Окото господне

25.

20 ноември: 1:02 ч. местно време

Езерото Байкал, Русия

Стояха плътно един до друг на замръзналия фериботен кей. Въпреки ясното небе цареше пълен мрак. Нощта беше леденостудена в сравнение с Улан Батор, който се намираше само на около четиристотин и осемдесет километра на юг. Всички носеха канадки с обточени с кожа качулки и не се различаваха много от единствения местен жител, който също пътуваше за остров Олхон в този късен час.

До отдалечения на километър и половина остров иначе се стигаше с ферибот от крайезерното селце Сахюрта, но през зимата дотам пътуваше автобус.

Не че имаше мост.

Автобусът минаваше направо по леда. На повърхността на дълбокия проток явно се образуваше достатъчно дебела ледена покривка, за да издържа превозни средства. Грей дори виждаше следите от гуми по черния лед, покрит с навяван от вятъра сняг.

Рейчъл скептично оглеждаше пътя. Останалите също. Дори Ковалски се мусеше повече от обикновено.

— До гуша ми е дошло от пътувания по лед — измърмори здравенякът. — Случайно да сте чували, че се пука?

Пиърс не му обърна внимание и след като натовариха багажа, им даде знак да се качват.

Всички седнаха и шофьорът затвори вратата, превключи на скорост и потегли по леда. Пиърс изтри запотеното стъкло на прозореца и също не без известни опасения загледа навън. До януари цялото огромно езеро щеше да замръзне и ентусиазираните смелчаци можеха да го пресекат пеш от единия до другия бряг, но дотогава оставаше доста време и по повърхността навътре се виждаха вълни.

Грей беше прочел достатъчно материали за Байкал, за да знае, че езерото представлява истинско геологическо чудо, най-дълбокото езеро на планетата, образувано чрез запълване на пространството между тектонични плочи, които бавно се раздалечаваха и уголемяваха площта му. Някога Байкал щеше да стане нов океан.

Разбира се, ако планетата оцелееше дотогава.

Пиърс си погледна часовника. След като бяха кацнали в недалечния руски град Иркутск, той се чу с Пейнтър и научи за оставащото им по-малко време. Вече имаха само около дванайсет часа. В момента Монк сигурно излиташе от Улан Батор за Калифорния с д-р Шоу и Дънкан.

Докато неговата група търсеше кръста в Байкал, астрофизичката щеше да проучи жироскопното Око в лабораторията си и може би щеше да измисли някакво свое решение на проблема, но Грей щеше да е тяхната подсигуровка — ако наистина откриеше свещената реликва.

Ала и той, и д-р Шоу нямаха никакво време.

На нея й предстоеше почти осемчасов полет до Щатите, което влошаваше нещата още повече. Неговото положение не беше по-розово.

Не можеше да се заеме с издирването преди изгрев-слънце. Сега беше прекалено тъмно, за да направи каквото и да е. Нещо повече, нямаха конкретни указания откъде да започнат. В обраслата с елхови гори източна половина на острова — дълъг седемдесет и един и широк тринайсет километра — се издигаше стръмна планина, чийто най-висок връх се казваше Жима. В останалата част имаше пясъчни дюни, степи и горички от лиственица.

Търсенето щеше да е почти невъзможно дори денем просто защото нямаха представа къде може да е скрит кръстът.

Затова Вигор им предложи друг подход.

„Защо не попитаме някого?“

Населението на Олхон възлизаше на около хиляда и петстотин души, местни жители, наричани буряти, потомци на някогашните монголски заселници.

Монсиньор Верона използва ватиканските си връзки, за да уреди среща с техния върховен шаман. Ако някой знаеше тайните на острова, това трябваше да е главата на тази загадъчна религия, странна смесица от будизъм и култ към природата. Бурятите бяха известни с подозрителното си отношение към чужденците. Техните най-свещени места бяха забранени за жени. Дори самата среща с шаман беше нещо изключително.

Но как да спечелят доверието на този човек?

Грей смяташе, че е най-добре да свалят картите си на масата — или в техния случай, да покажат на шамана реликвите на Чингис хан. Надяваше се, че те ще изиграят ролята на ключ за тайните на неговия народ, които криеше островът.

В крайна сметка шаманът се съгласи да се срещне с тях, но едва по изгрев-слънце, за да се пречистели на утринната светлина преди да разговарят с него. И никакво убеждаване не успя да го накара да промени решението си.

„Толкова изгубени часове…“

Ала Пиърс трябваше да признае, че всички са уморени до смърт и се нуждаят от сън и почивка. А и дотогава Монк и неговите хора щяха да кацнат в Калифорния. Така и двете групи щяха да разполагат с около четири часа, за да намерят някакъв изход от надвисналата опасност.

„Да не насилваме нещата…“

Автобусът мина през някаква неравност и се раздруса. Ковалски, който седеше вкопчен в предната седалка със залепен за прозореца нос, се сепна.

— Какво е онова ей там, до оная дупка в леда?

Грей напрегна очи и видя как една тъмна фигура се плъзва от леда във водата, смутена от преминаването на автобуса.

— Спокойно, това е тюлен.

— Да бе, спокойно — изсумтя партньорът му. — Не можеш да вярваш на нещо, което се крие под леда.

Човекът явно имаше стара психическа травма, свързана с леда и откритите водни пространства. Пиърс не обърна внимание. Пък и скоро щяха да слязат на сушата.

Вигор се премести на свободната седалка до Грей и посочи през прозореца към тъмнеещия масив на острова.

— Виж онзи скален нос, който стърчи в езерото. На тукашния език се казва Хорин Ирги, Конската глава. Прилича на кон, който пие вода, нали? Според някои легенди по времето на Чингис хан тук дошли монголски воини, които отдали почит на това място, защото вярвали, че формата на носа е световно признание за техния владетел.

Пиърс впери очи в тъмния силует. Знаеше, че монголите високо са ценели конете си, и си спомни разказа на монсиньора за откриването на тунела на някогашния остров в Аралско море. Отворът му също имал форма на кон.

— Мислиш ли, че е добре да започнем търсенето от него?

— Съмнявам се — отвърна Вигор. — Този нос е едно от най-посещаваните места на Олхон. Ако там имаше нещо скрито, някой отдавна да го е намерил. Исках да кажа, че много места на този остров са свързани с митове за Чингис хан. Просто трябва да видим на кое от тях е гробницата му.

— Може шаманът да ни насочи.

— Ако знае нещо, ще е въпрос на елементарна колегиалност да го сподели с друг духовник — уморено се усмихна монсиньор Верона. — Не губи вяра, командир Пиърс. Ако кръстът е тук, ще го открием.

— Да, обаче дали ще го открием навреме?

Вигор бащински го потупа по коляното, върна се на мястото си и прегърна племенницата си, която продължаваше загрижено да го държи под око.

Автобусът със силно разтърсване напусна ледения път и излезе върху здрава скала, после пресече пясъчния насип и продължи по тясно шосе, минаващо по дългата ос на острова. Целта им се намираше приблизително в средата на цялото разстояние — най-голямото селище на Олхон. Срещата с шамана щеше да се проведе на едно свещено място наблизо.

След четирийсет и пет минути друсане из неравната кафява степ по западното крайбрежие най-после влязоха в сънливото село Хужир, живописно и спретнато, с дървени къщи, чиито покриви бяха покрити с мъх, а дворчетата и кошарите бяха опасани с ярко боядисани дъсчени огради. Селото се намираше на брега на заливче от западната страна на Олхон и предлагаше само възможности за пренощуване.

Грей беше избрал по-малката от двете хижи и тъй като през този сезон нямаше туристи, успя да я наеме цялата. И без това имаше само десетина стаи.

Автобусът ги спря точно пред нея — двуетажна сграда от дървени трупи с чудесен изглед към залива в далечината. Отзад имаше конюшня, а отстрани бяха паркирани няколко атевета, които очевидно се даваха под наем на гостите.

Всички се изсипаха навън и влязоха в хижата. Собствениците, възрастно семейство руснаци, ги посрещнаха с много поклони и жестикулиране, компенсиращи лошия им английски. Очакваха ги и бяха запалили каменната камина в малката гостна, приятно помещение с дъсчен под, меки фотьойли и дълга маса отстрани.

След дългото мразовито пътуване топлината им се стори почти задушаваща, но когато се регистрираха и оставиха багажа си в стаите, огънят инстинктивно привлече Грей и той протегна ръце към пламъците.

Вигор се отпусна на едно от креслата.

— Никъде не мърдам от тук.

„Легло“ — това беше единствената дума на Ковалски, след което той се заизкачва по стълбището; търкаше очите си като дете, на което отдавна му е време за лягане.

Неговият план допадаше и на Пиърс, който шумно се прозя.

— Извинявайте. Всички трябва да поспим колкото може повече. Ако искаме да се срещнем с шамана за пречистващия ритуал, ще се наложи да станем час-два преди изгрев-слънце.

— Поне вие, мъжете — кисело отбеляза Сейчан.

Поредната отстъпка, която бяха направили. Бурятите не допускаха жени на своите свещени места.

— Тогава ние със Сейчан ще си правим минерални бани, докато вие се размотавате на студа — заяви Рейчъл.

Но и тя изглеждаше недоволна и мрачно се взираше в тила на вуйчо си. Не искаше да изпуска Вигор от очи и дори се настани на съседния фотьойл пред камината.

След това се разотидоха по стаите си.

Докато се качваше по скърцащото дъсчено стълбище, Грей не можеше да се избави от измъчващото го лошо предчувствие. Кометата сияеше през прозореца на горната площадка. Ала той усещаше, че опасността е много по-близо, сякаш някой стъпваше върху гроба му.

Или върху чужд гроб.

Сейчан го следваше, без нито едно стъпало под краката й да изскърца.

3:03 ч.

Рейчъл се събуди паникьосана от пистолетен изстрел.

Беше заспала във фотьойла пред камината. Поредното шумно изпукване на горяща цепеница уталожи обзелия я страх. После си спомни къде е, погледна си часовника и видя колко е късно.

Изумена, Рейчъл се поизправи на стола.

— Защо още си буден, вуйчо Вигор? Минава три и след няколко часа трябва да тръгваш!

Той седеше от отсрещната страна на камината, разтворил местен пътеводител в скута си. Кацналите на носа му очила за четене отразяваха пламъците.

— Поспах в самолета на идване и след това подремнах в рейса — отвърна монсиньорът. — Още два часа сън и ще съм в идеална форма.

Племенницата му знаеше, че всичко това е лъжа, че не е затворил клепачи нито за миг — беше го наблюдавала по време на цялото пътуване. В момента челото му лъщеше от пот, която нямаше нищо общо с топлината на огъня. Пребледнялото му лице го потвърждаваше.

Неговото безсъние не се дължеше на възрастта. Нито дори на интереса към книгата в скута му. А на болките.

Рейчъл се надигна от креслото, приклекна до него и се притисна към краката му.

— Просто ми кажи — помоли го тя. Нямаше нужда от повече думи, за да я разбере.

Вигор тежко въздъхна и очите му едва забележимо потрепнаха. Той остави пътеводителя настрани и се вгледа в пламъците.

— Рак на панкреаса — прошепна вуйчо й засрамено — не защото е болен, а защото го е пазил в тайна.

— Колко?

— Поставиха ми диагнозата преди три месеца.

Рейчъл вдигна поглед към него, за да му покаже, че не го пита за това, и повтори:

— Колко?

— Остават ми още два месеца, най-много три.

Истината й донесе едновременно облекчение и ужас. След дългото неведение тя искаше да я чуе, нуждаеше се от нея, за да даде име на страха си. Ала сега, след като вече знаеше, вече не можеше да се защитава с лъжливи надежди.

Очите й се напълниха със сълзи.

Той протегна ръка и избърса сълзите й.

— Недей да плачеш. Ето затова не исках никой да научава. Изживях пълноценен живот.

— Можеше да ми кажеш.

— Имах нужда… — Вигор отново въздъхна. — Имах нужда от време, за да свикна.

И поклати глава, видимо раздразнен, че не е в състояние да го обясни по-добре.

Но Рейчъл го разбра и стисна коляното му. Вуйчо й първо трябваше да приеме мисълта за собствената си тленност, неизбежността на смъртта, преди да сподели истината с други.

Вигор й разказа подробностите. Като в повечето случаи с рак на панкреаса, болестта му се развивала незабележимо, без външни симптоми. Отначало го отдал на лошо храносмилане, а после вече било късно. Ракът пуснал метастази в стомаха и белите му дробове. Предпочел палиативно лечение, лекарства, които да облекчават болките му.

— Хубавото все пак е, че ще съм на крак почти до края — намери някаква утеха в мрака той.

— Аз ще съм до теб — обеща му Рейчъл.

— Добре, обаче не забравяй, че и ти трябва да живееш. — Монсиньор Верона посочи тялото си. — Това е нещо временно, малък дар преди истинската благодат. Но не го хвърляй на вятъра, не го оставяй в килера, за да го използваш в бъдеще. Вземи го с две ръце и живей сега, изживявай истински всеки свой ден.

Тя отпусна глава в скута му и раменете й затрепериха. Губеше битката си с мъката.

Вуйчо й я остави да си поплаче и нежно я погали по косата.

— Обичам те, Рейчъл. Ти си ми дъщеря, винаги си била. Благодарен съм, че имах възможност да прекарам живота си до теб.

Тя прегърна краката му. Искаше й се вечно да остане така, ала знаеше, че скоро ще трябва да го пусне.

„И аз те обичам“.

3:19 ч.

Сейчан лежеше в кревата и прехвърлила ръка върху очите си, се бореше със сълзите си. Беше чула всичко в гостната — стаята й се намираше точно отгоре. До ушите й стигаше и най-тихият шепот, усилен от акустиката на дървената сграда.

Нямаше намерение да подслушва, но гласовете им я бяха събудили.

Тя долови обичта в оскъдните думи на духовника.

„Ти си ми дъщеря…“

Истината я прободе в сърцето — че макар Вигор да не е баща на Рейчъл, двамата са успели да изградят семейство.

Докато слушаше, си представяше лицето на майка си, лице на чужда жена. Разделяше ги бездната на изтеклото време и преживяната трагедия. Вместо да се опитват да си върнат ролите на майка и дъщеря, дали не можеха да създадат нещо ново, да започнат като непознати, свързани от една и съща изгубена мечта за друго време? Можеха ли да раздухат онези изтлели въглени и да запалят нов огън?

В душата й започваше да мъждука надежда.

Сейчан се надигна на леглото. Знаеше, че вече няма да успее да заспи.

Съветът на Вигор продължаваше да кънти в ушите й.

„Това е нещо временно, малък дар преди истинската благодат. Но не го хвърляй на вятъра, не го оставяй в килера, за да го използваш в бъдеще. Вземи го с две ръце и живей сега…“

Сейчан стана и нахлузи широка риза върху голото си тяло. Боса, тя безшумно излезе в ледения коридор и след като откри, че неговата врата е отключена, тихо се вмъкна в топлия мрак.

В малката камина блещукаха въглени.

Сейчан отиде при леглото му, единично като в нейната стая, с меки пухени възглавници и дебел юрган, отметна единия край и се мушна отдолу до здравото му голо тяло.

Той се сепна и пръстите му стиснаха ръката й под рамото в желязна хватка, толкова силно, че щеше да й остане синина. Тлеещият огън се отрази в очите му.

— Сей…

Тя долепи показалец до устните му. Приключваше с приказките, с опитите си да изрази с думи онова, което изпитваха и двамата.

— Какво пра…

Сейчан замени пръста с устните си и така отговори на недозададения му въпрос.

„Живея“.

26.

20 ноември, 4:04 ч. местно време

Въздушното пространство над Тихия океан

Джейда рязко вдигна глава, събудена от друсането на самолета, попаднал във въздушна яма. Беше се унесла, докато работеше на отворения в скута й лаптоп и чакаше резултата от поредните изчисления.

— Свали си облегалката и поспи — посъветва я седящият до нея Дънкан. — Вземи пример от Монк.

И посочи с палец назад към третия пасажер, който хъркаше в тон със самолетните двигатели.

— Не бях задрямала — възрази младата жена и прикри прозявката си с юмрук. — Просто размишлявах.

— Нима? — Дънкан повдигна ръката си и Джейда видя, че пръстите на другата й ръка са вплетени в неговите. — Тогава може ли да те попитам за какво размишляваш?

Тя се изчерви и издърпа ръката си.

— Извинявай.

Рен се усмихна.

— Нямах нищо против.

Засрамена, Джейда погледна през илюминатора и видя облачна покривка, под която проблясваше водна повърхност. Часовникът на лаптопа й показваше, че са във въздуха от почти три часа.

— Току-що прелетяхме над Япония — осведоми я Дънкан. — След пет часа би трябвало да кацнем в Калифорния.

Тя огледа салона и си спомни за един друг луксозен самолет. Беше започнала това приключение в Лос Анджелис, откъдето замина за Вашингтон, после за Казахстан и Монголия, а сега се връщаше обратно на изходна позиция.

„Пътешествие около целия свят“.

В опит да го спаси.

Надяваше се това да не е прощалната й обиколка. Ако видяното от Дънкан през Окото бе вярно, заплахата бе надвиснала над цялата планета:

Погледът й попадна върху предмета на масата. Преди да напуснат Улан Батор беше поставила Окото в импровизиран Фарадеев кафез, кутия, увита в медни жици, която изолираше електромагнитното поле и защитаваше електрониката на самолета от неговите смущения. След като прокара дланите си отгоре, Дънкан потвърди, че излъчването вече е съвсем слабо, но естествено, кафезът нямаше въздействие върху квантовия ефект на Окото.

Това нямаше да е по силите на каквато и да е клетка от медни жици.

— Защо само аз виждам опустошенията през Окото? — попита Рен — беше забелязал какво гледа и бе отгатнал какво си мисли.

Зарадвана, че има с какво да разсее мислите си, Джейда сви рамене.

— Сигурно си чувствителен към квантовия ефект на Окото. Това ме кара да смятам, че случилото се с него се е отразило и на стъкления обектив на камерата на спътника и е позволило на картинния сензор да заснеме този поглед в близкото бъдеще, когато светлината е преминала през лещите.

— А аз?

— Както вече ти споменах, човешкото съзнание е разположено в квантовото поле. Кой знае защо, ти си по-чувствителен към квантовите промени в Окото. Може би защото сам си се направил такъв с тези магнити в пръстите ти… или просто си свръхчувствителен.

— Като свети Тома с неговия кръст.

— Възможно е, но не очаквай да ти викам свети Дънкан.

— Сигурна ли си? Харесва ми как звучи.

Лаптопът й тихо сигнализира и на дисплея се отвори нов прозорец. Това бяха последните данни от Центъра за космически и ракетни системи, пратени по сателитна връзка.

„Най-после…“

— Пак ли ще работиш? — попита Дънкан.

— Искам да проверя нещо.

Тя кликна върху прозореца и прегледа документите. Възнамеряваше да построи графика на траекторията на кометата и да проследи короната й от тъмна енергия. Нещо продължаваше да я гложди и тя се надяваше, че новата информация ще й помогне да разбере какво е.

