Огърлицата и кратуната

ГЛАВА XXIIДвама души за трети път се срещат в гората;съдията Ди изневерява на принципите си

Щом навлезе в боровата гора, съдията Ди усети по гърба си топлите слънчеви лъчи. Разбра, че наближава пладне. Вдишвайки дълбоко свежия въздух, той си помисли, че това е истински благодат след напрегнатата, душна атмосфера в Крайречния дворец. Изпънал гърди и рамене, той с гордост осъзна, че все пак великият Драконов трон ще остане неопетнен от злостни клевети. Открай време в двореца е имало и ще има интриги, това е неизбежна слабост в управлението на толкова голяма страна. Но докато на върха властваше разумна и достойна личност, всичко останало щеше да върви добре. Той яздеше по пътя си, а копитата на коня му потъваха безшумно в гъстия покров от борови иглички.

Внезапно дръпна юздите: иззад завоя се показа Учителя с кратуната, прегърбен върху своето магаре, с патерици, положени напряко през седлото. От червения шнур на колана му висеше кратуната. Старецът също дръпна юздите и изгледа съдията изпод дебелите си вежди.

— Радвам се, че отново сте с обичайната си шапчица, магистрате. Знаех си, че някаква жълта хартийка със заврънкулка от червен туш не би могла да промени истинската ви природа. А вашата кратуна къде е?

— Оставих я в „Синята чапла“. Много се радвам, че успях още веднъж да ви срещна, преди да напусна Речния град, Учителю.

— Това е третият и последен път, магистрате. И човешкият живот като природата се развива на цикли. За някакъв миг моят и вашият път се сляха. Какво ново в двореца?

— Върнах огърлицата на дъщеря ви. Очаквам в най-скоро време да бъде обявен годежът й с полковник Кан. Кой сте вие всъщност, Учителю?

— По-скоро кой бях — отвърна рязко старецът. — След като вече сте узнали толкова много, защо да не ви кажа и това. Преди много години бях генерал. Когато потеглих на север за войната с татарите, оставих любимата си с бъдещото ни дете в утробата й. В последната битка ме раниха тежко. Убиха коня ми, той се свлече на земята и премаза краката ми. Станах пленник на варварите татари. В продължение на петнайсет изнурителни години им служих като най-презрян роб. Това ме накара да осъзная преходността на човешката слава и могъщество. Много пъти понечвах да се самоубия, но мисълта за любимата ме връщаше настойчиво към живота, колкото и жалък да бе той. Когато най-сетне успях да избягам и се завърнах в Китай, открих, че тя е вече покойница. Малко след като съм заминал на война, я взели за императорска наложница, а по-късно родила дъщеря. Моята дъщеря, както правилно сте отгатнали. Но я записали като дете на императора, понеже евнусите се страхували от наказание, задето пропуснали да се уверят в девствеността на новопостъпилата, преди да я вземат в харема. Това, магистрате, ме накара да прозра и преходността на човешката любов. Така станах странстващ монах, свързан с грешния свят само чрез една тънка нишка, грижата за щастието на дъщеря ми.

Той помълча, после неохотно добави:

— Наричаха ме Уян Пейхан.

Съдията Ди кимна замислено. Беше чувал за славния храбър генерал. Смъртта му на бойното поле бе опечалила целия народ. Това бе станало преди двайсет и пет години.

Старецът продължи:

— Една кратуна може да бъде полезна само когато е съвсем куха отвътре. Едва тогава изсъхналата й обвивка става годна за съд. Същото се отнася и за нас, хората, магистрате. Чак след като се изпразним от всички свои суетни надежди, дребнави желания и лелеяни заблуди, можем да служим на околните. Но и вие ще го осъзнаете вероятно с напредването на годините. Знаете ли, първия път, когато ви срещнах в гората, веднага ви разпознах, защото бях чувал, че двамата много сме си приличали. Тогава усетих цялата мощ на вашата личност. Тъй се случи, че кратуните, които носехме, създадоха първата връзка помежду ни и така установиха взаимоотношенията между пътуващия лечител и странстващия монах по съвсем естествен и ненатрапчив начин. И тъй, въпреки че съм убеден привърженик на ненамесата, реших, че в конкретния случай трябва да съдействам активно и на втората причинно-следствена връзка помежду ни. Затова посъветвах дъщеря си да ви извика. След това просто оставих нещата да следват естествения си ход. А сега е най-добре да ме забравите, магистрате. Докато някой ден отново изплувам в съзнанието ви. Защото, въпреки че за непосветените съм само едно бронзово огледало, в което най-много да си разбият главите, за мъдрите съм врата, през която винаги биха могли да влязат или да излязат.

