за бързо плащане на магистралите.

Сакс кимна към таблиците на уликите:

— Помисли, Райм. Според Йоргенсен този човек, когото нарича Бог, знаел всичко за живота му. Достатъчно, за да открадне самоличността му, да купува неща на негово име, да взема заеми, да си изважда кредитни карти, да го открива, където и да се крие.

Райм почувства възбудата от набиращото скорост разследване.

— Обект Пет-двайсет и две знае достатъчно за жертвите си, за да ги накара да го допуснат до себе си, да проникне през защитите им. Знае достатъчно за изкупителните жертви, за да подхвърли улики, които отговарят на нещо в дома им.

— Да — добави Селито, — и знае къде ще са в часа на убийството, за да нямат алиби.

Сакс погледна миниатюрния чип.

— Йоргенсен каза, че животът му започнал да се разпада, след като купил тази книга.

— Откъде я е купил? Някаква разписка или етикет за цена, Мел?

— Не. Ако е имало, той ги е отрязал.

— Обади се на Йоргенсен. Доведете го тук.

Сакс извади телефона си и позвъни в хотела, където преди по-малко от час бе говорила с бившия лекар. Намръщи се:

— Вече?

„Това не е добре" — помисли си Райм.

— Тръгнал е — каза тя, след като затвори. — Но знам къде ще отиде.

Извади листче и отново телефонира. Проведе кратък разговор, затвори и въздъхна. Йоргенсен не се беше нанесъл в този хотел, дори не се беше обадил да резервира стая.

— Имаш ли номера на мобилния му телефон?

— Няма мобилен. Няма им доверие. Дадох му обаче моя номер. Ако имаме късмет, ще се обади. — Сакс се приближи до миниатюрното устройство. — Мел, отрежи антената.

— Какво?

— Йоргенсен каза, че сега, след като книгата е у нас, ние също сме заразени. Отрежи я.

Купър сви рамене и погледна Райм, който смяташе идеята за абсурдна. Амелия Сакс обаче не се плашеше лесно, затова той кимна:

— Добре, отрежи я. Само отбележи в картона за съхранение на вещественото доказателство: „Устройство — обезвредено".

Изразът обикновено се използваше за взривни устройства и огнестрелни оръжия.

Райм загуби интерес към радиочестотния чип. Вдигна очи към колегите си.

— Добре. След като не можем да се свържем с него, да помислим… Хайде, хора. Давайте смело. Искам предположения! Имаме престъпник, който събира всякаква информация за хората. Как? Той знае всичко за невинните хора, които уличава за своите престъпления. Рибарска корда, кухненски ножове, пяна за бръснене, изкуствен тор, презервативи, тиксо, въже, бира. Има най-малко четирима убити и четирима обвинени. Не може да следи всички, не прониква в домовете им.

— Може би работи в някой хипермаркет — предположи Купър.

— Да, Леон е купил част от нещата в „Хоум Депоу"… но там не продават презервативи и чиле.

— Може би Пет-двайсет и две работи за някоя фирма за кредитни карти — намеси се Пуласки. — Така вижда какво купуват хората.

— Добро предположение, новобранец. Но жертвите сигурно са платили в брой за някои неща.

Неочаквано Том направи по-добро предположение. Извади ключовете си.

— Мел спомена картите за намаление. — Показа няколко малки пластмасови карти на ключодържателя си, една от „Ей анд Пи" и една от „Фууд Емпориъм". — Показвам картата пред четящото устройство и получавам намаление. Дори да платя в брой, в магазина пак знаят какво съм купил.

— Добре — похвали го Райм. — Но с какво ни помага това? Жертвите са пазарували в десетина различни магазини.

— Аха.

Райм погледна Сакс, която гледаше таблиците и леко се усмихваше.

— Мисля, че се досещам — заяви тя.

— Какво? — попита Райм, като очакваше да чуе находчиво обяснение, свързано с някой основен принцип от криминалистиката.

— Обувките — каза тя. — Отговорът е в обувките.

15

— Той не знае просто какво по принцип купуват хората — обясни тя. — Знае точно какво купуват. Виж три от престъпленията. Случаят с братовчед ти, убийството на Майра Уайнбърг и кражбата на монети. Пет-двайсет и две не е знаел просто какъв модел обувки носи изкупителната жертва. Знаел е номера.

— Добре. Разбери откъде Леон Уилямс и Артър са си купили обувките.

След кратък разговор с Джуди Райм и после с Уилямс узнаха, че обувките са били купени с пощенска поръчка — едните по каталог, другите по Интернет, но и двата чифта директно от производителя.

— Добре — каза Райм, — да изберем едната фирма, да се обадим и да разберем как стават поръчките. Изберете ези или тура.

Хвърлиха монета и „Шуър-трак" спечелиха. Четири телефонни обаждания бяха достатъчни, за да се свържат с някого от ръководството — президента и изпълнителен директор на фирмата.

Като фон се чуваше плискане на вода и детски смях.

— Престъпление ли? — неуверено попита бизнесменът.

— Не е свързано пряко с вас — успокои го Райм. — Един от вашите продукти е веществено доказателство.

— Да не е нещо като онзи тип, който се опита да взриви самолет с бомба, скрита в обувката му?

Човекът замълча, сякаш се опасяваше да не е нарушил закона за държавната тайна с това изявление.

Райм му обясни ситуацията — как убиецът събира лични данни за жертвите, включително подробности за обувките „Шуър-трак", „Олтън" на Артър Райм или „Бас" в третия случай.

— Снабдявате ли магазини за продажби на дребно?

— Не. Продаваме само по Интернет.

— Обменяте ли информация с конкурентите си? Информация за клиентите?

Бизнесменът замълча.

— Ало? — нетърпеливо изръмжа Райм.

— О, не можем да обменяме информация. Това би било нарушение на противотръстовото законодателство.

— Добре, как тогава някой се е добрал до информация за клиентите на „Шуър-трак"?

— Това е сложен въпрос.

Райм се намръщи.

