Още един скандал

8

Мадлин гордо сключи ръце, докато оглеждаше творението си.

Светлината блещукаше по синьозелената рокля на Тамзин, придавайки на тъканта пищност, мекота и цвят, надминати само от искрящата сребърна кордела, промушена под подгъва и под деколтето, която повдигаше и събираше полата точно над коляното. Мадлин беше пришила сребърната фльонга над най-съсипаното място, а в центъра й беше прикрепила искрящо червена роза. Под роклята Тамзин носеше най-хубавата си, украсена с парчета бял сатен и дантела ленена фуста, която беше толкова тънка, че при всяко движение бледата кожа прозираше под нея.

— Какво мислиш? — Тамзин се втренчи в огледалото и загрижено докосна корделата.

— За роклята ли? Перфектна е. Толкова е различна, че никой няма да се досети, че това е спешна поправка. Въздействието й е неуловимо… повечето момичета ще носят прозрачни рокли или ще са намокрили полите си. С твоята хубост и това коляно, което ту се показва, ту не, ще ги сложиш в малкото си джобче.

— Наистина ли? — Тамзин грейна. — Така ли мислиш?

— Никога не греша, когато предричам светски успех, а теб те чака триумф. — Мадлин се надяваше, че говори истината. Нужно й беше нещо, което да я отвлече от задаващото се бедствие. Бедствие на име Гейбриъл.

Тамзин сама си беше направила прическа и сега отмяташе глава, а русите къдрици танцуваха около пухкавите й страни.

— Но… — започна тя.

За Мадлин лицето на момичето беше отворена книга.

— Но какво ще стане с истинския ти любим? Честно ли е да излезеш и да се забавляваш, когато него го няма?

Тамзин се обърна и сграбчи ръцете й.

— Знаех си, че ще разбереш какво изпитвам. Надарена си с проницателност.

Да, Мадлин беше надарена с проницателност — за жена, която очевидно беше луда. Смахната. След четиригодишно изгнание и какви ли не перипетии беше паднала в право в капана, от който беше избягала, и то без никакъв протест. Смяташе, че ще успее да види Гейбриъл, да разговаря с Гейбриъл, да се държи с Гейбриъл почтително и резервирано. В крайна сметка имаше четири години да се дистанцира от онази безумна страст, от онова любовно изобилие. А вместо това… вместо това му беше позволила да я докосне.

Какво би могла да посъветва Тамзин? Да бяга от любовта като дявол от тамян? Не оставяй любовта да те сграбчи в ноктите си, иначе те чака вечна мъка?

Но не. Мадлин трябваше да бъде разумна. Страданията й нямаше непременно да говорят нещо на Тамзин. Не и ако зависеше от самата Мадлин — а от кой друг да зависи?

— Няма да пропускаш дори танц, ще играеш на шаради, ще яздиш и ще се разхождаш с други млади дами и господа, но двете с теб знаем, че подобни занимания не носят истинско, дълготрайно удовлетворение. Разговорите, водени от все сърце и дългите, тихи вечери с любимия са изпълнени с истински смисъл. — Мадлин не можеше да повярва, че ги бръщолеви такива, но не се изненада, когато девойката закима енергично:

— Да, съгласна съм.

— Точно както богатство и титла не правят един мъж важен. Добро сърце и благороден нрав — това са изискванията.

— Да! Именно! — Ентусиазмът на момичето беше заразителен.

— Въпреки това искам на този прием да флиртуваш всякак със знатните и богати джентълмени.

— Не и с мистър Ръмбилоу. — Тамзин вирна брадичка с изненадващо упорство.

— Абсолютно не — решително отсече Мадлин. — Но освен него има и други господа. Подходящи ухажори са синовете на комарджиите. Знаеш какви са бащите им — лордове и богаташи.

— Да — кимна Тамзин.

— Избери си един. Омагьосай го. Виж колко е лесно. Дадеш ли им да разберат, че от униние си преминала към веселие, всички те ще се тълпят около теб. — Момичето отново започна да клюмва и Мадлин побърза да добави: — Няма истински да се забавляваш, разбира се, но ще създадеш такова впечатление и никой няма да се усъмни.

— Вярно е — Тамзин се разведри.

— Сега си слагай ръкавиците и да отиваме при мамчето.

Двете млади дами излязоха в коридора и отидоха в спалнята на лорд и лейди Табард, където камериерката стягаше набитата фигура на господарката си в тясна премяна. Десенът на роклята — едри кичести рози — напомни на Мадлин за тапицерията на столовете в гостната на мистър Ръмбилоу. Тя дискретно отклони поглед.