Започна да въвежда информацията в програма за графики. Освен това искаше да сравни последните статистически данни и цифри с първите си изчисления, обясняващи характера на тъмната енергия. Уравненията й елегантно съчетаваха нейната теория за източника на тъмната енергия — анихилацията на виртуални частици в квантовата пяна на вселената — с породените от нея гравитационни сили. Тя разбираше, че това е същността на проблема. Можеше да я обобщи с една дума.

Привличане.

Виртуалните частици се привличаха помежду си и тъкмо енергията от тяхната анихилация придаваше на масата фундаменталната гравитационна сила. Тези слаби и силни ядрени взаимодействия притегляха електрони, протони и неутрони, за да се образуват атоми. Това караше луните да обикалят около планетите, слънчевите системи да кипят и галактиките да се въртят.

В хода на работата Джейда забеляза редица грешки в изчисленията на ЦКРС, предположения на главния физик, които не се потвърждаваха от най-новите данни. Сънят я напусна окончателно и в съзнанието й започна да се очертава ужасяващата истина.

„Сигурно греша… не може да е вярно!“

Пръстите й бясно затракаха по клавиатурата. Знаеше как да направи проверка.

— Какво има? — попита Дънкан.

Искаше й се да го каже на глас, да го сподели, ала се боеше, че ако го направи, някак си може да го превърне в реалност.

— Джейда?

Накрая младата жена се огъна.

— Физикът от ЦКРС, онзи, който е направил първите изчисления за настъпването на критичния момент… е сбъркал.

— Сигурна ли си? — Рен си погледна часовника. — Според него са ни оставали шестнайсет часа, което означава, че сега имаме още около девет.

— Сгрешил е. Неговите екстраполации са се базирали на факта, че гравитационните аномалии на кометата се увеличават право пропорционално на приближаването й към Земята.

— И къде е грешката?

— Не, това е вярно. — Тя отвори новата си графика. — Тук се вижда как короната от тъмна енергия се притегля от Земята с приближаването на кометата и обсегът й става все по-голям.

— Кривата на пространство-времето около Земята също реагира на този гравитационен ефект — продължи Джейда. — Тя е огъната навън, двете се привличат помежду си и постепенно образуват фунията, по която ще се изсипят астероидите.

— Щом физикът е прав, къде е проблемът?

— Той е допуснал грешка и новите данни го потвърждават.

— Каква грешка?

— Предположил е, че гравитационният ефект ще се увеличава геометрично. Аз обаче не смятам така. Според мен увеличението ще е експоненциално. — Тя се обърна към него. — С други думи, много по-бързо.

— Колко по-бързо?

— Трябва да проверя новите данни с моите уравнения, но засега бих казала, че имаме само пет часа до момента, в който астероидният удар ще стане неизбежен. А не девет.

— Това е почти половината от оставащото ни време! — Дънкан се отпусна назад, незабавно осъзнал проблема. — Ще имаме късмет, ако дотогава кацнем в Лос Анджелис.

— А като се имат предвид последните няколко дни, не бих разчитала на никакъв късмет.

4:14 ч.

„По дяволите…“

Буквално му се виеше свят.

Джейда беше настояла да запази спокойствие, докато потвърди предположението си, и сега въвеждаше информацията в аналитична програма, която бе разработила въз основа на своите уравнения.

Докато чакаше, Дънкан разтриваше слепоочията си.

— Защо този спътник трябваше да се разбие точно в Монголия? Защо не в тъпата Айова?! Губим безценно време, докато обикаляме половината свят!

Пръстите на Джейда замръзнаха над клавиатурата.

— Какво има? — попита той.

— Това е… ето какво ме глождеше. Каква съм глупачка! — Тя затвори очи. — Всичко се свежда до привличането.

— Какво искаш да кажеш?

Младата жена отново посочи графиката, показваща притеглянето на енергийната корона към планетата.

— Физикът от ЦКРС предполага, че енергията на кометата реагира на нещо на Земята. Напълно съм съгласна с него.

— Нали смяташе, че това може да е кръстът? — Дънкан повдигна вежди. — Защото е направен от къс от същата тази комета.

— Точно така. Двете, кометата и кръстът, най-вероятно са квантово сдвоени и се привличат помежду си, поне енергийно. Надявах се да открием кръста, за да проуча енергийното му поле или дори полето на Окото и да се опитам да наруша това сдвояване.

Той кимна. Теоретично звучеше логично.

— Тогава Земята нямаше да привлича енергията на кометата и пространство-времето около планетата нямаше на свой ред да се огъва навън.

— И нямаше да се образува фуния, която да предизвика страхотен астероиден удар.

„Блестящо, д-р Шоу!“

— Имам два въпроса — каза Дънкан. — Откъде си сигурна за това притегляне между кометата и кръста? И какво можеш да направиш, за да нарушиш сдвояването?

— Отговорът и на двата ти въпроса е един и същи. Пак ще цитирам Айнщайн: „Бог не си играе на зарове със света“.

Забеляза озадаченото му изражение и добави:

— Преди малко ти попита защо спътникът се е разбил точно в Монголия. Това е най-точният въпрос, който може да бъде зададен.

— Благодаря… — колебливо отвърна той.

— За да ти отговоря, ще задам друг въпрос. Къде смятаме, че е скрит кръстът?

— На остров в езерото Байкал, на около четиристотин и осемдесет километра северно… — И тогава разбра. Очите му се разшириха. — В световен мащаб това буквално е на две крачки от мястото, където се е разбил спътникът.

— И това не ти ли се струва невероятна случайност?

Рен кимна.

„Бог не си играе на зарове със света“.

Той впери очи в нея. Искаше му се да я целуне — повече от обикновено.

— Спътникът е паднал толкова близо, защото го е привлякла енергията на кръста.

— И как няма да го привлече? Нали е зареден с тъмната енергия на същата тази комета!

Дънкан пак погледна графиката, показваща засмукването на енергийното поле към Земята. Представи си сателита като безплътна енергия, видя как привличането на кръста го изкарва от орбита и го тегли към повърхността на планетата.

Ако беше вярно, това определено потвърждаваше теорията на Джейда за сдвояването, но не отговаряше на другия му въпрос.

Той отново се обърна към младата жена.

— Нали каза, че този факт обяснявал и как да бъде нарушено сдвояването?

Джейда се усмихна.

— Мислех, че е очевидно.

— Не и за мен.

— Трябва да довършим онова, което се е опитал да направи спътникът. Да обединим енергията на Окото с тази на кръста. Мисли за тях като за положително и отрицателно заредена частица. Сега техните противоположни заряди ги привличат…

— … а когато се обединят, ще се анулират взаимно.

— Точно така. Все едно да събереш материя и антиматерия, само че става дума за енергия. Експлозивната анихилация на двете противоположности би трябвало да наруши сдвояването.

На теория изглеждаше чудесно, но…

— Защо са противоположни? — попита Дънкан. — Каква е разликата между тях?

— Не забравяй, че и времето е измерение. Въпреки че са заредени с еднакво количество тъмна енергия, кръстът и Окото се отличават с два различни вида време. Двата противоположни края на една и съща ос — минало и настояще. Фактът, че са квантово сдвоени, означава, че се стремят да се превърнат в едно.

— Тоест трябва да се анихилират.

Тя кимна.

— Според мен това ще наруши сдвояването и ще прекрати притеглянето на кометното поле.

— Все пак остава основният въпрос — подсети я Дънкан. — Къде е кръстът.

— Не знам, но…

Компютърът отново сигнализира и я прекъсна, съобщавайки за изпълнението на поставената задача. Резултатът запримигва на екрана.

5,68 ч.

— … но ни остава ето толкова време да го открием.

— Джейда се обърна към него. — Знаеш какво трябва да направим.

Дънкан знаеше.

Изправи се, отиде при Монк и го събуди.

— Какво има?… — сънено попита партньорът му. — Да не стигнахме?

Рен се наведе над него.

— Трябва да обърнем самолета назад.

27.

20 ноември, 6:42 ч. местно време

Остров Олхон, Русия

Грей се събуди преди изгрев-слънце. Краката му бяха преплетени с чужди, към гърдите му се притискаше топла буза. Във въздуха още се усещаше ароматът на телата им, на тяхната страст. Лявата му ръка я прегръщаше през рамото, сякаш се боеше, че ще му се изплъзне, ще се превърне в призрак, в трескав сън.

Сейчан се протегна — сънливо движение, съдържащо намек за гъвкавата сила, скрита под нежната плът, — измърка доволно и звукът завибрира в костите му. После изви глава, отвори очи и в тях се отрази малкото светлина, проникваща в стаята. Кракът й се плъзна надолу, погали го и го разбуди окончателно.

Пиърс се пресегна и повдигна лицето й към своето. Устните им се докоснаха с обещание за…

Телефонът му високо зазвъня върху нощното шкафче, развали магията и им напомни за света извън това легло. Грей изпъшка, притисна я още по-силно към себе си, после я пусна и се претърколи към телефона, без да сваля едната си ръка от хълбока й.

— Кацнахме в Иркутск — осведоми го Монк. — Хванахме попътен вятър и стигнахме по-рано, отколкото очаквахме.

Приятелят му ги прекъсваше за втори път. Преди два часа му беше съобщил, че групата му ще се присъедини към тях.

— Ясно — лаконично отвърна Грей. — С други думи, сте на около два часа от нас.

Сейчан и Рейчъл щяха да изчакат Кокалис и неговите хора в хижата. Грей и другите щяха да научат каквото могат от шамана и да се върнат.

Грей си погледна часовника. Ако искаха да успеят за ритуала по посрещане на слънцето в осем часа, трябваше да тръгнат след четирийсет и пет минути.

Бързо приключи разговора, остави телефона на пода до леглото, плъзна длан към кръста на Сейчан и я притегли под себе си.

— Докъде бяхме…

След половин час двамата излязоха от стаята, след като току-що бяха взели душ. Сейчан беше само по дълга риза. Според него тя нямаше смисъл да носи нищо друго, но студеният коридор им напомни, че ги очакват отрицателни температури. Той я завъртя към себе си и я целуна, подпечатвайки обещанието си по-късно да продължат.

Тъкмо я пускаше, когато една от другите врати се отвори и в коридора се появи Рейчъл. В първия момент се смути, после засрамено наведе глава, обаче Грей забеляза усмивката й. Тя вече знаеше за колебливата му връзка със Сейчан, но сега виждаше, че нещата са понапреднали.

Рейчъл смотолеви „добро утро“ и тръгна към долния етаж, откъдето се разнасяше примамлив аромат на бекон и току-що сварено кафе.

След една последна целувка Грей прати Сейчан да се облече и се спусна по стълбището. Когато влезе в гостната, установи, че собствениците приемат включената в цената закуска съвсем сериозно. Бяха приготвили пищна трапеза: меки сирена, препечени филийки, къпини, варени яйца, дебели резени бекон, тлъсти наденички и различни видове печена и маринована риба от езерото.

Вигор седеше на масата и топлеше дланите си с чаша чай. Изглеждаше уморен и бледен, но тази сутрин излъчваше и странно удовлетворение. Рейчъл мина зад вуйчо си, целуна го по темето и си взе чиния.

Грей се присъедини към тях и Рейчъл му се усмихна и повдигна вежди, сякаш му казваше: „Най-после!“ Първоначалното й стъписване и срам очевидно се бяха заменили с добродушна закачка. Стори му се, че забелязва и нотки на съжаление, но навярно самолюбието му го караше малко да преувеличава нещата.

— Къде е Ковалски? — реши да смени темата той, въпреки че всъщност никой не беше казал нищо.

— Вече закуси и отиде да хвърли едно око на превозните ни средства — каза Вигор и кимна към вратата.

През един страничен прозорец Пиърс зърна в мрака бръснатата глава на партньора си — оглеждаше паркираните до хижата атевета, с които щяха да стигнат до малка пещера в най-отдалечения край на залива.

Грей лакомо се нахвърли върху храната, а монсиньор Верона почна да проверява сака с реликвите. Ковалски се върна и заедно с него в стаята нахлу студ. Изглежда, нямаше търпение да тръгнат.

— Готови ли сме? — попита Пиърс, след като лапна последните няколко къпини.

— Резервоарите са заредени догоре — докладва Ковалски. — Можем да потеглим веднага.

Сейчан слезе при тях и на минаване покрай Вигор леко стисна рамото му в безмълвна проява на разбиране. Жестът изглеждаше странно интимен — не толкова съчувствие, колкото подкрепа, — сякаш потвърждаваше нещо, известно единствено на нея.

Грей я погледна въпросително.

Тя седна и едва забележимо поклати глава, за да му покаже, че въпросът е личен.

Накрая Пиърс се изправи и помогна на Вигор да стане, после каза на Сейчан и Рейчъл:

— Оставяме ви да пазите крепостта. Монк и другите би трябвало да пристигнат малко преди девет. Няма да имаме много време да координираме действията си. Според доктор Шоу срокът ни се е оказал още по-кратък.

И им обясни за новите изчисления и идеята да съберат на едно място кръста и Окото.

— И всичко това трябва да стане преди десет часа, така ли? — негодуващо попита Вигор. — Изгревът е в осем, тоест имаме само два часа да занесем Окото при кръста.

— Тогава не е зле да накараме оня знахар веднага да ни каже каквото знае — заяви Ковалски.

— Ковалски е прав — призна Пиърс. — Но и островът не е чак толкова голям. Стига мястото да не е прекалено далече, можем да се справим.

Трябваше да се справят.

7:44 ч.

Увит в канадката си, за да се защити от жестокия студ, монсиньор Верона управляваше атевето си по песъчливата ивица сред листвениците. Земята беше осеяна с кафяви иглички и небето светлееше между голите клони на дърветата. Въпреки че слънцето още не се показваше над хоризонта, на изток вече розовееше.

Пътят им свърши при вдаден навътре в сушата участък от брега, покрит със сняг и обхванат в лед, който продължаваше доста навътре в залива. На места вълните го бяха разтрошили, превръщайки го във високи до коленете късове синьо стъкло.

В този ранен утринен час водата нататък изглеждаше индиговосиня. Беше толкова бистра, че можеше да се пие без страх от стомашни инфекции. Местните легенди твърдяха, че ако плуваш в езерото, ще удължиш живота си с пет години.

„Ех, да беше вярно — помисли си Вигор. — Щях да се гмурна въпреки студа“.

И все пак се радваше, че най-после е казал на Рейчъл истината за болестта си. Тези думи трябваше да бъдат изречени и той се чувстваше доволен, че е имал време да сподели с нея. Не се боеше от смъртта толкова, колкото съжаляваше за пропуснатите години, които можеше да остане с племенницата си: да я види омъжена и с деца, да се радва на щастието й.

Щеше да пропусне толкова много неща.

Но поне й призна колко много означава тя за него.

„Благодаря ти, Господи, за тази утеха“.

Пред него Ковалски рязко зави, явно решил да провери дали атевето ще се обърне. Верона поклати глава. Само младите бяха убедени в своето безсмъртие и безразсъдно предизвикваха смъртта. Възрастта постепенно изчерпваше тази самоувереност, ала най-добрите продължаваха да се борят с вятърни мелници въпреки помъдряването си — или може би тъкмо заради него, благодарни за всеки миг, живеещи пълноценно със съзнанието, че някой ден всичко ще свърши.

Стигнаха до брега и Грей намали, изравни се с Вигор, посочи напред към една висока скала, която стърчеше от леда и се издигаше към небето, и попита:

— Това ли е нос Бурхан?

Наричаха го и Скалата на шамана, дом на бурятските богове, известни като тенгрии, едно от десетте най-свещени места в цяла Азия.

Монсиньор Верона кимна и надвика духащия от езерото вятър:

— Ритуалната пещера е от отсрещната страна, гледа към водата. Там ще ни чака шаманът. В края на залива трябва да има тесен провлак, който води до скалата.

Грей увеличи скоростта, настигна Ковалски и го насочи към тясната ивица суша, която завършваше с бели скали, обрасли с червеникав мъх.

Там стоеше дребна фигура и охраняваше входа към носа — мършав млад мъж с дълъг овчи кожух, облечен върху син, пристегнат в кръста халат. На едното му рамо висеше тъпан. Той им даде знак да спрат и да угасят двигателите. Вигор знаеше, че в миналото гостите са увивали копитата на конете си в кожа, за да не смущават покоя на боговете.

— Казвам се Темур — представи се мъжът на лош английски и се поклони. — Ще ви заведа при старейшината Баян. Той ви очаква.

Докато се изкачат на скалата и влязат в малката пещера, монсиньор Верона се задъха. От двете страни на входа имаше каменни грамади, накичени с пъстри шалове и знаменца, които се вееха на силния вятър. Между тях стоеше на колене съсухрен старец на неопределима възраст. Можеше да е както на шейсет, така и на сто години. Беше облечен също като младежа, но носеше и висока островърха шапка. Хвърляше сухи хвойнови клонки в горящия пред него огън и димът лениво се стелеше в пещерата.

Тунелът зад него навлизаше дълбоко в носа, ала Вигор се съмняваше, че дори неговите ватикански препоръки ще им осигурят достъп там.

— Старейшината Баян иска да коленичите от двете му страни и да се обърнете с лице към езерото.

Грей им даде знак да се подчинят.

Монсиньорът коленичи от едната страна на шамана, приятелите му — от другата. Димът лютеше в ноздрите и очите, но имаше странно сладко ухание. Темур бавно заудря тъпана си и шаманът започна да напява молитви, като размахваше запалена хвойнова клонка.

Тъмното езеро постепенно изсветляваше и индиговите води ставаха небесносини. Ледът искреше в хиляди кобалтови и сапфирени оттенъци. Изведнъж над повърхността на езерото плъзна огън, запален от първите слънчеви лъчи, и то се превърна в течно злато.

Гледката накара Вигор да ахне, обзе го искрена радост, че присъства на този момент. Дори вятърът стихна за кратко, сякаш благоговейно смирен от това великолепие.

Темур за последен път силно удари тъпана и се обърна към тях.

— Готово. Сега можете да разговаряте със старейшината Баян.

Шаманът се изправи и им даде знак да последват примера му.

Благословен с този ритуал, Вигор стана и се поклони на старейшината.

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем. Имаме спешен проблем и търсим човек, който отлично познава Олхон.

Темур им превеждаше, като шепнеше в ухото на Баян.

— Какво ви интересува? — предаде им думите на стареца той.

Монсиньор Верона погледна Грей.

— Покажи му реликвите.

Пиърс взе сака от Ковалски, дръпна ципа, внимателно извади предметите и постави черепа и книгата на земята до патинираното сребърно ковчеже. После вдигна капака, та старейшината да види кораба.

Единствената реакция на шамана бяха леко разширените му очи.

— Какви са тези неща? — попита Темур.

Баян обаче пристъпи напред, последователно протегна ръце над всяка реликва и отново зашепна молитви.

Накрая заговори и младежът им преведе думите му.

— Силата е древна, но не и непозната.