— Господине, този човек е убиец и изнасилвач — намеси се Сакс. — Хрумва ли ви нещо, което би могло да обясни как е получил данните за клиентите ви?

— Не.

Лон Селито избоботи:

— Тогава ще вземем съдебна заповед и ще проучим архива ви.

Не беше най-деликатният подход, който Райм би избрал, но свърши работа.

— Чакайте, чакайте, чакайте — запелтечи бизнесменът.

— Май ми хрумна нещо.

— Какво? — сопна се Селито.

— Може би той… добре, ако има информация от различни фирми, може би я е получил от някоя мина за данни.

— Какво е това? — попита Райм.

Бизнесменът замълча, явно се изненада.

— Не знаете ли за тях?

Райм завъртя очи:

— Не. Какво представляват?

— Името е показателно. Това са статистически фирми, които анализират данните за потребителите, покупките им, къщите им, кредитните им карти, платежоспособността им, всичко за тях. Анализират информацията и я продават. Така помагат на фирмите да следят пазара, да намират нови клиенти, да провеждат директен маркетинг и планови рекламни кампании. Такива неща.

Всичко за тях…

„Може би има още нещо" — помисли си Райм и попита:

— Събират ли информация от радиочестотните чипове?

— Разбира се. Това е един от големите източници на информация.

— Коя мина за данни използва вашата фирма?

— О, не знам. Няколко — сдържано отговори бизнесменът.

— Спешно трябва да научим — каза Сакс, която избра да играе ролята на доброто ченге, като противоположност на Селито. — Не искаме да пострадат още хора. Този човек е много опасен.

Бизнесменът въздъхна примирено:

— Ами, мисля, че главната е ССД. Тя е от големите. Но ако мислите, че някой от служителите им е замесен в престъпленията… невъзможно. Те са най-почтените хора на света. Освен това има система за сигурност, има…

— Къде е централата им? — прекъсна го Сакс.

Пак колебание. „Хайде, казвай, по дяволите!" — помисли си Райм.

— В Ню Йорк.

Ловният район на Пет-двайсет и две. Криминалистът и Сакс се спогледаха. Той се усмихна. Това изглеждаше обнадеждаващо.

— Има ли други, които работят в района?

— Не. „Аксиом", „Експериан" и „Чойспойнт" — другите големи в тази област — не са в района. Но повярвайте ми, не е възможно някой в ССД да е замесен. Готов съм да се закълна.

— Какво означава ССД? — попита Райм.

— „Стратеджик Системс Дейтакорп".

— Имате ли контакти с някого там?

— С никого конкретно — бързо отговори бизнесменът; прекалено бързо.

— Наистина ли?

— Ами, има няколко търговски представители, с които контактуваме. В момента не си спомням имената им. Мога да проверя, ако искате.

— Кой управлява фирмата?

Пак пауза.

— Ами, сигурно Андрю Стърлинг. Той е основател на компанията и управителен директор. Вижте, гарантирам, че никой там не върши нищо незаконно. Невъзможно е.

Райм осъзна нещо: Човекът се страхуваше. И не от полицията. Страхуваше се от ССД.

— Какво ви притеснява?

— Ами… Просто без тях не можем да функционираме — призна бизнесменът. — Партньори сме.

Тонът му подсказваше друга дума: „зависими".

— Ще бъдем дискретни — обеща Сакс.

— Благодаря. Много ви благодаря.

В гласа му прозвуча облекчение.

Амелия учтиво му благодари за съдействието, при което Селито завъртя очи.

Райм прекъсна връзката.

— Мини за данни? Някой чувал ли е такова нещо?

— Не знам за ССД — отбеляза Том, — но съм чувал за мините за данни. Това е бизнесът на двайсет и първи век.

Райм погледна таблицата на уликите.

— Значи, ако работи за ССД или за някого от клиентите им, нашият извършител може да открие всичко, което му трябва, за да знае какви улики да подхвърли: пяна за бръснене, въже, презервативи, рибарска корда… — Изведнъж му хрумна още нещо. — Шефът на фирмата за обувки каза, че продават данните за директен маркетинг.

Артър беше получил рекламни брошури за картините на Прескът, спомняте ли си? Пет-двайсет и две е научил за това от списъците за директен маркетинг. Може би Алис Сандърсън също е била в такъв списък.

— Вижте снимките от местопрестъплението! — възкликна Сакс.

Приближи се до белите дъски и посочи няколко снимки от случая с кражбата на монети. На масата и по пода имаше рекламни писма.

— Сър? — намеси се плахо Пуласки. — Детектив Купър спомена картите за бързо плащане на магистралите. Ако ССД събира и тези данни, убиецът е можел да разбере кога братовчед ви е в града и кога си тръгва за вкъщи.

— Бога ми — измърмори Селито, — ако това е вярно, този тип е измислил дяволски ефикасен метод на действие.

— Провери тази мина за данни, Мел. Пусни търсене в Интернет. Искам да знам със сигурност дали ССД са единствената такава фирма в района.

След като натисна няколко клавиша, техникът измърмори:

— Хъм. Получих над двайсет милиона резултата за „миниране на данни".

— Двайсет милиона!

През следващите няколко часа Купър постепенно стесни параметрите на търсенето до основните фирми за събиране на лични данни в страната — около половин дузина. Записа на компютъра си стотици страници с информация от сайтовете им. Сравни списъците на клиентите на различните мини за данни с продуктите, използвани от обект 522 за подхвърлени улики, и установи, че ССД вероятно е единственият източник на информация. Освен това фирмата беше единствената със седалище в Ню Йорк.

— Ако искаш — каза Купър, — мога да отворя рекламната им брошура.

— О, искам, Мел. Дай да я видим.

Сакс седна до Райм и двамата загледаха екрана, където се появи Интернет страницата на ССД. В горния край видяха емблемата на фирмата — наблюдателна кула с прозорец, от който излизаха светли лъчи.

