Островът

Единадесета глава

Пърсел привършваше закуската си, когато някой почука на вратата. Беше Уайт. Жълтото му лице беше набръчкано и хлътнало, сякаш не бе спал.

— След половин час има събрание — каза малко запъхтяно той.

Пърсел вдигна вежди.

— Аз вече не участвувам в събранието.

— Мак Лауд иска все пак да дойдете. Въпросът е важен. Таитяните са избягали в храстите заедно с жените си.

— Чак сега ли го разбра? Къде смяташе, че ще отидат, след като стреля по тях?

— Очевидно — съгласи се Уайт и поклати тъжно глава, — можеше да се предвиди.

Пърсел го погледна. За пръв път Уайт забравяше длъжността си на стюард и изказваше мнение по събитията. След разпределението на жените, той непрекъснато не одобряваше поведението на Мак Лауд, но не скъсваше с него.

— Уайт!

Стигнал беше до вратата. Обърна се.

— Защо се въздържаш, Уайт, вместо да гласуваш против Мак Лауд?

Уайт го погледа известно време, сякаш се питаше, има ли право Пърсел да му задава такъв въпрос. И навярно реши въпроса утвърдително, защото каза отривисто:

— Намирам, че Мак Лауд не постъпва добре.

Гласът му беше приятен, напевен, той говореше по-правилно от всеки друг моряк. Граматика, израз, изговор — всичко беше безукорно. Пияният свещеник, който го бе отгледал, го бе научил поне на това.

Уайт продължи, с желание да уточни напълно мисълта си:

— Намирам, че не постъпва добре с таитяните.

Не казваше „черните“. Казваше „таитяните“, като Пърсел. Бяха единствените англичани на острова, които правеха тази разлика.

— Е добре — каза малко нетърпеливо Пърсел, — можеше да гласуваш против него. Щеше да му попречиш да извърши някои неправди.

— Не исках да гласувам против него.

— Защо?

Уайт погледна отново неуверено Пърсел. Питаше се дали това настояване не означава прекалено презрение към него, дали Пърсел би разпитвал така подробно един истински англичанин. Но тъй като Пърсел издържа спокойно погледа му и очакваше учтиво отговора, той се успокои и заяви някак тържествено:

— Много съм му задължен.

— За какво? — запита невъзмутимо Пърсел.

Доловил бе колебанието на Уайт, разбрал бе произхода му и реши да доведе докрай разследването си.

— Разбирате ли — отвърна Уайт, — отначало много ми се подиграваха на кораба.

И добави веднага:

— Заради името ми.

Това беше характерно за него. Не каза: „Заради жълтия цвят на кожата или заради полегатите ми очи.“ А „заради името ми“, като че в случая се касаеше само за името му.

— По-точно?

— Мак Лауд никога не ми се е подигравал.

„Усетил е, че е опасно — помисли Пърсел. — И за това въздържане, за това благодеяние, което в същност не е никакво благодеяние, Уайт му е безкрайно благодарен.“

— Помагал ли ти е Мак Лауд след смъртта на Ръсел? — запита Пърсел, като втренчи поглед в него.

Ръсел беше морякът, когото Уайт бе пробол с ножа си при едно сбиване, защото се бе подиграл с него.

— Нима знаехте? — запита смаяно Уайт.

Пърсел кимна, а Уайт отговори, като наведе очи:

— Не, Мак Лауд не ми е помагал особено. Не повече от който да е друг.

И продължи:

— Знаели сте, а нищо не казвахте!

Той замълча за миг, свел очи. После ги вдигна и промълви с привидна непоследователност:

— Аз не ви обичах.

— Защо? — запита Пърсел. — Аз никога не съм ти се подигравал.

— Подиграхте ми се веднъж — отвърна Уайт като стрелна с поглед през процепа между клепачите си.

И добави честно:

— Или поне така ми се стори.

— Аз ли? — извика смаяно Пърсел.

— Спомняте ли си, още на „Блосом“, когато мистър Мезън стана капитан и аз дойдох да ви кажа, че капитанът ви чака за обед?

— Е-е?

— Вие вдигнахте подигравателно вежди.

— Аз ли? — повтори учудено Пърсел.

И веднага извика:

— Не на тебе се присмивах, а на Мезън, задето си присвояваше титла, на която нямаше никакво право!

После добави:

— Затова ли мина в лагера на Мак Лауд?

Уайт кимна, без да отговори. Това беше лудост. Невероятна безсмислица! Съдбата на острова беше решена от тази мимика! Без това вдигане на вежди, Уайт щеше да гласува с него, Джонс и Бейкър: четири гласа срещу четири! Мак Лауд не би могъл нищо да стори.

— Това е лудост! — каза гласно Пърсел.

Лицето на Уайт стана сурово.

— Не започвай пак! — извика Пърсел. — Не съм казал: „ти си луд“, а „това е лудост“.

— Може би съм прекалено докачлив — отвърна Уайт.

Лицето му се помрачи, когато добави:

— Премного ми се подиграваха наистина.

Странно противоречие имаше между безобидните думи и изражението му. За да може това дребно и спокойно човече да стане убиец, трябва наистина страшно да са го измъчвали… „А като помислиш — каза си Пърсел, — като помислиш, че само защото Мак Лауд се е въздържал да го измъчва, Уайт му е помагал… със своето въздържане при гласуването… да потиска таитяните!“ Просто отчайващо!

— Отивам си — каза Уайт.

Пърсел му подаде ръка. Уайт се поколеба, после черните му като смола очи блеснаха и той се усмихна. Пърсел също се усмихна и усети в ръката си една чиста, суха, малка ръка, която отвърна поривисто на стискането му.

— Отивам си — повтори Уайт с наведени очи.

Пърсел седна на прага и дълго разтрива врата си. И той бе спал лошо. Събудил се бе уморен, с натежняла глава, вдървен врат и горчив вкус в устата. Тия тревоги… Нямаше да свършат. Всичко беше провалено, загубено! Щяха да живеят в страх. Дори нощем, зад затворената врата… „И защо? Защо?“ — каза си изведнъж той, като улови с две ръце главата си. Защото Мак Лауд иска да има два акра земя, вместо един! Стана и започна да се разхожда пред колибата си. Непрекъснато преглъщаше и непоносимо нетърпение глождеше нервите му. Двама мъртви вече! А колко ще бъдат утре? Дали не трябваше да позволи на Бейкър да действува?… Да заплати мира само с един мъртвец?… „Не, не — каза почти гласно Пърсел, — не може да се разсъждава така. Това би отворило вратата за какви ли не произволи!“

Щом помисли това, усети, че се е съвзел и се почувствува по-уверен. В същия миг му мина през ума и го смрази друга мисъл. Запита се, защо правилото, че трябва да се щади всеки човешки живот, му изглежда по-важно от броя на човешките съществувания, които би могъл да спаси, ако се откаже от това правило.

Нещо се скъса в него. Той престана да мисли — вдигнал бе глава и гледаше втренчено косите слънчеви лъчи, които пронизваха кокосовите палми. Това поне не можеха да му отнемат докато е жив. А беше великолепно. Нежна светлина, със завеси от леки изпарения, които се разсейваха едно след друго. Въздухът ухаеше на влажна трева, почти навред пламваха огньове за приготвяне на закуската. В окрайнините на гората, отвъд Западния булевард, цветята блестяха с почти ослепителни багри, но не излъчваха едновременно уханието си. Цветчетата на тропическите храсти се разтваряха още при първите лъчи и по това време на деня тежката им сладникава миризма пропиваше всичко.

Той се върна отново и седна на прага на колибата си. След малко дойде Ивоа. Седна до него, сложи глава на рамото му… Откакто бе наближило времето за освобождаването й, тя все повече се затваряше в себе си, ставаше все по-чужда на това, което става в острова… Минаха няколко минути. Ивоа въздъхна, разпери нозе, отпусна се назад и облегна глава в рамката на вратата. Пърсел я погледна, наведе се и погали леко корема, изпъкнал над пояса от дървесна кора. „В какъв свят ще се роди това дете!“ — помисли изведнъж той. Стана с опънати нерви и започна пак да се разхожда пред къщата. След малко се поуспокои и погледна Ивоа. Главата й беше все още опряна до рамката на вратата. Седеше, закръглена и напълняла, с опъната кожа, цъфтяща от здраве, втренчила в далечината спокойните си очи. „Какъв покой! — помисли със завист Пърсел. — Каква невъзмутимост!“ В същия миг Ивоа му се усмихна.

— Ще си полегна — каза тихо тя. — Никъде не се чувствувам добре. Нито седнала. Нито права. — И добави с въздишка: — Нито дори легнала.

Стана тежко и влезе в колибата.