Вигор се вторачи в сбръчканите му ръце.

„Нима усеща същата енергия като Дънкан?“

Шаманът плъзна длан над черепа.

— Знаем какво търсите — продължи да превежда Темур. — Но отиването там е много опасно.

— С радост ще се изправим пред тази опасност — отвърна монсиньор Верона.

Младежът прошепна превода в ухото му и Баян се намръщи.

— Не, няма. — Темур се обърна специално към Вигор. — Старейшината Баян казва, че ти страдаш много, ала те чакат още по-големи мъки.

Лошо предчувствие обзе монсиньора и той се обърна към Грей.

— Аз ще ви заведа при онова, което търсите — продължи младият бурят.

Това обещание всъщност трябваше да зарадва Вигор, но той усети, че се вледенява. Шаманът продължаваше да се взира в него и на старческото му лице се изписваше дълбока скръб.

Монсиньор Верона беше приел смъртта като неизбежност. Ала за пръв път от много месеци изпитваше страх от онова, което го очакваше.

8:07 ч.

На минаване през конюшнята зад хижата Рейчъл свали ципа на канадката си. Беше излязла да се разходи след закуска, за да се избави от нервното напрежение и да помисли за вуйчо си.

Бореше се с желанието си по някакъв начин да контролира болестта му, мислено съставяше списъци: на кои лекари да се обади, с кои болници да се консултира, за какви нови терапии да кандидатства. И в същото време разбираше, че накрая просто ще се откаже. Вигор очевидно вече го беше приел. Трябваше да го приеме и тя.

Но и не я свърташе в смълчалата се хижа. Освен това не знаеше как да се държи със Сейчан, след като сутринта я видя да излиза от стаята на Грей. Чувстваше се много неловко и затова отиде на разходка — докато студът не я принуди да се върне в хижата със замръзнал нос и пламнали от мразовития вятър бузи.

Вместо веднага да влезе в сградата, заобиколи и се скри на завет в конюшнята. Конските тела излъчваха топлина, животните тихо зацвилиха при появата й. Миришеше на сено, тор и спарена пот. Рейчъл бавно крачеше между яслите и спираше да погали кадифения нос на някоя кобила или да подаде шепа овес на друг кон.

Когато се постопли, тръгна обратно към изхода и отвори вратата. Студът я посрещна с леден повей на вятъра.

Рейчъл се приведе и бавно тръгна към хижата.

Остър пукот я накара да вдигне глава. Ехото бързо заглъхна и тя си помисли, че вятърът е затръшнал капака на някой прозорец. Ала последваха още…

Изстрели.

Рейчъл объркано спря — и изведнъж силна ръка обви шията й изотзад и болезнено притисна гръкляна й.

В слепоочието й се притисна студеното дуло на пистолет.

8:10 ч.

Сейчан имаше само миг, за да реагира.

Придобила чувствителност към обстановката, тя усещаше, че нещо не е наред. През цялата сутрин в стаята си се настройваше към спокойния ритъм на хижата: разговорите на собствениците долу, тракането на съдове, воя на вятъра в стрехите. Външната врата се отваряше и затваряше — ту някой от съпрузите изнасяше боклука, после Рейчъл излезе да се разходи.

Преди половин минута вратата за пореден път се отвори и тя си помисли, че Рейчъл се връща, но звуците долу утихнаха… а на дъсчения под се пръсна чиния.

Сейчан се вцепени, мускулите й се напрегнаха, всичките й сетива изведнъж се изостриха. Дори прашинките в стаята сякаш замръзнаха в очакване.

Едно от стъпалата изскърца…

Тя скочи, грабна зигзауера си от нощното шкафче, изхвърча от стаята, като в движение измъкна пистолета от кобура, и изтича по-надалече от стълбището, до прозореца в другия край на площадката. Видя, че към втория етаж предпазливо се изкачва тъмна сянка. После се появи мъж в зимна камуфлажна униформа.

Сейчан натисна два пъти спусъка и в същия момент се хвърли с рамо към прозореца. Зад себе си чу вик. Само го беше ранила, но това й осигури достатъчно време, за да излети навън сред дъжд от стъкло и трески. Падна върху широкия покрив на първия етаж и се преметна през ръба, извъртя се във въздуха, стъпи на крака и се претърколи, като с едната си ръка насочваше зигзауера наоколо.

Намираше се зад хижата. Зад малкия двор започваше горичка и Сейчан се втурна натам — и видя, че от дърветата се появяват въоръжени мъже, също в маскировъчно облекло.

Рязко зави надясно. Знаеше, че край пътя отстрани на сградата има дълбока канавка. Трябваше да се скрие и да се измъкне през кордона, който очевидно обграждаше хижата.

Куршуми обсипаха замръзналата земя около нея и Сейчан спринтира, като стреляше наслуки към гората. Все още можеше да се спаси.

И тогава над гърмежите изкънтя познат глас.

— СПРИ ИЛИ ЩЕ Я УБИЯ!

Сейчан не се подчини, измина оставащото разстояние и се плъзна по корем в канавката. Под нея захрущя лед. Тя се завъртя в посоката на вика и без да се подава от дълбокия канал, насочи зигзауера натам.

В отсрещния край на двора до конюшнята забеляза едър, як наглед мъж, който държеше Рейчъл с ръка през гърлото.

От едната й страна стоеше Джуланг Делгадо.

От другата — Хуан Пак.

Севернокорейският учен бе опрял пистолет в ухото на италианката.

— Веднага излизай, иначе ще й пръсна мозъка!

Сейчан се опита да анализира ситуацията. Как можеше да са тук? Мъжете в камуфлажна униформа определено бяха корейци, най-вероятно елитна спецчаст. Но как я бяха открили?

— Бягай! — изкрещя Рейчъл. — Спасявай се!

Онзи, който я държеше, я удари грубо по главата, но тя продължи да се съпротивлява.

Сейчан разбираше, че ако се опита да избяга — което и без това й се струваше все по-малко вероятно — със сигурност ще убият Рейчъл. Затова накрая вдигна високо ръце, показа се от канавката и извика:

— Не стреляйте!

Зад нея се появиха още войници, изплували като призраци от скривалищата си. Сейчан набързо ги преброи. Хуан Пак явно водеше със себе си цял ударен отряд.

Защо?

Обезоръжиха я и я поведоха към севернокорейския ядрен физик.

Докато се приближаваше, Рейчъл срещна погледа й. Изглеждаше повече разгневена, отколкото уплашена, безмълвно й се извиняваше, че я е поставила в такова положение.

Но Сейчан не можеше да я обвинява. Самата тя беше причината за всичко това, тя бе довела опасността със себе си на този леден остров.

Звярът, който държеше Рейчъл, трябваше да е командирът на отряда. Носеше огледални очила и ниско нахлупената му качулка скриваше почти цялото му лице, но и малката част от него, която се виждаше, изглеждаше зловеща. Множество белези пресичаха кожата му. Цялата му фигура излъчваше заплашителност. Не беше новобранец, а закален в сражения ветеран.

Д-р Пак я погледна със студена усмивка, обещаваща болка и мъка.

— А сега ще ни кажеш къде са американците.

28.

20 ноември, 8:12 ч. местно време

Остров Олхон, Русия

Грей отново управляваше атевето си начело на групата. Темур, помощникът на шамана, седеше зад него. Пътуваха по дебелия крайбрежен лед на север от скалистия нос Бурхан. Ковалски и Вигор ги следваха.

Слънцето превърна леда в стъкло, на места толкова прозрачно, че приличаше на незамръзнала вода. Вятърът навяваше сух сняг и скреж като разпенени вълни.

— Покрай онези канари ей там! — извика Темур. — Още около километър и половина.

Продължиха из пуста част от острова, където от водата се издигаха стръмни скали, обрасли с гъста елова гора. Темур ги насочи към сушата и засенчи очите си с длан, за да огледа брега.

— Натам! — каза накрая. — Към онзи отвор. Ще влезем вътре!

Грей забеляза пещера, чийто вход изглеждаше достатъчно голям, за да пропусне миниван, но от горния му ръб висяха грамадни ледени шушулки — като зъби, готвещи се да отхапят парче от брега. Под тях оставаше само толкова пространство, колкото атеветата им да минат в колона.

Той зави към пещерата, намали скоростта и включи лампата на челника си, за да освети мрачната вътрешност. Бял скреж покриваше всички повърхности в тунела, който потъваше дълбоко под острова. От тавана нагъсто висяха ледени сталактити, замръзналите по стените ручейчета образуваха вълнисти кристални пластове.

— Нали няма да влезем тук? — подозрително попита Ковалски. — Пещерите са едно, обаче ледените пещери…

В отговор Грей наведе глава под първата редица висулки и бавно потегли напред.

Вътре го очакваше още по-невероятна гледка. Ледът беше толкова прозрачен, че той видя обраслите с мъх скали дълбоко под тях, зърна риба в течащата отдолу вода.

— Продължава навътре! — извика през рамо Пиърс.

Като следваше указанията на Темур, той подкара атевето по тунела, който постепенно се разширяваше и ставаше по-висок. Трийсетина метра по-нататък стигна до голяма пещера, истинска ледена катедрала. От купола висяха сини кристални полилеи, от пода се издигаха диамантени колони.

Ледът заскърца и запука под тежестта им и акустиката неимоверно усили звуците. Няколко крехки висулки се отчупиха от полилеите и със звън се разбиха на пода.

По отсрещната стена се спускаха тежки ледени драперии, замръзнал водопад, подхранван от изворче. По повърхността продължаваха да се стичат тънки струйки и постепенно оглаждаха леда, преди на свой ред да замръзнат.

Тъмно петно нарушаваше девствената белота в центъра на пещерата — дупка в леда, водеща към езерото. Тук-там в стръмните й стени имаше вдлъбнатини.

На влизане Грей зърна лъскаво кафяво тяло, което се плъзна по един от улеите. През този отвор трябваше да излизат на въздух най-прочутите бозайници, обитаващи Байкал, тюлените нерпа.

Нямаше повече накъде да вървят. Пиърс спря, Ковалски и Вигор завиха от двете му страни.

— Къде сме? — попита Ковалски.

— Тук байкалските тюлени раждат своите малки на завет в суровите зими — поясни Темур. — Нашият народ смята това място за свещено. Говори се, че сме произлезли от душата на тези издръжливи благородни същества.

— Но защо ни доведе тук? — Грей се огледа. Не беше в настроение за излет сред природата. Часовниковите стрелки безмилостно напредваха.

— Защото старейшината Баян ми каза да ви доведа в тази пещера — отвърна бурятът. — Не знам нищо повече. Нямам представа защо ви праща тук.

Пиърс се обърна към Вигор, който изглеждаше също толкова озадачен.

— Сигурно старецът просто си пада по тюлените — подхвърли Ковалски.

— Или ни подлага на изпитание — предположи монсиньор Верона. — Другите реликви на Чингис хан са били скрити на добре защитени места, често на границата между сушата и водата като тук. И откриването им се дължи на засушаването в Унгария и екологичната катастрофа в пресъхналото Аралско море.

— Тук обаче от милиони години не се е променило нищо — отбеляза Грей. — Няма да е лесно.

— Така се очертава.

Пиърс обходи с поглед леденото пространство, като си налагаше да запази хладнокръвие. И тогава осъзна, че шаманът не ги е пратил в пещерата без никакви указания. Баян беше наредил на Темур да ги доведе тук само с няколко думи, ала помощникът му знаеше точно къде да дойде. Това можеше да означава само едно.

— Темур, тази пещера има ли си име?

Бурятът кимна.

— На нашия език се казва Емегтей, „женски корем“. — И имитира с жест издут корем.

— Утроба — произнесе Грей.

— Да, точно така — потвърди Темур, после се поклони и заотстъпва заднишком. — Надявам се да намерите каквото търсите. Аз трябва да си вървя.

— Моят приятел може да те върне до нос Бурхан — предложи Пиърс и посочи Ковалски.

— Няма нужда — отклони любезността му бурятът. — Имам роднини наблизо.

След като той си тръгна, Вигор посочи дупката в леда.

— Утроба. Има логика. На това място ражда малките си животното, което е тотем на острова, негова душа.

Грей поклати глава. Не че имаше друго мнение. Напротив, разбираше, че монсиньорът е прав. Само че предпочиташе друг подход.

— Вигор, ти не спомена ли, че майката на Чингис хан е родена на Олхон?

Монсиньор Верона се ококори.

— Точно така!

— Тогава това свещено място може да символизира произхода на Чингис.

— Неговата духовна утроба — обобщи Вигор.

Ковалски намръщено огледа ледената пещера.

— Ако сте прави, майка му трябва да е била ега ти фригидната…

— Дошли сме точно където трябва — прекъсна го Пиърс.

— Но с какво ще ни помогне това? — попита монсиньорът.

Грей затвори очи и си представи пещерата като утроба и тунела към езерото като родилен канал, от който блика живот.

„Само че животът не започва в утробата…“

Трябваше да има искра, първичен източник.

Според Вигор Чингис интелектуално бил изпреварил времето си. Пиърс си помисли, че макар великият хан едва ли е знаел за оплождането на яйцеклетката от сперматозоиди, тогавашните учени определено са били наясно с общата анатомия на човека.

Слезе от атевето, извади фенерчето от раницата си и се насочи към дъното на пещерата, като внимателно стъпваше по леда и заобиколи дупката отдалече. Плъзна лъча на фенерчето нагоре по замръзналия водопад на задната стена и проследи все още стичащите се по повърхността му ручейчета.

Откри източника им на около седем-осем метра над главата си. Черен отвор водеше към друг тунел, наполовина задръстен от замръзналата вода.

Монсиньор Верона разбра какво прави.

— Символ на маточна тръба.

„По която животът се влива в утробата“.

— В раницата си нося клинове и екипировка за катерене — каза Грей. — Би трябвало да успея да се изкача по водопада и да се вмъкна в онзи тунел.

Обърна се и прочел копнежа в очите на Вигор, потупа стария си приятел по рамото.

— Не се бой, когато стигна горе, ще завържа въже. Ще идем заедно.

Бързо се върнаха при атеветата и Пиърс извади нещата, които щяха да им трябват.

Монсиньорът трепереше от студ и потропваше с крака, но в отправените му към тунела очи блестеше възбуда.

— Този проход сигурно периодично се затваря.

Грей се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— През пролетта и лятото дупката определено се залива с вода. Може да се влезе само през зимата, когато изворът замръзва.

Пиърс се замисли.

— Възможно ли е да са го направили нарочно? Написаната върху черепа дата на предстоящия апокалипсис е през ноември. Зимен месец.

— Може би са ограничили достъпа, за да запазят съкровището вътре до времето, когато ще има нужда от него — предположи Вигор.

Грей постави на обувките си котки, преметна алпинистко въже и ремъци на рамото си и взе клиновете и един пикел.

„Има само един начин да разберем“.

8:32 ч.

Вигор със затаен дъх и ръка на гърлото наблюдаваше изкачването на Грей по ледената стена. „Внимавай…“

Пиърс явно не възнамеряваше да поема рискове. Нямаха време за злополуки. Той предпазливо поставяше клиновете в цепнатините на леда и ги забиваше дълбоко. И напредваше уверено нагоре.

Когато измина три четвърти от разстоянието до отвора, вдигна високо ръка и провери една пролука с пикела — и тогава се откърти цял участък от замръзналия водопад, полетя надолу и се разби с тътен. Късовете се пръснаха чак до атеветата.

Пиърс изгуби опора и се изхлузи до долния клин. Въжето, което прокарваше през халките, се изпъна, но клинът го издържа. Той стъпи върху леда и продължи да се катери още по-внимателно. Накрая стигна горе и се изтегли с пикела, забивайки котките си в замръзналия тунел.

След миг вътре проблесна светлина и превърна водопада в огънато синьо стъкло. Грей подаде глава навън, махна им с фенерчето и извика:

— Проходът е отворен! Ей сега ще пусна въже! Ковалски, помогни на Вигор да си сложи ремъците!

Пиърс бързо заби клин в тавана на тунела и прокара въжето през него. Ковалски завърза монсиньора за друго въже и като теглеше първото, буквално го издигна по водопада. Вигор също правеше каквото може, оттласкваше се от един скален клин и се хващаше за следващия.

Скоро, почти без никакви усилия, се озова по корем в тунела до Грей и впери очи навътре. Проходът приличаше на дупка, пробита в сапфир.

— Да вървим — каза Пиърс и запълзя на четири крака. — Не изоставай.

Тунелът стръмно се издигаше и това правеше изкачването по замръзналия поток коварно. По хлъзгавата повърхност се стичаха студени ручейчета. Само една грешка и човек можеше да се плъзне надолу и да изхвърчи от отвора.

След петнайсетина метра ледът рязко се издигна нагоре и Грей трябваше да легне по корем, за да се провре. Вигор го изчака, внезапно обзет от клаустрофобия.

— Нататък се разширява! — извика му Пиърс. — Трябва да видиш това!

Окуражен от вълнението в гласа му, монсиньор Верона последва неговия пример и запълзя напред. Към края на теснината Грей го стисна за китката и го измъкна като тапа от гърло на бутилка.

Бяха в друга пещера над замръзнало езерце. На левия му бряг се издигаше скала, висока около четири метра. Грей насочи лъча на фенерчето си към изсечените в нея стъпала, които водеха към перваз на върха й.

— Хайде!

Предпазливо се заизкачваха. Пиърс разчисти с пикела дебелия лед от няколко стъпала и накрая стигнаха горе.

Вигор смаяно впери поглед в отсрещната стена. През тънкия син лед се виждаше черна сводеста порта.

Монсиньор Верона се вкопчи в рамото на по-младия мъж. Имаше нужда от неговата солидност, за да се увери, че очите не го мамят.

— Това е входът към гробницата на Чингис хан.

8:48 ч.

Грей нямаше време за тържествени церемонии или радост от откритието и веднага се зае да разбие леда, който покриваше портата. С всеки удар с тъпата страна на пикела падаха огромни късове и вратата кънтеше, което показваше, че е от метал. Успя да освободи високия колкото самия него вход за по-малко от минута.

Докато Пиърс разчистваше пантите, Вигор благоговейно докосна портата. Извади своето фенерче, плъзна лъча по повърхността й и откри място, където пикелът на Грей беше оставил дълбока драскотина.

— Под черната патина се вижда, че е от сребро! — възкликна монсиньорът. — Като ковчежето с кораба. Обаче ето тук, където вдлъбнатината е по-дълбока, под среброто има дърво. Значи само е облицована с метал. И все пак…

Очите на духовника блестяха от възбуда.

След като освободи примитивните панти от леда, Грей свали резето, с което бяха затворени двете крила на портата, и предостави на Вигор честта да влезе пръв.

Затаил дъх, монсиньор Верона хвана дръжката и силно я дръпна. Останалите в пантите ледени кристали захрущяха и вратата се отвори широко.

Гледката го накара да отстъпи назад.

Свари го напълно неподготвен.

Макар и полупразно, помещението беше не по-малко изумително.