СТРАТЕДЖИК СИСТЕМС ДЕЙТАКО РП

Прозорецът на вашите възможности

Знанието е власт… Най-ценната стока на XXI век е информацията и ССД е водеща сред фирмите, които използват знанието, за да ви помагат да разработвате стратегии, да определяте целите си и да структурирате решения, адекватни на хилядите предизвикателства, с които се сблъсквате в съвременния свят. С повече от 4000 клиенти в САЩ и чужбина ССД определя стандартите в тази индустрия. Тя е най-големият доставчик на знание на земята.

ДАННИТЕ

„Инър-съркъл" е най-голямата частна база данни в света и съдържа важна информация за 280 милиона американци и 130 милиона граждани на други страни. „Инър-съркъл" се съхранява в нашата Масивна паралелна компютърна мрежа (МПКМ), най-мощната търговска компютърна система в света.

Понастоящем „Инър-съркъл" съдържа над 500 петабайта информация — което се равнява на трилиони страници с данни — и ние очакваме системата скоро да достигне един ексабайт данни, количество, толкова огромно, че само Пет ексабайта биха били достатъчни за записването на всяка дума, изречена от всички хора, съществували някога на Земята!

Ние имаме купища лична и общественодостъпна информация: телефонни номера, адреси, регистрационни номера на коли, номера на разрешителни, данни за покупки и предпочитания, данни за пътувания, административна и медицинска информация, данни за кредити и доходи и много, много още. Ние ви предоставяме тези данни със скоростта на светлината в достъпна и лесна за използване форма, уникално обработени за специфичните ви нужди.

„Инър-съркъл" расте със стотици хиляди файлове дневно.

ИНСТРУМЕНТИТЕ

* „Уочтауър ДБМ", най-усъвършенстваната система за управление на бази данни в света. Вашият партньор в стратегическото планиране, „Уочтауър" ви помага да набележите целите си, извлича най-съществените данни от „Инърсъркъл" и представя печелившата стратегия направо на бюрото ви денонощно чрез хипербързите ни и свръхсигурни сървъри. „Уочтауър" покрива и надвишава стандартите, които „Сикуъл" затвърди преди няколко години.

* „Екс-пектейшън" е програма за прогнозиране на поведението, която се основава на най-новите технологии за изкуствен интелект и компютърно моделиране. Производители, фирми за услуги, търговци… Искате да знаете как се развива пазарът ви и какво клиентите ви ще искат в бъдеще? Значи това е вашият продукт. Служители на реда, внимание! С „Екс-пектейшън" можете да предвиждате къде и кога ще бъдат извършени престъпления и нещо по-важно, кой е най-вероятният извършител.

* ФОРТ (Програма за откриване на скрити връзки) е уникален и революционен продукт, който анализира милиони на пръв поглед несвързани факти и открива връзки, които човек не е в състояние да забележи. Ако сте търговска фирма, която иска да научи повече за пазара (или за конкуренцията) или законозащитна организация, изправена пред трудно разследване, ФОРТ ще ви помогне!

* „Консюмър Чойс" е софтуер за наблюдение, който ви позволява да определите с точност реакцията на потребителите към рекламните и маркетинговите кампании и как приемат идеите за нови продукти. Забравете за субективните социологически проучвания. С помощта на биометричното наблюдение можете да събирате и анализирате истинските мисли и чувства на клиентите си за бъдещите им планове — често без дори да подозират, че ги наблюдавате!

* Софтуер за обработване на информация „Хъб Овървю". Този лесен за използване продукт ви позволява да контролирате всяка база данни във вашата организация — и при подходящи условия, в архивите на други фирми.

* „Сейфгард", софтуер и услуги за охрана и проверка на самоличността. Страхувате се от терористични заплахи, отвличане, индустриален шпионаж или кражба на клиенти? „Сейфгард" ще охранява фирмата ви, за да можете спокойно да се съсредоточите върху основното в бизнеса ви. Тази услуга ви е осигурена от водещите компании за проверка на самоличност, охрана и анализ на съмнителни вещества, обслужващи фирми и държавни организации по целия свят. Отделът за фирмена безопасност на ССД е седалище и на лидера в биометричния хардуер и софтуер — „Байочек".

* „Нано кюър", медицински софтуер и услуги. Добре дошли в света на интелигентните микробиологични системи за диагноза и лечение на заболявания. С помощта на дипломирани лекари нашите нанотехнолози намират решения за най-често срещаните здравословни проблеми на съвременния човек. Следене за генетични проблеми, определяне на риска от смъртоносни болести, разработване на чипове за следене развитието и лечението на хронични заболявания — нашият медицински отдел работи за създаване на едно здраво общество.

* „Он-траял", системи и услуги за юридическа защита. От жалби за некачествени продукти до искове по антитръстовото законодателство, „Он-траял" канализира управлението на документацията ви и съхранението на веществени доказателства.

* „Пъблик шуър", законозащитен софтуер. Това е СИСТЕМАТА за структуриране и управление на криминалните и свързаните с тях архиви на международно, федерално, щатско и местно ниво. Чрез „Пъблик шуър" данните могат да се теглят от офиси, патрулни коли, преносими компютри или мобилни телефони секунди след подаване на заявката, помагайки на детективите да правят светкавични разкрития и увеличавайки подготвеността и сигурността на оперативните служители.

* „Едю сърв", софтуер и услуги за обучение. Управлението на образованието е жизненоважно за едно успешно общество. „Едю сърв" помага на училищните съвети и преподавателите от всички нива на системата да използват ефикасно ресурсите си и да гарантират най-доброто образование за всеки изхарчен долар.

Райм се изсмя смаяно:

— Ако Пет-двайсет и две има достъп до цялата тази информация… е, този човек знае всичко!

— Чуйте това — каза Мел Купър. — Пуснах търсене за фирмите, които са собственост на ССД. Познай коя е една от тях.

— Ще пробвам с инициалите, каквото и да означават: ДМС. Производителите на радиочестотния чип в книгата. Прав ли съм?

— Да. Позна.