След няколко минути по Западния булевард се зададе Джонсън, побелял, прегърбен, с пушка на рамо. Тикаше с мъка напред мършавия си корем. Протегнал врат, за да си помага сякаш при ходенето, той махна отдалеко на Пърсел и продължи да влачи нозе по камънака. Лявото му рамо беше притиснато от ремъка на пушката и може би поради тежестта на оръжието походката му кривеше все на ляво, така че не успяваше да върви по средата на пътеката, а напредваше на зигзаг, с чести спирания, като лодка, която поради липса на равновесие се насочва постоянно към единия бряг на реката.

— Може би съм подранил малко за посещението у Мак Лауд — подхвърли той като стигна пред Пърсел. — Уайт каза след половин час.

— Подранил си — отвърна Пърсел. — Поседни малко.

Джонсън въздъхна няколко пъти, освободи лявото си рамо от пушката и я облегна до вратата. После седна на прага.

— Пълна ли е? — запита Пърсел като сядаше.

Джонсън кимна утвърдително. Пърсел добави:

— В такъв случай по-добре ще сториш да я положиш на земята.

Джонсън послуша.

— Наистина не знам за какво ми е това оръжие — каза той с тънкия си глас, без да поглежда Пърсел. — Да предположим, че някой черен се покаже из храстите, не знам дори дали ще успея да гръмна. Аз не искам никому да сторя зло — продължи той като потърка брада с опакото на ръката си.

Пърсел мълчеше; Джонсън го погледна косо:

— Само едно искам: да ме оставят на мира… Ще ми кажете — подхвана Джонсън като сложи ръце на коленете си и се загледа жално напред, — че не съм си избрал подходяща жена за тая цел. Е-ех! — добави с лек изблик на гняв той, — понякога ми се иска да откача пушката и да я прасна по муцуната! Да млъкне, дявол да я вземе! Да млъкне!…

Гневът му стихна, той погледна Пърсел.

— Но не разбирам защо трябва да вдигам пушка срещу черните. Какво ми са сторили черните? Нищо.

— А те не могат да кажат същото за тебе — забеляза Пърсел.

— За мене ли? За мене? — запъна се Джонсън и го загледа уплашено. — Какво съм им направил аз? Не можете да кажете, че съм им напакостил нещо?

— Гласува с Мак Лауд.

— О, това ли! — извика Джонсън. — Та то е нищо…

— Нищо ли е да им отнемеш земята? — запита сухо Пърсел. — Нищо ли е да се прицелваш в тях, както направи вчера?

— Но нали Мак Лауд ми заповяда! — извика с разтреперан глас Джонсън. — Гледай ти! — продължи той като клатеше разтревожено глава и поглеждаше бегло Пърсел. — Сърдят ли ми се черните?

— Сигурно — отвърна Пърсел.

— Гледай ти, не ми е минавало през ум! — възкликна Джонсън като облещи невинно зачервените си очички и се престори на още по-смаян. — Защото аз — продължи той, като престана да търка брадата и размаха важно показалец пред носа си, — аз много обичам черните…

Пърсел мълчеше. Започваше да разбира защо Джонсън бе „малко подранил“.

— Ето що — заговори пак Джонсън като се приближи неусетно към Пърсел със съучастническа усмивка, — ако видите пак някога черните… даже из гората да е… — добави той като сви лукаво очи, — не е невъзможно да видите от време на време някого, щом си останахте приятели… та ето що, не е лошо да им кажете, на черните де: „Старият Джонсън не ви мрази. А пък да стреля срещу вас… и дума да не става!“ Така им кажете, лейтенанте. Старият Джонсън носи пушка само за да изпълни волята на Мак Лауд, а колкото за стрелба — няма да я бъде никога! Нищо не съм ви искал досега, лейтенанте — продължи той с гордо и самодоволно изражение, сякаш се бе отказал от някакво свое право като не бе искал никакво благоволение, — но днес е друго, днес трябва да мисля за кожата си и само това искам от вас. „Старият Джонсън, ще им кажете, не ви мисли злото…“ Не че се боя — продължи той, — аз съм вече стар, с какви не болести, с пъпки по лицето, с тая жена, по-лоша и от първата, защото не дава и да я докосна. Така де! — продължи той като се намръщи от възмущение. — Каква полза да имам жена и да я търпя по цял ден, щом не мога да я използувам?…

Това оплакване го накара да изгуби нишката на мисълта си и той замълча няколко секунди, като продължаваше да шари с показалец из въздуха пред носа си.

— Какво разправях? — запита най-после той и затърка алените петна по брадата си.

— Че не се боиш — подсети го Пърсел.

— Може да се чудите, но така е. Така е, честна дума, лейтенанте! С какво ме задоволява животът? Стомахът не ще да мели, ходилата ме болят, коленете също, жената не мога да използувам. Не, не, лейтенанте, страх ме е не от смъртта, а от друго нещо.

И добави колебливо:

— Разправят, че като убиели врага си, черните му отсичали главата.

— Така е.

— А, това, виж, не ми се харесва — каза Джонсън с тих и разтреперан глас. — Ще кажете: за какво ми е дотрябвала главата, като умра? Все пак…

Той поклати два-три пъти отчаяно глава.

— Проклетите му диваци! — заговори отново Джонсън, забравил изведнъж приятелството, което бе изявил преди малко към тях. — На всичко са способни тия мръсници! О, не! — продължи той и сложи ръка на врата си — това не ми се харесва! Не искам да ми заровят главата на едно място, а мене на друго. Предположете — завърши отчаяно Джонсън, — че не си намеря главата в деня на Страшния съд, какво ще стане тогава? Вие най-добре ще разберете тая работа, лейтенанте, защото отбирате от библейски писания.

Той погледна няколко мига уплашено в пространството, после се наведе отново към Пърсел и повтори тихо, съучастнически:

— Старият Джонсън, ще им кажете, не ви мисли злото.

Пърсел го погледна.

— Слушай, Джонсън — каза строго той, — разбирам какво искаш: искаш да се спогодиш отделно с таитяните и в същото време да си останеш в лагера на Мак Лауд. За жалост това не е възможно. Таитяните няма да разберат такива тънки хитрувания.

— А какво да сторя? — запита разтревожено Джонсън.

И тъй като Пърсел не отговори, той го погледна отстрани и каза хитро:

— Да стрелям ли? Предположете, че срещна вашия приятел Меани, да стрелям ли, лейтенанте?

Пърсел го погледна смаян. Това беше чисто и просто изнудване. Може би старият Джонсън не беше в края на краищата толкова простодушен. Като виждаха, че е нещастен, му приписваха добродетели. А като нямаше характер, затваряха очи пред недостатъците му… Но не биваше да се търсят винаги оправдания за хората. Последиците от страхливостта все щяха да се появят един ден. А те не бяха приятни.

Пърсел стана. Беше разочарован, отвратен.

— Ще правиш каквото искаш — каза студено той. Сам трябва да решиш.

— Добре, няма да стрелям, това е то — заяви уплашено Джонсън. — Можете да им кажете на черните…

Пърсел не отговори. По Западния булевард се зададоха Хънт и Джонс. Той им махна с ръка.

— Отивам си — каза изведнъж Джонсън. — Не искам да закъснявам.

И като взе пушката си, кимна и си тръгна. Пърсел не отвърна на поздрава му. Гледаше как Джонс слиза по Западния булевард. Редом с грамадния Хънт, Джонс приличаше на момченце, което подскача до баща си.

— Прогонихме ли го? — извика отдалеко Джонс.

Той беше с празни ръце, но Хънт беше с пушка, като Джонсън. Уайт бе предал навярно на мнозинството нареждане никой да не се движи без оръжие.

— Подплашихме ли го? — извика със смях Джонс.

Пърсел го гледаше да приближава. Чудесен детски дар беше забравата! Миналия ден, когато бе научил за смъртта на Меоро и Кори, Джонс бе плакал безутешно. Днес вече подскачаше отново. За неговата буйна кръв, млади мишци и непокътнати нерви, всичко се превръщаше в удоволствие, всичко беше игра.

— Къде е Бейкър? — запита Пърсел.

— Отиде сутринта на риболов.

— Сам?

— Намусил се беше.

Грамаден, червенокос, Хънт се бе изправил край тях и ги гледаше отвисоко с бледите си очички. Държеше нехайно пушката си. За огромния му пестник тя сигурно не беше по-тежка от палка на диригент.

— Защо трябва да влача това нещо? — изръмжа неочаквано той като размаха недоволно оръжието пред себе си.

Цевта беше насочена срещу гърдите на Джонс, който побърза да я наведе.

— Ей, по-полека! — извика той. — Не ми се мре!

Пърсел изгледа Хънт и отвърна отривисто:

— Мак Лауд ти е казал.

Хънт се обърна цял към него, сякаш вратът му беше завинтен за тялото.

— А защо ми е казал Мак Лауд?

— Защото таитяните избягаха в гората.