Пред тях сияеше кръгла златна стая. Подът, таванът, стените… изцяло бяха покрити с розово-жълт метал. Дори вътрешната страна на портата бе облицована със злато, а не със сребро.

Грей последва Вигор вътре.

Умели майстори бяха придали на златните повърхности чудни форми. Ребрата на тавана се събираха в централен пръстен. Около стените се издигаха златни стълбове. Приликата беше очевидна.

— Златна юрта — каза Пиърс. — Монголски гер.

Вигор се озърна назад към портата.

— И когато вратата е затворена, се образува монолитен свод. Ние символично се намираме в третото ковчеже от реликвария на свети Тома.

Грей си спомни, че черепът и книгата са били поставени в желязно сандъче, корабът — в сребърно. Сега бяха в последното — златно.

Монсиньорът тръгна надясно, сякаш се опасяваше да влезе по-навътре.

— Погледни стените.

На златните стълбове бяха закачени стойки за факли, украсени със скъпоценни камъни. Грей протегна ръка към една от тях и едва тогава разбра, че това всъщност е корона. Огледа кръглото помещение. Всички бяха корони.

— От царствата, които Чингис хан е завладял — поясни Вигор. — Само че това не е неговата гробница.

Пиърс го беше разбрал още в момента, в който портата се отвори. Нямаше никакъв огромен некропол, натъпкан с всички съкровища на древния свят. Нямаше никакви разкошни гробници, нито на Чингис, нито на неговите потомци. Те все още очакваха своите откриватели, може би в онази планина в Монголия.

— Тези корони са оставени в чест на човека, погребан тук — прошепна монсиньор Верона.

Продължи покрай стената, очевидно още несъбрал кураж да влезе навътре, и посочи с ръка изображенията в пространствата между стълбовете. Лъскавите повърхности представляваха истински шедьоври на ювелирното изкуство. Стилът определено беше китайски.

— В гробниците от времето на династията Сун е представен животът на погребания — заразказва Вигор.

— И тази тук не прави изключение.

Грей забеляза, че на първата плоскост отдясно на входа е изобразена стилизирана планина, на върха на която се издигат три кръста. По склоновете се спускаха плачещи фигури, а над тях бушуваше гневно небе.

На следващото пано имаше коленичил мъж, който протягаше ръце към ранения хълбок на друг, носещ се над него.

По-нататък същият човек се отправяше на далечно ужасяващо пътешествие, изпълнено с дракони и други чудовища от китайската митология — докато накрая на брега на голямо море с високи вълни го посрещаха тълпи със знамена и символи на радост и просветление.

— Това е животът на свети Тома — каза Вигор, когато завършиха обиколката. — Най-после имаме доказателство, че е стигнал до Китай и Жълто море.

Но с това житието на светеца не приключваше.

Монсиньорът спря пред последното пано, изобразяващо китайски владетел, подаващ на мъжа кръст. В осеяното със звезди и полумесец небе над рамото на владетеля сияеше комета.

Подаръкът на св. Тома.

Вигор се обърна към полупразното помещение. В средата на златната юрта имаше каменна грамада като онези край входа на пещерата на шамана.

Ала върху този каменен пиедестал стоеше просто черно ковчеже.

Монсиньор Верона погледна Грей. Искаше разрешение.

Пиърс забеляза жълтеникавия оттенък на кожата му. Това не се дължеше на златото, осъзна той. А на жълтеница.

— Върви — тихо каза Грей.

8:56 ч.

Вигор тръгна към ковчежето. Краката му се бяха вцепенили от изпълнилото го благоговение, още малко и щеше да изгуби равновесие.

„Може би трябваше да се приближа на колене“.

Но остана изправен и стигна до каменната грамада.

На вид ковчежето беше желязно, но вероятно имаше някакво покритие, защото не бе ръждясало. Отгоре имаше китайски йероглиф.

„Две дървета“.

Също като онзи, описан и прерисуван от Илдико.

Той вдигна с треперещи пръсти капака и пантите жалостиво изскърцаха. Вътре видя второ ковчеже, също черно като първото, ала Вигор знаеше, че металът под патината е сребро. И върху него имаше китайски символ.

„Заповядвам“.

Монсиньорът се подчини и го отвори — и разкри последното ковчеже, златно. Изглеждаше почти непокътнато от вековете и върху лъскавата му повърхност беше гравиран третият йероглиф.

„Забранени“.

Той затаи дъх и с върховете на пръстите си вдигна капака, като мислено произнесе благодарствена молитва за тази чест.

Вътре върху златни стълбчета лежеше жълтеникавокафяв череп, чиито празни орбити се взираха в него. Върху костта едва се различаваше спирала от арамейски думи.

Черепът на св. Тома.

Вигор все пак щеше да се свлече на колене, но Грей явно забеляза разтреперването му, защото го подхвана и го задържа за онова, което трябваше да направи.

Монсиньор Верона с насълзени очи протегна ръце към мощите. Почиташе светеца, поставяше го над всички други Христови апостоли. Тъкмо неговото съмнение го правеше човечен, близък. Това беше проява на борбата между вяра и разум. Св. Тома оспорваше, нуждаеше се от доказателство, истински учен на своето време, търсач на истината. Неговото евангелие дори отричаше организираната религия, заявяваше, че пътят към спасението, към Бог, е открит за всеки желаещ.

„Търсете, и ще намерите“.

Нима не се бяха уверили в това през последните няколко дни?

— Открихме гробницата на свети Тома — прошепна със свито от благоговение и сълзи гърло Вигор. — Несторианите и завещанието на Илдико вероятно са убедили Чингис хан да построи този храм на светеца. Затова и неговото евангелие е било оставено в Унгария като писмена покана да потърсим тази крипта. Там е било съхранено словото на Тома — а тук са неговото тяло и наследство.

Остави пръстите си да докоснат святата кост, да извадят черепа от златния реликварий.

Грей стоеше до него и докато приятелят му държеше мощите на светеца в дланите си, насочи лъча на фенерчето си към дъното на ковчежето.

В умело изваяното златно гнездо лежеше прост черен кръст.

Изглеждаше тежък, метален, дълъг колкото изпъната длан.

— Кръстът на свети Тома — тихо каза Пиърс. — Само че как може да сме сигурни?

Въпреки сериозността на този момент Вигор се усмихна.

Докато самият той не изпитваше съмнение, Грей се нуждаеше от доказателство.

— Дънкан ще разбере — успокои го духовникът.

Пиърс си погледна часовника.

— Остава ни само един час. Ще отида да проверя какво става с Монк.

— Върви — отвърна монсиньорът. — Аз ще те почакам тук.

Грей стисна рамото му и бързо излезе.

И едва тогава Вигор падна на колене, притиснал мощите на св. Тома в скута си.

„Благодаря ти, Господи, че ми подаряваш този миг“.

Въпреки благоговението си обаче изпитваше и известен страх. Продължаваха да го преследват очите на шамана — и неговото предупреждение.

„Ти страдаш много, ала те чакат още по-големи мъки“.

9:04 ч.

Грей изкара атевето от пещерата под ярките утринни лъчи и веднага удари спирачки. Машината поднесе и описа пълен кръг, преди да спре. Той не смееше да губи нито минута, а трябваше да е на открито, за да може да се обади по сателитния си телефон.

Набра номера на Монк, който отговори незабавно.

— Къде сте?

— В един автобус, пътуваме по леда. Скоро ще стигнем до острова.

Грей успя да не изпъшка. Другата група закъсняваше.

— Трябва веднага да дойдете тук. Ще се обадя на Сейчан и ще й кажа да тръгне насам. Намирам се на брега на по-малко от пет километра северно от нос Бурхан, на входа на един подводен тунел. Ще оставя атевето си отпред, за да се ориентирате.

— Откри ли кръста? — попита Кокалис.

Пиърс разбра, че от бързане е пропуснал да го спомене.

— Да. Обаче Дънкан трябва да го потвърди.

Чу Джейда да казва на Монк:

— Предай му да не местят кръста!

— Защо? — учуди се Грей.

— Ще я оставя сама да ти обясни и междувременно ще потърся по-кратък път до теб.

— Какво ще…

Но отсреща се разнесе гласът на астрофизичката.

— Нали не сте местили кръста, след като сте го намерили? — Гласът й беше уплашен.

— Не.

Дори не искаше да го докосне, преди да получат потвърждение.

— Добре. Мисля, че единственият ни шанс да нарушим квантовото сдвояване между кръста и кометата е да оставим кръста там, където се намира сега.

— Защо?

— Защото в момента е фиксиран в конкретна точка от кривата на земното пространство-време. Искам времето да остане единствената променлива. Мога да ти покажа изчисленията си, но…

— Няма нужда, вярвам ти. Просто донеси Окото навреме.

— Монк работи по…

В този момент чу Дънкан да извиква:

— Това значи е твоят план?!

Последва смут, крещяха хора.

— Какво става?

— Пътуваме — объркано отвърна Джейда, без всъщност да му обясни нищо.

Връзката изведнъж прекъсна.

Грей трябваше да приеме, че си знаят работата. Набра номера на Сейчан, която отговори след доста дълго забавяне.

— Къде си? — тросна се тя.

Нямаше време да я пита каква е причината за гнева й, затова просто й каза и завърши с думите:

— Направо елате тук.

Сейчан затвори също толкова рязко, без дори да потвърди, че е разбрала. Пиърс поклати глава и се върна пеш в пещерата.

Трябваше да приеме, че и тя си знае работата.

29.

20 ноември, 9:06 ч. местно време

Остров Олхон, Русия

Сейчан не знаеше какво да прави.

Хуан Пак се наведе към лицето й. Дъхът му вонеше на цигарите, които палеше една от друга още от пристигането си.

— Какво ти отговориха? Къде са?

Още държеше телефона й в ръката си. Зад него зловещият севернокорейски командир — казваше се Раюн — продължаваше да притиска дулото на пистолета си към гърдите на Рейчъл. Д-р Пак бе принудил Сейчан да разбере къде е Грей и после прекъсна разговора, преди тя да успее да го предупреди по какъвто и да е начин.

Двамата корейци явно губеха търпение.

Хуан Пак закрачи из гостната, като пушеше ядосано. Джуланг стоеше до камината и също не изглеждаше особено доволен. Сейчан имаше усещането, че Делгадо действа под принуда. Този човек се интересуваше само от пари и власт. Нямаше как да извлече изгода от случващото се тук.

Не че това щеше да го накара да й помогне.

Рейчъл седеше на стола срещу нея. Хората на Раюн майсторски бяха завързали и двете. Сейчан нито имаше скрит нож, нито можеше да изхлузи ръцете си от въжетата.

Изцяло зависеха от милостта на Пак — макар че той едва ли изпитваше такива чувства.

Осъзнала в какво положение се намират, тя му беше съобщила, че Грей и другите са отишли на нос Бурхан. В противен случай щяха да застрелят Рейчъл. Изобщо не се съмняваше в това. За да се увери, само трябваше да погледне към краката на проснатия в кървава локва собственик на хижата, които се подаваха от прага на кухнята.

Затова им беше разказала за утринната среща на Грей в крайбрежната пещера. Опитваше се да спечели време до пристигането на Монк с надеждата, че той ще ги спаси или поне ще й даде възможност да освободи себе си и Рейчъл по време на хаоса.

След нейното признание Раюн прати неколцина от хората си на нос Бурхан. Те се върнаха след половин час и потвърдиха, че е казала истината. Но докато го разпитвали, шаманът просто излязъл от пещерата и се хвърлил върху скалите под нея, без да издаде къде е отишъл Грей.

Корейците трябваше да приемат, че и тя не знае — не че не използваха времето, за да изтезават двете жени. Рейчъл и Сейчан имаха еднакви изгаряния от цигари по ръцете.

После пък иззвъня проклетият телефон.

Д-р Пак се възползва от възможността да получи нужната му информация.

— Не им казвай — изфъфли Рейчъл с разцепената си устна. — Знаеш какъв е залогът.

Видимо вбесен от забавящата тактика на Сейчан, Пак стъпка фаса си и се върна при нея, като потриваше длани. В очите му искреше зловеща развеселеност.

Сейчан се вледени.

— Хайде да се позабавляваме — каза ядреният физик, разтвори дланите си и показа севернокорейска сребърна монета с усмихнатия лик на диктатора Ким Чен Ир.

— Знаеш, че съм комарджия — продължи Хуан Пак. — Затова ще хвърлим жребий. Ако се падне ези, ще застреляме приятелката ти. Ако се падне тура, ще остане жива.

Сейчан се ужаси от тази ненужна жестокост.

— И ще продължавам да хвърлям монетата, докато не ми кажеш — осведоми я той. — Само да се падне ези и тя ще умре.

Раюн притисна дулото на пистолета към гърдите на Рейчъл още по-силно.

Севернокорейският учен отстъпи назад и подметна монетата във въздуха. Среброто проблесна на светлината на лампата.

Сейчан разбра, че не може да отлага повече.

— Добре! Ще ти кажа!

— Недей! — извика Рейчъл.

Монетата иззвъня на пода и заподскача. Пак я настъпи със злобна усмивка. Играта му доставяше невероятно удоволствие.

— Виждаш ли, не беше толкова трудно — погледна я той. — Казвай.

И тя му каза истината. Щеше да промени тактиката си. Щом бавенето вече не действаше, нямаше на какво друго да се надява, освен да тръгнат след Грей и тогава да й се удаде възможност да се освободи.

— Отлично. — Хуан Пак се ухили доволно.

И вдигна крака си.

От пода се усмихваше скулестото лице на Ким Чен Ир.

„Ези“.

— Губиш — заяви ядреният физик и даде знак на Раюн.

Командирът се отдръпна назад и простреля Рейчъл в гърдите.

Сейчан подскочи — и от гърмежа, и от ужас. Столът й се залюля назад и едва не се преобърна.

Също толкова изумена, Рейчъл погледна кръвта, която напояваше ризата й — после вдигна очи към нея.

Сейчан яростно се втренчи в Пак, смаяна от измамата му.

Той сви рамене, изненадан от реакцията й.

— Такива са правилата на играта — осведоми я кореецът. — Щом заровете са във въздуха, всички залози се прекратяват.

Главата на Рейчъл клюмна на гърдите й.

Пълно отчаяние обзе Сейчан.

„Какво направих?!“

9:20 ч.

Обгръщаше я леден мрак.

Всичките й сили и топлина изтичаха през дупката на гърдите й и най-после отнасяха със себе си огнената болка. С всеки отслабващ дъх страдаше по-малко, по-скоро душевно, отколкото физически.

„Не искам да си отида…“

Съпротивляваше се и това също не беше борба на мускули и жили, а на воля и решителност. Преди малко чу другите да напускат хижата и да я зарязват да умре.

„Но Монк ще дойде…“

Вкопчваше се в тази надежда. Знаеше, че въпреки медицинските си познания той не може да я спаси. Ала с всички сили се държеше за изтъняващата сребърна нишка на съществуванието си — с една-единствена цел.

Да му каже къде са отишли другите.

„Побързай…“

Потъваше във все по-дълбок мрак — когато изскърца врата, чуха се стъпки и това я задържа за още малко.

Една ръка докосна коляното й.

В тъмния кладенец се разнесоха думи, почти непонятни, но смисълът все пак стигна до нея.

„Къде?“

Тя пое последния си и най-дълбок дъх и им каза. Даде й сили надеждата. Не за нея, нито за света. Вместо това си представи две тъмносини очи.

И угасна.

30.

20 ноември, 9:22 ч. местно време

Остров Олхон, Русия

— Това е лудост! — извика Дънкан.

— Така е по-бързо — настоя Монк.

Рен можеше само да наблюдава как партньорът му рязко завърта волана на автобуса и го подкарва покрай брега. Дългият рейс поднесе по леда и едва не блъсна една рибарска колиба.

След обаждането на Грей, Кокалис реквизира превозното средство, свали пътниците и шофьора, седна на кормилото и потегли на запад от южния край на острова, прокарвайки ново трасе по голия лед. Очевидно очакваше подобно развитие на събитията, защото почти през целия път от Сахюрта беше разговарял с водача, разпитвайки го за дебелината на ледената покривка и широчината на замръзналата ивица от езерото по това време на годината.

Дънкан донякъде разбираше основанията на партньора си. След кацането им в Иркутск двамата бяха имали предостатъчно време да проучат картата на Олхон и знаеха, че пътят от фериботния пристан до хижата в Хужир е заобиколен и лъкатушен. Щяха да се забавят.

Освен това островът имаше форма на полумесец и северният му край, където отиваха, се извиваше на запад.

Най-прекият път от точка А до точка Б минаваше по права линия. Пресичайки директно по крайбрежния лед, те можеха да стигнат до групата на Грей за два пъти по-кратко време.

И все пак…

Джейда ужасено се беше вкопчила в седалката.

Ледът отдолу кънтеше. Зад тях се появяваха пукнатини. От брега ги наблюдаваха хора и сочеха автобуса.

Толкова навътре в езерото дебелината на леда беше меко казано съмнителна, затова не смееха да намалят. Можеха да разчитат единствено на скоростта.

— Онова там трябва да е Бурхан! — възкликна Джейда и посочи скалист нос, щръкнал от гористия бряг.

Дънкан забеляза сгушено край залива селце с дървени къщи. „А това трябва да е Хужир“.

— Остават по-малко от пет километра! — извика в отговор Монк и махна с ръка към десните прозорци на автобуса. — Грей каза, че ще остави атевето си на леда, за да се ориентираме към подводния тунел. Озъртайте се за него!

Рен се премести отдясно. Слава богу, Кокалис най-после зави към брега, където ледът трябваше да е по-дебел. След още пет безкрайни и напрегнати минути Джейда нададе вик и ги стресна.

— Ей там! До онази голяма скала с форма на мечка!

Скалата наистина приличаше на мечешка глава със заоблени уши и тъпа муцуна. Зад гранитните рамене на звяра тъмнееше самотно атеве, от задницата на което се развяваше флагче.

— Трябва да е то — потвърди Монк.

Когато се приближиха, в скалата се очерта входът на тунела, обрасъл с грамадни ледени висулки. На Дънкан му се стори, че зърва движение на гористия склон, но слънцето се издигаше от отсрещната страна на острова и дърветата тънеха в дълбоки сенки.

Дори там наистина да имаше някой, най-вероятно бяха местни буряти, които изумено зяпаха автобуса.

Спирачките запищяха и Монк намали — или поне се опита.

Автобусът се завъртя и поднесе по леда.

Блъснаха странично атевето и го подкараха към входа на тунела.

Скалите полетяха насреща им и Дънкан и Джейда се отдръпнаха към другата страна на рейса.

Накрая обаче пързалянето се забави и спряха на десетина метра от отвора на подводния проход.

Кокалис избърса длани в бедрата си.

— Ей на това му викам успоредно паркиране.

Рен се намръщи.

— Така ли му викаш?!

Всички се изсипаха през вратата. Преди да разтоварят багажа си, искаха да се уверят, че са на правилното място.

Привлечен от шумотевицата, Грей изскочи от мрака на тунела и се облещи, като видя с какво са дошли. После се ухили и викна:

— Какво? Такси ли не успяхте да хванете?

