Окото господне

18.

19 ноември, 11:09 ч. местно време

Улан Батор, Монголия

— И всички сте убедени, че този кръст е важен, така ли? — попита Грей.

Бяха наели апартамент в хотел „Улан Батор“ в центъра на столицата. Фасадата на сградата имаше съветски вид, наследство от някогашното потисничество, но модерната обстановка вътре се отличаваше с елегантност — лицето на нова Монголия, отправила поглед към независимото си бъдеще.

В апартамента дори имаше заседателна зала с дълга маса. Всички бяха насядали около нея, от едната страна групата на Монк, от другата — на Пиърс.

Само преди час на вратата на Грей се беше появило усмихнатото лице на Кокалис, който го сграбчи в мечешка прегръдка и едва не отвори отново позаздравялата рана на рамото му. Неговият нов партньор Дънкан Рен трябваше да се приведе, за да не си удари главата в касата. Придружаваше ги млад монголец, облечен в къс кожух от овча кожа. В ръката си носеше кафез, в който помръдваше нещо.

С най-силни чувства обаче го изпълни появата на последните двама — смесица от радост, топли спомени и нежност.

Грей прегърна Вигор със същия ентусиазъм, с какъвто преди малко Монк беше грабнал в обятията си самия него. Излъчването на монсиньора не се бе променило: корав и решителен, и все пак мил и смирен. Пиърс обаче забеляза и настъпилите с възрастта му физически промени, измършавялото му немощно тяло, изтощеното лице.

И после — Рейчъл.

Поздрави я също толкова топло, колкото и другите. Спомени замъглиха очите му, докато я държеше в прегръдките си. Тя остана притисната към него малко по-дълго, отколкото предполагаха обикновените приятелски чувства. За известно време в миналото двамата бяха близки и започваха да говорят за нещо по-сериозно, докато блясъкът на романтиката не помръкна в практическата реалност на далечните разстояния и не се превърна просто в по-искрено приятелство. Не че от време на време между тях не прехвърчаха чисто физически искри, когато пътищата им случайно се пресичаха.

Но обстоятелствата се бяха променили…

Грей насочи вниманието си към жената, която седеше срещу Рейчъл.

Сейчан също знаеше за тяхната връзка и двете с Рейчъл бяха имали сложни отношения, но се бяха помирили и сега се уважаваха, макар да се държаха предпазливо една с друга.

След като групата на Монк се настани, Грей ги събра в заседателната зала. Трябваше да решат как да продължат нататък. Всички свалиха метафоричните си карти на масата.

Получил разрешение от Пейнтър, Монк беше разказал за излезлия от строя спътник на Вигор и Рейчъл, дори на монголеца Санджар. Младежът им предложи услугите си като водач в строго охраняваната зона Хан Хентий, планинския резерват на северозапад от града.

Информацията за опустошението, заснето от падащия сателит, и неотдавнашните събития на Антарктида помрачиха радостта от срещата им. Сега всички разбираха какво е заложено.

Пиърс обаче продължаваше да се съмнява в една подробност. Монк и неговите хора го бяха осведомили за случилото се в Казахстан. Изглежда, всички бяха убедени, че този кръст, някога носен от св. Тома, има отношение към потенциалния катаклизъм.

Дори д-р Джейда Шоу смяташе, че е жизненоважно да го открият.

В момента тя обясняваше мотивите си.

— В резултат на своите наблюдения и изчисления установих, че кометата ИКОН излъчва необикновена енергия, която предизвиква гравитационни аномалии.

— Които според вас се дължат на тъмна енергия — прибави Грей.

— Мога да кажа само, че тези аномалии точно отговарят на теоретичните ми изчисления.

— А кръстът?

— Според Дънкан древните реликви също излъчват някаква енергия. Ние смятаме, че е така, защото Чингис хан е бил облъчен от тази енергия, понеже дълги години е носил кръста.

Младата астрофизичка започна да отмята аргументите на пръсти. В тъмните й очи блестеше увереност.

— Първо, историята на кръста е свързана с паднал метеорит. Второ, той е свързан физически с пророчество за катаклизъм, който трябва да настъпи след около два и половина дни — точно когато показва и сателитната снимка. Трето, той излъчва странна енергия, която е облъчила реликвите. Убедена съм, че си струва да се проучи. Или поне някой да се заеме с това.

— Но не самата ти — предизвика я Грей.

Тя въздъхна.

— От мен ще има повече полза, ако се включа в издирването на падналия спътник. Аз се занимавам с астрофизика. Познавам сателита до най-малката подробност. От друга страна, историческите ми познания едва стигат до предишните президентски избори.

Вече бяха решили, че Джейда, Дънкан и Монк ще заминат направо за мястото, където предполагаха, че се е разбил спътникът. Санджар щеше да им бъде водач и преводач. Пиърс искаше да тръгне с тях, но Кокалис и групата му бяха единодушни в убеждението си, че някой трябва да открие кръста, който според някакъв отдавна умрял светец щял да играе жизненоважна роля в избавлението от предстоящия огнен апокалипсис.

Вигор категорично настояваше да продължат в тази посока. Следователно щеше да му трябва логистична подкрепа и защита. Всички се взираха в Грей в очакване на окончателното му решение.

Пиърс още се дърпаше, при това основателно.

— Но вие сте изгубили последната реликва, която е съдържала единственото указание за местонахождението на кръста.

— Значи пак ще я намерим — заяви монсиньорът.

— Как? Не знаете къде са я занесли, нито кой е този тайнствен предводител на клан. Времето изтича и ми се струва, че е по-разумно да насочим всичките си ресурси към издирването на спътника. В момента неговите останки са най-големият ни шанс да научим повече за надвисналата опасност. И тъкмо тази информация, а не кръстът, може да е най-силното ни оръжие да я предотвратим.

Дори Джейда се отпусна назад, очевидно приела логиката му. Но пък тя беше учен, свикнал да се подчинява на фактите.

От друга страна, Вигор бе човек на вярата и душата. Той просто скръсти ръце, явно неубеден.

— От мен няма да има никаква полза в това издирване, командир Пиърс. А и обещах на отец Йосип, че няма да се откажа. Затова ще продължа да полагам всички усилия, за да намеря кръста. Даже без чужда помощ.

Грей насочи вниманието си към Рейчъл. Виждаше, че тя се безпокои за вуйчо си. И двамата знаеха колко е упорит понякога монсиньорът и Рейчъл не искаше Вигор да се заеме с търсенето сам. Всичките им синини, ожулвания и рани доказваха опасността, която криеше това начинание.

Рейчъл разчиташе на него да разубеди вуйчо й.

За тази цел Грей се обърна към Санджар. Монголецът можеше по-добре да разкрие безплодността на такива намерения.

— Санджар, ти вече спомена, че нямаш представа кой е този Борджигин, господарят на Синия вълк, но знаеш, че е находчив и безмилостен.

— Вярно е — сериозно отвърна младежът. — Най-верните му последователи като братовчед ми Арслан са готови да изпълнят всяка негова заповед. За тях Чингис хан е бог, а предводителят на клана Борджигин е техният папа, който ги води към славата на миналото и им обещава още по-светло бъдеще.

Пиърс долови в гласа му нотки на същата националистическа страст, за която говореше монголецът, но Санджар не беше налапал цялата въдица на онзи побъркан.

— Борджигин твърди, че е пряк потомък на великия хан. Спомням си, веднъж даже носеше…

Той изведнъж млъкна и се вцепени. После се плесна по челото.

— Какъв съм глупак!

— Какво се сети, Санджар? — попита го монсиньор Верона.

— Току-що си спомних!

Младежът кимна на Грей, сякаш искаше да му благодари. Но за какво?

— Като доказателство за твърденията си веднъж Борджигин дойде със златен предпазител за ръка, съкровище, което по неговите думи някога принадлежало на самия Чингис хан — заразказва Санджар. — Не му повярвах, помислих си, че само се хвали, затова не му обърнах внимание. — Той погледна Вигор. — Но вчера в Казахстан чух признанието на отец Йосип. Знаех, че е продал някаква скъпоценност, за да финансира проучванията си, обаче досега нямах представа каква е била тя.

Гласът на духовника прозвуча по-рязко.

— Говориш за златния предпазител, открит в гроба на Атила — накита с името на Чингис хан. Възможно ли е да е същият? — Той се пресегна и хвана Санджар за ръката. — На предпазителя, който е носил Борджигин, имаше ли изображения на феникс и демони?

На лицето на младия монголец се изписа неуверено изражение.

— Видях го отдалече, а и само веднъж. Затова чак сега направих връзката.

Той освободи ръката си от пръстите на Вигор.

— А може и да греша. Търговците на антики в Улан Батор продават купища предмети, за които твърдят, че били свързани с Чингис хан. И предпазителите не са нищо необичайно. Соколарството още е на почит у нас. Мнозина носят такива предпазители като символ на славното ни минало. От съвсем прости като моя… — Санджар оголи китката си, за да покаже дебелата гривна от ожулена кожа, — до разкошни накити.

— Но какво значение има това? — не се предаваше Грей. — Даже Йосип наистина да е продал предпазителя на господаря на Синия вълк, с какво ще ни помогне това да разкрием самоличността му?

Монголецът прокара пръсти през косата си.

— Въпреки че до снощи не знаех какво е продал отец Йосип, знам на кого го е продал.

Рейчъл възбудено се размърда на стола си.

— Аз зададох точно този въпрос на отец Тараско!

— А пък аз не ти обърнах внимание — ахна Вигор.

— Ти просто се опитваше да пощадиш чувствата му, вуйчо. Нямаше откъде да знаем, че е толкова важно.

Грей напрегнато впери очи в Санджар.

— Кой е купил съкровището от свещеника, този златен предпазител?

— Работниците разправяха всевъзможни слухове, тъй че може и това да не е вярно. Обаче всички бяха убедени, че го е продал на видна личност от монголското правителство.

— На кого?

— На нашия министър на правосъдието. Казва се Батухан.

Пиърс се замисли над новата информация. Във всички тези твърдения нямаше нищо сигурно. Можеше да не става дума за същия златен предпазител. Батухан можеше да не е купувачът. И дори да беше вярно, министърът можеше на свой ред да е продал съкровището.

Всички погледи бяха насочени към него.

— Струва си да се провери — накрая призна той. — Или поне да отидем на гости на този министър. Но ако наистина е Борджигин, той най-вероятно ще ви познава по лице. — Грей кимна към седящите от отсрещната страна на масата. — Обаче няма да познава мен. Нито Сейчан.

Вигор скочи на крака от вълнение.

— Ако успеем да си върнем последната реликва…

Пиърс вдигна ръка.

— Точно това е въпросът: ако! А аз няма да забавя търсенето на спътника само заради едно несигурно предположение. — Посочи Кокалис. — Монк, вие с Дънкан и Джейда заминавате за планината със Санджар. Имаш последните координати от Пейнтър, нали?

Специалистите от Центъра за космически и ракетни системи бяха изчислили вероятната траектория на излезлия от строя сателит и бяха ограничили максимално района на търсене.

— Въпреки това територията е доста голяма — отвърна Монк.

— Затова ще започнем незабавно. В същото време ние със Сейчан ще се заемем с министъра и ще оставим Ковалски да охранява Вигор и Рейчъл в хотела. Ако от това не излезе нищо, при първа възможност ще се присъединим към вас.

Кокалис кимна и се изправи.

Ковалски се протегна.

— Да бе, наистина е разумно да се разделим на групи — измърмори той. — Досега това винаги ни е помагало.

12:02 ч.

Сейчан нервно се разхождаше из стаята си. Беше дошла да подремне за малко след заминаването на Монк и неговата група за планината.

В съседната стая Грей и Кат събираха информация за монголския министър на правосъдието, включително къде работи и живее, плановете на двете сгради, финансовите му средства, известните му сътрудници и делови партньори, изобщо всичко, което можеше да се окаже полезно преди да се доближат до противника.

„Ако той наистина е противникът…“

Сейчан много отдавна беше научила, че никой не е такъв, какъвто изглежда. Сблъскала се от малка с реалностите на суровия свят, тя знаеше, че всеки си има цена и че лицата са също такава фасада, каквато е и вълчата маска на предводителя на клана. Човек трябваше да вярва единствено на себе си.

Не можеше да се разкрие напълно дори пред Грей.

Не се боеше, че той ще види истинското й лице. А че просто няма такова. Дълги години беше играла най-различни роли и се страхуваше, че под маската й вече няма нищо. Ако я свалеше, какво щеше да се покаже под нея?

„Може би от мен са останали само зараснали рани и инстинкт…“

От тези мисли я откъсна почукване на вратата.

— Да? — Сейчан дори се зарадва на разсейването.

Вратата се открехна и вътре надникна Рейчъл.

— Не знаех дали не си заспала.

— Какво искаш?

Каза го по-грубо, отколкото възнамеряваше — обаждаше се поредната зараснала рана. Не изпитваше враждебност към Рейчъл. Въпреки че никога нямаше да станат приятелки, тя уважаваше способностите й и високата й интелигентност. Но не можеше да забрави искрицата ревност, жегнала я днес, когато видя Рейчъл. Безмозъчен, животински инстинкт за защита на собствената територия.

— Извинявай — опита тя да поправи грешката си. — Заповядай, влез.

Рейчъл пристъпи вътре колебливо, сякаш влизаше в клетка на лъв.

— Исках само да ти благодаря, че се съгласи да помогнеш на вуйчо ми. Ако го беше направил сам…

Сейчан сви рамене.

— Решението взе Грей.

— И все пак…

— А и вуйчо ти ми харесва. — Тя се изненада колко са верни тези думи. На влизане в хотелската стая Вигор нежно я беше докоснал по ръката, макар отлично да познаваше тъмното й минало. Този простичък жест означаваше много за нея. — Откога е болен?

Рейчъл запримигва и преглътна мъчително.

Сейчан виждаше, че Рейчъл досега не е приемала напълно този факт. Напиращите в очите й сълзи загатваха, че навярно го е съзнавала, но е отказвала да се замисли сериозно за него.

Сейчан й посочи да седне и затвори вратата.

— Той не си признава нищо — сковано произнесе Рейчъл и седна на ръба на един от фотьойлите. — Явно си мисли, че ни предпазва, че ме защитава.

— Но така е още по-лошо.

Рейчъл кимна и избърса сълзата от окото си.

— Извинявай.

— Няма нищо.

— Състоянието му се влошава от известно време, но толкова постепенно, че човек лесно може да пренебрегне и оправдае всеки дребен проблем. И после изведнъж виждаш истината. Като по време на това пътуване. И вече не можеш да я отречеш.

Рейчъл скри лицето си с ръце. Когато след малко ги свали, беше успяла да се овладее.

— Не знам защо измъчвам и теб с тези неща.

Сейчан знаеше, но не каза нищо. Разбираше, че понякога е по-лесно да излееш мъката си пред чужд човек, да провериш чувствата си пред някой, който не означава нищо за теб.

— Благодаря… благодаря ти, че ще ми помогнеш да се грижа за него. — Рейчъл хвана ръката й. — Сама едва ли бих се справила.

Сейчан неволно се скова и понечи да издърпа ръката си, но преодоля инстинктивното си желание и каза:

— Значи ще се справим заедно.

Рейчъл стисна пръстите й.

— Благодаря.

Накрая Сейчан все пак измъкна ръката си от нейната. Този интимен жест я караше да се чувства неловко. Рейчъл не й благодареше само за това, че ще й помогне да се грижи за вуйчо й, а и защото й позволяваше да сподели опасенията си. Мълчанието поражда страхове — всъщност тъкмо на него се дължи силното им въздействие. Като ги изразява гласно, човек се освобождава от напрежението, макар и за кратко.

— Трябва да се връщам при вуйчо. — Рейчъл се изправи. На излизане спря на прага. — Грей каза, че си открила майка си. Сигурно е чудесно да се намерите след толкова време.

Сейчан се вледени. Не знаеше какво да й отговори. Помисли си дали да последва нейния пример и да й разкрие истината, да се опита да сподели собствените си страхове и колебания с някого, с един почти чужд човек, пред когото може да провери какво е да излее чувствата си.

Но през целия си живот беше мълчала.

Трудно се променяше такъв навик — особено сега.

— Благодаря — реши да излъже Сейчан. — Наистина е чудесно.

Рейчъл се усмихна и си тръгна.

