Още един скандал

7

Мадлин подскочи.

Гейбриъл пусна полата й и изпсува.

Камериерът Макалистър стоеше на вратата и се мръщеше.

Гейбриъл му се намръщи в отговор и отказа да свали ръце от Мадлин, отказа да изпитва угризения за най-естественото нещо на света: да я люби.

Мадлин заговори, висока и горда, истинска херцогиня.

— Добър ден, Макалистър. Надявам се, че си добре със здравето.

— Добре съм, благодаря, ваша светлост. — Устата на Макалистър се движеше, сякаш той едва преглъщаше думите, а лицето му, което открай време приличаше на съсухрена ябълка, се набръчка още повече.

Гейбриъл се засмя мрачно. Нисък, кривокрак и шотландец до мозъка на костите си, Макалистър беше настроен срещу Мадлин от първия момент, в който я видя. Той веднага бе предрекъл катастрофа.

Оказа се прав и вечно го натякваше на господаря си.

Гейбриъл се втренчи в Макалистър, предизвиквайки го да направи коментар.

Но преди Макалистър да е отворил уста, Мадлин се отскубна от прегръдката му. За момент Гейбриъл отказа да я пусне, но носле неохотно разпери ръце.

Дългокрака и грациозна, тя се запъти към вратата. Макалистър — този проклет дърт страхливец — я пусна да мине. Разбира се, Мадлин беше по-висока от камериера, и това обясняваше поне част от хрисимостта му.

Но преди тя да излезе в коридора, Гейбриъл я извика:

— Един въпрос, ваша светлост!

Мадлин се поколеба. Не искаше да се изправя лице в лице с него и Гейбриъл го знаеше. Все пак тя погледна през рамо, без да осъзнава, че кокетира.

— Какво?

— Ръмбилоу знае ли коя си?

— Не. — Тя примигна.

— Никога преди ли не си го виждала? Сигурна ли си?

— Никога преди не съм го виждала.

Гейбриъл кимна.

— Върви тогава.

Реверансът й беше толкова очевидно подигравателен, че той наклони глава и тръгна към нея като атакуващ бик. Тя мъдро реши да се затича по коридора.

Той я изпрати с поглед и се помъчи да намери удовлетворение в бягството й. Макар да знаеше, че няма да получи никакво удовлетворение, преди да я има в леглото си. Мадлин не го беше разбрала, но откакто бе стъпила на английска почва, времето й като независима жена беше приключило. Гейбриъл не се дивеше на добрия случай, който ги беше събрал тук, в същото време на същото място. Знаеше, че тя сигурно ще дойде на играта при Ръмбилоу — и както винаги извади късмет.

Макалистър изгледа недоволно Гейбриъл.

— Трябваше да ме предупредиш, че пак си хукнал подир тая фуста.

Гейбриъл не беше надлежно подготвен за прилива на желание, който го беше зашеметил, щом я видя. За такова нещо нямаше достатъчно добра подготовка.

— И какво щеше да направиш?

Макалистър бутна Гейбриъл в стаята и затръшна вратата, но не силно.

— Щях да те пратя да поработиш в Бедлам, където хората не са толкова луди.

— Ти мразиш целия женски род — отбеляза Гейбриъл. — Не е имало случай да харесаш някоя от дамичките ми, а ако ти се налага да търпиш някоя жена, искаш тя да е покорна и мълчалива.

— Какво нередно има в това?

— Нищо, освен че Господ ги е устроил другояче.

— Устроил ги е, ама не и твоята херцогиня.

— Не. Не и моята херцогиня.

Макалистър беше надал вой до възбога, когато научи за измяната на Мадлин и не спря да изтъква това като доказателство, че жените не са стока. Гейбриъл не бе съгласен, но тогава си имаше нещо друго наум. Франция беше обявила война на Англия и Гейбриъл участваше в организацията на отбрана. Докато отсъстваше от дома, Джери беше попаднал в клопката на един негодник, и за да измие срама от челото си, бе постъпил във флота.