9:28 ч.

Пиърс набързо прегърна Монк. Радваше се да види своя приятел въпреки обстоятелствата и необичайното им транспортно средство.

След това се ръкува с Джейда и насочи показалец към Дънкан.

— Занеси Окото в криптата. Ковалски е вътре и ще те заведе. Открихме кръста, обаче няма как да знаем дали излъчва някакво поле.

— Аз ще отида с него — предложи услугите си астрофизичката.

Грей й кимна и впери поглед в езерото. Чудеше се защо се бавят Сейчан и Рейчъл. Очакваше да пристигнат преди групата на Монк.

Джейда тръгна обратно към автобуса.

— Оставих си раницата…

Остро изсвирване прониза утрото, светкавично последвано от мощен взрив, който вдигна във въздуха огън и лед. Джейда отхвърча към Дънкан, който я подхвана. Експлозията повали всички и те се запързаляха навътре в тунела, придружени от късове строшени ледени висулки.

Грей се извъртя по гръб и погледна навън.

Автобусът се преобръщаше напред върху бронята си, прозорците му се пръскаха. Отдолу изригна огнено кълбо, което се издигна в небето, оставяйки след себе си облаци дим. Ледената покривка под автобуса се пропука и той потъна с предницата надолу в езерото.

Гранатометна атака.

„Но кой… и защо?…“

И нещо много по важно:

— Къде е Окото? — уплашено извика почти оглушалият Грей.

Дънкан помогна на Джейда да се изправи и тя посочи потъващите в езерото останки.

— В раницата ми…

Още беше в автобуса.

— Всички натам! — Грей посочи навътре в прохода.

Тичешком се отдалечиха от бушуващите навън огън и дим — и навлязоха в ледения мрак.

Стигнаха до един завой на тунела и Грей се озърна към входа. Задницата на рейса стърчеше накриво от леда, овъглена и обгърната в пушек. Пламъци облизваха местата, където бяха изтекли бензин и масло. Зад тях се движеха фигури.

Кои бяха тези хора? Руски военни? Може би в Москва бяха научили за тайното им присъствие на острова?

— Монк, ти оставаш тук — нареди Пиърс. — Предупреди ни, ако някой влезе в прохода.

„А те ще влязат“. Не се съмняваше в това.

Организаторите на това нападение нарочно бяха унищожили единственото им превозно средство, за да ги хванат в капан. Причината нямаше значение. Времето изтичаше и те имаха една-единствена цел: да вземат Окото и да го отнесат в криптата.

Пиърс поведе Дънкан и Джейда към пещерата. Изнервеният Ковалски ги очакваше.

— Каква е тая гюрултия бе, човек? — попита здравенякът. — Какво става, по дяволите?

— Няма значение — отвърна Грей и се обърна към Рен. — Трябва да извадим раницата на доктор Шоу от горящия рейс.

— Как? — Дънкан повдигна вежди.

Грей погледна Джейда.

— Мислиш ли, че когато дойде моментът, ще успееш сама да се изкатериш по онова въже ей там?

— Да. Какво искаш да направим?

Пиърс им обясни.

— Ти си се побъркал — заяви Дънкан и се озърна за подкрепа.

Ковалски само сви рамене.

— Правили сме и по-шантави неща.

9:34 ч.

„Започва да ми става навик“.

Дънкан пак стоеше по боксерки до воден басейн — само че този път на хлъзгавия лед до тюленовата дупка. Ръбовете й бяха огладени от телата на майките, които бяха влизали и излизали от водата. Представи си как същите тези тюлени плуват по тунела под леда, за да стигнат до средата на езерото.

Е, на него не му се налагаше да плува чак дотам, но разстоянието пак си оставаше прекалено голямо, за да го измине, без да си поема въздух. И за разлика от тюлените, нямаше мазнина, която да изолира тялото му от студа.

Същото се отнасяше за неговата спътничка.

Джейда се беше съблякла по гащета и спортен сутиен.

Зад нея Грей и Ковалски подготвяха двете атевета и проверяваха оръжията си. По пътя щяха да вземат и Монк.

Дънкан отново насочи вниманието си към младата жена, която трепереше до него, макар и не само от студ.

— Готова ли си?

Джейда мъчително преглътна и кимна.

— Не изоставай от мен — усмихна й се той. — Всичко ще е наред.

— Да започваме — отвърна астрофизичката. — Няма смисъл да висим тук и да мислим, става само по-лошо.

Имаше право.

Дънкан пристегна презраменния кобур на голите си гърди и успокоително я стисна за ръката. После седна в един от улеите на дупката, плъзна се по него и потъна във водата под дебелия лед, който покриваше пода на пещерата.

Студът моментално го преряза, по-жестоко, отколкото очакваше. Белият му дроб запищя, настояваше да вдиша и да се задуши. Той наложи на краката си да се оттласнат и на ръцете си да се изпънат, заплува под ледения таван и се насочи към тунела, който водеше навън.

Дънкан се извъртя назад и видя, че Джейда потъва в дълбините. Тялото й видимо се напрегна, още малко и щеше да се свие на кълбо от шока, но тя се пребори и се стрелна към него с яростно оттласкване с крака, като жребец, който хвърля къчове по вратата на конюшнята.

„По дяволите, адски е бърза!“

Същото беше заявила и самата Джейда, когато Грей им изложи плана си.

Рен се отблъсна от ледената стена и заплува по тунела. Разсеяните лъчи придаваха на леда лазурносин цвят и осветяваха водата достатъчно, за да вижда. Той размаха ръце и крака още по-енергично — и за да запази дистанцията с Джейда, и за да не замръзне.

Тунелът беше дълъг само трийсетина метра, разстояние, което иначе можеше да измине на един дъх, но в този студ, затворен под този дебел лед, то му се струваше смъртоносно предизвикателство.

Дънкан следеше напредването им, като се ориентираше по светлината. Тя ставаше по-ярка с всяко негово движение, което го приближаваше към утринното слънце навън.

Ала студът бързо изсмукваше издръжливостта му. Белият му дроб копнееше за въздух, крайниците му започваха да треперят. Когато наближи края на тунела, пред очите му затанцуваха тъмни петна. Той се обърна назад и установи, че Джейда също се бори.

„Напред!“ — мислено заповяда и на двамата Дънкан.

После забеляза целта им и това му даде сили за отчаян кроул.

Видя автобуса на дъното само на десетина метра от тях, килнат настрани върху предната си броня. Според Грей задницата му още стърчала над леда.

Той го заобиколи, тласкан от обещанието за глътка въздух. Предното стъкло липсваше, избито от силния взрив. Дънкан пропълзя през отвора, хвана се за волана и се изтегли в тъмната вътрешност, заплува между седалките и изскочи във въздушния джоб в задния край на рейса.

След миг към него се присъедини и Джейда.

Опитваха се да дишат колкото може по-тихо, благодарни не само за кислорода, но и за топлината. Пламъците значително бяха повишили температурата.

Навън се чуваха гласове. Най-вероятно говореха на корейски или може би на китайски. Още не бяха забелязали тяхното присъствие. Врагът не очакваше хванатата в капан плячка да се появи в потъналия автобус.

Това им даваше известно предимство.

Дънкан се обърна към Джейда, посочи надолу и младата жена кимна. Гмурнаха се и като се придърпваха за облегалките, заплуваха из рейса в търсене на нейната раница.

Всички незакрепени предмети бяха паднали в предната част или се бяха изсипали през избитото стъкло. Освежена от кислорода, Джейда плуваше като истински тюлен, докато Рен се чувстваше тромав като кит. Тя бързо намери раницата си и двамата се върнаха на повърхността.

Астрофизичката бръкна вътре и на лицето й се изписа облекчение.

Дънкан вдигна палци и тя му отговори по същия начин.

Бяха взели Окото.

Той импулсивно се наведе към нея и я целуна. Не знаеше дали ще има друг шанс. Вложи толкова много в тази кратка целувка: пожелание за нейното спасение, благодарност за усилията й… но най-вече надежда за още такива мигове.

Джейда се напрегна от изненада — после устните й омекнаха, стоплиха се и се сляха с неговите.

Когато се откъснаха един от друг, очите й блестяха. Едновременно изглеждаше още по-решителна и по-уплашена. Но само го погали по бузата и се гмурна под водата.

Дънкан се извъртя към един разбит страничен прозорец и като внимаваше да не го забележат, насочи вниманието си към сушата. От скалите висяха въжета, от двете страни на входа на тунела имаше въоръжени мъже в зимни маскировъчни униформи. Той ги преброи.

„Лошо“.

После измъкна зигзауера от презраменния си кобур, натисна ларингофона и съобщи на Грей:

— Окото пътува към теб. Виждам двайсет бойци, по десет от всяка страна. Май са корейци.

Пиърс изруга. Явно намираше някакво обяснение за присъствието им.

— Следвай плана — отговори той. — Брой до трийсет и открий огън.

Дънкан отново се обърна към прозореца.

Шансовете на техния отряд за победа бяха нулеви.

Затова и планът им беше прост.

Да спечелят колкото може повече време с цената на живота си.

Погледна надолу в тъмните дълбини. В този момент съдбата на света зависеше от това колко бързо плува Джейда.

31.

20 ноември, 9:44 ч. местно време

Остров Олхон, Русия

Джейда знаеше, че няма да успее. Страхът, студът и изтощението я поставяха на върховно изпитание. Раницата на раменете й я забавяше още повече, тежеше като олово и пречеше на движенията й. Ала и това не беше най-страшният проблем.

Зад нея се провлачваше кървава диря. На излизане от автобуса бе порязала дясната си ръка до костта на остро парче метал. Топлината и силата напускаха тялото й с всеки изминат метър, вееха се като алено знаме зад нея. Струваше й невероятни усилия да продължава напред, докато болката отстъпваше пред вцепенение.

Дясната й ръка отслабваше и затова трябваше да се оттласква още по-силно с крака.

Белите й дробове крещяха за въздух.

Бързо притъмняваше — ала не защото потъваше в тунела и оставяше слънчевите лъчи зад себе си. Зрителното й поле се стесняваше, пред очите й плуваха черни петна.

В далечината напред зърна светлина — до дупката в леда бяха оставили фенерче, което я очакваше, наред с топли дрехи.

„Няма да успея…“

Сякаш в потвърждение на мисълта й напредването й се забави още повече. Дясната й ръка висеше край тялото й, вече съвсем безполезна. Тя отчаяно размаха крака.

До ушите й се донесе тътен.

Джейда погледна нагоре и видя ярка светлина, която прелетя край нея през прозрачния лед и се насочи към входа на тунела зад гърба й.

Тя протегна ръка и опря дланта си в леда.

„Помогнете ми…“

Ала те се отдалечиха и я оставиха сама.

9:45 ч.

Атевето на Грей летеше към утринната светлина. Монк седеше зад него, а Ковалски ги следваше с втората машина. Отворът на тунела пред тях се уголемяваше. От двете му страни тъмнееха човешки фигури.

„Корейци“ — беше казал Дънкан, но Пиърс знаеше, че всъщност са севернокорейци.

Как ги бяха открили? Страхът за Сейчан и Рейчъл възпламени кръвта във вените му. Затова ли жените още не бяха пристигнали? Пленили ли ги бяха? Той си спомни напрегнатия и кратък разговор със Сейчан и как тя му се сопна.

„Сигурно са я държали под прицел“.

Това обаче му даваше една надежда.

Севернокорейците очевидно искаха да заловят него и Ковалски и най-вероятно щяха да се опитат да ги хванат живи.

Поне отначало.

Грей не страдаше от такива скрупули.

Чу първите гърмежи на зигзауера на Дънкан.

Докато противникът насочваше цялото си внимание към входа на тунела и приближаващия се рев на атеветата, Рен беше изненадал корейците в гръб.

При внезапната атака от неочаквана посока Пиърс чу изумени крясъци. Монк се надигна зад него и откри огън над рамото му, като вся още по-голяма паника.

Грей даде максимум газ и се възползва от моментния хаос и объркването на корейците, които се чудеха как да реагират на това нападение от две страни.

На светлия фон на отвора се появи тичащ боец с насочен напред автомат и Кокалис го повали с един изстрел.

Грей заобиколи трупа отляво, Ковалски отдясно. Изхвърчаха на светло, удариха спирачки и когато атеветата поднесоха и се завъртяха, започнаха да стрелят във всички посоки. Дънкан рязко отвори задната врата на автобуса, изскочи навън и откри огън отвисоко.

Бойците в зимни камуфлажи се натръшкаха върху леда — или бяха улучени, или залягаха с надеждата да се слеят със заобикалящата ги белота.

Пиърс обаче знаеше, че корейците са много повече и по-добре въоръжени от неговия отряд. Вълната всеки момент щеше да се обърне насреща им. От пързалящите се атевета вече рикошираха куршуми и напукваха леда наоколо.

Имаха една-единствена цел: да спечелят време.

По негово указание Вигор чакаше Джейда в криптата и щеше да й помогне с каквото може. Но пък монсиньорът изобщо не изглеждаше добре.

Затова Грей продължаваше да натиска спусъка и мислено умоляваше Джейда да побърза.

9:46 ч.

Джейда мъчително напредваше към далечната светлина, като риташе с крака и гребеше със здравата си ръка. Зад себе си чуваше изстрели — другарите й се отказваха от живота си за нейната цел. Тяхната саможертва й даваше сили да се бори с инстинктивното си желание да вдиша. Белите й дробове горяха. За сметка на това тялото й се вледеняваше и натежаваше като олово.

И тогава нещо я блъсна и профуча покрай нея и тя сепнато ахна и от устата й се изниза броеница от въздушни мехурчета. Беше кафяв женски тюлен, лъскав и гъвкав. Претърколи се във водата, обърна се към нея и плавно обиколи около кръста й, като се отъркваше в кожата й, после пак се завъртя напред и подканящо зачака.

През пристъпите на разкъсващата я агония от огън и лед Джейда разбра.

Протегна здравата си ръка и се хвана за опашката му. Тюленът се стрелна напред, просто стреснат или целеустремен, заплува към дупката в пещерата, най-близкия излаз на повърхността, и повлече Джейда след себе си.

Младата жена съсредоточи всичките си сили в пръстите си и се вкопчи в него.

След секунди стигнаха до светлината и полетяха нагоре. Джейда изскочи на повърхността и отчаяно си пое дъх. Тюленът се заклатушка до нея: наблюдаваше я с лъскавите си кафяви очи, сякаш за да се увери, че е добре. Когато дишането й се поуспокои, тя си позволи да се зачуди на гледката. Дали животното просто проявяваше майчински инстинкт и помагаше на ранен бозайник? Или на помощ всъщност й се притичаше душата на острова?

Така или иначе, Джейда мислено благодари на всички богове. Тюленът няколко пъти повдигна нос във въздуха и отново се гмурна във водата.

Тя заплува към ръба, където висеше завързаното от Грей въже, и се изтегли по улея. Щом се покатери горе, запълзя на четири крака, като оставяше алени следи от ранената си ръка.

Стигна до приготвените одеяла и бързо се избърса. Имаше и дрехи, но тя не им обърна внимание. Не знаеше дали има време да се облече, затова само хвърли раницата, намъкна канадката и вдигна ципа й.

Цялата разтреперана, отново метна раницата на рамо, нахлузи алпинистките ремъци и ги пристегна. После тръгна с олюляване към замръзналия водопад.

Погледна нагоре към въжето, спускащо се по стръмната ледена скала. После го хвана — и веднага осъзна, че е безсмислено. Почти не можеше да движи пръстите си. Силите я напускаха с всяко следващо потреперване.

Но до ушите й достигна ехо на гърмежи.

Нейните приятели не се предаваха.

„И аз нямам право да се предам!“

Оставаха й само десет минути, затова се изтегли до първия клин, после до следващия. Отново разпалената в душата й решителност я тласкаше нагоре, ала силата на волята и физическата сила не бяха едно и също.

Джейда протегна порязаната си ръка, опита се да се задържи… но се подхлъзна и падна по гръб върху твърдия лед. Впери очи нагоре и по бузите й потекоха горещи сълзи. Знаеше истината.

„Няма да успея“.

9:48 ч.

Грей разбираше, че битката е изгубена.

Противникът беше преодолял първоначалната изненада от атаката и действаше по-уверено.

Един куршум рикошира от атевето и проряза червена диря в хълбока му.

Грей даде знак на Ковалски.

Здравенякът подкара машината си към автобуса. Пиърс и Монк го покриваха, обсипвайки леда с яростен бараж.

Ковалски стигна до разбития лед около рейса, завъртя се на сто и осемдесет градуса и спря на самия ръб на дупката.

Дънкан се измъкна пред задната врата, изтича по наклонения покрив и скочи над откритата вода, обагрена във всички цветове на дъгата от изтичащите бензин и масло. Тупна тежко на седалката зад Ковалски и двамата незабавно се понесоха обратно към Грей.

Монк и Пиърс ги прикриваха, но боеприпасите им бяха на изчерпване и трябваше да се приготвят за последна отбрана.

Пиърс се насочи към тунела в търсене на убежище. Ковалски го последва.

Кокалис улучи един от корейците в крака и го повали. Двете атевета влетяха в прохода, изминаха десетина метра и едновременно завиха рязко, за да спрат.

Четиримата се претърколиха от седалките и временно се прикриха зад тежките машини.

Грей набързо оцени обстановката. Ковалски беше ранен в рамото и хълбока. На бузата на Дънкан червенееше дълбока драскотина. Монк притискаше бедрото си с ръка и между пръстите му се стичаше кръв.

Но и тримата изглеждаха изпълнени с яростна решителност да спечелят още колкото могат време за Джейда и Вигор. За съжаление им оставаха само по няколко патрона. Трябваше да използват разумно всеки един от тях.

Противниците им сякаш го знаеха, защото започнаха да се прегрупират за атака.

Грей насочи пистолета си напред.

Само че на входа на тунела се появи фигура, която буташе пред себе си друга.

Едър севернокорейски войник в пълна защитна екипировка държеше Сейчан с ръка през гърлото и опираше пистолета си в главата й, използвайки я като жив щит. Тя изглеждаше пречупена, огънят я беше напуснал.

— Хвърлете оръжието си насам! — извика им познат глас. — Излезте с ръце на тила, иначе тя ще умре пред очите ви. Както убихме другата жена.

Последните думи накараха Грей да забрави всичките си планове.

„… убихме другата жена…“

Монк го стисна за ръката, но той едва усети пръстите на приятеля си.

Рейчъл.

В съзнанието му избухнаха ледени пламъци: разкошният карамелен цвят на очите й, гневното отмятане на косата й, мекотата на устните й, звънкият й смях, когато я изненадваха.

„Нима всичко това вече го няма?“

— Грей — прошепна му Монк и го върна в настоящето колкото с желязната си хватка, толкова и с гласа си.

Изригналият в Пиърс огън го заслепи.

Хуан Пак застана на входа на тунела, скрит зад високия кореец.

— Ако излезете веднага, ще останете живи!