След като вратата се затвори, Сейчан се обърна към ярките прозорци, готова за онова, което я очаква, радостна, че може да загърби мислите за воюващите триади, за майка си и всички преживявания в Северна Корея.

И все пак стомахът й мъчително се свиваше.

Защото разбираше, че мълчанието е грешка.

13:15 ч. местно време

Пхенян, Северна Корея

— Какво прави тя в Монголия? — попита Хуан Пак.

Джуланг излезе след севернокорейския учен от административната сграда в лагера. Още се намираше тук — не като затворник, а заради собствената му безопасност.

Или поне така му бяха обяснили.

След като през нощта го освободиха от стаята за разпити, минаха часове, докато научат, че тяхната пленница е избягала от страната, спасена от американски сили. Не че щяха да го признаят официално, разбира се.

Това поставяше Делгадо в опасна ситуация. Корейците и особено Хуан Пак имаха нужда да си го изкарат на някого, да му прехвърлят вината. Джуланг беше подходяща изкупителна жертва.

Благодарение на богатия си опит обаче той никога не влизаше във вражеска територия без резервен план. Като предпазна мярка още преди години започна да поставя проследяващи устройства на стоките си, включително при такива сделки. Просто далновидният бизнес изискваше да следи къде отива неговата собственост.

Докато красивата изпълнителка на мокри поръчки беше упоена, Джуланг й бе поставил миниатюрен джипиес. След засадата в Макао, когато блъсна моторикшата си в неговия кадилак, тя цялата бе в рани и Делгадо скри проследяващото устройство в една от тях. Накрая щяха да го открият или батерията му щеше да се изтощи, но поне за известно време то щеше да му помогне да наблюдава придвижването на „стоката“.

Така че сутринта Джуланг изигра скрития си коз и съобщи за джипиеса на д-р Пак. Подозираше, че това е единствената причина да се отнасят толкова добре с него след снощните събития. Дори му предоставиха легло в офицерските помещения, където успя да поспи два часа, макар и на пресекулки. Преди да си легне, се обади в Макао и нареди да включат устройството. Отне им повече време, отколкото му се искаше, да открият местонахождението на избягалата пленница, главно защото никой не очакваше да се окаже толкова далече.

— Нямам представа защо е в Монголия — призна Джуланг. Намираха се пред същата постройка, от която беше започнало всичко това, сградата за разпити.

Пак бе казал, че в сградата има нещо важно, нещо, което щяло да им помогне да заловят жената. Делгадо го последва по коридора и влязоха в същата стая, в която ги бяха заключили предишната нощ.

На стола седеше друг пленник. Главата му висеше безжизнено, под него се събираше локва кръв. По ръцете му имаше изгаряния от цигари. Лицето му беше толкова насинено и подуто, че Джуланг не го позна веднага.

А после се втурна към него.

— Томас!

Неговият помощник.

Чул името си, мъжът безсилно простена.

Делгадо се завъртя към Пак, който се приближи с широка усмивка. Лишен от възможността да се позабавлява предишната нощ, тази сутрин кореецът явно си го беше изкарал на друг.

— Защо? — вбесен попита Джуланг.

Ученият запали цигара и дръпна силно, докато върхът засия в червено; сякаш изпитваше жестоко удоволствие от нагнетяването на обстановката.

— За урок. — Пак издиша дима. — Тук не приемаме провали.

— И за бягството на затворничката съм виновен аз, така ли? — Джуланг посочи Томас. — Или пък той?

— Не, не ме разбрахте. Не ви обвиняваме за бягството й. Но ще ви държим отговорен за нейното залавяне. Ще продължите да я следите и ще придружите елитен спецотряд, който ще я върне тук. Американците не са я спасили просто ей така. Искаме да знаем защо.

— Аз не се занимавам с изгубена стока — възрази Делгадо. — Доставих ви я съвсем почтено. Когато избяга, тя беше във ваши ръце. Не виждам защо отговорността да е моя.

— Защото не сте проверили стоката си толкова подробно, колкото би трябвало, Делгадо-ши. Доставихте ни нещо, което нашето правителство смята за бомба — бомба, която още може да избухне на наша територия. Ако знаехме, че тази жена е толкова важна за американците, щяхме да подходим по друг начин. Затова трябва да поправите тази сериозна грешка и да измиете срама от нашата страна.

— А ако откажа?

Д-р Пак извади пистолета си, опря го в слепоочието на Томас и дръпна спусъка. Джуланг подскочи, колкото от гърмежа, толкова и от смайване. Помощникът му безжизнено увисна на оковите.

— Както казах, това ви е за урок.

Кореецът му подаде телефона си.

— А това ще ви поощри да постигнете успех.

Зашеметен, Делгадо взе джиесема и го вдигна към ухото си. Отсреща незабавно се разнесе глас, разтреперан от страх.

— Джуланг?

Сърцето му се сви.

— Наталия?

— Помогни ми. Не знам кои са тези…

Пак дръпна телефона от ръката на Делгадо, като продължаваше да държи пистолета си насочен към гърдите му. Разумна предпазна мярка, тъй като Джуланг трябваше да призове на помощ цялото си самообладание, за да не строши врата на корееца. Ала знаеше, че това няма да помогне на жена му.

— Държим я… предполагам, заедно със сина ви… на тайно място в Хонконг. Стига да ни съдействате, те няма да пострадат. При първия признак за неподчинение ще наредим лекар да извади детето и ще пратим тялото му в дома ви. Ще оставим жена ви жива, естествено.

Джуланг знаеше, че ако Пак изпълни заплахата си, смъртта на сина му ще е милост в сравнение с онова, което щяха да направят с Наталия.

Д-р Пак се усмихна.

— Разбрахме ли се?

19.

19 ноември, 13:23 ч. местно време

Монголия

Дънкан за броени часове се пренесе през няколко века.

След като напуснаха Улан Батор със стар модел тойота „Ландкрузър“, минаха през едно миньорско градче на изток, постапокалиптичен пейзаж с открити мини, тежки машини и саждиви сгради, останали от съветско време, но после завиха на север и се озоваха в долина, обрасла с тополи, брястове и върби.

Още по-нататък сребриста река се виеше из кехлибарени степи. Малки бели юрти, които Санджар наричаше „гери“, осейваха вълнистите хълмове като лодки в бурно море.

Докато се взираше в номадските шатри, Дънкан си мислеше, че от времето на Чингис хан тук не се е променило почти нищо. Когато напуснаха долината обаче видяха, че модерният свят постепенно слага отпечатъка си върху този древен начин на живот. Над една юрта стърчеше сателитна антена. До нея имаше каруца, в която беше впрегнат малък китайски мотопед.

Продължиха бавно да се изкачват към планината, която се издигаше пред тях. Най-далечният връх на север белееше от сняг. Асфалтовата настилка на пътя първо се замени с чакъл, после изчезна и той. Юртите оредяваха, ставаха все по-автентични, край тях пасяха кози и нискорасли кончета. Тук-там някой дребен, сбръчкан от слънцето монголец с овчи кожух и подплатена с кожа шапка излизаше от шатрата да погледа джипа.

Седящият зад волана Дънкан им махаше с ръка и те му отвръщаха с искрен ентусиазъм. Според Санджар гостоприемството било на почит сред монголците.

Монк изпълняваше ролята на копилот и навигатор. Беше разгънал в скута си карта и държеше джипиес в ръка.

— Скоро май ще трябва да завиеш наляво. Този път би трябвало да ни отведе до зоната на търсене.

Въпросната „зона“ обхващаше доста обширна територия. Координатите поставяха останките от спътника в квадратна мрежа със страна сто и шейсет километра. Е, пак по-добре от осемстотинте километра от предишния ден.

Дънкан зави наляво и мъчително бавно се заизкачва към планината. Теренът представляваше сериозно предизвикателство за двигателя на тойотата — скалисти и тревисти склонове, осеяни с иглолистни гори. Дъждовете бяха отнесли цели участъци от пътя.

— Не съм сигурен, че този район има нужда от специална защита — отбеляза Рен. — Природата и сама се справя доста успешно.

Санджар се наведе от задната седалка, на която седяха с Джейда.

— Точно затова нашите предци са избрали тази планина за гробище. Ще видите много гробове, понякога буквално един върху друг. И за съжаление, иманярството е ужасен проблем. Местните често издирват такива стари паметници, после идват посредници от града и купуват всичко плячкосано, за да го продадат в Китай.

Посочи един заоблен връх, който се извисяваше над другите.

— Това е Бурхан Халдун, нашата най-свещена планина. Говори се, че е родното място на Чингис хан, и повечето хора смятат, че е погребан там. Някои твърдят, че бил положен в огромен некропол под планината, където били не само неговото тяло и съкровища, но и тези на потомците му, включително на прочутия му внук Кубилай хан.

— Това означава фантастично богатство за онзи, който го открие — отвърна Дънкан.

— Хората търсят гробницата му от векове и тъкмо в резултат на това иманярството и вандализмът са придобили такива мащаби. За да защитят околната среда и историческото ни наследство, властите ограничават достъпа, дори по въздух.

Което беше една от причините да се придвижват с кола. Но имаха и друг мотив. Сателитите не бяха открили нито следа от разбития спътник. Издирването с хеликоптер или самолет едва ли щеше да постигне по-голям успех.

Имаше и вероятност спътникът напълно да е изгорял при навлизането си в атмосферата. Цялата операция можеше да се окаже безсмислена. И все пак бяха длъжни да направят опит.

— Трябва да ви предупредя, че има още едно основание за тези ограничения — каза Санджар.

Джейда се обърна към него.

— Какво основание?

— Говори се, че самият Чингис хан обявил планината за свещена. Много от тукашните жители смятат, че ако гробницата му бъде открита и отворена, светът ще загине.

— Страхотно — изпъшка Дънкан. — Ако открием гробницата му, светът ще загине. Ако не я открием, е обречен.

— Каквото и да направим, резултатът ще е същият — измърмори Джейда.

Рен срещна очите й в огледалото и тя едва забележимо му се усмихна.

— Нещо, което каза директор Кроу преди да замина на тази операция — поясни младата астрофизичка. — И май че е прав.

Забил нос в картата, Монк се размърда на седалката си и каза:

— Никога не залагай срещу Пейнтър.

14:44 ч.

След около час — Джейда дремеше на задната седалка — Дънкан възкликна:

— Край на пътя, хора!

Тя се поизправи, разтърка очи и видя, че Рен не говори метафорично. Черният път свършваше при група от пет юрти. Когато джипът се приближи, пред него се разбяга стадо кози. По-нататък имаше голямо оградено пространство, в което пасяха коне.

След като бяха стигнали до границите на зоната на търсене, Санджар ги посъветва да се отклонят по този път, който не фигурираше на картите. По думите на монголеца обаче най-добрият начин да открият спътника бил да разпитат местното население.

„Те познават всяко камъче наоколо — каза Санджар.

— Ако в района е паднало нещо голямо, със сигурност са го видели“.

Тойотата спря и Санджар изскочи навън.

— Елате!

Всички слязоха от джипа. Джейда се протегна и раздвижи схванатите си крайници. Когато се събраха, младежът тръгна към най-близката юрта.

— Познаваш ли тези хора? — попита го Монк.

— Не, лично не. Обаче това е сравнително постоянно селище.

Санджар се приближи до яката дървена врата и я отвори, без да почука. Беше им обяснил, че тук традициите са такива — поредната особеност на монголското гостоприемство. Ако почукаш, семейството щяло да се обиди, все едно се съмняваш в доброто им възпитание и тяхната щедрост.

Влезе вътре като у дома си.

Нямаха друг избор, освен да го последват. Джейда послушно изпълни инструкциите му, като внимаваше да не настъпи прага и веднага да се обърне надясно.

В юртата се оказа изненадващо просторно и топло. Таванът беше укрепен с греди, стените — с летви. Дебели пластове овчи кожи и плъст изолираха шатрата от вятър и студ.

Вътре ги посрещнаха с усмивки, сякаш ги очакваха. Семейството се състоеше от четирима, двете деца още нямаха пет годинки. Мъжът тържествено закопча яката на традиционния си халат, наричан „дел“, и им даде знак да седнат на столчетата.

Още преди да се е усетила, Джейда държеше чаша чай, която приятно сгряваше дланите й. Ако се съдеше по тенджерите, които къкреха на разположеното в средата огнище, семейството се хранеше. Ухаеше на къри и овнешка яхния. Пред нея се появиха купа и чиния. Широко усмихната, съпругата я подкани да започне да яде, като жестикулираше с ръце.

— Тази супа се нарича „борц“ — поясни Санджар. — Много е вкусна. А тези късчета в чинията, които приличат на чирепи от строшено гърне, са сирене арул, страшно е здравословно.

Джейда не искаше да прояви нелюбезност и опита сиренето, което се оказа твърдо като чиреп не само на вид. Накрая взе пример от самите монголци и го изсмука като бонбон.

„Когато си в Рим, прави като римляните…“

Санджар разговаряше с домакина, като и двамата постоянно жестикулираха. Съпругът енергично закима и посочи на североизток.

Младата астрофизичка се надяваше, че това е добър знак.

Диалогът им продължи и тя можеше само да ги наблюдава. До нея децата се захласваха по протезата на Монк, който държеше едното момченце в скута си и му показваше, че дори след като я свали от китката си, пръстите пак мърдат.

Самата Джейда не намираше това за особено приятно.

Малчуганите обаче бяха възхитени.

Накрая Санджар вдигна купата си и започна да яде супата, като в същото време обясняваше.

— Вчера нашият домакин Чулун се срещнал с някакъв човек, който идвал от север и разправял, че видял огнено кълбо в небето. Уж паднало в езерце под съседния връх и водата завряла.

Кокалис се намръщи.

— Ако останките са под водата, нищо чудно, че сателитите не са ги открили.

— Тогава как ще ги извадим? — попита Джейда.

Не се бяха сетили да вземат екипировка за гмуркане, камо ли неопренови костюми.

— Ще мислим за това, когато му дойде времето — отвърна Монк. — Първо трябва да се уверим, че останките са там, и чак тогава ще поръчаме да ни докарат каквото ни трябва.

— Трябва да знаете, че пътят до това място е много опасен — предупреди ги Санджар. — Няма да можем да се придвижим с кола. Помолих Чулун да ни заеме четири коня.

Джейда се сепна. Можеше да язди, но не много добре.

„Не че имам друг избор“.

— Той съгласи ли се? — попита Кокалис.

— Да. Някой от роднините му ще ни заведе там. Ако имаме късмет, ще стигнем до езерото преди залез-слънце.

Монк се изправи.

— Тогава да вървим.

Джейда последва примера му и признателно се поклони на домакините. Чулун ги придружи навън и каза нещо на едно от децата си, което отпраши към съседната юрта, явно за да доведе роднината.

Монголецът посочи съседния връх, чиито по-високи склонове бяха покрити със сняг.

Очевидно щяха да се отправят натам. Не изглеждаше на повече от трийсетина километра. Осъзнала близостта на целта, Джейда се изпълни с тревога и бремето на отговорността тежко легна на плещите й. Светът очакваше от нея отговори, начин да предотврати надвисналата гибел.

Сякаш доловил страховете й, Дънкан се приближи до нея, отговаряйки на безмълвния й въпрос.

„Ето как“.

Като работят заедно.

Вниманието им привлече раздвижване при съседната юрта. Отвътре изскочи млада жена, не повече от осемнайсетгодишна, като в движение закопчаваше яката на овчия си кожух. Дългата й черна коса стигаше до средата на гърба й. С помощта на кожен ремък тя за секунди я сплете на плитка, грабна опрения на шатрата извит лък и нарами колчан със стрели. На другото си рамо носеше пушка.

„Тя ли ще ни води?“

Жената се приближи до тях. Беше обута във високи до коленете доста изтъркани наглед монголски ботуши.

— Аз съм Хайду — представи се тя на английски със силен акцент. — Искали сте да отидете на Вълчия зъб. Ще ви заведа. Времето е хубаво за път.

Като че ли бързаше не по-малко от самите тях.

На прага се появи по-възрастен мъж и й извика нещо.

Тя изсумтя и се отдалечи.

— Кандидат за ръката й — поясни Санджар. — Най-вероятно предварително уговорен брак.

„Нищо чудно, че иска да се махне“, помисли Джейда.

Всички последваха Хайду към заграденото пространство, където пасяха конете.

Монк се усмихна.

— Пътуването ни започна да става по-приятно.

— Ти си женен — сръга го Дънкан. — Че и с деца.