Настъпи мълчание. Райм забеляза, че всички в стаята са се втренчили в блестящата емблема на ССД на монитора.

— Добре — измърмори Селито, загледан в таблицата. — Какво ще правим сега?

— Наблюдение? — предложи Пуласки.

— Звучи разумно — съгласи се Селито. — Ще се обадя в Отдела за наблюдение и ще изпратя няколко екипа.

Райм го погледна насмешливо:

— Ще следиш фирмата? С какво? Това са стотици служители. — Поклати глава. — Знаеш ли за бръснача на Окам, Лон?

— Какъв, по дяволите, е този Окам? Някой бръснар?

— Философ. Бръсначът е метафора — да отрежеш безсмислените подробности от обяснението за дадено явление. Според неговата теория, ако има много възможни обяснения, вярното винаги е най-простото.

— Добре. Каква е твоята проста теория, Райм? — попита Сакс.

— Мисля, че утре сутринта с Пуласки трябва да посетите ССД.

— И какво да направим?

Райм сви рамене:

— Попитайте дали убиецът е някой от служителите им.

16

Най-сетне у дома.

Затварям вратата.

Заключвам се от света.

Поемам си дълбоко въздух, оставям раницата на дивана, отивам в кухнята и изпивам чаша чиста вода. В момента нямам нужда от стимуланти.

Безпокойството отново намалява.

Къщата е хубава. От предвоенния период, огромна (трябва да е такава при моя начин на живот, с моите колекции). Не беше лесно да намеря идеалния дом. Отне ми доста време. Но ето ме сега тук, почти незабележим. Да бъдеш невидим в Ню Йорк е скандално лесно. Какъв прекрасен град! Тук обичайният начин на съществуване е „вън от обсег". Тук трябва нарочно да се стараеш, ако искаш да те забележат. Много шестнайсетични го правят, разбира се. Е, всякакви глупаци има по света.

Въпреки това, забележете, външният вид е важен. Холът на къщата ми е обзаведен семпло и с вкус (скандинавски стил). Не приемам много посетители, но тук трябва да поддържаш фасада на нормален човек. Трябва да функционираш в реалния свят. Ако не го правиш, шестнайсетичните започват да се питат какво става, дали не си различен от това, което изглеждаш.

Съвсем скоро може да се появи някой да тършува в Килера ти, да ти отнеме всичко ценно. Всичко, което си събрал с толкова труд.

Всичко.

А това е най-лошото, което може да ти се случи.

Затова трябва да държиш Килера си в тайна. Да криеш съкровищата си зад завеси и кепенци, а да показваш само другата страна на живота си, светлата половина на Луната. За да останеш вън от обсег, трябва да имаш втори живот. Да направиш каквото правя аз — да поддържаш тази фалшива модерна патина на нормалност чиста и подредена, дори ако това стърже по нервите ти като нокти по стиропор.

Трябва да имаш нормална къща. Защото всеки има.

Трябва да поддържаш приятелски отношения с околните. Защото така правят всички.

Трябва от време на време да излизаш с жени, да ги сваляш.

Защото и това всички го правят. Независимо че жената не те възбужда толкова, колкото ако я подмамиш в спалнята й — с усмивка и сладки приказки: „ние като че ли сме родени един за друг, виж колко много общи неща имаме" — с диктофон и нож в джоба.

Спускам щорите и отивам в дъното на хола.

Леле, страхотно място… Изглежда по-голямо, отколкото отвън.

Да, странно как се получава така, а?

Я, каква е тази врата? Къде води?

О, това ли? Килер. Склад. Нищо интересно. Искаш ли вино?

Е, точно това скрито помещение, Деби, Сандра, Сюзан, Бренда, е мястото, където отивам сега. Моят истински дом. Моят Килер, така го наричам. Моята съкровищница — това най-защитено място във всеки средновековен замък — светилището в самото му сърце. Когато всичко друго падне, кралят и семейството му се затварят в съкровищницата.

Влизам в моята през тази магическа врата. Всъщност това е истински килер и вътре ще видите дрехи на закачалки и кутии от обувки. Но ако ги разбутате, отзад ще се покаже втора врата. През нея се влиза в останалата част от къщата, която е много по-голяма, отколкото подсказва ужасяващият шведски минимализъм на фасадата.

Моят Килер…

Влизам, заключвам вратата след себе си и запалвам лампата.

Опитвам се да се отпусна. Но след днешния ден, след провала, трудно се отърсвам от безпокойството.

Не е добре, не е добре, не е…

Настанявам се на стола пред бюрото си, включвам компютъра и се заглеждам в картината на Прескът пред мен, любезно предоставена ми от Алис 3895. Какво майсторство. Очите на хората са възхитителни. Прескът ги е изобразил всеки с различно изражение. Вижда се, че са кръвни родственици, лицата им си приличат в определено отношение. В същото време са различни, сякаш всеки представя различен аспект от семейния живот: щастие, тревога, гняв, недоумение, власт, подчинение.

Точно това е семейството.

Предполагам.

Отварям раницата и изваждам съкровищата, с които се сдобих днес. Празен спрей, комплект моливи, старо ренде. Защо са ги изхвърлили? Изваждам и вещите, които ще използвам през следващите няколко седмици: няколко одобрени молби за издаване на кредитни карти, които някой безотговорно е изхвърлил, ваучери, сметки за телефон… Глупаци, това ми беше мисълта.

Има още един предмет за колекцията ми, разбира се, но ще извадя диктофона по-късно. Не е онова, което би могло да бъде, защото сподавените писъци на Майра 9834 трябваше да бъдат заглушени от тиксото, с което запуших устата й — притеснявах се да не я чуе някой минувач. Е, не всичко в една колекция може да бъда световен шедьовър — тривиалните неща също са необходими, за да може уникалното да изпъкне.

Влизам в Килера и оставям съкровищата на полагащите им се места.