Триумфалният фалцет на това насекомо накара Грей да се овладее, да си спомни своя дълг. Трябваше да спечелят още време, за да спасят света, ала сега той имаше нова цел: да отмъсти за Рейчъл.

— Какво ще правим? — тихо го попита Дънкан, стиснал зигзауера си.

Грей се поколеба дали да не го прати на помощ на Джейда, но Хуан Пак щеше да разбере, че един от тях липсва, и да го потърси. Това само щеше да провали плана им.

— Правете каквото иска онзи — твърдо отвърна той; едва насилваше челюстите си да се движат. — Това ще ни осигури още време.

Не им оставаше друга възможност и те хвърлиха пистолетите си, които се плъзнаха по леда и спряха на светло пред входа.

Пиърс се изправи с ръце на тила.

Другарите му последваха неговия пример и заедно прескочиха преградилите прохода атевета.

Севернокорейският ядрен физик разбра, че е победил, защото най-после се показа иззад прикритието си. Видимо успокоен, той победоносно запали цигара и насочи тлеещия й връх към Грей.

— Сега двамата с теб ще се позабавляваме.

Пиърс преглътна отговора си и не си позволи да реагира; опитваше се да го накара да говори, вместо да влезе навътре в тунела.

Нямаше представа дали Джейда се е изкатерила по замръзналия водопад в дъното на пещерата, но въжетата още бяха там и противникът щеше да види накъде да продължи.

Затова само гневно се взираше в корееца.

Грей стигна до изхода и се изправи пред дулата на насочените към тях автомати. На леда лежаха няколко трупа. Поне бяха очистили половината от главорезите на Пак. Други бяха ранени.

Налагаше се да се задоволи с това.

Наляво забеляза позната фигура, която стоеше настрани от корейците.

Джуланг Делгадо.

Делгадо го погледна, после отново заби поглед в обувките си. Очевидно се срамуваше от ролята, която е изиграл.

И сбърка.

Защото не забеляза слабата жена, която се спусна по едно от въжетата на корейците и безшумно се приземи зад него — нито сребърния проблясък на пронизалата гърба му сабя.

Джуланг с изненадан възглас се свлече на колене. Гуанин, чийто татуиран дракон свирепо лъщеше на лицето й, вдигна пистолет в другата си ръка и откри огън.

По други въжета от двете й страни наскачаха още хора и започнаха да стрелят в движение.

Нейната триада.

Изумен, Грей не можеше да проумее как ги е открила главатарката на Дуанджъ, но тези въпроси щяха да почакат.

Сейчан се възползва от предизвикания от майка й хаос и силно настъпи по крака мъжа, който я държеше. Въпреки че каленият войник беше прекалено добър професионалист, за да я изпусне, тя все пак успя да се смъкне надолу, вперила очите си в Пиърс.

Той вече тичаше към нея. Кореецът стреля по него, но Грей се хвърли и се плъзна по леда. Докато над темето му свиреха куршуми, Пиърс грабна единственото попаднало му оръжие, стигна до коленете на противника си и замахна нагоре с парчето от отчупена ледена висулка. То изсвистя покрай ухото на Сейчан и прониза корееца в гърлото.

Той политна назад, изпусна пистолета и се хвана за гърлото с две ръце.

Грей се обърна към Дънкан.

— Иди да помогнеш на Джейда! Бързо!

Оставаха им броени минути.

9:53 ч.

Дънкан спринтира така, сякаш под подметките му гореше огън, без да обърне внимание на зарязаните атевета. Прескочи ги и продължи да тича с широки крачки, като се опитваше да стъпва върху наветия от вятъра сняг, а не по хлъзгавия лед.

Зад него още кънтяха изстрели, но скоро започнаха да заглъхват — триадата явно надделяваше над оцелелите севернокорейци.

Рен стигна до пещерата за секунди и видя Джейда увиснала по средата на ледената стена. Вигор беше клекнал в тунела над нея и полагаше усилия да я издърпа, ала явно нямаше сили.

Докато се приближаваше към тях, Дънкан забеляза кървавата следа от дупката в леда до скалата. По замръзналия водопад също имаше кръв — алените петна изпъкваха върху синия фон.

— Дръж се! — изрева Дънкан.

— Ти какво мислиш, че правя! — едновременно ядосано и облекчено отвърна младата жена.

Той се втурна към свободното въже.

— Хвани се здраво, ще те изтегля.

Рен задърпа въжето и Джейда се плъзна нагоре към тунела, където Вигор й помогна да се вмъкне вътре. И двамата изглеждаха изтощени.

— Вие вървете, аз ще ви настигна! — извика Дънкан, докато тя се освобождаваше от ремъците.

Джейда признателно му махна с ръка. Не й беше останал дъх да говори.

Двамата изчезнаха и той се закатери по стената.

9:54 ч.

Най-после свободна, Сейчан отскочи назад от убития севернокореец. Чу Грей да извиква на Дънкан и спря само колкото да вдигне падналото оръжие на Раюн, същия пистолет, с който той беше застрелял Рейчъл.

Прескочи безжизненото му тяло и се хвърли след единствения противник, който имаше значение.

Хуан Пак се беше затичал по леда при първия признак за опасност и очевидно искаше да се скрие зад полупотъналия автобус. Държеше пистолет и стреляше наслуки зад себе си, паникьосан от хаоса и неочаквания обрат на събитията. Но като всеки комарджия, ядреният физик трябваше да знае, че късметът все някога ти изневерява.

Тя решително се втурна след него.

Кореецът я забеляза, насочи оръжието си към нея и натисна спусъка.

Сейчан дори не си направи труда да се приведе.

Просто вдигна пистолета и стреля.

Улучи го в коляното. Хуан Пак изкрещя, просна се по очи и се запързаля по леда. Стигна до дупката, плъзна се във водата и потъна.

Сейчан спря на ръба и го видя да изплува; пръхтеше от студ. Тя знаеше, че всеки тласък на ранения му крак му причинява ужасна болка.

Хуан Пак с мъка се добра до леда, потърси къде да се хване и се насочи натам, където автобусът се опираше в ледената покривка. За негово нещастие в този момент автобусът леко се наклони и заклещи дланта му. Кореецът изпищя и се опита да измъкне четирите си смазани отдолу пръста.

Майка й вече му беше отрязала петия заради неплатен комарджийски дълг. Пак дължеше на Сейчан много повече.

— Помогни ми! — помоли той. Зъбите му тракаха.

Сейчан се наведе и зърна проблесналата в очите му надежда.

Вместо това тя вдигна цигарата, паднала от устните му преди севернокорейският учен да се плъзне във водата. После се изправи и дръпна силно, за да разгори върха й.

Надеждата на Пак се замени с ужас. Също като нея той усещаше миризмата на изтеклите бензин и масло, образуващи дебел пласт на повърхността.

— Студено е, нали? — каза Сейчан. — Ей сега ще те сгрея.

И хвърли фаса. Първо се възпламениха изпаренията, после и самото гориво. По синята вода плъзнаха пламъци, стигнаха до Пак и го обгърнаха.

Сейчан се завъртя с гръб към крясъците му и тръгна обратно, оставяйки го да изгори над водата или да замръзне под нея.

„Това ти е за Рейчъл“.

32.

20 ноември, 9:55 ч. местно време

Остров Олхон, Русия

Джуланг лежеше на леда и кръвта му изтичаше в топла локва под него. Беше чул Пак да умолява за живота си след стихването на престрелката — и после виковете му. Не изпитваше никакво съчувствие към този човек.

Копелето си заслужаваше такъв жесток край.

„А може би и аз“.

Сякаш в отговор на мислите му до него застана жена и впери в него очите си — безпощадни въпреки избраното от нея име.

— Гуанин — промълви той и протегна трепереща ръка към главатарката на Дуанджъ, но след миг безсилно я отпусна. — Хуан Пак държи жена ми… и неродения ми син.

Лицето й остана безизразно, твърдо като люспите на нейния дракон. Не приемаше оправданието му.

— Съжалявам — изхриптя Джуланг и усети вкус на кръв в устата си. — Обичам ги… толкова много… моля те, помогни им.

— Защо да ти помагам? След всичко, което направи?

— Опитах… да помогна… с каквото можех.

На челото й се появи бръчка.

— Според теб как ни открихте? — мъчително изхърка той. — Как ни намерихте на този остров?

— Също като теб, и аз имам уши навсякъде. Чух, че сте заминали за Монголия. Затова ви проследих. Знаех, че трябва да…

— Кой мислиш ни е издал на тези твои уши? Аз им наредих да ти кажат.

Не я лъжеше. Трябваше да е дискретен в присъствието на Хуан Пак. Като използваше оправданието, че наблюдава проследяващото устройство на Сейчан, той редовно се обаждаше в Макао и направляваше нещата от разстояние. Макар че не можеше да събере своя армия без севернокорейците да го усетят и така да рискува живота на бременната си съпруга, Делгадо се опита да разпали омразата на Гуанин, за да я накара да му се притече на помощ.

Спомни си собствената си изненада, когато върхът на сабята изскочи през гърдите му.

Очевидно беше разпалил тази омраза повече от необходимото.

Малка грешка в сметките.

— Исках да дойдеш тук и да убиеш Пак, да ме освободиш. — Джуланг се помъчи да се засмее и изкашля кръв. — И може би най-после да се помирим.

„Сега има значение само моята прекрасна Наталия… и моят син, когото никога няма да видя…“

Гуанин се изправи. Той виждаше, че му е повярвала. Но дали това стигаше, за да му помогне? Тази жена не беше известна с милосърдието си.

— Ще ги намеря — накрая обеща тя. — И ще ги спася.

По бузата му се търкулна сълза. Знаеше, че няма да го излъже.

„Благодаря“.

Освободил се от това бреме, Джуланг остави очите си да се затворят — но преди това до Гуанин се появи друго лице, на красивата наемна убийца, причинила толкова много неприятности.

И едва тогава той видя приликата.

Едната до другата.

Майка и дъщеря.

Сега разбираше причината за малката грешка в сметките си. В крайна сметка нещата никога не се свеждаха до пари или територия — а до семейството.

„Нищо чудно, че тя ме прониза със сабята“.

И след като проумя заблудата си, безмълвният му смях го последва в небитието.

9:56 ч.

— Ето как си ни открила — каза Грей, застанал зад Сейчан и майка й. Беше чул разговора.

Държеше пистолет и ги охраняваше, докато Монк и Ковалски помагаха на останалите от триадата да допрочистят района.

Гуанин се обърна.

— Да, така научихме, че сте на острова, но според последната информация, която получихме, Джуланг трябваше да е в една хижа в Хужир.

Грей се досещаше какво се е случило. Джуланг не беше имал време да се обади на шпионите си преди да тръгнат насам.

— Тогава как се озовахте тук?

Лицето й се натъжи.

— Открихме една жена, простреляна, още жива. Тя ни каза.

„Рейчъл…“

Гуанин видя пламналата му надежда и я угаси.

— Тя си отиде. Но предсмъртните й думи ни доведоха тук.

„И са спасили и нас — осъзна Пиърс. — А може би и света“.

Гуанин го докосна по ръката.

— Струва ми се, че тя се държеше само за да предаде това съобщение.

Мъката го прониза, но Грей я овладя, остави я за по-късно.

Още не бяха приключили.

Той тръгна към тунела.

Освен да спаси света имаше да изпълни нещо още по-близко до сърцето му. Въпреки че това щеше да го съсипе, Вигор заслужаваше да научи съдбата на племенницата си.

9:57 ч.

— А Рейчъл? — попита монсиньорът.

Дънкан прочете надеждата в очите му. Джейда куцаше от другата страна на Вигор и също се взираше в Рен в очакване на добра новина.

След като се беше изкатерил по замръзналия водопад, той ги настигна при езерцето пред златната юрта.

Докато изкачваха стъпалата, Рен им обясни какво се е случило, разказа им, че корейците са държали Сейчан под прицел и как нещата са се обърнали с появата на нов съюзник — което продължаваше да озадачава самия него.

И все пак със сигурност знаеше един факт.

— Убили са Рейчъл — каза им той. Не виждаше как би могъл да смекчи тази вест.

Вигор се вцепени и смаяно се вторачи в него. Лицето му се сгърчи.

— Не…

Джейда остана до възрастния мъж, който се свлече на колене от мъка, и побутна побутна Дънкан към каменния пиедестал в центъра на помещението.

— Провери кръста — прошепна астрофизичката, докато сваляше раницата си и вадеше Окото. — Само не го мести.

Рен я разбра. Трябваше да се уверят, че това е артефактът, който търсеха всички. Той се втурна към трите поставени едно в друго ковчежета: желязно, сребърно и златно. На металния под до купчината камъни лежеше човешки череп.

Дънкан заобиколи реликвата, погледна в най-вътрешното ковчеже и видя тежък черен кръст, поставен в златно гнездо със същата форма. Протегна ръце към него, но още преди да ги плъзне над желязното сандъче, магнитите в пръстите му реагираха. Усети натиск, сякаш някаква сила оказваше съпротивление. Дънкан потопи ръце в полето още по-дълбоко и ги доближи към тъмната повърхност.

Позна същото мазно неестествено излъчване, ала когато върховете на пръстите му стигнаха на милиметри от кръста, забеляза деликатна разлика. Полето на метеоритния метал имаше друг привкус.

Или по-скоро цвят.

Нямаше как да го нарече другояче.

Когато държеше Окото, усещаше в него чернота, като мрака между звездите, сама по себе си прекрасна.

Тук обаче можеше да опише енергията единствено като „бяла“.

Джейда беше казала, че двата предмета, кръстът и Окото, са противоположности с различен квантов спин, два полюса на една и съща времева ос.

Но имаше още една фундаментална разлика.

Допирът до Окото го отвращаваше.

Сега трябваше да полага усилия, за да не грабне веднага този кръст. Привличането му беше почти неустоимо. Въпреки предупреждението на Джейда върхът на показалеца му леко погали повърхността.

В този миг белотата го обгърна и го ослепи.

Разбираше достатъчно от физика, за да знае, че черните дупки всмукват цялата светлина в себе си, докато теоретично изведените бели дупки я отблъскват.

Чувстваше се точно така, запратен на друго място, а може би в друго време. Сред тази ослепителна яркост се приближаваше фигура, само сянка. Подобно на тъмен огледален образ на самия него, тя се пресегна към изпънатата му ръка, сякаш също посягаше към кръста.

Когато върховете на пръстите им се докоснаха, Дънкан беше запратен назад.

Криптата около него се завърна — толкова внезапно, че той залитна настрани, като свиваше и отпускаше юмрук.

— Какво има? — попита Джейда.

Рен поклати глава.

— А кръстът?

— Кръстът… излъчва енергия.

Дънкан заотстъпва назад от пиедестала и отново забеляза черепа на пода. Помисли си за сянката в светлината.

„Възможно ли е?…“

Не искаше да разсъждава за това. Отиде при Джейда.

— Какво ще правим?

— Мисля просто да допра Окото до кръста. Събирането на техните противоположни енергии би трябвало да предизвика анихилация и да наруши квантовото им сдвояване.

Дънкан си представи как полето угасва.

— Добре. — Посегна към Окото. — Да го направим.

Джейда бързо вдигна сферата и се отдръпна.

— Какво има?

Тя се огледа.

— Мисля, че трябва да изолираме помещението. Златото е един от най-слабо реактивните метали. Чистото злато никога не потъмнява.

— Както потъмняват среброто и желязото — прибави Рен.

— Древните може би са знаели нещо. Предчувствали са, че е необходима такава изолация. Така или иначе, смятам, че за всички навън ще е по-добре да затворим криптата. Когато двете сили се анихилират, тук може да стане опасно.

— Тогава двамата с Вигор трябва да излезете и да затворите вратата.

— Мисля, че е по-добре да го направя аз, защото не съм толкова чувствителна към тези енергии, колкото си ти — възрази тя.

Дънкан не можеше да й позволи да рискува.

Патовата ситуация обаче разреши друг.

Вигор с усилие се надигна, грабна Окото от Джейда и тръгна към древните ковчежета. Рен понечи да го настигне, но монсиньорът протегна ръка и насочи показалец към него.

— Вървете! — властно и в същото време печално каза той.

Дънкан видя, че Вигор няма да отстъпи.

Джейда си погледна часовника и задърпа младия мъж към изхода.

— Все някой трябва да го направи. Времето ни изтича.

Той я последва с натежало сърце. Докато излизаха и затваряха крилата на портата, Дънкан видя, че монсиньор Верона спира пред пиедестала, прегърбен от разтърсващата го скръб.

„Каквото и да се случи… благодаря ти, старче“.

Рен захлопна вратата и намести резето.

9:59 ч.

Вигор стоеше пред реликвария на св. Тома, обгърнал в дланите си кристалната сфера, в която гореше огънят на самата вселена. В най-вътрешното от трите ковчежета лежеше кръст, изкован от звезда и носен от светец. Трябваше да е въодушевен, да ликува, че в края на неговия земен път му е отреден този свят миг.

Ала изпитваше единствено мъка.

Беше се примирил със смъртта си, доволен, че Рейчъл ще го наследи. Може би вътрешният му мир отчасти се дължеше на егоистична гордост, защото знаеше, че паметта за него ще остане, че тя ще разказва на синовете, дъщерите и дори на внуците си за своя вуйчо Вигор и за приключенията, които са преживели заедно.

Искаше му се да прокълне Бог — но вперил очи в кръста, намери известна утеха. Скоро пак щеше да види Рейчъл. Беше убеден в това.

— Не се съмнявам — прошепна той.

И мислено произнесе кратка молитва.

Нямаше време за повече.

Но нима всички не съжаляват за едно и също на смъртното си ложе? За онова, което никога не ще се случи, за безвъзвратността на смъртта, великата унищожителка на възможности.

Вигор въздъхна и призова в съзнанието си ликовете на всичките си приятели, стари и нови.

Грей и Монк, Кат и Пейнтър, Дънкан и Джейда.

Рейчъл се беше пожертвала за тях, за да могат да изживеят пълноценно живота си, макар и за сметка на нейния.

„Как бих могъл да не сторя същото?“

Вдигна Окото и го постави там, където векове наред бе почивал черепът на св. Тома. То легна идеално върху златните стълбчета… сякаш бяха направени специално за него.

Ала когато сферата докосна кръста…

10:00 ч.

Дънкан ахна и се олюля, сякаш връхлетян от яростен вихър — само че без изобщо да се олюлее.

Всъщност съзнанието му изхвърча през тила му и за миг той видя отзад собственото си тяло — застанал до Джейда пред портата.

После се върна, толкова рязко, че този път наистина политна напред и се блъсна във вратата. Хвана се за касата, за да не падне.

Джейда го погледна.

— Добре ли си?

— Радвам се, че не бях вътре.

— Какво стана?

Дънкан се опита да обясни извънтелесното си преживяване.

Вместо да се усъмни, тя кимна.

— Анихилацията на енергиите най-вероятно е предизвикала образуване на локален квантов мехур, който се е спукал навън. И за чувствителна личност като теб, чието съзнание усеща квантовите полета, ефектът е бил физически.