— Казваш го така, все едно съм умрял — намръщи му се Кокалис.

Джейда въздъхна.

„Може би в крайна сметка щеше да е по-добре да бях сама…“

15:33 ч.

Дънкан току поглеждаше заснежения връх. Планината наистина приличаше на извит зъб, насочен към небето.

Слънцето вече беше високо и скоро стана по-топло. Беше приятно време за езда, още повече че минаваха през изключително красиви места — пасища със слонска трева, гъсти брезови гори, обрасли с боровинки и къпини.

Джейда очевидно не споделяше радостта на Дънкан от ездата и той бързо го забеляза.

Монк държеше тила, а Хайду яздеше начело със Санджар. Най-отпред обаче летеше Херу.

Соколът, изглежда, се беше възстановил от вчерашното си премеждие. Пуснат на свобода, той се рееше в ясното синьо небе и от време на време се спускаше при своя стопанин, подчинявайки се на острите му изсвирвания.

Санджар очевидно се опитваше да направи впечатление на Хайду и като че ли успяваше. Тя често се навеждаше към него, задаваше му въпроси или му сочеше някаква особеност на терена.

В същото време вниманието на Джейда не беше насочено към небето, а към хлъзгавия шистов склон под копитата на коня й.

Дънкан правеше всичко възможно да я накара да се отпусне.

— Просто му се довери! — Агентът потупа петнистия й жребец по шията. — Той си знае работата. Самият Чингис хан някога е яздил такива яки монголски коне.

— Значи са стар модел, така ли? — дяволито му се усмихна Джейда, опитвайки се да си придаде храброст.

След няколко минути стигнаха до тясна пътека, от едната страна на която се спускаше стръмна урва. Дънкан се изравни с коня й, така че младата жена да не язди непосредствено до дълбоката пропаст, на дъното на която стърчаха остри скали. Сега не беше време за паника. За да я разсее, той я заговори за причината за тяхното пътуване.

— Според теб всъщност какво се е случило преди спътникът да се разбие? Онази снимка, искам да кажа?

Джейда го погледна.

— Времето и пространството се състоят от тъмна енергия. Когато сме привлекли толкова много енергия в гравитационния кладенец на Земята, гладката повърхност на пространство-времето около планетата се е огънало по нейния път.

— И резултатът е бил скок във времето — заключи Дънкан. — Ти спомена на Пейнтър и че Окото Господне може да се е сдвоило на квантово равнище с кометата.

— Ако е поело достатъчно тъмна енергия, да, възможно е. Ще знам повече, когато намерим останките от сателита.

— Тогава хайде да разгледаме и другата страна.

Тя го погледна въпросително.

— Кръстът — поясни Рен. — Да приемем, че е къс от кометата, паднал на земята при предишното й преминаване. Или че е астероид, който се е приближил до кометата и е поел енергията й като тъканите на Чингис хан, а после е паднал на земята като метеор.

— Не съм мислила за втората вероятност, но си прав. Възможно е.

— Така или иначе, не съм сигурен дали има значение. По-важно е как кръстът е позволил на свети Тома да предскаже този катаклизъм.

— Хмм. Сериозен въпрос.

— Значи успях да ви затрудня, а, доктор Шоу?

— Ни най-малко — възрази тя, очевидно разпалена от предизвикателството в гласа му. — Трябва да се вземат предвид три факта. Първо, тъмната енергия е движещата сила зад квантовата механика. Те са едно и също нещо. Универсална константа.

— Това вече го спомена.

— Второ, някои индивиди са по-чувствителни към електромагнитно излъчване. Даже без магнити.

Джейда многозначително се втренчи в пръстите му.

Дънкан всъщност беше запознат с концепцията за електромагнитната свръхчувствителност. Някои хора се разболяваха, ако прекалено дълго останат в близост до електропроводи или стълбове с телефонни клетки — проявяваха симптоми като главоболие, умора, шум в ушите, дори загуба на паметта. И обратно, при други се получаваше положителен ефект. Смяташе се, че радиестезистите — онези хора, които търсят вода, заровени метали и скъпоценни камъни с багети, — притежават уникалната способност да усещат едва доловимите промени в земното магнитно поле.

— Трето, невролозите са единодушни, че човешкото съзнание е разположено в квантовото поле, генерирано от огромната нервна мрежа, каквато представлява нашият мозък.

— Значи съзнанието е квантов ефект, така ли?

Тя се усмихна снизходително.

— Винаги съм намирала тази идея за особено утешителна.

— Защо?

— Защото, ако това е вярно, по силата на квантовата механика нашето съзнание е сдвоено с всички мегавселени. Смъртта може би просто представлява срив на този потенциал в нашия времеви отрязък и съзнанието ни се прехвърля в друг, където още сме живи.

Скептичната му физиономия я накара да доразвие обяснението си.

— Да вземем например рака. Тази клетка в тялото се дели ненормално, малка грешка в процес, който иначе тече непрекъснато в здравото тяло. Ако клетката се дели както трябва, рак няма. Ако се получи грешка, човек се разболява. Просто генетично теглене на жребий. Ези или тура.

Дънкан скришом потрепери. Думите й бяха улучили право в десетката и ръката му сякаш сама се вдигна, за да докосне татуираната върху гърдите му длан. Спомни си малкия си брат, останал кожа и кости на болничното легло, само призрак на някогашната му срамежлива усмивка. Били беше починал от остеосарком, изгубвайки генетичния жребий.

Джейда не забеляза реакцията му.

— Ами ако всички сме сдвоени в множество вселени? Това ни дава уникална възможност. В една вселена човек може да умре от рак, но тъй като е сдвоен, съзнанието му се прехвърля в друга вселена, в която изобщо не е болен.

— И продължава да живее, така ли?

— Или поне съзнанието му продължава да съществува, слива се с другото. Това може да се повтаря и то винаги да се прехвърля във време, в което човек е жив… докато изживее най-пълноценния си живот.

Той си представи лицето на Били и намери утеха в тази възможност.

— А какво става после? — попита Дънкан. — Какво става, когато всички тези потенциали се изчерпат, когато остане само една вселена и човек умре в нея?

— Не знам. Тъкмо в това е прелестта на вселената. Винаги има нова загадка. Може би всичко това е само тест, грандиозен експеримент. Днес много физици са убедени, че нашата вселена е просто холограма, триизмерно построение, изградено на основата на уравнения, написани от вътрешната страна на обвивката на тази вселена.

— И кой е написал тези уравнения?

Тя сви рамене.

— Наречи го Бог, висша сила, свръхразум, кой знае?

— Май се отклонихме от темата. — Рен реши да се върне на въпроса за св. Тома и неговото предсказание за края на света. — Дай да резюмираме твоите три факта. Човешкият мозък функционира квантово, тъмната енергия е функция на квантовата механика и някои индивиди са свръхчувствителни към електромагнитни полета.

Астрофизичката го погледна, за да види дали е успял сам да стигне до крайния извод. Той прие предизвикателството.

— Ти смяташ, че свети Тома е бил радиестезист и поради това особено се е влияел от излъчваната от кръста тъмна енергия, която е огънала квантовото поле в мозъка му и му е пратила видение за това събитие.

— Има и по-просто обяснение.

— Какво например?

— Че е било чудо.

Дънкан въздъхна.

— Наука или чудо, пак ми е странно, че Окото Господне и вътрешното око на свети Тома случайно са видели събитието да се случва в един и същи момент.

— А „Бог не си играе на зарове със света“ — цитира тя думите на Айнщайн.

„Много мило“.

— Едва ли е случайно — отвърна Джейда. — Не забравяй, времето е просто измерение. То не тече нито назад, нито напред.

— С други думи, „разграничаването на минало, настояще и бъдеще просто е упорита илюзия“, така ли? — Дънкан я погледна с повдигнати вежди. — Виждаш ли, и аз мога да цитирам Айнщайн.

Тя се усмихна широко и заприлича на седемнайсетгодишно момиче.

— Тогава си представи времето като точка в пространството. Окото Господне и вътрешното око на свети Тома се плъзват към нея, най-вероятно когато образуваната от тъмна енергия корона на кометата е стигнала най-близо до Земята. И там засядат като грамофонна игла, попаднала в дълбока драскотина на плочата, и започват безкрайно да повтарят една и съща музика.

— Или в нашия случай, едно и също видение за гибелта на Земята.

Джейда кимна.

— А какво според теб ще се случи после?

— Ако се съди по информацията на директор Кроу за събитията на Антарктида, предполагам, че когато достигне своя максимум, короната от тъмна енергия ще огъне пространство-времето към Земята, също като гравитацията при нормални обстоятелства.

— Защото „тъмната енергия и гравитацията са тясно свързани концепции“ — цитира този път самата нея Дънкан.

— Точно така. Само че вместо гънка в пространство-времето, това ще предизвика улей, по който ще се изсипе метеорен дъжд.

— Звучи много обнадеждаващо.

— Това е само теория.

Рен обаче забеляза изражението й и разбра, че тя е убедена в предположението си.

След това Джейда замълча задълго, сякаш нещо я глождеше.

— Какво има? — попита той накрая.

— Не знам. Като че ли ми убягва нещо.

В този момент нечий вик насочи вниманието им напред. Бяха стигнали до края на опасния скален перваз и нататък се разкриваше обширно плато. Острият планински връх се издигаше точно пред тях.

Санджар препусна към групата, следван отвисоко от сокола си.

— Стигнахме Вълчия зъб!

— Виждаш ли, не беше чак толкова зле — каза Дънкан на Джейда. — Най-тежката част от пътя мина. Нататък би трябвало да е по-лесно.

15:34 ч.

— Открихме ги — докладва по телефона Арслан.

Батухан — седеше в кабинета си в сградата на парламента — махна на секретарката да излезе.

Секретарката беше младо момиче, облечено в тясна рокля и сако. Въпреки че дрехите й бяха съвсем европейски и в тях нямаше нищо традиционно, Батухан харесваше плътно прилепналата към тялото й кройка. Някои западни обичаи щяха да се възприемат в нова Монголия, империя, която Батухан възнамеряваше да създаде с богатството на Чингис хан.

Вече си представяше какво ще направи, когато намери гробницата. Първо щеше да избере и изнесе най-ценните предмети, съкровищата, които щяха да бъдат претопени или продадени на свободния пазар. После щеше да съобщи откритието си на света и да превърне славата във власт. Искаше да е най-богатият човек не само в Монголия, но и в цяла Азия. Щеше да завладее света като своя предшественик в миналото, построявайки могъща държава, начело на която щеше да стои той.

Само че преди това трябваше да реши някои проблеми.

След черната виелица в Казахстан един от хората на Арслан се беше върнал при Аралско море, за да потвърди смъртта на западняците и да прибере изоставения хеликоптер — и бе установил, че той е изчезнал.

Нямаха представа дали пилотът е избягал сам, или се е спасил още някой. Батухан не се страхуваше от последици лично за себе си, тъй като единствено Арслан знаеше кой е. И все пак прати шпиони из степите между Улан Батор и Хентий. Искаше да наблюдават всички пътища, които водят натам, в случай че евентуално оцелелите се опитат да продължат издирването на гробницата в свещената планина.

Честно казано, не очакваше в тази мрежа да се хване нещо. Шпионите бяха пратени главно да охраняват планината, където според легендите бе погребан Чингис хан. Той пък щеше да проучи откраднатите реликви и да опита да установи местонахождението на гроба.

Жалко, че отец Йосип трябваше да умре преди да успее да го разпита. Знаеше се, че Чингис е мразил изтезанията. Батухан смяташе това за най-голямата слабост на хана.

А сега и тази новина…

— Какво ще наредите да направя? — попита Арслан.

— Много ли са далече?

— Имат около час преднина, но досега не се опитват да се крият.

— Тогава още трийсетина минути не са от значение. Събери конен отряд от най-верните си хора, които проявяват най-големи способности в боя със сабя и лък. Аз ще дойда при вас и ще ви поведа.

— Ясно, Борджигин.

В гласа на Арслан отчетливо прозвуча копнеж.

Същото чувство караше да кипи кръвта на самия Батухан. В миналото бяха организирали учения в степите с реквизит и каскадьори и най-тежките наранявания бяха счупените при падане от кон ръце. Господарят на Синия вълк вярваше, че възкачването му на трона на новата монголска империя изисква кръвопролитие.

Нещо повече, винаги беше искал да забие стрела в нечии гърди. Сега имаше такава възможност.

— Трябва също да ви съобщя, че с тях е предателят Санджар — прибави Арслан.

„А, сега разбирам на какво се дължи страстната омраза в гласа ти“.

Батухан си спомни лицето на своя помощник след завръщането му от Казахстан — със скалп, раздран до самия череп, и пробита от птичи нокът буза. Явно искаше да отмъсти за обезобразяването си.

И щеше да го направи.

Предателите трябва да бъдат наказвани.

Вътрешният телефон иззвъня.

— Министър Батухан, пристигнаха двамата представители на минния консорциум за срещата в четири часа.

— Задръж ги за малко.

Приключи разговора си с Арслан и се поколеба дали да не отмени срещата, но договорът можеше да се окаже изключително изгоден — едновременно да му донесе цяло богатство и да се превърне в поредната тухла в строежа на новата империя.

Батухан натисна бутона.

— Покани ги да влязат. И ни донеси чай.

Бяха западняци, така че сигурно предпочитаха кафе, ала той така и не можеше да свикне с вкуса на тази напитка.

„Крайно време е американците да свикнат с нашите традиции“.

Вратата се отвори и в кабинета му влезе висок мъж с тъмносини очи и сурово лице. Батухан усети тръпки на предизвикателство — веднага видя в госта достоен противник. Зад него вървеше секретарката му, красива жена със смесена европейска и азиатска кръв, облечена в строг официален костюм. Обикновено Батухан се чувстваше заплашен от представителки на нежния пол, но сега се наежи още повече.

Интересно.

Даде им знак да седнат.

— С какво мога да ви бъда полезен?

20.

19 ноември, 15:50 ч. местно време

Улан Батор, Монголия

Грей разпознаваше врага от пръв поглед.

Седящият насреща им Батухан имаше дружелюбно лице и проявяваше всички обичайни любезности. Изглеждаше симпатичен и в много добра физическа форма за почти шейсетте си години. Зад тази маска обаче прозираше друг човек: очите му блестяха алчно, погледът му презрително измери от горе до долу Сейчан, от време на време несъзнателно свиваше юмрук върху бюрото си.

През цялата дискусия за минни концесии, петролни фючърси и държавни рестрикции министърът беше напрегнат. Непрекъснато си поглеждаше часовника.

Сейчан вече бе залепила безжичното подслушвателно устройство от долната страна на бюрото и сега можеха да следят разговорите, които се провеждаха в тази стая. Но за да привлекат паяка към този „бръмбар“, трябваше да поразклатят паяжината.

Пиърс се размърда на мястото си и погледна витрината с произведения на традиционните монголски занаяти вляво от бюрото на Батухан: керамични съдове, оръжия и няколко погребални статуетки. Както и две дървени фигурки на вълци.

— Извинете — прекъсна той министъра насред дума с намерението да го подразни и посочи витрината. — Може ли да ги разгледам отблизо?

— Разбира се. — Противникът му се поизпъчи от гордост с колекцията си.

Грей се изправи, отиде при стъклената витрина и се наведе към дървените фигурки.

— Навсякъде из града виждам вълци. Много места носят името „Синият вълк“.

Стъклото отрази лукаво присвилите се ъгълчета на устните на монголеца — мимика, характерна за човек, който се наслаждава на някаква тайна.

„Хмм…“

— Какво означава това? — попита Пиърс, като се изправи и се обърна към него.

— Свързано е с митовете за сътворението на нашия народ. Според преданията монголските племена произлизат от Гоа Марал и Борте Чино, кошута и син вълк. Чингис хан дори приел клановата титла господар на Синия вълк.

Грей долови издайническите нотки в гласа на министъра. Нямаше съмнение, че това е човекът, когото търсят, тайнственият Борджигин.

— А на какво се дължи този продължаващ интерес към вълците? — включи се и Сейчан, очевидно забелязала същото като него. Тя се размърда и изпъна дългия си крак.

— Носят късмет, особено на мъжете. — Трябваше насила да откъсне погледа си от крака й. — Вълците също са символ на силно сексуално желание.

— Как така? — Сейчан кръстоса крака, за да продължи да го разсейва.