Изглежда по-голяма, отколкото отвън…

Към днешна дата имам 7403 вестника, 3234 списания („Нешънал Джеографик" е гвоздеят на колекцията, разбира се), 4235 кибрита… и без да споменавам бройката, закачалки, кухненски прибори, кутии за храна, бутилки от безалкохолни, празни кутии от зърнени храни, ножици, самобръсначки, обувалки, копчета, кутийки за ръкавели, гребени, ръчни часовници, дрехи, инструменти, все още използваеми или отдавна излезли от употреба. Грамофонни плочи с цветни и черно-бели обложки. Бутилки, играчки, буркани, свещи и свещници, купички за бонбони, оръжия. И така нататък, и така нататък.

Килерът се състои от (как иначе?) шестнайсет галерии, като в музей, съдържащи всякакви неща — от весели играчки (макар че Хауди Дууди е доста страшничък) до неща, които аз ценя, но повечето хора биха намерили за неприятни. Кичури от коса, отрязани нокти и няколко мумифицирани спомена от различни транзакции. Като от този следобед. Слагам нокътя на Майра 9834 на видно място. И макар че при други обстоятелства това би ми доставило достатъчно удоволствие, за да се възбудя отново, сега моментът е мрачен и похабен.

Страшно ги мразя…

С трепереща ръка затварям кутията от пури. За момента не изпитвам удоволствие от съкровищата си.

Мразя, мразя, мразя…

Връщам се на компютъра и размишлявам: Може би няма опасност. Може би някаква странна серия от съвпадения ги е завела в къщата на Леон 6832.

Но не мога да рискувам.

Проблемът: Рискът да загубя съкровищата си не ми дава спокойствие.

Решението: Да продължа онова, което започнах в Бруклин. Да се боря. Да премахна заплахата.

Това, което повечето шестнайсетични, включително преследвачите ми, не разбират и което ги поставя в особено неравностойно положение спрямо мен, е следното: Аз вярвам в неизменната истина, че в този живот няма абсолютно нищо морално недопустимо. Защото знам, че има вечно съществуване, напълно, независимо от тези торби от кожа и органи, в които временно сме натъпкани. Имам доказателство: Само погледнете купищата данни за живота си, които започват да се натрупват още от раждането. Те са неизменни, съхраняват се на хиляди места, дублират се, архивират се, невидими и неунищожими. След като тялото ви изчезне, каквато е съдбата на всички тела, данните остават завинаги.

Ако това не е безсмъртната душа, не знам какво друго.

17

В спалнята беше тихо.

Райм бе освободил Том да прекара неделната вечер с Питър Ходинс, дългогодишния му партньор. Криминалистът много тормозеше болногледача. Не можеше да се сдържи и понякога съжаляваше за поведението си. От време на време обаче се опитваше да компенсира и когато Амелия Сакс останеше с него, както тази вечер, отпращаше Том. Младежът имаше нужда от повече личен живот извън тази къща и грижите за този сприхав стар инвалид.

Райм чу тропане от банята. Шумът на жена, приготвяща се за леглото. Звън на стъкло и отваряне на пластмасови капачки, съскане на аерозол, шуртене на вода, аромати, проникващи във влажния въздух.

Харесваше тези моменти. Караха го да си спомня живота в голямото Преди.

Това на свой ред го накара да си представи снимките долу в лабораторията. До тази на Линкълн със спортен екип имаше друга, черно-бяла. Беше на двама слабички младежи, около двайсетте, облечени с костюми. Стояха един до друг и ръцете им висяха изпънати, сякаш се колебаеха дали да се прегърнат.

Бащата и чичото на Райм.

Той често си мислеше за чичо Хенри. За баща си — не толкова. Така беше открай време. О, нямаше нищо срещу Теди Райм. По-младият от двамата братя бе просто твърде сдържан и срамежлив. Харесваше монотонната си работа с определено работно време, обичаше да чете и го правеше всяка вечер, изтегнат на големия изтъркан фотьойл, докато жена му Ан шиеше или гледаше телевизия. Теди се интересуваше от история, особено от периода на Американската гражданска война, което Райм предполагаше, че е било и причината да му дадат това име.

Момчето се разбираше добре с баща си, макар че Райм си спомняше много случаи на неловко мълчание, когато останеха сами. Онова, което те тревожи, обикновено ти прави по-силно впечатление. Онова, което те предизвиква, те кара да се чувстваш жив. Теди никога не правеше нещо, което да го разтревожи или предизвика.

Чичо Хенри обаче го правеше. Постоянно.

Не можеше да останеш с него в една стая за повече от няколко минути, без вниманието му да се фокусира върху теб като прожектор. Започваше с шеги, любопитни факти, клюки. И въпросите — някои от искрено любопитство, но повечето, зададени, с цел да те предизвика. Ох, как обожаваше интелектуалните спорове. Можеше да те смути, да те накара да се изчервиш, да те ядоса. Но също така те караше да се гордееш с редките комплименти, които правеше, когато знаеше, че си ги заслужил. От устата на чичо Хенри никога не можеше да чуеш незаслужена похвала или необосновано насърчение.

— Близо си. Помисли по-внимателно. Можеш. Когато е направил великите си открития, Айнщайн е бил съвсем малко по-голям от тебе.

Ако се справиш, вдигнатите в знак на одобрение вежди можеха да се сравняват със спечелване на наградата на Научния панаир в Уестингхаус. Твърде често обаче аргументите ти се оказваха слаби, предположенията ти — погрешни, критиката ти — плод на емоция, фактите — изкривени… Целта му обаче никога не беше да покаже превъзходството си над теб, а да ти покаже истината, да ти помогне да разбереш как се стига до нея. След като разбиеше доводите ти на пух и прах, той правеше всичко, за да разбереш защо.

Разбра ли къде грешиш? Изчисли температурата въз основа на неправилни предположения. Точно така! Хайде сега да се обадим на няколко телефона — да съберем тайфата и да отидем да гледаме „Уайт Сокс" в събота. Искам да излапам един голям хотдог на стадиона, а през октомври в Комиски Парк със сигурност няма да намерим никакви.