Лейди Табард погледна Тамзин и изкряка като пиле, изправено пред брадвата на фермера.

— Тамзин Ивлин Мери Чарлфорд, какво се е случило с новия ти копринен костюм?

Красивата руменина се оттече от страните на девойката, която сведе поглед към роклята си.

— Не ти ли харесва? Мис Де Лейси искаше да ми придаде континентален блясък.

— Континентален блясък? — Пълната шия и кръглото лице на лейди Табард пламнаха. — Мис Де Лейси, не бих нарекла точно това „континентален блясък“!

Мадлин си придаде доволен вид и отговори:

— Знам, че ме изпитвахте, лейди Табард, но на секундата разбрах желанията ви, когато открих толкова много сребърна кордела сред нещата на лейди Тамзин.

Лейди Табард се оцъкли срещу фльонгата над коляното на завареницата и.

— Какво?

— Права бяхте, разбира се. Подобни решения са последният вик на модата в цяла Европа, но откакто съм в родината, не съм видяла нито една млада дама да се носи така.

— Зипора, ти какво мислиш? — прогърмя лейди Табард.

Зипора се сви:

— Лейди Табард, никога не бих предложила подобно нещо!

— Разбира се, че не — почтително изрече Мадлин. — Безупречна камериерка като вас знае, че такова нововъведение е само за младата дебютантка, а не за дамата с утвърден стил, каквато е лейди Табард. Трябва да добавя, че господарката ви има превъзходен вкус. — Мадлин се зачуди дали няма да я порази гръм заради огромната лъжа. — Лейди Тамзин ще въведе нова мода сред младите дами от елита.

Последното уверение най-сетне даде резултат. Лейди Табард се отдръпна, огледа роклята от глава до пети и изсумтя.

— Да. Да. Виждам какво имаш предвид. Доста е шик.

— Нали? — Тамзин колебливо се усмихна на мащехата си.

Лейди Табард вдигна вежди, устните й потръпнаха и за момент сякаш отговориха на кратката усмивка. После обаче веждите й се свъсиха и тя строго смъмри завареницата си:

— Не се възгордявай, млада госпожице. Въвеждането на нова мода сред елита е доста сериозна отговорност за пеленаче като теб.

— Да, госпожо — отвърна Тамзин с нужната доза смирение.

Лейди Табард огледа костюма на Мадлин, вечерна рокля от толкова наситено зелен плат, че изглеждаше почти черна. Единствената й украса се състоеше от зелен ширит около скромното деколте. Когато Мадлин се скара на Елинор, че си е ушила подобно нещо, отговорът беше, че това е дреха подходяща за компаньонка на благородна дама.

Очевидно лейди Табард беше на същото мнение, защото кимна одобрително.

— Това е друга работа. Напълно приемливо. Струва ми се, мис Де Лейси, че ако научите къде ви е мястото, и се обличате по съответния начин, ще останете с лейди Тамзин много, много дълго.

Никаква земна сила не бе в състояние да задържи Мадлин по-дълго от необходимото, за да намери баща си и да го убеди да се прибере вкъщи. Не и след волностите, които си позволи с Гейбриъл в спалнята му.

За нещастие щеше да го види тази вечер. Дано баща й да дойде час по-скоро.

Но нищо в смирената поза не издаваше урагана, който бушуваше в нея.

— Благодаря ви за щедростта, лейди Табард.

— Няма защо. — Лейди Табард взе ветрилото си. — Да слизаме на вечеря.

Ръмбилоу, както се наричаше сега, изпитваше почти осезаема сладост, докато оглеждаше гостната. Свещите осветяваха огромното удобно помещение. Тук бяха събрани деветима мъже, които бяха толкова запалени по комара, че не виждаха опасността, грозяща семействата им. По нареждане на Ръмбилоу тези мъже водеха на „веселба в провинцията“ жените си и децата си на възраст за женене.

Ръмбилоу не спираше да се удивлява от лековерието на богатите.

Възрастният лорд Ачард седеше на фотьойл, подпираше отеклите си от подаграта крака на отоманката и здраво стискаше бастуна в артритните си пръсти. Със стария си познайник, лорд Хейзълтайн, горещо обсъждаха играта на вист, която се бе състояла преди трийсет години в Хемптън Корт. Наследникът на Хейзълтайн, пъпчив и недружелюбен седемнайсетгодишен юноша, ги слушаше внимателно.