— Вълкът убива повече, отколкото може да изяде. Според нашите легенди Бог заповядал на вълка да изяжда по една на всеки хиляда овце. Вълкът обаче го разбрал грешно и изяждал по една от всеки хиляда овце, които убивал.

Грей усети завистта в думите му. А може би и заплаха.

Батухан демонстративно си погледна часовника.

— Може би трябва да свършваме, тъй като става късно. А имам и друга работа.

„Убеден съм“.

Пиърс бързо приключи с деловите въпроси и се сбогува. Щом се отдалечиха от кабинета, пъхна в ухото си миниатюрна слушалка.

— Мислиш ли, че успяхме да събудим достатъчно подозренията му с всички тези приказки за вълци? — прошепна му Сейчан.

Грей съвсем скоро получи отговор на този въпрос. Чу Батухан да разговаря със секретарката си и да отменя останалите си ангажименти. После вдигна телефона и гласът му придоби по-сурови заповеднически нотки.

— Заминавам извън града. Докато ме няма, охранявайте стоката в склада. Денонощно.

Грей направи на Сейчан знак с палец нагоре.

Беше предполагал, че ще успеят да го разтревожат достатъчно, за да ги отведе при откраднатите реликви, но и това вършеше работа. Според информацията на Кат за имотите на монголския министър той притежаваше само един склад в столицата.

На улицата Грей спря такси. Бързо прекосиха града, който представляваше странна смесица от пищни монголски дворци, правоъгълни сгради от съветско време и ведри будистки манастири. Над всичко това висеше мъждива пелена, образувана от мръсния въздух и смога.

Пиърс се отпусна на седалката до Сейчан, пъхна ръката си в нейната и нежно й прошепна в ухото:

— Случайно да ти се пълзи по канали?

Тя се усмихна.

— Винаги си знаел как да накараш едно момиче да се почувства изключително!

16:28 ч.

Слънцето се спускаше ниско над хоризонта. Сейчан стоеше до Грей, който повдигна капака на отвор, водещ към топлофикационните тунели под най-студената столица в света. От недрата на града блъвна топъл въздух.

Заедно с него долетя тиха песен като от далечен детски хор.

Звучеше смущаващо мило — идвайки тъкмо от този душен подземен свят.

— Там долу живеят хора — каза Пиърс.

Сейчан беше прекарала достатъчно време в такива скривалища, за да избяга от студа и да търси компанията на други бездомни деца. При високата безработица в Улан Батор по време на прехода от комунизъм към демокрация през цепнатините пропадаха много хора, включително деца.

Грей се спусна пръв. Действията им останаха незабелязани в сенките на недалечния жилищен блок. Намираха се само на няколко преки от целта си. Кат беше успяла да открие схема на склада в общинския архив на Улан Батор. Оказа се, че тунелите водят точно под сградата и че могат да проникнат в нея по топлопроводите.

Сейчан заслиза по стълбата и ясният студен ден моментално се смени с топъл мрак. С всяка следваща скоба ставаше все по-горещо, почти непоносимо. А после усетиха всепроникващата смрад на боклуци и изпражнения.

Пиърс включи фенерчето си и скочи на пода.

Сейчан го последва и се приведе ниско, след като едва не се изгори на една от тръбите на тавана. Извади своето фенерче и плъзна лъча по проходите, които се разклоняваха в четири посоки. В единия зърна припряно движение, проблясък на дребно уплашено лице.

След това — нищо.

Дори песента беше стихнала.

Предполагаше, че властите редовно претърсват тунелите и пращат децата в домове за малолетни престъпници, които едва ли бяха по-добри от севернокорейския лагер.

„Нищо чудно, че бягат“.

— Натам — каза Грей и тръгна в посоката, където трябваше да е складът.

На два пъти се наложи да се консултират с картата. Накрая Грей махна на Сейчан да спре.

— Следващата стълба би трябвало да води до склада. Ще можем да се възползваме от елемента на изненада съвсем за кратко и нямаме представа колко охранители ще заварим там.

— Ясно.

„С други думи, действай бързо“.

Сейчан намести очилата си за нощно виждане. Грей също носеше такива и с тях приличаше на насекомо с изпъкнали очи.

Тя му даде знак да тръгне пръв — по-нататък трябваше да пълзят на четири крака. Докато Пиърс се отдалечаваше, Сейчан усети, че нещо я хваща за глезена.

Тя се завъртя с пистолет със заглушител в ръка.

И се озова пред десетинагодишно момиченце с леко дръпнати очи и широки скули, сякаш огледален образ на собственото й минало. При вида на оръжието детето се присви.

Сейчан отпусна пистолета и освободи крака си от пръстите на детето.

— Какво искаш? — прошепна на виетнамски, тъй като знаеше, че е близък до монголския.

Момиченцето кимна след Грей или поне в посоката, в която се движеше той. После поклати глава и подръпна крачола й, сякаш за да я накара да се върне.

Предупреждаваше я за опасност.

Децата, които живееха тук, очевидно бяха решили, че двамата с Пиърс не са от полицията. И сигурно се бяха досетили за целта им. Явно бяха имали срещи с охраната на склада — при това неприятни. Опитът да ги предупредят най-вероятно не се дължеше на загриженост за двамата чужденци, а за самите тях. Каквото и да се случеше, сигурно щеше да има ужасни последици за малките бездомници.

И по всяка вероятност бяха прави.

Намерилите убежище в тези тунели неминуемо щяха да бъдат подложени на жестоко наказание. Ала Сейчан с нищо не можеше да им помогне. Нямаше как да промени суровия и несправедлив свят. Бяха й го набивали в главата достатъчно убедително, докато го научи.

„Съжалявам, мъниче. Бягай колкото може по-надалеч оттук“.

Опита се да изрази тази мисъл.

— Ði — каза на виетнамски. „Върви“.

Очите на момиченцето за последен път проблеснаха уплашено и то изчезна в мрака, сянка на нейното някогашно „аз“.

Грей й подсвирна от подножието на стълбата. Не беше забелязал случилото се току-що. Сейчан побърза да го настигне. Той безшумно се заизкачва по скобите и залепи миниатюрни експлозиви за заключената решетка на тавана.

После скочи долу, двамата залегнаха настрани и Пиърс натисна бутона на детонатора.

Отекна взрив, не много по-силен от фойерверк. Със сигурност обаче щеше да привлече охраната в склада.

Грей светкавично се закатери нагоре, удари димящата решетка с длан и я изби. С другата си ръка ловко подхвърли две димки и ги търколи в противоположни посоки. Когато избухнаха, двамата изскочиха от канала.

Сейчан вече носеше очилата си за нощно виждане. Изпъната по гръб на бетонния под, тя откри огън по всеки източник на светлина, който виждаше през дима.

След секунди складът потъна в мрак.

През това време Пиърс тичаше към офиса, най-вероятното местонахождение на реликвите. Ако не ги откриеха там, щяха да принудят някой от охраната да проговори.

Напредването му се придружаваше от серия приглушени изстрели. Сейчан остана по гръб и скрита от дима, осигуряваше пътя им за отстъпление. Превключи очилата на инфрачервена светлина, забеляза топлинното излъчване на охранителите, приближаващи се от отсрещния край на склада, и се прицели.

Три последователни пукота.

Три тела се строполиха на пода.

Другите охранители се пръснаха в търсене на прикритие, като отвръщаха напосоки на стрелбата.

Сейчан знаеше, че димът ще се разнесе след няколко минути.

„Не се бави, Грей!“

16:48 ч.

Пиърс тичаше през дима и стреляше по всичко, което се появеше пред очилата му. Очисти двама души долу и още един на откритото стълбище, което водеше към офиса над склада. Ниско приведен, той прескачаше по две стъпала наведнъж.

От перилата със звън рикошира куршум.

Грей се завъртя в посоката, от която идваше изстрелът, видя топлинното излъчване и натисна спусъка.

Стрелецът падна.

Грей стигна до горната площадка и простреля ключалката на вратата, без дори да си направи труда да провери дали не е отключено. Намираше се нависоко, над убежището на дима.

В потвърждение на опасността дъжд от куршуми обсипа предната страна на офиса.

Без да намали ход, Грей блъсна вратата с рамо и се претърколи вътре, като внимаваше да не се приближава до прозорците. Проснат по гръб, затвори вратата с ритник и в същото време завъртя пистолета си наоколо. Втора врата отзад водеше към други канцеларии и заседателна зала.

Щом установи, че в малкото помещение няма никого, Пиърс се надигна и като се движеше ниско приведен, провери задната врата.

Заключено.

Добре.

Не искаше изненади от тази посока.

От прозорците нямаше пряка видимост към бюрото и той се изправи и погледна натрупаните върху него кутии. Най-голямата беше увита в одеяло и отговаряше по големина на описанието на Вигор. Той разгъна одеялото и отдолу проблесна патинирано сребро.

Грей провери останалите, но не откри другите реликви. Изтегли чекмеджетата едно по едно и в най-долното намери вълча маска.

Значи Борджигин беше идвал тук, сигурно за да се порадва на новите си съкровища.

Докато се надвесваше над чекмеджето, забеляза под бюрото малък войнишки сак. Дръпна ципа и видя черепа и подвързаната в кожа книга. Облекчен, той метна сака на рамо и вдигна ковчежето под мишница. Беше тежко и неудобно за носене, но така едната му ръка оставаше свободна за пистолета.

Погледна през прозореца. Димът долу започваше да се разнася.

Търсенето му беше отнело прекалено много време.

Грей открехна вратата с крак и зърна двама мъже. Тичаха нагоре по стълбището към него, въоръжени с автомати, под цевите на които бяха монтирани фенерчета. Долу се водеше престрелка — Сейчан държеше останалата част от склада под контрол.

Взел светкавично решение, той смъкна очилата за нощно виждане, втурна се обратно при бюрото, дръпна най-долното чекмедже, извади вълчата маска и я нахлузи на лицето си. После отново грабна пистолета от бюрото. Тъкмо навреме — вратата зад гърба му се отвори с трясък.

Докато се обръщаше, двамата мъже нахлуха вътре, опрели прикладите на автоматите в раменете си. Лъчите на фенерчетата им го заслепиха, но видът на вълчата маска ги сепна и страхът от нейния загадъчен собственик ги накара да се забавят за миг.

Пиърс се възползва от това и изстреля по един куршум в главите им.

Още докато се свличаха на пода, той ги прескочи и спря само колкото да вземе оръжието на единия. Все още с маската на лицето, Грей изхвърча навън, плъзна се надолу по парапета и тежко се приземи сред разнасящия се дим на долния етаж.

Ниско приклекнал, той се втурна напред. Насреща му изневиделица изникна един от охраната.

Мъжът се облещи, когато от пелената дим изплува призракът на вълчата глава. Пиърс стреля от упор и го преряза през гърдите.

И едва тогава осъзна защо някой изобщо е тичал срещу него.

Водилата се допреди малко престрелка беше утихнала.

Мъжът явно се бе опитвал да избяга.

Завари Сейчан там, където я беше оставил. Стоеше на едно коляно, поразрошена, ала невредима. Тя се завъртя към него и за малко да го застреля.

Пиърс смъкна маската и я захвърли на пода.

Сейчан му се намръщи.

— Наистина трябва да престанеш да се маскираш, Грей. Действа ти адски нездравословно.

— Не се бой, идния Хелоуин ще гледам да не си въоръжена.

16:52 ч.

Сейчан помогна на Грей да спуснат увитото в одеяло ковчеже и сака в топлопроводите. Докато стоеше на пост в разнасящия се дим, не забеляза никого — оцелелите охранители очевидно бяха избягали.

Тук имаше кашони с облекло, електроника, авточасти, дори бебешко мляко. Изглежда, Батухан се занимаваше с най-различни дейности, сред които да трупа хранителни стоки в град, в който мнозина гладуваха.

Сейчан се вмъкна в отвора след Грей и се озова обратно в жегата и вонята.

Пиърс вдигна ковчежето и запълзя напред, а тя нарами сака.

Стигнаха до един страничен тунел и Сейчан зърна познато лице. Спря, смъкна очилата си за нощно виждане и ги подхвърли натам. Щяха да са безценни за момиченцето, опитващо се да оцелее в този ад. Ала детето не беше само.

Зад рамото му шаваха още сенки. В столицата навярно имаше стотици малки бездомници.

Сейчан посочи назад към стълбата, към богатството горе, което в момента никой не охраняваше.

— Ði! Hãy! Nó là an toàn! — извика им тя. „Вървете! Взимайте! Няма опасност!“

И след като не можеше да направи нищо повече, тръгна след Грей.

Навярно не беше в състояние да промени света, но поне за кратко можеше да направи тази частица от него малко по-добра.

21.

19 ноември, 17:00 ч. местно време

Планината Хентий, Монголия

Джейда и другите напуснаха царството на здрача и се озоваха на ярка светлина.

До залез оставаше по-малко от час и те бързо се бяха изкачили по гористия склон на планината. Върхът се къпеше в последните слънчеви лъчи, които се отразяваха в снежните преспи и леда. Гората под тях, смесица от брези и борове, потъваше в дълбоките сенки на спускащата се над низините нощ.

Зловещ вой на вълци приветстваше залеза, придружаван от кънтящо ехо. Вълчият зъб очевидно не носеше това име само заради формата си, а и заради тези страховити обитатели на склоновете му.

Зад гората се простираше планинската поляна, през която бяха минали. Изглеждаше непостижимо далече.

„Не е за вярване, че сме толкова високо“.

Стори й се, че зърва движение в покрайнините на тъмната гора, но докато напрегне очи, там вече нямаше нищо.

„Сенките си правят шеги със зрението…“

Дънкан продължаваше да се вслушва в горския хор.

— Вълците нападат ли хора?

— Ако не ги предизвикат, не — отвърна Санджар. — А и ние сме много. Но вече е началото на зимата и те започват да изгладняват.

Този отговор явно не се хареса на Рен.

— Тогава да продължаваме нататък, докато още е светло.

— Защо? — Монголецът посочи напред. — Вече стигнахме.

Джейда се завъртя на седлото и отново насочи вниманието си към това последно светло островче в морето на нощта. Бяха стигнали обширно плато, стъпка на великан в планинския склон. Снегът започваше трийсетина-четирийсет метра по-нагоре, ала тя не забеляза езеро.

— Къде е? — попита Дънкан.

— Зад онези скали на запад — отговори Санджар и пришпори коня си натам.

Трябваше да заобиколят скалното свлачище по тесен проход между камъните и ръба на една отвесна скала. Джейда плъзна поглед нагоре. Приличаше на лавина, замръзнала в момента на падането си, ала най-вероятно беше тук от векове.

Платото продължаваше от другата страна на свлачището — наляво свършваше със стръмни урви, а надясно се издигаха снежни склонове. По-голямата част от останалата площ се заемаше от езеро, голямо около осем декара. В тъмносинята като помръкващото небе повърхност се отразяваха облачета. Стигаше чак до самия край на ледовете, което предполагаше, че се захранва от топящия се напролет сняг, и тогава водите му най-вероятно преливаха през скалния перваз, образувайки зрелищен водопад.

Монк изравни коня си с нейния.

— Не забелязвам никакви признаци спътникът да се е разбил тук.

Имаше право. Пейзажът изглеждаше девствен, непокътнат.

Хайду се приближи до брега на езерото, ловко скочи от седлото и отведе запотената си кобила до водата. Животното натопи муцуна, за да утоли жаждата си, но после отметна глава и заотстъпва назад. Младата монголка решително постави длан върху челото й и я спря, иначе животното щеше да се подхлъзне по стръмната урва.

Сбърчил чело, Санджар слезе от коня си и подаде юздите му на Хайду. Клекна на брега и потопи длан във водата. След миг се обърна и ги погледна ококорен.

— Топла е…

Джейда си спомни разказа на очевидеца, който видял в езерото да пада огнено кълбо. Според неговите думи водата завряла. В момента определено не кипеше, но астрофизичката си представи как свръхнажеженият метал бавно се охлажда в дълбините. Езерото още не беше изстинало напълно.

— Спътникът е паднал тук — стигна до същия извод Дънкан.

— Но как можем да сме сигурни? — попита Джейда.

Монк слезе от коня си и помогна и на нея да слезе.

— Явно някой ще трябва да се гмурне и да провери.

17:12 ч.

Дънкан стоеше по боксерки на брега и трепереше от ледения вятър, който духаше от планинския връх. Бе израснал в южните части на Съединените щати и не си падаше много по студа.