Момъкът беше в открито море, когато слуховете за проблемите му стигнаха до брат му. За вечна печал на Гейбриъл целият този ужасен период свърши с гибелта на Джери. Гейбриъл смяташе, че отговорността за тази смърт е негова. Не трябваше да изпуска Джери от поглед, а точно това се случи, защото мисълта за Мадлин го беше обсебила.

Още повече, че при цялата страст помежду им Мадлин отхвърли собственическата му претенция и предпочете да избяга от Англия, вместо да се изправи лице в лице с него. Огненият му бяс се беше превърнал в смразяващ и неумолим гняв. Понеже вярваше в съдбата, той знаеше, че някой ден Мадлин отново ще му падне в ръцете и се беше заклел да й отмъсти — на нея, която първо плени душата му, а после избяга, защото… о, причината не беше в хазарта. Тя се уплаши. Плашеше я всеки мъж, когото тя не можеше да управлява и контролира.

Гейбриъл изхлузи шалчето си и го хвърли на купа с мръсно бельо.

— Тогава сваляй ризата и го раздавай по-бързо. Първият звънец за вечеря скоро ще удари, а ти искаш да си там, за да видиш играчите. — Макалистър събра бельото и отиде в съблекалнята, после се върна с изгладена риза. — Трябваше да се досетя, че тая жена ще отклони мислите ти от отмъщението.

— Имаш предвид, че съм слабак, а? — Гейбриъл се ухили насмешливо и облече ризата.

— Слаб си като агънце, ако позволиш на оная ламя да те докопа в ноктите си.

— Опитвах се да я прогоня. — Усмивката на Гейбриъл се стопи. — Това място не е за жени.

Тук Макалистър беше съгласен:

— Жените са плъзнали навсякъде. Прислужнички и дами щъкат където им падне и пискливите им гласчета не млъкват. „Откъде да намеря ютия“, „Как да запаля огъня“. Не знам защо Ръмбилоу е позволил на жени да присъстват на играта!

— Защо е настоял, искаш да кажеш.

— Не ми харесва тая работа.

— И на мен.

Ръмбилоу беше изпечен мошеник, но нито Макалистър, нито Гейбриъл разбираха присъствието на цели семейства на една толкова важна игра.

— Дали ще използва объркването, създадено от приема, за да мами? Дали ще отвлече някое момиче?… Запознах се с някоя си лейди Тамзин, много красива, много невинна. Неговият тип момиче.

— Без съмнение някаква глупачка, щом и тя го харесва.

— Не съм казал подобно нещо. За момент беше заслепена от чара му, но веднага се опомни, щом вниманието му се пренасочи другаде. — На Гейбриъл много му беше допаднал войнственият хъс на девойчето. — Майка й е тази, която го иска за зет.

— Жени — изсумтя Макалистър. — Не виждат кой струва и кой не.

— Същото важеше и за Джери — мрачно каза Гейбриъл.

— Не — грубо отсече Макалистър, докато закрепяше яката на господаря си. — Не важеше. — Макалистър нямаше навик да плюе върху човешката глупост, особено когато ставаше въпрос за обичния брат на Гейбриъл. — Още една причина да си гледаш мисията и да не се занимаваш с женското празноглавие.

— Ти пак ли ще ми надуваш главата с Мадлин? — въздъхна Гейбриъл. — Първо опитах да я стресна със заплахи, после се опитах да я шокирам чрез прелъстяване.

— Това е най-идиотският план, който някога съм чувал. — Макалистър посочи с брадичка към леглото. — Да не мислиш, че ще ти избяга, след като я задоволиш?

— Последния път това проработи.

Макалистър го зяпна с ръце на кръста си.

— Добре де — призна си Гейбриъл. — Днес си загубих ума.

— Това редовно ти се случваше с нея. Защо си мислел, че днес ще е различно?