Линкълн обичаше интелектуалните дуели, често ходеше до Хайд Парк, за да слуша семинарите на чичо си или да присъства на срещите на неофициалните дискусионни групи в университета. Правеше го много по-често от Артър, който обикновено беше зает с други неща.

Ако все още беше жив, чичо му можеше да влезе в лабораторията на Райм и без да обръща внимание на неподвижното му тяло, да посочи апарата за газова хроматография и да изръмжи: „Защо още си губиш времето с тези глупости?" Щеше да разгледа таблиците на уликите и да започне да го разпитва как води разследването на случая „Пет-двайсет и две".

Да, но логично ли е този човек да се държи така? Обясними още веднъж с какво разполагаш.

Райм се замисли още веднъж за вечерта, която си беше спомнил по-рано: събирането за Бъдни вечер в годината, когато завършваше гимназия, в къщата на чичо му в Еванстън. Там бяха Хенри и Пола с децата им Робърт, Артър и Мари; Теди и Ан с Линкълн; няколко други лели, чичовци и братовчеди. Някой и друг съсед.

През по-голямата част от вечерта Линкълн и Артър играха билярд на долния етаж, като обсъждаха плановете си за следващата есен и колежа. Линкълн искаше да учи в Масачузетс, Артър също смяташе да кандидатства там.

И двамата бяха сигурни, че ще ги приемат, и обсъждаха дали да вземат обща стая в общежитието или да наемат цял апартамент някъде в града (ергенска бърлога или квартира за примамване на мацки).

После семейството се събра около голямата маса в столовата на чичо му. Вълните на езерото Мичиган се плискаха отвън, вятърът свиреше в голите сиви клони в задния двор. Хенри зае председателското място, както сядаше пред студентите си, властен и бдителен, с лека усмивка и стрелкащи се очи, следящ всички разговори наоколо. Разказваше вицове и разпитваше гостите за живота им. Интересуваше се от всичко, любопитстваше и понякога се опитваше да манипулира.

— Хайде, Мари, разкажи за стипендията си в Джорджтаун. Мисля, че всички сме на мнение, че ще бъде идеално за теб. Пък и Джери ще може да ти гостува през почивните дни с онази лъскава нова кола. Между другото, кога е срокът за записване? Струва ми се, че беше скоро.

Избягвайки погледа му, свитото момиче отговори, че покрай Коледа и последните изпити не е имала време да подготви документите. Скоро обаче щяла да го направи. Със сигурност.

Тайната цел на Хенри беше да накара дъщеря си да поеме ангажимент пред свидетели, независимо че щеше да живее далеч от годеника си още шест месеца.

Райм винаги бе смятал, че чичо му е можел да стане отличен адвокат или политик.

След като раздигаха остатъците от пуйката и пая с кайма и сервираха коняка, кафето и чая, Хенри покани всички в хола, при внушителната елха, бумтящата камина и строгия портрет на дядо му — с три докторски титли и професор в Харвард. Време беше за състезание.

Хенри задаваше научен въпрос и който отговореше пръв, печелеше точка. Тримата с най-висок резултат щяха да получат награди, избрани от Хенри и грижливо опаковани от Пола.

Усещаше се напрежение (винаги го имаше, когато Хенри командваше) и всички приемаха много сериозно състезанието. Бащата на Линкълн отговори на доста въпроси по химия. Ако задачата беше математическа, майка му, учителка по математика, даваше отговора още преди Хенри да е довършил условието. Основните конкуренти за първите места обаче бяха братовчедите Робърт, Мари, Линкълн, Артър и годеникът на Мари.

Към края, около осем часа, състезателите буквално седяха на ръба на столовете си. Резултатът се променяше с всеки въпрос. Дланите се потяха. По часовника на Пола, която засичаше времето, до края оставаха само няколко минути. Линкълн отговори на три въпроса един след друг и излезе напред. Мари завърши втора, Артър — трети.

Сред ръкоплясканията Линкълн се поклони театрално и прие голямата награда на чичо си. Още помнеше изненадата си, когато разви тъмнозелената хартия — вътре имаше прозрачна пластмасова кутия с двусантиметрово кубче от бетон. Наградата обаче не беше шега. Това бе парче от стадиона „Стаг фийлд" при Чикагския университет, където е проведена първата контролирана верижна ядрена реакция под ръководството на съименника на братовчед му, Артър Комптън, и Енрико Ферми. Хенри явно бе взел парчето след разрушаването на стадиона през петдесетте години. Линкълн много се трогна от наградата с такава историческа стойност и остана доволен, че е играл сериозно. Все още пазеше парчето в кашон в мазето.

Младият Линкълн обаче нямаше време да се наслаждава на наградата.

По-късно тази вечер имаше среща с Адриана.

Както семейството му, красивата червенокоса гимнастичка неочаквано бе изплувала в спомените му днес.

Адриана Валеска — второ поколение американка с полско потекло — работеше в кандидатстудентския консултационен кабинет в гимназията му. По-рано през изминалата година, когато отиде да подаде някаква молба при нея, той бе забелязал на бюрото й една доста изтъркана книга — романа „Чужденец в чужда страна" от Хайнлайн. В продължение на цял час след това обсъждаха книгата, по много въпроси бяха на едно мнение, за други спориха, докато Линкълн не осъзна, че е пропуснал часа по химия. Нямаше значение. Имаше по-важни неща.

Тя беше висока, стройна, носеше шини, които не си личаха, и фигурата й бе примамлива въпреки дебелия пуловер и клошираните дънки. Усмивката й беше ту пламенна, ту съблазнителна. Скоро започнаха да излизат — и за двамата това бе първата сериозна връзка. Ходеха на спортните състезания, от които единият от двамата се интересуваше, посещаваха експозицията на Торн в Художествената галерия, джазклубове в Стария град и от време на време се усамотяваха на задната седалка на нейния шевролет „Монца", която всъщност не приличаше на никаква седалка и затова бе точно това, което им трябваше. Адриана живееше близо до дома му, поне по маратонските стандарти на Линкълн, но и дума не можеше да става да ходи пеша (не можеше да й се появи потен), затова, когато можеше, той вземаше колата на баща си и отиваше при нея.