Семейството му почти ежегодно се местеше от щат в щат: Джорджия, Северна Каролина, Мисисипи, Флорида. Баща му редовно сменяше работата си и оставяше двамата си сина сами да се грижат за себе си. Тъкмо затова Дънкан и малкият му брат се бяха сближили толкова. След смъртта на Били и след като майка му отдавна не живееше с тях, Дънкан и баща му бяха установили, че вече не ги свързва нищо, и постепенно се бяха отчуждили един от друг. Не се бяха чували от години и той дори нямаше представа дали баща му е жив.

— Би ли побързала? — помоли той. Нямаше желание да се рови в миналото.

Джейда беше приклекнала пред отворения си лаптоп.

— Трябва ми още малко време, за да стабилизирам сигнала.

Освен боксерките Дънкан носеше челник с водонепроницаема камера, радиостанция и светодиодно фенерче. Закаченият за буй кабел щеше да предава картината до лаптопа.

— Чуваш ли ме? — попита тя.

Рен нагласи слушалката.

— Идеално.

Джейда знаеше за сателита повече от всеки друг. Тя щеше да следи напредването му от брега и да го насочва по време на тази спасителна операция.

— Тогава сме готови — каза астрофизичката.

Монк се приближи до Дънкан.

— И да не правиш глупости.

— Май вече е късно за това.

Той нагази в плитчините и водата го посрещна с приятна топлина. Дънкан потопи цялото си тяло и след студения вятър на брега изпита истинско блаженство. В миналото се беше гмуркал в Белийз, където морето бе като чай. Езерото беше още по-топло.

Младият мъж заплува по повърхността с мощни удари и оттласквания с крака. Можеше да му отнеме часове да проучи цялото езеро, като се придвижва по заложената от тях квадратна мрежа, затова реши да стесни търсенето с помощта на детската игра на топло и студено.

Или в този случай, на топло и още по-топло.

Ако спътникът се намираше тук, водата около него най-вероятно щеше да е най-гореща. Затова той променяше посоката винаги щом усетеше, че температурата спада, и се гмуркаше дълбоко на най-топлите места, като осветяваше скалистото дъно с лъча на фенерчето си. Пред погледа му преминаваха тлъсти пъстърви, нечия изгубена обувка, водорасли.

Стигна до един особено горещ участък, дълбоко си пое дъх и енергично заплува надолу. На дълбочина около три метра тъпанчетата му започнаха да пищят от налягането… и тогава зърна под себе си проблясък. Нещо отразяваше лъча на фенерчето му.

— Дай наляво — разнесе се в ухото му развълнуваният глас на Джейда.

Той изпълни указанието й, завъртя се и се насочи натам. Лъчът му прониза водата чак до дъното.

И тогава го видя — потънало в кратер в скалата, заобиколено от разтопен метал и овъглени останки.

Окото Господне.

Напълно унищожено.

17:34 ч.

На Джейда й се доплака.

— Не е останало нищо!

Въпреки лошата картина, която се разваляше още повече с дълбочината, виждаше, че всъщност няма какво да спасяват. Голям колкото количка на уличен продавач на хотдог, спътникът беше представлявал великолепен синтез на теория, инженерство и дизайн.

Астрофизичката се взираше в треперещия образ на екрана — купчина изгорели останки с големина на минихладилник. Резултатът от невероятната температура, развила се при навлизането на спътника в атмосферата, а после и от сблъсъка му с повърхността на езерото, бяха овъглени развалини. Тук-там се различаваха отделни детайли: обгорен светлинен датчик, къс от слънчевата батерия, споен в едно с външния корпус, разбит магнитометър. Вероятността да открият оцеляла електроника или информация се равняваше на нула.

Трябваше да го признае — и пред себе си, и пред Дънкан.

Той заплува нагоре, за да си поеме въздух, и изскочи на повърхността, разсичайки я с мощното си тяло. Косата му беше залепнала за скалпа.

И очевидно вече знаеше истината.

На лицето му бе изписана покруса.

Нейното сигурно не изглеждаше по-различно.

„След като дойдохме чак тук, преживяхме толкова много…“

Джейда поклати глава. Нямаше надежда останките да им дадат отговори, да им подскажат как да предотвратят надвисналата на хоризонта катастрофа.

Дънкан посочи с палец към дъното.

— Спътникът е на около четири и половина метра дълбочина. Ще видя дали ще успея поне да го повдигна. Може да се наложи да го извадя на части.

Астрофизичката разбираше, че той има нужда да върши нещо, каквото и да е, стига да го избави от усещането за провал.

— Трябва да докладвам в командването на Сигма. — Монк извади сателитния си телефон и се отдалечи, за да проведе насаме мрачния си разговор.

Забелязали разочарованието им, Санджар и Хайду се бяха отдръпнали до ръба на скалата.

На екрана Дънкан отново се гмурна и като се оттласкваше силно с крака, бързо стигна до сателита. Колебливо протегна ръце към останките — може би се опасяваше, че още са горещи. Когато пръстите му докоснаха корпуса, образът помръкна.

Джейда вдигна глава и погледна към езерото. Буят на кабела спокойно се поклащаше на повърхността. Всичко трябваше да е нормално.

— Дънкан? — повика го тя по радиостанцията. — Ако ме чуваш, изгубихме връзка.

След трийсетина секунди вълните от гмуркането му се успокоиха и астрофизичката започна да се безпокои.

Изправи се и извика през рамо на Монк:

— Нещо не е наред!

17:38 ч.

Още щом пръстите му докоснаха останките, Дънкан регистрира трептене, онова усещане за съпротивление, въпреки налягането на тази дълбочина. Топлата вода му се стори студена, когато разпозна мазното черно излъчване, същото поле като на реликвите.

Вече не можеше да има никакво съмнение, че древният кръст по някакъв начин физически е свързан с кометата. Очевидно излъчваха една и съща странна енергия.

„Тъмна енергия…“

Искаше му се веднага да изплува и да съобщи на Джейда, но първо трябваше да вдигне спътника. Хвана го и го задърпа нагоре, ала останките не помръдваха, сякаш бяха залепнали за скалното дъно. Представи си как нажеженият при навлизането в атмосферата метален корпус на сателита постепенно изстива и се споява с разтопената скала.

Ядосан, Дънкан плъзна длани по повърхността и забеляза промяна в енергийното поле. В единия край усещаше съпротивлението по-силно, отколкото в другия. Заопипва с пръсти и откри пукнатина, ръб на стоманена плоскост, огънат от силата на сблъсъка.

„Може би ще успея да го отворя“.

Опита се да провре пръстите си, но нямаше достатъчно пространство. Осъзнал безплодността на усилията си и останал без въздух, младият мъж се оттласна от дъното и заплува нагоре.

Когато изскочи на повърхността, видя, че Монк е нагазил във водата както е с дрехите си. Действията му издаваха паника.

— Какво правиш? — извика той към брега и се насочи нататък.

Изправена зад Кокалис, Джейда отпусна длани от гърлото си.

— Помислихме, че ти се е случило нещо! Изведнъж изгубихме сигнала и ти остана толкова дълго на дъното, че…

— Нищо ми няма. Просто ми трябва някакъв инструмент!

Дънкан стигна при тях и понечи да се изправи, но леденият вятър го принуди отново да се потопи във водата.

— Дайте ми онзи малък лост — каза той. — Ще се опитам да отворя корпуса, за да проверя вътре.

Джейда подаде стоманения инструмент на все още нагазилия до колене в езерото Монк, който го подхвърли на Дънкан.

— Защо? — попита астрофизичката. — Едва ли е оцеляло нещо важно.

— Усещам електромагнитно излъчване от останките. Силно.

Тя скептично сбърчи чело.

— Невъзможно.

— Пръстите ми не лъжат. И съм сигурен, че разпознавам уникалните особености на същото енергийно поле.

Дънкан впери очи в нея и повдигна вежди.

— Като от реликвите ли? — ококори се Джейда. — Черепът и книгата?

— Същото гадно излъчване.

Тя пристъпи напред, като че ли се готвеше да се гмурне заедно с него.

— Можеш ли да извадиш останките?

— Не целия спътник. По-голямата част от корпуса се е споила със скалата. Но предполагам, че ще успея да го отворя и да извадя каквото има вътре.

— Тогава го направи.

Дънкан отдаде чест с лоста и заплува обратно.

17:42 ч.

Слънцето вече потъваше под хоризонта, но небето на запад още светлееше. Джейда отново приклекна пред лаптопа. След изплуването на Дънкан на повърхността връзката кой знае как се беше възстановила сама и сега тя можеше да проследи спускането му към дъното.

— Дънкан, чуваш ли ме? — попита астрофизичката по радиостанцията.

Той отговори с палци нагоре.

С увеличаването на дълбочината картината на екрана ставаше по-лоша. Липсваха пиксели и цели участъци от образа.

„Възможно ли е да е заради близостта до останките?“

— Според мен енергийното излъчване на останките смущава сигнала — предупреди го Джейда.

Монк трепереше до нея в мокрите си дрехи.

— Кажи му да не ги докосва. Незаземеното му тяло може да е изиграло ролята на проводник и временно да е извадило системата от строя.

Имаше право.

— Дънкан, остани на разстояние и ми покажи какво виждаш и къде най-силно усещаш енергията. Онова място, където искаш да пъхнеш лоста. Не бива да повредим нещо, което по-късно може да се окаже от значение.

Той я чу, насочи се към единия край на разбития спътник и посочи с върха на лоста.

— Това е главният електронен модул — каза му Джейда. — И в момента ми показваш капака на топлинното излъчване. Ако успееш да го отвориш, ще се опитам да те насочвам.

Дънкан пъхна края на инструмента в цепнатината.

— Внимавай…

Той стъпи върху скалата от двете страни на останките и натисна лоста. Няколко секунди люкът се съпротивляваше, после се откъсна и се запремята във водата.

Дънкан трябваше да се извърти, за да насочи камерата към вътрешността на спътника.

Сърцето на Джейда отново се сви от усещането за безполезността на всичките им усилия. Цялата електроника беше обгоряла, разтопена в безформена топка от пластмаса, силиций и фиброоптика.

На екрана Дънкан протегна дланта си над вътрешностите, като внимаваше да не докосва нищо. Показалецът му посочи нещо квадратно — стоманен блок, от едната страна на който се виждаха панти. Защитен от корпуса на сателита, той изглеждаше сравнително невредим. Настойчивото му движение показваше, че се опитва да им обясни нещо.

— Това трябва да е мястото, където излъчването е най-силно — каза надничащият над рамото й Монк.

— Дънкан, това е блокът на жироскопа. Опитай се да не го повредиш. Би трябвало да е свързан само с един кабел и ако го откачиш, сигурно ще можеш да извадиш целия блок.

Той направи жест с палец нагоре и опря лоста отстрани на спътника. Трябваше да освободи и двете си ръце.

Пръстите му докоснаха корпуса — и също като по-рано сигналът прекъсна.

Джейда и Монк се спогледаха — после впериха очи в езерото. Ако нейните теории за тъмната енергия бяха верни, на Дънкан може би му предстоеше да се пребори с огньовете, които движеха самата вселена.

„Бъди внимателен…“

17:44 ч.

Дънкан — въздухът му свършваше — се бореше и със сателита, и със собственото си отвращение. „Упорит боклук…“

Обикновено не ругаеше, но докато провираше ръце между стопения метал, обгръщащ блока на жироскопа, и противното енергийно излъчване, изпитваше усещането, че се опитва да отвърти капачка на буркан с туршия, докато пръстите му се движат в гел, в който тече електрически ток.

Още щом отвори люка в задния край на спътника, електромагнитното поле рязко се усили и се издигна като пара от обгорената вътрешност на корпуса, струейки от това стоманено сърце. Когато докосна кожуха, пръстите му сякаш потънаха в кал. Енергийното поле се съпротивляваше или поне така го възприемаше неговото магнитно шесто чувство.

Когато върховете на пръстите му най-после влязоха в контакт, усещането не се поддаваше на описание. По време на подготовката като електроинженер му се беше случвало да докосне някоя и друга гола жица. Това обаче нямаше нищо общо. По-скоро напомняше на допир до електрическа змиорка. В тази енергия определено имаше усещане за нещо живо.

Побиха го тръпки.

Накрая с яростно усукване на полустопения кабел успя да освободи блока и го измъкна, после се оттласна нагоре към повърхността. Нямаше търпение да се избави от него.

Изплува и като дишаше тежко, се насочи към брега. Носеше жироскопа като баскетболна топка върху широката си длан — топка, която с огромна радост щеше да подаде на свой съотборник.

17:47 ч.

Джейда го чакаше с одеяло в ръце. Дънкан стигна до брега и се изправи. По тялото му се стичаше вода, татуировките му изпъкваха на фона на настръхналата му кожа.

Той изключи фенерчето си и потъна в сянка. Съсредоточена върху екрана на лаптопа, младата жена не беше усетила, че се е стъмнило. На такава височина нощта се спускаше бързо.

Дънкан излезе от езерото и тя размени топлото одеяло за неговото стоманено съкровище.

— И какво му е толкова важното? — попита той, зъбите му тракаха.

— Ще ти покажа.

Джейда се върна при импровизираното си бюро, представляващо плосък камък, върху който стоеше лаптопът, и остави жироскопния блок до компютъра.

— Щом излъчва същото електромагнитно поле като реликвите, това нещо трябва да е свързано с короната от тъмна енергия на кометата — поясни астрофизичката. — Ако имам възможност да го проуча подробно в лабораторни условия, може да открия отговорите на някои от въпросите.

И многозначително погледна Монк.

— Работя по въпроса — осведоми я Кокалис. — Кат ще ни върне в Щатите по най-бързия възможен начин.

— Вече сме доста на изток и няма да ни отнеме толкова време да стигнем до моята лаборатория в Центъра за космически и ракетни системи в Лос Анджелис — отвърна Джейда, докато той вдигаше сателитния телефон към ухото си. — Там имам всичко необходимо за пълен анализ, а и ще мога да дискутирам нещата със специалисти, които са запознати с изследванията ми. Ако изобщо съществуват решения на нашите проблеми, има най-голям шанс да ги открия в ЦКРС.

Монк се намръщи, сякаш не е съгласен с нея, но причината се оказа друга. Сателитният телефон.

— Няма сигнал…

— Може да е заради излъчването на това нещо — предположи тя и му посочи недалечната купчина камъни. — Опитай да се отдалечиш. Ако пътуваме по въздух, ще се наложи да му измисля някаква изолация.

Дънкан приклекна до нея. Беше се изсушил и облякъл.

— След като извадих този блок, прокарах дланта си над останалата част от спътника и не усетих нито следа от енергия. Явно се излъчва само от това тук.

— Логично.

— Защо?

— Това е сърцето на Окото Господне, тъкмо заради него спътникът е кръстен така.

Джейда отново насочи вниманието си към металния предмет. Плъзна ръка по него, откри малката ключалка и я отключи. После извънредно предпазливо отвори кутията.

Дънкан се наведе към нея.

Сиянието на лаптопа се отразяваше в идеална сфера от кварц с големина на топка за софтбол.

— Това е жироскопът, който се въртеше в сърцето на спътника — поясни астрофизичката. — По време на експеримента с него измервахме кривата на пространство-времето около Земята.

— А защо сега е зареден с енергия?

— Имам една идея, но за да я потвърдя, ще трябва да му направя стотина различни анализа. Докато се е въртял и е измервал кривата на пространство-времето, той е наблюдавал образувалата се гънка. Според мен потокът тъмна енергия, който е довел до нейната поява, е минал по този улей и се е излял в окото на единствения наблюдател.

— Кристалната сфера.

— И по този начин я е превърнал в истинско Око Господне.

— Но с какво ще ни помогне това?

— Ако успеем…

Странно свистене привлече вниманието и на двамата — последвано от звук на пронизана плът.

Хайду се свлече на колене и се стисна за корема.

Между пръстите й стърчеше връх на стрела.

22.

19 ноември, 17:55 ч. местно време

Улан Батор, Монголия

Вигор се разхождаше около заседателната зала в хотела. Сърцето му туптеше уморено, очите му смъдяха. През последния час настроението му се луташе между ликуването от връщането на реликвите и раздразнението от собствената му неспособност да разреши осемвековната загадка.

Всички бяха насочили вниманието си към предмета в средата на масата: кораба, направен от кости и кожа.