Гейбриъл се втренчи в камериера си без да го вижда. Той се взираше в миналото и по-специално в онази нощ в Алмак.

Той се облегна на стената и гръбнакът му се отпусна блажено. Беше свършил това, за което беше дошъл. Беше си спечелил състояние и вече беше независим от подаянията на бъдещата си съпруга. За него това беше въпрос на гордост. Вярно, че беше зестрогонец… но не и с Мадлин. Нямаше да бъде съпруг на конци, нямаше да бъде играчка, която взимат и захвърлят когато си поискат, и я милват по главата, щеше да бъде господар в собствения си дом и равностоен партньор в брака.

Затова я чакаше. Да й сподели триумфа си. Да й оправи смачканата перушина — защото фасонът и щеше да е смачкан. За времето, през което я опозна и се влюби в нея, той оцени характера й. Тя живееше, за да командва другите като на парад. Този развой на събитията нямаше да й хареса.

Но пръстенът беше на ръката й, обявлението за годежа им беше излязло в Таймс, а датата беше насрочена. След три седмици щеше да е негова. Макар и не достатъчно скоро, но щеше да бъде негова.

Когато пристигна, тя се понесе с величието и красотата на египетска кралица. Носеше великолепна рокля от розова коприна, която обгръщаше тялото й като любовник. Черната й коса беше вдигната на висок кок, от който стърчаха няколко големи розови пера. Брадичката й беше вирната прекалено дръзко, раменете й бяха изправени като на войник, пристъпваше с бавни, големи крачки… и май залиташе.

Той се отдели от стената. Знаеше. Тя вече знаеше. Вреше и кипеше от яд. Не беше очаквал това.

Отначало тя не го видя и той впери поглед в нея. Името на вечната игра беше „А сега Мадлин ще ме погледне“.

Резултатът не закъсня. Сложната й прическа описа четвърт кръг и тя го открои на фона на стената. Втренчи се в него без помен от усмивка. После се обърна и каза нещо на Елинор. Горката малка Елинор, която се опита да удържи братовчедка си, полагайки ръка на рамото й. Мадлин се отърси от допира и закрачи към Гейбриъл.

Гневът на Гейбриъл също пламна. Той се приготви за битка — но си правеше сметка, че тази битка ще се състои в някоя празна гостна или в сумрачните градини. Изобщо не си беше представял, че Мадлин ще започне сражението в балната зала пред очите на всички с плесница по лицето му и ще го приключи с разваления им годеж.

При спомена за онази сцена в гърдите му се надигна студен, чист, ободряващ гняв и Гейбриъл изрече гласно:

— С нея също имам сметки за уреждане.

— Едно по едно. — Макалистър му подаде надипленото колосано шалче.

Гейбриъл го пое безмълвно и го оформи на възел, наречен „водопад“. Първия път не успя. Опита с друго шалче. Упорстваше — в завързването на шалчето, в отмъщението. Ще си отмъсти на Ръмбилоу. И на Мадлин.

— Разбра ли къде ще се състои играта?

— Във вдовишката къща, която е отделена от централната сграда.

Логично. Каквото и да беше замислил Ръмбилоу, жертвите му трябваше да са безпомощни. Най-сетне доволен от възела, Гейбриъл разгледа шалчето си в огледалото.

— Довечера ще отидеш и ще я инспектираш.

— Ще опитам, но те предупреждавам — Ръмбилоу има цяла армия наемници, които патрулират наоколо. Един поглед през прозореца и за малко да ме докопат.

Гейбриъл сви рамене, облечени в тъмносиня жилетка, обточена със златен кант, и попита:

— Готви се за неприятности, а?

— Или ги създава. — Макалистър помогна на господаря си с обличането на излятото по тялото сако. — Просто съм любопитен: защо попита тая фръцла дали познава Ръмбилоу?

— Готов съм да се закълна се, че той я познава.

— Но го отрича? Още палячовщини. Нищо добро не ни чака. — Макалистър размисли. — Прилича на братовчедка си. Може би той познава другата Де Лейси.