Уайт сигурно му бе съобщил вече за бягството на таитяните, но вестта очевидно не му бе направила никакво впечатление. Не виждаше никаква връзка между нея и носенето на пушката.

— Днес пушка — изръмжа той като погледна оръжието си с едновременно жално и сърдито изражение. — Вчера пушка. Всеки ден пушка. Защо?

И тъй като Пърсел мълчеше, той продължи:

— Вчера Мак Лауд каза: „Ела с пълна пушка.“ И Джоно идва — продължи той, като потупа червеното руно по гърдите си. — Идва с пушка, ама не пълна. И днес също.

Прицели се в гърдите на Джонс и натисна спусъка, който щракна.

— Ех, че ме изплаши! — извика Джонс.

— Защо ми е пълна пушка? — продължи Хънт като опря цевта в корема му.

— Питай господаря си — отвърна Джонс и отмести оръжието. — Не съм ти казвал аз да идваш с пушка. Почва да ми дотяга — продължи полугласно той като погледна Пърсел. — Откато сме тръгнали, не престава да ме пита защо. А не слуша, като му обяснявам.

— Хич нищо не знам — изръмжа ненадейно Хънт, сякаш отговаряше на забележката на Джонс. — И откъде ще знам нещо — продължи той като се клатушкаше и поглеждаше жално. — Никой нищо не ми казва.

Вдигна към устата грамадния си пестник и започна да го хапе с жално ръмжене. Приличаше на огромна мечка, която си е набола лапата с трън и не може да го извади. Докато хапеше така ръка и стенеше, бледите му очички се местеха непрестанно от Джонс към Пърсел, сякаш ги молеше да му обяснят веднъж завинаги мъглявия неразбираем свят, който го заобикаляше.

— Мак Лауд ще ти каже — обади се Пърсел. — Ти не гласуваш с нас, а с него.

— Гласувам ли? — повтори Хънт.

— Вдигаш ръка.

Хънт вдигна послушно ръката, която хапеше.

— Това ли е да гласуваш?

— Това.

Пусна ръка, вдигна грамадните си рамене и повтори жално:

— Отде да знам. Никога нищо не ми казват.

После, без да дочака Джонс и Пърсел, тръгна с едри крачки към Източния булевард. Пушката, люшкана в исполинската му ръка, приличаше на детска играчка.

Когато стигна пред входа на Мак Лауд, Пърсел се изненада от тишината, която го посрещна. В полумрака на стаята съзря с мъка само неясни фигури, до които стърчаха пушки. Пристъпи една крачка и се спря смаян. Обут, закопчан до горе, с вратовръзка, важен и величествен, сякаш се намираше в кабината на „Блосом“, Мезън седеше насред стаята, а Мак Лауд беше от дясната му страна.

Пърсел занемя. Мак Лауд също мълчеше. Само се усмихваше.

— Добър ден, капитане — поздрави най-после Пърсел.

— Хм! — отвърна изпъченият Мезън, втренчил неодобрително сиво-синкавите си очи в акуловия зъб, който се мяташе до бузата на Пърсел.

Мършавият Мак Лауд се бе ухилил до уши. Всички мускули на челюстта му изпъкваха от тази усмивка, ясни, отчетливи като в модел по анатомия.

— Седнете, Пърсел — подкани го той с потръпващ от насмешка глас. — Така може да пуснете корен.

За малцинството бяха приготвени три трикраки столчета срещу Мак Лауд. Пърсел седна, и още щом седна се почувствува странно гол сред тия въоръжени мъже. Правеше отчаяни усилия да скрие изненадата си, но мълчанието и погледите му го издаваха. Мезън да приеме да заседава с моряци! С хора, които бяха изгорили кораба му, отхвърлили властта му и които щяха насмалко да го обесят!

— Капитане — започна Мак Лауд, — Бейкър е на Въжения бряг. Навярно няма да се върне до обяд. Но тъй като всички освен него са тук, предлагам да започнем, да обясните на момчетата за какво сме се събрали.

И той бе свил платната! Наричаше Мезън „капитан“ и му даваше предимство.

— Моряци — започна веднага Мезън, — миналото е минало, няма да се връщам към него. Когато ни връхлети буря, не е време да се питаме кой е опънал лошо платната. Когато в гората има четирима чернокожи, решени да убиват, не е време да се караме или да ругаем рулевия, че е сбъркал посоката. Моряци, всички ние сме на тясно и ако чукнем кила си в някой камък, всички заедно ще потънем.

Той замълча за малко и изгледа екипажа със сиво-синкавите си очи. С дясната ръка придържаше пушката между нозете си. Преди да заговори отново, Мезън прехвърли цевта в лявата си ръка и притисна с дясната коляното си, като че с този жест придаваше по-голяма важност на думите си.

— Мак Лауд — започна той — ми каза, че сте възприели правилото да решавате всичко с гласуване и желаете да продължавате по същия начин. Добре. Не виждам да сте спечелили нещо особено досега от това гласуване, но, както казах, миналото е минало и аз не съм дошъл тук да укорявам, а да видя заедно с вас как ще трябва да я караме занапред.

— Много добре! Много добре! — обади се Мак Лауд учтиво, както би одобрил някой оратор в Камарата на общините.

— Черните — продължи уверено Мезън — могат да се надяват да ни навредят само чрез изненада, и то ако са двама-трима срещу един от нас. Затова реших, че трябва да се движим винаги колкото е възможно по-добре въоръжени, и то на групи. Например при риболов. Да предположим, че по съображения за сигурност изберем за място на риболов Въжения бряг. Трима-четирима ще слязат в заливчето, а през това време другите ще пазят въжето. Същото ще бъде и при смените за вода. Жените ще трябва да се придружават всякога от въоръжени мъже. А земята, очевидно, ще трябва да обработваме общо.

— Временно — поясни Мак Лауд.

— То се знае. Засега ще ни трябват две смени. Едната смяна ще работи, а другата ще я пази с пушка в ръка.

— Доколкото разбирам — обади се Пърсел, — връщаме се към първоначалния начин: общ риболов и обработване на земята.

— Точно така — отвърна високомерно Мезън.

— В такъв случай много жалко е, че трябваше да стигнем до война, за да се върнем отдето бяхме тръгнали. Защото, ако се бяхме придържали към това начало, изобщо нямаше да има никаква война.

— Казах вече, миналото е минало, мистър Пърсел — забеляза нетърпеливо Мезън. — Не е време да говорим за него. Може би повече от всеки друг — добави той и поклати глава — аз бих имал основания да осъждам, но не го правя. Имам достатъчно воля да не го правя. Считам, че при сегашните обстоятелства всеки трябва да прибере в джоба си своите лични недоволства.

— Обаче — побърза да се обади Мак Лауд — то се знае, капитане, че щом свърши войната, ще си поделим земите, нали?

— Щом свърши войната! — подхвърли Пърсел.

И добави:

— Тъкмо това бих искал да зная: как смятате да свършите тази „война“.

Мак Лауд и Мезън се спогледаха и Пърсел застана веднага нащрек. Колкото и невероятно да изглеждаше на пръв поглед, явно беше, че двамата бяха сключили някаква спогодба. Мак Лауд бе отишъл навярно при Мезън веднага след убийството на двамата таитяни и го бе убедил да му помогне: свещен съюз на белите срещу черните, на англичаните срещу диваците и така нататък. В края на краищата съюзът им не беше толкова невероятен. Мезън и Мак Лауд щяха без малко да се избият един друг, но имаха доста много общи черти.

— Ще поговоря и за това след малко, мистър Пърсел — заяви Мезън. — Не се бойте, ще изслушаме мнението на всички. Дори — прибави той като се обърна към екипажа с неизразима смесица от примирение, съжаление и презрение — ще гласуваме. Ще гласуваме — повтори Мезън и вдигна леко ръка от коляното си, — щом сте възприели това правило.

Пърсел се възхити от ловкостта на Мак Лауд. Успял бе да наложи на Мезън гласуването, като го бе представил не за нещо законно, а за някакъв странен, отдавнашен обичай. Макиавелщина. Мезън не искаше и да знае за правото, но като истински англичанин не можеше да не зачита обичаите.

— Капитане — подсети го Мак Лауд със същия учтив тон, — говорехте за предпазните мерки, които ще трябва да вземем…

— Тъкмо така — заговори отново Мезън, без да поглежда Пърсел. — Тъкмо за това говорех, когато ме прекъснаха. Не се страхувам много от дневните нападения — заяви компетентно той, — но нощем е друго. Черните могат да се приближат безшумно до някоя колиба, да я подпалят, а когато излезете, заслепен от дима, да се нахвърлят изневиделица върху вас. Затова предлагам всички англичани да се прибират вечер в колибата на таитяните. Тя е заобиколена с открит насип, който може лесно да стане още по-открит, като отсечем някои дървета. На известно разстояние от колибата ще можем да палим огньове, за да осветяваме околността, ще пробием бойници по стените на колибата, зад тях ще поставим часови, които ще се сменят на два часа.