Монсиньор Верона прекара цял час, надвесен с лупа над реликвата, която бяха открили в пресъхналото Аралско море. Патинираното сребърно ковчеже до нея още миришеше на сол, горчиво напомняне за смъртта на неговия приятел.

Йосип беше жертвал всичко, за да намери този артефакт.

И за какво?

След едночасовото си проучване Вигор не стигна до категорични заключения, само се изпълни с искрено уважение към майстора. Ребрата, които изграждаха корпуса, бяха изварени и избелени, за да се поддават на обработка. Върху тях с фина резба бяха изобразени вълни, гъмжащи от риба и птици. Имаше дори тюлени, които лудуваха във водата и скачаха високо над вълните. Такелажът беше направен от усукани човешки косми, а формата на платната следваше традицията на китайските джонки от времето на династията Сун, епоха, съвпадаща с управлението на Чингис хан.

Но какво означаваше всичко това? Къде трябваше да ги отведе тази поредна „трохичка“? За да открие отговора, той отвори лаптопа си на масата и провери абсолютно всичко, което можеше да съдържа някакви указания. Ала всеки път стигаше до задънена улица.

Всички около масата очакваха от него да разгадае тайната, но това може би нямаше да е по силите му. За кой ли път му се прииска Йосип да е при него. Сега повече от всякога се нуждаеше от безумната гениалност на своя приятел.

— След като корабът е китайски, трябва да насочва към Китай — предположи Грей, който седеше до Сейчан.

— Не непременно. Чингис хан е бил голям почитател на науката и техниката на покорените от него народи. Възприемал и използвал всяко нововъведение, от китайския барут до компаса и абака. Със сигурност е ценял корабостроителните умения.

— Само че това е рибарски кораб — подчерта Пиърс и посочи резбата. — Това не означава ли, че скривалището е някъде край Тихия океан или Жълто море?

— Съгласен съм. И това крайбрежие всъщност е най-източната граница на империята на Чингис хан.

Отново си спомни думите на Йосип.

„Според мен Чингис хан е заповядал на сина си да превърне целия известен свят в негов гроб, да разпространи духовното му наследство от единия до другия край на Монголската империя“.

Приятелят му имаше право. Знаеха, че главата на хана е била погребана в Унгария, най-западната граница на империята на неговия син. Бяха открили кораба от кости в Аралско море, западната граница на завладените от Чингис земи. И логиката предполагаше, че следващото място е някъде по източната периферия.

Имаше един-единствен проблем.

— Ако сме прави, този бряг е дълъг около хиляда и петстотин километра. Откъде ще започнем да търсим?

Рейчъл се размърда на стола си от отсрещната страна на масата.

— Може би имаме нужда от почивка. За да си проясним мислите и да се освежим.

— Нямаме време за губене — сопна й се Вигор, но веднага съжали за тона си и извинително я потупа по рамото при поредната си обиколка.

Нещо продължаваше да го гложди и не му даваше мира. А острата болка в корема го пробождаше с всяка крачка и му пречеше да мисли.

„Може би Рейчъл е права. Малко почивка няма да ни се отрази зле“.

Грей се намръщи и започна да размишлява на глас.

— Погребали са главата му в Унгария и предполагам, че корабът символизира гърдите му, понеже е направен от ребра и гръбначни прешлени.

— Или по-скоро сърцето му — поправи го монсиньор Верона и при тези думи отново изпита глождещото усещане.

— Главата и сърцето — измърмори Ковалски, който се изтягаше на недалечната кушетка с ръка над очите.

— Това май значи, че остава да намерим само краката на тоя приятел.

Вигор сви рамене. Наистина звучеше логично.

„Глава, сърце, крака“.

Отново чу думите на Йосип.

„… да разпространи духовното му наследство от единия до другия край на Монголската империя“.

Монсиньор Верона се закова на място толкова рязко, че трябваше да се опре на облегалката на един свободен стол. Изведнъж осъзна, че всъщност не е трябвало да се фокусира върху думите на приятеля си.

— Йосип, побъркан гений такъв — промълви той. — Какъв съм глупак!

Нищо чудно, че свещеникът беше умрял с такова съжаление. Не само защото не бе успял да завърши пътуването си — макар че сигурно и това бе вярно, — но и защото сигурно бе виждал неразбирането в очите на Вигор.

— Той се е досетил! — възкликна монсиньорът.

— Какво искаш да кажеш? — попита Рейчъл. — Отец Тараско ли имаш предвид?

Вигор притисна длан към сърцето си и усети туптенето му. Спомни си онези последни мигове, когато Йосип хвана ръката му и я притисна към собствените си окървавени гърди — не само за да се сбогува, а и да го упъти по единствения възможен за него начин, преди да умре.

— Глава, сърце, крака — повтори той и потупа гърдите си, наблягайки на втората дума. — Подходът ни е абсолютно неправилен.

Рейчъл се поизправи на стола си.

— Защо?

— Главата показва границата на владенията на сина му и представлява бъдещето на Монголската империя след неговата смърт. Сърцето е символ на империята по времето на самия Чингис, на неговото настояще. И сега трябва да търсим мястото, където ханът за пръв път е стъпил и си е създал име, символизиращо миналото му.

— Глава, сърце, крака — произнесе Грей. — Бъдеще, настояще, минало.

Вигор кимна и се върна на стола си пред отворения лаптоп.

— Чингис хан не е заповядал на сина си да пръсне тялото му от единия до другия край на Монголската империя в географски смисъл. Искал е да го пръсне от миналото до бъдещето на страната.

Рейчъл се пресегна и стисна ръката му.

— Блестящо!

— Не бързай с похвалите. — Той посочи компютъра.

— Точно сега се чувствам пълен глупак, понеже Йосип искаше да ми каже всичко това, преди да умре. И все още ни предстои да използваме тази информация, за да открием къде да продължим търсенето.

— Ще се справиш.

Монсиньор Верона отвори на екрана карта на Монголската империя при управлението на Чингис хан.

— Тук е показана империята на Чингис, простираща се от Тихия океан до Каспийско море, но по-тъмният овал в Северна Монголия представлява първоначалните владения на великия хан — поясни той и посочи мястото на дисплея.

Грей надзърна над рамото му.

— Доста голяма територия.

— И няма морски излаз — прибави Вигор. — Както виждате, първоначалните му владения не стигат нито до Жълто море, нито до Тихия океан.

Всички погледнаха към кораба, докато монсиньорът остана наведен към компютърния екран и отвори още файлове за този район.

— Тогава защо ще остави точно кораб като указание? — попита Пиърс.

Вигор уголеми един участък от картата и им показа сърповидното езеро в северния край на по-тъмния овал.

— Ето защо. Това е езерото Байкал.

— И какво означава това езеро? — Грей се вторачи в картата. — Знаеш ли нещо за него?

— Само информацията, която чета в момента — отвърна монсиньор Верона и обобщи на глас. — Това е най-старото и най-дълбоко езеро на света. В него са съсредоточени над двайсет процента от сладководните запаси на планетата. За древните монголи то е било основен източник на риба… каквото е и днес.

Пиърс се вгледа по-внимателно в резбата върху кораба.

— Добре, разбирам какво означават изобразените тук риби, но какво правят тези…

— Тюлените ли? — Вигор се усмихна триумфално. Отпусна се назад, за да им покаже отворената на лаптопа снимка, тъмен лъскав силует, покатерил се върху една скала. — Позволете ми да ви представя нерпата, единственият сладководен тюлен на света и…

— Нека позная — прекъсна го Грей. — Такива тюлени се срещат единствено в езерото Байкал.

Усмивката на монсиньора стана още по-широка.

Сателитният телефон на Пиърс започна да звъни и той погледна дисплея.

— От командването на Сигма. — На излизане от заседателната зала Грей насочи показалец към Вигор. — Научи всичко възможно за това езеро.

— Вече го правя.

Монсиньор Верона погледна нагоре.

„Благодаря ти, приятелю“.

18:18 ч.

— Значи не си се чувал с Монк? — попита Пейнтър по телефона.

— Не. — Грей се беше уединил в спалнята си, не само за да разговаря насаме, но и за да не смущава издирването на Вигор.

— От десет минути се опитвам да се свържа с него — продължи директорът. — Не отговаря. Последната информация от тях беше, че продължават с коне нагоре в планината.

— Тук вече се мръква — предложи обяснение Грей. — Може да се установяват на лагер и да са заети с това.

Пейнтър уморено въздъхна.

— Надявах се да се консултирам с доктор Шоу.

— Защо?

— Току-що получих окончателния анализ от Центъра за космически и ракетни системи в Лос Анджелис. Нали ти споменах за физика, който наблюдава гравитационните аномалии в траекторията на кометата, забелязани първо от Джейда?

— Да, каза, че се променяли.

— Всъщност се увеличават. Вече имаме потвърждение, че тези малки промени растат право пропорционално на приближаването на кометата към Земята.

— Нали не се опасявате, че кометата ще ни удари?

Макар да съществуваше такава възможност. През 1994 г. кометата Шумейкър-Леви се беше сблъскала с Юпитер, а по някое време догодина друга комета щеше да се разбие в Марс.

— Не, тя ще премине близо от астрономическа гледна точка, но няма никаква вероятност да се блъсне в нас — отвърна Кроу. — Това обаче не означава, че не ни заплашва опасност. От един ден следим ТОО.

— Какво е ТОО?

— Тела в околоземна орбита. Наблюдаваме всички астероиди, за които има риск да се насочат към Земята поради преминаването на енергията на кометата в близост до нас. Тя вече е поразклатила космическата билярдна маса и резултатът са неотдавнашните метеорни дъждове.

— Както и случилото се на Антарктида.

— Точно така. Затова исках да поговоря с доктор Шоу. Тя е най-наясно с тези гравитационни аномалии. В ЦКРС са единодушни, че когато кометата се приближи максимално до Земята, усилилият се енергиен поток може да предизвика майката на всички метеорни дъждове. И от НАСА наблюдават някои изключително големи тела, които започват да реагират на тези отклонения.

— Джейда беше убедена в същото — потвърди Грей. Изведнъж се зарадва, че се е съгласил да търси откраднатите реликви. — Според нея този древен кръст, който издирваме, може да е направен от къс от кометата, паднал при предишното й преминаване край Земята. Че е възможно още да е запазил част от тъмната си енергия и кръстът и кометата да са сдвоени на квантово равнище.

— Тогава трябва да го намерим.

— Като че ли вече имаме сериозна следа — опита се да го обнадежди Пиърс. — В момента Вигор работи по въпроса. Но за всеки случай би ли казал на Кат да се заеме с организирането на транспорт за нашата група?

— За къде?

— За Русия. Близо до южната граница на страната, при езерото Байкал. На около четиристотин и осемдесет километра от Улан Батор.

— Ще се заемем с това. Разстоянието е малко и пътят не би трябвало да ви отнеме повече от няколко часа, но въпреки това е най-добре да побързате. До събитията от сателитната снимка остават само две денонощия.

Грей завърши разговора и се върна при другите. Завари ги струпани около монсиньор Верона и неговия лаптоп.

— Какво има? — попита Пиърс.

Вигор се обърна към него.

— Колкото повече се занимавам с Байкал, толкова повече се убеждавам, че е мястото, което ни трябва.

Рейчъл развълнувано се усмихна.

— Може би дори знаем точно къде да търсим.

— Къде? — Той се приближи до тях.

— Първо, според легендите майката на Чингис хан е родена на остров в езерото.

— Пак остров? — Грей повдигна вежди.

Това поне звучеше логично. Първите реликви бяха открити край Босорканисигет, „вещерския остров“, в Унгария, а корабът — под остров в Аралско море.

— Казва се Олхон — поясни монсиньорът. — Местните предания разказват, че майката на Чингис хан била родена там. Което спокойно може да е вярно.

Грей се замисли. „Ако търсим откъде е тръгнал Чингис, не можем да стигнем по-назад от майчината му утроба“.

— Според друга легенда всъщност на острова е роден самият велик хан — продължи Вигор. — Не че трябва да й вярваме много. Същото се отнася за безброй други места из цяла Азия. Но точно в това предание се споменава, че Чингис бил погребан с могъщо оръжие, което можело да унищожи света.

— Може би тъкмо от тази легенда идва широко разпространеното сред монголците убеждение, че ако гробницата на Чингис хан бъде открита и отворена, ще настъпи краят на света — каза Рейчъл.

Пиърс усети, че тяхната възбуда се предава и на него.

— От друга страна, археолозите са открили много монголски оръжия и реликви на този остров — отново поде монсиньор Верона. — Даже има исторически извори, според които по времето на Чингис хан са го посещавали монголски воини. Въпреки че не е известно какво са правили там.

— Островът също е център на уникална шаманистична форма — прибави Рейчъл. — Религията на местните бурятски племена, които произхождат от древните монголи, е смесица от будизъм и анимизъм. Те вярват, че на острова е живял велик завоевател на вселената. Шаманите все още пазят много от свещените места на този владетел, защото оскверняването им щяло да донесе гибел на света.

„Също като в историята на Чингис…“

— И накрая, отделни посетители на острова говорят за „прилив на сили“ — осведоми го Вигор. — Точно така се изразяват.

Рейчъл отново се включи:

— Може да са били свръхчувствителни към енергията, която се излъчва от кръста на свети Тома. Някои даже твърдят, че били влизали в пещера, която отваряла врата към други светове.

Грей си спомни обясненията на д-р Шоу за тъмната енергия и мегавселената и се зачуди дали тези „други светове“ не са свързани с виденията на св. Тома.

— Ами тогава ще идем да проверим — каза Пиърс. — Вече поисках командването на Сигма да организира пътуването ни.

— А Монк и другите? — попита Рейчъл.

Грей се намръщи. Съмняваше се, че имат време да ги чакат. Неговата група спокойно можеше да изгуби половин ден, докато Кокалис и хората му се върнат от планината.

— Ще продължим търсенето — реши той. — При първа възможност ще се свържем с тях.

Но продължаваше да го гложди безпокойство.

Все пак какво ставаше с групата на Монк?

23.

19 ноември, 18:20 ч. местно време

Планината Хентий, Монголия

Батухан седеше на седлото — и конят, и ездачът бяха с традиционна кожена броня. Освен бронята носеше боен шлем, увенчан със стомана, и криеше лицето си под маска от истинска вълча кожа.

Трябваше да остане анонимен, особено сега, когато беше извършено убийство.

Тетивата още вибрираше до ухото му, напяваше кървава мелодия. Преди миг видя как стрелата пронизва гърба на жената, която стоеше до урвата. Изумена, тя падна на колене и това му достави искрена наслада. Батухан се усмихна под маската. Ударите на сърцето му кънтяха в ушите му.

— Чудесен изстрел — отбеляза Арслан от жребеца до него. Също като своя предводител, той носеше кожена броня и шлем, но всички можеха да видят раните на лицето му. Шевовете на бузата и челото му изглеждаха едновременно отвратително и страховито.

— Запазих Санджар за теб — каза му Батухан.

На ръба на скалата се бяха виждали само две мишени и той избра жената. Убийството го възбуждаше не по-малко от секса — проникването беше еднакво задоволяващо. Остави Санджар жив, защото знаеше, че Арслан го иска за себе си, че копнее да си отмъсти.

Сега на скалата нямаше никого. Ужасената им плячка най-вероятно се криеше. Ала нямаше къде да избяга.

Батухан плъзна поглед по дванайсетимата конници, строени на потъналия в мрак горист склон, който водеше към скалния перваз над тях. Това бяха най-добрите и най-верните хора от клана.

Дванайсет воини срещу трима мъже и две жени.

„И една жена“ — поправи се той.

Ако всичко минеше наред, щеше да пощади живота на втората жена и хората му щяха да отпразнуват победата си, както бяха правили някога войските на Чингис хан. Такава беше тяхната традиция, рожденото им право, заслужена награда след проливане на кръв.

После винаги можеха да я убият.

Батухан пришпори коня и обходи воините си. Високо изправен на седлото, той представляваше внушителна гледка, определено. Каза по няколко думи на всеки, изрази почит и получи в отговор същото. Добрият военачалник знае как да подготви войската си.

После се върна при Арслан и посочи нагоре към платото. Приклещена между покритите с лед чукари, плячката им сама беше влязла в капана. Друг път надолу нямаше, само през тази гора — освен да се хвърлят в стръмната урва. Щеше да е величествена сеч и писъците на техните жертви щяха да ехтят над върховете, може би чак до самата гробница на Чингис, където си представяше, че великият хан се наслаждава на кръвта и ужаса.