— А какъв е бил ефектът за човека в самата крипта? В епицентъра?

10:01 ч.

„Основателен въпрос“ — помисли Джейда.

Въпрос, от който изпитваше страх.

Особено след като чу преживяването на Дънкан.

— Не знам — призна тя. — Може да е или никакъв, или всякакъв. Ези или тура.

Астрофизичката разбираше, че Вигор е като котката на Шрьодингер. Докато вратата беше затворена, той едновременно продължаваше да е и жив, и мъртъв. Когато я отвореха, съдбата му щеше да се реши по единия или другия начин.

Представи си как вселената се разцепва в зависимост от този отговор.

Дънкан посегна към вратата, за да наруши този потенциал, но още преди да я докосне, зад тях се чу шум. Грей изпълзя от тунела, забеляза ги и тичешком изкачи стъпалата.

Бързо оцени ситуацията и видя кой липсва.

— Къде е Вигор?

Джейда кимна към затворената врата.

— Той пожела да съедини Окото и кръста.

— Направи ли го?

— Да.

Грей намръщено се вторачи в портата.

— Сигурни ли сте?

Дънкан докосна тила си, сякаш за да се увери, че е там.

— Сигурни сме.

Пиърс пристъпи към вратата.

— Тогава да влезем.

Джейда сложи ръка върху резето и изведнъж се почувства глупаво, като че ли ако спреше Грей, съдбата на Вигор наистина щеше да остане неустановена.

— Има голяма вероятност да не е оцелял — подготви го Дънкан.

Джейда кимна и отпусна ръка.

Пиърс свали резето и отвори вратата.

10:02 ч.

Грей влезе в златното помещение и видя, че не се е променило. Грамадните пана, изобразяващи живота на св. Тома, си бяха там. Каменната грамада се издигаше в центъра. Трите ковчежета бяха отгоре.

А Вигор лежеше на пода, отпуснал глава върху черепа на светеца.

Пиърс се втурна към него и го обърна.

Гърдите му не помръдваха.

Поставените на гърлото му пръсти не доловиха пулс.

„О, Господи, не…“

Очите на Грей се напълниха със сълзи.

Той се втренчи в лицето на своя приятел и видя спокойното му изражение, мирния му край.

— Вигор знаеше ли? — попита Пиърс, без да се обръща. — За Рейчъл.

— Да — дрезгаво отвърна Дънкан.

Грей затвори очи и се помоли вуйчото и племенницата отново да са заедно. Намери утеха в тази мисъл, искаше му се да е вярно, нуждаеше се от това.

„Бъдете щастливи, приятели“.

Дълго остана с преклонена глава.

Рен се приближи до ковчежетата и протегна ръце над сферата, вдигна я и огледа кръста. Накрая поклати глава и издаде присъдата си.

— Няма излъчване.

„Това означава ли, че сме успели?“

Грей постави по-важен въпрос.

— Навреме ли успяхме?

Джейда си погледна часовника.

— Не знам. Всичко се случи точно в критичния момент.

33.

21 ноември, 1:08 ч. източно стандартно време

Вашингтон

Пейнтър чакаше с другите на Националната алея. Президентът и висшите членове на правителството бяха евакуирани, както и населението на крайбрежните райони, които бяха обезопасени с чували пясък. Дори Монк и Кат бяха завели момичетата на кратка „почивка“ в Пенсилвания, далеч от евентуалната зона на удара.

Въпреки че тази евентуалност не беше голяма, никой не искаше да рискува.

Лиза предложи да се върне по-рано от Ню Мексико, но Пейнтър я разубеди.

Вашингтон се намираше под заповед за доброволна евакуация. Ала също като Пейнтър, не всички бяха напуснали столицата. На Алеята се бяха събрали огромен брой хора. На тревата бяха опънати шатри, палеха се свещи, лееше се алкохол. Носеха се песни, някои се молеха, други се надвикваха гневно.

Пейнтър наблюдаваше това човешко множество от стъпалата пред Смитсъновия замък, взираше се във вдигнатите към небето лица, някои със страх, повечето с почуда. Никога досега не беше оценявал толкова високо човешките същества. Виждаше любопитство, страхопочитание и благоговение, всичко най-добро в човечеството, съсредоточено в този единствен миг, в който всеки изглеждаше нищожен на величествения фон на предстоящото и в същото време безкрайно по-голям тъкмо защото участваше във всичко това.

Чу зад себе си стъпки и се обърна. Джейда и Дънкан тичешком пресичаха улицата от входа на Замъка. Забеляза, че се държат за ръце — макар да се пуснаха, когато се приближиха.

Пейнтър не коментира.

— Само не ми казвай, че в ЦКРС изведнъж са променили предвижданията си! — обърна се той към астрофизичката.

Джейда се усмихна. Държеше джиесем.

— Проверявам непрекъснато и засега изглежда, че Апофис продължава да се движи към Земята, но под много полегата траектория. Въпреки това гледката ще е невероятна.

„Добре“.

Пейнтър си представи опустошенията от сателитната снимка. Като бяха нарушили квантовото сдвояване, което привличаше короната от тъмна енергия на кометата ИКОН към планетата, те бяха предотвратили евентуалното изкривяване на пространство-времето около Земята, а оттук и катастрофалния метеоритен дъжд, заплашващ да унищожи голяма част от земното кълбо.

Случилото се на Антарктида даваше известна представа за катаклизма, който можеше да сполети целия свят. Там бяха загинали осем души от флота и броят им щеше да е много по-голям, ако не бяха смелите действия и находчивостта на лейтенант Джош Леблан, геройски извел хората си от зоната на удара. Пейнтър възнамеряваше да привлече младежа в Сигма. Очевидно притежаваше огромен потенциал.

Все пак опасността не беше отминала напълно — нямаше как да спрат последиците от преминаването на кометата. Няколко метеорита бяха паднали в безлюден австралийски район, други — в Тихия океан. Една голяма скала бе ударила околностите на Йоханесбург, без да причини други щети освен да подплаши животните в недалечния парк за сафари.

Най-сериозна заплаха представляваше астероидът Апофис, който вече се движеше по нова траектория. Не можеха да направят нищо, за да го върнат в обичайната му орбита. Наистина, бяха успели да нарушат квантовото сдвояване, но точно преди критичния момент, и в крайна сметка се оказа, че е късно да попречат на астероида да се блъсне в Земята. Поне се бяха справили навреме, за да не позволят на кометата да го притегли в траектория, водеща право към Източното крайбрежие. Той щеше да падне другаде.

Сега щеше да пресече горните слоеве на атмосферата и по-дългата траектория щеше да изчерпи голяма част от кинетичната му енергия. Имаше голяма вероятност да се взриви, но вместо да обсипят Източното крайбрежие, останките щяха да паднат в Атлантическия океан.

Или поне така се надяваха.

Пейнтър впери очи в лицето на Джейда и потърси признаци за опасение или съмнение в собствените й изчисления и прогнози, но видя там единствено радост.

После младата жена откъсна поглед от небето.

По улицата тичаше някаква жена и им махаше. Висока, чернокожа, с маратонки, дънки и разкопчано тежко яке, което се развяваше около тялото й.

Пейнтър се усмихна, като си помисли колко е уместна появата й на празненството. Определено трябваше да присъства.

1:11 ч.

— Мамо! — Джейда прегърна майка си. — Ти успя!

— Не бих го пропуснала за нищо на света! — запъхтяно отвърна жената, след като очевидно беше изминала тичешком почти цялата Алея, за да дойде навреме.

Джейда я хвана за ръка и се облегна на рамото й.

Двете вдигнаха лица към нощното небе, както толкова много пъти в миналото, когато, изтегнати на одеялото, бяха наблюдавали метеорните дъждове на Персеидите или Леонидите. Тъкмо онези мигове бяха събудили в нея желанието да изследва звездите, да се превърне в част от тях. Джейда нямаше да стане такава, каквато беше, без майчиното си вдъхновение.

Нежни пръсти стиснаха нейните, изпълнени с гордост и радост.

— Започва — прошепна Джейда.

Майка и дъщеря се притиснаха една към друга.

От запад се надигна рев и се появи грамадно огнено кълбо, оставящо след себе си струи светлина и енергия, раздиращо силите на вселената. Профуча над тях и накара тълпите да затаят дъх — и едва тогава се разнесе екотът от преминаването му. Сякаш се разцепваше самата Земя. Хора падаха на тревата, из града се пръскаха прозорци, виеха автомобилни аларми.

Джейда остана на крака до майка си, и двете усмихнати, вторачени в пламтящата звезда, която се отдалечи на изток, избухна на хоризонта с ослепителен блясък, изстрелвайки огнени ракети във всички посоки, и изчезна в далечината.

До тях стигна втори екот.

После отново се спусна мрак и в нощта остана да свети само кометата. Пред погледите им се посипаха стотици падащи звезди, които примигнаха и угаснаха, последен поздрав от висините.

Разнесоха се възторжени викове и множеството заръкопляска.

Джейда установи, че прави същото, както и майка й, по чието лице се стичаха сълзи на почуда.

И тогава Джейда си спомни думите на Карл Сейгън: „Ние сме звездна материя. Ние сме начин космосът да се самопознае“.

Никога досега не й се бяха стрували толкова верни.

34.

25 ноември, 11:28 ч. източно стандартно време

Вашингтон

Дънкан седеше гол до кръста на табуретката.

Иглата на татуировчика пареше задната страна на ръката му, където трицепсите му образуваха твърда подкова. Изгарящата болка изглеждаше напълно уместна, като се имаше предвид образът, татуиран върху плътта му.

Малка комета с дълга извита опашка.

В изображението имаше нещо азиатско и то напомняше на кометата от златната скулптура на острова в езерото Байкал, висяща в небето над китайския владетел, който подаряваше кръста на св. Тома.

В момента много археолози и историци на религията проучваха пещерата на Олхон. Все още пазеха информацията в тайна от широката общественост заради огромното количество злато и дванайсетте корони от завоеванията на Чингис хан. Дънкан предполагаше, че накрая това място ще се превърне в нова Мека за индийските християни — всъщност за всички християни, а най-вероятно и за потомците на древните монголи.

„Вигор щеше да се гордее“ — помисли си той.

Монсиньор Верона не само беше спасил света със своята саможертва, но и навярно щеше да възроди вярата на милиони хора.

Клайд изправи гръб и избърса с окървавена кърпа последното си допълнение към мозайката, покриваща тялото на Дънкан.

— Добре изглежда.

Рен завъртя глава към огледалото, разгледа пъстрата, гневна татуировка и издаде собствената си присъда.

— Изглежда фантастично!

Клайд Скромно сви рамене.

— Вече имам опит. — И посочи съседната табуретка, на която седеше Джейда.

Тя се наклони и доближи голата си ръка към неговата, за да сравни двете изображения. Изглеждаха еднакви, общ спомен за преживяното от двамата приключение.

Само че за младата астрофизичка това беше първа татуировка, начални щрихи върху голо платно.

— Какво ще кажеш? — попита я Дънкан.

Джейда му се усмихна.

— Вече съм влюбена в нея.

И блясъкът в очите й издаваше, че това може би не се отнася само за татуировката.

Радостни с новите си придобивки, те излязоха от склада. Под обедното слънце на паркинга лъщеше черният му форд „Мустанг Кобра Р“. Мощната кола си оставаше символ на неговото минало, преследвано от спомени за малкия му брат Били, мъглява смесица от радост и скръб — и отговорност.

„Аз останах жив, а той умря“.

Дънкан вярваше, че трябва да живее и за двамата, за всички свои приятели, които бяха изгубили живота си преждевременно.

След като отвори вратата на Джейда, той седна зад волана, постави ръка върху скоростния лост — и върху нея леко кацнаха нежни пръсти. Дънкан се обърна към Джейда и видя, че очите й сияят, пълни с неизречени възможности.

Спомни си нейния разказ в планината, обяснението за сдвоените съдби, идеята, че смъртта е просто срив на жизнен потенциал само в един времеви поток, че може да се отвори друга врата и съзнанието да потече в нова посока.

„Тогава навярно не се налага да живея за всички тях…“

Наведе се към нея и я целуна, осъзнал в топлината на този миг, че като се опитва да живее за другите, не може да живее за себе си.

— Колко е бърза тази кола? — измърка тя, когато устните им се разделиха, и палаво повдигна вежди.

Дънкан се усмихна също толкова дяволито.

Превключи на скорост, настъпи газта и се стрелна напред. Фордът се понесе по слънчевите улици — вече не бягаше от призраците на миналото, а летеше на крилете на обещанието за бъдещето.

Защото в този свят един живот стига за всеки човек.

16:44 ч.

— Мерси за возенето — каза Грей на слизане от джипа и нарами сака си.

В отговор Ковалски вдигна ръка и се наведе към дясната врата с пура в уста.

— Тя беше страхотна жена — заяви той необичайно сериозно и искрено. — Няма да я забравим. Нито нея, нито вуйчо й.

— Благодаря — отвърна Пиърс и затвори вратата.

Партньорът му натисна клаксона за довиждане и рязко се вмъкна в трафика, като за малко не блъсна странично един автобус.

Грей тръгна към жилищния си блок. Заради навалелия наскоро сняг всичко изглеждаше чисто и непокътнато, бялата пелена скриваше бъркотията на живота.

Преди час беше долетял от Италия, където почетоха Вигор с тържествена церемония в „Св. Петър“, а на погребението на Рейчъл униформена карабинерска част даде залп при спускането на покрития й с италианския трибагреник ковчег в гроба.

Грей обаче не можеше да намери покой.

Те му бяха приятели — и ужасно щяха да му липсват.

Изкачи стъпалата към пустия си апартамент. Сейчан още беше в Хонконг, където постепенно изграждаше нова връзка с майка си. Открили бременната съпруга на Джуланг затворена на едно недалечно островче, жива и здрава. Освободили я и според Сейчан жената заминала за Португалия.

Гуанин с жестока решителност запълнила властовия вакуум след смъртта на Делгадо и била на път да се превърне в новия бос на Макао. Възползвайки се от това положение, двете със Сейчан вече предприемали мерки да подобрят живота на жените на полуострова и в цяла Югоизточна Азия, като започнали с веригите от проститутки и налагали по-човечно отношение към тях.

Той предполагаше, че тези първи опити са само нищожна част от събарянето на стената между майката и дъщерята. Като се грижеха за други жени, споделящи тяхната тежка съдба, те помагаха на самите себе си, градяха настоящето, за да притъпят болката от жестокото си минало, да си дадат шанс да се преоткрият.

И не само това.

Сейчан се беше заела да помогне на бездомните монголски деца, момченцата и момиченцата, попаднали в душните подземия на един град, който се бореше за бъдеще в новия свят. Грей разбираше, че като ги измъква оттам, Сейчан спасява онова дете от миналото, което си е нямало никого.

В Монголия тя също потърсила Хайду. Младата монголка била изписана от болницата, след като се възстановила от раната си. Сейчан я намерила в семейната й юрта, дресирала млад сокол — смела птица със златисти пера и черни очи.

Хайду нарекла сокола Санджар.

„Всеки от нас скърби и отдава почит по свой начин“ — помисли си Пиърс.

Стигна до вратата на апартамента си и я завари отключена.

Напрегна се, бавно завъртя дръжката и открехна вратата. В жилището цареше мрак. Всичко изглеждаше непокътнато. Той предпазливо влезе.

„Може би на тръгване съм забравил да заключа?“

Докато минаваше покрай кухнята, усети дъх на жасмин и зърна бледа светлина, процеждаща се под затворената врата на спалнята. Приближи се и я отвори.

Сейчан беше запалила свещи. Бе дошла по-рано от Хонконг, навярно усещайки, че той се нуждае от нея.

Лежеше на кревата му, опряна на лакът. Дългите й голи крака тъмнееха на фона на белия чаршаф. Извивките на гладкото й тяло се очертаваха подканващо в сумрака. Ала нямаше лукава усмивка, в поведението й отсъстваше предизвикателство — просто едва загатнато му напомняше, че и двамата са живи и не бива да го приемат като даденост.

Беше му разказала какво е чула в хижата на остров Олхон — за рака на монсиньор Верона, за последните думи между вуйчото и племенницата. В този момент Грей си спомни най-важния урок на Вигор за живота.

„Това е нещо временно, малък дар преди истинската благодат. Но не го хвърляй на вятъра, не го оставяй в килера, за да го използваш в бъдеще. Вземи го с две ръце…“

Той се приближи, като смъкваше дрехите си в движение и разкъсваше онези, които се съпротивляваха. Накрая застана гол пред нея.

И в този миг с всяка фибра на своето същество осъзна фундаменталната истина за живота.

„Живей сега… кой знае какво ще се случи утре“.

Тура

26 ноември, 10:17 ч. централноевропейско време

Рим, Италия

Рейчъл чакаше пред медицинския кабинет вуйчо й да излезе след консултацията при личния му лекар. Вигор беше дошъл в болницата единствено заради нейната настойчивост, защото тя всъщност нямаше сериозно основание да настоява за тези изследвания.

Вратата най-после се открехна. Рейчъл чу вуйчо си да се смее, докато се ръкува с доктора, после излезе.

— Е, надявам се, че това ще те успокои — каза й Вигор. — Намирам се в отлично здраве.

— А резултатите от скенера?

— Освен артрита на тазобедрените стави, нищо. — Той я прегърна през кръста и двамата тръгнаха към изхода. — Докторът каза, че след като на шейсет съм в такава форма, сигурно ще доживея сто години.

Рейчъл виждаше, че вуйчо й се шегува, но забеляза и присвитите ъгълчета на очите му, като че ли се опитваше да си спомни нещо.

— Какво има? — попита тя.

— Знам, че ти настоя да си направя профилактични изследвания за рак…

Рейчъл въздъхна достатъчно високо, за да го прекъсне.

— Съжалявам. Откакто се прибрахме от остров Олхон, просто имах лошо предчувствие, все едно си болен или нещо подобно. — Тя поклати глава. — Такава съм глупачка…

— Точно това е въпросът. Докато лежах вътре и скенерът бръмчеше около мен, почти бях сигурен, че си права.

— Само заради моята настойчивост.

— Възможно е… — Той не изглеждаше убеден и спря, преди да стигнат до вратата. — Трябва да ти кажа нещо, Рейчъл. Когато поставих кристалното Око върху кръста на свети Тома, усетих, че онова нещо ме пронизва, сякаш разкъсваше самото ми същество… или го разцепваше. Все едно ме връхлетя водопад от бяла светлина. Бях сигурен, че съм мъртъв. Но след миг се върнах обратно и в криптата се втурнаха Грей, Дънкан и Джейда, за да видят как съм.

Рейчъл стисна ръката му.

— Щастлива съм, че ти няма нищо.

Той я погледна.

— Докато се обръщах към тях, само за стотна от секундата ме обзе смазваща мъка, сякаш съм те загубил.

— Но аз бях добре — отвърна Рейчъл. „Е, почти“.