— Ще караулим! — извика изведнъж възбудено Джонс и Пърсел го погледна слисан. Очите му святкаха, лицето му беше оживено. Представяше си, че е прав зад някоя бойница с пушка в ръка… Улови се на въдицата. „И той! — помисли тъжно Пърсел. — А вчера оплакваше Кори, Меоро…“

— Къде ще турим жените? — продължи Джонс.

— Помислих и за това — каза благосклонно Мезън, сякаш се зарадва, че му зададоха този въпрос. — Ще ги настаним на горния етаж. Така ще бъдат на сигурно място и няма да пречат на бойните действия. За щастие, колибата на таитяните е на два етажа — добави самодоволно той, като че това щастие трябваше да се признае за негова заслуга.

Пърсел го погледна, поразен от изражението му. В тази минута Мезън беше щастлив. Напълно щастлив. Плуваше сред своите видения. Капитанът бе станал отново капитан. Върнал се бе на своя мостик. Отново чертаеше пътя. Поел бе руля. Държеше отново в ръка екипажа. Кротко, тактично. Отначало се съгласи дори с гласуването. „Проклет глупак! — помисли яростно Пърсел. — След като си послужи както иска с него, Мак Лауд ще го изгони само с едно гласуване обратно в колибата му.“

— Капитане — каза гласно той, — не оспорвам предложенията ви. Но едно ме учудва: приготвяме се за бойни действия. Приличаме на обсадени, които се подготвят за обсада с неопределен срок. Според мене, може би е по-добре да видим дали няма възможност да я прекратим.

— Разбирам какво искате да кажете, мистър Пърсел — отвърна Мезън. — Но успокойте се. Няма да оставим почина в ръцете на черните. Ще нападнем.

Той потупа с длан коляното си и повтори твърдо:

— Ще нападнем. Няма да бъдем дивеч, а ловци.

— Капитане — каза смаяно Пърсел, — искате да кажете, че възнамерявате да избиете таитяните?

Мезън го изгледа със сиво-синкавите си очи, също така опулени от смайване.

— Разбира се, мистър Пърсел, тъкмо това исках да кажа. Може би трябва да се съжалява, но няма друго разрешение. При сегашните обстоятелства смятам, че англичаните на острова не ще бъдат в безопасност докато не премахнем черните.

— Но това е ужасно! — извика Пърсел като скочи и втренчи в Мезън искрящите си очи. — Таитяните не са ни сторили нищо. Абсолютно нищо. Те са ограбените и потиснатите. Убихме двама души от тях. А те отговориха само с бягство. Сега пък искате да ги изтребите!

— Седнете, мистър Пърсел — отвърна спокойно Мезън. — Тук сме само бели и няма защо да се гневим. Лично аз считам, че Мак Лауд е действувал при законна самоотбрана и черните…

— Той ги предизвика!

— Ни най-малко. Те са го заплашили със смърт и той е отговорил. Седнете, моля, мистър Пърсел.

— Всички знаят — извика Пърсел — защо Мак Лауд е бил заплашен. Той изключи таитяните от подялбата на земята.

— Ако искате моето мнение, аз му давам право, черните са посредствени…

— Естествено! — пресече го бурно Пърсел. — Таитяните са винаги виновни. Дори когато ги убиват, това става пак по тяхна вина!

— Седнете, мол…

— Искам да се гласува! — продължи твърдо Пърсел. — Не се надявам да ви убедя, нито да спечеля при гласуването, но искам всеки да поеме отговорност. Уайт! Смъдж! Джонс! Хънт! Джонсън! — извика той с треперещ глас и ги изгледа последователно в очите. — Ще гласувате! Мистър Мезън е на мнение, че войната трябва да продължи, докато на острова не остане нито един „черен“. Аз съм против! Избирайте!

— Отсъствува Бейкър — забеляза Джонс.

— Приемам, че ще гласува с вас, Пърсел — заяви провлечено Мак Лауд. — Той е гласувал всякога с вас и няма основание да се предполага, че ако е тук днес, ще гласува с мене. Ако капитанът е съгласен — добави той като се обърна към него, — поставям на гласуване предложението ви. Капитане?

— Карайте — отвърна примирено Мезън.

Пърсел седна.

— Поставям предложението на гласуване — подхвърли Мак Лауд с беззвучен смях.

— Кой е за? — запита оскърбително нехайно той.

— Въздържам се — заяви веднага Джонсън.

Последва мълчание, после Смъдж извика разярено:

— Какво каза?

— Казах, че се въздържам — повтори Джонсън, без да го погледне.

После сложи пушката на коленете си, с насочена към Смъдж цев, и продължи:

— Не съветвам никого да ме докосва.

Чудесно! Страхът, че може да му отрежат главата, извърши чудо! Дори му даде смелост…

Мак Лауд сви рамене. Можеше да си позволи разкоша да загуби един глас.

— Кой е за? — провлече отново той, сякаш не искаше и да знае за станалото. — Искате ли да гласувате, капитане?

Мезън вдигна бавно ръка. Явно беше, че гласува насила, макар и за собственото си предложение.

— Смъдж? — запита Мак Лауд.

Мезън отпусна ръка, загледа тавана и не прояви по-нататъшно любопитство към това, което става.

— Хънт?

Хънт вдигна ръка.

— Уайт?

Уайт не мръдна, навел очи и скръстил пълничките си жълти ръце върху цевта на пушката.

— Уайт? — повтори Мак Лауд.

— Аз съм против — заяви Уайт с кроткия си глас.

Мак Лауд пребледня, лицето му се вкамени. След като Уайт се бе въздържал, не беше вече сигурен в него. Сега настъпи открито скъсване. Уайт мина в противния лагер.

— Добре ли размисли? — запита той като придаде на гласа си укорно тъжна нотка.

Много добре познаваше Уайт, та не се надяваше да го сплаши.

— Размислих! — отвърна Уайт, без да вдигне поглед.

— Аз съм против! — провикна се радостно Джонс. — Пърсел също. Бейкър също. Уайт също. Джонсън се въздържа. Четири гласа срещу четири. Няма мнозинство. Предложението на Мезън се отхвърля!

Той се разсмя, отметнал глава назад и сложил ръце на кръста си. Смехът му бе последван от продължително мълчание.

— Хм! — изсумтя Мезън като вдигна изведнъж глава. — Какво става?… Какво става, Мак Лауд? — повтори той и се обърна студено към шотландеца.

— Предложението ви не получи мнозинство, капитане.

— Какво, какво? — запита нетърпеливо и възмутено Мезън. — Какво значи това?

— Че е отхвърлено, капитане.

— Отхвърлено ли? — извика Мезън и се изчерви. — Какво проклето нахалство!…

Без малко щеше да избухне, но се въздържа и заговори пак почти спокойно:

— Какво от това? Черните са в гората, а ние сме тук. Не виждам никаква разлика дали предложението ми е прието, или не.

— Има разлика — каза рязко Пърсел. — Ако искате да тръгнете на лов за „дивеч“, можете да отведете със себе си само Мак Лауд, Хънт и Смъдж. Що се отнася до Хънт, обръщам ви внимание, че той няма намерение да пълни пушката си.

— Тази история пък каква е? — изръмжа Мак Лауд. — Хънт, не е ли пълна пушката ти?

— Гледай — отвърна Хънт.

Насочи оръжието си към Мак Лауд и натисна спусъка. Мак Лауд се просна на земята.

— Дявол да те вземе — извика той като стана и започна да си изтърсва рамото, — не си прави такива шеги, Хънт!

— Неприятно беше — обади се съчувствено Джонс.

Работите се превръщаха във фарс. Мак Лауд бе пребледнял от сдържан гняв, но не смееше да разпитва повече Хънт пред другите. Страхуваше се да не чуе отговор, който ще нареди и Хънт в противния лагер. „Победих по всички линии — помисли Пърсел със страшно огорчение. — За жалост много късно.“

— И така — запита Мак Лауд, прочел сякаш мисълта му, — какво се промени с гласуването, Пърсел? Черните са в гората. Обичат ни горе-долу толкова, колкото ихневмонът змиите; а вашето гласуване няма да ги хвърли в обятията ни. Според мене черните сега размишляват сигурно точно така, както и нашият капитан — че няма да са в безопасност на острова, докато не набодат на копия главите ни, за да украсят гледката пред колибата си.

— Докато не набодат твоята глава на копие — отвърна студено Пърсел. — Кой ги онеправда при разпределението на жените? Кой ги изключи от подялбата на земята? Кой уби Кори и Меоро?

— Няма да се караме пред общия враг — намеси се важно Мезън, като погледна укорно Пърсел. — Да не забравяме, че сме англичани и трябва на всяка цена да запазим единството си.