Можеха да говорят с часове. Както чичо му Хенри, Ади го провокираше.

Да, имаше и трудности. След година той щеше да отиде в колеж в Бостън, а тя — в Сан Диего да учи биология и да работи в зоологическата градина. Това обаче бяха само дребни усложнения, а Линкълн Райм — както сега, така и тогава — не приемаше усложненията за оправдания.

После — след нещастието и след като се разведе с Блейн — Райм често се питаше какво би станало, ако с Адриана бяха останали заедно. Всъщност през онази коледна нощ той почти се престраши да й предложи брак. Хрумна му да й подари не пръстен, а „един по-различен камък" — наградата от състезанието на чичо му.

Не се престраши заради времето. Докато седяха хванати за ръце на една пейка, от тихото нощно небе самоубийствено започнаха да се сипят снежинки и за броени минути косите и дрехите им се покриха с мокра бяла пелена. Тя се прибра и Линкълн побърза да си тръгне, преди пътищата да станат непроходими. Цяла нощ лежа с пластмасовата кутийка с бетонното парче до себе си и упражнява речта си, с която щеше да поиска ръката на Адриана.

Така и не го направи. Обстоятелствата ги разделиха, привидно незначителни събития ги изпратиха в различни посоки, като невидими атоми, разделени завинаги в огромното пространство на един стадион.

Всичко можеше да бъде различно…

Райм видя Сакс да разресва дългата си червена коса. Погледа я за известно време, доволен, че е останала тази нощ — беше по-радостен от обикновено. Двамата не бяха неразделни. Тъй като бяха силно независими хора, често предпочитаха да прекарват времето си сами. Тази нощ обаче Райм искаше тя да е до него. Когато се наслаждаваше на тялото й до неговото, рядкото чувство — с тези части от тялото си, които бяха способни на това — бе още по-неповторимо.

Любовта му към нея бе едно от нещата, които го мотивираха да спазва режима на физически упражнения — на компютризираната пътека за бягане и велоергометъра. Ако медицинската наука преминеше бариерите на сегашните си възможности — ако му позволеше отново да ходи — мускулите му щяха да са готови. Той обмисляше отново да се подложи на операция, която можеше да подобри състоянието му. Все още в експериментален стадий и свързана с много неясноти, тя беше известна като периферно нервно пренасочване — метод, за който от години се говореше, но малкото извършени опити не бяха дали положителни резултати. Наскоро обаче чуждестранни лекари извършваха такива операции с известен успех въпреки скептицизма на американската медицинска общност. Процедурата включваше хирургично свързване на нерви над мястото на травмата с нерви под нея. Като обиколен път около отнесен от порой мост.

Успешните операции бяха проведени главно при пациенти с по-леки увреждания от тези на Райм, но резултатите бяха впечатляващи: възстановяване на контрола над пикочния мехур, раздвижване на крайниците, дори прохождане. Последното не можеше да се очаква при него, но разговорите с японския лекар, който беше въвел метода, и негов колега от престижна университетска болница му бяха вдъхнали надежда, че състоянието му може да се подобри. Може би да възстанови сетивността и някои движения на ръцете, контрол над уринирането.

И способността да прави секс.

Паралитиците, дори с пълна парализа, са напълно способни да правят секс. Ако стимулът е съзнателен — например да видят мъж или жена, които им харесват — сигналът не може да се предаде по увредения гръбначен мозък. Тялото обаче е гениална машина и разполага с магическа система от нерви, които функционират под мястото на травмата. Достатъчен е малък локален стимул и дори най-тежко парализираният мъж може да прави любов.

Лампата в банята изгасна. Сакс се приближи и се настани до него в леглото, което още преди години бе обявила за най-удобното на света.

— Мислех си… — започна той, но тя запуши устата му със страстна целувка.

— Какво каза? — попита тя, като плъзна устни по брадичката и после по врата му.

— Забравих.

Той погали ухото й с устни и усети, че завивката се смъква от тялото му. Струваше й известно усилие — Том оправяше леглото като войник за сутрешна проверка. Скоро обаче Райм видя чаршафите смачкани на топка в краката му. Фланелката на Сакс също отиде при тях.

Тя отново го целуна и той впи устни в нейните.

В този момент телефонът й иззвъня.

— Ммм — прошепна тя. — Нищо не чух.

След четири позвънявания благословената гласова поща се включи. Но след малко телефонът отново зазвъня.

— Може да е майка ти — отбеляза Райм.

Роуз Сакс имаше проблеми със сърцето. Прогнозата на лекарите беше добра, но наскоро бе получила усложнения.

Сакс въздъхна и отвори телефона. Дисплеят освети телата им с бледа синкава светлина. Тя погледна името на обаждащия се.

— Това е Пам. По-добре да отговоря.

— Разбира се.

— Ало, здравей. Какво става?

Докато слушаше какво казва Амелия, Райм се досети, че нещо не е наред.

— Добре… Да… У Линкълн съм. Искаш ли да дойдеш? — Сакс го погледна и той кимна. — Добре, скъпа. Не, не сме легнали.

Затвори телефона.

— Какво има?

— Не знам. Не каза. Само, че Дан и Инид имали неочаквани посетители тази нощ. Затова по-големите деца трябвало да спят в една стая. Трябвало да излезе. И не иска да стои сама в апартамента ми.

— Нямам нищо против. Знаеш.

Сакс отново легна и енергично започна да изучва тялото му с уста.

— Направих сметката — прошепна. — Трябва да си приготви раницата, да изкара колата си от гаража… ще дойде след около четирийсет и пет минути. Имаме малко време.

Наведе се и пак го целуна.

В този момент звънецът иззвъня. От домофона се чу:

— Господин Райм? Амелия? Здравейте, аз съм Пам. Ще ми отворите ли?