Батухан извика — нямаше смисъл да се крият.

Първата стрела вече беше полетяла и бе проляла кръв.

— Явяаа! — изрева той монголския боен вик. — Явяаа!

18:33 ч.

Отдолу ехтеше тропот на конски копита. Дънкан и Санджар бяха залегнали сред камънаците под линията на снеговете.

Бяха оставили Джейда край езерото от другата страна на стръмното скално свлачище, където не я заплашваше непосредствена опасност. Дънкан й беше дал пистолета си, след като набързо й показа как да го използва. Младата астрофизичка щеше да наглежда и тежко ранената Хайду, която спешно се нуждаеше от медицинска помощ.

След като се погрижиха за тях, Дънкан и Санджар се върнаха при Монк и се приготвиха за сражение. Знаеха какво ги очаква. Стрелата целеше да ги ужаси, да пролее първа кръв — обичайна тактика за монголските воини, или поне така им обясни Санджар.

Монголецът чу вика да кънти по склона и позна бойния зов за атака.

— Завържи го за ремъка на крака на Херу.

Дънкан вдигна мокрия челник, прекара през него увисналия кожен шнур и ловко го завърза, докато Санджар държеше закачуления сокол до тялото си.

— Готово — каза Рен.

Санджар свали качулката от главата на птицата и я подхвърли във въздуха. Дънкан се приведе под тежките удари на крилете й, после насочи вниманието си към разтворения върху коленете му лаптоп с намалена до минимум яркост на дисплея. Соколът се издигна в небето и монтираната на челника камера показа гората на склона под тях. Образът беше по-ясен, отколкото под водата.

Херу закръжи високо над дърветата и Рен се опита бързо да преброи конете, които препускаха към платото. Видя поне дванайсет, всички в пълно бойно снаряжение, също като ездачите. Като че ли нямаше други.

Повика по радиостанцията Монк, който преди малко беше напуснал убежището на камъните, за да подготви тържественото посрещане на приближаващите се воини.

— Не повече от тринайсет — докладва Дънкан. — Всички на коне. Забелязах лъкове, саби и няколко автомата.

„Явно и спазването на традициите си има граници“.

— Ясно — отговори Кокалис. — Почти свърших.

Рен проточи шия над камъка и видя, че партньорът му е приклекнал до свлачището. Беше заредил експлозиви по края му и сега поставяше безжичните детонатори. Носеха взривовете, за да унищожат останките от спътника в случай че не са в състояние да ги преместят или да ги вземат със себе си. Не можеха да рискуват китайците или руснаците да се доберат до секретната техника.

Само че нещата се бяха променили.

Възнамеряваха да се скрият тук и да подмамят нападателите към отсрещната страна, където бяха Джейда и Хайду. Щом врагът навлезеше в теснината между урвата и свлачището, щяха да взривят експлозивите и да убият колкото може повече конници, като в същото време затворят пътя към езерото и осигурят безопасността на двете жени.

Дънкан, Монк и Санджар щяха да се заемат с онези, които останеха от отсамната страна. Шансовете им не бяха особено добри, но не разполагаха с много възможности.

И трябваше идеално да разчетат времето.

Точно затова се нуждаеха от поглед отгоре.

Докато Кокалис тичаше обратно към тях, Дънкан наблюдаваше екрана. Конникът, който предвождаше атаката, като че ли носеше вълча маска. Явно господарят на Синия вълк беше решил този път да си поизцапа ръцете.

— Идват — прошепна Рен.

Тримата се приведоха още по-ниско, за да не ги забележат, докато отрядът излизаше на платото.

На дисплея конниците се позабавиха — бяха стигнали началото на откритото пространство. Един от тях вдигна автомата си и се заоглежда, другите държаха лъковете си в готовност. След като не откриха никого, водачът им посочи към свлачището и езерото оттатък и заповяда:

— Урагшаа! — „Напред!“

Господарят на Синия вълк изтегли кривата си сабя от ножницата и поведе хората си към езерото.

„Добре“ — помисли Дънкан.

Ако успееха да убият водача, може би останалите щяха да се разбягат.

Вперил очи в екрана, Монк държеше палец на детонатора и чакаше първите неколцина конници да навлязат в прохода между свлачището и урвата.

„Хайде!“ — мислено го подкани Рен.

Кокалис сякаш го чу и натисна бутона.

Не се случи нищо.

Или поне нищо особено.

Един капсул-детонатор изпука като фойерверк и проблесна в мрака. Шумът стресна най-близкия кон, който препусна напред и се блъсна в следващия от колоната. Другите животни заотстъпваха заднишком и останаха от отсамната страна.

— Капсул-детонаторът на първия експлозив е паднал — прошепна Монк. — Така става, когато човек работи на тъмно.

Завъртя превключвателя на втория взрив и отново натисна бутона. Този път отекна мощна експлозия, която разтърси платото. Отгоре се посипаха сняг и лед, откъснати от надвисналите скали.

Кокалис бързо взриви третия и четвъртия експлозив и ушите на Дънкан запищяха. Коне се изправяха на задните си крака и цвилеха, ездачи падаха от седлата.

— Напред! — нареди Монк.

Тримата напуснаха убежището си и откриха огън.

Докато стреляше, Дънкан се молеше Джейда и Хайду да са в безопасност.

18:39 ч.

Джейда видя иззад скалите да се появяват трима конници. Първият носеше страховита вълча маска. Преди секунда беше чула изпукване като от изстрел. Последваха разтърсващи експлозии и тя вдигна ръка пред лицето си. Скалите долу се взривиха сред облаци дим и прах, отгоре се затъркаляха канари, които преградиха пътя към езерото. Продължаваха да се сипят по-малки камъни, които цопваха във водата или рикошираха от гранитния перваз.

Затаила дъх, Джейда се надяваше, че тримата конници са загинали — ала от дима изплуваха три коня, които панически препускаха към нея.

Тя използва елемента на изненада и започна да натиска спусъка. За пръв път стреляше не само с пистолет, а и изобщо. Затова залагаше на количеството, вместо на качеството.

Все пак успя да улучи едно от животните и то се изправи на задните си крака. Ездачът отчаяно се вкопчи в шията му. И очевидно сбърка. Обезумелият от страх кон отскочи назад и се свлече от ръба на скалата, като отнесе със себе си и конника. Ужасеният крясък на монголеца огласи планината, като за миг заглуши ехото от пистолетните гърмежи.

Джейда отчаяно продължаваше да стреля.

Друг случаен куршум прониза втория ездач в гърлото в момента, в който той вдигаше лъка си. Мъжът се строполи от седлото и се просна по очи в езерото, като безсилно пляскаше с ръце във водата.

Третият ездач обаче препускаше към нея, вдигнал високо кривата си сабя. Вълчата маска скриваше лицето му и му придаваше вид на безпощадна природна стихия.

Младата жена отново натисна спусъка, но той не поддаде — затворът стърчеше изтеглен назад. Дънкан й беше обяснил какво означава това.

Край на патроните.

Ездачът замахна към нея и сабята му проблесна на лунната светлина.

В този миг покрай главата й изсвири стрела и перата я пернаха по ухото.

Стоманеният връх се заби в шията на коня.

Животното се сгромоляса и ездачът изхвърча през главата му към Джейда. Тя заотстъпва заднишком на колене и погледна настрани към Хайду, която се мъчеше пак да опъне лъка си. Ала първото опъване беше изчерпало последните сили на момичето. Пръстите му трепереха, по лицето му се стичаше пот и немощните му ръце изпуснаха оръжието.

Ездачът вече се изправяше. Зад него конят му лежеше на една страна и скалата лъщеше от кръвта, която изтичаше от сънната му артерия.

Хайду изхлипа със съжаление. Очевидно не се бе целила в животното, а в мъжа, който сега вдигна сабята си и тръгна към тях с длан, отпусната върху пистолета в кобура му.

Младата монголка се обърна към Джейда с красноречиво изражение. „Бягай…“

Тя я послуша, скочи и се хвърли в езерото.

Зад нея прозвуча жесток смях.

И двамата знаеха истината.

Къде можеше да отиде?

18:43 ч.

Дънкан тичаше сред хаоса от коне и хора. След взривяването на скалното свлачище от отсамната страна бяха останали седем или осем души, въоръжени със саби и автомати. В първите мигове след експлозиите тримата с Монк и Санджар бяха ликвидирали половината.

Сега играта ставаше по-опасна.

Един от нападателите скочи от коня си в края на платото, залегна на земята, откри огън по тях и ги принуди да преминат в отстъпление. На голото плато нямаше къде другаде да намерят убежище освен сред осемте коня и другарите на снайпериста.

„Само това проклето убежище да не се движеше и да не се опитваше да ме убие…“

Монк отскочи от един рикоширал в краката му куршум и се блъсна в Дънкан. За миг двамата се приведоха зад един от конете. Рен го хвана за юздите, за да го задържи между тях и снайпериста.

След секунди към тях се присъедини и Санджар.

— Дънк, иди да очистиш онзи стрелец — задъхано каза Кокалис.

„Да, този тип вече ми действа на нервите…“

— Ние със Санджар ще се опитаме да се прехвърлим оттатък. — Монк посочи.

Преди малко бяха чули изстрели откъм езерото. Някои от конниците сигурно бяха успели да минат от отсрещната страна, преди да се взривят експлозивите. Някой трябваше да помогне на Джейда и Хайду.

Дънкан разбираше, че за тази цел трябва да извадят от играта снайпериста, иначе Кокалис и Санджар нямаше как да се изкатерят по срутилите се канари и да стигнат при жените.

— Ясно, но ще се наложи да взема коня… и ей този шлем — измърмори Рен.

Смъкна шлема на един от убитите и го нахлупи на собствената си глава, после пъхна крак в стремето и след като Монк му кимна, се метна на седлото. Хвана юздите, обърна жребеца към снайпериста и го пришпори в галоп. Кожената броня плющеше при всяко изтропване на копитата.

Ниско приведен над шията на животното, Рен се надяваше, че противникът му вижда само коня и шлема. Онзи отново стреля, но се целеше в мелето зад него — най-вероятно бе забелязал, че Монк и Санджар тичат към свлачището.

Дънкан се съсредоточи върху проблясъците от дулото на автомата и пришпори жребеца още по-силно. Щеше да има само един шанс. Копитата звънливо закънтяха по гранита и шията на коня лъсна от пот.

След броени секунди се озова пред снайпериста.

Зърна лицето на мъжа, когато онзи със закъснение разбра измамата. В последния момент конят се опита да завие, но Рен здраво задържа юздите му. Триста и петдесет килограмовият монголски жребец прегази проснатия стрелец и под копитата му захрущяха кости и плът.

Дънкан профуча нататък и препусна надолу по склона към гората. Едва след няколко метра успя да намали и да обърне коня към платото. Скочи от седлото — не за да провери резултата от действията си, защото снайперистът нямаше как да е оцелял, а за да вземе оръжието му и да го използва срещу врага.

За съжаление конските копита бяха прегазили и автомата, който лежеше на скалата с разбит приклад и огъната цев. Въпреки това Рен го вдигна и използва прицела за нощно виждане, за да потърси другарите си.

Кокалис стоеше с димящ пистолет в ръка край едно неподвижно тяло. Санджар току-що беше прерязал гърлото на друг нападател и тъкмо пускаше трупа му на земята. В този момент Дънкан зърна последния от конниците да препуска зад тях и изрева:

— МОНК!

Цвиленето на конете и тропотът на копитата им заглушиха предупредителния му вик.

Можеше само безпомощно да наблюдава как мъжът разсича със сабя гърба на Санджар и с другата ръка вдига автомата си към Монк. Дънкан позна монголеца въпреки обезобразеното му лице — а може би заради него.

Арслан.

Затича натам, макар да знаеше, че е късно.

18:47 ч.

Човек трябва да се наслаждава на победата си.

Батухан се надвеси над младата монголка, всъщност още момиче. Дрехите на корема й бяха подгизнали от кръв. Определено я биваше с лъка, с един изстрел беше повалила коня му. Постави върха на сабята си между малките й гърди и натисна само колкото да пробие овчия кожух и кожата й и да опре острието в гръдната й кост.

Лицето й се изкриви от болка, ала тя само ледено го гледаше.

Корава, издръжлива порода.

За миг го обзе гордост от своя народ, не че нямаше да изпита удоволствие от убийството й. Спомни си своя любим цитат от Чингис хан: „Не е достатъчно аз да успея — всички други трябва да се провалят“.

Щеше да я награди с бърза смърт.

Виж, американката щеше да умре по-бавно.

Батухан държеше пистолета в другата си ръка, насочен към езерото. Спокойно щеше да залови беззащитната жена, нямаше къде да му избяга.

Усмихна се под маската и се наведе напред, готов за сладостното удоволствие от проникването на сабята в плът — и тогава зад него се разнесе силен плясък.

Господарят на Синия вълк се обърна… и видя тъмна фигура да изскача от езерото, истинска нубийска богиня.

Тя се хвърли към него и замахна към главата му с парче стомана.

18:49 ч.

Джейда яростно замахна с лоста към главата на звяра.

Когато се гмурна в езерото, тя си спомни, че Дънкан бе оставил стоманения лост на дъното при разбилия се спътник. Не можеше да стреля с пистолет, да, но от дълги години тренираше триатлон, бе издръжлива и плуваше отлично.

Излезе на повърхността няколко пъти, отпускайки се по гръб и подавайки отгоре само устата и носа си, колкото да си поеме дъх. Когато стигна до мястото, се гмурна и на лунната светлина лесно откри и взе оръжието.

После заплува обратно и изпълзя през плитчините, като разчиташе, че искрящите по повърхността отражения на звездите ще скрият приближаването й.

Изчака мъжът да се обърне с гръб към нея и едва тогава изскочи от водата и го нападна. Той обаче я чу в последния момент и се изправи достатъчно, за да поеме удара с шлема си.

Стоманата иззвънтя в стомана.

Вибрациите разтърсиха ръката й чак до рамото. Лостът се изплъзна от изтръпналите й пръсти и издрънча върху скалата.

Мощният удар все пак огъна шлема на монголеца и той залитна, изпусна сабята си и преплете крака — но за съжаление пистолетът остана в ръката му. Мъжът я изруга на родния си език и лицето му сякаш отново се преобрази в маска, само че този път на ярост и мъст.

Той насочи оръжието към нея — а после смаяно потрепери и тежко се свлече на колене.

Зад него Хайду държеше окървавената му сабя — беше прерязала незащитените с броня сухожилия зад коленете.

Джейда изрита пистолета от пръстите му с подгизналата си обувка и оръжието цопна в езерото. Тя вдигна изпуснатия стоманен лост, замахна отдолу нагоре и силно го удари по брадата. Главата му отскочи назад, последвана от цялото му тяло.

Мъжът се строполи безчувствен върху скалата. От краката му шуртеше кръв.

Джейда бързо отиде при Хайду и й помогна да се изправи.

Още не бяха в безопасност.

18:52 ч.

Паниката беше забавила хода на времето и Дънкан сякаш тичаше във вода към съсечения Санджар, прекалено бавно завъртащия се Монк и насочващия автомата си към гърба му Арслан.

Скалите под краката му бяха хлъзгави от кръвта на хора и коне. Обезумелите от страх животни се блъскаха наоколо.

„Няма да успея…“

Санджар се строполи на колене — после вдигна глава и извика:

— ХЕРУ!

Това име накара Арслан да потръпне. Той заотстъпва и се приведе, насочи автомата си нагоре, за да се защити от сокола.

„От птица, която не е там“.

Монк използва разсейването му, завъртя се и вдигна пистолета си.

Ала Санджар го изпревари. Скочи на крака, замахна с камата си и я заби до дръжката в тила на Арслан. Беше използвал името на птицата, за да уплаши братовчед си, знаейки, че това ще го паникьоса и ужаси.

Санджар повлече жертвата си надолу и завъртя ножа в раната. От устата и носа на Арслан потече гъста кръв и го задави. Когато той най-после се отпусна с изцъклени очи, Санджар го отблъсна от себе си и падна по гръб на скалата.

Под него започна да се събира тъмна локва.

Дънкан най-после дотича при тях и се плъзна на колене към ранения монголец. В последния момент обаче го изпревариха.

От небето се спусна крилата сянка и кацна върху гърдите на стопанина си. Соколът разроши перата си, наведе глава и докосна брадичката и бузата на Санджар.