„Единство! Общ враг! Нищо не пропусна!“

— Ще ми позволите да отговоря на Мак Лауд — извика Пърсел със сдържана ярост. — Той току-що подхвърли, че таитяните са осъдили на смърт всички ни. А това именно аз не вярвам.

— Никой не ви задължава да ми вярвате — отвърна Мак Лауд с провлечения си говор. — Но щом не ми вярвате, има един много прост начин да си съставите мнение: идете ги питайте.

Пърсел размишляваше, навел поглед. Дали предложението на Мак Лауд не беше уловка, за да го укорят впоследствие, че е влязъл във връзка с „бунтовниците“?

— В края на краищата — заговори отново Мак Лауд — няма да ви бъде мъчно да ги намерите. Добре ги познавате, и тях… и жените им.

Смъдж изхихика, след това настъпи мълчание. Явно беше, че опитите на Итя бяха известни из целия остров.

Пърсел вдигна глава.

— Ако се опитам да намеря таитяните — започна най-после бавно той, — ще го сторя не от свое име, а по силата на поръчение, дадено ми от цялото събрание.

— Поръчение ли? Какво поръчение? — запита раздразнено Мезън. — Няма да ви дадем никакво поръчение за брътвежи с неприятеля.

И той се обърна към Мак Лауд, сякаш очакваше от него одобрение. Но Мак Лауд мълчеше. Виждаше, че другарите му не горят от желание да се бият, страхуваше се да не го изоставят и разчиташе върху мисията на Пърсел, за да ги убеди, че омразата на черните засяга всички перитани.

— Ако е до дрънкане и да си търкате бузите с тях — каза язвително той — и аз споделям мнението на капитана, че може би не е много удобно, и да имате, и да нямате обица. Но ако е да разберете какви са намеренията им, ще кажа, че във време на война е всякога полезно да знаеш накъде ще тръгне противникът. Ако на Пърсел му се иска да изложи скъпоценната си шийка, като отиде да поговори с ония копилета, лично аз смятам, че това е изгодно за нас и с ваше разрешение, капитане — добави той с великолепно изиграна почтителност, — по-скоро одобрявам това намерение.

В същото време той вдигна нехайно дясната си ръка и веднага я пусна. Движението беше толкова бързо и така сдържано, че в очите на Мезън едва ли можеше да мине за гласуване. Но щом спусна ръка, Мак Лауд се обърна към Смъдж и му смигна.

— И аз съм за — каза веднага Смъдж.

— И аз — повтори Уайт.

Хънт също вдигна ръка, последван от Пърсел, Джонсън и Джонс.

— Добре тогава. Щом всички са съгласни — започна веднага Мак Лауд, без да поиска мнението на Мезън и без да оповести резултата от гласуването с обичайната формула, — Пърсел може да отиде, когато пожелае и да изложи с наша благословия живота си на опасност в гората. Ако не виждате някакво неудобство в това, капитане — добави веднага той, — можем да минем към друг въпрос. Днес трябва да се носи вода, а пред вид обстоятелствата, аз съм на мнение, че е добре да теглим жребие кои моряци ще придружават смяната. Смъдж умее да пише и е надраскал имената ни на хартийки… Смъдж, подай шапката на Джонс!

— Писахте ли и моето? — запита великодушно Мезън.

— Капитане, помислих…

— Напишете го — каза Мезън.

— Много любезно от ваша страна, капитане — отвърна чинно Мак Лауд.

Стана, извади из един от многобройните долапи зад себе си мастилницата и перодръжката на лейтенант Саймън и ги остави на масата. Смъдж дръпна трикракото си столче, поизкашля се, издаде напред мишата си муцуна, потопи лакомо пачето перо в мастилницата и започна да изписва буквите една по една. Моряците гледаха мълчаливо и почтително как пише.

— Няма основание да бъда облагодетелствуван — продължи Мезън, загледал строго тавана. — Всеки трябва да поеме своя дял от общата опасност…

„Нима? — помисли раздразнено Пърсел. — Никога не съм виждал Мезън да се катери при буря по мачтите…“ Срещна погледа на Мак Лауд и долови, че шотландецът бе помислил същото. Мак Лауд стоеше прав зад Мезън. След престорената почтителност по мършавото му лице се бе изписало такова дълбоко презрение, че Пърсел се възмути. Мезън имаше страшно противни черти. Но отвратително беше да го виждаш унизен от Мак Лауд до ролята на палячо, когото дърпат с канапче.

— Колко имена трябва да изтегля? — запита Джонс, като сложи на коленете си шапката на Бърт.

Мак Лауд седна и обърна учтиво глава към Мезън. Оставяше му предната част на сцената и почина в подробностите.

— Четири — отвърна вещо Мезън. — Четири са предостатъчно.

Джонс пъхна ръка в двувърхата шапка, извади четири хартийки и остави шапката на масата.

— Хънт.

Хънт изръмжа.

— Ще отидеш за вода днес следобед — заяви Мак Лауд.

Щеше да добави „с пълна пушка“, но запази за по-късно това уточняване.

— Уайт — каза Джонс.

Уайт кимна.

— Джонсън.

— Аз ли? Аз ли? — запита уплашено Джонсън и вдигна ръка към устните си.

— Мислиш, че ще те отминат ли? — отвърна Смъдж. — И ти умееш да стреляш като всеки друг.

— Аз ли? Аз ли? — повтори със слаб глас Джонсън и затътри крака по пода.

Приличаше на уплашена стара кокошка, която дращи пръстта.

— Следващият — каза Мак Лауд, без да го поглежда.

— Джонс — съобщи Джонс.

И се изсмя.

— Хънт, Уайт, Джонсън и Джонс — обяви Мак Лауд. — Съгласни сме, нали?… Струва ми се, че не остана нищо друго, капитане.

Мезън стана и се закова здраво на двата си крака, сякаш очакваше, че подът ей-сега ще се заклатушка.

— Моряци — заяви твърдо той, — припомням ви, че тази вечер всички ще нощуваме в къщата на таитяните.

После махна с ръка. Това значеше, че са свършили. Пърсел излезе пръв заедно с Джонс.

— Ропати — каза той докато слизаха по Източния булевард, — ще ти дам един съвет. Не вземай пушка, когато отиваш за вода.

— Защо? — запита разочаровано Джонс.

За него това беше игра. Безкрайно интересна игра. Ще върви пред смяната за вода с пушка под мишница, ще пристъпва леко, ще се ослушва, ще оглежда всяка шубрака в далечината…

— Ако те видят с пушка, таитяните ще сметнат, че си от лагера на Мак Лауд.

— Ами! — извика Джонс и обърна към Пърсел чистосърдечното си лице. — Те ме обичат. Никога не съм имал разправии с тях.

— Ще престанат да те обичат, щом те видят с пушка.

— Защо? — запита Джонс с детинска усмивка. — Може да помислят, че отивам на лов за диви свини.

— Глупости! — отвърна раздразнено Пърсел.

— Оставям ви — каза обидено Джонс и се изпъчи. — Ще тръгна по Улицата на пасатите. Оттам е по-близо до нас.

— Моля ти се — настоя Пърсел, — размисли.

— Ще размисля — отвърна през рамо Джонс.

„Не трябваше да кажа «глупости» — помисли Пърсел. — Той е в състояние, само за да докаже, че не е пеленаче…“

— Мистър Пърсел — обади се нечий глас зад него.

Той се обърна. Беше Мезън.

— Мистър Пърсел — повтори Мезън, — имам да ви кажа две думи.

— На ваше разположение, капитане — отвърна студено Пърсел.

— Да продължим тогава. Моята къща е по вашия път. Мистър Пърсел — добави той с едва уловима строгост, — вие не вървите в крак с мене.

Пърсел го погледна. „Очевидно не му минава през ум той да тръгне в крак с мене.“

— Мистър Пърсел — започна отново Мезън, — ние имахме известни дребни разногласия. Не винаги съм одобрявал постъпките ви в миналото. Не ги одобрявам и сега. Но поради сериозността на положението, реших да забравя всичко.

Отлично. Мезън се съгласяваше да му прости, че не винаги е бил на едно мнение с него.

— Мистър Пърсел — продължи Мезън, без да обърне внимание на мълчанието му, — научавам, че мисис Пърсел очаква дете през юни. Честитя ви.

— Благ…

— Както знаете — прекъсна го Мезън, — мисис Мезън е в същото положение.

Той се изправи и леко се изчерви.

— Мисис Мезън — добави той — очаква да се освободи през септември.

— Капитане — заяви Пърсел, — разрешете ми на свой ред да ви…

— Надявам се — прекъсна го Мезън, — че ще бъде момче.

Спря се и застана срещу събеседника си.