Спомни си онази сребърна монета, която се премяташе във въздуха и подскачаше по дъсчения под, докато Хуан Пак я настъпи. Беше бясна на Сейчан, задето им издаде къде са отишли Грей и другите.

После кореецът вдигна крак и отдолу се показа опакото на монетата.

„Тура“.

На лицето на Пак се изписа невероятно разочарование. Изведнъж я обзе увереност, че ако се е паднало ези, е щял да я убие.

— Все пак останах жива — каза Рейчъл.

— Да де, знам, защото след около минута в криптата влезе и ти. — Вигор отново я поведе към вратата.

— Но се чудя защо и двамата сме имали такива лоши предчувствия за другия. Тъй де, предполагам, че бих могъл да се разболея от рак. Ако някоя клетка в тялото ми натисне ключа в грешната посока — нагоре вместо надолу, — тялото ми спокойно може да бъде разядено от тумори.

— Ези или тура — промълви племенницата му.

Той й се усмихна.

— Толкова много неща в живота и смъртта са случайни.

— Звучи доста обезсърчаващо.

— Не и ако вярваш в онзи, който подхвърля монетата.

Рейчъл го погледна и завъртя очи към тавана.

Вигор продължи да развива тезата си:

— Има хиляди посоки към бъдещето, безброй разклонения на пътя, който води напред. Кой знае, ако един път се затвори, в друга вселена може би се отваря нов… и душата ти, съзнанието ти се прехвърля там, за да продължи пътуването, винаги откривайки верния път.

Рейчъл обаче се замисли за пътищата, останали в миналото, за възможностите, които завинаги бяха пропуснати. Обзе я тъга, сякаш е изгубила скъпи приятели.

— Виждаш ли, винаги има път напред — привлече вниманието й Вигор.

— За къде? — попита тя.

Вуйчо й отвори вратата и яркото слънце на новия ден я заслепи.

— За навсякъде.

Бележки на автора — истина или измислица

Време е да отделим зърното от плявата. Както и в предишните си романи, реших да се опитам да разделя книгата на черно и бяло. Макар че, честно казано, тук има много сиви зони, които толкова незабележимо размиват границата между факт и художествена измислица, между действителност и предположения, че спокойно можете да заложите и на двете страни на уравнението. Затова хайде да тръгнем по тази граница и да видим къде ще ни отведе.

Първо, историята вече е доста оръфан килим от истини, но какво все пак знаем сравнително сигурно?

Атила. През 452 г. Атила се готви да плячкоса Рим, но папа Лъв Велики излиза с малката си свита, среща се с хунския вожд и някак си успява да го разубеди. Как? Едно от предположенията е, че войската на Атила вече се сблъсква с епидемии и заплахи на други фронтове, затова той решава да се измъкне с чест, вдига лагера си и заминава. Според друго светият отец използва суеверието на Атила и подклажда страха му от Проклятието на Аларих, както е описано в тази книга. Има и трета версия: че папата всъщност дава на Атила достатъчно злато и скъпоценности, за да се откупи.

По каквато и причина да се отказва от намеренията си, Атила ще умре на следващата година, тъкмо когато се готви да се върне в Италия и да нападне Рим. Той наистина умира от кръвотечение от носа и наистина в брачната си нощ, след като се жени за млада принцеса на име Илдико. Според някои теории той е отровен от булката, други смятат, че просто е умрял от хроничен алкохолизъм, усложнен от пируването след сватбата. Всъщност никой не знае какво се е случило с Илдико, след като я заварват до леглото на мъртвия владетел.

Що се отнася до неговия гроб, твърди се, че е погребан в три ковчега — от желязо, сребро и злато, заедно с по-голямата част от огромното му богатство. Хората, които го погребват, са избити. Повечето изследователи смятат, че е отклонена река (най-вероятно Тиса в Унгария), гробницата му е скрита в тинята и реката е върната в предишното си корито. Което отново ни връща към Тиса за…

Процесите срещу магьосници в Унгария. Историята за Босорканисигет, „вещерския остров“, е вярна. Островът се намира край град Сегед, където през юли 1728 г. са изгорени дванайсет магьосници. В разгара на тази истерия същата участ сполетява над 400 души. Смята се, че основна причина за паниката е суша — и плъзналите в резултат от нея глад и епидемии, — но както е описано в романа, за смъртта на някои от осъдените има политически или лични мотиви. Няма нищо по-подходящо от лова на вещици, за да се отървеш от противника си.

Чингис хан. Повечето подробности за монголския владетел в тази книга са верни. Истинското му име е Темуджин и официалната титла на клана му наистина е Борджигин, „господар на Синия вълк“. Днес това име е сред най-разпространените в Монголия, както и Темуджин.

Що се отнася до генетичния аспект, колкото и да е удивително, също е вярно, че един от всеки двеста мъже на света е генетично свързан с Чингис хан (и в Монголия този процент е едно на десет) въз основа на двайсет и пет уникални маркера, съставляващи хаплогрупата С-М217. Явно многото жени и завладяването на чужди страни също си казват думата — поне генетично.

И като става дума за неговите потомци, във Ватиканския архив наистина има писмо до папа Инокентий IV от внука на Чингис хан, великия хан Гуюг, датиращо от 1246 г., в което той предупреждава светия отец, че ще има страшни последици, ако не му отдаде почит в столицата на неговата империя.

От гледна точка на прогреса, Монголската империя изпреварва своето време, като не одобрява изтезанията, въвежда банкнотите, развива пощенска система и допуска невиждана веротърпимост. Несторианите наистина са имали храм в столицата и се твърди, че тези ранни християни оказват значително влияние върху Чингис хан.

Що се отнася до неговия гроб, той и до днес си остава една от най-големите световни загадки. Все пак повечето изследователи смятат, че се намира някъде в планината Хентий, която е превърната в природноисторически резерват със строго ограничен достъп. Същото се отнася за много други места, сред които остров Олхон. Твърди се също, че гробът на Чингис хан най-вероятно се намира в некропол и че там не само са заровени всичките му съкровища, но и са погребани неговите потомци, включително най-прочутият му внук Кубилай хан. Не знам за вас, обаче аз съм готов да грабна лопатата и да отида да копая.

Св. Тома и Китай. Преданията разказват, че апостолът, известен като Тома Неверни, е пътувал на изток и определено е стигнал чак до Индия, където и до днес съществуват т.нар. християни на св. Тома. Твърди се също, че е загинал от мъченическа смърт в древния град Мелипура. На това място е издигната базилика в чест на светеца. Що се отнася до неговите реликви, те имат още по-неясна съдба.

Отделни историци също твърдят, че св. Тома е стигнал чак до Китай, а може би и до Япония. Някои нови археологически открития предполагат, че християнството се появява в Далечния изток много по-рано от VIII век, както се смята в момента.

Що се отнася до възможността китайски йероглифи да загатват за познаване на Стария завет, символите в този роман са реални и в интернет могат да се открият още много такива — вие сами преценете дали всичко това е само пожелателно мислене, или намек за забравена история.

Еврейски заклинателни черепи… и други зловещи чудатости. Археолозите са открили над две хиляди заклинателни паници, повечето датиращи от III до VII век. Намерени са обаче и няколко такива черепа, използвани за същата цел — прогонване на демони или разваляне на магии. Два от тях могат да се видят в Берлинския музей. А, да, антроподермичната библиопегия, подвързването на книги с човешка кожа, също е факт. В подвързията на отделни книги — от астрономически трактати до анатомични текстове, както и няколко молитвеници — има зърна от човешки гърди или кожа от лица. И това не е всичко. Френски затворници по време на Наполеоновите войни изработват кораби от човешки кости и ги продават на британците. Но пък нали всеки има нужда от някакво хоби?

Едно от удоволствията при писането на такива книги е възможността да обикалям очарователни кътчета на света. Каква част от описанието на тези места почива на факти? Краткият отговор е: почти всичко. Все пак ще ви изложа някои подробности.

Макао и Хонконг. Ако обичате хазарта, трябва да посетите Макао и да се потопите в атмосферата на тази смесица от португалска колониална архитектура, китайска култура и ласвегаски блясък. В много отношения това е град на опортюнизма, в който корупция и бизнес вървят ръка за ръка и китайските триади воюват с политиците и предприемачите. Описанията на ВИП стаите в този роман са точни, от посредническите фирми до прането на пари. А, да, и Курвенският мол наистина съществува в подземния търговски център на казино „Лишбоа“.

Моята „картина“ на Хонконг също е вярна. За основа на описанието на централата на триадата Дуанджъ съм използвал реално съществуващия комплекс „Чункин“.

Аралско море. Това може би е най-страшната екологична катастрофа, предизвикана от човек. В началото на 60-те години на XX век Съветският съюз отклонява две реки и това води до пресъхването на някогашното величествено море, превръща го в днешните мъртви солени низини на пустинята Аралкум, в която наистина бушуват черни виелици и средната продължителност на живота е спаднала от 65 на 51 години. А, да, и целият район е осеян с гробища от ръждясващи кораби.

Северна Корея. За съжаление всичко описано в романа е истина. В тази страна, управлявана от династия деспоти, които се смятат за полубожествени, изобилстват случаите на упадъчни крайности, съчетани с невъобразима мизерия — например построяването на мавзолей за един милиард долара по време на страшен глад. Севернокорейските затвори все още са едни от най-жестоките в света — в тях затворниците се борят за правото да погребат мъртвите, за да получат допълнително храна, средната продължителност на живота е най-много пет години и изтезанията са неотменна част от ежедневието. Положението в градовете като Пхенян не е много по-розово. Населението живее в постоянен страх да не каже или направи нещо не както трябва и е подложено на строг режим на електричество и храна.

Монголия. Улан Батор е най-студената столица на света. Там наистина има топлопроводни тунели, обитавани от все повече бездомници, много от които деца, жертви на мизерия и алкохолизъм или просто изоставени от родителите си. Но това е и град със светло бъдеще, с една от най-бързо развиващите се икономики на планетата. Страната притежава огромни природни богатства и девствена красота. А, да, и голяма част от населението смята Чингис хан за полубог. В резултат Улан Батор е осеян с грамадни негови статуи, сред които двеста и петдесет тонен паметник от лъскава стомана на великия хан, яхнал кон. Но пък това сигурно си е задължително, когато всеки десети мъж е негов потомък.

Езерото Байкал. Първо, да, нерпите са единствените сладководни тюлени на света и обитават само Байкал, но това е една от многобройните уникални особености на най-древното и най-дълбоко езеро на Земята. Учените дори са създали специален термин, „байкалология“ — проучване на необикновената биосфера на езерото. Що се отнася до някои подробности от романа, повърхността на Байкал наистина замръзва и един от основните начини да се стигне до остров Олхон през зимата е с автобус по ледено трасе. На самия остров действително съществува нос Бурхан, едно от най-свещените места в Азия. Олхон наистина е свързан с Чингис хан — там е родена майка му и мнозина предполагат, че неговият гроб също е на острова.

Естественонаучните детайли в романа обикновено се основават на доказани факти или общоприети теории, с някои хипотези и екстраполации (но не толкова, колкото може би предполагате). Добре дошли в чудатия свят на тъмната енергия, квантовата физика и свръхестествените страхотии.

Комети. За основа на кометата ИКОН използвах реално ледено тяло (наречено ИСОН), което ще премине край Земята през ноември 2013 г., да се надяваме без злополуки и смърт. Подобно на кометата в този роман, очаква се ИСОН да е една от най-ярките в историята и да се вижда дори денем.

Що се отнася до проучването на кометите, проектът ОГ се основава на спътника ICE, изстрелян от НАСА през 1986 г. и преминал през опашката на Халеевата комета. Във връзка с предизвикваните от кометите проблеми, през 1994 г. една комета наистина се блъсна в Юпитер, а друга ще удари Марс през 2014 г.

В миналото кометите често са смятани за предвестници на гибел и се твърди, че появата им предсказала епидемията от бубонна чума в Европа, битката при Хейстингс, дори смъртта на Марк Твен. Според мнозина преминаването на Халеевата комета през 1222 г. е основната причина за решението на Чингис хан да се отправи на запад и да завладее голяма част от познатия свят.

Астероиди. Взривът на Челябинския метеорит над Русия през февруари 2013 г. може да се гледа в много новинарски уебсайтове. Това е отличен пример за непредвидимостта на телата в околоземна орбита (ТОО). До момента НАСА е регистрирала над десет хиляди ТОО, но този брой е нищожна част от съществуващите, включително избухналото над Русия тяло. Този астероид е притежавал кинетична енергия колкото трийсетина атомни бомби, но е експлодирал в горните слоеве на атмосферата и е изгубил по-голямата част от нея преди късовете му да паднат на Земята. В резултат на ударната вълна все пак са разбити много прозорци, ранени са над 1500 души.

Представеният в романа астероид Апофис (означен като 99942) съществува в действителност и има реална опасност да се удари в Земята, но най-рано през 2019 г. Както видяхме от примера с Русия обаче, в космоса дебнат още много неизвестни планетоубийци.

Окото Господне. То съществува. Или по-точно те съществуват. Учените са създали четири идеални сфери от стопен кварц, толкова съвършени, че нямат дефекти, по-големи от четирийсет атома. Това са жироскопните сърца на спътника Гравити Проуб Б на НАСА и те ще изследват кривата на пространство-времето около Земята. Да се надяваме, че няма да се занимават с кометата ИСОН, защото, както видяхме, тази идея не е много добра.

Тъмна енергия. Бих могъл да посветя много страници на предположенията за енергията, която образува 70% от вселената — и все пак никой не знае точно какво представлява тя. В тази област няма никакви сигурни факти. Едно от най-чудесните описания, които са ми попадали, е включено в романа като теорията на д-р Шоу: „Тъмната енергия е резултат от взаимна анихилация на виртуални частици в квантовата пяна“. Но има и много други теории.

Докато се готвех за книгата, успях да посетя Националната ускорителна лаборатория „Ферми“ (Фермилаб) край Чикаго, където имах щастието да наблюдавам работата на специалистите по новия фотоапарат за тъмна енергия, 570-мегапикселова система, проектирана там и инсталирана в една планинска обсерватория в Чили. В романа д-р Шоу използва в проучванията си информация, придобита с негова помощ. Този фотоапарат е толкова мощен, че „вижда“ на три четвърти от разстоянието назад до Големия взрив. Надявам се да го включат в следващото поколение айфони.

Квантово сдвояване. Това е реално явление, при което частиците си взаимодействат и после се разделят, носейки едни и същи квантови характеристики — промяната в едната води до моментална промяна в другата. Първоначално се смята, че феноменът се ограничава до елементарните частици, но днес е доказано, че той се наблюдава и при по-големи обекти, например два диаманта, видими с просто око, създадени от учените през 2011 г.

Холограми и мегавселена. Пак благодарение на Фермилаб научих, че цялата вселена може да е холограма, триизмерно построение, изградено на основата на уравнения, написани от вътрешната страна на обвивката на вселената. За да го докажат, в момента изследователите в лабораторията разработват холометър, най-чувствителния лазерен интерферометър на света. Аз лично намирам това за извънредно смущаващо (или поне е смутено уравнението, което дефинира моята холограма).

Освен това има цял куп теории за многобройните вселени и различни предположения за тяхното функциониране, взаимодействие и отношение помежду им. Повечето физици теоретици обаче са единодушни, че те съществуват.

А какво ще кажете за това?…

Магнитни пръсти. Първо, и аз искам такива… И второ, те са реалност и са точно толкова странни, колкото ги описвам. Хиляди хора в света на биохакерството са имплантирали редкоземни магнити до нервните окончания на пръстите си, което им дава възможност да усещат електрическите полета по изумителен начин. Онези, с които разговарях, твърдят, че полетата имали плътност, форма, ритъм и дори цвят. Това позволява съвсем нов начин за преживяване на света. И щом свикнеш с него, очевидно е трудно да се върнеш към стария. Мнозина твърдят, че се чувствали слепи без тях. Това определено е цял нов свят.

И накрая, на тези страници аз предлагам и една своя теория. Ако човешкото съзнание наистина е квантов ефект и може да се сдвоява в много вселени, кои сме ние да твърдим, че когато умираме (да речем, блъснати от автобус), съзнанието ни не оцелява и не се прехвърля в онзи времеви поток или вселена, където сме се огледали в двете посоки и рейсът не ни е блъснал? Животът е пълен със случайности и съдбата ни често се решава от подхвърлянето на монета, затова е утешително да знаем, че е възможно за нас да са отворени и други пътища.

Така че, до следващия път, приятно пътуване — независимо по кой път поемете.

Благодарност

Бих могъл да отделя много страници, за да изброя всичко, с което посочените по-долу хора са ми помогнали за създаването на тази книга. Всяко име заслужава да му се посвети отделен звън на фанфари — ако не и цял духов оркестър. И така. Първо трябва да благодаря на първите си читатели, първите си редактори и някои от най-добрите ми приятели: Сали Барс, Крие Кроу, Лий Гарет, Джейн О’Рива, Дени Грейсън, Ленард Литъл, Скот Смит, Джуди Прей, Уил Мъри, Керълайн Уилямс, Джон Кийз, Крисчън Райли и Ейми Роджърс. И както винаги, специална благодарност на Стив Прей за прекрасните карти (сега и в миналото)… и на Шъри Маккартър за всички страхотни дреболии, които се появяват на имейла ми! На Каролин Маккрей, която е извор на вдъхновение и в същото време строга и взискателна по отношение на детайлите… и на Дейвид Силвиън за изпълнението на абсолютно всичко, за каквото съм го помолил, и за грижите му за моето дигитално обезпечаване! На Ейвъри и Джоузи Лим за помощта им по всички лингвистични въпроси. На Шона Коронадо и всички от Националната ускорителна лаборатория „Ферми“ (Фермилаб), задето ме разведоха из своя изумителен изследователски център, където ми хрумнаха — и ми разрешиха да ги задам — един куп тъпи въпроси. На всички в Харпър Колинс за постоянната им подкрепа: Майкъл Морисън, Лиат Стелик, Даниел Бартлет, Кейтлин Кенеди, Джош Маруел, Лин Грейди, Ричард Акуън, Том Егнър, Шон Никълс и Ана Мария Алеси. И естествено, накрая специална благодарност на хората, от които зависеха всички етапи от издаването на книгата: на моята издателка Лиса Койш и нейната колежка Аманда Бърджърон, на Лори Магий за нейното зорко коректорско око и на моите литературни агенти Ръс Гейлън и Дани Барър (и неговата дъщеря Хедър Барър). И както винаги, трябва да подчертая, че всички фактически и смислови грешки в тази книга са единствено по моя вина. Надявам се да не са чак толкова много.

Бележки

1

Да, господине (порт.) — Б. пр.

2

Матей 7: 7. Тук и нататък преводът на Библията е цитиран по изданието на Св. Синод от 1992 г. — Б. пр.

3

Благодаря (кит.) — Б. пр.

4

Бяла планина (казах.) — Б. пр.

5

Извинете (ит.) — Б. пр.

6

Господин Делгадо (кор.) — Б. пр.

7

Корейско почтително обръщение — Б. пр.

8

Не(кор.) — Б. пр.