Райм се изсмя:

— А може да се е обадила пред входната врата.

Сакс и Пам седяха в една от спалните на горния етаж.

Стаята беше запазена за момичето, когато поискаше да пренощува. На полицата стояха едно-две пренебрегнати плюшени животни (когато майка ти и вторият ти баща бягат от ФБР, играчките не са голяма утеха), но имаше неколкостотин книги и диска с музика, сателитно радио „Сириус" и аудиоуредба. Благодарение на Том винаги имаше достатъчно чисти анцузи, фланелки и чорапи. Също и маратонки — Пам обичаше да тича по двукилометровата алея около езерото в Сентрал Парк. Тичаше не само от любов към спорта, но и от вътрешна необходимост.

Сега момичето седеше на леглото и внимателно лакираше ноктите на краката си в златисто. Когато живееше с майка си, това й беше забранено, а също и да се гримира („от уважение към Исус", каквото и да означаваше това), и след като се измъкна от пленническия живот при крайнодесните, Пам бе направила известни промени във външния си вид — като този лак, яркочервените кичури и трите обици на ухото. Сакс се радваше, че не е изпаднала в крайности — ако някой имаше основание да се отдава на странни увлечения, това беше Памела Уилоуби.

Сакс седеше, свила босите си крака. Ветрецът носеше букет от пролетни аромати от Сентрал Парк: на слама, пръст, росни листа, газове от автомобилите. Сакс отпи глътка горещ шоколад.

— Ох!

Пам опита.

— Хубав е. Да, много е горещ.

Отново се зае с ноктите си. Изглеждаше разтревожена.

— Знаеш ли, че и те са важни в полицейската работа? — попита Сакс, като посочи.

— Краката ли? Пръстите?

— Да. Стъпалата и възглавничките на пръстите на краката.

— Кое им е важното?

— Те също оставят уникални отпечатъци, като пръстите на ръцете. Райм разкри един престъпник, защото беше ритал жертвата с боси крака. Веднъж обаче пропуснал и ритнал вратата. Там намериха отпечатъка.

— Яко. Трябва да напише още една книга.

— И аз се опитвам да го убедя… Та, какво става?

— Стюарт.

— Разкажи ми.

— Може би не трябваше да идвам. Глупаво е.

— Хайде, разказвай. Не забравяй, че съм полицай. Ще те принудя да ми кажеш.

— Ами, Емили се обади и ми се стори странно, че се обажда в неделя, защото никога не го прави. Говореше, сякаш не й се иска да ми каже, но после изплю камъчето. Каза, че днес видяла Стюарт с друго момиче. С едно момиче от училище. След мача. Пък на мен ми беше казал, че се прибира веднага вкъщи.

— Добре, какви са фактите? Може само да са си приказвали. В това няма нищо лошо.

— Тя каза, че не била сигурна, но такова, сторило й се, че я прегърнал, а като видял, че някой ги гледа, такова, тръгнали много бързо. Като че ли искал да се скрие. — Тя престана да лакира ноктите си. — Много, много го харесвам. Ще се побъркам, ако ме зареже.

Двете бяха ходили заедно на психолог и със съгласието на момичето Сакс бе говорила насаме със специалистката. Пам дълго щеше да се бори с посттравматичния стрес, не само от продължителния живот като пленница на побърканата си майка, а и от една случка, при която вторият й баща почти бе жертвал живота й, докато се опитваше да убие полицай. Случки като тази със Стюарт Евърет, колкото и незначителни да изглеждаха на повечето хора, оказваха огромно влияние върху съзнанието на момичето и можеха да имат непоправим ефект. Психоложката бе посъветвала Сакс да не засилва страховете на Пам, но и да не ги омаловажава. Да ги набележи и да се опита да ги анализира.

— Обсъждали ли сте дали да излизате с други хора?

— Той каза… е, преди месец каза, че не излиза с друга. Аз също не ходя с друг. Казах му.

— Някакви други сведения?

— Какви сведения?

— В смисъл, дали някоя от приятелките ти ти е казала нещо?

— Не.

— Познаваш ли някого от неговите приятели?

— Горе-долу. Но не толкова, че да ги питам за такива неща. Ще прозвучи кофти.

Сакс се усмихна:

— Значи с шпиони не става. Тогава трябва сама да го попиташ. Направо.

— Мислиш ли?

— Да, така мисля.

— Ами ако наистина излиза с друго момиче?

— Тогава трябва да се радваш, че е честен с теб. Това е добър знак. После ще го убедиш да я зареже.

Двете се засмяха.

— Ще му кажеш, че искаш да излизаш само с едно момче. — Майката в Сакс я накара да добави бързо: — Не говорим за брак, нито да живеете заедно. Само да бъдете гаджета.

Пам кимна:

— О, да, разбира се.

Успокоена, Сакс продължи:

— Ще му кажеш, че искаш да ходиш само с него. Но очакваш и той да излиза само с теб. Има нещо важно, което ви свързва, разбирате се, имате за какво да говорите, допадате си и не се виждате толкова често.

— Като теб и господин Райм.

— Да, точно така. Но ако той не иска, хубаво.

— Не, не е хубаво — намръщи се Пам.

— Чакай. Има още. Ще му кажеш, че ако излиза с други момичета, и ти ще ходиш с други момчета. Не може само той.

— Така е. Ама какво да правя, ако се съгласи?

Лицето на Пам посърна.

Сакс се засмя и поклати глава:

— Да, кофти е, когато не се хванат на блъфирането ти. Но не мисля, че ще се съгласи.

— Добре. Утре ще се видим след училище. Ще говоря с него.

— Обади ми се да кажеш какво е станало. — Сакс стана, взе шишенцето с лака и го затвори. — Сега легни да поспиш. Късно е.

— Ами ноктите ми? Не съм свършила.

— Не обувай сандали.

— Амелия?

Сакс спря на вратата.

— С господин Райм ще се ожените ли?

Сакс се усмихна и излезе.