— Трябва да бъде момче, мистър Пърсел — продължи той като подчерта думата трябва и погледна Пърсел в очите, сякаш възнамеряваше да го държи лично отговорен в случай на неуспех. — Що се отнася до мене — прибави той, — не бих знаял какво да правя с дъщеря. Никога не съм го крил: не обичам слабия пол. Той си е слаб и това изчерпва всичко. Забележете, мистър Пърсел, че аз нямам нищо против мисис Мезън. Както вече имах чест да ви кажа, изборът е добър. Мисис Мезън е жена с вродено чувство за достойнство. Много ми напомня сестра ми. С една дума — тя е леди. Не бих се учудил — заключи той като поклати глава, — ако узная, че произхожда от някое много добро таитянско семейство.

После тръгна отново.

— В крак, ако обичате, мистър Пърсел.

Пърсел смени стъпката си.

— Мистър Пърсел — подхвана Мезън, — не съм набожен човек, но откато узнах положението на мисис Мезън, моля по два пъти на ден всевишния да ми даде момче. И ви моля да се молите в същия смисъл — добави повелително той.

Пърсел сви очи. Очевидно Мезън считаше, че молитвите на едно „вещо“ лице ще окажат повече въздействие от неговите.

— Ще се постарая, капитане — отвърна съвсем сериозно той. — Но тъй като аз нямам никакви роднински връзки нито с вас, нито с мисис Мезън, не мислите ли…

— Помислих вече по това, мистър Пърсел. Господ би могъл наистина да сметне, че се бъркате в нещо, което не е ваша работа. Затова възнамерявам да ви помоля да станете кръстник на детето. Ще се съгласите, че това променя нещата.

— Наистина — отвърна сериозно Пърсел.

— Най-после, струва ми се — продължи Мезън, — че вие сте твърде подходящ кръстник. Пък и нямам друг избор: освен мене, вие сте единственият човек на острова, който може да се сметне за джентълмен.

— Благодаря, капитане — отвърна Пърсел, без да се усмихне.

— Както вече казах — заговори отново Мезън, — това променя нещата. Като кръстник, струва ми се, че имате право да настоите пред господа от какъв пол да бъде бъдещият ви кръщелник. Забележете, че и без това има вероятност в един от двата случая да бъде момче. Аз искам поне да имам равни шансове — и в двата случая да бъде момче. Не е кой знае какво искане — добави той, сякаш желаеше да подчертае, че господ не може да откаже на едно толкова умерено искане.

Стигнали бяха вече пред колибата. Мезън застана до вратичката, която водеше към „мостика“ му и се обърна към Пърсел. Нямаше намерение да покани у дома си дори кръстника на своя бъдещ син.

Сиво-синкавите му очи загледаха планината и лицето му изведнъж се изчерви.

— Мистър Пърсел — каза той внезапно развълнуван, — не съм забравил прекрасното ви държане при смъртта на Джими.

За втори път, откато бяха слезли на острова, той припомняше тази случка.

— Капитане…

— Голяма смелост беше, мистър Пърсел. Вие излагахте живота си. Онзи звяр нямаше никога да ви прости. Щеше да ви остави да изгниете в окови.

Очите му се замъглиха, той отвърна глава и каза сподавено, изцяло обзет от вълнението:

— Ако е момче, ще го кръстим Джими.

Пърсел наведе глава и също се изчерви. Всичко бе забравено в този миг. Дори изпита обич към Мезън.

— Никога — продължи глухо Мезън, — никога не бих дръзнал да се явя пред сестра си без Джими. Животът на сестра ми — добави той — не е бил никога особено радостен. А колкото до моя живот… С една дума, мистър Пърсел, Джими… Джими беше нашето… слънце.

Той изрече тия думи неловко, като че намираше метафората за прекалено дръзка. После замълча, оправи ремъка на пушката си, наведе глава, отвори вратичката и без да продума мина по „мостика“. Пърсел го проследи с поглед.

Като стигна до вратата на колибата, Мезън се обърна. Лицето му беше обляно в сълзи. Усмихна се, вдигна дясната си ръка и извика:

— Момче ще бъде, мистър Пърсел.

— Надявам се, капитане — извика поривисто и Пърсел.

След обяда Пърсел потърси с очи креслото и си припомни с яд, че е у Омаата. Излезе в градината и с няколко стъпки стигна до ибискусовия храсталак, до където отиваше да се разхожда.

— Отивам у Омаата! — извика Ивоа, застана до огрения от слънцето праг на плъзгащата се врата и вдигна ръка към съпруга си.

Пърсел се усмихна и й махна с ръка. И той бе започнал вече да се изразява с ръце. Ивоа напусна огряното от слънцето пространство и потъна изведнъж като в бездна, погълната от тъмната колиба.

Нещо падна до босия крак на Пърсел. Той погледна на земята, но не видя нищо. Обърна се към храсталака. Нещо пак го чукна леко по пищялите. Камъче. Той се спря.

Огледа исполинските папрати, които заграждаха градината му.

— Кой е? — запита глухо, с опънати нерви.

Никакъв отговор. Мълчанието продължи толкова дълго, че той се усъмни дали наистина някой е искал да го улучи. Тъкмо когато смяташе да поднови разходката си, трето камъче го удари по гърдите. Нещо щракна в ума му. Първият им ден на острова. Меани лежеше на тревата под смокинята…

— Итя? — повика полугласно Пърсел.

Чу се смях. Пърсел загледа внимателно папратите. Не видя нищо. Нито един лист не мръдваше. Зад храстите на ибискуса една горичка от исполински папрати го отделяше от дърветата на втората поляна. Беше широка едва десетина стъпки, но така непроходима, че той не бе се опитал нито веднъж да мине през нея. Заобикаляше през Улицата на смокинята.

— О, девойко каменохвъргачко! — извика Пърсел.

Така я бе назовал Меани под смокинята в първия им ден на острова. Чу се сподавен, неспокоен, гугукащ смях.

— Излез от там — каза Пърсел.

— Не мога — обади се гласът на Итя. — Не бива да се показвам.

И добави:

— Ела ти.

Той размисли. Само Итя можеше да го заведе до скривалището на таитяните. Мак Лауд бе прозрял правилно. Пърсел заобиколи полека ибискусовия храст.

— Къде си? — запита той като гледаше широките листа на папратите.

— Тук съм.

Но все още не се показваше. Той отстрани с ръце дебелите гъвкави стъбла, наведе се и се вмъкна в храсталака. Въздухът беше свеж и влажен.

— Къде си най-сетне? — запита нетърпеливо той.

Преплетените стебла му пречеха да стои прав. Коленичи на един крак. Всичко беше влажно, безшумно, потънало в зеленикав мрак. Земята беше покрита с мъх.

Не успя да я види. Само я усети като връхлетя върху гърдите му, свежа и уханна. Влажните й устнички го ближеха по лицето с несръчността и порива на кученце. Той я улови за ръцете и я отстрани. Още по-лошо. Щом я отдалечи, миризмата й го лъхна право в лицето. Ибискусовият цвят в косата, тиаретата, огърлицата от панданусови шишарки… Под широките папратови листа, във влажния, застоял въздух уханието придобиваше необикновена сила. „Ако кожата е добра…“ — бе казала Омаата. Раменете на Итя бяха гладки и меки под пръстите му като детска плът. Едва я виждаше. Само я опипваше и вдъхваше като плод.

— Трябва да поговорим, Итя.

Щом заговори, Пърсел се опомни. С мъка отдели ръце от раменете й.

— Да поговорим! — учуди се тя.

Очите на Пърсел свикнаха с полумрака и тялото на Итя постепенно изплува пред него. Беше коленичила, седнала на нозете си, с изпъкнали бедра, над които се спускаха ивици от бяла дървесна кора. Закръглените рамене бяха наведени напред, от което гърдите й се долепваха една до друга, ръцете й бяха отпуснати до тялото, малко извити от широките хълбоци. Свила бе сърдито устни, но очите й се смееха.

— Да поговорим! — повтори с леко презрение тя и разкърши хълбоци, без да помръдне тънката си снага.

— Слушай, Итя. Ние сме във война.

— Еауе! — извика Итя и кръглото й личице се натъжи. — Еауе! Започва война и много жени ще останат вдовици…

— Точно така. Аз искам да предотвратя войната.

— Да предотвратиш войната — повтори недоверчиво Итя.

— Да, това искам. Ще ме заведеш при Тетаити.

— Кога?

— Сега.

— Сега ли? — възмути се Итя.

— Защо да не е сега?

— Маамаа. Сега не е време да се ходи по слънце. Сега е време за обедна почивка… и за игра.

Настъпи мълчание. После тя се разкърши отново и заговори пак, тихо и сладостно, а тъмните й очи святкаха в полумрака:

— Нека да поиграем, Адамо.