— Мади се прави на братовчедка си. — Гейбриъл се наслади докрай на ужаса, изписан по лицето на верния му слуга. — И се преструва, че е компаньонка на лейди Тамзин, за да спре баща си от участие в играта.

— Нищичко не вдявам.

— Всъщност е доста логично. Лорд Магнус вече я е съсипал с облога си срещу Найт. Сега Мадлин е убедена, че той ще се опита да й се реваншира с друга игра на хазарт, а баща й зависи от късмета си, не от превъзходните си картоиграчески си умения.

— Тогава да пристигне като херцогиня и да му каже… — Дори войнственият Макалистър разбра затруднението й.

— Ако пристигне като себе си, ще стане обект на публично внимание, а ако каже на баща си да не участва в играта, гордостта ще го задължи да остане. В края на краищата не иска да му лепнат етикета „под чехъл“. — Никой мъж не желае това, особено баща, който най-безцеремонно е проиграл ръката на дъщеря си. Отстъпка пред искането й би могло да се изтълкува като немощ — сякаш зависимостта му от хазарта не е признак на слабост.

Гейбриъл мразеше безумната й привързаност към този човек. Много пъти беше виждал резултатите от нея. Лорд Магнус обещаваше да я навести, събуждаше надеждите й, а после не се вестяваше, дори не си правеше труда да се извини. Обещаеше ли да се погрижи за някаква работа, свързана с именията, последващото разочарование беше неминуемо.

Мадлин никога не се оплакваше и търпеше стоически. Ала Гейбриъл знаеше колко дълбоко я засяга бащиното пренебрежение и така и не прости на бъдещия си свекър. Ако някой имаше правото да нарани Мадлин, това беше той самият. Искаше цялото й внимание само за себе си като някой ненаситен момък.

— И какво е намислила да прави с баща си? — попита Макалистър.

— Подозирам, че планира да го издебне, да му вземе акъла, да го принуди да й играе по свирката и да си тръгне тихомълком. Оттеглянето на Магнус от играта ще се възприеме като проява на типичната му ексцентричност.

— Хъм. — Макалистър не беше склонен да признае, че планът й си го бива.

Гейбриъл се огледа още веднъж. Приличаше на красиво конте, което не се интересува от нищо извън облеклото си. Искаше Ръмбилоу да види само тази фасада. Още веднъж се зачуди каква игра играе този мъж. Гейбриъл се боеше, че това не е игра на шанса, а план да освободи всички от парите им — и, може би, от живота им.

— Чудя се защо лорд Магнус се бави.

— Не зная. — Макалистър изчетка сакото на господаря си. — Но зная, че тя те разсейва.

— Мадлин ли? — Гейбриъл се сети за скорошната сцена, в която той я държеше в прегръдките си и й доказваше, че тя все още го желае. Впрочем сцената доказваше, че й той я желае, но Гейбриъл открай време си го знаеше. — О, да. Гарантирам ти, че ще ме разсее. А аз ще се наслаждавам на всяка секунда.

Макалистър се отдръпна и го изгледа скептично.

— Какво искаш от момата?

— Възмездие. Възмездие за претърпяното унижение. Възмездие за годините, в които тя трябваше да е до мен. — Мадлин отново щеше да бъде негова. Щеше да му се отдаде без остатък, а когато това станеше… Той бръкна в чантата си и извади дамска ръкавица, пожълтяла от времето и протрита от постоянното разнасяне.

Макалистър също я погледна, позна на кого е и добре схвана символичното й значение.

— Брат ти…

— Наистина ли вярваш, че няма да отмъстя за смъртта на Джери?

— Не — задави се Макалистър.

— Не. Ще си отмъстя на Ръмбилоу. Но освен това ще накарам Мадлин прескъпо да си плати. — С усмивка, която не вещаеше нищо добро за нея, Гейбриъл добави: — Тя ще внесе сладост в живота ми.