Младият монголец вдигна ръце и обгърна в шепи птицата. Пръстите му освободиха кожените ремъци от краката на Херу, той притегли сокола към устните си и му зашепна нещо.

След това кратко сбогуване Санджар отпусна главата си назад и на устните му заигра едва забележима усмивка, докато очите му се взираха в звездното небе. Остана така няколко секунди, после дланите му се разтвориха, изхлузиха се от гърдите му и освободиха крилатия му другар.

Херу подскочи и се издигна високо в същото това звездно небе.

Санджар продължаваше да гледа нагоре, ала вече и той се рееше там.

19:10 ч.

Страхът караше всички да бързат.

Джейда се преоблече в сухи дрехи и припряно нарами раницата си, като се увери, че блокът с жироскопа е вътре. За да се доберат до него, бяха пролели много кръв и тя нямаше да допусне тези жертви да отидат напразно.

„Бедният Санджар…“

През цялото време стоеше обърната с гръб към касапницата на платото, но не можеше да избяга от миризмата на смърт. Погледът й често неволно попадаше върху трупа, който лежеше премазан наблизо.

Преди няколко минути с облекчение видя Дънкан да се катери по скалното свлачище, за да им се притече на помощ. Закъсня, но поне й помогна да пренесат Хайду.

Монк още се занимаваше с раната на момичето. Очевидно разбираше от медицина, защото сръчно го превърза, след като отчупи стоманения връх и пернатия край на стрелата, оставяйки дървената част в корема му.

— Пригответе се за тръгване! — извика Кокалис, когато приключи с подготовката на Хайду за обратния път до цивилизацията.

Дънкан кимна и отиде при коня си. Беше наблюдавал склоновете с прицел за нощно виждане. В тъмната гора можеше да се крият още противници, а имаше вероятност да се появят и подкрепления.

Ала не само този страх ги караше да бързат.

От гората се носеше вой, който се усилваше все повече. Миризмата на кръв и месо привличаше вълците.

Не смееха да се бавят повече.

Монк повери Хайду на Дънкан, който прегърна момичето в скута си върху седлото.

Джейда също яхна своя кон. Младата астрофизичка имаше собствени причини да бърза. Постави ръка върху жироскопния блок. Ако това спечелено с много мъки съкровище криеше някакви тайни, трябваше да го отнесе на сигурно място — в своята лаборатория в Щатите.

И то колкото се може по-скоро.

Нямаше да позволи нещо да й попречи.

Кокалис махна с ръка и посочи надолу.

— Да вървим!

19:25 ч.

Батухан се свести от тътен на гръмотевица.

Замаян, той се претърколи, седна край забуленото в пара езеро и намръщено се вторачи в ясното небе.

„Не е гръмотевица…“

Когато главата му се проясни, Батухан разпозна заглъхващото ехо на конски копита. Отдалечаваха се.

— Чакайте — изхриптя той, уплашен, че хората му го изоставят.

При произнасянето на тази единствена дума в брадичката го прониза болка и когато я опипа, установи, че е разцепена и окървавена. И тогава постепенно започна да си спомня.

„Гадна кучка…“

Батухан се изправи… или поне се опита. По краката му потече огън и той зяпна невярващо подгизналите си от кръв крачоли. После заопипва бедрата и прасците си и откри дълбоки рани зад коленете. Сухожилията му бяха прерязани и краката му бяха превърнати в неподвижни израстъци, които отказваха да носят тежестта му.

„Не…“

Трябваше да се свърже със своите хора.

„Тези глупаци са ме помислили за мъртъв и са ме зарязали!“

Господарят на Синия вълк с мъка повлече натежалото си тяло към падналия си кон, като се опираше само на ръцете си. Челото му се покри с пот, от брадичката му капеше кръв. Имаше усещането, че от кръста надолу е потопен в пламъци.

„Само да се добера до телефона си…“

И после всичко щеше да се оправи. Можеше да почива, докато му се притекат на помощ.

Вдигна глава и забеляза движещи се сенки на отсрещния бряг на езерото, в горния край на скалното свлачище.

Там имаше някой.

Батухан протегна ръка — и тогава чу гърлено ръмжене.

Откъм свлачището се приближаваха още тъмни силуети.

Вълци.

Обзе го първичен ужас.

„Не по този начин…“

Претърколи се към ръба на скалата. Предпочиташе бърза смърт от собствената си ръка, отколкото да го разкъсат жив. Безполезните му крака само му пречеха и оставяха кървава диря. Сенките скъсяваха разстоянието. Движеха се невероятно безшумно за толкова едри зверове.

Накрая все пак стигна до урвата и се прехвърли през ръба, обзет от странно облекчение. Точно тогава обаче нещо захапа провлачилата му се по скалата ръка, стегна китката му като в менгеме, прониза плътта и стигна до костта.

Други челюсти захапаха кожената броня на китката му, задържаха го и го изтеглиха от пропастта.

Намериха го още зъби, претърколиха го по гръб.

Водачът на глутницата се надвеси над лицето му, оголи острите си зъби и заръмжа.

Това не беше маска.

А истинското лице на Чингис хан.

Безпощадно, неумолимо, непоколебимо.

И те вкупом впиха зъби в плътта му.

24.

19 ноември, 19:52 ч. източно стандартно време

Вашингтон

Пейнтър седеше в кабинета си на другия край на света и се взираше в пространството… В космическото пространство. Огромният стенен екран на задната стена показваше голяма тъмна скала, която ярко се открояваше на звездния фон. Кратери осейваха цялата й повърхност — стар, покрит с бойни белези воин.

— Преди няколко минути ни пратиха тази снимка, направена от инфрачервения телескоп на НАСА на Хаваите — осведоми го седящата зад него Кат. — Официалното обозначение на астероида е деветдесет и девет хиляди деветстотин четирийсет и две, но го наричат Апофис. Отдавна е известен на науката като проблемен и опасността да се блъсне в Земята е била повишена от първа на втора степен по Торинската скала. Той е първият астероид с толкова висок рисков фактор.

— Каква е тази Торинска скала?

— Система за категоризиране на опасността обект в околоземна орбита да удари планетата. Нулева степен означава отсъствие на риск. Десета степен означава сигурен сблъсък.

— И Апофис е първият астероид от втора степен, така ли?

— За кратко даже се смятало, че има едно цяло и шест десети процента вероятност да се блъсне в Земята и тогава рисковият му фактор бил повишен на четвърта степен. После го понижили — тоест, до днес.

— Нещо ново от Центъра за космически и ракетни системи в Лос Анджелис?

— Наблюдават гравитационните аномалии около кометата, екстраполират данните за въздействието им върху близкото пространство, следят най-големите ТОО по пътя на кометата. Като Апофис. В момента, ако гравитационните ефекти на енергийното поле около кометата останат статични и повече не се променят, рисковият фактор на Апофис е твърда петица, което вече е много опасно. Но ако аномалията продължава да се увеличава право пропорционално на приближаването на кометата, рисковият фактор на астероида постоянно ще расте по Торинската скала.

Пейнтър я погледна.

— И докъде ще стигне?

— Според ЦКРС ще навлезе в червената зона. Осма, девета или десета степен.

— Каква е разликата между тези три степени?

— От слаб удар, осма степен, до унищожаване на планетата.

— Десета степен.

Кат кимна и посочи екрана.

— Диаметърът на Апофис е над триста метра и масата му е четирийсет мегатона. Ето какво се насочва към Източното крайбрежие, ако екстраполациите ни са верни.

— Нали се смяташе, че над Източното крайбрежие ще падне метеорен дъжд, а не един голям астероид?

— Според специалистите от ЦКРС Апофис се е взривил в горните слоеве на атмосферата и парчетата му са паднали по крайбрежието. Снимката от сателита показваше последиците от тези сблъсъци.

Кроу виждаше, че още нещо измъчва Кат.

— Какво криеш от мен?

Тя най-после го погледна в очите.

— Сателитната снимка показваше ситуация с дата след около четирийсет и шест часа. Но както споменах, това са само последиците. Един инженер от ЦКРС изчисли въз основа на скоростта на горене, плътността на дима и мащабите на разрушенията, че самото събитие най-вероятно ще се случи между шест и осем часа по-рано.

— Значи имаме още по-малко време да го предотвратим.

— И то не само между шест и осем часа по-малко.

— Какво искаш да кажеш?

— Обясних ти, че дори някак си да успеем да „изключим“ полето на тази комета, Апофис пак ще си остане от пета степен. Полето вече е променило траекторията му.

— И „изключването“ на полето няма да промени новата му траектория.

— Точно така.

Кат бе наистина ужасена.

— Разговарях с физика, който следи гравитационните аномалии. Той е изчислил кога Апофис ще достигне осма степен по Торинската скала и ще навлезе в диапазона, гарантиращ сблъсък с планетата. Щом бъде достигнат този момент, астероидът ще се удари в Земята. Няма значение дали ще „изключим“ полето на кометата.

— И кога ще бъде достигнат този критичен момент?

Кат впери очи в него.

— След шестнайсет часа.

Пейнтър се облегна на бюрото си и установи, че се е задъхал.

„След шестнайсет часа…“

Позволи си да изпита ужас за миг — после се овладя. Имаше да върши работа. Обърна се към Кат и каза решително:

— Трябва ни доктор Шоу.

20:14 ч. местно време

Планината Хентий, Монголия

След четирийсет и пет минути напрегната езда Джейда с радост скочи от седлото. Монк беше обявил кратка почивка сред група дървета на тъмното пасище в подножието на върха и сега пое Хайду от Дънкан, който я бе придържал по време на спускането по планинския склон.

— Десет минути — каза Кокалис и пренесе младата монголка до един повален дънер, за да провери превръзката й.

Дънкан отиде при Джейда.

Тя свали раницата от раменете си, разкопча един от джобовете, бръкна вътре и извади жироскопния блок. После отключи кутията и я отвори. Искаше да се увери, че съкровището й е невредимо след силното друсане.

Идеалната сфера улавяше звездната светлина и облата й повърхност отразяваше цялото небе.

Изглеждаше наред, ала външният вид понякога лъже.

Младата жена погледна Дънкан. Той явно забеляза загриженото й изражение и протегна ръка към отворената кутия.

— Не се тревожи. Енергийното поле продължава да е силно.

Тя въздъхна облекчено.

Монк я повика и се изправи, очевидно доволен от превръзката на Хайду. Вдигна сателитния си телефон и каза:

— Най-после има сигнал. Ще се опитам да се свържа с командването на Сигма.

— И аз искам да разговарям с директор Кроу! — каза Джейда.

Всичко в лабораторията й трябваше да е готово още щом кацнеха в Калифорния. Дори само два часа можеше да са от значение.

Кокалис й даде знак да отиде при него, но след като астрофизичката направи няколко крачки, вдигна ръка.

— Сигналът прекъсна!

Джейда сведе поглед към жироскопа в ръцете си.

— Сигурно е заради енергийното поле на Окото.

— Тогава го остави.

Младата жена се обърна и се огледа. Не искаше да го остави на земята.

Дънкан се приближи и протегна ръка.

— Аз ще го взема и ще се отдалеча. Предполагам, че колкото по-далече отида, толкова по-добра ще е връзката.

— Сигурно си прав.

Рен взе съкровището с чувствителните си пръсти така, сякаш приемаше подарък от кобра.

— Разпитай ги какво става — помоли я той и тръгна към голото пасище.

Джейда забърза към Монк, който вече напрегнато разговаряше с Пейнтър и сбито му описваше случилото се. Кокалис явно имаше богат опит с такива доклади и ефикасно представяше кръвопролитията и хаоса като ясни, точни факти.

Свърши и й подаде телефона.

— Изглежда, някой няма търпение да се чуе с теб.

Джейда повдигна вежди.

— Директор Кроу?

— Монк ми съобщи, че сте открили жироскопното ядро на спътника и то излъчва странно енергийно поле.

— Мисля, че е същото като на кометата, но мога да дам категорично заключение чак след като стигна до лабораторията си в ЦКРС.

— Монк ме информира за плановете ти. Съгласен съм с теб. Кат ще организира пътуването ви до Калифорния колкото може по-бързо. Обаче исках да те осведомя за развитието на ситуацията по време на твоето отсъствие.

И й разказа всичко. Новините не бяха добри.

— Шестнайсет часа?! — стъписано повтори тя накрая. — На нас ще ни трябват най-малко два часа, за да се върнем в Улан Батор!

— Ще наредя на Монк да отидете направо на летището, където ще ви чака самолет.

— Може ли някой също да ми прати по имейла последните данни от ЦКРС? Искам да ги прегледам по време на полета до Калифорния. Освен това ми трябва криптирана връзка с Центъра, за да обсъдя някои неща с колегите.

— Смятай го за направено.

Джейда предаде телефона на Кокалис и го остави да се занимава с логистиката.

После се отдръпна настрани и обгърна тялото си е ръце, вледенена и уплашена, и впери поглед в кометата, която сияеше в нощното небе.

„Шестнайсет часа…“

Ужасяващо, невероятно малко време.

Ала тя изпитваше и друг, още по-мъчителен страх, породен от глождещото усещане, че й убягва нещо важно.

20:44 ч.

Дънкан стоеше в края на пасището и се опитваше да държи жироскопа само с длани, без да докосва кутията с пръстите си. Тъмното електрическо поле обаче оказваше съпротивление и пулсираше със слаби вълни, оставяйки усещането, че държи нещо с биещо сърце.

Той потрепери — но не от студ.

„Хайде де, хора“ — помисли си, докато слушаше Монк да разговаря по сателитния телефон. Най-вероятно обсъждаше плана за пътуването.

Дънкан с най-голямо удоволствие щеше да напусне Монголия.

И да се отърве от това нещо.

В опит да се избави от нервността си той закрачи покрай гората. Носът на обувката му се закачи в един стърчащ на повърхността корен и младият мъж залитна няколко крачки, чувствайки се глупаво — докато не се случи нещо по-лошо.

Долната половина на металната кутия се отвори между дланите му. Джейда явно беше забравила да я заключи, а на него изобщо не му беше хрумнало да провери.

Пред погледа му като на забавен кадър идеалната кристална сфера, съдържаща огъня на самата вселена, започна да пада. Изхлузи се от отворената кутия, тупна на земята и се затъркаля по тревата надолу.

Дънкан се втурна след нея.

„Ако я изгубя…“

Дънкан затича по-бързо, наведе се и я улови.

Шокът от хващането й с гола ръка, без изолиращата я кутия, го повали на колене. Черната енергия възпламени дланта му, пръстите му спазматично се свиха около облата повърхност. Вече не знаеше къде е границата между полето и кристала. Пръстите му сякаш потъваха в самата сфера.

Все още на колене, Дънкан вдигна високо кълбото и понечи да го хвърли от отвращение — но в последния момент вниманието му бе привлечено от искрица огън във вътрешността на сферата и той се вгледа в нея… и видя през кристалното й сърце Вълчия зъб.

Само че сега скалите бяха срутени, обгърнати в пелена от прах. От изгорелите дървета в подножието се кълбеше гъст дим. По краищата на гората още бушуваха пламъци.

Рен отпусна кристала — и изведнъж всичко се върна постарому.

Отново го вдигна — и светът изгоря.

„Това не е на добре“.

Той се изправи и се завъртя. Накъдето и да обърнеше Окото, то му разкриваше огнен апокалипсис. На север забеляза вероятния източник на опустошението — далечен димящ кратер.

— Какво правиш? — сепна го гласът на приближилата се зад него Джейда.

Прекалено шокиран, за да й отговори, Дънкан протегна сферата към нея и посочи Вълчия зъб.

Намръщена от привидно глупавото му поведение, тя се облегна на рамото му и впери поглед през кристала. Остана така няколко секунди, навярно не по-малко шокирана от самия него.

— И? — обърна се накрая към него.

— Не виждаш ли?

— Какво да виждам?

— Планината, гората! Всичко е унищожено…

Тя го изгледа така, сякаш се е побъркал.

— Не виждам нищо подобно.

„Какво?!“

Рен отново се вторачи в огненото опустошение, сияещо в сърцето на кристалното Око, апокалипсис, който явно не виждаше никой освен него.

Това потвърждаваше, че не е застрашено само Източното крайбрежие. Заплахата надвисваше над целия свят.

И след като осъзна този факт, Дънкан стигна до единственото категорично заключение.

„Свършено е с нас!“