Двете дъщери на лорд и лейди Ачард се скатаваха до стената и гледаха с големи, гладни очи как красивият и елегантен мистър Дарнел разговаря с най-възрастната мадмоазел Вавасьор. Очевидно госпожиците Ачард развиваха увлечение по младия лорд, увлечение, предварително обречено на неуспех, защото мистър Дарнел се интересуваше само от хазарт — и от драгоценния си камериер, Норгроув. Дарнел беше лудо влюбен в Норгроув, което щеше да предизвика скандал, ако някой узнаеше за това. Засега този факт беше известен само на Ръмбилоу, чиято работа беше да знае чуждите тайни.

Маркиз Марджърисън и властната му съпруга наблюдаваха с умиление как техния единствен син и наследник, лорд Хърт, отегчаваше до смърт една от мадмоазелите Вавасьор с приказките си за коне.

Презрителният поглед на Ръмбилоу се спря на костюма на Хърт. Един млад мъж с непрекъснато нарастваща талия не трябваше да носи сребристо сако, срязано в кръста и с подплънки на раменете. Цялата фамилия Марджърисън се състоеше от глупци и досадници, но в това отношение лорд Хърт беше ненадминат.

Бърнард, най-големият син на барон Уитард, не даваше пет пари за женските хитрини на мис Дженифър Пейборн, единственото дете на Фред Пейборн, търговец, прочут с лошите си картоиграчески умения и способността си за нула време да възстановява загубите си на игралната маса чрез въглищарския си бизнес. Мистър Пейборн вадеше ужасен късмет с картите, но станеше ли въпрос за правене на пари, докосването му беше златно, като на цар Мидас, и тъй като силно обичаше единствената си щерка…

Щеше да й купи Бърнард, ако тя пожелаеше.

Щеше да откупи живота й, когато се наложеше.

Що се отнася до Ръмбилоу, мистър и мисис Грийн бяха симпатични глупаци, които не ставаха за нищо освен да правят дъщери и да се усмихват на празното пространство. И да играят комар. Този път мистър Грийн беше единственият играч — на Ръмбилоу не му трябваха романтични отклонения на игралната маса, затова беше поканил само мъже — но мисис Грийн беше прочута с това, че неколкократно е залагала цяло имение на една карта.

По-младите хора разговаряха и флиртуваха, правейки всичко възможно да си хванат богат и титулуван спътник в живота сред равните им. По-възрастните дами, майки и матрони, седяха заедно с чаша чай в ръка, зорко следяха сполуките и несполуките на потомството си, и обсъждаха изгледите му за щастливо бъдеще.

Лорд Табард беше пристигнал по време на вечеря и сега неговата вулгарна жена му изнасяше тиради за неблагодарността на дъщеря му. Изглежда безцветната блондинка лейди Тамзин Чарлфорд не желаеше да се увеси на врата на Ръмбилоу, което беше съкровеното желание на вулгарното мамче. Погледът му се спря на момичето. Ако искаше можеше да я отвлече по време на бягството си — но той нямаше подобно желание. Усмихна се. Не и когато бъдещата херцогиня Магнус беше на разположение.

Ах, да, нейна светлост Мадлин де Лейси седеше в ъгъла, облечена в някаква проста рокля и полагаше сериозни усилия да изглежда покорна, тиха… идеалната компаньонка. Беше рядко забавление да гледа мъчителните й опити да влезе в ролята. Още по-голямо удоволствие щеше да му достави да я манипулира както му харесва. Чудно, защо беше тук. Някаква пакост ли беше замислила? Или беше по петите на лорд Кемпиън, първата й любов? Сама беше прецакала шансовете си с него. Ръмбилоу с наслада щеше да разбере какво търси тя тук. Въобще не се тревожеше, че тя може да го познае. Откъде-накъде? Потомствените английски херцогини не обръщат внимание на прислугата в някакъв си белгийски балнеоложки център.

А прислужник в белгийски балнеоложки център беше само една от многото роли, които Ръмбилоу беше играл навремето. Беше открил, че след сполучливо извършеното престъпление винаги е добре да влезеш в някаква сервилна роля, защото големите богаташи не се интересуваха от прислугата с безгрижие, граничещо с безразсъдство. Често престъпниците живееха под носовете им.

Което наведе вниманието на Ръмбилоу към лорд Кемпиън.

Кемпиън се подпираше с лакът на камината, гледаше огнените пламъци, отпиваше бренди и изглеждаше като човек, който не дава пукната пара, че бившата му изгора седи на няма и двайсет крачки от него.