Той я погледна. Каква находка беше думата „игра“. Само тази дума означаваше цял народ, цяла култура! Колко невинна изглеждаше! Ще поиграят на криеница с Итя под исполинските папрати, а като я улови, ще поиграят. Адамо и Итя, голи, вдетенени, върху мъха, като пеленачета на килим… Да поиграем! Да поиграем! Целият живот беше само игра. Сутрин, на хлад, играеха на риболов. Следобед играеха на катерене по кокосовите палми, за да берат орехи. Вечер, след като се захлади отново, играеха на лов на диви свини. Но по пладне, в слънчевата утроба, търсеха сянка и играеха… Глаголът не се нуждаеше от допълнение. Означаваше игра Именно игра. Най-невинната от всички игри.

— Не — отвърна Пърсел.

— Защо?

— Казах ти вече: това е табу.

Изрече неловко думите. Толкова глупаво звучеше на таитянски „играта“ да е табу.

Итя се разсмя.

— От кого е табу?

— От Еатуа!

— Човече — извика възмутено Итя, — ти разправяш несъществуващи неща! Само главатарят или магесникът решават кое ще бъде табу. А не Еатуа. Еатуа си е Еатуа и нищо повече.

Това беше вече същинска ерес: господ не се занимаваше с хората.

— В големия дъждовен остров — заяви Пърсел — Еатуа решава кое ще бъде табу.

Ако се поразмисли добре, и това беше ерес. Но как да обясни на Итя, че бог е вездесъщ?

— Добре — отвърна Итя, — само че тук не е големият остров. Твоето табу няма никакво значение. Защо пренасяш това табу от един остров на друг?

Разисквали бяха вече тоя въпрос. И Пърсел не бе успял никога да се наложи в тоя спор.

— Казах вече, не — отговори твърдо той.

Итя изпъчи гърди, очите й засвяткаха.

— Защо ме обиждаш така, човече? — запита гневно тя. — Да не би да съм свадлива като Ороа? Или простачка като Ваа? Или грозна като Тайата?… Виж ми гърдите! — каза тя и ги повдигна нежно с пълните си ръчички. — Виж корема ми! Хълбоците! — продължи тя и се залюля на място, с вдигнати ръце. — Гледай, човече! Колко са широки!…

Вирнала гръд, вдигнала длани до раменете си, тя наблюдаваше с усмивка на възхищение как хълбоците й се олюляват, сякаш се опияняваше постепенно от собствената си красота.

— Гледай, човече! — повтори глухо и малко дрезгаво тя. — Гледай! Хълбоците ми са толкова широки, че мога да те приема и да нося детето ти.

— Отговорих ти вече — каза Пърсел. — А сега, моля ти се, отведи ме при Тетаити.

Тя се вдърви. Кръглото й личице се затвори, очите й почнаха да мятат мълнии.

— Човече — изпищя гневно тя, — ако поиграеш с мене, ще те заведа в скривалището на моите хора. Ако не поиграеш, ще си отида.

Пърсел я погледна смаян. Ден на изнудвания! След Джонсън — Итя!

— Сърдит съм, Итя — отвърна строго той. — Много съм сърдит.

И без да помисли, че не е време да й доставя удоволствие, повтори:

— I am very angry.30

— Why.31 — запита веднага тя като удължи прилежно устни. Произнасяше уайе без нито следа от х и с добавка на е, но го изрече така ясно и изразително, щото човек просто виждаше как думата изскача, учудена и закръглена, от устата й. — Защо? — повтори тя на таитянски, с невинно изражение, протегнала ръце напред: — ти си любезен, аз съм любезна. Ти си лош, аз съм лоша.

Навела се бе напред, обгърнала с ръце колене, свила на топка тялото си, прилична на плод върху килим от листа: кръгъл, мек, уханен. „И така — помисли Пърсел, — аз съм «лошо дете», защото не искам «да играя»“.

— Итя — каза твърдо той, — ще ме заведеш при твоите и нищо повече. Не искам условия.

— Ти си любезен, аз съм любезна.

— Довиждане, Итя.

— Ти си любезен, аз съм…

— Довиждане, Итя.

— Пак ще дойда утре — каза спокойно Итя и в засмените й, лукави очи, втренчени в неговите, блестеше безусловната увереност, че той най-после ще отстъпи.

— Довиждане! — каза гневно Пърсел.

И се измъкна така непредпазливо из папратовия гъсталак, че си удари челото и притисна дясната си ръка между две стебла.

Докато се прибираше, усети, че слънцето изгаря врата и раменете му. Не пареше, а просто го шибаше. Той ускори ход, навлезе с облекчение в сянката под навеса и се просна на леглото. Припомни си, че Ивоа бе отишла у Омаата. Ах, тази глупава привичка да си ходят на гости! Чувствуваше се сам, изоставен. Не беше така сигурен, както се представяше пред Мак Лауд, че таитяните не смятат всички перитани за врагове. Припомни си бойните традиции на таитяните: ако някое племе убие един ваш човек, съвсем редно е, ако можете, да избиете цялото племе. Сегашният случай обаче беше различен. Пеританите не бяха неприятелско племе, с дълго минало от войни, предателства и жестокости. Повечето от тях бяха поддържали дори приятелски връзки с таитяните, така че възможно беше да се допуснат известни отсенки при отмъщението. Можеха да сметнат например, че врагове са само пеританите, които носят пушки. „Но в такъв случай — помисли с угризение Пърсел — дали не беше по-добре да отстъпя пред Итя и да се срещна с тях? Щях да им кажа да не съдят по външните признаци: Джонс носи пушка само от хлапащина; Хънт не я пълни; Джонсън е решил да не стреля; Уайт гласува против Мак Лауд…“

Видя отново Джонс, както се отдалечаваше преди няколко минути по Улицата на пасатите, вирнал сърдито носле. Щеше непременно да вземе пушката си, когато тръгне със смяната за вода и дори ако този път не му се случи нещо, все пак из гъсталака ще го дебнат скрити очи. Ропати е с пушка: и Ропати значи е против тях. „Трябва да отида веднага при него — помисли си Пърсел, — да предложа да го заместя.“ Но беше горещо, не му се мърдаше. Освен това, ще бъде безполезно. Джонс ще откаже: знае какво трябва да прави, не е пеленаче… и така нататък.

Слънцето и жегата нахлуваха на вълни през широко разтворената плъзгаща се врата и Пърсел се потеше, при все че беше почти гол. Мина му през ума да стане и да затвори вратата, но не намери сили и се задоволи само да се обърне гърбом към светлината. Изпитваше странно чувство: беше уверен, че всеки изминат ден приближава островитяните към нови кланета и все пак не можеше да го повярва. Не го вярваха и другите. Бейкър тръгваше сам на риболов и стоеше по цял ден. Мезън се молеше два пъти дневно на бога да му даде син. Ивоа ходеше на приказки у съседките. Итя мислеше само за игра. А той се излежаваше, както всеки следобед. Войната беше пред тях, бодеше очите, но никой не искаше да я види.

Усети, като всеки ден по това време, да го наляга дрямка. Очите му се затвориха, тялото му натежа върху дюшека от листа, той се унесе, отпусна се полека-лека. Изведнъж се стресна: почувствува се виновен, че заспива, сякаш животът на пеританите зависеше от неговото бдение. „Безсмислица — каза почти гласно той. — Какво мога да сторя?“ Главата му тежеше, болеше го вратът. Под папратите, дето бе стоял с Итя, беше доста хладно и слънцето го хвана изведнъж, когато излезе.

Затвори пак очи, задряма. Непоносима мъка го изтръгна от съня. Същото чувство на угризение, което имаше като дете, когато заспиваше, без да е написал всичките си домашни. Гърлото му се сви. Трябваше да направи нещо, но не знаеше какво. Той се излежаваше, а времето течеше непоправимо; нещо някъде се губеше, и то по негова вина. Не знаеше буден ли е, или спи, обзе го някакъв кошмар, мисълта му се завъртя в една и съща посока, без да може да я спре, един глас повтаряше безспир до ухото му: „Адамо, ти трябваше, трябваше, трябваше…“ Но какво трябваше да направи? В какво беше виновен? В същия миг гласът млъкна и той потъна в тъмен водовъртеж.