Той цъкна с език и магарето отново потегли. Съдията остана загледан в отдалечаващата се фигура, докато тя напълно се изгуби между дърветата. После продължи за Речния град.

В приемната на „Синята чапла“ нямаше никой. Но той дочу гласове иззад декоративната решетка, затова я заобиколи и видя капитан Сю, който седеше зад писалището на съдържателя и енергично попълваше някакви книжа, като в същото време разговаряше с Папратова Клонка, изправена до стола му. Щом го зърна, Сю веднага скочи на крака.

— Тъкмо помагах на госпожица Папратова Клонка да се справи с този куп книжа, ваше превъзходителство — каза той с известно смущение. — Нали разбирате, трябва да се попълнят толкова много документи, затова помислих, че…

— Отлична идея. Искам да ви благодаря за оказаното доверие и за самоотвержената подкрепа, Сю. Съжалявам, че нямах време да обмисля някоя по-хитроумна система за вашите служби, с която да се предпазвате от нежелани посетители.

Капитанът изглеждаше озадачен.

— Разбира се, ваше превъзходителство. Искам да кажа — той се запъна, но после отривисто продължи: — Пристигнаха двамата ви помощници, ваше превъзходителство. Посъветвах ги да отседнат в „Деветте облака“. Ей, сега ще проверя!

И той изтича през приемната. Папратова Клонка изгледа студено съдията.

— Ех, и вие с вашите три съпруги! О, небеса, та като императорски пратеник сигурно разполагате с цял харем жени.

— Не съм пратеник, а най-обикновен окръжен съдия и наистина имам три съпруги — отвърна спокойно съдията. — Извинявай, че не можах по-рано да ти разкрия причината, поради която бях принуден да се представям за лекар.

На устните й отново засия усмивка.

— Както и да е, направихме с вас два чудесни излета по реката — каза девойката.

В това време се завърна капитан Сю.

— Там са, в приемната на „Деветте облака“, ваше превъзходителство.

— Ще вечерям отсреща заедно с тях, след това ще потеглим. Желая ви много щастие. И на двамата.

И той отново излезе на улицата.

В приемната на „Деветте облака“ дебелият собственик се бе облегнал на гишето с позеленяло лице. Той отправи към съдията укорителен поглед. Тогава гостът взе четчица и бързо му нахвърли рецепта. Побутна я към дебеланкото и рече:

— Това е безплатно. Вземайте лекарството след всяко ядене и се хранете често, но по малко. Избягвайте вино, тлъсти и лютиви ястия!

Завари Ма Жун и Цяо Тай в гостилницата. Седяха на една маса до витрината и чоплеха сушени семки от пъпеш. Двамата високи мъже скочиха на крака с широки усмивки на обгорелите от слънцето лица.

— Прекарахме два невероятни дни, ваше превъзходителство! Спахме в гората — извика възбудено Ма Жун. — Убихме два огромни глигана. А вие? Успешен ли беше риболовът?

— Не съвсем. Все пак хванах един чудесен костур.

Цяо Тай загрижено огледа умореното лице на съдията Ди. Реши, че началникът му се нуждае от едно силно питие. Но тъй като познаваше навиците му на въздържател, с колебание предложи:

— Какво ще кажете да пийнем по чашка-две? — и тъй като съдията кимна, Цяо Тай извика към келнера: — Две големи кани, от най-доброто!

Съдията седна до тях. После добави през рамо:

— Момче, нека да са три.