Ръмбилоу го изгледа с присвити очи. Отначало, когато научи, че Кемпиън е приел поканата му, ликуваше. За последните четири години никой не беше успял да съблазни с игра усамотилия се легендарен комарджия, а присъствието му гарантираше, че всички останали ще приемат поканите си, за да го видят. Сега Кемпиън беше тук, залогът му от десет хиляди лири беше преброен и заключен в сейфа, а Ръмбилоу не можеше да се отърси от неприятното усещане, че е пропуснал нещо.

Кемпиън беше проучен щателно, както и всички присъстващи тук. Графът нямаше семейство. По-малкият му полубрат беше загинал при Трафалгар. Годеницата херцогиня му беше била шута. Сега той живееше сам в имението си и умножаваше богатството си.

Планът на Ръмбилоу беше дал плод. Беше се подсигурил където трябва. Когато цялата тази работа приключи, щеше да вземе кораба за Франция и да се представи на Бонапарт с няколко тайни от първостепенна важност, които беше успял да измъкне през битието си на секретар в Хоум Офис. Хубаво беше да имаш безброй умения и таланти, умения, които щяха да му осигурят убежище и много почести.

Часовникът отброи девет удара. Ръмбилоу се изправи и плесна с ръце:

— Моля за внимание!

Всички незабавно утихнаха и се обърнаха с лице към него. Израженията им бяха пълни с очакване. Тези аристократи го третираха като един от тях, а това беше същински триумф за човек, роден в калните бедняшки квартали на Ливърпул.

— Бих желал да ви осведомя как ще протича нашата провинциална веселба. — Той огледа гостната и кратко спря вниманието си на всяка от девойките, умишлено създавайки илюзията за интерес, чийто истински обект — тази мисъл ласкаеше Ръмбилоу — дамите пламенно щяха да дискутират. — Утрешната закуска ще бъде сервирана в трапезарията. Съветвам ви да приключите с нея преди единайсет, защото не бихте искали да пропуснете излета ни. Утре следобед ще има игри и дребни забавления… на скалите с изглед към морето! — Той направи пауза и обра възхитените охкания и ахкания. — Ще играем тенис и крикет. Готвачът ми още отсега е започнал да приготвя същинско пиршество, което ще бъде натоварено в кошници и сервирано под палатките, които ще разпънем. Аз самият ще се придвижа пеша до мястото на събитието. Каня ви да се присъедините към мен, но за привържениците на конските впрягове има карети. Обещавам празничният следобед да бъде последван от… бал утре вечер!

Нови охкания и ахкания.

— Бал във великолепната синя зала на Шалис Хол. Още не смея да ви я покажа, но обещавам, че украсата й ще бъде възхитителна. Как ли ще дочакам да видя красивите ни дами в най-блестящите им тоалети!

Лорд Дарнел повдигна монокъла си и огледа младите госпожици с леко преувеличен, неискрен интерес.

Значи не искаше никой да узнае за предпочитанията му. Твърде късно. Ръмбилоу ги беше узнал.

— В други ден ще се приготвим — Ръмбилоу направи величествен жест — за Играта на века.

Разразиха се аплодисменти.

— Играта ще започне в девет часа вечерта във вдовишката къща, която не е далеч от Шалис Хол. Тези от вас, които са настанени в Южното крило, могат да я видят през прозорците си. За тези, които ще се нуждаят от почивка, има приготвени спални.

— Пу не съм аз! — провикна се мистър Дарнел. — Веднъж играх три дни без прекъсване!

— Не всеки е издръжлив колкото вас, мистър Дарнел. Разбира се, непрекъснато ще има подкрепления. Играе се до излъчването на победител. Очакванията ми са това да отнеме повече от ден, така че — Ръмбилоу отново описа кръг с ръка и всички се приведоха напред — докато играем, наех карети, които да отведат семействата в Кринкъл Даунс. Градчето е чудато и разполага с доста красива църква, както и чайна, в която поднасят най-вкусните сладкиши, които съм имал удоволствието да опитам. В действителност кейковете на чайна „Двама другари“ ме убедиха да наема Шалис Хол за празненството ни!

Дамите кимнаха, особено пълната лейди Табард, която се хранеше с повече апетит, отколкото беше прилично.

Ръмбилоу се постара да изглежда като палав хлапак.

— Не е прилично, но си го признавам: надявам се да спечеля.

Всички се засмяха, а мосю Вавасьор му се закани с пръст:

— Non, non, не е възпитано един домакин да таи подобен копнеж!