Да можеше поне мисълта му да не се върти в тоя тежък кръг, с тази страхотна умора… Да можеше да пристъпи напред, да зърне нещо! Видя пред себе си някаква зелена светлина, беше в подножието на смокинята, залутан из лабиринта от зеленина, търсеше Меани, въртеше се непрестанно около дървото. Някаква сянка тичаше пред него, черен атлетически гръб, който се навеждаше, за да се провре под някой клон. Меани! Не се обръщаше дори! Това траеше с часове. И ето го изведнъж! Ей-тук, над него! Само главата му висеше във въздуха, сред листака, с безкръвно, посивяло лице, увиснало на една страна, като лицето на разпнатия Христос. Той извика: „Меани!“ Очите се отвориха мъчително бавно, вече изцъклени. „Меани! Меани!“ — викаше непрестанно Пърсел. Ако престанеше да вика, Меани щеше да умре. Но дебелите морави устни се полуотвориха, тъмните, тъжни, забулени очи се втренчиха в него: „Адамо — каза бавно Меани, — не биваше…“ „Какво? Какво? — извика отчаяно Пърсел. — Какво не биваше да правя?…“

Събуди се наполовина, изпотен под мишниците и по ребрата. Но тялото му беше като потънало в съня, не смогваше да го размърда. Изведнъж се стъмни. Меани изчезна и Пърсел зърна в окрайнината на смокинята един съвсем мъничък Джонс да тича с пушка в ръка. Не беше истинският Джонс, а някакво момченце, което приличаше на Джонс; то размахваше малка дървена пушка, обърнало глава към Пърсел, и се смееше с луничавото си лице. „Никога няма да го настигна“ — помисли разтревожено Пърсел. Не смогваше да изпъне колене и да затича. Просто влачеше натежалите си и изтръпнали крака след него. Изведнъж Джонс падна. Пърсел едва не се препъна в тялото му. Спря се. Не беше Джонс, а Джими, с лице, смазано от пестника на Бърт, със сплеснат нос, с кървяща уста. Ох, Джими! Джими! „Надявам се, мистър Пърсел — чу той ясно до ухото си гласа на Мезън, — че ще бъде момче.“ Мезън го бе уловил за раменете. „Трябва да бъде момче, мистър Пърсел!“

Събуди се съвсем. Големи черни ръце държаха неговите и ги разтърсваха. Прилоша му от това раздрусване. Започна да мига. Едрите ръце, грамадната надвесена над него снага бяха на Омаата. Ококори очи и изтри уста. До Омаата се бе изправила Ивоа, а до нея — Итя.

— Какво има? — запита той като се облегна на лакът.

Слънцето беше вече доста ниско. Дълго трябва да е спал. Премига, погледна жените, застанали неподвижно край леглото му. Лицата им бяха посивели от страх.

— Какво има?

— Казвай, Итя — прошепна едва чуто Омаата.

Итя го гледаше с треперещи устни.

— Казвай, Итя — подкани я той, обзет от страх.

— Адамо!

— Говори!

— Намериха пушките!

Пърсел се изправи.

— Какво казваш? — извика смаян той. — Какви пушки?

— Пушките на главатаря в пещерата.

— Кои пушки? — викна Пърсел и запуши с ръце ушите си, за да не чува. — Коя пещера?

После изведнъж изкрещя:

— Пушките на Мезън ли? Пушките, които скри в пещерата? В планината?

— Да.

— Луд! — извика той, скочи от леглото и тръгна към вратата.

Спря се замаян. Къде отиваше? Какво можеше да стори? Загледа втренчено Итя.

— Дръзнали са да влязат в пещерата, така ли? Ами тупапау?

— Само Меани влязъл.

Единственият таитянин, който не вярваше в таласъми! Тъкмо той да се случи!

— Кога?

— Когато ние с Авапуи избягахме след подялбата на ваинетата. Меани ни накара да влезем в пещерата. Не искахме. Ама валеше, валеше! И влязохме.

Той я погледна и каза с пресъхнали устни:

— Колко пушки е намерил Меани?

— Осем.

— А бойни припаси?

— Един сандък.

Тоя луд Мезън! Заедно с Ваа бе пренесъл всичко това чак там! „За да продаде кожата си“, ако фрегатата се върне… Нова мисъл прекоси като мълния съзнанието на Пърсел:

— Омаата! Смяната за вода!

Погледна я. Тя трепереше цяла, с обезумял поглед. Не беше в състояние да отговори.

— Смяната за вода? — извика той като се обърна към Ивоа.

— Отидоха.

— Кога?

— Преди малко.

— Колко малко?

— Доста време.

— Колко точно? — извика отчаяно Пърсел.

— Колкото да отидеш и да се върнеш до залива Блосом.

Един час. Навярно бяха стигнали вече до целта. Нямаше да ги настигне. Нямаше да чуят, ако ги повика.

На една миля от смокинята, към средата на планинския склон скалите задържаха водата в малък затворен басейн, скрит в храстите. От там вземаха вода. Като напълнеха всички съдове, те се изкъпваха. Бистрата вода върху черните скали беше награда за дългия път в жегата. Пърсел погледна със свито сърце Итя.

— Знаят ли, че има смяна за вода?

— Знаят — отвърна Итя и наведе очи.

Самата тя им казала! Без умисъл! Раа, Файна и Итя скитали още от сутринта около селото и бъбрели с жените на пеританите, които научавали всичко от съпрузите си. Съвсем не умишлено. Просто такъв бил обичаят. В таитянските острови всичко се узнавало. „Бунтовниците“ бивали всекичасно осведомявани.

Сега причакваха смяната за вода. Дебнеха в храстите зад басейна, скрили в клоните цевите на пушките си. Пеританите щяха да пристигнат. Ще пуснат жените да слязат до басейна и ще останат на билото с пушка в ръка, ясно откроени върху небесния фон. „Господи — простена Пърсел, — таитяните ще стрелят по тях като по мишени в стрелбище.“

— Джонс! — извика той, сякаш момчето можеше да го чуе. Обзе го отчаяно желание да се затече. Да се затече ли? Лудост! Джонс беше сигурно само на десетина стъпки от реката. Как ли се радва, уверен, че щом жените напълнят съдовете, ще може да остави досадната пушка, да развърже престилчицата си и да се хвърли пръв във водата, як, загорял, щастлив.

— Наближават реката — каза тихо Пърсел.

Трите жени гледаха втренчено планината. Но виждаха не нея, а нещо съвсем друго — това, което виждаше и Пърсел. Четиримата перитани пристъпваха бавно между камъните, а смъртта ги чакаше в края на пътя.

— Джоно! — извика сподавено Омаата.

Наистина! Той бе помислил само за Джонс! А щеше да умре и Хънт! И всички останали: Джонсън, треперил цял живот, добросъвестният Уайт, Хънт, който никога нищо не разбираше, и Джонс! Джонс!…

Погледна Омаата. Погледът й беше страшно пуст. Приближи се до нея и я улови за ръка. Тя не мръдна. Клатеше огромната си глава, едри сълзи се търкаляха от неподвижните очи. Ивоа я хвана за другата ръка, а Омаата прошепна като старица:

— Искам да седна.

Грамадната й снага се строполи веднага, сякаш нозете не можеха вече да я държат. Ивоа и Пърсел също седнаха на пода, съвсем близо до нея. След миг Итя се приближи, седна до Ивоа и облегна глава до рамото й. Мълчаха и гледаха планината.

Пеританите вървяха в жегата. Минавала толкова пъти по едно и също място, смяната за вода бе прокарала пътека из камънака и всички се изнизваха в индийска нишка, един по един, боси, безмълвни. Беше много горещо, не им се говореше. Джонсън се оглеждаше плахо. Уайт бе присвил тъжно и спокойно очи. Хънт не мислеше за нищо. Джонс се боеше малко. Съвсем малко. Таитяните го обичаха. Освен това, имаха само копия. Копието не стига далеко. Слънцето припичаше по дясното му рамо. Пот течеше неспирно по гърба, между плешките, и цялото му тяло очакваше сладостно ласката на водата.

Тишината в стаята ставаше непоносима. Пърсел стискаше ръце една в друга и все повече се задъхваше.

— Итя — прошепна той.

— Да?

— Защо не ми каза тогава, че са намерили пушките?

— Кога „тогава“?

— Преди да дойда да поспя.

— Не знаех. Научих, когато се върнах при тях. И веднага дойдох.

Не мърдаха, говореха тихо, като на бдение край смъртник.

— На връщане насам сигурно си срещнала смяната за вода.

— Не минах покрай смокинята. А през горичката. Забавих се.

Безполезно беше да говорят. Всичко беше безполезно. Но трябваше да говорят, да говорят. Иначе щяха да се задушат. Колкото и да стискаше очи, Пърсел все виждаше как четиримата перитани вървят към реката все още живи. Горещо беше, те бяха жадни, уморени, мислеха как ще уредят градинките или колибата си, как ще отидат на риболов. Мислеха, че са живи, а бяха вече мъртви. Все едно, че бяха проснати на камъните, с куршум в сърцето й с отсечена глава.

Слънцето залязваше, а над короната на смокинята планината, осветена само от една страна, изпъкваше поразително, по-близка и по-заплашителна. Сърцето на Пърсел заблъска глухо в гърдите. Той наведе глава, затвори очи и започна да се моли. Но веднага се отказа. Не смогваше да събере мислите си.

Чуха се два далечни гърмежа, един подир друг, после още два — и нищо друго.

— Джоно! — прошепна Омаата.

Вирнала глава, втренчила поглед в планината, тя полуотвори устни и започна да ридае.