— Човек трябва да е луд — или лъжец — ако не иска да спечели сто хиляди лири стерлинги. — Ръмбилоу видя как играчите вкупом си поеха дъх, очите им светнаха, а пръстите им зашаваха. Да, правилно постъпваше като отлагаше играта за в други ден и подклаждаше напрежението. Те така щяха да се концентрират върху пикета, че Ръмбилоу можеше да задигне дрехите от гърба им без да усетят. — Онези от вас, които са тук, могат да задържат залога си най-късно в други ден до обяд. Тогава ще можете лично да депозирате парите в сейфа във вдовишката къща, където залогът ви ще остане до края на играта.

Кемпиън кръстоса крака и направи отегчена физиономия. Ръмбилоу знаеше как да събуди интереса му.

— Все още липсва един играч. Както всички вие знаете, съгласно правилата ако има вероятност да закъснеете, може да запазите мястото си като изпратите залога предварително и въпросният джентълмен е направил точно това. Но играта започва след два дни считано от този час — той посочи високо окачения часовник — а ако джентълменът не пристигне до обяд на уречения ден и всички други са депозирали десет хиляди лири, той губи залога си.

От множеството гости се разнесе всеобща въздишка. Херцогиня Магнус се изправи като на нокти на стола си и всякаква илюзия за покорство изчезна от лицето й.

— Следователно ако гостенинът не се появи в точния час, обявявам, че неговият залог ще бъде разигран на предварителен кръг. — Залата се оживи от възбудения шепот, който последва при тази новина, но Ръмбилоу вдигна пръст: — Залогът му не е десет хиляди лири. Всъщност заложеният предмет струва много повече. Действителната му оценка е над тринайсет хиляди лири.

Жените шумно си поеха дъх. Мъжете алчно заоблизваха устни.

— Дано неизвестният комарджия да не се вести изобщо — извика лорд Табард.

— Недостойна мисъл… но да. — Ръмбилоу приглади мустака си. — Ако ми позволите да изкажа мнение… дамите ще са най-доволни от предмета.

— Моля ви, мистър Ръмбилоу, стига сте ни мъчили! Кажете ни какво е това — втората мадмоазел Вавасьор изпърха с дългите си мигли.

— Не бива.

Момичетата издигнаха гласове в разочарован хор. Ръмбилоу вдигна ръце.

— Добре, добре! Прелестите на дамите ме убедиха. — Той се поколеба, за да ескалира напрежението. — Това е тиара. — С крайчеца на окото си Ръмбилоу видя как лейди Магнус подскочи. Тиарата определено я вълнуваше. — Тиара ли? Не се изразих правилно. Това е стара корона, корона с необикновена красота. Докато я носи, всяка жена се чувства кралица.

— Ох, тате! — Мис Пейборн сключи ръце пред гърдите си. — Нали ще ми я спечелиш?

— Разбира се, малката ми. — Мистър Пейборн се усмихна на обичната си дъщеря и я увери, че за нея ще извърши подвиг, който не му беше по силите.

— Не мисля така — решително се произнесе лорд Ачард. — Ще я спечеля за моите дъщери.

Двете свенливки сведоха глави една към друга и се изкикотиха.

— Стига. Стига! — Ръмбилоу се засмя звънко, сякаш беше очарован тези прояви на родителска обич. — Всъщност отдадеността на тези мъже на семействата им го беше подтикнала да избере точно тях. В точните ръце любовта можеше да се окаже оръжие. — Тук съм поканил най-добрите комарджии в целия свят, но само един от вас може да спечели короната — и то ако собственикът не се покаже навреме. И само един от вас ще спечели цяло състояние.

— Короната, казвате, е вече тук — обади се Кемпиън. — Къде и как я охранявате?

Интересно. Защо му беше да знае това? И каква игра играеше, щом не криеше интереса си от Ръмбилоу?

Но ако Кемпиън искаше да открадне короната, трябваше да бъде насърчен в тази насока. Това щеше да се прибави към вълнението на приема и да обърка нещата.

— Короната вече е в сейфа на вдовишката къща. Гарантирам, че това бижу се намира в пълна безопасност. Хората ми патрулират непрекъснато.

Кемпиън даже не мигна. Не каза нищо повече.

Какво търсеше тук? Някакъв скрит мотив ли го водеше? Погледът на Ръмбилоу се плъзна към лейди Магнус. Свързан с нея?

Кемпиън трябваше да бъде наблюдаван непрекъснато. Ръмбилоу най-внимателно щеше да се погрижи за това.